Иеромонах Павел (Стефанов)

Хората от края на двадесетия век са несравнимо по-образовани и по-информирани в сравнение с далеч­ните си прадеди. Начинът им за мислене от десетилетия насам се формира под все по-засилващото се въздействие на техниката, телеви­зията и компютърното програми­ране. Обучени да изразяват идеите си под формата на последователно, структурирано и методично изложе­ние, нашите съвременници нерядко се смущават от факта, че библейски­те писатели не дефинират богооткровеното учение по подробен, из­черпателен и систематичен начин. Тази особеност съвсем не е случайна, а се дължи преди всичко на специ­фичната психологична нагласа на библейските (особено старозаветните) автори. Същевременно те не са чужди на абстрактния начин на разсъждаване, на способността за концептуализация, но ги изра­зяват чрез отношението си към опис­ваните събития и личности.

Поне до известна степен представа за идейния свят на хората от Биб­лията се получава, когато се изслед­ват литературните мотиви (парадиг­ми, топоси, ключови понятия) в Свещеното Писание. Мотивът може да се формулира като типична сложна те­ма, срещана в Библията в различ­ни форми и в различен контекст. Библейските писатели използват мотиви с цел да предизвикат в своите читатели или слушатели съпреживяване на мислите и ре­акциите, чрез които се разкриват обрисуваните от тях личности или групи. Мотивите изразяват основния смисъл на дадена ситуация или съ­битие, а не самите факти. Те проя­вяват склонност към смесване (кон­таминация) и понякога трудно се постига определянето на първичния им вид. Затова се налага преценя­ването на мотивите да се извършва във връзка със синонимни или антиномни теми. От тази гледна точка особен интерес представляват антитезните мотиви на „пустинята“ и „планината“ в Библията. Анализът показва, че те са литературно-исто­рически въплъщения на основни въз­гледи и идеи относно историческото развитие и обществено-религиозния живот на избрания народ (съответно Църквата). От друга страна, те от­разяват старозаветни и новозаветни есхатологични представи. Пустиня­та и планината не са напълно уравно­весена двойка от контрастни мотиви в Библията. Главната им характери­стика е пространствена, тоест географ­ска, топографска или екологическа. Но при половината от случаите, в които се употребява в Стария Завет, пустинята притежава недвусмислен и специфичен временен смисъл. Той се отнася до 40-годишния период на пътуване на Израил из пусти­нята между напускането на Египет и заселването в Ханаан. Донякъде временно измерение има и плани­ната, отъждествявана със земята на Израил, когато терминът засяга периода между началното заселване в Палестина (ХIII-ти век преди Христа) и вавилонския плен след разрушава­нето на Иерусалим (587 година преди Христа).

В Стария Завет водещият аспект на пустинята (еврейски midbar) е често отрицателен[1]. То представлява об­ширно пространство от земя (не пясък), обгорена от силното слънце, без ручеи или реки, без условия за развитие на растения или животни, освен може би „привикналата на пустиня дива ослица“ (Иеремия 2:24). Пустинята е място, неподходящо за обитаване на човека (Иеремия 9:11; 50:40; 51:43; Иов 38:26). В нея могат да се срещнат само керваните на скитащите номади (Иеремия 3:2; 9:26). Поради своята отдалеченост от селищата пустинята нерядко пред­лага убежище на бегълци и несретници, които предпочитат слабата въз­можност да живеят при изключи­телно неблагоприятни обстоятелст­ва, отколкото да попаднат в ръцете на преследвачите си. Агар бя­га в пустинята, за да се избави от гнева на Сара (Битие 16:6-14). Там израства и става стрелец с лък нейния син Измаил (Битие 21:20). Давид се оттегля в Юдейската пусти­ня, гонен от Саул: „Събраха се при него всички притеснени, всички длъжници и всички душевно огорче­ни, и той им стана началник“ (1 Царства 22:2). Пророк Илия отива в пустинята, когато царицата Иезавел решава да го умъртви (3 Царства 19:3-4). „Бягайте, спасявайте живота си и бъдете като оголено дърво в пу­стиня“ е съветът на пророк Иеремия към моавитяните (48:6). А псалмопевецът, обкръжен от завистници и неприятели, възкликва: „Аз бих отлетял и бих се успокоил, далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята“ (54:7-8).

Използването на пустинята като убежище ѝ придава отчасти положи­телно значение. Когато мъките на пророк Иеремия достигат своя връх, той е готов да напусне богоизбрания до Христа иудейски народ: „О, кой би ми дал в пустинята пътнишко пристанище! Бих оставил моя на­род и бих забягнал от тях“ (9:1). Тази тема не е развита по-нататък в Стария Завет. Дори в този пасаж от св. пророк Иеремия положителният аспект е второстепенен, защото про­рокът не отива в пустинята, за да получи поредното откровение, а за да се разграничи от падението на своите съвременници.

В Библията се долавят отгласи от някои древноханаански представи за пустинята, които получават особе­но развитие в еврейската следбиблейска литература. В арабския и акадския фолклор пустинята е есте­ствена среда за обитаване на зли демони и духове. Според угаритските сказания Мот, божеството на смърт­та и тлението, витае в пустинята или в подземното царствос[2]. Отглас на това отъждествяване на пустинята и тъмнината със смъртта познато на древните юдеи, вероятно е налице във въпроса на Яхве: „Бях ли аз пустиня за Израиля? Бях ли земя на мрак?“ (Иеремия 2:31). Св. пророк Исаия предрича за пустинята, че „камилоптици ще се заселят там, и песоглавци (еврейски seirim – козлообразни демони, сатири) ще под­скачат“ (13:21). Присъствието на та­кива демонични същества показва, че пустинята се схваща като несакрално пространство, споделящо характеристиките на първичния „безвиден и пуст“ хаос. Такава ще бъде съдбата на Едом: „И ще я завладеят пеликани и ежове; бухали и гарва­ни ще се заселят в нея; и ще про­тегнат по нея връв за разорение (еврейски tohu) и отвес за унищожение (еврейски bohu) (Исаия 34:11). „И зверо­ве пустинни ще се срещнат с диви котки, и песоглавци (сатири – бележка моя) ще си подвикват един другиму; там веди ще отдъхват и ще си намират покой“ (Исаия 34:14). Пустинята играе роля в псалом 28, чиято образност напомня за изразните средства на угаритската и древноегипетската пое­зия: „Гласът Господен секне огнен пламък. Гласът Господен разтърсва пустиня, разтърсва Господ пусти­нята Кадес… Господ е седял над потопа, и ще седи Господ като цар навеки“ (стихове 8, 10). Демоничният ас­пект се запазва в обреда за изгонва­нето на козела в пустинята като символ за изкуплението на грехо­вете на хората (Левит 16:7-10, 22).

Изнесеното дотук свидетелства, че в Стария Завет пустинята носи смислови белези, които сочат незапознатост и дори неприязън към нея в древните израилтяни. Това е отношение на градски жители, зе­меделци, полуоседнали скотовъдци, тоест на хора от по-напреднал ста­дий в развитието на цивилизация­та, отколкото скитниците-пастири.

Пустинята притежава не само про­странствено, но и временно-истори­ческо измерение във времето. В Стария Завет с нея се определя периодът от свещената история меж­ду изхода от Египет и завладяването на Ханаан. Той се разделя на две неравни части. Първата е от две години и обхваща събитията от пре­минаването на Червено море до да­ването на Божиите заповеди на Си­най. Втората част от 38 години се простира между разполагането на стан във Фаранската пустиня и вой­ната с мадиамците, след което израилтяните навлизат в Палестина. Скитането в пустинята е наложено от Бога като наказание за греховете на народа и изразеното съмнение в Божието водителство (Второзаконие 2:11-16). Епизодите от този период са описани в Числа 11:1-31:20 с из­ключение на откъса 26:1-30:17, който по всяка вероятност е вторич­на добавка. Двете доминанти в раз­каза за скитането из пустинята („пре­стъпление – наказание“) много по-силно влияят върху по-нататъшното формулиране на пустинния мотив в Библията, отколкото концепцията за пустинята като място на Божието откровение и милост към Израиля. Явяването на Бога в пустинята на пророк Илия е случайност, наложе­на от обстоятелствата, а не законо­мерност.

Темата за пустинята изобилства в библейската литература от периода на първия храм. След края на израилската монархия употребата на този мотив рязко намалява за смет­ка на нови теми поради наличието на действително опустошение, напо­добяващо безжизнеността на пусти­нята (срв. Малахия 1:3). В следмонархическата епоха идеята за пусти­нята отстъпва на заден план под натиска на нови теми.След 40-годишното пътуване из пустинята израилтянската предста­ва за Яхве се изпълва с ново съдър­жание. По време на завладяването на централната планинска верига Бог започва да се свързва с планин­ските висоти, в което може да се съзре вариант на почитанието към Синай и Хорив. Дори аморейците схващат Яхве като „Бог на плани­ните“ (3 Царства 20:23)[3]. На какво се дължи тази промяна? Когато нахлу­ва в Ханаан, богоизбраният народ е по-слаб във военно отношение от коренното население. Израилтяните са пехотинци и не разполагат с обковани колесници като ханаанците (Съдии 1:27-34; 3:1-3; 4:3; срв. Навин 11:1-5). Те нямат и обсадни машини от рода на катапултите и стеноломите, без които обсадата на укрепените градове в равнините е обречена на провал[4]. Но след завладяването на планин­ските и хълмистите области на обе­тованата земя израилтяните възприе­мат планините като положителни стойности. От една страна, за тях височините са фокусни точки на зао­бикалящите ги низини, а от друга, планините служат за периметър на специфична етническа, политическа или култова територия. Тези разби­рания намират израз в описанията на Иерусалим и светата планина Сион като заобиколени от концентрични ридове (Псалом 124:2), които се редуват чак до краищата на земята (Псалом 42:7), схващана като кръг (Исаия 40:22; Иов 22:14; 26:10; Притчи Соломонови 8:27) или правоъгълник (Исаия 11:12; Иезекиил 7:2; Иов 37:3; 38:13).

Прочетете още „Пустинята и планината като библейски понятия*“ →

Христо Попов

Призоваване на езичниците и тържество на Църквата

Глава 65-та

В отговор на Исаината молитва, Бог обявява, че ще открие Себе Си на народите, които не са Го търсели и не се наричали с Неговото име, понеже избраният еврейски народ, към който Той бащински простирал ръце през всичкото старозаветно време, продължава да оскърбява Господ чрез разни видове идолопоклонство и в същото време смята себе си по-свят от другите народи. За тези грехове на юдеите и за греховете на техните бащи Бог достойно ще ги накаже (2-7). Впрочем, от остатъка на добрите Господ ще произведе ново, свято и многочислено племе; Той ще изтреби чрез война, глад и болести само непокорните, тогава когато избраните ще бъдат оградени от всяко зло и наречени с ново име. За пълно щастие на избраните Бог ще сътвори ново небе и нова земя, и Иерусалим тогава ще бъде радост за Бог и утеха за хората. Не с дълъг живот ще измерват тогава благочестието, защото грешникът и на стотната година ще бъде проклет (8-21). Тогава благосъстоянието на един народ няма да бъде застрашавано то друг, всеки народ ще бъде ограден с безопасност; молитвата на всекиго ще бъде чута и скоро изпълнена. Всички хора със звероподобни и диви нрави ще се обърнат на кротки и незлобиви, а древната змия – дяволът, не ще може да прави пакости на хората (22-25).

Стихове 1-5. Не ишущым и не вопрощающым, по обяснението на апостол Павел (Римляни 10:16-20), са езичниците, които с идването на Спасителя открили, намерили Бог и влезли в новозаветната Църква. Това пророчество за встъпване на езичниците в Христовата църква неведнъж повтарял Сам Иисус Христос, когато вече настъпило време за неговото изпълнение. Изобличавайки ръководителите на еврейския народ – архиереите и стареите, Иисус Христос им предложил притча за лошите лозари и, в заключение на тази притча каза: сего ради глаголю вам, яко отымется от вас царствие Божие, и дается языку творящему плоды его (Матей 21:33-45; срв. Матей 8:10-12). Стих 2. Не покаряющымся – евреите (Римляни 10:21). Стих 3 във вертоградех – в градините, се разбира служението на финикийската богиня Астарта в дъбравите и градините; в чрепех – на жертвеници, устроени с тухли (Изход 20:25). Стих 4. Лежат соний ради – некромантиците, които отивали на гробовете на умрелите и лягали да спят върху кожата на жертвеното животно, с цел да узнаят в съновидението бъдещето; ядат мяса свиная и юху треб (чорба жертвена) – въпреки закона (Левит 11:7; Второзаконие 14:8); отиди от мене – евреите, без да гледат на своето крайно нечестие, смятали себе си за чисти и отдалечавали от себе си всеки, несподелящ техните заблуждения, като казвали на такъв: “махай се от нас, не се допирай, защото ние сме чисти!” А това тяхно нечестие, казва пророкът, като огън вече гори в тях, унищожава ги и те ще загинат от яростта Божия така скоро, както скоро се разлетява димът.

Стих 6. Недро или лоно (κόλπος) – гърди, обятези, пазва, джоб – Да дадеш някому “меру добру в лоно” значи – да отсипеш в джоба му или торбата му добре натъпкана и препълнена мярка (Лука 6:38). Оттук – отдам в недро им грехи их и грехи отец их значи – за техните грехове и греховете на техните прадеди Аз (Бог) ще им въздам пълна мярка на наказание, напълно равна на техните грехове. Застрашаването с наказание потомците за греховете на прадедите е изказано още в закона: Аз есмь Господь Бог твой, Бог ревнитель, отдаяй грехи отец на деца до третезиго и четвертаго рода ненавидящым Мене (Изход 20:5). Това същото и пророк Исаия повтаря тук. Но как това застрашаване да се съгласува с Божието правосъдие, което чрез устата на законодателя говори: да не умрут отцы за сины, и сынове да не умрут за отцы: кииждо за свой грех да умрет (Второзаконие 24:16)? Отговор на този въпрос дава самото Свещено Писание, което казва, че Господ наказва за греховете на прадедите само такива потомци, които ненавиждат Него (Изход 20:5), тоест за греховете на бащите биват наказвани, по обяснението на блажени Теодорит, само такива внуци и правнуци, които подражават на бащите и прадедите в лукавство. А когато наказанието на нечестивите прадеди пада на техните благочестиви потомци, тогава то не е вече в строг смисъл наказание, а е премъдро действие на Божия благ промисъл, имащо за цел: 1) с наказанието, понесено от невинните потомци, да ослаби наказанието, заслужено от техните прадеди (твърде силна подбуда за любящите деца към безропотно пренасяне наказанията за своите родители), 2) чрез незаслужените наказания на потомците да възвиси и укрепи тяхната собствена добродетел и 3) за да внуши на всички най-силно отвращение към нечестието, понеже, знаейки, че със своето нечестие ние навличаме Божието наказание не само върху себе си, но и върху децата и внуците, всеки от нас, който обича своите деца и внуци, в това получава силна подбуда да се въздържа от тях. Стих 8. На грезне – на лозовия грозд.

Стихове 10-15. Тези метафорични изрази дават мисълта, че Божиите избраници, овцете от Христовото стадо, като стъпят в оградата на църквата, ще се наслаждават от безопасност и от всички духовни блага така, както стадото животни е безопасно, когато се намира в заградено място, и от нищо не се нуждае, когато пасе на плодородна долина. Юдоль Ахорская – Ахорската долина, която се намирала до Ерихон и се отличавала с хубави пасбища и лозя. Стих 11 Уготовляющии демону трапезу – приготовляващите и употребяващите храна от остатъците на идолските жертви, което и апостол Павел нарича бесовска трапеза (1 Коринтяни 10:26); исполняющии щастию растворение – напълващите с вино чашата в чест на богинята Щастие; според блажени Иероним, в Египет и Александрия имало езически обичай в последния ден на годината да се слага трапеза, изпълнена с всякакъв вид ястия, и чаша с медова напитка; това служело като знак на плодородието през миналата година и като молитва за такова през идващата година. Стих 15. Наименованието на евреите “избран народ” ще премине на християните.

Стих 17. Под ново небе и нова земя, където с праведниците ще живеят и грешниците, където ще има смърт, ще строят къщи, ще насаждат лозя, трябва да разбираме новия порядък, който ще се въдвори на земята с идването на Христос, или благодатното Христово царство – Църквата, в която, по думите на апостол Павел, всичко става ново: кто во Христе нова твар (2 Коринтяни 5:17); но никак под тези думи не можем да разбираме онова небе и онази земя, които ще се явят след второто Христово пришествие и където, по думите на апостола, не ще да има болести, скръб и смърт (Откровение 21:1, 4) и където ще живеят само едни праведници (2 Петр. 8:13).

Стих 20. Всеки един от истино вярващите ще достига пълнота на своите години, няма да има разлика между младенец и старец, защото стогодишният тогава така ще бъде бодър и здрав, както и момъкът, а беззаконникът, макар да проживее и сто години, ще бъде проклет.

Стих 22. Дела бо трудов их обетщают – дълго ще се ползват от изделието на своите ръце.

Така че, тържеството на Църквата, според пророк Исаия, ще се състои в живота на вярващите под ново небе и нова земя, където, вместо житейските скърби и печали, ще има радост, веселие и щастие, и няма да има разлика между старци и деца, а само между праведници и нечестивци; в нравствено отношение ще се яви такъв преврат, че жестоките и звероподобни нрави ще се изменят на кротки и мирни, а на праведниците никой в нищо няма да вреди.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 7 и край*“ →

Христо Попов

Насищане на жадуващите с изобилна вода

Глава 55-та

В тази глава се изобразява, от една страна, печалното състояние на човешкия род в религиозно-нравствено отношение до идването на Месия, а от друга – благодатният живот на онези, които, като повярват в дошлия Месия, ще встъпят в Неговата Църква. Сам Господ се обръща към духовно гладните и жадните и говори: “жадуващите, отивайте при водата и вземете там всичко потребно за себе си; твърде е странно, че досега давате среброто си и труда си за онова, което не ви насища. Послушайте Ме, за да живее душата ви от Моята благодатна пища; Аз ще встъпя с вас във вечен завет, ще изпълня всички милости, обещани на Давид, и ще ви пратя Моя Отрок за водител и наставник на всички езически народи, които, макар и да не Го знаели по-рано, ще се обърнат към Него (1-5). Търсете Господ, докато може да се намери, разкайте се, за да бъдете помилвани; не мислете, че без Мене ще можете да се спасите, понеже вашите планове са така далече от Моите намерения, както небето от земята, а Моите обещания са така неизменни, както са безвъзвратни дъждът и снегът, които падат на земята. Когато се приближите до Мене, всичко у вас ще се подобри: вместо тръни, ще израсне кипарис, а вместо коприва – миртово дърво” (6-13).

Стих 1. С тези думи пророкът повиква всички хора да влязат в Христовата Църква, където те съвършено даром ще получат пълно удовлетворение на своята духовна жажда, от която били измъчвани преди. С подобни думи и Иисус Христос викал всички в Своята Църква: аще кто жаждет, да приидет ко Мне и пиет. Веруяй в Мя, якоже рече Писание, реки от чрева его истекут воды живы (Иоан 7:37-38). А под вода в тези Спасителеви думи, по обяснението на Иоан Богослов, се разбират благодатните дарове на Светия Дух (7:39). Такъв, разбира се, смисъл трябва да имат и разглежданите думи на пророка. Вино, тлъстина (тук) или хляб, означават духовна храна, преподавана на вярващите в тайнството Евхаристия – тялото и кръвта Христови.

Стихове 2-3. С тези думи пророкът от името на Бог призовава всички да оставят суетния езически живот, който не дава и не може да даде пълно удовлетворение на духовните потребности, за да се обърнат към източника на Божията благодат и, по такъв начин, да станат участници или наследници на обещанията, дадени на Давид. Условия за спасение от страна на човека, освен приемане даровете на Светия Дух и пречистване с тялото и кръвта Христови служат: послушание Богу и следване на живота в Неговите пътища или учение, оставяне на беззаконните пътища или променяне мислите и образа на живота. Завещаю вам завет вечен – ще свържа нов съюз с вас чрез Иисус Христос, в противоположност на нарушения и разкъсан Синайски завет; преподобная Давидова верная – неизменните милости, обещани на Давид, тоест обещанието за вечното царство на Месия и всички, съединени с това обетование, милости (2 Царства 7:16). По буквалния превод от гръцки, “преподобная Давидова верная” значи – онова, което съставя неизменна светиня, принадлежаща на Давид – обещанието за Месия. Под “преподобная” апостол Павел разбира Месия. Така, той говори, че Господ изпълни обещанието, дадено на праотците, като възкресил Иисус и, по такъв начин, сред християните се осъществили думите: яко дам вам преподобная Давидова верная (Деяния на светите апостоли 13:34-39).

Стихове 4-5. Бог указва, че това спасение Той ще извърши чрез Своя Отрок, Когото е поставил свидетел за народите, техен княз и повелител, и към Когото ще се обърнат за спасение всички народи, които по-рано не са знаели нищо за Него (срв. Исаия 42:1-6; 49:6, 8).

Стихове 12-13. Изобразява се началото на спасението, като доказателство на неговата истинност. Спасението се представя под образ на завръщане на юдеите от вавилонския плен, при радостното ликуване на планините и хълмовете и при ръкопляскането на полските дървета. По думите на Спасителя, обръщането към Бог, даже на един каещ се грешник, служи като повод за голяма радост на небето (Лука 15:10); толкова по-голяма бива радостта по случай обръщането на мнозина. И както за греха на хората цялата природа била подхвърлена на проклятие (Битие 3:17), и поради това всички твари като че ли скърбят или, по израза на апостола, заедно стенат и се мъчат (Римляни 8:22), така и обратно, когато те видят помилването на хората, като че ли ще им сърадават, понеже в това и сами те ще получат надежда за освобождаване от тлението (Римляни 8:21). Тази радост, по думите на пророка, ще се изразява в скачане на планините и хълмовете и ръкопляскане на дърветата. Пророкът олицетворява неодушевената природа за по-голяма изразителност на речта. Думите: и вместо драчия (трън) взыдет кипарис, и вместо кропивы взыдет мирсина имат същото значение, каквото и онези в 35:7, тоест обърналите се към Христос езичници, които представяли от себе си като че ли безжизнена пустиня или нива, обраснала с тръни и коприва, при съдействието на Божията благодат, ще се обърнат в разцъфнала разкошна градина, украсена с благоухаещи мирти и кипариси.

Забележка. Това пророчество се чете на водосвета в празник Кръщение Господне, понеже в началото му се говори за благодатта на Светия Дух, която, под образ на вода, се дава на вярващите.

За славата на Иерусалим

Глава 60-та

Пророкът подканя Иерусалим към духовно ликуване, защото над него ще изгрее и ще бъде видима Божията слава, тогава когато наоколо по цялата земя ще владее тъмнина и мрак (1-2). Вследствие на това неговите деца ще се върнат от далечните краища, а езичниците със своите богатства ще се притекат към него, за да се поклонят Богу (3-9), ще съградят неговите стени и великолепно ще украсят светилището на Господ (10-14). Иерусалим ще стане източник на веселие и вечна радост за всички, в него ще царува мир и правда, за него няма да залязат слънце и месечина, защото Сам Господ ще бъде негова вечна светлина, и неговите деца твърде много ще се размножат (15-22).

Стих 1. Под Иерусалим, по обяснението на светата Църква (пасхален канон, ирмос на 8-ма и 9-та песен), трябва да се разбира новозаветната Църква, прославена чрез възкресението на Христос. Свят и слава е Син Божий, Който се явил в плът и извършил спасението.

Стих 3. Иерусалим (новозаветната Църква) ще стане просветител на всички народи. Светом твоим (τω̃˛ φωτί σου), както и светлостию твоею, трябва да се преведе с дателен падеж – към твоята светлина.

Стих 4. Съдържа се указание за встъпване в Хрисотвата Църква на езичниците от всички страни на света. В такова, именно, значение употребява тези думи и светата Църква в едно от пасхалните песнопения: “возведи окрест очи твои, Сионе, и виждь, се бо приидоша к тебе, яко богосветлая светила, от запада, и севера, и моря, и востока деца твоя” (2-ри тропар на 8-ма песен от канона).

Стих 6-7. Мадиамската и Гефарската страни лежели на източния бряг на Еланитския залив; Сава е била област в щастлива Арабия. Кидаряните и Навеотците били чергарски племена, произлезли от Исмаил, занимавали се предимно със скотовъдство и имали най-хубава порода овце. Тези думи показват, че Божиите църкви, обогатявани от доброволните пожертвования на вярващите, навсякъде ще се славят със своето благолепие.

Стих 9. Стечението в Христовата Църква на вярващите от всички страни и от всички народи, което на пръв поглед се показва странно, лесно се обяснява с припомнянето на това обстоятелство, че Иисус Христос, обещаният Потомък на Авраам, съгласно с пророчествата, е предмет на надежда и вяра не само у евреите, но и у езичниците (Битие 49:10; Исаия 11:10, срв. Римляни 3:29). Затова езичниците, когато дочакат Неговото идване, ще се устремят към Него от всички краища на земята с бързина на облак. Това обръщане на езичниците към Христос ще се извърши единствено по Божията милост и за прославяне на Божието име.

Стихове 10-11. Напливът на иноземците в Христовата Църква ще бъде не временен, а вечен, приемствено продължаващ се, така че портите на този нов Иерусалим никога не ще се затварят. В числото на вярващите ще има даже царе, които ще укажат големи услуги на Църквата. И всичко това ще бъде вследствие на това, че Бог, по силата на изкупителните Христови заслуги, ще промени Своя гняв към човешкия род на милост.

Стих 13. Пророкът говори от лицето на Бог: “при тебе (Иерусалиме) ще дойде славата на Ливан с кипарис, бор и кедър, за да прослави Моето свято място и мястото на Моите нозе”. Тук се говори за прославянето на новозаветната Църква и, буквално, на Иерусалим, който ще се ползва с такава слава, каквато принадлежи на Ливан (срв. Исаия 35:2). Наистина, в целия свят няма друго място, което би се ползвало от такова благоговейно почитание, както Иерусалим и цялата въобще свята земя (срв. Исаия 11:10). Някои от тълкувателите под думите – място ног Моих разбират разпъването на Иисус Христос на кръст, направен, по указанието на богослужебните песни (Октоих въскресен, глас 2-ри, 1-ви, утринен канон 5, 1), от кипарис, бор и кедър.

Стих 16. – Царете своята власт и богатство ще употребяват за благоустройството и утвърдяването на Църквата.

Стих 17. Дарованията на хората, под влияние на християнското възпитание, ще се усъвършенстват (Кирил Александрийски).

Стихове 18-21. В тези стихове се излага пророчество за славното състояние на Църквата след свършека на света. За забелязване е, че Иоан Богослов описва Иерусалим, който ще бъде основан на новото небе и новата земя, с думите на пророк Исаия (Откровение 21:23-27). Думите “Господ тебе будет свет вечный”, отнесени към сегашното състояние на Църквата, означават не това, че за вярващите няма да има значение обикновеното слънце и месечина, но че Месия със Своето идване ще озари Църквата много по-бляскаво, отколкото слънцето и месечината осветяват видимия свят, и че въздействието на Христос върху духовната природа на човека ще бъде много по-силно и по-плодотворно, отколкото въздействието на слънчевата светлина върху веществената природа на човека и на другите твари. В този именно смисъл Иисус Христос и се нарича Солнце Правды (Малахия 4:2) и Свят истинный (Иоан 1:9), за разлика от обикновеното слънце и слънчева светлина, които, в сравнение с Него, като че ли не трябва да се наричат с тези имена. В стих 22-ри под “мальий” се разбират Христовите апостоли (Матей 11:25), а под “малейший” – апостол Павел (1 Коринтяни 15:9), които обръщали към Бог хиляди човеци и цели народи.

Забележка. 1–16 се чете като паримия: 1) на Велика Събота, в навечерието на Пасха, понеже в това време се спомня възкресението на Иисус Христос, което послужило като причина за прославяне на Христовата Църква, въобще, и частно, на Иерусалим; 2) в деня на равноапостолните Константин и Елена (21 май), които съдействали за разпространяване и закрепване на Христовата Църква, и 3) в деня на св. Александър Невски (30 август), понеже казаното в паримията относно заслугите на царете за Църквата напълно се прилага към него; 11–16 съставя паримия на празник Произхождение древ честнаго Креста (1 август), Воздвижение Креста (14 септември) и Положение ризы Господней (11 юли). В празниците на Кръста Христов се чете това място, понеже, по вярването на Църквата, Кръстът Христов бил съставен от кипарис, бор и кедър.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 6*“ →

Христо Попов

За страданията и прославянето на Спасителя

Глава 52:13-53:2

Това пророчество е едно от най-важните Исаини пророчества за Месия и се счита класическо място в старозаветното учение за изкуплението. Апостолите взимат него като основа на новозаветното учение за изкуплението; самия начин даже на разкриване това учение и терминологията те заимстват от пророк Исаия. Отците и учителите на Църквата на него гледат не само като на пророчество за Месия, но някои даже му придават еднакво значение с новозаветните исторически повествования за Христос[3]. А някои от богословите, поради необикновената ясност на това пророчество, се изразяват, че то е написано под кръста Христов. И наистина, по дълбочината на пророческото прозрение, по яркостта и живостта на дадените тук образи, по удивителната точност на разните исторически подробности, най-после, по дълбокото проникновение във вътрешния смисъл на най-великите тайни – въплъщението и изкуплението, пророчеството в 53-та глава няма на себе си равно в целия Стари Завет и справедливо се признава като “кулминационна (най-висока) точка” на цялото старозаветно пророчество.

Пророчеството се състои от пристъп (52:13-15) и изложение в две части (53:1-8 и 53:9-12). В пристъпа се излага главната мисъл на пророчеството: Отрокът (Спасителят) ще достигне слава чрез страдания. В изложението се разкрива тази мисъл: 1) за страданията на Отрока и техните причини (53:1-8) и 2) за славата, която Той ще достигне след Своите страдания (53, 9-12).

Цялото пророчество за страданията и прославянето на Спасителя може да се изложи така: Отрокът (Рабът) Господен ще постъпва благоразумно при изпълнение на възложеното върху Него изкупително дело, вследствие на което Неговите трудове ще се увенчаят с успех, а Сам Той ще достигне висша слава. Но постигането на целта ще се съпровожда за Него с такива тежки страдания и мъчения, че мнозина, като Го погледнат ще дойдат в ужас от Неговия страдалчески вид. Затова пък, когато разберат истинската причина на Неговите страдания, много хора, начело със своите царе, ще благоговеят пред Него (52:13-15). Впрочем, не всички правилно ще Го разберат и признаят значението на Неговите страдания, понеже не всички са в състояние да разберат проповедта за спасението на хората, извършвано, по Божие определение, чрез Неговите страдания. Нещо повече: даже и Неговите съвременници погрешно ще мислят за Него и няма да Го признаят за Месия. Те ще съдят за Него въз основа на Неговата външност, но от тази страна Той не ще има с какво да им докаже Своето Божествено пратеничество: Той ще се роди в бедност, не ще да има разкошна обстановка и нещо поразяващо, което хората са привикнали да гледат в земните царе. Когато Той излезе като деец сред обществото, ще бъде отхвърлен и ще Му причинят страдания, а Сам Той ще бъде предмет на отвращение. (53:1-3). Причинявайки страдания на Отрока Господен, евреите ще мислят, че Той страда за Своите собствени грехове. Само по-късно някои от тях ще разберат грешката си. Те ще повярват, че Той е Месия, и ще знаят, че Той е страдал не за Своите грехове, а взел върху Себе Си всички техни грехове и страдал за тях с цел, Неговите страдания да бъдат отплата на Божието правосъдие за техните грехове, да примирят самите тях с Бог и да им дадат възможност да се спасят. Те ще узнаят така също, че Той е пострадал, защото всички хора се отклонили от божествения закон и станали порочни, за което и заслужили гняв и наказание от Бог. Това наказание Господ възложил на Своя Отрок, Който се съгласил да го понесе и търпеливо да пренесе всички, възложени на Него, страдания дотогава, докогато смъртта не ги прекратила. Макар Отрокът Господен да е бил осъден на позорна смърт, Той и след това Си остава така велик, че Неговия произход или раждане никой не е в състояние достойно да изобрази (4-8). За Неговата смърт и погребение Бог ще накаже Неговите богати и лукави врагове, понеже Той не е извършил никакво престъпление. Бог по-рано определил за Неговите страдания така: когато Той принесе Себе Си умилостивителна жертва за греховете, ще види дълговечно потомство, което при Неговата помощ, благоуспешно ще извършва Божията воля. Сам Той ще се радва, че Господ чрез Неговите страдания Го направил способен да извършва спасението на другите. Затова Той ще наследи, като цар и победител много народи и ще стане за тях ходатай пред Бог (9-12).

Глава 52:13. Че под Отрок или Раб трябва да се разбира Иисус Христос, видяхме по-горе (Исаия 42:1). Уразумеет – ще действа благоразумно или успешно, а чрез това ще се възвиси и прослави.

Стихове 14-15. На якоже (както) отговаря тако (така), но не първото – в 14-ти стих, а онова в началото на 15-тия. Двата стиха ще се преведат така: “както мнозина ще дойдат в ужас от тебе (Израилю), понеже така много ще се обезслави твоят вид от хората и (ще се затъмни) твоята слава от човешките синове, така много народи ще се удивят на Него (на Отрока Господен) и даже царете (в недоумение) ще затворят устата си”. Причина на това удивление и недоумение ще бъде това, “че Него ще видят онези, на които не е било възвестявано за Него, и ще Го узнаят онези, които преди нищо за Него не са чували”. Тук пророкът изразява мисълта, че историята на страданията и прославянето на Иисус Христос, истинския Израил и Отрока Господен, има някакво сходство с историята на старозаветния Израил, и предрича, че проповедта за Месия, като Спасител на света, отвхърлена от юдеите, ще бъде предложена на езичниците, които по-рано нищо не са знаели и не са слушали за Него. Светите апостоли, имали ревност да просветят с евангелската светлина по-голямо число езичници, стремели се да проповядват преди всичко там, където никой още не бил проповядвал за Христос. Така например апостол Павел проповядвал на езичниците за изпълнение на Божията заповед, която Той виждал в настоящите думи на пророк Исаия (Римляни 15:20-21).

Тези два стиха в еврейската Библия стоят така: “Както мнозина бяха смаяни, гледайки на Него – толкова ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му повече, отколкото на синовете човешки – така Той ще смае много народи; царе ще затворят пред Него устата си, защото ще видят онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали”.

Глава 53:1. Слуху нашему – на това, което е чул от нас, тоест на нашата проповед: мышца Господня – силата, всемогъществото, волята, определението Божие за изкупване на човешкия род чрез страданията на Отрока Господен; кому открыся – за кого стана очевидна. Съвременните на Иисус Христос юдеи мечтаели в лицето на своя Месия да видят славен цар, завоевател, който ще покори на тях цялата вселена, а Иисус Христос дошъл на земята в смирен образ на раб. Поради това мнозина от юдеите не узнали в този скромен образ своя обетован Месия и отхвърлили проповедта за Него. Предвиждайки това неверие на юдеите, пророк Исаия, от лицето на старозаветните пророци, на апостолите и на всички новозаветни проповедници на Евангелието, пита в недоумение – кой може да повярва на тяхната проповед? Действително, малцина са повярвали на тази проповед! Апостол Павел (Римляни 10:16) и евангелист Иоан (12:37-38) в това обстоятелство, че не всички повярвали в Христос, виждат изпълнение на настоящото Исаино пророчество.

Стихове 2-3. Тук се описва крайно смиреният, кротък и даже унижен външен вид и съответното нему обществено положение на Месия. С всичко това пророкът, очевидно, отива направо срещу най-главния и най-гибелния предразсъдък на юдеите за грозно величествения вид на очаквания от тях Месия и за Неговата роля като победоносен земен завоевател. Иисус Христос се уподобява на корен в земли жаждущей. Както коренът в безводна земя не може да стане голямо дърво, така и родилият се от бедна и неизвестна, макар произлязла от знаменития някога Давидов род девица, трудно било да бъде признат от съвременниците за Месия. Вид – външно положение, богатство; слава – обществено положение; доброта – представителност, особена красота. Отрокът не отговарял на представите на евреите за Месия нито по външност, нито по Своето обществено положение; в язве сый – изранен, покрит с рани; ведый терпети болезнь – изпитал болест, от собствен опит научил се да понася страдания. Всички тези думи ни най-малко не посочват това, че Иисус Христос по Своята външност бил некрасив и непредставителен, както някои искат да кажат. Според установилото се мнение на Православната църква, основано на свидетелствата на някои от светите отци и учители, Иисус Христос не е имал нищо позорно и безславно в Своя външен вид. Напротив, Неговата безпримерна святост, превисока любов, дълбоко смирение и кротост придавали нещо необикновено на Неговата човешка външност. Всички тези Негови качества твърде ясно се отразявали на Неговото лице и за онези, които виждали това, смиреният образ на Иисус Христос се е показвал най-величествен и най-славен от всички. Яко отвратися лице Его, безчестно бысть и не вменися – така че, Неговото лице стана отвратително, безславно и за нищо не се смяташе. Тези думи посочват това, че Иисус Христос бил подложен на най-позорно смъртно наказание – разпъване на кръст. Разпнатият Иисус Христос за невярващите бил безславно (безчестно) и нищо не струващо лице, защото на дърво обесвали само най-големите престъпници, които със своите беззакония отвращавали всички и заслужили проклятие от Бог – “проклет есть от Бог всяк висяй на древе” (Второзаконие 21:18-23; Галатяни 3:13).

Пророкът дава ключа за разгадката на такова едно чудно и необяснимо за мнозинството от старозаветното човечество явление, каквото били страданията и униженията на Месия. Още от историята на праведния Иов е добре известно, че в съзнанието на старозаветните мъдреци положително не се побирала мисълта за невинни страдания: страда ли някой, той – според тях – е грешен. Това била обикновената логика по онова време, която евреите, разбира се, биха взели да прилагат и към страдащия Месия, за Когото говори тук пророкът, законно виждайки в думите на пророка вътрешно противоречие: ако онзи, за когото говориш, е Месия, той не трябва да страда (понеже трябва да бъде невинен); ако пък страда, не е вече Месия. Пророк Исаия разрешава тук това мнимо противоречие, като разкрива, че макар Месия да страда, но не за Своя лична вина, а за нашите грехове; Той ще се яви невинен Страдалец, поради което Неговите страдания и ще имат такава изключителна очистително-изкупителна сила.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 5*“ →

Христо Попов

Втора част

За гласа на викащия в пустинята

Глава 40:1-14

От тази глава се почва втората половина на пророк Исаината книга, където са изложени речи предимно от утешителен характер. След падане на Израилското царство и след предсказване същата участ и на Юдейското царство, юдейският народ се нуждаел от утешение. Маловерните юдеи се придържали към това убеждение, че обетованията Божии за идването на Месия, дадени на техните прадеди, могат да се изпълнят само при условие, че те владеят обетованата земя; само живеейки в нея, те се надявали да бъдат участници във великите Божии обетования. Поради това, пророчеството за разрушение на Иерусалим и за пленение на Юдейското царство могло да потърси в тях съмнение в изпълнението на тези обещания. За поддържане на тяхната слаба вяра пророк Исаия във втората половина на своята книга им предсказва, че предстоящият плен ще бъде само временна мярка за изправяне на тях самите, че ще настъпи време, когато те ще бъдат освободени от този плен, и тогава ще дойде време за изпълнение на древните обещания. Те ще бъдат не само освободени от вавилонското робство, но и изкупени, заедно с целия човешки род, от робството на греха и дявола. Двете събития често пъти в описанието на пророка се сливат в едно, понеже първото е предшествало второто и е служело като негов предобраз.

В 40-та глава пророкът от Божие име подканя свещениците, като религиозни ръководители на юдейския народ, да утешават юдеите, че се е свършило вече времето на тяхното робство, че грехът им е простен, така като те получили от Бог двойно наказание за своите престъпления (1-2). Ето вече се слуша в пустинята гласът на особения Божий известител, който, призовавайки към покаяние, гръмко и настойчиво подканя всички да изравнят в сърцата си пътя за Господ, нравствено да се изменят и да се преобразят предвид на това, че скоро ще се яви славата на Господ и всички ще видят Божието спасение (3-5). Юдеите не трябва да се отчайват в своето спасение, макар и да са твърде силни техните поробители: цялото човечество (а, следователно, и вавилонзините) е нищожно и скороминаващо, а Божието слово вечно пребъдва (6-8). Иерусалим трябва да проповядва, че залог за спасението служи Божието всемогъщество: Бог като пастир ще събере разсеяните Свои овци и ще утеши страдащите (9-14).

Стихове 1-2. Глаголите в сердце Иерусалиму – възвестявайте приятно, радостно, по сърце, съобразно с тяхното желание; наполнися смирение его – изпълни се, свърши се неговото унижение, наказание. Пленението, за което току-що предсказал пророкът (39:6-7), ще бъде непродължително; то така скоро ще се свърши, че и сега вече, когато още и не е започнало, може да се каже за него като да се е свършило. Това показва, че пророкът така ясно съзерцавал бъдещето и така бил убеден в несъмнеността на неговото изпълнение, че то на неговите погледи се е представяло като че ли вече свършено.

Стихове 3-5. Тук се предсказва двояко спасение: от вавилонския плен и от плена на дявола; затова и приготвителният път към спасение е двояк: физически – пътят от Вавилон за Палестина, и нравствен – изправянето на хората: възпълване с добродетели нравствените недостатъци (дебрь наполнится), обуздаване гордостта и самолюбието чрез смирение (гора и холм смирится), отричане от религиозните заблуждения, усилване на слабата вяра и пълно следване по Божия закон (стропотная в право и острая в пути гладки). Под “глас вопиющаго”, по свидетелството на Иисус Христос и Неговите евангелисти (Матей 3:3; Марк 1:3 и Лука 3:3-6), трябва да се разбира Иоан Кръстител. Сам Иоан Кръстител това пророчество отнася към себе си; когато фарисеите пратили да го попитат: Христос ли е той, или Илия, или друг някой пророк, Иоан отговорил: аз глас вопиющаго в пустыни: исправите путь Господень, якоже рече Исаия пророк (Иоан 1:19-23). Иоан Кръстител се нарича глас на викащия в пустинята, защото неговата дейност се уподобява на дейността на древния херолд (глашатай), който бил пращан да предупреди хората за пътуването на царя. Херолдът е бил длъжен да изправи, да изравни пътя и да научи поданиците да посрещнат своя господар по съответния церемониал. Така точно и Иоан Кръстител известявал за Идващия след него, даже направо указвал на Него: “се агнец Божий, вземляй грехи мира” (Иоан 1:29), и приготвил удобен за Него път в сърцата на хората, като подканял всички към покаяние и вяра в Христос и изкоренявал в тях нравствените недостатъци (Лука 3:7-17). Както след херолда е идвал царят, така и след Иоан Кръстител е вървял въплътеният Бог, и цялото човечество чрез извършеното от Него изкупително дело видяло славата на Триипостасния Бог (и явится слава Господня, и узрит всяка плот спасение Божие).

Стихове 6-8. Предсказанията на пророка за скорото връщане от плена се представяли неизпълними, понеже евреите твърде високо гледали на могъществото на езическите народи. Предвид на това пророкът говори, че човешката сила въобще, колкото и да е голяма, е нетрайна и кратковременна, а Божието обетование е твърдо и ненарушимо. За по-голяма нагледност речта си пророкът облича в диалогична форма. Гласът на говорещия в пророка ангел (срв. Захария 1:14) заповядва му: “възвестявай!” Пророкът пита: “какво да възвестявам?” – “Възвестявай – казва гласът, – че всеки човек е сено и всяка човешка слава е тревно цвете, глагол же Бог нашего пребывает во веки”.

Стих 11. – имущия во утробе утешит – ще утеши страдащите; страданията на бременните жени в Свещеното Писание служат като символ на най-тежки мъки (4 Царства 19:3; Исаия 13:8; 21:3). В 12-14 стихове се привежда второ основание за неизменността на Божието обетование: всемогъществото, всеведението и премъдростта Божии всекиго трябва да убеждават, че Бог ще изпълни обещанието за спасението.

Забележка. Част от тази глава (1–3 и 9–и стихове) съставя паримия на празниците в чест на св. Иоан Предтеча (24 февруари, 25 май, 24 юни и 29 август), понеже в нея се пророчества за този светия.

За кроткия Отрок Господен

Глава 42:1-9

Бог открива на пророка, че, ето, Неговият Отрок, Когото Той поддържа и обича от всичката Си душа, ще получи всички дарове на Светия Дух и ще възвести на езическите народи нов закон, който оправдава и благодатно изцелява (стих 1). Своето дело Отрокът ще извърши с велика кротост и безпримерно милосърдие, но с непоколебима твърдост и без всякакви отстъпки и снизхождения; сам Отрокът няма да отслабне и изнемогне, доде не разпространи по цялата земя новия закон, вследствие на което разпространяване всички народи ще се надяват на Неговото име (2-5). След това пророкът, от лицето на Бог определя, че служението на Отрока ще състои в това, че Той ще вкара Израил в нов, по-добър завет с Бог, а заедно с това ще просвети и езичниците с новия закон и ще изцери хората от всякакви недъзи – телесни и душевни. Всичко това Бог ще направи за собствено прославяне и за посрамване на езическите религии. Несъмнеността на всичко казано Бог потвърждава с това, че, както по-рано предсказаното точно се е изпълнило, така и възвестяваното ново събитие непременно ще се осъществи (6-9).

Стихове 1-5. Думите Яков и Исраиль в еврейската Библия. В славянския и гръцкия преводи те указват това, че Отрокът Господен произлиза от рода на Яков. Суд означава не само съдебно разследване, но и определение на съда, имащо задължителна сила, за тъжащите се, или предписание, закон. Понеже в Стария Завет законодател бил само един Бог и законът се отъждествявал с религията, то тук думата суд има значение на религиозен закон. Значи, дейността на Отрока Господен ще се състои във възвестяване нов религиозен закон (евангелския) и, при това, на всички народи. Той няма да говори гръмко (не возопиет), нито пък ще даде свобода, отпускане на Своя глас (ниже ослабит), тоест няма да напряга гласа Си така, както някои хора от тщеславие правят, когато искат да надспорят или да се надвикват един другиго. В отношенията Си с хората Той ще бъде снизходителен, милосърден: трости сокрушены не сотрет и льна курящася не угасит, тоест ще бъде внимателен и снизходителен даже към такива слаби хора, у които нравствената сила не е повече, отколкото в поломената тръстика, и няма да пренебрегва даже такива слаби прояви на човешките стремежи, които по своята сила могат да бъдат сравнени със слабите искри на едва димящия готов да изгасне лен. Кого трябва да разбираме под Отрок Господень? Евангелист Матей цялото това пророчество отнася към Иисус Христос. Като разказва, как Иисус Христос, след като изцерил много болни, по Своето смирение им забранил да разгласят за това, евангелистът прибавя, че това правел Иисус Христос съгласно с Исаиното пророчество: се Отрок Мой, егоже изволих: возлюбенный Мой, наньже благоволи душа Моя, положу Дух Мой на нем и суд языком возвестит (Матей 12:17-18). Действително, много черти от пророчеството указват на Иисус Христос. Така например, разпространението на религиозно учение сред езическите народи и по вярването на евреите, е една от съществените страни на служението на Месия, на онзи Авраамов Потомък, чрез Когото всички земни племена щели да получат от Бог благословение и да станат щастливи. Дейността на Отрока Господен по своя характер напълно се съвпада с дейността на Христос. Съгласно с предсказанието на пророка, Иисус Христос извършил Своите велики дела нерядко в ограничен кръг от хора, при което запрещавал да известяват за тях на народа (Матей 8:4; 12:16; Марк 1:42 и други), за да не би Неговите дела да се чуят “вне”. За кроткото и снизходително обръщение на Иисус Христос свидетелства вече онова обстоятелство, че Той не отхвърлял от Себе Си даже блудниците и митарите, не произнасял окончателно осъждане даже и над намиращите се накрая на гибелта грешници, стига само у тях да е оставала капка вяра и искра любов. Последното може да се потвърди с Неговото отношение към еврейския народ. Без да гледа на всички оскърбления и страдания, които Му причинявал народът, Той в Своите речи към него се стараел да пробуди искра вяра и да го направи способен да приеме словото на истината. Характера на Своята дейност Той Сам изобразява така: “кротките есмь и смирен сердцем” (Матей 11:29). Най-после, изразите, употребявани от пророк Исаия тук, в Новия Завет, се прилагат към Иисус Христос. “Отрок” или “раб” Той се нарича у апостол Павел (Филипяни 2:7). Изразите: “избранный Мой прият его душа Моя” са равносилни на думите на Бог Отец: “сей есть Сын Мой възлюбленный, о немже благоволих (Матей 3:17), а “дах Дух Мой нань отговарят на “почиет на Нем Дух Божий (Исаия 11:2) и “не в меру Бог дает Духа” (Иоан 3:34).

Стих 6. В правде – в сила на закона за правосъдието, по който на падналия човек била дадена надежда за освобождение от греха (Битие 3-15). В завет рода Исраилева, в свет языков – посредник, който ще свърже нов съюз между Бог и израилския народ и ще просвети езичниците, за какъвто признава Христос Симеон Богоприемец (Лука 2:32).

Стих 9. Под предишни и, при това, древни (яже из начала) обетования тук се разбира предсказаното от Бог на Авраам поробване на неговите потомци в Египет и избавянето от това робство (Битие 15:13-16). Това пророчество се изпълнило буквално (Изход 3:21-22; 12:31, 35 и 36). Понеже освобождението на евреите от египетското робство чрез Моисей било образ на избавянето човешкия род от робството на греха и дявола чрез Иисус Христос, то в първото събитие, като в извършено вече, юдеите могли да виждат изпълнение и на онова, което сега им се възвестява, преди самото възвестяване даже; тази именно мисъл и изразява пророкът с думите: прежде неже возвестиши, явишася им.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 4*“ →

Христо Попов

Пророчество за Египет

Глава 19-та

В тази глава пророк Исаия предсказва, как Бог ще дойде да съди Египет заради идолското нечестие и гордост на египтяните (19, 1-5) и какви благодетелни последствия ще има за самите египтяни този Божий съд (16-25).

Възседнал на бърз лек облак като на колесница, Бог ще дойде в Египет и при Неговото появяване всички египетски идоли ще паднат, а самите египтяни ще изпаднат в малодушие. Тогава ще се почнат бедствията за египтяните. Преди всичко, Бог ще накаже тях с междуособни войни, така че, ще се сражават брат против брат, град с град и област с област. Тези междуособици ще се свършат с това, че Египет ще попадне в ръцете на жестоки владетели (1-4). Към смутовете и гражданските преврати ще се присъедини отчасти и всеразрушаващото действие на природата: водите на Нил и на другите реки така много ще намалеят, че египтяните ще бъдат принудени да пият морска вода, и всички главни занаяти – риболовство, обработване лен и винарство, зависещи от изобилието на водите, ще изпаднат (5-10). Сред такива беди безсилна ще се окаже египетската мъдрост, и най-умните управители на Египет не ще могат да направят нещо в полза на народа (11-17). Но след такива преврати цели египетски градове ще разбират езика на Божиите пророци (язык ханаанитский) и благоговейно ще почитат Господ Саваот, така че, един град ще се нарече град Аседек, тоест град на правдата. Вместо идолските капища, египтяните ще построят жертвеник на Господ, така като по техните молитви Бог ще им изпрати човек спасител и наставник, чрез когото те ще познаят Бог, ще повярват в Него и ще Му принесат жертви и дарове (18-21). Тогава, благодарение на юдеите, ще се прекрати взаимната вражда между египтяните и асирийците, които, подобно на евреите, ще бъдат почитатели на истинския Бог (22-25).

Стих 1. Шествието Господне на облаце означава в Свещеното Писание явяването на Бог за съд (Наум 1:3; Матей 24:30). Потрясутся рукотворенная египетская – идолите, почитани от египтяните, няма да устоят, ще паднат, ще се изпочупят, което нещо, по думите на св. Ефрем Сирин, се изпълнило тогава, когато Господ наш Иисус Христос, бивайки младенец, бягал от Ирод и, носен на крилете (ръцете) на Пресветата Дева като на лек облак, влязъл в Египет. В преносен смисъл тези думи означават, че идолите ще паднат в мнението на египтяните, които, като не получат от тях помощ в нещастието, ще престанат да вярват в тях.

Стихове 2-4. Закон на закон (νομός ε̉π̀ι ύομόν) – област на област; Херодот с такова име нарича египетските области. Пророкът предсказва за междуособна война в Египет: това е станало при възцаряването в Египет на етиопския цар Тиргак, който първоначално прогонил царете от Горни Египет, а после, с помощта на подчинените египтяни, покорил и Долни Египет; така че, неговото възцаряване станало не без междуособна война. Но Тиргак дълго не царувал в Египет; той бил победен от Асаргадон асирийски цар, който покорил целия Египет и, като го разделил на области, поставил във всяка особен управител; тези управители, вероятно, се подразбират под жестоки владетели и царе. Юдейският цар Езекий твърде много се е боял от нападение на асирийците и затова, преди падането на Египет под властта на последните, той влязъл в сношение с Тиргак против Асирия. Това и дало повод на пророк Исаия да въстане против този съюз и да произнесе пророчество за Египет.

Стихове 11-13. Градът Тенес или Цоан се е намирал на източния бряг на Нилския ръкав и бил столица на Горни Египет, а Мемфис се намирал на западния бряг и бил столица на Долни Египет. Князи Танесовы – управителите на Танес. Обичай е бил в древно време – за управители да се назначават хора, прославили се между другите с особена мъдрост; така например, Йосиф, за мъдрото изтълкуване сънищата на фараона, бил направен пръв след царя управител на Египет; пророк Даниил и тримата негови другари поради своята особена мъдрост били направени областоначалници на вавилонската монархия. Египет така също имал своите мъдреци в лицето на управителите. Но във време на указаните бедствия, по думите на пророка, не ще има такива мъдреци, които биха могли да възвестяват Божието определение за разрушението на Египет и с това да предотвратят бедствието. Прелъстят – със своите съвети и предсказания ще вкарат в заблуждение.

Стих 17. Египтяните, както и много други езичници, почувствали страх пред наказващата ръка на Иехова след като ангел Господен поразил многочислената войска на асирийския цар Сенахерим под стените на Иерусалим, когато юдейският цар Езекий се е възвеличил в очите на всички народи (2 Паралипоменон 32:23). Вследствие на това победата на Асаргадон над Тиргак египтяните ще разглеждат като наказание от Иехова (убоятся совета ради).

Стихове 18-20. Пят градов – вместо неопределеното няколко; язык ханаанитский – древноеврейския език, на който говорели Авраам, Исаак, Яков и всички пророци да се кълне някой в Божието име, значи да признава Иехова за свой Бог. Аседек – град на правдата; това име показва, че някои от египтяните ще вярват в истинския Бог. Жертвеник и столп са еднозначещи и указват на това, че ще получат права наравно с евреите да принасят установените от закона жертви на истинския Бог. Жертвеник и стълп ще бъдат поставени в знак на завета с Бог (Битие 12:7; 13:18; 26:25) и в знамение на това, че египтяните могат да се обръщат към Господ с молитва, която ще бъде чута. Бог от Своя страна ще покровителства египтяните; както във времената на съдиите, когато юдеите, притеснявани от езичниците, се обръщали с искрена молитва към Господ, Той им пращал спасители в лицето на съдиите, така точно Той ще постъпва и с египтяните.

Стих 23. Поработают египтяне ассирианом – неправилен превод в славянската Библия, противоречащ на стихове 20, 24 и 25; в еврейската Библия е: “египтяните заедно с асирийците ще служат на Господ”.

Исаиното пророчество за обръщане на египтяните към истинския Бог се изпълнявало в историята постепенно. Отначало египтяните, чувайки за чудесата на Иехова, извършени за евреите, и за Неговото всемогъщество, почнали да се боят от Него, а после чрез евреите се запознавали с истинското вероучение. Религиозното общение на египтяните с евреите се е почнало особено от Александър Македонски. Той, след завоюването на Египет, построил град Александрия и поселил в него за търговия много евреи, които след него и сами започнали да се преселват тук при Филаделф, Евергет и Филометор. В царуването на Филаделф (в 271 година до Рождество Христово) извършен бил преводът на Свещеното Писание на гръцки език, което нещо облекчило за египтяните разбирането на Библията, така като гръцкият език в онова време бил международен. В царуването на Филометор, Оний (син на първосвещеник Оний ІІІ) построил в град Илиопол храм в чест на Иехова. Това още повече помагало за усвояване на еврейската религия от египтяните и подготвило тях да приема проповедта на Христос. Семената на Христовата вяра тук насаждал апостол и евангелист Марк и други християнски проповедници. Тук те основали църкви, между които особено процъфтявала в първите времена на християнството Александрийската църква.

Пророчеството за Египет, подобно на пророчеството за Вавилон, освен буквалния исторически, има още типичен смисъл: в обръщането на египтяните към истинския Бог и разпространението на християнството между тях пророкът представя образ (тип) на разпространение на християнската вяра между езичниците въобще. Според изяснението на св. Кирил Александрийски и блажени Иероним, типичният смисъл на пророчеството за Египет може да се предаде така:

Когато в която и да е езическа страна се проповядва за Бог, въплътил се за нашето спасение и за необходимостта на вярата в Него, тогава за пръв път ще бъде нанесен удар на идолите в тази страна. Но въдворяването в нея на християнството няма да мине без борба с езичеството. Жителите на страната ще се разделят на два враждебни лагера: едни, привързани към древното заблуждение и предадени на идолското нечестие, ще станат неспособни да приемат словото на истината; сърцата на други, напротив, ще устоят пред спасителната проповед и ще приемат християнството. Между езичниците и християните, живеещи в едни или разни градове на страната, даже и в едно семейство, ще се яви ожесточена борба, вследствие на религиозното разединение (срв. Матей 10:34-36). Езичниците ще прибягват за помощ към идолите, ще се обърнат за съвети към разни предсказатели, но всичко ще е напразно; даже притесненията на християните от страна на ожесточените царе не ще са в състояние да унищожат християнството (стихове 1-4). Страната ще е постигната от бедствия, съединени с религиозни войни, разпри и раздори (5-10). Царете със своите съветници ще се объркат, не ще бъдат в състояние да предприемат спасителни мерки за успокоение на страната (11-15). Доведени до безсилие в борбата с християнството, езичниците ще съзнаят, най-после, своите предишни заблуждения, ще благоговеят пред Господ и ще почитат онази страна, където Той извършил Своето служение на човешкия род: вместо идолослужението, постепенно ще се въдворява християнство, ще се основе църква в името на Христос, Който и ще бъде спасител на хората (стихове 16-21). Така, само чрез борба с езичеството и съединените с нея бедствия, християнството ще се въдвори в страната (стих 22). По такъв също начин християнството ще се разпространява и в другите страни; приелите това учение Бог ще направи Свой народ и ще им изпраща всички блага (23-25).

Забележка. Част от тази глава (стиховете: 1, 3-5, 12, 16, 19-21) съставя паримия на празник Сретение Господне, така като скоро след това събитие е последвало бягството на Иисус Христос в Египет, към което се отнася настоящето пророчество. Според древното предание, когато Богомладенецът Иисус бил донесен в египетския град Илиопол, всички идоли в градските капища при Неговото появяване паднали и това падане било начало и предзнаменуване на тържеството на християнската вяра над идолопоклонството, за което се пророчества в паримията. Това предание се споделя и от Църквата: “Следвайки пророческите предсказания, ние справедливо наричаме Тебе, Дево, лек облак: защото чрез Тебе дойде Господ да разруши лъжливите египетски идоли и да просвети служилите там” (Окт. воскр. гл. 1, утр. кан. п. 3, 1).

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 3*“ →

Христо Попов

Глава 9, стихове 1 и 2. “Сие прежде испий, тоест тази чаша на Божия гняв (гореспоменатите бедствия – 8:21-22) изпий преди другите и върши това скоро, страна Завулонова и земя Нефталимова и всички други, живеещи при морето и по онази страна на Йордан, цялата, така наречена, езическа Галилея! Но затова пък после тези хора, ходещи, така да се каже, в тъмнина, ще видят (видеша) голяма светлина”. Пророкът се обръща към жителите на тази страна и казва: “живеещи в страна и сянка смъртна над вас ще изгрее светлина!” Галилея – това е северната част на Палестина, заключаваща в себе си дяловете на Асировото, Завулоновото, Исахаровото и Нефталимовото колена (Иисус Навин 19:10-32). Наречена е езическа, защото в нея живеели и много езичници, под влияние на които галилеяните-евреи лесно се заразявали от езически суеверия и се предавали на порочен живот. В този, именно, смисъл пророкът и нарича жителите на Галилея ходящии во тме и живущии в сени смертней. Другите евреи не обичали галилеяните и, даже, ги презирали. У юдеити се било съставило даже такова понятие за Галилея, че оттам пророк не излиза (Иоан 7:41-52) и че от Назарет, галилейския град, нищо добро не може да се очаква (Иоан 1:46). Над тази полуезическа страна, по думите на пророка, ще изгрее великий Свет. Под велика светлина се разбира Иисус Христос, Който Сам нарича Себе Си с това име (Иоан 8:12; 12:46). По обяснението на евангелист Матей (4:13-16), тук се предсказва за заселването на Иисус Христос в Галилея, където и се започнала Неговата проповедническа дейност.

Стих 3. Пророкът обръща речта си към виновника на това духовно просветяване галилеяните и казва: “Много са хората (множайшия люди), които Ти (Месия, Господи) ще изведеш (от тъмнината на неведението) в Своята радост (във веселии Твоем извел еси), и те ще се веселят пред Тебе така, както (якоже) обикновено се веселят във време на жетва, или както тържествуват при дележ на придобивка”, тоест тяхната радост ще бъде най-искрена и непресторена. С думите видеша (2-ри стих) и извел еси пророкът говори за бъдещето в минало време. Понеже пророците говорели от лицето на Бог, за Когото не съществува разлика между минало и бъдеще, то твърде естествено било за тях – за бъдещите събития да говорят като за минали, толкова повече, че те и бъдещето нерядко съзерцавали така ясно, както настоящето и миналото.

Стих 4. Нататък пророкът указва и самите причини на тази искрена радост. Първа причина ще бъде – “че (зане) яремът, който е тежал над тях, ще бъде свален (отятся) от тях, понеже (бо) властта на притеснителите (жезл истязующих) ще съкруши Господ (разсыпа Господь), както някога във войната против мадиамяните”. Тук е думата за освобождение от духовно робство – от робството на греха и на дявола, но не и от някакво политическо робство. Иисус Христос не само не унищожавал политическото робство и не освобождавал Своите последователи от чуждоземна власт, но даже заповядвал на последните да се подчиняват на чуждите власти (Матей 22:21) и да си остават всеки в онова звание, в което ги е сварило християнството (1 Коринтяни 7:20; Ефесяни 6:5; Колосяни 3:22; Тит 2:9). Победата на Иисус Христос над дявола тук се сравнява с победата на Гедеон над мадиамяните (Съдии глава 7). Това показва, че чудесната победа на Гедеон била предобразователна. Гедеон победил мадиамяните с 300 без оръжие войници, които имали в ръцете си тръби и скрити в глинени съдове светилници; чрез звука на тези тръби и внезапната светлина на светилниците (след счупване на съдовете) той докарал неприятелите в забъркване и ги обърнал на бяг. Така и Иисус Христос победил дявола и освободил човешкия род от робството на греха с малко число истински войници, каквито са били апостолите и не с оръжие, а със светлината на евангелското учение.

Стих 5. Втора причина на искрената радост ще бъде – въдворяването на мир между хората: (ще се веселят) “така като (яко) тогава всяка дреха, придобита (собранну) с измама (лестию), и риза мирно ще повърнат и, даже, ще пожелаят, защото те (дрехите) да бъдат изгорени”. Този стих в еврейския текст е по-ясен (всяка военна дреха, обагрена с кръв, ще бъде изгорена) и е повторение на мисълта, изказана в Исаия 2:4.

Стих 6. Трета и най-главна причина на гореказаната радост (а също и причина на първите две причини) е, че (яко) за нашето спасение се роди Младенец, истински човек. Пророкът като че ли стои при Витлеемските ясли и се провиква: Отроча родися нам. Той съзерцава рождението на Месия-Младенеца като станало вече събитие Сын, и дадеся нам – за нас е отдаден в жертва Син Божий, Който е облечен с всичката власт и сила (егоже начальство) на Своя небесен Отец (срв. Матей 7:29; 28:18); на раме его – метафоричен израз, взет от обичая на източните царе – да носят червено наметало като символ на царско достойнство и власт. Другите свойства на Месия пророкът изобразява със следните величествени имена: велика совета Ангел – известител на великия предвечен съвет на Света Троица, в който от вечност било определено да се спаси човешкият род от окончателна погибел чрез страданията на Сина Божий. Пророците известявали на хората за решенията на този тайнствен съвет, но не всякога с пълна ясност, а някога съвсем прикрито. Чуден – по Своето същество, учение и дела. Советник – Той е бил не само известител на великия съвет, но, като Божий Син, и Сам участвал в този съвет. Бог крепкий и Властелин – Той не е твар или служебна сила на Бог, но е Сам Бог и независим Владика на всичко. Княз мира – началник, виновник на примирението: 1) на Бог с човека, така като изкупил хората от законската клетва (Галатяни 3:13), 2) на човека със своята съвест, която до изкуплението го укорявала за греховете и го застрашавала с Божия съд и, 3) на хората помежду си (Исаия 2:4; 11:6-8). Отец будущаго века – виновник, основател на бъдещия вечен живот. Думите: “приведу бо мир на князи, мир и здравие ему” в еврейската Библия ги няма. Според св. Василий Велики, тези думи са произнесени за Месия от лицето на Бог Отец и указват тайната на възкресението; а според обяснението на блажени Иероним, техният смисъл е, че “Христос дал мир на своите князе – апостолите и апостолските мъже, и оставил на вярващите здравето на Своето учение”.

Стих 7. Велие начальство – Неговата власт е безпределна (срв. Даниил 7:14; 1 Коринтяни 15:27; Евреи 2:8); мира Его несть предела на престоле Давидове – мирът в Неговото царство ще продължава вечно; исправити е и заступити – да установи и утвърди Давидовото царство чрез съд и правда. Несъмнеността на всичко казано пророкът удостоверява с думите: ревность Господ Саваота сотворит сия, тоест Господ на воинствата, ревнувайки за Своята слава непременно ще изпълни това, що обещава чрез Своите пророци.

Забележка. Думите на пророк Исаия, изложени в 8:9–10 и 6-тия стих, от 9–та глава, влизат в състава на Великото повечерие. 7:10–16; 8:1–4, 8–10 съставя паримия на 6–тия час и вечернята в навечерието на Рождество Христово, така като празнуваното събитие е изпълнение на пророчеството за Емануил; 9:9–7 съставя паримия така също в навечерието на Рождество Христово, така като в лицето на родилия се от Дева Христос се явил в света Онзи Младенец, за Когото се предсказва в Исаия 9:6–7.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 2*“ →