Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
Свещеното Писание няма отделно учение или определение за пола. Учението за пола се извежда от библейското учение за човека като цялостно творение, състоящо се от две естества – материално и духовно. Материалното е загатнато още в самото начало, с името, което му е дадено, Адам. То едновременно свидетелства за материалния му състав (от евр. адам“ = пръст, червена пръст) като тяло, физика, като естество на всички хора, и духа, който носи, който му е вдъхнат от Бога (Битие 2:7). Нематериалната страна на човека е различна от тази на предхождащия го животински свят. На един ранен етап от творението водата произвежда живи души (Битие 1:20); на следващия по-висш етап земята произвежда душите на земните животни (Битие 1:24). Това са действия на творческите закони в природата, вложени от Бога още от сътворяването ѝ. Само Адам получава пряко своята душа от Бога. Така Адам става архетип, първият човек (човекът по принцип), родоначалник на цялото човечество. Той потенциално съдържа в себе си цялото бъдещо човечество. Той е едновременно личност, като духовно същество, но съдържа в себе си и цялото предходно материално творение. Той е едновременно земно, но и небесно същество – връзка между земното и небесното творение. Така той съдържа в себе си цялото земно творение, човечеството като цяло – в материален план той се родее с природния свят, а като дух той е подобен на ангелите и се родее с тях (Псалом осми). Всичко това говори за изключителното високо предназначение, което Бог отрежда на човека. В източните митове хората са създадени, за да бъдат слуги на божествата. Тук човекът е създаден, за да се радва на творението, да изпитва удоволствие от това, че е жив, че живее. Той е средоточие на Божието творение. Земята му е предложена като райска градина: „Аз създадох земята и сътворих на нея човека… Защото тъй казва Господ, Който сътвори небесата, Той, Бог, Който образува земята и Който я създаде; Той я утвърди; не напразно я сътвори; Той я образува за живеене“ (Исаия 45:12, 18).
Бързо изминали дните, през които възкръсналият Христос се явявал на учениците Си, беседвал с тях и ги наставлявал за предстоящото им велико дело; да изграждат величественото здание на светата Църква и да събират в нейния спасителен кораб народите от цялата земя. Наближавал часът, когато възкръсналият Христос следвало да се възнесе и да седне отдясно на Бог Отец. Това изпълвало душите на апостолите с нарастваща тревога; как ще се лишат от видимото присъствие на своя Господ,как ще престанат да съзерцават прославеното My тяло и божествения My лик, как ще извършват своето велико и тежко дело без Неговите мъдри наставления и всемогъщи съдействия? Четейки по лицата на апостолите тревогата им и чувствайки душевния им смут преди възнесението Си, Господ Иисус Христос ги уверил, че никога няма да ги остави сами, че винаги и навсякъде ще пребъдва с тях, че невидимо ще продължава да присъства в света. Ето думите, чрез които било изразено божественото обещание, пълно с крепка надежда и светла утеха за всяко християнско сърце. Господ Иисус Христос казал: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20).
Обещанието за постоянното присъствие на Христос в света не се отнася само до Неговите апостоли; то важи за всички, които копнеят за Христос, които жадуват за възвестената от Него истина, които осъществяват провъзгласената от Него правда и най-вече които изпълняват Неговата нова заповед за братска обич към всички хора. В Деня на светата Петдесетница бе основана Църквата Христова и в нея се изля Христовият дух, който оттогава непрестанно присъства в света, действа в него, придобива най-различни форми и никога не угасва. Милиони хора повярваха в Христос. Те Го пазят като най-голямо съкровище; те Го превръщат в ръководител на своя живот; от Него черпят сили за съществуването си, за нравственото си усъвършенстване, за плодотворната си дейност и за вечното спасение. Който е обикнал Христос и чрез вярата в Него Го е познал, той Го е скътал в глъбините на душата си и не позволява на никого да Го похити, защото без Него над вечността не сияе слънцето на спасението. Който е изучил историята на християнството, който е проследил победното шествие на християнската вяра през вековете и който е вникнал в прекрасния мир поне на една християнска душа, той следва да признае, че Христос невидимо пребивава в света и продължава да извършва Своето чудно, божествено дело. Навсякъде в християнския свят се забелязва осъществяването на Христовото обещание: „Ето, Аз съм с вас през всички дни!”
Христос присъства в света – не само в духа на вярващите, нито дори само в богоподобния дух на всеки човек, а също и в природния свят. Всичко съществуващо е сътворено чрез божественото Слово, Което се въплътило в историческото лице на Иисус Христос и чрез Неговата човешка природа влязло в света и възприело в Себе Си неговите елементи. „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата My цялото им воинство” (Псалом 32:6). „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало… Светът чрез Него стана” (Иоан 1:3, 10). Бог „създаде всичко чрез Иисус Христос” (Ефесяни 3:9). „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено” (Колосяни 1:16).
Фьодор Михайлович Достоевски непосредствено почувствал, дълбоко преживял и прекрасно художествено изразил тайната за постоянното присъствие на Христос в природата чрез беседите на старец Зосима. Той разказва как в своята младост, отдавна вече, близо преди четиридесет години, обхождал с отец Анфима цяла Русия, събирайки подаяния за манастира. Веднъж нощували с рибари на брега на голяма река. Към тях се присъединил благороден момък, селянин, около осемнайсетгодишен. „И виждам аз – разказва за него Фьодор Михайлович Достоевски чрез устата на старец Зосима, – гледа той пред себе си, умилно и ясно. Нощта е светла, тиха, топла, юлска, реката широка, от нея се издига пара и свежест, излеко плесне рибка, птичките млъкнали, всичко е тихо, благолепно, всичко се моли Богу. И не спим само ние двамата, аз и този момък, и разговаряме за хубостите на Божия свят и за великата му тайна. Всяка тревичка, всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички, за чудене, знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелстват, непрекъснато я извършват сами и, виждам аз, разпали се сърцето на милия момък. Изповяда ми той, че обича гората, горските птички; бил птицелов, всяко тяхно подсвиркване разбирал,всяка птичка умеел да примами; no-добро нещо от това – да си в гората, аз, казва, не зная и всичко е добро. „Вярно – отговарям му, – всичко е добро и великолепно, защото всичко е истина. Погледни – казвам му – коня, голямо животно, което стои близо около човека, или вола, който го храни и му работи, наведен и замислен, погледни образите им; каква кротост, каква привързаност към човека, който често пъти го бие безжалостно, какво незлобие, каква доверчивост и каква красота има в неговия образ. Трогателно е дори да се знае и това, че той няма грях, защото всичко е съвършено, всичко, освен човека, е безгрешно и Христос е с тях преди да бъде с нас”. „Че мигар – пита момъкът – и те имат Христос?” „Та как може да бъде иначе – казвам му, – защото за всичко е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче за Христос, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това. Ето – казвам му, – скита се из гората страшната мечка, грозна и свирепа, и съвсем не е виновна за това”. И му разказах как отишла веднъж мечка при един велик светец, който живеел в гората, в малка килийка, и се умилил над нея великият светец, излязъл безстрашно срещу нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си, казва, Христос да бъде с тебе”, и отминал свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост. И се умили момъкът за това, че мечката си отишла без да стори пакост и че Христос е с нея. „Ах, казва, колко е хубаво и чудесно всичко Божие[232]!”
Идеята за постоянното Христово присъствие в природата намерила художествен израз и в творчеството на Никос Казандзакис. Творбите на Никос Казандзакис се ползват с известност далеч зад пределите на отечеството му. Заради активното му участие в борбата за мир и за литературното му творчество той бе удостоен през 1956 година от Световния съвет на мира с високата награда за мир. Тук за нас е интересно едно от съчиненията на Никос Казандзакис – романът му „Христос отново разпнат”, който за кратко време обходи света.
В още по-висша степен Христос пребъдва във всеки човек. Последният е сътворен по Божи образ и в някаква мярка съзнава и следва в живота си Христовия закон на правдата и любовта. Est Deus in nobis – говорили още древните римляни. Те били сигурни, че всеки човек носи в душата си някакъв божествен или, пo-точно, богоподобен дух. Първоизворът и вечният извор на живота е Бог Слово. Навсякъде, където струи живот и още повече където този живот е пълноценен, където той цъфти в красота и съвършенство, той винаги идва от Бог Слово. „В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът не я обзе” (Иоан 1:4-5). В душата на всеки човек струи малко поточе от живота на Бог Слово. Този живот го крепи в света. Той осветлява пътя му към истината, правдата и любовта. Той го насочва от времето към вечността. Тази светлина, която животвори човека и го направлява към пътя на спасението, е толкова лъчезарна, че никой мрак не може да я обземе и да я угаси.
При въплъщаването Си Бог Слово се свързал неразривно с човешката душа. Тогава той ѝ станал много по-близък и тя лесно може да почувства Неговото присъствие в себе си било поради богоподобната си природа, било поради сродството си с Неговата богочовешка природа. Всяка човешка душа е способна да почувства невидимото присъствие на Христос в себе си и да откликне на Неговия зов към покаяние и спасение. Обръщането на човешката душа към вярата в Христос е тайнствен процес, който не може да се обясни без живото чувство за Христовото присъствие в нея и за Неговото благодатно въздействие върху нея. Характерен в това отношение е случаят с езичника Корнилий, римски стотник от Кесария, за когото разказва книга „Деяния на светите апостоли” (глава десета). Той само чрез пламенната си вяра в Бога, чрез благочестието, богобоязливостта и добродетелността си се почувствал толкова близко до Иисус Христос, че станал достоен да има видението още преди да е чул евангелската проповед и се удостоил да получи кръщение с Дух Свети преди още да бил кръстен с вода.
Евангелското слово е Божие слово, а не човешко. Чрез него Сам Господ Иисус Христос ни разкрива великите тайни на богопознанието и спасението, зове ни да Го следваме в живота си, да вървим по пътя на нравственото усъвършенстване и чрез изпълняване на заветите My да влезем в дивните чертози на вечния живот. Чрез благовестието на евангелското слово Сам Христос стои пред вратата на човешкото сърце и чука; ако някой чуе гласа My и отвори вратата, Той влиза при него и вечеря с него (Откровение 3:20).
Вчера бяха отишли заедно в малкото селце Кана на сватба. Христос влезе в къщата като жених и всички се зарадваха като Го видяха, и се изчервиха като булки. Булката и младоженецът станаха, дадоха клетва, след това поканените насядаха на кушетките и започнаха да ядат и пият. Христос вдигна чашата, благослови младоженците, каза няколко думи, много обикновени, но младоженците почувстваха изведнъж, че бракът е тайнство, че мъжът и жената са два стълба, които крепят земята… Започна веселбата, виното се свърши. Христовата майка се обърна към Сина си: „Дете мое, виното се свърши…” Раздвижи се девствената сила в гърдите на Христос. За първи път Той щеше да протегне ръка и да заповяда на веществото да се претвори. Като орле, което се кани да литне за първи път и разперва боязливо силните си криле, тъй и Христос стана бавно, излезе на двора, надвеси се над шестте урни с вода и се огледа в тях. И щом лицето Му се отрази в тях, водата изведнъж се превърна във вино. Христос се обърна към Манольос, който Го бе последвал в двора, и му се усмихна…
Един ден пък те вървяха сред зрелите жита, беше пладне и всички огладняха. Христос протегна ръка, откъсна клас, откъснаха по един и учениците My, откъсна и Манольос: всички започнаха да ронят едно по едно зърната от класовете и ядяха. Колко сладко беше това зелено жито, пълно с мляко, как насищаше тялото и душата! Над главите им чуруликаха лястовички и следваха и те, като малки ученици, Христос, а в краката им бедните полски цветя бяха облечени no-богато и от цар Соломон.
Окрилен от Христос, Манольос взел велико решение: да изостави уединението си, да напусне планината и да слезе при хората, за да им служи по Христовия образец.
Не само този герой на Никос Казандзакис, но и всеки човек, който чете евангелските повествования със сърдечна вяра и топла обич, вижда пред cебe си живия Христос, Който му открива възможност да бъде съзерцател на дивните Му дела и да се наслаждава от небесната красота и сладост на божественото Му учение. Тогава сърцето прелива от изблици на възторг и щастие. То се изпълва с неземна нежност и безгранична обич и неудържимо облива в тях целия свят. След като види живия Христос да беседва с него от редовете на Евангелието, да го призовава за Свой последовник и да му възлага свещената мисия на благовестник в света, вярващият се обзема от силно желание да възвестява Божието слово на всички твари – на камъните, на животните, на хората. При изпълняването на това си желание той преодолява пречките, защото той не е сам – Христос е с него. Той не се бави, не иска да пропусне нито един миг; той лети с устрем напред, защото пред него върви Христос с крилатия Си дух и големите Си крачки.
По силата на Своето божествено присъствие Иисус Христос е навсякъде в света. Той едновременно е трансцендентен и иманентен на света. „Всичко и във всичко е Христос” (Колосяни 3:11). Все пак може да се твърди напълно основателно, че никъде другаде постоянното невидимо присъствие на Христос не е така осезателно доловимо за вярващата душа както в светата Църква. Още преди да бъдат положени основите на светата Църква като мистичен съюз на вярващите Господ Иисус Христос каза: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:20). Щом двама, трима или повече души вярват в Христос, събират се в Негово име и с общи усилия се стараят да осъществяват Неговите възвишени принципи, те вече образуват Църква Христова. В нея обитава Господ Иисус Христос не само чрез вярата в Него и в Неговото божествено слово, а и мистично-реално. Църквата Христова не е обикновено човешко общество, където се събират обединени от една идея хора. Църквата Христова е богочовешки организъм; тя е мистично тяло Христово. Неин Глава е Господ Иисус Христос, а всички вярващи в Него са живи членове на мистичното My тяло. Без мистичното присъствие на Христос между вярващите в Него няма Църква. Христос е „Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Които изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:27; Колосяни 1:24).
Най-пълно се осъществява мистично-реалното единение между Христос и вярващите в Него чрез св. Евхаристия; там във вид на хляб и вино за живот вечен вярващите се причастяват с истинското тяло и с истинската кръв на Иисус Христос. Господ Иисус Христос казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него… Който Мене яде, ще живее чрез Мене” (Иоан 6:56-57). Ние бихме могли да възкликнем заедно с българския архиерей: „О, какво величие, каква пълнота и снизхождение на любовта Божия към нас! Господ не само прие кръстната смърт на Голгота, за да ни изкупи от греха, проклятието и смъртта, да ни отвори дверите на вечното спасение, но Той превърна Своята Голгота във вечна трапеза на любовта Си към нас[242].”Евхаристийното общение на вярващите с Христос ги съединява с Него в един дух. „Който се съединява с Господ, един дух е с Него” (1 Коринтяни 6:17).
Пребиваването в Христос означава да имаме Христов ум. Чрез него Господ дава на вярващите в Него да разбират всичко (2 Тимотей 2:7). Но никой човешки ум не може да разбере всичко, ако не се подхранва непрестанно от Неговите жизнени сокове. От сърцето са изворите на живота (Притчи 4:23). „Кога мъдрост влезе в сърцето ти, и знанието ще бъде приятно за душата ти, тогава разсъдливостта ще те брани, разумът ще те варди, за да те спаси от зъл път, от човек, който говори лъжа, от ония, които напущат правите пътеки, за да ходят по тъмни пътища; от ония, които се радват, вършейки зло, които се възхищават от зла развала, чиито пътища са криви, и които блуждаят по свои пътеки; за да те спаси от жената на другиго, от чуждата, която подслажда думите си, която е оставила другаря на младостта си и е забравила завета на своя Бог” (Притчи 2:10-17). Тази мъдрост Христос излива в сърцата на вярващите, като чрез вярата се вселява в тях; тогава те, утвърдени в любовта, могат да проумеят що е ширина и дължина, дълбочина и височина и да познаят Христовата любов, която превъзхожда всякакво значение (Ефесяни 3:17-19).
Постоянното присъствие на Христос в света се долавя от вярващите в любовта и чрез любовта. „Любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Иоан 4:7-8). Господ Иисус Христос е въплътената любов. Чрез въплъщението, живота и изкупителния My подвиг Божията любов слезе на земята и няма да я напусне, докато чрез своята сила не я претвори и преобрази, за да стане обиталище на човеци, които в живота и постъпките си и ще се вдъхновяват само от обич и ще живеят в братска взаимопомощ и в братско разбирателство. „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1 Иоан 4:16).
„Кога дойде Син Човечески в славата Си, и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се събират пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната My страна: дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Me напоихте; странник бях, и Me прибрахте; гол бях, и Me облякохте; болен бях, и Me посетихте; в тъмница бях, и Me споходихте. Тогава праведниците ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога те Видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете, от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Me напоихте; странник бях, и не Me прибрахте; гол бях, и не Me облякохте; болен и в тъмница, и не Me споходихте. Тогава и те ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен” (Матей 25:31-46).
В многоликите образи на страдащите и нуждаещите се наши ближни Христос обхожда цялата земя, моли ни да Го приемем, да Го подкрепим, да облекчим мъките My, да направим по-лек кръста My в живота. В лицето на всекиго, който изнемогва от глад и моли за милостиня, Христос гладува и моли да споделим с Него хляба на своята трапеза. Манольос, главният герой на Никос Казандзакис от споменатия му роман „Христос отново разпнат”, като се застъпва за бездомните и гладни бежанци от турските издевателства, казва: „Христос гладува и иска милостиня[244].”
Тримата приятели подскочили. Сторило им се, че изведнъж сред тях в тъмнината се показва тъжен, бедно облечен, преследван от хората, с окървавени крака от дългия път Христос. Те почувствали в себе си със страх, с тържество, незримото Му присъствие. Дълго време не можали да проумеят. Какво можели да кажат? Към кого можели да се обърнат? Не виждали никого, обаче никое тяло не им се бе сторило толкова действително и осезаемо, колкото този незрим въздух с образ на скромен човек сред тях.
Манольос се изправи, лицето му блестеше в тъмнината.
Който чрез силата на вярата и чрез делата на любовта не само чувства присъствието на Христос в душата си, но също види Неговия образ в лицето на всеки нуждаещ се ближен и чрез него My служи, той е окрилен от неземна сила. Христос винаги и навсякъде е с него; Той го подкрепя в труден подвиг и му дава сили да го извърши леко и с радост. Който почувства Христос в себе си и тръгне по Неговия път да служи на хората, той хвърчи от радост, сякаш на раменете му порастват криле и той подскача с лекота от камък на камък по стръмния път на християнските добродетели.
В разказа си „Стари хора” Йордан Йовков обрисувал два взети от народа образа – на дядо Васил и на баба Въла. Тези кротки старци живели самотно на село. Баба Въла отишла с Петровица и с Гунчовата Неда да прекопаят нивата. Хич не ѝ дошло наум, че било празник. Като започнали да копаят сетила се баба Въла, че е празник.
В този разказ е намерило художествено въплъщение дълбокото убеждение на народното съзнание, че в образа на старци Христос ходи по земята. Чрез тях Той приканва народа да тачи своите празници, да не отстъпва от своите вековни традиции и да проявява братска обич и милосърдие към немощните и страдащите, към изпадналите в нужда и беда.
Нашият поет Пенчо Славейков в стихотворението си „Моето внуче” от сбирката „На острова на блажените” изразил идеята за постоянното присъствие на Христос в света, включително и в родната ни страна. В това си поетично произведение поетът същевременно излял мъката си, затова че не приемаме винаги Христос в сърцата си и не следваме свещените My завети за обич към брата.
По цялата земя, по всички страни, навсякъде, където има хора да страдат, да копнеят по истината, да се борят за правда в живота и да проявяват обич в отношенията и делата си, вярващата душа открива присъствието на Иисус Христос в света и долавя Неговото благотворно въздействие върху човешките сърца.
Трето, вярата в доброто, жаждата за истина и правда, борбата за мир и нравствено съвършенство и най-вече делата на братолюбието отварят човешката душа за нежното сияние, което излъчва из себе си постоянното Христово присъствие в света. Веднъж отключила се за Христос и възприела Го в себе си чрез покаянието и вярата, човешката душа се ражда за обновен живот и се изпълва с неизказаните дарове и сили на богосиновството. „На всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12-13). Когато човек чувства с духа си присъствието на Христос в света и особено обитаването My в собствената си душа, тогава той придобива крила и лети неудържимо по лествицата на нравственото съвършенство и към висините на спасението.
Двама от Христовите ученици, когато отивали от Иерусалим за село Емаус, се разговаряли помежду си за събитията, които станали с техния Учител, след като Той бил отнет от тях и подхвърлен на кръстна смърт. Тъжни мисли и чувства ги обзели; те мислели, че завинаги са загубили Христос. В този миг обаче Сам Господ Иисус Христос приближил до тях, вървял заедно с тях и беседвал с тях, разяснявал им тайните пътища на Божия промисъл и те все още не можели да Го познаят. Накрая пердето паднало от очите им и те познали в лицето на своя обикновен наглед спътник Иисус Христос. Така се случва с много вярващи, които понякога те чувстват Христовото присъствие в света, в себе си и в жизнения си път. Те се обземат от тревога и живеят в мъка от Неговата загуба. Те обаче не бива да се отчайват, защото пак ще намерят Христос – своя Спасител – и пак ще се радват с неизмерима радост на Неговото духовно присъствие. Блез Паскал се намирал в подобно душевно състояние, когато Христос му се явил и го утешил със словата Си. „Ти не би Me търсил, ако не бе Me вече намерил[249].”
Нещо подобно става и с човешката душа. Изразявайки се образно, ние можем да кажем, че и човешката душа преживява във вярата си зимни дни. Мъглите на греховете и облаците на пороците дотолкова могат да закрият за човешката душа божествения лик на въплътеното Слънце на правдата, че тя никак да не чувства Неговото постоянно присъствие в света. Тогава небето на вярващата душа се помрачава и нейните светли пориви се вледеняват. И все пак вярващата душа диша и живее, търси своя божествен Спасител и се бори по някакъв начин да Го намери, да Го върне в сърцето си. И Господ не е далеч от нея. Той не ще я остави да загине в нейната самота и безпомощност. Силата на Божията благодат „в немощ напълно се проявява” (2 Коринтяни 12:9).
Иисус Христос не иска да остави никоя човешка душа да погине. Той зове всеки към Себе Си и му обещава Своята всесилна помощ и закрила. Който откликне на този зов и възприеме Христос за свой идеал и пътеводител в живота, той никога не ще бъде изоставен от Него. Иисус Христос е верен приятел и закрилник на човека. Той никога не изменя на повярвалите в Него и на възложилите надеждата си върху Него. „Ето – казва им Той, – Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. „Не бой се… – говори Иисус Христос не само на апостол Павел, но и на всеки вярващ в Него, – защото Аз съм с тебе, и никой не ще посегне да ти стори зло” (Деяния апостолски 18:9-10). През земния живот често пъти настъпва време, когато човек търпи разочарования от свои близки, които са му се изповядали и клели в предана и вярна до гроб обич. Христос никога не разочарова Своите верни. В колкото и трудно положение да се намират те, дори и тогава, когато се изправят пред грозния и страшен лик на смъртта и сами ще трябва да прекрачат прага на тайнствената страна на отвъдния свят. Христос пак е с тях, подкрепя ги с всемогъщата Си десница и ги води към тихото пристанище на вечния живот.През всички векове дарбата на човека да бъде учител била високо оценявана и щедро възнаграждавана с внимание и със спомен в сърцата на хората и в паметта на човечеството. Историята на всеки народ е издълбала в своите скрижали имената на велики учители, които със своите мъдри прозрения и вдъхновени вещания пръскали светлина сред мрака и съвременниците си и бележили светли пътеки за възхода на народа си. Историята на човечеството разказва за бележити учители, чиито откровения далеч надхвърляли тесните предели на собствената им страна и послужили като ръководни начала за много народи през вековете.
Да чуем колко изразително е описана тази нерадостна картина на древния свят от перото на Цицерон! „Природата е вложила в нас само малки искри, които ние поради покварата ни чрез лоши нрави и мисли скоро така потискаме, че светлината на природата никъде не сияе в своята чистота. Зародишите на добродетелта са вложени в нашия дух; ако бихме им позволили безпрепятствено да растат, то самата природа би ни водила към щастлив живот. Но щом се родим, ние веднага попадаме в развала и се оплитаме в най-объркани възгледи; така че ние всмукваме заблудата почти с майчиното мляко. Щом бъдем поверени на възпитателите, ние биваме въвеждани в толкова много заблуди, че дори истината трябва да отстъпва пред празната илюзия и природата трябва да се отдръпва пред утвърдените заблуди[209].”
Времето на съкровените очаквания и на възпитателната подготовка се изпълнило и светът бил озарен от божествената и незагасващата светлина на Христовото благовестие. Многоочакваният божествен и вечен Учител слязъл на земята и открил Себе Си на света чрез следните думи: „Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Иоан 8:12). Очертаното величие на благата, от които вечно ще се насища и на които непрекъснато ще се радва светът, се изпълнило, изпълнява се и винаги ще се изпълнява: „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина” (Исаия 9:2; Матей 4:16; Лука 1:79).
Величието на Иисус Христос като вечен Учител се основава на два факта: на Неговата богочовешка природа и на божествения произход и характер на Неговото учение. Поради Своята богочовешка природа Иисус Христос не е обикновен човешки Учител, а Учител-Пророк, Който проповядва божествена, а не човешка мъдрост. Много пъти в Новия Завет Иисус Христос е наречен Пророк. Народът почитал Иисус Христос като Пророк и се обръщал с това наименование към Него. При това Иисус Христос никога не възразявал на народа да Го нарича Пророк (Матей 21:11; Марк 6:15; Лука 7:16-17: 9:7-8; Иоан 4:19; 6:14; 7:40). Господ Иисус Христос Сам наричал Себе Си Пророк, макар и не направо, а в трето лице (Матей 13:57; Лука 4:24; 13:33). Нищо не било в състояние да лиши Иисус Христос от пророческото My достойнство в съзнанието на неговите ученици.
Иисус Христос заема изключително и единствено място сред учителите-пророци. Разликата между Него и останалите пророци е безкрайно голяма. Другите са пратени да свидетелстват за светлината (Иоан 1:8), а не са сами светлина; те учат, просвещавани от Светия Дух (2 Петр. 1:21). Иисус Христос пък е самородна, самосветеща, божествена и незагасваща светлина, защото Той е вечната ипостасна Истина. Христовата светлина на вечната истина, правда и любов е предназначена да просвещава всеки човек, който идва на света (Иоан 1:5:9). Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз съм светлинага на света” (Иоан 8:12; 9:5). Всепобедната светлина на Христовата вечна истина и правда свети в мрака и мракът не може да я обземе и загаси.
От приведените евангелски текстове е ясно, че Иисус Христос се явил на земята като единствен и изключителен, божествен и вечен Учител на човечеството. Той не може да бъде сравняван с никой друг учител на света. Не само великите световни учители, но и боговдъхновените Христови апостоли като че ли загубват пред Иисус Христос учителското си достойнство и се озовават в редиците на учениците. Това се дължи на обстоятелството, че Иисус Христос не е обикновен Учител; Той е богочовешки Учител; Той е божествен Учител или Богоучител на всички народи през всички времена. Ето защо когато Иисус Христос наричал Себе Си Учител в собствен смисъл на думата, Той не надценявал Себе Си, както правели и правят мнозина самозвани учители. Иисус Христос е въплътено предвечно Слово, въчовечилият се вечен Логос, въплътената Божествена Софѝя; в Него са „скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието” (Колосяни 2:3). Иисус Христос е Истината (Иоан 14:6) и неизчерпаемият извор на пълноценната и животворната истина, която се добива чрез непосредствено съзерцаване на неизменната и вечна истина-действителност – Бога, а не чрез абстрактно мислене, силогистично умуване и хипотетични предположения. „Ние – казва Иисус Христос за Себе Си на Никодим – говорим за това, що знаем, и свидетелстваме за снова, що сме видели” (Иоан 3:11). Всички други световни учители били подхвърлени на заблуждаване и само чрез постоянното превъзмогване на собствени и чужди заблуди са напредвали по пътя към истината. В това отношение Иисус Христос е изключение. Той не се движи по човешки път към истината, който е стръмен, труден и осеян със заблуди. Иисус Христос върви по божествения път към истината. Той я съдържа в Себе Си и я съзерцава непосредствено. Иисус Христос като предвечен Логос е бездънен извор на божествена мъдрост. Всяка дума на Иисус Христос е божествено откровение. Чрез Своето слово Той саморазкрива Себе Си – ипостасната Истина. Поради това Христовото слово е слово на вечната истина, която блести със сияйна и незалязваща светлина.
Словото на Иисус Христос е необикновено, чудно. Всяка Христова мисъл диша живот, всяка Христова дума е пълна с пламък. Постоянно учудване предизвиква Христовата проповед. „И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците” – свидетелстват очевидците на въздействието на Христовото слово (Марк 1:22; 11:18; Лука 4:32). Никой не може да се противи докрай на Христовата мъдрост; нито учените фарисеи, нито школуваните книжници, нито свободомислещите садукеи. При всички изкуствени въпроси и напрегнати диспути Иисус Христос посрамявал Своите врагове и ги побеждавал със силата на Своята божествена мъдрост, с убедителността на Своята ненадмината аргументация и с мощта на Своята омайна реч. Евангелист Матей разказва как Иисус Христос със Своите въпроси изумил фарисеите, заставил ги да замлъкнат и да признаят превъзходството на Неговото божествено учение пред тяхната книжна мъдрост. Този разказ завършва така: „И никой не можеше да My отговори ни дума; и от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита” (Матей 22:46).Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да заловят Иисус Христос били поразени и обезоръжени от Неговото необикновено, чудно и властно слово. Те оставили Иисус Христос невредим, върнали се с празни ръце при господарите си и им обяснили причината, поради която не Го заловили със следните думи: „Никога човек не е говорил тъй Както Тоя Човек” (Иоан 7:46).
„С тиха и страшна, като че ли не тукашна светлина се отделят Христовите слова от всички човешки слова, тъй че те веднага могат да бъдат разпознати” – забелязва върлият отрицател на божественото достойнство на Иисус Христос, Ернест Ренан[214]. Ако сравним Евангелието с която и да е друга книга на Новия Завет, веднага ще доловим и ще почувстваме несравнимото превъзходство на Христовите слова пред всички други. Неземната красота и голямата художественост, божествената дълбочина и благодатната сила на Христовите слова не са останали скрити и за Алберт Айнщайн. Той свидетелства: „Никой не може да не признае факта, че Иисус е живял и че Неговите слова са чудно красиви. Дори ако някои човеци по-рано са казали подобно нещо, то все пак никой от тях не се е изразил така божествено, както Той[215].”
И всеки, който чете Евангелието и се вдълбочи в съдържанието му, веднага долавя, че чете божествени слова, а не човешки. Поради своя божествен произход и характер и поради абсолютно ценното и вечно валидното си съдържание Евангелието се отличава от всяка друга книга. То дори не следва да се нарежда с другите книги, защото е единствена и изключителна книга. Всяка друга книга с времето остарява и загубва сила и влияние; след едно или няколко прочитания тя става безинтересна. Не е така с Евангелието. То е вечно нова и съвременна книга. То е винаги интересно и ценно. Нещо повече, ние имаме сериозни основания да твърдим, че човек колкото повече чете Евангелието, толкова повече се увлича от него, толкова то му става no-интересно, толкова повече го цени и никога не желае да се раздели с него. Разказват за Наполеон, когато бил заточен на остров „Св. Елена”. Като посочил Новия Завет, сложен на стол до него, казал: „Никога не се уморявам да го чета и всеки ден го чета с еднакво възхищение. Евангелието не е книга, а жива сила, която побеждала всичко, което поиска да ѝ се противи. Чистотата на Евангелието, която пленява душата, принадлежи на Бога, а не на света[216].”
„Здравите нямат нужда от лекар, а болните” (Матей 5:12; Марк 2:17; Лука 5:31); „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци” (Лука 9:60; Матей 8:22);„Слепи водачи на слепци” (Матей 15:14);„Комара прецеждате, а камилата поглъщате” (Матей 23:24); „Варосани гробници” (Матей 23:27); „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие” (Матей 19:24; Марк 10:25; Лука 18:25); „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Матей 26:41); Марк 14:38); „Който от вас е без грим, нека пръв хвърли камък” (Иоан 8:7); „По-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деяния апостолски 20:35).
Несъмнено най-голямата ценност на Христовото слово се състои в неговото божествено съдържание, в откритите и вечно откриваните чрез него велики и спасителни истини. Поради божествения си произход и божествената си същност съдържанието на вечното Христово учителство не може да бъде обхванато, изложено и изяснено в пълнота от никой човек. Също и съборните усилия не са в състояние да изчерпят до дъно и да изложат в пълнота Христовото учение. То е божествено учение, поради което никога не може да бъде предадено адекватно с човешки слова, образи, символи, понятия и категории. Евангелист Иоан е изразил най-точно идеята за необхватността на Христовото учение. Той завършва Евангелието си с признанието: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25).
Тук е уместно да припомним следния афоризъм на Лесинг, който обичал да повтаря Лев Николаевич Толстой: „Религията е истинска, не защото са я проповядвали светите хора, а светите хора са я проповядвали, защото е истинска[220].” Не подлежи на съмнение, че основното във всяко учение, включително и във всяко религиозно учение, е истината, която е ценна заради своята истинност и заради своите добри последици за човечеството. Предвид на това, когато преценяваме логичната и прагматичната ценност на дадено учение, ние се интересуваме на първо място от неговото съдържание, а не от неговите проповедници. И все пак не е без значение, включително и за установяване логичната и прагматичната ценност на дадено учение, кой и какъв е неговият съставител и разпространител. Истината и животът в най-висшите си прояви винаги вървят ръка за ръка и в своя вечен първоизвор се намират в битийно единство и в неразделна цялост. Божието битие е пълно с живот и истина и животът на Божието битие винаги е светлина за човеците (Иоан 1:4). В нашия пространствено и временно ограничен живот главно поради несъвършенството на нашата природа и поради нашата греховност истината, особено религиозната и моралната, намира достъп и прием у тези, които поради нравствената си чистота или поне поради сърдечната си разположеност към нея, копнеят по нея и отварят духовните си очи за нейната светлина. „Истината – пише Блез Паскал – в това време е толкова много затъмнена и лъжата е така много разпространена, че истината не може да бъде позната, ако не бъде обичана[221].” Обаче пълно обича истината само онзи, който поради емпиричната нагласа на душата си чувства вътрешното си сродство с нея. „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеше делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да останат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Иоан 3:19-21). Следователно обстоятелството, че свети хора са проповядвали религията, има огромна практическа и гносеологическа ценност; то свидетелства в полза на нейната истинност и може да бъде използвано също като аргумент, макар и страничен, в подкрепа на нейната истинност и ценност.
Връщайки се към евангелското учение изтъкваме, че то повече от всяко друго религиозно-нравствено учение е свързано със своя известител. Евангелското учение е благовестие за спасението, което се извърши чрез въплъщението, проповедта и подвига на Христос Спасителя и което се усвоява от човеците чрез силата на вярата. Без Иисус Христос няма евангелско учение, както няма и не може да има и християнство, а заедно с това няма и никакво спасение. Никаква висша идея на разума не може да спаси душата, ако не получи историческо осъществяване. Иисус Христос осъществи божествената идея за човешкото спасение; поради това Той е основният предмет на евангелското учение и вечният извор на идващото чрез Него спасение. „Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деяния апостолски 4:12). Спасителна сила за човешката душа носи само името на Иисус Христос защото спасението се извършва чрез усвояване благодатните дарове на Неговия изкупителен подвиг и чрез живот в съзвучие с божественото Му учение. Иисус Христос „унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление чрез благовестието (sia tou euanggeliou)” (2 Тимотей 1:10).
Познание на Бог Отец и общение с Него можем да осъществим само чрез Иисус Христос. „Всичко Ми е предадено от Моя Отец – казва Иисус Христос – и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27). В заключение на тези мисли подхожда да приведем разсъжденията по този проблем на Блез Паскал. „Ние можем – пише той – да познаем Бога само чрез Иисус Христос. Без този Посредник не е възможно никакво отношение с Бога. Чрез Иисус Христос ние познаваме Бога. Всички, които са дръзвали да познават и да изследват Бога без Иисус Христос, са постигнали незадоволителни резултати… Само в Иисус Христос и чрез Него познаваме Бога[222].”
Чрез богочовешкия образ и чрез евангелското учение на Иисус Христос проникваме в същността на човека, познаваме неговото вечно достойнство и величие. „Ние – пише Блез Паскал – не само Бога познаваме единствено чрез Иисус Христос, но ние познаваме също и себе си само чрез Иисус Христос. Ние познаваме живота, смъртта само чрез Иисус Христос. Без Иисус Христос ние не знаем какво е нашият живот, нашата смърт, какво е Бог, нито какво сме ние самите[224].” Същото изповядва бележитият руски писател Николай Василиевич Гогол. Той пише: „Аз дойдох до Христос, като видях, че в Него се намира ключът към душата на човека и че още никой от познавачите на душата не се е издигнал на тази висота на познанието за душевното на която стоял Той[225].” В богочовешката природа и в богочовешкото съвършенство на Иисус Христос човек може да възстанови богоподобието си. „Никога – пише Фьодор Михайлович Достоевски в своята скица за романа си „Юноша” – не съм могъл да си представя човеците без Него[226]” – без Иисус Христос. В богочовешкия образ на Иисус Христос и в евангелското му учение вярващият познава величието на човека, уважава човешката личност и я обича.
Съдържанието на Христовото евангелие се отнася до Бога и човека и техния вечен аспект; то включва в себе си също така и апокалипсиса и есхатологията. Тук евангелското учение не излиза извън пределите на своя христоцентризъм, защото пак.Иисус Христос, но вече на славен Цар, ще дойде да съди живите и мъртвите, ще обнови земята и небето и ще господства в Своето вечно царство на праведните. Евангелското учение обхваща в себе си апокалипсиса и есхатологията, защото Иисус Христос като вечен Учител и Пророк открил на човечеството това, „което трябва да стане скоро” (Откровение 1:1), границите на човешката история, и това, което трябва да се извърши след изтичането на времето и което ще трае цяла вечност. Пророческите речи на Иисус Христос, които се съдържат в Евангелието на Матей (24-та и 25-та глава), с право се наричат малък Апокалипсис. В тях Иисус Христос в края на земния Си живот открил на човечеството някои от най-великите тайни за апокалиптичните времена и за вечността. Те са допълнени с големия Апокалипсис – с „Откровението на Иисус Христос”, което Той явил, като го изпратил чрез Ангела Си на Своя възлюбен ученик – Иоан Богослов (Откровение 1:1). С очертаната в Апокалипсиса есхатология се слага венец на вечната учителско-пророческа дейност на Иисус Христос; тя обгръща в себе си не само сегашното и близкото, но и далечното бъдеще и вечността. При това тук Иисус Христос се проявява като божествен Учител-Пророк, защото Той предсказва възвишени религиозно-нравствени и спасителни цели, а не бъдещето за задоволяване на човешкото любопитство и на човешката любознателност. Всяка истина, която Иисус Христос известил на човечеството, не остава само в областта на тясната учителска дейност; тя има също непосредствено отношение към първосвещеническото и царското служение на Иисус Христос и там намира своето пълно оправдание и осъществяване. Чрез Своята апокалиптика и есхатология Иисус Христос събужда вяра, предизвиква покаяние и подтиква към свят живот, за да не бъдем посрамени не само пред хората и през краткотрайния ни земен живот, но и пред Бога през цялата вечност (Вж. Исаия 28:16-17; Деяния апостолски 17:30-31; 2 Петр. 3:11-14; 2 Коринтяни 5:9-10).
Поради божествения си характер Христовото учение изразява универсални, всечовешки и вечни истини, които се отнасят за всички хора през всички времена. „Небе и земя ще премине – казва Иисус Христос – ала думите Ми няма да преминат” (Матей 24:35). Христовото слово е евангелска, радостна и спасителна вест за помиряването между Бога и човека чрез саможертвената любов на въплътения Единороден Божи Син. Съкровеният копнеж на цялото човечество – да познае Бога, да се помири с Него, да живее в синовно отношение с Него и да наследи вечен живот – се изпълва чрез Иисус Христос, вечния Ходатай между Бога и човека. „Един е Бог – казва св. апостол Павел, – един и Ходатай между Бога и човеци – Човекът Христос Иисус” (1 Тимотей 2:5). Чрез своята дейност като посредник между Бога и човека Иисус Христос откри на човечеството най-великите истини; за Бога като любещ небесен Отец, за вътрешния, троичния живот на едната божествена същност, за назначението на целта на човешкия живот, за изкуплението и спасението на човешките души, за задгробната участ и вечния живот на човеците. Науката и философията проникват дълбоко в тайните на битието и предлагат ценни знания. Но най-важното, най-потребното, от което ние се нуждаем, за да живеем в съответствие с нашето временно и вечно назначение, те не могат да открият. Въпросите: Къде са корените на нашето съществуване? Защо ние въобще съществуваме? Накъде е устремен корабът на живота ни? Какво настъпва след смъртта ни? – не получават изчерпателен и задоволителен отговор от науката и философията. Като че ли последната дума на човешката мъдрост по тези вечни проблеми с недоверие и съмнение, на който Пилат дал израз в горчивия въпрос: „що е истина?” (Иоан 18:38), и отчаянието, изразено в думите на Гьотевия Фауст:
Истината, която най-много ни е потребна, за да водим богоугоден живот и да вникнем в тайнствената природа на Бога и във вечността откри на човечеството Иисус Христос. „Бога никой никога не е видял, Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Чрез тази истина ние съглеждаме и възвишения човешки образ и се научаваме да живеем добродетелно, за да украсяваме земното си съществуване с добри дела, да постигаме съвършенството и да се надяваме да наследим вечен живот.
Поради божественото си съдържание Христовото учение е вечно ново; то никога не остарява, не губи своята истинност, не се лишава от своята красота и сила да очарова и пленява, да вдъхновява и преобразява. Всеки човек, който непредубедено възприема Христовите слова, може да забележи вложената в тях вечна мъдрост и сила. Да илюстрираме тази мисъл с няколко най-авторитетни и достоверни свидетелства!
Видният съвременен индийски писател и държавник Джавахарлал Неру разказва във всеизвестната си книга„Откриването на Индия”, че той винаги с неудоволствие се залавял да чете религиозни книги. Чрез своите научни занимания и чрез активното си участие в политическия живот, той обаче се убедил, че някои от тях са оказали дълбоко влияние върху човечеството, а всичко, което е способно да окаже такова влияние, трябва да обладава някаква вътрешна сила и достойнство, някакъв извор на жизнена енергия. Твърде трудно му било да си наложи да прочете изцяло многото техни отдели, защото колкото и да се стараел не можел да създаде у себе си достатъчен интерес към тях. Той обаче започнал да чете най-старите паметници на религиозната мисъл, между които и християнските откровения. Тогава той се изненадал и признал, че красотата на техните текстове го очаровала. Той се натъкнал на мисли, които го довеждали във възторг, предизвиквайки чувството за нещо наистина велико. Отделни изречения на Иисус Христос – пише Джавахарлал Неру – „блестяха с дълбокия си смисъл и ми изглеждаха, че могат да бъдат приложени в нашето време така, както и преди две хиляди години, когато са били произнесени. В тях имаше покоряваща истинност, неизменност, до които не можеха да се докоснат времето и пространството[230].”Колкото родната традиция, свободното образование и свободомислието да са пречили на Джавахарлал Неру да повярва в Иисус Христос, за да може вътрешно да се приближи до Него, да Го възприеме в себе си, да се убеди в Неговата богочовешка личност и да признае Неговата вечна учителска и спасителна мисия в света, все пак този велик син на новооткритата и свободна Индия не можал да не съгледа вечната новост на Христовите принципи и тяхната пригодност за нашето време. Времето не увредило на истините на Христовото учение; не могло да ги затрупа с праха на миналото и да ги обвие с плаща на забравата; тяхната покоряваща истинност остава да блести и до днес и със същата сила ще сияе през всички векове, защото те идват от Бога на истината (Псалом 30:6) – извора на всяка велика и вечна истина.
За илюстрация ще сравним вечната учителска мисия на Иисус Христос с тази на един учител на човечеството, който със своето слово пленявал сърцата и увличал волите. Отнася се за пророка от Ясна поляна – Лев Николаевич Толстой.
Когато четем или слушаме тази история, неволно пред духовния ни поглед се издига друга картина. Нашият Господ Иисус Христос стои пред нас, пред нашите съвременници, които, превити под бремето на живота, търсят утеха и успокоение и с изпълнени с обич думи зове: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28). Иисус Христос призовава всички хора; Той има цяр за всяка страдаща душа и с божествена благост и радост прегръща всекиго, който се обърне към Него за помощ.
Чудният образ на Иисус Христос с неговата привлекателност и пленителност, духовна красота и мощ е занимавал човешките умове и е вълнувал човешките сърца. Незамиращият интерес към тайнствената личност на Иисус Христос е напълно оправдан за всеки човек, защото в образа на Иисус Христос той вижда своето истинско достойнство и висше назначение, ръководния си идеал и образец и намира своя Учител, Утешител, Спасител. Християнинът пък непрестанно се вглежда в тайнствения образ на Иисус Христос, вдълбочава се във вечната тайна на Христовата личност и все повече възраства в опознаване на Иисус Христос, защото той само по този начин може да остане верен на високото си име, да бъде достоен за висшето си призвание, да преуспява в нравствения си възход, да се украсява с добродетели и съвършенства и да наследи вечен живот и блаженство. В първосвещеническата Си молитва Иисус Христос ясно говори, че истинският, съвършеният, вечният живот се състои в познаването на Бога Отца и на Самия Него: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Единия Истинен Бог, и пратения от Тебе Иисус Христос” (Иоан 17:3).
Християните са призвани да се озаряват от светлината на богопознанието и така уверено да вървят по пътя на живота и спасението и да бъдат „светлина на света” (Матей 5:14); да просвещават със светлината на християнското богопознание други хора, които също жадуват за истина и спасение. Който носи в себе си светлината на християнското богопознание, той трябва навсякъде да я разпръсква и на всички да свети, защото „не може се укри град, който стои на връх планина. Нито запалят светило и Го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи” (Матей 5: 14-15; Лука 11:33). Следователно християните имат и мисионерски дълг. Той изрично е загатнат от св. апостол Петър, когато той поръчва на християните: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).
Сред многото интересни епизоди той възпроизвежда една потискаща, мъчителна случка. Разказва как един французин срещнал езическа жрица, чиято душа не се задоволява със служба на идолите в Африка, копнеела по незнайния Бог, Чийто образ носи в душата си всеки човек, и търсила правия път за общение с Него. „Човешката душа по природа е християнска” – казал древният учител на Африканската църква Тертулиан[173]. Чрез вложения в нея стремеж към истинския Бог споменатата езическа жрица несъзнателно копнеела по Иисус Христос и Го търсила чрез сърцето си.
На чудните разсъждения на некултурната езичница от Африка културният „християнин” от Европа отвърнал по следния начин:
Всъщност, в какво се изразява тайната на Христовата личност, къде можем да намерим разгадка за Христовото величие, как да си обясним незамиращия интерес към Иисус Христос, и към вечно живия Христов образ в съзнанието на човечеството?
Образът, учението и делата на Иисус Христос събуждали интерес у заобикалящия Го народ. Всички виждали в Него необикновен човек, нещо повече от човек. Заради това те се обръщали към Него с въпроса: „Кой си Ти?” (Иоан 8:25). Този въпрос ги тревожил, измъчвал душите им (Иоан 10:24), защото разумът им не могъл да отгатне величието на Христовата личност, а сърцето направо им говорило, че Иисус Христос е неземно, небесно, божествено същество.
Който се приближава към Иисус Христос с чист ум и с открито сърце, с желание да види действителния My образ и да Го обикне, може да почувства непосредствено и да осъзнае, че Иисус Христос не е обикновен човек. Той не е и само гениален човек. Иисус Христос въобще не може да бъде вграден в тесните граници на понятието „човек”, защото в Него се откриват характерни черти, които далеч надхвърлят ограничените човешки възможности. Несъмнено в образа, живота и делата на Иисус Христос има истински човешки елементи; в тях блести с непотъмняваща сила възвишената, идеалната, вечната човечност. Тази човечност обаче е одухотворена и далеч надхвърля всички възможности на подвластния на греха и нравствено слаб човек. В Христовата човечност се долавя неземното сияние на божествеността.
Прекрасен израз на това дала светата Църква чрез учението си за богочовешкия характер на Христовата личност. Православната църква въз основа на божественото Откровение, на свещената традиция и на благодатно-религиозния опит на най-издигнатите си синове нарича Иисус Христос Богочовек (ueandros или ueanurwpoz); тя вижда в Неговата личност неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно съединение на съвършена човешка и съвършена божествена природа. Иисус Христос е човек и Бог едновременно: Той вмества в лицето Си Син Човечески и Син Божи. Названието „Емануил”, което означава „с нас е Бог” (Исаия 7:14; Матей 1:23), и което е дадено на Иисус Христос по Божие откровение, най-добре отговаря на богочовешкия характер на Неговата личност. В нея Бог се облякъл в човешки образ, приел човешка природа, въчовечил се, станал човек, без, да престава да бъде Бог.
Иисус Христос е Син Човечески, тоест съвършен човек и всечовешки образец, защото същевременно е Син Божи. Още при кръщението на Иисус Христос глас от небето известил, че Кръщаваният е Син Божи (Иоан 3:17). Така Го наричат и учениците My. Когато Иисус Христос запитал за кого Го смятат учениците My, които живели заедно с Него, непрекъснато слушали словата My и били свидетели на чудесата My, те чрез апостол Петър незабавно и без колебание отговорили: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Матей 16:16; ср. 14:33; Лука 9:20; Иоан 6:69). Названието Син Божи, с което се нарича Иисус Христос, не е условно и символично. Иисус Христос се нарича Син Божи в буквалния и безусловен смисъл на думата, а не както могат да се наричат всички човеци синове Божи поради сътворяването им от Бога и отношението им към Него като към техен небесен Отец. За разлика от всички други хора Иисус Христос е Единородният Син Божи, Който предвечно се ражда от Бог Отец, единосъщен с него по божествената Си същност и вечно съпребивава с Него. От безпределна свята любов към човеците Той се въплъти, за да ги избави от греховното им състояние и да им посочи пътя и идеала за безгранично усъвършенстване и богоуподобяване.
Христос е Богочовек! Ето същността на Христовата личност! Тук се разкрива чудният Му образ. Ето непресъхващият извор за мощното влияние на Христовата личност върху сърцата на милиони вярващи в миналото и сега! Тази е скритата двигателна пружина за победното шествие на християнството в световната история и за творческото му въздействие върху развитието на човечеството. Поради богочовешкото Си достойнство и величие Иисус Христос с пробитите Си от гвоздеите ръце разклати устоите на древните царства, на първо място на могъщата римска империя,отклони вековете от коритото на привечното им течение и чрез Своите възвишени принципи за правда, обич, мир и съвършенство продължава да царува в съзнанието на голяма част от човечеството.
Бележитият мислител, поет и историк Иохан Г. Хердер (1744-1803) в главното си съчинение „Идеи към философията на историята на човечеството” по следния начин обрисува свръхчовешкия образ на Иисус Христос и дава израз на преклонението си пред Него: „Седемдесет години преди залеза на юдейската държава се роди в нея един Човек, Който предизвика революция както в мислите, така и в нравите и бита на хората. Той беше Иисус… Най-чиста хуманност се съдържа в малкото речи, които имаме от Него; хуманност доказваше в живота Си и нея потвърди чрез смъртта Си.” Обръщайки се към Иисус Христос, Хердер казва: „Почтително се прекланям пред Твоя благороден образ, пред Тебе, Който си Глава и Основател на царство от толкова велики цели, от толкова действени подбуди… Пред цялата история, която произхожда от Тебе, аз виждам само Твоя тих образ[176].”
Ваймарският поет и мъдрец Иохан Гьоте (1749-1832) в романа си „Вилхелм Майстер” нарича Иисус Христос „божествен човек”. При това „Той се проявява в живота като истински философ.” Веднага след този израз Гьоте бърза да предпази от недоразумение и прибавя: „Не се смущавайте от този израз”, защото Иисус Христос се проявява „като мъдрец в най-висшия смисъл на думата. Той стои здраво на Своята позиция; Той върви по Своя път неотклонно и като привлича към Себе Си по-ниското, като позволява на незнаещите, на бедните, на болните да участват в Неговата мъдрост, в Неговото богатство, в Неговата сила и заради това изглежда да се изравнява с тях. Той от друга страна не отхвърля Своя божествен произход; Той смело се изравнява с Бога, Той обявява Себе Си за Бог. По този начин Той още от Своята младенческа възраст предизвиква учудване у заобикалящите Го, спечелва една част от тях за Себе Си, настройва друга против Себе Си и показва на всички, които желаят да се издигнат високо в знанието и живота, какво трябва да очакват от света[179].” В лицето на Иисус Христос „Бог прие плът и кръв на човек, та човека до Бог да въздигне[180].” 
Според бележития английски писател Томас Карлайл(1795-1881) човечеството се издигнало до най-голяма висота в лицето на Иисус от Назарет – в Неговия живот, в Неговата биография и в основаната от Него религия. „Нещо по-висше човечеството още не е достигнало[184].”Иисус от Назарет е чисто въплъщение на Божеството. Съответно на това християнското учение „във всяко отношение е божествено”. Също така и християнските добродетели са божествени и те не следва да се сравняват с добродетелите на философската етика, тъй като те са от съвсем друга категория и са много различни от последните, както една съвършена, идеална поетическа творба от едно упражнение по смятане[185].
Световноизвестният немски историк Леополд Ранке (1795-1886) в своята многотомна „История на света” нарича Иисус Христос „най-неопетненото, най-дълбокомисленото и най-човеколюбивото Същество на света”. Според него „не е имало на земята нищо no-безгрешно и могъщо, по-възвишено и свято от дейността, живота и смъртта на Иисус[191].” Значи и пред погледа на обективния историк Иисус Христос се открива и очертава като единствена и изключителна, като богочовешка личност.Фридрих Паулсен (1846-1908), професор по философия и педагогика в Берлинския университет, е световноизвестен учен. Неговите съчинения, ”Въведение във философията” и „Система на етиката” претърпели издания и са преведени на няколко езика, включително и на български. Фридрих Паулсен навсякъде в съчиненията си отдава дължимата почит към християнската религия от гледище на философията и на етиката. В евангелията – забелязва Фридрих Паулсен – „са се запазили истинските черти на Иисус и Неговите изречения в оригинал, от които бихме могли да се възползваме, за да нарисуваме образа My[195].” В живота и дейността Си Иисус Христос бил възвишена и борческа личност. „Той стоеше по-горе от религията и нравите на Своя народ; у Него бе се формирало по-друго, по-високо отношение към Бога от онова, което бе познато на Неговия народ; и поради това праведността на Неговия народ – страхливо, жалко и същевременно самодоволно изпълнение на закона – не Го задоволяваше. И Той освободи Себе Си и учениците Си от закона на Своя народ; Той нарушаваше съботата и учеше и учениците Си да постъпват така; вместо това Той им даде нова заповед: „обичайте се помежду си”. А тъй като съществуващата по това време система на обективната нравственост не можеше да гледа спокойно на това, то Той встъпи в неравна борба с нея, която борба завърши с Неговата смърт. В борбата и страданията Му Го крепеше, вдъхновяваше и придаваше нови сили непосредствената увереност в Собственото My изключително назначение. Той е изпратен от Бог Отец да проповядва ново царство на любов и милосърдие: „Моята храна е да изпълнявам волята на Този, Който Me е пратил.” Иисус служи за вечен образец на всички борещи се за царството Божие, жадни за правда, на всички тези, за които в живота има малко сила и дух, любов и свобода, на всички, които от все сърце са изказвали своите чувства и възгледи и после са били разпъвани и изгаряни от тълпата – безразлично, културна или некултурна е била тая тълпа[196].” Както целият земен живот, така и последните дни, кръстните страдания и голготската смърт на Иисус Христос са изпълнени с неземна възвишеност. „Иисус умира не с проклятие на уста, а с молитва: Прости им, защото те не знаят какво вършат. Това, което искат – да Me погубят – няма да им се удаде. Те съдействат на това, което не искат: проклятие ще падне над тях – но не Мое проклятие, а проклятие заради собствените им постъпки, съгласно вечния космически порядък[197].” В съчинението си „Въведение във философията” Фридрих Паулсен счита Иисус Христос за въплътен Бог и изповядва вярата си в Него. „Ти – пише Паулсен – слушаш Евангелието, вдълбочаваш се в думите и живота на Иисус, ти преживяваш историята на Неговите страдания и смърт и казваш заедно със стотника: Този наистина бил праведен Човек и Божи Син. Тук ти се открива смисълът на живота; ето чрез какво и за какво съществува действителността[198].” Според Паулсен Иисус Христос е „Бог в човешки образ[199].” Аз – заявява Паулсен – „несмущаван от подигравките на присмехулниците и от омразата на пазителите на буквалния хомот, вярвам в Бога, Който се откри в Иисус. В живота и смъртта на Иисус ми се откри смисълът на живота, въобще смисълът на света[200].” Следователно Паулсен е съгледал Иисус Христос в богочовешкото My величие и открил в Неговото Евангелие най-важната философска и етическа истина – тази за смисъла на човешкото съществуване.
Вилхелм Вундт(1832-1920) е един от най-бележитите всеобхватни и синтетични умове на нашия век. Той с еднаква гениалност и плодовитост разработва важни проблеми из областта на психологията, етиката, систематичната философия и историята на философията и етиката. В своето съчинение „Система на философията” Вилхелм Вундт описва Иисус Христос като основател на най съвършената нравствена религия.Иисус Христос е „нравствен образец”. Той въплъщава в Себе Си „най-зрялата нравственост”. В това My качество Той трябва да бъде считан като „най-благородния свидетел на безкрайната и поради това непознаваема, обаче необходимо мислена съвършено адекватна на нравствения идеал Основа и Цел на света[201].”
Измежду представителите на точните науки да се спрем на отношението към личността на Иисус Христос на световноизвестния физик и астроном професор Алберт Айнщайн (1879-1955). И той, както и мнозина други гении на човечеството, се прекланя пред величието на Христовата богочовешка личност и пред божествената ценност и възвишеност на Христовото учение. Той изповядва: „Аз съм евреин, обаче лъчезарният образ на Назарянина произведе върху мене неотразимо впечатление[204].”Според Алберт Айнщайн образът на Иисус Христос, както той е представен от Лудвиг Левисон (Емил Лудвиг), е „повърхностен”. „Иисус е неизмеримо велик за хрумванията на хора, които са майстори на израза.Никой не може да унищожи християнството с остроумия[205].” Неунищожимото величие на Иисус Христос е отразено в евангелията; запечатените там слова са „чудно красиви” и „божествени [206]”.В чистото и неподправено учение на Иисус Алберт Айнщайн установява принципи, чрез чието осъществяване човечеството може да се спаси от социалните злини. Той казва дословно: „Ако еврейството на пророците и християнството на Иисус, както Спасителят го проповядвал, се очистят от всички по-късни наслойки… светът ще има учение, което може да излекува всички социални злини на човечеството[207].”
Ясно е, че пред духовния поглед на вярващите Иисус Христос се изправя като изключителна, богочовешка личност.Той вечно ще сияе със съвършенството Си, ще вдъхва смелост и сила на вярващите в Него да извършват чудни подвизи на добродетелност и благочестие и да се издигат на богочовешка висота. Потокът на живота е отнесъл със себе си много човешки величия и споменът за тях е потънал в забрава или е напълно избледнял, за да не може да оказва каквото и да било творческо въздействие върху човешкото съзнание. В това отношение Иисус Христос е изключение. Поради богочовешкото достойнство на Неговия образ и поради вечно излъчващата се от Него благодатна мощ Той е вечно жив и незабравим в съзнанието на човечеството. Браздата, на която Иисус Христос постави начало в живота и историята на човечеството, никога няма да бъде заличена от ураганите на вековете. Милиони хора и днес считат за най-голяма чест да се именуват християни, да носят в душата си свещения образ на Иисус Христос, да обръщат към Него молитвен взор за помощ, да поверяват в Неговите ръце кораба на живота си и върху Него да възлагат надеждата си за спасение и вечен живот. Вярата в Иисус Христос и днес е действена сила; тя вдъхновява и импулсира към добродетелност и подвижничество, към творчество и мъченичество. Любовта към Христос Богочовека никога не е загасвала на земята. Тук винаги е имало и ще има хора, които заради Иисус Христос са готови на самоотричане и на саможертвеност.
Заради Христос и днес се извършват чудеса на братолюбие, милосърдие и миротворство, защото Иисус Христос не е обикновен човек, а Богочовек, защото Той живя и умря като човек на земята, но възкръсна и вечно пребивава не само отдясно на Бог Отец на небесата, но и между нас като всемогъщ Бог. Поради богочовешкия характер на личността на Иисус Христос на Него се даде власт на небето и земята. Със силата на тази власт Той вечно пребъдва в душите на вярващите. ,,Аз съм с вас – каза Иисус Христос на верните Си – през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20).
В предишната глава накратко изложихме факти, събития и документи, които свидетелстват за историческия характер на Христовата личност. При наличието на тях е много трудно, дори невъзможно да се отрече съществуването на Иисус Христос. Тук ние се изправяме пред две възможности: да приемем, че християнството се появило и продължава да съществува въз основа на измама, на изкусна фалшификация, или че то се изгражда върху свещена истина.
Колкото политическото и икономическото състояние на човечеството да е помогнало за появата на универсална религия на изкуплението, тя все пак не би могла да се появи и да задоволи умовете и сърцата на милиони хора без великата личност, която формира идейния ѝ образ и най-важното, да осъществи в себе си и чрез себе си насъщните потребности и съкровените надежди на епохата. Идеята за божествен Спасител, колкото и да била разпространена и колкото и да въодушевлявала народните маси през първия и втория векове на християнската ера, не могла да създаде такова огромно жизнеспособно движение, каквото е християнството. „Идеите никога не могат да изведат зад пределите на стария световен порядък; те могат да изведат само зад пределите на идеите на стария световен порядък. Идеите нищо не могат да осъществят. За осъществяването на идеите се изискват хора, които трябва да употребят практическа сила[147].” Месианската идея, колкото и да била насъщна потребност и да била жива в съзнанието на народите през първия век на християнската ера, винаги остава само идея; тя не може да бъде отъждествена с действителния Месия и още по-малко може да постави началото на мощно месианско движение като християнството. Месианската идея придоби практическа сила и роди християнската религия, защото в света се появи нейното истинско въплъщение в историческото лице на Иисус от Назарет. „Всяко движение на народа – пише Ернст Бартел – колкото и могъщо да е то, придобива импулс от творческата енергия на велика личност[148].”Месианската идея получи сила да създаде християнството като нова и световна религия, която намери своето реално въплъщение в богочовешкото лице на Иисус Христос. Той по духовни сили далеч превъзхождал Своите съвременници и все пак бил същевременно и плът от тяхната плът, бил техен брат, разбирал ги напълно и можал да ги импулсира за нов живот. Новата и универсална религия и още повече новата ера в историята, която създаде християнството, не са възможни без историческата личност на Иисус Христос. Никаква чиста идея и още по-малко никакъв мит не притежават сила реално да изменят и да движат историческото развитие на човечеството. Само действителната личност на Иисус Христос със Своето мощно слово, с дивните Си дела, със Своята мъченическа смърт, със славното Си възкресение и със Своя съвършен и величав нравствен образ е могла да раздвижи сърцата на широките народни маси и да положи начало на новата ера в историята на човечеството.
За Иисус Христос като за действителна личност са написани повече книги, отколкото за което и да е друго историческо лице. Евангелисти, апостоли, апостолски мъже, апологети, църковни учители и отци с най-различно обществено и социално положение и с най-различно образование свидетелстват единодушно за Иисус Христос като за действителна личност, рисуват образа My като на жив човек. Всички те произхождат от първите векове, а някои от тях са слушали Самия Христос, общували са с Него, стояли са под Голготския кръст. Във всички тези книги няма нито следа от митологичност и фантастичност. Всеки ред, всяка дума от тях са напоени с истинност, със сериозност и с историческа достоверност.Който ги чете безпристрастно, ще почувства непосредствено, че в тях пулсира сърцето на живия Иисус Христос, че се огласят стъпките My по иерусалимските улици, че прозвучават думите My по площади и планини, на брега на Генисаретското езеро и в синагогите, че е съден и разпнат на кръст.
Голям бил копнежът за спасение на хората през тази епоха, когато римските военни и робовладелци превръщали земния живот на мнозинството в мъка. Като илюстрация на тежкото, дори убийствено положение на робите в римската империя ще приведем картинното описание на древния философ Луций Апулей (ІІ век) за състоянието само на работниците в мелниците. „Аз видях изнемощели хора – пише той в съчинението си „Метаморфози”, – чиято кожа бе изпъстрена със силни отоци; техните гърбове бяха изподрани… челата им бяха жигосани, главите им бяха полуобръснати; краката им бяха във вериги; лицата им имаха ужасен вид поради своята бледност; очите им бяха проядени от дима и горещата пара; ето защо всички бяха полуслепи[149].” Спасението,което християнството донесло на тези обезправени, експлоатирани и поробени човеци не било изградено на лъжа и измама. Пък и кому ли е потребно такова мнимо спасение, защото то вместо да облекчава, още повече обременява положението на човека! Християнското спасение се изгражда върху любовта към истината и вярата в истината – „За свое спасение – пише св. апостол Павел – християните приемат „любовта на истината” (aγàphsths alhdeias) (2 Солуняни 2:10). Те са благодарни, защото са избрани за спасение „чрез вяра в истината” (2 Солуняни 2:13).
Като вземем под внимание високия морал на първите разпространители на християнството, тяхната безкористна и саможертвена любов, светия им живот и техния мъченически край, не можем да разберем как тези хора биха си служили с измама и най-важното защо им е била потребна измама, заради която били подлагани на най-жестоки гонения и претърпели мъченическа смърт. „Макар и пострадали и поругани по-преди във Филипи – пише св. апостол Павел – както знаете, ние дръзнахме в Бога нашего та ви проповядваме Божието благовестие с голям труд. Защото нашето учение не произхожда нито от заблуждение, нито от нечисти подбуди, нито от лукавство” (1 Солуняни 2:2-3). Предвид много свидетели за историческия характер на Христовата личност, от една страна, и на високия им морал, от друга страна, ние трябва да приемем, че съществуването и важните събития от земния живот на Иисус Христос са засвидетелствани с най-голяма историческа достоверност. Едва ли може да се намери друга личност в историята на древния свят освен Иисус Христос, за която да са запазени толкова несъмнени исторически сведения и която да е обрисувана от толкова морално издигнати свидетели. Дори сведенията, които притежава историята на философията за Сократ, трябва да бъдат признати за по-малко достоверни в сравнение с тези, които новозаветните книги ни съобщават за Иисус Христос. Това се дължи на обстоятелството, че животът и дейността на Сократ са описани от писатели, които поради желанието си да придадат художественост на съчиненията си могли да идеализират и стилизират образа на своя герой. Не е така с авторите на новозаветните книги; те не са били професионални писатели и не са искали да придобият с писанията си писателска известност и слава. Някои от тях дори били „безкнижни и прости човеци” (Деяния апостолски 4:13). Само величието на непосредствено наблюдавания от тях живот на Иисус Христос ги заставило да изоставят рибарските си мрежи и занаятчийските си инструменти и да вземат перото, за да го опишат непосредствено, без изкуственост и измислена художественост. „Ние – казвали Христовите апостоли – не можем да не говорим за това, що сме видели и чули” (Деяния апостолски 4:20). В евангелията няма нищо съчинено и измислено; те са образ на непосредствената действителност, както тя се е отразила в съзнанието на нейните очевидци. Тук нищо не е променено; нищо не е художествено пресъздадено и украсено. Ако евангелията биха били съчинени и в тях биха се съдържали измислени митове, в тях не би било писано нито за отричането на апостол Петър, нито за съблазняването на останалите Христови ученици. В евангелията всичко е описано, както е било и както е станало. Евангелистите полагали големи старания да опишат точно всички събития, да предадат вярно всички проповеди и беседи на Иисус Христос. В новозаветните книги непрекъснато се чуват напомняния да се пази свято първоначалното учение – предадената света заповед (2 Петр. 2:21; 1 Тимотей 6:20), да се върви „по здравите думи на Господа нашего Иисуса Христа” (1 Тимотей 6:3; Юда 1:17), да се държат преданията (2 Солуняни 2:15). Не само св. евангелист Лука, но всички новозаветни писатели се стараели и прекрасно са успели да напишат „за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе, като даде чрез Духа Светаго заповеди на апостолите, които бе избрал” (Деяния апостолски 1:1-2). Никой не можел нищо да измени или да прибави в описанията за земния живот на Иисус Христос и в Неговите божествени слова. Истината за Иисус Христос и за евангелското учение е свещена и неприкосновена; заради това тя се запазва неизменно и се изпълнява вярно. Вижте колко строг и безусловен е в това отношение апостол Павел! Той пише: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде” (Галатяни 1:8-9).
Отричането на евангелията безспорно уврежда на вярата в Иисус Христос. И все пак то не е толкова страшно, колкото може да ни се стори на пръв поглед. Никое отрицание не е чисто отрицание. То съдържа в себе си нещо положително и съобщава вест за отричания от него предмет. Още по-малко отричането на Иисус Христос може да бъде чисто отрицание и може да има само отрицателни последици. В него се съдържа признание, дори изповядване и служене на Иисус Христос. Персонифицираният дух на отрицанието косвено служи на Бога и удостоверява истината, защото отрицанието е отричане на нещо действително и лъжата е изопачаване на истина. Гьоте с гениалната си интуиция донякъде прозрял тази диалектическа истина. Неговият Мефистофел признава на Фауст: „Аз съм част от оная сила, що злото все желае, а добро създава[151].”
Сред мислителите от миналия век ще се спрем само на бележития френски писател и философ Волтер (1694-1778). Неговото становище за историческия характер на Христовата личност е особено ценно, защото той подложил на критическа преценка почти всички древни документи по тази тема. Според неговите думи той изследвал „историята на Иисус” „със светлината на разума”. Като свидетелства за живота на Иисус Христос, Волтер привежда: първо, юдейското съчинение „Tholedot Jeschu”, второ, евангелията и трето, съчиненията на Иосиф Флавий. Волтер придава особено висока значимост на свидетелството на Иосиф Флавий, защото той бил съвременник на Иисус Христос и напълно обективно осветлил характера на Неговата личност и на Неговата дейност. „Тъй като след смъртта на Иисус било писано за и против Него – заключава напълно логично Волтер, – то ясно е, че Той е живял”. Въз основа на древните исторически документи за и против Иисус Христос се установява, че Той бил дърводелец от Назарет. Безспорно е, че Той притежавал много рядкото качество да привлича към Себе Си ученици. „Такава власт над духовете не се придобива без талант, без нрави, които са свободни от пороци. Трябва да предизвикаш почит у онези, на които искаш да бъдеш водач; невъзможно е да създаваш вяра у себе си, ако се оценяваш ниско. Каквото и да е писано за Него, Той се е отличавал с дела, сила, кротост, умереност. Той притежавал добри нрави и дарба да се харесва.” По-нататък Волтер представя Иисус Христос като народен учител и проповедник на възвишен морал и извършител на дръзновени дела. Чрез тях именно Той заслужил да бъде последван от учениците Си. В заключение Волтер пише, че колкото повече поведението на Иисус Христос се разглежда с разума, толкова повече се убеждаваме, че Той бил честен идеалист и добър човек[152].
Особено внимание в това отношение представляват трудовете на френския писател и учен Анри Барбюс (1873-1935) – член на комунистическата партия и редактор на органа на френската комунистическа партия „Юманите”. Той е автор на книгата „Jesus” (Иисус), издадена през 1927 година и преведена и на български език. В нея Анри Барбюс изповядва вярата си в Иисус Христос и възторжено Го възпява. Освен това Анри Барбюс написал и други съчинения с християнска тематика като „Les Judas de Jesus” (1927) и „Тълкувание живота на Иисус”, където научно се доказва историческото съществуване на Иисус Христос[156].
Като доказателство за историческия характер на Христовата личност Робъртсън привежда на първо място нехристиянските свидетелства. Той твърди категорично: „Факт е, че нито един от античните автори, чиито изказвания са ни известни, не се съмнява в историческото съществуване на Иисус[165].” Тук се привеждат споменатите и анализирани вече свидетелства на римския историк Светоний от биографията му на император Клавдий (глава 25), на Тацит от неговите „Летописи” (книга XV, глава 44), на Плиний Млади, на Иосиф Флавий и на Талмуда. На второ място Арчибалд Робъртсън анализира текстовете на синоптическите евангелия и намира в тях „древни слоеве”, които свидетелстват за историческия характер на Христовата личност. Според Арчибалд Робъртсън в евангелията има „историческо ядро”; „в евангелския разказ съществуват исторически елементи[166]”. Според изследванията на Арчибалд Робъртсън също и на апостол Павел бил известен Иисус Назарянин като историческо лице, макар той да не съобщавал повече за Него, отколкото синоптиците евангелисти[167]. За разлика от другите изследователи-отрицатели Арчибалд Робъртсън датира много точно новозаветните книги. Той счита за най-важни паметници на християнската литература посланията на апостол Павел – Първо послание до солуняни, Послание до филипяни, Първо послание до коринтяни и Деяния на светите апостоли. Произхода на тези християнски паметници той определя приблизително около 50-та година след Рождество Христово. След тях следват синоптическите евангелия. Самите евангелия – първо Евангелието от Марк, след това Евангелието от Матей и накрая Евангелието от Лука – били написани през 80-те и 90-те години от първия век. Откровението на св. Иоан Богослов Арчибалд Робъртсън отнася между 93 и 95 година.
Германският учен професор Gunther Bornkamm написа съчинението „Jesus von Nazareth, 1956 – Kohlhammer, Urbandbucher № 19” (Иисус от Назарет). Според него Иисус Христос е историческо лице. Той бил учител и пророк и Неговото слово имало огромно въздействие върху народа. Към историческите дела на Иисус Христос принадлежи и основаването на Църквата.От всички събития през земния живот на Иисус Христос с най-голяма историческа точност и подробност са засвидетелствани съдът и разпъването My на кръст. Това е разбираемо по няколко причини. Първо, на тези събития се обръщало голямо внимание поради изкупителното им значение за хората.Второ, повечето от евангелистите били непосредствени свидетели на тези трагични събития. В самия разказ за Христовото разпъване евангелист Иоан вмъква думите: „И който видя, засвидетелства, и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истината, за да повярвате вие” (Иоан 19:35). А в своето Първо съборно послание същият апостол още по-изразително подчертава, че той пише за събития из земния живот на Иисус Христос, на които е бил непосредствен наблюдател и които лично преживял. Ето думите му: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисус Христос” (1 Иоан 1:1, 3). В края на Евангелието от Иоан също се отбелязва, че описаните в него събития притежават исторически характер, че те са проверени чрез опита и са засвидетелствани с високо съзнание за служба на истината. Там четем дословно: „Този е ученикът, който свидетелства за тия неща и ги написа, и знаем, че свидетелството му е истинско” (Иоан 21:24). Следва, че евангелистите не са съчинявали митове, не са измисляли легенди – пък и за какво ли са им били потребни! Те са описвали само това, на което сами са били свидетели или което най-старателно са установили като историческа действителност.
Процесът против Иисус Христос започнал с Неговото залавяне в Гетсиманската градина от местните юдейски власти. Иисус Христос бил там с учениците Си и очаквал съдбоносния миг на предателството. „И тоз час, докле Той още говореше, Юда, един от дванайсетте, дохожда и с него множество народ с ножове и колове, от страна на първосвещениците, книжниците и стареите” (Марк 14:43; Матей 26:47; Иоан 18:3).
Няма никакви основания да се открива тук историческа недостоверност или анахронизъм. Наистина Ана бил първосвещеник от 6 до 15 година след Рождество Христово и по времето на залавянето и съденето на Иисус Христос първосвещеническата власт принадлежала на Каиафа. Все пак Иисус Христос бил отведен най-напред при Ана по следните съображения: първо, той, както и всеки друг първосвещеник, дори ако само един ден бил облечен с тази власт, не само запазвал правото си да носи тази титла, но също и заседавал в синедриона[125]; второ, Ана бил тъст на първосвещеника Каиафа и упражнявал голямо влияние върху изпълняваните от него първосвещенически функции; трето, Ана като бивш първосвещеник бил старши член на синедриона и следователно също имал власт и четвърто, вероятно до дома на Ана се намирал затворът, където трябвало да бъде задържан Иисус Христос до съденето My.
Юдейските властници очаквали Месия като могъщ цар и освободител на народа от римското иго. Поради това според тях Иисус от Назарет не бил Месия; Той бил само дързък проповедник и техен изобличител. Ако те бяха Го оставили свободен и жив, Той скоро щял да увлече след Себе Си целия народ. Само този факт бил достатъчен, за да преследват Иисус и да искат смъртно наказание за Него, като Го обвинили за богохулник, за нарушител на Моисеевия закон и за развратител на народа. Според тогавашното политическо положение на Юдея в границите на римската империя синедрионът не можел да издава, нито да изпълнява смъртна присъда. Това било в прерогативите на римския прокуратор, какъвто тогава бил Пилат Понтийски. Той управлявал Юдея от 26 до 36 година след Рождество Христово.
Под големия натиск на юдейските властници Пилат разпитал Иисус относно отправените към Него обвинения, че се провъзгласявал за юдейски цар. Въпреки всички неблагоприятни за Иисус обстоятелства Пилат Понтийски все още действал под влияние на своя мотив и Го обявил за невинен. „Аз – казал той на първосвещениците и на народа – не намирам никаква вина у Тогова Човека” (Лука 23:4; Иоан 18:38).
Филон Александрийски разказва, че Пилат Понтийски донесъл златния герб с името на император Тиберий от Кесария в Иерусалим и поръчал да бъде закачен в палата на Ирод посред града. Това било грубо нарушение на дадените на юдеите права и предизвикателство към тях. Пилат отклонил презрително молбата да бъде отстранен златният герб от свещения град. Юдеите обаче не се примирили. Те отправили делегация от най-знатни мъже в Рим и там искането им било удовлетворено. Император Тиберий лично заповядал да бъде отстранен златният герб от свещения град. „По този начин – завършва разказа си Филон Александрийски – се запазиха две неща: честта на императора и древният обичай на града[132]”.
Тогава Иисус Христос бил предаден на римските войници, за да изпълнят смъртната присъда – разпъването на кръст. Цицерон нарича това първоначално персийско, а по-късно типично римско смъртно наказание „най-жестокото и най-ужасното[135]”.
Иисус Христос не пожелал да приеме това питие, за да понесе в пълно съзнание ужасните мъки на разпъването – Той до дъно изпил горчивата чаша на страданията за изкупването на безмерните човешки грехове.
Гробът, където бил погребан Иисус Христос, бил открит още през IV век. На това място император Константин Велики издигнал през 326 година величествена надгробна кула. В параклиса на Божи гроб изтъркани стъпала водят в дълбочината на една пещера в скала, където е изсечен единичен гроб, дълъг два метра. Това е гробът, за който четем в евангелията: „Иосиф (Ариматейски – б. а.), като взе тялото, обви го в чиста плащеница и го положи в новия гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък върху вратата гробни, отиде си” (Матей 27:59; Марк 15:46; Лука 23:53; Иоан19:38). Иосиф Ариматейски – пише Иозеф Клаузнер – купил ленено платно, обвил с него мъртвото тяло на Иисус Христос и го погребал в един от каменните гробове, каквито и до днес са запазени в Палестина[145]”.
Голготската трагедия преминала и в Иерусалим настъпило видимо затишие. Божественият Страдалец изпил до дъно най-горчивата чаша – тази на кръстните мъчения. Тогава Той извикал с висок глас: „Свърши се”, навел глава и предал духа Си. Видният член на синедриона и тайният ученик на Иисус Христос Иосиф Ариматейски отишъл при Пилат, за да измоли Иисусовото тяло. За това наистина била потребна молба, защото, според обичайното право в Персия, Картаген и Рим труповете на разпнатите се оставяли върху кръстовете, за да бъдат изкълвани от небесните птици. Пилат, като чул, че Иисус Христос умрял, учудил се. Той изпратил своя стотник служебно да установи действителността на Иисусовата смърт (Матей 27:50-61; Марк 15:37; 16:1; Лука 23:46-56; Иоан 19:30-42).
Поради тези важни обстоятелства били спазени външно изискванията на погребалните обичаи без да бъде тялото на Иисус измито; то било обвито в платно и стегнато с повивки.
През 1204 година кръстоносците от четвъртия поход завладели Цариград. Във връзка с това събитие историкът Робърт Клар съобщава, че при подялбата на плячката светата плащеница се паднала на французина Ото Рох – водач на армията на маркиза от Монферат. Тя представлявала ленен плат, по който се виждали следи от кръв и пот. При по-внимателно разглеждане се разпознавали очертанията на човешкото тяло с дължина 1,80 метра. Ото Pox изпратил светата плащеница на баща си, който през 1206 година я поверил на епископ Амедео Безансон.
С просто око върху плащеницата от Торино се виждат ясно очертанията на висок мъжки труп, отпечатани от двете страни – откъм гърдите и откъм гърба. Очевидно е, че тези отпечатъци са се получили, когато тялото било положено върху едната половина на плата, след това било покрито с втората му половина, а накрая било завързано (стегнато) с повивните погребални пояси. Тялото било обвито голо в плащеницата, както правели евреите при погребването на своите покойници по времето на земния живот на Иисус Христос. Отпечатъците показват външния вид на мъж, който бил умъртвен чрез разпъване на кръст в разцвета на силите си. Той бил висок и носи белезите на страданията, за които знаем от евангелския разказ. Петната от кръв придобили през вековете ръждив цвят. В очертанията по платното се забелязват ясно местата на кръвотечението по време на страданията: по челото, задната част на главата, на лявата горна част на ръката, около двата лакътя поради полегатото им положение на кръста, по стъпалата от гвоздеите и на гърдите. Забелязват се също следи от бичуване с двойни удари от известните римски бичове (flagrum romanum) и от други удари с бодлива оловна пръчка и с камшик.
Освен това по отпечатъка от плащеницата се разпознават следи от кръв по цялото тяло. Те са произлезли от раните от гвоздеите на ръцете и нозете и от страничната рана в гръдния кош отдясно. Очевидецът на Христовото разпятие апостол Иоан пище: „Един от войниците прободе с копие ребрата My” (Иоан 19:34).
Някои медици твърдят, че в следите от рани могат да бъдат различавани два вида кръв, а именно кръв, която е пролята приживе – в плащеницата от Торино тези следи са от главата, ръцете и нозете. Втория вид кръв, пролята от мъртво тяло, те установяват по плащеницата от страничната рана в гръдния кош и от нозете.
В съществуващата литература върху плащеницата се открояват приблизително три по-главни константни направления: агностично, направление от изследователи с положително становище и група изследователи, на които досегашните резултати още не позволяват да се присъединят към едно от другите две направления.Според евангелския разказ когато юдейският цар Ирод Велики узнал от източните мъдреци за раждането на Месия, Който бил наречен от тях Цар Юдейски от първосвещениците и книжниците въз основа на пророчеството на Михей – Вожд на Израил, той се изплашил много за трона си. По това време старият цар Ирод Велики поради разпуснат и порочен живот и поради незаслужени сполуки бил изпълнен със завист и злоба. Дните и нощите на безчестния цар били изпълнени с раздразнителни избухвания и нервни припадъци, с неоправдани подозрения и животински страх. Известието на източните мъдреци за изгрялата звезда на новородения юдейски Цар в лицето на Иисус Христос проболо като с остър нож сърцето му и хвърлило в тревога нечистата му съвест. Той се озлобил вместо да се опомни. В ума му отново се появила преследващата го при живота му мисъл, че той като идумеянин бил похитител на юдейската царска власт и узурпатор на Давидовия трон. Той веднага решил да действа хитро и лукаво. Като същински хищник се притаил и очаквал невинната си жертва, за да я погълне. Сигурно и към него се отнася апокалиптичното видение, изразено в думите: „Змеят застана пред жената, която щеше да ражда, та, когато роди, да изяде детето ѝ” (Откровение 12:4). Ирод взел в порочнрто си сърце чудовищно решение; щом узнае кой е царственият Младенец да Го убие.
Египет поради своята близост, от една страна, и поради своята вековна враждебност към юдейските властелини, от друга страна, винаги бил най-удобното и сигурно убежище за тези, които бягали от Палестина. Само три дни били потребни на беглеца, за да достигне река Риноколур и щом се прехвърлил на отвъдния ѝ бряг той вече е стъпил на египетска земя и се намира извън всяка опасност от юдейски преследвания.
– Ако Бог би приел човешки образ, то и Той не би бил no-красив от този Младенец. В знак на благодарност Божията Майка отговорила на този разбойник:
Днес, както и в старо време, тук идват поклонници от целия свят. Те влизат през скърцащата врата в градината и застават пред огромния загнил ствол на една сикомора (африканска смокиня), наречена от незапомнени времена „дървото на светата Дева”. В неговия кух ствол – според стара благочестива легенда – се скрила Пресвета Дева Мария с малкия Иисус при бягството си от преследващите ги хора на свирепия цар Ирод. През това време паяк набързо изплел гъста мрежа над хралупата, така че никой не могъл да предположи, че там се скрили бегълците от царския гняв.
Новата притежателка отнесла от тях разсад в родината си. Те били засадени в участъка на храма в Хелиополис, означен в Библията като Илиопол (Битие 41:50[103]). Под грижата на опитни юдейски градинари, доведени от Иорданската долина специално за тази цел, редките и ценни растения виреели също и в страната край река Нил – в „градината на билките” до Матария.
Образът на Цар Ирод, както и целия политически живот през време на неговото управление в Юдея са обрисувани само с няколко щрихи в евангелията. Съвременните исторически изследвания ги потвърждават в пълнота, което е пряк аргумент за тяхната историческа достоверност, от една страна, и косвен аргумент за историческия характер на Христовата личност, от друга страна.
Разгледан в тази светлина евангелският разказ за намерението на цар Ирод Велики да погуби Иисус Христос е верен исторически и психологически. Той не съдържа в себе си нещо неправдоподобно и невъзможно за Ирод. Приписваното му позорно деяние напълно подхожда на моралния му образ, обрисуван така вярно от историка Иосиф Флавий. Нима този, който не пощадил собствените си деца и който облял ръцете си в тяхната кръв, би се спрял да убие няколко хиляди чужди деца, щом бил убеден, че заедно с тях ще бъде унищожен и последният му ненавистен и вдъхващ ужас потомък на Давидовата династия и претендент за узурпирания от него царски трон? При това в тази епоха с жестоки нрави избиването на деца често се практикувало както при военни походи, така и като наказателна мярка.
Според точни астрономични данни единственото лунно затъмнение, което е могло да бъде видяно в град Иерусалим през 750 година от основаването на Рим или през 4-та година преди началото на християнската ера е регистрирано между 12 и 13 март. Пасха през същата година била на 12 април. Следователно съвсем сигурно е, че цар Ирод Велики умрял на 4 април през 750 година от основаването на Рим или през 4 година преди християнската ера.
В своите изчисления Дионисий Малки стигнал до убеждението, че Иисус Христос е роден на 25 декември 754 година от основаването на Рим. Тази година той поставил като първа от християнската ера. Новото летоброене, наричано на Запад до VІІІ век Дионисиево било възприето във Франция, а след това постепенно било въведено във всички страни в Европа, както и в другите християнски страни в света.
Но да се върнем към историческите събития, които последвали смъртта на юдейския цар Ирод Велики и да разберем какво е било тяхното отражение върху земния живот на Иисус Христос!
С това пожарът на бунта не стихнал. Поражението в Иерусалимския храм било сигнал за разпростирането на народното въстание по цялата страна. Царските палати в Юдея били ограбени и опожарени. От всички околни провинции пристигали римски войскови части в помощ на Сабин. Варус, управителят на Сирия по това време, също изпратил подсилени от Бейрут и Арабия войскови подкрепления. Най-после бунтът бил потушен, като две хиляди души били разпънати на кръстове, а десетки хиляди били отведени в плен[115].
Свидетелството на св. Иоан Предтеча и Кръстител има огромна религиозна и историческа ценност. Съществуването, дейността и жизнената участ на Христовия Предтеча и Кръстител са описани както в евангелията, така и в „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. На този фон свидетелството на св. Иоан за Иисус Христос придобива двойна значимост, защото, щом Христовият Предтеча и Кръстител е действително лице от историята на християнската религия, то и засвидетелстваният от него Иисус Христос също е действителен човек. Макар безспорната историчност на Христовия Предтеча да може да бъде призната и използвана само като косвен аргумент за историческия характер на Христовата личност, все пак притежава голяма научна валидност. Смисълът на дейността на св. Иоан Кръстител се състои в засвидетелстването на идващия Спасител на света в историческото лице на Иисус Христос. Заради това и мисията му завърши, когато при него дошъл Иисус Христос, за да се кръсти от него, да се открие на света като Месия и да бъде засвидетелстван като въплътен Син Божи и като Спасител на света както от страна на Своя Предтеча и Кръстител, така и от страна на Своя небесен Отец.
Евангелският образ на св. Иоан Кръстител напълно съвпада с неговия исторически образ, както той е предаден от Иосиф Флавий. Този бележит юдейски историк не можел да не спре наблюдателния си поглед върху Иоан Кръстител, защото според божественото свидетелство между родените от жена не се явил по-голям от него (Матей 11:11; Лука 7:28). Велик пророк бил св. Иоан Предтеча и Кръстител. Той поразявал своите съвременници със строгия си подвижнически живот и вид, с пустинническото си облекло – груба власеница, изтъкана от камилска вълна и кожен ремък. Страшен бил за тях св. Иоан и с проницателния си поглед и с изобличителните си слова. На облечените във власт знатни и горделиви фарисеи и садукеи, пред които всички треперили, св. Иоан Кръстител говорил дръзновено: „Рожби ехидни! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Сторете, прочее, плод достоен за покаяние и не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне деца на Авраам; и секирата лежи вече при корена на дървената; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън; аз ви кръщавам с вода за покаяние; но Оня, Който иде след мен, е пo-силен от мене; аз не съм достоен да My поднеса обущата; Той ще ви кръсти с Дух Святий и с огън; лопатата му е в ръката My, и Той ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори с неугасим огън” (Матей 3:7-12; Лука 3:7-9). Със своите изобличителни слова св. Иоан Кръстител обсипвал горделивите фарисеи и садукеи и самодържеца Ирод Антипа, наречен четвъртовластник. Строгият глас на викащия в пустинята изобличавал Ирод както за незаконното му встъпване в брак с братовата му жена Иродиада, така и заради злините, които причинявал на народа (Лука 3:19; Матей 14:3; Марк 6:17).
Образът на мъжествения пророк, покайния кръстител, пламенния социален проповедник и дръзновения изобличител на властниците св. Иоан Кръстител не можал да бъде отминат без внимание от Иосиф Флавий. В своите „Юдейски древности” той пише: „Някои юдеи считаха, че поражението на Иродовата войска трябва да се припише на Божия гняв, който по този начин му наложи справедливо наказание заради умъртвяването на Иоан, така наречения Кръстител. Ирод заповяда да го умъртвят, макар и Иоан да бе добър (agaθos) мъж, който увещаваше юдеите да се упражняват в добродетелност, да бъдат справедливи в отношенията си един към друг, да почитат Бога благоговейно и тогава да се кръщават. Това тяхно кръщение било угодно на Бога само тогава, когато то се извършвало за освещаване на тялото в случай, че душата вече предварително е очистена чрез праведен живот, а не за опрощаване на грехове. След това мнозина го последваха, защото те се бяха напълно въодушевили от неговите речи. Ирод започна да се страхува, че влиянието му върху народа може да предизвика въстание, тъй като изглеждаше, че хората изпълняваха сьветите му във всичко. Ето защо Ирод счете за добро преди да се е повдигнало въстание да умъртви Иоан… Така, само поради подозрението на Ирод той бе окован във вериги, откаран в споменатата по-рано крепост Махерус и там бе умъртвен[117].”
Евангелията само съобщават, че Ирод Антипа затворил св. Иоан Предтеча и Кръстител в тъмница, без да посочват къде се намира тя. Иосиф Флавий като историк отбелязва, че св. Иоан Кръстител бил затворен в тъмницата на укреплението Махерус.
Личността на св. Иоан Кръстител била толкова популярна, че още тогава се зародило силно духовно движение от негови почитатели и поклонници. То под названието мандеизъм съществува и досега в долна Вавилония – Шат ел Араб. Неговото учение се изгражда върху поклонението на „Иоана, сина на Захария”. Мандеистите отхвърлят божествеността на Иисус Христос, Когото кръстил Иоан Предтеча, но заимствали от св. Евхаристия, например за причастие употребяват хляб и вода[121]. Появата и съществуването на мандеизма е пряко историческо доказателство за съществуването на Иоан Кръстител и косвено за историческия характер на Христовата личност.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.