Прелюбодеяние. В случаите на обвинение на жена в прелюбодеяние „Книгата на Аллах”[81] постановява да бъде налагано наказание, изразяващо се в сто удара с камшик: „На всяка прелюбодейка и всеки прелюбодеец ударете сто бича и да не ви обземе състрадание към тях, като прилагате религията на Аллах, – ако вярвате в Аллах и в Сетния ден! И да присъства на мъчението им група от вярващите[82]. Съгласно юридическата терминология тази форма на наказание се нарича „хад”. Повелята в цитирания стих се отнася само за онези прелюбодействащи, които не са семейни, но ако семейни мъж или жена са извършили прелюбодеяние, то спрямо тях се прилага наказанието „раджи” – убиване с камъни – което е установено от сунната. Наказанието за прелюбодеяние може да бъде изпълнено само при разкрито престъпление, което е трудно осъществимо, освен ако не са направени самопризнания. В този смисъл видният правовед Абу л-Хасан ал-Мауарди (974-1058) посочва: „А пък доказателството е четирима справедливи мъже, сред които не може да има жена, да свидетелстват за извършването на zinā, като споменат, че са видели влизането на члена в отверстието, тъй както перото за боядисване на вежди влиза в съда със сърма. Ако не са видели това по описания начин, но се закълнат в единодушие или различие, че то е истина, свидетелството им се приема”[83]. Именно поради изискването за представяне на показания  от четирима преки свидетели на сексуалното общуване (което, разбираемо, е невъзможно, още повече пък при прелюбодействащи), много от случаите на зина остават скрити[84].

Лъжесвидетелството също е наказуемо, а на виновника напълно се отнема правото да свидетелства. Коранът повелява: „На онези, които набедят целомъдрени жени, после не доведат четирима свидетели, ударете осемдесет бича и не приемайте никога тяхното свидетелство”[85].

Наред с най-големите грехове, каквито са консумацията на свинско месо и леш, пиенето на кръв и развратът, ислямското законодателство поставя и содомията. Аз-Захаби цитира изказване на Мохамед, според което: „Четири [вида хора] ще предизвикат гнева на Аллах и ще си спечелят неговото недоволство: …мъжете, които се оприличават на жени, жените, които се оприличиват на мъже, онзи, който спохожда животни, и онзи, който спохожда мъже”[86]. Класическият арабски език не разполага с точна дума за хомосексуализъм, но дали това означава, че смисълът, вложен в него, липсва в културата на народа? В съвременните арабски речници смисловото значение на този термин се изразява като „сексуален маниак”. Според Дж. Манроу например в „предмодерната арабска цивилизация не е имало хомосексуалисти”, а Ф. Дъглас твърди, че „в арабо-мюсюлманската културна сфера истинският хомосексуализъм, доколкото той действително присъства, представлява психологически проблем в по-малка степен [отколкото в западната култура]”[87].

Конкретно в средновековния ислям сексуалността на човека се е определяла от неговата роля в половото общуване: да проникваш активно, означавало да господстваш, а в обратната роля – да служиш, тоест сексуалността се възприема като действие на мъж, който изпълнява активната роля и обладава по-нискостоящите и от двата пола. Както обществото и семейството, логично е и сексуалното общуване в исляма да се базира на пирамидалната структура, основана на отношенията „мъж-жена”, „завоевател-завоюван”, „мюсюлманин-немюсюлманин”. Робите (мъже и жени), военнопленниците, момчетата, наложниците, съпругите и женствените мъже били използвани и оскърбявани от мъжкия елит, а проституцията (юноши, жени, момичета в момчешки дрехи) получила голямо разпространение[88]. Дори кораничната представа за рая е като за вечност на плътското блаженство на мъжа; там няма хомосексуални удоволствия, а райски красавици – хурии, които според Корана са и девици, и любещи съпруги: „Богобоязливите ще са в градини и блаженство… Облегнати на подредени престоли… И ще им дадем за съпруги хубавици с големи очи”[89]. Ислямът не обръща внимание на сексуалните отношения между жени, а ислямските традиции допускат възможността между нормални хора от един и същи пол, главно между мъж и юноша, да се породи съблазън[90].

Необходимо е да се споменат и делата на лутитите (от древния пророк Лут и неговото племе), които на три места в Корана са обвинени в мъжеложство, а в повечето от кораничните стихове се загатва за осъдителните им сексуални традиции. Според Корана Лут бил изпратен като пророк при жителите на град Содом, които вършели хомосексуални деяния, но те не се вслушали в наставленията му, а продължили своите безчестия. Накрая Лут напуснал града през нощта заедно с повярвалите, а неговият народ бил погубен от пороен дъжд и земетресение[91]. „И пратихме Лут, който каза на своя народ: „Нима вършите скверността, с която не ви е предшествал нито един от народите? При мъжете ходите със страст наместо при жените. Вие сте хора престъпващи”[92].

___________________________________

81. Коранът се нарича още „Книгата на Аллах”, „Майката на книгите”, „Книгата” и други.

82. Коран 24:2.

83. Цит. по Павлович, П., Zinā и Livat: Към номенклатурата на сексуалните отношения в средновековния ислям. – В: Арабистика и…, т. ІІ, с. 388.

84. Повече у Тодорова, О., Проституцията в българските земи през ранните векове на османското владичество. – В: Граници на гражданството: европейските жени между традицията и модерността, С., 2001, с. 71; Eliade, M., The Encyclopedia of Relligion, Volume 7, New-York, p. 310-311.

85. Коран 24:4.

86. Цит. по Павлович, П., Zinā и Livat: Към номенклатурата на сексуалните отношения…, с. 395.

87. Теофанов, Цв., Арабската средновековна култура, Т. 2. Любов, вино, мъдрост, С., 2002, с. 13 сл.

88. За пример може да се посочи политиката на Османската държава спрямо проституцията. Вж. у Тодорова, О., пос. съч., с. 75, където авторката посочва, че „политиката на Османската държава спрямо проституцията може да се квалифицира като по-близка до толерантността, отколкото до решителната репресия”.

89. Коран 52:20.

90. Ибн ал-Джаузи († 1200) например посочва, че слабостта към красотата е естествено свойство, вложено у „синовете на Адам” (имат се предвид мюсюлмамите – б. а.): „Който твърди, че не изпитва желание, като гледа хубави момчета или младежи, е лъжец и дори ако сме могли да му повярваме, той би бил животно, а не човешко създание” (цит. по Теофанов, Цв., Арабската средновековна…, т. ІІ, с. 130. Повече за хомосексуализма вж. у Jusut al-Qaradawi, The Lawful and the Prohibited in Islam (al-halal wal-haram fil islam). Tr. Kamal El-Heltawy, M., Moinuddin Siddiqui, and Syed Shukry, Indianapolis, 1985, p. 169.

91. Ср. Коран 26:160-173.

92. Пак там, 7:80-81, ср. също 27:54-59; вж. повече у Стаматова, К., Срещу хомосексуализма като алтернативен начин на живот, сп. Духовна култура, 4/2005, с.15-16.

Следва…

6. Оценката на човешките действия – възмездие или висша награда

Ислямската представа за установяване на действително съгласие в уммата е свързана както с разграничаването на моралните и обществените задължения на мюсюлманите, така и със спазване на изискванията за справедливост.

Според исляма човекът е най-съвършеното творение на Аллах, пред което небесните ангели, създадени от светлина, се покланят[60]. Именно тук са положени двете крайности в човешкото поведение: да бъде благодарен и признателен за даденото му върховенство от Аллах сред божиите творения, или да бъде високомерен и горделив, отхвърляйки даруваното му от Създателя. Съответна на така очертаните модели на поведение е и реакцията на Аллах спрямо хората – възмездие или висша награда: „Ние сътворихме човека с превъзходен облик. После го отхвърляме най-унизен от унизените, освен онези, които вярват и вършат праведни дела. За тях има безспирна награда (в Рая)”[61]. Чрез Адам Коранът определя за човека статут на наместник на Бога на земята. Аллах предава на Адам всички сътворени неща и в този смисъл сключва с хората своя завет[62]. Отговорността за делата на човека е строго индивидуална: „Днес ще се въздаде на всяка душа за онова, което е придобила. Няма днес угнетяване. Аллах бързо прави равносметка”[63].

Източникът на оценката на човешките прояви изхожда пряко от Мохамед и се съдържа в неговите думи и дела: „Пратеникът на Аллах е прекрасен образец за вас – за всеки, който се надява на Аллах и на Сетния ден, и често споменамава Аллах”[64]. Пренебрегването на божествените предписания е провинение, което намира разгърнат израз в оформената скáла на ценностите. В нея се включва и получава санкция всяко деяние, намерение или дори помисъл на мюсюлманина. На двата полюса са категорично задължителното – фард, и абсолютно забраненото – харам. Извършването или въздържането от включените в тях деяния води до награда или наказание на този свят в Съдния ден. Между „полюсите” се намират препоръчителното – мандуб, и порицаемото – макрух, за които мюсюлманинът получава съответна на постъпката положителна или отрицателна оценка, без тя непременно да се съпътства от съдебна санкция. В центъра на скáлата е разрешеното – мубах – „неутрално” действие, което, извършено или не, не води до положителна или отрицателна морална оценка[65].

В древна Арабия арбитърът, който разрешавал безапелационно неуредените от обичайното право спорове, се наричал „хакам”. При установяването на исляма в случаите, когато възниквала разпра между семейни, се избирал един хакам от семейството на мъжа, и един – от това на жената: „А ако ви е страх от раздор между двамата, пратете съдник от нейното семейство. Ако искат одобряване, Аллах ще ги помири”[66]. За мюсюлманската общност хакам е Мохамед, тъй като той обличал със съответни санкции новите житейски правила, които давал и които всъщност са наченките на мединското наказателно право.

Мохамедовата вяра направлява не само делата, но и чувствата и мислите на мюсюлманите. Ислямските правоведи например са единствените, които разработват система от юридически правила, целящи да отразяват взаимодействието между шариата и личността. Правното определяне на човешките действия – като „красиви” и „грозни”, е характерна ислямска черта, която в известна степен е близка със съдържанието на съвременните понятия „правомерни” и „неправомерни”. Причината, която обуславя различието, е съществената степен на морализация, съдържаща се в шариата. Деяние, което не съответства на ислямския свещен закон, е не толкова правонарушение в смисъл на противообществена проява, а е преди всичко грях, тоест провинение срещу вярата. Едно действие се определя като красиво, ако се ползва с общо одобрение в света на живите и осигурява блаженството на извършителя му в отвъдното. За разлика от вярата, която според исляма е постоянно „красиво” действие, то молитвата е относително „красиво”, защото е възможно тя да бъде опорочена чрез нарушаване на молитвения ритуал.

Като „грозни” се посочват тези човешки действия, които пораждат общо неодобрение на този свят и водят до страдания в света на мъртвите. Ислямското разбиране за юридическа „красота” и юридическа „грозота” на човешките постъпки се обуславя от претенциите на шариата да бъде всеобхватен закон, който се разпростира не само над живота на обществото, но и над смъртта.

Интересен пример е този със свещената война, на която ще отделим специално внимание. От „само себе си” тя е юридически грозно действие, тъй като нейните последствия са смърт и разрушения, но предвид на факта, че се води с цел защита на ислямската вяра или за разпространението й, то тя се определя като „красива”[67].

Първоначалното нежелание за борба у мюсюлманите, посочено в редица откровения[68], постепенно е преодоляно чрез налагането на тезата за божественото разрешение („изн”), което дава на вярващите право да се бият срещу своите противници. Заповедта за борба срещу неверниците вече е ясно изведена и формулирана, а крайната й цел същевременно е и мотив – „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах! А престанат ли – Аллах е зрящ за техните дела”[69].  В Корана мюсюлманите лаконично са разделени на две категории: муджахидини, тоест бойци за триумфа на младата религия, и седящи (каидун) – тези, които остават в домовете си и не желаят да воюват за ислямската кауза: „Не са равностойни онези от вярващите, които си седят вкъщи, без да им се навреди, и онези, които се борят по пътя на Аллах чрез своите имоти и души. Аллах отреди на борещите се чрез своите имоти и души да са с едно стъпало над седящите. На всеки Аллах обеща най-прекрасното, но Аллах отличи борещите се пред седящите – с огромна награда”[70]. По този начин постепенно, но същевременно твърдо и безкомпромисно у мюсюлманите се затвърждава възгледът, че техният религиозен дълг обема не само вярата в Аллах и произтичащите от нея юридически и етически норми, но и повелята да възцарят Мохамедовата религия на земята без оглед на усилията, несгодите и материалните жертви. Готовността за отдаване на живота в името на Мохамедовата вяра се превръща едновременно в мотив (загиналият в джихад попада в рая)[71] и в цел (разпространяване на исляма и разширяване на „дома му”)[72] за всеки мюсюлманин. В Корана ясно са посочени случаите, при които се обявява джихад: самозащита (в съответствие с кораничната строфа: „А който се брани, след като го угнетят, за такива няма вина”[73]); защита на исляма; отмъщение на този, който наруши договора с мюсюлманин; потушаване на бунтове и размирици в ислямската държава; разширяване на територията на ислямската държава; отстояване с оръжие на дадена позиция, която мюсюлманите считат за правилна в случай на гражданска война[74]. С течение на времето, чрез богословски и юридически тълкувания значението на въоръжената борба на религиозна основа претърпява развитие, особено в областта на ислямското право[75].

Законът за възмездието. В Корана съществува позволение за отнемане на човешки живот „по право” (Коран 17:33), което е кодифицирано чрез седмата заповед на додекалога: „И не убивайте човек – Аллах е възбранил това, освен по право! А който бъде убит с гнет, ние даваме власт на неговия наследник, но да не прекалява в убиването! На него се дава подкрепа” (Коран 17:33). През времето на джахилията е съществувал законът на кръвното отмъщение, което обаче не се упражнява в момент на внезапен порив, а се подчинява на множество правила и условия и има за цел възстановяване на щети[76]. Коранът само заменя термина за наказателна мярка „тьар” (кръвно отмъщение) с „кисас” (ар. „разплата”) – наказание, налагано на престъпника, когато пострадалият или неговите близки държат да отмъстят, тоест говорим за кръвно отмъщение в случай на убийство. Обществената група, която е солидарна с жертвата, е имала право вместо да си отмъщава, да приеме определено възнаграждение – отплата. То се нарича „дия” (ар. „откуп”) и е едно от четирите наказания за убийство, раняване и членовредителство. Заплаща се от осъдения и неговото семейство, ако пострадалият или близките му се откажат от разплатата. Съществува подробна система за размера на дия при различните казуси. При преднамерено убийство например се изплаща веднага, а при непреднамереното – отсрочката е за три години. „Пълната” дия възлиза на 100 камили на шестгодишна възраст, или на 200 бика, или на 2000 овни, равняващи се на 1000 динара или 12 000 дирхама. Тя се изплаща при убийството на мъж мюсюлманин, но при убийство на жена възлиза на половината от стойността й. При извършването на престъпление от психично болни или признати за невменяеми дия се заплаща от хазната[77].

Разбираме, че Мохамед не отменя арабския закон за възмездието, а въпросът – дали е възнамерявал да го стори, или пък това му се е струвало трудно постижимо – все още е спорен. Коректно е да посочим обаче стремежа на Мохамед да смекчи този обичай, както и специалната опека, с която по негово настояване се ползват сираците и вдовиците на воините, загинали за защита на вярата[78]. Основателят на исляма се е опитвал да ограничи прилагането на закона както чрез предпочитането към дия, така и чрез прецизирането на акта на възмездие: не трябва убийството да се извършва спрямо друго лице освен спрямо действителния убиец, нито пък спрямо мъж за убита жена, свободен за убит роб или мюсюлманин за убит немюсюлманин. Независимо дали говорим за „кисас” или за „дия”, практиката ги поставя в границите на две обществени групи – на жертвата и на виновника – и всяка от тях е социално отговорна. Вината на извършителя на престъпление се превръща в колективна наказателна отговорност и се отнася за съответната референтна група (градацията в случая е плем-род-семейство). Личностите, които по силата на родствена връзка с извършителя на престъплението (най-вече умишлено нараняване или убийство), се задължават да участват в обезщетяването на жертвата или на нейните близки, се обхващат чрез юридическия термин „акила” (ар. съпруга). Необходимо е да подчертаем обаче, че акила е в противоречие с кораничната постановка, според която „Всяка душа придобива греха единствено за себе си – никой грешник не ще носи греха на друг”[79], но ислямските правоведи, основавайки се на хадисите, твърдят, че Мохамед не само е узаконил, но и се е придържал към тази практика. В случай на отказ от дия престъпникът се предава на роднините за саморазправа или бива екзекутиран от властите[80].

Напълно естествено е моралът, отстояван от различните религии, да се обуславя от конкретното разбиране за Бога. В голяма степен ислямът остава далечен на духа на християнството, което призовава в любов към Бога и ближния (Мат. 22:36-39). Възлюбването на Господа „от всичкото си сърце, и от всичката си душа” (Лука 10:27) не съответства на ислямското религиозно чувство към Аллах, в което подчинението и благодарността се оказват преобладаващи. Любовта към врага (Мат. 5:44) и призивът за ненасилие са в противоречие с ислямското разбиране, според което възмездието следва да бъде съответно на деянието. От гледна точка на Новозаветното Откровение обаче дори не е мислимо смъртното наказание да се възприема за естествено, защото колкото и справедливо като възмездие да ни изглежда, всъщност то е насилствено прекратяване на човешкия живот. Знаем, че това е грях пред Бога, защото човекът е създаден по Негов образ и подобие и единствен Творецът е господар на живота, и на смъртта (ср. Втор. 32:39; Римл. 14:7).

_______________________________

60. Коран 20:116: „И когато рекоха на ангелите: „Поклонете се на Адам!”, те се поклониха, освен Ибелис. Той отказа”.

61. Пак там, 95:4-6.

62. Пак там, 20:115.

63. Пак там, 40:17.

64. Пак там, 33:21.

65. Повече у Пеев, Й., Съвременният ислям, С., 1999, с. 29-30; Рутвен, М., Ислямът, С., 2003, с. 150-153.

66. Коран 4:35.

67. Повече у Чуков, Вл., В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, С., 1997, с. 275-280.

68. „Предписана ви е битка, а тя е омразна за вас. Но може да мразите нещо, а то да е добро за вас, и да обичате нещо, а то да е зло за вас. Аллах знае, вие не знаете” (Коран 2:216).

69. Пак там, 8:39.

70. Пак там, 4:95.

71. „А на онези, които бъдат убити по пътя на Аллах, Той не ще провали делата им. И ще ги въведе в рая, за който ги е известил” (пак там, 47:4,6).

72.  „Той е, Който изпрати Своя пратеник с напътствието и с правата религия, за да я издигне над всички религии, дори езичниците да възненавиждат това” (пак там, 61:9).

73. Пак там, 42:41.

74. Повече у Чуков, Вл., Зараждането на ислямската държавност, С., 1994, с. 358-373.

75. Според хадиси Мохамед е различавал „малък” джихад – свещената война, и „голям джихад”, който се изразява в постоянна борба на мюсюлманите „със самите себе си” по пътя на тяхното духовно усъвършенстване чрез по-точното следване на исляма (Вж. повече у Стаматова, К., Джихад. Между меча и върховното усилие на сърцето, сп. Духовна култура, 4/2003, с. 13-21).

76. Повече у Есад, Б., Мохамед. Биография, С., 1999, с. 12-24.

77. Повече у Пеев, Й., Ислям. – В: История на…, с. 312.

78. Растящият брой на сираците и вдовиците сред ранната умма в Медина формира една категория от социално слаби членове, като особено беззащитни били съпругите на загиналите преселници, лишени от опеката на определен клан.

79. Коран 6:164.

80. Хамидуллах, М., Въведение в исляма, С., 2001, с. 97.

Следва…

5. Ислямското разбиране за добродетелността и греха

Като установява разделителна линия между варварство и цивилизованост, ислямът наред с новите ценности – мъдрост и умереност – възприема и традиционни добродетели, като смелост, щедрост и взаимопомощ, но ги обогатява и отстранява техните отрицателни мотиви и последствия (например разпалване на племенни вражди, гнет, насилствено отнемане на частната собственост и други). При сравнението на периодите преди-след исляма се очертава преходът от страха пред дахр (неумолимата съдба)[46] и окончателната смърт – към вярата в Аллах и спасението във вечността; от буйството – към благоразумието; от хаоса – към строгия ред; от неудържимите страсти – към тяхното овладяване.

За мюсюлманите добротата и благородството са плодове на солидарността, които изискват взаимно забравяне на оскърбленията, както и въздържание от обиди и употребата на прякори.

Щедрост и милостиня. Според исляма материалните блага не са богатство, нещо повече, увеличаването на благосъстоянието на общността невинаги се оценява положително, защото пресищането може да доведе до развращаване на мюсюлманите и до възникване на безредици. Човекът има право да се радва на всички блага, но те трябва да се употребяват за действителна полза. Мохамед често напомня, че Аллах увеличава благосъстоянието на тези, на които иска и че „онези, които не вярват, с нищо не ще ги избавят от Аллах – нито имотите, нито децата им”[47]; „Знайте, че земният живот е само игра и забави, и украса, и хвалба между вас, и умножаване на имотите и децата, продобно на растения след дъжд – възхищават сеячите, после изсъхват и ги виждаш пожълтели, после стават на съчки. А в отвъдния живот има сурово мъчение или опрощение от Аллах и благоволение. А земният живот е само измамна наслада”[48].

Коранът отрича егоизма, дори нещо повече – той е недвусмислено свързван с безбожието. Идеята за задължителната милостиня се съдържа в следните коранични стихове: „На раздаващите милостиня

мъже и жени, които дават хубав заем на Аллах, ще им бъде умножено и ще има за тях добра награда”[49]. Още по-утвърждаващи са и други аяти: „Аллах не обича горделивите, самохвалните, които се скъпят и повеляват на хората скъперничество”; Богобоязливите ще бъдат сред градини и извори… в техните имоти имаше дял за просяка и за нуждаещия се”[50]. Често се привежда и кораничният стих, според който Мохамед „се намръщил и обърнал гръб, защото при него дошъл слепец”[51]. Според ислямската традиция обаче въпросният слепец произхождал от богато семейство, което означава, че част от богатството му принадлежи на бедните: „И отдай на роднината правото му, и на нуждаещия се, и на пътника (в неволя). Това е най-доброто за онези, които искат да видят Аллах. Те са сполучилите. Аллах не ще ви обогати за онова, което давате с лихва, за да се обогатите от имотите на хората, а за онова, което давате като милостиня закат, искайки да видите Аллах. На тези ще се умножи”[52].

Необходимо е да уточним обаче, че Коранът порицава прекалената и показна щедрост. Мюсюлманинът, който користно демонстрира разточителност, за да го прославят, или за да бъде възнаграден, не се оценява като добродетелен: „Не бъди щедър, за да се възгордяваш от това”… „И не сторвай ръката ти да е прикована към шията [в скъперничество], и не я разтваряй всецяло, та да не станеш упрекван, безпомощен”[53]. С подобно съдържание е и следният медински стих: „И раздавайте по пътя на Аллах и не се хвърляйте със собствените си ръце към гибелта, и благоденствайте. Аллах обича благодетелните”[54].

Между другите добродетели, основаващи се на ислямската солидарност, две са особено подчертани в Корана – искреността и честността, а втората е основно качество в общността на търговците. Ислямът изобличава и заклеймява тези, които лъжат, но едновременно с това се допускат някои хитрини, стига сърцето на мюсюлманина да остане вярно и непоколебимо[55].

Кораничната забрана за убийство се разбира от само себе си, като изключение правят случаите на правораздаване и джихад. Човешкият живот е свят, защото е даден от Аллах, следователно не само убийството, но и самоубийството подлежат на наказание. Важно е да се отбележи и забраната за врачуването, играта майсир[56], както и заповедта за предпазване от лекомислени клетви – празнодумни или безцелни, освен ако те не се правят в името на Аллах.

Според исляма добротворството може да бъде показано по различни начини. Едно от имената-достойнства на Аллах – хакк (ар. истина), изразява неговата същност като абсолютна реалност: „Аллах е Истината”[57]. Тъй като според Корана всеки пророк, включително и Мохамед, е носител на „хакк” в смисъл на божията воля, то първоначалното му значение е на „нерушим закон”, тоест това, което е достойно за уважение, което е истинно и справедливо. Едновременно с прилагането на доброто и избягването на злото, всеки мюсюлманин по силата на този нерушим закон има и религиозни задължения, които следва да изпълнява.

Като цяло ислямският религиозен живот има договорен характер и е закономерно моралът, който поражда, да е от същия тип. Ако в християнството нравствеността е не само обективна мярка за оценяване на характера и поведението, но и динамичен отговор на човешката свобода, на екзистенциалната същност на човека[58], то в исляма моралът е ориентиран не към идеята за спасението, а към обредните задължения на мюсюлманина. К. Браун основателно посочва, че „ислямът и юдаизмът поставят по-силен акцент върху подчиняването на правилата, а християнството – на мотива, лежащ в основата на действието, на вярата. Дори се изказват мнения, че отличителна характеристика на исляма е акцентът не толкова върху ортодоксията (правилното разсъждаване), отколкото върху ортопраксиса (правилното поведение)[59].

____________________________________

46. През втори и трети век по хиджра в резултат на догматически спорове предислямският възглед за дахр окончателно е неутрализиран, а съдържанието му (в смисъл на древен фатализъм) постепенно е изместено към ислямското разбиране на божественото предопределение (повече у Павлович, П., Съдбата в представите на джахилията и исляма. – В: История и култура на древна Арабия, С., 2001, с. 83-113; Евстатиев, С., Средновековните арабски историци за обществото и…, с. 51-55; Стаматова, К., Свободата на човешката воля и могъществото на предопределението в исляма, сп. Духовна култура, 7/2003, с. 7-9

47. Ср. Коран 3:10.

48. Пак там, 57:20.

49. Пак там, 57:18.

50. Пак там, 57:23-24; 51:15, 19.

51. Пак там, 80:1-2.

52. Пак там, 30:39-40.

53. Пак там, 17:29.

54. Пак там, 2:195. Християнството също се стреми към приблизително имотно изравняване. Във второто си послание до коринтяни св. апостол Павел препоръчва: „Ако някой има усърдие, той е угоден по това, каквото има, а не по това, каквото няма. Не че искам да бъде на другите леко, а вам тежко, но за изравнение: сегашният ваш излишък да допълня техния недостиг, та да има равенство, както е писано: „Който е събрал много, не е имал излишък, и който – малко, не е имал недостиг” (2 Кор. 8:12-15). Иисус Христос порицава злоупотребата с богатството и неправилното разпореждане с него. Като осъжда алчността на повечето богати хора и привързаността им към земните блага, Спасителят посочва колко трудно ще спаси душата си този, който обича богатството повече от Бога. Разбира се, християнството не осъжда заможността, ако богатият я използва за добри цели, макар че без нея този човек по-лесно ще бъде приет в царството Божие (повече у Киров, Д., Богословие на обществения живот, С., 2002, с. 142-148).

55. Ислямът категорично забранява лихварството, но днес е невъзможно да има банкерство без лихва. Ислямските банки лесно „заобикалят” старата забрана, като официално не вземат лихва, когато дават заем, но получават част от печалбата (Минков, М., Защо сме различни? Междукултурни различия в семейството, обществото и бизнеса, С., 2002, с. 283).

56. Майсир е широко разпространена игра сред арабите, при която се разигравали парчета месо от камила или други животни. Често мъжете й се отдавали с такава страст, че забравяли молитвата и други задължения. В Корана редом с виното тази игра се смята за средство, с което сатаната сее вражда и ненавист сред мюсюлманите, стремейки се да ги отклони от споменаването на Божието име (Коран 2:216; 5:93).

57. Пак там, 22:6.

58. Повече у Янарас, Хр., Свободата на нравствеността и етосът на човека. – В: Изтокът и Западът за личността и обществото. Богословски перспективи, В. Т., 2001, с. 103 сл.

59. Браун, К., Ислямът, юдаизмът, и християнството в сравнителна перспектива. – В: Християнството и нехристиянските религии. Съст. и прев. И. Мерджанова, Силистра, 2003, с. 168. В християнството крайният предел на нравственото падение е смъртният грях, наречен в Евангелието хула против Св. Дух: „Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците” (Мат. 12:31-32). Библейското разбиране за същността на греха, на неговите свойства и последици най-изразително е разкрито от св. апостол и евангелист Иоан Богослов (1 Иоан 3:4-11; 5:17) чрез подчертаването на следните негови главни характеристики: „потъпкване на Божията чест”, „беззаконие”, „неправда”, „лъжа и мрак” и „безредие в любовта”. В Божественото Откровение се посочват редица грехове, които принадлежат към смъртните и които лишават от царството Божие: убийството (Бит. 4:10), содомията (Бит. 18:20), нанасянето на побой над родителите (Изх. 21:15), ограбването на работниците от страна на работодателите. Св. апостол Павел изброява много категории грешници, които поради извършените от тях тежки грехове няма да наследят Божието царство. Такива са: неразкаялите се и непоправили се неправедници, блудници, идолослужители, прелюбодейци, мъжеложци, крадци, користолюбци, пияници, хулители, грабители (1 Кор. 6:9-10). Св. Иоан Богослов поставя между смъртните грехове и човеконенавистничеството: „Който не обича брата си, пребъдва в смърт. Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него” (1 Иоан 3:14-15).

Следва…