Етикет: ученици

Да се учим да мислим по богословски*

Публикувано на от Dragan Bachev

Божидар Андонов

Както в областите на другите научни дисциплини, така и в религиозната педагогика се говори за използването на модели или на структури в учебния процес. Но у нас, в България няма, или поне аз не зная да има научни разработки в областта на религиозно-педагогическата практика и теория относно използването на моделите и на структурите в учебния процес.

Моделите са пропорционални изображения на действителността. В тях е представена действителността не директно, а в анало­гична форма. В областта на изкуството и техниката моделите слу­жат като прототипи. В областта на науката – за онагледяване, поясняване на теорията. Да вземем например следната легенда:

Никола бил заможен и благочестив селянин. Имал голямо се­мейство с много деца и слуги, които изпълвали цялата му къща. Но той се чувствал подтиснат, че твърде малко време му оста­вало да говори с Бога или да отиде на поклонническо пътуване и там да срещне Бога.

Един ден напуснал дома си и тръгнал да търси Бога. Но вне­запно Никола усетил Божието присъствие, почувствал, че Бог е при него и го насочвал към една голяма къща на чиято врата с огнени букви стояло изписано Божието име. И когато разтреперан той отворил вратата на тази къща, що да види, това бил неговият дом, пълен с челядта и слугите му.

За да разберем този текст, е необходимо да открием богословската мисловна структура, която стои в основата му. Тази структура се състои от няколко важни елемента, които се намират във взаим­на връзка помежду си. Кои са тези елементи?

Елемент А: Той съдържа копнежа за мир, щастие и Бог. Това е екзистенциална необходимост за всеки човек.


Елемент Б: Човек изоставя всекидневните си задължения и търси Бога извън себе си.

Елемент В: Бог е навсякъде. Той е и сред нас хората. Но Той не е ограничен в пространството и времето.

Елемент Г: Човек среща Бога във всекидневието си, в обкръжението си, в света около себе си.

Свързани помежду си, тези елементи образуват богословска те­матична структура.

Когато в съзнанието на човек възникне подобна тематична струк­тура при работа с текст, така че елементите да могат да се просле­дят отпред назад (индуктивно) или по обратен път, тоест отзад напред (дедуктивно), говорим за реверсивна когнитивна богословс­ка схема или структура.

Задачата на този доклад е да покаже как ученикът се научава да прилага теологично-когнитивните модели в определени ситуации.

Сред религиознопедагогическите специалисти има единодушие за това, че при обучението по религия ученикът трябва да се научи да усвоява мисловни модели, които са открити и да ги използва. Колкото по-ясно са построени тези модели, толкова по-добре те могат да се трансформират и използват. На професионален език мисловните модели се наричат когнитивни схеми, а ако с това се има предвид цялостното богословско мислене на човек, те могат да се нарекат когнитивна структура. За да може ученикът да усвои и използва богословските модели на мислене, той се нуждае от една определе­на предпоставка – с помощта на учителя да схване особената струк­тура на дадена тематична област и да приспособи мисленето си, вече преструктурирано според придобития (учебен) опит, към новите структури. Или обратно, новите структури така да се опростят или модифицират, че те винаги да са на разположение при постепенния учебен процес. Да се осъзнае структурата на дадена тема, означава тя да се разбере така, че много други неща да могат да се поставят в смислена връзка с нея. Накратко: да се разкрие структурата, означа­ва да се разбере как нещата са свързани помежду си.

Докладът целѝ още да стимулира изследователите на религиозната педагогика да насочат вниманието си към развитието на богословско мислене. Ние сме уверени, че разкриването и разясняването на основните богословски структури, така наречените структури-майки, ще подпомогне развитието на това мислене, както и предварителното планиране дейността на децата в различните възрастови гру­пи. Това би могло да бъде в помощ на всеки вид планиране както в микросферата, така и в макросферата на религиозното обучение, защото мисловните модели често са неясни, скрити или трудно могат да се проследят. Това налага те да бъдат разкрити и разяснени, или да се обмисли създаването на съответни условия, за да може ученикът сам да ги развие и използва. Колкото по-ясни и по-прости са структурите за детето, толкова по-естествено то ги възприема и използва в ежедневного общуване, с удоволствие се аргументира с тях, по-лесно преодолява конфликтите във взаимоотношенията и по-успешно ги осмисля.

1.Белези на когнитивната структура

Когато знаем кои са белезите на дадена когнитивна структура, по-лесно ще можем да посочим кои са необходимите условия, за да може ученикът да изгради такава структура.

1.1 Признакът „активност“

За когнитивна структура или по-специално за когнитивна схе­ма (мисловен модел) говорим, когато дадена личност се стреми посредством действие (активност) да създаде връзка или връзки между съществуващи дадености. При това е важна не структурата като такава, а поведението в конкретния случай. Действието, от една страна, и създаването на връзки, от друга страна, спадат към изграждането и използването на когнитивни структури. Например, учениците търсят характерните белези в дадено нагледно средство, свързват ги взаимно чрез така нареченото ”ако-тогава изречение” и пренасят целия този комплекс от белези върху други ситуации (трансфер) и така нататък. Те се занимават с дадена тема и при това занимание, респективно, „за­нятие”, признаците така се активизират и интериоризират (вътрешно усвояват), че се превръщат в жива, приложима винаги по нов начин когнитивна структура.

1.2 Признакът „създаване на взаимовръзки“

Казахме, че при изграждането на дадена когнитивна структура и нейното приложение от значение е процесът, активността. Тази активност е насочена към целта да се създават непрекъснато връзки между елементите на структурата. Ако поставим съществените елементи в определена последователност, веднага ще забележим, че те имат смисъл само взаимно свързани. Поставянето във взаимовръзка е онзи процес, който държи жива когнитивната теологична структура, който позволява да се „отдадеш” на структурата и същевременно да я модифицираш (видоизменяш). Следователно не ста­ва въпрос нито за елементите, нито за цялото, а за връзката между елементите в цялото.

Прочетете още „Да се учим да мислим по богословски*“ →

Да се научим да мислим на езика на религиозната дидактика*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Клаус Кьониг

Госпожи и господа,

Малкият баварски град Айхщет е приютил университет с теологичен факултет, в който работя като педагог по религиозно обуче­ние. Сградата на нашия факултет се намира на площад, наречен на отец Филип Йенинген. Отец Филип Йенинген е бил иезуит и мисионер на контрареформацията през XVII-ти век, бил е канонизиран и е по­гребан в Елванген. Елванген – този град в Южна Германия е свързан не само с Айхщет, но и с духовната история на Източна Европа. Защото вероятно тук е мястото, където славянският апостол Методий, брат на Константин-Кирил, е бил затворник на архиепископа на Залцбург от 870 до 873 година. Мисионерското дело на Методий се сблъсква с опозицията на архиепископа на Залцбург главно поради църковно-славянския език; Методий е изправен пред Баварския синод и тук е осъден. Днес в Елванген има един параклис с две икони в средата, на които са изобразени Кирил и Методий от едната страна и техният ученик Климент Охридски от другата страна. Понеже не е трудно да се направи връзка между Айхщет, Елванген и София, бих искал да започна моите разсъждения върху религиозната дидактика с един пример, който избира Кирил и Методий като централна тема на фона на религиозната дидактика.

1.Кирил и Методий – основи на религиозната дидактика

Кирил и Методий са между разпространителите на християнството в Източна Европа и са извънредно важни за българската духовна история. Въпреки че тази оценка вече определя разбирането за тяхното дело като един от задължителните елементи на религиозното обучение в България, тя не решава от каква гледна точка учениците да разглеждат житията на двамата братя. Представям ви четири гледни точки.

1.1 Културната гледна точка

За религиозното обучение може да е важно да се изтъкват връзките между християнската религия и култура, с цел да се обори съмнението, че християнската вяра е ограничена в разглеждане съдържанието си като истинска и превеждането ѝ в литургическо приложение. От тази гледна точка Кирил и Методий са преди всичко разглеждани по отношение на техния културен и лингвистичен труд. Как се вписват мисията и насаждането на култура? Родният език ли е първата и необходима предпоставка за сблъсъка между хрис­тиянската и нехристиянска култура? Какви други условия има? Как се променя християнската религия, когато навлезе в територия, която не е, или почти не е спечелена за вярата, и как се оформя съществуващата култура с приемането на християнската религия? Според съдържанието изпъкват следните пунктове: раздорите от­носно използването на глаголическата азбука и преводите на Ки­рил, аспекта на ефекта от това и тяхното обществено значение за европейския дом. Тук са необходими пояснителни работни мето­ди: в часовете учениците узнават за исторически събития, опитват се да ги разберат от различни гледни точки, за да направят връзка с контекста на различното време или система.

1.2 Политическата перспектива

В историята на българското духовенство от последните десетилетия въпросът за връзката между религия и църква, от една страна, и държавна власт, от друга страна, е особено уместен. Религиозното образование сега се опитва да осигури историческа и систематична основа, за да подмени прибързаните оценки с познаване на фактите. Житията на Кирил и Методий са запечатани в раздорите на църковната политика от 9-то столетие. Ситуацията във Византия, политиката на българския хан, отношенията между Византия и Рим и ролята на франкските епископи определят работата на двамата мисионери по съдбовен начин. Заниманието с такива сложни структури може да бъде ръководено и да стане актуално чрез поставяне на въпроса за връзката между религия и политика, която отново и отново по­стига съвременно значение. Какви прозрения и оценки за тази връзка могат да добият учениците от раздорите в традиционния свят на деветото столетие? Каква е позицията на религията към политическите ненаситни домогвания до власт от страна на хора и институции при конкретни и променящи се условия? Когато се разглеждат тези въпроси с помощта на исторически примери, подходящи са мултиперспективни и контрастни методи, за да се изтькнат позициите и действията на главните действащи лица, съпоставени с начина, по който те самите виждат себе си и своите интереси. Освен това, след задълбочена подготовка учениците могат да влязат в ролята на важни исторически фигури и пред огледалото на историята да разберат проблемите на отношенията между църква и държавна власт, да открият по този начин своите собствени позиции по въпроса.

1.3 Интеррелигиозната гледна точка

Съвременните опити за диалог между евреи, християни и мюсюлмани могат да насочат погледа ни към относително многобройните ле­тописи за Константин-Кирил за започването на диалога със сарацините и хазарите. Може да се проучат и оценят защитните му аргументи, за да се засили усещането за диалог. Как Константин-Кирил може да ни помогне да се научим да ходим по въже при интеррелигиозни разговори, в които трябва да описваме и защитаваме нашето становище с убедителен стил, но без да накърняваме вярата на другите? Колкото до съдьржанието – необходимо е основно познаване на трите религии. По отноше­ние на методите – важно е правилно да се обявяват източниците на историческия анализ и да се пита за техните условия и намерения, та на този фон да се прилагат форми на диалог, помагащи да се изостри чувствителността на хората от различни възрасти и религии.

1.4 Биографичната гледна точка

За подрастващите биографичната гледна точка за двамата братя също може да допринесе за религиозното обучение. Защо един високообразован и умен философ и един отличен експерт по администрация посвещават живота си на манастира и на християнската мисия? Как заниманието с Кирил и Методий ни помага да намерим начин за, и съответствие с професионалното ангажиране с християнския монашески живот? Исто­рическото биографично изучаване в религиозното обучение тук се състои в диалектиката на близостта и разстоянието. Биографиите могат да помогнат да се дешифрират жития в християнски живот в конкретни исто­рически условия, и тук могат да бъдат съзрени противоречия и ограниче­ния, както и присъщата възможност за успешен живот. Всеки сам може да намери ключа за разтьлкуване на двете биографии за един ясен път в живота измежду многобройни предложения и възможности.

2. Дидактика – религиозна дидактика

Гледните точки, които тук бяха само очертани, и които безспорно се нуждаят от известно разграничение при самото преподаване, показват, че в процеса на религиозно обучение не е достатьчно Кирил и Методий да бъдат отбелязани само като значими мисионери. Те по-скоро може да бъдат поставени в занимания с религиозни – и не само исторически – образователни потребности на днешните подрастващи, за да се сложи началото на по-близък про­чит на религиозно съотносими въпроси с помощта на историческия материал. Каква гледна точка ще бъде избрана и в каква фор­ма, ще зависи по-нататък от въпроса, кой от какво се нуждае в ре­лигиозното обучение. Тъй като такива нужди се появяват само в определен житейски контекст, и понеже този контекст се променя, трябва да е възможно наново да се определя гледната точка на съдържанието и темите, както и на формите за подход към тях. Това определя нивото, за което са необходими дидактически размисъл и действие. 

За подготовката на уроците и на самого преподаване “дидакти­ка” означава процес, използващ научно обмислено съдържание и, предвид социални и индивидуални обстоятелства, трансформиращ ги в теми, съотносими към обучението и поставящ въпроси относно тяхната методическа обработка. Стьпка по стъпка се разглеждат следните въпроси: 

– От каква гледна точка един комплекс от теми отговаря на образователните нужди на учениците, така, както са определени от контекста? Накратко: Защо учениците трябва да разглеждат даден субект? 

– Какви теми, единици информация или подход трябва да бъдат избрани от комплексния и изобилстващ репертоар от научни субекти? Накратко: Какво трябва да научат учениците от сблъсъка с комплекса от субекти за техния живот? 

– Какви начини на учене, какви методи на работа и учене са подходящи за днешните ученици, за да се свърже дадена избра­на единица от съдържанието с тяхната гледна точка? Накратко: Как да се организират процесите на учене? 

Общата представа на дидактиката, определена от трите въпроса – как, какво и защо, се различава от едно по-старо определение, което разглеждаше преподаването като основен методически въпрос. Целта на тази по-стара представа беше да подготви вече определените субекти достатьчно интелигентно, за да могат уче­ниците лесно да ги разберат. Основата беше един еднопосочен модел на общуване в преподаването, при който учениците бяха считани за приемници на материята, поднасяна им от преподавателите в определена езикова форма. Формалният модел от стьпки, добре известен също и в България и широко използван в религиоз­ното обучение, раздели урока на фазите “определяне на темата, подготовка, илюстрация, обяснение, обобщение, приложение” и следва тази стара дидактическа представа. В този модел предметите са изведени пряко от теологията, а учениците са поставени само на ниво методика и учебна психология. Закостенелият модел на фазите е в полза на доклада и ученето наизуст по едностранен на­чин, и едва ли е подходящ за гъвкавото разгръщане на субектите в съвременните текстове.

Дидактика – според нашето разбиране – означава процес на размисъл и планиране, в който образователните нужди на учениците се свързват със съдържанието, което предлага даден субект по подхо­дящ за образователните нужди начин, защото съдържанието се представя по специфичен начин. Религиозната дидактика осигурява компетентност в аргументацията по отношение на планирането, същинското преподаване и оценяването на процесите на изучаване на религията. Тя има за цел да направи труда на преподавателите по-професионален, за да не им се налага повече да се осланят само на интуицията. Вследствие на това дидактиката се позовава на съзнателния процес на преподаване, има за цел да инициира определени форми на учене по преднамерен и целенасочен начин. Ученето в училище е онзи вид промени по отношение знанията на учениците, на техните проникновения, способности, умения и отношение, чието начало е поставено от корелацията на външното влияние на учителя и активното усвояване от страна на учениците. Ние трябва да се разграничим от този начин на учене във всекидневния живот, който начин не е целенасочен и се състои в семейството, в общуването с медиите и в свободното време. Щом обучението в училище има намерение да въздейства на учениците, трябва да се поеме отговорност. Индоктринирането в училище, също и в предмета на изучаване на религия, е забранено. Религиозната дидактика разкрива нормативната същина на процесите на изучаването на религията. Тя се изправя пред въпросите и обяснява, защо дадени теми се преподават и учат в религиозното образование. Да се мисли по дидактичен на­чин, означава да се укрепи позицията на онези, които участват в про­цесите на изучаването на религия в училище и увеличава тяхната отговорност, тьй като те трябва да бъдат в състояние да си дават сметка, както на себе си, така и на други, за необходимостта и фор­мата на религиозното образование.

За нашата тема може да се направи първото обобщение:

Преподавателите имат задачата да мислят по дидактичен начин. Трябва да се справим със сложен процес, обединяващ аспекти на различни области на познанието, като възможностите за живот и учение за учениците, трансформацията на субектите на теологията, на антропологията и на религиозните науки в теми, подходящи да бъдат преподавани и, накрая, също и съгласувания с това избор на формите на работа и методи на учене. Синтезиращият процес води до плаииране и преподаване на уроци, служещи за връзка между нуждите на учениците от религиозно обучение и специфичния характер на религията, като спомага и за двете – поне частично.

Прочетете още „Да се научим да мислим на езика на религиозната дидактика*“ →

Разсъждения по повод две новоизлезли помагала за обучението по религия в първи клас*

Публикувано на от Dragan Bachev

Божидар Андонов

Новоизлезлите помагала, предназначени за първи клас на Средно общообразователно училище, представляват една правилна стъпка в посока учебни пособия за обучението по религия. Като казвам „правилна стъпка“, имам предвид желанието на авторите да подготвят, от една страна, учебно помагало за учениците, а от друга, да подготвят и помощно пособие за учителя. Убеден съм, че нагледният материал в пособието за ученици заедно с рисунките и нещата за оцветяване ще предизвикат интерес и радост у децата, а това е важна предпоставка в процеса на обучение при най-малките ученици. Преди всичко учебните помагала по религиозно обучение в основното училище и особено тези за първокласниците трябва да носят радост на учениците.

1.Помагалото с нагледни материали[1]

Използването на нагледни материали в обучението по религия трябва да улеснява постигането на учебните цели. Но не всяко нагледно средство е подходящо за постигане на дадена учебна цел и не всяка учебна цел може да бъде постигната с произволно избрани нагледни средства. Това налага да се обмисли дидактически взаимовръзката между учебните цели и нагледните материали, ако разбира се искаме тези материали да постигнат своето предназначение.

Запознавайки се с помагалата, в мене възникнаха редица въпроси и необходими разсъждения, които бих искал да споделя. Полезно би било за тези, които ще използват помагалото, да знаят например:

•Как е подбран нагледният матери­ал и по кои критерии е подбран той? Кой го препоръча като такъв за най-малките ученици и въз основа на кои критерии е подбран? Смятат ли авторите, че той е съобразен с възрастта на учениците и че те ще могат с техните възприятия и „с една омайваща бързина да схванат и изразят съдържанието на картините[2]„? Създава ли възможност за съучастие на учениците в обучението? Предполага ли постигането на емоционалните цели в обучението? Предполага ли разбиране и от по-малко „надарените“ ученици, тоест от тези, които словесно (все още) не могат адекватно да се изразяват? Нагледният материал само илюстрира ли или има и собствено съдържание? Дава ли повод за отклонение от темата? Мотивира ли достатъчно добре учениците за разговор, коментар, дискусия?

Не без значите е и това, доколко нашите учители по религия са подготвени за работа с нагледни материали, за да мо­гат да научат и децата да ги „четат“ и разбират. Една библейска картина например и особено една икона съдържа съществено много повече, отколкото думата. Иконата/картината със своята символика влияе по-непосредствено върху нас в сравне­ние с думите. Тя не предава моментната реалност, тя дава възможност да се види и разбере същественото. За съжаление де­цата (или повечето от тях) вследствие на нашето ежедневие не са в състояние да „проникнат“ в тях. Има деца, които едва ли знаят как да използват сетивата си и внимателно да наблюдават. Предназначението на нагледните материали е преди всичко да внесат импулси (взети от Църквата, обществото, широкия свят и така нататък) в обучението, да активират всички наши сетива. За това са нужни чувствителност, удивление, спокойствие – неща, на които учениците трябва да бъдат научени от учителите. И да не се забравя, че никога не трябва да се преподава, когато учениците „четат“ нагледния материал.

Необходимите основни познания за това бъдещите учители по религия би трябвало да получават чрез така наречената „дидак­тика на символите“ като част от религиозната педагогика, призвана да им даде правила за вникване в символите, иконите/картините. Тя се занимава със съзнателното изграждане на собствен опит за боравене с нагледните материали, за да мо­жем интензивно и многостранно да ги разглеждаме и преживеем и в контекста на текстовете да ги разбираме, като например: Какво ми казват този текст и тази икона/картина? Кои истини иска да ми каже та­зи икона/картина? Какво потвърждава тя в моя житейски опит? С какво го обогатява? Какво стои в скрит план („Картините са изплуване на друго място[3]“), което с око не може да се види? Тоест става дума за това да се научим да възприемаме нагледните материали с всички наши се­тива.

Дидактическото разбиране за използването на нагледните материали при обу­чението се променя. Ако на тях още от времето на Ян Амос Коменски и Песталоци се е гледало като на материали, които предлагат на учителите богат помощен материал, като илюстрации към определени съдържания и цели и са били „напасвани“ ту към една, ту към друга тема, то модерната религиозна дидактика взема под внимание принципа на автономия на картината/иконата. Това ще рече: картините/иконите имат свои закони, самите те съдържат послание, което засяга по раз­личен начин младия човек. Ето защо е препоръчително да се даде възможност картината/иконата да въздейства, да се възприеме образът и цветовото съчетание, да се открие композицията. Учащият субект се намира срещу един предмет, наблюдава го и се опитва да го разбере. Неслучайно религиозното обучение бива наричано „елементарно училище за възприятие“.

Често в религиозното обучение се използват и други нагледни материали (снимки, диапозитивни филми, видеофилми и други), но тук трябва да се внимава мно­го, защото те предизвикват лесно към дискусия и учителят трябва да е готов за един така наречен учител-ученик-разговор, иначе (и го много често) учебният процес отива в дру­га посока, която не е планувана от учите­ля[4].

И още нещо. Препоръчително е късият разказ при всяка учебна единица да изхожда от нагледния материал. Така се следва червената нишка, която продължава в/с библейската история и по този на­чин урокът получава една определена насока. Не че това е единствената възможност за разработка на дадена тема, но според мене по този начин материалът би достигнал по-лесно до вътрешната чувствителност на детето.

2.Помагалото за учители[5]

Времето на вероучението, ориентирано само върху теми от християнската вяра и традиция, върху Библията и историята на Църквата, е отминало. Днес учебният материал по религия не трябва да е тяс­но ориентиран само спрямо богословските науки и излагане на вярата, той тряба да има по-широк обхват. С други думи той трябва да има предвид и живота на днешния ученик със заобикалящата го социо-културна среда. Днешният ученик иска да се запознае не само с християнското уче­ние, той желае да намери и едно християнско обяснение на научните и социалните въпроси, интересуващи и вълнуващи днешния човек. В духа на тези разсъждения новоиздаденото помагало дава отговори, но също така поражда и въпроси, като например:

•Отбелязано е, че помагалата са одобрени от Светия Синод на Българската православна църква, но не и от Министерството на образованието. В този случай могат ли тези пособия да бъдат ползвани като основни учебни помагала в общообразователните ни училища?

•Ако авторите искат с това помагало да предложат на учителите по религия една близка до практиката помощ, тогава е неразбираемо към кого са адресирани първите две глави на раздел първи на помагалото, а именно: „А) Ценностни ориентации на религиозното възпитание“ и „Б) Основни изходни позиции, определящи логиката на религиозното познание“[6]. Ако са адресирани до учителите по религия, които са завършили богословие, тогава възниква въпросът: къде са им познанията по Религиозна педагогика? Или до учителите, преквалифицирали се като учители по религия, за които се смята (от авторите), че не притежават достатъчно богословски познания?;

•Една много голяма въпросителна например е доколко са реални за постигане с учениците от първи клас поставените задачи при всяка учебна единица, като например:

– „изграждане на най-обща представа за нравствените идеи на християнското учение; разкриване на божествената същност и сила на Иисус Христос“ или пък даване на основни сведения за това, че Иисус Христос е Син Божи“, и то още в първия урок „Иисус Христос – Син Божи“ на тема №1 „Аз съм християнче[7]„;

– Втората тема „Нашите християнски празници“ пък трябва да формира „представа за светците като Божии хора“ и да създаде чувство „на преклонение пред благочестивия живот на светците[8]„. Тук първи урок е за св. Иоан Рилски.

Прочетете още „Разсъждения по повод две новоизлезли помагала за обучението по религия в първи клас*“ →

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (10)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

3. Дванайсетте апостоли. Смъртта на пророка, есента на двадесет и осма година-пролетта на двадесет и девета година

our lord jesus christ1Ако не се смятат кратките пътувания до Юдея, Иисус цяла година не напуска Генисаретската област, проповядвайки в селищата разположени откъм северозападната страна на езерото. В Тивериада, столицата на Ирод Антипа, където живеят повечето езичници, Той не се показва. Около Гадара Го посрещат враждебно. Единственият град на източния бряг, където поучава безпрепятствено, е Витсаида. Но още от самото начало Христос започва да насочва учениците Си към мисълта за по-широка проповед на Евангелието. „Подигнете си очите – казва Той, – и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Жетвата е голяма, а работниците малко[1].“ От предани слушатели учениците е трябвало да се превърнат в „ловци на човеци“, в дейни сподвижници на своя Учител.

За тази цел са избрани апостолите.

В старозаветната Църква съществували „шелухим“, пратеници, или по гръцки апостоли. Те били представители на общините, разнасяли писма, решавали спорните въпроси, събирали пожертвувания, съобщавали за празничните дни. Те ходели по двама от град на град, осигурявайки връзката между разпръснатите огнища на Израил[2]. Новозаветната Църква също трябвало да има такива апостоли.

В навечерието на техния избор Иисус цяла нощ се моли сам в планината, а на сутринта събира учениците, за да назове поименно дванайсетте и да им разясни тяхната мисия. Той говори за Царството Божие, за новия живот, който то носи, за блаженството на призваните[3]. Него ден наистина е положена основата на Църквата – благовестница. Тя трябва да стане отговор на надеждите на света.Peter and JesusЕвангелист Матей пише, че малко преди призоваването на дванайсетте, Иисус, изпълнен със състрадание, гледал тълпите народ „изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир[4]„. Апостолите ще тръгнат към тези страдащи, носейки им духовно и телесно изцеление. Занапред всеки техен ден и всяка крачка принадлежат само на Бога и на хората. Те ще станат волни пътници и ще живеят, подобно на птиците небесни, без да се тревожат за нищо. Не им трябва да взимат със себе си нито пари, нито запаси, нито излишни дрехи. Подслон и хляб ще получат от онези, които ще приемат пратениците, защото „работникът заслужава своята прехрана[5]„.

Мисионерският поход на апостолите трябва да започне от народа Господен. Времето за обръщането на света тепърва предстои; засега Иисус заповядва:

По път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте; а отивайте най-вече при загубените овци на дома Израилев.

Дори и на Себе Си Той поставя тези граници[6]. Чрез Моисей и пророците първом на израилтяните е бил даден Заветът, затова и те първи трябва да застанат пред избора: да приемат благовестието или да го отхвърлят?

Учениците не бива да мислят, че им е възложена лека задача. Много хора с радост ще ги посрещнат, но противниците ще са много повече:

Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци:
и тъй, бъдете мъдри като змии
и незлобиви като гълъби.
Пазете се от човеците;
защото те ще ви предадат на съдилища,
и в синагогите си ще ви бичуват,
и ще ви поведат пред управници и царе заради Мене,
за да свидетелствате пред тях и пред езичниците.
И кога ви предават,
не се грижете, как или що да говорите;
защото в оня час ще ви бъде внушено, какво да кажете;
защото не сте вие, които ще говорите,
а Духът на Отца ви, Който говори във вас.

И ще предаде брат брата на смърт, и баща чедо;
и ще въстанат чеда против родители, и ще ги убият;
и ще бъдете мразени от всички заради Моето име, но, който претърпи докрай, ще бъде спасен.Christ Ordaining the ApostlesИ не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената. Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни[7].

Поверилите себе си на Иисуса, се освобождават от робството на „този свят“. Господ е винаги с тях, Той ги прави Свои „приятели“ от момента, когато тръгват след Него. Царството, което им предстои да възвестяват, е Царство на Сина Човешки. Да вярваш в Бога означава да вярваш в Иисус.

Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен. А който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.

Често пословицата: „Врагове на човека са неговите близки“, се оказва вярна. Но дори и най-близки хора да отклоняват апостолите от тяхното служение, те трябва да помнят, че са придобили друго, по-висше родство и преди всичко нему трябва да са верни.

„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене[8]„.

Навярно от тези сурови думи са потръпнали дори и най-мъжествените сред апостолите, но те съумяват да осъзнаят смисъла им, да разберат, че Учителят говори само за това доколко изборът им трябва да е безусловен и окончателен. The apostlesАко пратениците се проникнат от Иисусовия дух, Той Самият ще действа чрез тях и в тях. „Който приема вас – Мене приема; който вас слуша – Мене слуша[9].“

Христовите апостоли ще получат власт да помиряват душите с Бога.

Както Ме Отец прати,
тъй и Аз ви пращам.
На които простите греховете, тям ще се простят;
на които задържите, ще се задържат.
Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето;
и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето[10].

По образа на Сина Човешки Неговите ученици ще станат сеячи на Словото и целители. Занапред животът им е служение, както живота на техния Наставник и Господ. Впоследствие апостол Павел, въпреки че не е бил един от дванайсетте, засвидетелства това тайнство – „преобразяването во Иисуса“. „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ – казва той. „Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа[11].“ И това не са думи на превъзнасяне, а призив да се посветиш на Бога и света, както се е посветил Иисус Назаретеца.

Когато дванайсетте, разделени по двама, се пръскат в околните градове, Иисус остава сам. И скоро Му съобщават за трагедията, разиграла се в Махерон.John, The Baptist 8В дома на тетрарха Иоан Кръстител имал враг, отдавна желаещ смъртта му – Иродиада, жената на Антипа. Първият път тя била омъжена за неговия брат, когото Ирод Велики лишил от наследство. Честолюбивата жена се измъчвала от унизителното си положение и мечтаела за власт. Когато през двадесет и шеста година Антипа гостувал на брат си, тя успяла да омае тетрарха. Той бил вече над петдесет, но се влюбил в роднината си и решил да се ожени за нея. Но не било никак лесно. Трябвало да се разведе с първата си жена, дъщеря на съюзник – наваиотския цар Арета IV. Научавайки за плановете на Антипа, съпругата му с помощта на верни бедуини избягала при баща си в Наватея. Това довело до дипломатическо скъсване с Арета. В самата Юдея постъпката на Ирод предизвикала единодушно осъждане: Иродиада била негова племенница и жена на брат му – така тетрархът двукратно нарушавал Закона[12]. Но нищо не могло да спре управника.

Иоан Кръстител, още докато бил на свобода, открито се изказал против този кръвосмесителен брак. Не престанал да упреква Ирод и след като той го заключил в крепостта. Затова затворникът продължавал да бъде опасен за Иродиада. Тя търсела повод да се разправи с него, но виждала, че слабохарактерният ѝ мъж едва ли ще се реши да осъди и да умъртви Иоан. Дългоочакваната възможност все пак се появила.John, The Baptist 3Ирод празнувал рождения си ден и в махеронския дворец се събрали много знатни гости – военачалници и галилейски старейшини. Когато пиршеството било в разгара си, насред залата изтичала Саломея, Иродиадовата дъщеря, и, предизвиквайки неописуем възторг, изиграла пламенен сирийски танц. „Ще ти дам каквото поискаш!“ – викал пияният тетрарх. Той призовал присъстващите за свидетели, като клетвено обещал да изпълни всяко желание на девойката. Саломея се посъветвала с майка си и повторила думите, подсказани ѝ от Иродиада: „Поднеси ми тозчас на блюдо главата на Иоан Кръстител.“

Лицето на Антипа помръкнало. Пророкът винаги му внушавал уважение, а се опасявал и от реакцията на народа. Освен това и римляните не обичали извънсъдебните разправи. Но Ирод искал да изпълни обещанието дадено пред знатните гости и наредил на телохранителя да се спусне в тъмницата. Скоро той се върнал с окървавената глава на Иоан в ръце. Сложили я на блюдо, а Саломея отнесла страшния дар на майка си.salome-with-the-head-of-saint-john-the-baptistТака загива „най-великият измежду родените от жена“. Той е малко над трийсет години. Успял ли е да получи отговора на Иисус? Не знаем. Но той умира, както е живял – неогъващ се свидетел на Божията правда.

Тялото на пророка предават на учениците му. След погребението те бързо се връщат обратно в Галилея, за да съобщят за случилото се на Иисус. Иоанитите знаят, че в последните дни мислите на техния наставник постоянно са се насочвали към Човека от Назарет.

Оттогава страхът взел да преследва Антипа. Като чува за Иисус той започва да убеждава околните, че убитият праведник е възкръснал от мъртвите. А когато Арета IV му обявява война и завзема Махерон, хората започват да говорят, че Бог наказва тетрарха заради убийството на Иоан[13].Jesus Christ and the apostles2През това време дванайсетте се връщат в Капернаум. Успехът ги вдъхновява и те с възторг описват на Иисус „всичко, което са сторили и на какво са научили другите.“ Но радостта им е помрачена от тъжната вест. Сега, след посичането на Иоан, всеки един от тях се излагал на опасност. Тетрархът можел да предприеме враждебни действия и срещу новите проповедници. Учителят трябвало да съхрани зараждащата се Църква. „Идете – казва Той на апостолите, – отделно от другите в пустинно място и малко си починете.“ А Той Самият се качва на лодката и се прехвърля на източния бряг към граничните владения на Ирод Филип.

Скоро след Него идват и учениците.

_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Иоанн 4:35; Матей 9:37-38; Лука 10:2.

[2]. Берахот, V,5; Песахим, 86; Авот рабби Натана, VIII; Епифаний, Панарион, I, 128.

[3]. Из Лука 6:12 сл. явствует, что „Нагорная проповедь“ была произнесена перед началом миссии двенадцати апостолов.

[4]. Матей 9:36.

[5]. Матей 10:7-10; Марк 6:7-13; Лука 1-6; 10:4-11; срв. Матей 19:28; Лука 22:30. Как отмечает еп. Кассиан, „выделение двенадцати было началом организации“ (еп. Кассиан, Христос и первое христианское поколение, Париж, YMCA, 1950, с. 31).

[6]. Матей 10:5-6; срв. Матей 15:24. В Послании к Римлянам, написанном в 57 г., ап. Павел говорит о том, что евангельская проповедь обращена к „каждому“, однако в соответствии с замыслом свящ. истории сначала ее должны услышать иудеи, а лишь потом эллины (Римл. 1:16).

[7]. Матей 10:16 сл.; Марк 13:9 сл.; Лука 10:3; 12:11; 21:12-19.

[8]. Матей 10:32 сл., Марк 8:38; Лука 12:8-9; 14:26-27.

[9]. Матей 10:40; Лука 10:16.

[10]. Иоанн 20:21, 23; Матей 18:18.

[11]. 1 Коринтяни 11:1; Галатяни 2:20.

[12]. Смотри Левит 18:6, 16.

[13]. Флавий, И., Арх. XVIII, 7, 1 сл.; Матей 14:1-2; Марк 6:14-16.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Bm

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (9)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

2. Знаменията на Царството, пролетта-лятото на двадесет и осма година

Jesus-Christ-christianity-2752506-375-500Евангелистите свидетелстват, че народът се „удивлявал“ на Иисусовото учение; но Неговата сила, побеждаваща стихиите и недъзите, правела не по-малко впечатление. За Него говорели най-вече като за Чудотворец. Впоследствие и християните често били готови да виждат в чудесата основното доказателство за свръхчовешката природа на Иисус. Но Сам Той недвусмислено отклонява подобна мисъл:

Имайте вяра в Бога. Защото, истина ви казвам: ако някой каже на тая планина: „дигни се и се хвърли в морето“, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, – ще му се сбъдне[1].

С това Иисус подсказва, че властването над природата влиза в Божия замисъл за човека, съответства на призванието му. Ако той постига единение с Духа, за него „няма нищо невъзможно[2].“

Но чудото е нещо много повече от обикновено нарушаване на естествения ред. В него се открива дълбочината на нещата, друго измерение, където са преодолени законите на тленния свят и господства свободата. Когато хората се докосват до това измерение, по думите на Христос, до тях „е дошло Царството Божие[3].“

Иисус избавя истинските Си ученици от робството на „плътта“.Ето знаменията, които ще съпътстват повярвалите:

С името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици, ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им навреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави[4].

Това като че ли е задача от космически мащаб, чието осъществяване започва през живота на апостолите, след тях – на големите светии и мистици, въпреки че целта ще бъде напълно постигната едва в Царството Небесно, когато човекът най-сетне се превърне в истински венец на творението.jesus2Има тълкуватели, които доказват, че в Писанието думите за чудесата не бива да се разглеждат буквално, а „иносказателно“. Имало е, разбира се, и случаи, когато библейските метафори са се приемали за реални факти. Но това съвсем не означава, че всичко, казано за чудесата в Стария и Новия Завет, е измислица или „символ“. Ако така разсъждават привържениците на догматическия материализъм („това е невъзможно, защото никак не е възможно“), няма какво да се учудваме. Но подобно мнение звучи съвсем странно в устата на някои теолози, които искат във всички евангелски чудеса да виждат непременно алегория.

Ето, приведен над безжизненото тяло, Иисус изрича: „талита, куми“ (момиче, стани) или, докосвайки ухото на глухия, казва: „етватах“ (отвори се). Пред нас съвсем не е символ, а истински арамейски думи на Господа, които са се врязали в съзнанието на очевидците.

Онзи, който иска да докаже, че явленията, наречени чудеса, са немислими, не взема под внимание колко малко все още се знае за тайните на битието. Но защо дори хора, склонни да вярват на най-невероятни съобщения за иогите, посрещат скептично разказите в Новия Завет? За това си има духовна причина. Приемането на Евангелието изисква вътрешно решение, избор, промяна на всички жизнени принципи.jesus6Иисус нарича чудесата Си „знамения“, признаци за настъпването на нова епоха. Човек съвършен, Той надвива законите на падналия свят, сочи пътя на борба с нравственото и физическо несъвършенство**.

Често Неговата власт се проявява в ежедневието сякаш между другото, неочаквано, предизвиквайки страх у учениците. Така веднъж, още преди призоваването на апостолите, когато Петър и приятелите му цяла нощ безуспешно ловят риба, Иисус им посочва къде да хвърлят мрежата; и за всеобщо учудване тя веднага се напълва. В Галилейско море винаги е имало големи пасажи риба; хората, които непрекъснато са се занимавали с риболов, знаели това[5]. Но как е могъл Учителят да определи нужното място през такава маса вода? Симон е толкова поразен, че моли Иисус да излезе от лодката му. Той се почувствал грешник, недостоен да стои редом с Господа.

Друг път, при залез слънце, Христос с учениците Си плува с лодка по езерото[6]. Те набързо се отделят от тълпата; умореният Иисус се качва в лодката „както си бил“, оставяйки на брега наметалото, и като сяда при кърмата, тутакси заспива. През това време внезапно се надига силна буря. Но нито шумът на вълните, нито люлеенето, не могли да събудят Учителя. Тогава изплашените рибари сами прекъсват съня Му: „Рави, нима не Те е грижа, че загиваме?“ Иисус става, и като поглежда вълните, казва: „Млъкни, престани!“ И всички веднага почувствали, че вятърът започва да стихва.

Когато бурята спира, Христос упреква учениците Си: „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“ Но сега тях ги ужасява настъпилата тишина: „Кой ли е този, та и вятърът, и морето Му се покоряват?“jesus10Най-често могъществото на Христос се проявява във въздействието върху хората. Неговите чудеса са акт на милосърдие. А телесните недъзи и безумието за Него са прояви на сатанинската власт, които Той трябва да съкрушава[7]. Човечеството, покорило се на злото, е болен, който очаква изцеление. Да изцеляваш означава да вървиш срещу дяволските сили. А в Своите последователи Иисус иска да вижда съучастници във великата битка, които протягат ръка на страдащия свят. „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши.“ Когато учениците Му не успяват да помогнат на един болен, Той, дълбоко нажален, ги нарича „род неверен[8].“

Иисус често посочва колко тясна е връзка между състоянието на тялото и на душата. След като излекува паралитика, Той го предупреждава: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо[9].“

За Учителя едно от най-важните условия да се оздравее е вярата на болния, той трябва активно да съдейства на процеса на изцелението. Слабата вяра пречи да се победи болестта. Учениците могли да се убедят нагледно в това, след като Иисус постоява в „отечеството Си“, в Назарет. Известно време той избягва да ходи в градчето, „където е бил възпитан“, но сега навярно решил, че е настъпил моментът да подложи назарейците на изпитание[10].Jesus and the Withered Hand ManБило е събота и в молитвения дом се е стекло почти цялото назаретско население. Когато, според обичая, настъпва време да се чете Библията, Иисус се изкачва на амвона. Подават Му свитък от Писанието. Той го разгръща и прочита редове от Книга на Исаия.

Духът на Господа Бога е върху Мене,
защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни,
прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце,
да проповядвам на пленени освобождение,
на слепи – проглеждане
да пусна пленници на свобода,
да проповядвам благословеното време Господне
(Исаия 61:1-2).

Като връща книгата на служителя, Иисус сяда. В настъпилата тишина очите на всички са приковани в Него. Той знае, че събралите се са изпълнени със съмнения, че дори и братята Му, които са там, не вярват на Неговото пратеничество. Въпреки това, Иисус започва да говори, като обяснява прочетените думи на пророка: „Днес се изпълни това писание, което чухте.“

По редиците на съселяните преминава ропот. Кога този Човек, който до вчера изпълняваше поръчките им, успя да стане учител, равин? Много от тях презрително свиват рамене: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Якова, Иосия, Юда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите Му?“Jesus Christ (197)Намерили се и такива, които в желанието си да проверят слуховете достигнали от Капернаум, Му предлагат да извърши някакво чудо. Дори довеждат болни. Но изцеление не настъпва. Силата на Иисус се натъква на безмълвна стена от неверие. Той Самият е поразен от безнадеждното коравосърдечие на тези хора.

„Никой пророк не е приет в отечеството си“ – казва Христос, напускайки Назарет.

Понякога при изцеленията Иисус прибягва до външни действия: полага ръце върху болното място или го намазва с намокрена пръст, а после праща човека да се измие. В някои случаи Той иска да остане насаме с болния[11]. Но всичко това се прави, за да се помогне на хората да укрепят вярата си. „Твоята вяра те спаси“, „Не бой се, само вярвай“ – повтаря Учителят.

Понякога дори слаби проблясъци на вярата са достатъчни. Така, съмнение терзае бащата на момчето-епилептик, но той с всички сили се мъчи да го превъзмогне. „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ – стене той. И отчаяният му вопъл е чут. Това показва, че доверието на близките може като че ли да замени вярата на самия болен. Веднъж, в Капернаум, роднините довеждат при Учителя човек, поразен от паралич, но поради навалицата не могат да си проправят път до къщата. Тогава те разбиват плоския покрив и спускат носилката право в краката на Христос. И чудото става, защото, както казва евангелист Марк, Господ „вижда вярата им[12]„. А по молба на римския центурион и на един от царедворците на Антипа Христос изцелява слугите им, без дори да е видял болните.

Не бива обаче да се мисли, че Иисус винаги с лекота е изцелявал. Той изминава земния Си път, без още да има „всяка власт над небето и земята“; освен това немалко пречки създават и самите хора, малодушието им, съмненията им. Ние четем, че Той „с дълбока въздишка“, извърнал поглед към небето, сякаш преодолявайки преграда, прогонва недъга[13].The woman who touched jesus garment 2Иисус почти физически усеща енергията, излизаща от Него. Веднъж Той вървял сред огромна тълпа и някаква жена, страдаща от кръвотечение, тайно се докоснала до ресните на наметката Му. Иисус рязко се обръща и пита:

– Кой се допря до Мене?

– Наставниче – изненадал се Петър, – народът Те обкръжава и притиска.

– Допря се някой до Мене – възразява Иисус, – понеже усетих, че излезе сила от Мене.

Тогава жената силно смутена пада в краката на Учителя и признава, че е тя.

– Дъще – казва Той, – твоята вяра те спаси; иди си смиром, и бъди здрава от болестта си[14].

В онази бурна, преломна епоха, както и в наши дни, били много разпространени психическите заболявания. Ако в Стария Завет почти не се говори за тях, Евангелията навеждат на мисълта за някаква епидемия от душевни недъзи. Особено страшен бил странният вид безумие – лудостта или беснуването[15]. Човек, страдащ от това заболяване, чувствал мъчително раздвояване на личността: сякаш в него се вселявал някой друг – чужд и враждебен нему. Болният викал с неестествен глас, говорел от името на бесовете, твърдял, че вътре в него живее цяла армия демони. Много от лудите получавали припадъци само понякога, други изобщо не идвали на себе си и бягали от населените места в дивите пустини. Често те живеели в изоставени гробища и хората със страх дочували през нощта техния вой и кикот.The woman who touched jesus garmentХристос само с присъствието Си поразително действа на тези нещастници; понякога една-единствена Негова дума или докосване са достатъчни, за да се освободи душата от завладелите я тъмни сили.

Възвръщайки ги към нов живот, Иисус иска от изцерените пълно вътрешно пренастройване. Демоните се хранят от греховете. Ако за в бъдеще духът на новия живот не изпълни човека, лудостта ще се върне с удвоени сили.

Съвременниците на Христос си представят бесовете натуралистично, във вид на зловредни същества, живеещи в пустинята. Затова, за да бъде разбран, Учителят облича мисълта Си в следната притча: „Когато нечистият дух излезе от човека, той броди по безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: „Ще се върна в къщата откъдето излязох.“ И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото[16]„.

Слухът за изцеленията в Галилея от самото начало предизвиква тревога сред иерусалимските блюстители на Закона. Току-що са пресечени подозрителните сборища на Иордан и ето че отново трябва да се предприемат мерки за охрана на правоверието и вразумление на невежите. Галилея вече неведнъж е създавала неприятности на столицата. Някои добре помнят партизаните на Юда Хавлонит. Невежият народ на север винаги е готов да вярва на лъжепророци и шарлатани.Miracles of JesusНо, пристигайки в Капернаум, книжниците разбират, че им е трудно да оспорват реалността на извършените чудеса. Затова те започват всячески да се усъвършенстват в търсенето на правдоподобно обяснение. Та могат ли като Никодим да вярват, че Бог действа чрез Назаретеца, когото те презират. Едни от тях решават, че Иисус се е научил на магии в Египет, други се опитват да убедят хората, че Той изгонва бесовете чрез съюз с техния „княз“ Велзевул[17]***. Но Иисус веднага хвърля в недоумение изобретателите на тези хитроумни хипотези. Той пита книжниците как един бяс може да прогонва друг бяс, няма ли това да прилича на междуособна война, гибелна за цялото царство на демоните? Той направо обвинява противниците Си в хула против Духа Божи, с чиято сила се извършват чудотворните дела на милосърдието. Как могат те да се представят за служители на вярата, ако са неспособни да отличат добро от зло?

Или признайте дървото за добро и плода му за добър, или признайте дървото за лошо и плода му за лош, защото по плода се познава дървото. Рожби ехиднини! Как можете да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата[18].

Стрелата попада в целта. Надменните богослови са посрамени пред всички хора. Гневът им няма край и, като се събират тайно, решават, че е необходимо да се сложи край на изкушението, което сее Иисус.Jesus Walking On WaterКогато следващия път Учителят посещава в празничен ден Иерусалим, с постъпките Си и речите Си предизвиква още по-голямо негодувание. Този път Той вече открито възвестява, че чудесата са знак за Неговото висше пратеничество. Встъпвайки в двубой с царството на мрака, Той изпълнява волята на Отца. Животът и благословението изхождат от Бога, затова и Онзи, който е пратен от Него на земята, е призван да изцелява и да дава живот.

Моят Отец досега работи, и Аз работя. Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.
Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил.
Истина, истина ви казвам:
който слуша словото Ми
и вярва в Оногова, Който Ме е пратил,
има живот вечен[19].

Такива думи правоверните вече съвсем не могли да понесат. Не стига, че Назаретецът нарушава закона, ами на всичко отгоре се нарича и Божи Син. Книжниците Го обкръжават и искат да им даде такова „знамение от небето“, което по безспорен начин да убеди всички. Но Иисус отхвърля това искане. „Лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона****; защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човешки ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи. Ниневийци ще се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Иона; а ето, тук има повече от Иона. Южната царица ще се изправи на съд с тоя род и ще го осъди, защото тя дойде от край- земя, за да чуе мъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона[20].“

Затова ли Синът Човешки отхвърли изкусителя в пустинята, за да доказва сега властта Си с демонстративни чудеса? Напротив, Той постоянно крие от тълпата какви изцеления извършва. „Не казвайте никому“ – често моли Той човека, чието здраве е възвърнал. И обикновено само против волята Му хората разпространяват навсякъде вестта за необикновените събития[21]. Толкова повече Христос не иска да превръща чудесата в оръдие за пропаганда и по такъв начин да кара враговете да Го слушат. Нека те съдят за Него, както им подсказва съвестта им. Само на повярвалите в Иисуса, само на духовно изцерените, чудесата ще се разкриват като признак за идването на Бога в света.Jesus Christ (186)„Знаменията на Царството“ вълнуват не само учените богослови. Имало е един човек, чиято душа през ония дни страда, разкъсвайки се между съмнението и надеждата, човек, който мисли за Иисус и си задава въпроса: кой е Той?

В Махерон държат Кръстителя в нещо като почетно заточение. Антипа дори разговаря с Иоан и търпеливо изслушва обвинителните му думи. Понякога в крепостта се допускат учениците на Кръстителя. Те му носят вести от външния свят. От тях Иоан научава за събитията в Галилея, за проповедите и чудесата на Човека от Назарет. Пророкът, разбира се, помни видението на Иордан и е сигурен, че Иисус е истинският Божи Пратеник. Но трябва ли да смята тъкмо Него за Месия? Ето, вече са изминали много месеци, а Назаретецът продължава да живее в Капернаум, заобиколен от рибари и обикновени хора. Къде е величието и славата на Царството, чийто глашатай и предвестник е Иоан?

За да разсее недоумението, Иоан праща от Махерон двама свои ученици при Иисус. „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ – пита той[22].

Пратениците отиват в Капернаум и намират Иисус, както винаги заобиколен от тълпа. На зададения въпрос Той не отговаря направо, а само казва: „Идете и разкажете Иоану, каквото чувате и виждате: слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува; и блажен оня, който се не съблазни поради Мене.“John, The BaptistСлед като иоанитите си отиват, Иисус се обръща към народа и започва да говори за Кръстителя.

При кого са ходили юдеите в пустинята? При пророка ли? Да, Иоан е пророк, но той има и друго, по-високо призвание: да стане Предтеча на Месията. Той е избраният от Небесата вестител. „Истина ви казвам: между родените от жени не се е явил по-голям от него“*****. „Законът и Пророците“, Старият Завет, се простира до Иоан. Занапред настъпва друго време, когато на хората се открива Царството. Но Иоан се спира на границата на двата Завета, без да я премине. Затова „по-малкият в Царството Небесно, е по-голям от него“. Навярно Христос има предвид, че представите на Иоан за Помазаника не са освободени от идеите за земния месианизъм. Следователно Иисус не може да Му отговори определено: „Да, Аз съм Този, когото ти очакваше.“ Истинският Месия се явява не за да заповядва, а за да служи, не за да наказва, а да изцерява и да проповядва Благата Вест. Той е Спасяващият и Неговите дела са знамения на Царството.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Вж. стр. 138-139. Бел. авт.

***Велзевул (Баал-Зебул, тоест Владетел на двореца) е бил древно ханаанско божество. Впоследствие с това име започнали да наричат главатаря на злите духове. Бел. авт.

****Старозаветен пророк, проповедник на покаянието. Бел. авт.

*****Тези думи не засягат Дева Мария, тоест в оригиналния текст се говори за лица от мъжки пол. Бел. авт.

[1]. Матей 21:21-22; Марк 11:22-23.

[2]. Матей 9:23; срв. Иоанн 14:12; Бытие 1:26; Псалом 8.

[3]. Лука 11:20.

[4]. Марк 16:17-18

[5]. Лука 5:3-11. Эти скопления рыб объясняются тем, что со дна озера поднимается газ и оттесняет их к поверхности.

[6]. Матей 8:23-27; Марк 4:35-41; Лука 8:22-25.

[7]. Лука 13:16.

[8]. Матей 17:14-17; Марк 9:14-29; Лука 9:37-42; Иоанн 14:12.

[9]. Иоанн 5:14.

[10]. В рассказах Матей 13:54-58 и Марк 6:1-6 говорится только о том, что назаряне не поверили Иисусу; Лука же (4:16-30) сообщает об их покушении на Его жизнь. Кроме того, Матей и Марк относят посещение Назарета к середине общественной деятельности Христа, а Лука – к началу. Экзегеты по-разному оценивают это расхождение. Автор данной книги исходит из возможности двух посещений Назарета. Причем вероятнее, что наиболее враждебной была вторая встреча, когда Иисус стал уже повсеместно гонимым.

[11]. Марк 7:33; Иоанн 9:6-7.

[12]. Марк 2:1-12.

[13]. Марк 7:34.

[14]. Матей 9:20-22; Марк 5:25-34; Лука 8:43-48.

[15]. Четко определить границу, отделяющую обычное душевное заболевание от демонической одержимости, трудно. Однако, когда думают, что все исцеленные Христом „бесноватые“ были просто душевнобольными, упускают из вида, что суть большинства психических патологий во многом остается загадкой. В них чаще всего обнаруживается гипертрофия греха (самолюбия, гордыни, замкнутости на себе) и излечение тесно связано с духовной и нравственной жизнью больного, как отмечал изобретатель инсулинового лечения Дж. Фергюсон. Важно помнить также, что в Евангелии всякий недуг рассматривался как проявление разрушительных сил мироздания (смотри Лука 13:11-16).

[16]. Матей 12:43-45; Лука 11:24-26.

[17]. Матей 9:34; Марк 3:22-30; Лука 11:15-19. Талмуд, Барайта, Шаббат, 104; Цельс – у Оригена, Против Цельса, 1, 6.

[18]. Матей 12:33-35. Что касается непростительной „хулы на Духа Святого“, то речь здесь идет не об ошибке или заблуждении ума, а о сознательном противлении Богу. (смотри св. Афанасий Великий, Из бесед на Евангелие от Матфея, гл. 12).

[19]. Иоанн 5:17 сл.

[20]. Матей 12:38-42; Лука 11:29-32.

[21]. Матей 9:30-31; Марк 7:36-37.

[22]. Матей 11:2-14; Лука 7:18-29. По мнению ряда древних комментаторов, Иоанн хотел убедить лишь своих учеников в мессианстве Иисуса; смотри толкования, приведенные в кн.: свящ. Вишняков, С., Св. великий пророк, Предтеча и Креститель Господень Иоанн, М., 1879, с. 316 сл. Однако были и такие (напр., Тертуллиан), которые считали, что сомнения были у самого Крестителя. „Евангельский текст, – говорит о. С. Булгаков, – если не прямо противоречит, то и не дает никакого положительного основания относить вопрос Предтечи только к его ученикам, а не к нему самому“ (С. Булгаков, Друг Жениха. Париж, YMCA, 1927, с. 128; смотри также: М. Поснов, Иудейство, Киев, 1906, с. 253). Косвенным подтверждением этого взгляда является тот факт, что иоанниты не присоединились к Церкви Христовой, а остались обособленной общиной. Часть их впоследствии переселилась в Месопотамию, где влилась в гностическую секту мандеев. (см.: Болотов, В., Лекции по истории древней Церкви. Т. 2, СПб., 1910, с. 230 сл.; Steinmann, J., St.Jean-Baptiste et la spiritualite du desert, „Maоtres spirituels“ III, Paris, Seuil, 1956, p. 125 s.).

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4B3