Преподобни Иустин Попович

Ако европейският континент остане забележителен с нещо в историята на тази планета, то вероятно ще е с това, че умее да измисля многобройни проблеми, а не е в състояние да реши нищо в полза на човешкия род. Тук спадат, на първо място, така наречените социални проблеми. Решаването им е станало мания почти на всички европейци. Но задайте си въпроса: кой ги решава без огън и меч, без инквизиция и клади? Европейският човек стои объркан и смутен пред социалните проблеми, както и пред проблемите на човека. Защо? Защото проблемите на обществото, като се сведат до основните си елементи, са проблеми на личността, само че умножени по броя на всички индивиди, които съставляват обществото[1].Човек, заради това, че е човек, е член на социалната общност и внася в нея своето психофизическо съдържание и проблематика. Но проблемите на човека и човечеството в основата си са едни и същи. Проблемите за истината и правдата, живота и смъртта, доброто и злото, безсмъртието и вечността, небето и земята измъчват както човека, така и човечеството. Но преди всичко човека като индивид и след това човечеството като колектив. Логически се достига до заключението, че който е решил проблема за човека, решил е и проблема за обществото и то за всяко общество, от най-малобройното до най-многобройното, от семейството до цялото човечеството.

При решаването на проблема за човека и на проблема за обществото по хуманистичен начин в Европа се изпада в две крайности: или човекът е подценяван, малтретиран, незабелязван, отхвърлян за сметка на обществото, или обществото – за сметка на човека. А на нас ни се иска пълна правда и за човека, и за обществото. Правда, която винаги би поддържала равновесие между божествените ценности по отношение на човека и обществените непреходни ценности. На нас ни се иска общество, в което ще се съхрани божествената независимост и божественото величие на човешката личност, в което човек няма да бъде подценен, обезобразен, механизиран, роботизиран нито за сметка на класата, на нацията, държавата, културата, цивилизацията, науката, религията. На нас ни се иска общество, в което личността и обществото се допълват, поддържат, растат едно чрез друго и се усъвършенстват едно чрез друго; общество, в което всеки е духовно съединен с всички и всички с всеки, в което всеки живее чрез всички, с помощта на всички, но и всички живеят чрез всеки и с помощта на всеки. А това означава, че на нас ни се иска общество, което само по себе си представлява и е един организъм, едно тяло, а членовете на това общество са органично свързани помежду си: ти си око, той ръка, аз крак, но нито един не може да каже на другия: не ми трябваш, мога и без тебе. За да работи, на ръката ѝ е потребно окото, за да я води, и краката, за да я носят; също така и окото, за да вижда, му е потребна ръката, за да го храни, и краката, за да го носят, и пак, за да ходят, на краката им е потребно окото да ги води и ръката, за да им сътрудничи. В организма на обществото всички сме органични частици, големи и малки, видими и невидими, ала частици, които живеят една с друга и с помощта на другата всеки сътрудничи на всички и на всеки. Както и тялото, за да расте един косъм на главата, му сътрудничи цялото тяло, но и косъмът със своята особена функция е потребен на тялото, защото пази главата и е мъдър проводник на потта. Разгледайте човешкото тяло. В него имаме най-добрия пример за общество, другарство, сътрудничество, симбиоза, служене на другия, на ближния, всяка частица служи на всички и всички на всяка; на малкия пръст на ръката му служи така финият орган – окото, и още по-финият – мозъкът, но и пръстът служи на окото и мозъка. Колкото по-важен е органът в тялото, толкова по-отговорна работа върши и е слуга на всичко, което в тялото е по-малко от него. Сърцето е най-важният орган в тялото, ала и най-големият слуга на тялото; то непрекъснато служи на всяка молекула поотделно и на цялото тяло заедно.Не се чудете на това, така е устроено тялото: това, което е по-висше в него, затова е по-висше, за да служи на по-малкото от себе си. Нима не виждате: смирението е главната добродетел, която регулира всички отношения в човешкото тяло: онова, което е по-голямо, се смирява пред по-малкото, като му служи; а онова, което е най-голямо – най-много се смирява! Така е и в нашето въображаемо, идеално общество: по-големият служи на по-малкия, ученият на неукия, мъдрият на простия, богатият на бедния; най-големият е най-голям, защото е доброволен слуга на всички. Всичко е устроено според онзи и природен, и божествен закон на Богочовека: Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга. И който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб (Матей 20:26, 27). Защо, защо? Защото това е закон и за най-съвършения човек, Богочовека Христос, Който не е дошъл да Му служат, но да послужи (Матей 20:28). Наистина, нима има по-голям слуга на човешкия род от кроткия Богочовек? „Аз съм сред вас като слуга, заявява Той на своите последователи, като ваш слуга, който ви служи смирено, учи ви на божествена Истина, божествена Правда, божествена Любов, божествена Доброта, божествена Сила, за да знаете как бихте могли да преодолеете греха, злото и смъртта, и да станете божествено добри, безсмъртни и вечни“. Не само като въплътен човек, но и като Бог Слово Той непрестанно служи на човеците чрез слънцето, чрез въздуха, чрез светлината, чрез цялата природа, чрез цялата вселена, служи им постоянно и смирено, само за да ги научи на този върховно-космически и върховно-природен божествен закон: по-голямото да служи на по-малкото, и то с радост и благост. Затова и Неговите Богочовешки уста са изрекли за този закон следното: Най-големият между вас нека ви бъде слуга, защото, който се възвисява, ще се смири, а който се смирява, ще се възвиси“ (Лука 22:27). Всъщност цялото Богочовешко Евангелие, от началото до края, не е друго, освен съвършена илюстрация и неопровержимо доказателство на този космически божествен закон, или по-точно, всезакон.Приятели, не ви ли се струва, че чрез този евангелски всезакон Богочовекът решава идеално и реално едновременно и проблема за човека, и проблема за човечеството; и проблема за личността, и проблема за обществото? Защото и човекът, и човечеството, и личността, и обществото са не само от един и същ психофизичен материал, но и една и съща цел, една и съща целесъобразност прониква всичко, струи през всичко, което съставлява тяхната същност. Ако пък тяхната цел не е същата, тогава между тях зее непреодолима пропаст и ги разкъсват непримирими противоречия. Само единството на целта прави възможно идеалното решаване на проблема за човека и проблема за човечеството; на проблема за личността и проблема за обществото. Но каква цел? Навярно не някаква временна, опортюнистична, конюнктурна, утилитарна, но непреходна, безсмъртна, съдбовна цел, която съпровожда човешкото същество през всички светове, в които то се движи. Това е онази безсмъртна цел, която Богочовекът е поставил, черпейки я из боголиката същност на човешката природа. В какво се състои тази цел? Ето в какво: да бъде въплътен Бог с всички Свои божествени съвършенства в човека и човечеството, в личността и обществото.

Нима това е възможно? Възможно е по две неопровержими причини: първо, защото човекът е боголико същество; второ, защото Бог Логос се е въплътил в човека и като Богочовек е показал как божествено-идеално е съвършен и човешки-реално е природен човекът, в който се е въплътил Бог с всички Свои божествени съвършенства. И още нещо: Богочовекът е донесъл и раздава на човеците божествени добродетели и сили, та всеки човек, ако иска, може максимално да въплъти в себе си Бога и божествените съвършенства. Осъществявайки тази цел, хората се претворяват в безсмъртни същества и стават членове на безсмъртното Богочовешко общество – богочовечеството. Както от човека логично и естествено излиза и се развива човечеството, така от Богочовека също логично и естествено излиза и се развива богочовечеството. В това богочовешко общество хората живеят и се държат като безсмъртни същества според евангелските закони, които важат и в този, и в онзи свят. А това единствено на тази планета общество на истински безсмъртни и истински богоносци, и на ония, които поне се трудят да станат такива, е Богочовешкото Негово тяло – светата Негова Църква…Успокойте се, вече се намираме в светилището на християнската философия за обществото. Това е ново, богочовешко общество, което ни най-малко не прилича на ония, които ви предлага като теория или практика хуманистичната социология на европейския човек. В това богочовешко общество всичко е сведено до животворната личност на Богочовека Христос. Той е най-висша ценност. Всички останали ценности – и индивидуални, и социални произлизат от нея като лъчи от слънце. Не бива да се мамим – християнството е християнство само като Богочовешко. В това е неговото изключително значение и ценност, неговата сила. Господ Христос установи като Църква Самия Себе Си, Своята Богочовешка личност. Поради това Църквата може да бъде само богочовешка и в Богочовека. Богочовекът е същина, цел и смисъл, висша ценност на Църквата. Или по-точно, Църквата е не друго, а Богочовекът Христос продължен във всички векове. Богочовекьт е Глава на тялото на Църквата, единствената Глава. Тялото на Църквата расте с Него в безкрайността на божествения живот; расте с Божи растеж според мярката на Богочовешката пълнота, защото всичко чрез Него и за Него се създава. С божествената Си сила Той води тайнствено всички членове на Църквата към обогочовечаване, защото това е смисълът и целта на съществуването на Църквата – с богочовешка вяра и подвизи всички да бъдат доведени до мярката и ръста на Христовото съвършенство, всички да бъдат обогочовечени…

Вие чувствате, че говоря за Православната църква. Каква е нейната същност? Богочовекът Христос. Затова всичко християнско има богочовешки характер – и съзнанието, и усещанията, и волята, и мисленето, и животът, и обществото. Бог във всичко е на първо място, човекът на второ; Бог води, човекът е воден; Бог работи, човекът сътрудничи. И то не някой трансцендентен, абстрактен, измислен Бог, но Бог от най-непосредствената историческа действителност, Бог, който е станал Човек, живял е в категориите на нашия човешки живот, и във всичко се е показал абсолютно безгрешен, абсолютно свят, абсолютно добър, абсолютно мъдър, абсолютно праведен, абсолютно истинен. Той е станал човек, оставайки Бог, за да даде като Бог на човешката природа божествена сила, която би довела хората до най-тясно богочовешко единство с Бога. И Неговата божествена сила непрестанно действа в богочовешкото Му тяло – Църквата, съединявайки хората с Бога чрез благодатен и свят живот. Защото Църквата е чуден богочовешки организъм, в който чрез сътрудничеството на Божията благодат и свободната дейност на човека се обезсмъртява, обогочовечава всичко, което е човешко, всичко – освен греха. В Богочовешкия организъм – Църквата, всеки вярващ е жива клетка, която става съставна част на този организъм и живее с неговата животворна богочовешка сила. Защото според православното разбиране да си член на Църквата означава да се съвъплътиш с Богочовека Христос, да станеш органична част от Тялото Му, с една дума, да обогочовечиш изцяло своята човешка личност.Приятели, това са основните принципи на християнската философия на обществото – във всичко и навсякъде Църквата първо е богочовешки организъм, а след това богочовешка организация. От това логично произтича и нейната богочовешка дейност в света: всичко богочовешко да се въплъти в човека и в човечеството – да се въплъти любовта Христова, правдата Христова, добротата Христова, мъдростта Христова, смирението Христово, въобще всички Христови добродетели. Защото чрез тях Христос се вселява в човека и се въплътява в него. Такъв човек живее с Христа, мисли с Христа, чувства с Христа, работи с Христа. Откъде има тази сила? От самия Христос. По думите на свети апостол Павел: Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява (Филипяни 4:13). Човекът с истинска вяра, живеейки в богочовешкия организъм – Църквата, живее винаги в единство с всички светии (Ефесяни 3:18), които тайнствено му помагат в изпълняването на евангелските заповеди. Затова истинският член на Църквата живо усеща, че има една вяра с апостолите, мъчениците и светителите от всички времена, че те са вечно живи и че всички те са проникнати от една и съща богочовешка сила, един и същи богочовешки живот, една и съща богочовешка истина. В Църквата миналото е винаги и настояще, защото Богочовекът Христос, Който е един и същи вчера, днес и вовеки, живее със Своето Богочовешко тяло, със същата истина, същата святост, същата доброта, същия живот. Затова човек с истинска вяра никога не е сам, но винаги е в обществото на всички свети членове на Църквата. И когато обмисля някоя мисъл, той я обмисля със страх и молитвен трепет, защото знае, че в това по тайнствен начин участват всички светии. Православните затова са православни, защото непрекъснато имат усещането за богочовешка съборност, съгрявайки го и пазейки го с молитва и смирение. Те никога не проповядват от себе си, никога не се хвалят с човека; никога не остават при голата човечност; никога не въздигат в идол хуманизма. По всичките си пътища те изповядват и проповядват Богочовека, не човека. Техният ръководен принцип е, че богочовешките цели се осъществяват само с богочовешки средства, евангелските цели се постигат само по евангелски пътища. Господ Иисус Христос е и Истината, и Пътят: не само Истина, но и Път, Път, по който единствено се стига до Истината. Ако човек отстъпи от богочовешкия начин на действие, неминуемо отстъпва и от богочовешката идея, отстъпва от Богочовека Христос.

В Западна Европа християнството постепенно се е превърнало в хуманизъм. Дълго и упорито Богочовекът бил смаляван, преиначаван, ограничаван и най-накрая превърнат в човек – в непогрешимия човек в Рим, и в също така непогрешимия човек в Лондон и Берлин. Така е възникнал папизмът, който си присвоява всичко Христово; и протестантизмът, който не търси нищо Христово. И папизмът, и протестантизмът поставят на мястото на Богочовека човека като най-висша ценност и най-висш критерий. Изопачен е Богочовекът, Неговото дело и Неговото учение. Дълго и упорито се е трудил папизмът, докато замени Богочовека с човека. В догмата за непогрешимостта на папата – един човек, Богочовекът завинаги е заменен с преходния „непогрешим“ човек. Защото този догмат провъзгласява папата не само за нещо по-висше от човека, но и от светите апостоли, от светите отци, от светите Вселенски събори.

С това отстъпление от Богочовека, от вселенската Църква като богочовешки организъм папизмът е надминал Лутер, създателят на протестантизма. Всъщност първият радикален протест в името на хуманизма срещу Богочовека Христа и Неговия Богочовешки организъм, Църквата, трябва да търсим в папизма, а не в лутеранството. Папизмът е наистина първият и най-стар протестантизъм.Не бива да се лъжем, папизмът е и най-радикалният протестантизъм, защото е пренесъл основата на християнството от вечния Богочовек върху преходния човек. И е издигнал това в главен догмат, което означава в главна истина, в главна ценност, в главно мерило за всичко.

Протестантите само са приели този догмат в неговата същност и са го развили в ужасяващи размери и детайли. Всъщност протестантизмът не е нищо друго освен радикално осъществен папизъм. Защото в протестантизма основният принцип на папизма е приложен в живота на всеки човек поотделно. По примера на непогрешимия папа в Рим всеки протестант е нов непогрешим човек, понеже претендира за лична непогрешимост по въпросите на вярата. Може да се каже: протестантизмът е вулгаризиран папизъм, но лишен от мистика, авторитет и власт. Свеждането на християнството и всички негови богочовешки истини до човека превръща западното християнство в хуманизъм. Това може да изглежда парадоксално, но е вярно в своята неопровержима и неотменима историческа реалност. Защото западното християнство в същността си е най-решителният хуманизъм, понеже е обявило човека за непогрешим, а богочовешката религия е превърнало в хуманистична. А че това е така говори фактът, че Богочовекът е изтласкан на небето, а на Неговото празно място на земята е поставен заместник, Vicarius Christi – папата. Каква трагична нелогичност – да се поставя заместник на вездесъщия Бог и Господ Христос! Ала тази нелогичност се е въплътила в живота на западното християнство – Църквата е превърната в държава, папата е станал владетел, владиците са провъзгласени за князе, свещениците са станали водачи на клерикални партии, вярващите са провъзгласени за папски поданици, Евангелието е заменено с ватикански сборници от канонично право, евангелската етика и методиката на любовта са заменени с казуистика, иезуистика и „света“ инквизиция. А това значи систематично отклоняване, унищожаване на всичко, което не се покланя на папата, та дори и насилствено обръщане в папската вяра и изгаряне на грешниците за слава на кроткия и благ Господ Иисус!

Приятели, тези факти сами се сливат в неопровержимо заключение – на Запад няма Църква, няма Го Богочовека, затова и няма истинско богочовешко общество, общество, в което човек за човека е безсмъртен брат и вечен събрат. Всъщност хуманистичното християнство е най-отявленият протест и въстание срещу Богочовека Христос и всички евангелски, богочовешки ценности и стойности. Оттук лъха любимият стремеж на европейския човек да сведе всичко до човека като основна ценност и основна мярка. А зад всичко това стои един идол – Menschliches, Allzumenschliches[2]. Сведено до хуманизъм, християнството без съмнение е опростено, но в същото време е и опорочено. Тъй като е извършено „приравняване“ на християнството с хуманизма, днес тук-там в Европа се появяват мисли за връщане на Богочовека Христос. Призивите на отделни хора в протестантския свят: „Zum zum Jesus! Back to Jesus!“, са само немощни гласове в тъмната нощ на хуманистичното християнство, което е изоставило богочовешките ценности и стойности и сега се свива отчаяно и немощно. А из дълбините на вековете отекват горчивите думи на тъжния пророк Иеремия: Проклет човекът, който се уповава на човек!В широка историческа перспектива западният догмат за непогрешимостта на човека не е друго, освен опит да се съживи и увековечи умиращият хуманизъм. Това е последната трансформация и прослава на хуманизма. След рационалистичното просвещение на XVIII век и късогледия позитивизъм на XIX век, на европейския хуманизъм не му остава нищо друго, освен да се разпадне от безсилие и противоречия. Но точно в този трагичен момент на помощ се притича религиозният хуманизъм, който със своя догмат за непогрешимостта на човека е спасил европейския хуманизъм от безмилостна смърт. Но и догматизиран, западният християнски хуманизъм не е могъл да удържи в себе си всички пагубни противоречия на европейския хуманизъм, които се стремят към едно – да изгонят Богочовека от земята на небето. Защото за хуманизма главното и най-важното е човекът да бъде най-висша ценност и най-висша мярка. Именно човекът, а не Богочовекът.

Приятели, според нашето православно разбиране и съзнание християнството е християнство само с Богочовека, с Неговото богочовешко учение и богочовешки начин на действие. Това е основна истина, с която не могат да се правят никакви компромиси. Само като Богочовек Христос е най-висша ценност и най-висша мярка. Трябва да бъдем искрени и последователни докрай – ако Христос не е Богочовек, тогава Той би бил най-безочливият лъжец, тъй като обявява Себе Си за Бог и Господ. Ала евангелската историческа действителност неопровержимо доказва, че Иисус Христос е по всичко и във всичко съвършен Богочовек. Поради това не можеш да бъдеш християнин без да вярваш в Христа като Богочовек и в Църквата като Негово Богочовешко тяло, Църквата, в която Той е оставил цялата Своя чудна Личност. Спасителната и живоносна сила на Христовата Църква се състои във вечноживата и вездесъща Личност на Богочовека. Всяка замяна на Богочовека с какъвто и да е човек и всяко подбиране от християнството само на онова, което се харесва на индивидуалния човешки вкус и разум, превръща християнството в повърхностен и безсмислен хуманизъм. Изключителната важност на християнството за човешкия род се състои в неговата животворна и неизменна боговечност, с която то осмисля човечността въобще, като я превежда от мрака на небитието в светлината на Всебитието. Единствено със своята богочовешка сила християнството е сол на земята, сол, която пази човека да не изтлее в греха и злото. Разпилее ли се в разни хуманизми, християнството става блудкаво – безвкусна сол, която не става за нищо, освен да се изхвърли и да я тъпчат хората.

Всеки опит християнството да се пригоди към духа на времето, към преходните движения и режими на определени исторически периоди, отнема от християнството оная специфична ценност, която го прави единствената богочовешка религия в света. В православната философия за обществото основен принцип е: Богочовекът Христос да не бъде приспособяван към духа на времето, а обратното – духът на времето да се приспособява към духа на Христовата вечност, Христовата боговечност.Само така Църквата ще може да съхрани животворната и неизменна Личност на Богочовека Христос и да остане Богочовешко общество, в което хората са приятели и живеят чрез божествената любов и правда, молитва и пост, кротост и смирение, боголюбие и братолюбие и другите божествени добродетели.

Според християнската философия за живота и света и човекът, и обществото, и народът, и държавата трябва да се приспособяват към Църквата като вечен идеал, а Църквата по никакъв начин да не смее да се приспособява към тях, и още по-малко – да им робува. Народът има истинска стойност само дотолкова, доколкото живее с евангелските добродетели и въплъщава в историята си богочовешките ценности. Което важи за народа, важи и за държавата. Целта на народа като цяло е същата, каквато е и целта на отделния човек – да въплъти в себе си евангелските правда, любов, святост, да стане свят народ, Божи народ (1 Петр. 2:9-10; 1:15, 16), който със своята история проповядва божествените ценности и добродетели.

Какво е народ без евангелски добродетели? Сбор от живи мъртъвци. А държавата? Институция за разоряване на народната душа и нейните вечни ценности. Питам ви, народът има ли колективна съвест, народна съвест? А държавата има ли съвест? И народът има народна съвест, и държавата има държавна съвест – това е Църквата и нейното Евангелие.

Ако разширим тази мисъл и я изразим конкретно, тя ще гласи: съвестта на народа са неговите светии. И тази съвест постоянно отправя към всички хора през всички векове една молба, един съвет, един завет: нека за всички вас – бедни и богати, млади и стари, грамотни и неграмотни, свещеници, учители и войници, работници, министри и владици да ви бъдат закон евангелските добродетели! Ако бъде така, народът ще надвие всяка смърт и нищо не ще му навреди, нищо, нищо, нищо.

_____________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Тук не става дума, че обществото е механична съвкупност от отделните индивиди и проблемите му са сбор от индивидуалните проблеми, а че според християнската философия на обществото основните социални проблеми са и основни проблеми на личността, тоест това са проблемите за истината, смисъла на живота, смъртта, доброто и злото и така нататък (виж малко по-надолу). Това много ясно би могло да се види в историята на православните християнски държави. В новото време обаче, включително и в тези държави, на преден план застават други проблеми, считани за основни, поради промяната в индивидуалния и обществения светоглед, тяхното материализиране и хуманизиране (=обезверяване). Но според християнската философия на обществото и сега основните проблеми си остават същите и за да се хармонизира общественият живот, трябва да се решават тъкмо те, а не някакви други, които са второстепенни, но за съвременността изглеждат основни – за материалното задоволяване, за човешките права и така нататък – б. пр.

[2]. Човешко, твърде човешко“ – така се нарича едно от произведенията на Ницше.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4sj

Изображения – авторът, преподобни Иустин Попович и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

 

Преподобни Иустин Попович

Ние живеем на географска и духовна граница между два свята, между две култури, между Изтока и Запада. Нашата народна душа е изпратена в този тайнствен свят и ѝ е казано: живей на острието на меча! Може ли който и да е от нас да живее безопасно върху острието на меча? При такъв живот не е ли необходимо да бъдем постоянно нащрек? От една страна, душата ни привлича със своя магнетизъм метежният Запад, а от друга, с тайнствената си красота ни примамва спокойният Изток. Под лъскавата повърхност на Запада бушуват вулканични противоречия; под грапавата повърхност на Изтока шумят богожадуващи бездни на духа. И нас ни разкъсват двата свята. Накъде ще тръгнем: на Изток или на Запад? Душата ни трябва да бъде херувимски прозорлива и серафимски чувствителна, за да може да тръгне и върви по пътя, който няма да я доведе до смърт. Не казвай: нека се раздели душата на нашия народ, нека половината да тръгне на Изток, а другата половина на Запад. Приятелю, може ли окото ти да вижда, ако го разделиш? Може ли сърцето ти да усеща, ако го разсечеш? Може ли да просъществува царство, ако се раздели? Самите факти неоспоримо отговарят и неопровержимо свидетелстват – не може. Как тогава душата на нашия народ може да живее и да не умре, да стане безсмъртна, ако се раздели?

Не трябва да се заблуждаваме, положението на нашата народна душа е съдбоносно сериозно; само опортюнист може да се отнася към него несериозно. Основен принцип на народната психология е: всеки индивид носи в себе си не само съдбата на своята собствена душа, но и на народната. Всеки е отговорен за всичко. В тялото на нашия народ душите ни са преплетени помежду си, както корените в земята, от които расте един ствол, едно дърво. У всекиго е душата на всеки, а всички души съставляват един неделим организъм. Ако душата ми е заразена с егоизъм, нима отровата няма да се разлее по целия организъм на народната душа? Ако твоето сърце е заразено със саможивост, нима не си станал гангрена в организма на народната душа, гангрена, която трябва веднага да се отсече?

Свикни с мисълта, че народната душа не е нещо отделно от нас; тя е органично единство от всички отделни души. Каквото и да вършиш, каквото и да мислиш, каквото и да чувстваш – твоята работа, твоята мисъл, твоето чувство прониква в душата на целия народ, влиза в нея с всички свои пороци и добродетели, гадости и радости. За здравето на нашата народна душа е отговорен всеки един от нас и най-големият, и най-малкият, и най-ученият, и най-неграмотният, и най-видният, и най-униженият.Когато нашата[1] народна душа за първи път се е изправила на кръстопътя между двата свята, свети Сава решително я повел по пътя на Богочовека Христос. Преди него тя е била сляпа; чрез него е прогледала и за първи път е видяла вечната Истина и вечния смисъл на живота. От смъртното той обърнал душата ни към Безсмъртния, от временното – към Вечния, от човешкото – към Богочовека. По кой път ще тръгнем, приятели мои, когато душата ни, като красива птица запърха в клетката на нашето тяло, забърза мъчена от съдбовните въпроси: какво е животът, какво е смъртта, защо се дава живот на човека, след като завършва със смърт? Налегнат ли ни тези страшни въпроси, кой ще ни отговори на тях, дали европейският човек или Богочовекът?

Ако човек не си е задал тези съдбовни въпроси, бъдете сигурни, че още не е излязъл от животинския стадий, още не се е развил в човек. Ако някой счита, че стои по-високо от животните поради това, че разкошно се облича и храни, посочете му животните и растенията. Забележете, нима полският крин не е по-красиво облечен и от славния цар Соломон? Нима не е по-разкошно украсен и от Савската царица? Забележете, нима пчелата не се храни по-добре от всеки богаташ, тъй като се храни с цветя? А когато сериозно се вгледате в някои представители на нашата интелигенция, ще видите, че те още не са излезли от неорганичното състояние, понеже живеят с тялото и за тялото заради този тленен пашкул на душата.

Който веднъж сериозно се замисли над тайнственото същество, което се нарича човек, той трябва или като Растко с цялото си същество да повярва в Господа Христа, или да извърши самоубийство, неизбежно да извърши духовно самоубийство, а може би и физическо. Живеейки на съдбоносната граница на културите, нашият човек, сблъскал се със съдбовните въпроси, не може да се помири, докато решително не тръгне или по пътя на европейския човек, или по пътя на Богочовека. Какво го очаква на единия и какво на другия път? С какво завършва единият и с какво другият път? На какво се основава културата на европейския човек и на какво културата на Богочовека?

Европейската култура се основава на човека като на темел. С човека се изчерпва нейната програма и цел, нейните средства и съдържание. Хуманизмът е нейният главен архитект. Цялата е изградена върху софистическия принцип и критерий: човекът е мярка на всички неща, видими и невидими, и то – европейският човек. Той е върховният създател и подател на ценностите. Истина е това, което той провъзгласи за истина; смисъл на живота е онова, което той провъзгласи за смисъл, добро и зло е онова, което той провъзгласи за добро и зло. Казано кратко и искрено: европейският човек е провъзгласил себе си за бог. Нима не сте забелязали, колко много обича да богува, да богува чрез науката и техниката, философията и културата, религията и политиката, изкуството и модата – да бъде бог на всяка цена, макар с инквизиция и папизъм, макар с меч и огън? С езика на своята хуманистично-позитивистка наука той е обявил – няма Бог. И воден от тази логика той смело е извел заключението: тъй като няма Бог, тогава аз съм бог!Европейският човек нищо не обича така, както да се представя за бог, макар в тая вселена да е като мишка в капан. За да покаже и докаже, че е бог, той е обявил всички светове над нас за пусти, без Бог и без живи същества. Той на всяка цена иска да овладее природата, да я подчини на себе си, затова е организирал поход срещу природата и го е нарекъл култура. В него е впрегнал своята философия и наука, своята религия и етика, своята политика и техника. Успял е да излъска някое парче от повърхността на материята, но не я е преобразил. Борейки се с материята, човекът не е успял да я очовечи, но тя е успяла да го ограничи и направи повърхностен, да го сведе до материя. И той, обгърнат от нея, съзнава себе си като материя, само като материя.

Знаете ли кой е победил? Иронията. Защото културата е направила човека роб на материята, роб на предметите. Очевидна е истината: европейският човек робува на предметите, а не властва над тях. Самозваният бог раболепно се покланя пред предметите, пред идолите, които сам е направил. В своя поход срещу всичко надприродно, с придобивките на собствената си култура е заменил всички надматериални стремежи: заменил е небето, заменил е душата, заменил е безсмъртието, заменил е вечността, заменил е живия и истинен Бог.

Човекът провъзгласил културата за бог, тъй като на тази помръкнала звезда той не може да издържи без бог, без какъвто и да е бог, бил той и лъжовен. Такава е мрачната ирония на така устроения човек.

Нима не забелязвате, че европейският човек в своята културомания е превърнал Европа във фабрика за идоли? Почти всеки предмет на изкуството е станал идол. Нашето време е идолопоклонническо. Никой континент не е така наводнен с идоли, както днешна Европа. Никъде няма такова преклонение пред предметите и никъде не се живее толкова за предметите и заради предметите, както в Европа. Това е идолопоклонство от най-лошия вид, понеже е преклонение пред пръстта. Кажете, нима човек не се кланя на червеникавата пръст, когато саможиво обича земното, пръстеното свое тяло и упорито твърди: тяло съм и само тяло? Кажете, нима европейският човек не се кланя на червеникавата глина, когато за свой идол провъзгласява класата или народа, или човечеството?

Няма съмнение, Европа не страда от атеизъм, а от политеизъм; не страда от липса на богове, а от прекалено много богове. Изгубила истинския Бог, тя иска да удовлетвори глада си по Бога със създаването на множество лъжливи богове, идоли. Превърна науката и нейните хипотези в идоли; от религията и нейните представители също е създала идоли; от политиката и партиите пак е създала идоли; модата и манекените отново са нейни идоли. А над всички тях, на трона на егоизма тя е поставила европейския човек, европейския Далай Лама.

В своята същност европейската култура е фетишизъм, фетишизъм в европейско издание, в европейски костюм. „Чревоугодието за предмети“ е характерна черта на европейския човек. Фетишистката метафизика на европейската култура практически се изразява във фетишистката етика. Старият езически фетишизъм се е отличавал с човекоядство. А нима новият европейски фетишизъм не людоедства, само че маскирано, културно? Нима европейската култура чрез своята наука не е провъзгласила за главен принцип на живота борбата за съществуване? Какво е това, ако не призив за човекоядство? Това не означава ли: човече, бори се за съществуване – с всички средства; ако трябва дори с човекоядство! Главното е да оцелееш! Как? Това не е под контрола на съвестта. Животът е кланица, в която по-силният има право да убие по-слабия. Нещо повече: по-слабите хора са материал за по-силните. Тъй като няма нито Бог, нито безсмъртие, тогава на човека всичко му е позволено заради оцеляването. Позволен е грехът, позволено е злото, позволено е престъплението. Позитивистката наука е обявила: всичко, което става, става по природни закони. В природата господства законът на необходимостта. Той владее над хората, над техните мисли, чувства, стремежи, постъпки. Когато грешат, хората грешат по необходимост. Човече, ти не си виновен, дори за най-голямото твое престъпление – не си виновен, защото всичко, което вършиш, го вършиш по природна необходимост. Не се учудвайте! Не може да съществува грях за човека, за когото не съществува Бог, тъй като грехът е грях пред Бога. Ако няма Бог, тогава няма ни грях, ни зло, ни престъпление.Метафизическият нихилизъм на европейската култура, изразен в принципа „няма Бог“, по необходимост се проявява като практически нихилизъм, чийто принцип е: няма грях, всичко е позволено! Обърнете внимание, със своята философия и наука, със своята техника и политика европейската култура систематично изтласква от човека всичко безсмъртно и вечно, виртуозно парализира в него усещането за безсмъртие, смалява душата му.

Трябва да се освободим от Бога – това е явното или тайно желание на мнозина строители на европейската култура. Те работят за това чрез хуманизма и ренесанса, чрез русовския натурализъм, романтизма и волунтаризма, чрез парламентаризма и революционизма. А по-смелите от тях са създали лозунга: трябва да убием Бога! Най-накрая, най-последователният строител и най-искреният изповедник на европейската култура – Ницше, от върха на човекоманиакалната пирамида на егоизма е обявил вестта: „Бог умря!“.

Когато няма нито вечен Бог, нито безсмъртна душа, тогава няма нищо абсолютно, нищо ценно, тогава всичко е относително, всичко е преходно, всичко е смъртно. И наистина абсолютните ценности са отхвърлени, а са се възцарили относителните. Няма съмнение, релативизмът е и логика, и природа, и душа на хуманизма. Айнщайновата теория на относителността е плод на хуманизма и всички негови философски, научни, технически и политически разклонения. Но не само това: в крайна сметка хуманизмът не е нищо друго, освен нихилизъм.

Немският философ Карл Джоел така очертава кризата на европейския дух: „На нашия светоглед не му достига стремеж към цялостност и абсолютен смисъл. Липсва ни цялостност в убежденията, а най-голяма сила имат убежденията и вярванията. Нашият морал няма велики характери; нашата история няма личности, чрез които се изразява целият народ и времето в най-сбита форма. Не ни достига велика поезия, тъй като нашата фантазия, откъсната от световната цялостност, се хваща само за малкото, а в голямото само си играе, понеже нашата поезия вече не носи онова светоусещане на класиците, което е придавало на техните стихове по-висш звук и на техните образи вътрешна необходимост. Имаме най-упойващата живопис на тона без мелодия, най-разкошния патос без етос, най-разнообразния инструментариум, илюстрация, режисура, най-веща техника без душа. Имаме най-атрактивен център, най-богата сцена, най-живо действие без герои, а с масовки и кукли. Имаме режисура като изкуство със силни ефекти, изкуство на явленията без същност. Имаме най-богат живот, но той няма мир и мекота, вътрешна хармония, понеже не му достига цялостен смисъл, помиряване на човека и света. Така кризата на философията става криза на епохата“.Да, хуманизмът не е могъл да не се развие в нихилизъм. Нима може човек да не стане нихилист, когато не признава никаква абсолютна ценност? Ако следвате логиката докрая и вие ще трябва да дойдете до заключението, че релативизмът е баща на анархизма. Щом всички същества са относителни, тогава нито едно от тях няма право да се налага над другите. Опита ли се, трябва да воюва до смърт. Щом всички ценности са относителни, какво право има която и да е от тях да се наложи като най-голяма и върховна? Въз основа на какво твоята истина, приятелю, измества моята, когато и едната, и другата са относителни? Щом в човешките светове няма нищо абсолютно, тогава не съществува нито иерархия на съществата, нито иерархия на ценностите; съществува само анархия.

И наистина реалност над реалностите е, че нихилизмът и анархизмът са логичен завършек на европейската култура, неизбежна завършена форма на европейския хуманизъм и релативизъм. Хуманизмът неизбежно се развива в атеизъм, преминава през анархизъм и завършва с нихилизъм. Ако някой днес е атеист, знай, че ако е последователен, утре ще бъде анархист, а вдругиден нихилист. А ако някой е нихилист, знай, че е стигнал дотам от хуманизма през атеизма.

Какво остава от човека, когато душата излезе от тялото му? Труп. Какво – от Европа, когато от нейното тяло се извади Бога? Труп. Когато са „изхвърлили“ Бога от вселената – нима не е станала труп? Какво е човек, който отрича душата в себе си? Нищо друго, освен глина, глинен ковчег. Резултатът е поразителен: влюбен в предметите, европейският човек най-накрая сам е станал предмет. Личността е обезценена и унищожена, останал е човек предмет. Няма го целия, безсмъртния, боголик човек, а само отломъци, телесната черупка на човека, от която е изгонен безсмъртният дух. Наистина черупката е изгладена, полирана, но въпреки всичко е черупка. Европейската култура е лишила човека от душа, овеществила го е и го е механизирала. Тя е като чудовищна машина, която поглъща хора и ги превръща в предмети. Финалът е затрогващо тъжен и потресаващо трагичен – човекът става бездушен предмет сред бездушни предмети.Такава е в общи линии културата на европейския човек. А каква е богочовешката култура? На какво почива тя? Тя цялата почива на личността на Богочовека Христа. Бог е станал човек, за да издигне човека до Бога. Това е началото и краят, между които се движи православната християнска култура. Нейният девиз е: Богочовекът във всичко да бъде пръв, да бъде всичко във всичко. Не само Бог, нито само човек, а Богочовек. Тук е олицетворено и осъществено най-тясното единство на Бога с човека. Пълнота и съвършенство на своята личност човек постига чрез съединение с Богочовека. Богочовечеството е единствената категория, чрез която се проявява цялата многостранна дейност на православната култура. Започва се от Богочовека и се завършва с идеален, обогочовечен човек. В центъра на света стои Богочовекът Христос. Той е ос, около която се движи целият свят – и видимият, и невидимият. Той е тайнствен център за душата, към който гравитират всички души, гладни за вечната Истина и Живот. Той е извор на всички творчески сили на християнската култура. Тук Бог работи, човекът сътрудничи. Бог твори с човека, човекът твори с Бога, Божие творчество чрез човека. Заради това човек влага от себе си всичко, което е божествено, прилага го на практика, превръща го в творчество, в живот. В това творчество всичко, което е божествено не само у човека, но и в света, намира свой израз, всичко, което е божествено, работи, всичко, което е човешко, сътрудничи. Но за да сътрудничи човек успешно на Бога, трябва да привикне да мисли с Бога, да чувства с Бога, да живее с Бога, да действа с Бога. А това ни разкрива целта на християнската култура.

Каква е тя? Целта ѝ е да внесе и осъществи у човека и в света около него колкото може повече от божественото. Поради това християнската култура е култ към Христа Бога, служение на Христа Бога. В действителност християнската култура е непрекъснато служение на Христа Бога, не-прекъснато богослужение: човекът служи на Бога чрез себе си и чрез всички твари около себе си; постоянно прилага Божието в своята дейност, във всяко свое творчество; събужда всичко, което е божествено в природата, така че цялата природа да служи на Бога, предвождана от христолюбивия човек. По този начин всички твари могат да участват във всеобщото богослужение. Тъй като природата служи на онзи човек, който служи на Бога.

Богочовешката култура преобразява вътрешността на човека. Промяната става от вътрешното към външното – първо душата, после тялото. Тялото е близнак на душата, който чрез душата живее, движи се и съществува. Изтръгнете от него душата; какво остава, ако не миризлив труп? Богочовекът преобразява най-напред душата, след това и тялото. Преобразената душа преобразява тялото, преобразява материята.

Целта на богочовешката култура е да преобрази не само човека и човечеството, но чрез тях и цялата природа. Но как се постига тази цел? Единствено с богочовешки средства. А това са евангелските добродетели: вяра и любов, надежда и молитва, пост и смирение, кротост и милостивост, боголюбие и братолюбие. С практикуването на тези добродетели се изгражда богочовешката култура. Упражнявайки тия добродетели, човек преобразява душата си от грозна в красива, от мрачна в светла, от грешна в свята, от тъмнолика в христолика. И тялото се превръща в рамка, в която поставя христоликата си душа.Чрез упражнението в евангелските добродетели човек придобива власт над себе си и над природата около себе си. Изгонвайки греха от себе си и от света, човек изгонва и дивата и разрушителна сила, напълно преобразява и себе си, и света, усмирява природата и в себе си, и около себе си. Светителите са най-добър пример за това: освещавайки, преобразявайки себе си с практикуването на евангелските добродетели, те освещават, преобразяват и природата около себе си. Многобройни са светителите, на които са служили дивите зверове, които със самата си поява са усмирявали лъвове, мечки и вълци. Тяхното общуване с природата е молитвено, благо, кротко, милостиво, нежно, не грубо, не сурово, не неприятелско, не диво.

Не външното, насилствено, механично натрапване, а вътрешното, доброволното, лично усвояване на Господа Христа с непрекъснатото практикуване на християнските добродетели осъществяват царството Божие в душите, осъществяват православната култура. Понеже царството Божие не идва по външни, видими пътища, но по вътрешни, духовни, невидими. То няма да дойде забелязано – е обявил Спасителят. – И няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е (Лука 17:20-21), вътре в душата, сътворена от Бога и боголика, в душата, осветена с Дух Свети. Тъй като царството Божие е правда и мир и радост в Духа Светаго (Римляни 14:17). Да, в Духа Светаго, не в духа човешки. То може да бъде в духа човешки дотолкова, доколкото човек изпълни себе си с Духа Светаго чрез евангелските добродетели. Затова първата и най-голяма заповед на християнската култура е: „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде“ (Матей 6:33), тоест ще ви се придаде всичко, което ви е потребно за поддържането на телесния живот: храна, облекло, жилище. Всичко това е само добавка към царството Божие. А културата на Запада търси най-напред тази прибавка. В това е нейното езичество, защото според думите на Спасителя, езичниците търсят най-напред тази добавка. В това е нейният трагизъм, тъй като е похабила душата, грижейки се за предметите. А безгрешният Господ е казал веднъж завинаги: Не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете… Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Матей 6:25, 32-33; Лука 12:22-31).Огромен е списъкът от нуждите, които съвременният човек жадно измисля. И за да задоволяват многобройните си безсмислени потребности, хората са превърнали тази златна Божия звезда (тоест земята – б. пр.) в кланица. А човеколюбивият Господ отдавна е открил това, което „единствено е потребно“ на всеки човек и на цялото човечество. Кое е то? Богочовекът Христос и всичко, което Той носи със Себе си: Божията истина, Божията правда, Божията любов, Божията доброта, Божията святост, Божията безсмъртност, Божията вечност – всички Божии съвършенства. Ето, това е „единственото потребно“ на човека и човечеството, а всички останали потребности, сравнени с него, са почти ненужни.

Когато човек истински сериозно се замисли над тайната на своя живот и света около себе си, тогава трябва да дойде до заключението, че потребност над потребностите е да се отрече от всички потребности и решително да тръгне след Господа Христа, да тръгне и се съедини с Него чрез упражняването на евангелските подвизи. Не направи ли това, човек остава духовно безплоден, безжизнен; душата му се изсушава, разпилява, разпада и той постепенно умира, докато накрая не умре напълно. Защото божествените уста са изрекли: Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят (Иоан 15:4-6).Само чрез духовно органично единство с Богочовека Христос човек може да продължи живота си в живот вечен и своето същество в същество вечно. Човекът на богочовешката култура никога не е сам: когато мисли, той мисли с Христос; когато работи, той работи с Христос; когато чувства, той чувства с Христос. С една дума, той непрестанно живее с Христа Бога. Защото какво е човек без Бога? В началото получовек, а накрая – нечовек. Единствено в Богочовека човек намира пълнотата и съвършенството на своето същество, намира своя оригинал, своята безконечност и безкрайност, своята безсмъртност и вечност, своята абсолютна стойност. Господ Иисус единствен между човеците и между съществата е прогласил човешката душа за най- голяма ценност във всички светове, горни и долни. Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? (Матей 16:26)

Всички слънца и звезди не струват колкото една душа. Похаби ли човек душата си в пороци и грехове, не ще може да я откупи, макар да стане господар на всички слънчеви системи… Тук на човека е оставен един изход, само един, и няма друг. Ето го: Богочовекът Христос е единственото осигуряване на човешката душа, гаранция за безсмъртност и вечност. С предметите душата не се осигурява, но се поробва. Богочовекът освобождава човека от тиранията на предметите. Над Христовия човек нещата нямат власт, а той властва над тях. Той определя истинската им цена, защото ги премерва с Христова оценка. А тъй като според Христос човешката душа има несравнено по-голяма стойност от всички същества и неща, то Христовият човек посвещава цялата си грижа и внимание на душата. Християнската култура преди всичко е култура на душата.

Човек е велик единствено с Бога – това е мотото на богочовешката култура. Без Бога човек не е нищо друго, освен пръст и кръв. Какво са хората без Бога, ако не гроб до гроб? Европейският човек е осъдил на смърт и Бога, и душата. С това не е ли осъдил и самия себе си на смърт, от която няма възкресение? Сведете искрено и безпристрастно баланса на европейската философия, наука, политика, култура, цивилизация и вие ще видите, че те са убили у европейския човек Бога и безсмъртието на душата. Но ако сериозно се вгледате в трагизма на човешката история, вие ще трябва да видите, че богоубийството винаги завършва със самоубийство. Спомнете си за Иуда. Той първо е убил Бога, а след това унищожил себе си. Това е неизбежен закон, който властва в историята на тая планета.Сградата на европейската култура, зидана без Христа, ще трябва да се разруши, – предсказват преди деветдесет години далновидният Достоевски и Гогол преди сто години… И пред очите ни се сбъдват предсказанията на славянските пророци. Десет века е зидана европейската вавилонска кула и на нас се пада трагичното видение: съзидана е огромна… нула! Настъпила е всеобща бъркотия: човек човека не разбира, душа душата не разбира, народ народа не разбира. Възстанал е човек против човека и царство против царство, и народ срещу народ, дори и континент срещу континент.

Европейският човек е дошъл до своето съдбоносно главозамайване. Той е повел към върха на своята вавилонска кула свръхчовека и искал с него да завърши своето здание, ала свръхчовекът полудял под самия връх и се сгромолясал от кулата, а и кулата след него се троши и ломи чрез войни и революции. Homo europaeicus трябва да полудее в края на своята култура. Богоубиецът иде да стане самоубиец. Wille zur Macht (тоест волята за власт – основна категория във философията на Ницше и неговия свръхчовек – б. пр.) се е превърнало във Wille zur Nacht (желание за нощ – б. пр.). Нощ, тежка нощ е легнала над Европа. Нейните идоли се рушат и не е далеч денят, когато няма да остане камък върху камък от европейската култура, която е изграждала градове, а е разрушавала души, която е обожествявала тварите, а е отхвърляла Твореца.

Влюбен в Европа, руският мислител Херцен дълго живял там, но преди деветдесет години, в края на живота си, писал: „Достатъчно дълго проучвахме проядения от червеи организъм на Европа; във всички слоеве видяхме пръста на смъртта… Европа се приближава към страшен катаклизъм… политическите революции се рушат под терора на своята немощ; те са извършили велики дела, но не са изпълнили задачата си, разрушили са вярата, а не са осъществили свободата; разпалвали са в сърцата желания, които не са били в състояние да изпълнят… Аз съм първият, който бледнея и се боя от тъмната нощ, която настъпва… Сбогом умиращ свят, сбогом Европа!…“Пусто е небето, защото Го няма Бог на него; пуста е земята, понеже ги няма безсмъртните души; европейската култура е превърнала робите си в гробове. И тя самата е станала гроб. „Аз искам да отида в Европа, заявява Достоевски, и зная, че отивам при гроб…“.

Преди Първата световна война краха на Европа са предусещали и предсказвали само тъжните славянски пророци. След войната това виждат и усещат и някои европейци. Най-смелият и най-искреният между тях несъмнено е Шпенглер, който развълнува света с потресаващата си книга: Untergang des Abendlandes („Залезът на Запада“). В нея с всичките средства, които му предлага европейската наука, философия, политика, техника, изкуство, религия, той показва и доказва, че Западът залязва. От Първата световна война Европа се намира в предсмъртна агония. Западната или фаустовската култура според Шпенглер е започнала в десети век след Христа, а сега се разпада, докато изчезне напълно в края на двадесет и втори век. След европейската култура, разсъждава Шпенглер, настъпва културата на Достоевски, културата на Православието.

Въпреки всичките си културни изобретения европейският човек изведнъж умира. Влюбеността на европейското човечество в себе си е гробницата, от която то не иска и затова не може да възкръсне; влюбеността в собствения разум е кобната страст, която го опустошава. Единственото спасение е Христос, твърди Гогол. „Ала светът, осеян с милиони бляскави предмети, които разсейват мислите му, няма сили да се срещне с Христа“.

Европейският тип човек е в безизходица пред основните проблеми на живота; Богочовекът е решил всички. Европеецът е решил проблема на живота с нихилизма; Богочовекът – с вечния живот. За европейския дарвино-фаустовски човек главното в живота е самосъхранението; за Христовия човек – самопожертвованието. Първият казва: жертвай другите за себе си, а вторият: жертвай себе си за другите!… Европеецът не е открил проблема на смъртта; Богочовекът го е решил с Възкресението.

С кого ще вървим, с европейския човек или с Богочовека? Тръгнем ли с първия, ще се превърнем в мимолетен молец; тръгнем ли с Втория, ще се претворим в безсмъртен творец на богочовешката култура. Практикувайки евангелските добродетели, човекът става непреходен и вечен. Приятели, вие продължавате святото дело на светиите, вие осъществявате православната култура, вие изграждате, украсявате, обезсмъртявате и своята душа, и душата на нашия народ. Знаете ли кога? Когато истински вярвате в Господа Христа, когато истински Го обичате, когато истински Му се молите, когато постите, когато давате милостиня, когато изгонвате греховете от себе си, когато истински обичате своя народ, когато благославяте ония, които ви кълнат, когато правите добро на ония, които ви мразят, когато се молите Богу за ония, които ви гонят. С една дума, когато изпълнявате Евангелието Христово.

Знаете ли какво значи да си православен? Това значи непрестанно да се бориш със страстите и греховете у себе си и в света. Бедността се бори със сребролюбието; постът и молитвата се борят с похотта; кротостта се бори с гнева; с гордостта се бори смирението; със смъртта се бори безсмъртието. Когато мислиш с чиста и свята мисъл, знай, че осъществяваш християнската култура. Всяко твое благородно чувство, всяко твое евангелско дело, всяко твое добро желание е строител на християнската култура. Свети Сава у нас е най-големият строител на богочовешката православна култура, понеже двадесет години на Света Гора е преобразявал душата си с евангелски подвизи, и така се е превърнал в най-великата, най-безсмъртната и най-завладяващата личност в историята на нашия народ. Той е прокарал за душите ни път от смъртта към безсмъртието, от временното към вечността. Той е повел душата си по пътя на богочовешката, на православната култура.Няма съмнение, че принципите и силите на европейската култура и цивилизация са христоборчески. Типът на европейския човек се е изграждал дълго, за да може накрая да замени Богочовека Христос със своята философия и наука, със своята политика и техника, със своята религия и етика. Европа си е послужила с Христос „само като мост от некултурното към културното варварство, тоест от неграмотно варварство в грамотно“ (Епископ Николай, „Речи о свечовеку“, стр. 334).

Човече, sei stolz und glücklich, тоест бъди горд и щастлив – наставлява европееца завършителят на европейската култура Ницше. Смирись, гордий человек!, тоест смири се, горди човече! – съветва славянският човек изразителят на православната култура Достоевски. Смири се, горди човече, смири се пред вечната Христова истина и правда!

Моите заключения за европейската култура са много песимистични. Но нека това не ви учудва, защото говоря за най-катастрофалния период от човешката история – за апокалипсиса на Европа, чиито действия рушат нейното тяло и нейния дух. Без съмнение цяла Европа е минирана с противоречия, които, ако не се разрешат, могат скоро да експлодират и резултатът да бъде унищожението на европейската култура.

Поставени на опасната граница между две култури, нашите души са изправени пред въпроса: Кого да изберем, европейския човек или Богочовека? От отговора зависи съдбата на нашата народна душа сега и във вечността. Ако изберете Богочовека, тогава душата на народа ни ще се озари от незалязваща светлина и от преходна тя ще стане непреходна; ще се превърне от неславна в славна, от смъртна в безсмъртна, от временна във вечна, от човешка в богочовешка. Изберете ли Него, какво може да ви стори човек? Какво е смъртта? „Смърте, къде ти е жилото? Аде, къде ти е победата?“ Изберете ли Него, вие ще застанете сред безсмъртните, сред големите и велики християни, сред главните строители на православната богочовешка култура: свети Сава Сръбски и свети Сергий Руски, свети Гавриил Лесновски, свети Прохор Пшински, свети Иоан Рилски, свети Серафим Саровски и останалите безсмъртни християни. А когато сте с тях и с техния всепобеждаващ Господ Христос, тогава никой не ще може да ви победи нито в този, нито на онзи свят. Тогава ще бъдете непобедими победители на всички бойни полета, във всички светове…
_____________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Става дума за сръбския народ, но положението на неговата народна душа досущ прилича на положението, в което е душата на нашия народ. Първият духовен водач на сръбския народ е свети Сава, на нашия – свети Климент и свети Наум, св. Иоан Рилски.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4sb

Изображения – авторът, преподобни Иустин Попович и негови книги. Източник – Яндекс РУ

Преподобни Иустин Попович

Съществува някакъв космически заговор против нашата планета, понеже никъде във вселената не се умира, освен на земята. Островът на смъртта, единственият остров, на който се умира, това е нашата помръкнала звезда. А над нея, около нея и под нея кръжат милиарди звезди, на които няма смърт, на които не се умира. От всички страни бездната на смъртта обкръжава нашата планета. Кой е този път, който тръгва от земята и не се сгромолясва в бездната на смъртта? Кое е това същество, което може да избегне смъртта на земята? Всички умират, всичко умира на тоя ужасен остров на смъртта. Няма по-тъжна съдба от земната, няма по-отчаяна трагедия от човешката. Защо се дава живот на човека, когато отвсякъде е заобиколен със смърт? Примките на смъртта са разпрострени навсякъде; върху човешките пътища е хвърлен мрак. Като огромен и чудовищен паяк смъртта е изплела около почернялата ни от сажди звезда гъсти мрежи и в тях улавя хората като безпомощни мухи. От всички страни людоедски заплахи обгръщат човека и той няма къде да отиде, понеже смъртта го е затворила отвсякъде. Защо се дава на човека съзнание, когато то навсякъде и във всичко се натъква на смърт? Защо се дава чувство на човека? Дали за да усети, че гробът му е баща, а червеите – братя. Заедно с измъчения Иов всеки от нас вика към гроба: ти си ми отец; а на червеите: вие сте ми майка. Съзнанието е тъжен и страшен дар на човека, но много по-тъжен и много по-страшен дар е чувството. А сетивата? Защо са дадени сетивата на човека: дали за да му бъдат пипала, с помощта на които на всяка крачка в историята на човешкия род да напипва смъртта? Изпратете мисълта си на този остров на смъртта, за да ви разкрие смисъла на човешкото съществуване и тя ще се върне при вас отчаяна и тъжна, цялата посипана с хладната пепел на смъртта. Пратете чувството си и то ще се върне при вас изпонаранено и обрулено по непроходимите клисури на смъртта. Протегнете едно ваше сетиво до края на което и да е същество в историята, и то като негов край, като негов завършек несъмнено ще напипа смъртта.

Смъртта е най-очевидната, най-общовалидната действителност в света. Всъщност, последна, завършена действителност на човешкия живот на земята е смъртта. Кажете, нима смъртта не е последна действителност – и моя, и ваша? Всички ние сме заразени със смъртта, всички без изключение. Бацилите на смъртта са прояли всички тъкани на нашето същество. Всеки от нас носи в себе си хиляди смърти. Нашата планета непрекъснато се опустошава от хроничната епидемия на смъртта. Няма медицина, която може да ни спаси от тази епидемия; няма карантина, където хората биха могли да се очистят от микробите на смъртта. Какво е човешкият живот на земята, ако не постоянно конвулсивно отскубване от смъртта, борба със смъртта, и най-накрая – поражение от смъртта? Защото в медицината, в науката, във философията ние не побеждаваме самата смърт, а нейните предтечи – болестите и слабостите. И то ги побеждаваме частично и временно. Какво са триумфите на науката, философията, техниката пред страшния факт на всеобщата смъртност на всичко човешко? Нищо друго, освен врява на объркани и наплашени деца. Ако има трагедия в света, то нейният център е човекът. Трагично е да си човек! О, несравнено по-трагично, отколкото да бъдеш тигър или овца, змия или птица, охлюв или насекомо. Но колкото човек и да се стреми да превъзмогне трагедията на човешкия живот, той чувства и съзнава, че постоянно остава затворник в неотварящата се тъмница на смъртта, тъмница, която няма нито прозорци, нито врата. Раждайки се на този свят, човек от първия момент вече е осъден на смърт. Утробата, която ни ражда, не е друго, освен родна сестра на гроба. Излизайки от майчината утроба, човек вече стъпва на пътя, който води в гроба. По който и път да върви на този остров на смъртта, човек най-накрая трябва да се добере до гроба. Всеки човек е залък, който в края на краищата бива погълнат от ненаситната смърт, „всеядицата смърт[1]„. Какво ни остава, о, жалки роби на смъртта? Единствено протестът чрез горчива усмивка и спазмите на немощното сърце.По дългия и страшен път на историята у човека се е наслагвала и натрупвала толкова много смърт, че тя е станала единствената категория, в която се движи и съществува целият човешки живот, в която животът се появява, преминава, а може би и завършва. През историята у човека се е породило едно убеждение: ако в този свят има нещо необходимо, то това е смъртта. Това убеждение е станало кошмар за всяка историческа епоха. Страховитата реалност на смъртта е принудила човечеството да формулира това убеждение в догмата: смъртта е необходимост.

Тази безмилостна догма се е предавала в наследство от баща на син, от човек на човек, от поколение на поколение. Ако човек без предразсъдъци погледне в историята на този чуден свят, трябва да признае, че светът е огромна воденица, която непрекъснато мели редици от хора, от първия до последния човек. Мели мен и теб, приятелю, и всички нас, докато един ден или една нощ не ни смели. Кажете, може ли човек да бъде спокоен и да приеме този свят без бунт, когато е притиснат между два воденични камъка във воденицата на смъртта, които ще го мелят, докато не го смелят напълно? Може ли мухата да бъде спокойна в мрежата на паяка и мишката – в капана? От ужас на човек му се струва, че животът е някакво страшно привидение и мрачно заточение. Изглежда така сякаш някой ни е изпратил на заточение в отвратителна призрачна действителност, а ние сме от същата материя, от която е и привидението. На човек му е достатъчен само един поглед, за да види, че нашата планета е поле на привидения, поле, постлано с човешки черепи. И още: поле, което е обградено от всички страни със смърт. А вселената? Това не е ли огромна, огромна, херметически затворена гробница, в която хората като отчаяни къртици непрестанно ровят и по никакъв начин не могат да пробият?

Многоликата история на човешкия род не е нищо друго освен гръмогласно утвърждаване на смъртта. Всичките ѝ бури и ветрове, затишия и подвизи, всички нейни творци и борци, свидетелстват едно, само едно: смъртта е необходимост; всеки човек е непременно и неминуемо смъртен. Това е краят на всяко човешко същество, това е завещанието, което непременно оставя след себе си всеки жител на нашата планета. Предците са оставили това завещание на всеки от нас. В него са само тези три думи: смъртта е необходимост. Кажете, господа, може ли човек с такова завещание да бъде спокоен и щастлив във воденицата на смъртта? Възможен ли е, логичен ли е, оправдан ли е, нужен ли е прогрес в света, в който смъртта е най-непреодолимата неизбежност? А този въпрос значи: има ли смисъл такъв свят, такъв живот, такъв човек? Въпросът за прогреса е въпрос за смисъла на живота. Ако във воденицата на смъртта е възможен смисълът на живота, възможен е и прогресът. Отговорът на този въпрос е възможен единствено чрез отговора на въпроса за смъртта. С решаването на проблема за смъртта всъщност се решава основният проблем. Опосредствено и непосредствено, всички проблеми в крайна сметка се свеждат до проблема за смъртта. Който реши този проблем, решил е главните проблеми на човешкото съзнание и съвест. Чрез този проблем се изпробват всички богове и всички хора. Ако някой реши този проблем, това значи, че той е истински Бог и няма други богове, а и не ни трябват.Поставете проблема за смъртта пред съвременната позитивистка наука. За да реши проблема за живота и смъртта, науката е мобилизирала всичките си сили, ала всичките ѝ напъни стигат до едно заключение: в света владеят естествени закони, които са необходими и неизменими; и смъртта е естествен закон, затова е необходима и неизменима; в такъв свят и такъв човек смъртта е необходимост. Науката облича в тайнствената дума „необходимост“ отговора си на страшния проблем за смъртта. Но с това тя не решава проблема, а само го констатира и потвърждава. С такъв отговор науката потвърждава положението, че смъртта е необходимост. Но, господа, точно това положение е и най-голямото проклятие за човешкия род. Следствието от този догмат на съвременната наука е, че ако смъртта е необходимост, тогава човешкият живот няма смисъл; необходимостта си остава необходимост; човечеството е осъдено на постоянен status quo ante, тоест осъдено е на постоянна смърт, тъй като смъртта е необходимост за всички хора. „Вярваме, е съобщил неотдавна известният астроном Джейм Джинс, професор от Кеймбриджкия университет, че вселената не е постоянна, непроменлива система. Тя живее със свой живот, пътува, както и всички ние, по пътя, който води от раждането до смъртта. Защото науката не знае за никаква друга промяна, освен промяната, която се състои в стареенето, и за никакъв друг напредък, освен напредъка към гроба. В светлината на днешните ни знания сме принудени да вярваме, че цялата материална вселена е само един пример за това[2]„.

След като смъртта е единственият естествен завършек за човека, пък и за самата вселена, тогава истински прогрес в същността си е невъзможен; не само невъзможен, но и ненужен. Защото, за какво ми е прогрес, който се състои в това – тържествено да ме изпрати от люлката до гроба? Това е като да те осъдят на смърт, а палачът да намаже меча с мед, за да ти е по-сладко, когато ти отсече главата… За какво ми е прогрес, за какво ми е живот, защо ми е всичкият труд и работа, и длъжности, и любов, и омраза, и култура, и цивилизация, когато умирам целият без остатък? Всичко това, пред което хората се кланят: прогрес, култура, цивилизация, работа, длъжност, морал, отечество, роднини – всичко това са вампири, които изсмукват кръвта, които смучат, смучат…

Трябва да сме искрени: ако смъртта е необходимост, тогава този живот е най-подигравателното дарение, най-отвратителният присмех и главно: ужас, непоносим ужас… Необходимостта на смъртта за науката е неотстранима и непобедима. Това означава, че науката не може нито да изнамери, нито да даде смисъл на живота. Пред проблема за смъртта е безсилна и самата наука. Мнозина казват, че науката е сила, науката е мощ. Но кажете: нима е силна тази, която е безсилна пред смъртта, която всъщност е сила? Нима има мощ тази, която е немощна пред смъртта, която всъщност има мощ? Силна е тази, която побеждава смъртта. Казват, че науката е човеколюбива. Но за какво ми е това човеколюбие, когато оставя човека в смъртта, когато е безсилно да го предпази от смъртта? Човеколюбие е да победиш смъртта. И друго няма.

Приятели, поставете проблема за смъртта пред която и да е философия, стара или нова. Вижте, логиката на всички философии се свежда до един принцип: категориите на човешкото мислене доказват невъзможността за победа над смъртта; смъртта е логична последица от тленността на човешкото същество, поради това смъртта е неизбежна необходимост… Такъв отговор ме подтиква да попитам: как философията може да даде смисъл на човешкия живот, когато по такъв начин решава съдбовния проблем за смъртта? Всъщност различните философии не са нищо друго, освен аритметика на песимизма. Когато човек от ръба на гроба погледне света, тогава нито една философия не може да му подслади горчивата тайна на смъртта.

Поставете проблема за смъртта пред европейската хуманистична култура. Наивната европейска култура мнозина е окрилявала с надежди. Но тези крила са слаби, за да могат да издигнат човека над смъртта. Смъртта веднага ги съсича безмилостно. И културният човек се чувства трагично безпомощен пред страшния факт на смъртта. Застани на ръба на гроба си и премери културата на везните на своята съвест; виж, че тя е по-лека и от нищото. Пред смъртта тя се свива в сгърчена нула. Смъртта полека разяжда и бутва надолу в своята мрачна бездна всичките ѝ придобивки. Нима културата, която не е в състояние да победи смъртта, наистина притежава онази сила, която мнозина ѝ приписват? Каква е ползата за човека от това, че е културен, културен във воденицата на смъртта, която днес-утре ще смели и него, и културата му?Поставете проблема за смъртта пред нехристиянските религии. Всички те се мъчат с него; и при решаването му или го заобикалят, или го отричат, или го прескачат. Най-типични от тях са браманизмът и будизмът. За браманизма смъртта е (както и целият видим свят) майя, измамна действителност, небитие, неекзистенция. Проблемът за смъртта спада към някакъв вид самозвани реалности, които си заслужава да бъдат превъзмогнати със силата на собствената воля. Целият видим свят е свят на привидения, които се превръщат в нереални фантоми. Обяснявайки по такъв начин проблема за смъртта, браманизмът не го решава, а го отрича. А будизмът? Будизмът достига върха на отчаянието; той е не само философия, а и религия на песимизма. Тайната на небитието е по-приятна от горчивата тайна на битието. Смъртта е освобождение от оковите на това страшно чудовище, което се нарича свят. След смъртта – блаженството на нирвана. Така будизмът не решава, а прескача проблема за смъртта, не побеждава смъртта, а отчаяно я проклина. По подобен начин и другите религии не дават отговор на проблема за смъртта.

Приятели, истинската стойност на всяка наука, всяка философия, всяка религия, всяка култура ще намерите, ако ги разгледате в контекста на смъртта. И чрез науката, и чрез философията, и чрез многобройните религии човек се опитва да победи смъртта, но не успява… Човекът е сам, а около него потайно мълчи безбрежният океан на смъртта… Заробен от смъртта, човекът вика от дълбините на сърцето си и никой не му отговаря, никой от хората, никой от боговете. И ако нещо промърмори науката или философията, или културата, то това е слаба наркоза, която не може да притъпи ужаса от смъртта в пробудената човешка душа. Вижте, че няма изход за човека и човечеството от проклетата воденица на смъртта. Нашата намръщена планета има твърде много центробежни сили за всичко, което е смъртно, а и за човека. Цялото напрежение от болката, ужаса, трагедията се събира в един гръм, гърмът на смъртта, срещу който няма гръмоотвод. Смъртта е върховно зло, което събира в себе си всички злини; върховен ужас, който събира в себе си всички ужаси; върховна трагедия, която събира в себе си всички трагедии. Пред това върховно зло, пред този върховен ужас, пред тази върховна трагедия изпада в отчаяние от безсилието си целият човешки дух и целият човешки род… Прогрес? Какво представлява човешкият прогрес, ако не прогрес към смъртта, прогрес към гроба? Всеки прогрес във воденицата на смъртта завършва със смърт.

Приятели, цялата дейност на човешкия род през историята свидетелства и твърди едно: че за човека е невъзможно да победи смъртта. Но ако това е последното и окончателно заключение, за какво тогава да живее човекът? За какво да създава история, да участва в нея, да се бори за нея? Историята на човешкия род, която не е нищо друго освен немилосърдна, тиранична диктатура на смъртта, не е ли насмешка над човешкото същество и неговия прогрес? Да не се самозалъгваме: смъртта е триумф на тиранията и трагизма, и уви – пир на иронията и комизма… Жалко и комично същество е човекът, след като му е съдено да живее във воденицата на смъртта, да гледа как тя безмилостно мели човек след човек, поколение след поколение и усеща как и самия него постепенно смила, докато не го смели докрай… За нещастното и осмяно същество, което се нарича човек, е абсолютно невъзможно да победи смъртта. Тогава какво? Има ли изход? Да, има! Това, което е невъзможно за човека, се е оказало възможно само за Едно Същество във всички светове. Кое ли? Богочовекът Христос. Богочовекът Христос е победил смъртта. С какво? Със Своето възкресение. И с тази победа е решил проклетия проблем за смъртта; решил го е не теоретично, не абстрактно, не априорно, но със събитието, с преживяването, с факта, с историческия факт на възкресението Си от мъртвите.Няма събитие, не само в Евангелието, но и в човешката история, което така силно, така убедително, така неоспоримо да е засвидетелствано, както Христовото възкресение. В целокупната си историческа действителност и мощ християнството е основано на факта на Христовото възкресение. Със своята всепобедна сила то се е наложило като център на християнството. Ако християнството може да се сведе до едно събитие, то това събитие е Христовото възкресение. Ако християнството има начало във времето, то започва не от Витлеем, а от Възкресението. Основа на християнството е Христовото възкресение. То е основен факт; ако не се тръгне от него, не може да се разгадае тайнствената Личност на Иисус Назарянина. Със Своето възкресение Господ Христос е обяснил Себе Си и Своята Богочовешка Личност на света. До възкресението Си Той учел за вечния живот, но едва след възкресението доказал, че Той наистина е живот вечен. До възкресението Си Той учел човеците за победата над смъртта, но едва след възкресението победил смъртта и дал на хората сили, та и те да побеждават смъртта и в душата, и в тялото си. С една дума: цялото Христово учение едва в Неговото възкресение добива своето опитно потвърждение и обяснение.

Без Христовото възкресение християнството не може да се обясни. Моля ви, с какво ще обясните смелата проповед на апостолите за възкръсналия Христос, онези същите апостоли, които, поразени и уплашени от голготската Христова смърт, страхливо избягали от Него? С какво ще обясните, с какво? Единствено с възкресението Христово. Ако Христос е умрял и не е възкръснал, с право пита свети Иоан Златоуст, кой би се решил да Го проповядва като Бог и Спасител? Кой би тръгнал след Него, кой би отишъл за Него на смърт? Ако Христос не е възкръснал, кой би въодушевил апостолите – тези немощни, отчаяни и наплашени бегълци – да проповядват един мъртвец; и каква награда са могли да очакват от мъртвеца, каква почест? Та те са избягали от Него, Живия, когато е бил хванат; а след смъртта Му нима биха могли да застанат така смело зад Него, ако Той не е възкръснал? Не, не! Те не биха могли, нито биха посмяли да измислят Христовото възкресение, ако то не се е случило. Много пъти докато е бил жив Спасителят, им говорел за Своето възкресение, но те не разбирали нищо. Затова ако Христос не е възкръснал, те, гонени от целия народ, пропъждани от град в град, би трябвало най-накрая да се откажат от Него и да престанат да издигат гласове за някакво Негово възкресение. Ако възкресението Христово не се е случило действително, а са го измислили апостолите, на какво са могли да разчитат, проповядвайки една такава измислица? Дали на силата на своите думи? Но те били неуки хора. Дали на богатство? Но те не са имали нито торба, нито тояга, нито обуща. Дали на знатен род? Но те били бедни и родени от бедни. Дали на знаменит роден край? Но те идвали от незнайни села. Дали на своята многобройност? Но те били само единайсет. Дали на обещанията на Учителя? Но ако Той не е възкръснал, тогава и останалите Му обещания не биха били достоверни за тях. И как биха могли да укротят народния гняв? След като храбрият Петър от страх пред слугинята се отрекъл от Христа, а и всички останали, виждайки Го вързан, страхливо се разбягали, как тогава биха посмели дори да си помислят да отидат по всички краища на света и навсякъде да посяват една измислена проповед за Възкресението? След като единият се уплашил от слугинята, а останалите само от вида на оковите, то как тогава са могли да устоят пред царе, владетели и народи, мечове, нагорещени казани, разпалени пещи, безброй видове смърт, как ако възкръсналият Господ Христос не ги е подкрепял с Божествената Си сила? Да, всичко това е вършила силата на възкръсналия Богочовек.

Без Христовото възкресение не би могло да се обясни не само апостолството на апостолите, но и мъченичеството на мъчениците, изповедничеството на изповедниците, светителството на светителите, чудотворството на чудотворците, не би могла да се обясни нито вярата на вярващите, нито любовта на обичащите, нито надеждата на надяващите се, нито който и да е християнски подвиг. Ако християнската вяра не е вяра във Възкръсналия, и поради това във вечно Живия и Животворящ Богочовек Христос, кой би въодушевявал през вековете милиони хора да вярват в Христа, да Го обичат, да живеят в Него; кой би ги ръководил чрез евангелските добродетели и подвизи? С една дума: ако няма възкресение Христово, не би имало и християнство. Христос би бил първият и последният християнин, Който е издъхнал и умрял на кръста, а заедно с Него и Неговото учение и Неговото дело. Тогава биха били истина думите на злочестия Ницше: „Първият и последен християнин е разпънат на Голгота“.Приятели, възкресението на Богочовека Христос е първият радикален преврат и първата истинска революция в историята на човечеството. То е разделило историята на две части. В първата част е господствал девизът: смъртта е необходимост; във втората започва да господства девизът: безсмъртието е необходимост. Христовото възкресение разделя човешката история на две; преди него истинският прогрес е бил невъзможен, след него той става възможен. От факта на Христовото възкресение се родила философията на Възкресението, която неопровержимо показва и доказва, че необходимост е не смъртта, а безсмъртието; не победата на смъртта, а победата над смъртта. Въз основа единствено на този факт и на живота, изграден върху Христовото възкресение, е възможен истински прогрес.

Практическото убеждение и философската догма: смъртта е необходимост, е връх на песимизма. Тази догма има своите следствия в принципите: грехът е необходимост, злото е необходимост. Но и философията на Възкресението има свои следствия, етапи: безгрешността е необходимост, доброто е необходимост. След като възкресението на Богочовека Христос е факт, събитие, преживяване, тогава не съществува нито една богочовешка добродетел, която не би могла да стане факт, събитие, преживяване в човешкия живот.

Фактът на Христовото възкресение не е ограничен нито от времето, нито от пространството; във всяко отношение той е безкраен и безконечен, както и самата личност на Богочовека Христос. Това е събитие с общочовешко значение. Той се разраства в многомилионния живот на всички християни, тъй като християните затова са християни, защото с вярата във Възкръсналия Господ Христос стават членове на Богочовешкото Му тяло – Църквата. Църквата е непрекъснато и безкрайно продължаване на едно събитие, на един факт – Христовото възкресение. Тя е нов организъм, нова реалност, безкрайна, безсмъртна. Тук няма граници – нито временни, нито пространствени. Фактът на Христовото възкресение е основа на Църквата, основа на християнството и на всеки християнин. Ако човек не съгражда върху него, съгражда живота си на пясък, защото всички основи, освен тази, не са нищо друго, освен движещ се пясък.

Със Своето възкресение Богочовекът е разкъсал порочния кръг на смъртта: извършил е преминаване от смъртта към безсмъртието, от времето към вечността. Чрез Неговата Личност това преминаване е извършил и човекът, но не като човек, а като Богочовек. Затова Възкресението е централен факт: от него се извежда и до него се свежда същността на цялото християнство, на целия християнски живот. От човека се иска едно – да усвои този факт, да преживее това преживяване, да възкреси себе си от гроба на всичко онова, което е смърт, като чрез вярата съединява душата си с възкръсналия Господ Христос.

Христовата победа над смъртта е направила възможен безкрайния прогрес на човека и човечеството към божествено съвършенство. Всъщност истинският прогрес се състои в победата над смъртта, в обезсмъртяването на душата и тялото, в спасението от смъртта, а това ще рече: в спасението от греха и злото, които са единствените източници на смъртта. Ако смъртта е завършек на човека и човечеството, тогава всички стремежи на човека към прогрес са най-проклетото и най-подигравателното свойство, което някой е вложил в човека, за да му се надсмее колкото се може по-злостно. В този случай най-добре и най-последователно е да замреш в отчаяна инерция и да извършиш самоубийство, понеже животът би бил непоносима тирания и нетърпима насмешка.Мнозина не признават възкресението, не признават победата над смъртта, а говорят за прогрес. Но всички тези прогреси, били те научни или философски, или в изкуството, или културни, не са нищо друго, освен концентрични кръгове, вписани в кръга на смъртта. Прогрес, който изневерява на човека и го допуска до смъртта, не е прогрес, а фалшификат на прогреса. Ако прогресът не е в състояние да осмисли живота и смъртта, да обезсмърти човека и човечеството, тогава това не е прогрес, а маскиран регрес. Такива са всички прогреси, освен прогреса, основан на възкръсналия Богочовек. Ако смъртта не е победена и безсмъртието не е осигурено с възкресение, тогава няма истински прогрес в страшната воденица на смъртта, тогава всички хора без изключение са роби на смъртта, лакеи на смъртта, мливо на смъртта. Ако е така, тогава защо живеем, воденичари на прогреса, във воденицата на смъртта? Затова ли, за да ме смели в последна сметка целия, без остатък воденицата на смъртта?… Да, да, всеки прогрес, който не се основава на безсмъртието на човешката личност, представлява наивни и фантастични приказки и легенди, които нещастният жител на тази планета сънува. В чии обятия? В отвратителните обятия на змея смърт.

Думата „прогрес“ буквално означава всяко движение напред. Чрез разностранната си дейност: религиозна, философска, научна, техническа, икономическа, човешкият род очевидно се движи напред, върви напред – към какво? Няма съмнение – към смъртта като последна реалност. Родени във воденицата на смъртта, отраснали в нея, хората, всички хора със своите прогреси най-накрая биват смилани от смъртта. Разгледайте тайната на човешкия прогрес и ако разумът ви не е приспан с морфина на наивния хуманизъм и сърцето ви не е упоено с опиума на културното идолопоклонство, вещопоклонството, вие би трябвало да откриете, че човечеството чрез целия си прогрес бърза към едно, прогресира към едно – към смъртта. Зад всеки наш прогрес стои смъртта. Това е най-сигурната цел на човешкия прогрес. А след като прогресът завършва със смърт, не е ли смешно да го наричаме прогрес? По-разумно е да го наричаме регрес, кобен регрес, тъй като отвежда всичко в небитието, в несъществуването, в нищото. Ако не искаме нарочно да залъгваме и малкото съзнание, което имаме в сърцето си, тогава трябва да съзнаем и усетим, че няма истински прогрес без победа над смъртта, без осигуряване на безсмъртие на човешката личност, без осигуряване на вечен живот. С други думи: за човека и човечеството не съществува прогрес без Богочовека Христос, единственият Победител на смъртта. Защото прогрес е само онова, което побеждава смъртта и осигурява безсмъртие на човешката личност. Всичко онова, което не побеждава смъртта и не осигурява безсмъртие на човешкото същество, е регрес, фатален регрес, който осъжда човека на смърт, от която няма възкресение. Тъй като Богочовекът Христос е единственият Победител на смъртта, то Той е и единственият Основател и Творец на единствено истинския прогрес, богочовешкия прогрес; а човекът и всичко, което е човешко, прекалено човешко, всъщност е регрес. Дилемата е много ясна: човекът или Богочовекът, смъртта или безсмъртието?… Приятелю, ако поне веднъж сериозно си се запитал: какъв е смисълът на моя живот, който така неуморно бърза към гроба, прогресира към смъртта – ти би могъл да намериш отговор на въпроса си само във възкръсналия Господ Иисус. Ако пък личния си проблем си разширил за цялото човечество и в безсънни нощи и шумни дни сериозно си се питал: какъв е смисълът от съществуването на човешкия род и какво всъщност е човешкият прогрес, от всички факти ти би могъл да извлечеш само едно заключение, че прогрес е всичко, което отвежда към Христа и възкресението, защото осигурява безсмъртие за човека и човечеството; регрес е всичко, което отдалечава от Христа и възкресението, понеже тласка и човека, и човечеството към смърт, към небитие. Стремежът към Христа е виталната сила на прогреса, защото с нея се побеждава смъртта и смъртността, тоест греха и злото, и осигурява безсмъртие и вечен живот.Единственият смисъл на човешкото съществуване във воденицата на смъртта е личното безсмъртие на всяко човешко същество. Без това, за какво ни е прогрес и усъвършенстване, за какво ни е философия и култура, защо ни е добро и зло, за какво ни е Бог и свят? Да се усетиш безсмъртен още живеейки в тялото, е блаженство, което може да се намери и осигури само чрез Богочовека Христос. Развиването на усещането за безсмъртие и неговото превръщане в съзнание за безсмъртие е мисията на Христовия човек в този живот. Мисля, че Евангелието на Спасителя не е друго, освен практическо напътствие как човек може себе си, смъртния, да превърне в безсмъртен. Практикувайки евангелските добродетели, човек побеждава всичко, което е смъртно у него; и доколкото живее по евангелски, дотолкова по-силно изтласква от себе си смъртта и смъртността и израства в безсмъртност и вечност. Да усещаш Господ Христос в себе си, е същото, както и да се чувстваш безсмъртен. Това усещане за безсмъртие извира от усещането за Бога, понеже Бог е извор на безсмъртието и вечния живот.

„Какво е безсмъртието?“, пита великият християнски философ свети Исаак Сирин и отговаря: „Безсмъртието е усещането на Бога“. Да усещаш Бога, значи да се усещаш безсмъртен. Бог и безсмъртие са взаимно свързани. Едното е невъзможно без другото. Да усещаш Бога в себе си постоянно, във всяка мисъл, във всяко усещане, във всяка постъпка, това е безсмъртието. Да придобиеш това усещане за Бога, означава да си осигуриш безсмъртие и вечен живот. Следователно само от вярата в Бога, от усещането за Бога произлиза и усещането за личното човешко безсмъртие.

Богочовешкият прогрес се състои в това да развива и усъвършенства у хората това усещане за личното човешко безсмъртие, тъй като в най-голяма степен развива у тях усещането за Бога. Човекът с Христова вяра живее с усещането и съзнанието, че всеки е безсмъртен и вечен и поради това не може да бъде предмет на ничия експлоатация и тирания. Усещането за безсмъртие идва от усещането за Бога, а усещането за Бога не търпи греха, а го изгонва от човека, тъй като грехът предизвиква смърт. Ако у човека е живо усещането за Бога, с него е живо и усещането за безсмъртието, което се бори неуморно с всичко онова, което умъртвява човека – а това е грехът, всеки грях и всяко зло.

Приятели, вгледайте се в основните принципи на европейския хуманистичен прогрес, в неговата метафизика. Нима не виждате, че хуманистичната култура систематично притъпява у човека усещането за безсмъртие, докато съвсем не го притъпи, и човекът на европейската култура решително започне да твърди: тяло съм и само тяло. А това значи: смъртен съм и само смъртен. Така хуманистична Европа е завладяна от девиза: човекът е смъртно същество. Това е формулата на хуманистичния човек, това е същината на неговия прогрес. Най-напред несъзнателно, а после систематично у европейския човек чрез науката, философията, културата е насаждано съзнанието, че човекът е смъртен – целият без остатък. Това съзнание постепенно се е оформило в убеждение, което гласи: смъртта е необходимост. Смъртта – необходимост! Има ли нещо по-ужасно, по-оскърбително и по-подигравателно: най-големият враг на човека е необходим на човека! Кажете, има ли в това някаква логика? Да не би европейският човек, задушаван и млян във воденицата на смъртта, да е изгубил и последната капка разум и е започнал да бълнува?… Хуманистичният човек е страшно опустошен, тъй като от него е прогонено и съзнанието, и усещането за личната безсмъртност. А без това нима човекът е човек? Европейският човек е феноменално ограничен и смален, сведен до части и отломки, понеже от него е изгонено всяко усещане за безкрайност и вечност. А без безкрайността може ли човек въобще да съществува? И ако може да съществува, има ли смисъл неговото съществуване? Нима без това усещане за безкрайността той не е мъртва вещ между вещите и мимолетно животно сред животните? Позволете ми следното парадоксално сравнение: аз мисля, че някои животни са по-близо до вечността и безсмъртието в своите желания от човека на европейския хуманистичен прогрес. Повяхнал, закърнял, овеществен, дегенерирал, хуманистичният човек е напълно прав, като обявява чрез своите мъдреци, че човекът е произлязъл от маймуна. Веднъж изравнен с животните по произход, защо да не се изравни с тях и по морал. Принадлежейки към животните, звяр по същността на битието си, той им принадлежи и по морал. Все по-често в модерното правосъдие грехът и престъплението се смятат за неизбежност в обществото, за необходимост на природата. След като в човека няма нищо безсмъртно и вечно, то всяка етика в крайна сметка е сведена до прищявки на нагона. И хуманистичният човек в етиката се е уеднаквил със своите предци – маймуните и зверовете, и в живота му се наложил принципът: homo homini lupus (човек за човека е вълк).По друг начин не би могло и да бъде, тъй като само на усещането за човешкото безсмъртие може да се основава по-висш морал от животинския. Ако няма безсмъртие и вечен живот нито у човека, нито около човека, тогава за човека-животно е съвсем естествен и логичен животинският морал; тогава да ядем и да пием, защото утре ще умрем (1 Коринтяни 15:32).

Приятели, релативизмът във философията на европейския хуманистичен човек е трябвало да даде като резултат релативизъм и в етиката; а релативизмът е баща на анархизма и нихилизма. Оттук, в края на краищата, цялата практическа етика на хуманистичния човек не е нищо друго, освен анархия и нихилизъм. Защото анархията и нихилизмът са неизбежна, крайна, апокалиптична фаза на европейския хуманистичен прогрес. Идейният анархизъм и нихилизъм, идейното разложение е трябвало да се прояви в практическия анархизъм и нихилизъм, в практическо разпадане на европейското хуманистично човечество и неговия прогрес. Нима ние не сме свидетели на този процес, който опустошава европейския континент? Резултатите от европейския прогрес винаги ще бъдат анархизъм и нихилизъм.

Европейският човек е глупав, щом може, без да вярва в Бога и безсмъртието на душата, да вярва в прогреса, в смисъла на живота и да работи върху това. За какво ми е прогрес, когато той ме обрича на смърт? За какво са ми всички неща, всички съзвездия, всички култури, когато от тях ме дебне смъртта и най-накрая ме улавя? Където има смърт, там със сигурност няма прогрес. А ако го има, той е прокълнат прогрес към воденицата на смъртта.

Тази безпътица на европейския хуманистичен прогрес е усетил и художествено изразил в своята трагедия „Rossum’s universal Robots“ изтъкнатият чехословашки писател Карел Чапек. Между неговите герои Алквист и Елена се води следният диалог:

Алквист: Нана, има ли някакъв молитвеник?

Елена: Има един огромен.

Алквист: И в него навярно се намират молитви за разни случаи в живота? Против природни бедствия? Против болести?

Елена: Да, против изкушения, против наводнения…

Алквист: А против прогреса няма ли?

Елена: Сигурна съм, че няма.

Алквист: Е, жалко.Приятели, срещу хуманистичния човек и неговия прогрес стои Христовият човек със своя богочовешки прогрес. Основното начало на богочовешкия прогрес е: човек е истински човек единствено с Бога, единствено с Богочовека; с други думи: човек е истински човек единствено с безсмъртието, тоест с преодоляването на всичко смъртно и всяка смъртност, с победата над смъртта. Като побеждава у себе си греха и злото, Христовият човек преодолява смъртта и смъртността в своето съзнание и чувства и съединява себе си с Единствено Безсмъртния – с Богочовека Христос. Христовият човек, като се съединява с безсмъртния Богочовек, вече е безсмъртен, още в този свят получава безсмъртие: неговият ум вече мисли с мисъл Христова, мисъл безсмъртна и вечна, а сърцето му вече усеща в себе си живота Христов, живот безсмъртен и вечен…

В очите ви като че ли се чете въпросът: как се постига това в тази воденица на смъртта? Ето как: с вяра във Възкръсналия Господ Иисус. Човек повярва ли от все сърце и искрено във възкръсналия Богочовек, в душата му веднага се ражда чувството за безсмъртност, за възкресение, усещане, че смъртта е победена, а с нея и грехът, и злото. Това усещане за личната безсмъртност въодушевява и подтиква християнина към евангелски подвизи и той с радост изпълнява заповедите Христови, и с възторг преминава жизнения път от небитие към всебитие, от смърт към безсмъртие. Съединявайки се с Христа, човек се чувства безсмъртен и безкраен с цялото си същество. Така трагичният принцип на хуманистичния прогрес – смъртта е необходимост, се заменя с радостния принцип на богочовешкия прогрес – безсмъртието е необходимост.

Богочовешкият прогрес има своя богочовешка нравственост: целият човешки живот има своето ръководство и сила в Богочовека. Добро е само онова, което е Христово; вън от това няма истинско добро. Безсмъртието е главно свойство на Христовото добро. Оттук безсмъртието е необходимо в нравствеността на Христовия човек като усещане, като съзнание, като дело, като практика. Да усещаш Господа Христа като душа на своята душа, като живот на своя живот – това е и човешката безсмъртност, понеже с това е осигурена безкрайността и безконечността на мислите, чувствата, живота. За истинския християнин безсмъртието е и естествено, и логично, а също и неговата безкрайност. То е, което способства и осигурява безкрайното нравствено усъвършенстване, безкрайния нравствен прогрес към Бога, у Когото се събира цялото съвършенство. Поради това е съвсем естествен, логичен и оправдан категоричeският императив на богочовешкия прогрес: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Матей 5:48).Христовият човек върви по пътя на божественото съвършенство, побеждавайки с помощта на евангелските добродетели греха и злото у себе си и в света. Той винаги се стреми напред от добро към по-добро, от малко към по-голямо, от по-голямо към най-голямото. При това той никога не спира, защото застояването означава духовна смърт. Чрез всяка чиста мисъл, чрез всяко свято чувство, чрез всяко добро желание и блага дума човекът напредва към възкресението, към безсмъртието, към вечния живот.

Побеждавайки греха и смъртта, Христовият човек преминава в този живот три главни етапа на християнското развитие: раждане в Христа, преображение в Христа, възкресение в Христа. Крайната цел на неговата борба е да възкръсне с Христа. А това значи да победи смъртта. Значи, ти вече си победил смъртта, ако с душата си си повярвал във възкръсналия Богочовек, защото Той е казал: „Който вярва в Мене, има живот вечен… преминал е от смърт в живот…“.

Щом повярва във възкръсналия Богочовек, човекът започва да става човек, защото се освобождава от греха и смъртта и придобива усещане за безсмъртие. Грехът е болест, която притъпява чувството за безсмъртие, и човек не достига до живия и истинен Бог нито с чувство, нито с мисъл. Такъв човек е осакатен, той е получовек. Христос е победил греха и смъртта с възкресението Си, за да събуди човека за безсмъртие и вечен живот, да оживи и обнови слабото му и притъпено чувство за безсмъртие и той да усети Бога и вечния живот като смисъл на човешкия живот и на земята, и на небето.

Всъщност Църквата е божествена работилница, в която непрестанно се обновява и укрепява човешкото чувство и съзнание за лично безсмъртие и безкрайност. Нима молитвата не прави душата безкрайна, съединявайки я с Бога? Нима любовта не обезсмъртява душата, въздигайки я до Бога? Нима милосърдието, добротата, смирението и праведността не обезсмъртяват човека, пренасяйки го в царството на Христовата Истина? Да не се самозалъгваме: чрез всяка евангелска добродетел човек побеждава по малко смъртта у себе си, докато най-накрая напълно я победи и си осигури безсмъртие и живот вечен.

При богочовешкия прогрес човекът постоянно върви с Христа като по Божи път чрез Божията истина към вечния и безсмъртен живот. А всичко това е дарувал на човешкия род Богочовекът Христос със Своето възкресение. Цялата истина в света, смисълът на всички творения, цялата радост на всички същества са дадени на човешкия род чрез възкресението на Богочовека Христос. Затова Христовото възкресение е най-съдбоносното събитие в историята на света, от него зависи непреходната, божествената стойност не само на отделния човек, но и на всички хора.Приятели, аз ви изложих в общи линии християнската философия на прогреса. Какво е прогресът? Преодоляване на смъртта и победа над смъртта, тоест преодоляване на злото и греха, победа над злото и греха, а чрез това – осигуряване на безсмъртие за всяка душа и за народната душа като цяло. С други думи, прогресът е да се придобие Господа Христа, да се живее с Него, в Него и за Него, и по този начин да се преодолее грехът и смъртта в самите нас и в ближните. Богочовешкият прогрес се осъществява с практикуването на богочовешките евангелски добродетели. Защото с тях се надмогва смъртта и се обезсмъртява душата, обезсмъртяват се мислите, обезсмъртяват се чувствата. В личността на светиите виждаме осъществен богочовешкият прогрес. С христожадуващи подвизи те от смъртни са преобразували себе си в безсмъртни, от преходни в непреходни, от несвети в свети. За тях чудесният Господ Иисус е бил всичко навсякъде: всичко в душата, в сърцето, в живота, всичко в народа, всичко в държавата. Без Христос и животът, и сърцето, и душата, и народът, и държавата не са нищо друго, освен смърт, от която няма възкресение. Осветявайки и просветявайки себе си с живот в Христа, светиите съграждат истински прогрес чрез победата над смъртта, над злото, над греха, над тъмнината. Затова няма смърт нито за личността им, нито за делата им, а във всичко, което е тяхно, се е изляло божествено безсмъртие и вечност. Побеждавайки чрез евангелските подвизи всичко грешно и смъртно в себе си, светиите са постигнали безсмъртие и вечен живот и са станали наставници и учители по пътя, който води от смърт към живот. Европейските културтрегери непрестанно ни предлагат на нас, православните, хуманистичния прогрес, който систематично убива усещането за безсмъртие у човека и народа, приравнявайки човешкото същество със смъртните насекоми и животни. Ала ние имаме в светиите непогрешими и неустрашими водители към богочовешкия прогрес, които претворяват душата ни в безсмъртна и вечна, с денонощни молитви невидимо я водят през шумната воденица на смъртта и я въвеждат в царството на Христовото безсмъртие и вечност, където всички съвършенства и всички радости живеят заедно. Само предвождани от светиите в борбата с греха и смъртта ние непрестанно ще вървим към победа, от победа над греха към победа над смъртта и само така в човекоядната воденица на смъртта ще си осигурим безсмъртие и в този, и в онзи свят.
_________________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Така Църквата нарича смъртта: седален в петък преди Неделя Вайа (Цветница).

[2]. The stars in their courses, Cambridge, 1931.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4rV

Изображения – авторът, преподобни Иустин Попович и негови книги. Източник – Яндекс РУ

Иван Спасов Марковски

Една от най-разпространените характеристики на съвременната епоха може да се смята тази: нашият век е лишен от строго определена и целна система в нравствените възгледи; у него няма един научно изработен мироглед, няма вяра в смисъла на общочовешкия прогрес. Ние преживяваме времена на сътресения, на разрушителна дейност, времена без идейни доктрини: изгубили сме надежда в смелия размах на идеите[1]. У най-впечатлителните души у поетите, предизвестяването на този век бе съпроводено с тъжни и даже мрачни мотиви на разочарование, на сарказъм и отчаяние. Леопарди, байроновският Чайлд Харолд пяха за увехналия вече живот, за опустелия свят, за безнадеждно изстиналите сърца. С най-гръмка слава са се удостоявали онези поети, които са умеели с особено силни краски да нарисуват безплодното минало на човечеството и неговото несветло бъдеще.Обаче, човечеството почна да се чувства изморено и преситено от това безнадежно лутане из тъмния лес на живота. То потърси изход, лек за тъгите, за отчаянието и безнадежността, които само увеличават и без това тъй многото сълзи в тази долина на плача. И наистина, безпринципността, липсата на идеали, с една дума, липсата на един здрав мироглед, който да задоволява ума и сърцето, се отрази твърде гибелно за развоя на общочовешката история. Оскудяха творческите сили, гениалните личности; ние трябва да предъвкваме творенията на миналото, а това е признак на декаданс, или на една преходна епоха. Това твърде добре осъзнаха мнозина доброжелатели на човечеството и сериозно се замислиха над това положение.

И в утренния разсвет на XX век се забелязва един отраден проблясък, един радостен лъч, който почва да действа благотворно на човешкото сърце. Едно интересно и приятно явление, което се развива с трескавичност в западния културен свят, е борбата за изработване на един задоволителен мироглед. Никога въпросите: с Бога или без Бога, теизъм или атеизъм, идеализъм или материализъм не са изисквали така наложително своето разрешение както днес. И важното е, че тази борба не е между църковници и антицърковници, между вярващи и невярващи, между християни и езичници, не, бойното поле е пренесено сега в кръга на учения свят между хората на науката, които неуморно търсят истината. И на учени, и на философи и политици е ясно, че успехът, културният напредък на един народ, на едно общество е в голяма зависимост от господстващия мироглед. Какви са обществените и политически идеали, или какви са идеите на всеки човек като отделен член на обществото? Към какво се стреми, какво иска да постигне? Тези въпроси са като отделни клончета на едно общо стъбло – обществения мироглед и вярата в него. Истинският и здрав мироглед е котвата в бушуващото море на живота, чиито вълни от ден на ден стават все по-бурни и по-бурни. И онзи народен кораб, който бива привлечен от сиренската песен на разни лъжеучители, може лесно да бъде откъснат от тази спасителна котва, да бъде понесен в океанските бездни и тук да изчезне. Страшно и отговорно време преживяваме. Великата всесветска война разби много от кумирите на днешния човек. Горко на този, който живее в пустота, който няма в душата си никакви трайни идеали, никакви вечни ценности, който се задоволява само с това, което ежедневната вълна на живота изкарва на повърхността. Още в началото на този век на Запад изникнаха десетки съюзи все измежду интелигентните среди, които си поставиха за цел да потърсят един истински, непоколебим мироглед и след това чрез ред списания, брошури, сказки и прочее да го популяризират между широката маса. От тези сдружавания за съвместна дейност в това направление най-характерни и забележителни са: съюзът на монистите (Monistenbund) и Кеплеровият съюз (Keplerbund). Макар целта да е една, но пътищата са съвсем противоположни. Немският съюз на монистите работи за един-единен, самостоятелен мироглед, който да се основава на природознанието и въобще на позитивните науки. В това се състои позитивният характер на съюза, но той има и една негативна страна, която също трябва да се има предвид, когато искаме да разберем неговата културна задача във всичката ѝ пълнота.Който иска да говори нещо ново, изхожда обикновено от нещо старо или заварва старото. Това може да се каже и за монистическия съюз, който претендира за един нов мироглед и следователно ще трябва да се постави в известно отношение към съществуващите вече разбирания. Тук преди всичко се има предвид християнството, което по своите дуалистични представи, по своите спиритуалистични схващания коренно се различава от монизма, който е чужд на всякакъв личен Бог, Откровение и прочее.Кеплеровият съюз пък се основава на християнската система, само че той, макар и да излиза от християнската религия, при изработването на своя мироглед, прибягва до естествознанието и философията, като възприема и техния метод на изследване. Кеплеровият съюз застъпва гледището, че естествознанието и вярата в Бога съвсем не се изключават взаимно. Един мироглед основан само на естествените науки без оглед към духовните науки и религиозно-етическите ценности си остава всякога едностранчив и незадоволителен. В редовете на Кеплеровия съюз личат видни естествоизпитатели и философи, като: Денерт, Грюцмахер, Карл Бет, Валас (Wallace), Дриш, Райнке и други.

И така, ние живеем в един век на усилено търсене на задоволителен мироглед. Разбира се в широката маса не може и да става дума за едно самостоятелно мислене, нито пък за някакъв собствен мироглед. Тя следва сляпо онзи, който е обаятелен, сладкодумен. Щом се появи някой нов „пророк“, който уверява, че е в състояние да разреши всички загадки и при това леко, без много другите да си разбиват главите, който обещава златни планини на бедните и гладните; такъв „пророк” лесно може да поведе след себе си тълпата, която неособено обича да философства и да се задълбочава в световните проблеми. Последната умее само да венцеслави своя обаятел като многоучен, който се е издигнал над старата вяра и морал. Но такъв повърхностен фабрикант на нови теории съвсем малко може да задоволи дълбокомислещите натури. Нашето време се отличава с един неустрашим критицизъм и свобода на схващанията. Днес, сравнително, разполагаме с повече средства за разпознаване на истината. Освен това, сега се забелязва един силен стремеж към умиротворяване на неспокойния човешки дух с един удовлетворителен мироглед. Като се вземе всичко това впредвид, лесно ще разберем, защо днес имаме толкова много схващания за света и живота, и все нови и нови теории се предлагат във философската литература. Ала повечето от тях са като плява: от най-слабо духване на здравия разум се разпиляват. И важното е, че почти всички философи изхождат, може би, от една права мисъл, имат една обща цел, но скоро техните учения се разбиват и унищожават ο скалата на едностранчивостта и крайностите. Действително, интересна е тази игра в човешката история на това раждане и умиране, идване и отминаване на разните философски системи. Особено интересно е да направим един бегъл преглед на бързото изменение в мирогледите, което стана в последните две столетия. Най-първо започна френското просветително движение през XVIII век, което премина през Хегел-Шелинговата натурфилософия и достигна до пълно развитие на рационализма; след това се разви натурализмът, който премина през дарвинизъма и монизма на Хекел и свърши с най-модерното учение на Освалд за енергетиката, което е последната от най-новите монистически системи[2]. Тази смяна може да отива в бъдеще безспир и човечеството неудовлетворено все така ще се скита по безбрежния океан на философската мисъл, ако не се намерят пътищата, по които се стига до един траен и удовлетворителен мироглед.

В тези страници имаме за цел, именно, да посочим на онези фактори, с помощта на които можем да си изработим един относително задоволителен мироглед. И ако философстващите умове след толкова века още не са се добрали до едно правилно светоразбиране, причината е там, че те вървят по крайни и едностранчиви пътища. Всяко философско учение гледа, обикновено, да прокара строга системност и логическа последователност без толкова да се взима човека като едно цяло, с неговите потребности, неговите слабости и стихии.

Сложна и разнообразна е човешката психика. Човек не е само един теоретически мислещ ум, но и практически действащо същество, той има своите желания, чувства, радости и скърби. И само онзи мироглед, който може да удовлетвори тези разнообразни потребности, може да се счита за задоволителен. Наистина, било е време, когато религията е претендирала да обладава в себе си такъв всеобемащ мироглед. Но това е било, когато човечеството е преживявало своя младежки период, когато другите културни прояви на човешкия дух: философия, наука, изкуство и прочее са били в своето зачатъчно състояние. Всичко е изхождало от религията и се е свеждало към религиозното разбиране. Така е било за христианския свят до края на средните векове, до XV век, след това почва епохата на възраждането във философията, науката и изкуството. Започна се нова ера, ново схващане за света, за човека и човешкия живот – започна се, така наречената, ера на възраждането, на ренесанса. В широк смисъл, това означава възраждане на човешката личност. Човекът поискал да се освободи от всякакъв авторитет и почнал свободно и самостоятелно със своя ум да решава всички въпроси.Средните векове са гледали на устройството на света, на историческото развитие и на всичко, което го заобикаляло през погледа на църковното учение, което е било за него неопровержима и неизменна истина. Средновековният човек не знаел, що е съмнение в религиозните догми, той нямал понятие за това, че идеалите, с които той живеел, имат само относителен и временен характер. Епохата на възраждането е внесла принципа на научно-критическото изследване. Именно тази епоха съвпада с великите астрономически открития, последствията от които се оказаха твърде важни за бъдещите векове. До Коперник земята се е считала за център на вселената. Коперник (1473-1543) доказал, обаче, че земята заедно с другите планети се върти около слънцето. От голяма важност са били откритията на Кеплер, Галилей, Нютон и други. Тези открития имали не само специално астрономическо, но и културно-историческо значение. Човек разбрал, че земята е нищожна частица от безкрайната вселена, а не главна част на мирозданието. Тези победи на човешката мисъл съществено са изменили предишните представи за света, каквито са господствали дотогава. Умствените интереси на човека са се насочили към света на действителността, засилило се свободното изследване на природата и свободното мислене.

Не само науката и философията са се освободили от ролята на слугини при богословието, но и изкуството заживяло свободно и станало главен проводник на новите идеи. Красотата станала такова благо, такава ценност, каквато и знанието. Заедно със схващанията за живота и нравствеността са се изменили и политическите разбирания.

Като създала толкова нови възгледи и понятия, епохата на възраждането е трябвало да премине в стълкновение и борба със стария мироглед на тогавашната църква. От тази борба се вижда ясно, че тогавашната Католическа църква е била вече безсилна да държи в крепостничество човешката мисъл. Оттогава философията, науката и изкуството почват да се развиват самостоятелно и независимо от теологията и да се намират към нея в едно координирано отношение, а не в субординирано, както последната е искала. Средновековната теология е почти идентична със схоластическата философия. Тя се е борила да изработи един мироглед, който да има всеобщо значение и да удовлетворява всички потребности на човека. Обаче тя се оказала безсилна и изродила собствените си сили в безполезни умувания, които предизвикали и нейното пропадане. Наистина, схоластиката, с разработването на разни богословски въпроси и догми е допринесла в известна полза на теологията, но тя съвсем не е повдигнала религиозно-нравствения уровен на тогавашното общество. Тя не е могла да даде един траен и задоволителен мироглед на средновековния човек. А не е могла, защото пътят, по който е вървяла, е бил фалшив, средствата, които е поставила в свои услуги са били недостатъчни и слаби. Схоластическата философия е разширила твърде много областта на теологията, но е изсушила жизнените сокове на религията, която не се разбирала като живо, сърдечно отношение на човека към Бога, като зависимост от едно Висше Същество, а се свеждала към сухо спекулиране върху Бога. Средновековните богослови и философи, doctores scholastici – и оттук тяхното учение получило названието схоластика, – са търсели в Библията основания на всички науки: астрономия, геология, биология и други. Но когато науката се отделила от богословието и почнала свободно и самостоятелно да се развива, открили се съвсем нови хоризонти за човешкото знание и по такъв начин коренно се изменил мирогледът на средновековния човек. Трябвало да изминат няколко века, за да се направи тази грешка и да се разбере, че съвсем погрешно е да се търсят в Библията данни за естествознанието и основание на разните хипотези и теории, които отделните науки предлагат за обяснение на битието. Свещеното Писание и религията въобще имат съвсем други цели и интереси от тези на позитивните науки. Писателите на Библията съвсем не са имали за цел да разширят познанията по естествознание на своите съвременници и по разните отрасли на науката, нито пък са имали предвид разните теории и хипотези на бъдещето. Свещените книги съдържат божественото Откровение; те разкриват в себе си волята и същността на Бога, служат на религиозната потребност у човека и спомагат за неговото религиозно нравствено издигане.Религиозният живот е факт неоспорим. Идеята за Бога съществува в съзнанието на човека, като първоначална идея, макар тя понякога и да не получава ясна форма. Идеята за Бога е присъща на човешкото съзнание. Някои привеждат против това положение обстоятелството, че има народи или хора, които нямат идеята за Бога. Това възражение е неоснователно, защото отсъствието на ясно съзнание за известна идея, вследствие на недоразвитост или помрачение, още не доказва, че тази идея не е присъща на човешкия ум изобщо. В човека може също така да бъде притъпено и моралното чувство, но от това не следва, че човек въобще не е морално същество. Можем с положителност да твърдим, че съзнанието за съществуване на една трансцендентна причина на света е присъщо на всеки човешки ум, макар той и да го отрича. Освен това, ще трябва да признаем, че предметът на религиозната вяра си остава всякога непостижим, тайнствен, и тази непостижимост се явява характерна за нея. Тази мистична страна е и силата на религията[3]. Даже Кант, който отрича теологията като наука[4], признава действителността на религиозния живот. Изхождайки от практическия разум, той доказва вярата в Бога и безсмъртието на душата. А Лудвиг Фойербах, който е още по-радикален в своята критика на религията[5], твърди, че теологията е един вид астрономия; при все това, обаче, признава едно вътрешно чувство у човека, което му говори за неговата ограниченост и зависимост от едно по-висше Същество.

И така, щом религията се корени дълбоко в човешката природа, щом нейния предмет – Божеството – е безсъмнен, то и нейното право на съществуване е безспорно. Безспорна е и науката, която се занимава с историческия живот на религията, с нейния предмет – Бога, – тази наука е теологията. Да отричаме теологията, подобно на Кант, защото тя не могла уж да разреши удовлетворително за нашия разум трансцендентните въпроси, това е несправедливо: тогава би трябвало да зачеркнем и някои други науки, и самата философия, защото и тя не е в състояние да разреши вековечните, тъй наречените, проклети въпроси. Така щото теологията, доколкото е вярна на своя предмет и задача, е неоспорима като наука. За вярващия тя има и едно преимущество, понеже разрешава тези въпроси a priori по силата на Божествения авторитет, по силата на вярата. За вярващия няма проклети въпроси. Той е намерил тяхната разгадка в позитивното Откровение. Може би, човекът на разума да не е доволен от такова едно разрешаване на въпросите, но жалкото е, че, задоволителен отговор на тези въпроси, той не може да намери другаде. Нито в науката, нито във философията.

Може да ни се възрази, че не е справедливо да се изказва такава присъда над науката, особено днес, когато тя прави чудеса, когато надеждните погледи на човечеството са обърнати към нея. Наистина, науката е направила чудни открития, тя е увеличила твърде много познанията на човека за природата, тя е разпръснала много от предразсъдъците и заблужденията, но какво е допринесла тя за вътрешното щастие на човечеството? Хората отдавна знаят, че земята се върти около слънцето, но от това нито една капка не се е изляла от горчивата чаша на живота.

Намаляха ли сълзите и стенанията на бедните, нещастните? Както преди да бъде изнамерена парната машина, безжичния телеграф, аеропланът и прочее, така и сега човек си е все така безсилен и недоволен. И ще бъде несправедливо да виним за това науката. Не, тя вярна на своите принципи, неуморно крачи напред по своя път. Ние не трябва да искаме от науката повече от това, което може и трябва да ни даде, ако не искаме да преживеем онова разочарование, което облада човешкото общество в началото на XIX век и което така силно е изразено в лириката на Леопарди и Байрон. Причините на това разочарование трябва да се търсят в следните два основни мотива. Първо, от една страна обществото се разубеди в силата на човешкия разум и науката, която не успя да замени религията, не можа да даде отговор на вековечните въпроси, както това е правила на Запад „всезнаещата” Католическа църква. Храмът на разума и науката, който издигна просветителният XVIII век, се сгромоляса под силата на фактите. И второ, обществото изгуби вяра в своите деятелни сили, разочарова се в революцията, убеди се, че с един замах не може да се осъществи Царството Божие на земята, да се създаде съвършен строй, основан на началата на равенството и братството. По такъв начин се разпространи скептическото отнасяне към неумерените надежди, които енциклопедистите възлагаха на човешкия разум и науката[6].И странното е, че в лицето на съвремения монизъм се повтаря грешката на миналите векове. Стремежът на монистите да създадат нов мироглед само въз основа на естествените науки е погрешен в основата си. Това би значело естествознанието да се въвлече в безизходен кръговъртеж, да поеме работа не по силите си, да нагази чужда област, областта на философията и по-частно на метафизиката. Един бележит английски държавен мъж и философ справедливо препоръчва на естествоизпитателите, че те по-добре ще направят въобще да не философстват, а строго да се придържат в рамките на своята област[7]. Оливер Лодж, съвременен английски физик, привежда за пример Ернст Хекел, основателя на модерния монизъм, който като естественик се освобождава от строго научното мислене и преминава в областта на философията, където издига своите фантазии и предположения в степен на истина. Както е известно, Хекел иска на всяка цена да разреши световните загадки въз основа на позитивните науки. За да постигне тази цел, той омаловажава известен род факти, а от друга страна така разширява областта на някои теории, че те вземат лиричен и фантастичен характер[8]. От монистическата система на Хегел нито истинският философ, нито старият естествоизпитател може да бъде доволен. И единият, и другият ще я намерят за произволна, хипотетична и изобщо лишена от убедителна сила.

Още по-оригинален се показва естествeникът Хекел, когато иска да замени религията и частно християнската, със своята философия на естествознанието. Той издига нов палат на разума, където ще се обожава истинската троица на XIX век, именно тринитета на истинното, доброто и хубавото. Иконите на сегашните храмове ще се заменят с картини от животинското и растително царство и още други фантазии. Идеята за истина, добро и прекрасно не е негова нова рожба, нея я срещаме още у Гьоте, само че последният признава истинното, доброто и прекрасното за основни положения на религията и ги взема като понятия и идеи, а не издига самите тях в степен на божество, на религия; те са само атрибути на висшето Божество. Тази нова религия, която ни проповядват монистите може да задоволи само Хекел и неговия кръг хора, но не и човечеството въобще.

От несполучливия опит на Хекел можем да заключим, че естествознанието, ако иска да бъде вярно на себе си, не е в състояние само да ни даде един пълен и задоволителен мироглед. Естествените науки могат да претендират да ни дадат само един Weltbild, тоест един миров образ, една представа за света. Въз основа на данните от положителните науки, ние получаваме представа, познание за природните явления и устройството на света въобще, получаваме сума от факти за действителността. Когато пък в системата на един мироглед фактите на опита се преработват в метафизически понятия и така се запълват празнините на онази мирова представа (Weltbild), която сме получили от естествените науки. Така че, един истински мироглед трябва да притежава без друго и религиозно-философски елементи, да има един метафизически характер, едно метафизическо схващане на фактите от опита. Оттук и нуждата от запознаване както с теологията и естествознанието, така и с философията, за да можем да си съставим един верен мироглед.

Интересът към философско знание се усили твърде много, след като човечеството разбра, че теологията сама не е в състояние да му даде един всестранен и задоволителен мироглед, и от друга страна, когато остана измамено в надеждата си – науката, сама да разреши вековечните въпроси. В последните десетилетия на миналия век и в началото на настоящия се забелязва един широк интерес към философията. Ненавистта и омразата на Давид Юм и Август Конт към всякаква метафизическа философия днес значително се е смекчила. Това главно се дължи на обстоятелството, че философията напусна стария път на сухата теоретичност и априорност, на старата метафизичност. Днес философията или по-частно метафизиката се схваща като една практична и полезна наука, която има за задача, според Oswald Külpe[9] първо да изработи един научно обоснован мироглед, който да удовлетвори практическата потребност на човека за ориентировка сред околния свят. И втората задача на философията е да подложи на критическо изследване предположенията и хипотезите на науките. Така защото, онзи вик на тесногръдия позитивизъм против философията, като безполезна и безпредметна наука, е съвършено неоснователен. За да се убедим в това, ние трябва да си разясним следните въпроси: що е философия, що тя може и що не може?Най-правилното схващане за философията е онова, което я смята за наука, която има за цел да удовлетвори нашата вътрешна потребност посредством свободно изследване основните проблеми на битието, на човешкото познание и дейност. Щом тя е една вътрешна потребност и има своето основание в човешката природа, тя е следователно и равноправна с теологията, науката и изкуството, и тясно свързана с тях. Всяка една от тях удовлетворява известна потребност на човешкия дух. Макар всичките помежду си и да имат допирни точки, но се различават по своя метод, по своя начин на познание. Ние видяхме по-рано, че в религията главна роля играе вярата, че нейното знание е априорно, то се гради на Божествения авторитет. Науката пък се основава на опита; в своите изследвания тя си служи преимуществено с индуктивния метод. Нейната цел е да ни даде познание за отделните неща и явления в природата, без да минава границите на феноменалния мир. Съвсем друг е пътят на изследване във философията. Тя започва оттам, дето свършват позитивните науки; служи си с индуктивния и дедуктивен метод; нейното основание са опита и разума, философията не признава свръхестествен авторитет. Макар и да има общи въпроси за разрешаване с религията, тя ги разрешава посвоему, като се стреми да задоволи човешкия разум. От това съпоставяне на философията с другите прояви на човешкия дух се вижда, че тя идва да допълни празнините на теологията и на науката. Този важен принос за изработване на нашия мироглед философията върши чрез една от общите си дисциплини, именно метафизиката, тоест онази обща философска дисциплина, която ни дава един научен мироглед за смисъла и последните основания на нещата.

Как? Нима метафизиката не е вече мъртва? Нима има за нея още място в нашия практичен век? Каква полза от нейното изучаване, ще запитат, може би, мнозина. И изглежда, че метафизиката е дискредитирана както между учения, така и между неучения свят. Мнозина ще чуем да казват: Днес не можем вече да очакваме от метафизиката да разреши световните загадки, нашият поглед трябва да бъде обърнат към естествознанието. И наистина, в онова време, когато философските системи на Хегел и Херберт бяха напълно дискредитирани, мъчно би могло да се предскаже някакво светло бъдеще на метафизиката. Днес никой не спори, че една метафизика, каквато е Аристотелевата, е вече невъзможна. Също така малко може да ни послужи при изработване на своя мироглед и онтологията на Chr. Wolff. Специалната метафизика на Шелинг, която е едно свободно и даже фантастично конструиране на натурфилософията и философията на Хегел, която е развитие, висше откровение на някакво си абсолютно, са типични примери за една отблъсваща метафизика. И възгледът на Ернст Мах, че метафизиката е само една мнима наука, е дотолкова верен, доколкото се отнася до подобен род метафизики.

Отрадно е да се отбележи, че съвременната човешка мисъл е смогнала и в тази област на философията да си разчисти пътя и да открие нови насоки към истината. Днес метафизиката, според Külpe и Wundt, се смята като опит да се изгради един мироглед с помощта на научни средства, тоест мироглед, който съединява общите части на отделните специални науки. Така че една такава индуктивна метафизика има в основата си вече реалния свят, а не някакъв си априорен, изкуствено създаден, както споменахме у Хегел и Шелинг. Може да се говори против метода на метафизиката, може да се иска нейното реформиране, но нейното унищожаване е невъзможно. Особено сега, когато науката е разпокъсана на толкова много специални науки, една тясна специализация се забелязва навсякъде. Тази специализация макар и да си има своите преимущества, но тя от друга страна оскъдява духовното богатство на човечеството, тя ни прави твърде едностранчиви. Има нужда от една наука, която да смекчи тази крайност. Метафизиката, като има предвид само общите резултати на отделните науки: астрономия, теология, биология, психология и прочее, ще разшири нашия кръгозор за света и битието въобще, ще отстрани и тясната специализация. Само благодарение на тази философска дисциплина ние ще можем да си съставим едно всестранно понятие, една представа за света; само тя може да послужи като връзка между природните и духовни науки. Така че метафизиката има не само теоретическо, но и практическо значение, защото има за цел да удовлетвори не само ума, но и сърцето, нашата вътрешна потребност към висше знание. И в такъв случай, тя справедливо може да се нарече царица на науките.

Иска ли една метафизика вместо да допълни естествените науки, да ги замени; иска ли тя да измисля всичко онова, което те изследват; тогава тя справедливо може да се смята като мнима наука, справедливи са разрушителните стрели на позитивизма срещу такава метафизика. Само онази метафизика, която се стреми да достигне до един мироглед, в който отделните истини на нашето знание, са съединени в едно цяло, само такава наука може да задоволи стремежа на нашия разум към единство. Това е една естествена потребност, която не у всички хора и във всички времена е еднакво силна; при все това, както религиозната и морална потребности, никога няма да изчезне. Защото ние не сме познавателни машини, а хора, и имаме нужда в своя живот от един мироглед, за да можем да се ориентираме всред толкова много случайности и противоречия. Дали някога философстващият стремеж у човека ще достигне своята цел, в това можем да се съмняваме. Трансцендентните или отворени въпроси като: що е животът и за какво е нужен? Κакво е отношението между психическите и физическите явления? Има ли задгробен свят? Има ли напредък в историческото развитие, увеличава ли се щастието, мирът, спокойствието, хумаността и прочее? Всички тези въпроси за мнозина, може би, са излишни и следователно не заслужава да се измъчваме с тях. Такива хора с една гордост или равнодушна тъпост минават край тях. Мнозина пък се задоволяват с тяхното авторитетно разрешаване в позитивната религия. Но онзи, който иска наред с постепенното развитие на знанието, да има и едно напредничаво разбиране, отговарящо на времето, той непременно трябва да бъде до известна степен метафизик. Нека не ни смущава обстоятелството, че метафизиката не е постигнала своята цел и световните загадки си остават все така неразрешени. Ние ще кажем с Е. du Bois-Reymоnd: ignoramus et ignorabimus. Безспорно, че и метафизиката се подчинява на закона за еволюцията и в нея има известен напредък, както има и в другите науки и никоя от тях не може да се похвали, че е постигнала своя идеал. Не можем да мислим, че един ден ще достигнем етическия, социалния или познавателния идеали. Всичко се движи в безбрежния световен океан – това е животът. Покоят е равен на небитие, на неживот. Така че метафизиката няма да загине, тя и занапред ще продължава своите опити за разрешаване на световните загадки. И редицата от тези опити ще съставя, може би, най-важната част от историята на човешката мисъл, където повече отколкото всякъде другаде се отразява духовния характер на времето.Едно важно явление се забелязва напоследък във философската област, именно, че след като от всички страни бе прокламиран края на метафизичната мисъл, неочаквано настъпиха времена, които формално жадуват за метафизика. И характерното е, че този подем не идва вече от средата на философите, които в своите метафизически спекулации са твърде въздържани и предпазливи, а разни физици, физиолози и социолози почват смело и неуклонно да спекулират. Заслужават да се споменат трима видни представители на това най-ново философско направление – трима sui generi философи, те са: Ернст Хекел със съчинението си Welträtsel, Вилхелм Освалд със своите: „Vorlesungen über Naturphilosophie” и Ернст Мах с „Analyse der Empfindungen”.

И тримата са забележителни в науката и естествознанието, но не и във философията и при все това те се издават повече за метафизици, отколкото самите философи. Този факт говори за безпомощността на естествознанието само да ни даде един завършен мироглед, и в своята безпомощност то прибягва към философията.

Но от друга страна трябва да признаем, че макар философията да е един крупен фактор в историческия живот, обуславяйки мирогледа на отделния човек и цели народи, тя все пак в областта на така наречените висши въпроси е осъдена да ходи още в тъмнина. Неизвестното стои пред нас покрито от всички страни с безчислено много покривала, така че даже и да ни е дадена възможността постепенно да снемаме тези покривала, все пак никога не ще застанем лице срещу лице с непосредствената, безусловна истина. В това ни убеждава историята на философията, където виждаме как философската мисъл от век на век е отваряла постепенно завесата на тъмнината, обаче, вечния сфинкс стои все така хладен и неподвижен. А между това, увереността, че е възможно да се познае безусловното, не угасва. Тя се подклажда от вярата във висшето назначение на човека, като носител на безусловното, божественото, и следователно той трябва да бъде поставен по-горе от обикновения свят на нещата, той трябва някога и някъде да достигне адекватно познание. Но критическото мислене е дошло до убеждението, че на трансцендентните въпроси като битието Божие, произхода на света, безсмъртието на душата и други такива, по емпирически път не може да се отговори. Затова, който иска да изгради докрай зданието на своя мироглед, трябва да прибегне до религиозното съзнание, като висша опора на висшето знание, и съобразно с това да търси ключа за разрешаване на висшите въпроси не във философията, а в религията. Така че богословието започва там, където завършва философията, а последната започва там, където свършва естествознанието. Науката, философията и богословието не трябва да се разбират като науки подчинени една на друга, но като една до друга, координирани както казахме по-горе; те са трите стълба еднакво необходими за изграждане на нашия мироглед.

От казаното по-рано се вижда, че теологията нито има за цел, нито пък може да ни даде една завършена представа за света и живота въобще и че тя се нуждае от науката и философията. От друга страна, видяхме, че нито науката, нито философията са в състояние да заменят теологията.И сега е съвсем странно да се говори, че науката и философията унищожават религията и вярата. Това е привидно. Колкото човечеството напредва, толкова повече се убеждаваме, че вярата е най-могъщата историческа сила в живота. Нищо по-велико, по-трайно за човечеството не е имало от вярата в доброто, от вярата в Бога, в Провидението, от вярата в напредъка, в истината и справедливостта и вярата в тяхната победа. Без съмнение, вярата е, която през цялата досегашна история планини е премествала, планини от пречки и спънки при осъществяването на всеки свой идеал. Всички велики движения в живота на човечеството са били от религиозен произход. Вярата на великите импулсатори в историята, че те вършат Божие дело, че Бог е с тях, им е давала необорима сила. И ние нямаме никакво основание да мислим, че в бъдеще ще бъде иначе: пак вярата ще определя съдбините на човечеството в идните столетия, както е било в миналите; вярата на бъдещето в една по светла участ, написана може би там на звездите, ще движи духовете напред[10]. Целия практически идеализъм по своята същност е религиозен, той почива на вярата в това, което не може да се види. Неговият начин на заключение и съждение не е този на сухата логика, а този на вярата: трябва да бъде и ще бъде. Доброто дело, делото на истината и справедливостта трябва да възтържествува мимо всичко друго.

Оттук изниква една велика задача на философията: посредничество между знанието и вярата. Тя трябва да покаже, че вярата и знанието макар и да не са идентични и да не могат да се сведат към едно, все пак не са противоположни едно на друго и взаимно изключващи се. По такъв начин философията ще способства за създаването на онова вътрешно душевно спокойствие, на онова примирие между великите жизнени сили – между науката и религията.

Само при едно хармонично развитие на тези три прояви на нашия дух, само тогава човечеството ще може правилно да следва пътя на своя прогрес. То ще спести голяма част от своята енергия, харчена досега за безполезни прения и борби. Само в един единно хармонично построен мироглед ние ще можем да намерим въодушевление, ще почерпим сила и мощ за следване на високочовешките идеали. Човек тогава лесно ще може да намери себе си, своето назначение и смисъл в живота. Тогава песента на отчаянието по-рядко ще се зачува. Човек ще може по-отвисоко да осмисля живота и да намира вяра и упование в него.

Тук не става дума за една нова философска система, излязла от фабриката на критическия разум или от лабораторията на естествознанието, която по своята строга логическа последователност да заслепява нашия ум, а сърцето ни да остави студено. Каквато и нова философска система да се построи, тя само ще заеме ново место в историята на философията, и след това ще бъде сменена без да преобрази човечеството, без да възпламени духа на модерния човек към нов живот. Един истински мироглед трябва да прилича на слънчев лъч, който на широки вълни да обхваща и прониква всичко, лъч, който в същото време осветлява и стопля, и чрез това пробужда към нов живот.Тук изпъква въпроса: кой е именно този мироглед? На този въпрос е трудно да се отговори. Човек е твърде сложно същество, неговата индивидуалност се обуславя от ред фактори. Да се посочи един мироглед, който да е еднакво задоволителен за всички времена и народи и за всеки отделен индивид, е невъзможно. Ние забелязваме една вечна смяна и еволюиране във всички прояви на човешкия живот и в науката, и в изкуството, и във философията, и в религията. Безспорно е, че всеки човек си има свой мироглед, който се обуславя от духа на нацията към която той принадлежи, от неговата собствена индивидуалност, от неговия вътрешен дух, воля и фантазия, от епохата в която живее, професията която заема, най-после, от неговата възраст и пол. Всички тези условия указват известно влияние и един пълен и съвършен мироглед е само идеал, към който можем да се стремим. Обикновено у нас господства или разума или чувството и за¬това ние строим своето схващане за света, или под ръководството на едното, или под ръководството на другото. Онзи синтез, построен под ръководството на чувството е религиозният мироглед, а този под ръководството на разума е философското схващане за света. Религиозният мироглед удовлетворява тези, у които чувството е по-важно от рефлексията; философията е нужна повече за тези, у които е обратното: рефлексията играе по-важна роля от чувството. Но понеже душата е една неделима същност, следователно човек като индивид е едно цяло и единно същество, затова той се стреми към един-единен, пълен и целен мироглед, в който да намери удовлетворение на своите вътрешни потребности. Такова удовлетворение може да се достигне само в общия синтез на всички изисквания на нашия дух, тоест синтез на реалните и идеални елементи и този синтез да бъде продуктът на творческата ни дейност. При това, един мироглед е толкова по-задоволителен, колкото е повече подсказан от едно душевно равновесие и е чужд на всякакви едностранчивости.

Ние видяхме, че религията, философията и науката са източниците, откъдето могат да се почерпят елементите за едно правилно разбиране на света и живота, а поезията и изкуството въобще са един израз, едно отражение на господстващите идеи и схващания; те служат като проводник и разпространител на настроенията в дадена епоха. Така изграден един мироглед, действително, може да бъде един важен фактор в културния живот на човечеството.

Дотук посочихме какъв трябва да бъде истинския мироглед и какъв е вътрешния критерий за неговата достоверност. Ако вземем да приложим този критерий към всички онези мирогледи, които ни предлагат разните религии и отделните философски системи, ще се убедим, че най-задоволителен ще се окаже онзи мироглед, които ни предлага християнството, изложено в системата на Кеплеровия съюз, за който споменахме в началото. Този мироглед съдържа в себе си религиозен, философски и научен елемент и като такъв той може да задоволи най-пълно нашите вътрешни потребности и да ни бъде опора в живота. Християнският мироглед не е мироглед само на малцинството, на избраниците-философи, нито пък на специалистите на науката. Той е мироглед на човека и човечеството въобще. Християнството като религия и досега се намира на недосегаема висота и по своята същност, то нито е противонаучно, нито противофилософско, защото както философията, така и науката са се развили най-вече в християнските общества. Като религия християнството е най-подходящо за обнова на нашия живот и за удовлетворение нашата вътрешна мистична потребност, то е най-пригодно да способства за развитие на нашите философски и научни интереси и стремежи.За да имаме един хармонично развит индивид, при сформирането на неговия характер и интелект, не трябва да го запознаваме само с научни знания от обективния емпиричен свят, необходимо е да му дадем още и религиозни и философски знания. Това особено трябва да имат предвид онези, които определят училищната система и учебните предмети и посочват целта на обучението.

Бележитият френски философ Фулие като говори в една статия[11] за програмата на философския клас във френските колежи и лицеи, между другото казва: „Държавата не трябва да бъде равнодушна към философското, моралното и религиозно преподаване. В него се заключава настоящето и бъдещето на нацията. При усилената грижа да се фабрикуват колкото се може повече инженери, химици, адвокати и разни тесни специалисти и искатели на дипломи, държавата е забравила да възпита и създаде граждани. Ако един ден – възклицава той в заключителната тирада на своята статия, – Франция се покаже равнодушна към всички висши проблеми, които са вън от хоризонта на ограничената полезност, в този ден тя би престанала да бъде велика Франция. Да се убие, или което е все същото – да се унижи философското преподаване в нашата страна, при едно републиканско правителство, ни се струва, че е подобно на национално кощунство.“ Под влияние на религиозното и философско обучение умът получава такава идейна основа, за която Пол Жане се изразява със следните думи: „Такъв идеализъм ни е спасил в течение на тридесет години от грубия позитивизъм и безсмисления материализъм“.

Нека всеки работи върху се себе си и около себе си за възтържествуване на онзи мироглед, който възвишава и издига човека до царството на вътрешното спокойствие и външно блаженство. Настрана всичко, което убива вярата в съществуването на истинното, доброто и идеалното. Далеч от всяко учение, всяка философия, всеки мироглед, който слива човека с природата, който свежда величествения, с колосален размах човешки дух към една материална молекула, или пък съвсем отрича този дух. Това е унижение за човека, който има такава велика мисия на земята.
_________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж списание Вопросы философiи и психологiи, 1900, № 52, с. 214;

[2]. Wilhelm Oswald. Виж с. 18, № 7 на Glugschriften des Keplerbundes.

[3]. Введенiе въ философiи – Челпановъ, Отделъ: философiя и религiя, с. 510.

[4]. В съчинението „Die Religion innerhalb der Grenzen der blosser Vornunlt”.

[5]. В съчинението „Das Wesen der Religion“.

[6]. П. Коган, Очерки по исторiи западно-европейской литературъ. Отделъ первiй. Разочарованiе и реакция.

[7]. Leben und Materie von Ο. Lodge, с. 11.

[8]. Ibid.

[9]. Einleltung in die Philosophie, с. 341.

[10]. Вж Systematische Philosophie. Отдел III Fr. Paulsen с. 415.

[11]. Виж списание Вопросы философiи и психологiи, 1899, с. 133.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Николай Глубоковски

Въпросът за същността на православието няма догматически утвърден отговор. В своята всеобхватност той допуска многообразни осветлявания, а по отношение на инославния Запад може да се твърди, дори без риск от липса на деликатност, че изглежда там най-малко го познават, макар и да го мислят за най-древното християнско изповедание. Това е причината да смятаме, че за православния богослов, като частно лице, е уместно разясняването на този въпрос от гледна точка на същността на неговото съдържание, както и с цел отстраняване на множеството предубеждения във връзка с него – особено на Запад.

Що се отнася до богослужението, където – по силата на общението им в Личността на Иисус Христос – се проявява най-вече животът на вярващите, либералното протестантство в лицето на известния професор Адолф Харнак, в Das Wesen des Christentums[1], заявява, че при православните се наблюдава само обикновено мърморене (murmeln) на стереотипни възгласи и молитви. Други виждат в православието своеобразен римокатолически ритуализъм, докато – в същото време – самите римокатолици упорито подозират православните в не съвсем достатъчна почит към Божията Майка. Те смятат, че почитанието, което православните отдават на Пресветата Дева, е по-малко дори от онова, което следва да се отдава на светците. Така православното учение се свежда до неподвижно съхраняване на разни традиционни догматически формули, символи и вероопределения, които не са получили рационално обяснение и имат само подражателна схоластическа обработка, докато на практика – едва ли не на всички нива – като че ли господства суеверието.

Отделните аспекти се тълкуват в не по-малка степен различно. И днес можем да чуем[2], че, едва ли не по римокатолически образец, в православието бракът е неразтрогваем и развод се допуска единствено по диспенсация[3], като по този начин последващият брачен съюз на разведените се превръща в един вид двоебрачие. Църковното устройство се рисува или като някакъв папистки иерократизъм (такъв виждат в Константинополската патриаршия), или като явен цезаризъм – при господство на светската власт (чрез Оберпрокурора на Св. Синод в Русия[4]). За засилването на подобни недоразумения и извращения в последно време особено способства и религиозната пропаганда на граф Лев Толстой[5]. За него на Запад са склонни да мислят, че – било то в положителен или в отрицателен аспект – той е продукт на руското православие, за което и съдят в съответствие с неговия частен случай, приписвайки по този начин на православието най-лошото от толстоизма и подчертават, че, отлъчвайки от Църквата граф Толстой, православието самò е отхвърлило добрите черти у толстоизма. В действителност всичко това не е вярно и в случая с Лев Толстой православните справедливо могат да перифразират думите на евангелиста (1 Иоан 2:19) във варианта: „той не от нас излезе и не беше наш”, тъй като не познаваше православието нито в историята, нито в действителността и не го преживя с вътрешно вникване и сърдечно подчиняване, а своите религиозни търсения хранеше с популярния и груб критически либерализъм, като ги обосноваваше с принципите на автономния рационализъм. Всички стихии у Толстой са чужди на православието и ни най-малко не го отразяват. На Запад обаче свикнаха да гледат на православието в толстоистки аспект, отнасяйки се към него с подозрение или с пренебрежение, а понякога дори и с явното му осъждане като царство на религиозния мрак и нетърпимата тирания.

І.

Така описаното положение се задълбочава от факта, че – вследствие от различни причини – Западът се оказва крайно затруднен в непосредственото изучаване на православието, към което не привлича и лошата му репутация. В качеството на ориентир обикновено се търсят, по типично западен маниер, някакви „православни символически книги”. От подобна гледна точка обаче паметниците на православното учение на вярата се оказват доста разтегливи в догматическото си единство и не предоставят точни определения за самата същина на православието. То не разполага с разработени и санкционирани формулировки, които да изразяват отличителната му същност сама по себе си и в сравнение с останалите християнски изповедания. Ето защо като обща характеристика на православието обикновено се приемат и приспособяват отделни общоизвестни сентенции, употребявани и понякога защитавани и от самите православни. На практика обаче по този начин само се внасят нови недоразумения, като вътрешното бива сподавяно от външното и изопачавано под въздействието на това насилие.Такова е и най-ширещото се убеждение – че православието е някаква особена националистическа форма на християнството, в която то получава както национално ограничаване, така и националистическа изключителност, когато, затворено в рамките на конкретна националност, присвоява права на някакво особено обладаване и необходимо посредничество в получаването и раздаването на християнските блага. Като опора на такива схващания служат общоприети, дори у православните хора, названия от типа на Гръко-източно православие или пък Източна гръко-руска църква. Повече от ясно е, че епитетите тук отбелязват единствено отличителни свойства на предмета, поради което се придобива и представата, че православието е нещо „гръко-източно” или пък „източно-гръцко-руско”. Повече от ясно е, че в подобни словосъчетания националистическият момент е ако не единствен, то със сигурност доминира.

Не трябва обаче да отричаме, че в полза на горното съществуват както исторически оправдания, така и фактологическа подкрепа. Гръко-езичната Византийско-Константинополска църква има изключителни заслуги що се отнася до съхраняването на православието във всички негови характеристики и за спасяването му от унищожаване и поглъщане. На нея сме задължени за това, че сред тежките и страшни исторически превратности православието не е погинало под мюсюлманския гнет, както и че не се е поддало на натиска на инославната пропаганда – особено от страна на католицизма, който отдавна и усилено се стреми към пълно владеене на Изтока. Исторически погледнато гръцкият национализъм се слива с православието като го огражда със самото си самосъхранение и на свой ред намира в него необходимата духовна основа за своята собствена самобитност. Православието и елинизмът се обединяват в тясна взаимност, поради което с първото започва да се окачествява второто и обратно. Християнският елинизъм осъществява и развива този съюз именно в духа на национализма. Религиозният момент е фактор в националните стремежи, подчинява се на тях и, съвсем не само и единствено у фанариотите, се обръща в обслужване на панелинистични мечтания. Същите се вплитат дълбоко в религиозно-православната стихия, като ѝ придават своя собствен колорит и предоставят достойнството и правата на етнарх[6] по отношение на християнските народи от Изтока на почитания като жив и одушевен образ на Христос (Матей Властар през ХІV век в Синтагма) Византийски патриарх. В резултат от това цялото духовно превъзходство на християнството изглежда принадлежност на елинизма, която всички останали могат да възприемат само вторично.

За православието това означава, че то изцяло се съдържа в елинизма и се разпределя от него, под негово владичество и контрол. В това отношение високообразованият Григорий Византиец (или Византийски – по месторождение от Константинопол, който от 1860 година е Хиоски митрополит, а умира през 1888 година като Ираклийски митрополит) категорично настоява, че „мисията на елинизма е божествена и всемирна”. Оттук са и исконните, и не прекратяващи се претенции на елинизма за изключително върховенство в православието като негов притежател и подател. Според първия отговор до тюбингенските богослови (15 май 1576 година) на Константинополския патриарх Иеремия ІІ (1536-1595 година), който говори в качеството си на приемник (διάδοχος) на Христос, гръцката „света Божия Църква е майка на църквите[7] и по Божия благодат е първенствуваща в знанието, неукоризнено се хвали с чистотата на апостолските и на отеческите постановления и – бидейки нова – е стара по православие и е поставена за глава” (из Въведението), поради което „всяка християнска църква е длъжна да свещенодейства като нея”, тоест като Гръко-Константинополската църква (из Глава 13)[8].По отношение на православието в Константинопол винаги е имало тенденция към църковен абсолютизъм. На развитието на националните автономни църкви никак не се е гледало с добро око и те съвсем не са били признавани – дори и при формално иерархическо равенство.Византийско-константинополският елинизъм отказва подкрепа на национално-християнската самостойност и при източните патриаршии, като по всякакви начини се опитва да отстоява своята управленско-иерархична хегемония в борба против националната независимост на Дамаск (съответно Антиохия) и Иерусалим[9]. В Константинопол с далеч не голяма готовност се съгласяват (едва в края на ХVІ век) със самостоятелността на Руската църква и въобще не се примиряват с автокефалията на Еладската архиепископия (от средата на ХІХ век), а в отношението си към Българската православна църква дават воля на националистичната си нетърпимост до степента на църковния разрив, като я обявяват изцяло „под схизма” (16 септември 1872 година). Достоен за истинско учудване е фактът, че тъкмо пионерите на крайния църковен национализъм отричат национално-църковните стремежи на другите и дори провъзгласяват новоизмислена от тях ерес под името филетизъм[10]!

Така обрисуваният в най-общите му черти елинистичен национализъм се покрива почти изцяло с православието, при което то се превръща в нещо като националистично изповедание – в качеството му на източно и по-точно на гръцко-руско изповедание. Това обаче е чисто историческо, обусловено от други неща явление. То не изчерпва православието, а само го приспособява в рамките на определени национално-исторически форми. Това пък, на свой ред, е свидетелство, че в същността си православието стои много по-високо от всякакви външни обстоятелства. Същите то не унищожава насилствено, но ги одухотворява и вътрешно ги преобразува. Това бива провъзгласявано дори от самия византийско-църковен елинизъм. Църковното господство се оправдава със задължението на елинизма да се грижи за доброто устрояване и развитие на поместните православни църкви. Така Константинополската патриаршия, чийто предстоятел – от времето на патриарх Иоан ІV Постник (582-595) – се титулува като вселенски (οἰκουμενικός), в подкрепа на своето върховенство се позовава пряко единствено на майчинската си загриженост по отношение на по-младите сестри-църкви и дъщери-църкви, без да изтъква прерогативи от национален характер, макар последните на практика да господстват – почти или изцяло. Православието прониква и вдъхновява християнския елинизъм, но не му принадлежи напълно по силата на някаква собственост, свързана с изключителни права. Ето защо и останалите православни народи не виждат в случая някакъв неразтрогваем съюз, двете страни в който са неразделни до толкова, че да страдат заедно в еднаква степен. Така, във връзка с изправянето на славянските богослужебни книги по техните гръцки образци, старите руски църковници, стигнали по-късно до истински разкол, не се стесняват (през ХVІІІ век) да твърдят, че при гърците православието малко нещо се е „поразклатило” и е станало някак „пъстро”, но по-късно (през четиридесетте години на ХІХ век) си търсят архипастир именно изсред гърците за образуването на своята Белокриницка иерархия[11].Вече е ясен изводът, че в същността си православието нито се покрива с национализма, още по-малко пък се сраства с него. Ясно е, че то превишава всички националистични обособявания и – въдворено сред тях – примирява елементите. В тази посока се развива нов възглед, който е забележителен с това, че в него краят е отишъл твърде далеч от своето начало. Негови идейни творци и най-добри изразители в православна Русия са славянофилите – тези горещи, искрени и просветени борци за цялостна руска самобитност. За тях изходна е хегелианската философия и по-точно нейното учение за господство на антиномичното раздвоение, обединявано в третия принцип. Ако пък този закон действа в световната история въобще, то неговото влияние би трябвало да е задължително и в религиозно-християнската сфера. От тази гледна точка се осветлява по-нататък и цялото положение на християнството. Така че едно нещо, което е основно и покорява народите, постепенно се диференцира по националистичен признак, докато на Запад не се оформя окончателно в две огромни групи християни: католическа и протестантска – взаимно отричащи се и противодействащи си полюси, в които християнството се пречупва в националистически форми и се раздвоява в съответствие с типичното за тях развитие. Раздорът на противоборството е предизвикан не от самия предмет, който е единен, а от тясно националистическото му възприемане. Предметът не може да остава непримирен, тъй като иначе би се наложило да признаем двойственост в основоположния му фактор, което е абсолютно недопустимо от гледна точка всесъвършената божественост на християнството. Ето защо православието се обявява за онова, което по естествен път обединява и дори поглъща антиномията католицизъм-протестантство. В това си достойнство то следва да бъде мислено като безнационално и свръхнародно. Така е и по принцип.

В такъв случай обаче православието би било нещо напълно отвлечено, докато историята бива съзиждана и движена само от конкретни сили. Така и православието може да бъде исторически фактор, но само в някое конкретно въплъщение, което обаче винаги – навсякъде и на всяка цена – ще бъде все национално, ще се осъществява винаги в определен народ, който ще служи като носител на неговия дух и разпространител на действието му. Нацията се оказва вместилище на православието в цялостното му съдържание. В текста на „Окръжно послание на едната, света, съборна (католическа) и апостолска Църква до всички православни християни”, издадено във времето на Антим VІ Константинополски през май 1848 година (в отговор на енцикликата на папа Пий ІХ от 6 януари 1848 година с обръщение към източните християни) и прието в Русия, от името на православието открито се говори (в § 17), че „пазител на благочестието за нас е тялото на Църквата, тоест самият народ”. Последният обаче, за да изпълнява тази своя мисия, трябва да бъде не един механичен конгломерат, готов да се разединява, а цялостен комплекс със свой ръководен център и обединяваща глава. Тук православието влиза в съюз с националното царство и се утвърждава в него. Оттук и старинната руска формулировка, че първият Рим е отпаднал, вторият или новият (Константинопол) е паднал, но е бил наследен от третия – Москва, а четвърти няма и да има. Царството е немислимо без цар, който да го защитава и символизира във всички посоки, включвайки, разбира се, и православието. Така е и във Византия, където на практика императорите са тези, които насаждат и охраняват правоверието и – по силата на самата своя власт – усвояват божествен произход и църковно-иерархическо достойнство по принцип.

Същото важи и за Русия, където, според Духовния регламент, съставен в началото на двадесетте години на ХVІІІ век по заповед на Петър Велики, с който се дава нормативна уредба на църковното устройство, както и според Основни закони (Статия 42) „… императорът, като християнски владетел, е върховен защитник и пазител на правоверието и всяко свето благочиние в Църквата”. При Павел І (1796-1801 година) дори се наблюдават претенции за императорско главенство в Църквата. Тук единението е най-тясно, тъй като е изковано от историческия живот и е споено с него до истинска монолитност: исторически Православната църква създава православния цар в Русия и го обезпечава с единовластие, а царят я покровителства и пази, като доставя на вътрешното господство необходимото му външно величие. В лицето на самодържавния помазаник православието се слива с народа. В резултат от целия така описан процес, на почвата на славянофилските идеалистични концепции израства и в действителност се създава по-конкретната теза, която мнозина изповядват и до ден-днешен – знаменитата триада, състояща се от православие, самодържавие и народност.

В тази формулировка доминира религиозният момент, проникващ в останалите два, тъй като религиозно санкционира и прави неприкосновена светската власт, като придава на нацията вселенско предназначение в нейната православно-християнска мисия по цялата земя. Православието обаче – по силата на самото си влияние – фактически има за посредник националността и бива подпомагано от светската власт. Разбира се, това е приложимо към православието в исторически план, както би било вярно и за католичеството, и за протестантството, доколкото едното носи ясния отпечатък на латинизма в своята романска природа и физиономия, а за второто свидетелстват (например Едуард фон Хартман), че в германството (Germanentum) то дори превъзхожда християнството. Тези толкова дълбоки сближавания обаче винаги заплашват с отъждествяване. Неоспорим пример за това пред очите на всички е късното юдейство, където национализмът до такава степен преобладава в религията, че се изисква (кръвно) приобщаване към юдейския народ (чрез обрязване), за да се съучаства след това и в неговата вяра и обетования. Нещо подобно не може да не бъде припознато и в гореуказаната триада, макар исторически тук то никога да не се изразява изцяло със съвършена типична отчетливост. В тази триада народността не се приравнява без остатък с православието, но все пак служи за негова опора и вместилище, поради което то действа и бива възприемано под нейните форми. Тук е очевидно едно националистическо ограничение, което е толкова рязко и тясно, че православието започва да се свързва преимуществено дори с определен тип държавно устройство. В тази посока в Русия отдавна се правят авторитетни научно-иерархически опити за догматическо оправдаване на монархията, основано на учението за Светата Троица, макар други да се основават на същото това учение в полза на една ограничена монархия и дори на народовластие. Във всеки случай тези теории или са обосновани отвлечено, или изпадат в тесен национализъм. Първата се отличава с крайна неопределеност и отсъствие на най-необходимото. Тя само говори за православието, без да го показва и да го определя в качеството му на конкретна жизнена сила. Втората пък допуска обратната грешка – изтъква само донякъде фактите, като или затъмнява, или изопачава самата същност на православието, вмъквайки я в национални рамки. Но нито в единия, нито в другия случай не се достига до най-важното – до обясняване на вътрешната, същностна природа на православието, която се проявява „многократно и многообразно” (срв. Евреи 1:1), но никога не се променя в дълбочината си и не се изчерпва в своята пълнота. В замяна на това ни се предлагат единствено елементарни описания на исторически примери за разбиране и употреба на православието, без да се стига до ясно определение за него като такова.

Тук стигаме и до третата формулировка, която е най-повърхностната от всички, тъй като дължи своята популярност и разпространеност именно на примитивността си, но все пак трябва да бъде спомената. Имаме предвид изтърканата сентенция, че православието е нещо като златна среда, царски път между католицизма и протестантството. Няма нужда да аргументираме факта, че подобна теза не струва нищо дори от чисто формална гледна точка, тъй като, сравнено с примиряваните крайности, самото примиряващо трябва да бъде най-късно по време, докато същевременно православието се почита и мисли като най-ранното и независимо от тези три. Освен това тук възниква важният въпрос: какво е представлявало православието във времето преди появата на тези негови противоположности и как се е съотнасяло към тях? Ако обаче в тази формулировка се предполага някаква нагледно сравнителна характеристика на православието, то тя би довела до неговото обезличаване и дори до изчезване. Ако се опитаме да отнемем от католицизма всичко, което протестантството отрича у него, възпроизвеждайки в последното останалото от католицизма – в резултат от това за православието няма да остане нищо. Ще излезе, че православието не споделя конфесионалните крайности, защото му липсва собствено съдържание, което на свой ред би го превърнало в една безпредметна фикция. Идейно и практически обаче православието проявява претенции за цялостна абсолютна независимост, което означава самобитност на неговото учение, можеща, на свой ред, да обезпечава тази отличителна самостоятелност.

ІІ.

От така направения преглед е очевидно, че православието превишава в еднаква степен както рамките на всякакъв исторически национализъм, така и особеностите на всички конфесионални разновидности. По силата на тези си свойства то може и да изглежда като нещо крайно отвлечено, нещо близко до ефимерното, нещо, което е вън от историческото движение на действителния живот и конкретната мисъл. На практика обаче то винаги заявява себе си и се изявява като жива стихия в християнския исторически процес, където винаги действа съзидателно, без да бъде изчерпвано от конкретните форми на своето национално въплъщаване и конфесионално идентифициране. И това съвсем не е нещо идеалистично, а наистина действителна сила, която функционира от самото възникване на християнството, която държи в себе си неговото развитие и служи като животворен регулатор на историческия процес. И тук не може да съществува друга гледна точка, освен тази, в която православието чувства себе си и се представя като живо, жизнено начало със своя собствена специфична индивидуалност. Едва след като сме казали това, следва вече да търсим и характерните черти на тази индивидуалност. Но общото описание съдържа всички данни от частните определения.

Преди всичко православието е безусловно независимо от всички свои историко-националистични осъществявания. Точно обратно – те се хранят и живеят от него, като ни най-малко не го изтощават, но приготвят основата за неговите още повече и по-добри приложения. В този смисъл православието е онази неизчерпаема християнска енергия, която непрекъснато извира от своя Първоизточник, никога не се изменя, нито отслабва. Ясно е, че по силата на тези си качества в своята същност то е тъждествено на самото християнство, като благодатно-божествен жизнен фактор. Но в хода на световната история потокът на християнството постепенно се разделя на множество ручеи, които понякога са толкова отдалечени един от друг, че напълно забравят общия си Първоизточник. На всички, които са обособени по този начин православието противопоставя самото себе си в достойнството си на център и на единство – цялостно в същността си и непроменимо в условията на всички исторически перипетии.

Контрастът спрямо останалите християнски изповедания решително потвърждава, че у всички тях са налице единствено частични отражения на християнството, докато православието по своето битие и по съдържанието си усвоява цялата му пълнота. Разбира се, в случая с останалите изповедания частичното възприятие също бива почитано като историческо въплъщение на цялото и фактически го реализира. Тук обаче цялото бива принизявано до частното и оценявано според една нетъждествена нему и по-стеснена мярка. Цялото не се обхваща в цялостната си широта, но бива постигано в частична ограниченост и, така обрисувано, е несъответно на своето природно величие и неправилно в обективно отношение. Предметът се открива само в една своя част и – погълнат от нея – се разкрива едностранно и невярно. Това разбиране е погрешно и частично. То е ограничено по необходимост и дори е изопачено в сравнение с цялото, което се старае да замени със своята поява в определен исторически момент – в качеството на единствен фактически представител на целокупното християнството. Обратно на това, православието претендира да е цялостно разкриване на християнството, та последното да бъде изразено в него адекватно и – следователно – правилно. В този смисъл православието е право изповядване (ὀρϑο-δοξία), защото възпроизвежда целия подразбиращ се предмет, защото самò го вижда и на другите го показва правилно, в цялото му предметно богатство и с всички негови особености. Своята права норма православието удовлетворява именно с това, че в целия си обем съвпада със своя предмет – така, както той е даден на практика и както съществува. Но нали това е самото първоначално християнство на нашия Господ и Спасител Иисус Христос и Неговите апостоли, което православието пази и вмества по приемство, като го осъществява и разкрива в различни исторически условия!

Така стигаме и до крайния извод, че – по своето вътрешно упование – православието мисли себе си като самото християнство в неговата изначална пълнота и неповредена цялост. То принципно се разграничава от останалите християнски изповедания не както истина от заблуждение, а като нещо цяло, сравнено с отделните си части. Те са отделени от това цяло и за оправдаване и обезпечаване на своята автономия са принудени да претендират за някакво пряко обособяване – при резки акценти върху отличителните си свойства и при изтъкване на такава несродност, която да изключва всякакво смесване и последващо предаване. По силата на своята цялостност обаче православието не чувства никаква вътрешна потребност, тъй като носи вътре в самото себе си всички части и няма нито нужда, нито желание да се разграничава от тях. В това е и спецификата на неговата природа – че то съдържа всичко в себе си и се внедрява до степен на тясно хармонично единство с всички органи на църковното тяло. При това положение нормативна за него е само функцията на вътрешното спояване на отделните му части, която властно претворява центростремителността и потиска всякакви отклонения и отпадания. Тук не може да има обективно разчленяване, а поради това няма как да има място и за субективно такова или пък за разчленяване вътре в самото вероизповедно самоопределяне. Така, за православието са природни в собствен смисъл само изложения на вярата от общ характер при откриване на неговото апостолско съдържание, но не и такива вероизложения, които включват раздробяване на отделните елементи в него. Защото на цялото никога и никъде не могат да се противопоставят и противостоят отделни негови части. Адверзативност[12] от този тип може да бъде мислима само сред тях самите или от тяхна страна по отношение на цялото. Те се различават взаимно тъкмо по силата на своята частичност и, за оправдаване на самото си отделяне от цялото, се обособяват по тип. Обратно на това, цялото няма и най-малката причина, още по-малко вътрешна необходимост съзнателно да различава себе си от частите и винаги остава повече от тях, за което не са необходими доказателства, каквито (това е естествено) не се и предоставят по собствена инициатива заради собственото самоопределяне.

В така изтъкнатото свойство се крие и причината за онова своеобразно явление, което си остава недостатъчно разбрано и недооценено в западното инославие. Последното търси у православието някакви точни „символически книги” и дори се старае да му помогне в събирането и издаването на такива. Тук обаче се наблюдава едно голямо недоразумение, което в действителност преминава в заблуда. Защото православието няма „символически книги” в техническия смисъл на думата и всяко говорене от този род е само крайно условно и приспособително към западните конфесионални схеми – въпреки природата на православието и неговата история. Православието смята себе си за правилното и истинско Христово учение в цялата му първоначалност и неповреденост, така че с какво изповядваното от него учение да би било по-различно от учението на Господ Иисус Христос и на Евангелието?! Това е причината, поради която Православната църква и до днес не ползва никакви специални „символически книги”, като се задоволява единствено с общите традиционни документи от вероизповеден характер. Това можем да видим ясно изразено в чина на архиерейското посвещение, където този, който ще бъде ръкополаган, като свидетелство за правоверието си прочита само най-древните символи на вярата. Още по-ясно и по-релефно виждаме същото в „Чина на православието”, който и до днес се извършва на светата Литургия в катедралните храмове в деня на Неделя православна (ἡ κυριακή или ἡ ἑορτή τῆς Ὀρϑοδοξίας), тоест в Първата неделя на Великия пост, която е в памет на събитието, известно като „Тържеството на православието” (19 февруари 842 година[13]) при византийската императрица Теодора (842-845 година). Това, което този богослужебен чин прави, е само да отхвърля и осъжда лъжливите еретически мнения с молитва за обръщане и спасение на заблуждаващите се грешници, както и да провъзгласява изповядването на православието като най-древното църковно изложение на вярата. Последованието на спасителното Откровение Божие се изразява чрез приетия от всички Никео-Константинополски символ и именно спрямо него с висок глас се провъзгласява, че „тази е апостолската вяра, тази е отеческата вяра, тази е православната вяра, тази вяра утвърди вселената”. Добавя се и това, че „също приемаме и утвърждаваме съборите на светите отци и техните предания и писания – съгласни с божественото Откровение… Облажаваме и възхваляваме и онези, които пленяват своя разум в послушание към божественото Откровение и за него се подвизават; противящите се на тази истина пък, които не се разкаяха пред Господа, Който очаква тяхното обръщане и разкаяние, ние – като следваме Светото Писание и като се придържаме към Преданието на първенствуващата Църква – отлъчваме и анатемосваме[14]”.

Православието апелира към старите исконни християнски норми и не изработва свои особени „символически книги”, тъй като от догматична гледна точка в него няма нищо, което да е символически ново в сравнение с епохата на Вселенските събори. Това е начинът, по който се демонстрира, че – по силата на едно непосредствено и непрекъсваемо приемство – то е опазило и продължава изначалното апостолско християнство. В хода на историческия процес православието е онзи централен поток, който идва от самия Извор на жива вода (срв. Иоан 4:6-14; 7:38; Откровение 21:6), като не се отклонява от Него по своя път чак до свършека на света. Тук е коренът и обяснението на всички останали главни негови свойства. Ако в него се изповядва достойнството на истинното християнство в съответствие с неговия оригинал, то това качество се реализира и обезпечава, като без прекъсване се поддържа най-тясна и най-неразривна връзка с оригинала, тоест като се пуска в ход собственото действие на този оригинал, който всъщност не е нищо друго, освен православието в неговото историческо битие. В православието се черпи от самото исконно християнство, предоставяно и гарантирано по пътя на приемството – процес, в който новото придобива авторитета на изначалното, а то – в най-дълбоката си древност – разкрива непрестанна обновяваща живост. Тук материалното съвършенство по естествен път бива съчетавано с формалния принцип на традиционната приемственост, която способства, щото на всички стадии от историческия си път, православието да среща основополагащото го начало.

И така, по своето вътрешно съзнание и по убеждение православието се показва като автентичното апостолско християнство по силата на прякото унаследяване, макар и в определени исторически форми, каквито – в духа на своята епоха и условия – не са били чужди и на първохристиянските времена. Погледнато така обаче, обезличено от съвпадането си с първохристиянството, православието не изглежда да е различно от останалите вероизповедания и от някои от най-новите научно-богословски течения – понякога дори и явно рационалистичните сред тях. Та нали католицизмът със самото си име (от гръцки καϑολικός – който се отнася до цялото) говори за божествен универсализъм, принципно свойствен на Христовото евангелие! И нима протестантството със самото си възникване не се мотивира, пък и досега не се гордее с това, че – след като е съзряло в католицизма явни изопачавания на първоапостолското християнство – иска да се възвърне именно към последното и да отстрани всичките по-късни наслоявания и странични отклонения. В съответствие със самата идея на съществуването си, по своята същност и в проявленията си, протестантството би трябвало да е възстановяване на изначалното, истинното християнство – обратно на католическите извращения. В тази посока върви и англиканството по своя път на протестантско обновяване вътре в рамките на католицизма, но принципно свързвайки своята съдба с протестантството. И ако не всички англикани признават успеха на този опит, то и тези скептици не загубват същата онази движеща цел, която прониква в тяхната критика и вдъхновява стремежите им. Няма нужда да се разпростираме повече върху това, защото на всички е известно колко често, колко гръмко и енергично са се раздавали в англиканството решителни призиви като: назад към Христос (Back to Jesus!), дори и през трупа на Павел (From Paul!). Протестантската наука отдавна усърдно култивира тази идея, като се старае по рационален път да открие истинното християнство и обърне към него религиозното внимание, което сякаш навсякъде е помрачено от облака на църковно-историческите модификации и сраствания.

Днес навсякъде проповядват възобновяване и приемане на истинното първохристиянство в автентичната му цялост. Последното изглежда в пълно сходство с начина на самоопределяне на самото православие, но по този начин се прикрива и едно дълбоко различие. Съвсем не заради критиката, която в случая е неуместна, пък и неучтива, а единствено с цел изясняване на въпроса, си позволяваме да припомним факта, че протестантството се ражда под активното ръководство на научното знание и могъщо спомага за неговия огромен прогрес. Научното западно богословие е плод на протестантството и затова може да служи като негова най-нагледна характеристика. И точно в това отношение е съществено важно, че протестантската рационална наука не успява да намери – нито в църковното съвремие въобще, нито в църковно-историческото развитие, което го предшества, каквито и да било, повече или по-малко точни въплъщения на първоначалното християнство. Изглежда, че то сякаш изведнъж е изчезнало някъде и никога не е имало свой адекватен израз. В хода на историческия процес могат да бъдат открити само частични отломки от непълни и неизчистени пречупвания на автентични християнски лъчи. Пред нас е само разпокъсан християнски материал, по който трябва да се възстановява изначалното цяло. Разбираемо е, че за тази цел се изисква трудът на научно-рационалното творчество, та по очертанията на сенките и през тъмнината на вековете да бъде разпознат автентичният образ на Христос и този образ да бъде нарисуван с реалистична жизненост. Така лесно стигаме до извода, че съзидателен фактор в случая е научният разум, който действа с рационални методи. А колко далеч може да се иде по този път, знаем добре от печалните уроци на най-новата протестантска критика[15]. В своите крайни фракции тя отказва да приеме каквото и да било автентично изображение на Господа Изкупител, като усвоява всичко чрез един потаен безличен процес на постепенно формиране на християнски предания, отлагащи се в книгите на Новия Завет. Конкретните личности тук не играят конституираща роля и са напълно излишни, а науката, както и животът, не търпи нищо излишно. Но това, което е вярно за продължението на процеса, трябва да бъде не по-малко вярно и по отношение на началото, щом като за него е толкова малко нужен индивидуалният фактор, който сега най-новото религиозно-историческо знание директно отстранява от всякакво участие в историческия процес, в който действат само общите закони на постъпателното движение с неговите диференциации, преплитания, новообразувания и така нататък. В края на краищата християнството се оказва възникнало в някаква съвършена пустота, където ги няма нито Христос, нито апостол Павел, нито останалите апостоли.

Този извод, който, разбира се, далеч не е общоприет в протестантската наука, за нея въобще не се явява чудовищен, тъй като представлява само едно крайно приложение на нейните основни начала. При това положение за нас е неоспоримо, че в тези основни начала принципът на реставрацията на християнството е ако не директният рационализъм, то със сигурност чистата рационалност. А при такива условия за всички е ясно без каквито и да било аргументи, че тук имаме работа с крайно рязък контраст с православието. То безусловно и изключително се основава на традиционната приемственост на непосредственото възприемане и цялостното съхраняване[16]. В съгласие с православното самосъзнание, автентичното християнство, което самò по себе си е догматически определено, в исторически план представлява нещо, което е фактически дадено и реално действа именно в православието. Но търсеното не може да бъде съществуващо в наличност. То няма нужда да се открива – нужно е само да бъде пазено в свещено благоговение, което е задължително поради това, че ни е явено свише от Бога Отца, чрез Сина в Светия Дух. За православието моментът на рационалност в християнството е вторичен – той е разумно постигане и научно оправдание на един факт, който по силата на божествената си същност е непосилен за човешката ограниченост и винаги ще остава за нея ирационален (срв. 1 Коринтяни 1:18 сл., 27 сл.; 2:11 сл. и много други). Заедно със св. апостол Павел, православието изповядва: „като имаме същия дух на вярата, както е писано: „повярвах и затова говорих”, и ние вярваме, затова и говорим” (2 Коринтяни 4:13). Това, което всъщност представлява православието, е само провъзгласяване на исконното християнство: негово приемане, но не и негова обосновка – чрез вярата, а не чрез разума. А разумът познава именно и само чрез вярата (Евреи 11:3: πίστει νοούμεν), като в рационалното постигане на християнството изцяло се подчинява на нейното фактическо върховенство и се старае единствено да я осмисли със своите – иначе твърде недостатъчни – средства.

Християнството се очертава като една жива действителност, която по своето битие и свойства е независима от човешкото разбиране. Естествено, в него също се изисква и точност на учението, но тя се създава от действието на самия предмет и поради това се предава традиционно заедно с него самия. Оттук става очевидно, че за православието християнството не е само учение, а и живот в тайнствено общение с Бога в Христос и в благодатно обновление чрез Светия Дух в целокупното братство на вярващите, където всички те, чрез единението на вярата в Божия Син, биват осиновявани в Него от небесния Отец, за да стават помежду си братя по благодат. Ето защо в православието господстват благодатните тайнства, обемащи цялото човешко съществуване във всичките му страни. Тук тайнствата не са външен символ, нито ритуален аксесоар – устройван, разширяван и съкращаван по нечие усмотрение; те са онази необходима стихия на самата християнска жизненост, която осигурява иерархическо свещенство по пряко приемство от нашия Господ и Спасител.

Безспорно е обаче, че към живота не трябва да се доближаваме само на теория, чрез простото му рационално признаване. Трябва също така и да се потопим действително в него – така, както общението на отделилия се ручей се възстановява само при сливането му с централния поток. Православието е гарант за истинно, изначално и в приемство възприемане на християнството, с което се обезпечава непрекъснатия му ход във времето, без да се допускат възможности за други пътища и други връзки. Рационалното възстановяване на истинното християнство е принципно неприемливо за православието и то отрича подобни предпоставки в самите си корени. Рационализмът представя християнството предимно като учение – било то и божествено, но все пак повече рационално в качеството си на особена религиозна идея, пък била тя и богооткровена. Така християнството би представлявало точна аналогия на всички останали религиозно-философски школи и учения, а що се отнася до тях е напълно допустимо достигането до сходни изводи и възгледи напълно независимо едни от други. Така например, теоретично могат да съществуват питагорейци по убеждение, които въобще да не познават Питагор и неговата система. Още по-просто е да установим по книги определени религиозно-философски възгледи и да станем техни изповедници, без да сме били никога в действителни отношения със самите творци. Всъщност ето така гледат на християнството и рационалният протестантизъм, и научният рационализъм, за които не би било странно да приемат за християнин например покойния Лихунчан[17], уж читател на Новия Завет, ако този „китайски Бисмарк” би го приел, ограничавайки се обаче само до теоретическото съгласие с него и не встъпвайки във фактическо единение с нито една християнска църква.

Православието изцяло отхвърля този метод – както в самата му основа, така и в смекчените му модификации. В първия случай се предполага, че всеки езичник, изучил новозаветните книги, е усвоил християнските истини и така е станал истински християнин; по силата на рационалистичната логика това е и неизбежно, и нормално. Случай от втория вид би бил следният: една или друга еретическа община отхвърля своите заблуждения и по силата на този акт – eo ipso – възстановява своето християнско достойнство. Подобно явление, може би пак в съгласие с рационалистичните възгледи, на практика в достатъчна степен илюстрира днес старокатолицизмът. Като доказват и засвидетелстват вярност към догматите и каноните на древната неразделна Църква на седемте Вселенски събора, неговите водачи се домогват до пряко църковно признание от страна на православието, без да се присъединяват към нито една от съществуващите в момента православни църкви. Предлага се и се изисква не съединяване в собствен смисъл, каквото правят например през 1898 година в Русия сиро-халдейските несториани (айсори), присъединявайки се – в лицето на своя глава, покойния Супургански епископ Мар-Йона – към Руската православна църква в Санкт Петербург на 25 март, а само някакво взаимно общение, толкова неадекватно практикувано на Запад във всичките му видове. Засега тези старокатолически претенции нямат успех и съвсем справедливо срещат решителен отказ. И от страна на православието тук няма нито надменност, нито капризи, защото това се диктува от самата същност на въпроса, а старокатолиците, търсейки друго отношение, разкриват нагледно, че те все още не са жизнено проникнали в дълбочината на православието и в християнските си настроения, които все още са рационалистично-западни, не са се сраснали с него по дух. Немислимо е да добием вода от недосегаем източник, без да се обърнем първо към течащата от него река, защото само с нейно посредничество можем да влезем в единение с него. Православието е благодатно-християнски живот, от чийто предимства можем действително да се възползваме, но не по пътя на теоретичното познание или на някакво отвлечено включване, а само в жив и действителен съюз, когато отначало се доближаваме към този живот, а след това черпим от него всички блага.

Необходимото е еднакво задължително за всички, но по отношение на никого то не е проява на господство, а още по-малко на унижение. В това отношение православието показва само свойственото на неговата същност, която определя и отношението му към останалите християнски изповедания. По силата на своята пряка апостолска приемственост то остава традиционно възприетото и запазено неповредено християнство – в неговата изначална жизнена цялост. От тази цялост конфесионалните групи отделят конкретни нейни страни, които систематически доразвиват, но черпят сила именно от цялото и взаимно се сближават посредством него. Православието съвсем не отрича родствената им връзка с него самото и поради това по никакъв начин не посяга върху християнското им достойнство. Това, което го отличава, не е някаква своеобразна обособеност, изискваща приспособяване към себе си, а всеобемаща същност, по силата на която – божествено и универсално – то е католично (καϑολικός) и вселенско (οἰκουμενικός). По силата на тези си качества православието не притеснява останалите изповедания, заграбвайки от тях принадлежащите му части, а само ги разтваря в себе си, доколкото – наравно с тях – самò бива поглъщано в божествения океан на възраждащата, спасяваща и животворяща Христова благодат. Това е и причината, поради която православието, така богато на подвизи на апостолското мисионерство, е чуждо на прозелитистичната пропаганда и никога да не действа енергично на това хлъзгаво поприще. То се възвисява над останалите вероизповедания не поради високомерие или с цел подчиняване на всички под своите нозе, а именно по силата на присъщото на природата му съзнание за отношението на цялото към производните му части. Православието зове към единство със себе си само заради своето единство с Господ Иисус Христос в приемствено съхраняваната, неповредено пазена и благодатно действаща Божия истина. Затова на неговото знаме винаги ще сияят единствено светите слова:

„Тази е отеческата вяра, тази е апостолската вяра, тази е православната вяра, тази вяра спаси света!”

Санкт Петербург, 3 (16) март 1913, Първа неделя на Великия пост, Неделя Православна

Превод: Борис Маринов

Текстът е публикуван в сп. „Християнство и култура”, бр. 9 (44), 2009 година.

_________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Същността на християнството” (бел. прев.).

[2]. Например в: Lacey, T. A. Marriage in Church and State, London 1912.

[3]. Разрешение, давано само в изключителни случаи (бел. прев.).

[4]. Представител на държавния глава в Св. Синод на Руската църква след премахването на статута ѝ на патриаршия (през 1700 година) по решение на император Петър І Велики (1672-1725). Длъжността е въведена през 1722 година. Основната функция на Оберпрокурора е да докладва за дейността и решенията на Синода. В правомощията му обаче влиза и правото да налага вето върху изпълнението на синодни решения, които бъдат сметнати за незаконни (бел. прев.).

[5]. За взаимните отношения между писателя граф Лев Николаевич Толстой (1828-1910) и Руската православна църква виж: Преп. Иоанн Кронштадтский Ответ пастыря Церкви Льву Толстому на его „Обращение к духовенству”, СПб, 1903. Още по темата от същия автор: Против Толстого, еретиков и сектантов нашего времени и раскольников, СПб. 1902; „По поводу отпадения от Православной Церкви графа Л. Н. Толстого”, Мисионерское обозрение, 1904, с. 569 сл.; О душепагубном еретичестве графа Л. Н.Толстого, СПб, 1905 и др. Срв.: Соловьев, В. „Письмо к Л. Толстому: О воскресении Христа”, Путь, 5, 1926, с. 97-99 (бел. прев.).

[6]. Водач (вожд) на даден народ (бел. прев.).

[7]. Употребеният тук от професор Глубоковски израз „матерь Церквей” би следвало по-точно да се преведе като църква-майка (ἡ μήτηρ ἐκκλησία), тъй като майка на църквите (ἡ μήτηρ τῶν ἐκκλησιῶν) в собствен смисъл е само Иерусалимската църква (бел. прев.).

[8]. За подробности относно тази кореспонденция виж: Флоровски, Г. „Патриарх Иеремия ІІ и лутеранските богослови” – Във: Флоровски, Г. Християнство и култура, С. 2006, с. 167-182. Подробна история на протестантско-православните отношения от Реформацията до началото на ХХ век – в студията на същия автор „Православната църква и стремежът за християнско единство (ХV – нач. на ХХ век)” – Пак там, с. 189-272 (бел. прев.).

[9].  Паството и на двете църкви е почти изключително от арабски произход, но висшият клир в продължение на векове е бил от гръцки произход. Това положение се запазва и до днес в Иерусалимската патриаршия, докато Антиохийската (със седалище в Дамаск, Сирия) вече е напълно арабизирана (бел. прев.).

[10].  Желанието на автора да защити Българската църква от обвинението в ерес не трябва да обърква днес, когато православното богословие все по-често коментира еклисиологичните измерения на етнофилетизма именно като ерес против Църквата. Професор Глубоковски е прав само доколкото самата Константинополска патриаршия налага прословутата схизма, водена от същите етнофилетически подбуди, тоест сама изобличава себе си в тази ерес (бел. прев.).

[11].  Названието идва от градчето Бяла Криница, което (към средата на ХІХ век) е седалище на първия такъв духовник – бившият Босненски митрополит Амвросий (бел. прев.).

[12].  От лат. „противопоставяне”, „съпротивяване” (бел. прев.).

[13].  Тази дата – твърде разпространена в миналото – в края на отминалия век [ХІХ век] предизвиква сериозни възражения (за тях виж: Васильев, А. Византия и арабы. Политические отношения Византии и арабов за время аморийской династии, СПБ. 1900; Приложения, с. 142-146; относно годината на възстановяване на православието виж: Православная богословская энциклопедия под ред. А. П. Лопухина, т. ІІІ, Петербург 1902, кол. 394-395), така че събитието, известно като Тържество на православието, днес напълно обосновано датират на 11 март 843 г. (виж: Болотов, В. Лекции по истории Древней Церкви, т. ІV, Петербург 1918, с. 578; бележката на А. Брилиантов) (бел. рус. ред.).

[14].  Виж текста на Синодика на Неделя православна в превод от старобългарски език на проф. Анна-Мария Тотоманова в изданието: Църква и държава през ХІІІ век, ред. Е. Димитров, С. 1999, с. 55-88. Виж още: Попруженко, М. Синодик царя Борила. С. 1928 (= Български старини, VІІІ). У нас, по неизвестни причини, това последование отдавна е излязло от богослужебна употреба (бел. прев.).

[15].  Повече по този въпрос в: Драгас, Г. „Православното богословие в съвременния свят”, Православието и светът днес, С. 2006, с. 109-124 (бел. прев.).

[16].  Тук е уместно да припомним казаното от известния философ професор В. Карпов (2.12.1867 година), който по случай петдесетгодишнината на Санкт-Петербургската духовна академия свидетелства, че същата „… не е направила нито крачка [встрани] от съкровищницата на богооткровеното учение, че в продължение на петдесет години този светилник на православната истина не е свален от мястото си от никаква сила на враждебни идеи на всуемъдрието или иноверието, но твърдо стои на непоклатимия камък на своето изповедание. И в този ден (вторник, 17.02.1859 година) Академията издига хоругвите на тържеството не в името на прогреса, а напротив – в името на неотстъпното си пребиваване в недрата на Православната църква, стоейки на стража пред апостолските и отечески вероопределения” (Виж: Пятидесятилетие С.-Петербургской Духовной Академии, СПб. 1859, с. 36 (бел. рус. ред.).

[17]. Ли Хун-Чжан (1823-1901) – китайски държавен деец, провеждал в страната политика на подражаване на Запада (бел. рус. ред.).

Първо и второ изображение – авторът, проф. Николай Никанорович Глубоковски. Източник – http://www.yandex.ru.

Трето изображение: гробът на проф. Николай Никанорович Глубоковски на Софийски централни гробища. Източник http://dveri.bg.

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Различия относно причастието, или евхаристиятаЗападната църква е изменила качеството на хляба, който се приготвя за тайнството Евхаристия. Отначало тя е употребявала квасния хляб, обичай, който и до днес е запазен в Православната църква. После обаче Рим е въвел употребата на безквасен хляб, който днес вече е достигнал до това, че няма дори и вида на хляб.

Поместните църкви на Запад са приели употребата на безквасния хляб през Х век. Цариградският патриарх Михаил Керуларий им направил за тази промяна строги забележки.

Папа Лъв ХI обаче му отговорил, че употребата на безквасния хляб датирала уж от 1020 години, тоест до смъртта на Спасителя. Някои западни богослови, като се придържали към това уверение на папа Лъв ХI, писали, че патриарх Максим Керуларий смята за нововъведение за Запада един старовременен обичай. Нещо повече, те се опитали да приведат дори и доказателства за своите твърдения. Те цитирали например мнения на писатели от ХI и ХII век, свидетелствата на които обаче имат толкова по-малка тежест, колкото в онази епоха на историята беше съвсем непозната на Запад. Други пък признаха грешката и оправдаха патриарха. От тези писатели най-важни са иезуитът П. Сисмонд и ученият мъж кардинал Бон.

Има обаче и друго, много по-важно нововъведение, извършено от Западната църква относно тайнството Евхаристия. То не се оспорва дори и на Запад.Наистина всички признават, че до ХII век християните на Запад са се причастявали под двата вида на хляба и виното, както това става и до днес в Православната църква. Никой не отрича също, че обичаят да се причастяват миряните в Римската църква само под вида на хляб датира от ХIII век. Това нововъведение на Рим противоречи изцяло на самото Евангелие. Знае се, че Иисус Христос, като благословил хляба, казал на учениците Си: “Вземете, яжте; това е Моето Тяло.” Като благословил чашата, също казал: “Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв” (Матей 26:26; Марк 15:22; Лука 22:19). От тези божествени думи как да не заключи човек, че Спасителят като че ли предварително е осъдил Рим, който казва днес на своите чада миряни: „Вие не можете да пиете от нея. Само свещениците могат да пият от нея.“

Тази заблуда на римските папи възбуди и на Запад силни вълнения. Историята е свидетелка на онези кървави борби за възстановяването на чашата за миряните, които породиха най-после протестантизма. Тези борби накараха цели духовни области да се отцепят от Рим и искаха да се възстанови отново причастяването под двата вида – на хляб и вино.

Англиканската църква възстанови също този обичай и запази молитви от древните литургии, както за освещаването на хляба и на виното от свещеника, така и за причастяването.

Протестантите, които унищожиха иерархията, не могат да имат тайнството Евхаристия. Независимо от това, колкото и да считат хляба и виното само за прости изображения на Тялото и Кръвта Христови, те учат, че съгласно заповедта на Спасителя, всички вярващи са длъжни да се причастяват от хляба и виното в онзи техен обред, който те наричат вечеря.

От догматическо гледище Рим не е погрешил относно Евхаристията. Тази Църква учи, че хлябът и виното след благословението съществуват само повидимому. Под тези два феномена (видими неща) се крият действително и истинско тяло и кръв Господни. И за да отхвърли резките пререкания на протестантите против учението за истинското присъствие на тялото и на кръвта Христови, Католическата църква измисли думата пресъществяване (Transubstitution). С този нов термин западните богослови се опитали донякъде поне да пояснят понятието за пречистите тайни на тялото и кръвта на Иисуса Христа в апостолската Църква.В средните векове някои западни богослови в разсъжденията си по този въпрос отишли дотам, че почнали да учат за действителното присъствие на тялото и кръвта Господни в светите дарове и овеществили, така да се каже, Иисуса Христа в Евхаристията. Други богослови пък започнали да твърдят, че Той присъства духовно в тайнството Евхаристия. Този израз обаче едни тълкували така, че Христос присъства в светите дарове духовно, в смисъл на въображаемо присъствие.

Тази мисъл възприели по-нататък и калвинистите. В хляба и виното, казват те, не виждаме нищо друго освен едно изображение на тялото и на кръвта на Иисуса Христа. Спасителят обаче е казал: “Това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.” Следователно калвинистите противоречат на Иисуса Христа и на всички без изключение християнски църкви, които всякога са отдавали на тези думи на Спасителя правия и естествен смисъл.

И самите лутерани осъждат произволното тълкуване на калвинистите. Обаче и те грешат, като учат, че Иисус Христос само прониква в Евхаристията хляба и виното, които си остават неизменни. Спасителят само съпребивава със Своето тяло в тях, с тях и под тях.

Иисус Христос не е казал – в тях или под тях са Моето тяло и кръв. Той изрично забелязва: «Това е Моето тяло; това е Моята кръв». Това учение на протестантите за всеприсъствието на Спасителя по същинското Си човешко естество е несъгласно не само с учението на III, IV, V и VI Вселенски събори, които признали, че двете естества се съединили в Христа неслитно и непреложно, като всяко е запазило свойствата си, също и с VII Вселенски събор, на който били осъдени иконоборците, които считали Христовата плът неописуема или безпределна. То противоречи и на учението на всички свети отци и учители на апостолската Православна църква и на самото св. Евангелие, както това ясно се вижда от изричните думи на Спасителя, казани на Тайната вечеря.

Протестантите при това не могат да имат освещаване на тайнството Евхаристия, понеже нямат свещенство. Тъй че фалшиво е и вярването им в истинското присъствие.

Англиканската църква по този въпрос също е изпаднала като че ли в заблуждението на протестантите, последователи на Лутер. Само в запазените ѝ стари литургически молитви може да се видят някои основания, които доказват, че тя при преобазованието си е имала просто предвид да се възпротиви само на римските богослови за учението им относно Христа, когато овеществили в светите дарове. Тази църква е длъжна следователно да формулира и определи по-ясно вярването си за тайнството на евхаристията.Понеже Англиканската църква приема действителното присъствие на Иисус Христос в евхаристията, за да е логически последователна, тя е длъжна да изключи съвместното съществуване на хляба и на виното. Защо наистина приема две противоположни същности в един предмет? Основава ли се това на Свещеното Писание? Очевидно не, защото Спасителят показа само една същност – тази на тялото и на кръвта си. Основава ли се това на нашите чувства? Нашите чувства никак не ни уверяват за естеството и за същността на предметите, а само за техните външни качества. Следователно, щом човек приеме, че външните качества или видът съществуват след освещаването, той отдава на чувствата си всичко, което може да чака от тях. Като приеме обаче, основавайки се на Христовите думи, действителността на тялото и на кръвта Му, той отдава пълно уважение на явилото се нам Божие откровение.

Учението на Православната, Арменската и Римската църква, което е запазено така също и от древните секти на Изток, е единственото съгласно със Свещеното Писание и с разума, както и постоянното учение на първите християнски векове.

Различия относно маслоосвещението

Западната църква нарича това тайнство последно помазване, защото тя го употребява само когато болният е на смъртно легло. Светата Православна църква учи, че това тайнство трябва да се извършва всякога, когато вярващият е тежко болен, за да получи той изцеление на своите телесни и душевни недъзи.

Англиканската църква е отхвърлила маслоосвещението. Тя е запазила само няколко молитви, съпровождани с изповедта и със свещеническото разрешение в случай на смъртоносна болест.

Протестантите са унищожили всичко, а единственото задължение на техния пастор при болния е да го утешава с някои четива от Свещеното Писание, които той избира сам произволно.

Различия относно брака

Католическата църква се е отдалечила в много отношения от истинското учение за брака. Преди всичко тя няма определено учение за лицето, което извършва това тайнство. Нейните богослови неведнъж са разисквали помежду си въпроса дали е свещеникът извършител на тайнството или самите съпрузи, бракът на които според някои представлява сам по себе си тайнство, когато са чеда на Църквата. Но Тридентският събор (1545-1568) отбягна решаването на този въпрос и обяви само, че свещеникът е необходимият свидетел на законността на брака в духовно отношение. Освен това Римската църква учи, че дори и в случай, когато един от съпрузите наруши чрез прелюбодеяние светостта на брака, последният е неразрушим. Тя тълкува изреченията на евангелията в този смисъл, че в случай на прелюбодеяние двамата съпрузи могат само да се разделят от легло. Обаче и невинният от тях дори не може да встъпи в нов брак. Но това тълкувание е несъгласие както със св. Евангелие, така и с древното предание на Апостолската църква.Рим учи също така, че след дадено веднъж обещание за безбрачие завинаги и след приемането на свещеническия сан, дори и на самото иподяконство, законният брак е невъзможен. Тя се отдалечава по такъв начин от църковното предание, което никога не е признало вечното обещание за безбрачие, макар че даденото веднъж обещание би трябвало завинаги да се пази.

Източната църква учи, че в някои изключителни случаи някои от вярващите могат да останат по вероизповедни причини например безбрачни и че монашеското звание, на което едно от задълженията е безбрачието, е едно свето звание. Обаче тя оставя свобода и на безбрачните да се откажат от това звание, когато те не са в състояние да носят по-нататък бремето на безбрачието. Чрез това законоположение тя почита: 1) Свещеното Писание, което ододрява безбрачието; 2) естественото и божествено установяване на брака; 3) свободата на съвестта; 4) нравствеността, която се противи на вечни задължения, превъзхождащи човешкото естество, и когато някой не може да удържи и изпълни изискваната строгост.

Англиканската църква, както и протестантските приемат необходимостта на вероизповядания брак. С други думи, на брака, който се извършва пред свещенослужителя. Те обаче не го признават за тайнство[12]. Според тяхното учение свещеникът или пасторът не се признава за извършител на Брака. Според протестантите бракът е просто едно естествено съгласие за съвместно съжителство на двама души от двата пола, което се сключва с четене на няколко молитви.

Това мнение е в явно противоречие с учението на древната апостолска Църква, която е запазила брака като едно свещено установление в реда на другите тайнства.

Различия относно свещенството

Римската църква е изпаднала във важно заблуждение и в учението си за свещенството. Така например тя прибавя към чинопоследованието на свещенството и обещанието за безбрачие, което налага на всички църковни служители. Тя забранява свещенството на онези, които не могат да се отрекат от брака. Рим изпада по такъв начин в една голяма крайност и не дава възможност на достойни хора да влязат в редовете на свещенството само за това, че те се намират в законно съпружество. Това е преди всичко едно установление, което влече след себе си безнравствени последствия.Учението на тази църква относно това тайнство е погрешно още и в това отношение, че тя няма определено учение за действието, което съставя видимата страна, или както самата тя се изразява, веществото на тайнството. Едни от нейните богослови го поставят в ръкополагането, други в помазването, а трети във всички обреди, които се извършват при това тайнство. Така че епископът само тогава е уверен, че е предал свещенството, когато е изпълнил всичките тези обреди.

Свещеното Писание много ясно определя, че посвещаването на лице в свещенически чин става чрез възлагането на ръцете от епископа, съпроводено с молитва. Така всякога е вярвала и учила Православната църква.

Протестантите отричат, че духовният сан се съобщава посредством ръкополагането. Те отричат това посвещение, предавано по приемство от век на век чрез апостолите от Иисус Христос, единствения източник на свещенството. Молитвите, които те употребяват при така наричаното от тях посвещаване в свещена служба, нямат по-важно значение от обикновените молитви. Техните пастори не могат да предадат едно достойнство, от което сами са лишени. Протестантите нямат нито свещенство, нито църковна иерархия. А званията пастор, дякон и пр. у тях са само празни думи, както и онези, които носят тези звания, не са нищо друго освен прости миряни.

Някои протестантски учени твърдят, че не посвещаването, а избирането съобщавало духовния сан и правото на свещенодействие. Това учение обаче и при тях сега е изоставено, понеже вярващите им престанаха да избират пастирите си. В Свещеното Писание е категорично казано, че само апостолите и ръкоположените от тях приемници съобщавали свещенството чрез възлагането на ръцете заедно с установените за този случай молитви.

Англиканската църква е запазила посвещаването в духовен сан и църковната иерархия. Дяконите, свещениците и епископите ѝ се посвещават чрез ръковъзлагане и молитва, извършвани от по-рано ръкоположените епископи. Тя обаче, като изключила свещенството от числото на собствено наречените тайнства, се е отдалечила от учението на всичките други църкви както и на Изток, така и на Запад, до ХVI век. Впрочем Англиканската църква приема, че ръкополагането е само един апостолски обред, чрез който се съобщават сами по себе си божествената благодат и свещеническият сан. Всъщност тя трябва да изповяда по-ясно, че смята посвещаването за тайнство, установено от апостолите по учението на Иисуса Христа и на Свещеното Писание. Тази църква се е решила да изключи свещенството от тайнствата, защото Рим учи, че това тайнство е чувствено знамение, установено от Иисус Христос. А понеже от Свещеното Писане не се виждало, че лично Спасителят е установил ръкополагането, англиканските реформатори сметнали, че то не е тайнство. Те обаче забравят, че апостолите вършили всичко съгласно учението, което им е било предадено от нашия Господ Иисус Христос. Във всеки случай не подлежи на никакво съмнение фактът, че ръкополагането, практикувано от св. апостоли, има божествен произход и че това е богоустановено тайнство, с което се съобщава благодат и правата на  свещенството. Следователно Англиканската църква е погрешила, като е изключила свещенството от числото на светите тайнства.Църковната история ни говори и за големите препирни и разисквания, които са станали в Римската църква относно законността на англиканските посвещения. Някои католически богослови са повдигнали въпроса, че първите епископи на реформираната Англиканска църква, тъй като не са били законно ръкоположени, не са могли следователно да предадат на други свещения сан, който сами не са имали. В случая може само да се спори върху историческия факт, че ако първите епископи на Реформацията са били законно и канонически ръкоположени от известния на времето си техен епископ реформатор Паркър (1504-1575), католиците не са прави. Друг би бил въпросът, ако и този епископ не бе ръкоположен законно. Обаче знаменитият историк, англичанин и католически свещеник Иоан Лингард иска да докаже в своята “История на Англия”, че англиканското свещенство е законно. Той казва, че епископ Паркър е бил ръкоположен от двамата епископи Барлов и Хотгшкин, които били ръкоположени по-рано законно по реда на Католическата църква. Свидетелството на този историк е особено важно затова, защото той като католик без силни доказателства не би се осмелил да защитава законността на свещенството в Англиканската църква.

За възкресението на мъртвите и за бъдещия вечен живот

Очаквам възкресението на мъртвите. И живота на бъдещия век.

Християните вярват, че човешките души след смъртта на тялото, като остават живи, и след свършването на този видим свят отново ще се съединят със своите тела в слава на Твореца. Телата, които ще възкръснат от мъртвите, ще са духовни и нетленни и няма вече да има нужда от храна и питие и въобще от никакви телесни потреби.

И наистина човек се състои от тяло и душа, а човешката личност съставлява съединение на тези две стихии. Когато душата се отделя от тялото, последното се лишава не само от разума, но и от живота. Това става така, защото душата на човека е начало и на разума, и на живота, а органическите служби се извършват само под действието на духовната стихия. От разединението на тези две стихии, които съставляват човека, произлиза смъртта. Душата като духовно естество не подлежи на разложение като веществото. Тя остава в собственото си естество и след отделянето.

Тялото, напротив, веднъж като се лиши от живодатното начало, разлага се и тлее. Съставящите го материални елементи се разрушават според установените от Бога общи закони и отиват във великата веществена маса, която съставя видимия свят.

Един от тези закони, известни нам от божественото откровение, е, че всяко човешко тяло ще запази в тази световна веществена маса своите елементи, които ще го възстановят наново. И всичките човешки тела при общото възкресение, възстановени наново, ще се съединят пак с душите си чрез Божието всемогъщество, за да живеят съвкупно вечен живот. Това възкресение на мъртвите ще стане при свършека на света, тоест в едно време, известно само на Бога. Тогава всичко, което съставя видимия свят, ще се разруши и ще се яви нов свят, трайността на който ще бъде от вечен характер (2 Петр. 3:7-13). Човешките тела, както и целият останал свят ще получат ново естество. Те ще бъдат като одухотворени (1 Коринтяни 15:12), ще останат завинаги нетленни. Следователно те ще са освободени от всички немощи, които са в сегашния живот като следствия на крайното и всеизменящо тление, окончателният край на които е смъртта.

Но когато човешките тела се разлагат, душите се намират в едно състояние на живот, чиито степени са различни. Това зависи от доброто или злото, което са сторили, когато са били съединени с тялото. Праведните души се радват на блаженството, което не е още съвършено. То обаче е предвкусване на онова блаженство, на което ще се радват праведниците, възстановени с телата, след всеобщото наше възкресение. Грешниците пък ще търпят мъки малки или големи според своите грехове (Лука 17:22; Филипяни 1:23). Божието милосърдие обаче може да смекчи тези мъки на някои за заслугите на Спасителя, стига техните живи братя да се молят за тях и да вършат добри дела, както вече говорехме за това на друг място.

Но има и грешници, които са толкова виновни пред Бога, че те са невъзвратимо осъдени. Те страдат вече и ще страдат вечно заедно с телата си след всеобщото възкресение.

Злополучието на тези грешни хора, както и блаженството на праведниците ще бъдат пълни само след възкръсването на телата и след последния съд на Иисус Христос в края на вековете (2 Тимотей 4:8; 2 Коринтяни 5:10).

Никой, разбира се, не може да знае кога точно ще стане това, кога ще се свърши светът. Едно обаче не подлежи на съмнение – че свършекът на света настъпва като зрял плод на неговата многовековна история. В Свещеното Писание той се нарича с право жътва (Матей 13:30-39). И наистина светът сам отива към края, той зрее за края, както зрее хлябът на нивата за жътва. Не знаем дали не са узрели вече пшеницата и плевелите на тази жътва и дали не ще се явят скоро ангелите Божии да я започнат. Нам не се пада, казва св. евангелист Лука, да знаем времената или годините, които Бог е положил в Своята власт (Деяния апостолски 1:7).  Ето защо трябва всички вярващи да бодърстват с вяра и добри дела и винаги да бъдат готови, понеже никой не знае в кой час ще дойде нашият Господ да съди живите и мъртвите (Матей 24:42). Тогава само праведният Съдия ще въздаде всекиму според неговите дела. Праведниците ще получат венец на правдата, а грешниците – вечно осъждане.Нов живот, живот на бъдните векове, ще започне тогава за праведниците и за грешниците. За едни той ще бъде блажен, а за други злощастен (1 Коринтяни 113:12; 15:28; 2 Коринтяни 12:2-4; Матей 13:4, 3). Тялото на праведника ще се наслади тогава с всичкото си благочестие, с което ще може да се сподоби одухотвореното му естество (1 Коринтяни 15:43).

Различия между църквите относно учението за възкресението на мъртвите и бъдещия вечен живот

Всички християнски църкви в същността си са съгласни с това учение. Обаче някои от църквите малко или много се различават във вероучението си по този въпрос.

В Римската църква едни преувеличават мъките, които ще се наложат на осъдените. Други пък чрез така наречената смекчителна система се стремят да ги намалят чрезмерно. Най-важното в случая е, че църковната власт в лицето на папите си присвоява правото да осъжда по косвен начин всички онези, които не се подчиняват робски, дори и против съвестта си, на нейните постановления и нововъведения. Това осъждане в Католическата църква се състои или в отлъчването им от Църквата, или в произнасянето на тежки наказания за тях, или най-сетне – в изобличаването им за виновници за смъртни грехове.

Това е вече злоупотреба от страна на папите относно учението за бъдещия вечен живот, с което се извратява истинското понятие за този догмат.

Англиканската църква допуска привидно мнението, че понятието вечност, което се употребява в Свещеното Писание, трябва да се разбира в преносен смисъл. Това значи неопределено продължаване на време, след изтичането на което осъдените ще видят края на мъките си. При все това новосъставените определения в този смисъл противоречат на учението, което всякога е изповядвала Англиканската църква.

Протестантите пък, изглежда, позволяват едно твърде обширно тълкуване на понятието вечност. Обаче споменатото учение на това религиозно общество осъжда едно такова тълкувание. Освен това те грешат още повече и против истината, като допускат в своето вероучение системата си за предопределението.

Истина е, че Бог знае предварително кои ще бъдат спасени и кои осъдени. Истина е също така, че Бог е могъл да предопредели хората в едно или друго състояние в общия порядък както на бъдещия, така и на настоящия живот. Никой обаче не може да мисли, че има някои хора, които ще бъдат наградени или осъдени в бъдещия вечен живот, без да са заслужили едното или другото чрез собствените си дела. Протестантите противоречат в случая на самата висша Правда.

Следователно Божието предопределение на блаженство за едни, а на други – мъчения, така както те го разбират, е едно голямо заблуждение и абсурд, защото то не може да се смята за едно нарочно решение. Творецът е дал на човека свободна воля и разум, дал му е самовластие в личните негови дела, които той трябва да насочва към правдата и истината в живота. Друг е въпросът, когато се касае в случая за една прозорливост във вечността за всичко, което ще стане и се знае точно от Провидението. Вярата и делата на хората са прочее нещата, от които зависи дали те ще бъдат спасени или погубени.Протестантите не тълкуват правилно местата от Свещеното Писание за наказанията и наградите на бъдещия вечен живот. В своите заблуждения те достигнаха до теории, разорителни за Божието правосъдие, за човешката свобода и истинското понятие за бъдещия живот.   

Заключение

Като изложихме дотук накратко основните истини на православието, ласкаем се от надеждата, че скромният ни малък труд, насочен към свети и евангелски цели, ще срещне съчувствен отзвук в сърцата на всички онези християни, които радеят и се трудят да се привлекат наново в лоното на една вселенска и апостолска Църква онези наши братя, които са твърде близки до нас по култура, нрави и обичаи и особено по начин на църковен живот и благочестие.

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[12]. Освен в Православната църква бракът се смята за тайнство не само в Рим, но и в уклонилите се от православието още в древността арменци, мавронити, абисинци и пр. Това е още едно доказателство, че в древната вселенска Църква вярата в тайнството Брак е била всеобща, повсеместна.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

За тайнствата на св. ЦъркваЦърковните тайнства са учредени от Иисус Христос и апостолите. Те са свещенодействия, чрез които под видим образ се съобщава на вярващите невидимата Божия благодат.

Тайнствата са седем: Кръщение, Миропомазване, Покаяние или Изповед, Причащение, Маслоосвещение, Брак и Свещенство. От тях първите пет са задължителни за всеки един християнин. И трите: Кръщението, Миропомазването и Свещенството, се извършват само веднъж над вярващия. Бракът пък, ако се случи смърт или законен развод, може да се повтори до три пъти. Четвъртият брак се разрешава само от висшата църковна управа, и то по изключителни случаи и причини. Изповедта и Причастяването, както и Маслоосвещението се извършват винаги когато е нужно.

Тайнствата се извършват само от епископ и презвитер, а не и от дякон, който само помага при извършването им. Тайнството Свещенство, или ръкополагането в духовен сан, може да извърши само епископ, но не и презвитер. А кръщението в голяма нужда, например когато младенецът е в опасност да умре некръстен, може да се извърши и от дякон и мирянин, който го повдига и сваля три пъти във въздуха и казва: “Кръщава се Божият раб (името) во имя Отца и Сина и Святого Духа. Амин.”

1. Кръщение

Изповядвам едно кръщение за прощаване на греховете.

Кръщението е тайнство, установено от нашия Господ Иисус Христос за да се простят греховете на един човек, извършени преди кръщението, и той духовно да се възроди. Кръщението установи наистина сам Спасителят на човечеството, като каза на учениците си: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа.”

Още от апостолски времена това свето тайнство се е извършвало чрез трикратно потапяне на кръщавания във водата и с думите: Кръщава се раб Божи (името му) в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Амин.Видимият знак е водата, а освещаващата молитва се състои в думите: “В името на Отца и пр.” То се извършва само от епископа или презвитера, защото думите идете научете… като ги кръщавате… са били отправени не само към апостолите, но и към техните приемници. Установеният пък чин за извършването на тайнството е трикратното потопяване.

При все това още преди няколко века Западната църква прие обичая да се полива вода на кръщавания или да го ръсят с вода, като произнасят установените от Иисус Христос думи.

Този обичай е бил наистина в употреба още по времето на първобитната Църква, но само за болните, тъй наричаните клиници (klinikoi). Правилният начин обаче е само чрез потапяне. Да се потапят три пъти кръщаваните във водата, изрично се заповядва в едно апостолско правило, което всичките църкви трябва да спазват.

Кръщаването е необходимо, защото, както казва и Евангелистът, “ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3:5), а понеже човек веднъж се ражда в християнския живот чрез Кръщението, затова то не може да се повтори, както не може да се повтори и естественото раждане на човека.

Чрез Кръщаването човек става християнин. В първите времена на християнството да станат християни пожелавали и възрастни езичници. И Църквата, за да се убеди, че който отивал да се кръсти, наистина е пожелал да стане християнин и се е отказал вече от езичеството, изисквала от него да прокълне и порицае старото си вероизповедание и публично гласно да изяви вярата си в Иисус Христос. Между многото езичници обаче имало и такива, които семейно приемали християнството. Ето защо трябвало да се кръщават и децата им от страх да не умрат некръстени.

Днес, когато християнството е разпространено вече навсякъде, всичките малки деца се кръщават наскоро след като се родят. Но понеже те не са в състояние да удостоверят, че напускат своето старо вероизповедание, тоест да се откажат от сатаната и да повярват в Иисус Христос и да се съединят с Него чрез Кръщението, наредило се е да имат те възприемници или кръстници. Последните отговарят от тяхна страна, а по този начин те поемат и пред св. Църква задължението, че ще се грижат да отхранят и възпитат детето, което кръщават, така че през целия си живот то да бъде истински последовател на Христа Спасителя. Ето защо онова, което възприемникът говори, той говори от името на кръщавания.Кръщението става така: Най-напред свещеникът обръща кръщавания с лице към Изток, накъдето е Раят, и му духа три пъти в лицето, за да изгони той лукавите духове. След това го прекръства, тоест запечатва го с кръстния знак, и после изрича против изкушението и четири заклинания. След това пита кръщавания три пъти отрича ли се от сатаната, вярва ли в него и вярва ли в Христа Бога. И като изповяда той чрез възприемника си това, за да го докаже, чете три пъти “Верую”. После свещеникът казва: “Благословено царство Отца…” , моли Бога да освети водата и като изчете двете осветителни молитви за това, благославя я и духва върху нея, за да изгони Лукавия. След това той благославя елей (маслиново масло) и влива от него в къпалнята, помазва и кръщавания и го кръщава, като го потапя три пъти във водата и казва: “Кръщава се раб Божи (името му) в името на Отца, амин; и Сина, амин; и Светаго Духа, амин”. Това пък се прави за спомен на Христовото възкресение след тридневно погребение. В това време кръщаваният се измива и очиства духовно и става християнин. И да се докаже нагледно тази му духовна чистота, обличат го в бяла риза.

След Кръщението веднага следва Миропомазването.

2. Миропомазване

Миропомазването е тайнство, при което свещеникът помазва кръстения със свето миро по разни части на тялото и при всяко помазване казва: “Печат дара Духа Святаго, Амин”, за да му се придадат даровете на Светия Дух: мир, любов, радост и пр. Иначе Миропомазването е удостоверение за тези дарове на Светия Дух, тоест уверяваме се, че с този външен белег е слязла на кръстения благодатта на Светия Дух.

Светото Миро се вари и приготвя в Цариградската патриаршия от четиридесет различни аромати, а особено от бяло вино и елей (маслиново масло), всяка година на Велика Сряда и се осветява от вселенския патриарх на Велики Четвъртък. След това се разпраща по всички православни църкви, за да се означи с това тяхното единство и сходство. В старо време всяка автокефална Църква си е варила и приготвяла отделно свето миро. На това основание си го приготвя днес и Руската Църква, както и Буковинската (в Черновци) за православните църкви в Австро-Унгария. От руската църква се снабдява със свето Миро сега и Българската Екзархия, откакто Патриаршията в злобното си упорство да владее църковно българския народ неправилно и неканонически провъзгласи нашата Църква за филетическа и схизматическа[10].

След Миропомазването свещеникът постригва на кръст от главата на кръстения и малко коса, за да покаже с това, че той се посвещава на Бога. После, след като се облече вече младенецът, възприемникът го прегръща в прегръдките си и за да покаже духовната си радост, обикаля три пъти около къпалнята срещу свещеника, който кади и пее: “Елици во Христа крестите ся, во Христа облекостеся. Алилуйя.” А това значи: Колкото сте кръстени в името Христово, станали сте вече християни. Слава Тебе, Господи. Най-накрая, като се чете и Апостол (Римляни 6:9-11), и Евангелие (Матей 28:16-20), свещеникът се обръща към кръстения и казва: “Крестился еси, просветил ся еси, очистил ся еси, миропомазал ся еси, освятил ся еси, очистил ся еси, во имя Отца…”, и с това се свършва Последованието на Кръщението, което всякога се извършва заедно с таинството на Миропомазването.

3. Покаяние, или изповед

Покаянието е тайнство, установено от Иисус Христос, според което всеки грешник, като се разкае предварително за греховете си, изповядва ги пред свещеника с твърдото обещание да не ги повтаря пак и като получи от него прошка на греховете си, в същото това време получава прошка и от Самия Иисус Христос. Случва се обаче също когато свещеникът запрещава на грешника да се причасти и според греховете му налага и наказанието за покайване.Апостолите, а в тяхно лице и приемниците им в Свещенството, са получили от Иисус Христос да прощават или не греховете, когато Той им е казал: “Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23). “Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето” (Матей 18:18).

Греховете прочее се прощават или задържат по силата на решение, произнесено от онези, които са облечени с властта на свещенството. То трябва да се произнася по съзнателен начин. Това обаче е невъзможно при незнаенето на греховете и разположението на грешника, което става чрез искрена изповед.

В първите векове на християнството изповедта е била гласна пред народа. После обаче църковното благочиние относно гласната изповед се е изменило по силата на ред обстоятелства и важни неудобства. Ето защо и св. Църква е постановила, че всички онези, които се приготвят да се причастят със св. Христови тайни, са длъжни да изповядат насаме пред свещеника своите грехове.

4. Евхаристия, или причастие

Така се нарича тайнството, в което под вида на хляб и на вино вярващите се причастяват от тялото и кръвта на Иисус Христос, които са съединени с Божественото Му естество.

В Причастието хлябът и виното, принасяни на литургията в жертва на Бога, за възпоменание на страданията, смъртта и възкресението Христово, след като ги благослови свещеникът, се претварят в истинно тяло и в истинска кръв Христови. След това всички, които се причастяват с тях, по един тайнствен и най-тесен начин се съединяват с Христа и чрез това получават вечен живот.

Спасителят установи това тайнство в последната Си вечер със Своите ученици, когато взе хляба и виното, и като благослови, рече: “Вземете, яжте; това е Моето тяло… това е моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива… Това правете за Мой спомен” (Матей 26:26; Марк 14:22; Лука 22:19).

И всякога светите апостоли, когато се причастявали с тялото и кръвта Господни, спомняли си смъртта Христова, спомняли за Голгота и Кръста, където Той е пострадал за нас. Не само това, но те се съединявали със своя Божествен Учител по един духовен и непостижим за човешкия ум начин.

И всички вярващи по примера на светите апостоли пристъпват също със силата на вярата в Иисуса Христа да изпълнят светата Му заповед, защото Той е казал: “Само този, който яде Моята плът и пие Моята кръв, ще има живот вечен”.

Православната църква вярва, че след освещаването на хляба и виното тялото и кръвта на Спасителя присъстват истинно и съществено в Евхаристията. Те не подлежат обаче на нашите чувства, а съществуват в едно одухотворено състояние, подобно на онова, в което е било тялото на Иисус Христос след възкресението Му.Вярващите са длъжни да се причастяват под двата вида на хляба и виното. Св. Църква изисква това от всички свои последователи и онзи, който лишава вярващите от приобщаването под вида на виното, престъпва Божествения Завет, изразен от Спасителя с думите: “Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв”, и пр.

5. Маслоосвещение

Маслоосвещението е тайнство, което има божествено установление. То е осветен с молитви елей (маслиново масло), с който вярващият се помазва и се изцерява и от телесни, и от душевни недъзи, защото Божията благодат слиза на него. Маслоосвещението се извършва за душевното и телесно изцеряване на болните, за което св. апостол Иаков пише: “Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят” (Иаков 5:14-15). А и преди смъртта на Иисус Христос, както отбелязва св. евангелист Марк, апостолите мажеха мнозина болни с масло и ги изцеряваха (Марк 6:13).

Следователно тайнството Маслоосвещение е установление от самия Иисус Христос, което се е съблюдавало още от апостолски времена, понеже се съобщава чрез него особена благодат. Маслоосвещението обикновено се извършва от седем души свещеници, колкото пъти християнинът има нужда от това. Но последованието му особено се чете в църквата на Великата Сряда, за да се укрепят онези, които на утрото ще се приобщават със св. Христови тайни.

6. Брак

Бракът може да се вземе и разгледа в трояко отношение: 1) като естествено условие между съединяващите се мъж и жена; 2) като гражданско съгласие или контракт, когато гражданската власт придава на естественото условие едно обществено и законно условие и 3) като тайнство, когато мъжът и жената се съединяват вероизповедно съгласно църковните постановления.

Най-законен и действителен е бракът, който се благославя от Църквата, защото сам Иисус Христос е постановил, че за да бъде законно съчетанието между мъжа и жената, то трябва да е вероизповедно. Съществува следователно брак в Христа, в църква, който се различава от простото съединение, и този Брак се нарича тайнство от апостол Павел (Ефесяни 5:31-32).Православната църква не смята брака за задължение, необходимо за всички. Тя признава девството за състояние по-високо от съпружеството. Въпреки това обаче тя го смята за едно изключително състояние, присъщо само на някои хора. Но тя почита съпружеството като едно свето състояние и вярва, че само по изключителни висши християнски причини някой може да се отклони от него. Иначе всеки трябва да води съпружески живот съгласно Свещеното Писание за продължаване и размножаване на човешкия род в слава Божия.

За външен знак на брака служи самото съчетание на встъпващите в брак. Това съчетание, което се освещава чрез молитвите, преподава на съпрузите особена благодат на вяра и любов и единомислие в новия им семеен живот. Свещеникът е онзи, който благославя брачния съюз. За да встъпи някой в брак, изисква се, ако е мъж, да има най-малко навършени деветнадесет години и седемнадесет години, ако е жена. При това те трябва да са телесно и духовно здрави и да няма никаква друга пречка, за да не се благослови бракът им.

7. Свещенство

В Свещенството върху избраното лице архиереят възлага с молитва ръцете си и с това му преподава особен дар от Светия Дух, за да извършва тайнствата и да наставлява християните във вярата и за добри дела. Степените на свещенството са три: епископ, презвитер и дякон. Дяконът само служи при тайнствата, но не може да ги извършва. Свещеникът под надзора на епископа извършва тайнствата, без обаче да може да ръкополага. Епископът не само извършва тайнствата, но има и власт да посвещава свещеници и дякони.

Чрез Свещенството се дава на избраното лице духовна власт да управлява обществото на вярващите. Свещениците по думите на апостол Павел са служители Христови  и разпоредници на тайните Божии (1 Коринтяни 4:1). “Внимавайте, прочее, върху себе си – говори на свещенослужителите евангелистът – и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деяния апостолски 20:28).Видимият знак в Свещенството е ръковъзлагането. “Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (1 Тимотей 4:14), пише апостол Павел на епископ Тимотей. Той прибавя още: “Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане” (2 Тимотей 1:6). Апостол Павел бил възложил ръцете си над ученика си и това ръкоположение съобщило на този ученик благодатта. Той пише на същия свой ученик още: “Ръце на никого не възлагай прибързано” (1 Тимотей 5:22).

Този начин на съобщаване на свещенството, който се употребява от самото начало, Православната църква почита като установен от самия Христос. Само Той наистина е можел да установи такова тайнство, чрез което да се съобщава благодатният дар на Светия Дух. От посочените места на Свещеното Писание се вижда ясно, че наистина само Светият Дух облича в Свещенство онези, които приемат ръкоположението. Св. апостол Павел пък ни учи, че сам Иисус Христос е установил различните степени на пастирството, на което е поръчано да управлява Църквата (Ефесяни 4:11-12).

Също така ясно се вижда от Свещеното Писание, че само апостолите възлагат ръце и облечените от тях с пълно Свещенство, тоест епископите. Затова Църквата вярва, че извършител на Свещенството е епископът и че без ръкополагането на епископа свещенството не се съобщава.

Различия между християнските църкви относно тайнствата въобще

Римската църква винаги е признавала под името тайнства (Sacramenta) седемте богоустановени църковни тайнства, запазени в Източната Православна църква. Същевременно обаче Западната църква е допуснала и някои важни заблуждения в извършването на тези свети тайнства, за което ще стане дума по-долу.Англиканската църква дава наименованието тайнство само на Кръщението и на Евхаристията. Що се касае обаче до другите пет тайнства, тя утвърждава, че те са произлезли уж от едно извратено подражаване на апостолите. Те наистина са условия на духовния живот, които се одобряват от Свещеното Писание, но които нямат свойства на тайнства (Англикански катехизис, чл. 24). Въпреки това същата тази църква приема, че тези тайнства преподават благодатта. Така например тя учи, че ръкоположението съобщава свещенството (чл. 36). Освен това от цялото ѝ чинопоследование за посвещаване на епископ, на свещеник и на дякон се вижда, че това посвещаване се счита от нея необходимо за съобщаване на свещените степени. С изключение на Маслоосвещението, всички други тайнства са се запазили малко или много в Англиканската църква. А очевидно е, че с това им се дава за крайна цел Божията благодат. Тая християнска църква е длъжна прочее да съгласува обществения си молитвеник, или Катехизис, с тридесет и деветте члена на вероучението си и да изложи едно по-ясно и по-точно учение от онова, което сега изповядва. На дело англиканите приемат, че помазването е апостолски обред, но подражанието му, казват, е извратено. В какво се заключава обаче това мнимо предполагаемо извращение? В какво се различава нашето тайнство Миропомазване от онова, което се е употребявало по времето на св. апостоли? Съчинителите на тридесет и деветте члена на вероучението не могат да отговорят на това. Под влиянието на протестантския дух от времето на Реформацията те неусетно унищожиха един апостолски обичай под предлог, че той бил извратен, без да могат обаче да кажат в какво именно се състои това извращение.

Протестантите пък отхвърлят безусловно петте тайнства, за които Англиканската църква има несъвършено и противоречиво учение. Те приемат само две тайнства, тоест Кръщение и Причастие, което пък поради отсъствието на свещенство е просто един външен обред, защото наистина свещеникът е необходимият извършител на св. евхаристия, а протестантизмът е отхвърлил свещенството. Понеже кръщението може в изключителни случаи да се извърши от когото и да е  (и от мирянин), стига само то да стане с вода и с установените за случая думи, може да се каже, че само кръщението при тях е тайнство. Протестантите следователно имат само едно тайнство, колкото и да твърдят, че имат две.

Различия относно кръщението

Протестантите кръщават въобще чрез поръсване, тоест ръсят с вода кръщавания, като произнасят думите: “Кръщавам те в името на Отца и Сина и Светия Дух.”

В Западната църква кръщението става чрез поливане, тоест водата се налива над главата на кръщавания, като се произнасят горните думи. Този обичай не е бил общоприет на Запад през ХV век, както това се вижда от запазилите се от онова време требници. През ХIV век кръщението в Римската църква е ставало още чрез трикратно потапяне на кръщавания във водата[11].В Англиканската църква за децата е постановено да се кръщават чрез потапяне. За възрастните обаче се позволява или потапяне, или обливане водата над кръщавания (вж. Обществен молитвеник). От това обстоятелство може да се съди, че потапянето е правилният начин, по който става кръщаването в Англиканската църква.

Трикратното потапяне, което се практикува в Източноправославната църква, е най-правилният начин. В това отношение англиканите са най-близки до нас от всички западни християни.

И по-рано се спомена, че кръщението, което се извършва било чрез поръсване, било чрез обливане или пък чрез потопяване, е валидно, стига то да става само с установените за случая думи, казани от Спасителя. Обаче поръсване и обливане за обикновени, нормални случаи не се позволява, защото Поместните църкви нямат право да променят извършването на тайнствата, реда, който са установили св. апостоли, практикуван навсякъде още от апостолски времена.

Различия относно миропомазването

Православната църква учи, че миропомазването трябва да се извършва веднага след кръщението и че свещениците са обичайните извършители на това тайнство, така както и епископите. Тя учи също, че външният знак на тайнството е помазването, което става върху различните части на тялото. Освещаването обаче на св. миро става само от епископите

Римската църква е запазила в кръщението миропомазване, извършвано от свещеника. Обаче тя отличава това помазване от едно друго миропомазване, което се извършва после от епископа за възрастните. Това помазване, което е собствено нашето миропомазване, се нарича у католиците конфирмация (потвърждение). Според учението на тази църква служител на това тайнство е само епископът. Същевременно обаче тя не се е изказала положително, че извършването на миропомазване от свещеника бива безвластно (akuron). Много от западните богослови учат, че свещеникът може да извърши конфирмацията по пълномощие от страна на епископа. Рим винаги досега е признавал за действително миропомазването, което униатските свещеници извършват по нашия ритуал, тоест веднага след кръщението.

Относно външния знак на тайнството едни от римските богослови смятат, че е в помазването. Други учат, че е в ръковъзлагането, а трети най-сетне го смятат за безразлично – и в едното, и в другото.До ХIII век миропомазването се е извършвало на Запад веднага слез кръщението. От това време обаче извършването на това тайнство се е предоставило на епископа, който го повтаря после.

Миропомазването, което се извършва от католическия свещеник веднага след кръщението, може да се счита за истинско. Конфирмацията обаче е един обикновен обред, защото и самите католици признават, че тайнството Миропомазване не може да се повтори. Ако те смятат конфирмацията за тайнство, това е едно ново беззаконие в Римската църква.

Англиканската църква е унищожила помазването при конфирмацията, а за външен знак на тайнството Миропомазване е запазила само ръковъзлагането. Тя е приела въведения в Рим през ХIII век обичай да отделя миропомазването от кръщението. Същевременно обаче е изпаднала и в друго заблуждение – относно служителя на това тайнство. И тя учи, че то може да се извършва само от епископа.

За протестантите, които не признават тайнството Миропомазване, не може и дума да става, защото те не са го запазили във вероучението си.

Различия относно покаянието, или изповедта

Покаянието трябва да се смята, 1) за добродетел, която се състои в разкаяние за направените грехове; 2) за тайнство, установено за отпущане на греховете.

Изповедта, разгледана като разкаяние за извършеното престъпление, е установена от Иисус Христос. В това са съгласни всички християни, които са съгласни още и в това, че покаянието самò по себе си не може да ни донесе опрощаване на греховете, но то черпи всичката си сила от изкупителната жертва на Иисус Христос.

Но само вътрешно ли трябва да бъде покаянието или е нужно още да се изразява и чрез външни дела като например пост, молитва и пр.?

Протестантите отказват второто условие. Затова са унищожили в своето вероучене всички външни страни на покаянието, а най-вече поста, който е най-важно и най-добро време за молитва и покаяние, време за душевно спасение. В това отношение те противоречат на самото Свещено Писание, което е пълно с наставления за покаяние, без което е немислимо нашето спасение, и съвършено са се уклонили от древната Църква. Последната пък още от времената на апостолите е имала всякога строго узаконение за външните деяния на покаянието, което се изразява в душевно сърдечно разкаяние за сторените грехове, разкаяние, съпроводено и с пост, и молитва.Постът винаги ще заема едва ли не първо място в делото на нравственото ни усъвършенстване, ще служи винаги като средство, което очиства душата и сигурно я ръководи към добродетелта. Сам Спасителят със своя собствен пример ни е посочил поста като едно изпитание, на което заслужено могат и трябва да подхвърлят себе си грешните човешки синове. Нали Иисус Христос напуснал живота и се отдалечил в пустинята за пост и молитва? С това Той е показал на грешния човек лествицата, по която може да се качи на небето.

Този род бесове, казал веднъж Спасителят на своите ученици, не излиза освен с молитва и пост (Матей 17:1). Но ще дойдат дни, казва Той на друго място, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава през ония дни ще постят (Лука 5:35).

Тези и много други места от Евангелието ясно показват, че постът е необходим в християнската Църква. Той обаче, казва св. Иоан Златоуст, макар и много полезно лекарство, често бива безполезен за такива, които не знаят как да го употребят. Мнозина постят само за това, че трябва да постят. Те забравят, че въздържанието от известна храна е само средство за постигането на нещо по-възвишено, поставят в него такава цел, каквато той не може да има. Това, разбира се, е крайност, която е повече плод на едно свещено невежество.

Протестантите забравят, че постът и изповедта са били в обичайна употреба още в апостолските времена. Изповед, била тя тайна или явна, е имало всякога в Църквата. Явната изповед е излязла от употреба още през IV век. От V век нататък историята на християнската Църква познава само тайната изповед, която се прави пред Бога посредством свещеник. Доказателство за това ни служи също и Арменската църква, която по едно просто недоразумение се отдели от Източната през V век и оттогава до днес има само тайна изповед.

Православната и Арменската църква почитат изповедта като външен или видим знак на тайнството Покаяние. Обаче не в този смисъл, че изповедта трябва всякога да става изрично и с жив глас. Тя може да стане и посредством някой даден знак, ако собствено тайнството Изповед не е възможно, например при глухонеми и пр.

Духовната страна на тайнството пък е решението на свещеника или разрешителната молитва на изповедника, чрез която се прощават греховете в името на Бога.

Налаганите наказания на каещия се не представляват част от тайнството. Те са просто изпълнение на църковните заповеди и свидетелство на разкаянието, което трябва да съпровожда изповедта.

В това отношение Римската църква е изпаднала в заблуждение. Тя отличава изповеданието на греховете от разкаянието. Последното тя нарича съкрушение, а под думата “удовлетворение” въвежда външните упражнения на покаянието като съществена част от тайнството. Следователно Католическата църква учи, че тайнството Покаяние има четири части: изповед, съкрушение, разрешение и удовлетворение.Само обаче вследствие на едно схоластично мъдруване тази църква е могла да отдели изповедта от разкаянието. Разкаянието е един акт, едно решение да се покаем и поправим стореното зло. Без разкаянието самата изповед е невъзможна. Вследствие на тези погрешни и тънки различия Римската църква е достигнала дотам, че да противоречи сама на себе си. Тя приписва четири части на едно тайнство, което не може да има нищо друго освен две страни: формата, или външния знак, и освещаващото духовно действие. Като смятат за част на тайнството и някакво си удовлетворение, външните упражнения, католическите богослови изпадат в голяма грешка, защото те не могат да бъдат нито веществото, нито формата на тайнството Изповед.

Отпущението на греховете, или така наричаните у католиците индулгенции (indulgences), представляват също едно много важно заблуждение на Рим в тайнството Покаяние, или Изповед. Тази Църква е кощунствала в случая с християнското учение за спасението на хората, за да постигне свои користни и други низки цели. Това обстоятелство роди и инквизицията за съдене на грешниците и еретиците. Тези папски духовни съдилища, плод на душевно слепите римски епископи и техните креатури – свирепите иезуити, измъчиха и умориха стотици хиляди хора, като не жалеха нито старци, нито деца. Те умориха и погубиха най-дееспособните синове на великите нации и напоиха земята с потоци от топла човешка кръв.

Индулгенциите противоречат на евангелското учение, поддържано от св. Православна църква, за заслугите на нашия Господ Иисус Христос. Това католическо заблуждение се основава, както казахме и на друго място, преди всичко на едно погрешно понятие за заслугите на светиите, които безразлично се смесват със заслугите на Спасителя в предполагаемото съкровище, измислено от папите. Според православното учение никой от хората няма пред Бога лични заслуги и всяка наша заслуга са заключава просто в заслугата на Иисус Христос, чрез която само ние получаваме спасението си. Ако заслугите на светиите могат да се прехвърлят върху ни чрез папите, за да ни се простят греховете, тогава всеки може да отбегне много трудните дела на покаянието и ние можем по един лесен начин да се оправдаем за извършеното. При това човек недоумява как може това учение на Римската църква да се съгласува с учението за чистилището, което е друго едно заблуждение и явно противоречие.Западната църква допуска също така много важни заблуди и относно начина, според който се извършва тайнството Изповед. По начало тя учи наистина, че е необходима само изповедта на смъртните грехове. Същевременно обаче тази църква самопроизволно е умножила смъртните грехове. Изповедта се е обърнала при нея в едно много опитно изкуство, в което първенствуват лукавството и безнравствеността. Опитните пък в това изкуство намират в него такива изгоди, от които нравствеността не може да очаква никаква полза. Католическата изповед, която става в един вид таен гроб, наречен Confessional (изповедалище), заключава в себе си много пъти такива потайности, вредни за нравствеността и на най-светите чувства на каещия се. Тук се крие причината, поради която на Запад изповедта е станала предмет на едно отвращение.

Източната църква няма нито изповедалници, нито казуисти, нито някакви си условни смъртни грехове. Според католическите казуисти и иезуити човек може да оправдае себе си и от изпълнението на най-строгите задължения на съвестта.

В Православната църква този, който се изповядва, стои прав в храма пред иконата на разпнатия Спасител. Така също и духовникът стои прав отстрани, облечен в свещеническа одежда. Той най-напред припомня на каещия се, че се изповядва на самия Бог. След това изслушва изповедта му, дава наставленията си и най-сетне, като поставя на главата му епитрахил, знак на свещеническия му сан, произнася разрешителната молитва в името на Иисус Христос, чийто служител е той. Тази изповед, в която всичко става чинно, свято, достолепно, не може както римската да се порицава, нито пък наистина се е порицала някога. В изповедта на Православната църква прочее нищо не показва нито шпионство, нито нечисто любопитство. Тя е едно съкрушено разкаяние за греховете ни пред Бога, съпроводено със смирение и благоговение. Тази е разликата между римската изповед, пълна с всякакви злоупотреби, които историята познава, и православната изповед, която е едно животворно и спасително установление.

Англиканската църква е запазила по начало тайната изповед, съпроводена от разрешителна молитва на свещенослужителя.

Начинът на разрешението в тази църква е съгласуван с начина на Източната относно съществените изрази. Обаче изповедта в Англиканската църква е излязла от употреба. Вероятно това е станало вследствие на силно противодействие против римското установление. Междувременно обаче много англикански свещеници изповядват вярващите, пристъпващи към тайнството Изповед, и им дават прощение. Колкото Англиканската църква при това и да не причислява покаянието към собствено наричаните тайнства, все пак го смята за един свещен обред, чрез който се подава благодат на каещия се християнин.

Що се отнася до външните дела на покаянието, по начало тя ги приема. Тя е запазила в своя календар и великия пост, и дните на покаянието, които нарича, както и римската, четири времена и приготовления (Quator tempora vigilia). Англиканската църква следователно е много отдалечена от протестантството относно делата на покаянието. В това отношение тя има нужда да допълни и изясни някои части от учението си, за да се съгласи с Православната църква.

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[10]. Схизмата върху Българската православна църква е провъзгласена на 14.09.1872 година и е вдигната на 22.02.1945 година.

[11]. Вж. D. Martese, les rites sacres de l’Eglise.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…