Галя Йорданова

Един от въпросите, които имат важно значение за развитието на обществото е този за човешката свобода, който от времето на Сократ е спорен във философията и богословието. При обективна аналитична постановка той се свежда към общия въпрос за истинското отношение между индивидуалното същество и универсалното или до степента и начините за зависимост на частичното битие от цялото.

Понятието “свобода” се определя като фундаментална характеристика на човека, като универсално същество, което проявява качествено нова субективност и активност [Станков 2006:278]. Тази универсална способност го отличава от всички живи същества. Общо казано свободата е възможността на човека да действа така, както желае. Има различни видове свобода: социална, икономическа, политическа и др. Много често се наблюдава една спекулация със смисъла и значението на понятието свобода. През цялото човешко съществуване са се водили стотици войни, а всички революции са издигали свободата като свой лозунг. Но въпреки тези хилядолетни усилия човек все не може да стигне до нея и влиза в непрекъсната борба за нейното осъществяване. Това е така, защото свободата не представлява свободия, тъй като тя е скрепена с множество задължения. Много често се издига в култ свободата като социална категория, а се забравя за отговорността, която всеки човек трябва да поеме от упражняването на правото да бъде свободен.

Историята на понятието „свобода” от древността насам остава най-често на заден план като творческа проява на духа в сравнение със свободата, свързана с ограничения (чрез принуждаване, каузалност, съдба). [Философски речник 1997:556]

В античната философия (Сократ и Платон) свободата се свързва със съдбата. След това се повдига темата за свободата в политически аспект (освобождаване от политически деспотизъм – Аристотел) и от злините на битието (при стоиците). През Средновековието става дума за свобода от греха. По времето на Ренесанса и след него свободата се разбира като неограничено всестранно разгръщане на човешката личност. След това в хода на европейската история излиза на преден план понятието за свободата, издигнато от либерализма и философията на естественото право (Т. Хобс). Границите на това понятие се маркират от все по-дълбокото проникване на науката в сферата на природната каузалност и закономерност [Философски речник 1997:557]. Немската философска мисъл (Ф. Лайбниц, И. Кант до А. Шопенхауер) поставят въпроса за свободата като въпрос за същностното съответствие и нравствено-творческото разгръщане. Взаимовръзката между свободата в политико-социален аспект и този на волята е обоснован от О. Файт. За него изискването за свобода се аргументира при условие, че човек има способността да взема свободно волево решение. Така от социологически проблемът става и антропологически. Отделя се специално внимание на феномена „бягство от свобода”, тоест отклоняване от свободна волеизява. Файт обновява теорията за свобода на волята в рамките на етиката, използвайки някои позиции от философската система на Н. Хартман.

При екзистенциалната философия на К. Ясперс изходна позиция е човекът, който свободно преодолява битието на света в избора на самия себе си и се извисява до трансцеденцията на всеобхващащото. Следователно да бъдеш свободен означава да можеш да докажеш на дело своята добра или зла воля. Носител на добрата воля е увереността в Божественото. Тя се ограничава от несъзнателното витално упорство на чистото така-битие и на себе-битието. Според Жан-Пол Сартър свободата е субстанция на човека. Човекът не може да стане по-различен от своята свобода, а тя – от своите прояви. Затова винаги липсват основания за оправдание. Интересна позиция по въпроса за свободата развива И. Кант. Той говори за трансцедентална свобода, която се свързва с условието за самоопределяне на волята чрез собствен закон и с това започва нова каузална редица в света на явленията. Възможността на практическата свобода, а именно независимостта на произвола от принудата на сетивните импулси, се дава от трансцеденталната свобода [Философски речник 1997:558].

От този кратък преглед на различните търсения на философската мисъл през вековете за характера на свободата може да се каже, че тя е способност на човека да извършва своя избор и да се проявява като морално същество. Тя гарантира и неговото достойнство. Това определение обаче е непълно, защото човек никога не знае кога и защо постъпва така. Всичките му постъпки са свързани с възможността да избира между доброто и злото. [Киров, Д., Д. Свиленов, Д. Коруждиев 2003:58]

Свободата е основно условие за нравствеността и за протичането на всеки неин акт. Тази истина е съзнавана от най-дълбока древност. Аристотел в труда си „Никомахова етика” посочва, че свободата на избор съставлява съществен момент в нравственото постъпване. Св. Юстин Философ отбелязва, че ако няма свобода, няма и добродетел. Трябва да се посочи, че проблема за човешката свобода много често се разглежда, и дори някои автори смятат, че се припокрива с учението за свободата на волята. Свободата намира своите основания не във волята на човека, а в духа му. Тя е проява на съкровената дълбочина на душевната цялост, на основното ядро на богоподобната човешка личност. Затова поробеният от страсти човек се освобождава от тях чрез усилия не само на волята си, а на цялото си състояние.

От Аристотел проблемът за свободата е станал централен предмет на философско-етическото изследване. Това е основателно, защото без свобода няма нравственост. Николай Хартман в своята „Етика” поставя метафизическия проблем за свободата, като посочва, че това е най-трудния проблем. За да може правилно да се разбере този въпрос е необходимо да се предотврати смесването на нравствената с правната и гражданската свобода. При последната държавата чрез законодателството предоставя на гражданите определен простор за проявяване в границите на забраненото. Затова гражданската свобода се простира само в рамките на позволеното в гражданските закони, докато нравствената свобода се разпростира по-дълбоко и се отнася до способността на човека да се самоопределя към изискванията на нравствените ценности. [Панчовски, Ив., Д. Киров 1996:434]

Среща се и друг вид свобода, като например свободата на действие, която често се смесва със свободата на волята. Тази свобода означава, че човек може да извърши това, което желае. Свобода на действието се осъществява там, където възникналото вече искано и взето решение не среща пречки за осъществяването си. Тази свобода не се отнася до самото искане и решение. Много често свободата на действие е вид външна свобода, наричана още физическа. Подобно твърдение е неприемливо, защото решенията на волята не могат и не трябва да бъдат независими от реалните възможности. Б. Спиноза и Г. Хегел казват, че свободата е осъзната необходимост. Това твърдение те отнасят само към външната свобода, а не до свободата изобщо.

Според Н. Хартман свободата може да се дефинира като състояние [Hartmann 1935: 720-725.], при което човек е свободен от всякакви ограничения и може да извършва всичко, което пожелае. В този ход на мисли свободата няма определена цел и се изразява в способността на човек да избира различни начини на действие. Следователно колкото по-малко са препятствията през тези действия, толкова човекът е по-свободен. [Wolf 1990:144] Защото колкото повече действия може да извърши човек, толкова по-свободен е той. При тези разсъждения свободата се определя като непрекъснато увеличаване на възможните пътища за действие чрез премахване на пречки. Това е „отрицателната свобода”. Затова тази свобода е свобода „от”, а не свобода „за” и е само формална, а не реална. Ето защо трябва да е ясна целта на свободата. Когато пред свободата се определи специфична цел, нейната сила се увеличава. Според Е. Фром истинската свобода добива стойност единствено чрез целите, на които служи. [Фром 1992:209] За това проф. Иван Панчовски казва, че истинската, нравствено-добрата свобода никога не се намира в противоположност с Божията воля, защото тя желае и търси доброто. [Панчовски 1956:86]

Човекът не може да бъде независим и от вътрешната ситуация, защото в противен случай няма да може да се изяви като свободна в морално отношение личност.

В този ред на мисли можем да кажем, че свободата на човека не е нещо отрицателно и не се състои в независимост от външната и вътрешната му ситуация. Някои автори смятат, че свободата на човека се състои в неговата независимост от едно или друго условие. Затова те говорят за отрицателна свобода. Но не е свободен човек, който само опазва независимостта си и в страха си да не я загуби не се стреми към никаква ценност.

Във философията са се оформили два крайни възгледа по проблема за свободата на волята – детерминизъм и индетерминизъм. Свободата, благодарение на която човекът е нравствено същество, се отхвърля от детерминизма.

Според механистичния и психологичния детерминизъм свободата на човека зависи от външни физически фактори, както и от душевните му състояния. Детерминистите казват, че човек не е свободен. Някои говорят за свръхестествен детерминизъм, който отрича свободата на човека в името на Бога. На християнска почва богословският детерминизъм е разпространяван по времето на Ориген. Бл. Августин също е развивал особен вид богословски детерминизъм в полемическите си съчинения против Пелагий. Завършен вид свръхестественият детерминизъм получава в трактата на Мартин Лутер „De servo arbitrio”. [Панчовски, Ив., Д. Киров 1996:447]

Християнското учение за свободата се отнася критично и към противоположното направление – индетерминизма. Според него човекът е свободен, чиято воля не се ограничава от нищо и от никого. Подобни твърдения внушават на човека да се мисли за абсолютен.

В действителност човекът не е нито напълно зависим, нито напълно свободен. Свободата на човека се обуславя от съобразяване с волята на Бога чрез изпълняване на универсалния Божи замисъл, който остава за нас неразгадаем.

Достойнството на човека се дължи на това, че той е надарен със свобода и има възможност за самоопределяне към Бога и нравствените ценности. Свободата е необходимо условие за осмислен и пълноценен живот. Човекът е свободен, защото е сътворен по Божи образ и притежава богоподобна духовна природа. Само издигащият се над природата и идващ от Бога човешки дух е свободен. Затова Н. Бердяев каза: “Човешкият образ се опира върху по-висша природа, отколкото е самият той. Човешката свобода достига своя окончателен израз в по-висшата свобода, в свободата на Истината”[Бердяев 1992:27].

Този, който живее с любов към Бога и към ближния, оползотворява дара на свободата. За християнина това е новозаветният живот, основан на свободно взаимоотношение с Бога и с ближния. В отношението на човека към ближните си проличава и отношението към Бога. Новозаветното разбиране за нравствеността допринася за познаване на универсалните ценности.

Съществуването на нравствена свобода не отхвърля наличието на причинност. Също така причинността не изключва възможността за избор в живота на човека. Човекът винаги е изправен пред различни обстоятелства и има възможността да направи своя избор и да упражни свободата си, като избира едно или друго действие. Затова свободата, въз основа на преценката на човека кое е правилно и кое не е, има способността да задава определена насока на човешкия живот.

Християнската свобода е свързана с вярата на човека. Във връзка с тази свобода Библията насочва към размисъл върху Христовите думи: „И ще познаете истината и истина ще ви направи свободни[1]”. Следователно християнската свобода е свързана с познаването на Иисус Христос и с вярата в Него като особен вид знание. Според св. Симеон Нови Богослов свободата се състои в това, че Иисус Христос никога не принуждава нежелаещия човек, а иска последователите Му да следват доброволно и свободно учението Му. Без свобода на избор никой не може да възприеме Христовото учение и да усвои изкупителните дарове на Спасителя. [Шиваров, Н., Д. Киров 1992:49]

Според св. Григорий Нисийски свободата е основно свойство на човешката богоподобна природа. Светителят посочва, че човекът е богоподобен и блажен, понеже е удостоен със свободна воля, която е подобие Божие. Без свобода не е възможна нито религията, нито нравствеността. Великият инквизитор от романа на Ф. Достоевски “Братя Карамазови”, враг на свободата и на Христос, говори с укор на Христа: ”Ти възжела свободната любов на човека, щото свободно да тръгне той след Тебе, прелъстен и пленен от Тебе” [Достоевски 1984].

Според Н. Бердяев Бог-Личност иска не човек, над когото Той да господства и който е длъжен да го прославя, а човек-личност, който отговаря на Неговия призив и с когото е възможно общение на любов. [Бердяев 1992:30] Свободата е не по-малко необходимо условие за нравствения живот и нравственото достойнство на човека. Ако нещо се извършва по необходимост или по принуда, то загубва нравствения си характер и ценност.

Християнската свобода не е нито само божествена, нито само човешка. Тя е богочовешка свобода, защото нейният извор се намира в Богочовека, Който съчетава у Себе Си съвършена Божия природа и съвършена човешка природа.

Християните са призвани към свобода[2]. Човекът може да се отзове на този призив и да прегърне духа на новата свобода. Християнската свобода не е свободата на човека, който се намира под властта на греха и под проклятието на закона. Тя е Божи дар и благодатно състояние. Тя означава освобождаване от оковите на  греха и обновен живот в светостта на истината. Иисус Христос казва: „Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни[3]”. Следователно християнската свобода се получава чрез благодатно освобождение, чрез което вярващият отново придобива като Божий подарък своята повредена първоначално свобода, и то в нравствено укрепнал вид.

В заключение може да се каже, че християнската свобода издига човека над заобикалящия го свят и го усъвършенства в нравствена личност. Свободата придава смисъл на всички ценности и формира парадигмата на нравствеността. Човекът може да съществува и да се реализира само като свободна личност. Според християнското разбиране единствено в свободата човек намира своята екзистенция. Той търси и се стреми да познае истината, за да стане истински свободен. Истината и свободата са взаимно свързани[4]. Тъй като за истината е нужна свобода, както и свобода – за истината, то тя е не само път към свободата, но и начин последната да се разгърне.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Бердяев 1992: Бердяев, Н. За робството и свободата на човека. Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, С., 1992, с. 27

Достоевски 1984: Достоевски, Ф. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX, Издателство „Народна култура“, С., 1984.

Киров, Д., Д. Свиленов, Д. Коруждиев 2003: Киров, Д., Д. Свиленов,

Д. Коруждиев. Християнска етика (учебно помагало за 9–12 клас). Слънце: С., 2003, с. 58

Панчовски, Ив., Д. Киров 1996: Панчовски, Ив., Д. Киров. Християнска етика. Философия на морала. Т. ІІ. Йори-22: С., 1996, с. 434 и сл.

Панчовски 1956: Панчовски, Ив. Божи промисъл и нравствена свобода, ГДА. т. V., С., 1956, с. 86.

Станков 2006: Станков, Д. Нов речник по морал и етика. АРС: С., 2006, с. 278.

Философски речник 1997: Философски речник. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”: С., 1997, с. 556-558.

Фром 1992: Фром, Е. Бягство от свободата. С., 1992, с. 209.

Шиваров, Н., Д. Киров 1992: Шиваров, Н., Д. Киров. Беседи по религия. Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”: С., 1992, с. 49.

Hartmann 1935: Hartmann, N. Ethik. Berlin, 1935, p. 720-725.

Wolf 1990: Wolf, S. Freedom within Reason. Oxford, 1990, p. 144.

________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 71-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

 [1]. Иоан 8:32.

[2]. Гал. 5:13.

[3]. Иоан 8:36.

[4]. Иоан 14:6.

Изображение: авторът на статията, Галя Йорданова. Източник – официалната страница на Шуменския университет.