Епископ Теофан (с мирско име Георгий Василиевич Говоров) е ро­ден на 10 януари 1815 година в село Чернавское, Елецка околия, Орловска губерния.

Неговият баща Василий Тимотеевич Говоров, след завършване на Орловската семинария, бил свещеник във Владимирската църква в село Чернавское и през целия си живот се отличавал с дълбоко благочестие. Бидейки известен и почитан сред духовенство пастир той бил назна­чен за архиерейски наместник, която длъжност изпълнявал в продълже­ние на 30 години, като заслужил ува­жението на началството и любовта на подчинените си (1, с. 10).

Майката на епископ Теофан – Татяна Ивановна произхождала от свещеническо семейство. Имала тих, кротък характер и обичливо сърце.

Първоначалното си образование малкият Георги получил в родния си дом. Благочестивите родители се стараели да му дадат възпитание в духа на християнската любов и църковност.

Още през детските години започ­нали да се проявяват ярки черти в характера на Георги: от баща си той наследил жив и чист ум, от майка си –  нежно, любвеобилно сърце, кротост, скромност и впечатлителност (1, с. 10).

В 1823 година Георги постъпил в Ливенското духовно училище. Ин­спектор на това училище бил тогава настоятелят на църквата „Св. Ге­орги“ протоиерей Василий Скрябин. Нравственият и духовен климат в училището бил много благоприятен.

Способният, добре подготвен юно­ша Георги лесно преминал курса на духовното училище и след шест години (през 1829 година), заедно с най-добрите ученици бил преведен в Орловската семинария. През това време възглавявал семинарията ар­химандрит Исидор – по-късно изве­стен иерарх на Руската православна църква (2).

Преподавали в семинарията нада­рени и усърдни хора.

По литература например тогава преподавал иеромонах Платон, впо­следствие Киевски и Галицки митро­полит. Философските науки препо­давал професор Евтимий Андреевич Остромисленски, който увличал юношите-семинаристи със своите забеле­жителни лекции.

Георги Говоров с голям интерес изучавал всички преподавани науки, но особено голям интерес проявявал към уроците по психология.

През годините на следването, след поклонническото си пътуване в Задонския манастир, където почитали мощите на още непрославения тогава светител Тихон Задонски, Георги започнал да проявява необикновено, постоянно увеличаващо чувство на благоговение към св. Тихон Задон­ски (3).

След завършване с отличие на се­минарията през 1837 година Георги Ва­силиевич Говоров получава назначе­ние в Киевска духовна академия, която през онова време била в цве­тущо състояние.

Киевският митрополит Филарет (Амфитеатров), който поради све­тия му живот наричали още приживе „Филарет благочестиви“ (4, с. 10), отделял изключително голямо вни­мание за развитието на вътрешния, духовно-религиозен живот на сту­дентите от академията.

Това било цветущо време както поради добрия нравствен стил, жи­вот в академията, така и поради та­лантливата професорска колегия. В академията се завършило образо­ванието и ясно се определила общата насока на нравствения живот на Георги Говоров.

В професорските характеристики той се атестира като студент, при­тежаващ много добри способности, отличаващ се с усърдие и притежаващ отлични успехи в науките. Най-обичани дисциплини на бъдещия архипастир били богословските пред­мети, особено Свещеното Писание и Църковното красноречие.

Заедно с отличните си успехи в науките студентът Говоров привли­чал вниманието и със своето поведе­ние. Инспекцията на Академията в лицето на архимандрит Григорий (Миткевич) (починал в 1881 година като Калужки архиепископ) и иеромонах Иоаникий (Горски) (починал в 1887 година като архиепископ Варшавски) по­стоянно му давали характеристики като човек „много скромен“, „с че­стно поведение)“, „отличаващ се с благонравие, стриктно изпълняващ своите задължения, обичащ богослу­жението“ и „даващ добър пример за другите“ (5, с. 23).

Всички тези добри качества на нравственото поведение на студента Георги Говоров предпочитали него­вия път към монашеския живот, към който той вероятно още от юно­шески години се подготвял.

Благодатно влияние върху Ге­орги оказали Киево-Печерската Лав­ра и други киевски паметници от свещената древноруска история, кои­то били красноречиво свидетелство за подвизите на руското монашество. Младият студент нерядко посещавал Киевската Лавра, където изживявал извисени религиозни настроения. Впе­чатленията от такива посещения били толкова дълбоки и силни, че свети­телят до края на живота си с въз­торг си спомнял за тях: „Киевската Лавра – това е неземна обител. Като престъпиш прага ѝ, чувстваш, че си влязъл в друг свят“ (6, с. 33).

Последната година от следването си Георги Говоров решил изцяло да посвети себе си на служение на све­тата църква като монах. На 1 октом­ври 1840 година, на празника Покров на Пресвета Богородица, той подал до ръководството на Академията мол­ба за приемане на монашество, в която писал: „Имайки постоянно усърдие към занимания с богослов­ски предмети и към усамотен живот, за да съединя едното и другото в предстоящото ми служение на цър­квата аз дадох обет да посветя жи­вота си на монашеското звание“(7, с. 422).

С разрешение на академическото ръководство и висшето духовно на­чалство на 15 февруари 1841 година той приел постриг с името Теофан (8). Чинът на пострижението бил извършен в църквата „Свети Дух“ в Киево-Братския манастир от рек­тора на академията архимандрит Иеремия (9), който по-късно станал Нижегородски архиепископ.

От април 1841 година инокът Теофан бил ръкоположен за иеродякон от същия Иеремия (вече епископ Чигирински, викарий на Киевския ми­трополит) в големия Успенски събор на Киево-Печерската Лавра, а на 1 юли – за иеромонах.

По време на тази важна промяна в своя живот иеромонах Теофан про­дължавал следването си в академия­та и писал курсово съчинение на тема „Обзор на подзаконната рели­гия“. Той успешно издържал изпи­тите, а курсовото му съчинение, като едно от най-добрите, било изпратено от академическия съвет за разглеж­дане в Светия Синод. Постоянният член на Светия Синод Московският митропо­лит Филарет, строг ценител на бо­гословските съчинения, със своя мъ­дър и проницателен поглед спрял внимание на надареността и трудолю­бието на отец Теофан.

В 1841 година иеромонах Теофан като първенец завършил академията със степен „магистър“. Започнало време на неговата служебна дейност на учебно възпитателно поприще.

На 27 август 1841 година иеромонах Теофан бил назначен за ректор на Киево-Софиевското духовно учили­ще (10, л. 2), намиращо се под не­посредственото наблюдение на Киев­ския митрополит Филарет.

Кратко време обаче се трудил отец Теофан в Киевското училище; на 7 декември 1842 година той бил назначен за инспектор на Новгородската се­минария.

Три години иеромонах Теофан пре­карал в Новгород. През този кратък период той съумял да се прояви като талантлив изпълнител и прекрасен преподавател по психология и логи­ка.

Висшето духовно началство висо­ко оценявало нравствените качества и забележителните умствени спо­собности на иеромонах Теофан и за­това на 13 декември 1844 година (10, л. 2), той бил преведен в Петербургската духовна академия на длъжност бакалавър на катедрата по Нрав­ствено и Пастирско богословие.

Съзнавайки голямата отговорност пред Бога в делото на духовното въз­питание на юношеството, отец Тео­фан се стремил да въздейства на бъдещите пастири с подчертаната си добрина, обич и кротост. Въз­гледите си за духовно-педагогическа дейност той изразил по-късно със следните думи: „Възпитателят тряб­ва да премине всички степени на християнското съвършенство, за да може после в дейността си да бъде способен да забелязва насоките на тези, които възпитава и така да въз­действа върху тях с търпение, ус­пешно, силно, плодотворно. Това трябва да бъдат хора най-чисти, богоизбрани и свети“ (11, 72).

Към преподаваните предмети ие­ромонах Теофан се отнасял с голямо внимание. Като се отказал от фило­софско-умозрителните методи на ра­бота, младият богослов се облягал на аскетическия и психологическия опит. След Свещеното Писание и творе­нията на светите отци главният източник на неговите лекции били житията на светиите и психологията.

На 1 февруари 1845 година отец Тео­фан бил назначен за помощник-инспектор на академията, а от 20 май до 4 август 1846 година изпълнявал длъжността инспектор. За ревно­стното изпълняване на тези задъл­жения, както е засвидетелствано от академическото ръководство, ие­ромонах Теофан за втори път бил удостоен с благословението на Светия Синод, а на 25 май 1846 година – и със звание съборен иеромонах на Александро-Невската Лавра (10, л. 3).

Иеромонах Теофан бил дълбоко привързан към важното дело на хри­стиянското възпитание, обаче при­вличало го и друго, а именно – усамотеният монашески живот. Учеб­ната му работа се съчетавала с административни и стопански гри­жи, към които не изпитвал никакво влечение, и затова вътрешно той не бил удовлетворен от служебната си дейност. Неговият дух се стремил към сродната му сфера на монаше­ското житие и молитвеното общуване с Бога.

Скоро се отдал случай за задоволя­ване на духовните потребности на отец Теофан. На 21 август 1847 година, по собствено желание той бил назна­чен за член на духовната мисия в Иерусалим.

За ръководител на Руската духов­на мисия бил назначен архимандрит Порфирий (Успенски), изключително добър познавач на Изтока, известен църковен археолог (12). Освен ие­ромонах Теофан, като сътрудници към мисията били назначени и двама студенти, завършили Петербургската семинария – Н. Крилов и П. Соловьов.

На 14 октомври 1847 година мисията в пълен състав отпътувала от Петер­бург за Палестина.

Шестгодишното пребиваване на Из­ток имало за иеромонах Теофан голямо духовно и нравствено зна­чение. Като посещавал древните оби­тели, той неуморно изучавал тво­ренията на светите отци по древните ръкописи, запознавал се с устава и житията на древните подвижници от източните монашески обители и Света Гора. Младият аскет влязъл в близък духовен контакт със свето­горските старци, които оказали бла­готворно влияние върху насоката на духовния му живот и по-късно подпомагали издаването на негови­те съчинения.

Тук, на Изток, отец Теофан ос­новно изучил гръцки и френски език, запознал се с основите на еврейския и арабския език.

В 1853 година започнала Кримската война, на 3 май 1854 година членовете на Руската духовна мисия били от­зовани от Иерусалим и се завърнали в Русия.

За своите трудове в мисията ие­ромонах Теофан бил възведен на 4 април 1855 година в архимандритско достойнство, на 12 април бил на­значен в Петербургската духовна академия като бакалавър на катед­рата по Каноническо право, а след половин година заел длъжността рек­тор на Олонецката духовна семина­рия.

Като ректор на семинарията ар­химандрит Теофан трябвало да се заеме с много дела и грижи.

Олонецката духовна семинария през това време била съвсем неустроена, дори нямала собствена сгра­да. Архимандрит Теофан се заема с организирането на строежа на сгра­дата за семинария (13, с. 5). Обаче главната грижа, отговаряща на из­висените стремежи на душата на отец Теофан, било възпитание на учащите се в Олонецката семинария.

Освен семинарията, на архиман­дрит Теофан били възложени и мно­го други епархийски дела поради отсъствието на Олонецкия архиепи­скоп Аркадий, който бил извикан в Санкт Петербург за участие в заседания­та на Светия Синод.

Като изпълнявал тези поръчения той бил длъжен да се запознава от­близо с живота и дейността на ено­рийските свещеници и духовници. На 17 октомври 1855 година отец Теофан бил определен за член на Олонецка­та духовна консистория. Архиман­дрит Теофан се грижил за подобря­ване проповедническата дейност на енорийското духовенство и изработил редица мерки за борба с разколниците, които се утвърдили във фор­мата на даниловщина, филиповщина, аристовщина и странничество (14, 651).

В 1856 година архимандрит Теофан бил назначен на длъжност настоя­тел на посолската църква в Цари­град.

Изборът на отец Теофан за толко­ва важен и отговорен пост несъмне­но бил обусловен от обстоятелството, че той бил добър познавач на право­славния Изток и напълно подготвен за тази длъжност.

Цариградската църква през това време преживявала големи трудно­сти във връзка с гръцко-българския спор. Руското правителство и Светия Синод, загрижени за скорошното уреждане на този проблем, дали по­ръчение на архимандрит Теофан, като добър познавач на Изтока, да събере сведения, които биха могли да хвърлят светлина върху гръцко-българския спор (15, с. 180). Отец Теофан изпълнил възложената му мисия и представил през 1857 година (9 март) отчет за движението сред българите и за състоянието на Ца­риградската патриаршия (16, с. 42). Този отчет впоследствие имал голямо значение при обсъждане гръцко-бъл­гарската разпра от Светия Синод на Руската православна църква.

Със своята симпатия към българ­ския народ, със съчувствието си към законните му искания, с искреното си желание да му помогне, отец Тео­фан спечелил голяма обич от страна на българите. Загрижен поради слож­ната ситуация в Българската църква, архимандрит Теофан не прене­брегнал да се погрижи и за благото на Цариградската църква. Той от­близо се е запознал с вътрешния ѝ живот, със състоянието на нейния Синод, положението на патриарха, епископите, свещениците, с църкви­те и духовенството. Пред него се разкрила бедствена картина. Всич­ко това отец Теофан изложил в своя отчет, призовавайки на помощ „великодушна“ Русия, която „не трябва да оставя своята майка по вяра в това безпомощно състояние“ (16, 55).

По време на своето пребиваване в Цариград архимандрит Теофан се грижил и за живеещи тук руси и предложил на руското правителство да се открие в Цариград болница за руските моряци и поклонници и молил също така за основаване на „братство с църква“ (14, с. 662).

Живеейки в чужбина, отец Тео­фан още повече задълбочил знанията си по гръцки език, които практиче­ски оползотворил в по-нататъшните си трудове. Тук, в православния Изток той събрал множество скъ­поценни перли от светоотеческа, пре­ди всичко аскетическа писменост. Обаче престоят на архимандрит Тео­фан в Цариград не бил продължи­телен: предстояло му ново, по-отго­ворно поприще в служението на Църква и Отечество.

На 13 юни 1857 година със заповед на Светия Синод архимандрит Теофан се назначава на длъжност ректор на Санкт Петербургската духовна акаде­мия.

Подчинявайки се на Божия про­мисъл, той в продължение на две години възглавявал висшия разсад­ник на духовното просвещение в Санкт Петербург.

Като ректор архимандрит Теофан посещавал лекциите на професори­те, присъствал на изпити, контро­лирал целия ход на учебното дело в академията. Специално внимание той обръщал на възпитателната работа в поверената му академия.

На поста ректор на Санкт Петербург­ската духовна академия отец Тео­фан усилено се занимавал също така с редакторска и богословска работа. Своите съчинения той публикувал главно в журнала на академията „Христианское чтение“, който изли­зал тогава под негово наблюдение.

Времето на ректорството на архи­мандрит Теофан съвпаднало с от­празнуването на 50-годишнината от откриването на Петербургската ду­ховна академия. За отпразнуване на юбилея, което се състояло на 17 февруари 1859 година, ректорът трябва­ло да извърши голяма подготовка. Светият Синод наградил отец Теофан с орден „Свети княз Владимир“ III степен.

Скоро след това събитие на всеблагия промисъл Божи било угодно да го възведе в епископски сан, за да бъде за всички търсещи спасение „светилник горящ и светещ“.

На 29 май 1859 година се състояло на­речението на архимандрит Теофан за епископ Тамбовски и Шацки. В словото, и при наречението той сравнявал своя живот и многостран­ната дейност с кълбо, без много шум, търкалящо се натам-насам, по посо­ка натам, където го тласнат. Отец Теофан изразил своята покорност пред Божията воля, своето смирение и недостойнство. В същото слово, обръщайки се към сонма на архипастирите, той споделил, че има тай­но желание за висши подвизи на до­бродетелта. „Не скривам, казал отец Теофан, че не би било чуждо за сър­цето ми, ако ми падне такова място, където бих могъл свободно да се пре­дам на занятия по сърце“ (17, с. 4-5).

На 1 юни митрополит Григорий със събора на епископите в Троицкия храм на Александро-Невската Лав­ра извършил неговата хиротония.

Служението на Преосвещения Тео­фан в Тамбовска епархия продължи­ло само четири години. Обаче през този кратък срок, благодарение на изключително кротък характер, ряд­ка деликатност и разполагащо вни­мание към нуждите на своето паство съумял да спечели всеобща, най-искрена и дълбока обич от страна на своите пасоми. Епископ Теофан из­явил себе си като ревностен служи­тел във всички сфери на църковния живот (4, с. 74-75). Много грижи и трудове понесъл владиката при управ­лението на Тамбовска епархия.

Епископ Теофан се изявил като ревностен проповедник. Почти вся­ко богослужение той придружавал с проповед. Неговото слово, изви­ращо из сърцето и изключващо дъл­боко убеждение, привличало многобройни слушатели. Като плод на ревностното му проповедничество станало издаването на два тома с негови слова към тамбовското па­ство (всичко 109 слова). „Дълбоко знание на всички вътрешни движе­ния на човешкото сърце и духовните му потребности, опитност в духов­ния живот, обширни познания в областта на Свещеното Писание и светоотеческите творения, естествените на­уки, историята и други високи до­стойнства – с това се отличават словата на Преосвещени Теофан към тамбовското паство, които при не­обикновена яснота, живот и достъп­ност на изложението правили извън­редно силно впечатление на слуша­телите“ (4, с. 107).

Прочетете още „Житие на епископ Теофан Затворник*“ →

Епископ Теофан Затворник

Слава Богу, ето, че наближи и Великият Пост! И вие ме зарадвахте, като ми известихте, че сте решила да говеете[2]. Не изменяйте намерението си!… Дано Господ ви благослови да поговеете както трябва!

Всеки, който говее, трябва да постъпва именно така, както вие правилно налучкахте в писмото си. Трябва и да попости и да ходи по-често в църква, и да се поусамоти и попрочете нещо, и да се позамисли, и да се заеме със себе си, – всичко това е нужно. Но всички тези неща трябва да се насочат към една цел – достойното причастяване със светите Христови Тайни. За да се причасти човек достойно, трябва да очисти душата си чрез покаяние. А за да извърши покаянието както трябва, тоест с искрено съкрушение и твърда решимост да не оскърбяваме вече Господа, – затова именно са и определени всичките други подвизи на говението: и ходенето в църква, и домашната молитва, и постенето, и всичко друго.

Първото нещо, необходимо за постигане на покаянието, е да се задълбочим в себе си. На това пречат житейските работи и грижи и неудържимото блуждаене на мислите ни навред. Ето защо, през време на говението човек трябва да престане, доколкото е възможно, да се суети… А свободен ли е – да си седи у дома. Това е крайно важно при говението… Но да речем, че сте захвърлила всичко и седите в стаичката си. Какво трябва да правите тук? Защото, дори и сам, човек може да си изгуби времето напразно. Трябва прочее, да се заловите за занятия, които подхождат на говението. А кои са те? – Молитвата, четенето, размисълът.

Най-напред – за църковната молитва. Вие сигурно знаете, как да се молите в църква. Но ето на какво трябва да обърнете внимание: да отивате в църква охотно, като в дом Божи, без да се мръщите и да скучаете. Трябва да се ходи в църква не за да се постои само на службата, а за да се помоли човек от душа, да се помоли със сърдечна топлота, като излее пред Господа чувства на съкрушение, смирение и благоговеен страх и усърдно поиска от Него да удовлетвори духовните му потребности. Отпреди още трябва да си помислим, как да постигнем това и щом дойдем в църква – да правим усилия за това. Истинско стоене на служба да смятаме само онова, през време на което сърцето ни е било съгрято и горещо е викало към Бога. Това е важното. Но трябва да следим и службата, като по нея ръководим мислите и чувствата си… Да вникваме в онова, което се пее и чете, а особено – в ектениите, понеже те представят съкратено изложение на всичките наши нужди, за които безукорно можем да се обръщаме към Бога. Но обикновено мислите ни блуждаят… Това произлиза от недостиг на молитвени чувства… Във връзка с това има две правила:

1) щом забележите, че мислите ви блуждаят, връщайте ги назад и

2) съзнателно не им позволявайте да се разсейват.

Средство против блуждаенето на мислите е вниманието на ума, вниманието в това, че Бог е пред нас и ние – пред Него… Вниманието се привързва към Господа чрез страх Божи и благоговение. От тях произлиза сърдечната топлота, която и насочва вниманието само към Господа. Помъчете се да раздвижите сърцето си и сами ще видите, как то ще прикове мислите ви. Трябва да правим усилия: без труд и напрежение не ще постигнете нищо духовно. Твърде спомагат за съгряване на сърцето и поклоните. Правете, прочее, по-често поклони, – и поясни, и земни.

Дано ви даде Господ да почувствате сладостта на молитвата в църква, та да се стремите натам, както от студена – в топла стая. При говението главното средство за постигане на целта е приличното и душеполезно престояване в църква. Другите неща само спомагат за това. Но за тях – по-нататък.

Продължавам за говението… Върнала сте се от църква у дома си…Как трябва сега да се молите вкъщи? – Вие добре се досещате, че трябва да се прибави нещо към обикновеното молитвено правило. Но по-добре ще е, ако прибавите не допълнително четене на готови молитви, а повечко се молите без молитвеник, като със свои думи изразите пред Господа на­същните си духовни нужди. И така, сутрин и вечер четете не повече от обикновеното, но преди началото на молитвата си и след нея, молете се със собствена молитва, а и помежду четените молитви вмъквайте свои мо­литви, като правите поклони и заста­вате на колене. Неотстъпно умолявайте Господа, Майката Божия и Ангела-Пазител… да ви дадат да опознаете себе си, а след това и да вложат във вас желание и да ви снабдят със сила да поправите всичко неизправно у себе си, а най-вече, да изпълнят сърцето ви с дух на съкрушение и смирение, кой­то е най-угодната жертва Богу. Не се обвързвайте, обаче, с твърде дълго молитвено правило. По-добре е да се молите и да правите поклони по мал­ко, но често през деня… Важното е: застанала ли сте на молитва, или пък вършите нещо друго – с ума си ни­как да не се отделяте от Господа.

След молитвата – четене, съпроводено с размисъл. Какво ще четете? – Разбира се, само духовни книги. Те трябва да се четат не, за да натъпче­те паметта си с разни сведения и по­нятия, а за да получите назидание и да разберете как най-добре бихте мог­ла да изпълните онова, какво е нужно през тези дни на говението. Ето защо не трябва да се чете много, но всяко прочетено положение да се довеж­да до чувството чрез дълъг размисъл за него… Небързото четене на под­ходящи книги с размисъл най-силно раздвижва душата. На него и набля­гайте… Ако през време на четенето почувствате молитвено движение, ставайте на молитва. Сама ли да чете­те или с някого другиго? – По-доб­ре е сама. Така е по-лесно за човека да се заеме със себе си и да прило­жи четеното към себе си. Размисълът трябва да се вмъква в четенето…

И така значи, щом сте се помолила и прочела нещичко, поразмислила сте и сте направила поклони – ето ви приблизително онези домашни занятия, които подхождат за онзи, който говее. Наистина, невинаги се удава да задържи човек вниманието си в такова напрежение; затова щом се поумори­те, може да седнете и да поработите.

Право казвате, че трябва и да попости човек. Наистина трябва, но не прекомерно. Вие и без това малко ядете. Нали трябва човек да има сила да изстои дългите църковни служби, а и вкъщи – да прави поклони. Но както намерите най-подходящо за себе си, така постъпете. Трябва само да дадете на тялото да разбере, че и то носи вина и затова трябва и то да се кае и да понася трудностите на говението. И от продължителостта и покоя на съня си трябва да отнемете нещичко. Май, че това ще ви струва доста жертви. Вие, обаче, не се лене­те да ги принесете, доколкото можете. Всякакъв вид лишения са уместни през тези дни.

Ами може ли да се разговаря? Може, но не за празни работи, а все в този дух. Наместо разговор дори е по-добре да определите час за общо четене с някого другиго. Вечерното време твърде подхожда за това. Най-добре ще е, ако някой от вашите разказва назидателни случки, при които се е проявила силата на покаянието и причащението. И за общото четене би могло да се подберат такива разкази из житията на светиите.

Прочетете още „Как трябва да се подготвяме за изповед и св. Причастие*[1]“ →