Димитър Витанов Дюлгеров

В култа на Дионис[220] най-рано и с достатъчна яснота бива отразена идеята за безсмъртие на душата. Този култ, със своя страхотен оргиен характер, обхваща цяла Гърция с бързината на ураган[221]. В него, чрез конвулсиите на екстаза, се освобождавали от натрапчивостта на сетивната действителност и са се приобщавали към безсмъртните богове: идеята за безсмъртие става в екстаз достъпна, осезаема. Същото наблюдаваме във всички мистериални култове, особено в Орфическите и Елевзинските: тук достигналия най-висока степен на посвещение има епоптическа, интуитивна мъдрост.

Идеята за безсмъртие на душата завладява съзнанието на мислителя. Тя не остава достъпна чрез екстаз само на посветения; тя става предмет на философски размисъл.

Ионийците смятат, че след смъртта душата се връща в първоначалното си общо битие. Действително, Хераклит полага в основата на своята система принцип за непостоянство на формите, за постоянната текучест на всичко – “всичко тече, всичко се мени, нищо не остава постоянно” – (panta rei kai kineite, kai ouden menei), но той недвусмислено твърди, че човешката душа е частица на единия, всемирен, безсмъртен творчески огън[222].

Елеатите остават чужди на идеята за безсмъртие на душата, макар че тя засяга и тяхното съзнание.

Демокрит материализира и душата; той отрича нейното безсмъртие[223]: душата се разпада заедно с тялото[224].

Емпедокъл отново се спира на идеята за безсмъртието на душата. Според него душата се определя от божествения първоизточник, въплътява се в хора, животни и растения и отново се връща в този първоизточник. Земният живот е тъмница за душата. Само с аскетически подвиг и екстазни преживявания, тя може да се освободи от нови въплътявания.

Питагор още по-ярко оформя внедрената в мистереалните форми на орфизма идея за безсмъртие и прераждане на душата[225], на съзнателната душа.

Софистите със своя скепсис подготвяли почва за Сократ и неговия повик към себеизучаване. На този гносеологически път стоят властно въпросите за безсмъртието на душата и задгробната съдба на човека. Тези въпроси владеят съзнанието на Сократ. Отговор, обаче, напълно определен на тях Сократ не дава.

В своя апология Сократ говори: “Да умреш значи или да престанеш да бъдеш каквото и да било… или душата да се пресели на друго място[226]… Време е вече аз да отида да умра, а вие – да живеете. Кой от нас отива на по-добро – това е ясно само на Бога[227]”. Възгледът на Сократ в Платоновия диалог “Пир”[228] е също така не напълно определен. В този диалог Сократ предава думите на мантинеянката Диотима[229], че любовта е не само стремеж към безсмъртие, но и дава безсмъртие. “Любовта се стреми не към прекрасното, а към раждане и прераждане на света на нещо прекрасно: раждането дава за смъртното същество вечно и безсмъртно начало… Зачатие и раждане са божествен акт, при които на смъртното живо същество се дава безсмъртна част”. Любовта изгражда духовната красота. Телесната красота е незначителна, а духовната – вечна, неизменима. Духовната красота не е нито в тяло, нито в ръка…, реч, наука, живо същество, предмет на земята или на небето. Тя се постига с достоен живот, със стремеж към прекрасното. Духовната красота няма смъртна суета и измамните багри на телесната красота. Тя носи в себе си безсмъртие. Човек с духовна красота се докосва до истината, а не до призрак, и става безсмъртен[230]. Все още – очебийно е – няма убеденост в безсмъртието на душата като лична независима същина. Платон има определен възглед, особено ясно разкрит във “Федон”. В този диалог Платон привежда своите пет доказателства за безусловното лично безсмъртие на душата, като самостойна същина, а не само като еманация на световната душа и признава прераждането. “Има възврат към живот, пише той, и възникване на живи от мъртвите; душите на умрелите съществуват – участта на добрите е по-добра, а на лошите – по-лоша”.

Аристотел почти напълно отрича личното безсмъртие на душата. Душата, според него, е първата ентелехия на тялото. Тя осъществява на тялото, както восъка – на направената от него фигура и окото – на неговата зрителна способност. От това единение, даже сливане на душата и тялото се определя същината на личността. Нисшата част на душата (nous paqhtikov) умира заедно с тялото, с което органически е свързана. Висшата част на душата, (nouv poihtikov) е вечна, богоподобнa и безмерна. Тя не запазва възпоменанията от живота с тялото и има съзнание, само докато е съединена с тялото. От тези представки е очевидно, че Аристотел отрича преражданията. Но от същите представки лесно и непротивологично могат да се направят изводи за възкресение на телата[231].

*

Индия живее с идея за прераждането[232]. Върху тази идея е изградено всичко: и религиозна вероизповед, и философски системи, и наука. Но тук тази идея е нова. В най-ранни дни, преди Упанишадите, няма следи от нея. Във Ведите почти нищо не се съобщава за живота след смъртта. Знае се, че мъртвите след смъртта ядат и пият известно време, каквото им дават живите и се превръщат в нищо. По-късно, в химните на Ригведа се говори, че добрите след смъртта отиват при боговете, а лошите отиват при бездната, тоест оформя се идея за безсмъртие на душата. Смърт и безсмъртие са сенки на Агни и Варуна. Бог Яма (бог на смъртта) сочи на хората пътя за безсмъртие на небето и казва: “Душо на покойника, излез! Възлез и виж бога! Виж своите щастливи бащи, които блаженстват с него… остави на земята своя грях и срам”!

Безсмъртие се припечелва чрез точно произнесена молитва и правилно извършени обреди. Молитвите са задължителни за боговете. Има интересен силогизъм:

„Светът е във властта на боговете,

Боговете са във властта на молитвата,

молитвата е във властта на брамините.

Следователно – брамините са богове“.

За пререждане няма пряка реч, нито е възможен косвен извод.

Как е възникнало учението за прераждане на душите е почти невъзможно да се определи. H. Oldenberg (“Religion des Veda”) смята, че учението за прераждане на душите е систематизирано предание, толкова древно, колкото индийската вяра и народност. Основания, обаче, за това свое твърдение Oldenberg не привежда. С това той потвърждава мисълта, че никъде не са запазени следи от историческия път на това учение[233].

В Taittariya-Brahmana се упоменава за “друга смърт”. Дали това са оформили се вече мисли за прераждане, – не може да се твърди с научна положителност. Тези изводи по-скоро сочат за жажда за безсмъртие, каквато има например Naciketa[234]. Пръв изказва мисъл за прераждане Yajnavalkya: “Според както някой действа, според както някой постъпва, според това той се ражда: който е вършил добро, ражда се като добър, който е вършил зло, ражда се като лош”. Това ново раждане, обаче, още не е за всички; то е само за онези, които вървят по “пътя на бащите” – непосветените, нямащите истинско познание. Посветените, имащи истинско познание, тоест ходещите по “пътя на боговете” обитават безсмъртни в селенията на brahman-a, – за тях няма връщане на земята[235].

Макар и несвързана логично с учението на Ведите за магическата сила на молитвата и обредите, мисълта за прераждането постепенно закрепва в съзнанието. Брамините вече учат, че спасението вече зависи от делата на човека: за престъпления душата може да се пресели в животно или растение. С една дума, всеки получава такъв лик (samkhara), какъвто сам си е приготвил (samkharupatti). Идеята за нравствена отговорност и възмездие, внедрена в многозначеща дума karman (kamma), определя преражданията в Brhardaranyaka Upanishad, която е част от Satapatha-brahmana. И все още не напълно. Все още аскетическите упражнения и самоизтезания са властни да спрат “колелото на преражданията”; все още обредите и молитвите освобождават от преражданията; все още браманите налагат наказания: пост, молитва, пиене кравешка урина или горещо масло, мазане с изпражнения и даже самоубийство, за да се освободи някой от ново втелесяване.

В Упанишадите[236] идея за прераждането се оформя ярко. Твърди се: а) че земята е арена за дейност на душата и тялото; б) че след смъртта съдбата на душата зависи от дейността ѝ на земята, преценена и определена от кармата; в) че душите са част от божеството.

Карма значи дело, закон за причините и последиците, който определя безусловно справедливо съдбата на душата[237]. Човешката душа върви или по “божествения път” или по “пътя на бащите”. Последният води към земята. Който върви по него, “не е в състояние да отговори на въпросите на смъртта отново на земята като червей или молец, като риба или тигър, като човек или друго животно, – според знанието и делата, които има”. Който върви по “божествения път” на справедливост (Karmamarga), на съзерцание – мъдрост (Unanamarga) и на любов (Bhaktimarga) добива вътрешна свобода (anupadana [238]), знание (vijja) и по-висше знание (abhinna=abhijna), което го освобождава от страдания[239], от желание за битие (tanha) и от прераждане [240]. На този “божествен път” може да стъпи всеки след много прераждания, чрез които и през които ще припечели знание и ще задуши желанията. Дотогава всяка мисъл и дело са семе за добър или лош плод и душата трябва да се връща на земята в ново тяло, за да събере живота от посятото семе. Радости и скърби не са капризна орисия на човек, а плод на неговия живот на земята. Те са последица на създадена на самия човек причина. Законът за причината и последицата е всевластен; той е ненарушим и абсолютно справедлив. Той е самата правда. Той не е нито лек нито тежък: леки и тежки са само последиците, които човек е приготвил сам за себе си; радостни или скръбни са дните, които човек сам си приготвя за нов живот на земята[241].

*

Учението за прераждането е основна истина в будизма. Сакия-Муни смята, че най-великата от всички злини е “огънят на безспорната промяна, който изгаря всичко”. “Явленията догонват едно друго, казва той; минало, настояще и бъдеще погиват; всичко тече; над всичко властва законът на разрушението. Бързата река тече и не се връща, слънцето безспир изминава своя път човек минава от минал живот в сегашен и никаква сила не е в състояние да го върне в миналия живот… защо да копнеем по призрачно щастие? Някой със сетни сили го догонва през този живот, но усилията му остават суетни… Смъртта властва навсякъде и нищо – нито въздух, нито море, нито пещери, нито някое друго място може да ни скрие от нея; нито богатства, нито почести могат да ни запазят от нея. Всичко земно трябва да се разсее и да погине. Пред смъртта всички са равни – богат и беден, благороден и прост. Умират и стари, и млади, и в зряла възраст, и пеленачета, и даже в утробата на майката. Умират всички без избор и време. Към смъртта ние вървим по прав и верен друм. Тялото на човека е глинен съд, който се разтрошава на части при най-слаб удар. През целия живот тялото е източник на страсти, вълнения и мъки. Настъпва страст и заедно с нея идат и болести – старецът се гърчи в предсмъртни тръпки, като жива риба на гореща пепел, докато смъртта прекрати мъките му. Животът е като узрял плод, който може да се откъсне всеки миг. Всеки миг трябва да очакваме, че той може да се прекъсне, както утихват хармоничните звуци на арфата, както струните и се късат под ръцете на музиканта… Но колелото вечно се върти… Прераждане след прераждане се нижат на безкрайна връв. Има само едно прибежище – Нирвана. Нирвана е вода на живота, която гласи жаждата на желанията. Тя е лечебница, в която се лекуват всички страдания. Тя е покой и безмълвие, където се скриваме от скърбите на страданията; тя е не нарушимо благополучие, което получаваме след безброй форми на съществуване, безброй промени на състояния, много мъки, безпокойства, вълнения, страдания, свързани с прераждания”. Сакия-Муни смята, че всяко битие е страдание и за това, за да избегне нереалното, измамното (vitatha), страданията (dukkha) и наказанията, които ги чакат пред прага на всяко ново втелесяване, човек трябва да се откаже от своето въображаемо “аз”, да унищожи самото битие, да припечели безсмъртие в Нирвана, от не-битие да отиде в битие[242]. Небитие (Asat) значи не нищо, а промяна. Непрекъсната промяна у човека и в света, замяната на едно състояние с друго, се извършва по силата на строга и добра справедливост, по силата на закона за причината и последицата (карма)[243]. Това е метафизическата предпоставка за будизма. За отбелязване е, обаче, че промените, преражданията (Samsara) не стават с душата (Atman=според брахманите), а с човека с мисълта и делата му (Anatta). Anatta не е постоянна същина, субект, който нееднократно се втелесява, а цялостна съвкупност от причини и последици, в чийто непрекъснат поток се изгражда личността[244]. Личността живее непрекъснато и на земята, и след смъртта. Вчера, днес и утре в една верига без начало и без край.

В това е същината на будистическото учение за преражданията[245]. В него не е отстранена страхотната сила на кармата (karman=kamma). И за Буда (Сaкия-Муни) тя съществува, макар че това не е нито естествено, нито логично: карма е мислима при отказ от поменатия по-горе принцип, тоест когато се признава съществуване на душа, на “аз”, като субект, и тя (кармата) отново сама завързва скъсаната нишка по жизнения процес, след като бъдат подготвени условията за това[246]. Теософите днес извикват на показ тайното в Упанишадите учение за прераждането. Елена Петровна Блаватска, Анни Безант, Чарлз Уебстър Ледбитер и други смекчават в значителна степен това учение, защото както европейците са чужди на духа на будизма и нямат усет, нямат възможност вътрешна да долавят неговата основна мисъл; те често ловят излъчванията само от нея многоцветни игриви мисли. Ж. Кришнамурти е ярък изразител на родното. Той е всмукал млякото на индийския религиозен дух, полъхан от фантазията на индийската фантазия, очарован е от мисълта да види свободен своя народ. Ето защо, той може и умее да изрази тайната на индийската религиозна философска мъдрост и да я направи достъпна за европееца. Кришнамурти е учител, поет, и… иска да бъде пророк. Такъв е за своите почитатели, а за не малцина свои той е въплъщение на Брахмана. Него го слушат в захлас. Думите му възприемат както откровение без размисъл, без преценка.

Кришнамурти изповядва учението на Упанишадите и на Буда за прераждането. И “моят живот, пише Кришнамурти, е завършек на много животи[247]”. Аз достигнах края – освобождение. Освободих се от нови прераждания Защото прераждането е нещастие, зло. Аз унищожих своето аз, което казва аз съм, аз бях или аз ще бъда[248], защото то кове верига на преражданията. Чрез него ще унищожим желанията на своето малко аз, на своята личност, нейните вярвания, традиции, закони, догми и ще се освободим от кармата[249] и ще влезем в царството на щастието, в Нирвана[250]. Има един божествен път: задълбочаване в себе си, съзерцание, медитация. Аз съм изминал този път и постигнах свобода и щастие. Затова имам силно желание да ги споделя с вас, да ви дам достатъчно сила да се борите, за да ги постигнете, да събудя у вас достатъчно желание, че да захвърлите настрани всичко, което пречи на това постигане… Понеже учителят е с вас, вие можете да постигнете това съвършенство в най-късо време…, и понеже и вие сте били с мен и аз отворих сърцето си за вас и го споделих с вас, затова вие трябва да отидете в света…, за да споделите придобивките с други[251]”.

Днес Теософското общество живее под тежкия ярем на “новото”, което вещае Ж. Кришнамурти. В него започва разслоение. Но немалцина смятат, че по посочения от Кришнамурти път ще постигнат щастие. Това е съдбоносно самоизлъгване. Цяла Индия днес страда не от външно робство, а от вътрешно робство – от своето религиозно-философско учение.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1590*“ →

Димитър Витанов Дюлгеров

11.

Учението за прераждането, според теософите[181], е присъщo на всички религии[182] и на всички велики умове. То единствено обяснява очевидните неправди в живота, дава бодра надежда, че всеки и всички ще бъдат едно с Бога, и разкрива смисъла на човешкия живот. Учението за прераждането е “неизбежна логическа последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. Развоят е закон на естеството… Не може да се допусне, че животът, след като е минал през по-долните царства, за да стигне до човека, ще се спре там, без да се издигне по-горе, без да създаде още по-пригодна за себе си форма, без да пробуди още по-високо съзнание“. „Човек е същество, което трябва да се превъзмогне” (Ницше). Преражда се, разбира се, не човекът, а душата – живият индивидуален принцип, който живее в човешките тела, и ги въодушевява. След смъртта на тялото този принцип се вселява след повече и по-малко продължително време в друго тяло, на различни места, при различни условия, син кога на този народ, кога на онзи, кога – на една, кога на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Така се редуват преражданията, като зрънца на броеница. Живият принцип е вярата, а отделните тела, в които той е живял, са зрънца. Чрез прераждането се припечелва всестранен и обилен духовен опит: а животът без тела в сфръхфизически светове е лечебница, в която добрите постижения (опитности) дават нова сплав – умствени и морални способности, а лошите – зли, разрушителни способности. Тия способности, изработени в свръхфизически (небесни) светове, съставляват характера, с който всеки се ражда на земята[183]. Духовната опитност расте и добива безсмъртие, тоест човек достига висотата на един Риши, един Буда, един Христос, и при настъпването на “нощта”, той остава в обятията на Отца и чака зората “нов творчески ден” (нова ера за нова цивилизация, а за нов живот въобще). Мисълта, че развоят засяга цялото човечество не е чужда никому. В развоя на отделните цивилизации царува закон за ритъм: има зараждане, цъфтеж, узряване; сетне иде отпадък и цивилизацията загива. Но винаги преди да загине се е явявала нова цивилизация, в чийто градеж вземат участие досущ нови творчески сили. Годните единици от загиналата цивилизация се преливат в новата, стига да се приспособят към нея. Тъй се осигурява безспирния напредък на човешкия дух към абсолютното съвършенство – сливане с Бога[184]. “Преражданията не стават произволно. Те не се налагат от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Всяка мисъл, всяка дума, всяко дело има своята последица и в своята съвкупност определят бъдещата съдба на човека. Всеки живот е точен, естествен и необходим продукт на минал живот. Който се е стремял към нещо добро в миналия живот, в новия се ражда при добри условия, и миналия опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. От всичко това мистикът извлича късата мъдрост: “Посей помисъл – и ще пожънеш навик; посей навик – и ще пожънеш нрав; посей нрав – и ще пожънеш съдба”. С една реч – “каквото посееш, това ще пожънеш” (Галатяни 6:7): древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара”.

*

Учението на Теософското общество е несъстоятелно научно и философски. Действително, мисли за прераждане на душите срещаме не у малцина мислители и не в малко религиозни системи. Такива мисли проникват едва ли не във всички философски системи до Аристотел. Но в миналото те са кристализирани в по-други форми от тези, които днес ни предлага Теософското общество. Жаждата за живот, за безсмъртие, която всекидневния живот с всичките му многолики и нетрайни прояви подхранва и защитава, а не отрича, е източник за мисли за “прераждане”. Невъзможността да се изясни тайната на смъртта още повече разгорещява мисълта и тя търси задоволяващи я форми. По този път се оформят разнолики анимистични учения, култове на предците, вяра в короконджове, ведми и талъсъми[185], митологически и други разкази за странстването на душата и така нататък. Разбира се, по същия път се оформя и чисто философското учение за странстването на душата. Всички споменати учения, култове и вери, обаче, са несъвместими с учението на Теософското общество за прераждането. Навсякъде в култовете на предците прониква или идея за “прераждане”, тоест предаване на качества, на характерни белези на личността или идея за безсмъртие на доброто и злото във веднъж установени за нея форми[186].

Култът на предците е несъвместим с вярата на прераждане на душата. В него прониква съкровена мисъл, че душата като безсмъртна същина, живее без тяло или с някакво духовно тяло. Тя бди над своите близки, ръководи ги вековечно. И е много по-силна без тяло, защото е неуязвима.

Култът на предците е почит на една определена безсмъртна личност. Ако тази последната се губи, чрез прераждания, то почитта е без смисъл. Смъртта скрива в своите дълбоки дипли на своята хладна мантия всичко случайно, дребно, слабо, недобро. Личността остава нагиздена само с доброто и могъщото. Времето ѝ придава нова сила, тайнствена, а въображението, подкрепено от безсилието на разума, ореол на много съвършенства. Така крепне почитта към великата личност, изграждат се идеални образи за подражание. Ако човек знаеше, че личността (умрелият или душата на умрелия) ще се яви отново в човешко тяло, то той не би я почитал, поради слабостите и недостойнствата, които таи в себе си тялото. Съзнанието не ще може да се освободи от живите спомени за действителната значимост на покойника, и почитта не може да се оформи в култ, в благоговение пред идеализираната личност.

Култът на предците е отразен в традицията на новородените да се дават имена на родени, на близки или на далечни починали люде. Това сочи, че в името се цели да се предаде (да се прероди) не душата, а действителността, добродетелите, ума и силата на оногова, името на когото се взема, като се предават и не малко физически белези, физиологически и психически предразположения. “Преражданията на хората в животни”[187] в миналото често означават отиване в живи животни. Нито човекът става животно, нито животното човек: в животното отива чуждата на личността сила, която е спъвала нейния правилен растеж. Освободен от нея личността не умира, не дава душата си, а остава цялостна, една жива личност. В евангелията се повествува, че Иисус Христос изгонвал бесове от хора. Той изгонил от един човек нечистия дух, на когото името му било легион и той (те) влезли в около 2000 хиляди свине[188].

Има ли в тези факти поне “ефирна следа” от теософското прераждане?

Действително, в древността е имало, пък и сега още има учения за прераждане на хора в животни, растения и минерали, но всички те са постижения на слаб човешки разум, който не може да проумее тайната на смъртта, не желае да задуши жаждата за безсмъртие и иска да види ненакърнена присъщата на човека идея за нравствена правда.

*

В Свещеното Писание изразът прераждане на душата не се среща; нито пък има косвен помен за теософско прераждане. Само с изкуствен и произволен екзегезис[189] могат да бъдат направени подобни изводи.

Първенците на Теософското общество не дръзват да посочат места от Стария завет[190] в полза на прераждането. Те, обаче, твърдят, че в Талмуда и Кабалата била ярко подчертана идеята за прераждането. Това твърдение на първенците на Теософското общество е много смело и необосновано. В Талмуда няма нито една дума за прераждането на душите. Напротив в Талмуда ярко се подчертава безсмъртието на човешката душа и възкресението на мъртвите. Школите на раби Iоhanan, на раби Jišмâel, на раби Gamaleil твърдят, че мъртвите ще оживеят[191] защото ”тялото и душата взаимно са отговорни за извършеното през земния живот”[192]. Своите твърдения талмудистите градят върху много места от Стария Завет[193], особено на Даниил 12:2: “И много от спящите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама[194]”; Еклисиаст 12:7: “И още ще се върне пръстта (тялото) в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал”; Битие 3:17-19: “А на Адама рече: задето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото… с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и при пръст ще отидеш”; Иезекиил 18:4: “Всички души са Мои: както душата на бащата, тъй и душата на сина са Мои”.

Възкресение и прераждане са несъвместими: при възкресение душата взема само своето единствено обновено тяло. Ако има прераждане преди възкресението, то душата би трябвало или да избира между много тела, в които се е прераждала, или да вземе всички свои някогашни тела. В първия случай има необяснима несправедливост, във втория случай има съдбоносно отношение на единството на личността и с противоморални последици твърдение, че тялото и душата не са взаимно отговорни за всяка мисъл, желание и дело, извършени през земния живот.

Някои теософи смятат, че в Новия Завет има няколко места, които са необясними без съкровена мисъл за прераждане на душите[195]. Например Матей 5:48, 19:10, Иоан 3:32; 9:1-2; 3:3, Галатяни 6:7, Матей 16:13 (паралел. Марк 8:27 и Лука 9:18). Достатъчно е да се прочетат споменатите места[196], за да стане очебийно и за предубедения, че в тях няма помен за прераждане, а има дълбоко убеждение във възкресение на мъртвите. И Ирод даже изповядва това убеждение: “В онова време Ирод четвъртовласник чу мълвата за Иисуса и рече на своите служители: това е Иоан Кръстител; той е възкръснал от мъртвите, та за това стават чрез него чудеса[197]”. Произволният и изкуствен екзегезист, обаче, всичко може да съзре в тези думи.

Несериозността на посочените твърдения съзнават немалцина теософи. Те не крият това. Тези теософи смятат, че новозаветните писатели са били принудени да премълчат своята изповед за прераждането. “У християнството, пише Николай Райнов, преобладава идеята за спасението. Цялата християнска цивилизация е възникнала върху схващането, че човешката личност е нещо много ценно. Всеки има, тук на земята, да свърши нещо; той трябва да служи на другите доброволно, непринудено, да се жертва за другите, за да спаси душата си. Напредъкът се схваща като личен подвиг, като закрепване на силна и себевластна личност. В това е разликата между източните цивилизации и нашата, западната, че първите са тачели семейството или народа, а ние тачим личността; те са говорили само за длъжност, а ние говорим изключително за права. Доведе ли се до крайност основното схващане, раковидната идея се изчерпва и цивилизацията рухва. Тъй рухна и индуизмът със своите касти, тъй рухна и християнството с учението за лично  спасение. За човечеството е било потребно да създаде силни личности, затова учението за прераждане се премълчава: за него говорят само отци като Ориген, когото църквата осъжда и секти като гностиците, богомилите и западните албигойци, които се смятат за еретични. Когато учените запитват Иисус, минавайки край слепородения, той ли е съгрешил или родителите му, та се е родил сляп, Учителят им наистина не възразява, че прераждане няма, и че вярата на есеите е лъжовна; но все пак той се не спира на това учение, макар че е имал не един повод за това. Подбудите са ясни: ако се приеме прераждането, личността може да забави своя развой; а щом знае, че живее само веднъж, и че от извършеното през земния живот зависи вечния живот след смъртта, тя ще се изостри, ще дорасте до подвиг, ще развие всичко индивидуално у себе си. Тъй се ражда западната цивилизация…, която е пред своята смърт и не ни задоволява [198]”.

*

Теософите твърдят, че всички народи са вярвали в прераждането на душите. Това твърдение е спорно. С по-устойчиви данни може да се твърди, че само някои народи са имали тази вяра. Положението е известно, че старите германци, особено южногерманците, са презирали смъртта[199] и са се надявали на възкресение. Следователно, те не са могли да вярват и в прераждане. Западните германци имали обичай на новородените деца да дават имена на умрели бащи или роднини[200]. В този обичай не трябва да се съзира съкровена мисъл за прераждане на душата. Новороденото има вече душа; с името то получава качествата на умрелия баща или родственик. И днес дават на новородените имена на живи роднини или познайници. В тази нова традиция се е отразила напълно по същина старата. Знайно е, че традицията не се изживява; тя само се очиства в лечебницата на времето[201]. За старите гали и келти Диодор Сицилийски съобщава, че “те за дреболии се бият на двубои и не ценят за нищо живота, защото възприемат мнението на Питагор, че душите на хората са безсмъртни, и че след определено число години душата отново се вселява в ново тяло[202]”. Един народен певец (Barde)[203] говори за себе си (през VІ-ти век), че той веднъж бил рис, след това куче, елен, петел, жребец, козел и най-сетне зърно, което клъвнала една кокошка. Тези съобщения не могат да утвърдят с неотразимост твърденията, че уж древните гали и келти вярвали в прераждането на душите. В тези исторически сведения има трудноуловима истина, заблудена от времето, езика и формата на речта. Тя отчасти се разкрива от съществуващите от галите обичаи, да хвърлят писма за умрели родственици при изгаряне на труповете. Това сочи, че Диодор не предава точно вероизповеданията на галите, на народа, а само съобщава за разпространението от чужденци (гърци-колонисти) и свои (тогавашни интелигентни люде) чуждо на народа мнение на Питагор. И, вероятно, народният певец осмива тези новатори в своята сатира, като сам разказва за своите уж прераждания.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1589*“ →

Димитър Витанов Дюлгеров

Учението на Теософското общество за Иисус Христос противоречи на Свещеното Писание. В целия Нови Завет Иисус Христос и Христос са една цялостна личност от раждането във Витлеемската пещера до мъченическия кръст на скалистата Голгота, и до веки веков[112]. Апостолите и евангелистите наричат Христа Син на Живия Бог[113] и Иисус Христос Син Божи[114]. Те вярват в Господ Иисус Христос като Бог, въплътен за пръв и последен път[115], благовестват за Иисус Христос[116], за неизследимото богатство Христово[117]; кръщават в името на Иисус Христос[118], от името на Иисус Христос прощават грехове и изцеряват болни[119]; съобщават благодатта на Господ Иисус Христос[120]. Всички кръстили се в името на Иисус Христос се именуват християни[121] и знаят, че да бъдат христови трябва да се облекат с Господ Иисус Христос[122], тоест да разпънат плътта си със страстите и похотите[123] и да станат нова твар[124]. Затова пък е необходимо да вярват в Иисус Христос[125], за да се надяват на Господ Иисус Христос[126], да обичат Господ Иисус Христос[127] – тогава ще заживее в тях Христос[128], ще живее в тях Иисус Христос[129]. Иисус е Христос[130], Иисус Христос е Господ[131], Син Божи[132]. Християните от Иисус Христос са повикани, за Негови сънаследници и причастници[133] Той – Иисус Христос – ги е примирил със Себе Си[134] и е посредник между Бога и човеците[135].

Ако Христос бе само божествен принцип, идея за божествен човек, а Иисус – тялото, с което Той си е послужил, то остават непостоянни думите на новозаветните свещени книги: 1) че християните се приобщават с тялото и кръвта Христова[136] и с това стават близки на Бога и помежду си[137], имат ум Христов[138], дух Христов[139], сила Христова[140], слово Христово[141], че са благоухание Христово[142] и Могат всичко в Иисус Христос, който е с тях[143]; 2) че Христос е син Давидов[144], че се е родил не Иисус, а спасител Христос[145], че е пострадал и бил разпнат Христос (или Иисус Христос)[146]; че е умрял Христос[147].

Иисус Христос е Богочовек[148]. Християните знаят, че Иисус Христос (тоест Христос с тялото на Иисус, както би се изразил всеки теософ) е страдал, бил е разпнат на кръст и се е възнесъл на небето[149]. Ето защо очакват отново да се яви Господ Иисус Христос[150], Син човешки[151], и да се явят в деня Христов[152] на съд пред Христа[153] с телата си[154]. Които са познали Иисус Христос ще имат живот вечен, защото животът е Христос, въплътеният Логос[155].

Всичко това – основите на християнството – теософите отричат. “Разпятието на кръст и възкресението явно принадлежало към Христос – алегорията,” според тях. “Възкресението на тялото било научно невъзможно учение. В символа на вярата се говорело за възкресение в тяло, а не на тяло… Възкресението от мъртвите в едни случаи значи прераждане, а в други – първо велико посвещение, което позволявало на човека да се отърве веднъж завинаги от колелото на раждането и смъртта – от самсара, както се изразяват будистите… Нямало и второ пришествие за съд над живи и умрели… Да съди значило да управлява, тоест да ръководи и помага. Такава идея била прокарана в Египетския обред. Това се потвърждавало още и от прибавката в Никейския символ – ”и неговото царство не ще има край[156]”. Не отричат ли теософите Христа и християнството? Не правят ли те суетна вярата на християнина?

В разгледаните твърдения на Анни Безант има една неточност, която не може да бъде смятана като случайна. Тя пише, че “апостолите са се били събрали в едно уединено място в покрайнините на Юдея, където Христос ги посвещавал в своето етерно-духовно тяло и ги обучавал в знанието на окултните истини… Тук те получили даровете на Духа[157]”. А евангелист Лука повествува: “В деня на възкресението, жените, които бяха дошли с Иисус от Галилея, много рано отидоха при гроба, намериха камък отвален от гроба и не намериха тялото на Господ Иисус. Те се върнаха и обадиха всичко това на единайсетте, и на всички други, които били в Иерусалим. На събраните в Иерусалим единадесет апостоли, двамата пътници за Емаус разказваха за случилото им се по пътя в това време. Сам Иисус застана сред тях и им каза: мир вам! След това взе печена риба и вощен мед и яде пред тях и им каза: Аз ще изпратя обещанието от отца ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила от горе. Изведе ги вън от Витания и като ги благославяше, отдели се от тях и се възнесе на небето. Те му се поклониха и се върнаха в Иерусалим с голяма радост. И бяха винаги в храма, като славеха и благославяха Бога[158]. Като се събираше с тях (апостолите), Той (Христос) им заповяда: не се отдалечавайте от Иерусалим, а чакайте обещанието от Отца, за което сте слушали от Мене. След възнесението на Иисус, те се върнаха от планината, наречена Елеон, и единодушно прекарваха в молитва и моление. Когато настана ден Петдесятница, те всички в единомислие бяха заедно в Иерусалим. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, където седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всеки от тях. И всички се изпълниха с Духа Свети[159]”.

Едва ли някой теософ ще се помъчи да изясни тази “неточност” с това, че евангелист Лука в случая не разказва езотерическата страна на работата, а Анни Безант загатва именно за тази страна. Положението е много ясно: или апостолите са получили даровете на Духа Свети “в едно уединено място в покрайнините на Юдея”, или пък са ги получили в Иерусалим. Никаква езотеричност по този въпрос не може да има, нито пък някакви окултни записи, изяснявани от експерти в окултните изследвания, могат да се открият исторически неопровержимото свидетелство на евангелист Лука.

Анни Безант допуска нерядко очебийни противоречия и се задушава в тях. Например тя съобщава, че Иисус Христос “бил отхвърлен от своите есеенски братя, между които първо е работил…, понеже той разкрил на народа духовната мъдрост – съкровището, което те смятали за най-голяма гордост най-голяма тайна[160]” тя пише, че Христос е разкрил великите мистерии само на апостолите, на посветените, а на народа говорил “посредством притчи и живи образи[161]”. Всички нейни писания, освен това, имат само една цел: да покажат, че християнството има езотерическа страна, известна само на избраници, че Христос “не давал светинята на псетата, и не е хвърлял бисерите си пред свинете[162]. Същото Той заповядал на своите апостоли и те, безспорно, са изпълнили Неговата повеля. Следователно, или есеите не са отхвърляли Христа, или Христос е разкрил езотерическата духовна мъдрост на народа. В първия случай съобщението на Анни Безант и на неколцина теософи, които смятат, че разкриват езотерическата страна на християнството, щом Христос сам всичко е разкрил, и за самия Него няма езотерическо християнство.

Опитите на Анни Безант и на други неколцина теософи да разкрият, да осветлят личността на Иисус Христос, и “да облекат в по-научна и по-достъпна за съвременния ум форма основните християнски истини”, привеждат към един неизбежен завършек: те обезличават Христа, християнството и човека, изтръгват Бога от душата на човека. А се знае, че “без вяра в Бога няма щастие, нито е възможно съвършенство в човешкия живот; щом човек изгуби Бога в душата си, той губи и нравствеността си и се превръща в долно изчадие, в студен себелюбец и страшен престъпник от типа на Смердяков, Иван Карамазов, Ставрогин и други[163]. Хуманност, която отрича Бога, логически води към безчовечие; цивилизация без Христовата просвета – към подивяване; прогрес без Христа – към регрес; свобода без Дух Божи – към деспотизъм и тирания[164]”. Теософските първенци предлагат на човечеството обезличено християнство, обезличен Христос, защото християнството се било изчерпало като възможност[165]”. Но, в същото време, те не могат да не признаят, че “нам не са нужни нови истини[166]”, а е нужно само да живеем дадени от Христа истини, да преобразуваме живота си според тях. А преобразуване на живота без Христа е невъзможно. Нищо без Христа не е възможно: Той е във всичко и всичко чрез него е възможно[167]. Иисус Христос е личен Бог[168], а не отвлечена идея; Той е начало на нов живот, “квас” за възкисване на “нова твар”. Христос-Богочовекът е единственото чудо на историята (Ф. Шаф). Френският философ Виктор Кузе заявява: “По-скоро ще се възкача на ешафода, отколкото да отрека божествеността на Иисус Христос”. Даже Ернест Ренан е смутен от своята хула против Христа и завършва своята книга “Живота на Христа” с думите:

“Тази чудно велика личност, която и до днес ръководи съдбините на света, може да бъде наречена божествена, не в смисъл, че Иисус има в себе си всичко божествено, или че е адекватен на Бога, както се изказват схоластиците, че Иисус е индивидуум, който се е приближил най-близо до Бога… В него е внедрено всичко най-добро и най-велико в света. Той живее само за своя Отец и за божествената мисия, за изпълнението за които се смяташе, че е призван. Но ние, които оставаме вечно деца и на които се присъжда безпомощност; ние, които работим без да жънем и без да видим плодовете за нашата сеитба – ние се прекланяме пред този полубог. Той е в състояние да върши онова, което ние не можем… Ще се роди ли още веднъж тази необикновена личност (самобитност=Ursprünglichkeit) или светът трябва да се задоволи да върви от посочените към нея пътища, ние не знаем. Но каквото и да бъде неизвестното бъдеще, – Иисус не може да бъде надминат. Неговият култ ще бъде винаги непрекъснат; Неговите легенди ще изпълват винаги със сълзи очите на най-благородните и Неговите страдания ще трогват сърцата на най-добрите. Всички векове ще възвестяват, че между синовете на земята не се е раждал никой по-велик от Иисус. Иисусовата религия е действително религия съвършена, завършена (definitive Religon) и безгранична… Проповедта на планината никой не ще надмине[169]”. “Иисус не може да бъде изключително достояние на тези, които се наричат Негови ученици. Той е общо достояние и част на всеки, в гърдите на когото тупти човешко сърце. Неговата слава не е в това – да го посочваме като пример от историята; по-голяма и по-истинска почит ще Му изразим, ако посочим, че без Него цялата история на човечеството няма смисъл” [170].

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1588*“ →

Димитър Витанов Дюлгеров

10.

Ученията на Теософското общество за Бога са твърде неопределени и поради това човек не може да ги подложи на анализ[85]. У теософите на Запад учението за Бога се оформя като мъглив теизъм; у теософите в Индия – като пантеизъм; у Кришнамурти – като многолик атеистичен будизъм[86]. Една обща мисъл, обаче, владее цялото Теософско общество: “човешкия дух е не само част от Божествения; човешкия и Божествения дух са почти тъждествени; те се отличават само по съвършенство, по чистота, а не по същина и възможности”[87]. Ето защо, Теософското общество смята себепознанието за Богопознание. В тази мисъл е скрит зародиша за титаническата гордост на теософите[88]; от нея с необходимост следва фактическата атеистичност на Теософското общество, макар че теософите постоянно говорят за Брахман, за Бог, който е едничък и всичко (Tat twamasi)[89].

Себепознанието е гносеологически акт, който установява същината на личността. Самопознаващият се е направил себе си, само себе си, най-интересен обект за наблюдение, и установява каква е същината на неговата личност, и с какви гиздала тя се явява пред другите. Като гносеологически акт себепознанието е всеобщо единен, с различна само пълнота и дълбочина, а като последица (тоест резултат от себепознанието), то е напълно индивидуално и неприложимо към никого другиго: личността е една и неповтаряема. Очебийно е, че себепознанието не е и не може да бъде Богопознание. Трепетът, който вълнува човешката воля не винаги блика от кристално чисти извори на истината, доброто и красотата. Често той носи със себе си мътните утайки на порока; не рядко той завлича в лепкавата кал на греха, и много често очарова с блясъка за чертозите, в който нагиздени с измами пурпур и злато царуват себелюбието, клеветата, измамата, похотливостта, гордостта.

Ако себепознанието е Богопознание, тук няма друг Бог, освен човека. Колко жалък е този бог! Този, който всеки миг тръпнеше за своя живот, който копнееше по далечни, не винаги възможни идеали, който е безпомощен от люлката до гроба…, той бил бог! В такъв бог никой не може да вярва. Към такъв бог никой не може да протегне ръце с надежда. Пред такъв бог никой не може да наклони глава и да свие колене с гореща молитва. Този бог е затворен в своето съзнание и не може да ограничи рамките на ограниченото несъвършеното[90].

Очистеният човек не е, и не може да бъде Бог. Той все пак е човек, а не Бог. Бог е абсолютното живо въплъщение на истината, добро и красота[91]. Ако човек би могъл да достигне тази абсолютна пълнота, той би станал друг бог. Това е немислимо: две абсолютни взаимно се унищожават, това е невъзможно: абсолютността е трансцедентна за човека, желан и неосъществим блян.

Освен това, какво значение има себепознаването, ако неговите върховни и възможни постижения са предварително определени от махатмите (“велики духове”), великите учители-свръхчовеци? Нали Махатма Мория и Махатма Кут-Хуми са съобщили чрез дейците на Теософското общество онова, що намират за потребно да съобщят на всички хора? Какво ново може да даде себепознанието? Може би то е необходимо за проверка на съобщението от великите учители-махатми? В такъв случай проверката, като напълно индивидуална, би отрекла самите махатми и би задушила смирението, което краси всеки човек и което – по необходимост – у теософите е могъщ закрилник на закона на развоя. Съобщаваното от махатмите може да се смята само като разказ за изминалия от тях път на духовен развой. Този път не може да бъде задължителен за никого: всеки човек по свои пътища достига съвършенство.

В тази верига от мисли се очертава и образа на Христа Богочовека. За Теософското общество живота за Христа не е нито истинска история, нито мит или легенда. “Историята за Христа има по-дълбок смисъл”, пише Анни Безант. “Христос е нещо повече от човека Иисус и има мистическо значение… Ние, теософите, различаваме исторически, митически и мистически Христос [92]”.

“Окултните летописи отчасти потвърждават разказа на Евангелието и отчасти не го потвърждават; те ни показват живота, и така ни помагат да го разплетем от митовете, които са преплетени с него. Детето, чието еврейско име е било обърнато на Иисус, е било родено в Палестина 105 години преди датата, когато почва нашата ера, през време консулството на Публиус Рутилиус Руфус и Гнайус Малиус Максимус. Родителите му са били благородни, макар и бедни и те му дали добро образование по еврейските свещени Писания. Неговата ревностна преданост и сериозност не за годините му, е накарала родителите да го обрекат на религиозен и аскетичен живот, а наскоро, подир едно посещение в Иерусалим, когато то показва своя необикновен интелект и жажда за знание в своите разговори с учителите в храма, него изпращат на обучение в един есеенски манастир в южно-юдейската пустиня. Когато Иисус става на деветнайсет години, той отива в друг есеенски манастир, близо до планината Сербал; този манастир бил посещаван от учени хора, пътуващи от Персия и Индия за Египет, и там е имало една великолепна библиотека от окултни съчинения – много от тях индийски, от зад хималайските страни. От това място на мистична ученост той минава по-късно в Египет. Там той получава пълно обучение в тайните учения, които са били за есенциите истински източник на живот и там бива посветен като ученик на онази възвишена ложа, от която са излезли всички основатели на великите религии. Защото Египет бе останал един от основните центрове на истинските мистерии, на които всички полуоткрити мистерии са само едно слабо и далечно отражение…Тук младият евреин получава тържествено посвещение, което го приготвя за царското свещенство, което той постига по-късно. Така свръхчовешки чист е бил той, и тъй нежно набожен, щото в своя пълен разцвет високо се е издигнал над строгите и някак фанатични аскети, между които се е учил; върху сухите еврейски души около себе си той е пръскал благоуханието на една нежна митична мъдрост – като роза, странно поникнала в пустиня, и разливаща благовоние през околната пустош. Прекрасната и мъжествена грация на неговата бяла чистота го е окръжавала като кратко лунно сияние, и неговите думи, макар малко, са били винаги сладко-пленителни и пълни с любов, така че дори и най-грубият е ставал за миг вежлив и най-коварният – нежен, когато са чували гласа му. Така той живял двадесет и девет години смъртен живот, растейки от благодат в благодат… Тази свръхчовешка чистота и преданост приготвят човека Иисус, ученик, да стане храм на една по-възвишена сила, на едно мощно, вътре пребиваващо присъствие. Тогава настава време за една от тези божествени прояви, каквито от време на време стават, за да се подпомогне човечеството, когато трябва да даде нов тласък за ускорението на човешката духовна еволюция, когато трябва да се зароди нова цивилизация. Западният свят бе тогава в утробата на времето, готов да роди и тевтонската подраса трябваше да подвземе имперският скиптър, който се изплъзваше от отслабналите ръце на Рим. Преди подрасата да се появи, обаче, трябвало е един миров спасител да благослови детето – Херкулес в люлката. Един могъщ “Син Божи” трябваше да се въплъти на земята, един възвишен учител, “пълен с благодат и истина” (Иоан 1:14), в когото божествената мъдрост обитава в пълна мярка, който наистина е въплътеното “Слово”, светлина и живот в преобилно богатство, истински източник на водата на живота, владика на състрадание и мъдрост – такова е неговото име – и от своето желание на тайните места Той излиза между човеците. За него е бил необходим земен храм, една земна форма, тялото на един човек, и кой е бил пригоден да отстъпи доброволно своето тяло в радост и доброволна служба Томува, пред който ангели и човеци се прекланят в най-пълно благоговение? Кой друг, освен този евреин между евреите, този най-чист и най-благороден между “съвършените”, чието неопетнено тяло и ум са били най-доброто, което човечеството е можело да предложи тогава? Човекът Иисус принася себе си доброволна жертва, “предлага себе си безпорочен” пред Владиката и любовта, който взема този чист храм за свое обиталище и живее в него три години смъртен живот. Това влизане е отбелязано в преданията, записани в Евангелието, като кръщение Иисусово, когато Духът “слиза от небето във вид на гълъб и застава върху Него” (Иоан 1:32) и един небесен глас го провъзгласява като възлюбен Син, Когото людете трябва да слушат… Иисус оттогава започна да проповядва. Той е бил оная чудесна мистерия – “Бог проявен в плът” (1 Тимотей 3:16) – не, обаче, едничък Бог, защото е писано: “Аз казвам, вие сте богове”… Всички човеци са богове по отношение Духа вътре в тях, но не у всички богоначалието е така проявено, както у този възлюбен Син на Всевишния. На това проявено присъствие може с право да се даде името “Христос”, и Той именно е живял и се е движил в облика на човека Иисус по гори и полета из Палестина, когато е учил, изцерявал болести и недъзи, и събирал около себе си ученици… Посредством притчи и живи образи, Той учил неуката маса… и като си служил със силите на своя свободен Дух, Той изцерявал много болести с дума и докосване, като усилвал магнетичните енергии, присъщи на Неговото чисто тяло, чрез възбудителната сила на Неговия вътрешен живот… Той бива отхвърлен от своите есеенски братя, между които първо е работил; техните аргументи против Неговия живот на благотворна дейност са събрани в разказа за изкушението – понеже Той разкрил на народа духовната мъдрост – съкровището, което те смятали за своя най-голяма гордост и за най-голяма тайна… Скоро учителите и водителите на Неговия народ почнали да го гледат със завист и гняв: Неговата духовност е била постоянен укор срещу техния материализъм, Неговата сила – постоянно, макар и мълчаливо, излагане на тяхната слабост… Три години след Неговото кръщение… човешкото тяло на Иисус понася наказанието, задето се е отдало в служене на един Учител, Който е бил повече от човек… Учителят не забравя своето обещание да дойде при учениците си, след като светът го изгубва от очи (Иоан 14:18-19) и нещо повече, – петдесет години Той ги посещавал в своето етерно-духовно тяло, продължавайки прекъснатото от смъртта обучение, като ги обучавал в областта на окултни истини… Събирали се в едно уединено място в покрайнините на Юдея… и получили “даровете на Духа”… Подир това, напълно подготвени, апостолите се разпръсват да проповядват, винаги подпомагани от своя Учител… Вътрешното учение, давано от Христа на избраните Му се е предавало устно на достойни люде, на ученици, които са образували малки общини, за да водят уединен живот и са запазвали връзки с централното тяло… Историческият Христос е едно велико Същество, принадлежащо към великата духовна иерархия, която ръководи духовната еволюция на човечеството. Той си е служил три години с човешкото тяло на ученика Иисус, като е поучавал народа в Юдея и Самария, церял е болни и е извършвал и други важни окултни действия… Той е бил убит за богохулство, понеже е учил, че всички човеци, и Той заедно с тях, са от божествен произход. Той идва да даде нов тласък на духовния живот в света, да възвеличи изново вътрешните учения досежно духовния живот, да окаже още един път на древния “тесен път”, да провъзгласи съществуването на “Царството небесно”, царството на посвещението, що въвежда посветения в онова познаване Бога, което е живот вечен… Това мощно Същество, което си послужило с тялото на Иисус, като със свое оръдие, и чиито покровителствени грижи се простират върху цялата духовна еволюция на петата раса, по-късно предава грижата за младата църква на този свят свой ученик Иисус. Като завършва своята човешка еволюция, Иисус става един от учителите на мъдростта и взема християнството под своя особена грижа, като се е старал винаги да го води по правия път, да го пази, да го храни. Той е бил иерофантът на християнските мистерии, непосредствен учител на посветените… Негов е импулсът, който е говорил в гърма на Савонарола. Негова е енергията, която е подбуждала Роджър Бейкън, Галилей и Парацелз да изследват природата. Негова е красотата, която е вдъхновила Фра Беато Анжелико, Рафаел и Леонардо да Винчи, възкриляла гения на Микеланджело, блестяла пред очите на Мурило и е дала оная сила, която е въздигнала чудесата на света: Дуомон в Милан, св. Марк във Венеция, катедралата във Флоренция. Негова е мелодията, която диша в месите на Моцарт, в сонатите на Бетховен, в ораториите на Хендел, във фугите на Бах и в строгото великолепие на Брамс. Негово е присъствието, което е ободрявало самотните мистици, преследваните окултисти, търпеливите изследователи на истината. Чрез убеждаване и заплаха, чрез красноречието на Франциск и сарказмите на Волтер, чрез кроткото смирение на Тома Кемпийски и суровата мъжественост на един Лутер, той се е старал да поучава и събужда, да привлича към святост и да отбива от порок. През дългите столетия на старание и труд, носейки цялата тежест на Своята Църква, Той никога не е пропускал да утеши и последното човешко сърце, което се е обръщало към него за помощ. И днес Той се старае да облагодетелства християнския мир с част от великата струя мъдрост, която се излива сега за подновяване на света, и Той търси във всички свои църкви да намери някои, които имат уши да чуят мъдростта, и които ще отговорят на Неговия зов – за пратеници да разнесат мъдростта из неговото стадо с вика: “Тук съм Господи, прати ме!”

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1585*“ →

Димитър Витанов Дюлгеров

6.

Христовото учение не е само формула, а живот и дух[43]. Животът е неопределим. Той се преживява и е ясен, жив, реален за оногова, който го има. Той може да стане достъпен другиму чрез символи: слово, цветове, отношения, и линии, и плоскости, звукове, движения, дело. И тук именно – в символите – намира образ човешкото, субективното, ограниченото, и надниква с по-голяма или по-малка настойчивост тайната на живота въобще, и на духовния живот особено. Средствата, с които ние правим достъпен нашия вътрешен човек на другите, са вторични пътища на познанието в областта на религията. Те са различно съвършени. Първичен път е непосредствения опит, непосредствено докосване до истината, чрез подвиг в жертвено изгаряне на индивидуалността, за да стане човек единна личност.

Чрез подвиг се разтърсва душата и се разкрива човешката личност, снемат се гиздавите или дрипави покривала, зад които тя се крие, за да се показва такава, каквато не е. Като страшно земетресение на душата (Хенрих Хайне), подвигът (любовта) очиства човека от лепкавата кал на злото, раздира надиплената безкрайна мантия на мрака, и го приобщава с истина, светлината, красотата, чистотата. Чрез подвиг се изгражда братство, Църква. Брат=брат (руски език), вземам неговия кръст, нося и споделям неговите радости и скърби, живея с него и в него[44]. Аз и той не сме двама. Той ми е другар=друг (руски език), друг аз[45]. В него виждам себе си, и ние двамата чрез това съзнание образуваме нещо единно,  двуединство, трето=мистическо единство на двама, на два жизнени ручея, слели се в един[46], нова духовна същност. То им дава възможност за знание[47], за влизане в Царството небесно[48]. Това единство е живо въплъщение на Църквата. Неслучайно Спасителят праща апостолите на проповед двама по двама[49]; неслучайно все двамина се явяват действащи в живота на Църквата (например Павел и Тимотей, Лука и Сила)[50]; неслучайно в народните легенди връзката между двамина и харизматическите дарове се подчертава настойчиво, например апостоли Петър и Иоан, Петър и Павел, св. Козма и Дамян, Кир и Иоан, Пантелеймон и Ермолай, Самсон и Диомид (Диомотей).

Неслучайно Църквата пее над покойниците: “Се что добро, что красно еже жити пратие вкупе”. С една дума в подвига и чрез подвига (=жертвена любов) се оделотворява църковността. Тя не е идеал, а априорна необходимост, “конститутивен елемент на човешката природа”, както се изразява свещеник Павел Флоренски[51].

Малки и големи мистерии в християнството няма. Цялото то е божествено и еднакво недостъпно (за разума), и достъпно (за сърцето чрез подвиг), и за мъдреца, и за необразования. То се предава чрез символи (богослужението), чрез учение (благовестването), чрез дело (подвиг в живота) и винаги открито, винаги достъпно. За всеки, който иска да чуе, да види, да възприеме – Христос е ръководител и наставник[52]. Той има всичко от Бога[53], а не от великата ложа от централна Азия, която изпраща своите посветени по всички страни[54]. Христос не е неин “посветен”, а е Син Божи. Той не предава Свое учение, а онова, що е чул от Отца.

7.

Вярно е, че “религиите имат един общ произход[55]”. Но не е вярно, че “всички религии в света водят началото си от учението на божествени човеци, които от време на време откриват на различните народи в света ония части от основните истини на религията, що човеците са в състояние да разберат; че като притежават същата едничка истина, учителите проповядват същия морал, втълпяват същите правила, указват на същите обреди и си служат със същите символи…; че великите учители образуват едно постоянно братство от мъже, в своето развитие достигнали недосегаема височина, които се явяват от време на време да озарят света с ново учение, и – през вековете – са духовните пазители на човешкия род; че религиите са разклонения от един и същ дънер – Божествената мъдрост, която се нарича с различни имена: мъдрост, гносист, теософия; че в разни епохи някои хора са искали да изтъкнат своята вяра в единството на религиите и за това са предпочитали еклектическото название теософияпред всички други[56]”. Религията е необходима потреба за човека. Без нея е невъзможен живота. Тя е проява на неизкоренимо религиозно чувство. И поради това всички религиозни прояви, всички религии имат общ произход. Но религиозните учения, религиозните знания, пътища, по които се разкриват религиозните истини са плод или на Божието откровение, или на естествено необходим завършек на онова, що постигат някои хора в своя религиозен живот[57]. Старозаветното религиозно учение на Богооткровено. Християнството е изпълнение и пълнота на старозаветното, и затова днес то е единствено Богооткровено учение. То е несъвместимо с ново развитие. Богооткровеният му характер губи своето значение, ако се предложи, че ще се явят пред Христа “учители, които ще озарят света с ново учение”, по-пълно, по-съвършено от Христовото[58]. Това логически е невъзможно и практически е атеистично, арелигиозно. Християнството е дадено не на една нация, а на всички нации. То надмогва време и пространство[59], национални и расови особености, способности и разните нужди на хората. Християнството, като факт, е чудо, защото не губи своята сила и задоволява всекиго и всякога[60]. Християнството, като факт в живота, със своето минало и настояще опровергава философските твърдения, че “едно и също религиозно учение не може да служи дори и за нуждите и на един народ, камо ли и за една отделна цивилизация, или за цял свят[61]… че безусловно необходимо е едно разнообразно и степенувано религиозно учение, което би отговаряло… на степента на еволюцията, в която се намира даден народ… и би помогнало всекиму там, дето той се намира в своето развитие[62].” Спасителят праща апостолите да проповядват на вси твари[63]. Цялото човечество трябва да чуе, да възприеме и да удовлетворява Христовото учение. И това ще бъде действителност, която ще вещае приближаването на второто пришествие Христово. Второто пришествие на Христа не е втора мисия за сèяне, второ откриване на ново по-съвършено учение по силата на еволюцията, а е дохождане за жътва; то ще стане не за да бъде дадено второ или ново Евангелие, а за да бъде извършен съд.

“Логосът, със своето въплъщение, свързва първата и последната буква на все световния алфавит: “в начале сотвори Бог небо и землю[64].” с апокалиптическото пророчество: “и узрят лице Его, и имя Его на чела ихь. И нощи не будете тамо, и не погребают света от светилника, ни света солончиго яко Господ Бог просвещается: и воцарятся во веки веков”[65], пише професор Николай Никанорович Глубоковски[66].

Всеединство ще се постигне не с приравняване, а с възприемане на Христовото учение.  Приравняването на религиозните учения фактически е невъзможно, защото те не са равни. А изкуственото им приравняване е равносилно на отричане на религиозните учения, защото – възприетото убива прокълналите стъбълца на неразцъфтелия, може би, още религиозен порив и внедрява равнодушие, което умъртвява религията.

Такава е целта на теософското общество. То знае добре тези необходими последици от “приравняване на религиите”, защото те са психологическа необходимост. То цели да разколебае вярата, да изкорени религиозните разбирания, да смрази с равнодушие душата, та после неизбежно да посее семена на “ново” религиозно учение, а всъщност – старото индийско браминистическо и будистическо учение.

8.

Основаването на либерална вселенска църква в недрата на теософското общество е само измамно средство за приспиване будните съвести на някои наивни християни. В тази “църква” се подготвя преход към будизма[67]: Христос постепенно бледнее и на Негово място застава Буда. Теософията е несъвместима с християнството. Между тях няма нищо общо както няма нищо общо между Христос и Буда[68].      

Теософията е бял вихър в мразовита зимна полунощ, който вее по-широка, обляна от електрическа светлина световна улица. Той вее зловещо, върти безспир игриви, капризно непостоянни кръгове от проблясващи сегиз-тогиз чудно красиви снежинки на различни религиозни и религиозно-философски системи. Но в този игрив въртеж изящните, като брюкселски дантели, снежинки се превръщат в ситен прах, хвърлят се с страхотна понякога сила в прозорците на храмовете и домовете на вярващите, за да се укрият в някой запазен ъгъл. Малко стъкла успява да строши този бял вихър; предимно той засипва низините на прозорците и бива измитан от там без съжаление.

“Струваше ми се, пише Константин Дмитриевич Кудрявцев[69], че Теософското общество има за цел да даде научно оправдание на вярата,… да постави научни основи под разклатените устои на вярата. Сега се убедих, че Теософското общество не е научно общество, че то не търси духовни пътища към Бога, а че то е религиозно движение… и в съкровените си дълбини е особена църква, нова преграда към много човешки прегради, които в течение на векове не са съединявали, а са разединявали хората. Теософията е “религия на бъдещето”, изповедта на бъдещата “вселенска църква”. Недостойно е за Теософското общество да се прикрива зад фирмата научно общество. Тъй като Теософското общество върши това, то с това, то се приближава до онези организации, които прибягват към лицемерие и лукавство, за да осъществят свойте скрити сили…[70] Теософското общество предлага лек против безрелигиозността: братство между хората при равенство на религиите. Това е само субект. Безспорно е, че този етикет не е залепен на шише с действително лекарство а на шише което има противохристиянска отрова. Теософското общество ратува за свобода. Свобода дава на църквата и Иисус Христос[71]. Между теософията и Христовата свобода има само една разлика: теософската свобода е атеистична; тя отдалечава от Христа и отчуждава от Църквата. Теософското общество е замаскирано религиозно противохристиянско движение, към което човек може да принадлежи с чиста съвест само по незнание или заблуда. В своите съкровени дълбини Теософското общество е освободена Църква; то има своя благодат, своя йерархия, свои догми, свои тайнства”. Константин Дмитриевич Кудрявцев свидетелства за своя напосредствен опит: три години той е бил ревностен член на Теософското общество Нямаме основание да не му вярваме. А имаме основание да твърдим, че Теософското общество се оформя като отделна “църква”. Това е ясно от основоположенията на “либералната вселенска църква[72] ”

Има само една Църква и един Христос[73], Всички преди Него са крадци и разбойници[74]. Такива са и тези, които след Него ще говорят: “аз съм Христос[75]”. Теософското общество със своята “либералната вселенска църква” е отпаднала от Църквата Христова религиозно общество, защото отрича Христа и служи на многолик Христос – принцип. Христос за Теософското общество е само идея за Божествен човек, който има разни имена: Буда, Шри, Кришна, Христос, Учител и други[76]. Теософското общество познава исторически, мистически и митически Христос, какъвто Църквата не знае. Теософската либерална вселенска църква, следователно, не е част от Христовата Църква, а особена религиозна организация, която сама се именува църква, за да увлече доверчиви хора.

Църквата Христова има един крайъгълен камък – Христос Богочовека. Той е един и единствен. Той умря[77] и възкръсна[78], за да изкупи човешкия род, и да му даде средства за спасение, тоест за да съгради Църквата Си. Църквата Христова е една. Който се отдели от нея, престава да бъде църковник и изсъхва, както изсъхва и бива изгаряно отрязано от лозата клонче[79]. Теософското общество  признава че самò е образувало “либерална вселенска църква”, и че не се намира в евхаристийно общение с Църквата Христова. Това е достатъчно, за да е неоспоримо, че теософската либерална вселенска църква не е Църквата Христова.

Опитите на “либералната вселенска църква” да се съюзи с всичко “истинско и добро в днешното възраждане на мисълта, което се изразява чрез новите науки, мистицизъм, теософия, нова мисъл, психични издирвания и други сродни движения, които са достигнали границите на физичното знание[80]”, още по-ярко подчертават противоцърковността на тази теософска “църква”.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1583*“ →

Димитър Витанов Дюлгеров

1.

Теософското общество си е поставило три цели:

1.Да съгради всеобщо духовно братство без разлика на раса, род, вяра, състояние и обществено положение.

2.Да изучава всички религии, митологии, философии, изкуства и науки на Запада и Изтока.

3.Да изследва още непознатите (окултни) закони в природата, да събуди скритите висши сили и възможности у човека и да ги използва за благото на човечеството[1]. Безспорно в тези три цели на Теософското общество не изпъкват ярко противохристиянски стремежи. Запознаващият се с Теософското общество даже бива очарован от тях: струва му се, че велика любов към човечеството се таи в подвига да се съгради общочовешко братство, като се използват всички сили, знания и възможности у човека и природата. Незабелязана остава мисълта, че това братство трябва да заживее без единна вяра, без единно религиозно изповедание[2].

А знайно е, че братството цъфти и дава плод само на църковна почва, обилно оросена от всеотдайна любов и озарена от Светия Дух. Вън от Църквата братството е само съглашение със себелюбиви замисли. В Църквата – то е плод на подвиг, запален от вяра в Бога и възможен при помощ от Бога[3]. Самата Църква е братство, а църковността – братотърсене, братосъздаване.

Братът носи жизнения кръст на своя брат, вижда в него себе си. Двамата имат една мисъл, едно желание, едно сърце. Поради това, цялото човечество ще образува едно велико братство, когато заживее в единната Христова Църква, когато се поклони “Отцу, и Его Сынови, и Святому Духу, Святы Троице во едином существе” и запее със серафимите “свят, свят, свят еси Господи”! В Църквата Христова всеки познава Истината, живее “подвигом добрым” и излъчва красота духовна. Истина, добро и красота – това са трите стълба на братството, трите прояви на църковния, на духовния живот. Те образуват триединство метафизическо; знанието на Бога е истина; проявената истина е добро (любов); проявяваната истина (добро) излъчва красота[4]. Истина, добро и красота има само у онзи, който е жив жертвеник на любовта. Жив жертвеник на любовта е онзи, който обича “не с думи или с език, а с дела и истина”[5]. Истиноносецът е жив жертвеник на Бога, когато чрез подвиг и в подвига очиства своето съзнание и го подготвя за Бога, за Неговия Син Иисус Христос и за Светия Дух[6]. Или – с други думи – църковникът знае истината – Бога, има светлината на разума – Иисус Христос[7] и красотата на новия живот в Светия Дух и, следователно, само църковникът изгражда братство и само църковността може да спои човеците без разлика на раса, нация, род, състояние и обществено положение в едно общочовешко братство.

2.

Втората и третата цели на Теософското общество сочат, че теософите правят опити:

1. да обединят всички древни мистични, окултни религиозно-философски системи;

2. да изучат, да развият и да използват скритите физически и духовни сили у човека.

Резултатът от тези теософски опити е твърдението на Теософското общество:

1) за равенството на всички религиозни учения[8];

2) за единството и непрекъснатостта на човешката еволюция;

3) за тайнствените и недостъпни за непосветените методи и опити (концентрация, медитация и посвещения) за изучаване на истината.

Тези твърдения на Теософското общество (теософията) са ненаучни.

Днес и винаги един стремеж владее научното съзнание на човека: да потъне в действителността – обективна и субективна, да осмисли всичко, което дава сетивния и непосредствения опит. При удовлетворяването на този стремеж биват разкъсвани ръждясалите вериги на материализма и от перестите, капризно многолики облаци на отричащата сетивната действителност теософия не остава даже ефирна следа.

Действително, многоликите теософски облаци пророниха тих напоителен дъжд – копнежа на човечеството към ново знание. Но те напоиха не много души: те не можаха да завладеят съзнанието на мислещия човек с чара на действителността, защото я отрекоха[9]. Новото знание, което дава Теософското общество, се оформи във фантастични рамки, недостъпни за разума, чужди за сърцето. Теософското общество отрече разума и надцени мистичното прозрение. В отричането на разума Теософското общество има малко заслуга, защото разумът познава само мислите за нещата, но не самите неща: последните се узнават само непосредствено, когато престанат да говорят сетивата[10]. В надцeняването, обаче, на мистичното прозрение лежи съдбоносната прокоба за ненаучността на теософските твърдения.

Православната мисъл цени и разума, и сърцето, и сетивния и интуитивния опит. Последните взаимно се допълват и взаимно се проверяват. Нещо повече: православната мисъл поставя нови задачи – съдържанието, но съзнанието да бъде удовлетворено в живота чрез подвиг, творчество[11]. С това тя разкъсва мразовитата, тежка като свинец мантия на бездейността, която обезличава човека и чрез вяра и подвиг намира истината. Истината, според православната мисъл, е дискурсивна интуиция и интуитивна дискурсия[12]. Тя не е вън от нас, а в нас. Тя е идеал, ръководител, алфа и омега, Бог.

Който познае тази истина, има всичко: и знание, и щастие, и вяра. Тази истина се постига чрез рeлигията. В религията няма огъня на съмнението, защото самото съмнение е отлетяло при появата на първата усмивка, която е озарила докосналия се до Истината. В нея няма равнодушие към живота, защото религиозният вече вкусил от неговата сладост и вярва в него. В нея няма раздвоеност, защото религиозният се е върнал при Онзи, от Когото лекомислено по-рано е бил отпаднал[13].

Теософското общество е смъртен враг на научното знание, защото “вярва във всичко, освен в действителността”[14]. Увлечено от примамливата сила на тайнственото, от многобройните стигматически, сугестивни и телепатически прояви[15], Теософското общество – отрекло се от разума – надцени окултните източници, подхрани с “ефирните следи на предишните опити и постижения” своята сляпа вяра и потърси обосновка за нея в съкровищницата на древните мистични, окултни религиозно-философски системи и в шепота на индийските махатми и брахмани[16]. А в същото време Теософското общество постоянно подчертава, че то иска да освободи човека от измамното, да проникне в същината на живота и да се слее с вечното чрез задоволяване на интелектуалните потреби, а не чрез екстаз[17], катo мистиците. Ясно е, че Теософското общество теоретически отрича вярата и се прекланя пред разума, а фактически си служи само със сляпа вяра в думите на мъдрите махатми и брахмани, които формално само задоволяват своето религиозно напрежение по чисто гносеологически път[18]. Цялата структура на християнството се отличава от тази на теософията. Теософското общество признава за ръководители Бялото Братство и си служи с медитации; християните признават за ръководител Бога, живеят, движат се и са в Него, служат си с вяра и послушание, чрез които Светия Дух сe докосва до човека и по този път оформят своето религиозно знание, което не е нито преходно, нито пригодено към историческите условия[19].

3.

По този път Теософското общество стигна до един чудноват религиозен еклектизъм, тоест до приравняване на всички религии, философии и знания. Религиозният еклектизъм на Теософското общество логически принуждава към протест против християнската религия, като единствена религия и против християнското богопознание, като най-съвършено знание. Ледбитер, например пише: “Ние сме християни, защото случайно сме се родили в християнска страна, а не защото сме изучавали и сравнявали всички религии и съзнателно сме избрали християнството… Ако някой от нас бъде еднакво естествено индус или мохамеданин и за него съвършено естествено щеше да бъде да отправя своята преданост към Бога под името Шива, Кришна, Аллах, наместо под името Христос”[20]. “Теософията е синтез: от браманизма тя взема идеята за съвършения дълг (Dharma), от будизма – идеята за състрадание, от Заратустра – идеята за съвършена чистота, от християнството – идеята за съвършена любов. Основните учения на Изтока (за превъплътяването и за кармата) се сливат с учението за еволюцията, което лежи в основата на цялата западно-европейска наука”, пише Alba[21]. И действително Теософското общество съзира в индийските Веди и Упанишади, в египетските “книги на мъртвите”, в асиро-вавилонските химни и митове, в персийската Авеста и будийската Трипитака, в свещените книги на Вехтия и Новия Завет един божествен лъх, отразен чрез човешкото съзнание в различни форми, според времето и условията, при които те са се появили. Повлечени от потока на непрекъснатата еволюция, различните религиозни учения са кристализирали различни божествени идеи по необходимост, а не по свободно щение. Ето защо теософите смятат, че “християнството е религия на индивидуалност и жертва, мохамеданството – религия на предаността, юдаизмът – религия на земното щастие, будизмът – религия на съвършения живот, индуизмът – религия на дълга”. Не е ли ясно, че християнството за Теософското общество не е пълнота, че то е отразило само част от Божествената истина.

4.

Що е теософията? Теософията е знание; теософското знание е знание религиозно; теософията е религия.

Безусловно, теософията е знание, а не учение. Знанието е непостоянно. Днес царува една съвкупност от знания, утре друга. Учението е постоянно, систематизирано и оправдано знание на отделната личност или общество. Учението се намира в зависимост от мислеща личност или личности, знанието е обект за постижение. Всяко учение има свои носители. Теософското знание няма такъв. То е непостоянно, като сянка, за всеки член на Теософското общество и нееднакво, не признава по принцип авторитета на своите водачи. За учението на Теософското общество не може да се съди по писанията на водачите. И може да се твърди, че учение на Теософското общество няма, че няма изповедание на теософското общество. Има само мнения; те се менят, развиват[22]. Какво ще донесе утрешният ден – никой не може да знае и никой не може да предрича.

Теософията е знание религиозно. Тя е “всемирен научно-религиозен синтез, който може да задоволи търсещия истината разум и да даде на света всеобемаща религия и етика”, пише Анни Безант. “Теософията не се смесва нито с наука, нито с религия; тя е във всяка наука и във всяка религия… и е достъпна само за избраници. Теософията не е достъпна за мнозинството, за тълпата; тя никога не се приспособява към простите, невежите”[23].

Теософията е религия[24]. Тази мисъл може да се оспорва и да бъде неправилна при точна употреба на термините. Теософията не е религия, а е религиозно знание, получено със сляпо доверие от ръководителите на Теософското общество и осмислено чрез медитация (своеобразен, нежизнен, необществен опит)[25]. Но и християнството не е религия, а религиозно учение, дадено от Христос Богочовека, усвоено чрез вяра и благодат, осмислено чрез жив подвиг в живота[26]. Всеки знае, че религията е връзка между Бога и човека[27]. И все пак не малцина говорят, че християнството е религия. Очебийна е неточната употреба на термините. Християнството е теоретическа мантия на религията на новозаветния човек. Така също и теософията е теоретическа мантия на теософа, член на Теософското общество. Тези мантии много често са заимствани гиздила, чужди пера; нерядко те не съответстват на религиозните постижения на онзи, чиито слабости те прикриват. Но те са идеални норми, а не точни изразители на личната религиозна опитност. Нарекохме теософията религия, защото така я нарича председателката на Теософското общество и защото почти всички смятат, че християнството е религия.

Християнството е най-съвършеното религиозно учение. То е несравнимо с никое друго религиозно учение. Happel заявява[28], че “сравнителното изучаване на религиите привежда не към приравняване, а към правилна оценка на християнството като единствена богооткровена истина и религия. Ценно у другите е само онова, което съвпада с християнството”. И това, което съвпада е само колеблива, несигурна, носеща измама сянка[29], спуснала се от висините. Тази сянка изчезва мигновено при светлината на Евангелието Христово.

Има ли смисъл да съединяваме тези чудати сенки, за да блуждаем в мрака на нереалното, когато светлината на Евангелието Христово багри сърцата с Божествена любов, озарява съзнанието с Божествена истина и възпламенява волята към свят подвиг? Истината, пътят и животът – три пътеводни звезди към спасение, ярко сияят само в християнството[30]. И на нас е непонятно, как някои[31] могат да твърдят, че “не им е жалко да отдадат целия си живот, за да открият макар един религиозен химн на Ведите”.

Християнството е несъвместимо с никое друго религиозно учение. Ясно е, че то най-малко е съвместимо с теософията, като еклектическо религиозно учение, като синтез на всички религии и философии.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“*“ →