МОЛИТВАТА – СЪРДЕЧНА БЕСЕДА НА ЧОВЕК С БОГА*

Публикувано на 09.02.201310.02.2013 от Dragan Bachev

„Господи, научи ни да се молим“ /Лука 11:1/

Начало на нашето спасение е молитвата: тя е най- великото благо на земята, дарувано ни от нашия Създател; тя е благоговейно устремяване на човешката душа към Бога или сърдечна беседа на човек с Бога, по време на която човек е пред Бога, намиращ се невидимо при Него, и излива пред Него чувствата на своята душа. В Стария и Новия Завет има много указания за необходимостта от молитвата, за нейното огромно значение, което напълно се потвърждава с примерите на Спасителя и Неговите апостоли, прекарващи дни и нощи в молитва. С молитва ние можем всичко да измолим от Господ, и затова тя е наречена майка на всички добродетели. Ако желаем да се утвърдим в някаква добродетел или да се избавим от лоши навици, суетни увлечения и прочее – всичко това се постига с молитва. Молитвата е ангелско дело: както светите ангели непрестанно славословят Господ, така и ние, грешните, трябва ден и нощ да викаме към Господа от дълбочината на сърцето си, да изливаме пред Него нашите моления в скърби и радости и във всички събития на нашето земно съществуване да прибягваме към Него, нашия Спасител, при Него да търсим помощ и утешение, защото Той е единственият Утешител на душата. Без Него в никого и в нищо няма да намерим нито отрада, нито прибежище, нито спасение.В живота на човек няма нищо по-скъпо от молитвата: тя и невъзможното прави възможно, трудното – леко, неудобното – удобно. Молитвата е толкова необходима за човешката душа, колкото въздухът за дишането или водата за растенията. Който не се моли, той се лишава от общуване с Бога и се уподобява на сухо, безплодно дърво, което отсичат и хвърлят в огън (Матей 7:19). Който не се моли, той не получава Божието благословение за своите дела, според казаното: „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ“ (Псалом 126:1).

Нещастие е за слепеца, че не вижда светлината, но много по-голямо нещастие за християнина е да изгуби разположение към молитвата, да лиши своята душа от божествената светлина: в такава душа се въдворява мрак, а след излизането ѝ от тялото, тя ще наследи вечния мрак.„Когато отиваме да застанем и заговорим в молитва на нашия Цар и Бог – казва свети Иоан Лествичник, – да не пристъпваме към това неподготвени, да не би да ни види отдалече нямащи оръжия и без облекло, прилично за среща с Царя, и да заповяда на Своите раби и служители да ни вържат, да ни отхвърлят далече от Неговото лице, да раздерат хартията, на която са написани нашите прошения и я хвърлят върху лицето ни; и за това, когато пристъпваме към беседа с Бога, трябва да отхвърлим от себе си всичко житейско, да не обръщаме внимание на никакви помисли, които по време на молитвата възстават с особена сила“.

Човек, когато се моли, е също като войн на бойното поле; това е времето на придобиване скъпоценни минути на духовно купуване за този, който противодейства на врага и без да обръща внимание на неговите внушения, усилва молитвата, труди се, подвизава се, призовавайки на помощ Вдъхновителя на подвизите – Господ. Вражеските изкушения по време на молитвата са безчислени: той в тези минути ни напомня такива житейски дела, изпълнението на които ни се представя като необходимо и неотложно, а неизпълнението им – като свързано със съществени загуби. Но ако искаш твоята молитва да бъде чута, не обръщай внимание на нищо, а за това, което ти е наистина необходимо, Божията благодат ще ти напомни и след молитвата. А дори и да се случи нещо да се забрави и да се претърпи от това някаква вреда в житейските дела, то тъй като това е станало заради Бога, Той, Всеблагият, ще въздаде за това стократно. Бъди по време на молитвата глух, сляп и ням към всичко и всички, освен към Бога. Началото на молитвата, според свети Иоан Лествичник, се състои в това да прогонваме помислите при самото им появяване; средата е това състояние, когато нашият ум не се разсейва от помисли, а съвършенството на молитвата се състои в устремяването към Бога на цялото наше същество.Ставайки от сън, първата ти мисъл да бъде благодарение на Бога. С тази мисъл отивай на сън, имайки на ум, че твоето легло може да стане и твой ковчег. Прощаването на обидите, даже и на най-тежките, е необходимо за успеха в молитвата, помнейки думите на апостола: „Слънце да ви не залязва гневни“ (Еф. 4:26).

Ангел Божий открил на един от монашестващите следния богоприятен начин на молитва: „Преди всичко да принесем на Бога искрена благодарност; след това да изповядаме своите грехове с искрено покаяние и накрая да представим на Небесния Цар нашите прошения“.

Виждаме от светото Евангелие, че съдията изпълнил молбата на вдовицата, убеден само от нейната упоритост (Лука 18:5); също и един човек, който в началото отказал на молбата на своя приятел, но когато този не си отивал и продължил да го моли, то той накрая отстъпил на неговата настойчивост. С тези притчи Господ ни учи как трябва да постъпваме, за да получим просимото.

Кое може да е по-блажено от това, да се прилепим към Господ и да сме постоянно заедно с Него? „Който се занимава с някаква работа – казва свети Иоан Лествичник, – и когато настане време за молитва, той продължава да върши работата, той бива осмиван от бесовете, защото тези крадци се стараят чрез времето за други дела да ни лишат от молитвата. Изоставянето на молитвата причинява на душата невидима смърт. Прилягайки към молитвата, бъди и много милостив, чрез тази добродетел още тука ще получиш стократно и ще наследиш вечен живот, а бидейки свързан със страстта на сребролюбието, няма да можеш никога да се помолиш чисто. Не оставяй молитвата дотогава, докато нейният огън и водите от сълзи сами по себе си не си отидат, защото, може би, друго такова време за прошка на твоите грехове в целия си живот няма да получиш. Ако ти си изпитал сладост от някои думи на молитвата, продължавай ги, защото тогава твоят Ангел-пазител се моли с тебе. Свети Нифонт веднъж видял някакъв монах, който, вървейки, си казвал молитвата, а тя като огнен пламък излизала от душата му и достигала до небесата – монахът вървял съпровождан от Ангела, държащ в ръцете си огнено копие, с което прогонвал бесовете от монаха.Свети Макарий Велики обяснява с пример по какъв начин Господ ни дава дара на молитвата заради нашето старание да се молим: „Макар малкото дете – казва той – и да не може да направи нищо, но то движи ръце и крака, плаче и на майката ѝ дожалява за него, тя се радва, че детето с усилие и плач я търси и понеже детето не може да дойде при нея, то тя сама, поради любовта си към младенеца, идва при него и с голяма нежност го взима, приласкава и храни. Същото прави и човеколюбивият Бог с душата, която Го търси“.

„Непрестанно се молете“, казва свети апостол Павел /1 Сол. 5:17/. „Молете се да не паднете в изкушение“, ни казва Христос /Лука 22:40/. Непрестанната молитва не се заключава само в това да се молим непрекъснато с уста, а трябва постоянно да помним за Бога и да Го съзерцаваме винаги пред себе си. Той е, Който наблюдава всичките ни дела, намерения и мисли, поради това по време на всякакви занятия трябва да се приучаваме по-често мислено да произнасяме Иисусовата молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“. Или: „Пресвета Богородице, спаси ме“. За Иисусовата молитва от светите отци има изложени подробни ръководства в книгата „Добротолюбие“ и в други съчинения.

Каквото и да правиш, ти при всяка възможност по-често призовавай Божието име, за всичко благодари на Бога, за радостите и скърбите, тъй като всичко ни се изпраща за наше добро. Тогава ще се освети целият ти живот и ще стане непрестанна молитва.

Няма да оставим без внимание ежедневно произнасяните от нас думи в молитвата „Отче наш“: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ /Матей 6:12/. Подобно на това е казано също и на друго място в светото Евангелие: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Матей 6:14-15). Следователно, ако ние имаме срещу някого в сърцето си злоба, то, докато не се помирим, нашата молитва ще е безплодна.

Ако с някого сме се скарали, но сме уверени в своята правота, ние винаги трябва първи да търсим помирение, но ако и след всичко това тези, които са ни оскърбили не пожелаят да се помирят с нас, тогава ние вече няма да носим отговорност пред Бога, защото искрено сме желали и търсили помирението.Трябва да се молим не само тогава, когато сме разположени към молитва, но да се молим и тогава, когато не ни се иска да се молим, когато леност, сънливост, грижи, суети и прочее ни отдалечават от молитвата; и ако въпреки цялото това пълчище ние се молим, подвизаваме се, принуждаваме се, борим се със себе си, то такава молитва ще премине небесата и ще достигне пред престола на Господа.

Необходимите и главни условия при молитвата са: съвършена преданост на Божията воля, съзнаване на своето крайно недостойнство и греховност и най-искрено желание да изправим своя живот, а повече от всичко – незлобие. Ако и да се случи, че някой проси и не получава, то това не означава, че неговата молитва остава нечута, а защото по Божие усмотрение молещият се бива изпитван в търпение и после, когато търпението му издържи докрай, тогава в още по-голяма степен той получава просимото. В молитвата трябва да сме търпеливи: измолването от Господ на едни или други блага е дело на не един ден. Светите отци целия си живот са прекарвали в молитва и покаяние и накрая са получавали Божията благодат. Някои се молят и не получавайки просимото, охладняват в молитвата. Но, може би, Божията милост е била вече близко до тях, когато те са изоставили молитвения труд. Случва се и така, че ние искаме и не получаваме исканото затова, защото то не би ни било в полза.„Просите, а не получавате, защото зле просите, – за да го разпилеете във вашите сладострастия“ (1 Иак. 4:3). „Колкото и да са големи твоите грехове, моли се, не се отчайвай, помни какво е казал Господ: „Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствате, меч ще ви изтреби; защото устата Господни говорят“ (Исаия 1:18-20).

Но понякога се случва и така, че Господ промислително оставя без изпълнение молитвите на Своите раби. Така например: великият Моисей Боговидец се молел да му бъде дарувано да влезе в обетованата земя, но не бе чут. Молел се Давид, усилвайки своята молитва с пост, в пепел и сълзи, за запазване живота на болния му син, но Господ не благоволи да изпълни неговото прошение. Да се смирим под всемогъщата Божия десница, предавайки се изцяло на Неговата света воля, която понякога оставя нашите моления неизпълнени, но по този начин приготвяйки ни в бъдещето по-добра участ.

Веднъж попитали свети Макарий Велики как да се спасим. Той отговорил: „Братя, да се преклоним пред Господ и да плачем за нашите грехове. Тези малки сълзи ще остудят огнената геена, защото грешниците, които не се каят и не плачат сега, на онзи свят ще плачат и ридаят като младенци и сълзите им ще изгарят техните тела като огън, но няма да им донесат никаква полза“.Някои се молят дълго, но не чувстват сърдечна топлина, а други скоро получават благодатно утешение. Различното действие на благодатта в това отношение ни навежда на мисълта за мъдрото Божие домостроителство: ако дарът бъде получен без труд, то ние невинаги го ценим и лесно го губим, а придобитото чрез усилни трудове пазим като скъпоценно съкровище. Колкото и да е богоугодно, според нашето мнение, молитвеното ни прошение, колкото и да е голяма нашата скръб, от избавянето от която ни е лишил Господ, но изпълнението на нашето прошение трябва да предоставим напълно на Божия промисъл, помнейки думите на божествения Изкупител: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). Ето висок образец на най-съвършена молитва, в която е изразена безпределната предаденост на Божията воля! В случай на особени потребности трябва, според примера на Спасителя, да се молим до три пъти, както Той се е молел в Гетсиманската градина преди Своите страдания.

За обременен от страдания човек няма по-добро успокоение от молитвата! „Страда ли зле някой между вас, нека се моли“ (1 Иак. 5:13). Ако беседата с приятел ни утешава в скръбта, то много повече – беседата със Самия Създател, истинския Успокоител на душата! С труд се придобива навикът към внимателната неразсеяна молитва, и когато той бъде усвоен, то молитвата става извор на духовно утешение.Да не пропуснем и това, че при молитвата трябва да се осеняваме с кръстния знак, което е апостолско установление. Осеняването трябва да се извършва правилно, а не както някои, които като че ли се срамуват от Кръста Господен. Небрежното прекръстване оскърбява Господ и се вменява в грях на молещия се. Следователно не само няма никаква сила, но още и радва бесовете, а трябва да служи като непобедимо срещу тях оръжие, защото дяволът трепери от кръста и в страх бяга, не можейки да изтърпи да гледа силата му, изгарян от него като от огън. Светците със силата на кръста Христов лекували болни, възкресявали мъртви, без вреда изпивали смъртоносна отрова, минавали през огън и вода, а сегашните християни, подстрекавани от лъжлив срам, влизайки в дом или сядайки на обяд, даже и не мислят да се прекръстят, като че ли те не знаят какво е казал Господ: „Който се срами от Мене и от думите Ми, от него ще се срами Син Човеческий, кога дойде в славата Своя и на Отца, и на светите Ангели“ (Лука 9:26). Не е ли крайно безумие, не е ли тежко ослепение на душата да се срамуват от Господа и своя Създател, да се срамуват от честния животворящ Негов кръст? Този кръст, чрез който ние сме спасени и на който е пролята безценната кръв на нашия Изкупител. Да вникнем в следното: когато ние се осеняваме с кръстния знак, тогава между нас и небесния ни Отец виси на Кръста разпнат нашият Спасител. Тогава пред божествения поглед на Всевишния предстои не нашето позорно лице, покрито с греховно безславие, но венчаната с трънен венец глава на Богочовека; не нашето коварно сърце, изпълнено с всякакви нечистоти, но прободените ребра на нашия Изкупител; не нашите нечисти ръце, непрестанно извършващи беззакония, но прикованите към Кръста пречисти длани на Всеправедния Христос. Въоръжени със светия кръст, мъчениците отивали на най-страшни мъчения, като че ли в чужди тела, търпели с възторг като ликуващи. Един от най-древните писатели на християнската Църква свидетелства, че тогавашните християни, следвайки апостолското предание, при всяко действие или движение, се осенявали с кръстния знак: при влизане, обличайки се, при миене, преди и след трапеза, запалвайки огън, лягайки си, сядайки – казано накратко, при всяко действие.

Да завършим нашето слово с топла молитва към нашия Спасител Господ Иисус Христос: „Многомилостиви Господи! Удостой ни с божествения дар на светата молитва, която се пролива от дълбочината на сърцето; събери нашия разсеян ум, за да се стреми винаги към Тебе, нашия Създател и Спасител; пречупи разпалените стрели на лукавия, които ни откъсват от Тебе; угаси пламъка на помислите, който по-силно от огън ни изгаря по време на молитва; осени ни с благодатта на Твоя Свети Дух, за да Те обичаме до края на нашия живот, Тебе едничкия да обичаме с цялото си сърце, с цялата си душа и мисъл, и с всичките си сили, и в часа на раздялата на нашата душа от тялото, о, Иисусе Пресладкий, приеми в Твоите ръце нашия дух и си спомни за нас, „кога дойдеш в царството Си!“ (Лука 23:42). Амин.

Ловчанска св. митрополия, м. януари, 2013 година

_______________________

Източник http://www.bg-patriarshia.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Мисли за молитвата*

Публикувано на 10.12.201114.08.2025 от Dragan Bachev

Архимандрит Инокентий

Отдавна, твърде отдавна всред книгите, които четях, срещнах редове, които ми направиха дълбоко впечатление. „Един учен мъж може да бъде знаменит богослов, доктор, професор, академик. Може да вярва в Христа и все пак да не бъде християнин. Евангелието не е само книга, не е само учение, нравствена система; то е подвиг, труд, борба, често пъти — непосилна борба. Който не се труди, не се бори, той не е следовник на Христа и не може да бъде християнин!“ Наистина силни, мъдри и правдиви слова! Доколко те отразяват действителната същина на християнската вероизповед можем да отсъдим по бележитите мисли на един известен руски архиерей-мистик от края на миналия век. Епископ Михаил Симферополский (Грибановский) в своето съчинение „Размисли върху Евангелието“, 1898 г., казва: „Законът Христов за обикновения (естествения) човек е непосилен, той е много по-тежък от закона Моисеев, тъй като изтънчва и усилва неговите изисквания. Да се осъществи Христовият закон в живота с нашите слаби и склонни към греха сили е безусловно невъзможно. Законът Христов има предвид изключително човека, озарен от Божията благодат; единствено само при помощта на силата на Св. Дух, чрез обновяването на нашето вехто естество, посредством новата стихия на благодатния живот този закон става удобоизпълним, и неговите заповеди се явяват само като една форма на изявяването и развитието на тази небесна стихия, а тайните на Христовото учение стават тайни на преживявания от нас вътрешен духовен живот“ (вж. „Таврически епархиални ведомости“, Симферополь, 1898, № 1, с. 17).

Поставена в такава светлина Христовата евангелска истина вече не се явява отвлечена философска концепция. Тя придобива характер на конкретна и неотстранима задача — да се бори, да се труди, да се подвизава за осъществяването на Христовия закон в личния живот на християнина. Ненапразно Спасителят е казал: „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63). Те трябва да бъдат възприети от цялото човешко същество и оделотворени.

Тук се поражда неволно въпросът: щом осъществяването на Христовия закон е „безусловно невъзможно” за слабите човешки сили, склонни към греха, тогава как е възможно изобщо евангелската истина да бъде въплътена в живота? Как е възможно, щото „нашето вехто естество“ да се обнови посредством „новата стихия на благодатния живот” при помощта на силата на Св. Дух, единствено чрез която Христовият закон става изпълним? В този въпрос с всичката подчертана очебийност изпъква значението на първостепенната християнска добродетел – молитвата. За човека на ХХ век, наричащ се християнин, този термин се явява често пъти или чужд, или малкопонятен, а понякога и съвсем непонятен. Мнозина от съвременните християни вече нямат и представа за християнската молитва. Какво нещо е тя, защо е тя, какво трябва да се прави, за да можем да се молим? Наистина трагично охлаждане към най-животрептящия евангелски проблем! Днешното „християнско благочестие” се изразява в учтивото палене на някоя свещ в храма и машиналното прекръстване (не винаги!). С това се изчерпва и представата за молитвата…

Св. Синод на Българската православна църква имà похвалната инициатива да отпечати през 1972 г. ново издание на „Православен молитвеник“. Една малка по формат, но обемиста книжка, пълна с различни молитви и църковни песнопения. Вярващият човек може да я чете и препрочита с наслада отначало докрай. Но и това не е молитва.

Mолитвата е средство за привличане и ръка за приемане на всяка Божествена благодат. Молитвата винаги привлича Божията помощ и Божията сила. Като говорим за молитвата, следва да изтъкнем, че по смисъла на православното учение за молитвата целият живот на християнина следва да бъде молитва. Тук представата за молитва не се изчерпва със заставането сутрин и вечер пред домашната икона или посещение на богослужението в храма. Да отправяш молитва към Бога – това значи винаги, непрекъснато да съзнаваш, че си изправен пред Бога независимо от мястото и положението, от времето и обстоятелствата, в които се намираш, както казва Псалмопевецът: „Винаги виждах пред себе си Господа, зашото Той е от дясната ми страна: няма да се поклатя“ (Пс. 15:8). Ето защо целият си живот, цялото си ежедневие вярващият човек следва да нагласява така, че от словесната молитва, извършвана по молитвеник в уречено време сутрин и вечер, той да преминава към безгласната молитва на постоянния спомен за Бога и непрекъснатото съзнание за непосредната близост с Бога, Който следи всички мисли, думи и постъпки на вярващия човек. Тъкмо такава „непрестанна молитва”, съгласно апостолския завет (вж. 1 Сол. 5:17), изпълва сърцето на човека с духовни плодове, с духовна радост и утеха. „Защо на християните е заповядано непрестанно да се молят»? – пита о. Иоан Кронщадски, и отговаря: „За да бъдат непрестанно с Бога и ни на една минута или секунда да не дават в себе си място на греха, който постоянно търси да ни улови и подхлъзне, да ни свърне от пътя към горното Царство… О, молитвата е знак за моето велико достойнство, с което ме е почел Създателят!… Какво богатство има човешкият дух: само си помисли сърдечно за Бога, само пожелай сърдечно съединение с Него и Той веднага е с тебе, и нито стените на къщата, нито ключалките на тъмнината, нито планини, нито пропасти няма да попречат на това съединение. Бог в същия миг е с тебе; така са и ангелите, и светиите: с Бога те всички са пред очите ти, в сърцето ти, като най-близки и постоянни твои приятели. О, богатство на човешкия дух!”

Разбира се, подобно молитвено настроение и съзнание е резултат на вече дълговременен и упорит труд и системно упражнение в подвига на молитвеното съзерцание на Бога и представлява едно от идеалните постижения на вярващия човек. Това са, за жалост, редки явления. Ето защо необходимо е да се посочи постепенното, методично възхождане в подвига на молитвата, когато човек от сърце възжелае да го осъществява в личния си живот.

Днес огромното болшинство от християните не знаят, не умеят да се молят. Разбира се, молитвеният подвиг е твърде труден, но заедно с него човек придобива благодатните дарове на християнските добродетели. Без молитва те са непостижими и не могат да се придобият. Всичко става единствено със и чрез молитвата. Благодатта на Св. Дух се дарява само посредством молитвата. Онзи добронравен чозек, който искрено желае да се научи на християнската молитва, с Божията помощ може да придобие това, стига да проси от Бога вразумление и напътствие – сърдечно, откровено, простодушно, както едно невинно дете моли за нещо обичния си баща. „И ще бъдат всички от Бога научени” (Иоан 6:45). Във всяка молитва човек трябва да се придържа към едно основно правило: заставайки на молитва, да отстрани от съзнанието си каквито и да било неуместни мисли, желания, представи, спомени, грижи. Не бива през време на молитвата по никакъв начин да се допускат някакви съмнения било в битието на Бога, било в различни религиозни истини, защото такова настроение поражда двоедушие, разколебава вярата, прави молитвата разсеяна и безплодна. Според св. Иоан Златоуст никакви догматически размисли не бива да занимават ума на молещия се. Цялото му внимание следва да бъде потопено в думите на безòбразната молитва. Убеждението, че живият Бог е пред тебе и те слуша с отеческа благост и обич, трябва да бъде непоколебимо, непоклатно, необоримо и да отмести всякакви други моментни разположения и òбразни представи. Именно такава молитва има предвид и о. Иоан Кронщадски, когато забелязва: „Когато заставаш пред Бога, никакви съмнения във вярата да бъдат невъзможни за тебе!“ Следва да бъдем винаги търпеливи и да не чакаме бързи резултати или някакви чудесни поличби като награда за нашето усърдие в молитвата. Необходимо е всякога да имаме неоспорима увереност, че молитвата никога не остава безплодна пред Божието лице. „Голямо благо е молитвата, казва св. Иоан Златоуст, когато се извършва с необходимото настроение. Полезна е тя, ако приучим себе си да благодарим на Бога и когато получаваме исканото, и когато не го получаваме, защото Бог и когато дава, и когато не дава, върши и едното и другото за наше добро. Така че когато получиш исканото, ти явно си го получил, но и когато не го получиш, пак си получил, защото сигурно не си получил онова, което не е полезно за тебе. А да не получиш неполезното, все едно да се удостоиш с полезното. И така, получиш или не получиш исканото, благодари на Бога, като вярваш, че ако не би било често пъти за нас по-полезно да не получаваме онова, което просим, Бог винаги би ни давал исканото”.

Молитвата, като всяко занятие, има своите начини на действие и свой педагогичен метод. Вярващият човек следва да си определи известно „молитвено правило“ за всеки ден, т.е. какви утренни и вечерни молитви, акатисти, канони ще прочита и непременно да се стреми да изпълнява това свое „правило” по принцип ненакърнимо всеки ден. Съвсем естествено е да знаем, че в случая важи не само количеството, но преди всичко самото качество на молитвата. Като ежедневно задължение е необходимо да се прибави и прочита на Св. Писание: по една глава от св. Евангелие и от Апостола (апостолските послания). Монасите четат и Псалтира. „Когато четеш Св. Писание, казва преп. Никодим Светогорец, не бързай да прочиташ един след друг листовете, но размисляй и вниквай във всяка дума. Когато някои думи те накарат да се задълбочиш в себе си, или те докарат до съкрушаване, или сърцето ти се изпълни с духовна радост и обич, спри се върху тях. Бог се е доближил до тебе. Ако поради тази причина ти се наложи да оставиш неизпълнено онова, което е било определено като твое духовно упражнение (напр. четенето на Св. Писание), не се безпокой за това. Целта на всички духовни упражнения е да се удостоиш да почувстваш Бога, и когато това стане, няма защо да се спираш върху средствата за постигането му… Спри се по-дълго върху онова, от което ще дойдеш в умиление и заангажирай вниманието си с него, за да продължи това свято чувство.“

„Една от големите пречки за запазване на вътрешния мир е доброволно поетото задължение да прочиташ на ден толкова катизми от Псалтира, толкова глави от Евангелието и от апостолските послания. Тези, които са си наложили това като правило, обикновено бързат да изчетат всичко без да се грижат за това, дали сърцето дохожда в умиление от прочетеното и дали в ума се пораждат някои духовни мисли и съзерцания… „Ако искаш да се насладиш от псалмите, пише св. Исаак Сирски в своето 30-то слово, и да постигнеш смисъла на произнасяните от тебе думи на Св. Дух, отхвърли настрана количеството на псалмите; нека твоят ум се задълбочава в изучаване думите на Св. Дух, догдето душата ти от очудване пред Божието домостроителство не се възбуди към тяхното високо разбиране и чрез това се раздвижи за славословие или душеполезна скръб”. Преди започването на молитвеното правило молещият се трябва да застане в благоговейна поза пред св. икона и да постои малко в пълно мълчание, за да дойдат в ред всичките му чувства. Започвайки молитвата, молещият се следва да приковава вниманието си към всяка дума на молитвата и да не му позволява да се отклонява встранн. Ако това се случи, необходимо е да се върне назад и да започне с онова изречение, от което вниманнето му е било откъснато. Това да става до три пъти. Ако и по-нататък вярващият не е в състояние да се наложи над своето внимание, да продължава молитвата си. Добре е молитвите да се заучават наизуст, при което те ще се произнасят като че ли изхождат от сърцето ти, в тебе се раждат, а не се влагат отвън. Произнасянето на самите молитви следва да става неприбързано, разделно, ясно.

Уместно е да се наблюдава строго молитвата да не се изражда в автоматическо повтаряне на заучените думи. Не само с думи трябва да се молим, но и с ум; и не само с ум, но и със сърце, та умът да види и разбере ясно онова, което се изговаря с думи. И сърцето да усеща онова, което мисли умът. Всичко това е съвкупност и е истинската молитва. Молещият се трябва с ума да размисля и съзнава всичко, което изговаря, а със сърце да чувства всичко това. Има още и т. нар. сърдечна молитва, която излиза от сърцето като стрела на мълния, мигновено преминава небесата и се явява пред Божия престол. Но това е дял на избраните.

Освен заучените молитви по Молитвеника, молещият се може да има свои собствени молитви, според своите нужди и желания. През първата половина на нашия век в Св. Атонска гора се е подвизавал скромният монах-старец Силуан – голям молитвеник. Той си вменил за дълг да се моли за запазване на мира в целия свят. Бог му открил, че докато трае неговата молитва, мирът ще бъде запазен. Втората световна война се започна тъкмо след блажената кончина на стареца Силуан. Такава е цената пред Бога и такова значение за цялото човечество има молитвата на един само човек!

Молитвата на християнина трябва да бъде съобразена с обстоятелствата на живота му, на работата му и на окръжаващите го жизнени условия. Казано е, че и малкото молитвено правило, изпълнявано редовно и усърдно, Бог приема като голямо правило.Полезно е всеки богомолец да си избере някой молитвен стих от Псалтира или някоя молитва, която му допада, и често пъти да я повтаря било при молитвеното правило, било през работно време. Светите Отци напомнят за особена благодатна резултатност от честото повтаряне на т. нар. Иисусова молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!” В тази молитва великите християнски подвижници са се упражнявали денонощно и я считали за най-главната християнска молитва. Късичките молитви задържат мисълта ни пред лицето на Бога. Количеството на произнасяните Иисусови молитви се определя различно, според личното желание на човека[1]. При молитвеното правило е необходимо и правене на земни поклони. Когато произнасяме Иисусовата молитва, трябва всеки път да правим малък (поясен) поклон, а на десетия път – един земен[2]. През време на нзвънмолитвеното правило Иисусовата молитва се произнася мислено, в сърцето, без никакви външни изрази на богопоклонението. Св. Димитрий Ростовски съветва на всеки час да прочитаме в ума си молитвата „Богородице Дево, радвай се!”[3] Някои духовни ръководители препоръчват да се прочита мислено молитвата „На всеки час”[4].

Св. Григорий Синаит пише: „Благодатта ние получаваме при св. кръщение. Но поради нашето невнимание, увличане от света и неизправност в живота тя се потиска и като талант се заравя в земята. Когато някой решава да заживее изправно, като възревнува за спасение, плодът на целия му подвиг е възстановяването в сила на този благодатен дар. Този дар дохожда и се проявява чрез непрекъснато молитвено призоваване на Господа Иисуса. Ето защо, ако искрено желаем да открием скритото в нас благодатно семе, трябва да побързаме по-скоро да навикнем на последното сърдечно упражнение и да имаме в сърцето си само това молитвено дело, докато то не стопли нашето сърце и не го възпламени с неизказана обич към Господа”[5].

Разбира се, вярващият човек следва изобщо да съобразява своя живот с нравствените повели на св. Евангелие. Към молитвата следва да пристъпваме украсени с добри дела, за да станем достойно вместилище на благодатта на добродетелта. Неизбежно необходимо е да не тежи на душата нито един грях, неочистен чрез покаяние-изповед. Забележително голям съвременен учен и богослов е покойният ректор на Православния богословски институт в Париж Владимир Николаевич Лосски (починал 1958). Той се ползвал с огромен авторитет и сред инославните богословски среди на Запад. Бил семеен и имал деца. Всяка неделя най-редовно се изповядвал и се причастявал със Светите Тайни. С особено усърдие служел в светия храм и подпомагал свещенослужителя (подавал кадилница, изнасял големия свещник). Бил е ревностен извършител на непрестанната умствена Иисусова молитва. Било във влака, било на летище, вдълбочен в себе си, съсредоточавал цялото си внимание върху мисълта за Господа, а пръстите му бързо отброявали зърната по скритата в джоба броеница… Според него „християнското богословие е само едно средство, сбор от знанията, които са длъжни да служат на целта, надвишаваща всякакво знание, тоест единението на човеците с Бога или тяхното обожествяване” (Журнал Московской Патриархии, 1975, кн. 1, с. 70).Могъщо оръжие за противоборство срещу греха и напредване в Божествената благодат е пресветото тайнство Евхаристия. Всред другите тайнства то е най-висше; така също и между духовните оръжия е най-силно и ефикасно срещу страстите. Това тайнство е истинското тяло и истинската кръв Христови в присъствието на Самия Христос Бог. Ето защо вярващият човек трябва да се стреми колкото е възможно по-често да се причащава със Светите Христови Тайни (през всичките 4-годнишни пости, във всички 13 велики православни празници, дори и всяка неделя, ако е възможна съответната духовна подготовка).

„Всяка молитва – казва един знаменит проповедник – непременно трябва да се предшества от вярата в присъствието Божие. Щом тази вяра я няма, нашата молитва не може да бъде искрена, още по-малко – благодатна. Който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят (Евр. 11:6). И ние следва да извършваме нашите молитви винаги с неотслабващо прилежание, с вдълбочено съсредоточаване, с всеобхватно поставяне в действие нашите духовно-нравствени изяви, както заповядва апостолът: „Постоянствувайте в молитвата, като бодърствувате в нея” (Кол. 4:2).
____________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1976, кн. 9, с. 17-22.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Съгласно Иерусалимския (Светогорския) богослужебен устав през всяко денонощие при ежедневния църковно-богослужебен кръг следва да се произнася молитвата „Господи, помилуий!” (която е съкращение на Иисусовата молитва) 526 пъти. Според нашия действащ богослужебен устав за енорийските църкви тя се произнася 151 пъти.

[2]. Тъкмо за тази цел съществува броеница (а не за развлечение и празни занимания). Тя се състои от десет раздела с по 10 зърна във всеки раздел. За да не отвлича вниманието си с броенето на Иисусовите молитви, молещият се само прехвърля или отмества зърната.

[3]. „Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марио, Господ е с тебе! Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото си родила Спасителя на душите ни” (вж. Лука 1:28-31; Молитвеник, 1972 г., стр. 33; Часослов, София, 1941 г., стр. 146.)

[4]. Тя има следното съдържание: „Христе Боже, Комуто всяко време и всеки час на небето и на земята се отдава поклонение и слава, Който си дълготърпелив, многомилостив и добросърдечен. Праведните обичаш, грешните милваш, и всички призоваваш към спасение с обещание на бъдещите блага! Сам Ти, Господи, приеми и нашите молитви в тоя час, напътвай живота ни кьм Твоите заповеди, освети нашите души, очисти телата ни, помислите ни изправи, мислите очисти и ни избави от всяка скръб, злини и болести. Огради ни с Твоите свети ангели, та, запазвани и наставлявани от тяхното воинство, да постигнем единство във вярата и познанието на Твоята непристъпна слава, защото Си благословен во веки веков. Амин” (Молитвеник, стр. 89; Часослов, стр. 13).

[5]. Преп. Никодим Светогорец привежда следния разказ: „Живях не съвсем изправно, но Бог ме съжали и ми изпрати дух на покаяние – изповядва един подвижник. – Преди да пристъпя към изповед аз стоях продължително пред иконата на Пресвета Богородица, като я молих да ми изходатайства решителност да се изправя. При изповед аз казах на духовния си отец всичко напълно откровено. Toй не ми каза нищо, но когато произнесе над главата ми разрешителна молитва, в сърцето ми се запали едно сладко пламъче. Това усещане прилича на онова, когато глътнеш вкусно парче храна. Това пламъче остана в сърцето ми, и аз усещах като че ли някой ме държи за сърцето. Оттогава аз постоянно се молих и задържах вниманието си там, гдето се намираше това чувство. За едно само се грижех, то да не си отиде. За Иисусовата молитва не бях слушал. А когато чух, разбрах, че станалото с мене е било именно онова, което се търси от тази молитва”. Преп. Никодим заключава: „От този разказ можеш да разбереш, какво се постига чрез молитвения подвиг”.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2kA