Андрей Десницкий

Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?

Оригинал или копия?

Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.

По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.

За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.

Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.

Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.

В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.

Библията – книга на Църквата

Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.

За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.

И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.

Откъде произлиза библейският канон?

Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?

Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.

А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.

Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.

Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.

Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“

Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.

Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?

Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.

А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.

Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.

Прочетете още „Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*“ →

Иван Г. Панчовски

През всяка епоха образът на жената е блестял с достойнства и добродетели, които са привличали погледа и вниманието и са намирали по-пълно или по-непълно въплъщение. Разкриването на този образ има не само историческа ценност: то също подпомага да се вникне в особената психична и морална структура на жената, да се схване съкровената ядка на «вечната женственост», която привлича и пленява, но също облагородява и възвишава, подтиква и възпитава да се признава и зачита личността и човешкото достойнство на жената, да се изпълва с реално съдържание извоюваното от нея равноправие.

Образът на жената в Стария Завет сияе с чудна красота и пленително вълшебство, понеже е озарен от неземната светлина на божественото откровение и се е извайвал в благодатната сянка на месианските очаквания. Още в така нареченото протоевангелие било дадено вдъхновяващо и окрилящо обещание, че семето на жената ще поразява главата на змията, символ на световното зло, и че от него ще произлезе великият потомък – Месия, Който ще изкупи греховете на човечеството и ще отвори за него чертозите на вечния живот.

Естествено образът на жената в Стария Завет може да бъде очертан в пълнота едва след като бъде представена цялата галерия от героини на старозаветното благочестие и добродетелност. Без този конкретен материал той ще бъде повече схематичен и отвлечен. Все пак конкретните въплъщения на старозаветния образ на жената отразяват в себе си в различна степен на съвършенство, в нееднаква историческа обстановка и в индивидуално разнообразие един предварително обрисуван идеал. Именно този идеал е предмет на следващите мисли.

Той е очертан в така наречената азбучна песен – възхвала на добродетелната жена, която се съдържа в последната глава от библейската книга «Притчи Соломонови» (31:10-31). Този поетичен откъс представлява от себе си вдъхновена песен за ценността, добродетелта и достойнството на жената. Като в някакви неръкотворни скрижали в тази песен и издълбан от самата Божия ръка вечният идеал за жената и са установени непреходните ценности на нейния живот, които са независими от промените на историческите епохи и на обществените строеве. Именно затова очертаваният в тази песен идеал на жената и днес не е загубил смисъл и значение и може да бъде сочен пред съвременното съзнание на вярващите като ръководно начало.

Озареният от Божия дух поет, който под мелодичните звуци на своята арфа е изпял тази вдъхновена възхвала на жената и с това си е спечелил безсмъртната слава в световната литература, не е назован по име в книгата «Притчи Соломонови». С тайна е забулено също името на благородната жена, която го е вдъхновила за поетичната възхвала, понеже нейният образ е очертан с толкова живи, свежи и правдиви характерни черти, които могат да бъдат почерпени само от действителен първообраз. Ето защо напълно основателно е да се предположи и приеме, че споменатата поетична възхвала черпи съдържанието си от един действителен женски образ, който с право се въздига в идеал и се сочи като образец.

За автора на тази чудна перла от огърлицата на библейската поезия може да се съди от надписа, който стои пред 31-ва глава от книгата «Притчи Соломонови». Непосредствено пред поетичния откъс за възхвала на добродетелната жена в същата глава на споменатата библейска книга се намира кратка стихотворна поука, която според свидетелството на надписа представлява наставление, отправено от майката на цар Лемуил към самия него. Тази поука е изложена в стихотворна форма от сина ѝ – цар Лемуил, за когото не са дадени никакви исторически сведения. Известен е под това име един владетел на Маса, измаилско племе в северозападна Арабия (Битие 25:14; 1 Паралипоменон 1:30). Може би именно към него е била отправена майчинската поука, съдържаща се в 31-ва глава на «Притчи Соломонови». Вероятно той я е записал и предал на съхранение и заради нейната идейна и художествена ценност сетне е била включена в библейската книга «Притчи Соломонови», било в оригиналния ѝ вид, било с незначителна обработка, иначе в надписа на главата нямаше да стои «думи на цар Лемуил. Поука, с която го е поучила майка му».

Според някои тълкуватели на Стария Завет, името Лемуил, което означава «богопосветен», е символично название на цар Соломон. В такъв случай авторът на тази старозаветна книга, премъдрият Соломон, било от скромност, било от неудобство или по някое друго съображение, не е искал да съобщи направо, че поместената поука е отправена от майка му към самия него. Това становище се подкрепя както от традиционния възглед, че автор на тази библейска книга е премъдрият Соломон, така и от философско-етическото съдържание на разглежданата глава, в която, от една страна, се дават ценни съвети за добродетелен живот, и от друга страна, се рисува възвишен образ за поведението и дейността на жената.

Напълно основателно е да се счита, че надписът «думи на цар Лемуил», който стои над 31-ва глава, се отнася до съдържанието на цялата глава, а не само до първата ѝ част – до «поуката, с която го е поучила майка му», иначе би бил посочен авторът на втората част или най-малкото тя би била отделена от първата по такъв начн, че да се разбере нейната самостоятелност и логическа несвързаност с първата. При това положение щом първата част от тази глава съдържа мъдрата поука на майка към сина ѝ, а втората възхвалява добродетелната жена, то тази жена ще да е същата, която така мъдро е наставлявала сина си. Естествено възторженият певец на тази поетична песен не ще е никой друг освен споменатият по-горе цар Лемуил, който е бил вдъхновен не само от мъдрата поука на майка си, но и от мъдрия ѝ живот.

На възвишеното съдържание на тази песен за добродетелната жена отговаря нейната художествена форма. Тя представлява от себе си азбучно стихотворение, понеже всеки стих започва с поредна буква от азбуката. Тъй като староевропейската азбука има 22 букви, то толкова са на брой и стиховете на този поетичен откъс. Поради съвършенството в азбучната конструкция и възвишеното съдържание на това произведението е наречено златна азбука на света на жените. Поради това старозаветните жени са го знаели наизуст като азбуката и са се ръководили от него в своето образование и въз питание: то е служило за мащаб на тяхното поведение, за мерило на тяхното съвършенство.

Следвайки не порядъка на стиховете от тази песен, които поради азбучното им подреждане на места повтарят някои мисли, а другаде правят логически скокове, но вложеното в тях идейно богатство, установяват се в характера на добродетелната жена следните пет съществени качества: всеотдайна преданост на семейството (31:10-12, 23, 28), неуморно трудолюбие (31:12-19, 22, 24-25), социална благотворителност (31:15, 20-21, 27), висока обща и морална образованост (31:26) и искрена богобоязливост (31:29-30).

Песента започва с един риторичен въпрос, в който се съдържа косвено загатване и признание за безмерната ценност на добродетелната жена. Във веднага последвалия отговор това загатване и признание е утвърдено категорично и то във формата на прекрасно художествено сравнение. Певецът възкликва:

Кой ще намери жена добродетелна?

Нейната цена е по-висока от бисер (Притч. 31:10)

Добродетелна жена! Ето темата на песента! В оригиналния текст на Библията думите «добродетелна жена» са поставени в началото на първия стих. С това авторът иска да им придаде особена важност и да ги изтъкне като надслов на цялата поетична творба. И наистина, добродетелната жена е съкровище – «нейната цена е по-висока от бисер». Затова за нея заслужава да се говори и пее!

Въпросителната форма «Кой ще намери жена добродетелна» не само веднага изостря вниманието и го насочва към важната тема, но изтъква, че добродетелната жена е рядкост. Именно поради това тя трудно се намира. За нейното откриване и намиране може би е нужен фенерът на философа Диоген, чиято светлина прониква в глъбината на човешката душа и изважда наяве нейните тайни съкровища. Макар да е рядкост, такава жена съществува: добродетелни жени има и благодарение на тях животът процъфтява и благоухае, радостта и щастието освежават лицето на земята.

След поставянето на темата и указването на нейната важност и след общото установяване ценността на добродетелната жена библейският поет пристъпва към нейната конкретна характеристика.

Първият съществен белег в нейния образ е всеотдайната преданост на семейството ѝ. Жената сключва брак, за да основе семейство. Не мъжът, а жената е пазител на семейното огнище: тя е негова весталка. Колкото и да са еднакви задълженията на мъжа и жената към семейството, колкото и те взаимно да носят грижите за него, все пак жената остава душата на семейството: тя го прави свещен кът, тя внася в него дух на сърдечност и топлота, прави го пристан за отмора след всекидневното плаване по бурното море на трудовия и борчески живот.

Днес кръгът на дейността на жената в повечето страни на света е разширен извънредно много и е изравнен във всяко отношение с този на мъжа. Ала семейството пак остава обетованата земя, в която жената плодотворно разкрива особените дарби, с които Творецът е надарил нейната природа. Затова и библейският поет обръща специално внимание върху призванието на жената да бъде весталка на домашното огнище. Нейното положение и нейната чест в  семейството никога не могат да ѝ бъдат отнети. Напротив, чрез тях тя издига не само собственото си достойнство, но и достойнството на съпруга си и на децата си.

Прочетете още „Образът на жената в Стария Завет*“ →

Иван Спасов Марковски

По различни поводи се устройват тър­жествени събрания, печатат се множес­тво статии, в които се правят преценки, какво е било социалното положение на жената в миналото и какво е сега. Въз­хвалява се успехът на движението за еманципация на жената в семейството, в обществения и политически живот. Днес жената наистина в много страни и държави е равноправна на мъжа почти във всички области на живота.

Няма съмнение, че съвременното се­мейство преживява известен кризис. От всички страни слушаме тревожни повици за нередности в семейството, за недобри отношения между родители и деца, меж­ду съпрузи, за лоши прояви всред мла­дежта, за несправедливо разпределение на труда и грижите за семейството и прочее. Нашата съвременност се нуждае от добри образци, от живи примери, дос­тойни за подражание. Смятам, че и в това отношение може да ни послужи за поука Библията, тази велика и свещена книга. Ето защо в настоящата статия си поставям за цел да обрисувам старозаветната жена, жената в дохристиян­ско време, като съпруга и майка, тъй както тя е представена от разните биб­лейски писатели с всички нейни добро­детели, та да послужи за пример и подра­жание. Но понеже нещата обикновено имат две страни: лице и опако, затова и в Библията наред с добрата съпруга и майка е посочена и недостойната жена с нейните лоши и осъдителни пороци, та всеки да се отврати. Както доброде­телната жена, така и порочната са нари­сувани така живо и картинно, с тънко познаване на тяхната психика и склон­ности, та и съвременната, модерната жена може да научи много нещо, макар сегаш­ните социални и политически условия да са твърде различни от библейските. Но абсолютното добро и добродетели са неизменни за всички времена. Въобще от старозаветното семейство можем да извлечем голяма поука за добрите отно­шения между съпрузи, между родители и деца, за светлия образ на девственото момиче, на идеалната жена, на саможертвената майка, на грижливата и трудо­любива домакиня и прочее.

Библейската жена като съпруга

Изхождайки от някои места в Библи­ята, където жената нарича своя мъж „господар“, например Сара казва за Авраам: „Па и господарят ми е стар“ (Битие 18:12), или както е казано в Битие 3:16: …„ и към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе“ и други, някои библеисти правят заключение, че, според израилското и юдейско право, съпругът е господар и владетел на же­ната. В потвърждение на този възглед се сочи обичаят – младоженикът да заплаща на родителите на момичето известна сума като откупни пари (мохар), за да получи правото да се ожени за дъщеря им. Обаче по-право е думата мохар да се разбира в смисъл не на откупни пари, а на вено, зестра. Древноизраилският брак съвсем не е бил отку­пен, какъвто е бил у вавилонците и у други ориенталски народи[1].

Като доказателство за униженото и безправно положение на старозаветната жена се привежда обичаят израилтянинът да може да се жени за няколко жени. Но полигамията (многоженството) не могла да се установи като общона­родна практика. Тя си остава само като привилегия на знатните и богатите и на царете. В моята Библейска археология (стр. 129 и нататък) обяснявам полигамията в древния Израил като изключителен по­рядък, а не като нещо естествено и редовно, или както блажени Августин се изразява „невменяем обичай“. На много места в Свещеното Писание се подчертава, че естественият и благословеният от Бога брак е моногамният (еднобрачието), а многоженството е изключение, наложено по силата на временни обстоятелства. Още за първата човешка двойка се каз­ва: … „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24). Между многото жени на царете само една се е считала за царица (3 Царства 9:16). Във Второзаконие 17:17 се предписва на царя „да не умножава жените си, за да не се разврати сърцето му“. Про­роците често пъти рисуват отношението на Иахве към Израил под форма на еднобрачен съюз. По думите на пророк Осия Бог казва на Израиля: „И ще те сгодя за себе си во-веки, ще те сгодя за Себе си в правда и съд, в благост и милосър­дие“…(Осия 2:19 и нататък; също Иеремия 2:1 и нататък; Исаия 50:1 и нататък и други). Про­роците всякога са считали като идеал еднобрачното съжителство между мъж и жена. Дори и в онези случаи, когато мъжът е имал няколко жени, една е била обичната му, която господарувала в семейството. Много са случаите на щастлив моногамен семеен живот още във времето на патриарсите, така например Исаак и Ревека, Амрам и Иохаведа, родителите на Моисей (Изход 6:20), Мои­сей и Сепфора (Изход 2:21) и други.

В премъдростните книги Притчи и Сирах се възхвалява с красиви и сполуч­ливи изрази щастливият семеен живот, когато мъжът се радва на една добро­детелна жена. „Честит е мъжът на до­бра жена и броят на децата му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му; добра жена е честит дял; тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сър­цето, и лицето във всяко време е весело“ (Иисус син Сирахов 26:1-4). „Блазе ономува, който живее с разумна жена“ (Иисус син Сирахов 25:11). „Добродетелна жена е венец за мъжа си“ (Притчи Соломонови 12:4). „Който е намерил добра жена, намерил е благо и получил е благодат от Господа. Който напъжда добра жена, напъжда щастие“… (Притчи Соломонови 18:23). „Къща и имот са наследство от родители, а разумна жена – от Господа“ (Притчи Соломонови 19:14).

Жената макар и подчинена в социално отношение на мъжа, не е била спрямо него безправна, нито е била третирана като слугиня в къщи. Напротив, тя е могла част от домашната работа да раз­пределя между слугините. „Тя става още през нощта и раздава храна в къщата си и уреченото на слугините си… Наг­лежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността“ (Притчи Соломонови 31:15, 27).

Робините се третирали твърде добре, както робите мъже. Жените робини след шестгодишно служене били осво­бождавани и снабдявани с всичко необ­ходимо за живот. Моисеевият закон се явява голям защитник и покровител на вдовиците.

Добрият мъж не се проявява като господар спрямо своята жена. Често той се съветва с нея при важни случаи. Той почита жена си като себе си, защото благословията дохожда в къщата му заради добрата му жена. Той знае, че цената на добродетелната жена е по-висока от бисер и сърцето му е уверено в нея (Притчи Соломонови 31:10, 11). Колко величес­твено звучат думите на първия човек, когато му била създадена жената – не­говата другарка! „И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече жена (иша), защото е взета от мъжа (иш) (Битие 2:23). Каква нежност и уважение към жената се крият в следната заповед на Моисеевия закон: «Кога някой наскоро се е женил, да не отива на война, и не бива да му се възлага нищо; нека той остава свободен у дома си през цяла година и да весели жена си, която е взел“ (Второзаконие 24:5). Или: „Който се е сгодил и не се е оженил, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката (тоест на война), и друг да вземе жена му“ (Второзаконие 20:7). Бракът се смятал зa свещен акт, затова пред стаята на чужда съпруга трябва да спре кракът дори и на царя. Този е смисълът на изобличителната басня, която пророк Натан отправил към цар Давид. Царят бил страшно изобличен, той дълбоко се разкаял и бил наказан за престъплението спрямо Уриевата жена – Вирсавия.

Пророците особено ревностно се бори­ли срещу лекомислените бракоразводи и са прокарвали мисълта, че брачните връзки са неразторгаеми. Сам Иахве презира бракоразводите… Никой дан е постъпва вероломно с жената на младините си: … тя е твоя другарка и твоя законна жена. Ако от ом­раза я напуснеш, казва Господ Бог Израилев, безчестие ще покрие дре­хата ти, казва Господ Саваот; затова вардете духа си, не постъпвайте веро­ломно“ (Малахия 2:14-16). За ограни­чение на разводите Моисеевият закон изисква от мъжа да връчи на жена си разводно писмо (сефер керитут) (Второзаконие 24:1; Иеремия 3:8; Исаия 50:1).

Прочетете още „Библейската жена*“ →

Иван Георгиев Панчовски

Дивно и изпълнено с бездънна мъдрост е божественото откровение на светото Евангелие. Затова колкото повече го четем или слушаме, колкото повече се вдълбочаваме в съдържанието му и размисляме върху него, толкова повече пред нас се откриват нови висоти на истината и нови тайни на мъдростта. Един бележит съвременен писател (Дмитрий Сергеевич Мережковски) изповяда, че от 30 години чете Еван­гелието, чете го всеки ден и ще го чете, докато му виждат очите, при всички свет­лини, които идват от слънцето и от сърцето, в най-ярки дни и в най-тъмни нощи; ще го чете, когато е щастлив и нещастен, болен и здрав, вярващ и невярващ, чувстващ и безчувствен. Но най-важно в случая е, че този писател, който толкова дълго и така ревностно чете Евангелието, по-нататък изповядва: «И струва ми се, че всякога чета нещо ново, неизвестно и никога няма да го прочета, няма да го узная докрай.»

Може би всеки друг човек, който чете и изучава Евангелието, остава със същото впечатление, чувство и съзнание. Наистина светото Евангелие е бездънно по тайнственост и мъдрост! И вижте, когато четем някои негови глави или сти­хове с плътския си ум, прибързано и повърхностно, можем да не открием вло­женото там дълбоко съдържание, можем да не доловим скрития висш смисъл, можем да не проумеем въплътената мъдрост. Обаче нека не бързаме да изречем отрицателна преценка, нека не го пренебрегваме и отхвърляме, защото неговата истина без друго ще се открие на своето време. Светото Евангелие като вечно откро­вение на Бога не е писано за едно човешко поколение и за определена историческа епоха. То е предназначено за целия човешки род през всички времена на съществу­ването му. Поради това едно човешко поколение може да не разбере напълно и да не приложи в съвършенство някои негови изисквания, но това непременно ще може да стори друго някое от следващите поколения: въз основа на натрупания опит от миналото, на събраните знания и на по-големите умствени, духовни и нравствени постижения то ще е способно повече да разбира и да осъществява.

Такива мисли могат да възникнат в съзнанието на някои вярващи още когато разтворят първото Евангелие, от Матей, и почнат да четат началната му глава. Както много добре е известно, в началото на това Евангелие е поместено родословието на Господ Иисус Христос. В него се изрежда дълга редица от имена на лица от Стария Завет, от които Иисус е произлязъл по плът. Всяко едно от тези имена крие в себе си тайната на един живот, който има някакво от­ношение към въплъщението на Господ Иисус Христос и някакво предзнаменование за Неговата спасителна мисия. Разбира се, родословието на Господ Иисус Христос като цялост има свое собствено, пряко и самостоятелно значение, което с течение на времето и в резултат на събрания исторически опит става все по-ясно и нараства неимоверно много. Началото на светото Евангелие, където то се ха­рактеризира направо като «книга за живота на Иисус Христос» (Матей 1:1), и специално родословието, чрез което се посочва родословното дърво на Господ Иисус Христос по плът, според евангелист Лука чак до библейския родоначалник на човешкия род Адам, а според евангелист Матей – само до Авраам, бащата на богоизбрания народ, винаги е имало значение и на всяко поколение от вярващи е известявало важна истина, но неговото значение като че ли е най-голямо за нас, понеже то ни предпазваше от съблазните на митологическата теория, която зад «исторически» аргументи и прочути имена на учени, искаше да ни разколебае във вярата ни, че нашият Господ и Спасител е съществувал, живял е на земята и е основал светата Църква като кораб на спасението. А ето, в наши дни настъпи голям обрат в това отношение: теорията за митологичния характер на Иисусовата лич­ност се обявява за невярна, плоска, назадничава, ретроградна и се заявява, «че застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременната наука счита за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се под­хвърляли на съмнение»[1]. И така, светото Евангелие блясва във всичката си сила като истинска книга за «живота на Иисуса Христа» и родословието се оказва не празно подреждане на митологични имена, а исторически разказ за действително съ­ществували личности, от които е произлязъл по плът нашият Господ Иисус Христос.

Но нас тук ни интересува една специална страна от родословието на Гос­под Иисус Христос. Очевидно, никак не е без значение каква е родословната линия на Спасителя по човешка природа, през кои представители на човечеството Той е минал, за да се яви на света в човешки образ. Божият Промисъл, както във всяка своя проява, така и в този важен факт от свещената история, чрез който се осъществява домостроителството на човешкото спасение, е вложил дълбока мъдрост. Общо погледнато, родословната линия на Иисус Христос е минала през такива представители на човечеството, които носили в гърдите си най-осезателно чувствана нужда от изкупление и спасение и съкровен копнеж за участие в  божествения живот на Богочовека. Въплътеният Бог Слово е бил съвършен не само по Своята божествена природа, но и по Своята човешка природа. Той е бил истински, пълен, съвършен Син Човечески, понеже е получил човешка природа, в която е намерила израз в пълнота телесната, ду­шевната и духовната структура на цялото човечество. Чрез изброяването на 46 прадеди на Месия светото Евангелие без друго е искало да покаже, че Божият Помазаник не е паднал от небето като deus ex machina на старогръцката сцена, а по плът е преминал през избрани представители на човешкия род, носил е в Себе Си всички техни потребности, нужди и копнежи и един вид е събрал в Себе Си целия човешки род, вследствие на което Той е можал да бъде негов пълновластен представител и на Голготския кръст да принесе изкупление за всички хора.

Върху всеки лист от родословното дърво на Господ Иисус Христос е на­писана една тайна, която изследователите на Свещеното Писание тепърва още ще разкриват. Също такава тайна се крие зад четирите образи на жените, които стоят в родословието на Спасителя и заемат място наред със старозаветните патриарси и други бележити личности от свещената история. Към тях не причисляваме Божията Майка, понеже ней е отредено изключително място в свещената история: тя стои на водоразделната линия между Стария и Новия Завет и въпреки това изявява в себе си повече образа на новозаветната, отколкото на старозаветната жена. Впрочем да екипираме образите на четирите жени, които са включени в родо­словието на Иисус Христос и застъпват половината от човешкия род, а също внасят в него особен смисъл! Техният живот, тяхната същност и тайна са скрити под звучните имена: Тамар, Раав, Рут и Вирсавия.

Хубаво е името Тамар, което е носила първата жена, спомената в родословието на Господ Иисус Христос, и което е увековечено завинаги още в началната стра­ница на свещената книга – Евангелието. Тамар означава палма, респективно финикова палма. С това име се нарича царственото дърво на източната екзотика, което със стройното си стъбло и с кичестата си корона с вечно зелени листа при­дава още по-голямо очарование на живописните крайбрежия и на пустинните оазиси. Библейската Тамар вероятно ще е надминавала по външна красота, по стройност и изразителност другарките си, както палмата превъзхожда по гра­циозност и китност другите дървета. Затова Юда, син на патриарх Яков, нея избрал за жена на първородния си син Ир. Тамар не била щастлива с Ир, понеже той бил лош и скоро станал жертва на своя неразумен и порочен живот. При това тя нямала деца от него – обстоятелство, което още повече утежнило положението ѝ както в дома на свекъра, така и в суеверното общество. В такъв случай тогаваш­ният закон предписвал овдовялата жена да встъпи в брак с брата на покойния си съпруг. Това е така нареченият левиратен брак. В изпълнение на този закон Юда по­ръчал за втория си син Онан да се ожени за Тамар и да възстанови потомството на брата си. Не донесъл сполука и щастие на Тамар и този брак. Онан също бил обладан от зло: той бил злобен и завистлив по нрав, отдал се на плътски пороци и не пожелал да зарадва Тамар с деца. Потънал в блатото на нравствената развала и порочност, Онан скоро намерил смъртта си.

Сега съдбата на Тамар станала още по-злочеста. Тя останала без съпруг и при това без деца. А известно е, че в онова време най-голямото нещастие за една жена било да е бездетна. Считало се, че бездетството е Божие наказание заради едно или друго тежко прегрешение. Поради това бездетката била уни­жавана, презирана и отбягвана от всички и още по-важно нейното положение в семейството не било здраво и сигурно.

За овдовялата втори път и останала пак бездетна Тамар имало още една малка надежда да се избави от нещастието си, да снеме позора от челото си и да запази социалното си положение в дома на свекъра си – да се омъжи за третия син на Юда, на име Шела. Обаче баща му, завладян от подозрителност, я лишил от това ѝ право, изпъдил я от дома си и я изпратил да живее като вдовица в ба­щиния ѝ дом под предлог, че сина му Шела бил още малък за встъпване в брак.

Прочетете още „Жените в родословието на Иисус Христос*“ →

Иван Спасов Марковски

Най-голямото значение и ценност на Библията е, че тя е богата с мъдрост, поука и утеха, които всеки може да почерпи от нея. На самотния и изоставения тя е неизменен другар, на измъчения и нещастния тя е благ утешител, на отча­яния и изгубил пътя в живота тя може да бъде фар и пътеводител.

В световната литература, пък и в самия живот, са посочени много случаи, когато затворници, отшелници, нещастници и разни други, потиснати от живота са намирали голяма утеха в Библията и тя ставала неразделен другар в живота. Св. апостол Петър се обръща със следните окуражителни думи към вярващите, които се отчайвали във време на страдания и им отслабвала вярата: «Възлюблени! не се чудете на огненото изкушение, което се праща вам за изпитание, като на случ­ка странна за вас; но доколкото участвате в страданията на Христа, радвай­те се, та, и кога се яви Неговата сила, да се възрадвате и развеселите… И тъй, ония, които страдат по волята на Бога, нека предадат Нему, като на верен съз­дател, душите си» (1 Петр. 4:12-13, 19). «Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема» (Евреи 12:6).

Нищо не е така реално, така всекидневно както нещастията, трудностите и мъките в живота и най-после смъртта. С плач се ражда пеленачето в света, с плач отминава човекът в задгроба.

С въпроса за страданията са се занимавали още от най-древно време хората и на религията, и на поезията, и на философията, и на науката. Няма на земята религия, която да не е давала едно или друго разрешение и разяснение на въпро­са за човешките страдания, според степента на своето развитие. Ние бихме ка­зали нещо повече: силата и величието на една религия се измерват с това, докол­кото тя дава правилно и задоволително разрешение на проблема за страдани­ята и с това дава устойчивост и утеха на своите вярващи. Такава религия е хри­стиянството със своя голготски Страдалец, Богочовека Христос, с всичките биб­лейски мъченици и мъдреци. Изстрадалата душа никъде не може да намери та­кава велика утеха, както в лицето на Божиите избраници и богоугодници.

В думите на праведния страдалец Иов: «Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе…» (Иов 1:21) се съдържа цялата философия на вярата. Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! Иов изгубил всичкото си имущество, най-после и децата си, но не се отчаял. Той знае, че всичко принадлежи на Бога: и земята, и всичко, което е на нея, и човешкия живот, и всичко що го изпълва. Господ е единственият Създател, Тво­рец и Господар. Всичко е Негово. Той го дава и следователно може да Си го вземе, когато пожелае. Защо трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което вре­менно ни е дадено? Този е смисълът на думите: «Господ  даде, Господ и взе».

Един друг въпрос, над който човечеството не е преставало да разбива гла­вата си, е въпросът за произхода и причинителя на злото. Християнството учи, че Бог е любов, че Той е всеобщ Отец. Е, може ли Той тогава да бъде източник и причинител на злото? На този въпрос Библията ни дава задоволителен отговор, като ни сочи множество примери и случки из живота, от които се вижда, че пър­воначалният враг на човека е сатаната, дяволът. Тази мисъл особено добре е развита в книга Иов, а също и у св. апостол Павел.

Бог е един. Той е Бог на доброто, на правдата и любовта. И като един и всемогъщ Бог Той владее над всичко, над доброто и злото. Допуска последното, за да го превърне в края на краищата пак на добро.

Всеки човешки живот е застрашен от една тайна, тъмна сила, едно скрито същество, което е представител на несполуката, на съмнението, на завистта, на злото; това е сатаната, вечният противник и обвинител на човека.

И гениалният Гьоте в своя „Фауст“, за да разреши проблема на човешките страдания и изпитания, прибягва до злите сили, до сатаната, представен в лицето на Мефистофел.

От житиетата на светите апостоли и на множество светли и благочестиви люде знаем, каква голяма роля е играела в техния живот борбата със злото, с козните на дявола, с човешките страсти, и колко много поука се крие тук. Сам св. апостол Павел казва: «Даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям» (2 Коринтяни 12:7).

Причината на страданията у праведния Иов е пак сатаната, когото Бог допуснал, за да посрами демоничната сила и да възвеличи още повече праведника Иов в неговото нравствено съвършенство и духовна сила.

От Свещеното Писание, където се говори за допускане нa злите сили, ясно личи, че Бог не може да бъде източник на злото, нито пък то е някаква Негова същност, защото Той е добро начало. «Бог е любов, и който пребъдва в любов, пребъдва в Бога и Бог – в него» (1 Иоан 4:16). Бог само допуска злото, както един баща допуска наказание спрямо своите чада за тяхно изправление, за тяхно нравствено издигане и добро.

От псалмите, от книга Иов, от много места в апостолските послания ние идваме до убеждението, че пътят на страданието е път към богопознание. Тук ни се дават класически примери, в които е посочено, как страданията довеждат човека до истинско богопознание, до почувстване близостта на Бога. Защото, когато човек бъде изоставен от всички, когато изгуби всяка опора в живота, на какво може да разчита освен на Божията помощ?

В своето безсилие и изоставеност Иов пита: какво да сторя още, та да придобия отново своя изгубен Бог? «Ако съм съгрешил, какво да сторя за Тебе, о, Бдителю над човеците!… И защо да не ми простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми» (7:20-21)? «Колко ми е силата, та да се надявам на мене си» (6:11)? В такива случаи наистина може ли човек да се надява на себе си, след като е разбрал и дълбоко почувствал всичкото човешко безсъгласие? Истинската религия не ще рече само богословстване, а да дирим Бога в подвиг и борба, да живеем във и със Бога, както това виждаме у праведния страдалец от Уц.

Някои мислители, като изхождат от книга Еклисиаст и от 3-та глава на книга Иов погрешно смятат, че тук се проповядвали безнадежден песимизъм, скептицизъм и отричане на живота. Обаче едно по-дълбоко вникване в духа и идеите на единия, и другия свещен писател не ще ни позволи да направим такова неправилно заключение.

Наистина книгата Еклисиаст започва с думите: «Суета на суетите… – всичко това е суета! Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди по земята» (Еклисиаст 1:2-3).

Прочетете още „Библията е утеха, поука и опора в живота*“ →

Иван Спасов Марковски

Каквито и превратности да стават в човешкия свят, както и да се изменят външните форми на живота, има ценности, които си остават вечни, постоянни. Такава ценност е и религията.

Тя е вечно жива духовна сила. Тя е всеобщ факт в човешката история. Още древният гръцки писател Плутарх (починал 120 година) бе казал: „Ако пропътуваш цялата земя, то може да намериш градове без градски стени, без цар, без писменост, но никъде не ще намериш град без храм, без божества, било град или селище, където да не се извършват молитви, да не се принасят жертви, за да се постигне благополучие, или да се отстрани някое нещастие“.

Това свидетелство на този древен ис­торик се потвърждава и от новите изследвания не само върху историята на древните народи, но и от изучаването на някои сегашни диви племена и на­роди, които са далеч от общочовешката цивилизация. Така че историята на народите и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Безспорно, религиозният живот не всякога е бил доста­тъчно жив и силен. Изобщо пътят на историята върви по зигзаг. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснявания. Има времена, когато влиянието на религията става доста силно в живота на народите, или пък настъпва голямо, безразличие и дори отричане на вярата в Бога. Има народи, които понякога години наред изоставят религията на своите прадеди и се увличат в чужди вярвания, а ня­кои личности и слоеве прекарват в смъртна сянка на безрелигиозност. Но това са временни прояви.

Библейската история ни дава множе­ство такива примери, особено в мрачните дни на съдийското управление, когато измрели по-раншните поколения  „и настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му… То­гава израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци; оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи и почнаха да им се покланят“… (Съдии 2:10-12). Това отстъпване от истинската вяра им причинявало големи страдания, та изпадали в робство на чужди народи, които ги грабели и разорявали. И само когато се разкайвали и опомняли, тогава им били възвръщани свободата и благоденствието. „Тогава Господ им издигаше съдии, които ги спасяваха от ръцете на техните грабители“… (Съдии 2:16). Също и във времето на царете имаме отпадане от истинската вяра. Например за юдейския цар Манасия се разказва, че той отново издигнал оброчища, въздигнал жертвеници на Ваал и направил дъбрави (4 Царства 21:3 и нататък) Но това отклонение и изоставяне на истинската религия нетраело дълго време. След възцаряването на неговия внук Иосия, отново народът се върнал към истинската вяра на отците си.

Причините на религиозного издигане или падане обикновено се криели в промяната на духовните насоки и интереси. Духът на времето и промените в схващанията всякога са играели важна роля в духовния и културен жи­вот на народите. Тия промени са се отразявали и върху религиозния живот, но те никога не са могли да заличат потребността изобщо на човешката душа от религията.

Наред с необикновените и чудновати открития, първата половина на сегашния век се ознаменува с гигант­ски и небивали в историята войни и много от духовните интереси останаха потиснати, които чакат да пре­минат тия бурни и неспокойни вре­мена, да зацарува мир по земята, та отново духовният живот да процъфти. Но от друга страна тъкмо в размирни времена, в дни на страда­ния и бедствия за миозина се засилва религиозната потребност, боготърсенето. А къде Бог ни се разкрива, къде намираме познание за Него? – В Свещеното Писание. Ето защо, както в миналото, така и днес вярващото човечество отново се връща към Библията, за да подири тук утеха и спасение. За това ни говори прекрасната книга на Сузана Дитрих под заглавие: „Die Wiederentdeckung der Bibel“, 1948, тоест Отново откриване (намиране) на Библията.

Прочетете още „Знанието на Свещеното Писание е първото условие за истински религиозен живот*“ →