Жоржета Назърска
Във втората част на трактата си Пенов оборва конкретните обвинения на студента. Той посочва, че Духовната семинария е институция, съдадена на конституционни основи, но отдавна се е превърнала в трън в очите на неуспелите[33]. Съгласен е обаче, че там учениците не получават добро образование, но не защото са по-слабо интелигентни от връстниците си, а понеже нямат достъп до нужните им книги. Това е така по липсата на достатъчно средства от Българската православна църква, заради нежеланието ѝ да купува книги, които ругаят религията и оскърбяват религиозното чувство на учениците[34] и не на последно място следствие от насилственото лишаване на Семинарията от собствената ѝ сграда в столицата, изпратила младежите да живеят изолирани високо в планината и далеч от културния живот. Скоро, пише Пенов, учениците ще заприличат на гладиаторите, обречени в съдбата си: да не би по Нероновски да искате […] да мине тържествено покрай императорската ложа и да поздрави: Ave, Caesar, morituri te salutant! [35]. По подобен начин Пенов отхвърля мнението на Спиридонов, че Духовната академия е цитадела на предразсъдъци и че в нея учат деца от буржоазни фамилии.
Пенов оборва последователно личните обвинения в статията. Той не отрича, че вярва в превъзходството на християнството пред марксисткия светоглед, но подчертава, че това не е съревнование или борба, а твърдо убеждение, че всеки материализъм преминава в творчески идеализъм, че теизмът е по-съвършен от материализма[36]. Пенов отрича да е против изграждането на новия обществен строй, българо-съветската дружба и борбата за мир. Напротив, пише той, християнството е за социализъм, патриотизъм, равноправие и мир. То учи на труд и честност, любов, правда и мир[37].
Пенов отрича да е казал, че безбожниците от Джордано Бруно до наши дни са неморални хора, понеже средновековният мислител е бил еретик, но религиозен, а не безбожник[38]. Срещу обвинението, че е почитател на расизма и Хитлер, Пенов подчертава, че германският фюрер е бил последовател не на християнски, а на ницшеански идеи. Напротив, в Духовната академия преподавателите защитават славянството, смятат Русия за освободителка, а руско-българската църковна дружба – за опора на националното битие. Така че, институцията е русофилска, славянофилска и антихитлеристка[39]. Християнското учение е против всеки капитализъм и империализъм, като мамонизъм – добавя той[40].
Обвиненията от статията, че в Духовната академия са криели вестта за излитането на Гагарин, защото е разбил на пух и прах цялата християнска митология, Пенов опровергава с факта, че полетът е бил през Великденската ваканция. На Веселин са му набелязали определени лица, което трябва да засегне в статията си, без да го питат […] за истината и елементарната логика[41], констатира авторът и отхвърля това скалъпено обвинение. Твърдението за Гагарин и християнската митология Пенов нарича най-голямата глупост в цялата статия, защото християнстовото няма никаква митология, никакви богини и богове, а има строго логично и разумно обосновано учение за един Бог-творец. В него представата за Бог и представата за света са взаимно свързани. Бог е творческата воля и сила, към която трябва да се отнасяме със смирение и благоговение[42].
Подвигът на Гагарин, продължава разсъжденията си полемистът, не може да се сравни с величието на Бога: Ако е величие да литнеш на някакви си 300 км, колко необозримо по-голямо величие е да бъде създадена, управлявана и в абсолютен смисъл владяна Вселената[43]. Творческа несъизмеримост между човека и Бога, морално пигмейство и нищожност на човека Пенов илюстрира и със стихове на Блага Димитрова. Коментирайки новата ѝ книга Светът в шепа, посветена на овладяването на Космоса, той посочва, че дори невярваща материалистка като нея пише Бог с главна буква и го нарича Творецът на необятната вселена (Димитрова 1961).
В края на трактата си богословът заключава:
Примирени в светлините на мирогледа на вярващия, човешките постижения, които доведоха до полета на Гагарин, получават единствено правилна, реалистична оценка. Тогава те не водят до главозамаяност и до изстъпване срещу Бога, а […] до смирение, поради съизмерване величината на човека с величината на Бога. Водят до благодарност към Бога, че ни е дал такива големи духовни сили да проникваме в неговото творение […], да поверяваме съдбата си във всемогъщата Божия десница и да изпросваме Неговата помощ за все по-нови и по-големи космически завоевания[44].
Според Пенов, мирогледът води до различно човешко поведение. Ако се мислят за пълни господари на небето, хората го делят на периметри. Но ако смятат, че над небето стои Богът-Отец, те непременно ще стигнат до идеята за братство, като деца на един баща. При първия случай изходът е война, а при втория – братство, любов и мирно съществуване[45].
В края на изложението Пенов използва думите на Георги Димитров аз отстоявам смъсъла на моя живот[46] и на Кант звездното небе над мене и духовният закон у мене, за да се обяви категорично против съществуването и поддържането на атеистичната политика на комунистическия режим, против нейната нехуманна същност и незаконосъобразност. Той пише:
Когато пресата, радиото, училището, читалището, книжнината, киното и изобщо всички пропаганди и средства на ОФ власт насаждат само атеистичния мироглед и с всички сили отказват съществуването на право на християнски мироглед, който е мирогледът на болшинството от народа; когато на ръководните политически, културни, стопански, административни, възпитателни и други постове и изобщо в целия горе-долу държавен организъм се поставят само атеисти материалисти, а религиозните се лишават от равноправие; когато способните деца на християните биват обучавани и възпитавани в атеизъм и материализъм; докато децата на атеиститие биват възпитавани в мирогледа на своите родители; когато всичко туй заедно с всичко друго, което лишава християнския ми мироглед от равноправие, се върши, аз не намирам никакво място за аполитичност и издигам глас на протест, глас в защита на Конституцията[47]!
Поантата на трактата е:
Докога в родината ни бащина ще царува[48] тая атеистическа, противоконституционна дискриминация към вярващите, която позволява такива неспособници да бъдат през главата на хиляди отличници, приемани в Университета; която […] принуждава Семинарията и Академията […] да приемат и такива неспособници; и която позволява на българската ОФ преса да печати техните недомислия и чрез тях да провокира по най-груб начин религиозните чувства на вярващите български граждани? […] Мен ме интересува съдбата на нашия […] веротърпим, но не безверен и не безмълвен в своята вяра народ, който има право да изисква честно, чисто и конституционно служене от страна на българската преса[49]!
Заключение, или религиозната идентичност срещуатеистичната пропаганда
Едно от най-разпространените средства за водене на атеистична пропаганда в България през 50-80-те години на ХХ-ти век са публицистичните материали в пресата. Писмени или визуални, те имат преки послания и голяма ефективност, тъй като не пощадяват нито една от религиозните деноминации. Техните автори често са служители на репресивните или държавните органи, което обикновено възпира обектите им от отговор и последваща реакция. Друг често обикнат способ са анонимните статии, дописки, репортажи, фейлетони и други или тези, чиито автори са скрити под псевдоним. В тях на воля се тиражират инсинуации, лъжи и клевети.
Засвидетелстването на лична религиозност писмено или вербално не е сред разпространените средства за противопоставяне срещу атеистичната пропаганда и изобщо срещу атеистичната политика на комунистическата държава през проучвания период. Вместо тях лаици и вярващи предпочитат да демонстрират формално адаптиране или видима лоялност към съществуващия ред. Протести под формата на отговори на публикации или отворени писма обикновено са напълно невидими – те потъват в документацията на институциите или са разследвани от милицията или Държавна сигурност. Всъщност те дават нагледна представа за безнадеждността на съпротивата в тоталитарната държава.
Точно това показва и своеобразният протест на Димитър Пенов. Макар ценни откъм идеи и аргументация, тъй като са дело на професионален богослов, текстовете му остават в чекмедже – в книжата на патриарха и понастоящем в неговия институционализиран личен архив, неизвестни на публиката. Възможно и логично е те да са били спрени от самия патриарх Кирил било като тип цензуриране, съзнавайки невъзможността тези полемични трактати да се отпечатат в тоталитарните медии[50], било с цел да предпази своя близък приятел от последваща репресия, било с оглед укрепването на църковно-държавните отношения. Затова, независимо от актовете на подобна съпротива, атеистичната политика не е прекратена. Напротив, тя продължава с пълна сила в следващите 30 години, а в някои от елементите си – и до днес[51].
Ако обаче писмените протести на Пенов бъдат анализирани от друга перспектива, песимистичните изводи за крайния резултат от двубоя атеизъм-религиозност могат да изглеждат и другояче.
Следвайки традициите на Емил Дюркем и Уилям Джеймс, немалко социолози на религията като Робърт Бела и съвременни културолози като Клифърд Гиърц подчертават, че човешката емоционалност е съществен елемент от религиозния живот (Bellah 1970; Geertz 1983). Социално-конструктивисткият подход очертава социалното измерение на религиозните емоции, извежда разбирането, че те са едновременно частни и колективни, лични и обществени, субективни и обективни. Емоциите са неразделна част от религиозния опит. Нормън Дензин подробно разработва въпроса за емоциите като въплътен опит (Denzin 1984). Марк Уин дели емоциите на позитивни и негативни, на себенасочени и колективни (Wynn 2005). В своя специален труд Оле Рийс и Линда Уудхед (Riis, Woodhead 2010) теоретизират върху така наречения религиозен емоционален режим, смятайки, че той е връзка на индивидуалното с общото, понеже религиозната емоция не е просто чувство, а има социокултурен характер; тя се конструира в социалните структури и е свързана със социализацията на индивида. В този смисъл те смятат изразяването на религиозната емоция за форма на социално отношение, а емоционалните режими – за свързани с властовите структури. Тези режими са единство на участник, колектив и символи, и когато едно от трите звена рухне, се наблюдава разрушаване на самия емоционален режим. Рийс и Уудхед въвеждат понятията динамика и сила на религиозната емоция, маркирайки положителните и отрицателните ѝ страни: динамизиране, обогатяване, трансформация на личния и обществения живот, укрепване на ценностите, но същевременно поставяне на цели групи и индивиди в зависимост: източник за омраза и дори престъпления. Арли Хоксчилд (Hochschield 2012) формулира още ключови понятия: управление на емоциите, правила на чувствата и емоционална работа.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.