Архимандрит Серафим Алексиев

VІІ. Папите Пий VІІ и Григорий ХVІ, които светителствували през първата половина на ХІХ век, позволили да се прибави в службата, изработена в чест на зачатието на св. Дева Мария (8 декември), пред думата „зачатие“ прилагателното „непорочно“. Това била последната, може да се каже, стъпка към официалното признаване на новата доктрина за общоцърковно учение. Доминиканците, виждайки ясно накъде отиват работите, сметнали за благоразумно да се откажат от всякаква по-нататъшна съпротива. Генералът на техния орден заявил на Светейшия отец, че той безпрекословно приема новата служба за непорочното зачатие и заедно с това открито и тържествено се отрича от онази доктрина, относно зачатието на Божията майка, която ордeнът дотогава защитавал.

По същото време в Рим започнали да се произвеждат медали в чест на непорочното зачатие, които, според мълвата, вършели чудеса и разпространявали славата на новото учение. Лопухин казва, „че тези медали се считали особено полезни против кучешкия бяс и протестантизма“. Станало нещо обикновено да се призовава св. Дева Мария като „зачената без грях“. Обръщения като това: „O, Marie, conque sans peche, priez pour nous qui avons recours a vous!“ взели да се печатат редовно в молитвениците и в катехизисите особено на иезуитите и влезли в ежедневна молитвена употреба. Протестите на някои здравомислещи клирици оставали без внимание. Предупрежденията, че чрез провъзгласяването за догмат на едно крайно спорно учение, за което няма никакво основание в Свещеното Предание и в Свещеното Писание; което не е било споделяно от светите отци, което даже и на Запад не е било известно в първите десет века, ще се изложи св. Престол; че догматизирането на едно мнение, което носи белезите на явна заблуда, ще ползва не Църквата, а противниците й, които покрай този догмат, като виждат, как той бива насаждан чрез изопачаване на историческата истина, чрез интриги и насилие, могат да подхвърлят на съмнение и останалите догмати на Църквата, не били взети под съображение. Ватиканът решил да завърши започнатото от неизвестните монаси от Средните векове и продължено от францисканците и иезуитите ревностно разпространяване на новото учение с тържественото му догматизиране. Това извършил папа Пий ІХ (1846-1878).

Не е без значение да спрем вниманието си върху тази интересна историческа личност. Роден през месец май, който е посветен в Римокатолическата църква на св. Дева Мария, бъдещият папа получил при кръщението си покрай името на св. апостол и евангелист Иоан Богослов – Иоан – и самото име Мария. Той се казвал Джовани Мария Мастаи Ферети. Майка му го възпитавала в дълбока римoкатолическа набожност към св. Богородица. Разказва се, че тя го излекувала от епилепсия. Под влияние на преживяното чудо той решил да се отплати на светата Дева, като обещал да й служи ревностно, синовно и всепредано. Наричан от биографите си „любимец на Мария“, той бил припознат от иезуитите и имакулатистите изобщо за най-подходящия човек, чрез когото могло да се проведе отдавна замисленото и отлагано до най-удобния момент провъзгласяване на новия догмат. Това не закъсняло да стане чрез папа Пий ІХ въпреки смелите предупреждения и обоснованите протести на редица просветени римокатолически духовници, държащи все още за древните традиции на Църквата.

Мерзлюкин, описвайки развоя на събитията от ХІХ век, казва: „Известният католически богослов абат Лаборд през 1852 г. отправил писмо в Рим до един кардинал, който бил върховен председател на конгрегацията на индекса. В своето писмо той всячески убеждавал кардиналите да повлияят на папата да не прави необмислената стъпка, да не възвежда в догмат на вярата едно учение, което няма никакво право на догматическо признание.“Нека – пише той – ако ви е угодно, се появи утре постановлението на върховния понтификат, обявяващ с всичката си авторитетна власт, че преблажената Дева Мария имала непорочно зачатие. Тогава? От това ще стане ли исторически невярно…, че св. Тома Аквински вярвал и учел тъкмо обратното? Или ще стане ли лъжа, че св. Бернар, най-велик почитател на пресвета Дева Мария, отхвърлил това лъжливо учение за непорочното зачатие, считайки го новаторство? Или ще стане ли неистина, че тази идея за непорочното зачатие никога не е съществувала в поученията нито на св. Анселм, нито на св. Григорий, нито на св. Лъв, нито на св. Фулгенций, нито на св. Иоан Златоуст, нито на св. Григорий Богослов, нито на св. Иероним, нито на св. Августин, нито на св. Амвросий?… Или ще бъде ли неистина…, че през целия ХІІІ век богословският факултет на Академията в Париж заедно с неговите основатели Alexandre de Hales, Albert le Crand и saint Bonaventure са учели съвършено обратно на тази доктрина за непорочното зачатие, тъй както и другите богословски факултети, и че едва значително по-късно започнали да учат по богословските факултети в полза на тази доктрина и то не като откровение, възвестено от Бога, а само като тяхно лично мнение?“

По-нататък Мерзлюкин продължава:

„Абат Лаборд не е епископ и не е висш чиновник на Ватикана; може би неговият глас не е достигнал до папа Пий ІХ. Но ето че духовният глава на Париж, известният архиепископ Sibour, на 26 февруари 1850 г. пише лично до папа Пий ІХ…

І. Съгласно самите принципи на богословието учението за непорочното зачатие на пресвета Дева Мария никак не е доказуемо и не може да бъде формулирано като истина на католическата вяра и толкова повече в никакъв случай не може да бъде налагано като вяра под страх на вечно осъждане (догмат).

ІІ. Определението или каквото и да било утвърдително постановление (в полза на учението), макар и църковната власт (светият Ватикан) да има възможност да го наложи, няма да бъде никак желателно (или своевременно), защото то нищо няма да прибави към славата на непорочната Дева Мария; напротив, то ще бъде твърде вредно за църковния мир и за благото на душите особено в моята епархия“.

Мъдростта в разсъжденията на архиепископ Sibour не оказала никакво влияние на папа Пий ІХ“.

И други твърде сериозни гласове се обадили, за да предупредят, че провъзгласяването на новото учение за догмат няма да бъде чест за римокатолическата вяра, нито ще бъде от естество да запази мира в църковните среди. Кардинал Шварценберг, епископите от Ермланд и Падеборн, князът-епископ Диненброк от Бреслау не виждали никакво основание, което да налага догматическото определение на непорочното зачатие и намирали условията на времето твърде неподходящи за това. Някои казвали, че не е небогословско въздигането на една pia sententia в догмат на вярата.

Гореспоменатият абат Лаборд не се задоволил с протеста си, направен пред кардиналите. Чувствайки, че това негово писмо не е стигнало до папата, той се осмелил, с риск да загуби положението си, да пише направо до Пий ІХ. Това историческо негово писмо е изпълнено с необикновено мъжество и готовност да се изповядва при всички обстоятелства свещената истина. Между другото той напомня в него думите на св. апостол Павел: „Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8). Взимайки повод от тези думи, абат Лаборд казва на папа Пий ІХ, че не е позволено да се проповядва на християните нищо ново, което те не са получили в предишните времена. Изповядвайки истината, че само Иисус Христос се е родил без първородния грях, защото единствен Той е бил заченат без намесата на мъж, той заявява, че св. Дева Мария се е родила като всички останали хора под знака на първородния грях. По-нататък, обръщайки се към папата, той продължава: „Да Ви запази Господ, възлюбени отец… и да просвети очите на Вашето сърце (Еф. 1:18), за да видите змийската хитрост, приготвена против Вашата душа и против мира на цялата църква, от езиците на ласкателите. Ние ги знаем, ние познаваме тази лъжлива лъст, която постоянно Ви прелъстява. Тя Ви шепне, че Вашето име ще стане знаменито и ще се покрие със слава пред целия свят, ще затвърди господството на римските властители над цялата църква, стига само Вие да заповядате на християните от цял свят, на всички вярващи, на всички свещеници и епископи да вярват в това, което никой от Вашите предшественици не е рискувал да извърши, което никой събор не се е осмелил нито да определи в желателния за Вас смисъл, нито да постанови за изпълнение. Ето къде са примките на змията!Но ако Ваше Светейшество би възнамерило все пак за нещастие да издаде догмата и да заповяда да се вярва в него, то… знайте, че Вие ще си съберете не слава, а безчестие… Изобщо това ще бъде още едно доказателство, след толкова други вече от по-раншни времена исторически свидетелства, че главата на Римската църква, като всички хора, е човек слаб, склонен към грях, подхвърлен на заблуди, който всякога може да стане вероломен предател на своята свещена власт, тоест да бъде измамен и да измамва другите.

Вслушайте се в нашия глас, любими отец, защото ние търсим истинската слава на Ваше Светейшество, не при помощта на ласкателството, а по силата на любовта към истината, милосърдието и мира.

За себе си, за многочислените свещеници и вярващи миряни от двата пола, единодушни с мене в моите чувства,

Абат Лаборд де Лектур,
13 август 1854 г.”

И този последен зов не помогнал. Същата година, без да се обръща внимание на заплашителната анатема на св. апостол Павел, тъкмо от негово име и от името на св. апостол Петър, загинали мъченически в Рим, догматът за непорочното зачатие на св. Дева Мария бил обявен за непогрешима истина, задължителна за всички.

Най-важните моменти от историята на самото обявяване на новия догмат са следните:

Още през 1848 година папа Пий ІХ назначил комисия от богослови, за да разследва въпроса и да се произнесе – може ли да се провъзгласи въпросното учение за догмат чрез папско решение. От двадесетте члена трима се обявили против, а останалите – за, като някои от тях все пак поставили въпрос за ненавременността на подобно решение. И други комисии и специални конгрегации, назначени от папата, имали задачата всестранно да проучат поставения въпрос. В някои от тях взели участие най-горещи привърженици на новото учение, каквито били учените иезуити Пероне и Пасалия. Пероне бил автор на съчинението “De immaculate beatissimae virginis Mariae conceptu” (1847 г.), в което изказвал мисълта, че въпросът е назрял да бъде вече разрешен в положителен смисъл. Пасалия написал също специално изследване по въпроса за непорочното зачатие. В своето съчинение, издадено през 1854 година, той се мъчел с цитати от Св. Отци да докаже древността на въпросното учение. Но в често цитирания от нас труд “Le nouveau dogme en présence de l’Écriture sainte et de la tradition catholique”, в който обосновано се окачествява догматизирането на учението за непорочното зачатие като нечувано отстъпление от истината, авторът, който по понятни съображения скрил името си, казва, че съчинението на иезуита Пасалия представлява „истинска вавилония от фалшиви, апокрифни, осакатени или недействителни текстове” и че въпреки това неговото съчинение е послужило за основа и образец при съставяне булата на папа Пий ІХ, с която е провъзгласен новият догмат. Тъй че не папа Пий ІХ, а Пасалия, неговият главен инспиратор, бил истинският автор на булата “Ineffabilis Deus”. В обширна студия, поместена в “Dictionnaire de Theologie Catholique”, том VІІ, част първа, се отрича Пасалия да е скритият автор на булата “Ineffabilis Deus”. Там се изтъква, че няколко проекта били направени за тази цел, но че те не били използвани, понеже се оказали не съвсем сполучливи. „Един проект, Deus omnipotens et clemens, бил съставен от Пероне и бил обсъждан от петима богослови, от които само двама го одобрили. Последвал друг, Quemadmodum ecclesia, който бил вероятно дело на Пасалия… Този втори проект, както и първият, не бил използван” (сol. 1199). Така или иначе, факт е, че във всичките тези дела участвали само привърженици на новия догмат, така че е прав анонимният автор на “Le nouveau dogme…”, като твърди, че „Пий ІХ се е оставил да бъде подведен от своите комисии, в които не е бил допуснат да проникне нито един противник на догмата” (стр. 206).

Специалната конгрегация от двадесет богослови, която заседавала от 10 май 1852 година до 2 август 1853 година под председателството на кардинал Форнари, се занимала с важния въпрос – кои са белезите, или условията, по силата на които едно учение може да бъде издигнато в степен на задължителен догмат на вярата. И същата стигнала до следните странни заключения (цитираме римокатолическия източник):

„За да може едно предложение да стане истина на католическата вяра, никак не е необходимо, щото в миналото да не е имало (по него) различие в мненията в Католическата църква и да са били всички постоянно съгласни по този пункт, за който става дума. Не е никак необходимо да е невъзможно да се споменат писатели, даже с авторитет, които са противници на учението, което се възнамерява да се провъзгласи за догмат. Не е необходимо да има в негова полза експлицитни или даже имплицитни (тоест изрични или даже подразбиращи се) свидетелства от Св. Писание, понеже то не е единственият извор на Откровението. Не е никак необходимо, що се касае до Преданието, да притежаваме една поредица от отци и от свидетелства, възлизащи чак до апостолския век” (“Dictionnaire de Theologie Catholique”, col. 1200).

След изброяването на тези отрицателни условия, следват положителните. За да може едно учение да бъде догматизирано, достатъчни са тези показатели: „известно число тържествени свидетелства, които съдържат разискваното учение; фактът – да може да се посочи един или повече богооткровени принципи, които съдържат това учение; взаимната връзка на догматите, или, което е същото, необходимостта да се допусне като богооткровено едно учение, чието отхвърляне би довело необходимо и непосредствено до признаване за лъжливи на едни или повече богооткровени членове на вярата; съгласуваното учение на сегашния епископат; при известни условия практиката на Църквата, подразбирайки под това външните действия на култа и религията” (“Dictionnaire de Theologie Catholique”, col. 1200).

Всеки може да види от тези заключения на комисията, към какви произволи в догматическата област може да доведе такова съвсем ново и неизвестно на древната Църква процедиране.

На 2 фавруари 1849 година папата отправил известното свое окръжно послание “Ubi primum” до патриарсите, примасите, архиепископите и епископите на целия римокатолически свят, с което ги запитвал за тяхното лично отношение и за това на вярващите от техните диоцези към непорочното зачатие, както и дали всички имат желание да се догматизира вече това учение. Този начин на питане епископите с писма по един важен въпрос на вярата, макар и наречен от католически автори “concile par ecrit”, тоест църковен събор чрез писма (“Dictionnaire de Theologie Catholique”, col. 1197), не е имал всъщност нищо общо с истинските събори на Църквата. Защото, даже ако отминем без възражение формалната страна на работата – че не може с писма да се обсъжда толкова спорен и с право оспорван догматически въпрос, – погледнато и по същество, допитването, тъй както е направено в “Ubi primum”, се оказва съвсем различно от съборните църковни разисквания. Защото, това твърдо трябва да се подчертае, с окръжното послание въпросът не е бил поставен на обсъждане, тъй като епископите нямали за задача да свидетелстват за неизменната вяра на поверените им диоцези по отношение на новопроектирания догмат (“Le nouveau dogme…”, р. 208), а само да кажат, при това при ясно изразената в окръжното твърда ориентираност на папата към непорочното зачатие и при съвсем недвусмислено изтъкнатото му желание да догматизира новото учение – какво е тяхното, това на клира и на народа чувство към зачатието на непорочната Дева и към провъзгласяването му за догмат от Апостолския престол.

За всички епископи е било съвсем несъмнено и то от самия текст на окръжното послание, че папата е решил да провъзгласи непорочното зачатие за задължително вярване и затова те не смеели да се противят на това желание, изразено от най-високото място на Църквата, от страх да не си навлекат неприятности, тъй като ултрамонтанистите прибягвали до всевъзможни заплахи против онези, които не са били съгласни с тях (“Le nouveau dogme…”, р. 96, 215). Всички разбирали, че папата е отправил до тях окръжното, не за да обсъди съвместно с тях въпроса, а само за да изпълни една формалност, както и за да намери успокоителен отговор на спотайваната си тревога – дали опозицията не е твърде голяма, и дали няма да се очакват оттам неприятни изненади. Отговорили според някои католически автори над петстотин епископи, от които 490 били съгласни с проъзгласяването на новия догмат, а 18 се изказали резервирано. Според други, отговор се получил от 603 епископи, от които 56 или 57 са изразили несъгласие с дотматизирането на въпросното учение (“Dictionnaire de Theologie Catholique”, col. 1198).

Без да се спираме на неточността на цифрите, ние считаме за по-съществено да обърнем внимание върху обстоятелството, че, въпреки взетите мерки, е имало все пак опозиция. Тези 57 или 18 смели гласове, колкото и деликатно да определяли становището си, колкото и прилично да оспорвали благовременността на провъзгласяването на новия догмат, намирайки в аргумента за неблаговременност най-неуязвимата формула на отказ поради своето вътрешно несъгласие с новото учение, все пак са били гласове на протестиращи съвести. Но на тези правдиви гласове не било обърнато никакво внимание.

Известният протестантски богослов Овербек така представя смисъла и последствията на въпросното папско окръжно в своето съчинение „Светлина от Изток”:

„Предварително епископите на католическия свят получили от папата покана да се справят по този въпрос със своите богословски факултети и да донесат на папата народното мнение в техните епархии по този предмет. При това обаче папата направо се изказал, че сам той напълно е убеден в истината на догмата, който му предстояло да обнародва. Понятно е, че това обстоятелство трябвало безусловно да повлияе върху решенията на по-голямата част епископи. Тук едно е странно, че папата пита епископите за народното мнение в епархиите и с това като че ли придава тежест и сила на народното мнение, тогава когато (според възгледа на Римската църква) за чистотата на католическото учение могат да свидетелстват само епископите, а на миряните не е дадено право на глас в тези дела. Това оповестяване на папата, очевидно, не е имало особено значение и се обяснява само с желанието на папата да узнае, дали новият догмат няма да срещне съпротива сред народа и дали няма той да създаде разкол, дали посятото преди от него семе не е принесло вече плод, тоест достатъчно ли е подготвен народът за приемането на новия догмат. Последното се оказало вярно, тъй като молитвениците на иезуитите били разпространени навсякъде сред народа.

Когато по този път в Рим получили одобрението на епископите и осигурили видимото съгласие на цялата Църква, която е в разсеяние (ecclesiae dispersae), осмелили се да отидат и по-нататък. Папистите имали само една грижа – дали се е получило общото мнение на Църквата; а щом веднъж то е било получено, все едно им е било, дали това е станало от всеки епископ поотделно, или от всички епископи съборно. Но в този тъкмо извод се крие и лъжата, тъй като според учението на Църквата непогрешимостта принадлежи не на всеки епископ, взет поотделно, а на всички епископи, взети заедно. Понятно е, че на един събор, при свободното обсъждане на разните мнения и съмнения, възникващи при разглеждането на даден въпрос, в края може да бъде получен по-друг резултат, отколкото тогава, когато всеки епископ отговаря поотделно на въпроса, на който при това отнапред е посочен и самият отговор. В целия живот на Църквата трябва да се съзира взаимодействиетно на Божия Дух и на свободната воля на човека; но в дадения случай човешката свобода е била крайно стеснена; вместо събор, употребено е било иезуитското правило: Divide et impera.

Когато новият догмат бил съвсем готов, така че очаквали само неговото обнародване, тогава папата събрал в Рим значително число епископи, даже повече, отколкото са се събирали на някои най-важни събори; при това обаче папата решително обявил, че той ги е повикал не като членове на събора за разрешаване на въпроса, а само за участие в тържествения празник при обнародването на новия догмат”.

Как трябва да се тълкува това нечувано в историята несъборно, противосъборно, самочинно провъзгласяване на един нов догмат на вярата от страна на Римския епископ? Овербек намира обяснението му в планомерната, отдалеч смислена и тактично провеждана иезуитска подготовка на римокатолическата църковна общественост за приемането на друг един много по-важен за ултрамонтанистите от непорочното зачатие догмат – догмата за папската непогрешимост! Самочинното провъзгласяване на догмата за непорочното зачатие било само пробен камък, с помощта на който трябвало да се види, как ще реагират римокатолическите кръгове спрямо този самочинен папски акт, замислен отдалеч като подготвителен към признаване пълното право на папата да се разпорежда като непогрешим глава на Църквата не само в управлението й, но и в догматическото й учение. Опитът се оказал сполучлив. Папата и неговата армия – иезуитите – се потвърдили като несломима сила. Затова не закъсняло и провъзгласяването на другия догмат. Само 16 години след догматизирането на погрешното учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария същият Пий ІХ обявил и догмата за непогрешимостта на папата по въпросите на вярата, когато той говори ex cathedra.

Но да се върнем към нашата история за провъзгласяване догмата за непорочното зачатие. Папата поканил за есента на 1854 година значително число епископи да присъстват само на церемонията по обявяването на новия догмат.

Събрали се 54 кардинали и около 140 епископи, които в едно предварително заседание поздравили решението на папата с бурно одобрение. Те викали: „Св. Петре, научи ни! Утвърди своите братя!“ Това било на 24 ноември. Папският генерален викарий чрез една прокламация известил за близките дни на декември тържественото обявяване. Така идва 8 декември. Папата бива понесен в процесия в църквата „Св. Петър“ и, украсен с тройната корона, се качва на трона; деканът на св. колегия застава пред него и измолва от името на жадуващите християни височайшето определение за зачатието на Мария; наместникът на нейния Син отговаря, че той, за да може да удовлетвори тази молба, трябва да призове най-напред подкрепата на Св. Дух и, след като се изпява „Veni Creator“, той прочита отдавна стъкмения, обсъден и решен декрет, чиято кулминационна точка образува вероопределението, че Мария е била запазена от всяко петно на първородния грях още от първия момент на нейното зачатие чрез една особена благодат от страна на всемогъщия Бог, предвид заслугите на Христа.

Догматът бива обявен. Вековните спорове се прекратяват. „Roma locuta, causa finita“. Папската власт се утвърждава като непоклатима сила при безрезервната подкрепа на ултрамонтанистите. Отсега нататък папата ще може самовластно да законодателства и в догматическата област на Църквата. На балконите в храма „Св. Петър“ е поставена на стената модна дъска, надписът на която гласи, че Пий ІХ, като провъзгласил този догмат, удовлетворил желанието на целия християнски свят.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „10.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3y

Архимандрит Серафим Алексиев

VІ. Въпросът за непорочното зачатие на св. Дева Мария има дълга история в Римокатолическата църква. Това вярване се е появило в средните векове като частно мнение, споделяно най-напред от някои монаси, които желаели да подчертаят по-ревностно благоговейното си отношение към св. Дева Мария. Обявено едва в 1854 година за задължителен догмат на вярата от папа Пий ІХ, то дълго преди това и с голяма мъка си пробивало път сред римокатолическите кръгове от богослови, духовници, монаси и миряни, като е било най-напред горещо оспорвано и от компетентни места решително отхвърляно като противоречащо на Свещеното Писание, и не намиращо опора в Свещеното Предание, после с предпазливост приемано, дълго дискутирано и най-сетне насила наложено. Имало е периоди, когато и инквизицията се е намесвала в полза на това вярване и му е осигурявала чрез това по-успешно разпространяване. След появата на иезуитския орден иезуитите се заели да го наложат на вярващите като общоцърковно задължително богооткровено учение. Испанските крале, зад които са стояли иезуитите, упражнявали политическото си влияние над някои папи и са ги подтиквали и дори заставяли да издадат някои актове в полза на непорочното зачатие. Имало папи, които поради стеклите се политически обстоятелства са писали в полза на непорочното зачатие, но имало и такива, които са се изказвали решително против него. Това обстоятелство свидетелства ясно, че вярването в непорочното зачатие на св. Дева Мария не е било изначално, повсеместно и общозадължително вярване, не се е споделяло от всички богослови и папи, и в самата Римокатолическа църква е било гледано с недоверие като опасна новост. Във всичко това ще ни убедят обилните исторически факти, на които ще бъдат предмет следващите редове.

Светата Православна църква, която не отличава зачатието на св. Дева Мария от това на останалите човеци по отношение на първородния грях, твърди основателно и решително, че няма в Божественото откровение – нито в Свещеното Писание, нито в Свещеното Предание, тоест в единствените за нас валидни извори на вярата – никакви преки или косвени указания в полза на учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Същото твърди и един такъв солиден римокатолически богослов и историк като Йохан Йозеф Игнац фон Дьолингер, който, бидейки съвременник на провъзгласяване догмата за непорочното зачатие на св. Богородица, го е схващал като въпрос, върху който нищо не е било открито, нито предадено на Църквата.

Светите отци също не са учели, че св. Дева Мария е зачената непорочно. Нещо повече, те единодушно са поддържали, доколкото са имали повод и случай да се докоснат до този въпрос, че св. Богородица като човек се е родила по естествен начин и е наследила първородния грях. Изучаването на светоотеческата литература е принудило някои римокатолически богослови да признаят, че по това учение се пази в древността дълбоко мълчание. Но не е достатъчно с оглед разглеждания римокатолически догмат да се характеризира църковната древност с мълчанието на светите отци по този въпрос. Защото някои от тях действително мълчат, но други са се изказвали ясно и определено в такава форма, че няма никаква възможност да се допусне непорочното зачатие.

Сами римокатолическите богослови, отдавайки дължимата си признателност на историческите факти, признават, че това учение от І-ІХ векове е било неизяснено, от ІХ-ХІХ векове е било благочестиво мнение, и едва през ХІХ-ти век е станало задължително богооткровено учение.

Богооткровената и изначална вяра на Църквата е получила своята догматическа формулировка предимно в продължение на първите осем века. През този период, макар и да е бил засяган във връзка с христологията и въпросът за св. Дева Мария, никой поместен или вселенски събор не е споменавал нищо за някакво непорочно зачатие на св. Дева Мария. Изобщо в първите десет века в историята на Християнската Църква на никого дори и на ум не е идвало да учи, че св. Богородица, дъщерята на праведните Иоаким и Анна, е зачената непорочно. До ХІ-ти век това учение е било неизвестно. Началото му трябва да се търси в апокрифните видения, за които ни разказва католическият сборник от жития на светиите, известен с името „Legenda aurea“, „La legende doree“, творение на Jacob de Voragine (починал 1298 година). Тези видения трябва да бъдат отнесени към ХІ-ти век. Те са послужили за разпространяването на новото вярване, че св. Дева Мария е зачената без първородния грях. Малко по-късно, когато възникнали горещи спорове около това ново вярване, виденията са били използвани, за да подкрепят позиците на защитниците му. Такъв възглед изказва най-сериозният литургист на Римокатолическата църква от края на ХІІІ-ти век Дурандус, епископ в Менд (1230-1296), който дословно казва за защитниците на празника на непорочното Богородично зачатие: „Те прибавят, че този празник е бил открит на някой си игумен, който се намирал в опасност от корабокрушение. Този факт съвсем не е автентичен. Прочее, не може да се одобри този празник, защото Мария е била зачената в грях – от съюза на мъжа и жената. Но макар и зачената в това състояние, първородният ѝ грях е бил простен, понеже тя е била осветена в утробата на майка си подобно на Иеремия и на Йоан Кръстител“.

В ХІ-ти век вярването в непорочното зачатие на св. Дева Мария започва да си пробива път и в някои съчинения. В началото на ХІІ-ти век британските монаси Еadmen и Osbert открито го проповядват. През ХІІ-ти век един от католическите манастири в град Лион (Франция) се заразил от това ново учение до такава степен, че там била изработена и специална служба за тържественото празнуване на непорочното зачатие на св. Богородица. Това било новаторство, което не могло да не обърне вниманието на будните съвременници, най-знаменит от които бил прославеният римокатолически светец Бернар Клервоски (1090-1153), голям и искрен поклонник на св. Дева Мария. За него Фридрих Хайлер казва: „От всички големи църковни учители той е най-големият почитател на св. Богородица. Майката на Бога е за него великата посредница в спасението, която задържа Сина в съда… Тя е за него clemens, pia, dulcis virgo Maria, на която е предадено сърцето му в задушевна любов и пламенно въодушевление“. Когато този толкова горещ привърженик на култа към св. Дева Мария узнал за самочинно направеното и опасно за чистотата на вярата нововъведение, той не можал да се сдържи и написал към 1138 година до канониците (духовни лица, членове на една духовна колегия) и споменатия манастир в Лион дълго послание (писмо 174), в което, като ги упреква за новаторството им, между другото казва: „До самото настояще време тази доктрина не е съществувала никъде във Вселенската църква; това твърде смело новаторство, оскърбително за древното християнство, не отговаря ни най-малко на истинския дух на почитанието, което се въздава на Пресветата Дева Мария и е опасно в своите последици като продукт на невежество, на лъжлива вяра, като продукт на ерес“.

Тези силни думи на един от най-просветените и авторитетни свети отци на Римокатолическата църква показват с несъмнена яснота, че и в римокатолическия свят учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария не е било древно, а ново учение, поради което било схващано като неправилно, като еретическо, като опасно новаторство, продукт на невежество.

По-нататък авторът на посланието до Лионските монаси пише: „Ужас ме обхваща при мисълта, че някои от вас са пожелали да изменят много важни неща, въвеждайки нов празник, неизвестен досега в Църквата, при това безразсъден и неоправдан от древното предание. Нима ние сме по-просветени (в духовните работи) или по-благочестиви, отколкото нашите (древни) отци? Твърде е опасна тази самоувереност да се докосваме до това, което те, бидейки мъдри, са оставили недокоснато. Ако това нещо не е било в онези времена неприкосновено, нима ревността на светите отци би привлякла всецяло върху това тяхното внимание? Може би вие ще ми кажете на това, че е необходимо да се слави и превъзнася колкото е възможно повече майката на нашия Господ; аз съм съгласен с това, но вярно е също и това, че прославянето на небесната царица изисква особено разбиране и знание, как да се върши това. Царствената Дева Мария, облечена в истински венци на славата и достойнствата, няма нужда от лъжлива слава. Прославяйте нейната девственост и чистота, прославяйте светостта на нейния живот, възхищавайте се от богатството на благодатта на пречистата, обичайте нейния Божествен Син, въодушевявайте се от тази, която е заченала не от похотта на плътта и е родила без болки. Та нужно ли е да се измисля още нещо към това?

Някои казват, че било нужно да се празнува и нейното зачатие, което е предшествало нейното преславно рождение, защото, ако не би предшествало съответно зачатие, то и рождението не би било преславно. Но такова разсъждение може да се развива и по-нататък, тоест да се празнува и тачи раждането и зачатието и на нейните родители (като причина, която е породила преславното зачатие и рождение на Дева Мария). А след това по същите съображения трябва да се отиде и още по-далеч и да се празнува същото и по отношение на още по-отдалечените нейни прадеди и така нататък. Ала как може да не съществува грях там, дето е налице чувственото желание на плътта?

Не помисляйте да твърдите още и това, че пресветата Дева Мария е била зачената от Светия Дух, а не от човек. Аз ви убеждавам в следното: Светият Дух е слязъл върху нея, но Той не се е родил (не е дошъл) с нея. Аз твърдя, че Дева Мария е заченала от Светия Дух, но съвсем не поради това, че уж тя сама е била зачената от Светия Дух.

Аз твърдя, че тя е Дева и в същото време майка, но няма да кажа по никакъв начин, че тя е родена от девица. И така, ако Дева Мария не е могла да бъде осветена от Светия Дух до своето зачатие, понеже в това време тя още не е съществувала; и ако тя не е могла толкова повече да бъде осветена в момента на зачеването от родителите си, понеже има грях в похотта на плътта, който е свързан неизбежно и винаги с всяко човешко зачатие, остава ни следователно да вярваме… в едно – че Дева Мария е била осветена след своето зачатие в утробата на майка си. Това освещение, като е унищожило греха, е направило свето нейното раждане, но не и зачеването ѝ. На никого не е дадено право да бъде заченат в светост! Само Иисус Христос е бил заченат от Бога Светия Дух. Той единствен е свет още от самото Си зачатие. Извън нашия Господ, към всички родени от Адам без изклчючение се отнася онова, което един от тези родени е казал за себе си не само поради смирението си, но и поради това, че е познавал в пълнота истината: „Ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми“ (Псалом 50:7).Може ли да се иска зачатието да бъде свето, ако то не е от наитие на Светия Дух, а още повече ако то е било просто от похотта на плътта? Сама пречистата Богородица несъмнено би отхвърлила такова нейно прославяне, което се свежда в края на краищата към прославяне на греха и което при това никак не би оправдало това новаторство, измислено в противоречие с учението на Църквата, новаторство, което е майка на неуважението, сестра на суеверието, дъщеря на лекомислието. Аз съм срещал вече тази заблуда у някои прости по сърце и мълчах, не смеейки да смущавам тяхното благочестиво поклонение, произлизащо от сърдечна чистота… Но когато аз наблюдавам такова суеверие сред просветени хора, не мога да мълча, за да не би да си навлека грях за всички тях“.

Въпреки че Бернар Клервоски е защитавал така решително древната църковна вяра и е отбил така блестящо новото лъжеучение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, и то още при самото му зараждане, все пак то не изчезнало, а за съжаление продължавало да се разпространява, разпалвайки се подобно на пожар сред тъмния лес на средновековните заблуди, подхранвано от невежеството, използвано от властолюбието и защитавано от лекомисления дух на партийност, съществуващ в някои ордени. То могло много бързо да се наложи на умовете като догмат на вярата, особено в онази епоха на общо невежество и крайна податливост на всичко чудесно, миракулозно, свързано с образа на майката на Господа. Но могъщият глас на Бернар Клервоски все пак за дълго поставил сериозна спънка по пътя на развитието на новото учение. Той е повлиял не малко и на схоластиците, учените мъже от средните векове, които по неговия пример са отхвърлили решително нововъзникналото мнение. Бернхард Бартман признава тази, от негово гледище печална заслуга на знаменития Клервоски абат, като казва: „Противопоставянето на големия почитател на Мария, Бернар, против въвеждането на празника (на непорочното зачатие – скоби мои) в Лион, както и съвсем неблагоприятното становище на схоластиците, причинило забавянето“.

И все пак предупредителните гласове на най-трезвите западни църковници и богослови не могли да спрат тръгналото по пътя на едно съвсем своеобразно развитие западно римокатолическо богословие. За да разберем по-добре историко-прагматически невероятните все пак успехи на новото учение, въпреки че против него са били и Свещеното Писание, и Свещеното Предание, и светоотеческата мъдрост, и здравият разум, и много трезви гласове на бележити римокатолически схоластици, трябва да споменем, макар и бегло, някои от причините за неговото бързо популяризиране.

1.В него са намерили между другото отдушник за своя мълчалив протест онези духовни среди, които са били крайно недоволни от насилствено наложения още през ІV-ти век от Рим, но решително утвърден от папа Григорий Хилдебранд (починал 1085) задължителен целибат за всички клирици. С изповядване вярата, че св. Дева Мария е била родена непорочно, макар и по естествен път от св. св. Иоаким и Анна, те са искали да подчертаят светостта на съпружеския живот, който може да даде такъв благословен плод, какъвто представлява пренепорочната Девица от Назарет. Колкото и оправдан в основата си, протестът избрал обаче много неправилен път на самозащита. Той желаел със средствата на едно лъжливо учение да обоснове някои правилни свои искания. Ала не е възможно със заблудата да се оборва неправдата.

2.Споменатия вече протоиерей Александър Лебедев изтъква като доста важна причина за възникването и разпространяването на учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария прекалената и загубила всякакво чувство за мярка средновековна почит у западните християни към св. Дева Мария. На въпроса откъде се е взело това учение, протоиерей Александър Лебедев дава чрез устата на латинските богослови следния отговор: то е „възникнало от благочестието на вярващите и се е развило от невидими начала“. Отговарящо на средновековното благочестиво чувство, това учение се е поддържало от въображението, което в неограничената си почит към св. Богородица не могло да си представи противоположното мнение иначе, освен като недостойно за величието на св. Богородица и даже за богохулство. Така „това учение отначало се появило под скромното име на „благочестиво мнение“, после малко по малко получавало силата на достоверността и най-сетне било намерено и в Свещеното Писание, и в Свещеното Предание на Вселенската църква, и затова било обявено за богооткровено. По такъв начин пътят на развитието на това учение върви от благочестието на вярващите към Откровението, а не обратното, не от Откровението към благочестието на вярващите, тоест благочестието ражда представата за непорочното зачатие и заставя да го видиш в Откровението, а не Откровението дава тази представа и ражда благочестието – път, съвършено обратен в сравнение с онзи, даден ни от Бога в историята на спасението на човешкия род“.

3.Разпространяването на вярата в непорочното зачатие съвпаднало по време с феодалния строй. Потиснатото и безправно население естествено търсело утеха в милостта на Бога, без обаче да може да храни големи надежди, че ще получи оттам такава, понеже под влияние на грубите нрави и на инквизицията се изработила едностранчивата и сурова представа за Бога като неумолим Съдия, едва ли не лишен от любов. Единствена нотка на нежност и състрадание внасяла в тази тежка религиозно-политическа атмосфера светата майка Божия, от която като жена се очаквало повече милосърдие. Вследствие на това пиететът към нея се усилвал все повече и повече, като към правилното почитане на св. Богородица, утвърдено съвсем основателно в светата Църква още от най-древни времена, взели да се прибавят и много неправилни елементи, които безкритично се възприемали от благочестивото население, стига само да допринасяли за по-голямото прославяне и превъзнасяне на небесната царица. Такова се оказало учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. По тази причина празникът за това събитие скоро започнал да си пробива път. Както видяхме, той заразил духовенството в Лион, та трябвало Бернар Клервоски да пише по този повод специално писмо. Но населението, не разбиращо много от тънкостите на богословието, лесно се поддавало на това приятно нововъведение, така че, докато в ХІ-ти и ХІІ-ти векове малцина на Запад празнували зачатието на св. Богородица, през ХV-ти век непразнуващите го правели вече изключение.

4.Рицарското служение на жената способствало също да се утвърди сред народа вярата в непорочното зачатие на св. Дева Мария. „В нея виждали идеала на вечната чистота, непорочност и благочестие; нея прославяли в хиляди песни както певците на земната любов (минемзенгерите), така и църковните песнописци… За нея се пишели псалтири, в нейна чест се съставила тъй наречената „Мариина Библия“, някои рицари принасяли на нея като на дама на своето сърце меча си…; на нея се клели да ѝ служат с вяра и правда, да ѝ посветят целия си живот до гроба такива личности като Игнатий Лойола и други. На нея служело изкуството, домогвайки се да пресъздаде образа на девствената небесна чистота“ (протоиерей Лебедев).

Но може би един от най-силните тласъци за разпространението на новата доктрина дала борбата между двата големи ордена от средните векове – францисканския и доминиканския, оспорващи си първенството и стремещи се към надмощие – борба, завършила в края на краищата с победата на францисканците и тяхната доктрина. И двата ордена имали своите знаменити учени. Доминиканците се хвалели със своя прочут събрат Тома Аквински (1225-1274), този общопризнат „doctor angelicus“, чието крупно съчинение „Summa theologiae“ затъмнило славата на много други научни трудове до него. Тома Аквински решително отхвърлял непорочното зачатие на св. Дева Мария, като учел, че и тя е наследила първородния грях от своите родители, както всички други човеци, но че е била осветена още от утробата на майка си. Освещаването според него било акт на очистване от първородния грях, който акт може да стане само след вливането на душата или одушевяването на органическия зародиш. Той обръщал внимание върху това, че ако онзи акт на очистване е станал преди одушевяването, Мария би била изключена от благословенията на изкуплението. Доминиканците поддържали неговия възглед. Францисканците пък изтъквали като първенец в науката своя събрат шотландеца Дунс Скот (1264-1308), удостоен с прозвището „doctor subtilis“, който след известни колебания и уговорки се определил в края на краищата решително в полза на непорочното зачатие. Той учел, че абсолютното предварване на св. Богородица от първородния грях е най-вероятното и най-приличното за Бога и за Негова майка.

Между учените францисканци имало и такива богослови (като испанецът Алваро Пелайо (починал 1352), които не приемали доктрината за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Алваро Пелайо смело упреквал Дунс Скот, че е взел под закрилата си едно учение, което е противно на вярата на Църквата. „Всички древни богослови – пише той в своето съчинение De planctu Eccl., lib. II, § 52 – са вярвали, че зачатието на Девата е било заразено от първородния грях; така са учели Александър (de Nales), Тома Бонавентура, Ричард (de Midleton). Някои нови богослови, отдалечавайки се от църковната дисциплина, се опитват да разпространяват една противоположна доктрина. С това те показват, че ни липсва уважение към светата Дева, макар че те желаят да изглеждат, че имат повече набожност към нея отколкото другите; защото те я сравняват тъй да се каже, с Бога и с Неговия Син: тяхното мнение, ново и фантастично, трябва да бъде отхвърлено от верните“.

Въпреки тези разногласия между учените францисканци, надделяло в ордена им настроението в полза на непорочното зачатие и то не само от опозиция към ордена на доминиканците, които единодушно отхвърлили непорочното зачатие, следвайки примера на Тома Аквински, но и поради простата причина, че Дунс-Скотовата теория за непорочното зачатие се оказала логически по-тясно свързана с официалното римокатолическо учение за първородния грях, докато школата на Тома Аквински страдала в техните очи от Августиновски уклони, несъвместими с господстващото римокатолическо схващане за неповредеността на човешката природа по същество след грехопадението.

През ХІІІ-ти и ХІV-ти векове се разразили горещи спорове по този въпрос между католическите богослови. В споровете се намесили и францисканците, и доминиканците. И едната и другата страна си служили с авторитета на известни съвременни светци, чието име използвали, за да дадат тежест на своето убеждение. Твърдяло се, че сама св. Дева Мария открила на знаменитата шведска светица и основателка на орден Бригита (починала 1373) истината за своето непорочно зачатие. Бригита водела записки за своите видения, които получили широка известност след нейната смърт. В тези нейни записки се споменава на пет места за непорочното зачатие. На нейните видения противната страна противопоставяла виденията на св. Екатерина Сиенска (починала 1380), която твърдяла, че виждала често Самия Иисус Христос и че ѝ било открито, че св. Дева Мария не е зачената непорочно. „Но тези откровения на Екатерина нямали никакъв успех в тогавашното общество, понеже не съвпадали с благоговението към св. Богородица“ (протоиерей Лебедев). Те не могли да имат успех при стечението на толкова много благоприятни фактори, способстващи за разпространяване на новото учение.

Францисканците продължавали енергично борбата срещу доминиканците, при което успели да спечелят на своя страна парижките богослови. „Те разказвали – пише Александър Павлович Лопухин, – как един доминиканец, който говорел против непорочното зачатие, онемял по време на самата проповед, а друг даже бил изяден от вълк в самия храм. Такива разкази били по вкуса на народа“. Но и доминиканците работели. Все пак „Тезите“, в които доминиканецът Йохан фон Мусон (починал 1412) нападал Дунс-Скотовото учение като противно на вярата, били отхвърлени през 1389 година както от Парижкия университет, така и от папата. Йохан Жорсон (починал 1429), бележит френски църковник, богослов и писател, възпитаник на Парижкия университет, се обявил за непорочното зачатие. Той се опитвал да отстрани противоречието между учението за непорочното зачатие и Преданието, където това учение не се среща, чрез твърдението, че Светия Дух понякога открива на Църквата и нейните служители истини, които Той е скривал от живялите по-рано; затова Моисей знаел повече от Авраам, пророците – повече от Моисей, апостолите – повече от пророците. Да, учителите на Църквата са прибавили много истини към тези, предадени от апостолите.

Францисканците имали големи успехи в някои страни. Те настройвали вярващите против доминиканците. Народът във Франция, например, обявявайки се против доминиканците, им отказвал милосърдие, отбягвал техните амвони и изповедални и даже ги преследвал с присмех и шеги.

Францисканците уреждали в своите манастири тържествени служби в чест на зачатието на св. Богородица, което те изповядвали като непорочно. Те се надявали чрез службите и проповедите да внедрят в съзнанието на народа своето мнение и да заставят и висшата църковна власт да признае непорочното зачатие. Но папа Климент VІ (1342-1352) – бенедиктинец, за да спре самочинното узаконяване на спорното учение, намерил за благоразумно да обяви: „По моя преценка не следва да се празнува денят зачатие на Пресветата Дева. Аз твърдя първо в съгласие с авторитета на св. Бернар, който в своето писмо до лионските монаси силно ги порицава за това, че те празнуват този ден. Та нали се определя за празник едно събитие поради светостта на онова, от което се създава празникът. А зачатието на Дева Мария не е било свето, понеже то е станало в първородния грях, както за това свидетелстват много светии. Второ, Дева Мария в зачатието си има първородния грях, защото тя е произлязла от мъжкото и женското начало, което не може да се каже за нейния Син, тъй като Неговия произход е от съвсем друг порядък, а именно, от наитието на Светия Дух. Тъй че, да бъде освободен от всякакъв грях е привилегия, принадлежаща изключително на Иисус Христос“.

Но усилията на папа Климент VІ да намали със своя авторитет споровете, не дали резултат. Враждата се разпалвала все повече и повече. Взаимните обвинения зачестили. Интригите и доносите довеждали до взаимни преследвания и уволнения от служба. Така продължавало до свикването на събора в Базел (1431-1449). Това бил първият събор, на който се поставил официално за разглеждане въпросът за непорочното зачатие. На този събор францисканците имали подобаващо мнозинство. Те предварително били спечелили за непорочното зачатие учените богослови от Парижкия университет. Последните участвали в събора и искали да определят учението за непорочното зачатие като задължителна вяра за всички католици. Но папа Евгений ІV (1431-1447), възпитаник на един Августиниански манастир, като му докладвали за това, изпратил на събора известния със своите жестокости инквизитор Торквемада със задача да осуети приемането на учението за непорочното зачатие, на което той лично гледал като на нещо твърде съмнително, за да може да бъде провъзгласено за догмат.Торквемада се подготвил предварително добре за двубоя, проучил въпроса основно, открил в мнението на парижките богослови петдесет и осем заблуди против вярата, и така въоръжен се явил на събора, но го намерил дезорганизиран. Почти всички епископи-участници в събора ги нямало, поради което съборът не можел да се счита за каноничен. В такъв непълен състав той, въпреки че изгубил каноническия си облик, определил следното по въпроса за нерочното зачатие: „Преславната Дева Мария, майката на Бога, благодарение на предварващата и действаща Божия благодат, е била през целия си живот чиста (immaculee) и света, и никога не е била опетнена от първородния грях; това учение е благочестиво, стои в съгласие с култа на Църквата, с католическата вяра“ и прочее.

Това определение представлявало много малка победа за францисканците, понеже било резултат на един схизматически събор, както го нарича големият римокатолически догматист Матиас Шеебен, и понеже папата не го одобрил. Даже Парижкият университет, виждайки че на определението липсва каноническа основа, го считал само като просто мнение.

И все пак привържениците на непорочното зачатие много ловко използвали и тази малка придобивка. Не много след закриването на събора в Базел,Сорбоната, на основание неговите решения, започнала да изисква полагане на клетва от всички кандидати за учени степени, че ще защитават учението за непорочното зачатие. И веднага след това 112 доктори на богословието дали исканата клетва. Примерът на Сорбоната бил последван и от други университети. Окуражени от тези, макар и малки успехи, францисканците взели да стават по-дръзки в борбата си срещу доминиканците, с които започнали взаимно да се обвиняват в ерес. Но и доминиканците не падали духом „Така, те разказвали, че един послушник в Бернския манастир имал видение, че много францисканци се мъчат в ада за своето учение относно зачатието на Богородица; но францисканците от своя страна утвърждавали, че на същия този послушник се явила отпосле сама Пресветата Дева и му казала, че нейният Син не може повече да търпи да я лишават от принадлежащата ѝ чест“ (Лопухин).

Отначало борбите около непорочното зачатие ставали на много ниско ниво и занимавали братята от двата ордена – францисканския и доминиканския. През ХV-ти век те стигнали до университетите и започнали да ангажират умовете на учените богослови. Опитът обаче да се въвлекат в спора и епископите, участващи в събора в Базел, свършил с неуспех, тъй като този събор се отхвърля от Римокатолическата църква като разколнически.През цялото това време Рим загадъчно мълчал, наблюдавайки само зорко, какво става долу под него. Пръв, който издигнал глас в защита на новото учение, бил папа Сикст ІV. Това станало при следните обстоятелства.

През 1470 година главата на ордена на „братята-проповедници“ (както е още известен орденът на доминиканците) Бандели де Кастроново издал труд под заглавие „De singulari puritate et proerogativa Conceptionis Christi“, в който труд той изказал възгледа, че учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария стои в противоречие с правилната вяра и че тези, които го проповядват, изпадат в ерес. Папа Сикст ІV, францисканец, който бил лично твърде благоприятно разположен към приемане на непорочното зачатие, издал була против Бандели („Cum proeexcelsa“ в 1476 година), с която одобрявал една служба за деня на зачатието, стъкмена от Леонардо де Ногаролис, също францисканец. Между другото той обещавал в тази була да даде индулгенция на всеки, който присъства на празничната служба, съставена в чест на св. Богородица. Тази служба била не след много време забранена и осъдена от папа Пий V, който бил доминиканец. Спорът между двата ордена заразил по този начин и най-високото място – светия Престол в Рим.

Когато Сикст ІV разбрал, че неговата була не дала желаното настъпване на мира между двете страни, а спорът още повече се разгорещил, се принудил да издаде втора була („Grave nimis“ – 1483 година), с която влязъл в противоречие със себе си, като наглед се отказвал от поддържане на францисканците (имакулатистите). Той искал да играе ролята на неутрален съдник, забранявал на двете спорещи страни да се обвиняват взаимно в еретичество и даже заплашвал с отлъчване от Църквата на онези, които биха продължили да спорят и да създават скандали, били те привърженици или противници на учението за непорочното зачатие. Но и тази була не умиротворила Църквата. „Не може да се види – казва по повод на противоречивата политика на папа Сикст ІV протоиерей Александър Лебедев, – че отношенията на римския престол към живия в това време въпрос за непорочното зачатие са твърде странни. В продължение на повече от три века в латинската църква широко се разпространява празникът (на непорочното зачатие – скоби мои)… а римският престол мълчи, апостолският авторитет бездейства и едва тогава, когато нарекли новото учение ерес и смъртен грях, папа Сикст ІV издал своето постановление; то било първо, но във висша степен странно! То определяло, че и едните, и другите са прави, и признаващите непорочното зачатие не са еретици, и отхвърлящите го не са еретици… Сам папският авторитет се опасява да застане на едната или на другата страна… С какво да се обясни това непонятно, странно отношение към богооткровената истина, ако тя, според съзнанието на латиняните, е богооткровена?“

Когато през ХVІ-ти век се създава иезуитският орден, който имал да играе ролята на най-гъвкавата и предана армия на папската власт, изведнъж поддръжниците на доктрината за непорочното зачатие бързо се увеличили. На страната на францисканците застанали иезуитите, които започнали с всички средства и с невиждана енергичност да разпространяват новото вярване. Петър Канизиус (починал 1597), немски иезуит, прославил се със своята ученост и строг живот, автор на много катехизиси, най-важен от които е Summa doctrinae christianae или Cathechismus major, написал и житие на св. Богородица, „в което въпросът за нейното непорочно зачатие, по думите на латинските богослови, намерил обстойно и ясно изложение“ (протоиерей Лебедев).

През ХVІ-ти век бил свикан Тридентският събор (1545-1563), смятан от римокатолическите богослови за ХІХ-ти Вселенски събор. На него отново бил повдигнат въпросът за непорочното зачатие. Макар и да са били правени много енергични опити от страна на поддръжниците на непорочното зачатие да се признае това учение поне за благочестиво вярване, съборът отказал да стори това. Той поискал въпросът да остане в онова положение, в което е бил при папа Сикст ІV, като препоръчал да се следват постановленията на този папа, тоест да не се разисква, а да се мълчи по този спорен въпрос. Така представя работата един историк-иезуит, кардинал Палавичини. Той съобщава между другото, че от тримата легати, които председателствали събора, първият – дел Монте, се обявил за непорочното зачатие; вторият – Червини, бил против; а третият – Полус, останал неутрален; че и тримата, съгласно папските инструкции, се съгласили да отхвърлят от декретите всеки израз, който би могъл да наведе на мисълта, че непорочното зачатие е нещо повече от едно просто мнение, свободно разисквано между католиците. Така според Палавичини Тридентският събор не е взел никакво решение в полза на непорочното зачатие.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „8.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-31