Етикет: спасител

Основания и мотиви на християнската надежда*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Като религиозна добродетел християнската надежда има дълбоките си основания в Бога: в безпределната и святата Му любов към човека, в премъдрия Му промислителен план за осъществяване последната цел на чове­чеството. Християнската надежда се основава върху Бога, тъй като Той е не само Творец и Промислител, Изкупител и Избавител, Спасител и Осветител на човечеството, но и най-висшето благо, към което са устремени и в което намират пълно осъществяване съкровените стремежи и въжделения на човека. С основанията на християнската надежда са неразривно свързани мотивите ѝ, но те вече изхождат от човешката природа, която изцяло е насо­чена към разкриване в пълнота и съвършенство, към развиване на човеш­ката личност и съзидателното ѝ проявяване, към екзистенционалното и пъл­ноценното ѝ утвърждаване във вечността, към постигане най-висшето благо и включеното в него непомръкващо блаженство. Така че в основанията и мотивите на християнската надежда обективната и субективната страна се срещат в една точка, взаимно се допълват и подкрепят. Тук няма антиномична противопоставеност и противоречиво отношение. Бог е човеколюбив и иска да привлече човека към Себе Си, да го приобщи с изобилните блага  на отеческата Си обич и да го потопи в безбрежния океан на блажения Си живот. А човекът е устремен към Бога и копнее за Него, за да се избави от самот­ността и отчуждеността си и да осъществи себе си в богообщението и боголюбието, да постигне най-висшето благо – пълнотата на живота и съвършената духовност. Основанвията и мотивите на християнската надежда представляват многолика пълнота, от която тук ще бъде съсредоточено внима­нието върху следните:

Божия безпределна доброта и благост

Като религиозна, респективно богословска, добродетел християнската надежда е основана върху Божията доброта и благост. Постигането на вре­менния и още повече на вечния предмет на християнската надежда изцяло е обусловено от Божията доброта и благост. Като добър и благ Бог е най-висшето благо за човека, към което той е устремен с цялата същност на религиоз­ната си потребност, въобще с духовната си природа.

Добротата и благостта като свойства на Бога са изява на същността Му и начини на проявяването Мy като Творец, Промислител, Изкупител, Спа­сител и Осветител. Етимологията на думата „бог“ в повечето езици навежда пряко на добротата и благостта като същностни свойства и прояви на Бога. Счита се за очевидна религиозно-историческата и религиозно-психологи­ческата истина, че Бог е добър и благ. В индуизма Той бива преживяван и представян като „океан от доброта“.

Не само религиозното чувство, и преживяване, но и религиозната ин­туиция и религиозно-философският размисъл се издигат до идеята за Божията доброта и благост, дори до разбирането на Бога като абсолютно Добро и най-висше благо. Според Сократ Бог по природа е добър (αγαθός); Той е изпълнен с благосклонност и обич към всичко живо и най-вече към чове­ците. Божиите благодеяния към хората са безмерни. Всичко, което става в света и се случва на хората, се извършва според Божия премъдър и всеблаг Промисъл, следователно е добро. Бог е мъдър, справедлив и добър: мъд­ростта Му е съвършена; разпоредбите и делата Мy са справедливи; Той иска и върши само това, което е най-добро[1]. Поради безмерната доброта и благост на Бога Платон Го отъждествява с най-висшата идея – с идеята за доброто. Този философ определя Бога като Доброто самò по себе си. Добротата на Бога е съвършена, а волята Мy – свята. Бог е най-прекрасен и най-добър, а заедно с това и блажен. Съответно на това Божията доброта е основа и мотив за създаването и съществуването на всички неща. Бог е добър Създател и Устроител на света; Той подрежда всичко по най-добър начин[2]. Боеций определя Бога като Добро[3]. До творчески синтез между религиозните прозрения и божествените откровения, от една страна, и рели­гиозно-философските постижения, от друга страна, идва блажени Августин. Според него триличният Бог е съвършеното битие (ens realissimum) и причи­ната на всичко съществуващо, както и най-висшето благо (summum bonum)[4].В ново време Рене Декарт поставя между другите свойства на Бога добротата[5].

За християнина прозренията на другите религии и на философията имат безспорно значение, понеже са свидетелство за общочовешкото рели­гиозно съзнание, което не следва да бъде оставяно без внимание и още по-малко пренебрегвано при изясняване на проблема за надеждата. Но за него най-меродавен е първоизворът на християнската религия – Свещеното Писание. В него – в Стария и Новия Завет – Бог е открит като абсолютно добър. Всичките Мy прояви и отношения са мотивирани и проникнати от доброта. Освен това в Свещеното Писание Божията доброта е представена в цялата ѝ пъл­нота; тя е онтологична определителност на Божието битие, определяща сила в отношенията на божествените лица в Света Троица, мотивиращ двигател в Божието творчество, ръководен принцип в отношенията към хората и живите създания, в домостроителството на човешкото спасение, в царството Божие с временните и вечните му блага, в преобразяването на вселената, в създа­ването на ново Небе и нова Земя. От Божията добробитийност е обусловена добробитийността на всичко, сътворено от Бога. Тази добробитийност на всички създания е изразена в оценката на Битиеписателя: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Битие 1:31). Но добротата е същинска етическа категория и именно в етическата област получава истински смисъл и пълно разкритие. В абсолютен и безотносителен смисъл само Бог е добър. Той е единственият безусловен носител на предиката „доброта“: Неговата доброта е безпределна и вечна. Господ Иисус Христос казва: „Никой не е благ (αγαθός), освен един Бог“ (Матeй 19:17; Марк 10:18; Лука 18:19). Тук е потребно да се направи една екзегетическа бележка, за да не се остане с впечатлението, като че ли Самият Господ Иисус Христос не е благ, респективно добър, и като че ли човеците са лишени от всяка благост, респективно доброта. Според обяснението на св. Иоан Златоуст Господ Иисус Христос безспорно е благ. Затова когато богатият момък се обърнал към Него с ду­мите „Учителю благи“ (Матей 19:16), Спасителят само го запитал: „Защо Ме наричаш благ?“ (Матей 19:17), но не казал: „Аз не съм благ“. С думите „Никой не е благ, освен един Бог“ също не се отрича относителната благост, респективно доброта, на човеците. С приведените думи – продължава тълкуванието си св. Иоан Златоуст – Господ Иисус Христос „не лишава човеците от благост, но само отличава благостта на човеците от благостта на Бога[6]“. Следователно човеците имат природна предразположеност към доброта, въз основа на която те могат да се издигат към доброта, но тяхната доброта винаги е относителна, докато добротата на Бога е абсолютна. Мотивиран от добротата Си, Бог е създал всичко съществуващо и не се гнуси от нищо, което е сътворил, понеже не щеше да създаде нещо, ако би го мразил (Премъдрост Соломонова 11:25).

Прочетете още „Основания и мотиви на християнската надежда*“ →

С мащаба на величието*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Той ще бъде велик (Лука 1:32)

За вярващите е очевидно божественото величие на Иисус Христос като нравствен идеал и образец. Пред тяхното съзнание Той сияе като лъчезарна пътеводна звезда по пътя им към усъвършенстване и вечно спасение. Все пак образът на Спасителя може да заблести за тях с още по-голяма красота и сила, когато бъде сравнен с някои велики личности.

Това сравнение е необходимо и поради обстоятелството, че някои мислители извършвали едностранчиво или тенденциозно сравнение между Него и някои забележителни гении – Иисус Христос бил съпоставян с основатели на други религии и с видни представители на иудейския, елинския и римския класицизъм.

Буда и Христос

Сред религиозните гении на човечеството Буда, синът на тайнствена Индия, заема видно място. Основаната от него религия е записана на първо място сред световните религии по броя на нейните последователи. Това обстоятелство повишава интереса към личността на нейния основател. Буда е обект на прекланяне и прославяне сред народите на далечния Изток, а и в някои културни християнски страни на Европа и Америка. Особено през миналия и през нашия век в тях се създадоха многобройни религиозни и философски общества, които изследват живота и учението на Буда и се стараят да внушат на християнския свят да се преклони пред неговия религиозен и нравствен гений. Това модно увлечение твърде много напредна и започна да превъзнася Буда над Христос и да поставя християнството в генетична зависимост от будизма. На това увлечение се поддадоха дори някои западни богослови-рационалисти, които не схващаха разликата между Буда и Христос.

Като се оставя настрана научният спор относно историческия характер на личността на Буда, се констатира, че образът на Буда и учението му са оказали силно влияние върху живота на много милиони хора. Появил се в Северна Индия, в склоновете на вечноснежните Хималаи, будизмът бързо намерил могъщи защитници и покровители и чрез своите вдъхновени проповедници се разпространил по цялата индийска земя.

Кой всъщност е Буда? Той бил роден около 555 година преди Рождество Христово във великолепен дворец и бил наречен Сидхарта. Животът до 29-годишната му възраст протекъл в голям разкош и сред най-изтънчени наслади. В будистките катехизиси се разказва, че бащата построил три прекрасни дворци за сина си Сидхарта – посветени съответно на трите годишни времена в Индия. Човешкото въображение трудно може да си представи по-великолепна среда на безгрижен и охолен живот. Около дворците се простирали обширни градини с различни дървета и цветя, освежавани от много фонтани. На 16-годишна възраст Сидхарта встъпил в брак с прекрасна девица. Наред с нея той имал 60,000 наложнички; въпреки всичко това Сидхарта пожелал да си вземе още две жени. Всички негови желания, дори най-капризните, били задоволявани незабавно, всеки ден от неговия живот протичал във веселие и плътски наслади. Така той достигнал 29-годишна възраст. Тогава се сблъскал със страшните образи на старостта, болестта и смъртта, ужасил се от тях и извършил прелом в живота си.

Статуя на Буда в Индия

След продължителен и тревожен размисъл Сидхарта дошъл до убеждението, че младостта, здравето и животът са нищо, щом ще бъдат унищожени от старостта, болестта и смъртта. Душата му жадувала да се избави от страшните призраци на тези земни злини. Той се посветил на аскетизъм, за да търси средство за спасение. Бащата на Сидхарта бил готов да изпълни всяко негово желание, за да го отклони от намерението му и да го задържи при себе си. И младежът пожелал четири неща, който най-много привличали душата му: първо – никога да не се докосва до него старост; второ – завинаги да остане млад; трето – никаква болест да не измъчва тялото му; и четвърто – животът му да протече без отслабване на силите. Тъй като баща му, а и никой земен владетел или друг човек въобще не бил в състояние да осигури на Сидхарта тези четири жадувани блага – избавяне от старост, болест и смърт, вечна младост и цъфтящ живот – младежът напуснал бащиния си дом и заживял аскетично. Той се убедил в пустотата на земния живот, в нищожността на всичко съществуващо, в измамата на насладите и радостите, в преходността на богатството и в неизбежността на страданията и смъртта. Това го заставило да изостави завинаги дом и семейство, да се откаже от богатство и разкош и да търси избавление от страданията и бедите на живота в пълен покой, в усамотение и аскетични подвизи. Шест години Сидхарта прекарал в усамотение, отдавал се на самоизмъчвания и се хранел оскъдно. Той обаче не получил просветление и надежда за спасение. Това го накарало да се върне пак към предишния си живот. Най-после през една нощ, прекарана в дълбок размисъл, Сидхарта-Буда прозрял четирите основни начала на учението си, които отразяват сърцевината на будистката религия и философия. Трябвало да изминат още четири седмици, докато Буда (което означава Просветленият) окончателно се убедил в правотата на учението си и тогава започнал да го възвестява на света.

Първата свещена истина на Буда гласи: всеки живот е страдание. Втората свещена истина се отнася до произхода на страданието – той се крие в жаждата за живот. Третата свещена истина сочи пътя за избавяне от страданията – той се състои в пресушаване на жаждата за живот чрез пълно потискане на всички желания. И четвъртата свещена истина на Буда установява подробности в пътя към избавяне от страдание, който завършва с прекъсване на “самсара” – кръга на преражданията. Който успеел да извърви този път, щял да достигне до съвършенство, спасение и блаженство, тоест щял да потъне в нирвана – състояние на съвършено небитие или загасяване на индивидуалното съзнание и съществуване.

Четиридесет и пет години Буда проповядвал тези истини в Североизточна Индия. Починал на 81-годишна възраст (около 477 година преди Рождество Христово). На смъртното си легло Буда лежал спокойно с поглед, устремен към неизвестността. Преди да затвори завинаги очи, той казал на учениците си: „Всичко е без трайност – нищо не е дълговечно.” И ги приканил: “Стремете се безспирно напред, трудете се неуморно да се изтръгнете от веригите на незнанието и да се освободите от плена на преходния живот“. Тленните останки на мъдреца били тържествено изгорени, а прахът от тях – поставен в златна урна.

Според Буда светът и животът са изпълнени със зло – ето защо висшата мъдрост се състояла в отказване от света. Сам Буда подхвърлял себе си на най-изнурителни аскетични подвизи и пресушавал у себе си радостта и жизнената сила. Цялата негова дейност протекла в проповед за нищожността на живота и за суетността на земните блага. Буда успял да осъществи идеала на своето учение – човек все повече да се освобождава от нравствена дейност, чиято същност се състои в състраданието към живите същества, и да се отдаде на пълен съзерцателен покой, докато достигне до съвършено безразличие към всичко съществуващо и до загасяване на жизнените желания у себе си.

Този бегъл поглед върху живота и нравствения идеал на Буда е достатъчен, за да се убедим на каква непостижима висота се издига над него Иисус Христос. Докато Буда водил чисто човешки живот, изпълнен с греховни съблазни и порочни влечения, Иисус водил богочовешки живот, бил чист от грях и блестял със съвършенство и светост. Буда изпадал в униние и отричал живота, защото не знаел път за избавяне от злините и страданията, старостта и смъртта. Христос именно затова дошъл на земята, за да изкупи света от греха – първоизвора на всички злини – и да посочи на хората път, вървенето по който може да доведе до вечен живот и вечно блаженство. Спасителят не бягал от хората, а се трудил за избавлението им; Той не отричал живота, а работил за преобразяването му – за основаването и утвърждаването на Божието царство на правда и любов. Иисус Христос не отстъпил пред злото в света, а се борил с него. Думите Му приличат на пламък; те възпламеняват най-светли чувства и активизират волята за живот в името на доброто. Дори от чисто човешка гледна точка, от която изхожда и Фридрих Паулсен, Христос стой неимоверно по-високо от Буда.

В тази светлина Буда се разкрива пред критичния поглед на изследователя като обикновен човек и религиозно-нравствен учител, а Иисус Христос – като Богочовек и Спасител на човечеството. При това Буда вещае безнадеждност, самоумъртвяване и самоунищожаване, а Иисус Христос е Учител на живота и радостта – Той рисува светли перспективи пред погледа на човека и в този, и в отвъдния живот, зове го към най-активна борба с греха и злото. Освен това Иисус като въплътен Бог и вечен Спасител дарява на човека благодатни сили да преуспява в добродетелния подвиг, непрестанно да се богоуподобява и да постига нравствено съвършенство и вечно спасение.

Прочетете още „С мащаба на величието*“ →

Духовният образ на Иисус Христос – продължение 1*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Въпросът “Кой от вас ще ме укори за грях?” (Иоан 8:46), отправен към фарисеите и книжниците, извира от дълбокото убеж­дение на Христос, че Той е безгрешен.

В проповедите и беседите Иисус свидетелства за Себе Си като въплътен Божи Син, Който е чист от личен грях и поради това може да вземе върху Себе Си греховете на целия свят и да прине­се достатъчно изкупление за тях. Свидетелствата на Христос за Неговата собствена безгрешност са истински, защото те са изява на въплътения Бог Слово (Иоан 1:14; 14:6). Иисус казва: “Ма­кар Аз сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам” (Ио­ан 8:14). И още: “Ако не вярвате на думите Ми, вярвайте поне на делата Ми, те свидетелстват за Мене” (Иоан 5:36; 10:25). А всички дела на Иисус Христос доказват, че Той е безгрешен, за­щото не е извършил нещо, което да не изразява безпределна и саможертвена любов към Бог и хората.

Съответно на това Той не пристъпвал към изповед за извършени от Него грехове. През целия Си земен живот призовавал хората към покаяние и изповед на греховете си, за да се обно­вят духовно-нравствено и да се пречистят. Иисус Христос знаел, че всички хора са обременени, опетнени с вина и се нуждаят от покаяние и изповед на греховете си, за да получат прошка и да намерят спасение (Матей 4:17; Марк 1:15). Тази изповед на гре­ховете и последвалото я поправяне имат висока ценност; “голяма радост има на небето за един каещ се грешник” (Лука 15:7, 10). Себе Си Иисус обаче никога не поставял в редиците на грешниците, Свои грехове никога не изповядвал, просто защото такива нямал и не се нуждаел нито от покаяние, нито от изповед. В проповедта Си на планината Той приканвал хората чрез молитвата “Отче наш” да се молят: “Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Матей 6:12) или “Прости нам гре­ховете ни, защото и самите ние прощаваме на всеки наш длъжник” (Лука 11:4). Тази молитва, в която се включва просба за прошка на греховете, не е молитва, с която се молил Христос за Себе Си; тя е молитва, дадена от Него на хората.

Иисус се молил често съсредоточено и смирено. Той се мо­лил за прошка на греховете на Свои ученици, на всички вярващи, на целия свят, но не и за Свои грехове. В напрегнатата молитва в Гетсимания, когато Христос виждал да се докосва до устните Му горчивата чаша с кръстните страдания и да се приближава голготската смърт, би следвало да очакваме Той да се моли за прошка на греховете Си, ако такива би имал. В тази усилена мо­литва, когато кървава пот капела от челото Му, няма загатване за Собствена вина. Дори тогава, когато Иисус Христос висял на кръста и пред Него се разтваряли дверите на отвъдния свят, за да Го приемат, Той молил Своя Отец да прости греховете на Него­вите врагове. Напълно уверен в Своята безгрешност, Спасителят бил сигурен, че предава духа Си в ръцете на Своя Отец (Лука 23:34, 46).

Господ Иисус Христос

По време на обществената Си дейност Иисус Христос освобождавал разкаяли се грешници от вината им (Матей 9:12; Марк 2:15). Власт да прощава греховете има само този. който притежава божествено достойнство и сам е безгрешен. Никой човек, включително и пророк, не е дръзвал да прави подобно нещо – наистина пророци освобождавали хора от греховете им, но в Божието име или по Божие поръчение и пълномощие (2 Царства 12:13; Иисус син Сирахов 47:13). Грехът е нарушение на Божията воля и оскърбление на Бога. Поради това само Бог може да прощава греховете. От това следва, че Иисус Христос като въплътен Бог Слово и чист от грях имал власт да освобождава грешниците от вината им.

Спасителят не само прощавал човешките грехове, но принесъл изкупление за тях. Вината за сторените грехове не се отменява от Иисус Христос, а се изкупва чрез Неговата саможертва на голготския кръст – Той е Изкупител на човечеството. Иисус говорел за Себе Си, че е дошъл, за да даде “душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Своята пречиста кръв Христос пролял за опрощаване греховете на цялото човечество (Матей 26:28). Очевидно е, че саможертвата на голготския кръст има изкупителен характер, защото Иисус сам не е имал грях и е можал със силата на любов­та Си да вземе върху Себе Си греховете на хората и да принесе необходимото изкупление за тях.

Иисус Христос Си приписва власт да съди хората за греховете им. Когато времето за изпитание, покаяние и поправяне премине, тогава Той ще дойде пак на земята, но не в унизен вид, а като славен цар, за да съди всички хора: “Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина” (Иоан 5:22). Господ Иисус Христос ще съди живите и мъртвите и ще отсъди каква ще бъде вечната им участ, защото има това право не само поради божественото Си достойнство, но и по силата на Своята безгрешност и изкупителна саможертва.

Ясно е, че сред потъналото в грехове човечество Спасителят се е запазил чист от грях. Според определението на IV-тия Вселенски събор Той е “подобен нам във всичко освен в греха”. При то­ва Иисус Христос е безгрешен в абсолютния смисъл на думата. Никой човек, колкото и да е нравствено издигнат, не може да се сравнява по нравствено съвършенство, по безгрешност и светост с Иисус. Изключителността на Христос в това отношение се приз­нава от мнозина изследователи на Неговия живот, някои от които не вярват в богочовешкото Му достойнство. Тук е уместно да се приведе критичната оценка на гениалния по своята музикална и поетична надареност Рихард Вагнер: “Би могло да се мисли, че е имало толкова много мъченици и светци. Защо тогава трябваше тъкмо Иисус да бъде божествен между тях? Обаче всички онези свети мъже и жени станаха такива чрез Божията благодат, чрез озарение, чрез опит, чрез вътрешен прелом, който им позволи от грешни човеци да станат свръхчовеци … Напротив, при Иисус отначало докрай има пълна безгрешност без страст, има най-божествена чистота по природа …, която е несравнимо единствено явление. Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасите­лят.”

Любовта на Христос

Любовта е върховната проява на нравствеността и живота. Който няма любов, той не може да достигне съвършенство и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:2-3). Нравствената любов е вечният и чист извор на живота и най-висшата проява на духа. В нея човек осъществява себе си, изпълнява великото си назначение в света и постига вечен живот. “Любовта – казва блажени Августин – е перлата, която търсил търговецът според повествованието на Евангелието; тази перла, която той намерил и за която продал всичко, що имал и я купил” (Матей 13:46). Поради това всеки чо­век трябва да пази и развива у себе си зачатъците на любовта; от нейния корен израства само добро.

Духовната природа на Иисус Христос вътрешно била проникната от всеобхватна, безкористна и божествена любов. Всички Негови думи и дела били изява на тази любов.

На първо място тя била насочена към Бог Отец. Сам Иисус Христос говорел: “Аз любя Отца и както ми е заповядал Отец, тъй и правя“ (Иоан 14:31). В основата на Христовите мисли и прояви стояло най-тясно и непрекъснато общуване с Бога – първоизвора и върховната цел на всичко съществуващо. Още на 12-годишна възраст Иисус с цялата си душа се стремил към Божия храм, там виждал целта на земното Си съществуване и изживявал върховна радост да бъде в онова, което принадлежи на Отца Му (Лука 2:49). Да общува молитвено с небесния Си Отец, да пребивава в светия Му храм, да изпълнява волята Му и да Го прославя чрез слово и дела – тази била целта, смисълът и съдържанието на Христовия земен живот.

Обичта на Иисус Христос към Бога се проявявала в непрес­танна молитва към Него, в пламенна ревност за Неговата слава и в пълна преданост на Неговата воля.

Дни и нощи Иисус прекарвал в съсредоточена молитвена бесе­да със Своя небесен Отец. Би могло да се каже, че земният живот на Христос протекъл в молитва към Бога, която често пъти не се изразявала в думи и оставала незабелязана за външния наблюдател. Поради това нашият Спасител може да изисква винаги да се молим и да ни научи истински да се молим. Неговата молитва “Отче наш”, основателно наречена “Господня молитва”, е вечен образец на съвършенство. Чрез нейните думи хората ще възнасят душите си нагоре и ще общуват душевно с Бога. “Ако искаме да се молим правилно – препоръчва блажени Августин, – ние тряб­ва да се молим чрез тази молитва (на Господа) … В Господнята молитва се молим за всичко, за което можем да се молим, и по този ред, по който следва да се молим“.

Прочетете още „Духовният образ на Иисус Христос – продължение 1*“ →

Богочовекът Иисус Христос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Киров

В своя роман „Бесове“ Фьодор Михайлович Достоевски говори за вяра в божеството на Иисус Христос. Някои биха запитали какво означава тази вяра и вярват ли така наши съвременници. Този въпрос е свързан с нашата тема, в която се говори за Божията и човешката природа на Иисус Христос и за вярата в Него.

Въз основа на отделни тематични фрагменти в този очерк, евангелски текстове и препоръчана литература може да се изгради представа за Богочовека Иисус, в Когото вярваме, както и в Неговото учение. Представата би била по-пълна, ако образът на Богочовека бъде описан и с помощта на знания, придобити чрез вяра. Разбира се, тук имаме предвид както вярата, за която пише Фьодор Достоевски, така и вярата в Богочовека Иисус.

Тайната на Иисус Христос се състои в Неговото богочовечество. Чудото на въплъщението се изразява както в приемането на човешки образ от Божия Син, така и в сиянието на Бога в лицето на Спасителя. Евангелието разказва за слизането на Божия Син: „Словото стана плът и живя между нас…“ (Иоан 1:14). То се яви като човек, за да бъде посредник между човека и Бога. Именно в това се състои спасителното дело на Иисус Христос.

Тази истина е разбрана много ясно от св. апостол Павел. За нея той говори в Първо послание до Тимотей, 2-ра глава и в Послание до евреите, 4-та глава.

Животът на Иисус Христос

Основни извори за живота на Иисус Христос са четирите Евангелия, както и книга Деяния на светите апостоли 20:35 и Първо послание до коринтяни 11:23 сл.

За Спасителя свидетелстват и езическите писатели Публий Корнелий Тацит (56-120), Гай Светоний Транквил (70-130), Гай Плиний Млади (61-114) и други. Във връзка с опожаряването на Рим, приписано на християните, пише римският историк Тацит и в това описание той споменава и за Иисус Христос. Тук привеждаме откъс от неговия разказ, в който пряко се говори за Иисус Христос: „За да унищожи тази мълва, Нерон започнал да наказва онези, които народът ненавиждал за гнусните им дела и наричал християни. Това име те получили от Христос, Който през управлението на Тиберий бил осъден на смърт чрез прокуратора Пилат Понтийски; но своевременно потушено, това мерзко суеверие отново избухна вече не само в Юдея, дето то се е появило за първи път, но и в самия Рим, където отвсякъде се събира и въэхвалява всичко ужасно или срамно“. Тацит не е познавал лично живота на Иисус Христос и Неговото учение, но чрез достоверни сведения е бил убеден, че такъв човек е живял сред юдеите.

За Иисус Христос свидетелства и Гай Светоний. Както Тацит, така и той не е изпитвал симпатии към християните, които нарича „хора от новото зловредно суеверие“. На друго място в своето съчинение „Животът на дванадесетте императори“,  той говори за Иисус Христос като подбудител на християните по времето на император Клавдий. Това се случило между 41-ва и 54-та година.

Най-интересното сред относително ранните свидетелства за Иисус Христос ние не намираме у историците, а у римски политически дейци. В писмото си до император Траян от 111 година Плиний Млади пита как да се отнася с християните, чийто брой се увеличавал бързо, а влиянието им сред езичниците нараствало. В писмото се съобщава за Иисус Христос, Когото последователите Му почитали като Бог.

Тримата езически писатели оставят автентични свидетелства за Иисус Христос като действителна историческа личност.

Допринасят ли свидетелствата извън Новия Завет за по-пълно познаване на Богочовека Иисус? Интересува ли ни какво са мислили нехристияните за Спасителя и Неговите последователи?

Повече сведения по този въпрос могат да се почерпят от следните автори: д-р Иван Панчовски. Личността на Иисус Христос, С., 1990; Фредерик Ф. Брюс. Иисус и християнските свидетелства извън Новия Завет. С., 1991; протоиерей Александър Мен. Синът Човешки. С., 2000 и други.

Майката на Иисус Христос

За нас е важно да знаем за кого юдеите са смятали Спасителя, какъв е бил Неговият вид и какво въздействие е оказвал на слушателите Си. Но преди да се спрем на тези въпроси, е необходимо да споменем нещо за Пресвета Богородица.

Животът на Иисус Христос е свързан непосредствено със Света Дева Мария, защото физическата Му природа е плът от плътта ѝ и кост от костите ѝ. Всеки разговор за съвършения човек Иисус Христос ни напомня за Неговата Майка, на която Църквата отдава голяма чест. Макар знанията ни за избраничеството на Светата Дева и смисълът на нейното участие в изкупителното дело на Иисус Христос да са оскъдни, те са достатъчни, за да вярваме в Иисус Христос като в действителен човек, подобен във всичко на нас, освен в греха.

Заради избраничеството на Дева Мария и за майчинството ѝ, както и за нейното застъпничество пред Бога православните християни отдават голяма почит и възлагат надежди на нея.

Предвид обаче текста на св. апостол Павел: „Един е Бог, един е и посредникът между Бога и хората – Иисус Христос като Човек“ (1 Тимотей 2:5), какво е нейното посредничество между хората и Бога? Правилен отговор на този въпрос се съдържа в учението на Православната църква за Пресвета Богородица.

Към тази подтема принадлежат и следните въпроси, на които тук няма да се спираме, а само ги назоваваме: подготвяно ли е човечеството за Иисус Христос чрез пророчества (Песен на песните 4:7; Иеремия 31:22; Софоний 3:14; Битие 3:15 и други), какви са били отношенията между Светата Майка и нейния Син, какво се е случило на срещата на Дева Мария с Елисавета (Лука 1:4) и други.

Лицето на Богочовека Иисус

Иисус Христос се интересувал за кого Го мислили хората, но също желаел да знае какво мислят за Него и учениците Му. Юдеите Го смятали за пророк Илия или за един от пророците, а св. апостол Петър Го изповядал за Син на живия Бог (Матей 16:13-18). Величието на Бога в Иисус Христос и отражението на Божията любов в Неговото лице привличали хората и оказвали върху тях неописуемо въздействие, но също така ги озадачавали, защото образът на Спасителя е непознаваем в Своята дълбочина.

Според св. Ириней Лионски (I век) видът на Иисус Христос не бил нито точно известен, нито установим в пълнота.

Блажени Августин (III-IV век) се измъчвал от невъзможността да познае лицето на Иисус Христос. А познаването на лицето според този църковен писател психологически помага на човека да вникне в характера на Спасителя. В опитите си да познае Богочовека, както и да схване по-дълбоко преданията на своите предшественици, блажени Августин открива важна нравствена истина, а именно: знанието за Иисус Христос (същото се отнася и за вярата в Него) e изцяло зависимо от духовното състояние на човека. Колкото по-благороден е човек, толкова по-дълбоко разбира физическия и духовния Христос. Обратно, бездуховният и безнравствен човек не може да почувства величието на Богочовека.

Относно различнато възприемане на образа на Богочовека Иисус от хората с различно духовно-нравствено състояние Ориген търси аналогии в историята на юдеите, той си спомня за вкуса на небесния хляб, който Бог им изпращал по време на пътуването им през пустинята. Този хляб придобивал вкуса на такава храна, каквато юдеинът желаел да яде.

За възможността за каноничната иконография на Иисус Христос в християнското изкуство, а особено за Неговия образ, който всеки от нас изгражда в себе си, може да се прочете повече в книгата на Иван Панчовски, Най-прекрасният, С., 1992; Дмитрий Мережковский. Иисус Неизвестньiй, Београд, 1935; Филипп Шафф. Иисус Христос чудо истории. Спб, 1996 и други.

Иисус Христос и св. Иоан Кръстител

Духовно-нравственият образ на Иисус Христос става по-разбираем, когато Го сравняваме със св. Иоан Кръстител.

Връзката между Иисусовото и Иоановото дело е очевидна, но това не означава, че християнската традиция не отбелязва различия между двамата. Иисус Христос напуска пустинята, за да обяви учението Си сред хората. Облича се като тях и изглежда като съвременниците Си, а св. Иоан Кръстител се обличал като пророк Илия: „Беше цял в косми, опасан през кръста с кожен пояс“ (4 Царства 1:7, 8). Христовият предтеча бил назорей, който не пиел вино и сикер (Лука 1:15). За въздържанието на Кръстителя говори Сам Иисус Христос, когато се сравнява с него: „Защото дойде Иоан – той нито ядеше, нито пиеше. А казват: Бяс има. Дойде Синът човешки, Той ядеше и пиеше. А казват: Ето човек лаком и винопиец, приятел на митари и грешници“ (Матей 11:18, 19; Лука 7:33, 34).

Иисус Христос постъпва различно с учениците и последователите Си от някои пророци преди него. Той не налага строги аскетични изисквания като извънредни пости в понеделник и четвъртък, както постъпвали „благочестивите“ фарисеи. В същото време Спасителят изпълнява Закона, без да го нарушава.

Христовото дело е продължение на Иоановото, но то е изкупително дело на Месия.

Съвършенството на Иисус Христос

Лично съвършенство се придобива в любовта. Образец на съвършенство е Богочовекът Иисус, Който обича в най-висока степен както Бог Отец, така и хората, за които се въплъщава. За тази любов говори св. евангелист Иоан, а най-изразително е описана любовта на Иисус Христос към Бога в следния текст: „Аз живея чрез Отец“ (Иоан 6:57). Тук се разкрива изключителността на Иисус Христос, още по-ярко проявена в Първосвещеническата Му молитва (Иоан 17:6-26), където се долавя и послушанието на Богочовека към Бога и готовността Му да изпълни мисията Си на земята.

В Евангелието са описани много прояви на любовта на Иисус Христос към хората: изцелявания на слепи, хроми и прокажени, неосъждане на грешници, готовност да прощава вината на покаялия се. Животът на Спасителя до кръстната Му смърт е изпълнен с любов към хората: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните“ (Матей 9:12) – тази максима е живецът на спасителното Му учение. Разбира се, връх на съвършенството в любовта е разпятието: „Няма любов по-голяма от тази, човек да отдаде живота си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Съвършенството на саможертвената любов, проявена на кръста, включва всички Христови съвършенства: съвършенство в творчеството, съвършенство в свободата, съвършенство в отговорността и съвършенство в мъдростта. На кръста Христовото богочовечество придобива пълнота, защото там се проявява съвкупността от съвършенства и защото през вековете след Иисус Христос изграждането на „новия човек“ не изключва кръста като върховен подвиг на любовта.

Изпълняването на Божията воля е човешко творчество. Любовта в творчеството е толкова по-съвършена, колкото по-свободно се твори. Едва ли можем да си представим по-силна изява на свободата от тази на Голгота, когато Спасителят изпълнява волята на Бога.

Колкото по-силен е контролът на човека върху страстите му, толкова по-съвършени са проявите на любовта му. Лошите страсти пречат на любовта. Неизвършването на зло е следващата степен, другият връх в живота на човека, но истинският връх е свободата на избор за служение. Служението чрез кръстна смърт е съвършен свободен избор на Богочовека Иисус Христос, в Когото вярваме.

Маркираните тук идеи може да бъдат обогатени чрез Евангелието от Иоан 5-та, 6-та, 8-ма, 10-та глава, Първосвещеническата молитва, 17-та глава, книгата на св. Иоан Кронщадтский. Моя жизнь во Христе. Спб, 2001 и на митрополит Антоний (Блюм). Человек перед Богом. М., 1995 и други.

Иисус Христос и етиката на глобализиращото се общество

Тъй като в този очерк (както в цялата книжка) се очертават само насоки за подготовка, без да се предлагат завършени тематични единици, ще се ограничим само с някои аспекти, характерни за преобразяващото хората Христово учение, което ще бъде изучавано по-задълбочено по време на редовния курс на обучение.

Християнски и нехристиянски богослови твърдят, че в света няма да настъпи мир, докато не се помирят религиите помежду си. Те предлагат етика на глобализиращото се общество, която, както те се надяват, би могла да сближи представителите на различни религии. Ханс Кюнг и негови колеги формулират четири принципа на етиката на глобализма:

– изграждане на култура, въз основа на която животът на човека да се приема за най-голяма ценност, а насилието да се осъжда като зло;

– създаване на солидарност между хората и справедлив икономически ред;

– формиране на култура на търпимост, основана на справедливи отношения;

– създаване на равноправие между мъжете и жените.

Тези принципи са много съществени, а изпълнението им е важна задача за човечеството. Но може би е по-добре да се изградят предварително нравствени предпоставки за обсъждане на тревожните въпроси, а след това да се формулират принципите.

Във връзка с етиката на глобализма възникват още две затруднения. Вярно е, че религиите се стремят към повече добро в този свят. Но между религиите съществуват доктринални и нравствени различия. Това е първото затруднение. Второто е по-сериозно. Мнозина смятат, че създаването на етика на глобализма трябва да се ръководи от гражданските власти и международни институции, а не от религиите. За съжаление през следващите години едва ли ще се създаде Религиозна организация на обединените нации.

Всъщност всяка религия е длъжна да използва своите ресурси за установяване на приятелски отношения между хората. Не се съмняваме, че религиите са важен фактор в социалния живот на много региони, където се водят войни. Можем да припомним Северна Ирландия, Ливан, Израел, Сърбия и други.

Тези въпроси не са леки за разрешаване, но не са неразрешими, ако бъдат възприети универсалните ценности, чрез които да променим както своя живот, така и живота на другите. Необходимо е да разберем учението на Иисус Христос за Божието царство – това е отправната точка  за развиване на етика на глобализма. Чрез Христовата Проповед на планината и изпълнението на двете най-големи заповеди – да обичаме Бога и ближния си, животът на хората би се променил. Тогава зададените по-горе принципи ще бъдат изпълнени предварително.

За Царството Божие пише професор Ганчо Пашев в своята студия „Царството Божие“(Строителната сила на учението на Иисус Христос за Царството Божие), ГСУ (БФ), Т. XIII, 1936.

Иисус Христос и духът на третото хилядолетие

Тук този въпрос ще бъде засегнат накратко. Ако през следващите десетилетия човечеството се интегрира с помощта на религиите, в този процес централно място ще заема Богочовекът Иисус и Неговото учение, защото Той е действителна историческа личност, Богочовек и основател на единствената богооткровена религия.

Във връзка с тези християнски истини можем да размислим върху:

– Християнската вяра на човека зависи ли от мястото на Иисус Христос в историята и от разбирането за Неговата личност?

– Защо се стремим към Божието царство – защото Бог ни е необходим или заради нещо друго? Необходимостта ли е основният мотив да вярваме?

– Известно е, че здравите нямат нужда от лекар. Затова към Бога само грешници ли се обръщат, само тях ли Спасителят призовава към покаяние (Марк 2:17)?

– Възможно ли е стремежът ни към Божието царство да възникне, когато сме изчерпили своите сили за самостоятелен живот и нямаме друг път, освен да се върнем в бащиния си дом, както постъпи блрудният син (Лука 15:11-32) или е възможен и друг мотив? Можем да потърсим отговор и в евангелския разказ за излекуването на жената с кръвотечение (Марк 5:25-34). Дали нейната постъпка е плод на голяма вяра, или е начало на вярата? Може ли такава вяра да има и нехристиянин, има ли примери в Евангелието (Лука 7:1-10; Матей 15:21-28)? Вярата е вродено състояние на хората. Иисус Христос е бил убеден, че всеки човек се стреми към Бога по свой начин, защото е битийно свързан с Него.

Иисус Христос е предаден на смърт. Той възкръсва и се възнася при Бог Отец. Разказите за раждането на Богочовека, обществения Му живот и страданията Му изграждат Неговата история. Но Спасителят не е само история, Той е живот, Той е сред нас и ние общуваме с Него. Вярата в Богочовека ни променя, променя и разбирането ни за света. Промяната, към която се стремим, изисква обаче да Му принадлежим.

______________________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.59-69. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Димитър Киров и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-60T

Раждането на Иисус Христос и смъртта на Ирод Велики*

Публикувано на от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Евангелист Матей изрично съобщава, че раждането на Иисус Христос станало през времето на цар Ирод: „А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Иерусалим“ (Матей 2:1). Разказа си относно предсказанието за раждането на св. Иоан Предтеча евангелист Лука също така започва с думите: „В дните на Ирода, цар иудейски“ (Лука 1:5). Следователно terminus ad quet (краен предел, граница, до която може да се достигне) за раждането на Иисус Христос бил преди смъртта на Ирод Велики.

Според Иосиф Флавий (Юдейски древности ХІV, 389) Ирод Велики получил царската власт от Антоний и Октавиан „в 184-тата Олимпиада, когато консули били Гней Домиций Калвин за втори път и Гай Азиний Полион“. Консулската дата Calvino et Pollione отговаря на 40-та година преди Рождество Христово. Четвъртата година на 184-тата Олимпиада приключила на 30 юни 40-та година преди Рождество Христово. На друго място обаче Иосиф Флавий отбелязва, че Ирод не бил тръгнал за Рим преди настъпването на зимата (Юдейски древности ХІV, 367). В такъв случай датата е била в първата година на 185-тата Олимпиада. Следователно Ирод Велики е бил провъзгласен за цар (de jure) в края на 40-та година преди Рождество Христово.

Освен това Иосиф Флавий (Юдейски древности ХІV, 487) свидетелства, че с помощта на римската армия Ирод Велики превзел Иерусалим и едва тогава всъщност започнало неговото царуване там, след като бил убит съперникът му за престола – царят на Партия Антигон „в 185-та Олимпиада, през време на консулството в Рим на Марк Агрипа и Каниний Гал“.

Консулската дата Agrippa et Gallo съответства на 37-ма година преди Рождество Христово. Четвъртата година на 185-тата Олимпиада продължила от 1 юли 37-ма година до 30 юни 36-та година преди Рождество Христово и градът по всяка вероятност бил превзет през лятото или есента.

Дион Касий (49, 22-23) поставя събитието в консулството на Клавдий и Норбат (които в неговия списък на консулите били преди Агрипа и Гал), тоест в 38-ма година преди Рождество Христово. Той обаче не е така прецизен както Иосиф Флавий в своите сведения поради следните причини:

Първо, Ирод Велики не е могъл да получи войски преди есента на 38-ма година преди Рождество Христово, а едва след като Антоний превзел Самосата (Юдейски древности ХІV, 439-447; срв. Плутарх, 34, 2-4). При това Иосиф Флавий пояснява, че след като римските войски пристигнали, зимата настъпила преди последното щурмуване на града (Юдейски древности ХІV, 453, 461, 465, 473), което в такъв случай не би могло да бъде преди 37-ма година преди Рождество Христово.

Второ, Иосиф Флавий споменава, че последната обсада на града била в третата година след провъзгласяването на Ирод за цар (всъщност това се случило около две години и половина след Иродовото провъзгласяване за цар в края на 40-та година преди Рождество Христово, защото обсадата започнала през пролетта на 37-ма година преди Рождество Христово (Юдейски древности ХІV, 465). Следователно Иерусалим не би могло да е превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово. Така че Ирод Велики станал цар de facto през лятото или есента на 37-ма година преди Рождество Христово.

По-нататък Иосиф Флавий съобщава, че Ирод Велики умрял „след като царувал 34 години, пресмятани от датата, когато убил Антигон, поел управлението на държавата, и 37 години от датата, когато бил провъзгласен за цар от римляните“ (Юдейски древности ХVІІ, 191; Юдейската война, 1, 665). От тези два възможни начални момента и предвид продължителността на Иродовите царски години (съответно 37 и 34) би могло да се направи изводът, че датата на Иродовата смърт е била 4-та година преди Рождество Христово.

В разказа си Иосиф Флавий (Юдейски древности ХVІІ, 167) споменава за лунно затъмнение, което настъпило малко преди смъртта на Ирод: „И същата тази нощ имаше лунно затъмнение„. Споменат е също така и „празник Безквасници, който юдеите наричат Пасха“ (Юдейската война ІІ, 10; Юдейски древности ХVІІ, 213), който се случил скоро след Иродовата смърт. Бележката за Пасхата насочва вниманието към пролетта. В 4-та година преди Рождество Христово месец нисан (март-април) започвал на 29 март и съответно 14 нисан=11 април. Що се отнася до затъмнението, това е единственото лунно или слънчево затъмнение, споменато от Иосиф Флавий в неговите съчинения. Само през нощта на 12 срещу 13 март 4-та година преди Рождество Христово е имало лунно затъмнение и подобно явление не е наблюдавано нито през 3-та година, нито през 2-ра година преди Рождество Христово. Следователно смъртта на Ирод Велики се случила между 12 март и 11 април 4-та година преди Рождество Христово. В светлината на тази дата и свидетелствата на евангелистите Матей (2:1) и Лука (1:5) би могло да се заключи, че раждането на Иисус Христос не е било по-късно от пролетта на 4-та година преди началото на християнската ера.

Евангелист Матей разказва, че още приживе на Ирод Велики мъдреци дошли от Изток „и казваха: де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“ (2:2). Когато мъдреците влезли в къщата, където се било подслонило светòто семейство, те намерили Младенеца Иисус и майка Му Пресвета Дева Мария (Матей 2:11). Тук в гръцкия текст е употребена думата „то педион„, която означава „детенце, малко дете„. Би могло следователно да се приеме, че раждането на Иисус Христос, посещението на мъдреците и смъртта на Ирод Велики се случили в много близка последователност и в съгласие с това съображение раждането на Иисус Христос може да се постави през зимата на 5/4-та година преди началото на християнската ера. Св. Юстин Мъченик (Разговор с Трифон Юдеина, 88) изглежда подкрепя тази идея, когато казва, че „мъдреците от Арабия, които скоро след като Младенецът се родил, дошли да Му се поклонят“.

От друга страна обаче в Евангелието от Матей (2:16) се казва, че щом Ирод Велики се видял измамен от мъдреците (тъй като те не се завърнали, за да му съобщят точното място, където се бил родил Младенецът Иисус), той заповядал да бъдат избити всички малки деца от две години  надолу във Витлеем и пределите му. Относно вероятността Ирод Велики да е извършил такова жестоко престъпление Stewart Perowne отбелязва:

„Че Ирод Велики, в ужасната физическа и психическа разруха, в която бил изпаднал, и в тази атмосфера на пламенен месианизъм, е издал заповед да бъдат избити младенците във Витлеем, е в пълно съзвучие с всичко, което знаем за него. Витлеем бил само на няколко мили разстояние от неговия дворец-крепост Иродион, там най-малко отвсякъде другаде е могло да бъде толерирано някакво гибелно явление. Този чудовищен акт съвсем не бил чужд на тогавашното общество. В езическата древност животът на новороденото дете бил в ръцете на баща му или държавата. Както посочва Abel, няколко месеца преди раждането на Август, след като по чудесен начин било предсказано раждането на цар на римския народ, изплашеният сенат издал указ нито едно от децата, родени през тази година, да не бъде пощадено. По-късно Нерон, страхувайки се от последствията след появата на комета, наредил да бъдат екзекутирани всички видни аристократи в Рим. Техните деца били изгонени от града и умрели от глад и болести“.

Що се отнася до влиянието на свидетелството в Матей 2:16 върху датата на Рождество Христово, би могло да се предположи, че думите на мъдреците накарали Ирод да допусне, че Иисус Христос е бил вече на около две години, тоест че се е родил преди около две години. А един двугодишен период преди 4-та година преди Рождество Христово би изместил датата на Рождество Христово до пета или 6-та година преди началото на християнската ера.

Някои древни християнски писатели поддържали мнението, че мъдреците дошли, когато Иисус бил на две години. В един пасаж, който се среща както у Ориген, така и у Евсевий Кесарийски се казва, че Иисус бил на две години, когато мъдреците дошли и когато Той бил заведен в Египет, че Той останал в Египет две години и бил на четири години, когато се завърнал оттам, и че завръщането било в първата година на Архелай и 45-та година на Август. Тъй като Ориген поставя раждането на Иисус Христос в 41-ва година на Август (=3-та година преди Рождество Христово), то 45-та година на Август би била 2/3-та година след Рождество Христово.

Според евангелист Матей (2:19, 22) обаче завръщането на светòто семейство от Египет станало след смъртта на Ирод Велики и възцаряването на Архелай, тоест през пролетта на 4-та година преди Рождество Христово или по-късно. В „Панарион“ (51,10,1) св. Епифаний Кипърски пък приравнява 42-ра година на Август, в която той поставя раждането на Иисус Христос, с 33-та година на Ирод. Тези две сведения обаче са неточни от гледна точка на хронологията на Иродовото царуване, но и двете свидетелстват за факта, че раждането на Иисус Христос следва да бъде поставено в рамките на това царуване.

Следователно, въз основа както на евангелските свидетелства, така и на сведенията в древнохристиянското предание, може с основание да се заключи, че Иисус Христос се е родил в рамките на година или две преди смъртта на Ирод Велики. Така че една дата за Рождество Христово през зимата на 5/4-та година преди началото на християнската ера изглежда твърде вероятна.

_____________________________________

*Източник http://bg-patriarshia.bg (из „Църковен вестник“, бр. 51/1994 година). Понастоящем, декември 2012, авторът на статията е професор д-р.

Изображение: авторът Емил Трайчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3aQ

4. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Протестантството не е могло да бъде възхитено от прекаленостите в римокатолическия култ към Мария, изразяващи се между другото в това – да се приписва на светата Дева едва ли не по-голямо милосърдие отколкото на Самия Бог, нещо забелязвано в книгата на римокатолическия светец Алфонс Лигуори († 1787), провъзгласен за отец и учител на Римокатолическата църква. В своята книга „Glorie di Maria“, той между другото казва: „Често ние биваме по-скоро чути и запазени, когато прибягваме към Мария и призоваваме нейното име, отколкото ако бихме призовали името на Иисуса, нашия Изкупител. На заповедта на Девата се подчинява всичко, даже и Бог“, или в оригинал: „Imperio Virginis omnis famulantur, etiam Deus“.

Протестантството не е могло да се съгласи с неправилното римокатолическо молитвено благочестие, което е предписвало на служещите си с броеницата, съдържаща 166 зърна, да казват 1 път Символа на вярата, 15 пъти Отче наш и 150 пъти Ave Maria, с което чрез иначе прекрасната сама по себе си Богородична молитва се изтласквала най-важната от всички молитви – Господнята молитва на заден план.

Протестантството не е могло да не полемизира с римокатоличеството, когато виждало как римокатолически богослови като Освалд, епископ Малу и др. са си позволявали да представят св. Дева Мария като реално и телесно присъстваща в св. Причастие заедно с Христа и приемана наред с Него от причащаващите се. Протестантството не е могло да не вижда ерес в приписването на св. Дева Мария божествени функции, като възкресяването на мъртвите при Второто пришествие, мисъл, прокарвана в римокатолическия църковен химн „О, felix puerpera“. Римокатолическите богослови, които не знаели мярка в почитането на св. Дева Мария и не следвали умереността на своите дори собствени светци като Бернар Клервоски, който в изобличение на неправилните увлечения предвидливо разяснявал, че прославянето на Небесната царица изисква особено разбиране и знание, са допринесли твърде много за изпадането на протестантите в противоположната крайност – да свеждат майката Божия до степента на най-обикновена жена и дотам, да загубят благоговейното отношение към нея, че да тълкуват предумишлено и тенденциозно в неин ущърб някои имащи съвсем друг смисъл стихове от Св. Писание, напр. Лука 2:7; 11:27-28, и да не зачитат като задължителни за себе си някои места, като онова силно боговдъхновено пророчество, дето тя сама по внушение свише предсказва своята слава в бъдещите векове с думите: „Ето, отсега ще ме ублажават всички родове“ (Лука 1:48).

Като пример на такова крайно отрицателно и съвсем тенденциозно отношение към св. Богородица, продиктувало предумишлено изопачаване на превода, може да служи Лука 11:27-28, където се говори, как една жена от народа, слушайки дивните речи на Иисуса Христа, Му казала „Блажена утробата, която те е носила и гърдите, от които си сукал“, на което Спасителят, не отричайки онова, което тя твърдяла, отговорил: „Да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят“. На мястото на това „да“ в гръцкия оригинал стои съюзът „менун“, който съюз според обяснението на големия елинист М. А. Bailly значи „без съмнение (при отговори, когато този, който отговаря, се съгласява с твърдението на събеседника си)“. И най-добре би било разглежданият текст да се преведе така: „Разбира се, блажени са, които слушат Словото Божие и го пазят“, с което Христос явно включил в числото на блажените изпълнители на Словото Божие Своята майка. А ето че в един български протестантски превод на Новия Завет този съюз „да“, „разбира се“ е предаден съвсем неточно и тенденциозно със следната фраза: „По-добре кажи: блажени ония, които слушат Божието слово и го пазят“, с което е прокарана тенденцията да бъде изключена св. Богородица от числото на блажените изпълнители на Словото Божие. По-голямо пренебрежение към нея от това едва ли може да има (Нови Завет на нашия Господ Исус Христос, издание на Американско библейско дружество Ню-Йорк и Лондон, придворна печатница, С., 1940, стр. 77; издава и Верен, С., 1994 – б. а. на блога).

Не е правилно нито протестантското схващане, според което св. Дева Мария, след като послужила на тайната на нашето изкупление, е загубила своето значение до там, че изчезнала между появилите се около Христа нови сияйни образи и светли имена, нито римокатолическото твърде пресилено поставяне св. Богородица на равно ниво с Христа, или понякога с оглед на милосърдието й даже и по-високо от Него. Срещу протестантските богослови, оспорващи напълно законното приложение към майката на Иисуса наименованието Богородица, ние изтъкваме, че тя тъкмо в Словото Божие е наречена така (Лука 1:43), и че трябва да се откажем от вярата си в Христа като Богочовек, за да не признаваме майка Му за Богородица. Срещу протестантския възглед, че св. Дева Мария не е приснодева и не може да има никакви предимства в Църквата като най-близка до Христа или като ходатайка за вярващите и че не следва тя да бъде тачена, св. Православие възразява:

1. Не може без скъсване с елементарната логика на нещата да се допусне, че св. Дева Мария, след като е станала изключително чист съсъд на Божията благодат и е приела пълнотата на Св. Дух в себе си, като майка на Господа се е отдала, живеейки под един покрив с Иисуса, на съпружески живот, нарушавайки обета на своето девство, когато хиляди обикновени девойки и младежи след нея, прославили се като преподобни отци и майки, нямащи пълнотата на получената от нея благодат, са осъществили идеала на девството в такава висока степен, че са постигнали равноангелна чистота.

2. Не може без дълбоко провинение пред Божественото откровение (Лука 1:48) да не бъде високо тачена и обсипвана с всяка похвала като пречиста и преблагословена онази, която е била удостоена да получи чрез Ангела-благовестник най-високи небесни признания за своята добродетелност (Лука 1:28-33) и която е била удостоена с великата и изключителна чест да носи в утробата си Невместимия Бог, Спасителя на света.

3. Не може, без да се извърши греха на непослушание към Светия Дух, скрития Автор на Божествените Писания, да се отмине с пренебрежение фактът на дивното Божие благоволение към светата Дева от Назарет, избрана още във вечността да стане онази тайнствена стълбица, издигаща се от земята до небето (Бит. 28:12), по която е слязъл Емануил (Ис. 7:14), въплътилият се Бог сред човеците, за да ги спаси от греховете им.

4. Не може без скъсване с Църквата Божия като стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15) и като непоклатна продължителка на Божието спасително дело на земята до свършека на вековете (Мат. 16:18), да не се признае великата роля на св. Богородица в делото на нашето спасение и естественото й, породено от нейното богомайчинство и от високодобродетелния й живот, качество на ходатайка пред нейния Божествен Син за вярващите в Него (Иоан 14:12-14; 15:7), както и правото ѝ, предсказано от самата нея, да бъде през вековете ублажавана от всички родове (Лука 1:48).

Срещу неоснователните пък преувеличавания на римокатолическото благочестие св. Православие казва решително, че не е оправдано да се издига св. Богородица в сферите на божествеността, да й се приписват непорочно зачатие и пълна лична безгрешност и да се нарича тя „съизкупителка“ и дори направо „изкупителка на света“, както постъпва например Миланския францисканец Бернардиус де Бустис (+ ок. 1500 ), който в своя сборник от проповеди, посветени на св. Дева Мария (Mariale), в 63-та последна проповед се обръща към нея така: „O, redemptrix universi!“ – О, изкупителко на универзума!“

Божественото откровение, което изобличава протестантите в непослушание към Божиите внушения, възвестени в Евангелието и изискващи дълбоко благоговение пред майката Божия, изобличава и римокатоличеството в своеволия и прекалености, водещи към грубо отстъпление от истината. Не на първо място съображения на разума, а преди всичко Божественото откровение ни възпира да приписваме на св. Богородица божествени качества и функции, които принадлежат единствено на Богочовека, като например качеството на пълна безгрешност и функцията на изкупление на човешкия род, или на възкресяване на мъртвите при Второто пришествие. Кой от човеците може да претендира за безгрешност? „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8), казва любимият Христов ученик, другият син на св. Богородица, адоптираният.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „5.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_______________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g

„Етиката на Мохамед“ – продължение 10*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Клара Стаматова

Мюсюлманският мъченик за вярата, наречен „шахид”, който, не само засвидетелства своята прина длежност към исляма, но и запеча та с кръвта си тази привързаност, също ще бъде в рая. Към числото на мъчениците се включват и мюсюл маните, които са починали по време на изпълняването на хадж (арабски „поклонение”)[182].

Безспорно раят е вечен; веднъж влязъл в него, човек не трябва да се страхува, че ще бъде прогонен: „Не ще ги засегне там умора и не ще бъдат оттам изведени”[183].

Независимо, че ислямската материално-чувствена картина на рая – толкова различна от християнската – е тълкувана и оправдавана с най-различни алегории, тя дълбоко прониква в съзнанието на мюсюлманите като сигурна награда за тяхната принадлежност към Мохамедовата вяра.

От накратко изложеното дотук ислямско есхатологично учение разбираме, че то се изгражда чрез представите за два противоположни свята: на райските градини и на огнения ад. Спецификата в природата на Арабския полуостров намира отражение в тези представи: „всички негативни черти на заобикалящата среда и климата са мултиплицирани във визията на ада, а тяхната противоположност е намерила израз във виртуалните измерения на рая”[184]. Основният подход, използван в Корана – страхът от мъченията в ада и обещаните наслади в рая, е съществена характеристика на ислямското есхатологично учение. Наред с посочената харастеристика се откриват заемки от християнството и юдаизма. Като цяло Коранът притежава добре изградено учение за ада, в което елементи от близкоизточните митологии се съчетават с еврейски и християнски вярвания[185], но за разлика от християнската представа за ада, в Корана никъде не се споменава за мъката на човека поради отдалечеността му от Бога. Хедонистичният характер на описанието на рая пък е напълно противоположен на християнското разбиране, според което Царството небесно е състояние на човешкия дух, приближаващ се към Бога, а не компенсация чрез физически удоволствия за преживени земни страдания: „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Римляни 14:17). Според християнството тялото на възкръсналия човек няма да бъде като сегашното – грубо и страстно; то няма да изпитва необходимост от храна, облекло и наслади, то ще бъде духовно: „сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно…” (1 Коринтяни 15:44). Намирайки се в близко общение с Бога, праведните ще бъдат с ум, който се стреми към истината, с воля, която търси доброто и със сърце, жадуващо за светлина. За блаженството в рая Сам Иисус Христос казва, че „праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Матей 13:43).

Идеята за царството Божие заема изключително и централно място в учението на Спасителя. То се явява не само като теоретична обосновка, но и като практическо прилагане на новия спасителен живот на човечеството. В проповедта на планината Иисус Христос полага духовните основи на живота, на възродената човешка личност. Това е царството Божие, което и по обсег, и по съдържание е безпределно, всеобхватно и непреходно. Същността му е в изпълнението на Божията воля и на земята, и на небето, а духовността му е подчертана от Спасителя чрез отговора, който Той дава на запитването на фарисеите, кога ще дойде царството Божие: „… царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже, ето, царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:20-21). Иисус Христос неведнъж казва, че царството небесно не идва даром, а след усилия и труд, след праведен живот. Пътят към него е тесен и мъчно достъпен, поради което и малцина го намират. И още, то прилича на мрежа, хвърлена в морето и хванала всякакви риби, събират добрите в съдове, а лошите изхвърлят вън, тъй ще бъде при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отлъчат злите измежду праведните (Матей 13:47-48).

Това е напълно нова представа за Божието царство и неговото преживяване, но да не забравяме, че и най-дълбокото му преживяване все още не е пълно, защото не е дошло съответното време. В действителност Божието царство е изобразено много точно чрез живота и възкресението на Спасителя. Христовото възкресение и възнесение би трябвало напълно да ни удовлетворяват, когато се опитваме да проникваме по-дълбоко в есхатологическите тайни. „Но ето, Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък. Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:20-22). Христовата заслуга за нашия есхатологичен процес е двойна – Той е нашият Изкупител, но също и образец за следване.

Разбираемо е, че центърът на есхатологията е Иисус Христос, но и изпълнението на есхатологичните дела ще бъде ръководено от Него, или в бъдеще всичко ще става чрез Спасителя и нищо не може да се постигне без Него.

За нас, християните, вярата в задгробния живот поради нейната религиозно-нравствена същност е непрекъснат волеви стремеж да извършваме добри дела и да живеем съобразно с евангелските норми. Вярата в безсмъртието не само утвърждава нравствената ни свобода и ни превръща в Христови последователи, но и обуславя характера на мотивите за нашето поведение и смисъла на доброто, което извършваме, но заради самото добро, заради Бога, а не поради нещо друго. Вечността при Бога е наша цел – нали Сам Бог ни сътвори за безсмъртие и ни призова към съвършенство. Ние вярваме, че „ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7).

Напълно естествено е есхатологията на Православната църква да бъде дълбоко етизирана, защото учението, чрез което тя се изразява, се практикува във всекидневния живот. Тази вяра мотивира поведението на християнина, определя неговото отношение към ближните и осмисля живота му. Затова в Православието есхатологията придобива дълбоки нравствени измерения и представлява важен дял от нравственото богословие[186]. Благодарение на своята богообразност и на личния си религиозен опит, изграден върху евангелското учение, християнинът познава идеята за безсмъртието и я прилага като възпитателен нравствен фактор.

Направеният паралел между християнството и исляма подкрепя нашето разбиране, че нравствената висота на есхатологичните представи се определя от нравствения характер на съответната религия.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „Етиката на Мохамед“ – продължение 11″, който трябва да се активира).

_____________________________

*Публикувано в Годишник на СУ, Богословски факултет, том 6, нова серия, С., 2008, с. 209-262. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[182]. Повече у Денни, Фр., Ислам и мусульманская община. – В: Религиозные традиции мира, т. ІІ, С., 1996, с. 89.

[183]. Коран 15:48.

[184]. Михайлов, Д., Ранният ислям, С., 1999, с. 81.

[185]. Повече у Миноа, Ж., История на ада, Враца, 1999, с. 67-70; Васильев, Л. С., История религий Востока (религиозно-культурные традиции и общество), М., 1983, с. 125.

[186]. Повече у Панчовски, Ив., Въведение в нравственото богословие, С., 1958, с. 333-370.

Изображение: авторът д-р Клара Стаматова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-m