Иван Ж. Димитров

Какво е поклонничеството

Всяко поклонническо пътуване за нас, християните, е израз на желанието и стремежа ни да срещнем Иисус Христос, Началника на живота, да срещнем Този, Който е “пътят и истината, и животът” (Иоан 14:6). Тъкмо с това поклонничеството се различава от другите видове пътуване. Защото поклонникът отива не да срещне други хора, не да посети забележителности, природни или исторически, а пътува да срещне Бога. В такъв смисъл поклонничество всъщност е самият ни живот, както го разбираме ние, християните.

Поклонничеството е изпълнено с ясен смисъл, защото неговата цел като пътеводна звезда осветява пътя му. Така също и животът ни има смисъл не просто като биологично явление, а като осъзнато пътуване към действителна среща с Бога, за да живеем с Него и в Него.

Поклонническото пътуване се отличава преди всичко с това, че заедно с други хора вървим към една определена и свещена цел, заедно с тях се молим и поддържаме жив в сърцата си духа на поклонничеството чрез гласна или мълчалива молитва и песен, опознаваме се един друг и се радваме на това общуване с нашите братя и сестри във вярата, надеждата и любовта. Споделяме трудности и грижи, радости и тревоги, опит и опасения, оказваме помощ морална, но често и с материални средства, насърчавани от повелята на Спасителя: “Обичайте един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан 15:12).

Поклонничеството е път към Бога – било като пътуване в определена посока, било като завръщане към духовността, от която сме се отдалечили, духовността разбирана като настроение и начин на живот.

Църквата е богочовешки организъм, начело на който стои Иисус Христос, въплътеният Син Божи. Но тя е и стройна организация на вярващите в Иисус Христос. Нейната дейност, макар и многостранна, се съсредоточава в две основни направления: просветно или учително и освещаващо, съответно спасяващо. Свещеното Писание, което заедно със Свещеното Предание дава основния материал за учителната дейност на Църквата, на много места по своите страници свидетелства за особената важност на поклонничеството до свети места. Например: пътуване до мястото, където се е пазел ковчегът на завета, както е било посещението във Ветил (виж Съдии 20:18), на мястото в Силом, където е била приета от Бога молитвата на Ана, майката на Самуил (1 Царства 1:3, 9, 21, 24), в Иерусалим и прочее. При евреите тези поклонничества са били свързани с определени празници и периоди[1]. Сам Иисус Христос доброволно се е подчинил на закона и на обичая, като отишъл заедно със Своята майка, св. Иосиф и множество други сродници в светия град Иерусалим за празника Пасха (виж Лука 2:41-44).Може да се каже, че самата история на Църквата е най-живото свидетелство за непрекъснато поклонничество. Пътуването на апостолите до Иерусалим за определени празници, а след това и на християните до Иерусалим и други места в Палестина, свързани с живота и дейността на Иисус Христос и Неговите апостоли, както и до места в Египет, Сирия, Мала Азия, Гърция, Италия и прочее се утвърждава като несекваща традиция в живота на Църквата вече две хиляди години. С времето се установяват нови и нови места на поклонничество: гробове на светци (мъченици, отшелници и други), храмове и манастири, както и всякакви други места, свързани с прояви на Божията благодатна сила. Така поклонничествата стават неизменна и важна част от религиозния живот на християните, като придобиват разни културни форми през различните епохи. Но остава винаги непроменена същността на поклонничеството като лично пътуване по стъпките на Изкупителя, като упражняване на практически аскетизъм, разкайване за човешките ни слабости, постоянна бдителност по отношение на греха, вътрешна подготовка за промяна на мислите и чувствата, и насочването им по пътя, показан ни от Спасителя.

Свещени места[2]

“Свещените места са онези точки, където небето се среща със земята”, беше писал някой. Това поетично определение съдържа основната истина, че свещените места винаги са свързани с явявания на Бога или с проява на Неговата благодатна сила, с видения, изцерявания и прочее. Може да се каже, че свещените места са онези точки по лицето на земята, където преградата между нашия материален свят и светът “отвъд” е особено тънка. Изпълнен с духовни очаквания и надежда поклонникът жадува да срещне светинята и това изпълва със смисъл не само поклонничеството му, но дори и целия му живот.

Какво прави дадено място свято?

Най-краткият отговор на този въпрос е: Божието присъствие. Иначе пространството около нас, в което се движим, действаме, живеем през целия си живот, е част от Божието творение. То е “добро” в смисъла на разказа за сътворението на света в първите стихове на книга Битие. Добро е, защото е създадено за нас, човеците, от Божията благост. Но само по себе си пространството е “пустош”, съгрявана и оживотворявана от живителното въздействие на Светия Дух, Който още от първия миг на сътворението се е “носел над водата” (Битие 1:2). Този Дух дава живот и на сътворените живи същества, и на човека, за да станат “живи души” и “жива душа” (Битие 1:20, 24, 30; 2:7).Мястото поначало създава чувство за тъждественост. Когато за пръв път срещаме някого, обикновено го питаме: “Откъде си?”. Нашият живот и дейност, нашето съществуване винаги се отъждествява с някое място: живеем в дом или на друго място, разхождаме се в парка или в планината, работим на съответното за професията ни място, спортуваме на игрището, молим се пред иконата, в стаята, в параклис или храм, религиозните обреди извършваме на пригодените за целта места и така нататък. Явно е, че човешкото присъствие и дейност превръщат дадено пространство в “място”. Всяко пространство, използвано от човека за молитва и свещенодействие, става свещено за него, защото там човекът се среща с Бога. Два класически примера за подобно превръщане на дадено пространство в свято място са случаите с явяването на Бога на Моисей при горящата къпина (виж Изход 3:1-5) и на патриарх Яков по пътя му за Месопотамия (Битие 28-ма глава). Бог е проявил Своето присъствие на тези места и те са станали и останали свети за всички векове след това. Дори Яков проявява и находчивост. До дъното на душата си впечатлен от видяното, той заявява: “Наистина Господ е на това място… Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни” (Битие 28:16-17), тоест дава забележително име на това място: дом Божи! Едно такова място безспорно е свято за всички хора. За нас, християните, по същия начин са станали свети онези места, където се е родил, живял е, учил е, пострадал е и е възкръснал нашият Спасител, Богочовекът Иисус Христос, или където са живели Божията майка, Христовите апостоли, свети хора и така нататък.

Бог е създал целия свят. Той ни е дал земята като място за обитаване от хората. Ние следователно ставаме не собственици, а разпоредници на земята и нейните блага. Нямаме право да я опустошаваме, като разграбваме благата ѝ, така наречените природни ресурси, за себичните си нужди, нито просто да се наслаждаваме на красотите ѝ, минавайки като туристи от едно място на друго. Бог ни призовава да ходим по земята като поклонници с почит и уважение към нейния Създател и върховен собственик – Бога. Призовава ни да разпознаваме множеството свещени места по нея, които разкриват цялата земя като Ветил, като дом Божи (срв. Битие 28:19, където еврейската дума Ветил се превежда тъкмо “дом Божи”).

Необходимостта от свещени места

Хората се нуждаят обаче и от конкретни свещени места, които припомнят за светостта на Бога и ни помагат в нашето молитвено общение с Него. Свещените места са онези опорни точки в нашия живот, които ни помагат да погледнем на живота по различен начин. Те ни осигуряват духовната среда, духовната обстановка, в която лесно можем да отворим ума и сърцето си за Бога. За да стигнем до духовното, ние неизбежно трябва да тръгнем от земното, материалното. Защото християнството не е религия на абстрактни, отвлечени идеи – то твърде много е зависимо и от конкретни неща, от определени събития и явления. А тъкмо местата, свързани с такива събития и явления, са най-свещени за нас. Те привличат вниманието и предизвикват желанието ни да отидем на поклонничество и да ги посетим. И не само това. Свещените места предоставят условия и възможност у нас, в нашия живот, да се развият, възпитат и дадат плод духовните заложби, духовността като цяло.Днес повече от всякога човек има нужда от свещено място и в своя дом, който чрез съвременните средства за общуване като преса, телефон, телевизия, интернет стана прекалено достъпен за външно, за чуждо присъствие и влияние. Това свято място може да е мястото, където сме поставили кръст, икона, кандило или въобще –нашият молитвен кът. Там ние подреждаме свещени предмети и символи, които ни помагат да се съсредоточаваме духовно, да почувстваме близостта на Бога, да се вглъбим в молитва за себе си, за домашните и близките си, за целия свят.

Свещените места като места за молитва

Друга причина определени места да станат свещени е нуждата на хората от богослужението като колективно и ефективно общение с Бога. Дълбокият копнеж у всички нас за божественото ни подтиква към общуване с Бога, Твореца на света и Извора на живота. Желанието да се молим, да се докоснем мислено до онова, което е извън нас и отвъд нашия всекидневен опит, ни тегли към нарочни места, свързани с божественото[3]. Манастири, църкви и параклиси са обичайните места за съвместно богослужение, но и за всяка молитва към Бога. Дори останките от обител, храм или някакво светилище, както и извори (така нареченото аязмо от гръцки агиазма = осветено място), гробове на светци, места на претърпени мъчения за вярата или по някакъв начин белязани с Божието присъствие – всички тези места призовават към молитва на благодарност и възхвала на Бога, Който е “дивен сред Своите светии” (Псалом 67:35 по превода на Седемдесетте). И самото отиване на поклонение в тези свещени места, независимо дали са в съседство на дома ни или на голямо разстояние, често и в чужбина, самото това отиване вече е отклик на копнежа на сърцето ни, на душата и разума ни да се доближим до божественото. Това е отговор на призива, който Бог ни отправя: “Дойдете при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28); “Бъдете свети, защото Аз, Господ Бог ваш, съм свет (Левит 11:44; 19:2). У всеки човек, колкото и да е слаба вярата му, е налице стремежът да изрази в молитва и богослужба своята нужда от общение с Бога.

Ритуал

Ритуалът или богослужебното действие, за да се изразим на роден език, е сред най-отличителните черти на човека. Доказано е, че религиозното чувство е неотменна част от човешката същност. Онези, които твърдят, че са нерелигиозни, всъщност отхвърлят обичайните форми на религиозност, но същевременно ги заменят с други, сходни на религиозните, ритуали, обреди и прочее, както беше и в десетилетията на държавния атеизъм у нас. Хората често дори не осъзнават, че изразите на почит към едно свято място, към гроба на близък човек и други подобни в действителност произтичат от естествената необходимост да отбележим и засвидетелстваме с определено действие своето отношение. Ритуалът е съзнателно практическо действие, което изразява вътрешно желание на сърцето и ни свързва с тайнството на живота.Богослужебните действия при това уверяват човека, че е свързан по някакъв начин с божественото. Тези действия могат да включват просто почтителното присъствие на дадено място или молитва, мълчалива или гласна, поклони и целуване на икони, кръст, свети мощи и други предмети, палене на свещ или кандило, полагане на цветя или поднасяне на някакви веществени дарове, участие в по-кратки или в многочасови богослужения. С помощта на символите и участието на всичките ни сетива имаме чувството за непосредствено възприемане на взаимната връзка и зависимостта на всички хора помежду им и с Бога. Това е особено важно при поклонничеството, където цялото същество, душата и тялото ни, участват в духовното начинание. Всяко свещено място изисква особена форма на участие, на ритуал. Но онова, което обединява различните форми, е тяхното религиозно съдържание, техният духовен пълнеж, а това преди всичко е молитвата.

Поклонничеството – пътуване на вярата в търсене на съвършенство

Вече стана дума, че поклонничеството е пътуване към дадено свято място по религиозни подбуди. В живота си често се изправяме пред простичките, но толкова важни въпроси като “кои сме?”, “откъде идваме?”, “накъде отиваме?”. Така че самият акт на поклонничеството откликва на подобни въпроси, идващи от дълбочината на сърцето, което търси своята тъждественост. Коя е причината да съществувам? Какъв е истинският смисъл на живота ми? Това ли е най-добрият начин на живот и поведение?

Наблюденията върху възрастта на поклонниците показва превес на две възрастови групи: едната е на прехода към зрялост, а другата – на прехода към “третата възраст”, когато човек излиза от залисията на многообразната трудова дейност и има възможност и време да погледне назад и да се замисли над дните, които му остават. С други думи казано, поклонничеството не е плод на моментно хрумване или желание “да убием времето”. Във всички случаи то е действие на осъзната необходимост за нещо ново и по-добро в живота ни, за положителна промяна, за нужната ни помощ “отвън”. То е проява на вяра и е търсеж на истината.

Да станеш поклонник

У всички хора, у всеки от нас живее поклонникът, макар да се развива постепенно и да се проявява периодично. Иначе склонността към поклонничество е налице от раждането ни, през различните възрасти, та до самата ни смърт. Това са разни форми на пътуване към Бога, към Божия образ у нас, у другите, пътуване към усъвършенстване по Божията повеля (Матей 5:48; срв. Левит 11:44). Пътищата са най-различни, често и неосъзнати напълно като такива. Те минават през дома, където сме се родили и живеем, през енорийския ни храм, по улиците на нашия град или село, по страната с нейните природни хубости, с небето над нея – всичко това ни прави поклонници пред Божието величие и творческа мощ, стига да я осъзнаваме.

Каза се по-горе, че поклонничеството не е просто пътуване до някакво място, а пътуване до място, което е значимо в духовно отношение. То е пътуване до свято място. И тази святост не е въпрос на лично възприемане. Понякога по редица причини един поклонник може да се разочарова от мястото, което посещава. Многолюдните множества, събрали се от различни места или страни, неизбежният търговски момент в обслужването на поклонниците, възможното неподходящо поведение на някои от тях или на служителите в мястото на поклонение могат да ни попречат да усетим и преживеем светостта на мястото. Въпреки всичко това обаче, въпреки тези възможни външни отрицателни измерения остава дълбокото очарование и духовно удовлетворение от посещението на дадено свято място.Самото пристигане и пребиваване в целта на поклонението обаче съвсем не изчерпва съдържанието на поклонничеството. Макар мястото самò по себе си да ни се струва най-важно, все пак не бива да подценяваме момента на пътуване към целта, към мястото. Пътуването е също така много важен момент от поклонничеството, още повече че като времетраене то обикновено е многократно по-продължително от пребиваването в целта на поклонението.

За християнина поклонничеството е символ на християнския живот, защото Божият народ (тоест християните) често се описва като странстващ, пътуващ народ, който се движи към цел, намираща се отвъд границите на този свят. А и животът на отделния християнин се сравнява с такова лично поклонничество. В него има важни мигове и места по пътя – места, от които това пътуване или поклонничество може да бъде погледнато и преценено критично. Краят му, тоест целта му е да бъдем с Иисус Христос, да се променим и да станем във възможно най-голяма степен подобни на Него. Поклонниците често се стремят да подобрят, да променят към по-добро християнския си живот, като предприемат поклонническо пътуване. Стремят се да проумеят християнската си същност, своя християнски живот, като излязат чрез поклонничество от застоялостта на ежедневието.

Причини да тръгнем на поклонение

Християнството, както и някои други религии, има поклонението като важна част от своята традиция. И всъщност няма еднозначен отговор на въпроса: защо тръгваме на поклонение? Причините варират според мястото, времето, личностите или църковната практика. Причината не е само посещението на място, свързано с определени исторически и религиозни събития. Тя е много повече от това. Защото и поклонението обикновено съчетава няколко фактора. Сред тях може да е и специфична проява на вяра, християнска надежда, чувство за лична греховност и свързаната с него нужда от прошка и така нататък. А може да включва и съвсем конкретна духовна необходимост, както и молитва за частно, лично начинание. Хората често взимат решение да отидат на поклонение на място, където са далече от семейството си, от приятели и близки, като обикновено странстват в непознати условия. За св. апостол Павел и за много от древните християни е засвидетелствано, че са желаели да вървят по стъпките на Иисус Христос.

Молитвата за чудо, което искаме Бог да извърши за нас или за наши близки, за някое телесно или емоционално изцерение или подобрение, често е причина да отидем на поклонение, особено когато целта ни е място, което съхранява мощите на светец, или е аязмо, известно с изцеленията, ставащи там, и прочее.

За едни поклонници пътуването може да е осъществяване на отдавнашна мечта, а за други като подтик може да е послужила болестта или загубата на любим човек. Някои тръгват на поклонение, за да изпълнят вече даден обет, други – от благодарност към Бога за изпълнена гореща молба. Сред поклонниците често се срещат и хора, които са подтикнати към поклонение от желание да променят живота си.

Някои пътувания се предприемат заради аскетическия им характер, в това число и поради желанието да се напусне домът или отечеството завинаги и да се живее на някое историческо свято място. Предприемани са поклонничества и като самонаказание (с оглед на трудностите по време на пътуването), когато е налице съзнание за сериозни провинения пред Бога или хората, или просто за да се привикне към подчинение на по-висши цели. През ХІ и ХІІ век хората са започнали да ходят на поклонение, за да изкупят греховете си, които ги карат да изпитват чувство за вина.Благодарността за получено благодеяние от Бога или надеждата да се изпълни някаква молба са били и винаги са добър повод за мнозина да тръгнат на поклонение. В крайна сметка най-широко разпространеното желание сред поклонниците е постигането на личното спасение и добра участ за душата след смъртта. В този смисъл молитвите, материалните приноси, дарове и търпеливо понасяни трудности при пътуването дават на поклонника удовлетворение чрез съзнанието за осъществен подвиг (в смисъла на гръцкото “аскеза”), за някакъв положителен принос за личното усъвършенстване по пътя към Бога в духа на Христовите препоръки (срв. особено Матей 5-7 глава).

Стъпките, които предприемаме при поклонничество

Самото осъществяване на поклонничеството включва някои стъпки, предприемани от поклонника във връзка с пътуването. Те стават проява на живата вяра, съответно на вярата, приложена в живота. Сред тях са:

– тръгването, което разкрива решението на поклонника да върви напред към своята цел и да бъде отворен за действието на Божията благодат;

– пътуването, което го води в единство с братята и сестрите по вяра като подготовка за срещата с Бога;

– посещението на святото място, което го призовава да се вслуша в словото на Бога, да осъзнае как Бог присъства в живота на вярващите, да реши да се промени към по-добро, като сложи начало на новия си живот;

– завръщането, което му напомня за неговите основни и неотменни задължения в живота като свидетел на надеждата в Иисус Христос.

Важно е тези стъпки или етапи на поклонничеството да бъдат отбелязани с действия на религиозен размисъл и даване на личен обет пред Бога. Защото основното и ценното в поклонничеството е духовното измерение. Затова всеки християнин тръгва на поклонение според своите сили, физически и материални, но и съобразно духовните си нужди.

Поклонници и туристи

Хората непрекъснато са в движение. Днес повече от всякога пътуването е леснодостъпно. Виждаме по целия свят хората да пътуват във всички посоки и по най-различни поводи и причини. Но пътуването на поклонение като че ли най-много се доближава по формата си до туризма, още повече че и двата вида пътуване могат да имат за цел едно и също място[4]. Има ли тогава някаква разлика между поклонническото пътуване и туризма?

От пръв поглед сякаш е трудно да се разграничат. Но все пак е напълно възможно да се различи пътуването, свързано само с желанието да се види, чуе или докосне нещо ново, от онова пътуване, което произлиза от вътрешна, религиозна нужда. За туриста пътуването обикновено не е част от търсения опит, а преди всичко неизбежно неудобство, което трябва да се преодолее по пътя към обекта на туристическия интерес. За поклонника обаче пътуването е толкова важно, колкото и самото пристигане. Защото продължителното време на пътуването дава повече възможности за религиозни преживявания, отколкото пребиваването на мястото, което е цел на поклонничеството. Естествено, не може да се отрече, че затова пък преживяванията в свещеното място са несравнимо по-дълбоки. Но тук думата е за важността на самото пътуване при поклонничеството.За поклонника свещеното място е живо, наситено с религиозни преживявания на множество поколения, изпълнено с духовно съдържание. Поклонниците разглеждат свещеното място и му се наслаждават, но не го моделират, не го създават. Възприемат го като даденост. Затова се изпълват от неговата святост, увличат се от съдържанието, което свещеното място носи, променят се в положителен смисъл от светостта, която дълбоко преживяват там. Чрез силата на молитвата и покаянието поклонникът променя живота си.

Туристите обикновено искат да научат и знаят сведения и факти за мястото на техния интерес, но затова пък може да не успеят да усетят “повея на духа” (Иоан 3:16). По същия начин и ние, поклонниците, имаме нужда да прочетем отвъд табелите и историческите данни, за да усетим духа и светостта на мястото, за да дадем място на духа и у нас. Само тогава сме истински поклонници.

За туриста пътната му чанта може да бъде фактор за личната му сигурност, понеже в нея се скътва всичко полезно и неизбежно необходимо за пътуването. Поклонникът, от друга страна, с всяко нещо, което решава да не вземе, спечелва стъпка напредък в освобождаването си от вещите, които го затрупват в ежедневието. Защото ние не сме собственици на земята, водата, въздуха. Те са ни дадени за нашите нужди и за нашата сигурност в живота, за да ги ползваме заедно с другите хора и да ги предадем на нашите потомци. Тъкмо това смирение е характерно за вярващия и особено за поклонника. С него той се отнася към цялото творение, към всичко живо, към всяко място под небето. Когато една личност придобие такова отношение, той става поклонник – поклонник не в смисъл на пътешественик, а на почитател на Бога и Неговите действия в света.

Ключови елементи на поклонничеството

Поклонничеството е универсално явление, от което всеки има някакъв опит, придобит било съзнателно, било несъзнателно. Макар всяко поклонничество да има индивидуален характер, що се отнася до самия поклонник, все пак то винаги се провежда в обществена среда. Следващите ключови елементи са общи за всеки поклоннически опит.

– Очакване на вярата. Това очакване се основава на убедеността, колкото и плаха да е тя понякога, че в нашия живот се осъществява тайна, която е по-значима, отколкото ние самите, и към която е насочено цялото ни съществуване. Тази убеденост се повишава чрез молитвата. А молитвата, това идеално средство на общение с Бога, може да превърне едно туристическо пътуване в поклонничество, в пътуване към пълнотата на живота. Молитвата и благословението от свещеника преди поклонничеството помагат да се отворим за Божията благодат чрез вярата.– Отвореност за духовен растеж. Поклонничество без сърдечна промяна губи своя смисъл. Защото усъвършенстването в добродетелта, а не самото пътуване ни приближава към небето. Да растем духовно означава да се променяме. А при поклонничеството тази сърдечна промяна е още по-лесна, защото ни съдействат редица допълнителни фактори, които не са налице в обикновеното ни местоживеене. Те са вътрешни (религиозно настроение и желание за по-деен духовен живот) и външни (среща със светостта на съответното място, богослуженията там и примерът на другите поклонници и прочее).

– Общуване с другите. Поначало трябва да се изтъкне, че няма самотен поклонник. Туристът може да подбере своите спътници в излета или екскурзията. Истинският поклонник не може да направи това. За него е важно да приеме със смирение другите поклонници, каквито са, да общува с тях, да се научи да ги изслушва и да понася техните особености през целия път. Християнското разбиране за Бога не ограничава Неговото присъствие само на отделни “специални” свещени места. Всеки случай, събитие, място или среща могат да станат повод за истинско свещено общуване. Много често Бог ни се открива чрез другите, в това число и чрез някого, който например може да ни дразни с нещо или с когото общуваме всеки ден, но някак без дори да го забелязваме и така нататък. Затова трябва винаги да бъдем внимателни: дали всяка среща, всеки жест не е предизвикателство, изпитание за нас, за християнското ни задължение да обичаме всички хора, та така да изпълним закона Христов (Галатяни 6:2)?

– Лично молитвено бдение. Това може да бъде различно по продължителност време, посветено на лична, дълбока, съкровена молитва. Винаги на местата за поклонничество има такива тихи кътчета. А и когато ги няма, можем да ги създадем за себе си, за душата си, за да се уедини тя “в скришната си стая” и да се помоли на своя Отец, Който вижда и в скришно (Матей 6:6).– Участие в богослужение. Връхната точка на нашия религиозен живот е участието в богослужението, особено в св. Евхаристия. Обикновено на местата на поклонение има възможност да се извърши богослужение, било от местен свещеник, било от свещенослужителите, които придружават поклонниците. Богослужението на святото място е свързано с много важни преживявания за поклонниците. То осигурява благодатни сили за живота след поклонението, осмисля целия им поклоннически подвиг, дава духовна наслада. Последният елемент не трябва да се подценява, защото емоциитие, свързани с дадено събитие, най-трайно се запечатват в паметта ни и допринасят за устойчивостта на полезното въздействие.

– Посвещения. Християнската вяра и нейната практика са утвърдили богата традиция на посвещения, свързани с поклонничеството. Това могат да бъдат както разнообразни обети за добродетелно поведение, така също и “приноси”, пожертвувания на различни материални предмети като знак на нашата жертвоготовност в служение на Бога и ближните. Иисус Христос ни е дал прекрасна мярка за тези материални жертви (Матей 6:2-4; Марк 12:42). Затова трябва да се пазим от показност и формалност при жертването на каквото и да било (предмет, пари, животно, труд и прочее). Или, както казва Христос, “това трябва да правим и онова да не забравяме”, а именно – вяра и милосърдие (Лука 11:42).

Заключение

Поклонничеството е свещено дело. Но то не е целта, в крайна сметка. То е само средство за постигане на целта, която е духовното ни издигане и усъвършенстване. То ни помага да се упражняваме в християнските добродетели, които са нашата врата към вечния живот. “Ето, това е изпитаният път, по който са вървели всички светци!”, подчертава мъдрият авва Доротей[5]. При това поклонничеството е само първото стъпало по стълбицата на духовния издиг. Затова нека следваме съвета на св. Иоан Лествичник: “Това е първото стъпало – който е стъпил на него, да не се обръща назад[6]!”

____________________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж още: Димитров, И. Ж., “Поклонение и поклонничество. Историко-екзегетически поглед” – В: Духовна култура, 5, 1998, с. 19-20.

[2]. В богословския език се прави разлика между “свят” и “свещен”. Свято е всичко онова, което има пряко отношение към Бога, например свят е Бог, свято е името Му, свята е Църквата като богочовешки организъм, свети са Божиите заповеди (2 Петр. 2:21; Римляни 7:12; срв.: Димитров, И. Ж. “Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос. Екзегетическо изследване на Иоан 17 гл.” – В: ГСУ-БФ, т. 2 (нова серия), С. 1995, с. 139) и прочее. Свещено пък е онова, което е предназначено за религиозна употреба – макар да е от обикновен произход, то става свещено, щом се задели за религиозни нужди, например парче от някакъв плат, което е предназначено за богослужебн ползване, дъска, на която е изписан свещен образ и прочее. Но тук, при местата на поклонничество, е възможна двойна употреба – и на свят, и на свещен, поради различния им произход и характер.

[3]. A Pilgrim’s Handbook, Dublin 1999, p. 14.

[4]. Ibid, p. 20.

[5]. Авва Доротей Църковни слова, С. 1954, с. 78.

[6]. Преподобни Иоан Лествичник, Лествица (стълба за духовен живот), С., 1982, с. 29.

Изображения – авторът, Иван Ж. Димитров. Източник – Гугъл БГ, и миряни, на поклонническо пътуване по светите места. Снимки – личен архив на отец Веселин Арнаудов, от храм Св. Софѝя, гр. София.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-53n

Росен Миланов

3.Перспективи пред Българската православна църква

Това не е животът на християнина и на хората, стремящи се към небето, към духовно усъвършенстване, според Христовите думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Матей 5:48). А хората, които не се стремят към съвършенството и към небето, не принадлежат към Църквата[27].

Положителни инициативи от страна на членове на църквата, макар и рядко, бяха и са налице. Например: книгоиздаване („Тавор“, „ЕТ Кирил Маринов“ и Зографският манастир), беседите и книгите на отец Висарион Зографски, някои сайтове (например „Православен свят“ – Варна[28]), седмицата на православната книга във Варна, Пловдивската православна телевизия, радио „Сион“, определени центрове за събиране на млади православни християни, манастири, които са средища на духовен живот, с високоиздигнати и просветени духовно монаси (като Руенския манастир „Св. Иоан Рилски“ и Дивотинския манастир „Света Троица“), „Чисти сърца“ в Смолян, някои църковни училища (не само за деца, но и за възрастни), комуната за лечение на наркозависими във Варна, приютите на о. Иван, социални кухни към някои храмове. За съжаление обаче, много често на такива дейности Българската православна църква като институция (в частност – нейният висш клир) не съдейства, а дори ги и възпрепятства.

В Българската православна църква днес присъстват много отрицателни явления. Особено вреден и опасен е, на първо място, фалшът. Това явление е типично за светския живот и светските среди, но за съжаление е навлязло дълбоко в църквата[29]. То почти не може да бъде избягнато дори при най-голяма добронамереност; когато пък е търсен, фалшът е неимоверно по-голям. Предпоставки за фалш се намират в самата структура и организация на църковния живот днес. Богослужението, може би отговарящо на нуждите на времето, в което се е формирало, сега в по-голямата си част е неадекватно. Повечето богослужебни текстове са били писани от монаси за монаси, в други времена, при съвсем други условия на живот. Те отразяват различна настройка на мисълта и днес почти всички са чужди на настроенията и духовните нужди на съвременния човек. В резултат на това богослужението е безинтересно за съвременния човек; то не може да увлече духа и ума, думите и изразите почти никога не могат да се почувстват като близки, собствени. В България освен това съществува и престъпно пренебрегваният от висшия клир проблем с езика, който е неразбираем не само за обикновените вярващи, но и за повечето свещенослужители.

Проблемът с фалша изобщо е свързан с духовната сфера, в която стойностите са, много ясно, духовни и като такива могат да се оценяват духовно[30]. Съответно емпиричната оценка на духовността на дадено лице е почти обречена на неуспех. А тъй като липсата на духовност обикновено няма като резултат смъртна или друга заплаха за физическия живот на човека, тя може да остане без последствия години наред, дори до смъртта на нейния (не)носител.

Това се наблюдава отчетливо в живота на Българската православна църква[31].

Съгласно закона за духовната ентропия човешкото общество върви надолу. Съществува и още един закон, забелязван не само от православни авторитети, но и от хора, далеч от християнската вяра – този за ускорения ход на събитията днес. Съгласно тази закономерност днешният свят се движи стремително – разбира се, надолу. Положението в световен план никога вече няма да стане по-добро; престъпленията ще бъдат още по-масови, като детайлите им се усъвършенстват, за да бъдат самите престъпления по-фини. Политическото управление на цяла една страна никога вече няма да бъде в ръцете на достойни хора (макар че това рядко се е случвало и в предходните исторически епохи!), тъй като, колкото и малка да е страната, в нея все пак са съсредоточени огромни природни богатства и финансови капитали, за да бъде оставен на случайността изборът на властта в нея. Същото важи и за всяка една по-значителна поместна църковна организация, каквато у нас е Българската православна църква – най-големият собственик на недвижими имоти в държавата след самата държава. Диктуваният отвън, но получаващ съдействие отвътре процес на поставяне на отговорни постове на клирици, удобни за притежаващите власт и финансови средства, продължава и сега.

Затварянето на очите пред характерни и разпространени днес явления, които по една или друга причина не са удобни за коментар, е друга изключително вредна практика, убиваща възможността за духовен напредък в църквата. Тук биха могли да се изброят само малка част от явленията в съвременния живот: Интернет, Facebook, компютърните игри, другите така популярни средства за комуникация като форумите, блоговете и така нататък; телевизията, рекламите, съвременните филми и сериали; музиката; изкуствените храни и изобщо преобразуването на реда в световен план (така че земеделските и животновъдски стоки да струват много по-малко от произведенията на индустрията, което става причина за обедняване и зависимост на хората и за изкуствени отношения в света) и така нататък. Логично църквата, тласкана по користни причини към средновековен тип живот, е неподготвена за адекватно отношение (отношение, а не просто еднократно изразена позиция!) по въпроси, които неминуемо срещат младия и по-възрастния човек, каквито са тези за съвременните технологии, за отношенията между половете. Същевременно по отношение на материалния живот се проповядват идеи, привидно заимствани от Библията, църковните канони или християнската древност, но напълно чужди на тях. Рисува се нереален и фантастичен (свързан с фантазията) начин на живот и поведение – с неадекватното наблягане на характерни за древността, за други епохи, за друг вид насока на духовния живот добродетели. Тези добродетели днес притежават много условности и се нуждаят от внимателно разглеждане и тълкуване, а по една или друга причина са далечни на днешните християни – например: милосърдие, гостоприемство (в християнски контекст – страннолюбие), любов към враговете, прошка и други. Същевременно пък животът на проповедниците на такива идеали рязко се различава от проповядваното, осъществяването на което би ги довело до бедност и нищета. Високият социален статус на много клирици (от висшия клир, но и от свещенството) предизвиква раздразнение у хората извън и вътре в църквата[32].

Чрез рисуването на фантастични образи на християнския живот става лесно самият той да се превърне в очите дори на поставилите добро начало християни в някакъв вид фантазия. Оттук произтича тоталното неразбиране на духовните закони и непознаване същността на християнското спасение. Крайният резултат – релативизиране на духовните стойности и отнасянето към тях и към всички духовни предмети като към фантазия…

Изключително вредна и опасна е също така назадничавостта. Българската православна църква в лицето на висшите си духовници, както и на други свои представители, не изостава от съвременния технологичен напредък. Така е с автомобилите и другите модерни технически средства, както и изобщо с повечето страни от бита на споменатите лица. Изобщо Православната църква не се е произнесла срещу материалния напредък и нововъведенията; напротив: „Християнството не отрича материалния живот, а го одухотворява[33]“.

Самата църква се ползва широко от нововъведенията в материален план. Дали обаче това е така в духовен план? В съгласие с приведеното по-горе свидетелство за напредъка в областта на религията Църквата трябва да се развива в границите на истината, а нейното учение трябва да се изяснява, да се актуализира във връзка с новите предизвикателства. Такава актуализация и своевременна реакция е необходима, за да не изпадне съвсем Българската православна църква в миманса на обществения живот. И тогава вече ще има сериозни финансови последствия – при настъпването на много по-широко рекламирани философии и доктрини или пък при повсеместното разпространение на нихилизма църквата рискува да претърпи много финансови загуби поради отдръпването на огромни маси от нейните услуги. Наистина, жалко е, че изобщо става въпрос за такива категории, когато се говори за църквата и нейната дейност… Но може би това би била своеобразна шокова терапия за Българската православна църква?!

Основните мерки, които може и трябва да вземе Православната църква в България за промяна в положителен план, са духовни и личностни. Всъщност оздравителен процес в Българската православна църква днес не може да се случи – духът на днешното време не позволява това. Задължителна предпоставка за оздравяване е осъзнаването и признаването на духовната болест, на лошото състояние, в което се намира Българската православна църква – първо на ниво клир, с митрополити, епископи, обикновени монаси и свещенослужители, много от които са обладани от различни нравствени пороци: блуд, дори хомосексуализъм, алчност, невежество, липса на елементарно уважение към хората, неадекватност, наглост, лицемерие…

Но християнската борба не престава и днес. Сега тя е насочена към създаване на „острови“ в обществото и в самите църковни среди. В тези острови, състоящи се от отделни високодуховни личности, е важно активното занимание с чисто духовни дела – разбиране и представяне на красотата и истинността на християнската религия и християнския светоглед, който единствен притежава цялостност и дава съвършен отговор на всички въпроси.

За съжаление, малцина днес са носители на истинското християнство и съответно малцина могат да предоставят на други това християнство… Носителите на истинското християнство са минали през духовен подвиг и са достигнали истински висоти в духовния живот; те са далеч от кариеризма, фалша и самоцелните материални амбиции. Именно затова те притежават духовно познание, което не може да се намери у другите хора. Това духовно познание се отнася не до частни въпроси на богослужението или външната страна на християнството, а обхваща всичко важно и значимо. Духовното познание е разбиране смисъла на съществуващото; то е светоглед, пречупващ всичко и всички през призмата на истината. И само носителите на истинското християнство могат да тласкат църквата напред; само те могат да водят други. За съжаление обаче, истинските християни обикновено са назад в църковната иерархия – това важи с пълна сила за ситуацията в България. И съответно посланието на църквата страда от това…

Едно от най-важните условия за промяна в отношението на Българската православна църква към обществото е смяната на приоритетите. За момента един от най-главните приоритети дори пред добронамерени духовници и обикновени вярващи е строежът и украсяването на храмове и манастири. Възможно е в определени времена и определени ситуации такава дейност да бъде правилна. Но днешното време, особено в най-бедната страна на Европейския съюз, не е такова. Стремежът към материално украсяване и строеж на храмове и манастири произхожда от жаждата за лукс и външен блясък, както и от различен тип мислене, несвойствен за християнството. Това мислене смята човека за преходен и мимолетен и цени построеното от него като надживяващо години и векове, поколения и дори епохи. В езичеството на човешкия живот се гледа като на нещо преходно, а на построеното – като на дълготрайно. Езическият тип мислене, за съжаление, е господстващ в съвременното общество, идол на голяма част от което е така наречената „култура“. В християнството (което днес, очевидно, се забравя) перспективата е противоположна – човекът и неговият дух са по-ценни от материалния свят (вж. Матей 16:26); той е вечен, а материалното може да рухне в един миг, както и ще се случи всъщност в огнения край на този свят (вж. 2 Петр. 3:10[34]).

В стремежа към строеж и украса на храмове днес обикновено се съзира порочно явление. Защо? Във всяка една област съществуват приоритети. Човекът, както и институциите не притежават безгранични ресурси. Още повече това се отнася до Българската православна църква, която сама в лицето на свои духовници опровергава разпространеното мнение за своето богатство и се обявява за „бедна“ във финансово отношение[35]. Ако една институция е бедна, тя би трябвало да степенува разходите си, като постави определени дейности на по-предни места и осигури финансиране най-напред за тях.

Очевидно за Българската православна църква днес една от най-важните дейности е строежът и украсяването на храмове и манастири. Това обаче не среща подкрепа в библейските и светоотеческите текстове и изобщо в духа на християнската религия. Практиката на Новия Завет, в който се намира човечеството и днес, въз основа на думите и примера на Христос поставя материалното на заден план. Христовите ученици, все още неукрепнали и неизраснали достатъчно в духовно отношение, се възхищават от грандиозната постройка на иерусалимския храм: „И когато Той излизаше от храма, един от Неговите ученици Му казва: „Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!“ Иисус му отговори и рече: „Виждаш ли тия големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат“ (Марк 13:1-2). Христос потушава ентусиазма на учениците Си. В същото време Той посочва колко по-ценна е една човешка душа от целия материален свят: „… защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Матей 16:26) В изпълнение на духа на Христовото учение апостолите не се грижели за построяване на грандиозни храмове; когато вече съществувала възможност за свободен строеж на християнски храмове в Римската империя, били строени, наистина, и разкошни църкви, но най-добрите представители на християнството не се занимавали с това, ако то възпрепятствало просветната или социалната мисия на Църквата. Днес би следвало строежът и украсата на храмове да бъде поставен на съответното по-задно място в иерархията на църковните приоритети.

Съществуват няколко проблема, които превръщат строежа и украсяването на храмове вместо в добродетел и похвално дело, в порочна практика и предмет на неодобрение. Първият проблем е източникът на средствата за строежа и украсата на храмовете. Обикновено това са дарения на богати лица – но в България, а и изобщо в съвременния свят, богатството много често не се придобива със законни средства. Така дарителите на църквите обикновено са ненавистни на християните, пък и на хората извън църквата. Те често са спечелили с престъпления парите, част от които дават на църквата. Но дори и да не са придобили своите средства с престъпления, богатите дарители обикновено се оказват потисници и тирани – например като собственици на фирми, които плащат нищожни заплати, а същевременно тънат в лукс и разкош.

Друг източник на средства за материални подобрения са църковните доходи, които обаче са натрупвани от нереално високи цени на църковните стоки и услуги – свещи, календарчета, дори икони и други подобни; треби, тайнства. Ако църквата получаваше своите печалби например от обработването на многобройните си земи и продажба на земеделска продукция, с труда (физически) на свещеници, монаси, дори епископи, влагането на получените средства в строеж и украса на храмове, не би било толкова отрицателно дело. Това обаче не е така.

Днес материалният напредък в църквата – особено поради липсата на достатъчно финансови средства – влиза в конфликт с чисто духовните начинания, каквито са например издаването на духовна литература, стимулирането на написване и превод на такава, създаването и поддържането на Интернет-сайтове (защо не и с чуждоезикови версии?), разделени според аудиторията (предимно монаси или предимно миряни; предимно възрастни или предимно млади хора; предимно хора вътре в Църквата или пък предимно хора отвън, които биха пожелали да се запознаят с християнското учение). Официалният сайт на Българската православна църква[36] съвсем не е достатъчен днес, когато в световен план има толкова голямо количество вестници, сайтове, радиа, телевизионни канали. В рамките на голяма институция като Българската православна църква би трябвало да съществуват поне много сайтове, занимаващи се изключително с вътрешната страна на християнския живот и представящи различни страни на християнството: библейски текст (със съвременно приложение и актуална интерпретация), църковна история, светоотечески съчинения (отново с актуално представяне на светоотеческите послания, във връзка със съвременния живот) и разбира се, сайтове с адекватна християнска позиция за събитията в съвременния свят и техните причини и ход. Пътят пред църквата днес минава задължително през осъзнаване на мисията на словото като една от най-важните.

Заключение

Българската православна църква носи определена вина за своето недостатъчно присъствие в обществения живот. Това става, като тя губи битката със злото на много фронтове – медии, образование. Редица други елементи от живота са от по-голямо значение за хората – компютри, телевизия, вестници, радио и така нататък.

Същевременно в Българската православна църква не се признава огромното поражение – и съответно не може да се очаква подобряване на положението, понеже за това не се полагат съответни старания.

Положителни инициативи от страна на членове на църквата, макар и рядко, са налице. Повечето пъти обаче става дума за отделни, неподкрепени от висшия клир инициативи (просветни и социални). За съжаление обаче, много често в тези дейности висшият клир на Българската православна църква не съдейства по никакъв начин, а дори ги и възпрепятства.

Причините за проблемите в Българската православна църква са синергистични – тоест вътрешни и външни. Външни – защото изборът на ръководни фигури в църквата е контролиран от фактори извън нея. Разбира се, контролът започва да се осъществява от по-рано или пък на други нива – свещенослужители на важни позиции в централни за съответен град храмове, игумени на големи манастири и така нататък. Това не е характерно само за времето на социалистическия строй в България; то със сигурност е започнало много преди това и продължава в пълна степен и сега. Църквата е част от този свят, който се изгражда на привидност и фалш и скоро ще рухне. Така че обвиненията от страна на светските среди към Българската православна църква са некоректни. Едната форма на отрицателно влияние, външната, се смесва с другата – вътрешната.

Причините за сегашното нерадостно положение на Българската православна църква се крият в липсата на истински духовни личности и съответни дела в нея. Политическо и всякакво друго влияние е имало, има и ще има в църквата – по закона за духовната ентропия то ще става още по-силно. И съответно на това се изисква активно противодействие с използване на съвременните технологии, с усъвършенстване на методите, с постоянство и духовна сила. Новото време има нови предизвикателства – на борба с ново зло, в която се включват нови средства. Борбата днес е особено многоаспектна – основната борба е с фалша, буквализма, с назадничавостта, със затварянето на очите пред съвременни явления. Тази борба е трудна, защото се води едновременно не само със злото в света, но и със злото в църквата. Тази борба изисква изявяване на истинското християнство, колкото е възможно по-често: не само с думи, но и с дела, с мисъл, с устрема на сърцето, който да дава и съответни плодове.

_____________________________________

*Източник – http://publicityresearch.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[27]. „Според сравнението, направено от светите отци, еднакво може да потопи човека и вързаният на шията му тежък камък, и торбата с пясък: така еднакво увличат в адската пропаст и смъртният грях, и натрупаните множество малки, простими грехове“ – тоест дребни на пръв поглед грехове, които обаче са отделили отдавна своя носител от съвършения Бог и Неговата Църква, призвана към святост. Игнатий (Брянчанинов), св., Слово за смъртта, с. 143. Това е във връзка с една мисъл на светеца, изказана малко преди това: „Лишени от надежда за спасение са и онези православни християни, които са придобили греховни страсти и посредством тях са влезли в общуване със сатаната, разтрогвайки общението си с Бога“. Пак там.

[28]. http://pravoslaven-sviat.org/

[29]. „… на тях (на повечето съвременни на светеца клирици, което важи и за днешните клирици – бел. м.) е необходимо да запазят многото отклонения за защита на своята изгода“, Игнатий (Брянчанинов), св., Писма, с. 567.

[30]. Вж. 1 Коринтяни 2:14-15: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва“.

[31]. Последната една година след смъртта на патриарх Максим е особено показателна. Хората в църквата, както и тези извън нея станаха свидетели на един много позорен (за щастие, краткотраен) период – управлението (временно) на Софийска епархия от Варненския митрополит Кирил, който почти не притежаваше не само духовни, но дори и общочовешки положителни качества. Не трябва да се забравя, че съществуваше реална опасност и от заемане на патриаршеския пост от този митрополит…

[32]. „… чрез чиновничеството в Църквата е унищожено истинското значение на иерархията, унищожена е връзката между пастирите и паството, а светолюбието, ненаситният стремеж към суетни почести и към натрупване на капитали е унищожил у пастирите християнина, превърнал ги е само в презрени, ненавистни полицаи поради тяхната ненавист към народа, поради техните злоупотреби и безнравственост“ Игнатий (Брянчанинов), св., Писма, с. 569.

[33]. Сергий (Рибко), иеромонах, Възможно ли е спасението през ХХІ век? Превод от руски, Света Гора, Атон, 2003, с. 25.

[34]. Вж. изказването на отец Никанор от Гигинския манастир, в което това е формулирано: „Човече, аз и ти ще умрем; онова (конкретно: направеното в Гигинския манастир; имат се предвид материалните подобрения – бел.м.) ще остане“. Вж. „Вяра и общество“ – 28 септември 2013 година, мин. 32,06–32,09 [Електронен ресурс, към 30 ноември 2013 г.] http://bnt.bg/bg/productions/44/edition/34583/vjara_i_obshtestvo_28_septemvri_2013. Сравни с познатия надпис от времето на хан Омуртаг, когато християнската религия не е била господстваща в българските земи: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил“.

[35]. В стенограмата от пресконференция на Видинската митрополия, дадена през месец март 2011 година, фигурира следното: „В момента Църквата не може да има и социална дейност, защото постоянно е ощетявана, ограбвана и крадена. Всеки иска от нея и мисли, че тя е богата, но за съжаление не е така. Тя е много бедна и средствата, с които разполага, са оскъдни“. Видинска митрополия отправи апел за съпричастност към епархиотите си. [Електронен ресурс] http://dveri.bg/3kux3.

[36]. Всъщност той е официоз, а християнството се нуждае предимно от друг тип слово.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-537

Росен Миланов

Според християнското разбиране съществува дълбоко противопоставяне между Бога и света. „Светът“ в библейски и светоотечески смисъл е противоположност на Бога и означава именно опитът за организация на живота на земята без Бога[1]. От такава гледна точка „цял свят лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), като отдалечен от истинското Добро – Бога. В тази перспектива са и думите на Христос, с които Той ободрява Своите ученици: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Иоан 15:18–19).

При изкушенията на Христос в пустинята дяволът Му предлага: „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое“ (Лука 4:6–7). В известен смисъл след грехопадението властта и славата на този свят са в ръцете на падналия ангел – дявола. Изобщо според християнското разбиране след грехопадението животът на хората се променя коренно[2]. Човекът става подвластен на смъртта и тлението и повлича със себе си цялото видимо творение, на което е поставен като някакъв цар – за да го води и въздига до Бога; така и самият свят става тленен. Човекът вече е слаб и немощен, подхвърлен на действието на природните сили. Неговите грижи са свързани най-вече с материалното; вещественото е много по-близо до очите му и се забелязва значително по-лесно, отколкото духовното и законите и реалностите на духовния свят. В света след грехопадението на човека царят други принципи; най-често физическата или някакъв друг вид сила е ръководният принцип за вземане на властта в него. Възползващият се пък от физическа или друга сила обикновено стои далеч от Бога и добрите намерения. Дори в по-„цивилизовани“ общества ръководният принцип за установяване на власт не е поставен в християнската перспектива на отношенията между Бога и човека, която предполага власт на най-добрите в духовно отношение.

Изобщо „такъв е животът на падналото човечество, чиято изходна черта е самолюбието или егоизмът, поставящи себе си за цел, а всичко и всички за средство. Тук е причината всеки да иска да натрапи своите желания на другия или да го обвърже с тях…“[3]

Християнското учение не приема възможността за построяване на рай на земята – тоест за установяване на справедливи отношения тук, на земята[4]. Християнството в лицето на своите най-добри представители стои настрани от света[5] и обикновено е далеч от амбицията за власт. В определени обстоятелства, разбира се, заемането на властта от високо издигната в духовно отношение личност е било възможно; днес, в Новото време, само на теория това е така, но практиката показва, че заемането на конкретна власт сега е строго контролирано, и то съвсем не в полза на високо издигнатите в духовно отношение личности…

Парадоксално звучи, но е факт, че личностите, които са най-добри и добронамерени и в най-пълна степен справедливи, стоят далеч от ръководните места в този свят. Обстоятелствата в съвременния свят дори са още по-неблагоприятни: „В днешно време се иска от човека сам себе си да учи, сам себе си да подтиква към всяка добродетел (… Спасявай самия себе си[6]!“). Християнството, обратно на популярната днес логика, говори за духовна ентропия, а не за духовна еволюция[7]. Истинският прогрес има други измерения – той е духовен и притежава личностна основа. Именно по тази причина в християнска перспектива не може да се говори за прогрес в съвременното общество. Напротив: „Хората ще създадат такъв начин на живот, такова общество, в което няма да можем да намерим Христа. И това ще бъде краят на историята[8]“.

От обрисуваната тук перспектива Православната църква гледа на този свят. Това обаче не означава липса на каквато и да било реакция; от Църквата се изисква поглед към всеки един отделен човек с неговите преживявания и нужди. Християнството не е колективистична религия и се различава абсолютно от колективистичните идеологии. Християнството говори за персонализъм, за персонална отговорност и за персонално поемане на последствията от взетите решения. И християнското послание е отправено към отделния човек. Не може да се прекрати никога изразяването на християнското послание, насочено към спасението, което в християнството се разбира като духовното изцеление и здраве на човека. Днес, в условията на съвременните технологии, повече от всякога гласът на християнското послание в обществото трябва да бъде силен, настойчив и активен.

Към настоящия момент Българската православна църква е най-популярната религиозна структура у нас. Сега, двадесет и четири години след политическите промени в България, поне външно тя изглежда свободна да осъществява своята дейност и да изразява своето послание. Прави ли го обаче? Какъв е обликът, който притежава Българската православна църква и какви са причините за това? Дали се е променило и дали се променя нещо в нея и по-специално в нейното обществено присъствие?

1.Християнската истина – неизменност и изразяване; злоупотреби с нея

Християнската истина е една и съща през вековете. Това може да се изрази дори с логическо уравнение, основано на библейски текстове: Христос е Истината (вж. Иоан 14:6), а „Иисус Христос е същият вчера, днес и вовеки“ (Евреи 13:3) Християнската истина е „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите“ (Юда 3). Тоест не може да се измисли нещо ново, в качествен смисъл противоречащо на християнската истина. Не е възможно по най-важните въпроси на вярата някога да е било изразявано и разпространявано едно учение, а после то да бъде обявено за погрешно.

Християнската истина е неизменна; тя обаче има своите проявления. Християнството по своята същност не е атракция или някакъв вид допълнение към другите занимания на човека. Християнството е светоглед, следователно позиция по всеки един важен въпрос. Християнската истина, която не е от този свят (както и Христос – Истината, не е от този свят – вж. Иоан 8:23; 18:36), има своето отношение към случващото се в света. Много моменти и аспекти на тази истина се разкриват именно във връзка с актуални събития. Църквата в лицето на най-високо издигнатите в духовно отношение свои личности не е отричала това разкриване на истината. Напротив, разкриването на християнската истина е било основен приоритет в живота им: „Нека при твоето обяснение това, в което преди се е вярвало по-тъмно, да се разбира по-ясно. Нека чрез теб потомството със съзнание славослови онова, което древността е почитала без разбиране. Ала учи същото, на което си научен – за да стане така, че когато говориш по нов начин, да не казваш нещо ново[9]“.

В духовния живот, както и в Християнската църква като цяло, важи принципът за постоянното духовно развитие и дори застоят е вече крачка назад. Това не означава, че в християнската истина има несъвършенство, което постепенно да се преодолява. Не, несъвършенството е в самите хора, те непрестанно трябва да се стремят нагоре и нагоре. Съвършенството е идеал (вж. Матей 5:42, към който истинският християнин се стреми постоянно, не само в рамките на настоящия живот, а и в бъдещия. И то никога не се достига, но отчасти се постига – повече и повече, още от този живот; християнското усъвършенстване е безкраен процес. Разбирането и изразяването на истината в Християнската църква също трябва да се развива и усъвършенства: „Но може би някой ще каже: „Значи никакъв напредък на религията ли няма да има в Църквата Христова?“ Нека има, разбира се, и то най-голям! Понеже кой би бил така завистлив към хората и така ненавиждащ Бога, че да се опитва да пречи на това? Но все пак нека този напредък става така, че да бъде наистина напредък на вярата, а не промяна на нея.

Понеже нали към напредъка се отнася това, че всяко едно нещо се разширява в самото себе си, а към промяната – това, че нещо се преобразува от едно в друго. И тъй, трябва да расте и много и бурно да напредва с времето и вековете разбирането, знанието и мъдростта както на отделните хора, така и на всички, както на единия човек, така и на цялата Църква, но само в своя род, тоест в същото учение, същото разбиране и същата мисъл[10]“.

Много често, преднамерено или непреднамерено, въпроси на канона, на традицията, погрешни интерпретации или дори нехристиянски идеи се представят като част от неподлежащата на изменение християнска истина. Именно такива злоупотреби, съзнателни или несъзнателни, създават неправилен, отрицателен образ на Църквата и на християнската истина, която трябва да бъде пазена и предавана от Църквата. Няколко са полетата, на които съществуват най-широкомащабни злоупотреби: библейският текст, църковните канони, произведенията на църковните автори (с тях злоупотребата е предимно вътре в рамките на църковните среди), традициите.

С текстове от Библията се е злоупотребявало много отдавна – почти от самата поява на библейските текстове. Във времето на земния живот на Христос това достигнало огромни размери – „фарисей“ и до днес остава нарицателно за определен тип хора, постъпващи наглед правилно, а всъщност грешащи (обикновено преднамерено) във всичко. Това дава основания на много християнски автори да говорят за „съвременно (на тях) фарисейство[11]“, което е характерно и за всички исторически епохи. Фарисеите по времето на Христос се хвалели със своето следване на Свещеното Писание (разбира се, на Стария Завет), но това следване било по буква и не съответствало на смисъла на свещения текст.

По такъв начин фарисеите отпреди две хиляди години станали бащи и вдъхновители на съвременния свят, който изкусно създава юридически (буквалистични по своята природа) текстове, лесни за заобикаляне, само и само за да се постигне определена користна цел (оправдаването на престъпник, прикриване на престъпление, дори осъждането на невинни хора[12] и така нататък). Истинското християнство винаги е било привърженик не на „не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6). Библията е и историческа книга, която има своя контекст. Казаното в нея, дори от самия Христос, има своя контекст – то е насочено към конкретни хора, в определена историческа епоха, на дадено географско място. Духът на Христовите и изобщо на библейските думи е този, който остава неотменен.

Злоупотребата с канони, богослужебен ред и външни правила в църковните среди е свързано с друга сериозна болест, която може да се назове с термин от медицината, по-точно на психологията: „черно-бяло мислене“. Това е състояние на психичното възприятие, при което за човека не съществува междинна сфера, няма никакви нюанси. Но разбира се, ситуацията в света е доста по-сложна. Има, наистина, много дела и думи, които не трябва да се допускат в никакъв случай – от християнска перспектива те са несъменено лоши. Но съществуват и много занимания, които в определени случаи, в дадено време и място, за конкретен човек може да не са недопустими, дори може да бъдат полезни и правилни. Освен това в християнството съществуват степени – така се разбират Христовите думи: „В дома на Отца Ми има много жилища“ (Иоан 14:2), както и думите на св. апостол Павел: „…един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Коринтяни 15:41).

Неадекватното или изопачено цитиране на светоотечески текстове е злоупотреба с християнската истина, особено характерна за тесните вътрешноцърковни кръгове. Светоотеческите произведения не се ползват с авторитет в светските среди днес (за разлика от някои предходни епохи) и позоваването на тях в подкрепа на неправилни възгледи не е характерно за публичните изяви на духовници. Злоупотребата със светоотечески текстове се осъществява предимно на енорийско ниво; но там светите отци на християнството се привеждат обикновено с пълно невежество или пък избирателно, като се пропускат неудобни моменти, а се изтъкват други, подкрепящи определена користна кауза. И не се държи сметка за факта, че повечето от светите отци са били монаси и са живели в съвсем различно време, в съвсем различна обстановка и обстоятелства. Техните произведения са били отправяни към различна читателска аудитория. Много от тях са дори писма към конкретни личности, а друга голяма част са трактати пак към лице или група лица. Светоотеческите произведения най-често рисуват живот, много по-висок от този, който живеят днес християните. Но не само това – спецификата и видът на духовната насока (на духовния подвиг) на авторите и читателите на тези произведения във външната си форма (не в духа!) са съвсем различни от тези, към които трябва да се стремят повечето днешни християни. Светоотеческите произведения са съкровищница, богатство, стигнало до нас от далечни векове. И мнозина са откривали и откриват именно като истинско съкровище тези текстове. Те са някакъв вид откровение сред лъжата на съвременния свят, където думите са насочени към временното, обикновено са пълни с фалш – плод на липсата на правилно познание за съществуващото и законите в него, – а много често са и преднамерно манипулативни и лъжовни. Светоотеческите произведения са дух и живот за четящите ги правилно и разбиращи техния дух християни. Светоотеческите произведения могат да се превърнат обаче в отрова, дори при самостоятелна неправилна употреба и много повече при съзнателна манипулативна злоупотреба от страна на друго лице[13].

Днес в Българската православна църква (както и в други поместни православни църкви) отношенията се изграждат върху удобни за клириците модели, характерни за монашеския живот в Египет и Палестина през IV–VI век. За целта се натрапват понятия като „послушание“, „подчинение“ и така нататък и се привеждат неадекватно и не на място различни древни и по-късни текстове, чрез които се преекспонира ролята на духовника като „пастир“ и „отец“. Християнската църква притежава вечно и неизменно учение, което е красиво и сияещо с блясъка на истината. Но това учение не може да се натрапва насилствено върху хората[14], то трябва да бъде разбрано, осъзнато, поддържано и представено в неговия истински вид, с неговия пълен блясък. Това е задължение на клириците, както между другото и на обикновените християни. Ако някой не споделя християнското учение в догматическо отношение, той вече не принадлежи към Християнската църква и се е самоизключил от нея, дори и срещу него да не е произнесена църковна присъда. Но в останалото членовете на Църквата имат възможност да следват различни пътища, стига само техният път да не се отклонява от главния път – Христос (вж. Иоан 14:6). За съжаление, днес в църквата се налагат лични мнения на епископи, свещеници и монаси, които дори често са погрешни и се отнасят към ритуала, към външната страна на християнството. Причината са лични користни стремежи или (най-вече) гордостта и желанието за налагане на собственото мнение. Така другите членове на Църквата не се възприемат като ценни човешки личности и приятели. Това води до изкривяване на цялата същност на Църквата като събрание на изпълнени с любов, високоиздигнати в духовно отношение личности, обичащи Бога, истината, доброто, красивото и стремящи се, доколкото е по силите им, към духовно усъвършенстване.

В християнството има свобода, дори самото християнство е най-съвършена свобода. Но тази свобода сега е на заден план. У православните християните днес се наслагва непрестанно чувство за вина, но най-вече за вина, която е свързана с нарушаването на външни правила, със сигурност второстепенни. В резултат на това днес Православната църква (поне в България) е пълна с малодушни хора, които не са способни на големи дела, не могат да вземат решения и да ги отстояват (при положение, разбира се, че тези решения са правилни). Те не съзнават и не скърбят за това, че са духовно неграмотни, че не се стремят към небесното и вечното, че не творят нищо красиво и добро около себе си, че прекарват времето си в празни, дори откровено лоши начинания, но същевременно оплакват себе си, че не постят както трябва, че „не изпълняват нещата както трябва[15]“ и така нататък. Това обаче е „смиренословие“, а не истинско християнско смирение, което се ражда от духовния труд, от приближаването на човека към Бога, от неговото духовно усъвършенстване, в което той става зряла личност, познаваща законите на духовния живот и съзнаваща своята немощ, виждаща в себе си злото (с което обаче се бори) и същевременно съзерцаваща съвършенството и красотата на своя Творец. „Смиренословието“ – тоест смирението само на думи – се различава коренно от „смиреномъдрието“, тоест от смирението в мислите, в ума[16]. Смиренословният човек, който на думи признава себе си за най-нищожен от всички хора, постоянно се гневи на другите, постоянно ги осъжда и не смята за справедливи случващите му се от страна на хората и по стечение на обстоятелствата неприятности. С това се доказва лъжовността на неговите смирени думи. Всъщност днешните православни християни и преднамерено, и непреднамерено са насърчавани към такъв начин на мислене от повечето свещеници и от висшия клир. Такъв начин на мислене, който не доставя духовни плодове, е удобен за упражняване на тоталитарна духовна власт и съответно за ползване от нея (и в духовен, и в материален план).

Традициите са още едно поле на злоупотреба с християнската истина. Повечето пъти става дума за обичаи и начин на живот, присъщи на други епохи, понякога и на други географски области. Те обаче се представят като задължителни за вярване истини на християнството. Днес дори под много от традициите, представяни като православни, се крият нехристиянски (езически или неоезически) елементи. По такъв начин по-голямата част от традициите са отрицателно явление, вредни са и са опасни от гледна точка на християнския светоглед. Но много елементи на традицията са толерирани от свещенослужителите в България, което допълнително вкарва християнския живот в руслото на средновековен тоталитаризъм. Времето, от което произхождат повечето традиции, е непривлекателно за младия човек, както и за другите интелигентни съвременни хора, които поглеждат през вратата на църквата, без да разбират, че външната форма не винаги е обвързана със същността. Но за много свещенослужители това е удобно, тъй като праща обикновените вярващи в епоха с много по-ограничена свобода. Постига се още един вид поробване, вместо християните да бъдат водени към свободата на приятелството с Бога (вж. Иоан 15:14–15).

2.Посланието на Църквата

Православната църква е призвана да осъществява проповед на вечните и неизменни християнски истини[17]. В християнството под проповед в широк смисъл се разбира не само словесното представяне на християнските истини, но и животът според тях, който може да послужи като образец и вдъхновение за други. Като всяка друга институция, и Българската православна църква има различни страни – всеки един неин представител е отделен човешки индивид; дори един и същ човек има положителни и отрицателни страни, както и различни постъпки в различни моменти от своя живот. Разбира се, едно колосално обобщение не може да бъде правилно, но за съжаление образът на църковната действителност у нас е по-скоро отрицателен. Защо?

Животът на повечето от висшите клирици на Българската православна църква не може да служи за пример и не е проповед за християнството; същото важи и за живота на много от свещениците и монасите. Една от инициативите, които се радват на широко обществено одобрение – приютите на известния отец Иван в Нови хан и село Якимово (област Монтана), не е инициатива на Българската православна църква като институция. Липсата на подкрепа от страна на официалната църковна власт проличава и в други случаи. Особено фрапиращо е това, когато става дума за инициативи на отделни просветени духовници, които нямат обаче висш пост в църковната иерархия. При интервюта, беседи и публични изяви, които понякога се превръщат в тежка борба, не се забелязва присъствие (дори чисто физическо, а колко повече духовно) на висши клирици[18].

Едно от най-проблемните места в отношенията на църквата към външния свят е нейното медийно присъствие, или по-скоро неприсъствие. Към този момент на институционално ниво Българската православна църква не притежава официална телевизия. Пловдивската православна телевизия (ППТВ) наистина не е частна инициатива, а официална медия на Пловдивска митрополия, но цялата Българска православна църква не стои институционално зад нея. Това е недопустимо за институция като църквата на фона на ситуацията през XXI век, когато в световен план и в България съществуват толкова много тематично обособени телевизионни канали.

Православно-християнските предавания в ефира са незадоволително малко. Най-популярното – „Вяра и общество“ на БНТ 1 – не е свързано институционално с Българската православна църква и много често влиза в конфликт с нея, критикувайки нейни решения и действия. И най-старото православно предаване в българския ефир днес – „Иконостас“ (по Нова телевизия) – не е обвързано официално с Българската православна църква, макар че никога не се е изявявало в опозиционен план на нея. Разбира се, тези и другите православно-християнски предавания (които се броят на пръсти) притежават положителни страни, но почти всички имат и следните отрицателни черти: възприемане на православната вяра като крепител на нацията, българската култура и българщината (което е светско разбиране); присъствието (след съответна покана) в предаването на одиозни фигури, изявяващи се в качеството си на специалисти в определена сфера, но преследващи користни цели. В резултат на това не се постигат истинските причини за явленията в църквата и в света, за нерадостното положение на църквата и християните в съвременното общество. Има изключително много духовни причини, които не могат да се разберат без съответен духовен опит и които не могат да се вместят в тясно рационалните категории на участниците в споменатите предавания.

Много от причините за едно или друго явление не биха могли да бъдат доказани по смисъла на светското право, но те несъмнено са налице – това е проблем пред съобщаването им публично и още повече в национален ефир, но всъщност не би трябвало изобщо разсъжденията да вървят в руслото на буквализма.

В средите на Българската православна църква от 2005 до 2008 година съществуваше радио – първото българско православно радио „Сион“ (в Руенския манастир „Св. Иоан Рилски“ – село Скрино, Кюстендилско). Със сигурност има идея за възстановяване на радиото, но това все още не се е случило. С радио Православната църква в България не разполага в този момент и на ниво официална институция Българската православна църква не работи в посока на създаване на радио, което да отразява събитията в нея и в обществото. Така днес България е единствената православна страна без собствено православно-християнско радио…

През 2009 година (сравнително късно) заработи официалният сайт на Българската православна църква, който продължава дейността си и досега. Макар да има слабости, все пак това бе добра (и абсолютно необходима) инициатива. Интернет-сайтове имат и други митрополии в Българската православна църква. За съжаление, има още много да се иска от сайтовете на Българската православна църква. Те могат да са много повече и на тях трябва да се публикуват по-голямо количество християнски извори в превод и оригинал, както и повече актуални съвременни духовни текстове.

В България съществуват, естествено, и православно-християнски сайтове, които не са свързани с официалната църковна структура. Последното, макар да има и положителни страни (повече свобода за инициаторите, авторите и редакторите), все пак е белег за незаинтересоваността на висшето духовенство. Сигурно е също така, че броят и мащабът на дейността на тези сайтове е недостатъчен, както и че техните материали и послание съвсем не винаги са духовни, адекватни, правилни и отнасящи се към същността на християнството.

Положението с печатните медии на Българската православна църква е особено лошо. Понастоящем тази огромна институция притежава само един официоз – „Църковен вестник“ (издаван от 1900-та година). Но „Църковен вестник“ като официоз е зависим от висшия клир и посоката на неговата дейност, и става арена за недуховни съобщения, материали. Разбира се, на страниците на вестника присъстват и статии, свързани пряко с духовния живот, но те не са приоритетни и съответно изданието не може да даде задоволителен отговор на копнежа на християнския дух.

Днес съществува необходимост от много повече печатни медии – вестници и списания. Вместо това изданията намаляват. До скоро Българската православна църква притежаваше собствено списание за богословие – „Духовна култура“, което обаче не излиза повече от пет години, макар да е съществувало от 1920 година, дори и през социалистическо време. Това може да послужи като илюстрация на отношението към християнската проповед и просвета на висшия клир и на обучаваните в същия дух свещенослужители и миряни… На страниците на „Духовна култура“ присъстваха неадекватни, сухи, далечни на истинския християнски живот статии и логично то не предизвикваше интерес – със сигурност списанието не беше катализатор за духовен подем у българските православни християни. Но решението на проблема не е в това, списанието да бъде спряно от печат. Причината, която се изтъква, естествено, е финасова; не може да се разбере обаче как в Българската православна църква не могат да се намерят няколко хиляди лева годишно – разходи само за отпечатването, защото по стара църковна традиция хонорари за материалите (престъпно!) не се изплащат (при положение, че разходите дори биха могли да се възвърнат!). Създаването на периодични издания, технически конкурентни (като изпълнение – цветност, корици, хартия) на светските издания с финансиране за подготовката на материалите е абсолютно необходимо условие за духовен подем в църквата; и евентуалното създаване на такива печатни медии (което изглежда невероятно на фона на сегашната действителност) би било индикация за излизане от настоящата пълна духовна криза. Ако това не се случи, не може да се очаква нищо добро и в другите сфери на църковния живот: поставянето на духовници, избора на епископи, митрополити. Именно затова са абсолютно закъснели и сякаш висящи във въздуха протестите срещу крайния продукт на един вече формиран тип поведение, на една преднамерено и непреднамерено формирана и утвърдена система на живот и мислене. Това не означава да се приемат уродливите форми, които може да приеме този пагубен процес[19], но реакцията би трябвало да бъде далеч по-навременна[20]. Тя не се изразява непременно в протести и други външни действия; дори много по-често реакцията е вътрешна, с бунта на сърцето, който се изявява в още по-силен стремеж към доброто, истинното, красивото – вътре в човека, а когато това е възможно и правилно, и външно, сред хора, които биха го приели.

Българската православна църква носи отговорност и вина за почти повсеместната липса на религиозно образование в България вече двадесет и четири години. Персоналната вина е на нейните висши клирици, но и по-голямата част от народа в църквата, ръководен по деспотичен средновековен принцип, няма правилно разбиране за смисъла на религиозното образование. И в това отношение, за съжаление, е трудно да се очаква нещо градивно от църковните среди. В плуралистично и многорелигиозно общество е недопустимо децата да бъдат учени да се кръстят, да целуват икони и така нататък; не може също така да се говори и за религиозно възпитание. Автоматично една учебна програма с подобно съдържание се превръща в невъзможна за изпълнение и веднага се отхвърля. От недопустимите и неадекватни искания на представителите на Българската православна църква се възползват нейните противници. А аргументът, чрез който би могло да се постигне въвеждане поне в гимназиален курс на предмета Религия (не Вероучение!) е достатъчно авторитетен: просто религията е изключително важна и широка сфера от човешкото познание, дори по-обширна и по-всеобхватна например от философията (какъвто предмет съществува в горните класове на българското училище[21].

В съвременния свят, където непрекъснато се защитава плурализмът, Българската православна църква продължава да говори за „Вероучение“ като название на учебен предмет с цели, задачи и методи, съответстващи на подхода към предмета. Целите, задачите и методите, които прокламират църковните идеолози, са напълно неадекватни в съвременния свят; те може да бъдат подходящи за средновековна страна, в която християнството е ясно обявено за нещо задължително, неподлежащо на избор. Идеология, неприложима към съвременния свят, е лесно уязвима. И може би просто опитите на Св. Синод на Българската православна църква за въвеждане на „Вероучение“-то не са достатъчно настойчиви, така че не е станало факт официално и аргументирано опровержение на такава тоталитарна идеология[22].

Разбира се, за един християнин изборът и следването на християнското учение е най-важният въпрос, от който зависи вечната участ, а дори и щастието във временния живот. Но следването на християнството, което дава отговор на всички светогледни въпроси, е личен избор. Избор, към който човекът може да бъде подбуждан, който може и трябва да бъде „рекламиран“ – защото е единственият правилен избор за начина, по който да се използва човешкият живот. Но християнският живот не се създава, нито се поддържа автоматично. Без желание да се следва доброто, истинното и красивото във всяка една ситуация, при всяко едно дело, дума или дори мисъл, няма християнски живот. Християнският живот не може да бъде натрапван. Той може да даде прекрасни плодове, несравними с нищо друго земно; доказателство за това са християнските светци. Те са били изключително интелигентни[23] и истински герои, като някои в пламенната си любов към Бога са отдавали живота си само и само за да не отстъпят от истината; много от тях са били образовани, някои дори със заплаха за собствения си живот са просвещавали със светлината на истината цели народи; и най-важното: всички те са блестели духовно с красотата на добродетелта.

Но ако християнството се натрапва – особено в ранна детска възраст, – може да се предизвика ненавист, отвращение. Особено ако това се прави с наблягане на външната страна на християнството, която е второстепенна. В съвсем ранна възраст детето наистина няма такава способност за възприемане на християнските истини, каквато притежава възрастният човек с пълна сила на разума и с богат опит. И все пак механичното „заучаване“ на християнските истини – и по-точно на външната страна на християнството – не може да е добро образование и възпитание. Разбира се, и в ранна възраст детето трябва да се учи – чрез пример, чрез отношение, дори чрез жест[24] и доколкото е въможно чрез слово, насочено към същността на християнския живот. А изборът – правен още в такава възраст – остава в детето, което, според християнското разбиране, и тогава е личност. Това е различно от тоталитарното разбиране за „възпитание“, просто защото България е „традиционно православно-християнска страна“ или защото „вярата е крепител на нацията“. Тези удобни клишета няма да издържат на предизвикателствата на съвременния плуралистичен свят, а и вече не могат да издържат. Те са тотално рухнали още сега и причината, поради която все още не са разбити, е това, че православието в България вече е прекалено слаб (на фона на съвременния свят) противник, за да заслужава такъв труд… Поражението се вижда навсякъде – в телевизията (пълна с антихристиянски по своя дух канали и предавания), във вестниците и Интернет, по улиците, в учрежденията, навсякъде в обществото, а образователната сфера е само едно от доказателствата за това.

Неправилното разбиране за религиозното образование от страна на висшия клир, както и от страна на свещеници и обикновени вярващи е свързано с погрешната постановка за същността на християнското послание. В Православната църква днес цари средновековен тип мислене, според което християнската вяра може да бъде натрапвана по силата на обичая: една държава е християнска (в новата версия у нас – православна), а християнската вяра (у нас – православната вяра) е крепител на нацията и заради това трябва, по силата на тази логика, да се осъществява проповед на християнството (у нас – на православието) навсякъде – включително и в училищата. Такава логика е удобна за висшия клир, както и за обикновеното свещенство в България; отказът от нея би довел до отлив от услугите (треби и тайнства) и стоките (свещи, икони) на Българската православна църква. В резултат на това би се стигнало до изваждането на църквата от ролята, която има тя сега; загубата на власт пък би станала причина и за огромни финансови загуби… Логиката на средновековното тоталитарно мислене за църквата като институция, която е призвана да християнизира с огън и меч (в съвременния свят огънят и мечът са, естествено, различни – изтънчени и фини, но не и истински духовни), се основава на възприемането на християнската вяра като нещо външно. В този случай тоталитарната логика влиза в съвместна работа със статистическия подход, така свойствен на света днес. Християните се броят[25] по числото на кръстените и в удобство на „системата“ се премълчава догматическият факт, известен от Свещеното Писание, че „има грях за смърт“ (1 Иоан 5:16), който отделя неговия носител от Бога. Такива грехове „за смърт“ пък са сред най-разпространените днес[26]: например блуд, прелюбодейство, ерес (във формите на приемане на най-различни нехристиянски възгледи като карма, превъплъщение на душите, тъждество на останалите религии и техните богове с Бога, който изповядва православно-християнската вяра, еволюционисткото отричане на Бога като творец на света и човешкия живот) и така нататък. Съществува и друга страна на въпроса – човешкият живот е пълен с различни избори, които трябва да се правят всеки ден, всеки час, всяка минута. В една много малка част от съвременните хора тези избори и насоката на техния вътрешен живот и външната им дейност е към красотата и истината на Божественото съвършенство. Повечето хора, огромната част от хората днес не действа по този начин; ръководен принцип е егоизмът, който не зачита другия, не се стреми към истината и доброто, а дори не може да предостави и щастие на собствения си носител, тъй като щастието на човека се крие другаде. И по тази причина човешкият живот днес се е превърнал в една непрестанна трагедия на бедност и мизерия, от една страна, и на лукс, разкош и безжалостен егоизъм, от друга, на постоянни любовни разочарования, свързани с несъгласия и раздори и изразяващи се в семейни и несемейни разстройства и трагедии, които завършват с развод (при сключен брак) или просто с болезнена раздяла…

_____________________________________

*Източник – http://publicityresearch.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Светът е животът на човеците на земята единствено за земята, единствено с цел удовлетворение на собствените греховни желания, с цел плътско наслаждение, с цел веществено преуспяване, с цел, напълно противоположна на онази висока и всеблага цел, с която човекът е поставен от Бога на земята“. Игнатий (Брянчанинов), св. Аскетически опити, Превод от руски. Част II. Света гора, Атон, 2005, с. 576–577. „С думата „свят“ се означават онези хора, които водят греховен живот, противен на Божията воля, живеят за времето, а не за вечността“. Игнатий (Брянчанинов), св., Принос към съвременното монашество. Превод от руски. Второ издание, Света Гора, Атон, 2008, с. 359.

[2]. …животните (както и човекът) били различни до Адамовото престъпление! Серафим (Роуз), отец, Бытие: сотворение мира и первые ветхозаветные люди. Перевод с английского. Москва, 2004, с. 424.

[3]. Теофан Затворник, св., Какво е духовен живот и как да се настроим към него? Превод от руски. София, 1997, с. 7.

[4]. Може да се зададе риторичният въпрос: „На Него, на въплътения Бог, светът не въздал справедливост (като Го разпънал на кръст след привиден съдебен процес – бел. м.); ние ли да я търсим от света?!“ Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I. Превод от руски. Света гора, Атон, 2005, с. 421.

[5]. „Християнската духовност се формира в ревностния стремеж за придобиване на вечното царство небесно, стремеж, чието начало се поставя с превъзмогването на този временен свят“. Серафим (Роуз), йеромонах, Православието и религията на бъдещето. Превод от английски. София, 1997, с. 262.

[6]. Паисий Величковски, св., Полски кринове: Слово 33 (Превод от руски. Света Гора, Атон, 1999, с. 82). Същото повтаря и св. Игнатий (Брянчанинов) († 1867), знакова фигура на християнството в Русия през XIX в.: „Себе си спасявай! Блажен ще бъдеш, ако намериш един верен сътрудник в делото на спасението: това е велик и рядък в наше време Божи дар“. Игнатий (Брянчанинов), св., Отечник, Минск; Москва, 2000, с. 634.

[7]. Вж. Рафаил (Карелин), архимандрит, О духовной ентропии [Електронен ресурс, към 25.11.2013 г.] http://karelin-r.ru/duhov/54/1.html.

[8]. Кураев, дякон Андрей, За нашето поражение. Превод от руски. София, 2001, с. 7–8.

[9]. Винценций Лерински, св., Коммониторий I (22). Превод от латински. – В: списание „Духовна култура“, кн. 8, 2005, с. 3.

[10]. Винценций Лерински, св., цит. съч., с. 3.

[11]. Предмет на това е статията на св. Игнатий (Брянчанинов) „Фарисеят“. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I, с. 407–428.

[12]. Например във времената на комунистическия режим на територията на Русия и на други бивши социалистически страни. Неслучайно съществува ден – 23 август – за отбелязване жертвите на комунизма, които по официална статистика са между 85 и 100 милиона! Голям брой съдебни процеси тогава са били така манипулирани, че дори с физически страдания се е изтръгвало признание за антисъветска дейност (и у невярващи хора) и те са били обявявани за врагове на държавата…

[13]. Такива злоупотреби, за съжаление, се случват във всяка поместна православна църква днес. Особено големи размери те добиват в края на 90-те години на XX век в Руската православна църква, когато тя се произнася срещу проявите на така нареченото „младостарчество“ – тоталитарно отнемане на свободата на християните под предлог на осъществяване на духовно ръководство от светоотечески тип. Вж. Определение Священного Синода об участившихся в последнее время случаях злоупотребления некоторыми пастырями вверенной им от Бога властью вязать и решить. [Електронен ресурс] http://pagez.ru/olb/069.php. Предмет на опровергване на такива злоупотреби са много книги и статии от съвременни руски автори; на български: Владимир (Соколов), свещеник, Младостарчеството и православната традиция. Превод от руски. София, 2006; Стоицов, Валери, Традицията в Orthodoxia Byzantino-Slavica за духовно ръководство (старчество): pro et contra (aнализ на едно от направленията в християнската аскетика днес). В сборник „Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива. София, 2010, с. 296–334. В Гърция срещу „духовния тоталитаризъм“ пише монах Михаил (Хаджиантониу), от когото на български е преведена една книга, донякъде посветена на този, а още повече на друг проблем в църковната среда днес – затварянето на очите пред широко разпространени явления и проблеми в съвременни свят (за това ще стане дума по-надолу в настоящата статия): Михаил (Хаджиантониу), монах, Сексуалното възпитание в Православната църква днес. Превод от гръцки. София, 2007.

[14]. Вж. Атанасий, митрополит, Евангелието не се чете насила,[Електронен ресурс, към 30.11.2013 година] http://dveri.bg/9p63q.

[15]. Често срещан израз в тоталитарните църковни среди. Но християнството не е сбор от предписания, а живот с Бога и стремеж към съвършенство!

[16]. За разликата между смиренословие и смиреномъдрие пише св. Игнатий (Брянчанинов) в статията си „За истинското и лъжливото смиреномъдрие“. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I, с. 562–572.

[17]. „И тъй, идете, научете всички народи…“ (Матей 28:19)

[18]. Например при беседите на иеромонах Висарион Зографски във връзка с учението и дейността на Петър Дънов и Ванга през 2011 година.

[19]. Изразяването на истината със средствата на съвременните технологии е особено необходимо днес. Просто защото духовен вакуум няма. Или човешкият дух е зает с нещо полезно, голямо, високо, утвърждаващо него и други в доброто, или е зает с друго, което само по себе си може и да изглежда неутрално, но все пак заниманието с него е зло. Съществува следният евангелски текст, отричащ духовния вакуум: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото“ (Матей 12:43–45). Днес в православните среди почти повсеместно се забравя предупреждението на св. апостол Яков: „И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави“ (Яков 4:17).

[20]. Пример е настоящият избор на Варненски митрополит – реакцията е закъсняла и предизвиква въпроса, къде е бил досега църковният народ? Може би именно това се цели от страна на някои висши клирици и обикновени свещенослужители – църквата наистина да има колкото е възможно по-малко истински членове (за да не се борят срещу злото в нея и по такъв начин „да не създават проблеми“), като същевременно огромните маси не се отказват от църковните стоки и услуги? Ключов момент в такава стратегия би било унищожаването на просветата и християнската проповед. А нали това именно се наблюдава днес?…

[21]. Апологетите на християнството използват аргумента, че никъде на земята не може да се открие племе или народ, който да няма, макар и бегла, религиозна представа (а племена и народи без развита философия съществуват).

[22]. Средновековният тоталитарен метод в религията е давал и продължава да дава отрицателни резултати – някои от тях с огромни последствия в исторически план. Това е една от причините за Реформацията – Мартин Лутер получава отвращение от едно средновековно-тоталитарно християнско възпитание. В историята има и друг пресен пример – този на Сталин, който бил завършил семинария, а станал най-отявлен гонител на християнството.

[23]. Вж. Атанасий, митрополит цитираната статия [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/9p63q: „Истинската интелигентност е да разбереш, че имаш 80 години и трябва да ги използваш за вечността. А истинската глупост е да имаш 80 години и да мислиш, че ще живееш вечно на тази земя“.

[24]. Вж. Андрей (Конанос), архимандрит, Святост в ежедневието. [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://pravoslaven-sviat.org/2013/10/02/edin-obiknoven-den/: „Можеш ли да ядеш един портокал и да предаваш Божията благодат на другия до тебе? С просто държание и живот? Можеш ли да чистиш фасул и лук, да пържиш, да готвиш, да бършеш с парцал, децата да гледат телевизия в хола и ти да минаваш и да казваш: „Вдигни си малко краката, детенцето ми, да избърша и тук!“ и децата да чувстват, че покрай тях е минал тих повей, любов, милувка, добродушие, духовност, която излиза от шума на прахосмукачката? Духовност, която излиза от чините в кухнята, от начина, по който ще отидеш да простреш дрехите? От начина, по който паркираш колата и детето ти от прозореца те вижда, че отваряш и затваряш вратата и че носиш покупките от супермаркета или да спираш на бензиностанцията да заредиш бензин? Тази духовност прелива от всичко това, от всичко, което правиш, от всичко, което говориш, от всичко, което не казваш, от начина, по който си миеш зъбите и децата виждат как слагаш четката за зъби на мястото ѝ и не се нервираш, ако нещо се обърка в твоите неща. Нещо е паднало на земята, навеждаш се с усмивка да го вземеш, с хумор, с хладнокръвие и с оптимистично настроение – това е духовност. Това е голямата ни заблуда, голямата ни грешка, че сме ограничили духовността само до няколко дяла в живота ни, изкарали сме я от нашето ежедневие и живот и сме забравили, че всичко е духовно“.

[25]. В тази връзка е и сериозната тревога за липсата на задължителност при попълване на графа „религиозна принадлежност“ на последното преброяване на населението в България: вж. Светият синод призова православните християни да заявят своята религиозна принадлежност (от 08.02.2013 г.). [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/adfhy; и Паунов, Николай, Ще ни излезе ли бройката? (от 08.02.2011 г.) [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/3krad.

[26]. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Слово за смъртта. Превод от руски. Света гора, Атон, 2006, с. 141.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-52O

Следва…

Росен Миланов

Християнското послание може да даде отговор на всички светогледни въпроси, които са най-важните за човека. Може би не всички хора целенасочено търсят отговор, но със сигурност трябва да го намерят и съзнателно или не отговарят по някакъв начин в живота си.

В съвременния свят съществува положителна тенденция по отношение личните преживявания на човека. Днес в свободния свят трудно някой би могъл да бъде измамен с колективистична идеология[1]. Сега хората търсят своето щастие – например когато харесват или не харесват нещо. И на тях трябва да се говори за личното им щастие, за това, къде могат да го открият. Темата за човешкото щастие пък е свързана със смисъла и целта на техния живот. Тази задача стои пред Църквата през цялото нейно съществуване. Посланието на Църквата най-често започва именно оттам – християнството дава отговор за смисъла на човешкия живот, за смисъла на нашия живот, като го поставя в перспективата на Божествената вечност. И християнството е единственото, което може да даде правилния отговор.

„В перспективата на земната история не се очаква световно-историческо тържество на Евангелието, а световно господство на антихриста[2]“. Но това означава ли, че Църквата трябва да стои безучастна и само да чака края на този свят? Всъщност какво е християнското разбиране за живота в този свят и за посланието на църквата към отделния човек? И какъв израз трябва да има това послание днес?

1. Силата и красотата на християнската истина

Християнството е нещо висше, нещо скъпоценно и не е далеч от никого; но то трябва да бъде избрано, усвоено и запазено с цената на много усилия. „Човек не се ражда християнин, а става такъв след раждането[3]“ – със съзнателен избор, с живот, съответстващ на избраната цел. И християнският живот е най-прекрасното нещо, което може да му се случи: „… всеки ден и всяка нощ ще има нещо ново, което ще обновява и разкрасява живота ти. Ако наистина търсиш Христос, тогава ти обещаваме, че животът ти ще бъде красиво и интересно приключение[4]“. В християнския живот се съзират неподозирани духовни реалности, разбират се неочаквани неща. От позицията на духовното познание, което може да се придобие в християнството, всичко наоколо при¬добива друг, истински смисъл и друга, истинска цел.

Християнското и в частност православното послание е достатъчно красиво и не се нуждае от допълнително разкрасяване, от раздуване, от лъжа, нито от принуда: „Православието не означава да се принуждаваш да правиш нещо насила. Това, което вярваме, е нещо изключително свободно. Нещо изключително красиво, изключително аскетично, строго, но в същото време много свободно[5]“. Християнското послание се нуждае единствено от адекватно представяне и по-точно – от адекватно представяне на конкретни негови страни, изясняването и подчертаването на които е необходимо в определена ситуация.

Изразяването на християнската истина не става с гръмки слова, такова мислене е погрешно и предпоставя неправилни действия (каквито често се наблюдават днес и са се наблюдавали преди). Изразяването на християнското послание се извършва правилно, когато е естествен израз на преживяваното вътре в християнската душа.

Християнското разбиране за проповедта не я поставя в тесните рамки единствено на словесния изказ: „Не само с думи може да се свидетелства за Христос. Възможно е у човека да е събрана толкова много сърдечна светлина, че чрез добрината и добротата му хората да разпознават Небесния Отец (вж. Матeй 5:16)…[6]“ От най-високо издигнатите православни автори се говори за „мисионерството на личната святост, на личното помирение и сприятеляване с Бога, на личната молитва и благодат[7]“. Но разбира се, устната и писмена¬та, а днес и аудио или визуалната (чрез средствата за масова комуникация) проповед на християнството може да бъде най-ясна и е задължителна част от мисията на Църквата в света. Ала не всяка проповед, която се представя за християнска, е еднакво полезна и еднакво важна; дори много от проповедите, които се наричат християнски, са далеч от вътрешната същност на християнството и се занимават с несъществени, външни страни на християнския култ. В такива случаи се забравя висотата на християнството, неговото несравнимо с нищо друго величие, което се крие в истинността му: „Християнството е несъвместимо с езичеството не на ниво треби, а на ниво проповед, философия. Нашите треби се харесват на всички. Всички, които се занимават с магия, идват за богоявленска вода. Дори атеистите идват да се венчаят. На езичниците не се харесва нашата философия. Езичниците ги дразнела апостолската проповед. А ако я нямало проповедта, нямало да има и конфликт на Църквата и империята. И те заедно биха тънали в общоезическото блато[8]“.

Християнското послание, което е изразяване на вечната истина, търси човешките сърца, които копнеят за нещо по-високо, за истинското добро и истинската красота. Християнското послание е необходимо за тези сърца: „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?“ (Римляни 10:14)

2. Излизане от средновековно-тоталитарния тип мислене и действие

Понастоящем в Българската православна църква, както и в почти всички други Поместни православни църкви преобладават средновековен и тоталитарен тип отношения[9]. Обликът, който притежава институцията на Право¬славната църква не само в България, но и почти навсякъде другаде, е силно негативен, като факторите за това са и вътрешни, и външни: „… модерното общество успя по един много умен, обмислен и успешен начин да изолира Църквата в периферията си, давайки ѝ почетната титла на културен паметник и традиционен фолклор. В същото време я обяви за убежище на всякакви проблемни хора, които не могат да живеят нормално в обществото, тоест за един вид социално заведение, което трябва да бъде търпяно като останалите подобни на него, защото е полезно за човешката дейност[10]“.

Оздравяването предполага като задължително условие осъзнаването на собствената болест и слабост и минава през два следващи етапа. Първият е отказът от порочните практики, прилагането на които може някога дори да е имало добри резултати. Вторият етап от оздравяването на църковния организъм би се осъществил чрез прилагането на всички възможни (разбира се не престъпни и порочни) средства за изразяване на християнското послание. Насочването към човешките сърца, които копнеят за нещо по-висше, но все още не знаят къде се крие то, е основна мисия на Църквата. И днес „има все още много добросърдечни и достойни хора. Но въпреки доброто качество на нашия материал, Православната църква още един път в историята си доказва своето отсъствие и губи големия си шанс – да оползотвори тези красиви и честни сърца[11]“.

За съжаление, днес в православните среди често се среща отказ от християнска проповед. Причините за това са няколко. Първата е липсата на любов към самото християнство (колкото и парадоксално да е това!): „Егоцентричният и самодоволен живот, който водят повечето от днешните „християни”, е станал толкова повсеместен, че в резултат те се оказват далеч от каквото и да било разбиране за духовния живот[12]“.

В православните среди съществува определен страх от християнската проповед, тъй като в исторически план тя е дискредитирана от прозелитизъм и пропагандаторство. Но наред с това в православните среди е налице и страх от просветата. В повечето случаи страхът от просветата е на несъзнателно ниво – ограничени клирици проповядват придържане към старото поради страх от промяна, поради страх от нарушаване на нещо, което те смятат за свещено и непоклатимо, а което всъщност е второстепенно, част от външната страна на християнството.

Има основания да се смята обаче, че съществува и по-тежка форма на противене на опитите за православно-християнска просвета. Тя е свързана с действията на внедрени в църковната структура лица с антихристиянска насоченост, както и с действията на други неморални, алчни, подкупни и престъпни фигури. Не е тайна, че в църковната организация (не само у нас, но и в другите православни страни) присъстват рушители, които с действията си се опитват да подкопаят Църквата отвътре. И това не е явление, характерно само за времената на социализма в България и източния блок; то нито е започнало тогава, нито пък е вече история. В църквата са се поставяли и се поставят много клирици, непринадлежащи с духа си към християнството[13]; такива клирици са подвластни на разврат, хомосексуализъм, (много често) на престъпления от финансов характер (присвояване на пари, облагодетелстване със служебно положение и други). Чисто практически тези дела са несъвместими с християнските ценности и не е възможно обичащите ги да жадуват за християнските добродетели. По законите на духовния свят любовта към мрака е извор на ненавист към светлината[14]. Ето защо християнското слово и проповед е ненавиждано и преследвано дори вътре в самата Църква; от такива духовници може да се толерира само слово за несъществената външна страна на християнството (история на храмове, стенописи, икони, отразяване на богослужения и други публични изяви). На почит в Българската православна църква днес са сервизни дейности по поддръжка на установения порядък, носещ финансова печалба за висшия клир и свещениците; дори и почти всички монаси са въвлечени в материални дела, които често превишават техните физически сили[15]. По такъв начин се потиска заниманието с духовното (за разпространение на християнското слово).

Във всеки случай неразбирането на мисията на Църквата е осъдително и причинява огромна вреда на православното християнство днес: „Излиза, че Господ Сам трябва да тръгне по улицата. Ние пък ще почакаме в двореца, докато Царят доведе при нас онези, които намери навън (вж. Лука 14:23 – бел. м.). (…) И ето такъв вид апология на собствената бездарност и леност се смята за благочестиво разсъждение[16]“. Ако апостолите бяха постъпвали по такъв начин, „те щяха да ограничат своята проповед с тесния кръг на спонсорите, щяха да си уредят добри кумовски отношения с местната администрация, щяха да построят двайсет храма със златни куполи. И щяха да седят, чакайки някога да дойде някой, желаещ да му се извърши треба. И тук историята на християнството би приключила[17]“.

Следователно отказът от пасивност е задължителна крачка за промяна в Църквата. Промяната пък се извършва на личностно ниво. Първо се започва с отделния член на Църквата, за да може да има и оздравяване на целия организъм[18]: „Най-хубавият принос в този свят е да имам нещо здраво в себе си и да мога да го дам на теб[19]“. Оздравяването е условие за придобиването на нов облик на Църквата, както и за съответни плодове в нейната дейност.

Истинската християнска проповед не пренебрегва Бога и високите християнски истини, но не се и натрапва: „Човек не променя живота си насила, нито детето си, нито жена си, нито мъжа си, нито колегата си. Не можеш да наложиш доброто на другите, а само на себе си[20]“. Християнската проповед започва с това, което е най-близко до слушателя, и се занимава с вечността, със смисъла на съществуващото и на човешкия живот. Едни от първите стъпки по посока на оздравяване на църковния организъм са постигането на адекватност на църковното поведение в условията на съвременното общество и използването на съвременните средства за масова комуникация за целите на християнското послание. Животът в света се променя колосално с всеки изминал ден, с всеки изминал час, дори с всяка изминала минута. Никога преди в световната история не е имало такъв шеметен процес; темповете на движението в съвременността са несъизмерими с тези дори преди век… Съответно на това и посланието на Църквата трябва да се актуализира бързо и постоянно – разбира се, не в своята същност, а във формите, в начина на изразяване.

3. Откритост и активност

Църквата не е само институция; ако на нея се гледа само като на някаква организация, в душата се създава духовна смърт[21]. Тази смърт не може да има живоносни плодове. Именно затова Църквата трябва да бъде активна. И истинските християни в лицето на светците и техните днешни последователи не се страхуват от активността: „Ако си православен, не се страхуваш от търсенето. (…) Светците са ходили не за да преподават православието, а живеели Христос и Него преподавали на другите и ги обезоръжавали. (…) Ако имахме светци, те биха се осмелили и биха говорили. Те обаче нямаше да рискуват да загубят нещо, защото биха имали Христос в сърцето си. Те не биха общували формално… [22]“ Условието за проявяване на духовна смелост и съответно за активност е в опитното преживяване на християнската истина и в личното общуване с Бога: „… за да следваш събитията по правилния и здравословен начин, трябва несъмнено да притежаваш Христовата истина. Само този, кой¬то има истински опит от всемогъществото на Христос и непобедимата сила на Неговата истина, скача без страх (а дори и със страх) във всекидневните събития и ги променя[23]“.

Откритостта на Църквата не се изразява в отвореност за отговор на всякакви нападки, провокации и несъществени въпроси. Тя не е реакция срещу всичко отрицателно, което се сипе в света срещу християнството. Разбира се, реакция и заемане на позиция понякога, дори често са необходими чрез така наречените официални становища, решения, определения. По-важно е обаче непрекъснатото свидетелство на извисения християнски дух, който не прави компромиси със злото и с потъпкването на истината. Ако у членовете на Църквата не присъства пълно, дълбоко преживяване на християнската истина и нейната красота и уникалност, не би могло да има и такава убеденост от страна на самата Църква (като организация). Без лично преживяване християнското слово не би притежавало сила, защото ще принадлежи на този свят и на временното и по нищо няма да се различава от повърхностните и клиширани думи, които ежедневно се произнасят по телевизията и радиото и присъстват в печатните медии и интернет. Верният път е отвътре навън, тоест, „като имаме правилен поглед както върху доброто, така и върху лошото в света, ние ще можем да носим в себе си и да запалваме у другите светлината на православния светоглед, който е православен възглед върху целия живот, а не само върху тясноцърковните въпроси[24]“.

Предметът на християнското слово е особено важен. В днешния свят е налице някакво „масово съзнание: съзнание, лесно за манипулиране, търсещо не Истина, а думи, данни и информация[25]“. Но християнската проповед не може да бъде само на интелектуално ниво; тя се насочва и към сърцето на човека, към неговите най-съкровени чувства и желания. Съвсем не всичко, което днес се представя за църковна проповед, за богословие и така нататък, е истинско християнско слово: „… толкова много църковни публикации се занимават с „непроблемни“ неща като местна енорийска дейност или историческа носталгия, вместо с въпросите и тегобите в сърцата на мнозина[26]“. Истинското християнско слово е насочено към висшето, небесното. От такава перспектива то разглежда събитията на земята и има отношение по всички светогледни въпроси.

Огромна роля има начинът на излагане и представяне на християнското слово[27]: „Православието означава да знаеш как да кажеш на другия това, което искаш да му кажеш, и в подходящия момент той да го приеме, без да го отхвърли. (…) Трябва да кажем правилното по правилен начин, за да може неговата душа да го приеме и да не се възпротиви[28]“. Крайностите на сухата теоретичност и на бунтарския плам не могат да се толерират в християнската проповед. Тук нямат място също така и статистизмът – стремежът към „информация“, вместо към истината, стремежът не към цялостен поглед върху човека и света, а към повърхностно разглеждане на заобикалящата ни действителност, в което хората са бездушни цифри, бройки, а чувствата, мислите и желанията им (тоест цялостният живот на техния дух) се представя в показатели и се сковава в тесните рамки на анкети, тестове и така нататък. В християнството, напротив, водещ е духът, а не буквата (вж. 2 Коринтани 3:6). И текстовете и словата на истинското християнство са живи и действени (вж. Евреи 4:12), способни да подтикнат към духовна промяна.

Християнското послание трябва да има и правилна посока. Християнското послание (на словесно ниво) не може да бъде изразявано навсякъде и без оглед на обстоятелствата. Правилното разбиране и употреба на християнската проповед се отнася към нейната адекватност. Общото правило е проповедта да се насочва към търсещите истината и желаещите да я чуят и приемат. Без наличието на такова желание проповедта е безсмислена (вж. Матей 7:6: „… не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и като се обърнат, да ви разкъсат“).

4. „Острови“ на истинското християнство

Днес между истинското християнство и това, което се нарича „богословие“ или пък „църковност“, съществува огромна пропаст. В така нареченото „богословие“ обикновено има промяна на самото понятие за християнство, за православие: „Цялото православие е променено в поредица от невероятно важни „проблеми“, до чиито „отговори“ достъп имат само някои от академичния елит[29]“. Вътре в православните среди „над всичко е надвиснала тежка „църковна“ атмосфера, която задушава много нужната свежест[30]“. Така възниква нужда от създаването на „острови“ на истинското християнство в самата Църква.

Проповедта на християнската истина има за основа несъгласието със злото, желанието за творене на нещо красиво и добро. Християнинът се пита: „Как да се чувствам, когато славата на православието се топи, злото триумфира…?![31]“ Противодействието на злото е основна черта на християнството, и в частност на православието: „Всеки човек забелязва в православието (осъждайки или възхищавайки се) поразителното нежелание да се огъва под вятъра на съвремеността и да се пренаглася според вестникарските и модните изисквания[32]“. Желанието за творене на нещо добро и красиво е присъщо на извисения християнски дух през всички векове. То е основна черта на православното християнство. Желанието за нещо по-високо, истинно, красиво и вечно не се изразява само в изграждането на величествени храмове и манастири; напротив – дори много по-често великите личности на истинското християнство са въплъщавали съзерцаваната от тях небесна красота в слово. Това слово е било до голяма степен устно, но и записаните християнски слова притежават значителен обем. И зданията, които в древността може би са изглеждали величествени, след това, рано или късно, са се превърнали в руини – независимо дали при нашествие на противници, или пък по силата на природните закони. Дори християнски храмове на места, смятани за свещени, векове наред са се намирали и се намират под политическата власт на друговерци. Но християнското слово в Свещеното Писание и в творенията на светите отци на Християнската църква остава и до днес. И то, като съдържащо и изразяващо християнската истина, е най-ценно богатство на Християнската църква. Християнското слово в светоотеческите творения е израз на богат духовен живот, на искрена любов към доброто и истината. Времената на създаване на тези творения от чисто техническа гледна точка не са били така благоприятни за писане и разпространение на написаното, като днешното време. Сега християните са длъжни да имат много по-богати плодове по отношение на словото – съответно на несравнимо по-богатите възможности, които предоставят днешните технически средства. Поръчението на Христос към Неговите непосредствени ученици, а чрез тях и към всички бъдещи Него¬ви последователи е: „Идете, научете всички народи…“(Матей 28:19)

Пътят на мигновено налагане на външна принадлежност към християнската религия[33] е съмнителен, неправилен – той почти никога не се увенчава с успех. Именно затова проповедта за външната страна на християнството е толкова противопоказна на целта на християнската мисия; в световната история такава проповед неведнъж е избирала дори насилствени средства. Не, християнството не може да бъде натрапвано; то е изключително високо, изключително красиво, но човек трябва да се убеди в него с личния си опит, който започва от избора, от насоката на вътрешния стремеж – или към истина¬та, или към лъжата. Този избор е най-важният в човешката история като цяло и за човешката личност в частност и се осъществява у всеки един разумен човек, във всички исторически времена, по всички географски места.

Днешните представители на истинското християнство, колкото и малко да са те, са призвани към проповед, която да извира от личния им опит на общение с Бога. Християнското слово, плод на личен опит, единствено притежава сила и жизненост; то прилича на течаща (жива) вода (вж. Иоан 4:10-11), от която могат и други да утолят жаждата си. Личните убеденост и опит в истинността на християнството е и първото условие за силата на християнската проповед. А тази проповед се осъществява всеки ден и всеки час. Тя намира израз в отношението към всеки един човек, с когото християнинът се среща; тя се отпечатва в неговите служебни задължения и в неговото свободно време – дори със самия избор как да се прекара то. Тук се вижда най-ясно какво присъства в сърцето на християнина – дали любов към вечността и небесното, или привързаност към земното, материалното, даже към злото, към низките развлечения и така наречените „удоволствия“. Истинският християнин проповядва с всяка своя обноска, с всяко свое действие, с насоката на духа си. От духовната личност се излъчва високо достойнство; тя притежава смелост и остава спокойна във всеки момент; духовната личност, истинският християнин привлича към себе си. Само представителите на истинското християнство могат да покажат адекватно красотата и величието на християнския живот и така да привличат други към него. За съжаление, те са задушавани (умишлено и неумишлено) от света и от Църквата като институция, в лицето на нейни клирици или обикновени вярващи. Енергията и ентусиазмът на истинските християни днес се потиска, но това не трябва да ги разколебава. Напротив, от това тяхната отговорност става още по-голяма.

Заключение

„Църквата винаги благовести Божията любов в света, както и че решението на човешките проблеми е Самият Бог и царството Божие…[34]“; но правилното преживяване на християнството днес е далеч от почти всички така наречени „православни“ – не само от обикновените граждани на България, които се афишират като православни, но в действителност не живеят по съответен на¬чин, но и от клириците и пребиваващите в църквата лица. Това става ясно и от плодовете, които църковната действителност днес познава. Или по-скоро от тяхната липса. Признаването на този факт е задължителна предпоставка за подобряване на ситуацията в Църквата. И една от първите стъпки, които трябва да направи Българската православна църква по пътя към изграждане на нов свой облик и към съответни плодове, е изоставянето на тоталитарно-средновековния наичн на действие и мислене. Това означава християнската проповед да бъде далеч от използването на принуда и насилственост (в каквато и да е форма, дори най-финна).

Промяна на положението в Църквата в цялостен план не може да се очаква; стремежът сега е насочен към изграждането на „острови“ на истинското християнство вътре в самата Църква. Това, разбира се, е нелека задача, тъй като се среща двойно противодействие: на света и на църковната организация. „Островите“ на истинското християнство са автентичните носители на същността на християнското послание и единствени могат да изразяват тази същност правилно. От тяхната активност и откритост зависи положението на Църквата днес, както и в бъдеще.

_______________________________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 2, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. В каквато и да е форма – например за благоденствието на бъдещите поколения (в страната или в глобален план): „Размисълът за това, че трябва да живеем заради щастието на бъдещите поколения – това е размисъл, подходящ като че ли най-вече за животинска ферма“. Кураев, Андрей (дякон), За нашето поражение, превод от руски, второ издание, София, 2006, с. 13.

[2]. Пак там, с. 5.

[3]. Св. Феофан Затворник, Путь ко спасению (краткий очерк аскетики) – Введение. [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://www.pagez.ru/olb/129.php.

[4]. Михаил (Хаджиантониу), монах, Антихристът, превод от гръцки, София, 2001, с. 56-57.

[5]. Андрей (Конанос), архимандрит, Какво не е православието? I част [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://dveri.bg/xuk.

[6]. Кураев, дякон Андрей, Към протестантите за православието, превод от руски, София, 2001, с. 101.

[7]. Андрей (Конанос), архимандрит, Трудността да се довериш на Бога [Електронен ресурс, към 25.01.2014 ггодина] http://dveri.bg/xxxwh.

[8]. Кураев, дякон Андрей, Миссионерский кризис Православия. – „Господь сам приведёт!“ [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://predanie.rU/lib/book/read/137687/#toc3.

[9]. Вж. Миланов, Росен, Църква и общество в България днес. [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://publicityresearch.bg/2013/12/tsrkva-i-obshhestvo-v-blgariya-dnes/13/.

[10]. Михаил (Хаджиантониу), монах, цит. съч., с. 33.

[11]. Михаил (Хаджиантониу), монах, Сексуалното възпитание в Православната църква днес, част I, превод от гръцки, София, 2007, с. 116.

[12]. Серафим (Роуз), иеромонах, Православието и религията на бъдещето, превод от английски, София, 1997, с. 262. Логичният резултат – думите на повечето днешни християни са „много бедни. Има оскъдност в нашите думи. Нямат отзвук“. Андрей (Конанос), архимандрит, Богатствата на Бога [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://dveri.bg/3pcch.

[13]. За тях се отнасят библейските думи: „Те изповядват, че познават Бога, а с делата си Го отричат, бидейки гнусни, непокорни и негодни за никакво добро дело“ (Тит 1:16).

[14]. Вж. 2 Коринтяни 6:14-15: „Какво общо има между светлина и тъмнина?“

[15]. С користна цел се насърчава заниманието с материални дела (заради финансовата изгода на клириците от това) – за това по-подробно в: Миланов, Росен, цит. съч. http://publicityresearch.bg/2013/12/tsrkva-i-obshhestvo-v-blgariya-dnes/18/ и следващите страници.

[16]. Кураев, дякон Андрей, Миссионерский кризис… http://predanie.ru/lib/book/ read/137687/#toc3.

[17]. Пак там.

[18]. Принцип, изразен и в Свещеното Писание на Новия Завет – вж. 1 Коринтяни 12:26: „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“.

[19]. Андрей (Конанос), архимандрит, Остави детето си намира [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://dveri.bg/83qx.

[20]. Пак там. Същото се отнася и за възпитанието на децата: „… когато намерят свободата, намерят ключа от къщи и вземат и твоя ключ, когато вземат първата си заплата и имат достатъчно пари за харчене, вдигнат се и тръгнат, няма да правят нищо от това, което си им казвал насила и заради теб ще ругаят и църквата“. Андрей (Конанос), архимандрит, Децата ни имат причини да са лоши [Електронен ресурс, към 25.01.2014 год.] http://dveri.bg/axrq8.

[21]. Според архиепископ Аверкий (Таушев) „… духовната смърт… започва да пропълзява към нас, започнем ли да гледаме на Църквата преди всичко като на земна организация…“ Дамаскин (Кристенсен), йеромонах, Отец Серафим (Роуз): живот и дело, превод от английски, София, 2007, с. 726. За съжаление, това е определен начин на мислене – „организационният“ начин на мислене“ присъства почти навсякъде в днешната действителност. Пак там, с. 717.

[22]. Андрей (Конанос), архимандрит, Какво не е православието? II част [Електронен ресурс, към 25.01.2014 г.] http://dveri.bg/xup.

[23]. Михаил (Хаджиантониу), монах, Сексуалното възпитание…, с. 151.

[24]. Серафим (Роуз), иеромонах, Православният светоглед, превод от английски, София, 2004, с. 50.

[25]. Думи на иеромонах Дамаскин (Кристенсен). Серафим (Роуз), йеромонах, Православието и религията на бъдещето, превод от английски, София, 1997, с. 287.

[26]. Думи на отец Алексей Йънг, близък приятел на отец Серафим Роуз (починал 1982 год.). Дамаскин (Кристенсен), иеромонах, цит. съч., с. 667.

[27]. „Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено…“ (Колосяни 4:6).

[28]. Андрей (Конанос), архимандрит, Какво не е православието? II част http://dveri.bg/xup.

[29]. Дамаскин (Кристенсен), иеромонах, цит. съч., с. 471.

[30]. Думи на иеромонах Серафим (Роуз). Дамаскин (Кристенсен), иеромонах, Цит. съч., с. 777.

[31]. Думи на архиепископ Аверкий (Таушев) – починал 1976 година. Дамаскин (Кристенсен), иеромонах, цит. съч., с. 729.

[32]. Кураев, дякон Андрей, Към протестантите…, с. 110.

[33]. Чрез проповед за християнските тайнства (Кръщение, Евхаристия и така нататък).

[34]. Атанасий Лимасолски, митрополит, Без вечността човек се изгубва в своето всекидневие [Електронен ресурс, към 25.01.2014 год.] http://dveri.bg/xxhkr

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-51S

Олга Дарманчева

Бокачо разказва за един евреин, когото приятелят му християнин искал да накара да приеме християнството. Евреинът бил склонен да се кръсти, но преди да вземе крайното си решение, пожелал да отиде в Рим и там да види папата и кардиналите, да види живота на хората, които стоят начело на Църквата. Християнинът се уплашил, … тъй като евреинът, естествено, ще откаже да приеме християнството, след като види безобразията, които се вършат в Рим. … Но резултатът … бил съвсем неочакван. Когато евреинът се върнал… отговорът (му) бил твърде изненадващ и мъдър: щом християнската вяра е издържала всички тези безобразия и мерзости,… щом въпреки всичко това тя е укрепнала и се е разпространила, значи това е истинската вяра[1]”.

Според Николай Бердяев този разказ посочва истинския път за защита на християнството. Най-голямото възражение против християнството, както е убеден философът, са самите християни, които недостойно представят истините на християнската вяра пред невярващите хора. Християнството е религия на любовта, но то бива осъждано поради злото и ненавистта на християните; християнството е религия на свободата, но то бива осъждано въз основа на насилието, с което е белязана историята на християнството, е убеден Николай Бердяев.

Много често поведението на християните е сравнявано с поведението на будистите, мохамеданите и евреите, дори и атеистите, и материалистите, посочвайки, че те са по-вярващи от християните, тъй като много стриктно изпълняват заветите на вярата си и са по-способни да се жертват в нейно име. Но цялото недостойнство на мнозина християни, Николай Бердяев вижда именно в това, че по-голямата част от християните не изпълняват, изменят и извращават християнските заповеди.

За низостта на християните се съди по висотата на християнството и по-точно по несъответствието на техния живот с тази висота. Така се стига до парадокса християнството да се осъжда поради недостойнството на християните, а самите християни биват осъждани поради несъответствието им с достойнството на християнството.Другото възражение против християнството, смята Николай Бердяев, е твърдението, че то не е могло да се осъществи в историческия живот на човечеството. От историята на християнството става ясно, че не само християните, но и някои събития от историята на Църквата стават причина то да бъде атакувано от страна на недоброжелатели. Николай Бердяев предлага да се разглежда тази част от историята на Църквата като факт, който наистина съществува, но който говори не за недостойнството на християнството, а за това, че „християните са били изпълнени със страсти, че природата им не е била просветена, че със своята греховност те са изопачавали най-правото и свято дело и че не са схващали духа на своята вяра[2]”. Християнската истина се приема ограничено от съзнанието на човека, като освен това се и извращава. Извращава се както идеята за Бога, така и за Църквата. Бог е представен като деспот и тиранин, а Църквата като някакво учреждение, подобно на държавно учреждение, литургията и тайнството са възприемани като нещо външно, като някакъв обред.

Николай Бердяев ни призовава да помним, че в Църквата има две страни: божествена и човешка, а животът на Църквата е богочовешки живот. „Божествената основа на Църквата е вечна и непогрешима, свята и чиста: тя не може да се изопачава, и портите адови няма да ѝ надделеят. Божествената страна на Църквата е Сам Христос – Главата на Църквата, евангелското нравствено учение, основните начала на нашата вяра и църковните догмати, тайнствата, действието на благодатта на Светия Дух в Църквата[3]”, а човешката страна на Църквата е погрешима и променлива, тъй като в нея може да има както извращения, така и развитие. Трябва да се има предвид, че греховете на човечеството не са греховете на Църквата като божествена същност.

Според Николай Бердяев, социалистите материалисти най-много нападат християнството заради „неуспеха на християнството в историята”. Бердяев свързва този проблем със свободата на човека. „Христос учи за човека като образ и подобие Божие и с това се утвърждава достойнството на човека като свободно духовно същество[4]”. Самите хора винаги изискват да бъдат свободни, но за последствията на свободата си винаги винят Бога. Първите думи, които Великият Инквизитор отправя към Христос, са: „Това ти ли си, ти ли си? — Но като не получава отговор, бързо добавя: — Не отговаряй, мълчи. Пък и какво ли би могъл да кажеш? Аз знам много добре какво ще кажеш. А и нямаш право да добавяш нищо към онова, което вече си казал. Защо си дошъл да ни пречиш? Защо си дошъл да ни пречиш и ти знаеш това[5]”.

Целта на Великия Инквизитор е да замени небесния хляб със земния. Той се представя пред хората като защитник на слабите, тормозените, забравените от Бога и угнетените. Но в действителност Великият Инквизитор не вярва, че мнозинството може да тръгне след Христос, че мнозинството ще избере небесния хляб пред земния. Той призовава хората да бъдат равни, гладни и бедни. Това е единственият път да получат земния хляб, да постигнат благото. Идеята на Великия Инквизитор е, че човекът може да бъде свободен, само ако се откаже от свободата си. Това и предлага на човечеството социализмът, който според Николай Бердяев е един от образите на първото изкушение в „Легендата за Великия Инквизитор” на Фьодор Достоевски.Съблазънта на второто изкушение в легендата, смята Николай Бердяев, се състои в отричането на човешкото право за свободното спасение и следване на Христос. Великият Инквизитор изкушава човечеството с „чудото, тайната и авторитета”. Според Николай Бердяев спасението на човека се състои в любовта на Бога и се осъществява в свободата, поради това всичките принудителни „спасители“ на човечеството проявяват неуважение към човека, унижават достойнството му, тъй като не вярват в неговите сили, следователно не вярват и в Бога, Който е източникът на свободата и достойнството на човека. Великият Инквизитор проявява загриженост към тези, които не са способни да понесат бремето на свободата. Но Николай Бердяев пише: „Не човечеството – щастливо и спокойно, което е загубило достойнството си и е изменило на своето предназначение, ние искаме да постигнем, а свободното богочовечество. Ние не искаме чудеса, за да повярваме, а вярата, творяща чудеса; искаме не авторитет, а свободата; не тайната, която ни потиска и укрепва слепотата ни, а прозрението на тази тайна, осмислянето на живота[6]”. За Николай Бердяев теорията за авторитета е наложена със сила и е неверие в Божието могъщество, което води до създаването на изкуствено могъщество, а това противоречи на църковната идея, „основана на органическото присъствие на Светия Дух в съборното тяло на човечеството, на свободното приобщаване на човека към този дух[7]”.

Третото изкушение Николай Бердяев разглежда като безжалостно и безсърдечно осъждане на съблазънта от държавността. Според Николай Бердяев Фьодор Достоевски много смело разкрива истината за антихристиянската природа на земното царство. Той е първият, който толкова умело подчертава божествеността на свободата, свободата на Христовия дух. Но Николай Бердяев вижда в това теократически анархизъм и за него остава непонятно как Фьодор Достоевски се е поддал на съблазънта на византийската държавност.

В своя християнски философски анализ Николай Бердяев обобщава, че идеите на Великия Инквизитор съблазняват както десните, така и левите. Идващото царство на Великия Инквизитор е свързано с атеистическия и материалистическия социализъм, който приема и трите изкушения, и особено се вдъхновява от първото – превръщането на камъните в хлябове, което води до загуба на свободата на човешкия дух. Неверието в Истината и Смисъла става основа на системата на Великия Инквизитор. Човекът трябва да разбере, че Христос отказа тези три изкушения в името на човешката свобода, а Великият Инквизитор ги приема, за да осигури щастието на човека на земята.

Другият аргумент срещу християнството, смята Николай Бердяев, е твърдението, че то трябва да се състои само от съвършени хора. Но според него, това говори за пълното неразбиране на природата на Църквата, защото Тя съществува преди всичко именно за спасението на грешници и заблудени. „Църквата небесна по своя произход е вечна в основата си, но тя действа на земята и във времето… тя трябва да помогне преди всичко на този свят, да го спаси за вечния живот, да го издигне към небето[8]”. Същността на християнството се състои в съединението на вечността и времето, на божественото и човешкото и затова временното и човешкото не трябва да се отрича, а трябва да се просветлява и преобразява. Църквата се състои не само от светци, тя се състои също и от хора, които се намират на различно ниво на съвършенство. Църквата е място, където се спасяват грешниците, тя е воюваща Църква и християнството, което би признавало само чисти и съвършени хора, Н. Бердяев нарича „фарисейско християнство”.

Истините на християнската вяра не са лесни за осъществяване, тъй като „новостта и оригиалността на християнството се основават, от една страна, на равновесието и хармонията между отдалечеността (трансцендентността) и близостта на Бога, въплътени в личността на Богочовека Иисус, а от друга – на неповторимия в историята характер на християнското откровение, според което Иисус Христос е едновременно Божие откровение и съобщаващ откровението[9]”. Също така Иисус Христос възвестява на човечеството новия морал, който има за своя основа любовта към Бога, себе си, ближния, враговете и учението на Църквата като средство за спасението на цялото човечество.

Християнската нравственост е христоцентрична и това я отличава от всички други религии и философски морални системи. За нас, християните, нравствен образец е Самият Иисус Христос, Който в Себе Си е въплътил и съчетал в пълна хармония и съвършено единство всички добродетели. По този начин Иисус Христос се издигна до безгрешност и светост[10]. Но най-ценното, което Иисус Христос е притежавал и на което ни е научил, това е любовта към Бога. „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед” (Матей 22:37-38).

За Иисус Христос любовта към Бога е неразривно свързана с любовта към хората, тъй като човекът е сътворен по образ и подобие Божие[11]. Втората заповед, след тази за любовта към Бога, е любовта към хората и мерилото за тази любов е любовта към самия себе си: „Възлюби ближния си като себе си” (Матей 22:39). Християнската любов към ближния се състои в братската лю¬бов към него[12]. Основните ѝ белези са безкористие[13] и самопожертвование[14]. Заповедта за християнската любов към ближния е нова нравствена ценност, която Иисус Христос открива на света. Християнската любов към ближния е истинското човеколюбие, тъй като тя включва и любов към враговете: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Матей 5:44). В Свещеното Писание на Стария Завет също може да се открие подобна мисъл, но на юдеите е заповядано да не враждуват, да не се озлобяват и да не отмъщават само на представителите на своя народ[15]. Любовта към враговете получава „всестранна обосновка и действителна сила едва чрез пророческо-учителската, първосвещеническо-изкупителната и спасително-освещаващата дейност на Иисус Христос[16]”. За нас, християните, Иисус Христос е най-ярък пример за истинска любов към враговете. На Голгота при страшни и непоносими страдания Иисус Христос се е молел за своите врагове: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). Кръстната Си смърт Иисус Христос приема доброволно и всичко това в името на спасението на човечеството. Той взима върху Себе Си греха на хората, също и неговото последствие – проклятието[17]. По този начин Господ Иисус Христос спасява човека от греха, проклятието и смъртта. „Силата на Кръстната смърт е в това, че това е смърт не просто на човека, а на Богочовека… На Голготския Кръст се е извършило Тайнство. Смъртта била разрушена от Кръста на Богочовека, и след Неговата Кръстна смърт последвало Възкресението[18]”.

Цялата проповед на Иисус Христос е изпълнена със свобода. Иисус Христос се обръща към човека и иска човекът свободно да повярва в Него, свободно да тръгне след Него, свободно да Го избере като път на живота си и да изпълнява Неговите заповеди. Само такава вяра има нравствена ценност. Човекът трябва да се прероди вътрешно, духовно и този акт трябва да бъде напълно свободен. „Християнството ни зове винаги да вървим от вътрешното към външното… по никакви външни, насилствени пътища не може да се достигне съвършен живот – личен или обществен[19]”.

Николай Бердяев обобщава, „че твърде много неща и много хора са носе¬ли външни християнски етикети и знаци, но всъщност не са били реално християнски[20]”; в исторически аспект християните са извършили тройна измяна на християнството: „Отначало то извращавало Христовото учение и го осъществявало зле, после съвсем отпаднало от него и най-накрая, което е било и най-голямата низост, започнало да проклина християнството за злините, които само вършело в християнската история”; въпреки че Христовите завети не са лесни за осъществяване, Николай Бердяев е убеден, че „човек трябва да осъществява Божията правда, независимо от това ще се осъществи ли тя напълно в живота му. Нека малцина на земята да осъществяват правдата Христова, нека човек я осъществи поне за един час в живота си, но нека тя се осъществява[21]”; „вярващият в Христа знае, че не е сам, че Сам Христос е с него; че е повикан да осъществява в живота Христовата правда заедно с Христа, своя Спасител[22]”.

_______________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 2, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Бердяев, Николай, Съчинения в 6 тома. Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните. С. 2006. с. 135.

[2]. Пак там, 142.

[3]. Пак там, с. 143.

[4]. Бердяев, Николай, Царството на духа и царството на кесаря. Съчинения в 6 тома. Т. V. С. 2006. с. 28. (Оригиналният текст: „Христос учил о человеке как образе и подобии Божьем, и этим утверждалось достоинство человека как свободного духовного существа” – „Царство духа и царство кесаря. Париж, 1951. с. 33).

[5]. Достоевски, Фьодор, „Братя Карамазови” (Превод на димитър Подвързачов), [Електронен ресурс, към септември 2013 г.] http://chitanka.info/text/15682/6#textstart

[6]. Бердяев, Николай, Великий Инквизитор. За първи път беше публикувана в списание „Вопросы философии и психологии”, 1907/ №86, с. 1-36. Переиздано в „Новое религиозное сознание…“ [Електронен ресурс, към март 2013 година] http://www.krotov.mfo/library/02_b/berdyaev/1907_134_vel_ink.htm

[7]. Пак там.

[8]. Бердяев, Николай, Съчинения в 6 тома. Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните, С., 2006. с. 149.

[9]. Киров, Димитър, Християнството е вяра. (В преддверието на християнската нравственост), С., 2004, с. 165.

[10]. Доказателство за това намираме както при Христовите ученици (1 Петр. 2:22; 1 Иоан 3:5; 2 Коринтяни 5:21; Евреи 4:15), така и при враговете на Иисус Христос: „Съгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:4).

[11]. „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (Битие 1:27).

[12]. „Бъдете един към други нежни с братска любов; преваряйте се в почет един към други” (Римляни 12:10); „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона” (Римляни 13:8).

[13]. „Не дири своето” (1 Коринтяни 13:5).

[14]. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13).

[15].„Ако намериш заблуден вол, или осел на неприятеля си, закарай му го” (Изход 23:4); „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода” (Притчи 25:21).

[16]. 275.

[17]. „Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва” (Галатяни 3:13).

[18]. Глухов, И., Православен Катехизис, Санкт Петербург, 2010, с. 176.

[19]. Бердяев, Н., Съчинения в 6 тома, Т. V. За достойнството на християнството и недостойнството на християните, С., 2006, с. 154.

[20]. Пак там, с. 155.

[21]. Пак там, с. 152.

[22]. Пак там, с. 156.

Изображения – Николай Бердеев (1874-1948). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-51l

Протоиерей Николай Афанасиев

Църквата е основана на камък. „Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18). Тези думи не само Рим, но и всички останали изповедания – разбира се, без римското им тълкуване – биха могли да напишат на фронтоните на своите главни църкви. Вярата в това, че Църквата Христова е непоколебима и непобедима, представлява едно от най-важните, основните убеждения на християнството. В епохата на дълбоки световни кризи и в мрачината на историческите пътища на човечеството тази непоколебимост на Църквата е убежище за вярващата душа. Лицето на земята се променя, човечеството тръгва по неизвестни и незнайни пътища и не само нашите деца, но и ние самите не знаем в какви нови условия ще живеем. Когато почвата, на която сме свикнали да стоим, се разклаща и се движи, под краката ни остава камъкът на Църквата. „И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък” (Матей 7:24-25). В човешките бури тя ще устои и не само ще устои, но: „небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Марк 13:31). Сред всичко променящо се и постоянно отминаващо тя само остава неизменна, сред временното тя е вечна.

Обаче как да разбираме и към какво да отнасяме неизменността на Църквата? Всичко ли в Църквата е неизменно и в какъв смисъл самата Църква е неизменна?

Такива са въпросите, които в различни аспекти вълнуват християнската съвременна мисъл. Това обаче са не само академични въпроси, но и дълбоко житейски, тъй като от тях зависи отговорът на един друг въпрос: за това какво може да бъде и трябва да бъде отношението на Църквата към съвременния живот и към неговите проблеми. Ако в Църквата всичко е неизменно и в нея няма нищо, което да се променя, то това означава, че съвременният живот интересува Църквата само дотолкова, доколкото самата Църква е длъжна да опази и съхрани в живота, в този свят своята светиня и да я пренесе до определения срок. Това означава известно отдръпване на Църквата от света: има само един път – от света в Църквата, но въобще няма път от Църквата в света. Това би било вярно, ако от света биха могли заедно с Църквата да си отидат и всички нейни членове, но тя не ги извежда от света, защото „инак, би трябвало да излезете от тоя свят” (1 Коринтяни 5:10), а следователно не може и да ги остави в света сами. Лицето на Църквата е обърнато не към пустинята, а към света. Тя пребивава в света и в него се съзижда, докато „се изпълнят времената”. По отношение на света Църквата има не само задачи за запазването му, но и задачи положителни. Ако това е така, то в Църквата наред с това, което пребивава винаги неизменяемо и неизменно, трябва да има и това, което се изменя, наред с вечното, да е и това, което е временно. Къде в Църквата са вечното и временното, къде е границата между тях и в какво взаимоотношение се намират?

Догматическите определения се отнасят към вътрешните истини на вярата, те са неизменни и общозадължителни, извънвремеви и абсолютни. Но изчерпва ли се с тях областта на вечното и неизменното в Църквата? Наред с догматите ние имаме и канонически определения, които регулират външния ред в Църквата и нейното външно устройство. Къде да отнесем тези определения? Принадлежат ли те изключително към областта на временното, а затова и към изменяемото, или те, както и догматите, са включени в областта на вечното, в крайна сметка са свързани с това, което е вечно и абсолютно в Църквата? На този въпрос протестантите отговарят, че каноничните постановления са продукт на jus humanum и следователно са изменяеми – както поотделно, така и в своята съвкупност. Католиците различава jus divinum от jus humanum. Каноническите постановления, основани на божественото право, са неизменни и абсолютни и не могат да бъдат отменяни от никакъв църковен авторитет. Те се отличават от догматическите определения само по съдържание. Постановленията, които произтичат от jus humanum – те и съставят собствено jus ecclisiasticum, могат да бъдат подложени на промяна и даже отменени от съответните църковни органи. Така протестантизмът и католицизмът, всеки по свой начин, установява наличието на временното и вечното, неизменното и изменяемото в Църквата. Областите на вечното и временното съвпадат с областите на божественото и човешкото – jus divinum и jus humanum, при това тези две области се отделят една от друга и получават самостойно значение. На това се дължи и непълнотата на този отговор, понеже – като се основава върху съществуването на две сфери в Църквата – той не установява никакви връзки и взаимоотношения между тях.

Каква е позицията на Православната църква? Ако изключим сравнително неотдавна приетия под влияние на римокатолическото учение възглед, според който каноните се делят на постановления, основани на jus humanum и на jus divinum, съществуването на jus humanum е неизвестно за Православната църква. Във всеки случай то не е известно нито на древната Църква, нито на Църквата от времето на вселенските събори. Трулския събор, като изброява постановленията, които имат задължителна сила, добавя: И на никого да не бъде позволено да изменява или отменява гореозначените правила или да приема други освен отбелязаните правила (второ правило)[1]. Още по категорично и енергично заявява това VII вселенския събор:”… с наслада приемаме божествените правила (и всецяло и непоколебимо пазим постановленията на тези правила), изложени от всехвалните апостоли и свещени тръби на Духа, от шестте вселенски събора, и от поместно събиралите се за издаване на такива заповеди, и от светите наши отци, защото те всички, бидейки просветени от единия и същия Дух, са узаконили полезното (подчeртаното е от автора – Николай Афанасиев)[2]”. Така като „ако пророческият глас ни повелява да пазим за вечни времена Божиите свидетелства (μαρτυρία του Θεού) и в тях да живеем, то явно е, че те остават неразрушими и непоклатими” (първо правило). Съществуването на jus humanum е неизвестно и за византийските тълкуватели от XII век. Независимо от това във времената на вселенските събори, както по-рано, така и по-късно, не само църковната действителност е отменяла и изменяла каноническите постановления, но и самата висша църковна власт, тоест същите тези събори – изменяли постановленията на предшестващите ги събори. Трулският събор, като обявява неизменяемостта на каноните, в своето знаменито дванадесето правило, въвеждащо безбрачие за епископата, записва: „като имаме голяма грижа всичко да устрояваме за полза на поверените ни паства, намерихме за добре щото отсега занапред по никой начин такова да не става. И това ние изказваме, не за да се изоставя или извращава апостолското законоположение, а като имаме грижа за спасението и преуспяването на народа в по-добро, а от друга страна, за да не допуснем никакъв укор срещу свещеното звание[3]”. Jus humanum в Църквата не съществува: всички постановления са боговдъхновени („защото те всички, бидейки просветени от единия и същ Дух”) и трябва да пребивават несъкрушими и непоклатими. Означава ли това, че Православната църква, като отрича противоположно на протестантството jus humanum, признава само jus divinum? Как тогава това се съгласува с твърдението за несъкрушимостта и непоклатимостта на каноните фактическата изменяемост на каноническите правила. При това тази изменяемост не е в същото време „изоставяне или извращаване” на предишни постановления. Последното прилича на явен парадокс. Всъщност как да се разбира фактът, че Трулският събор изменя апостолското правило за допустимостта на брачния живот на епископата и въвежда безбрачието, а в същото време потвърждава, че той не „изоставя или извращава” това правило? Всеки опит да бъде разбрано това постановление на Трулския събор ще бъде в същото време и опит да се изясни православното учение за временното и вечното в каноничното право.

Християнската мисъл, доколкото остава в пределите на християнството, има два полюса: единият е в това, което се нарича монофизитство, а другият в това, което е прието да се нарича несторианство. С други думи, съдържанието на християнската мисъл е очертано от халкидонския догмат. Наред със своето пряко отношение към въпроса за природите в Христос, халкидонският догмат има специално значение в учението за Църквата. Новозаветната Църква е избраният народ Божи (1 Петр. 2:9). В своята съвкупност избраният новозаветен народ съставя Тялото Христово, глава на което е Сам Христос (1 Коринтяни 12:12, 27). Да си в Църквата означава да пребиваваш в Тялото Христово, да бъдеш негов член чрез приобщаването към Тялото Христово. „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Коринтяни 10:16-17). Евхаристий- ното събрание е събрание на избрания народ Божи с Христа Бога в Неговото присъствие, то е църковно събрание, понеже където двама или трима са събрани в Неговото име, там е и Той – в това е пълнотата на Църквата, тъй като в Евхаристийната жертва пребивава целият Христос. По този начин Евхаристийното събрание реално и мистично въплъщава Църквата, при това въплъщението се случва в емпиричната действителност и самото то има емпиричен аспект. Както не ни е дадена Евхаристия вън от емпиричния аспект, така и Църквата ни е открита в емпиричната действителност и с емпирична природа. Тя едновременно принадлежи и към духовната, и към емпиричната действителност,тоест тя е двуприродна. Нейната двуприродност е двуприродността на богочовешкия организъм и е подобна на двете природи в Христос. Връзката между емпиричната и духовната природа се определя от халкидонската формула неразделно, неразлъчно, неизменно и неслитно. Невидимото духовно същество на Църквата става видимо чрез нейната емпирична природа. Поради това делението на Църквата на видима и невидима, което е така свойствено за протестантизма, е неправилно по отношение на това, че то откъсва същността на Църквата от нейната емпирична природа. Църквата е една(единна) както един (единен) е Христос, бидейки едновременно видима и невидима. В невидимата Църква пребивава цялата пълнота на Църквата, която неразривно включва в себе си видимата Църква, но не се слива с нея и не я поглъща, така както и видимата Църква е Църквата в пълнота, а не някаква самостоятелна нейна част. Делението на Църквата на видима и невидима е църковно несторианство, а следователно и отричане на богочовешката природа на Църквата, тъй като видимата Църква неизбежно се отнася изключително към емпиричната действителност.

Пребивавайки в емпиричната действителност, Църквата чрез своята емпирична природа влиза в историята и сама се облича в историческата тъкан.

Органичната структура на Църквата като Тяло Христово предполага особен ред (τάζις), който произтича от самата същност на Църквата. Този ред е житейският закон и устройството на Църквата, който се проявява в порядъка на откровението във вид на неизменната истина догматическото учение. Тук влиза учението за структурата на тялото на Църквата, за състава на църковното общество, учението за църковната иерархия, за тайнствата и така нататък. Този ред (порядък) се отнася не само към духовната същност на Църквата, но и към емпиричната тъкан, тъй като последната е неотделима от първата и органично е свързана с нея. Въпреки мнението на R. Sohm църковното устройство не възниква в хода на историческия процес, вследствие навлизането на правото в Църквата. Църковното устройство не е свързано с правото като такова, а произтича от самата същност на Църквата. В историята Църквата встъпва със самото си начало – като общество, което притежава определена форма на своето устройство. В така наречения харизматичен период Църквата вече е имала определено устройство на своето историческо битие. Наистина първоначалните християнски общини току-що започвали да се обличат в историческата тъкан, която била прозрачна и през която ясно просиява истинската същност на Църквата.

Формите на историческо битие на Църквата са много разнообразни. За всеки, който е поне малко запознат с историята на Църквата, това е толкова безспорно, че не изисква никакво доказателство. Една историческа форма в процеса на историята се сменя с друга. Обаче при цялото разнообразие на историческите форми в църковния живот, ние намираме в тях някакво постоянно ядро. Това е догматическото учение за Църквата, с други думи – самата Църква. Историческите форми на църковния живот са обусловени от съдържанието на догматическо учение. Църковният живот не може да приема всякакви форми, а само такива, които съответстват на същността на Църквата и са способни да изразят тази същност в дадените исторически условия. Оттук следва, че промяната в съдържанието на догматическото учение на Църквата би трябвало да повлече след себе си изкривяване в учението за реда и устройството на църковното тяло, а това последното намира своя израз във формата на историческо битие на Църквата. Още в древността – в първата епоха на християнството, еретическите общества са имали различно устройство от това на католичната Църква. Колкото повече било изкривявано учението за Църквата, толкова повече се отдалечавало църковното устройство на тези общества от църковното и в крайна сметка в гностическите общества нямало нищо общо с него. Различието в църковното устройство в наше време в римокатолицизма, православието и протестантизма до голяма степен се обяснява също и с различието в догматическото учение за Църквата. От друга страна, единството на догматическото учение обуславя основното единство на историческите форми на църковен живот. Католичните църковни общини от първите векове на християнството, независимо от пълното отсъствие на правови отношения между тях и отсъствието на общо каноническо законодателство, са стигнали до едно и също църковно устройство.

Догматическото учение на Църквата се въплъщава в историческите форми на църковен живот. Това въплъщение обаче никога не е пълно, а винаги е само относително. Историческият живот на Църквата не е в състояние да въплъти докрай същността на Църквата, а само повече или по-малко приблизително. Заради това се изключва възможността за някаква идеална каноническа форма. Признаването на съществуването на такава идеална форма би означавало недопустима абсолютизация на относителното, каквото е историческата тъкан на Църквата. Църквата живее общ исторически живот със своята епоха. Нейните исторически форми, освен от догматическото учение, до голяма степен са обусловени от общите условия на историческия живот. Догматическото учение е постоянната величина и не зависи от историческия процес, но въплъщението на това учение в историческата тъкан постоянно подлежи на едни или други изменения. Църквата променя формите на своя исторически живот неслучайно и не произволно, не заради това, че Църквата се приспособява към съвременния ѝ живот и пасивно следва своята епоха. Историческите условия влияят на формите на църковен живот, но не така, че те да предписват на Църквата едни или други изменения в нейния живот, но така, че Църквата сама от своите дълбини да променя формите на историческото си битие. Църквата се стреми в дадените исторически условия да намери такава форма, в която най-пълно и най- съвършено да се изразява същността на Църквата, самата Църква и нейното догматическо учение. По този начин ние можем да направим много важен извод: съотношението между историческото битие на Църквата и нейната същност е такова, че историческото битие е онази форма, в която същността на Църквата се въплъщава в историята. Като се изхожда от това, лесно може да се обясни защо признаването на една идеална форма на историческо битие на Църквата би било недопустима абсолютизация на това битие. Ако допуснем, че такава форма е съществувала, то с това би трябвало да признаем, че временното е престанало да бъде временно и че Църквата се е откъснала от общия исторически живот. Освен това – което е и по-съществено – това би било забравяне на факта, че самата Църква има емпирична природа, която даже в Църквата не може да бъде абсолютизирана и не може да бъде погълната от духовната природа на Църквата. Забравянето на емпиричната природа е другият полюс в учението за Църквата – това е църковно монофизитство.

Съответствието между историческите форми на църковен живот и същността на Църквата се осъществява чрез каноническите постановления. Въпросът за това, имат ли тези норми правов характер, или нямат и за това, допустимо ли е в Църквата да съществува църковно право, или то, както смята Sohm, се намира в противоречие със същността на Църквата, до настоящия момент не е решен, както не е решен докрай и проблемът за същността на правото, проблем, който има кардинално значение за същия въпрос. Като оставим настрана този въпрос като цяло, важно е да се подчертае с какво каноните се отличават от обикновените правови норми. Последните установяват и регулират реда в обществените организми, които принадлежат изцяло към емпиричното битие. Даже ако допуснем, че те привеждат живота на обществените организми в съответствие с чувството за право (Rechtsgefuhl), то това не ни извежда извън пределите на емпиричното, защото чувството за право винаги е емпирична величина. При това Църквата е богочовешки организъм и в това е съществената разлика от останалите обществени организми, които нямат богочовешка природа. Каноните не определят основния ред на живота в този организъм, този ред е даден в догмата за Църквата, а само регулират каноническото устройство на Църквата в тази насока, за да бъде по най-съвършен начин разкрита същността на Църквата. Заради това сред каноническите постановления няма такива, които в съответствие с правовото законодателство биха могли да бъдат наречени „основни[4]”. Каноните обличат догматическото учение във формата на норми, които трябва да следва църковният живот, за да съответства на догматическото учение. Каноните са своего рода каноническа интерпретация на догматите в определен момент на историческото битие на Църквата. Те действително са образци, правила, форма на живот на църковното общество. Те изразяват истината за реда в църковния живот, но не я изразяват в абсолютна форма, а спрямо историческото битие.

Като се изхожда от този характер на каноните, следва решително да се отхвърли разделянето на канони, основани на божественото право, и канони, основани на човешкото право. Това, което е прието в каноническите определения да се отнася към божественото право, не се отнася до самите канони, а до догматическите определения. Каквото и определение да даваме за правото, при всички случаи те не принадлежат към областта на правото. Всичко, което се съдържа в Свещеното Писание, се отнася към областта на вярата и нравствеността. Христос не е оставил никакви канонически определения, които да определят устройството на Църквата в нейното историческо битие. Може ли обаче от отсъствието на канони, основани на божественото право, да се направи извод, че всички канони са основани изключително на човешкото право? Ние допускаме и сме длъжни да допуснем, че сред каноническите постановления има някои, които действително се отнасят към човешкото право. Това са преди всичко държавните постановления по делата на Църквата. Обаче Църквата никога не е смесвала тези постановления с каноните и винаги е правила разлика между κavόvoι и vόμoι. Към човешкото право могат да бъдат отнесени и църковни постановления, които нямат за своя основа догматическото учение и са породени от съображения с извънцърковен характер, но ние не можем да допуснем всички канонически постановления, приети от цялата Църква, да се обявят за безблагодатни и нецърковни. Jus humanum може да регулира само емпиричните организми. Ако в Църквата съществува само човешко право, то следователно Църквата принадлежи изключително на областта на емпиричната действителност. Протестантското учение за това, че каноническите определения се основават на човешкото право, е неизбежен извод от тяхното догматическо учение за Църквата: видимата Църква е емпирическа величина и в нея естествено действа човешкото право. Такова църковно несторианство се отразява на каноничната област в твърдението за наличие в Църквата само на jus humanum.

Ако протестантите признават в Църквата наличието на човешкото право, то с това те вътрешно последователно следват своето догматическо учение. За Православната църква такова признание противоречи на учението за Църквата. Църквата е богочовешки и благодатен организъм. В Църквата всичко е благодатно – “ubi ecclesia, ibi et spititus Dei, et ubi spiritus Dei, illic ecclesia et omnibus gratia”(Irenaeus – Contra Haereses,III, 24, 5[5]). Следователно благодатни са и истински църковните постановления. Те, както и догматите, са откриване на истината. „Угодно беше на Светия Дух и на нас” е еднакво приложимо както към догматическите, така и към каноническите постановления. Те са „божествени” правила по израза на Седмия вселенски събор (първо правило). Църковното несторианство и монофизитство се противопоставят на халкидонското двуединство – на двуприродността на Църквата. В съответствие с това се определя и богочовешкият източник за произхода на каноническите постановления. Ако да се говори за право в Църквата е неизбежно, то не бива да се говори за човешко и божествено право поотделно, тоест да се откъсват едно от друго, а за богочовешко право. Волята на Църквата – нейната богочовешка воля – се изразява в това чрез каноническите постановления в историческите форми на нейното битие да се въплъщава нейната същност.

Каноническите постановления, както и догматите са боговдъхновени, но от това не следва, че те съвпадат едни с други. Различието между догматите и каноните лежи не в източника за техния произход, а в това, че първите са абсолютни истини, а вторите – прилагане на тези истини към историческото битие на Църквата. Първите нямат отношение към временното битие, вторите пък са временни. Тази тяхна временност не отрича тяхната боговдъхновена природа, тъй като временността не се отнася към тази природа. Те са временни в смисъл, че са приложими към това, което е временно, към историческите форми на съществуване на Църквата. Истината, която те изразяват, сама по себе си е абсолютна, но съдържанието на каноните не е тази истина, а е в това как (подчертано от автора – Николай Афанасиев) тя трябва да се изразява в дадената историческа форма на църковен живот. Във временното те изразяват вечното. Временното е това „как“, техният модус на прилагане, вечното пък е в това, което се прилага.

Характерът на каноните едновременно като извънвремеви, но и временни разрешава въпроса за тяхната изменяемост или неизменяемост. Историческите форми на Църквата са подвижни и изменяеми, тъй като въплъщават в определени исторически условия същността на Църквата. Те се изменят, понеже в други исторически условия църковният живот претърпява изменения. Ако историческите условия на живот на Църквата биха си оставали едни и същи, то и каноните не биха търпели изменения. Като богооткровени истини те са неизменни: „да останат твърди и непокътнати …(тези) правила” (второ Трулско[6]) – но не абсолютно, а относително, тоест само за своята епоха. Лежащото в основата на каноните догматическо учение е неизменно, изменя се само приложението и въплъщението на това учение в историческото битие на Църквата. Както във физиката силата може да действа само в тези случаи, когато има точка на приложение, така и каноните са действени, когато могат да бъдат приложени в такива условия на църковен живот, за които са и декретирани. Ако я няма тази точка на приложение, те престават да бъдат действени или стават недействителни, или по-точно – биват заменяни с други. Ако ограничим обема на нашето изследване само до каноните в тесния смисъл на думата, тоест до постановленията на съборите и св. отци, то и сред тях ще открием редица правила, които са напълно неприемливи в нашия църковен живот, както например всички постановления, които касаят приемането на падналите в Църквата и се отнасят към покайната дисциплина, към институтите, които постепенно са изчезнали или са заменени с други – хорепископи, икономи, екдици[7] и други. Намираме постановления, изпълняването на които не се е изисквало от самата църковна власт. Ако през I век църковната власт изисквала участието в Евхаристията на всички, които са присъствали на Литургията (девето апостолско и второ на Антиохийския събор), то предвид новите условия на църковен живот[8], Църквата се е отказала от това изискване. Тук се отнасят и канони, регулиращи преминаването на епископи и клирици от една област в друга. Количеството примери би могло значително да се увеличи, тъй като фактически голяма част от каноническите постановления в „Книга правил” в съвременния църковен живот е неприложима в буквалния си смисъл. Ако пък се прилага, то не в онзи смисъл, в който са били издадени. В предишните канони постепенно се внася нов смисъл, така че на практика се получава ново постановление, макар изразено в старата форма. Старото каноническо постановление до такава степен се слива с новото съдържание, че от църковната памет напълно изчезва старото съдържание. Така дванадесето правило на Антиохийския събор предписва осъден епископ да се обръща към „по-голям събор на епископи[9]“. Съгласно установеното по-късно деление на патриаршеските окръзи със съответната съдебна инстанция под „по-голям събор на епископи“ се е разбирал съборът на епископите от патриаршеската област. Така Валсамон в тълкуванието си на това правило пише: „правилото говори, че низвергнат например от Ефеския или Солунския митрополит справедливо трябва да бъде подбуден да се обърне към вселенския патриарх”. Точно така разбирали и упоменатия в шесто правило на Втория вселенски събор „по-голям събор на епископите от тази област[10]”. При това Антиохийският и Константинополският събор подразбирали, както показва правило четиринадесето на Антиохийския събор, под „по-голям събор” не патриаршески събор, а митрополитски събор, само че допълнен от епископи от съседни провинции. До ден-днешен остава, ако не неясно, то във всеки случай спорно, правилното разбиране на знаменитите канони шести и седми на Първи Никейски събор.

В епохата на творческата съборна дейност Църквата попълвала, заменяла и изменяла старите канонически постановления. Заедно с това непоколебимото пазене съдържанието на правилата, даже и на изменяемите, не се е нарушавало. Ако новото постановление е било действително църковно, то догматическото учение, което е в основата на новото и старото постановление, оставало неизменно. Старото правило продължавало да отразява истината, но вече за една отминала епоха. Така именно действал Трулският събор, когато приел за нужно и целесъобразно за своята епоха да въведе безбрачния живот за епископата и предписал ръкоположените за епископи да се разлъчват със своите жени. Съборът правилно бил писал, че издава новото постановление „не за да отложи и обърне апостолското правило, но с грижата за спасението и преуспяването на хората към по-добро”. Апостолското правило било каноническо постановление: то изразявало догматическото учение за църковната иерархия, но го изразявало съобразно своята епоха. Когато историческите условия на живот се изменили, тогава, за да се изрази същото догматическо учение, било необходимо да се издаде ново постановление. Било ли е правилно каноническото съзнание на Трулския събор, това е въпрос от друго естество, но наистина е безспорно, че историческата епоха на Трулския събор се е отличавала много от апостолските времена. За произтичащото изменение на историческите условия говори обстоятелството, че вече Юстиниан изисквал кандидатите за епископи да бъдат безбрачни: или изобщо неженени, или вдовци, които нямали деца.

Ако органите на църковната власт, особено в епохата на упадък на творческата дейност, недостатъчно следят църковната действителност, то самият църковен живот възпълва този недостатък. Тогава се появява църковен обичай, който постепенно сам става каноническа норма. Църквата винаги придава голямо значение на обичая, особено на онзи, който е основан на Преданието. „Неписаният църковен обичай трябва да бъде уважаван като закон” (Номоканон от XIV титула) В такива случаи обичаят служи за допълнение и тълкувание на едно или друго постановление. Обаче този обичай възпълва липсата на достатъчно каноническо творчество не само по положителен, но и по отрицателен начин. Достатъчно е да приведем няколко най-поразителни примера. Упоменатото вече девето апостолско правило и второ на Антиохийския събор предписва „всички верни, които влизат в църква и слушат писанията, но не достояват на молитва и св. причастие, да бъдат отлъчени[11]”. Съгласно утвърдилото се обичайно тълкувание, това правило започнали да разбират в смисъл само на присъствие, а не на участие в Евхаристията. Валсамон в тълкуванието си на второ правило на Антиохийския събор пише: „А ти прочети написаното в посочените апостолски правила (осмо и девето) и съгласно с тях разбирай и настоящото правило, и казвай, че за отвръщащи се от св. причастие трябва да се считат не ония, които го отхвърлят, или както – по думите на някои – го избягват от благоговение и смиреномъдрие (понеже първите трябва да са не само отлъчени, но и изгонени от църквата, като еретици; а вторите ще се удостоят с прошка заради благоговението и подобаващия на светинята страх), а ония, които от презрение и гордост безчинно излизат от църква преди светото причастие и не чакат да видят божественото причастие със светите тайни[12])”. С това тълкуванието не свършва. Същият този Валсамон малко по-нататък пише: „А понеже някои казват: защо вселенският патриарх в светия неделен ден не чака отпуста на литургията, а става от мястото си и излиза след евангелието? – ние им отговаряме: затова, защото божествената литургия в собствен смисъл бива след четенето на св. Евангелие… след Евангелието се започва извършване на свещенослужението на пречистата безкръвна жертва – заради това патриархът добре постъпва, когато се оттегля преди това и след св. евангелие, и не пристъпва правилата. По този начин и никой не ги престъпва, ако преди или след евангелието излиза, разбира се – по необходима и благочестива, а не укорна причина[13]“. Друг пример: девето правило на Трулския събор забранява на клирик да има кръчма (καπηλικόν). След Трулския събор във Византия обичаят разрешавал на клирици да са собственици на кръчма, при условие, че те не лично се занимават с нея. По този повод Зонара пише: „но ако някой клирик, владеейки подобно заведение, го даде под наем на друго, не трябва да се оврежда[14] относно званието си[15]”. Още по-ясно говори за това Валсамон: правилото определя клирик да не може да има кръчма, тоест да не извършва кръчмарска търговия, тъй като ако той има такова заведение като собственик и го отдава под наем на друг, в това няма нищо ново, защото това правят и манастири, и различни църкви. Заради това думата „има“ (εχείν) се приема тук, вместо да „извършва (такава дейност)”(ενεργείν[16]).

По повод на такъв вид обичай ни напомнят думите на Киприан: „nonquia aliquando erratum est, ideo serpem errandum est” (Ep. 73, 22[17]). Истинският смисъл на църковните постановления се забравя или изопачава и тяхното място заема обичай, който вече не се основава върху никакви църковни правила. Историческата перспектива се губи, възникването на обичая се приписва на дълбоката древност, на свещената дейност на отците на Църквата или вселенските събори. Създава се лъжливо предание, което разкъсва богочовешката природа на Църквата поради това, че измества църковния живот от неговите догматически основи. Само с възобновяването на творческата дейност може да бъде преодоляна инерцията на лъжливото предание.

Православното учение, както видяхме, признава по принцип изменяемостта на каноническите постановления. По-точно може да се каже, че Църквата изисква творческо отношение към съвременния свят. Църквата разглежда съвременността като тема и материал за своето творчество. Заради това учението за неизменяемост на каноническите постановления, с което се налага да се срещаме и в наше време, означава отказ от творческата дейност и творческото отношение към съвременността. Обаче отдалечаване от действителността не трябва да става, тъй като съвременният живот сам влиза в Църквата и при отсъствие на творческо отношение към него е неизбежно пасивното приемане на съвремието – простото приспособяване към него, което винаги е в ущърб на църковния живот. Освен това учението за неизменяемостта на каноните е равносилно на опит за прилагане на всички съществуващи постановления към всяка форма на исторически живот на Църквата, тъй като в противен случай учението за неизменяемостта на каноните би било безсмислено. Обикновено това учение изхожда от предпоставката за „божествения” характер на каноните. Между другото, това е лош извод от правилна по същество постановка. Неизменността на каноните довежда до налагане не на богочовешката, а на човешката воля в Църквата.

Божествено-боговдъхновеният характер на каноническите постановления се състои в това, че те са проява на църковната воля, насочена към това, да може църковният живот в дадените условия да съответства на догматическото учение.

Опитът за промяна на църковните постановления при отсъствието на условията, за които са издадени да се прилагат, ще доведе до противоположни резултати и заради това става израз не на богочовешката, а на човешката воля. Едва ли можем да се съмняваме в боговдъхновения характер на каноническите указания, дадени от апостол Павел в неговото Първо послание до коринтяни. При все това, ако се опитаме да приложим тези разпоредби и изкуствено да възродим, ако все пак това е възможно, институтите на пророците, апостолите, дара на езиците, дара на тълкуване и така нататък, то това би било най-голямото изкривяване в съвременния църковен живот. Връщането към първите векове на християнството в църковния живот е отказ от историята. Задачата на Църквата не е в миналите векове, а напред в настоящето и бъдещето. Смисълът на истинското предание се състои не в механичното повтаряне на това, което е било в миналото, а в принципа на непрекъсността в живота и творчеството, в неоскудяващата благодат, която живее в Църквата. Сами по себе си каноническите постановления са буква, духът им е в това истинно предание в това, че служат „за спасението и преуспяването на хората към по-добро“.

Сборници с канонически постановления са съществували и ще съществуват, но в тях винаги ще отсъства първият канон, най-главният и основен. Той отсъства поради това, че се съдържа в преданието и в него е смисълът на каноническото предание. А канонът е за това, че каноническите постановления са канонични само тогава, когато те стигат до това, за което са предназначени – да служат като канонически израз на догматическото учение в историческите форми на съществуване на Църквата.

Рядко в историята на Църквата е идвал момент, който да изисква толкова настоятелно творческо отношение на Църквата към съвременността, както в наше време. Установените и изкристализирали с вековете исторически условия на съществуване на Църквата се променят коренно, новото никак не прилича на старото. На църковното съзнание е нетърпима мисълта за механичното приспособяване към съвременния живот, защото това би било поражение пред този живот. От своите дълбини, от своята същност Църквата творчески търси и ще открие тази форма на историческо битие, в която нейното догматическо учение да намери своето най-добро и пълно изразяване. Тези нови форми на исторически живот изискват творческа каноническа дейност. Църквата не може да живее само със съществуващото каноническо право, което всъщност пък е собствено правото на Византийската църква, допълнено само с постановления на Поместните църкви. Църквата има право на творческа дейност винаги, а не само в някакъв ограничен период от време. Колкото и да е отговорна тази задача, все пак не можем да я избягваме. Всяко творчество е съпроводено с възможността за допускане на грешки. Ако даже в съборната догматическа дейност на Църквата в миналото са съществували заблуждения, то още повече те са възможни в областта на каноническата. Такива заблуждения имат място в тези случаи, когато постановленията не сближават църковния живот с догматическото учение, а го отдалечават от него. Източникът на такъв род постановления е в човешката воля, която често се заблуждава и приема лъжата за истина, а понякога даже е в противоборство с църковната воля. В историческото битие на Църквата прониква jus humanum, но не като нещо необходимо, а като изкушение на това историческо битие. Колкото по-обширна е областта на jus humanum в Църквата, толкова по-груба става историческата форма на битие на Църквата и толкова по-трудно е под „грубата кора” на историческата тъкан да се прозира същността на Църквата. Човешкото право, което прониква в Църквата, се стреми да превърне самата Църква от благодатен богочовешки организъм в правен институт. На определен стадий от развитието църковният институционализъм заплашва с реално изкривяване на църковния живот, тъй като заплашва да задуши или потисне благодатния живот на Църквата. Греховете на историческата Църква лежат в тази област, достатъчно е да си припомним системата за принуждение, което каноническото право е заимствало от светското – насилственото въдворяване в манастир, затворите за духовенството при епископските домове, системата за откупване в покайната дисциплина, ктиторското право, както в неговата цялост, така и в различните му видове изкривявания, което обръща храмовете и манастирите в някаква вещна ценност, в предмет на продажби, замени, завещания, дарения, самостоятелножитийните манастири[18] с техните аделфати[19], което превръща манастирите в кредитни учреждения и така нататък, и така нататък. Няма нужда да привеждаме повече примери от този род, тъй като колкото и тежко да е изкривяването на духа на каноническите постановления, то не е могло и няма да може да унищожи благодатния живот в Църквата „Портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Бавно и постепенно църковният живот отхвърля чуждите на Църквата постановления и изправя онези изкривявания, които тези постановления внасят в църковната действителност.

Обаче заблужденията в каноническото право в по-голямата си част, ако не и изключително, не са в резултат на творчество, а обратно – на упадък в творчеството, на угасване на духа, на бездействена мъртвост. В творческите си времена Църквата винаги е имала и ще има достатъчно сили, за да противопостави на заблужденията истината. Грешките могат да бъдат избегнати само при яснотата и правилността на каноническото съзнание и при условие че каноническото творчество остава църковно и благодатно. Не можем да защитим себе си от заблуждения, като се откажем от творчество, тъй като самият отказ е още по-голямо заблуждение и нарушаване на богочовешката воля и тъй като той повече от всичко открива възможност на jus humanum да действа в Църквата. Само Църквата и нейните благодатни сили могат да опазят творчеството от грешки „ubi ecclesia, ibi et spiritus Dei”, а „Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан 14:26).

Временното като израз на вечното, изменяемото като израз на неизменното, такова е съотношението на временно и вечното в каноническото право, такова е то и в самата Църква, при това временното и вечното са спрегнати, свързани така, че при абсолютизирането на временното и изменяемото вечното и неизменното сами по себе си стават относителни. Тази взаимовръзка произтича от самата същност на Църквата като жив богочовешки организъм. Животът е в самата нея и Тя самата пребивава в живота, в „света“, и не може да излезе от него, доколкото нейната емпирична природа е налична в самата нея. Затова лицето на Църквата е обърнато не към пустинята, а към света, по отношение на които тя има творческа и съзидателна задача. Църквата творчески търси в историческите условия на своето житие онази форма на църковен живот, в която най-съвършено би могла да се изрази нейната същност, и чрез това Църквата получава възможност да въздейства на съвременната си действителност. Творческото въздействие върху живота не означава пасивно приемане на живота, както той се проявява в условията, в които Църквата живее. То не означава приемане на живота дори заради това, че животът сам често отхвърля Църквата. Отхвърляна или приемана, Църквата, като изменя съответно историческите форми на своя живот, еднакво носи своята светлина в света и своя съд над света. Бидейки в света, тя изобличава света „за грях, за правда, и за съд“ (Иоан 16:8).

Неизмеността и несъкрушимостта на Църквата е неизменност на нейния живот, който светът не ще надвие. Колкото по-страшно е настоящето и колкото по-неясно е бъдещето, толкова по-твърд е камъкът на Църквата и толкова по-твърдо ние стоим върху него.

Чрез своите исторически форми на съществуване не само Църквата пребивава в историята, но и историята в самата Църква. В Църквата и чрез Църквата историческият процес получава смисъл: той се стреми към последната и крайна цел, към своята завършваща точка. Перифразирайки думите на един немски протестантски учен, трябва да кажем, че „цялата история на християнството до ден-днешен, вътрешната, истинската история, се основава на очакването на парусията“. Църквата е устремена напред и е цяла в очакване на Пришествието, за което тя непрестанно въздиша „Ей, гряди, Господи, Иисусе[20].”

Превод от руски: протоиерей Добромир Димитров

_________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Цит. по Стефанов, И., Правила на Св. Православна църква. С., 1936, с. 175 – Б. пр.

[2]. Цит. по Стефанов, И., Правила на Св. Православна църква, с. 213, в скоби по руския текст – Б. пр.

[3]. Цит. по Стефанов, И., Правила на Св. Православна църква. С., 1936, с. 179. – Б. пр.

[4]. Вж. статията ми Канони и каноническое сознание в списание Путь, 1933 година.

[5]. „Там, където е Църквата – там е и Духът Божи, и там, където е Духът Божи – там е църквата и всяка благодат“ – Б. пр.

[6]. Цит. по Стефанов И., Правила на Св. Православна църква, с. 179. – Б. пр.

[7]. Екдик е длъжност, която защитава църковните права пред светската власт. – Б. пр.

[8]. Имат се предвид новите условия през IV век, когато огромни маси навлизат в Църквата и запада евха- ристийната практика. – Б.пр.

[9]. Цит. по Стефанов И., Правила на Св. Православна църква, с. 254. – Б. пр.

[10]. Цит. по Стефанов И., Правила на Св. Православна църква, с. 117. – Б. пр.

[11]. Цит. по Стефанов И., Правила на Св. Православна църква, с. 66. – Б. пр.

[12]. Цит. по Правила на Св. Православна църква с тълкуванията им. Т. II. С., 1913, с. 711. – Б. пр.

[13]. Пак там, с. 712. – Б. пр.

[14]. Вред в значение на наказание. – Б. пр.

[15]. Цит. по Правила на Св. Православна църква с тълкованията им. Т. II. С., 1913, с. 70. – Б. пр.

[16]. Пак там, с. 70. – Б. пр.

[17]. „Грешки не трябва да се извършват под претекст, че вече са били извършени в миналото“. – Б.пр.

[18]. Става въпрос за идиоритмия, или самостоятелножитийните манастири (от гръцки μοναστήριον ιδιόρυτμον – своежитийни), като противоположност на киновитийните (общежителните) манастири. Монасите в идиоритмията могат да имат лична собственост, общо е само жилището и богослужението, във всичко останало всеки монах живее по свое собствено усмотрение. Такава манастирска организация влиза в разрез с църковните правила и се появява в края на Средните векове. – Б. пр.

[19]. Аделфат в Православната църква означава доживотна издръжка на лице, която манастирът дава като обезщетение за направено дарение в пари или имот. – Б. пр.

[20]. Църковнославянски по Откровение 22:17, 22:20 – Б. пр.

Изображение: авторът, протоиерей Николай Афанасиев (1893-1966). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4UQ

Протопрезвитер Николай Афанасиев (1893-1966) емигрира от Русия през 1921 година и след кратко пребиване в Сърбия и Чехия започва да преподава в Православния богословски институт в Париж. Чете курсове по църковно право, древна църковна история и заема редица църковни длъжности в Руския екзархат към Константинополската патриаршия. Отец Афанасиев е един от най-дълбоките изследователи на литургическото богословие и еклесиологията. Изследванията му са продължение от цяла редица блестящи църковни историци, като например отец Александър Шмеман и отец Иоан Майендорф. Сред многобройните му (и до днес не напълно публикувани) съчинения са: Церковь Духа Святаго и Трапеза Господня. Настоящата статия се публикува по списание Путь, бр. 45, 1934, стр. 16-29.