Свещеник Стоян Чиликов

Библейски аспекти на свидетелството за вярата

Цялата библейска история на Църквата ни прави свидетели на изповядването на вярата и живота според нея. В Стария Завет харизматични личности като пророците, царете, съдиите изповядват вярата в единия Бог и въпреки множеството изпитания водят народа Божи към познаване на Бога. Основните трудности на избрания народ в Стария Завет са свързани преди всичко с опазването на вярата поради влиянието на религиите на съседните народи. Св. пророк Илия плаче, че не са останали пророци Господни и няма кой да изповядва вярата в единия Бог[1]. Св. пророк Моисей, който превежда израилския народ през множество препятствия и го извежда от Египет, пламва в свещен гняв поради богоотстъпничеството на народа и преклонението пред златния телец и чупи скрижалите на завета, дадени му от Бог на планината[2].  Св. пророк Даниил и тримата отроци отказват да се поклонят на истукана и да не се молят на Бога, поради което Даниил е хвърлен в ямата с лъвове[3], а тримата отроци в горящата огнена пещ[4]. Всички тези свещени мъже изповядват вярата в единия Бог и заради нея са готови да умрат. Както става с последния от пророците на Стария Завет – св. Иоан Кръстител, главата му е отсечена заради отстояването на истините на вярата[5].

В Новия Завет пример за вярата е преди всичко Въплътилото се Слово. Господ Иисус Христос учи на вярата, възпитава във вярата, изгражда вярата у дванайсетте апостоли, у седемдесетте апостоли и у народа, с който общува. Целият живот, смърт, възкресение и възнесение на Господ Иисус Христос са основни събития от Божия промисъл за спасението на човека и света. След Възкресението и Възнесението на Христос и основаването на Църквата ранните християнски общности изповядват вярата във възкръсналия Христос. Св. апостол Павел не само защитава вярата – той благовествува и изповядва вярата, защото е видял възкръсналия Христос. Същото се отнася и за св. апостол Петър, св. апостол Иоан Богослов и останалите апостоли. В Новия Завет може да се говори по-скоро за изповядване на вярата и живот във възкръсналия Христос, което е най-доброто свидетелство за присъствието на Бога у верните. Ранната Църква през първите три века е Църква на мъчениците, които изповядват и прославят Христос със смъртта си. Заедно с това в Новия Завет има немалко текстове, които са във връзка със защитата на вярата от ранните ереси и нехристиянския начин на живот.

Заедно със свидетелството на вярата през този период се появява богословието на апологетите – църковни писатели от II-ри и III-ти век, които с живота и съчиненията си защитават учението и истините на християнската вяра. Богословието на апологетите има две главни цели: от една страна, да защити християнската вероизповед и да предпази християните от безкрайните мъчения и убийства, на които са подложени, а от друга, да обясни на римската власт и на невярващия народ какво представлява християнството, защото то е непознато за тогавашния римски свят. Съчиненията на християнските апологети свидетелстват, че през този период Църквата не само свидетелства за вярата, но и защитава вярата.

След Медиоланския едикт на св. Константин Велики (313 година) и последвалия мир за Църквата, в нейния живот започва нов етап, който е съпроводен от две важни явления: на първо място са ересите, които Църквата оборва, за да съхрани чистотата на учението; на второ място е появата на монашеско-аскетичното движение като резултат от започналата секуларизация на Църквата. Константиновият мир донася възможност Църквата да се обърне към себе си и да може извън периода на гоненията да се развива във всяко едно отношение: верово – с изкристализирането на догмите, евангелски – с възможността да се християнизира населението в цялата икумена (в цялата империя) и да се положи началото на нова епоха, нова цивилизация с нова култура въз основата на християнския мироглед.

Заедно с това Църквата трябва да съжителства с държавата, в резултат на което през вековете се появява изпадането в една от двете крайности: цезаропапизъм на Изток и папоцезаризъм на Запад. Симфонията между Църква и държава, за която радее св. Юстиниан Велики и която се опитва да узакони още със своята пета новела, реално е неизпълнима в по-голямата част от съществуването на Църквата. По-скоро зависимостта на Църквата от държавата я институционализира и постепенно процесът на секуларизация става все по-силен, като с вековете се превръща в не по-малка опасност за Църквата от ересите. Изопачаването на християнските истини на вярата и сгрешените верови учения отделят части от църковното тяло, но секуларизацията обхваща самото църковно тяло – клир и миряни. Сама по себе си симфонията между Църква и държава е напълно възможна, но трудно изпълнима. От една страна, християните са изправени пред опасността да се изолират от останалите в империята, а от друга – да се промени начинът им на живот, за което предупреждава св. апостол Павел, като казва, че „малко квас заквася цялото тесто[6]“. Затова в периода на гоненията на Църквата Тертулиан предпазва от каквото и да е влияние на езичеството върху християнството, като пише: „Какво общо има наистина между Атина и Иерусалим? Какво съгласие има между Академията и Църквата, между еретици и християни? Нашето учение е възникнало от „двора на Соломон“, който е учил, че Бог трябва да се търси със сърдечна простота“ (Премъдрост Соломонова 1:1)[7].

Секуларизация на Църквата

Секуларизмът се разбира по два начина. На първо място това е учение, което възниква на Запад като реакция на папоцезаризма. То лансира идеята за независимо от религията управление на държавата – институционално, политически, икономически. За пръв път го употребява известният със своите атеистични убеждения англичанин Джордж Джейкъб Холиоук (1817-1852) в началото на XIX-ти век. Второто значение на секуларизма не е като отделяне, а като проникване на духа на този свят в духа на Църквата, в нейния начин на живот, в цялото нейно многообразие, в нейните функции. Христос казва на Своите ученици, че са мразени именно защото не са от този свят, който лежи в зло: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но аз ви избрах от света, затова светът ви мрази[8]“. Затова ранната Църква, преди официализирането на християнството и последвалите зависимости от държавата, живее в света като „не от този свят“. В Посланието до Диогнет църковният автор определя така християните: „обитавайки градове – и елински, и варварски, както на всеки се е случило, и следвайки местните нрави на обичане и поведение също и в останалия живот, те показват по чуден и наистина странен начин състоянието на своята държава (небесното отечество – б. а.) […] В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани на небесата. Подчиняват се на определени закони, но в личния си живот побеждават законите[9]“. Така древните християни са прилагали на дело думите на Господ Иисус Христос: „отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу“[10].

В историята на Църквата секуларизацията е повлияла и влияе върху начина на живот на християните: клира и народа, богослужението, културата, изкуството, богословието, традицията на Църквата. Тук по-подробно ще се спра само върху двете най-уязвими жертви на секуларизацията: богословието, което трябва да възпитава в Христос, и секуларизиращият се етос на православните християни.

Прочетете още „Защита на вярата или свидетелство за вярата. Секуларизацията на Църквата*“ →

Ангел Карадаков

Биографични данни

Неврокопският митрополит Борис  се ражда на Димитровден през 1888 година в село Гявато, Битолско. Живее скромно и бедно с родителите си. „Времето, в което Вангел Симов растеше като дете, юноша и младеж, бе пълно с опасности и страдания за македонското население“, казва за него духовният му син и впоследствие Български патриарх Кирил[1]. Основното си образование получава в родното си село, а след това завършва Одринската гимназия[2].

За напредъка на българското църковно дело в Македония Екзархията открива духовна семинария в Цариград, „в която се възпитават бъдещите църковни служители на македонското население“.

През 1910 година Вангел Разумов (светското име на митрополит Борис) завършва Цариградската духовна семинария[3], като в паметно слово за него патриарх Кирил допълва, че Вангел Симов растял „под обаянието на екзарх Йосиф“. Именно в духовното училище бъдещият митрополит Борис се оформя като идеалист, вдъхновяван от възторжените блянове на Македония, като интелектуален тип, за когото проблемите на живота през целия му  живот ще получават  по-висш духовен и разумен смисъл.

Същата тази 1910 година се оказва преломна в живота на бъдещия митрополит. Той бива постриган в монашество от Неврокопския митрополит Иларион в желязната църква „Св. Стефан”[4]. И както сам екзарх Йосиф отбелязва в своя дневник: „Вангел Симов се съгласи да стане монах“[5]. За една година той работи като  чиновник и дякон в екзархийския параклис[6]. През 1911 година заминава за Черновиц, където завършва Богословския факултет през 1914 година. Патриарх Кирил отбелязва, че йеродякон Борис бил изпратен с други възпитаници на Цариградската духовна семинария в Черновиц[7], за да завършат тамошния богословски факултет, защото „нуждите на църковно-народния живот в Македония изисквали добре подготвени църковни и училищни служители“.

През време на своето обучение там той получава и стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от неговото примерно и смирено поведение. Щом се завръща в България става преподавател в Бачковското свещеническо училище, а след това и в Пловдивската духовна семинария[8].

През 1915 година, отива във Виена, за да следва философия и по същото време става и доктор по богословие на Черновицкия университет[9]. След като през 1917 година[10] йеродякон Борис е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и усъвършенстване. До 1922 година йеромонах Борис е в Будапеща, където създава тамошната българска църковна община. „С неговото отиване в Будапеща се създава църковно-училищна община и за пръв път се откриват българска църква и училище в столицата на Унгария“[11]. Именно заради тази си дейност той привлича вниманието на висшите църковници, които съответно го извикват в София и го отличават с офикията „архимандрит“[12] и послушанието протосингел на Софийския митрополит [13], началник на културно-просветния отдел при Светия Синод и председател на храм-паметника „Св. Александър Невски“[14], а от 1926 до 1931 година той е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

Като ректор на Софийската духовна семинария бъдещият митрополит Борис проявил ценни педагогически похвати и умение, като успява за кратко време да издигне духовното училище и да го направи едно от най-елитните в страната[15]. През същия период от време Борис е член на Висшия учебен съвет при министерството на Народното просвещение, бил е ръководител и лектор на ежегодните курсове за опресняване и разширяване на знанията на свещениците и изпълнявал други църковни служения[16].

На 14 декември 1930 година „за неговата усърдна църковна служба… архимандрит Борис бива ръкоположен в епископски чин с титлата Стобийски епископ“[17]. Ръкоположението бива извършено в храм-паметника „Св. Александър Невски“.

От 23 ноември  същата година до деня на избора му за Неврокопски митрополит е секретар на Светия Синод.

Прочетете още „Църковно-социалната дейност в Неврокопска епархия по времето на митрополит Борис*“ →

Иван Йовчев

В патримониума на Българската православна църква са намерили своето заслужено място мнозина бележити архиереи, оставили ярка и приносна следа във възстановяването, изграждането и затвърждаването на българската църковност, просветителското дело и необходимата приемственост за поколенията след тях, които да продължат тази свръхтежка мисия, за да се съхрани православието, българщината и въобще националната историческа памет във вече освободената, но все още не свободна България.

На 1 ноември тази година се отбелязаха 96 години от смъртта на един от плеядата големи архиереи на Българската православна църква – Старозагорският митрополит Методий (Кусев), а през септември беше чествана на различни форуми и при отделни инициативи 180 години от неговото рождение. Роден в град Прилеп с името Тодор Йовчев Кусев през заветната за населението на града 1838 година, малко след като е съграден храмът „Св. Благовещение Богородично[2]“, днес един от местните, културно-исторически символи. Същият град, за който академик Иван Дуйчев в речта си „Прилеп в нашето минало“, пише: Прилеп – това е чудната и яка твърдина на българщината в Македония… земята на светите солунски братя, на Миладиновци, на Пърличева, на Жинзифова, на Джинот и на всички ония борци за българщина, чието име е безброй[3].

Животът и делото на митрополит Методий е подлаган през годините на задълбочен анализ от мнозина изследователи, не рядко твърде субективно и еднозначно. Въпреки това, няма да бъде преувеличено ако се каже, че по мащаби и резултати неговата дейност е неоспорима и от малцина достижима. Разбира се, митрополитът може да бъде достоверно критикуван за някои негови действия и реакции, но това е доказателство, че не винаги добрите намерения прерастват в добри дела и правилни решения.

Времето, в което се родил Старозагорският митрополит, би могло да се опише с две думи – бурно и динамично. В този период започва фрагментирането на Османската империя, като от нея първоначално се отделят чрез въстания и войни Сърбия (автономна от 1817 година) и Гърция (1830 година), а по-късно Румъния (1861 година), България (1878 година) и Албания (1912 година). Но конкретно през 20-те години на XIX век се засилва борбата срещу Гръцката цариградска патриаршия за духовна независимост на българския народ, като в градовете Враца (1828 година), Скопие (1830 година), Самоков (1833 година[4]) местното население се надига против целенасочената политика на Фенер[5], възпрепятстваща желанието на българите от тези населени места за ръкополагането на български архиереи и установяване на българско училище. Изключително непримирими срещу тази елинска политика са били градовете от Вардарския дял на Македония. Като пример за постоянство в борбата за църковна независимост може да се даде населението на град Скопие, което в периода 1828-1833 година при водачеството на Хаджи Трайко[6] е изгонило четирима гръцки владици. Борбата затихнала едва, когато през 1833 година новоназначеният митрополит на Скопие (Гавраил) изрично удостоверил пред населението на града, че е българин по майка и че ще служи в храма на църковнославянски език.

В този период започва и църковно-просветителското дело в град Прилеп, като началото се поставя с дейността на именития местен родолюбец  Хаджи Христо (Ристе) Дамянов – Логотет[7], възпитаник на старото българско килийно училище в манастира „Св. Архангел Михаил[8]“, разположен в подножието на Кралимарковите кули[9], а също и голяма фигура в националното възраждане на българите от западна Македония. Историята е запазила неговия завет към младите прилепчани от онова време: деца, вардете го бугарското, бегайте от тугьото, оти овие гърциве саакат да не стопат[10]. Училищното дело в град Прилеп не престанало в нито един момент от неговата история. В първата половина на XIX век в града съществували няколко частни училища. В едно от тях, което се помещавало в къщата на Тръпчевци, получил началните си познания и Тодор Йовчев Кусев от учителя си хаджи поп Костадин[11]. В това време основните образователни книги, от които се учили децата са псалтира, наустницата[12] и светчето[13], свещенни извори на познание и култура.

В град Прилеп съществувало и голямо образователно училище, построено през 1843 година в двора на църквата[14], но и в него обучението се водело по старата методика, със същите подготвителни материали и средства. По-късно по настояване на местния митрополит това училище било разделено на две половини – северната част била наречена „Българско народно училище“, а южната, „Елинско училище“, в което се обучавали децата на куцовласите[15] елинисти и на българските чорбаджии.

По въпроса за устройството и управлението на това училище основна дума имал владиката, който прилежно избирал и назначавал учителите в него, като основният мотив в избора му, е тяхната елинска ориентация и образование. През това училище преминали редица известни възрожденци от Македония, оставили дълбока следа в паметта на младия Тодор: Жинзифов (баща), Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев и други ратници за независима Българска църква и самостоятелно народно училище. По свидетелства на някои негови връстници, Тодор Кусев не се е учил при тях, защото бил вече възрастен и работил заедно с брат си като манифактураджии, тоест производител и продавач на ръчно изработена стока, като платна, гайтани, басми и други, но в неговия характер се съдържала и една персонална особеност, а именно любовта му към книгата, която винаги е билa при възглавницата му[16], а чрез склоността си към самообразование, той станал един от най-високо просветните младежи на град Прилеп.

Най-добре ни представя неговия духовен и физически образ в пълнота прилепският учител – Никола Ганчев Еничерев: Момък със среден ръст, глава голяма, изпъкнала напред, повече гола, нос голям, орлов, очи малки, впити и много светли, снага мускулеста, която мъчно някой може да обори, глас благ, ясен, звънлив, при това решителен и много буен.

Близоста на неговия дом с любимото му училище, в което живеели по това време учителите, го провокирало често да прескача през капиджика (задна малка вратичка), за да дискутира с тях, съвременните просветители – Георги Икономов, Никола Еничерев, Христо Колчаков и други[17], по различни актуални теми, защото учителите в прилепското училище били силни и будни личности, не само здраво свързани с църквата и българщината, но и добре информирани по редица актуални въпроси.

През втората половина на XIX век град Прилеп бил важен търговски център, колкото другия известен град в Пелагония – Битоля[18]. Търговците от града взимали участие на множество панаири из Балканския полуостров, които били средища размяна на стоки, както и възможност за споделяне на идеи и добиване на информация за случващото се в другите региони на поробена България, в смисъл – до каква степен се развила борбата за национална и църковна независимост по другите земи. Проявената взаимност и съидейност насърчавала хората за по-решителни действия в тази насока, като по този начин се създала една негласна конкуренция между тях, свързана с приноса за общонародното дело, и по-точно за националното и църковно самоуправление сред българите.

Младите прилепчани се оказали по-напористи в това дело от старите, които били по-мудни и държащи на статуквото. Дейността на младите, вече обединени в свой кръжок, се разгръщала и затвърждавала сред народа, което ги провокирало да вземат нещата в свои ръце по актуалните въпроси на времето, свързани с църква, образование и най-вече тяхното еманципиране от фанариотския деспотизъм. За тази цел през 1867 година в един неделен ден били поканени представители на еснафите в салона на училището, където бъдещият митрополит Методий (Тодор Кусев) държал реч и накрая предложил проектоустав, по който еснафите ще трябва да се ръководят занапред, като един обединен съюз, със свои цели и задачи[19].

Прочетете още „Просветителската дейност на митрополит Методий (Кусев) до избора му за Старозагорски архиерей*[1]“ →