Борис Маринов, Александър Величков

4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?

Целс е римски философ от II-ри век[61] след Христа. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Ориген“[62]  „Против Цeлс“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в осем книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целс“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Ориген в „Против Целс“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).

В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:

Част I. Юдаизмът против християнството;

Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;

Част III. Критика на отделни християнски догмати и

Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].

„Сериозни доводи (Целс – в скоби наши) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]„

Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тази част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Яков Абрамович Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 година от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисус и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божи“[72].

За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целс да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркион и онези на Валентин, а мисля, и тези на Лукан[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към онези, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в скоби наши), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]

Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го приспособяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.

5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?

Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.

Ориген[76] е роден през 185 година след Христа, вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни  и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски отци.

В 202/203 година, едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климент, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.

Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.

В 212 година предприел пътешествие до Рим. В 215 година трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 година, при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230-та и 231-ва година), които осъдили Ориген и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декий получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 година в град Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.

Каква е била Оригеновата привързаност към Господ Иисус Христос се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тези му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.

Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…

Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос.

Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 година в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 година), после в Рим (383 година), а по-късно в Медиолан (384 година). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 година. Една година престоял в Рим. През есента на 388 година той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 година бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 година станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 година) – епископ Ипонски.

Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.

Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 година, когато градът е бил обсаден от вандалите.

„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].

В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].

Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!

За да докажат, че блажени Августин бил отричал историчността на Иисус Христос, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].

Приведеният питат е от пета глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Блажени Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в скоби наши),където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихей: кой е той? – „питам ви – казва блажени Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава блажени Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихей“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Блажени Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихей в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихей? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И блажени Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява блажени Августин, – ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихей и манихейството – в скоби наши), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], тоест към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и блажени Августин съвсем не може да вярва на Манихей. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cвещеното Писание, но и на църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].

Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Блажени Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисус Христос: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам блажени Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) блажени Августин завършва със сърдечна молитва от дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисус Христос, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римляни 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филипяни 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в скоби наши) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis – курсива наш)…

Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Колосяни 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Псалом 21:27)!“[94]

Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 година, като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 година се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Блажени Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на блажени Иероним за „твърде невероятно“[96].

„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августин най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].

Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиан е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.

Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.

6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?

Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“

Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].

Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисус Христос“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].

„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“ [105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисус бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус така да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“ [106].

Защо докетите мислели така?

Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.

7. Общият извод

И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисус Христос, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].

Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисус“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнения „в историчността на Иисус… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, пък даже и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.

Следва…(виж тук).

________________________________________________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 319-334.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[61]. Больш. Сов. Энциклоп., 2-рое изд., том 46, 50.

[62].Проф. Боян Пиперов, Целз и свидетелството му за Иисуса, Църковен вестник,  1956, бр. 13, с. 6, кол. 1.

[63]. B. Altaner, Patrologie, S. 179.

[64]. “Правдиво слово” или „Истинно учение”, бел. наша.

[65]. B. Altaner, op. cit., S. 179.

[66]. Zürich, 1873. Гл. у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее християнство, с. 236.

[67]. Гл. превода на Ранович, поместен в Древнеримские мыслители, составил А. А. Аветисьян, Киев, 1958, с. 179-228.

[68]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 83.

[69].К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 23.

[70].Ранович превежда: „некоторые из верующих (к. н.)… переделывают и переработывают первую запись евангелия” (гл. в „Древнеримские мыслители”, с. 186) – „някои от вярващите”. Воропаева казва: „мнозина от вас” (к. н.)… са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия” (Воропаева, цит. съч., с. 23)

[71]. Гл. превода на Ранович в „Древнеримские мыслители”, с. 186.

[72]. Москва, 1958, с. 236.

[73]. Маркион, Валентин и Лукан са еретици-гностици.

[74]. Origenes, Contra Celcum, II, 27, Migne, P. gr., t. II, col. 848.

[75].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, Вечерни новини, год. V, бр. 262, С., 4 ноември 1955, с. 2, кол. 5.

[76]. Биографията на Ориген даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 175-177; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 157-162, 166-168; 3. Der grosse Herder, B. 8, Freib. im Br., 1934, Kol. 1660; 4. Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 159; 5. Полный Правосл. Богословскiй Энциклоп. Словарь, том II, изд. П. П. Сойкина, кол. 1706-1708.

[77].Ориген направил това към 202/203 година, за да избегне възможни клевети от страна на езичници и юдеи, тъй като между слушателите му имало и много млади жени, а и понеже разбирал буквално думите на Спасителя в Мат. 19:12: „има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно”. Тия думи обаче имат съвсем друг смисъл.

[78].Биографията на бл. Августин предаваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 375-378; 2. Dr. R. Eisler, Philosophen – Lexikon, Berlin, 1912, S. 33; 3. Православная Богословская Энциклопедия (А. П-въ, Августинъ), том I, кол. 102-110; 4. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 200-202.

[79]. Манихейството е ерес (според проф. М. Поснов) или по-точно – религия (според Дюшен). Негов родоначалник е „бил Мани, наричан от гърците Манес, а от латинците – Манихей” (проф. Функ). Появило се е на Изток през III в. „Източници на учението на Манес били персийски, вавилонски, юдейски и гностически представи. До днес се явява недостатъчно изяснен въпросът, доколко манехейството се е възползвало от християнството” (проф. Поснов). Личи, че е заимствало от него „имена и външни аналогии” (проф. Функ), негови учреждения и култови действия (проф. Поснов).

[80]. B. Altaner, Patrologie, S. 387.

[81]. Там.

[82]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, М., 1957, с. 29. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 52.

[83]. Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание.

[84].Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti, cap. 5, Migne, P. lat., t. 42, col. 176.

[85]. Там.

[86].Там. Манихеите вярвали, че техният учител Мани (Манес, Манихей) бил апостол Христов или обещаният от Иисуса Христа Дух Утешител-Параклит (Иоан 15:26).

[87]. Там.

[88]. Там.

[89]. Там.

[90]. Там.

[91]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2, русск. перев., Спб., 1875, с. 143, бел. 2 и 3.

[92]. Тодор Стойчев, цит. статия и вестник.

[93].Както се изтъкна: бл. Августин е търсел божествената истина „в безрезервна връзка с църковния авторитет”.

[94]. Lib. N, cap. 43, p. 2 et 3 (Confessionum Aurelii Augustini, Liber decem. Cum notis P. H. Wagnerack, Ratisbonae, 1926, p. 530-532).

[95]. Биографията на Тертулиан даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 132-133; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 144 и 148; 3. Der grosse Herder, B. XI, Freib. im Br., 1935, Kol. 1091.

[96]. B. Altaner, Patrologie, S. 131.

[97]. Латински преводи на Библията.

[98]. B. Altaner, ibid.

[99]. B. Altaner, Patrologie, S. 131. Тези политически обвинения са: презирането на държавните богове и оскърблението на императорското величество.

[100]. Монтанисти – сектанти-разколници от началото на втората половина на II в. Носят името си от основателя на сектата Монтан.

[101]. П. И. Малицки, цит. съч. и том, с. 148.

[102]. Hieronymus, Dialogus contra Luciferianos, cap. 23, Migne, P. lat., t. 23, col. 186.

[103]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 55.

[104].Професор протоиерей П. Я. СвЪтловъ, Христiанское вЪроученiе въ апологетическомъ изложенiи, т. II, 2-рое изд., Кiевъ, 1912, с. 726.

[105]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, Варшава, 1929, с. 41.

[106]. Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.

[107].Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 65.

[108].Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.

[109].Проф. В. В. Болотовъ, Лекцiи по исторiи древней церкви, т. II. Посмертное изданiе подъ ред. проф. А. Бриллiантова, Спб., 1910, с. 327.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Изображения: Господ Иисус Христос със Свои ученици и други лица. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Di