Корабокрушението на св. апостол Павел*

Малта ли е островът, където се спасяват корабокрушенците?

Иван Ж. Димитров

По този въпрос от векове се изказват различни мнения, но надделяваше установената традиция Мелита да се отъждествява с Малта. Докато през 1987 година във Философския факултет на университета в град Бремен, Германия, беше защитена от Heinz Warnecke дисертация на тема “Действителното пътуване за Рим на апостол Павел”[1]. Изследването предизвика истинска буря в научните кръгове[2], защото се обяви срещу установени становища и практики, които в крайна сметка се оказаха без сериозни основания. След като проучил сложната проблематика, свързана с 27 и 28 глава на Деяния апостолски, Хайнц Варнеке дошъл до удивителното заключение, че св. апостол Павел никога не е стигал до о. Малта и че Мелита от Деяния апостолски 28:1 е Кефалиния (Кефалоня)[3], един от островите в Йонийско море по днешното западно крайбрежие на Гърция.

Този резултат от изследването на Варнеке предполага обаче и признаване на автентичността на сведенията от Деяния апостолски 27-28 глава, както и на “пътеписа” на св. апостол Павел, отразен в пастирските му послания (1 и 2 Тимотей и Тит). А много от тези сведения се оспорват от учените на Запад, занимаващи се с Новия Завет[4].

Хайнц Варнеке, основавайки се твърдо на текста в Деяния апостолски 27-28 глава, започнал с изказване на основни съмнения по два въпроса:

1) Възможно ли е да се приеме, че остров Малта, отъждествяван с остров Мелит(а) от разказа за пътуването на св. апостол Павел до Рим, е разположен εν τω Αδρία (“в Адриатическо море” – Деяния апостолски 27: 27)? и

2) Възможно ли е да се приеме, че дори през I век след Христа остров Малта е населяван от хора, които е можело да се нарекат βάρβαροι (28:2, 4)?

Авторът Иван Ж. Димитров

Известно било при това, че освен Малта, още далматинският остров Mljet и други острови в Средиземно море са носели в древност името Μελίτη, пък и определението νησος (остров) се давало също на полуострови и носове на сушата. Затова Варнеке потърсил по-убедително решение на въпроса. В хода на изследването се наложило да бъде определено и точното разположение на пристанището Финикс (27:12), за да се възстанови пътят на кораба по време на бурята, вследствие на която той бил отнесен от теченията до остров Мелит(а)[5].

Хайнц Варнеке се опрял не само на новозаветните изследвания и на историята на средиземноморския басейн, но и на много други науки като метеорологията, геологията, ботаниката, зоологията, медицината, археологията. Става дума наистина за едно интердисциплинарно изследване, което се налагало от съдържанието на самия текст на Деяния апостолски 27-28 глава.

Отъждествяване на Мелит(а) от Деяния апостолски с определени географски места започнало още през X-ти век, когато византийският император Константин VІІ Багренородни (Порфирогенит, 945-959 година) изтъкнал тъждеството на този остров с остров Меледа на илирийския (далматински) бряг[6]. Самата хипотеза била оформена през ХIX век от англичанина Джеймс Смит[7] и подкрепена от швейцареца Ханс Балмер [8]. Оттогава този въпрос многократно е разглеждан все в тази насока[9], а тълкувателите обикновено възпроизвеждат вече известни становища.

Изследването си Хайнц Варнеке започнал с установяване на местоположението на пристанището Финикс, “критско пристанище” (λιμένα της Κρήτης, Деяния апостолски 27:12). Има различни предположения за отъждествяване на Финикс с пристанища по югозападното крайбрежие на остров Крит. Но топографските и археологическите им дадености не позволяват да се свърже Финикс с нито едно от тях. Още повече че в Деяния апостолски 27:12 е допълнено: “разположено срещу югозападния и северозападния вятър”. Затова Финикс е търсен и на северозападния край на острова. Но Варнеке предложил смело решение на въпроса: според него в израза λιμένα της Κρήτης родителният падеж της Κρήτης не е Genitivus possessivus, а е Genitivus adjectivus и следователно трябва да се разбира не “пристанище на Крит”, а “пристанище за Крит”, тоест за обслужване на морската връзка с Крит. В такъв случай Финикс трябва да е бил някъде в южната част на Пелопонес. Наистина пътешественикът историк и географ Павсаний (II век след Христа) говори за пристанище Финикус (Φοινικους)[10] на южния бряг на Месиния, Южен Пелопонес. Вероятно моряците за по-голяма сигурност са начертали следния маршрут: Добри пристанища (Крит) – Финикс[11] – Никопол[12] – остров Керкира – Аполония[13] – Бриндизи[14]. Този маршрут е бил често използван[15].

Авторът Иван Ж. Димитров

На основата на древни литературни сведения Варнеке проучил и ветровете, споменати в текста на Деяния апостолски, и анализирал тяхното действие успоредно с морските течения, които съществуват в района. Както той се изразява “от древността до днес само ветровете са останали същите”[16]. Доскоро се смяташе, че бурята е отнесла кораба на запад, по посока на Малта. Изследователят обаче установил, че корабът се е насочил на северозапад. С помощта на изследвания по морско дело и метеорология Варнеке успял да възстанови пътя на кораба в северозападна посока от Крит. Той стигнал до обоснованото заключение, че корабът е отнесен навътре в Йонийско море по западния бряг на Гърция[17]. Така се разбира по-добре казаното в Деяния апостолски 27:27 за Адриатическо море, а се подчертава и очевидната слабост на хипотезата на Балмер за Mljet: в продължение на 200 мили да не бъде забелязан от плаващите върху неуправлявания кораб нито един от множеството острови по западното крайбрежие на Гърция[18].

Проучването на литературните свидетелства, включително и на тези от времето на Омировия епос убедило Варнеке, че при подобни обстоятелства никога не е забелязан път на кораб на запад, а винаги – на северозапад в Йонийско море[19]. В продължение на 40 страници Хайнц Варнеке е разгледал етимологически въпроса за отъждествяването на Мелит(а) с различни топоними в средиземноморския район и конкретно в Йонийско море, доказвайки възможността Мелит(а) от Деяния апостолски 28:1 да отговаря на остров Кефалиния. Според сведения, събрани от него, полуостровът на Аргостоли в древност е носел името Мелит(а)[20]. Приведено е и интересно свидетелство от Омир, който свързва финикийците с остров Кефалиния и говори за предпочитанията им при колонизирането на нови земи[21].

Авторът, основавайки се на текста в Деяния апостолски 27:27, безусловно е приел, че морето, по което се носел корабът по време на буря, е Адриатическо. Затова, след като очертал границите на локалните морета (Адриатическо, Йонийско, Сицилийско и други), стигнал до заключението – въз основа на древни свидетелства, – че остров Малта и разположените около него по-малки острови Годжо, Комино, Коминотто и Фифла лежат в Либийско море. Независимо от променливостта на границите между моретата в различните епохи, очевидно е, че в изворите няма свидетелства Адриатическо море някога да се е разпростирало на юг отвъд южния край на Калабрия[22]. Следователно за древните Малта никога не е била разположена “в Адриатическо море”. Това обаче е било в сила за Йонийските острови, един от които е и Кефалиния. Те били разположени във “външното Адриатическо море”, а остров Млйет (Mljet или Мелида) – във “вътрешното Адриатическо море” [23].

Още едно доказателство Варнеке намерил в посочването на александрийския кораб, презимувал на Мелит(а), с който апостолът и спътниците му заедно с войниците продължили за Рим (Деяния апостолски 28:11). Исторически извори сочат, че пътят на корабите от Александрия за Рим е минавал северно от Крит, а не край Африканския бряг и следователно остров Малта не е лежал на пътя им. Същото се отнася и за корабите, пътуващи от Изтока за остров Сицилия, който лежи южно от Апенинския полуостров.

Авторът Иван Ж. Димитров

Сравнителното топографско изследване за Малта и Кефалиния показало, че Малта не отговаря на даденостите в Деяния апостолски 27:28-29, 39, 41. Тъкмо при входа на Кефалинийския залив има плитчини, както и скалисти места. Заливът, към който са искали да насочат кораба (27:39), подхожда на големия залив на Кефалиния, но пък няма съответствие на остров Малта. Също така мястото, “където морето биеше от две страни” (τόπος διθάλασσος – 27:41), съответства на вдадения в залива полуостров, на който е разположен днес град Аргостоли.

Проучени са и климатичните условия на Малта и Кефалиния според сведенията в Деяния апостолски 27:27, 39; 28:2. Понеже остава неясен въпросът: как никой от моряците на кораба не е разпознал острова (27:39), Варнеке дава обяснението, че вятърът “широкко”, който тласкал кораба на север, обикновено покрива (и до днес) южната част на Кефалиния с гъста мъгла. Вероятно едва на четиринайсетия ден югозападният вятър разпръснал мъглата и пътуващите на кораба различили суша[24].

Споменаването за дъжда в Деяния апостолски 28:2 дало повод на Варнеке да проучи и валежите на Малта и Кефалиния. На първия остров измерванията показват средна годишна норма 519 мл. дъжд, който пада главно от ноември до януари и то само под формата на буря. Явлението “непрекъснат дъжд” (υετòν εφεστωτα) през октомври е непознато на Малта, но е обичайно за този период на Кефалиния. В същия стих се говори и за студ (ψυχος), който отново не може да се свърже с Малта, защото през октомври там средната температура на въздуха е около 22о С, а има дни и с над 25о С. Докато на Кефалиния климатът е по-хладен, възможно е да паднат снегове и през октомври. В крайна сметка климатичните дадености на Кефалиния са много по-близки до споменатото в Деяния апостолски.

Случаят с отровната змия-ехидна (28:3) също е разгледан. Заключението от изследването е, че на остров Малта такава змия не е позната, а на Кефалиния има 20 вида различни змии, между които и ехидна[25].

Накрая Хайнц Варнеке се спира и на хората, населявали острова на корабокрушението. Смята се, че обществено-политическото и културното положение на жителите на Малта през I век след Христа не позволявало те да бъдат определени като варвари[26]. Но от друга страна и жителите на Кефалиния в онази епоха не може с лекота да се причислят към варварите в древния смисъл на думата. Може да се допусне, че жителите на мястото, където излезли корабокрушенците, са говорели някакъв друг език, негръцки, макар съвременните жители на остров Кефалиния никак да не са склонни да допуснат такава възможност[27]. Все пак Хайнц Варнеке прави предположението, че хората на Мелит(а) са говорели някакъв диалект или дори друг език, различен от гръцкия и латинския. Защото днешната езикова унифицираност, плод на единна образователна система и средства за масово осведомяване (особено т. нар. електронни), не е била позната в древност[28].

Обстоятелството,че “варварите” на острова почитали богинята Дике (Деяния апостолски 28:4),е още едно доказателство,че корабокрушението може да се локализира при остров Кефалиния. Дике е била особено почитана на този остров[29], но пък не е била позната в римската културна и религиозна среда на остров Малта[30].

Хайнц Варнеке е установил и римски легат (по-нисък чин от проконсула) на име Publius Alf(ius?) Primus, упоменат от надпис № 335 в древна Олимпия[31]. Така той обяснява името Поплий и определението за него “първи” (πρωτος).

Авторът Иван Ж. Димитров

Според Деяния апостолски 28:7 близо до мястото на корабокрушението било имението на Поплий/Публий, където  корабокрушенците били подслонени през първите три дена. Заливът “Св. Павел” (St. Paulus’ Bay) на Малта не отговаря на описанието в началото на 28 глава и най-важното – липсват археологически находки от сгради в близост до залива. Докато в залива на Аргостоли са открити следи от живот още в праисторическата епоха. Намерени са останки и от древния град Кранеа, където от 189 година преди Христа до 395 година след Христа са живели всички представители на римската власт.

Болестта, от която страдал бащата на Поплий е посочена със симптоми, които навеждат мисълта към малария. Тази болест не е позната на остров Малта, както се вижда от исторически извори, защото там няма блатисти местности, където да се размножават маларийните комари. На остров Кефалиния обаче маларията е била често срещано заболяване[32]. Есенният вятър широко е благоприятствал разпространението на болестта.

Св. апостол Павел е имал възможността да развие мисионерска дейност на остров Мелит. И следователно може да се приеме, че островът е християнизиран през втората половина на първи век. Тук Варнеке проучва християнските паметници на Малта и Кефалоня и установява, че на Малта най-старите гробове (с латински надписи) са от IV-V век, а на Кефалиния има християнски паметници още от І век. Това дава основание на Варнеке да допусне присъствието на апостола в Кефалоня по време на пътуването му за Рим.

Хайнц Варнеке установява също, че на Малта липсват каквито и да било древни и достоверни свидетелства за присъствието на св. апостол Павел. Отсъства и всякаква следа от устно народно предание. Изображения на пристигането на апостола в Малта се появяват от края на ХVІ век, но опити за научна обосновка на това предположение се правят едва през ХІХ-ХХ век. И основният довод е била близостта на името на Малта с Мелит(а). А известният днес залив на св. апостол Павел носи това име едва от втората половина на ХVI век[33].

Авторът Иван Ж. Димитров

По отношение на Кефалиния нещата с паметта за апостола не стоят много по-добре. Но все пак проучванията са показали, че през византийския период в Западна Гърция е имало наистина само два храма на св. апостол Павел, но и двата са на остров Кефалиния! Това безспорно е доказателство за съхранена памет за пребиваването на апостола на острова, основателно смята Варнеке[34].

В крайна сметка след много възражения и спорове ученият свят постепенно приема хипотезата на Хайнц Варнеке. Вече в редица научни издания като място на спасение на корабокрушенците от пътуването за Рим (Деяния апостолски 27-28 глава) вместо Малта се пише остров Кефалиния/Кефалоня[35]. Дали това становище ще се наложи и ще стане общоприето, е трудно да се каже. Но след всичко посочено трябва да се признае, че хипотезата на Хайнц Варнеке в полза на Кефалоня безспорно има значителни предимства.

____________________________

*Публикувано в „Библията и морето“, С., 2009, с.91-98. Същият текст тук е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].“Die tatsaechliche Romfahrt des Apostels Paulus”. Дисертацията е издадена същата година от римокатолическото библейско дружество в Щутгарт: H. Warnecke. Die tatsaechliche Romfahrt des Apostels Paulus. Stutt garter Bibelstudien 127. Stuttgart 1987, 21989.

[2]. Още повече че дисертантът не е богослов по образование!

[3]. На гръцки има две форми на името на острова: старинната Κεφαλληνία и съвременната Κεφαλλονιά.

[4]. G. D. Metallinos, The Apostle Paul in Cephalonia, Athens 1993, p. 9. Изданието е двуезично, има и гръцко заглавие: Πρωτοπρ. Γεωργίου Δ. Μεταλληνου, Ο Απ. Παυλος στήν Κεφαλληνία, Αθήνα, 1993.

[5]. В оригинала:Μελιητη.

[6]. Περί βασιλείου τάξεως 36 (вж. G. Metallinos,  оp. cit., p. 103).

[7]. J. Smith, The Voyage and Shipwreck of St. Paul. London 1848.

[8]. H. Balmer, Die Rohmfahrt des Apostels Paulus und die Seefahrtskunde im Roemischen Kaiserzeitalter. Bern 1905.

[9]. V. Palunko, Melita nel naufragio di san Paolo e l’isola Meleda in Dalmazia. Spalato 1910; F. Blanke, Paulus in Malta, in: W. Kuemmerly. Malta. Bern 1965, S. 31-36; O. F. A. Meinardus, Melita Illyrica or Africana. Ostkirchliche Studien 23. Wuerzburg 1974, S. 21-36; N. Heutger, Paulus auf Malta im Lichte der Maltesischen Topographie. BZ 28. Wuerzburg 1984, S. 86-88.

[10]. Павсаний ІV 34, 12.

[11]. Югозападен Пелопонес.

[12]. В Акарнания, Южен Епир.

[13]. На Йонийско море, срв. т. Б.4.6.

[14]. В Италия на адриатическия бряг.

[15]. G. Metallinos, Op. cit., p. 29-30.

[16]. H. Warnecke, Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥΛΟΣ ΝΑΥΑΓΗΣΕ ΣΤΗΝ ΚΕΦΑ ΛΗΝΙΑ. In: G. Metallinos, Op. cit., p. 55.

[17]. H. Warnecke, Die tatsaechliche Romfahrt…, S. 46-47.

[18]. Само населените острови сред тях са на брой 37.

[19]. H. Warnecke. Die tatsaechliche Romfahrt…, S. 54-56.

[20]. Съответно на гръцки: Μελίτη. H. Warnecke, Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥ ΛΟΣ…, p. 57-58, където той цитира и повестта за аргонавтите.

[21]. Одисея ХV 404-484 и ХІІІ 272-279.

[22]. Подобно схващане се среща много по-късно – през Средновеко вието (H. Warnecke, Die tatsaechliche Romfahrt…, S. 68-70).

[23]. H. Warnecke, Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥΛΟΣ…, p. 55-56. Авторът изтъква (пак там) още едно сериозно недоумение, свързано с предположението за о. Млйет: как е могъл за 14 дена неуправляваният кораб да отиде на толкова далечно разстояние на север и защо оттам е трябвало да се пътува за Рим през Сицилия?!

[24]. Срв. подобен случай в Одисея ХІІІ 187-196.

[25]. H. Warnecke, Die tatsaechliche Romfahrt…, S. 108-110.

[26]. Ibidem, S. 112.

[27]. На втория научен конгрес на о. Кефалоня (август 1999 г.), посветен на популяризирането на доказателствата на Х. Варнеке и затвърдяването им в обществото, основната пречка на местната интелигенция беше свързана тъкмо с думата “варвари” в описанието на жителите на о. Мелит(а). Априорно се заявяваше от не един местен говорител, че Кефалоня никога не е била населявана от варвари (подразбирайки, че винаги населението е било гръцко, тоест неварварско!).

[28]. Вж. по-горе т. Б.2.9.

[29]. Ср. Одисея ХІV 84, ХІХ 111.

[30]. H. Warnecke,  Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥΛΟΣ…, p. 59.

[31]. Е. Groag, Die roemischen Reichsbeamten von Achaia bis auf Diokletian. 1939.

[32]. Сочат се исторически примери с френския херцог Робер Гискар (Robert Guiscard), тръгнал от Южна Италия да завземе Кефалиния от византийците, но бил покосен от малария (+ 17.7.1085 г.) на острова, както и на английския поет и лорд Джордж Ноел Гордън Байрон (George Noel Gordon Byron), който от идеализъм отишъл в Гърция да се бие на страната на въстаниците за освобождението на страната от турско робство, но много скоро безславно умрял от малария (+ 19.4.1824 г.) близо до Кефалиния.

[33]. През 1565 г. Малтийският орден удържал победа срещу турците в този залив, която била приписана на помощта на ап. Павел. Името на залива “Св. Павел” се среща в писмени извори едва от края на 17 век. Х. Варнеке обстойно разглежда и въпроса за налагането от 16 в. насам на хипотезата за о. Малта от могъщия Малтийски орден, който векове наред получава изгоди от поклонническия поток към острова. Бенедиктинският орден пък от своя страна отстоявал хипотезата за южнодалматинския о. Млйет, където имал голям манастир и интереси също от поклонничеството, но след установяването на комунистически режим в Югославия вкрая на ІІ световна война манастирът бил затворен и претенциите на бенедиктинците спрели. При посещението си в Малта през май 1990 и папа Йоан Павел ІІ подкрепил малтийската хипотеза (H. Warnecke, Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥΛΟΣ…, p. 65-70).

[34]. Ibidem, p. 61-62.

[35]. Вж. напр. Das grosse Bibellexikon (R. Brockhaus). Bd. 2. Wuppertal 1988, S. 918-919; Herders Grosser Bibelatlas. Freiburg im Breisgau 1989, S. 172-173.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-pp

в1) РИМОКАТОЛИЧЕСКИЯТ ДОГМАТ ЗА НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ НА СВ. ДЕВА МАРИЯ

Св. Георги убива змея.И така, не плътското майчинство, не майчинската близост до Сина, но именно майчинството по дух, вътрешната съобразност на Девата майка с Образа на Отеческия Ипостас – ето кое изяснява същината на величието на славата и на блаженството на Божията майка… В това се крие и тайната на нейното тъй високо възвисяване… С право й се дава наименованието Небесна Царица. Тя е майка на Този, Който е глава на видимия и невидимия свят. Затова тя… поради майчинската си близост до своя Син, е наша топла застъпница, молитвеница и ходатайка пред Своя Единороден син, Царя на славата” (Пос. съч., с. 262-263).

При това схващане величието на св. Дева Мария като истинска дъщеря на Адам, родена в грях, но възвисила се чрез личен подвиг с помощта на Божията благодат до непостижимо голяма слава, издигаща я над човеци и ангели, ние можем само да благодарим на дивния Божи промисъл, Който в нейното лице ни показа осъществен на дело идеала на християнското себеусъвършенстване – достигане до богоуподобяването и обожествяването, за което православието с толкова въодушевление говори като за най-крайна цел на християнския живот (Ср. Преп. Симеон Нови Богослов, Слова, вьІп. І, М., 1892, с. 445).

Според думите на св. Атанасий Велики, Второто Лице на Св. Троица, Божественото Слово „станало човек, за да се обожествим ние” (Творения, ч. І, Св. Троицкая-Сергиева Лавра, 1902, с. 260). Обожествяването на човеците е цел на Божественото домостроителство. В третата молитва пред св. Причастие се изразява между другото вярата, че Иисус Христос е обожествил възприетата от Него човешка плът с възнасянето й на небето и поставянето й да седи отдясно на Отца („преславньІм Твоимъ вознесениемъ плотское обоживьІй восприятие, и сие десньІмъ Отца седениемъ почтьІй”). При св. Причастие ние вкусваме хляба на безсмъртието и пием от питието на вечния живот, приобщаваме се към Тялото и Кръвта на Богочовека и сами се обожествяваме, разбира се дотолкова, доколкото достойно се причастяваме и доколкото е възможно това обожествяване за нас като твари в условията на земния живот.

В утренята на Велики четвъртък в 4-та песен на Канона, трети тропар, се представя Христос да говори на учениците Си, че ще пие ново питие с тях като с приятели в Своето небесно царство и се продължава речта Му така: „Аз, Бог, ще бъда с вас като с богове” (якоже бо Богъ съ вами боги буду” – Al. Maltzew, Fasten und Blumen-Triodion, Deutsch und Slawisch, Berlin, 1899, S. 416).

Всичко това говори, че обожествяването е задача, поставена пред всички последователи на Христа. Тя е била и реално постигната от съвършените християни (Фил. 3:15) например от апостолите. Щом като Отец е предал всичкия съд на Сина (Иоан 5:22), а Синът облича в тази божествена власт Своите 12 апостоли, като им казва: „При пакибитието, кога Син Човечески седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванадесеттях Израилеви колена” (Мат. 19:28), явно е, че апостолите са стигнали до обожествяване в смисъла на св. Атанасий Велики, за да могат да имат такава божествена задача, която ще изпълняват, разбира се по пълномощие, а не сами по себе си.

А ако апостолите са мислени от Църквата като достигнали обожествяване, то с колко повече право може да се каже това за св. Богородица! Тя наистина в съзнанието на Църквата е обожествена (но не богиня!). Затова и към нея се прилагат прилагателните „божествена” и даже „пребожествена”, както впрочем и за св. апостоли и за много други светци често се употребява епитетът „божествени” (Вж. например 10 декември – кондак на св. Ермоген; 29 януари – кондак на св. Игнатий Богоносец; 31 януари – кондак на св. св. безсребреници Кир и Иоан; 9 февруари – кондак на мчк Никифор; 18 февруари – кондак на св. Лъв Велики, папа Римски; 8 март – кондак на преп. Теофилакт, епископ Никомидийски и пр.). Нейната слава е „боголепна”, „божествена” (2-ри и 3-ти стих на Господи воззвах, 15-ти август).

И въпреки това, колко голяма разлика има между православното наричане св. Богородица „божествена” и „пребожествена” и римокатолическото й поставяне сред Св. Троица, Която тя възпълва! Св. Богородица е божествена в смисъл, че е безкрайно издигната в идеала на християнското съвършенство, което тя е постигнала. Но тя не е приближена до Христовото безначално и непостижимо Божество, което е абсолютно несъразмерно с тварите и недостъпно за човека по скритата Си и неведома същност, издигната над всяко време и пространство и надвишаваща познавателните възможности даже и на най-светлите ангелски умове.

Много мъдро разсъждава св. Атанасий Велики, когато различава (против арианите) местата в Писанието, отнасящи се към Божеството на Христа от онези, които се отнасят към Неговата човешка природа. Той казва например по повод на апостол-Павловите думи: „Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Кор. 4:16), че апостолът подразбира тук не Божеството на въплътеното Слово, а Човекът Христос – тази положена основа (1 Кор. 3:10)! „Защото нито Павел, нито друг някой може да стане подобен на Божеството на Словото, освен всички да се уподобяват на Христа в страданията и кротостта” (Творения, ч. ІV, Св. Троицкая-Сергиева Лавра, 1903, с. 471-472).

Римокатолическите богослови допускат голямата грешка да правят св. Богородица подобна на Божеството на Христос, тоест подобна на Бога, казвайки, че Бог я направил „съучастница на Своето естество” (Ленц), или че тя внася нови отношения между Божествените Лица на Св. Троица и възпълва Самата Св. Троица, внасяйки женственото начало в сферата на Божеството (Aug. Nikolas).

Icon_51У нас и божествената св. Богородица си остава човек, но такъв, който е постигнал заповяданото съвършенство в Бога, заповяданото обожествяване. Тя е човек, родена като нас и затова близка на нас. Чрез това тя, по-високо стоящата от от херувимите и серафимите е направила ангелските висоти достъпни и за нас, стига да желаем да подражаваме на смирението и на послушанието й. И докато римокатолическите богослови й приписват заченатост без първородния грях, абсолютна издигнатост над всякаква възжност да греши и дадена наготово съвършена добродетелност и по този начин я отчуждават напълно от вярващите, Православната църква във всяко отношение издава великите преимущества на своето почитание на св. Богородица. Св. Дева Мария е и си остава у нас човек, съвсем близък нам, родена в първородния грях и носеща последиците му – страданията, скърбите, болестите и смъртта. Затова тя може да бъде майка на скърбящите и каещи се грешници, може да утешава умиращите, може да съчувства на всички обуреваеми, защото е напълно еднаква по природа с тях. С постигнатите си съвършенства тя може да бъде пример за тях, защото се е издигнала към тези висоти от основата на ражданата в грях природа, обща за всички човеци без изключение. От православно гледище не може да се каже: Какво общо има между нея, надарената още от зачатието с преизобилната Божия благодат, която я издига над всяка греховност и възможност да греши и нас, окаяните грешници! Тя не е познавала греха, ни първородния, ни личния, и затова не може да ни съчувства. Тя е живяла като безгрешните Адам и Ева в съвсем други условия, затова не може да ни разбере, нито да ни помогне!

Не! В православното благочестие св. Дева Мария е най-призоваваната помощница, най-тачената от майките скърбяща майка, най-обичаната от каещите се грешници и застъпница, чийто живот и личен пример е пълен с насърчения за нас.

Първородният грях не й е попречил да стигне до самия връх на възможната за човека светост. Нейните немощи са й служели за смирение и за още по-голямо обогатяване с благодат. Нейните скърби и изпитания са увеличавали венците на търпението й в Царството на славата. Тя е живяла в същите условия, в които се намираме и ние. Плакала е, страдала е и е изпитвала борения, скърби и вълнения като човек. Тя може поради всичко това да разбере борбите ни, да съчувства в немощите ни и да помага в усилията ни да се освободим от веригите на греха. Нейното величие не е за нас далечно и недостъпно – величие, което може да извика само отчуждаване и страх, а привлекателна и спасителна светлина в тъмата на живота, която ни мами с убедителната власт на нещо родно, близко. Нейният пример е нагледно, живо назидание, което колкото и идеално, е осъществимо, защото не е откъснато от условията, в които се намираме самите ние. Затова православните християни с толкова вяра, упование и топлота се обръщат към св. Богородица с думите: „Не имамъІ инъІя помощи, не имамъІ инъІя надеждъІ, разве Тебе ВладьІчице ТьІ намъ помози; на Тебе надеемся и Тобою хвалимся; Твои бо есмъІ рабъІ да не постъІдимся”.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ние завършихме, с Божията помощ, изследването си върху новия римокатолически догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария и дойдохме въз основа на направения разбор на това учение до логически наложилия се извод, че то трябва да бъде отречено, за да се защитят, както основните и неоспорими догмати, открити в Св. Писание – за всеобщността на първородния грях и за нуждата от изкупление за всички човеци, така и изначалното общоцърковно схващане по въпроса за зачатието на св. Дева Мария.

Оглеждайки изминатия път и обобщавайки, ние можем да кажем, че римокатолическият догмат за непорочното зачатие трябва да бъде отречен по следните съществени причини:

1. Той не се съдържа в Св. Писание. Тъкмо напротив, последното говори, по много начини против него;

2. Той не е дошъл до нас по пътя на Св. Предание, защото, ако беше неразделна част от съдържанието на Св. Предание, той щеше да се запази в паметницине на това Св. Предание;

3. Той не се поддържа от древните Отци и Учители на Цървата. Напротив, мнозина от тях правят изказвания диаметрално противоположни на тенденцията на имакулатистите;

4. Той не е древно учение; иначе нямаше най-авторитетни римокатолически светци и най-видни богослови от Средните векове да го наричат „новаторство”;

5. Историята ясно свидетелства, че не само на Изток, но и на Запад не е съществувало това учение в първите десет века дори като частно мнение.

6. Източната Православна църква не го е поддържала нито в древността, нито по-късно; тя и днес не го поддържа, а решително го отхвърля при иначе най-високо тачене на пречистата и пренепорочна майка Божия, отнасяйки непорочността й и съвършенствата й въобще към постиженията на личния й подвиг, а не към зачатието й;

7. Самият догмат за непорочното зачатие е пълен с вътрешни противоречия и несъобразности, които издават неговата лъжовност;

8. Той накърнява някои основни истини на вярата, а други застрашава да накърни.

Всичко това показва, че учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария не само няма необходимите качества, за да бъде догмат, задължителен за вярващите християни, но и се оказва крайно несъстоятелно.

Църковната история свидетелства, че когато някое основно положение на вярата е било подхвърляно на съмнение или на отричане, върховните църковни власти незабавно са свиквали събор и са утвърждавали застрашеното изначално верую на Църквата, като са го ограждали от изопачавания чрез твърда и непоколебима формулировка, заявявайки, че Църквата всякога така е вярвала, и че несъгласните с тази нейна вяра мнения са ерес. А при непорочното зачатие, което е било винаги чуждо на Православната църква, Рим не действа по началàта на вселенската Църква. Когато в ХІ в. се появява на Запад мнението за непорочното зачатие на св. Дева Мария и най-видни римокатолически светци и богослови го отхвърлят, Рим не свиква събор, на който да бъде защитено застрашеното от отричане „изначално” вярване в непорочното зачатие, а бездейства, или по-скоро действа по най-противоречив начин: ту го отрича чрез едни папи, ту го признава чрез други…

Icon_46Ако непорочното зачатие беше догмат на вярата, необходим за човешкото спасение, можеше ли да се търпи повече от 800 години да се спори по този въпрос? Не показва ли самото това обстоятелство, че непорочното зачатие не е било схващано от самата върховна римокатолическа църковна власт в миналото като догмат на вярата, от който зависи спасението въпреки, че според булата Ineffabilis Deus то всякога било съществувало в Църквата, всякога било вярвано от нейните верни чеда, с други думи – било изначално и богооткровено.

Ние доказахме, че Св. Писание и Св. Предание не говорят за непорочното зачатие на св. Дева Мария и че светоотеческата древност не познава дори като частно мнение това ново вярване, появило се едва в ХІ в. Св. Отци никъде не споменават за него, нито го опровергават, което е впрочем съвсем естествено явление, тъй като този въпрос за тях не съществува. Те правят обаче такива изказвания, които съвсем изключват непорочното зачатие на св. Дева Мария. Някои направо говорят за човешки немощи у св. майка Божия. А всички са единодушни, че за да стане достойно вместилище на Невместимия, тя е трябвало да бъде очистена и осветена. Това е истината за светоотеческата древност.

Но имакулатистите твърдят, че учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария било изначално, че то се съдържало имплицитно още в Св. Писание и в Св. Предание. Това поддържа и булата Ineffabilis Deus, която провъзгласява това учение като необходим за спасението догмат на вярата.

Ако е вярно римокатолическото твърдение, трябва всички св. Отци, които не са споделяли учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария, да се обявят за еретици. Но ако са прави св. Отци, които – нека подчертаем това – и на Изток, и на Запад са признати за най-верни изразители на истинското Христово учение, тогава не може да се избегне изводът, че римокатоличеството е влязло в заблуждение. Това говори елементарната логика.

***

Всеки догмат трябва да има своите непоклатни основания в Божественото Откровение – Св. Писание и Св. Предание. Така са обосновани всички догмати на Православната църква. Така е например изграден върху непоклатимата основа на Божественото Откровение догматът за девственото раждане на Иисус Христос от св. Дева Мария по наитие на Св. Дух (Мат. 1:18-25, Лука 1:26-38, чл. 3 от Символа на вярата). Ако не се държи на Божественото Откровение, може да се отиде в крайни своеволия, и то не само по пътя на рационализма, но и по пътя на неправилно посоченото благочестие.

Рационализмът, който не държи сметка за Откровението, като поставя човешкия разум (ratio) на неговото място, създава свои рационалистически „догмати”, в които той си вярва като в непоклатни истини. Но и едно благочестие, което не държи сметка за Божественото Откровение, може също да постави човешкото религиозно чувство на негово място и да си създаде свои догмати. И в такъв случай не Божественото Откровение ще определя убежденията на благочестивите хора, както би било редно, а човешкото благочестие ще гради убежденията, като незабелязано ще постави на мястото на Божественото Откровение за решаващо ръководно начало религиозното човешко преживяване. Това обикновено се върши под благовидния предлог на голяма ревност към вярата. То се наблюдава при всеки неправилно насочен пиетизъм.

Историята потвърждава нашите мисли. Едни протестантски рационалисти, като не държат сметка за ясно засвидетелстваното в Св. Писание свръхестествено раждане на Иисус Христос от Св. Дух и св. Дева Мария, са създали своя „догмат” за естественото раждане на Иисус Христос от Иосиф и Мария. Други протестантски рационалисти, гледайки не така сериозно на Божественото Откровение, отричат приснодевството на св. Дева Мария, засвидетелствано тъкмо в Св. Писание (Лука 1:34, Иоан 19:26-27), или наименованието й Богородица, дадено за пръв път пак там (Лука 1:43). А римокатолическото неправилно насочено благочестие, имащо за предмет почитането на св. Богородица, като не държи сметка за Божественото Откровение, а поставя „благочестивото” чувство на негово място, е създало своя „догмат” за непорочното зачатие. Но в какво един такъв пиетизъм е по-добър от един рационализъм, не виждаме, щом и в единия, и в другия случай човекът със своите възможности – било разума, било чувството – засенчва Божественото Откровение, вместо да е обратното – Божественото Откровение да определя вярата на човека и да просветлява с богооткровените истини човешкия разум и да направлява правилно благочестивото чувство. И едната, и другата крайност са еднакво опасни в религиозната област увлечения и водят към еднакво опасни за спасението последици – към измислянето и създаването на свои догмати. Колкото и противоположни по характер, те се допират съгласно френската поговорка – Les extré mites le touchent.

Обобщавайки всички тези неоспорими факти, както и свързаните с тях богословски изводи, ние не можем да не изтъкнем, че Православието е далеч от тези грешки на рационализма и пиетизма. То държи здраво на Божественото Откровение като извор на вярата и му подчинява и разума, и религиозното чувство. При това то знае, че подчиненият на богооткровената вяра разум не загубва достойнството си, а тъкмо напротив чрез това се обогатява и просветлява, с което е дадена на вярващите възможност, без да се подценява човешкия ум, те да придобиват – подобно на апостолите – „ум Христов” (1 Кор. 2:16). Православието знае, че и религиозното чувство, покорено на богооткровените догмати, не се спъва чрез това в полета си, а тъкмо напротив, се насочва правилно към сферите на благодатните съзерцания, като му се пресичат само пътищата към нездравите и тъмни мистични преживявания, които водят неминуемо към заблуди.

От прекаления рационализъм и неправилния пиетизъм могат да произлязат само беди. Постави ли се на мястото на Божественото Откоровение нещо друго, вярата почва да се разклаща понеже се измества от основата си.За забелязване е, че протестантството, внесло рационализъм в системата си, не може да удовлетвори своите вярващи, поради което се разпада на все по-нови и все по-многобройни секти, а римокатоличеството поради това, че е отстъпило от здравата основа на вселенската вяра и на вселенската истина, под булото на благочестието, търси нови и нови истини на вярата, които догматизира, което и нарича догматически прогрес. По отношение на тези две инославни изповедания, които са вечно неспокойни, неустановени и клатушкащи се, Православието е онзи единствен твърд, непоклатим и вечно равен на себе си, неподвижен център на вярата, който с неподвижността си в догматическо отношение свидетелства за вечността и непоклатимостта на веднъж завинаги поверените му истини и който твърдо стои през вековете, без да измени на себе си пазейки съкровището на вярата като „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). То промислително е поставено на своето богоопределено място, за да посочва както на римокатолическите, така и на протестантските богослови, че има една вероизповед, която отговаря на божественото си предназначение през всички времена да стои непоклатно срещу адовите порти (Мат. 16: 18), и която въпреки превратностите на историята се пази от Божественото Провидение, като благодатен квас, който, колкото и малък по обем, има неоспоримото превъзходство на кваса пред тестото.

По-специално по отношение въпроса за най-високостоящата между човеците и ангелите, за пречистата, преблагословената, славна наша Владичица и Богородица и Приснодева Мария, св. Православна църква стои твърдо на почвата на Божественото Откровение и нито се поддава на протестантските внушения, че почитането на св. Дева Мария е идололатрия, защото то никога не я откъсва от общочовешката основа, за да я превърне в безгрешна полубогиня, а я признава за родена в първородния грях дъщеря на Адам, нито пък залита в преувеличеното и изопачено тачене на св. Богородица у римокатолиците като безгрешно зачената, безгрешно живяла и получила едва ли не божествена природа. Ние, православните, спокойно и радостно, с вяра и здраво благочестие я почитаме като майка на Господа (Лука 1:43), като най-благодатна, очистена и осветена, като отличена с особено и изключително благословение межу жените (Лука 1:28) да носи Твореца на вселената в утробата си, като достигнала най-велико нравствено съвършенство и най-голяма прилика със своя Божествен Син в процеса на богоуподобяването, поради това като най-силна застъпница и ходатайка пред Него за нас по силата на своя праведен и богоугоден живот (Иоан 14:12-14; Иоан 15:7; 1 Иоан 3:21-22). Ето защо св. Православна църква, както справедливо отбелязва великият руски праведник о. Иоан Кронщадски в едно свое изявление пред един англикански християнин, никога няма да изостави почитането на Божията майка (Simpson, Father John in Relation to the Russian Church, 1899, I, p. 180), а ще я възпява и в радости и в скърби, и ще се обръща към нея с топло молитвено усърдие, казвайки: „Не умолчимъ никогда Богородице, силы твоя глаголати недостойнии: аще бо Ты не бы предстояла молящи, кто бы нас избавилъ отъ толикихъ бедъ? Кто же бы сохранилъ до ныне свободны? Не отступимъ, Владычице, отъ тебе. Твоя бо раби спасаеши присно отъ всякихъ лютыхъ”.