СЛУЖЕНИЕ НА ПРИМИРЕНИЕТО*

Публикувано на 23.02.201324.02.2013 от Dragan Bachev

«А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа и ни даде служението на това примирение” (2 Кор. 5:18)

Проф. д-р Тодор п. Тодоров

До грехопадението в Рая първите хора били в мир с Бога. Те имали всичко, необходимо за щастлив живот. Земята им давала в изобилие плодове. Дивните прелести на Рая услаждали душите им. Те не знаели, че е възможно да съществува тревога в света. Пълен мир царял в умовете и сърцата им. Но дошъл първият грях и животът им мигновено се променил. Щастието ги напуснало. Литнал из живота им и мирът. Върнал се при Този, Който им го бе дал. Скъсала се връзката с Бога, Творец и Баща. Настъпил разрив. Адам и Ева били изгонени из Рая. Природата вече не им давала в обилие благата си. Задуха изпълнила гърдите им. Въздухът се напоил с отровата на греха. Умът на човеците по света се помрачил. Погледът към висините се стъмил. Възможностите за разговор с Бога се прекъснали. Сърцето се покварило. Волята се разстроила от разновидни грехове, все по-страшни и по-ужасни. Земята се напълнила със зло. Нужно било изкупление на греховете, за да се възстанови мирната връзка с любещия Бог. Но през редещите се векове човеците, сами безпомощни и разбити от собствените си грехове, сами превърнали себе си в роби на Сатаната, не били в състояние да дадат това изкупление, да върнат загубения свой мир с Бога, безвъзвратно отлетялото свое блаженство.

В това се състои тревогата на стария човешки свят: свят без мир с Бога, без възможности за изкупление, без отворен път към мирните небесни висини. Тъй преминали много векове, хилядолетия, докато най-после настъпил пределът на общочовешкото страдание. Оскърбеният Бог на любовта, правдата и мира Сам извършил това, което човечеството не било в състояние да извърши със собствени сили. Блаженият Павел, апостол на народите, писал: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син Единороден, Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението“ (Гал. 4:4-5). И тъй: „Всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа и ни даде служението на това примирение“ (2 Кор. 5:18).Нужно било човеците да се примирят с Бога чрез изкупление на греховете, чрез жертва, не безпомощна, човешка, а всемогъща, божествена. И това примирение извършил Сам Бог чрез Своя Син Единороден. Тъй облагодетелстваният от Бога човешки свят стигнал до това, което апостолът нарича служение на примирението.

Изправени сме пред три въпроса:

1. Как се откри благодатната възможност за примиряване на човеците с Бога? – Това е въпросът за догматическата страна на примирението.

2. В какво се състои то? Кои са неговите плодове? – Това е въпросът за етическата страна на примирението.

3. Кои са служителите на примирението с Бога? Какви са задачите им? – Това е въпросът за примирението в действие през всички следващи векове.

I.

Св. пророк Исаия изказал такива думи за Божествения Изкупител и Примирител: „Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се от пътя си. И Господ възложи върху Него греховете на всички ни… Той взе върху Себе Си нашите немощи и понесе нашите недъзи… Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония. Наказанието на нашия свят бе върху Него. И чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (53:6, 4-5).

Като Божествен Първосвещеник на Голгота Той принесе Себе Си в жертва пред Бога, на кръста разпъна чрез Себе Си цялото човечество с всичките му грехове и страдания, за да възстанови мира на човеците с Бога, да ги направи наново щастливи чеда Божии. Апостолът нарича примирението с Бога осиновенне. От роби на Сатаната, на злото, човеците добиват възможност да станат чеда Божии, изпълнени с благодатен, вечен мир.Богочовекът – говори апостолът – „отдаде Себе Си откуп за всички“ (1 Тим. 2:6). „Не с козя и телешка кръв, а със Своята кръв Той влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление“ (Евр. 9:12). В съзнанието ни Голгота е онова живо, вечно светилище, където се изля кръвта на Богочовека – безкрайно голямата цена на изкуплението, без която човешкият свят би останал завинаги в безпомощността на размирието си.

Св. Иоан Златоуст представя кръста, на който Христос бе разпнат, като божествен жертвеник, значението на който е непреходно и всеобхватно: „Кръстът е знак на спасение, причина на безчислени блага. Ние, човеците, бяхме във вражда с Бога. Той ни примири с Него. Той направи отчуждените приятели, отдалечените близки на Бога. На кръста е унищожена враждата. Той стана охрана, защита, пазител, страж на мира, съкровище на неизброими ценности“[1]

Тия неизброими ценности се свеждат до това, което апостолът нарича примирение с Бога чрез Иисуса Христа. „Чрез Него, с кръвта на кръста Му, Бог примири света със Себе Си“ (Кол. 1:20). Тъй, „бидейки врагове, ние, човеците, се примирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му“ (Римл. 5:10).

Изкуплението, извършено на кръста, открива благодатна възможност на повярвалите човеци да станат „нова твар“. „Този, който е в Христа, е нова твар“, нов човек. „Древното премина. Ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17). Примирението с Бога предполага наличие на нова твар. Който не е усвоил дълбоко в себе си извършеното на Голгота изкупление, който не се е осветил чрез проляната на кръста Божествена кръв, е още далече от даровете на примирението. Тази истина е изтъкнал Сам Господ Иисус Христос: „Ако някой не се роди отгоре, не може да види царството Божие“ (Иоан 3:3), – царство на „тиха светлина“, на удивителен мир.Някога юдейският началник Никодим запитал Богочовека: „Как може човек, бидейки стар, да се роди?“ Господ му отговорил: „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:1-6).

С тоя Си отговор Спасителят дава възможност на човешкия свят да разбере, че пътят на примиряването с Бога, започнал от Голгота, преминава през осветената чрез благодатта на Духа Свети вода в тайнството Кръщение, навлиза във вселенските простори на Божията църква и се насочва нагоре към безкрайните висини на любещия Бог.

Примиряването на човешкия свят, изпоранен от грехове до смърт, с разгневения Бог на мира изисква след Божествената жертва обновление, изисква от човеците доброволно да станат „нова твар“.

Като гледа живите членове на Божията църква, примирените с Бога Божии чеда, почувствали себе си „нова твар“, апостолът с възхита говори: „Древното премина. Ето, всичко стана ново!“ В света се раждат нови хора, примирени с Бота, с любовта и правдата! Древното, тревожното, страшното, смъртоносното премина! Ето всичко стана ново: ново разбиране за живота, нови, светли чувства, нова, свята воля, готова да върши делата на любовта, правдата и мира!

В началото на своето Евангелие св. апостол Иоан Богослов свидетелства: „На всички ония, конто Го приеха“, на всички ония, които приеха Голготската изкупителна жертва като жертва за самите тях пред Бога Отца, „на вярващите в Неговото име“ Той, Синът Божи, „даде възможност да станат чеда Божии. Те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се раждат“ (1:12-13).

Апостол Павел говори: „Всичко е от Бога.“ Всичко – и любовта, и правдата, и мирът, и изкуплението, и осиновението, и обновлението, и примирението – е „от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа“. „Бог примири света със Себе Си, без да вменява на човеците прегрешенията им“ (2 Кор. 5:17-19). Любовта на Бога към човеците е толкова голяма, че въпреки размирните им грехове Той им дава Своя мир, дава го чрез жертвата на Своя Единороден Син. Безкрайната любов се жертва на кръста, защото абсолютната правда изисква това, защото непреходният мир изисква жертва.

II.

В какво по-конкретно се състои даруваното от Бога примирение?

То е преди всичко благодатен плод на любовта, на Бога-Любов.

Св. Иоан Златоуст тъй изразява очарованието си от тоя факт: „Виждаш ли любовта, която превъзхожда всяко слово, всеки ум? Кой бил обиден? Сам Бог. Кой пръв дошъл за примирение? Пак Той. А как Той примирил вселената със Себе Си? Удивително е това, че Той станал приятел на човеците. Но как? Като им простил съгрешенията. Иначе не би бил приятел. Затова апостолът казал: „без да вменява на човеците прегрешенията им“. Ако Той би поискал да Му дадем отчет за нашите грехове, всички ние бихме загинали, защото всички сме умрели. Но при такова множество наши грехове Той не само не поискал наказание за нас, но се и примирил с нас. Не само ни простил греховете, но даже и не ни ги вменил.“[2]

Чрез прославения вожд и пророк на древността Моисей Бог е казал на израилтяните и чрез тях на всички човеци: „Ще дам мир на земята ви. Ще легнете, и никой не ще ви безпокои. Ще пропъдя лютите зверове от земята ви, и меч не ще мине през нея“ (Левит 26:6).

Обещанието се изпълнява. Чрез Христа и в Христа Бог дава мир на земята. Този мир е освидетелстван от ангелски хор в тайнствената нощ на Христовото Рождество: „Слава на Бога във висините, на земята мир, между човеците благоволение!“(Лука 2:14).

Славата на Бога във висините се изразява в удивителната проява на любовта Му към човеците. Мирът в небесата праща мир на земята!Като тълкува книгата на пророк Исаия, св. Василий Велики се спира с особено вълнение на пророческите думи за „Княза на мира“ (Исаия 9:6) и специално за мира на Примирителя: „Мирът Му няма предел“ (Исаия 9:7). Той пита: „Защо няма предел Неговият мир?“ И отговаря: „Защото той е свръхсветовен дар“ – дар, който стои над тоя свят. – „Ако той би бил от тоя свят, би продължавал не по-дълго от битието му. Този, който сега е приел и запазил Неговия мир, ще живее вечно в наслада от благата му. Соломоновият мир се е ограничавал от определено число години. А мирът, даруван от Господа, продължава във всеки век като безконечен и безпределен.“

Бог примири света със Себе Си чрез Христа с един мир, който няма предел. С тоя мир човекът живее, с него приключва земното си битие и с него отминава в живата, изпълнена с неописуемо блаженство вечност.

Мирът на блажените небеса слиза на земята, изпълва я с красота, с радост, която с никакви средства не може да се отнеме, с благост, която единствена е в състояние да победи злото, и пак възлиза в небесата. Това е един дар на човешкия дух от Духа Божи, който не се смущава от бурите и стихиите на тоя свят, не се разклаща и от най-големите му жестокости. Това е един особен мир – мир, от който лютите зверове бягат, пропъдени от божествени сили, мир, който не може да бъде прободен и от най-острия меч, какъвто Сатаната е в състояние да изостри.

Господ Иисус Христос вижда Своя път към Голгота открит и, вътрешно спокоен, непобедимо силен говори на разтъжените и разтревожени Свои ученици: „Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Иоан 14:27)

С тоя мир Той отива на Голгота. С него виси на кръста при най-люти мъки. Него Той завещава на човешкия свят. Това е мир на такава вътрешна стабилност на богопросветения човешки дух, който знае, че е излязъл от Духа Божи и че пак се връща при Него в безкрайните небесни обители.Възстановява се мирът, който прародителите са имали в Рая. Човекът, който знае, че е изкупен, стои с открито лице пред Бога. Той не се чувства роб, а син, син на Бога (Гал. 4:7). Смело, велерадостно той говори на Бога: Господи, Боже, Ти ме роди наново. Затова аз съм вечно Твой. Аз не се плаша от злото в тоя свят, колкото и голямо да е то, защото знам, че съм Твое чедо. Аз имам радост, която ме прави винаги усмихнат към живота, към всички човеци. Спокоен съм, защото знам, че Ти никога няма да мe оставиш сам сред бурите и кървите на тоя свят!

Пред наличието на Изкупителната жертва на Божия Син човекът вече не е това, което е бил. В живота на повярвалите хора няма поклонение на идоли, на разни мними божества. Няма умопомрачение, няма злоба, омраза. Няма груб егоизъм. Няма завист, коварство, подлост. Няма лъжа, измама. Няма жажда за кръв, защото Кръвта на Голгота убива безвъзвратно тая жажда.

Този, който се е примирил с Бога, вече се е примирил и със себе си. Защото Бог е в човека. Той е вложил Своя печат в човека. Това е неговата съвест. Който чува правилно гласа на съвестта си, чува Бога. Който е убил съвестта си под напора на разновидни злодейства, се е самолишил от благодатното присъствие на Бога в себе си. Убил съвестта си, човекът е убил себе си. Съвестта се бунтува, когато човекът скъса връзката си с Бога и знае, че я е скъсал. Възстанови ли връзката си с Бога, той възстановява и връзката със себе си. Мирът с Бога го изпълва с блаженство.

Който се е примирил с Бога, е в мир не само със себе си, но и с ближните си, с всички човеци по света. Няма ли мир с Бога и със себе си, човекът е застрашен да загуби и мира с човеците.

Един от основните въпроси на живота е: Защо няма мир между човеците и оттук между народите? Кое води към раздори, междуособици, борби, войни? Отговорът на тия, които реално са се примирили с Бога, е такъв: Причината е вложилият се в човека грях. Човекът, който носи тревоги в живота и причинява ужаси в света, съзнателно или несъзнателно дава да се разбере, че не е приел Христа Примирителя в себе си.

Св. Григорий Богослов представя света като действителен свят само при наличие на мира. Светът се саморазрушава, изгубва себе си, когато потъне в борби и войни: „Небето, земята, морето, с една дума – целият свят, тая голяма н преславна Божия книга, в която се открива Бог, проповядван чрез самото безмълвие, докато стои в мир със самия себе си, без да излиза из пределите на природата си, докато в него ни едно същество не въстава против друго и не разкъсва връзките на любовта, с които всички е свързал Художникът Бог, дотогава съответства на своето название, действително е свят (космос), красота несравнима, дотогава нищо друго не може да представя себе си по-славно и по-величествено от него. Но с прекратяването на мира светът престава да бъде свят – космос – красота.“[3]

Изкуплението на кръста, примирението на света с Бога, станало на Голгота, има този дълбок смисъл, че поставя света в положение да се обнови, да стане нов – такъв, какъвто е бил в Рая – свят-красота, свят на мир и на любов, на правда и на радост, свят, който знае, че не съществува само на тая малка, гиздава планета Земя, но в целия Космос, в цялата Вселена; свят, който преминава от земята към небето, към безкрайните висини на Творческата Любов, към безпределните широти на вечния мир.Възможно ли е това? Църквата на Живия Бог се величае с неизброимо множество личности, които, приели примирението с Бога, са станали светии и с това доказват, че това е възможно. Да си спомним за двама от тях – за св. Иоан Рилски Чудотворец (IX-X век) и за русина св. Серафим Саровски Чудотворец (XVIII-XIX век).

Примирил се с Бога във възможното съвършенство, св. Иоан напуснал средата на грешници и навлязъл навътре и все по-навътре във великата Рилска пустиня, в особено страховитата през ония векове Рила планина, пълна със зверове, непроходима, поставяна лете под ударите на светкавици и гръмове, изпълняна зиме с опасни снежни преспи и ледени блокове. Заживял той в малка пещера с открит отвор, под грамадна скала, надвесила се над шеметна бездна, прикрепила се към огромната стена на един от най-високите върхове на Рила. Всред остри скали, всред сипеи и гъсти гори, при воя на ужасни зверове и бури, почувствал присъствието на Бога всред суровата природа, усетил любовта Му тъй, както се усеща свежият слънчев въздух дълбоко в гърдите, този велик Божи угодник, въоръжен с Божия мир, влязъл в борба със себе си, за мир със себе си. Разплакан за греховете на своя народ, непрекъснато в молитва, труд и пост, той се сдобил с такъв мир със себе си, че умирявал цялата свирепа природа около себе си. Зверовете го гледали отдалеч и отблизо с почуда. Човеци го намерили из гъстаците на рилските усои и се изплашили от величието на духа му. И се вдигнала величествена света обител, превърнала се във вековечен страж и пазител на народната свяст, на народните идеали. Проявил се като славен чудотворец и приживе, и след блажената си смърт, св. Иоан продължава да свети от своята обител към широкия човешки свят в живо свидетелство на истината за примирението на човеците с Бога.Св. Серафим Саровски е един от ония дивни синове човешки, които успяват още от ранно детство да изпитат сладостите на примирението чрез Христа с Бога. Монах и отшелник в прочутата Саровска пустиня, десетки, стотици дни н нощи той стоял изправен или на колене върху един гранитен камък сред гората с вдигнати нагоре ръце и с молитвата на митаря в уста: „Боже, бъди милостив към мене, грешния!“(Лука 18:13). Животът му представлява непрекъснат низ от атака след атака срещу вътрешното размирие у човека, срещу свирепеещия грях, който не дава мир на изтерзаната душа. В тая непрекъсната борба срещу греха той стигнал до прозорливост, прилична на прожектор, който впива лъчите си дълбоко в умовете и сърцата на хората, открива там неспокойните, отровните мътилки на греха, прочиства ги и ги прави лазурночисти, умирени и успокоени пред лицето на Бога. При изповед на многобройните си посетители той изброявал и откривал греховете на коленичилите, преди те да са заговорили за себе си. Винаги благ, кротък, усмихнат, с широко отворени обятия той посрещал пред колибата си всички с единственото обръщение към тях: „Радост моя!“ Себе си той наричал „бедният Серафим“, а хиляди и хиляди обогатявал с това, от което толкова много се нуждае човешкия свят: мир с Бога, мир със съвестта, мир с човеците. С молитва към Бога на мира започнал той дивните си чудотворни подвизи, с молитва ги продължил и с молитва ги привършил. Молел се, работел, действал сред човешките души и пеел любимите си пасхални песни – песните на възкръсналата Любов, песните на оня мир, който грее из отворения гроб на възкръсналия Примирител и пръска лъчите си по целия размирен човешки свят. Прозорливец, чудотворец и пророк, той предрекъл и картината на своя земен край: „Когато умра, смъртта ще бъде открита чрез пожар.“ В една ранна зимна утрин братя-монаси разбили заключената врата на неговата килия, из която излизал дим. Втурнали се вътре. Загасили със сняг тлеещите платна и книги, подпалени от паднала свещ. Когато въздухът се прочистил от дима, видели миловидния светец, вече безжизнен, на колене пред иконата на Богоматер „Умиление“. На лицето му сияело блаженството от първата негова „среща с вечността“.

„Мъдростта, която иде отгоре – говори апостол Иаков – е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Иак. 3:17).

Такава е тя у всички, които са примирени с Бога, независимо от това дали са в пустиня или в обикновения живот. Като се примирят с Бога, те я получават от Него и я раздават на света с щедрост, която е свойствена на всички Божии угодници от всички векове и страни.

III.

У тия, които са се примирили с Бога, примирението е винаги в действие. Божествен Примирител е Христос Господ. Служители на примирението са Неговите апостоли, както и всички изобщо Негови последователи.

„Всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа – говори апостол Павел – и ни даде служението на това примирение…, вложи в нас словото на примирението“ (2 Кор. 5:18-19).

Като тълкува тия думи, св. Иоан Златоуст размишлява: „Колко голямо е достойнството на апостолското звание! Колко велико дело им е поръчано! Колко велика е Божията любов към нас!… След като Синът-Примирител заминал от нас, Бог поверил на нас служението на примирението… Ние – казва апостолът – сме дошли сега не за това, да възвестяваме нещо тежко, но за да направим всички приятели на Бога. „Ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас. Молиме ви от името на Христа: Примирете се с Бога!“ (2 Кор. 5:20). Вас, човеците от целия свят, молим от името на Христа и Неговия Отец! На Отца Бога човешкият род е толкова мил, че предал за него Своя Син, като знаел отнапред, че Той ще бъде умъртвен, и направил нас апостоли за вас, човеците от всички векове! Молиме ви от името на Христа, вместо Христа, защото на нас е предадено Неговото дело. Всъщност не ние ви молим. Сам Христос, даже Самият Отец на Христа, ви моли чрез нас… А за какво моли? Примирете се с Бога!… Не казал: примирете със себе си Бога, защото не Бог враждува против нас, но ние против Него.“[4]Универсализмът на християнската религия, специално на Църквата, се състои в това да продължи служението на примирението с Бога върху цялата земна площ, да открие убедително на всички хора и народи истината за Христа Богочовека като Примирител на света с Бога, да открие широка възможност Сам Христос, Вечният Христос, да действа миротворно у хората и народите.

Служението на примирението представлява осъществяване на две задачи. Кои са те?

Апостолът отправя апел към коринтските християни да се примирят с Бога. Но този апел е и към всички християни по света от всички времена: Примирете се с Бога! От християните, пръснати по цялата земна шир, независимо от това към коя църква, към кое християнско вероизповедание се числят, се изисква не само да направят всичко възможно да се примирят с Бога, да почувстват в себе си реален мир с Бога, както го чувстват светиите, но и да апелират непрекъснато към всички човеци: Примирете се с Бога!

Желаният мир с Бога липсва там, където няма жива вяра в Бога, в Христа. Не е достатъчно това човек да се кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух, но е необходимо още и да приеме кръщението като залог за своето вечно спасение, да почувства себе си участник във великото служение на примирението, да стане сам той като апостол Павел служител на примирението.

Мисионери от различни християнски изповедания отправят непрекъснато апел към езичниците по света: Примирете се с Бога! А езичниците ги питат: Защо идвате от името на различни църкви? Нали Църквата е една? Защо вашите църкви не са в мир помежду си? Нали Един е Примирителят?

В Своята Първосвещеническа молитва към Бога Отца Господ Иисус се е молел тъй за последователите Си от целия свят и от всички времена: „Да бъдат всички едно. Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21).

Може ли светът да повярва в пратеничества, които идат от различни църкви, а не от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква Христова, от единното Тяло Христово?

Св. Григорий Богослов тъй изразява болката си от разделението в Църквата, представляващо тревожна обида за Самия Бог, опасност за спасителната и миротворна мисия на Църквата: „Ако някой у нас запита: какво ние честваме, на какво се покланяме, отговорът е един: ние честваме любовта, защото нашият Бог е Любов (1 Иоан 4:8)… А защо ние, почитателите на любовта, тъй ненавиждаме и сами сме ненавиждани? Защо ние, почитателите на мира, тъй немилосърдно и непримиримо враждуваме? Защо ние, основани на камък, се клатим, утвърдени на Крайъгълния Камък, се разпадаме, призовани в светлина, се помрачаваме?“[5]

Когато всички членове на отделните църкви и изповедания се примирят с Бога в оня дълбок смисъл, препоръчван тъй ясно и категорично от апостола на народите Павел, ще настъпи такъв мир между тях, че вече няма да се говори за разделение на църквите.Православната църква, която вярно пази апостолската традиция, апостолското приемство, още в самото начало на светата Божествена Литургия апелира към богомолците: „За мира, който иде отгоре…, за мира на целия свят, за благосъстоянието на светите Божии църкви и за съединението на всички на Господа да се помолим!“ Това значи: Отделните църкви, за да действат успешно за мира в целия свят, трябва да дойдат до такова „благосъстояние“, до такова вътрешно, действително примирение с Бога, че да престанат да късат на части Тялото Христово. Предстоятелят на светата Богослужба се обръща към всички, които се молят, и им предава Божия мир с внушителните думи: „Мир на всички!“ Молитвеното благопожелание е: Божественият мир, влязъл в християните, да обхване целия човешки свят!

Служението на примирението изисква единство, единство в Христа, в Бога, единство във вярата, единство в надеждата, единство в любовта.

Всички ние, изповедниците на Христа от целия свят, почувствали се тъй единни, като една Църква, вече придаваме на миротворното служение действителен универсален характер. Ставаме носители на мир в световен мащаб.

При това положение призивът: Примирете се с Бога, отправен към цялото човечество, означава това, за което говори Сам Божественият Пастироначалник: „Имам и други овци, които не са от тая кошара. И тях трябва да приведа. И ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир“ (Иоан 10:16).

Бог е примирил света със Себе Си чрез Христа. Но светът, вън от Църквата, знае ли това? Не го знае.

От божествена страна миротворното служение е служение на създаване „нова твар“. Назначението на Църквата в човешкия свят е да направи хората и народите „нова твар“, твар обновена в Бога, – твар, в която грехът като егоизъм, користолюбие, безгранично властолюбие, насилие, гнет, безпределно славолюбие, като действително зло, което изобщо не дава мир в света, е отстранен веднъж завинаги.

За да изпълнят това служение, хората на Църквата трябва да бъдат непрекъснато в молитвено общение с Бога – общение не механично, не формално, не само външно словесно, но и вътрешно и преди всичко вътрешно, духовно. Без медитация, без непрекъснато размишление върху делото, което извърши и продължава да върши Христос в света, без жива мисъл за Бога и Неговото помирително дело в света, без вглъбяване във факта на Изкуплението, без жива, непосредствена връзка с Христа Господа, миротворното служение остава само в областта на ума, не влиза в сърцето и волята, не раздвижва благодатно непосредствения живот в света.

Обръщението на Църквата към богомолците: Мир на всички! Означава това, което апостолът отправя като апел към света: Примирете се с Бога! Защото, примирите ли се с Бога, вие се примирявате със себе си, примирявате се с всички. Призивът: Мир на всички е призив не само към тия, които са в храма, но и към тия, които са на улицата, в домовете, в разните заведения, предприятия, институти, към тия, които са подвластни, и към тия, които са на власт.

Примирете се с Бога вие, които из големите ширини на света по Негово съизволение сте на власт, съгласно думите на апостола: „Няма власт, която не е от Бога“ (Римл. 13:1). Примирете се с Бога вие, които вземате непосредствено участие в строителството на живота личен, обществен, народен, международен. Примирете се с Бога всички, които действително желаете мир!

„Христос е нашият мир“ – казва апостолът (Еф. 2:14). Ако би могъл светът като цялост да разбере това, би се примирил с Бога и би постигнал това, което е основен жизнен копнеж на човечеството от първите зари на неговата история. Тъй разбираме въпроса ние, християните.

Христос за това дойде. Големият исторически, вековен подвиг на Църквата е да убеди света в това. Ако всички християни се заемат с тоя подвиг, големият блян за мир ще бъде реализиран. Ще се изпълни боговдъхновеното пророчество на Исаия: Хората и народите „ще прековат мечовете си на рала и копията си на сърпове. Наред срещу народ не ще вдигне меч. И няма сече да се учат на война“ (2:4). Бог на мира ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор 15:28).

Да завършим разсъжденията си за това велико служение на примирението с молитвата за мир в света, която хората на Българската православна църква непрекъснато отправят към Бога: „Човеколюбиви Господи! Боже на любовта и мира! Простри над нас могъщата Си закрила. Не допускай раздори и гняв да разделят народите. Направи те да живеят в мир на благословения от Тебе свят, защото Ти ни заповяда да се обичаме един друг. Уталожи тъгите, влей балсам в раните, пресуши горчивите сълзи на вдовиците, а сираците окрили с вяра и сила! Просветли сърцата на човеците със светлината на любовта. Угаси враждите и раздорите. Премахни причините за всяко разногласие, за разприте и войните. Пропусни през светлите небесни двери слънчевата колесница на мира, за който всички жадуваме. И нека той, в съюз с любовта, стане владетел на земята. Не позволявай гняв да помрачава ума на Твоите раби. Вдъхни им разум, за да не пропиляват силите си за взаимно изтребление, а за мирен, градивен труд и прослава на Тебе, Отца и Сина и Светия Дух, сега и всякога, и във вечността. Амин.“

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 2, с. 1-9. Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Oмилия първа за кръста и разбойника.

[2]. Единадесета беседа върху Второто послание до Коринтяните.

[3]. Слово за мира (6), говорено по случай възсъединяването на монашестващите.

[4]. Единадесета беседа върху Второто послание до Коринтяните.

[5]. Слово за мира (23), произнесено в Константинопол по случай разприте, произлезли в народа за някои несъгласни помежду си епископи.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru