(Философско-богословски размисъл за произхода и моделите на вселената)

 Участващи лица:

1. Философ, търсещ истината – Ф

2. Богослов – Б

3. Философстващ физик – ФФ

4. Учен – експерт – У

5. Скептик – С

Място: Богословски факултет “Св.Климент Охридски”, София

Лето Господне: 2000

Водещ: проф. д-р Антоний Хубанчев

БОГОСЛОВ
Един е, Който е в НАЧАЛОТО
и Който всичко сътвори.
В безкрайността на времето, пространството
и вечното движение
обгръща Бог вселената и всички нас животвори.

Бог богообразни ни създаде
и щедро с битие Той всичко тук дари,
полагайки надеждата в душите ни така,
че поривът към вечността в нас непрестанно да гори.

СКЕПТИКЪТ
Наивно, та макар и романтично,
днес словото ти, тъй за мен звучи
и струва ми се, че направата на всичко
на Бога се опитваш да припишеш ти.

Да, вярно, че удобен за утеха
би бил един такъв измислен Бог.
За суеверните Той лесна е пътека,
заобикаляща тъй неизбежния за всеки гроб.

Но кой сме вече век, човече, събуди се,
към истинското знание ти обърни очи.
С отминали илюзии напразно не мъчи се,
в науката на своите въпроси отговор търси!

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Не малко лутах се да търся аз посока,
ала душата ми от търсене се умори.
И тъкмо тя, науката, превърна се в пророка,
чрез който Бог за мен, отчасти се откри.

Защото всяка твар бе само част в потока
на чийто извор Божият печат неотменим стои,
а истината за Началото в света бе тъй висока,
че в бледия си образ тя дори не се разкри.

Все пак, ти може по-добре да знаеш,
да си по-бърз, по-остър в мисълта.
Кажи ми моля те, щом тъй за Бог нехаеш,
каква основа друга би положил за Начало на света!

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Начало ли? Та то е толкоз ясно!
В Началото за мен е бил взривът.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да несъмнено мощ била е нужна, и то голяма.
Ала защо пък взрив? И взрив какъв?,
Написан с главно “В”, или пък някакъв си там обикновен?

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Е, не съвсем обикновен.
Във всеки случай,
не като известните ни тука на земята,
започващи от центъра встрани,
поглъщани все повече и повече от въздуха околен.

А взрив без център,
възникнал едновременно на всичките страни,
запълващ цялото пространство изначално тъй,
че всяка мъничка частица
стремително е бягала от другата такава.

СКЕПТИКЪТ
Пространство тука споменаваш,
като талига празна, чакаща да понесе товара
на Демиурга безграничен.
Не трябваше ли с него да започнем?

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Не, терминът е свързан и с контекста,
и в него нам ни се открива или безкрайната вселена
или такава крайна, която се самозатваря
подобно повърхността на сфера.

Знам, не тъй лесно туй ще възприемеш,
ала това не ще попречи,
защото за събития тъй ранни, едва ли толкова е важно,
дали пространството е крайно
или разгръща се в безкрайност.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Добре, да продължим нататък!

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Да продължим, но вече с придружителя, наречен време.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да, на материята спътник неизменен.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
За него с някаква увереност ний може да говорим
най-рано след едната стотна от секундата.
Това начало тъй далечно, било е толкова горещо,
че нито една компонента на веществото обичайно,
ни молекули, нито атоми или дори ядра,
да съществува не ще да би могла.
Използвайки на Целзий ний стандарта,
температурата била стотици милиарда.

СКЕПТИКЪТ
Днес центърът на най-горещата звезда
в сравнение с това изглежда ми прохлада.
Ала какво въобще е съществувало тогава?

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Елементарните частици,
тъй упорито изучавани от днешните физици.
Като от тях са най-разпространени
електроните, отрицателно заредени.

Които знаеш, че сега текат като енергия по жиците
и съставляват външен кръг от частиците
на всички атоми и молекули.

СКЕПТИКЪТ
За тези знам, а други имало ли е такива?

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Такива точно не, ала подобни, но обратно заредени,
те днес единствено в лаборатории са зрими.
По маса и по брой еднакви с електрони,
които се наричат позитрони.

Присъствието на неутрино
днес също е за нас доказан факт,
макар че тази призрачна частица
да е била без маса и заряд.

Накрая нека споменем
един особен феномен
с произход твърде недоуточнен
ту към частицата, ту към вълната.

СКЕПТИКЪТ
Познах, навярно става дума тук за светлината,
тъй нужна, но същевременно тъй и непозната.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
В енигмата на нейния закон
все пак достигнали сме до ниво фотон.
А пък фотонът всъщност плод е на преврата
с енергията атомна,
от чийто спад се ражда светлината.

СКЕПТИКЪТ
Загадката ѝ е най-вече в бързината,
с която на материята се присмива
и времето като че ли в обръч свива.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Да, може би, ала е спорно и това,
но все пак нека продължим по нашата следа.

В начало всички тези електрони, позитрони, неутрино и фотони,
родени от енергията чиста,
само след миг живот
отново са изчезнали сред нейния поток.
Процесът бил е обратим и непрестанен.

СКЕПТИКЪТ
Бих казал даже доста странен.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
Както и всеки друг такъв,
белязан с признака начален.
Ала впоследствие това, така объркано сега,
ще си получи своя ред, хармония, интегритет.

Но много още преди времето да струпа
от първите секунди и дори минута,
това било е просто супа от твърде прост материал.
На супата, обаче, била е гъстотата
четири милиарда по-голяма от водата.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Та значи този врящ вулкан
след време космос ще е назован.
И само някак по зова на вътрешната си съдба
достига днеска до това, да го описваме в слова.

УЧЕН – ЕКСПЕРТ
В общи линии това така е
и, вярно, трудно е да се познае
от оня древен хаос онова,
което виждаме пред нас сега.

Но нека проследим процеса
довел до този вид прогреса.

В процеса на развитието на взрива
температурата е спадала с такава бързина,
че още и третата минута преди да изтече
на около милиард спаднали са те.

Температурата сега била добра
за свързване на първите ядра.
Така един протон и неутрон
се свързали в деутерион,
наречен днеска тежък водород
необходим за всеки термоядрен блок.

По този начин този триминутен свят
изниквал в образа си днес познат.
Към края по пропорции е бил така:
неутрино, антинеутрино и главно светлина.

В добавка имало и малко ядрен капитал
или по-точно 73% водород, и 23% хелий,
плюс електрони в същото количество
от анихилацията остатъчен материал.

СКЕПТИКЪТ
Да спрем дотук, какво ни пречи,
да продължиме все така по тоя ред?
Нали, съзряхме вече:
причина, цел, понасящи света напред?

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Да спрем ли? Как, та ний сме тъкмо пред финала!?
Почакай малко още и може би ще разбереш!
Каква причина или цел? – Та тук това си е начало,
а те са следствието във вселенския градеж.

СКЕПТИКЪТ
Добре, да продължим, макар, че трудно бих приел
причина, съдържаща в самото следствие и свойта цел.
За мен защото тя, причината, създава в себе си възможността,
т. е. целта, която следствието оделотворява.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Така възникнала материята продължава
пространството да овладява;
сама формираща се, разширяваща се,
по-хладна и все по-малко плътна в целостта си .
По-късно електроните ще станат на ядра,
за да възникне газ от водород и хелий,
а той започва да се кондензира
и събирайки се, да се структурира….
Така приведен в твърд от гравитационна сила
е образувал галактиките и звездите на всемира.

Но точно тук е мястото да отбележа,
че главните съставки за строежа
на нам познатите космически тела,
още в първите минути три
се появили на света.

Тук вече бих могъл да спра,
защото в общи линии до това
достигнала е днес на учените мисълта.

Разбира се до крайност опростено,
защото в подробности проблемата е тъй голяма,
че дъх не би останал в мен да я обхвана.

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Да, да, разбирам и благодаря,
че ти така прекрасно съумя да ми изложиш днес това,
що сном елитни астрономи и физици
представили са в трудове стотици.

Това, което чух от теб в голяма степен одобрявам
ала все пак неудовлетворен оставам.
За мене твоята картина на света непълна е,
защото липсва Онова, Което я оживотворява,
а липсата Му множество въпроси ни поставя.
На първо място тук не се разбра
отгде извеждаш ти мощта,
която с толкоз страшна сила
вселената в началото взривила?

Така привеждаш ни от нищото до нещо
а второто не виждам с какво ще защитиш.
Причина тук е нужна, за да оправдаеш следствието днешно
и то причина без предхождащ генитив.

Оттук нататък въпросите нанизват се като верига,
чиято тежест трудно ти ще издържиш.
Но ето чуй! Защо в начало вселената била е тъй гореща,
а и с какво тя влязла е в светкавичен топлообмен?[1]
Как е поддържала скоростта на разширението си тъй точно,
че гравитацията да не стане нерешим проблем.

Защото знаем, че секунда само след взрива
с една стомилиардна част да беше намаляла скоростта,
вселената веднага щеше в себе си да колапсира
и в днешния си вид не би могла да се простира.

Какъв произход имат флуктуациите в плътността ѝ,
довели образуването на галактиките,
ала не можали еднородността всемирна в по-голям мащаб да нарушат?

Според теорията на относителността
ние знаем, че на светлината скоростта
е строг предел, който да преодолее
всяка друга информация не би могла.

Но знаем също, че в така описания ни от теб модел
за светлината нямало е време да прекоси две области
една от друга в крайността отдалечени,
макар и на вселената в най-ранния предел
разстоянията да не са били дотолкова големи.

Пред същия проблем изправяме и топлината,
защото няма начин в първотата
да е била така светкавично разпространена
та да обхване цялата вселена.

Ала “де факто”, въпреки това
опровергани сме от истина една.
Физиците приемат днес чрез уредите си модерни,
послания от древността, изглеждащи по всичко достоверни.

Тук думата ми е за микровълновото фоново лъчение и топлината му ,
дошла до нас еднаква от всяко свое проявление.
Така по необясними засега причини
в началото е имало температурни разлики почти неуловими.

ФИЛОСОФЪТ, ТЪРСЕЩ ИСТИНАТА
Въпросите безспорно много са,
аз знам това, но отговорът техен дълбоко, скрит е в сингулярността[2], родила в себе си взрива.
До тази предначална сила законите физични не достигат.

Според теорията обща на относителността
ний знаем, че в сингулярността
пространство-времето така е изкривено,
та лъч светлинен не би се отървал от кривата на плена.

Но може би през някой бъдещ ден
ще бъде разрешен и тоз проблем.
Ала от днес аз мога да ти кажа,
че за да бъде прояснен пасажът
от първите минути на света,
ще трябва общата теория на относителността
да съчетаем с принципа на неопределеността.
А следствие логично от това, би трябвало да бъде
нещо, като квантова теория на относителността.

БОГОСЛОВЪТ
Ако добре могъл съм да те разбера
очакваш да повярвам, че светът
разкрил би тайните си в миг пред мен
с помощта на неопределеността и относителността!?!

Ала за мен най-важен е въпрос, каква е моята съдба,
която ти поставяш в ръцете на една,
безлична и бездушна, най-елементарна суета.

Нима не съм аз личност,
а и какво тук значи някакъв процес,
как обяснил би с него моя интерес
към всичко възвишено, родено от духовния кипеж;

критерият всеобщ за красотата,
изкуството, поезията, любовта, жената,
една родопска песен или пък воя вълчи към луната?

Нима за всичко туй, загадката не крие се в душата?
А нея как ще обясниш?…
Да, зная тук ще замълчиш.

Защото само онзи, който Бога не познава
допуска, че генезисът на всичко
от неразумна сила става.

Така едни прибягват към физически начала,
прозирайки в стихиите световни причината за всичко на света.

За другите пък началата
са в атомите и неделимото в нещата.

Те ту събират, ту нещо все делят,
под микроскоп изследват, постигнатото всеки път
и с времето променяйки тъй непрестанно свойта мярка
достигнали са днеска и до кварка.

Но в свойство виртуозно замъгление
те още не достигат просветление,
че чудото не ще е в разделението,
но напротив, то тъкмо е в сцеплението,
по-точно в силата, с която
задържа се във форма всичко слято.

Така, поставяйки тъй слаби и условни начала,
заблудата им свеждам аз в това
– да кажат те не съумяха:
“В началото Бог сътвори небето и земята.”(Бит. 1:1)

А “ние вярваме и славим Бога,
творящ чрез Логоса предвечни,
чрез Разума, посредством който разпределя,
чрез добродетелта, с която властва
извел от нищо цяло мироздание
в системата от елементи, от тела и духове,
за да украси безкрая с величие и красота…”[3]
И тъкмо заради това, “o kosmos” и гърците нарекоха света.

СКЕПТИКЪТ
Дотук добре със словото се справяш.
Но я, кажи ми, драги, ти щом мене обвиняваш,
че съм слуга на неопределеността
и че над всичко слагам относителността,
то твойта теза как я оправдаваш?

Отгде е в теб увереността,
че Бог е сътворил света,
как да узнаем тази Висша Сила,
която според теб живот ни е дарила?

БОГОСЛОВЪТ
О, “Небесата проповядват славата на Бога,
и за делата на ръцете Му възвестява ни твърдта.”/Пс. 18:2/
Ала аз зная, че това не ще подейства на душа,
забулена под пелена на прагматична суета.

Така че трябва да се принизя,
използвайки дедукцията на Тома.
Аквинският апологет, от древните приел завет[4],
и за стремежите духовни на разума посочил пътя пет.

Но нека тръгнем ний сега
по първата посочена следа.
Тя тръгва от начално положение,
че всичко се намира в движение.

Ала движението се осъществява
благодарение на нещо друго,
което вън от него сила му подава.

Така задвижващото е причина,
а движещото се обект,
те две в едно не се побират,
а имат свой интегритет.
Редът на следствено-причинните явления
съвсем не е безкрайно продължен,
тъй като знаем, че в пространството и времето
самият свят стои ограничен.

И точно тука сила се налага
в ролята на абсолютна и единствено възможна тяга.
Причина първа и една,
привела чрез движение в действителност света.

Това томистко доказателство наричаме “ex motu”,
защото нищо не е в състояние да се задвижи
по силата на собствената си природа
и следвайки движението назад към неговата първота
ний по естествен ред достигаме до Бога.

СКЕПТИКЪТ
Разбирам твоето стремление така:
материята искаш да разграничиш от нейното движение,
фиксирайки го някъде в природата духовна
на нещо нямащо дори и форма.

Идеализъм явен тук прозира,
ала за спор аз време не намирам.
Надявам се ще продължиш сега
с причина друга, по-добра!

БОГОСЛОВЪТ                                                                                                                             

Ще продължа към теб избрания аподиксис,
постилайки към Бога път ex ratione efficientis.

Сам знаеш, за отделните неща
е нужна произвеждаща Причина,
за всяко следствие доказана е тя,
като безспорна и необходима.

Приемем ли един безкраен каузален ред,
отричаме реалния детерминизъм.
Отричаме ли, то Бог по принцип като необходимост е отпред
– това е явен силогизъм.

А и какво ли би могло,
самò на себе си причината да стане,
нали тогава себе си предшествало би то,
като барон Мюнхаузен за косата трябва да се хване.

Причината разглеждайки, като предшестващ елемент
на връзката в явленията и нещата.
Оттук доказвам недопустимост на безкраен ред
и с Бог започвам парадигмата позната.

Бидейки Причина първа и начално Битие едно,
естествено у Бог и същността и съществуването
са сляти в абсолютно и непреходно тъждество.

ФИЛОСОФЪТ                                                                                                                                  

За трето доказателство, аз чух, духовникът – идеалист,
че от contigente et necessario извеждал
Божественото Битие за верен свой девиз?

БОГОСЛОВЪТ
Да, но трябва ли по-точно да го разберем,
то между случайното и необходимото
на разликата трябва да се спрем.

И ако с първото обозначим приелата битийност форма,
второто е предикат безспорен и необходим
въобразяващ всичко в акциденцията илюзорна.

СКЕПТИКЪТ                                                                                                                                 

Ако добре можах от думите ти да прозра,
за днешната вселена се отнася всичко онова,
което в тезата си ти приписваш на случайността.

БОГОСЛОВЪТ
Изисквало се е едно условие като необходимо,
което с акта си да осъществи случайността,
та потенциалното да стане обозримо,
чрез прехода към действителността.

И този пряк, необходим Актуализатор,
от нищото тъй – чудни форми сътворил,
изпълнил времената с твар – признат Креатор –
в Трилична Едносъщност и дори до плът ни се открил.

На Него ний дължиме всяко съвършенство,
наличната градация към благост, истина, добро.
За нас от Него те са вечното наследство,
от тяхното наличие зависи всяко общество.

А вникнем ли в есенцията на нещата
пред нас изправя се един въпрос:
къде е краят на реда към задна дата,
и в полза на взрива уредбата възможна ли е като коз?

СКЕПТИКЪТ
Ох, доказателствата твои твърде уморяват
и в крайна сметка те привеждат към едно:
Бог ти в началото на всичко все поставяш,
като признат Подател на всяко проявено същество.

БОГОСЛОВЪТ
Прости, слушателю, за дългата тирада,
но тук успях в едно да приведа,
последните две в средновековната плеяда[5]
от доказателства на мъдрия Тома.

Тома представя тезата си богословска тук така,
че следвайки веригата от следствие – причина,
единствено на логиката каузална с помощта
ний имаме първичността,
преди това единствено чрез вяра постижима.
Но призовавам те в томистки дух сега,
лик незрим и по възможност емпирично очертан,
предай на своята разбулена мечта!
Доколкото за нас е първи принцип в битието,
то Бог не можем да сравним с конкретните неща.
Че в Него нищо от материя и физичността не е прието
ний съдиме по принципа на актуалността.

И определяйки Го, като действие витално
изключваме от съдържанието Му потенциалността,
защото тя изисква преход в нещо актуално
причина, за което да съдържа в себе си не би могла.

Така изхождайки за същността на Бога,
мнозина стигат до дефиницията: “акт в чистота”.
Ала с така ограничена формула съвсем не мога
да изразя величието Божие в необходима му пълнота.

Неподлежаща на изследването наше Мъдростта е,
но с възхищение, достойно почитана е не само за това,
което тя ни дава, а и това, което тя да ни даде нехае,
подтиквайки към творчество и свобода на мисълта.

Защото ако имахме я непрестанно пред очите си
налагайки се еднозначно, като безспорен авторитет,
то нямаше да имаме и личен дял в градежа на съдбите си
и любовта не би се вписала в такъв марионетен ред[6].

СКЕПТИКЪТ
Непознаваем и невидим, твоят Бог озадачава,
на чувства трансцендентни явно идва ред.
Ала от съществуващото насоката ти твърде ни отдалечава,
и нека не забравяме, че в спора наш то първо бе предмет!
А тъй като словата ни дотук, са със знаменател вероятно,
ще продължа по темата си с нов проект.

Приемаш ли го, знам няма да ти е приятно,
но битието Божие ще има труден конкурент.

Теоретично земната повърхност, крайна е по протежение,
но всъщност няма граници, или пък образуван край,
и ако пътя ти към запад на слънчевия залез стане продължение
не ще изпаднеш, от Галилей доказано, това до днес се знай.

Да отнесем сега таз истина позната
и към това, което е извън земята!

Ако приемем, че пространството и времето
в единството си образуват протежение,
то крайна по размери и вселената
в битийността ще има продължение.

Така, като условие гранично за всемира,
да няма граница ще се разбира.
И щом, като начало няма на света,
и Бог не е началната следа.

По този начин към статичност връщаш битието,
а разширението му, веднъж доказано, как да разберем?
И тъй, условието ти с такава лекота прието,
в движението на всемира среща нерешим проблем.

ФИЛОСОФСТВАЩ ФИЗИК
Не, просто ти добре не ме разбра
и тъкмо поради това,
аз образно сега ще ти го обясня.

Да си представим вселената като балон,
издуващ се в начало, а в края пак се свива.
С взрив започва този непрекъснат еталон,
а пък накрая свършва в клопката на срива…

Така в цикличност всичко се развива
в размера крайно, ала не в битийността ограничен,
а времето пък е една безкрайна крива,
обгръщаща материята в своя непонятен план.

СКЕПТИКЪТ
Да, виждам словото добре в устата ти приляга,
ти от вселената за миг “перпетум мобиле” скрои
и тъй като в себе си то явно крие свойта тяга,
то обясни поне кой с време го дари?

Защото точно след мига когато,
във фаза на невидимо балонът ти е свит,
часовникът ти кой ще завърти обратно,
напред щом да върви веднъж е той навит?

Ала най-чудното за мен все пак си остава
това, че ти, лишавайки света от всякакъв размер
в един момент, продължаваш едновременно и в съществуване да го поставяш във време, мерейки туй, що не мери се дори чрез микромер!?!

ФИЛОСОФСТВАЩИЯТ ФИЗИК
За да реша така поставените ми проблеми
в теорията си въвеждам аз имагинерно време[7].
Пространство-времевите разлики, безкрай големи,
то в себе си напълно ще поеме.

Макар като фантастика научна да звучи,
дефиницията му математически добре е защитена.
И щом число имагинерно с подобно нему някой умножи,
в степен отрицателна задачата ще бъде изчислена.

Затова в по-горното ми светоописание
вселената достигне ли в екваторите нулевия си размер,
законите не ще се отменят от сингулярно състояние
ала подобно земните ще се запазят в същия модел.

БОГОСЛОВЪТ
Приемем ли за вярно твойто предложение
ще трябва в миг да се откажем от реалността.
А тя отрежда ни достойното предназначение
да се развиваме напред в безкрайността.

В защита на промяната пред теб изправям хаоса,
чрез който гарантиран е на всички ни живот.
Термодинамиката има го за втора своя кауза
и неговата сила не търпи във времето отвод[8].

Дори приемем ли обратния процес на сливане,
то той различен би бил с разширяването ни сега.
Ако не беше тъй, неговото колапсиране
напротив времето и в хомогенност би възвърнало света.

А ние вярваме, че в чудно изменение
обърнато ще бъде всичко тварно изведнъж,
не в срив, а в благодатно Божие продължение,
преобразен ще се разбуди някой ден светът.

По този начин всичко идва си на мястото,
дори науката ни убеждава в същото така:
“че колапсът е несравним по същество на разширението”[9]
и тъкмо за развитието ни свидетелства това.

ФИЛОСОФЪТ
Учудва ме упорството на твоите твърдения,
та и дори, приемайки наличието на Творец могъщ,
временно според Божественото предопределение,
творението всъщност по принуда има с вечността произход същ!

Защото всяка постоянно действаща причина
едно и също следствие ще трябва да твори[10],
ако пък съществувала е тя, без следствие да има
ще трябва с качеството си непроменима веднага тя да се прости.

Така лишава се от пълното си съвършенство
причината в един предтворчески момент,
и силата, създала после тленното наследство,
за съществуването си преди, не ще намери прецедент.

Нали, ако кракът изцяло и извечно
е стъпил, правейки следа в праха,
то несъмнено би звучало неудачно,
че преди следата стъпил е, или
след стъпването появила се е тя.

А още, как би могло да има вечна благост,
която някога не е благотворила.
И всемогъщество такова било би само жалост,
ако над нещо не покаже свойта сила.

Сам Августин блажени в своите слова,
изказал беше явно опасение,
творението да изгуби вечността[11].

А Ориген доказва тварната необходимост
за пълнотата на Божественото Битие,
той вижда Бога, като поддържащ непрекъсната творимост
доказвайки, че винаги е Бил това, което Е.

БОГОСЛОВЪТ
Но, знаеш времето, тъй както всяко друго изменение
в константа някаква намира основание за своя ред,
от нея всъщност почва неговото измерение,
било назад или пък ако щеш напред.

Докато обаче с вечността не е така.
Тя няма граници и ограничения,
но в себе си граничността съдържа тя.

Така отрязъкът от вечност в тварност време е,
а тварността пък съдържание на вечността.

Оттук и вечността отвека има в себе си и тварното
като проява на момент във времето,
защото не може да разкъсва целостта си:
на вечност преди всякакво творение
и на вечност във вековете след това.

Така и стъпката на Бога в творческия акт ,
не ни говори, че оттук започва пътят на крака.
А за крака, тя стъпката е просто потвърждение
на туй, че Бог е съществувал и преди да стъпи,
а стъпил вече, продължава с отпечатъка върху праха.

И не, че в стъпването Бог намира утвърждение,
а стъпката е Неговата творческа следа.
В това намира тя и своето си назначение,
свидетелствайки: Бог бил е, е и че ще бъде,
т. е. с представата за Бога, тя е съпричастна с вечността.

СКЕПТИКЪТ
Приемам за добро обширното ти обяснение,
що се отнася за природата на вечността,
ала с това не даваш мисля пълно уточнение
за Божието съвършенство преди тварността.

БОГОСЛОВЪТ
Но тъкмо с оглед Божието вечно съвършенство
светът би трябвало да бъде не само винаги творен,
а в неподвижна неизменчивост да бъде той от детство,
защото в еволюцията се осъжда съвършенството от първия му ден.

И трябва ли, изхождайки от този знаменател,
да мислим Бога някак си с по-малко сили надарен,
в началото – на неустроения хаос, бивайки Създател,
а днес – когато всичко е в порядък съвършен.

За нас, Той няма само титла на Креатор,
но равно към това зовем Го ние и Творец.
Докато първото привежда в крайно състояние,
то второто е съзидателен и вечно нов процес.
Така поглеждайки към нас от вечното безвремие,
предвременно за Бог завършен в пълнота е нашият растеж.
А ние движени напред от тварното съвремие,
сме всъщност част, градяща и вградената в предвечния строеж.

Оттук разглеждам вечността в две крайни проявления,
макар и двете цялост са сред Божия могъщ кроеж,
само при нас те получават своето условно разделение,
защото мисълта си свързваме в оковите на тленния кипеж.

ФИЛОСОФЪТ
Неизмеримата по части вечност
на две щом ти я раздели,
то хайде прояви коректност
и частите ми опиши!

БОГОСЛОВЪТ
В първото – нарекъл бих я вечност извънвременна
и само Бог осмисля непредвидимия стремеж.
Във второто – бих назовал я вечност временна,
там тварното простира към безкрайността кортеж.

Така на разстояние безкрайно и непреодолимо,
Творец от Себе Си творението е отдалечил,
но по природа само тварното е разграничимо,
по място пък, Бог с вечността Си го е съединил.

Светът начало има по природа, съществуване и време,
но същностно на всички тези категории произходът им е вечен.
Предвечно Бог е съзерцавал в Себе Си тварните идеи,
като предобразни основи, които Логосът с битийна плът в живот облече.

Тъй тварите, още преди да са възникнали,
изглеждат като че не са били и са били;
били са в Божието знание притихнали,
ала в природата Му, като Бог, съвсем не са били.

И с нашите невиждащи очи погледнато,
не пребивава с тварност вселената във вечността,
но бидейки идея в знанието на безкрайно Съвършеното,
тя вечна е, ала не равна с Божията висота.

За Бог, уви, тя няма тези наши граници,
пред Него всичко е едно и в дело, и в проект,
макар и Автор на неписаните нейни страници,
през тях чете Той нейния проспект.

Незнаещ граници и мярка в свободата Си,
обхващащ и безвремие и век,
на вечността Творец е пълнотата
и времето за Него спира своя тек.

Неподлежащ е Бог на времевите изменения,
нетленен, невеществен и с нищо в Себе Си непроменим,
за Него биха били всички векове съвремия,
защото винаги пред Него са и винаги за тях е Той един.

СКЕПТИКЪТ
Вселената претеглихме с везни на умозрение,
но с образа ѝ пак не ще се скоро утешим,
та и дори постигайки моментно просветление
изправяме се пред предмет в познание недостижим.

А как, кажи, да зърна аз утехата
в духовния си, в неугасимия си копнеж,
на знанието, щом се облека с доспехите,
щом мъдростта поставя на научния рубеж?

От тежестта им коленете ми прегъват се
и заглушен съм с техния звънтеж.
А мислите ми в теореми спъват се,
залитам заслепен от звездния световъртеж.

Къде, кажи е тази вечна истина?
Какъв е пътят към Твореца? Кой е Бог?
И в търсенето им не ще ли аз подмина,
утехата на собствения си живот?

БОГОСЛОВЪТ
Понякога, събуждам се от дрямката на тялото
и се съзирам в чудна красота.
Тогава вярвам в принадлежността на цялото
към нещо по-добро, по-висше от света.

Тогава чудна сила аз задвижвам в себе си
за най-прекрасен и неугасим живот.
И следвайки по шепота в сърцето си
прекрачвам прага към небесния чертог.

Така, освободен от бремето на мислите,
събирам с вяра неувяхващия плод…
И чувствам, сякаш ме докосват чистите,
всемилващи ръце на моя любящ Бог.

СКЕПТИКЪТ
О, прав си ти, човече,
и с твойта вяра, що пред мен откри
заблудата ми моя вече
не ще на съвестта ми да тежи.

И аз, чрез чиста вяра и смирение
пред твоя Бог ще преклоня сърце,
защото Той и в мощ, и в благоволение,
създал е всички светове.

_______________________________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Антоний Хубанчев. За справки проф. д-р Антоний Хубанчев, Богословски факултет при СУ,  тел. 359/2/989-01-15, вътр. 17.

Бележки към текста

[1]. Този светкавичен спад на температурата на първоначалната вселена – от сто милиарда на един милиард, за три секунди – е трудно обясним с оглед на това, че така нагрятата материя е трябвало да влезе в топлообмен с някаква друга маса, и то значителна, за да отдаде толкова голяма част от топлината си.

[2]. Точка в пространство – времето, в която кривината на пространство – времето става безкрайно (такива точки са така наречените черни дупки) и до тук познатите ни физични закони, включително и теорията на относителността, загубват своята валидност. Такава точка е представлявала вселената в самото начало на своето съществуване, и в такава би се превърнала ако претърпи колапс, подобно звездите, когато свършат вътрешната си енергия.

[3]. Цитат от Тертулиан (”Апология на християнството” ХVІІ, 1)

[4]. Идеите на Тома Аквински не са оригинални, в основата си те са съществували още при Аристотел и перипатетиците, Тома само ги приспособява към християнския мироглед.

[5]. Става въпрос за четвъртото и петото от доказателствата на Тома Аквински за съществуването на Бога. Четвъртото се отнася до различните степени на битието и отбелязва абсолютното съвършенство в “йерархията” на битието. Петото се основава на т. н. управление на света, т. е. до целесъобразността.

[6]. По думите на Кант: “Неподлежаща на изследване мъдрост е достойна за възхищение както заради това, което ни дава, така и заради това, което отказва да ни даде. Защото ако тя постоянно стоеше пред очите ни в своето величие, ако говореше еднозначно като задължителен авторитет, то ние бихме били марионетки на нейната воля. Тя обаче ни иска свободни. (Цит. сп. Карл Ясперс ,“Въведение във философията”, София, 1994 г., с. 34)

[7]. Време измерено в имагинерни единици, т. е. специални числа, които умножени сами по себе си дават отрицателно число.

“Имагинерното време е неразграничимо от посоките в пространство. Ако вървим на север, можем да се обърнем и да тръгнем на юг; по същия начин, ако вървим напред в имагинерното време, би трябвало да можем да се обърнем и да тръгнем назад. От друга страна, когато става въпрос за “реално” време, както всички знаем, разликата между напред и назад е твърде голяма. Откъде идва тази разлика между минало и бъдеще? Защо помним миналото, а не бъдещето?

Научните закони не правят разлика между минало и бъдеще. По-точно, както вече обяснихме, научните закони не се променят при комбиниране на операциите или симетриите познати като С, Р и Т. (С означава смяна на частици с античастици. Р означава огледално изображение, в което лявото и дясното са разменени. Т значи обръщане на посоката на движение в обратна посока, назад)…

След като научните закони не се променят при комбиниране на операциите С и Р, както и от комбинациите С, Р и Т, то би трябвало да не се променят и само при операция Т. И въпреки това в обикновения живот в реално време съществува голяма разлика между посоките напред и назад. Да си представим чаша вода, която пада от масата и се счупва на парченца на пода. Ако я заснемете и пуснете филма обратно, ще видите как парченцата внезапно се слепват на пода и скачат обратно на масата като цяла чаша. Вие можете да кажете дали филма се движи назад, защото този вид поведение никога не се наблюдава в обикновения живот. Ако не беше така, стъкларите щяха да станат излишни.

Обяснението, което се дава на въпроса, защо не виждаме как счупената чаша се слепва и скача обратно на масата (в реалното време), е, че това е забранено според втория закон на термодинамиката… Работите винаги вървят зле! Една здрава чаша на масата е в състояние на пълен ред, но счупена чаша на пода е в състояние на безредие.” (Цит. сп. Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” С., 1993 г., с. 142-143)

[8]. За да оцелеят живите организми трябва да консумират храна, която е подредена форма на енергия, и да я преобразуват на топлина, която е неподредена форма на енергия. Неподредената форма на енергия нараства с времето и с разширяването на вселената.

Вторият закон на термодинамиката гласи, че във всяка затворена система ентропията (или хаоса), винаги нараства с времето. За по-ясна представа сравни със Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” София, 1993 г., с. 142-151/

[9]. Стивън Хокинг, пос. съч., с.143.

[10]. “Когато си помисля, че Господ е бил Бог от вечност, а творението не е било вечно, тогава се страхувам какво да говоря” (”За Божия град”, ХІІ, 15).

[11]. По думите на Плотин: “Често, когато се събуждам за себе си от дрямката на тялото, съзирам чудна красота: тогава вярвам най-твърдо в моята принадлежност към един по-добър и по-висш свят, мощно задвижвам в себе си най-прекрасен живот и ставам едно с Божеството”(Цит. по Карл Ясперс, “Въведение във философията”, София, 1994 г. с. 24).

Препоръчителна литература

1. Стивън Хокинг, “Кратка история на времето” – от големия взрив до черните дупки, София, 1993 г.

2. Стивън Уайнбърг, “Първите три минути след сътворението”, С., 1984 г.

3. Тома от Аквино, “За съществуващото и същността. За вечността на света”, С., 1992 г.

4. Карл Ясперс, “Въведение във философията”, С., 1994 г.

5. Прот. Георгий Флоровски. “Твар и тварност. В: Теоложки погледи. Версконаучни часопи”., Београд, 1991 г. Година ХХІІІ, бр.1-4, с.53-68. The Very Rev. Professor Emeritus Thomas F. Torranceq Edinburgh. The Greek conception of spase in the background of early Christian Theology. In: EKKAHEIA KE TEOLOGIA, Eklisiastiki ke theolodgiki epitipis, Tomas IA, Atina, 1992, p. 281-294.

Първо изображение: професор д-р Антоний Хубанчев. Източник Гугъл БГ.

Изображение: Богословският факултет при СУ. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикациюя – https://wp.me/p18wxv-2I4 

(Опит за разгадаване тайните на Вселената)

Мартин Ралчевски

Желанието да предложа подобна тема на читателите на списание “Богословска мисъл” беше продиктувано от напоследък все по затвърждаващото се мнение в научния свят, че Вселената е сътворена! Темата е по-скоро физична, но смятам, че ще бъде интересна за всеки буден богословски ум. Имам известни опасения, че част от богословските среди биха могли да ме обвинят в неверие в богооткровените библейски истини, но веднага искам да подчертая, че търсенето на научни доказателства в подкрепа на съществуването на Бога не означава непременно, че човек трябва да е атеист. Напротив, аз смятам, че тези доказателства и научни разсъждения от областта на теоретичната физика, които предлагам по-долу, имат своето място и биха били полезни както за теистите, така и за атеистите. За първите това ще е едно интересно пътуване, а за последните (дай Боже) може да се окаже принос в техния светоглед, в смисъл да повярват в Бога като Творец на всичко.

Искам да призная, че въпросът за произхода, съдбата и особено размерът на Вселената ме вълнуваше още от ранно детство. В настоящия момент, като докторант в Богословския факултет, аз отново насочвам вниманието си натам. Интересното в случая е и какво мисли Църквата по въпроса. Шекспир е казал, че науката без религията е саката, а религията без науката е сляпа. Именно в симбиозата между двете мисля, че ще е възможно да се постигнат много добри резултати. За разлика от Православната църква, която, спазвайки вековната традиция на невмешателство в държавата, Католическата църква сякаш, напротив, проявява непрестанен интерес към съвременните постижения на науката; на свой ред още през шейсетте години на ХХ-ти век тя официално прие теорията за Големия взрив. Според мен с този акт тя (Католическата църква) сякаш узакони креационизма. Въпросът в случая е не дали този акт е правилен, погрешен, прибързан и така нататък, а че науката се развива и то с бързи темпове и богословите и църквата според силите си трябва да следят и вземат участие в този процес. Например преди седемдесет години само няколко души са разбирали общата теория на относителността. В момента сигурно десетки хиляди завършващи университетите я разбират, а милиони са запознати с идеята.

И така, науката се развива, науката търси (за съжаление често пъти без Бога), тя иска да открие пълна единна теория за всичко. А това ще стане единствено ако се разбере Вселената. Когато това стане (ако стане), всички ще сме в състояние да имаме известно разбиране на законите, които управляват Космоса и които пряко или косвено са отговорни за нашето съществуване.

Но Кой сътвори Вселената? Или може би Вселената, или Действието, което я е сътворило, са съществували винаги и не е било необходимо да бъдат сътворявани?  Принципно има две мисловни школи, които от древност спорят по тези въпроси. Според еврейската, християнската и мюсюлманската религия Вселената е сътворена в близкото минало. Дори архиепископ Ъшър през ХVII-ти век пресметнал, събирайки годините на персонажа от Стария Завет, че сътворението е станало през 4004 година преди Христа.  Съвременната креационистка наука подкрепя тази идея, с идеята, че човешката раса еволюира бързо в културата и технологията. В смисъл, че ние помним чие е дадено дело.  И така се появява аргументът, че не е възможно да сме съществували прекалено дълго; иначе би следвало да сме осъществили много по-голям прогрес от сега постигнатия[1].

От другата страна стоят обаче хората, несъгласни с идеята за младата Вселена.  Техният вдъхновител е Аристотел, който дори не приемал идеята Вселената изобщо да има начало, тъй като това предполагало божествена намеса, тази група хора вярвали и вярват, че Вселената ще съществува вечно. Подобно на марксическия светоглед, подкрепящ дарвинизма, който до неотдавна твърдеше, че човекът е произлязъл от маймуната и че Вселената е вечна и безкрайна. За съжаление на последователите му той не можеше да докаже нито първото, нито второто. И по този начин идеологията му се сгромоляса, защото се базираше на вяра, а именно той (марксизмът) отричаше вярата.

Но явно и двете тези са безсилни пред необяснимостта на Вселената. Може би това е така поради краткостта на човешкия живот и ограничеността на ума ни, който не е в състояние да мисли толкова мащабно. Като обединител на двете теории, ако може така да се каже, се явява Имануел Кант, който през 1781 година написа “Критика на чистия разум”, трудът е монументален, но и доста мъгляв. В него той прави извода, че съществуват аргументи в подкрепа на това да вярваме, че Вселената има начало, но и в това да вярваме, че няма.

По-късно, през ХIХ-ти и ХХ-ти век обаче леко започнаха да се натрупват доказателства, че фактически Космосът се променя с времето. Геолозите откриха вкаменелости, които би трябвало да са на стотици хиляди години и така нататък. В подкрепа на тези доказателства се яви и вторият закон на термодинамиката, формулиран от Лудвиг Болцман. Според него общият хаос във Вселената (наречен ентропия) винаги нараства с времето. Това заедно с аргумента за човешкия прогрес предполага, че Вселената би трябвало да съществува само крайно време. В противен случай досега да се е изродила до състояние на пълен безпорядък.

От последното се вижда, че все още сме далече от Единната теория на всичко, защото през годините една частна теория измества друга. Но не така стои въпросът с прякото наблюдение на Космоса и с откритията, правени като следствие от това. Така например откритието, че Вселената се разширява, направено през 1929 година от Едуин Хъбъл, промени напълно дискусията по нейното начало. Ако върнем времето назад, ще излезе, че всички галактики трябва да са били една в друга в някакъв момент преди 10–15 милиарда години.  По онова време в сингулярността плътността на Вселената би трябвало да е безкрайна[2].  При тези условия всички научни условия биха се провалили. Това би означавало, че науката сама не би могла да предскаже как е започнала да съществува Вселената. Сега в резултат на теоремите за сингулярност почти всички вярват, че Вселената е започнала със сингулярност, в която законите на физиката се провалят. И макар че в случая се получава нещо като омагьосан кръг; от една страна, в сингулярността няма закони, а от друга – законите неоспоримо водят към нея; именно следвайки тази посока, науката не след много време може и да реши проблема как е започнала Вселената, но тя не може да отговори на въпроса: защо Вселената си прави труда да съществува?[3] Иначе казано трябва Нещо да предшества появата ѝ; и това Нещо да е всемогъщо.

Съществува система от закони макар и не утвърдена, която напълно определя еволюцията на Вселената от първоначалното ѝ състояние. Може би тези закони са били предписани от Бога. Но както изглежда, Той не се намесва във Вселената, за да не ги нарушава.

Интерес представлява и бъдещето на Вселената. В сегашно време разстоянието между галактиките нараства[4]. Но бихме могли да очакваме гравитационното привличане между отделните галактики да забави скоростта на разширяване. Ако плътността на Вселената стане по-голяма от определената критична стойност, гравитационното привличане ще прекрати разширяването и ще накара Вселената да започне да се свива отново. Тя ще колапсира и ще стигне в Голям срив! Това би било нещо като Големия взрив, при който е започнала. Големият срив ще бъде това, което се нарича сингулярност – състояние на безкрайна плътност,  при което физичните закони се провалят.   В  смисъл,  че дори  да  има събития след Големия срив, не може да се предвиди какво става при тях. Но без причинно-следствената връзка между събитията няма начин да кажем, че едно събитие е станало след друго. Ако обаче средната плътност на Вселената е по-малка от критичната стойност, тя няма да колапсира отново, а ще продължи да се разширява вечно. След определено време плътността ѝ ще стане толкова малка, че гравитационното привличане няма да оказва какъвто и да било забележим ефект върху забавянето на разширението. Галактиките ще се раздалечават непрекъснато с постоянна скорост. От тук следва, че съдбовният въпрос за бъдещето на Вселената е: каква е нейната средна плътност? Ако тя е по-малка от критичната стойност, Вселената ще продължи да се разширява вечно. Но ако е по-голяма, Вселената ще колапсира отново и всичко ще свърши в Големия срив. Едно обаче е вече ясно – дори Вселената да колапсира  отново, тя няма да престане да се разширява поне още 10 милиарда години.

За да се опитаме да предвидим бъдещото поведение на Вселената, можем да се опитаме да изчислим средната ѝ плътност чрез наблюдения. Ако преброим видимите за нас звезди (разбира се с помощта на компютър) и съберем масите им, ще получим по-малко от 1% от критичната плътност. Дори ако прибавим и масите на газовите облаци, които наблюдаваме във Вселената, пак ще стигнем общо до стойност само малко над 1% от критичната. Но тъй като в Космоса се съдържа така наречената тъмна материя, която не може да се наблюдава директно, ние трябва и нея да имаме също в сметките си. Частично доказателство за съществуването на тази тъмна материя идва от спиралните галактики както и от черните дупки. В състояние сме да получим сравнително реална оценка на количеството тъмна материя в тези галактики и купове, за които имаме определено доказателство. Но дори и тази оценка води само до около 10% от критичната плътност, необходима на Вселената отново да колапсира. Така че ако се доверим на наблюдателните доказателства, може да предвидим, че Вселената ще продължи да се разширява и обратен процес (на свиване) няма да настъпи.

За да изгради единна теория на всичко, науката или в частност физиката трябва да обясни още един парлив въпрос: крайна ли е Вселената и ако е, какво следва зад нейните граници? От по-горе споменатото е почти ясно, че Вселената е крайна. Но остава открит въпросът за нейната граница. Въпросът, който задавам, сам по себе си е неправилно зададен, за което ще се опитам да се аргументирам по-долу, но той си остава актуален за човешкото въображение.

Преди време зададох същия въпрос на един преподавател физик в Университета. А той ми отговори с друг въпрос: а кой създаде Бога? Последният въпрос, възразих аз, е неправилен от богословско гледище. Е, тогава си отговори сам за границата на Вселената. Научно ще се опитам да обоснова себе си с това, че ние живеем в три измерения, има и едно допълнително времево измерение. Знае се обаче, че има и други измерения. Но защо тогава не ги виждаме? Защото другите измерения са изкривени до едно пространство с много малък размер. Това е като кората на портокал: поглеждайки я отблизо, тя е изкривена и набръчкана, но гледана отдалече, не се виждат грапавините и тя изглежда гладка. Така е и с пространство-времето. В нищожно малък мащаб то е десетмерно и силно изкривено. Но в по-големи мащаби не виждаме кривината или допълнителните измерения. Тъй като вече е на път и това да бъде доказано, става невъзможно космически кораб да пътува между измеренията, макар за сега това да става само в киното.  Защото допълнителните измерения ще са твърде малки, за да пропуснат космически кораб през себе си. Теоретичната физика дава възможност на научната фантастика да работи и с една друга величина. Знае се експериментално, че при скорост близка до тази на светлината от 300 000 км/сек. времето спира да тече. Логично е и е доказуемо, че ако тази скорост бъде надхвърлена, времето ще започне да тече обратно. Това е обетована земя за научните фантасти. За сега обаче при сегашния икономически климат такъв ускорител или космически кораб не може да бъде конструиран, за да се провери това на практика. А дори и да разполагахме с подобен кораб, не се знае дали живо същество ще може да понесе тази скорост и налягане.

Но нека погледнем положително на нещата и да допуснем, че един ден в бъдещето ще  разполагаме с такъв свръхсветлинен космически кораб. Космонавтът, пътуващ  със скоростта на светлината, макар и да знае реалните граници на Вселената и дори да е бил в нищото извън тях и да се е върнал, защото на неговия космически кораб величината време не съществува и той може да е пътувал 20 милиарда светлинни години, а за него ще са изминали може би само няколко часа[5], ще продължава да се пита това, което доскоро учените, бидейки заети предимно с въпроса колко, забравиха да питат: защо? И за този беден космонавт, обикалящ реално Вселената надлъж и нашир и знаещ с изключителна точност колко точно е голяма тя, как завършва и така нататък, ще остава открит въпросът, който поставих още в началото: защо Вселената си прави труда да съществува?

Богословите знаят, че Библията е геоцентрична, но това не означава например, че Бог не е сътворил и други разумни същества някъде из необятния космос. За нас остава утешението, че Той ни е открил това, което е необходимо за спасението ни, другото явно не ни е нужно. За учения обаче, чиято природа често е атеистична, си остава без отговор въпросът: защо съществува Вселената? От първия принцип на термодинамиката следва, че Вселената не се е самосъздала. Единственото възможно решение е Вселената да е създадена от Причина, трансцедентна спрямо нея. По тази логика и с помощта на първия принцип на термодинамиката науката стига до Бога. Макар и плахо, тя Го признава. За сега за нея Той е сътворил Вселената като Първопричина, а после я е оставил сама на себе си, затова Той не е иманентен и няма лично отношение към човека. Последното нас като теолози не бива да ни наскърбява, ние трябва да сме доволни, че Бог съществува според голяма част от учените. Айнщайн например е казвал: ”Имал ли е Бог избор при конструирането на Вселената?” Той не е казвал: съществува ли Бог?

От Аристотел, през Айнщайн, та дори и до пътешестващия със скоростта на светлината космонавт човечеството ще продължи да се пита може ли да съществува наистина единна теория на всичко? Съществуват три възможности:

1.Наистина съществува пълна единна теория на всичко, която ще открием навярно някой ден.

2.Не съществува единна теория за Вселената, а само отделни малки теории, които в целокупност стават по-точни, но не могат да опишат окончателно Вселената.

3.Не съществува изобщо единна теория за Вселената. Събитията не могат да бъдат предсказани, а се случват произволно и разбъркано.

Някои биха се застъпили (в това число навярно и теолози) за третата възможност в смисъл, че ако съществуваше пълен набор закони, това би ограничило свободата на Бога да променя намеренията Си. Но идеята, че Бог може да реши да мени първоначалния Си замисъл, е пример на заблудата, посочена от св. Августин, да си въобразяваме, че Бог съществува във времето! Времето е свойство само на Вселената, която Бог е създал. Той е знаел какво възнамерява, когато я е създал.

С помощта на Квантовата механика стигнахме до разбирането, че събитията не могат да бъдат предсказани с абсолютна точност и винаги съществува известна степен на неопределеност[6]. Човек спокойно би могъл да припише това вероятносно поведение на Бога.

Но ако вярваме, че действително ще открием окончателна теория за Вселената,  трябва   да   се   запитаме  и  друго: Толкова принудителна  ли е единната  теория,  че  да  предизвика  собственото   си   съществуване? Или тя се нуждае от Създател, и ако е така, оказва ли Той някакъв ефект върху Вселената, различен от това да е отговорен за нейното съществуване?

Ако открием единна теория за Вселената, тогава всички ние ще сме в състояние да разсъждаваме свободно върху това защо съществува Вселената. Ако намерим отговора на този въпрос, това би бил окончателен триумф за цялото човечество. Тогава човечеството ще е по-близо до Бога от когато и да е, защото тогава макар и отчасти, ще знаем намеренията на нашия Създател.

Без ни най-малко да претендирам за изчерпателност, както и за систематичност в излагането на темата, бих искал накрая да предложа чудните думи на Александър Поуп, казани в неговото “Есе за човека” от 1733 година: ”Макар да познаваме Бога чрез безчислените светове, само в нашия можем да Го различим.”

__________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Morris, Henry. The Scientific Case for Creation, San Diego, Creation life. 1974, p. 123 -135.

[2].Има се предвид преди Големия взрив. Сингулярност = свръхогромна плътност.

[3]. Въпрос без отговор, поставен от световноизвестния физик Стивън Хокинг, както и от други  учени на научна конференция в Женева през 1999 година.

[4]. Съгласно откритието на Е. Хъбъл от 1929 година.

[5]. Когато космически кораб надхвърли скоростта на светлината времето започва да тече обратно, оттук напълно логично е да се заключи, че ако кораба ту надхвърля критичната стойност от 300 000 км/сек., ту пада малко под нея дори и след милиарди години на този кораб времето няма да е напреднало изобщо.

[6]. Parker, Gary E. Creation: The facts of life, San Diego: C. L. 1980, p.119, 120.

Богословът Мартин Ралчевски живее и твори във Великобритания. Към днешна дата има издадени три романа и около 20 статии и есета.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

Изображение: авторът Мартин Ралчевски, 2009. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2yO

Георги Петков Царев

В свещените книги на Новия Завет Иисус Христос се нарича Син Божи и Син Човешки. По този начин е изразено учението, че Той е истински Бог и истински Човек. Тези две определения Ориген съединил и изразил с термина Богочовек (theanthropos). Този термин не се среща нито в св. евангелия, нито в апостолските послания. Но понеже той напълно отразява духа и буквата на новозаветното откровение, Църквата го е възприела, за да изрази вярата в богочовешкото двуединство на Сина Божи.

Сам Иисус Христос учи за Себе Си, че е Син Божи. Още когато бил на 12 години Той изразил пред Иосифа Обручника и пред пречистата Си Майка Своето богочовешко съзнание, като нарекъл Бога Свой Отец: Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми? (Лука 2:49). По-късно Той открил това и на Никодима в нощната Си беседа с него: Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий (Иоан 3:16-18). Пред изцерения слепороден Спасителят засвидетелствал същото. Като го срещнал, след като юдеите го изгонили от синагогата, Иисус го запитал: Ти вярваш ли в Сина Божий? А изцереният Го запитал: Кой е, Господине, та да повярвам в Него? На този въпрос изцереният слепороден получил ясен и определен отговор: И видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е (Иоан 9:35-37).

Учението за Своето Божествено достойнство Иисус Христос разкрива многократно, като приписва на Себе Си свойства, които принадлежат само на Бога. Така, пред юдеите Той говори за Своето предвечно битие, като им открива, че е съществувал преди Авраама: Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм (Иоан 8:58). През нощта преди страданията Си в първосвещеническата молитва Той се моли на Своя небесен Отец: И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свет да бъде (Иоан 17:5).

Иисус Христос открито учел за Себе Си, че е единосъщен на Отца, тоест че има еднаква с Него божествена природа: Аз и Отец едно сме (Иоан 10:30). Тук не става дума за някакво нравствено единство на Сина с Отца, а за единство по същество. Юдеите правилно разбрали тези думи, но ги преценили като богохулство и искали да Го убият с камъни, защото — казали те на Иисуса — бидейки човек, правиш се Бог (Иоан 10:33). В отправеното по този повод към юдеите изобличение Иисус Христос пак нарича Себе Си Син Божи: На Тогова ли, Когото Отец освети и прати в света, вие казвате: богохулстваш, защото рекох: Аз съм Син Божий? (Иоан 10:36). По време на Тайната вечеря, след като предателят бил открит и напуснал горницата, Спасителят — останал в тесния кръг на Своите верни ученици — произнесъл пред тях обширна прощална беседа, в която разкрил тайните на Своето лице, подвига на Своето служение и силата на дадените обещания. С неподражаемо величие и спокойствие Той говорил на апостолите за Своето единосъщие с Отца. По повод молбата на апостол Филип да им покаже Отца Иисус му отговаря: Толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата. Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене; ако ли не, то за самите дела вярвайте в Мене (Иоан 14:9-11).

Сам Бог свидетелства, че Иисус Христос е Негов възлюбен Син — при кръщението и при преображението: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение (Мат. 3:17; 17:5; Лука 3:22; 9:35). Тази истина възвестяват още преди раждането на Иисуса Христа Архангел Гавриил, като Го нарича „Син на Всевишния“ (Лука 1:32), „Син Божий“ (35) и Елисавета, майката на св. Иоан Предтеча, която прославя св. Дева Мария като майка „на моя Господ“ (43).

Божественото учение и многобройните чудеса, които вършел Иисус Христос, били убедително доказателство за божествения Му произход. По различни поводи мнозина изповядвали убеждението си, че Той е Син Божи, а Сам Той никога не отхвърлял това изповядване. Така Натанаил още при първата си среща с Христа възкликнал: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев (Иоан 1:49). Св. апостол Петър на два пъти изразил същото убеждение. Когато „в страната на Кесария Филипова“ Иисус Христос запитал учениците Си: А вие за кого Ме мислите?, апостол Петър от името на всички апостоли отговорил: Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16:13, 15-16). Друг път, когато „мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него“, Той запитал дванадесетте: Да не искате и вие да си отидете? Тогава апостол Петър Му отговорил: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий (Иоан 6:66, 68-69).

Поразителните чудеса, които ознаменували смъртта на Спасителя, убедили и ония, които дотогава нищо не били слушали и нищо не знаели за Него, че Той е Син Божи: А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко станало, твърде много се уплашиха и думаха: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат. 27:54).

По-късно всички апостоли, които получили повеля да отидат по цял свят и да проповядват Евангелието на всички твари, като учат всички народи и ги кръщават в името на Отца и Сина и Светаго Духа (Марк 16:15; Мат. 28:19), единодушно учели за Христа, че Той е Син Божи. Особено ясно и подробно е изразено това учение от св. апостол и евангелист Иоан Богослов както в евангелието, така и в посланията му. В предговора на евангелието (Иоан 1:1-18) той нарича Иисуса Христа Логос – Слово. С неподражаема точност и удивителна дълбочина само в първия стих той разкрива учението за отношението на Логоса към Бога Отца: В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. Първият израз убедително доказва предвечното съществуване на Словото: В начало беше Словото. Вторият израз разкрива учението за единосъщието на Словото с Отца: и Словото беше у Бога, а в третия израз е изразено логическото следствие от първите два ­- Словото беше Бог. В целия предговор св. евангелист Иоан само един път споменава името Иисус Христос (17 ст.), от което ясно се вижда, че Словото, след като приело човешка плът, „живя между нас“ в лицето на Иисуса Христа. Него евангелистът нарича „Единороден от Отца“, „Единородният Син, Който е в недрата на Отца“ (Иоан 1:14, 18).

Още по-ясно разкрива това учение евангелист Иоан в Първото си съборно послание, като многократно нарича Иисуса Христа Син Божи. Още в началото той определя главната мисъл на посланието и целта на апостолската проповед като съобщава, че възвестява на своите читатели за онова, „което е било отначало, което сме чули, което сме видяли с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота…, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа” (1 Иоан 1:1, 3). От тези думи е ясно, че „Словото на живота“ е въплътилият се в лицето на Иисуса Христа Син Божи – второто лице на Св. Троица. По-нататък, като излага учението, „че Бог е светлина“, апостолът изразява мисълта, че ние можем да бъдем в общение с Бога и помежду си, само „ако ходим в светлината“. Само при това условие „кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях“ (1 Иоан 1:5-7). А като определя мисията на Иисуса Христа в света, пише: Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него… И ние видяхме и свидетелстваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света (1 Иоан 2:9,14). Апостолът учи, че родените от Бога имат достатъчно сили да победят света, и че тези сили получават от вярата си, че Иисус е Син Божи: Кой побеждава света, ако не онзи, който вярва, че Иисус е Син Божий? (1 Иоан 5:4-5).

Учението, че Иисус Христос е Син Божи, е залегнало в основата и на проповедта на св. апостол Павел. В началото на всичките си послания (изключение прави само посланието до евреите), като изпраща поздрав до църковните общини или до лицето, за което е предназначено посланието, наред с името на Бога Отца той поставя и името на Иисуса Христа: Благодат и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа (Римл. 1:7; Кор. 1:3; 2 Кор. 1:2; Гал. 1:3; Еф. 1:2; Филип. 1:2; Кол. 1:2; 1 Сол. 1:1; 2 Сол. 1:2; 1 Тим. 1:2; 2 Тим. 1:2; Тит 1:4; Филим. 3). По този начин е изразено твърдото му убеждение, че Иисус Христос има Божествено достойнство наравно с Бога Отца. Заедно с това апостол Павел подчертава и ипостасното Му различие от Отца, като Го нарича Син Божи. На римските християни пише, че е повикан на апостолско служение да проповядва за Божия Син Иисуса Христа (Римл. 1:3-4,9), Който чрез смъртта Си ни е помирил с Бога: Защото, ако бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му (Римл. 5:10). Особено ясно това е разкрито в посланието до коринтяните: Верен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего (1 Кор. 1:9); Защото Син Божий, Иисус Христос, Когото проповядваме помежду ви… (2 Кор. 1:19).

Бидейки истински Бог, Синът Божи, Иисус Христос, според учението на Божественото откровение бил и истински човек, Син Човешки. Той е заченат в утробата на жена – Пресвета Дева Мария (Лука 1:31; Мат. 1:18) и е роден след изтичане на определения срок (Лука 2:6-7). Проследявайки родословието My евангелистите Матей (1:2-16) и Лука (3:23-38) доказват, че по Своето човешко естество Той е потомък на Давида и Авраама. На Него се покланят внтлеемските пастири (Лука 2:8-17), Нему, като на Цар Юдейски, също се покланят и Му принасят дарове източните мъдреци (Мат. 2:1-12). Като всеки еврейски младенец и Христос съгласно закона бил обрязан на осмия ден (Лука 2:21), а след това растял и крепнел духом, като се изпълнял с мъдрост; преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците, и Божията благодат била върху Него (Лука 2:40, 52). Като всеки човек Той чувствал нужда от храна (Лука 4:2; 21:18); изпитвал умора и то понякога дотолкова, че кървав пот капел от челото Му (Лука 22:14). През време на страданията бил вързан (Марк 15:1), бит по страните (Мат. 27:30) и след това прикован на кръста (Мат. 27:35).

Като истински Син Човешки Иисус Христос изпадал в различни душевни състояния. Той проявявал състрадание и милост: И като излезе Иисус, видя много свят; и смили се над тях и изцери болните им (Мат. 14:14); негодувание и гняв (Марк 3:5); вземал участие в човешките радости (Иоан 2:2); радвал се на успеха, който имали изпратените от Него на проповед 70 ученици (Лука 10:21). Когато някои изпадали в трудни моменти, скръб свивала и Неговото сърце. Като видял Мария, сестрата на починалия Лазар „и дошлите с нея юдеи да плачат — разказва св. евангелист Иоан — разтъжи се духом, смути се… и се просълзи (Иоан 11:33, 35). През време на Своите страдания Иисус Христос е изживял всички душевни и телесни мъки, които в подобно състояние изживява всеки човек. Естествен вик на човешката природа са думите Му, казани пред учениците в Гетсиманската градина: Душата Ми е прескръбна до смърт (Мат. 26:38) и отправената към Бога Отца молитва: Отче, Мой ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша (Мат. 26:39). Израз на същите чувства са думите, произнесени от кръста: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Мат. 27:46).

Сам Иисус Христос нарича Себе Си Син Човешки. Това Той прави предимно в ония случаи, когато трябвало да напомни на слушателите Си за Своите божествени свойства: Лисиците имат леговища, и птиците небесни — гнезда; а Син Човеческий няма где глава да подслони — казва Той на книжника, който изразил готовност да върви след Него (Мат. 8:20). Друг път казва на книжниците, „че Син Човеческий има власт на земята да прощава и грехове (Мат. 9:6). На фарисеите пък казва: Син Човеческий е господар и на съботата (Мат. 12:8). В беседата Си за небесния хляб казва на юдеите: Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот (Иоан 6:53). А учениците Си уверява: Ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си (Мат. 16:27). Когато Закхей изявил готовност да даде половината от имота си на сиромасите и, ако от някого е взел нещо несправедливо, да му го върне четворно, Иисус казва за него: Днес стана спасение на тоя дом…, понеже Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото (Лука 19:8-10).

Св. апостоли учат по същия начин за човешката природа на Иисуса Христа, като Го наричат ту човек, ту мъж, ту Адам. Като разкрива учението за възкресението на мъртвите, св. апостол Павел пише на коринтските християни: Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез човека… Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето… „Първият човек Адам стана жива душа“, а последният Адам — животворен дух (1 Кор. 15:20-21; 47, 45). Св. апостол Иоан Богослов, като изобличава лъжеучителите, които отричали човешкото естество в лицето на Иисуса Христа, пише: Всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста (1 Иоан 4:3).

Като разкрива учението за човешката природа на Иисуса Христа, Божественото откровение подчертава и някои особености на тази природа – особености, каквито друг от човеците не е имал и не може да има. На първо място е подчертано свръхестественото зачатие на Иисуса Христа: Дух Светий ще слезе върху ти — казал Архангел Гавриил на Св. Дева Мария — и силата на Всевишния ще те осени (Лука 1:35), а на Иосифа Обручника разкрива тайната на боговъплъщението със следните думи: Иосифе, сине Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго (Мат. 1:20). Втората особеност е тази, че Иисус Христос е роден от Девица: „Ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“… И не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и Му нарече името Иисус (Мат. 1:23, 25). Третата особеност, която се явява като естествено следствие от първите две, е, че Заченатият и Роденият от Пресветата Дева е свободен от греховна повреда, не е наследил греха на прародителите. Това Архангелът ясно изразява с думите: Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий (Лука 1:35). Тази святост Иисус Христос запазил през всички дни на земния Си живот. Той притежавал и лична безпогрешност. Това ясно личи от въпроса, който задава на юдеите: Кой от вас ще Ме укори за грях? (Иоан 8:46); иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо (Иоан 14:30). Св. апостоли също учат, че Христос не знаел грях (2 Кор. 5:21), не е сторил грях, нито се намерила в устата Му лъст (1 Петр. 2:22), изкушен бил като нас във всичко, освен в грях (Евр. 4:15).

И така, Божественото откровение ясно учи, че Иисус Христос е истински Син Божи, истински Бог и истински Син Човешки, истински човек – Той е Богочовек. По какъв начин са съединени у Него двете различни природи – божествената и човешката, вечната и временната — този въпрос всякога е представлявал голяма трудност за човешкия ум. В древната Църква мнозина, като не се придържали към ясното и определено учение на Божественото откровение по този въпрос, изпаднали в заблуждение. Водили се продължителни разгорещени разговори в борбата между защитниците на православното учение и оформилите се ереси. В тази борба истината на Православието възтържествувала. Църквата формулирала и изяснила догмата за Богочовечеството на Иисус Христос с определението на Четвъртия Вселенски събор (451 година), в което са определени взаимоотношенията между двете естества: „Следвайки светите отци, всички съгласно поучаваме да бъде изповядан един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество и съвършен по човечество, истинен Бог и истинен човек с разумна душа и тяло, — единосъщен на Отца по божество и единосъщен нам по човечество, — във всичко нам подобен, освен в греха, – роден предвечно от Отца по божество, а в последните дни, – заради нас и нашето спасение, – (роден) от Мария Дева Богородица по човечество, – един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, в две естества неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно познаван (тъй че със съединението съвсем не се отрича различието между двете естества, но напротив запазва се свойството на всяко естество и двете се съединяват в едно лице и една ипостас), — не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ наш Иисус Христос, както в старо време пророците за Него (учиха), като Сам Господ Иисус Христос ни научи и както ни предаде символът на нашите отци”.

Това учение Църквата Христова пази и изповядва, като славослови и се покланя на изкупилия ни от греха и смъртта Син Божи и Син Човешки – Богочовека Иисуса Христа.

__________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1975, кн. 12, с. 1-6.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, Георги Петков Царев (починал 1986), който по-късно става професор, е дългогодишен преподавател в Катедрата по Св. Писание на Новия Завет в Духовната академия в София, както се нарича Богословския факултет при СУ в периода 1950-1991 г. От 1991 г. отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1Cb

Първо изображение: авторът Георги Петков Царев (1915-1986). Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са свързани с Господ Иисус Христос, има и едно изображение на св. апостол Павел. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази пулбликация – https://wp.me/p18wxv-1Cb

Димитър Попмаринов

Въпросът за отношенията между Бога и човека и, между човека и Бога (божествата, в езическите религии), е основополагащ за всяко религиозно съзнание. Той има своята практическа и идейна страна. Практическата е обвързана с външните прояви на религиозността – богослужение и култови практики, а теоретическата – с богословското и философското осмисляне. В теоретичен план пред християнското съзнание, в историята на Църквата, могат да бъдат проследени различни идейни течения, които често пъти водят до спорове и вътрешни разделения. Въпросът със словото Божие, неговото разбиране, тълкуване и приемане от вярващото съзнание в историческия процес е довел до оформянето на определени практики и съответно теоретически оправдания, които имат свой конфесионален характер. Този конфесионален характер произтича, от една страна, от предпоставки, които са изградени на съответния за всяко изповедание духовен опит, а от друга, е вплетен и съответно решаван от вътрешните взаимозависимости и теоретичните построения в отделната конфесия. Това от своя страна води до предварително приемане и разбиране на съответните изходни предпоставки както в исторически, така и в конфесионален план. В тази връзка въпросът със словото Божие е тясно свързан с разбирането и приемането на такива богословски категории като Свещ. Предание, Свещ.   Писание, Откровение, боговдъхновеност… Всички тези въпроси са обусловени от предпоставките, заложени от една страна в полето на вярващото съзнание, а от друга страна – в полето на библейската критика и нейната методология[1].Тук съвсем накратко и поради това схематично, ще бъдат разгледани две основни реалии – Свещеното Писание като слово, Откровението и отношението между тях. Ще бъде направен опит да се изяснят, доколкото е възможно, техният генезис и развитие, за да се постигне крайната цел – словото Божие да бъде разгледано като Откровение. Накратко ще бъдат засегнати и някои въпроси с оглед интерпретирането им, обусловено до определена степен от определени конфесионални различия.

                        ***

1. Словото Божие

Словото Божие има основополагащо значение за монотеистичната религиозна система. В Свещеното Писание то е първата творческа реалия – със Своето творческо слово Бог твори вселената и човека (Бит. 1). Свети евангелист Иоан Богослов го поставя в самото начало на Божието творчество. Словото не само, че твори, но се намира и у Бога – то е неотделно от Него (Иоан 1:1), тоест то е вътрешно присъща на Бога даденост.  Апостол Иоан го разкрива като второто Лице на Светата Троица. Изведено от същността на Бога То се въплъщава в човека, снизхожда към него, за да го въздигне при Себе Си – Бог стана Човек, за да могат човеците да станат синове Божии[2]. Съгрешилият още в началото на своето битие човек (Бит. 3) трябва да бъде пресътворен, т. е. очистен от греха, изведен от неправилната посока, която е поел, поставен на правилния път. Това обаче се осъществява без принуда, изисква се свободен отзив, отговор на неговата свободна воля. Това може да стане само и единствено чрез следване на Словото, Което въплътено, приело човешки образ в лицето на Иисус Христос е единственият шанс – „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:5).

а) Палестинска традиция

В Стария Завет словото се обозначава с еврейската дума :]-i[3], давар = дума, от изначалния корен rb¾dÉ, който се предполага, че означава да подредя[4]. Думата етимологически има и много други значения[5], но когато се отнася до слово основно се използва rbÉdÉ. Най-близка до нея по значение е думата rm¾aÉ, амар = да кажа. Тя има значение още на заповядвам, обявявам и др. Етимологически библеистите извеждат от думата rbÉdÉ и думата rybiD],[6] девир, светилище, т. е. Светая Светих в Ерусалимския храм[7]. Повечето библеисти сочат етимологическото значение на rybiD] като отзад, задната стая[8]. Според Мендел Хирш думата се употребява и със значение за определяне на вътрешността на храма, за място на словото, където то се произнася (т. е. откъдето Бог говори). В потвърждение на това разбиране той посочва текста от 3 Цар. 8:6 (Синодален превод[9] – давир) и Пс. 72:17 (СП – светилище)[10].  Подробният етимологически анализ на Otto Procksch предлага да се започне с думата rB,Di, диббер. Предполага се, че тя произлиза от rbÉDÉ и че е тясно свързана с rybiD], най-святото, гърбът (опората) на храма. Така в гърба, в основанията се търси смисълът на нещата. Това предполага, че  rbÉdÉ е дума, която има концептуална основа, т. е. тя не е сама за себе си, но съдържа „значение”, има „основа”. На тази основа Otto Procksch открива и две дълбоки богословски значения: дианоетично и динамично. Погледната от този ъгъл думата rbÉdÉ винаги съдържа в себе си voυς мисъл. В този смисъл rbÉdÉ принадлежи и е разположена в полето на познанието. Чрез нея нещо става познаваемо и се превръща в обект на мисълта. Да „хванеш” значението на нещо, означава самото нещо. То става ясно и прозрачно, природата му се изважда на светло. Заедно с дианоетичния елемент присъства и динамичния, който не всякога е забележим. rbÉdÉ е дума пълна със сила, която се проява чрез различни енергии. Тази сила се усеща от този, който я приема в себе си. Но самата дума не зависи от този, който я приема. Тези два елемента с особена яснота могат да се открият в словото Божие, предавано чрез пророците, върху които се гради цялото богословие[11].

б) Александрийска традиция

Гръцкият превод на Свещеното Писание, Септуагинта, има изключително значение за древната култура. Върху него впоследствие, като свещено писание, се изгражда християнската Църква. Езикът на този превод става езикът на Църквата, а текстът нейното Свещ. Писание. Той дава възможност за среща на двете култури – юдейската, изградена върху т. нар. свръхестествено откровение и елинската, изградена върху така нареченото естествено откровение, върховният завършек на което са постиженията на древната гръцка философска мисъл.

Днес се смята за общоприето, че еврейската дума rbÉdÉ е най-пълното съответствие на гръцките думи λόγος и ρημα[12]. Приема се, че тяхното значение е повлияно значително от самата еврейска дума rbÉdÉ[13]. Известно е голямото значение, която думата λόγος има за стоическата философия, натоварена с този философски смисъл от Зенон, който е бил семит (вероятно финикиец[14]). Потвърждение за такава философска употреба на думата се открива в обстоятелството, че дианоетично значение тя притежава от гръцкия си произход. Нейното динамично значение, обаче, е придобито от еврейската дума rbÉdÉ. Само в еврейската дума rbÉdÉ, буквално, се съдържа разбирането, че думата е сила, която постоянно присъства, действа и материализира, която движи и съживява. Тук е и връзката с ρημα и !yribÉD] (мн]. ч. на rbÉdÉ). !yribÉD] е равнозначна на гр. ρηματα история. От всичко горепосочено O. Procksch заключава, че в Септуагинта не могат изцяло да бъдат обяснени значенията на думите λόγος и ρημα. Те могат да бъдат разбрани само когато са съотнесени към еврейската дума  rbÉdÉ. В еврейския език думата и съдържанието, обектът на изразяване съсъществуват[15]. Поради тази причина думата rbÉdÉ се равнопоставя и често превежда с tm,a>, емет, истина[16]. Така напр. за библейския писател „tm,a> *r]bÉD]-vaOr, рош девареха емет=всички (събраните, сумата, б. Д.П.) Твои думи са истина” (Пс. 118:160)[17]. Както думата е свързана с обекта, който изразява, така и истината е свързана с думата – те са във взаимовръзка и взаимоотношение. Поради това между този, който говори и този, който слуша има доверие. Думата се извежда в нравствената област, има нравствено значение, защото тя е и свидетелство за нещо, което е между двама души[18].

в) Филон Александрийски

Името на Филон Александрийски заема особено място по отношение употребата на думата λόγος и мястото ѝ в Новия Завет и по-специално в евангелието на апостол Иоан и кн. Откровение. Относно употребата, значението и произхода на думата сред учените се откриват колебливи становища. Според L. Cohn стоическото λόγος της φύσεως е в основата на използвания от Филон израз λόγος θεους (или Θειος λόγος) в смисъл на „божествена причина”, „въплъщение на божествената премъдрост”[19]. Това колебание е естествено с оглед на опита на Филон да синтезира и обедини юдейското религиозно мислене и гръцката философска спекулация. Hermann Kleinknecht смята, че използваният от Филон термин не може да се обясни като вътрешно развитие на гръцката мисъл. Явно корените не са гръцки. Той е префасониран по нов, различен начин[20]. Това Филон вероятно е направил с оглед на горепосочените цели, които си е поставил. Всичко това се налага с особена сила след появата на превода на Седемдесетте. На юдеите и в частност на Филон Александрийски и на Йосиф Флавий се налага да обясняват на разбираем за елините език текста на Свещ. Писание и неговото значение. Както беше вече споменато еврейската дума rbÉdÉ се превежда с λόγος. Същевременно стоическото разбиране за λόγος води до рационализиране на изначалното заложено в еврейската дума rbÉdÉ значение. В ранния елинистически период (под влияние на гръцката философия, а и с оглед юдаизмът да бъде преведен на разбираем за елините език) Бог е разглеждан като напълно трансцендентен. Той е „отстранен” от пряката Му връзка със света. Поради това се налага да бъдат въведени ангелски същества, които да осъществяват тази връзка. На тази основа се персонифицират и такива Негови свойства като словото и премъдростта. Такива текстове намираме в някои от късните библейски книги, в т. нар. премъдростна литература като Прит. 8:22-31; Прем. Сол. 9:9; Екл. 24:9. В Прем. Сол. 9:9 е налице появата едновременно за пръв път на словото и премъдростта (9:1-2), в 18:15 словото е персонифицирано. Това е, както смятат някои библеисти, което кара Филон да направи rbÉdÉ или λόγος-а посредник между Бога и света[21]. За Филон логосът е средство, оръдие на Бога, което е най-близко до Него и затова той е наречен „първороден син”. Но той не е в истинския смисъл на думата Бог. Затова Филон го изписва като σκια, сянка, като είκών, образ. За да го отличи от истинския Бог, той използва на гръцки думата без да е членувана θεός, а не ό θεός. Филон приписва и други качества на логоса. Понякога той го отъждествява с премъдростта, която се появява и като майка на логоса[22].

На основата на това разбиране на Филон за логоса, словото, се поставя въпроса за възможната връзка между неговото разбиране, разпространено и в друга междузаветна литература – неканонична, каноничната и особено писанията на евангелист Иоан. При подробен анализ се разбира, обаче, че изходните предпоставки са различни. Или, ако обърнем нещата – Словото, Логоса, което описва новозаветната канонична литература в никакъв случай не съвпада с това на Филон. Самият Филон никога не би и помислил да припише на словото въплъщаване и превръщането му в човек. Това противоречи изцяло на юдейското мислене. Идеята за Лица в Бога е неприемлива за юдаизма под каквато ѝ да е форма. Те очакват спасение чрез Месия, но Който е човек, а не Бог. Той ще служи в името на Бога, но самият той не е Бог. Затова и те разпъват Иисус Христос. Въпросът и упрекът към Него е: „Ти ли си Христос (т. е. Месия, б. м.), Синът на Благословения?” (Марк 14:61).

г) в Новия Завет

Особено важно е да се отбележи, че в Новия Завет думата слово се употребява в две значения. Първото е, когато се отнася до писаното и неписаното слово, до Божия закон, словото в най-общ план. Второто е, когато е отнесено към второто Лице на Светата Троица, а по такъв начин и към Иисус Христос[23].

Както е известно за Иисус Христос и Неговите ученици, а и за новооснованата Църква Свещеното Писание е Старият Завет. В него е записано словото, което носи божествената истина. Това използване на думата в Новия Завет е продължение и съответства на гръцки език на старозаветната еврейска дума rbÉdÉ.  rbÉdÉ е „словото Божие” ό λόγος του θεου (Марк 7:13; Мат. 15:6 (В СИ: „Божията заповед” – преводът е според юдейското предание); Иоан 10:35 и др.), т. е. то съдържа не само Божиите думи, записани като текст, но и като закон, тоест заповеди. В по-широк смисъл то е разкритата Божия воля, тоест то е Божие Откровение. В такъв смисъл и евангелистите са приемали думите на Иисус Христос. Когато Той проповядва – това са думите на Откровението, това е словото Божие. Така трябва да бъдат разбирани и текстовете на Иоан 5:38; 8:55; 17:6 и др.

Освен спекулациите относно влиянието на Филон по отношение на новозаветното разбиране за логоса е важно да се изясни и елинистическото мислене като цяло. Общото, с което се съгласяват учените е, че по отношение на употребата в елинистическия свят се открива преди всичко интелектуален и рационален характер на думата λόγος.  В елинската мисъл логосът преди всичко е това, което човекът открива в света и опита му да нагласява света и живота си с оглед на собствения си дух, на основата на рационалното осмисляне и поведение. Животът на човека придобива значение само когато е рационално съобразен с природата и така достига до Бога. В Новия Завет нещата стоят обратно: словото слиза от Бога към човека, затова то е ό λόγος του θεου, словото Божие. Поради това човекът свободно трябва да определи отношението си към него. При елинистическото мислене, както е например при Диоген Лаерций[24], човекът в живота си не приема κατά λόγον като воля, която идва от другия свят. Чрез κατά λόγον човекът изразява себе си, своята същност посредством следване на закона на вътрешната си свобода ελευθερία. Така елинският термин λόγος е откровение само в смисъл когато човек приема вътрешния закон или закона на собственото „аз” и така определя своето поведение[25].

По-нататък може да се подчертае, че в елинската мисъл логосът е разглеждан като разпръснат в много отделни логоси, които запълват света с битие и смисъл. Той е израз на хармония, той поддържа духовните връзки и така споява света. Но той не е опосредстващо същество, което съществува независимо между света и Бога. Само в такъв смисъл при елинизма би могло да се говори, че логосът, като разкриващ знание, има посредническа функция. По-нататъшната разлика може да се открие в обстоятелството, че той няма личностни характеристики, както е в Евангелието. Той е безлична сила, която, разпръсната в света, му дава обща основа. Поради това той не е в историята, няма исторически прояви. По-скоро той е аисторичен – подчинен е на елинската представа за постоянния кръговрат в природата. Той не е обвързан с личен Бог, Който чрез Своята метафизичност, пребивавайки във вечността твори света – духовния и материалния – пространството и времето, и човека в него. В по-къснешното стоическо и неоплатоническо развитие на идеята се открива елемент на пантеизъм. В този смисъл логосът е наричан и υίός του θεου. Но към този „син Божий” не може да се приложи определението μονογενής. Ясно е, че изначалната идея за новозаветното слово е чуждо на гръцкото, но впоследствие то става пресечна точка между християнското учение и гръцката философия – между свръхестественото и естественото Откровение[26].

2. Откровението

В историята на богословската, а и на религиозно-философската мисъл постоянно се задава въпроса – откъде човекът има знание за Бога, за духовния свят, за свръхемпирични и свръхрационални дадености. При атеизма е налице пълно отрицание на такива реалии. При пантеизма се наблюдава преди всичко опит на човека сам да достигне до Бога. Да живее по такъв начин, че да се избави от страданието (будизма), да стигне такова съвършенство, че накрая на процеса да се слее с божеството, да се разтопи, да се разтвори и деперсонализира[27], да изчезне в него (нирвана). Човекът, а оттам и личността, ако може да се говори във философско-богословски аспект, там е временно явление и поради това за нея откровението не е нищо повече от израстването ѝ в познанието по пътя към нирвана. В монотеизма нещата имат съвсем други изходни предпоставки. Бог е абсолютно отвъден, трансцендентен на човека. За Библията Той е неизречим, не може да се опише, дори името Му е непроизносимо. Неговото име е тайна (Бит. 32:29)[28]. Християнското богословие често Го описва апофатически. Знанието за Него се получава посредством Неговото собствено решение да се открие на човека. Това разкриване е диалог, разговор между човека и Бога. Това е отношение между личности, които са равнопоставени в тези взаимоотношения. Разликата от една страна е онтологическото „разстояние” между Бога и човека. От друга страна е и фактът на повредеността на човешката природа след грехопадението, а оттам и трудностите ѝ по пътя към истинското знание. Въпреки това, в този разговор, в този диалог между двете личности, човека и Бога, „аз” и „Ти”, се случва Откровението. Бог се открива на човека дотолкова, доколкото той може да понесе.

а) в Стария Завет

За разлика от езическия митологически свят, където идеята за откровението не е така ясна, в елинската философия тя е мисъл заявена преди всичко като видимост на Божието присъствие в природата. Самият термин αποκάλυψις е откриван с различни значения като непокрита глава, откриване на тялото (при спорт) и др[29]. Богословското му значение и употреба са непознати, дори чужди за елините. Явно е, че те идват впоследствие от Изток. Думата в религиозен и богословски план не се използва дори от Филон Александрийски. В израилската религиозност ясно се откриват три ясни елемента на лично откровение, на връзки между Бога и човека. Тези отношения са коренно различни от подобни в останалия свят. Израилевият Бог е „живият Бог” (Нав. 3:10 – yj’ lae, ел хай), т. е. истинският Бог, за разлика от лъжливите езически богове, боговете на народите, с които трябва да се воюва, в конкретния случай. Този Бог е действен Бог, Той движи събитията в света, т. е. историята. Той е господар на историята, разбирана в съвременния смисъл. Бог е в диалог със Своя народ, а в диалог може да е само „живият Бог” (Исаия 37:4 – yj’ !yhiœla>[30],  елохим хай). Но този Бог, с Когото може пряко да се общува, същевременно е и скрит Бог, той е трансцендентен. Той едновременно действа обективно, в историята, времето и пространството, но и в сърцето на човека. Той е Създател на всичко, което съществува. Той е едновременно трансцендентен на човека, в Своята същност, но и иманентен, посредством енергиите Си в човека, чрез образа Си, който е вложил в него. Така Бог се разкрива обективно в историята и субективно – в душата на човека.

За разлика от пантеистическото и елинското в старозаветното мислене Бог е Този, Който взема инициативата и се разкрива на човека. Тази стъпка от страна на Бога може да бъде сведена до две основни обстоятелства. От една страна Бог е напълно трансцендентен и истинското, а не лъжливо знание за Него може да бъде предадено само от Него. Затова и Той е Този, Който, без да насилва човешката природа, се Открива на човека. От друга страна, човекът, поради отдалечаването си от Бога, е загубил много от своите способности. Загубата на това съзнание води до това, което се опитват да постигнат елините. Те, след като загубват вяра в техните божества, по умозрителен начин достигат до идеята за съществуването на един Бог. Този опит на човека обаче е недостатъчен, за да се влезе в пряко отношение с истинския Бог. Рационалният подход, философското мислене и спекулации не водят до жива връзка с Него. Езичеството, след като се е изпразнило от съдържание, е останало само форма, външен израз на която е култът. То, макар и да има желание за такава връзка, не може да я осъществи. Този стремеж е мъгляв, неустановен, по-скоро като търсене и копнеж – той не е живо отношение. Именно за такава липса на ясна връзка говори св. апостол Павел на ареопага в Атина пред тогавашното философско общество (Деян. 17:18 нат.). Незнайният, по-скоро непознаваемият Бог, Когото те почитат по някакъв начин (17:23), вече е разкрит реално, действено, в историята чрез Иисус Христос. А това се оказва за евреите съблазън, а за гърците присмех (32). За философското съзнание на елините, обаче, а по-късно и на европейското, особено след Реформацията, човекът е този, който разкрива Бога, а за израилското съзнание, за Стария Завет Бог е Този, Който се разкрива на човека. Така е и за православното съзнание, духовен опит и богословска рефлексия.

б) В Новия Завет

Особено важно е да се отбележи, че Откровението в Новия Завет в своята същност е същото както и в Стария, то постоянно го предполага (Стария). То е различно само в своята феноменология, в историческия процес – като съдържание обаче, то е изпълнение на очакванията на човечеството за спасение. Връхната и последната точка на Откровението в историческия процес е личността на Иисус Христос. Затова може да се каже, че цялото Негово дело и учение е центрирано в Откровението, в разкриване волята на живия Бог. Свидетелството на Иисус Христос е свидетелство за истината, а тя само по себе си изобличава. Това го заявява сам Той: „Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6). Оформилият се на национална основа юдаизъм, а казано на съвременен език национализъм, води до отклоняване на юдеите от Откровението. В този смисъл учението на Новия Завет е пряко връщане към истинското Откровение на Стария Завет, а не следване на неправилното му, лъжливо тълкувание от съвременните на Иисус Христос юдейски течения, представляващи основно тогавашния юдаизъм, като фарисеи и садукеи. Отхвърлянето на Иисус Христос е отхвърляне на Истината, а по такъв начин и на Откровението. Съдът над Иисус Христос е съд над Истината, дадена в Откровението. Този съд се осъществява целокупно от цялото човечество. От една страна е еврейският народ, избран и воден от Бога, на когото е дадена повелята да поведе другите народи към Бога и съответно спасение (Бит. 12:3). От друга страна са езичниците, които на основата на естественото откровение достигат до идеята за Бога (елинската философия в гръко-римския свят), създават своя върховна система за справедливост и управление на обществото в лицето на римското право. Съдът и от двете страни обаче е несправедлив и жесток. Евреите посредством своята религиозна и светска власт отхвърлят и осъждат Иисус Христос с лъжливи обвинения като народът поема отговорност за проливането на кръвта Му (Мат. 27:26). Римляните, в лицето на своя представител Пилат, който Го предава на смърт, проявяват слабост и се оказват безсилни да спазват своите морални и правни норми (Мат. 27:25). За този акт на предаване на Истината от страна на цялото човечество свидетелства Откровението чрез старозаветното Писание в съгласие с новозаветното: „„Защо се развълнуваха народите, и людете замислиха суетни неща? Въстанаха царете земни, и събраха се князете ведно против Господа и против Неговия Помазаник[31]”. Защото наистина се събраха в тоя град против Светия Твой Син Иисуса, Когото си Ти помазал, Ирод и Понтий Пилат с езичниците и с народа израилски (к. м.)” (Деян. 4:25-27).

За отбелязване е, че идеята за разкриване на истината се институциализира чрез вербализация на Откровението. Откровението вече не е само духовно преживяване, изразявано чрез различни душевно-телесни състояния, но то бива и записвано, извежда се като текст. Оформя се и определен литературен жанр, апокалиптика, още в Стария Завет[32]. Той излиза от тесните рамки на пророческия жанр, който предава Откровението в тесните рамки на израилската история. Той включва съдбата на еврейския народ в общата история на света – съдбата на околните народи, месианските очаквания, идването на новото, вечното царство (Дан. 7:27) и завършва с края на историята, с есхатологията. Същевременно апокалиптиката трансцендира историята, без да я отхвърля. Тя обединява и разкрива вечността във времето, в историята. Тя обективира вербално, на основата на духовния опит, времето и вечността, тоест трансцендентното и иманентното. Новозаветното тълкуване на Откровението разкрива историята, но и се извежда от нея и я обвързва с есхатологията. Есхатологията, обаче, есхатологическите реалности влизат в историята, влияят ѝ с оглед на очакванията на вярващите и същевременно остават непроменени от историята. Така Откровението е фактор за формиране на историята (с оглед очакванията на вярващите). То създава динамични отношения между нея и есхатологията. Чрез Иисус Христос есхатологията става реалност, тя влиза в историята. Той притежава властта да открива волята на Бога както Той пожелае (Мат. 11:27). Той е материално откровение на Бога – в плът и кръв, като Човек. Той се разкрива едновременно като Син Човешки[33] и Син Божий. Истината за Него, т. е. Неговата слава може да бъде видяна само чрез просветлени очи, т. е. очистеното и одухотворено съзнание на вярващия.

Тези отношения са разкрити от новозаветните писатели на основата на опита, който имат в Откровението. Те, разбира се, са пречупени през личностите качества, обществените и исторически детерминанти. В синоптическите евангелия Откровението е предадено с много близки характеристики. У св. апостол и евангелист Иоан същите неща са предадени по друг начин. При останалите новозаветни автори Откровението е пречупено през погледа на хора, които непосредствено са участвали в събитията, които пишат в средата на вярващата община. „Фактът, че книгите на Новия Завет и Библията като цяло, са приписани на отделни автори показва, че човешкият фактор не може да бъде пренебрегнат нито исторически, нито богословски”[34].  Те отразяват духовното състояние на вярващите и последователите на Христа след Неговото възкресение. Същественото е, обаче, че въпреки различните проекции на Откровението в отделните личности, отвсякъде личи неговото единство.

Другата важна характеристика е, че новозаветното Откровение е не само разкритие на старозаветното очакване, но и изпълнение. То е изпълнено и завършено в абсолютен план в лицето на Иисус Христос. Самият Иисус Христос открива великата тайна на спасението на човека. Пълнотата на Откровението е в Него, но тя не се предлага външно, механически, не се постига емпирически. Откровението е рационално постижимо, но то не може да бъде обхванато цялостно и единствено с разума. Неговото възприемане в пълнота е възможно само чрез синергия, единодействие между Бога и човека (Мат. 16:17). То е динамическа реалност и е обусловено от двете воли, на човека и на Бога. Съдържанието и значението на Откровението не могат да бъдат адекватно изразени във външни, емпирични форми: „Сега виждаме смътно като през огледало” (1 Кор. 13:13)[35]. Те ще бъдат възприети непосредствено в есхатона, при преобразуването на небето и земята (Откр. 21:1)[36], при настъпването на парусия[37].

3. Свещеното Писание като Откровение

Във философското мислене методологически е залегнала идеята, че посредством разума, чрез ratio cognoscendi, рационалното познание на света, може да се достигне до ratio essendi, основите на битието, а оттам и до Бога. В древна Гърция, когато рационалното, философското мислене се отделя от митологическото, се излиза от сферата на непосредственото възприемане на света и се прибягва до опосредстваното, чрез разума. В митологията повече или по-малко е залегнало познанието, което се дава чрез вярата. „Митът е разказ, който изразява на човешки език и в образи дадености, които трансцендират това, което ние приемаме за чисто историческо”[38]. Митологическата вяра, обаче, не може да задоволи търсенията на човешкия дух, защото източниците на тази вяра, нейните дълбоки истини, запазени от началното откровение,  отдавна са замъглени, изкривени и дори забравени. Митологическата вяра огрубява, психологизира и материализира духовната сфера, а по такъв начин я профанира и тя не може да задоволява повече търсещия човешки дух. Именно поради това от нейните недра се заражда критическото, аналитическото, философското мислене, което постепенно я заменя. То, обаче, отхвърляйки непосредственото знание на вярата, защото тя вече е станала празна, не действена поради крайния ѝ упадък, тръгва по пътя на опосредстваното знание – не на вътрешното знание, което вярата дава, а на външното знание. Това външно знание, на основата на познавателните заложби на човека, на рациото, дава възможност на човека да изследва външното, естественото откровение на Бога (Пс. 18:2). Посредством анализ на външния свят, на неговите закони, на причинно-следствени взаимообусловености човекът достига до идеята за единия Бог, като Първопричина. Този изход от езическата мъгла на митологията е осъществен от древната елинска философия в лицето на класически нейни представители като Сократ, Платон, Аристотел и др.[39] Това познание, обаче, е непълно. То не е достатъчно да запълни образувалия се духовен вакуум, жаждата на човека за смисъл, за спасение. То е отчаян опит да се стигне до Бога, но без Него. Той обаче е обречен, защото, поради греха, в езическия свят липсва знание, начин на отношения с истинския Бог. Този Бог, до Който е стигнала по рационален път елинската мисъл е изцяло трансцендентен, далечен, Той не е личност, не е в личностни отношения с човека и няма интерес към него[40].

Това, обаче, което е невъзможно чрез естественото Откровение става възможно в т. нар. свръхестествено Откровение. То е възможно само защото Бог, в лицето на отделни представители на човечеството, в историческия процес е запазил непрекъснати отношения. В своето отчаяние след грехопадението човекът търси Бога и затова Бог откликва (Бит. 4:26). В свръхестественото Откровение връзката е реална – Бог постоянно общува с човека, поради това тя е и непосредствена. Тя не е рационална, но не е и ирационална – тя е реална, действена, между две личности. А отношенията между две личности се крепят не на рационални доводи, а преди всичко на вяра. Вярата на човека в Бога е необходимо условие за запазване на тези отношения. Същевременно тази вяра е взаимна и е споделена. Бог също вярва в човека, въпреки човешките колебания. Най-ясно тези тесни отношения в Свещеното Писание са описани в разказите за патриарсите. Те подхождат с непоколебима вяра в Бога (Евреи 11).

Старозаветната история, която чрез Свещеното Предание и Свещеното Писание съдържа Откровението, като история на еврейския народ, е също така свидетелство за човешката слабост и борба за вярата в Бога. Тази борба е трудна – както в личен, така и в общностен план. Тя обаче, макар и постоянно предизвиквана и гонена, остава жизнена и непобедена, защото постоянно е верифицирана чрез живия опит, засвидетелстван чрез пророците и техните писания. Тя, от една страна, не е умозрителна, интелектуална, но, от друга, тя не изключва рациото. Дори напротив, тя го приема, но като част от нещо цялостно. Тя включва и други елементи. Тя е много повече от него и поради това тя дава познание от друг характер – духовно знание, което никога не може да бъде рационализирано докрай. „От гледна точка на тази вяра православният християнин не се опитва да убеди другите с логически доводи, за да я приемат. Защото, ако направи това, той е длъжен да излезе на полето на чисто човешкото изследване, а не на равнището на Божието Откровение”[41]. За вярата рационалното знание е редукционизъм, смаляване. Именно затова чрез вяра в свръхестественото Откровение, което е запазено чрез Свещеното Предание и Свещеното Писание, се дава пълнотата на разбирането. Тази пълнота, обаче, се постига постепенно. Тя има различни нива и се осъществява само и единствено в Църквата, чрез нейните тайнства – тоест вдъхновението на Светия Дух, – които просветляват ума, отърсват го от ненужните напластявания, очистват го и така, като го одухотворяват, го правят пригоден да приема духовните истини. Тоест свръхестественото Откровение включва в себе си естественото, одухотворява го и го издига на по-високи равнища на познание[42]. Получава се цялостен, единен поток на знание, което обаче е качествено различно от само рационалното знание. „Християнското знание за Бога е личностно събитие на отношения между Бога и човека, отношение, което засяга цялостното естество на човека и не се отнася просто до неговите рационални способности”[43]. Това ново знание е възможно само и единствено на основата на срещата на човека с Бога чрез Откровението. Това е динамично знание – то се увеличава или намалява с оглед на духовното състояние на човека. То е двупосочно – от една страна е ограниченият човек с неговите ум, чувство и воля, който се стреми към Бога, а от друга е Божията любов. Тя чрез Откровението просветлява ума, чувството и волята на човека и го приближава до Бога. Божията любов като Божия енергия се оделотворява в творението, в човека и света. Трансцендентното става иманентно на човека.

Средновековната философия и особено след Ренесанса с настояването за централно място на разума, на рациото, води най-напред до отделяне, а впоследствие и до съперничество между вярата и разума. Отношението към Бога на двете области на духа постепенно се противопоставят. Разумът постоянно се съмнява. Той се опитва на основата на опита да достигне до Бога. След като се убеждава, че това е невъзможно, за него Бог остава само работеща хипотеза. За вярващото съзнание, обаче, нещата стоят по друг начин. Вярващият човек среща Бога в сърцето си посредством непосредствеността на духовния опит. Духовният опит потвърждава истинността на Откровението дори и в рационален план, осъществява се обективиране чрез разума, т. е. разкриване и в рационален план дотолкова, доколкото е възможно. Това особено силно важи за православното богословие. То е далеч от умозрителната философия и без да я отхвърля то се осланя на духовния опит на Църквата (Кол. 2:8; Евр. 13:9). Православното богословие произтича от Църквата, то се гради върху нейната практика – то започва и завършва в Църквата. То повече или по-малко е рационален опит за изясняване на духовната реалност. В православния духовен опит се отива отвъд този емпиричен, позитивистичен подход към Свещ. Писание. Както отбелязва съвременният православен библеист о. Джон Брек „Западната култура и формите на библейско тълкуване, които тя е посяла, по своята характеристика са секуларни и дуалистични. По същия начин както отделя тялото и душата, тя отделя и разпределя трансцендентното и иманентното, вечното и историческото. Като резултат очите на вярата в западната традиция често възприемат Бога не като интимно и универсално присъствие, но като пробив в творението, намеса в историческия ред, в определени моменти във времето, за да осъществи Той Своите „велики дела””[44], тоест чудеса.

Православният духовен опит сочи, че смисълът на Свещ. Писание лежи отвъд самия негов текст. Макар то да е основен авторитет за вярващите, не е то, което определя Църквата, а Църквата е, която определя него[45]. В исторически план Църквата е определила кое е нейното свещено писание, защото в него е разпознала своята истина, в него тя открива Откровението. В ежедневния си живот Църквата постоянно верифицира разбирането на неговото съдържание чрез духовната си практика (тайнствата, богослужението и личното духовно изграждане на всеки неин член). Поради това и Църквата е тази, която има последната дума по отношение тълкувание на съдържанието, т. е. разбиране на Откровението. Така чрез преживяване на Откровението, съдържащо се в Свещ. Писание се състои срещата между трансцендентното и иманентното. В личностен план това е действие на волята, която осъществява тази среща.

За библейската антропология, а оттам и за православното съзнание центърът, средоточието на човека е сърцето[46] – в него се събира и чрез него се изразява цялото човешко знание. Умът слиза в сърцето[47] – получава се цялостно и единно знание – едновременно трансцендентно и иманентно. Това знание е мистическо, то принадлежи на друга област – на духовната. Без да изключва материалната действителност, Откровението я въвлича в своята духовна реалност, одухотворява я и я преобразява чрез Божиите енергии. Това особено ясно е изведено в мистиката на исихазма. Виждането на Бога, на света, на човека е вътрешно виждане. Обектите се познават непосредствено – „сграбчва” се техният изначален смисъл и поради това те се познават в пълнота. Изгражда се целенасочена динамика на този познавателен процес – осъществява се вътрешно приближаване на субекта и обекта. Обектът влиза в субекта, става изцяло разпознаваем и поради това двата са в единство, взаимно проникнати, без обаче да се сливат, без да губят своите характеристики и да се разтварят един в други. Те се взаимнопроникват в своите енергии, а не в своята същност. Всъщност получава се това, което се е получило между Бога и човека при въплъщението на второто Лице на Светата Троица. Логосът, Словото се въплъщава в човека и прониква цялото негово естество и обратно, човекът се съединява със Словото в Неговите божествени енергии. Двамата стават една Личност, Иисус Христос, но са с различни естества. Тази антиномия не е алогична, но свръхлогична. Същото е и в познавателния процес, осъществяван чрез Откровението – човекът чрез божествените енергии, заложени в него при сътворяването му от Бога, като Негов образ, прониква до самите логи[48]  на творението, съединява се с него и по такъв начин го опознава. Това знание вече е съвсем различно от емпиричното, външното знание, което разчита на външния опит, на анализа, на самодостатъчността на човека.

Мистическото знание се отличава от външното, дискурсивно знание още и поради това, че то е осъществявано взаимно, заедно с Бога. То може да се случи само и единствено чрез Божията благодат, която действа в човека, одухотворява го и го издига на друго ниво на познание. „Бог се приспособява към човешките условия, трансцендира бездната (онтологическата, б. Д. П.), разкрива Себе си на Своето създание и му дава възможност  за истинско общение в любов и живот”[49]. Сам Иисус Христос, въплътеното Слово свидетелства за това: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие” (Иоан 10:10). Така Откровението се превръща в осъществена реалност – заличава се границата между минало и бъдеще и се постига постоянно настояще. Така се трансцендират времето,  историята; те се превръщат във вечност, олам[50]. Там историята стига своя завършек, тя е изпълнена. На върха на историята човекът се одухотворява и се освобождава от детерминизма на материята, на времето и пространството. Настъпва нов  еон[51]. Тогава идват ново небе и нова земя – настъпва есхатона. Всичко в есхатона е ново. Материалният свят се преобразява, материалните източници на светлина изчезват. Те не са необходими, денонощието изчезва (Откровение  21:1; 23). Светва нова светлина, това е светлината на новото, преобразено творение – светва нетварната светлина, която свети отвътре навън. Тя произлиза от Бога, но същевременно и от преобразените твари, в които е вложена при творческия акт на Бога. Тази светлина фактически осъществява, дава непосредственото знание. Това е знанието, което е трябвало да постигне първосъздаденият Адам, но което той загубил поради неприемането на пътя предложен от Бога. Това е знанието, което дава в Откровението вторият Адам, Иисус Христос, Логосът, когато преодолява греха на Адам чрез пълно послушание на волята на Бога. „Несъздаденият и вечен Бог, в личността на Иисус Христос, трансцендира онтологическата бездна, която отделя тварното от нетварното”[52].

Това непосредствено знание в една или друга степен са получавали избраните от Бога и стремилите се към Него човеци – старозаветните пророци и новозаветни евангелисти и апостоли, просиялите светци на Църквата[53]. Тук е мястото където в рамките на историята Божието слово се предава на човека, превръща се в Откровение. Чрез него се преодолява (без да се заличава) онтологическата бариера между Бога и човека – метафизическото слиза при физическото. Чрез Откровението се извършва кеносис. В Стария Завет той се олицетворява от Божието слово, в неговите прояви чрез непосредственото Божие действие в историята от една страна и чрез пророците, които са Божия глас и вестители, от друга. Така се стига до Новия Завет, когато това слово вече е оличностено във второто Божие лице и се въплъщава в Иисус Христос.  Реалиите на метафизиката, на вечността, с думите на богословието, чрез словото извеждат на разбираем език в този свят Божията творческа воля. Божиите идеи за света се обективират – от метафизически, те се превръщат във физически, придобиват материални измерения. Свещеното Писание е категорично: В начало Бог сътворява небето и земята, вселената и човека. Бог твори всичко с любов и поради това непосредствено след сътворяването на човека връзката между творението/човека и Бога е много близка, почти «физическа». Тя става «мета»-физическа едва след грехопадението – когато човекът се е отдалечил от Бога.

Процесът на това отдалечаване е постоянен. Той е обусловен от повреденото естество на човека след отклонението му от предложения му от Бога път. Човечеството в историческия процес минава различни етапи. Днес се забелязва интересен феномен. След като човекът след грехопадението се подчинява на грубата материя, става неин пленник, настъпва обратен процес. Това обаче не е пътят предложен от Откровението, а доразвитие на пътя приет от самия човек. Чрез съвременната технология материята се виртуализира, дори дематериализира. Тя става носител и изразител на нещо, което не е материално. Образува се нова, виртуална среда, която се превръща в „метафизика” на материята, изразена чрез технологията – тоест метафизика, която не е продукт на духовните същности, която идва от друг, по-висш свят, а метафизика, която е продукт на физиката, на материалното, на падналия свят, в крайна сметка на самия човек. Това е метафизика, откъсната от истинската метафизика, автономна метафизика, изолирана от божествения свят. Тя създава свой собствен свят, където Откровението не достига или, по-скоро, е неразпознаваемо, ненужно за тази метафизика. Това е метафизика, която не води до Бога, до Христа, а до Неговия антипод – антихриста. Тази метафизика е впрегната най-вече и преди всичко да задоволява земните нужди на човека. Тя прави човека геоцентричен, подчинен на космическия детерминизъм. Бог, Който е в сърцевината на истинската метафизика и прави човека теоцентричен, вече не е нужен на човека. Човекът Го използва като фетиш. Той му служи, за да оправдава различни свои утилитарни интереси – Бог се превръща в удобна хипотеза за философите, в идол за богословите, в плашило за моралистите, в идеологема за различни фундаменталисти… т. е. Бог е встрани от човека, Той вече не е в сърцето му. Неговото слово се приема отстрани, опосредствано. Човекът е загубил съзнанието, че Бог е в него чрез образа Му, който носи в себе си. И ако в Църквата говорим за теосис, то извън нея, във виртуалния свят, в новата метафизика може да се говори за атеосис – но не идеологически, като атеизъм, но практически – като непосредствено потопяване, разлагане и развитие в метафизиката на материалното. Така в човека са пренебрегнати всички други логоси и е оставен само падналия логос на материалното, на земното, което води до разпад.

                 ***

В заключение може да се каже, че вярващото съзнание в своите дълбочини винаги преодолява напрежението, често пъти създавано изкуствено, поради съвременни митологеми (напр. за непреодолимото противоречие между вяра и разум, наука и религия и под.), идеологическо отношение, социални или други теории. Православният духовен опит като черпи непосредствено от самото Откровение, въпреки човешката детерминираност, успява да преодолее изникващите противоречия[54]. Характерните за рационалистическия подход (особено от страна на крайната библейска критика) противопоставяния между форма и съдържание, текст и контекст, Откровение и боговдъхновеност, божествен и човешки елемент се преодолява чрез Църквата. Естественото откровение, на основата на човешките усилия и разум и изследване на законите във вселената води до знание за Бога. Свръхестественото Откровение в Свещ. Предание и Свещ. Писание дава непосредствено знание за Бога. В Църквата това деление на Откровението отпада, защото тя, чрез своите тайнства и действащия в тях Дух Свети, прави Откровението живот в Бога. Откровението се превръща в непосредствено знание на Самия Бог. Свети апостол Филип търси външното знание, доказателство за разума. Но Иисус Христос му казва: „Който е видял Мене,  видял е Отца” (Иоан 14:9). Това знание има личностен характер и е непосредствено, а не опосредствано чрез разума, външно знание за Бога. Църквата сама утвърждава Откровението чрез думите на същото Свещ. Писание, че „в него трябва да се търси духа, а не буквата (Рим. 2:29; 7:6), „защото буквата убива, а духът животвори” (2 Кор. 3:6). Същевременно тя не отхвърля рациото, разумните основания, а настоява, че Свещ. Писание трябва бъде четено (Еф. 3:3-4) като му се отдава необходимото място и значение. Научният подход към Свещ. Писание трябва да  се съобразява със собствените си ограничения и възможности, защото животворящото слово, скрито и същевременно разкрито в Свещ. Предание и Свещ. Писание като Откровение, е това, което ги трансцендира и води до истината (Иоан 17:17), а истината е свобода. „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:32), казва чрез Своето благовестие Спасителят.

Човешкото слово е пряко следствие от Божието.  Божието слово предадено чрез човешкото е изказ на Откровението и може да бъде разбрано само чрез отношение с Бога, което не е нищо друго освен молитва.  Апостол Павел пише: „Молете се…, за да ни отвори Бог врата на словото да разгласим Христовата тайна… та да я открия, както ми подобава да говоря“ (Кол. 4:3). Човешкото слово след живота е може би най-великият дар даден от Бога на човека. Според св. Игнатий Брянчанинов чрез дара на словото човек се уподобява на Бога. Както Словото Божие пребивава в Отца, така и човешкото слово пребивава в ума на човека, който царства над цялото човешко естество. Затова и Бог много строго изисква от човека да отговаря за всяка празна дума (Мат. 12:36, Еф. 4:29). Дълбокият смисъл на словото е да води човека към спасение, а не към разруха[55]. Затова и отговорността на всеки боравещ със словото е огромна.

____________________________________________________

* Тази публикация е отпечатана в сборника: Трансцедентални езици на метафизиката, Благоевград, 2009, с. 428-447. ISBN 978-954-680-663-5. Еврейските думи изписани в оригинала тук не се четат. За справки доц. д-р Димитър Попмаринов, Православен богословски факултет при Великотърновския университет.

[1]. По-подр. вж.: Veselin Kesich. The Orthodox Church and Biblical Interpretation. SVTQ, Crestwood, NY 10707, vol. 37, № 4/1993, р. 343 ff.

[2]. Това е любим рефрен на древните отци на Църквата.

[3]. James Strong, Exhaustive Concordance of the Bible, Hendrickson Publishers, Peabody, MA 01961-3473 (1697).

[4]. Ibid., 1696.

[5]. Ibid., 1697; Според Matityahu Clark, rb¾dÉ, Etymological Dictionary of Biblical Hebrew Based on the Commentaries of Samson Raphael Hirsh, Jerusalem-New York, 1999, p. 47, думата означава събиране на разделени неща в едно.

[6]. J. N. Sanders, Ward, the. Interpreter’s Dictionary of the Bible (IDB), Nashville-New York, 1962, vol. 4, p. 868, col. 2.

[7]. Това е най-святото място в Соломоновия храм. Там първосвещеникът влиза само веднъж в годината на празника Очищение, за да прекади. Вж.: Проф. протопрезв. Николай Шиваров, Библейска археология, С. 1992, с….

[8]. J. N. Sanders, op. cit., p. 868, col. 2.

[9]. По-нататък СП.

[10]. Matityahu Clark, op. cit., p. 47

[11]. Procksch, Otto. Λόγος. The Theological Dictionary of the New Testament (TDNT), (Grand Rapids, MI: Wm. B. Eerdmans Publishing Company) 2000.

[12]. J. N. Sanders, op. cit., p. 868, col. 2.

[13]. Procksch, Otto, op.cit.

[14]. Ради Радев, Иван Стефанов, Александър Стефанов, Философите. Кратък речник. София, 1992, с. 89.

[15]. Procksch, Otto, op.cit.

[16]. Вж.: Флоренски, П. Стълб и основа на истината. В сб.: Руският религиозен ренесанс на ХХ век. Т. 2, София, с. 302 нат.; Попмаринов Д., Старозаветното Свещено Писание – основен извор и авторитет за догматическото учение на Църквата. В сб.: Международна конференция в чест на професор доктор Тотю Коев, В. Търново, 2005, с. 177 нат.

[17].  В СИ „Истината е основа на Твоето слово”.

[18]. Procksch, Otto, op.cit.

[19]. Kleinknecht Hermann. TDNT, Λόγος.

[20]. Ibid.

[21]. J. N. Sanders, op. cit., p. 870, col. 2.

[22]. Ibid.

[23]. То няма да бъде разглеждано тук в догматически план, защото излиза извън рамките на поставената цел.

[24]. Laertius Diogenes, VII, 52 [86]) [1]

[25]. K. Hermann, op. cit.

[26]. Ibid.

[27]. Този стремеж на пантеизма, в различните му религиозни форми, фактически води да абсолютната смърт на човека. Личността, като модус, изчезва с изпадането в нирвана и сливането с природата-бог.

[28]. Димитър Попмаринов. Иконата – символ и реалност. В сб.: Съвременни богословски проблеми,  София, 2 изд., с. 79. Повече за Божието име вж.: Епископ Иларион (Алфеев). Священная Тайна Церкви, Санкт-Петербург, 2007.

[29]. Albrecht Oepke. Aποκάλυψις, TDNT.

[30]. Мн. число (pluralis maestaticus или  pluralis amplitudinis  ) от lae, с което се изразява величието, пълнотата на съвършенства у Бога. Cf.: B. W. Anderson. God, names of. IDB, v. 2, p. 413, col. 1-2. Едно от имената на Бога, което е взаимозаменяемо с Яхве (Ср. Йерем. 10:10).

[31]. Евентуално парафраза или таргумическо предаване на Пс. 2:1-2.

[32]. Николай Шиваров. Херменевтика на Стария Завет. 2 изд., София, 2009, с. 74 нат.

[33]. Повече вж.: Димитър Попмаринов, Синът Човешки. Образът в книга Даниил и междузаветната неканонична и апокрифна литература. София, 1999 г.

[34]. Veselin Kesich. Op. cit., p. 347.

[35]. Огледалото в древността се е различавало по качество много от съвременното.

[36]. Това Божие действие е със значение на пресъздаване, на нов творчески акт, който ще наложи нов порядък, нови закони и реалности, непознати за творението (Откр. 21:22-25).

[37]. Παρουσία, присъствие, пристигане, идване. Гръцка дума, с която се обозначава есхатологическия завършек на историята и второто идване на Иисус Христос. Изразява вярата, че Бог чрез Иисус Христос осъществява, завършва в пълнота Своята творческа дейност, която обединява, извежда и включва човешкия опит от времето и пространството във вечността. H. K. McArthur. Parousia. IDB, v. 3, p. 658, col. 2; p. 661, col. 1.

[38]. John Breck. Longing for God. Orthodox Reflections on Bible, Ethics, and Liturgy. Crestwood, New York, 2006, p. 34.

[39]. Иконографски изображения на древни елински философи и мислители могат да бъдат открити в православни храмове в Арбанаси, в костницата в Бачковския манастир и на др. места. Те са изобразявани там, защото Църквата ги и възприемала като „християни до Христа”.

[40]. Rev. Antonios Alevisopoulos. The Orthodox Church. Its Faith, Worship and Life. Athens, 1994, p. 15.

[41]. Ibid., p. 23.

[42]. Тук е мястото да се отбележи, че за библейското съзнание не съществуват естествено и свръхестествено Откровение. Светът за библейския автор е цялостен, единен – отношенията с Бога са нещо естествено и нормално. Само отдалечаването на човека от Бога води до това разделение. Повреденият от греха свят се приема за естествен, а областта на духовното, неизкушеното от греха творение и божествената сфера се приемат за „свръхестествени”.

[43]. Rev. Antonios Alevisopoulos. Op. cit., p. 17.

[44]. John Breck. Op. cit., p. 41.

[45]. За разлика от протестантското разбиране, според което не Църквата, а Свещ. Писание е изначално. От него се ражда Църквата и поради това тя е зависима от него. Тук ясно личи именно рационалистическият подход. Първо да се анализира, да се убеди ума, за да се повярва. По-подр. вж.: Димитър Попмаринов. Библейският превод в светлината на Откровението. В сб.: Библията в България, б. м., 2007, с. 30.

[46]. Библейски символ, който изразява идеята за центъра на човека в неговата физическа, душевна и духовна цялост. В християнската антропология сърцето е мястото, където обитава Бог. Бог иска от човека очистване на сърцето и плътското да се превърне в духовно (Иезек. 36:26).

[47]. Това особено добре е изразено в духовното учение и практика на исихазма.

[48]. Епифанович, С., Преподобният Максим Изповедник и византийското богословие,  София, 2008, с. 63.

[49]. Rev. Antonios Alevisopoulos, op. cit., p. 17.

[50]. Тъй като в семитските езици няма абстрактни термини за обозначаване на категориите време и вечност с думата !l;/[, олам се обозначава Божията власт над времето, оттам вечност. Бог при сътворяването на света твори едновременно пространството и времето (Бит. 1:1; парал. Йоан 1:1). Времето е функция на пространството, то се определя от небесните светила (Бит. 1:14). Бог не е обвързан от времето, за Него „хиляда години са като вчерашния ден” (Пс. 89:5); „Аз съм първият, и Аз съм последният” (Ис. 44:6), казва Бог за Себе Си. С развитието на апокалиптичния жанр с олам се обозначава бъдещият живот, който има да идва (Дан. 12:2). E. Jenni. Time, c) God and time (eternity). IDB, v. 4, p. 647, col. 1-2.

[51]. С думата еон (αίων) в Септуагинта се обозначава дълго непрекъснато време, което включва миналото и бъдещето. Когато думата се отнася към Бога, тя означава вечност (Бит. 21:33; Ис. 26:4; 40:28; Откр. 16:26). За пръв път на библ. еврейски език Бог е описван като вечният Цар !l;/[ &l,m, мелех олам. Този текст  липсва в Септуагинта. Подобни изрази се срещат в Сир. 36:22 , θεός των αίώνων, в апокрифната 1 Енох 22:14 θεός του αίώνος. Така постепенно с този юдео-християнски термин се означава вечността на Бога. Когато не се отнася до Бога в мн. ч. тя включва вътре в себе си развитието на света, космоса (Марк 4:19), т. е. времето, което е ограничено от създаването и което ще свърши. Поради това понякога думата се употребява и за обозначаване на света (Мат. 13:39-40, 49). Забележителното е, че в тези двата случая в Свещеното Писание се открива една и съща дума с напълно антитетично значение при употреба в различен контекст Sasse, Hermann, Aίων. TDNT. Очевидно е, че поради различните значения, които думата има в Свещеното Писание, а с оглед и на историческото развитие на значението ѝ и употребата ѝ като термин, тя както и думата олам, трябва да бъде извеждана със значението, което има за определения контекст. E. Jenni. Op. cit, p. 645, col.

[52]. Rev. Antonios Alevisopoulos. Op. cit., p. 38.

[53]. John Romanides. An Outline of Orthodox Patristic Dogmatics, Rollinsford, 2004, 84.

[54]. Тук е необходимо да се отбележи, че става дума не за количествени или обществени натрупвания, а за качествени. Най-ясно те са видими в светостта, в светците на Църквата.

[55]. Сочинения еп. Игнатия Брянчанинова, Спб, 1905, т. 3, с. 118.

Изображения: авторът Димитър Попмаринов и светата Библия, синодално издание. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2aT