Етикет: османска империя

Османската империя и християните*

Публикувано на от Dragan Bachev

Венцислав Каравълчев

Abstract

Ventzislav Karavaltchev, The Ottoman Empire and the Christians. The current paper analyses the basic principles of the status of Christians as “People of the Book” in the Ottoman Empire. Moreover what is examined is the application of Islamic Law and the model set by the Arab caliphate for regulating the coexistence between Muslims and non-Muslims in the conditions of the new Muslim empire. The changes of the function and re sponsibilities of the Patriarch of Constantinople in relation to the Christian population are also considered.

Keywords: Orthodox Church, Patriarch of Constantinople, Bishops, Sultan, Ottoman Empire, Mehmed the Conqueror, Millet, Islam, Christianity, Caliph, Balkans

***

Падането на Константинопол в ръцете на османските турци е събитие, което разтърсва дълбоко християнския свят. Макар и краят на Източната Римска империя да е отдавна предизвестен, никой, дори и най-големите скептици на своето време не са искали да вярват, че подобно нещо действително ще се случи. „В деня, в който турците превзеха Константинопол, слънцето помръкна“, така описва събитието един грузински хронист[1]. Слънцето може и да не губи своята яркост, но психологическият ефект от падането на столицата е бил истинско затъмнение, което сериозно е стреснало цяла Европа и въобще християнството. От гледна точка на Православната църква, от която четири века преди падането на Константинопол се е отделила Западната църква, падането на Константинопол бележи края на една епоха и началото на нова, напълно непозната и изпълнена с безброй предизвикателства и трудности. За първи път в историята първият по чест предстоятел на Православната църква – Константинополският патриарх, престава да бъде субект и главен съветник по религиозните въпроси на един християнски император и се превръща в поданик на мюсюлмански султан. Разбира се, това не е първият случай в историята на Православната църква, когато православен патриарх се подчинява на мюсюлмански управител и владетел и е принуден да се съобразява със законите и устройството на една друга, различна, нехристиянска държава или империя. Тук имаме примерите на Иерусалимската, Антиохийската и Александрийската патриаршия, които още в началото на VІІ-ми век попадат под мюсюлманска власт. С падането на Константинопол обаче подвластна на управлението на единоверен народ става самата Велика църква, имперската Църква, която през вековете активно се опитва да се асоциира с цялото православно християнство, с цялото християнско ойкумене. Разбира се, моделът, по който победителите и победените, които в случая са голямото мнозинство в новата империя, трябва да съжителстват, е вече добре разработен и шлифован през вековете от арабите. Мохамед полага принципа на това съжителство, което влиза в Корана с определението за християни и юдеи като „хора на книгата“ (Ahl al-Kitāb). И доколкото тези „хора на книгата“ не извършват никакъв прозелитизъм, а са затворени в своите общности, то те там са свободни да изповядват вярата си, да се наставляват в нея и да извършват своите богослужения. Това е важен момент, от който са лишени всички останали неизповядващи християнството, юдаизма или съответно исляма и които трябва по силата на принудата да приемат исляма. Разбираемо е, че щом това са условията, които ислямското право поставя на „хората на книгата”, за да изповядват свободно своята вяра, то съвсем естествено нарушението им води след себе си санкции, които са доста сериозни, включително мъчения и смърт. Изпълнението им пък обикновено води до мирно и безпроблемно съжителство, което може да бъде нарушено при екстремни ситуации след преодоляването на които се връща в нормалното си русло. Така например през 623 година Мохамед дарява специален документ на манастира „Св. Екатерина“ на Синай, с който признава планината Синай за свещена територия и потвърждава на монасите в манастира тяхната традиционна автономия[2]. Халиф Омар през 636 година обсажда Иерусалим. Иерусалимският патриарх Софроний изпраща при него делегация, която да преговаря за капитулацията на града, като в замяна иска да бъдат гарантирани правата на християните. Омар се съгласява да уважи правото на патриарха да бъде пазител на Светите места, а също както и на християните в града, и в замяна иска християните да му плащат данъка харадж[3]. Споразумението, влязло в историята като договора на Омар[4], е сключено и вратите на града са отворени за арабите. Само година по-рано, през 635 година Дамаск също е принуден да отвори своите врати пред арабската инвазия. Интересното е, че независимо от факта, че градът се предава, на жителите му християни освен традиционния данък харадж са наложени и други ограничения. Така например на християните е забранено да яздят коне, да строят нови църкви, да извършват литийни шествия, да бият камбаните на църквите, както и да поставят кръстове на гробовете на починалите[5]. Забранява им се също така да заемат длъжности в администрацията, но това не се спазва стриктно, защото виждаме, че св. Иоан Дамаскин, както и неговият баща Мансур, заемат отговорни постове в администрацията на халифата, независимо от забраната[6].

Османските турци не внасят нищо съществено ново в този модел на отношения между победители – мюсюлмани и победени – християни, известен като „дхимитюд“ (dhimmi–tude), но доусъвършенстват неговите детайли, за да може той без проблеми и без сериозни сътресения да просъществува няколко века[7]. През 1430 година султан Мурад дарява официални документи, гарантиращи правата на християнското население на Солун и Янина, когато тези градове отварят вратите си за османските турци. Тези документи (берати) ще формират основата на отношението, което султан Мехмед ІІ Завоевателят ще установи с новия предстоятел на Великата църква в Константинопол[8]. Следва да подчертаем тук, че султан Мехмед ІІ ще установи тези отношения не с някой представител на императорското семейство, не с някои от оцелелите министри или аристократи, а именно с патриарха, който от този момент и до самия край на империята ще бъде главният, основният и в повечето случаи единственият официален отговорник, застъпник и ходатай за християните в империята. По този начин Константинополският патриарх съвместява не само религиозните функции и отговорности от времето на Византийската империя, но и част от прерогативите на императора и неговата администрация. Разбира се, всичко това е твърде условно и до голяма степен зависи от разположението на върховния суверен в Османската империя – султана, който е абсолютен властелин и не дължи никому никакви обяснения за действията си, той е поставен и отговорен единствено пред Бога – де факто, султанът управлява от името на Бога[9].

По времето, когато Константинопол е превзет от османските турци (1453 година), патриаршеският трон е вакантен. Султан Мехмед ІІ Завоевателят, който се проявява и като забележителен държавник, бърза да устрои по възможно най-приемлив за всички свои поданици начин държавата. След като според мюсюлманското право (защото не се е предал доброволно), Константинопол е подложен два дни на разграбване, на третия ден Мехмед ІІ се разпорежда грабежът да бъде спрян и всички, включително и християните, свободно да излязат и да отпразнуват неговата победа[10]. За тези два дни голяма част от християнското населението на града е избито или продадено в робство, много от светините – икони, мощи и така нататък, изгорени, разграбени или унищожени[11]. На третия ден насилието е прекратено, а сам Мехмед ІІ заповядва да бъдат направени консултации с православните християни и да бъде свикан синод, който да избере нов патриарх.

По това време особено популярен и почитан е ученикът на св. Марк Ефески, един от големите богослови на ХV-ти век св. Генадий Схоларий – до избора си за патриарх, монах с името Георги. Неговият авторитет се издигнал неимоверно много по време на дебатите около сключването на Фераро-Флорентинската уния със Западната църква. Първоначално той симпатизира на идеята за уния, дори за известно време се увлича по трудовете на Тома Аквински, но впоследствие напълно променя своята позиция, не без въздействието на своя учител и наставник св. Марк Ефески[12]. Особено впечатляваща е неговата реакция по повод на официалното обнародване на декрета на унията в Константинопол на 12 декември 1452 година на тържествена Света Литургия. Поради силното противодействие на св. Генадий, храмът Света София, където е прочетен декретът за унията, бил почти празен. Присъстват императорът, няколко имперски чиновници и представителите на Рим. Народът липсва, почти няма и представители на православния клир[13]. Обърканият народ се отправя към манастира Пантократор, за да търси съвет от св. Генадий. Светецът, без да излиза, без дори да показва лицето си от килията, спуска по въже едно забележително писмо, което започва с думите:

„Нещастни ромеи! Защо се заблуждавате, като губите надежда в Бога и възлагате упование на франките? Защо заедно с имащия да падне скоро град (Константинопол) искате да погубите и своето Православие…[14]“.

Авторът Венцислав Каравълчев

След падането на града, според преданието св. Генадий е отведен в робство в Одрин, но оттам бързо е върнат по разпореждане на султан Мехмед ІІ[15]. Избран е единодушно от големия събор в Константинопол през 1453 година за патриарх на Великата църква, независимо от неговите бурни протести. Султан Мехмед ІІ веднага след избора му го кани в двореца, където го посреща с всички почести. На тържествения обяд в чест на избора на св. Генадий султанът води дълъг разговор с него. В заключение Мехмед ІІ му казва: „Да бъде твоето патриаршество благополучно, с охота ще изпълнявам твоите желания. Давам ти храма свети Апостоли, където и ще живееш[16]”. След това, по примера на императорите, султан Мехмед ІІ дава на св. Генадий богато украсен с драгоценности жезъл, хиляда златни флорина и го изпраща до портите, където го чака специално подготвен за него бял кон. Качен на коня и придружен от голяма султанска свита, св. Генадий тържествено се отправя към храма на светите Апостоли[17]. Мехмед ІІ също така дава на патриарха и няколко други документа, с неговия печат и подпис, които гарантират както неприкосновеността на патриарха, така и тази на християнския клир – епископи, свещеници и други[18]. С тези документи християнското духовенство е освободено от всякакви данъци, включително и от споменатия вече харадж (джизие), с който се облагат всички християни. Половината от църквите в Константинопол се превръщат в джамии, а другата половина остава във владение на християните. Църковното право остава в сила за православните и се прилага по отношение на вътрешноцърковни проблеми. Вътрешната административна структура на Църквата също остава непроменена, включително и патриаршеският синод. На православните се позволява да спазват религиозните предписания, тайнства и празници – светó кръщение, църковен брак, помен, погребение и така нататък, включително и тържественото честване на Празника на празниците – Възкресение Христово [19].

Въпреки писмено гарантираните с документ от султана права, не трябва да пренебрегваме вече казаното по-горе, че зачитането на тези документи, зачитането на правата, гарантирани с тях, до голяма степен зависи от морала и достойнството на самия султан, който като абсолютен суверен в империята е един вид извор на правото „на всички права и милост“, тоест в неговите ръце е съсредоточена и законодателната, и изпълнителната власт, както и правото свободно да тълкува и, когато реши, да нарушава своите собствени разпоредби или тези на предците му. Красноречив пример за това е и самият Мехмед ІІ, който като цяло е коректен с християните и в творчеството на св. Генадий Схоларий няма нито едно оплакване от него[20]. Въпреки това, той сам нарушава своята заповед и отнема от св. Генадий дадената му за централен храм и дом църква на светите Апостоли[21].

Прочетете още „Османската империя и християните*“ →

Православието и Османската империя – продължение и край (Исторически уроци)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Независимо от своето преданно служение и дори подпомагането по­някога на държавната кауза, Ца­риградските патриарси не могли на­пълно да разчитат на султанското благоволение и с нарастването ста­жа на принудително съжителстване между Православието и Осман­ската империя все по-осезателно за­почвали да чувстват грубата на­меса на друговерската ръка в цър­ковните дела.

Наследниците на Мехмед II, сред които се отличили издигналия в култ „свещената война“ срещу християн­ските държави Баязид II (1481-1512), превърналият всички камен­ни църкви в Цариград (с изключение на патриаршеската катедрала и на храма „Всеблажена“) в джамии Селим I, както и обявилият се за бич Божи Селим II (1566-1574), не скривали своето желание да раз­пространят и утвърдят исляма сред всичките си поданици. Постоянното увеличаване на данъчните тегоби и особено на така наречения „пешкеш“ (=пода­рък), който от еднократен подарък за султана по случай избора на нов пат­риарх се превърнал през краткия мандат на Рафаил (1475-1476) в ежегоден данък[28], изтощило до та­кава степен финансите на Цариград­ската църква, че неколкократно – при Иоасаф II (1555-1565), при Митрофан (1565-1572; 1579-1580) и други – оставала без необходимите средства за варене на свето миро и търсила материалната под­крепа на руските царе Иван Гро­зни (1530-1584) и Теодор Иванович (1584-1598)[29]. Съдбовното значение на епохата и не­сигурността на своите позиции обаче Цариградските патриарси, които дъл­го време се надпреварвали да угаж­дат на султаните и да им предлагат все по-големи суми за своето задър­жане или повторно въздигане на пре­стола, осъзнали или по-точно почув­ствали едва когато ятаганът на безкомпромисната мюсюлманска по­литика – да се отстраняват и ликви­дират духовните и светските водачи на православните народи – над­виснал над тях и отнесъл собствените им глави. В 1638 година по силата на ие­зуитски интриги загубил престола и живота си Цариградският патриарх Кирил Лукарис (1620-1638). Наскоро след това съдбата му споде­лили Партений II (1651 година), Партений III (1657 година) и бив­шият Цариградски кириарх Гавриил II (1659 година[30]).

Всъщност кървавите акции, кои­то на няколко пъти през XVII-ти век сму­тили живота на имперската столица и окончателно разрушили илюзиите на Цариградските патриарси за мир­но съжителстване с исляма, не били внезапни изблици на мюсюлманския фанатизъм, а добре обмислени и пла­номерно подготвени удари срещу Пра­вославието. Проверени като вътреш­нополитически експеримент в тра­гичния епилог на търновските боля­ри и заточаването на св. Патриарх Евтимий, както и в преселва­нето на Охридския архиепископ (пат­риарх) Доротей заедно с много боляри и клирици в Цариград (1466 година)[31], правителствените мерки срещу православното духовенство за­сегнали постепенно всички области на Османската държава, но с пълна сила били проведени на остров Кипър, където в периода 1571-1878 година заги­нали множество православни иерар­си[32], превърнали се в традиционен способ за отстраняване или физиче­ско ликвидиране на неудобните за правителството архиереи[33] и продъл­жили да бъдат определящ фактор в отношенията между мюсюлмани и християни почти до последните дни на Османската империя.

С посочените и анализирани дотук превантивни мерки – поробвания, отвличания, преселване и избива­не на редови християни и духовно-църковни водачи – османците успя­вали да поддържат властта си над поробеното население и периодиче­ски да намаляват броя на немохамеданските си поданици, но въпреки полигамния бит на господстващата класа не осъществили необходимия прелом и не постигнали демограф­ски превес в полза на турската на­родност, който единствено могъл да даде сигурни гаранции за стабили­тета на етнически разнородната им­перия. Правилно оценили ролята и значението на демографския фактор за благоуспеха на всяка обществено-политическа формация, османските турци още при образуването на своя държава предоставяли изцяло на исляма да се грижи за увеличаване численността на мюсюлманските поданици на султана, като откъсва възможно по-големи групи от покорените пле­мена и народи и ги помохамеданчва. От своя страна Османската империя всестранно подпомагала исля­ма в изпълнение на поверената му от­говорна задача, като подчинила ця­лата си структура на мохамеданския религиозен закон (шериат) и разде­ляла поданиците на султана на моха­медани (правоверни) и гяури (не­верници)[34]. В зависимост от това се определяли и правовите отношения на всеки поданик към държавата, като привилегиите били единствено за коренните мюсюлмани и за помохамеданчените християни, които били изравнявани в религиозно и полити­ческо отношение с останалото тур­ско население. Благодарение на полу­чените привилегии ислямът придо­бил не само значително по-привлека­телен вид за алчните натури, но и до­пълнителни възможности за масова асимилация чрез помохамеданчването като пръв етап от този процес и чрез потурчването като негов за­вършек[35]. В резултат на това, както признават някои съвременни турски историци (Н. Севинч, Доан Авджъоглу и други), които под­чертават ролята на икономическия фактор в асимилационния процес[36],първите помохамеданчвания са били продиктувани и трябва да бъдат ква­лифицирани като вероотстъпничества за материални облаги[37]. За та­кива случаи свидетелства Видин­ският митрополит Иоасаф, кой­то отбелязал, че след падането на Тър­ново мнозина станали мохамедани от страх или с надежда да достигнат високи чинове в държавната иерар­хия. Подобни подбуди ръководили и младия Теодор, когото Гребенският митрополит Неофит пис­мено убеждавал да не се блазни от разкошния живот на турските голем­ци[38]. Доколко този момък е успял да постигне мечтаните облаги, не е известно, но безспорно е имало от­делни лица като сърбите Вукадин от Панчево (около 1594 година), Сте­фан Аврамовик, наричан Храбрени (в 1637 година), Йован и Павле Велемирович, които след прие­мането на мохамеданството станали спахии, тоест феодални владетели с годишен доход до 20 хиляди акчета[39].

Независимо от предвижданите при­вилегии обаче броят на доброволни­те верооотстъпници не ще да е бил голям или кандидатите бързо се свършили. Затова турците решили със сила да бранят правата и честта на своята религия, като принужда­вали поробените християни и много други видни гяури да приемат исляма. Започнали още по времето на Мехмед II, който убил трапезундския[40] император Давид Ком­нин и неговите осем сина заради отказа им да приемат мохамеданството[41], насилията срещу отделни хри­стияни да се помохамеданчат продъл­жили и през следващите столетия (XV-XIX век[42]). Поставени пред алтернативата – мохамеданство или смърт, множество православни от различни народности останали вер­ни на отеческата си вяра и записали завинаги имената си сред Христови­те мъченици. В дългия списък за такива поборници за вяра и род се срещат имената на доблестни девой­ки и жени, на неустрашими младежи и мъже, на саможертвени дякони, презвитери и архиереи; 24-годишният Георги от София, обесен около 1514 година и 18-годишния златар Георги от Кратово, изгорен жив в 1515 година; 45-годишният обущар Николай, убит с камъни през 1555 година; Никодим, обезглавен в Берат, Албания (+10.VII.1709 година); албанецът Христо (+1748 година); Ангел от Лерин, посечен в Бито­ля (1750 година); Хилендарският игумен Дамаскин (родом от Габрово), обесен в Свищов (16.I.1761 година); монах Иоан Българин, посечен в Цариград (1784 година); девойката 3лата от село Слатина, Мъгленско, обе­сена през месец октомври 1795 година; монах Игнатий от Стара Загора, обе­сен през 1814 година; монах Онуфрий (+1818 година) и много други[43].

От различните форми на единични насилствени потурчвания и налози изключително тежък за православ­ните народи се оказал така нареченият „кръ­вен данък“ (девширме). По силата на тази законодателно утвърдена тего­ба държавата отнемала периодически най-здравите християнски деца – във всяко село по едно от десет роде­ни (понякога и по едно на седем-осем). Взети в младенческа възраст (до 10 години) и отделени от своите родители, тези деца растели под грижите на султана, приемали мохамеданството, забравяли своя произход и език, обучавали се във военни сръч­ности и ставали елитна имперска войска[44]. Този чудовищен данък на Османската империя, наречен от академик Иван Снегаров „нов Минотавър“ който поглъщал цвета на християн­ските народи[45], предизвиква обаче възхищението на множество съвре­менни турски историци. Един от тях е Н. Севинч, който възтор­жено възкликва: „Изграждайки та­зи система, турският гений успя с векове да предотврати опасността християните да създават от своите страни лидери, които можеха да за­станат начело на тяхното недоволст­во; успя да противопостави българи­на на българин, гърка на грък, сла­вянина на славянин[46].“ Значението на „кръвния данък“ се обяснява от професор И. X. Узунчаршълъ така: „С този закон немюсюлманското население на Румелия щяло постепенно да бъде помюсюлманчено, а част от онези, които ставали мю­сюлмани, трябвало да подсилят с хора турската армия[47].“ В резултат на всичко това до времето, когато султан Махмуд II (1808-1839) уни­щожава еничарската армия (1826 година), през близо тривековното ѝ същест­вуване – според изчисленията на И. Xамер – са били асимилира­ни в нея повече от 500,000 християн­ски деца.

Независимо от постигнатите ус­пехи при насилствените единични помохамеданчвания и особено при системните потурчвания на еничари, числеността на турското население продължавала да намалява или поне не се увеличавала. Този факт напра­вил впечатление и на големия френ­ски поет, дипломат и политически деятел Алфонс-Мари-Луи дьо Ламартин, който, като посетил през 1832-1833 година Близкия Изток и Мала Азия, Цариград и България, отбелязва, че в сръбски­те области „се пада едвам по един тур­чин на село“, а в цялата империя „общият брой на турското население едва ли надминава 2-3 милиона[48]“.

Подобни констатации, но от пред­ставители на официалната власт, коя­то е разполагала с много по-точни и конкретни данни, несъменено са пра­вени и преди злополучното за импе­рията XIX-то столетие. Съобщени свое­временно на държавния глава, та­кива негативни изводи, както и пре­комерната привързаност на някои султани към исляма предизвикали и били едни от основните двигатели на предприетите от турците три опита за масово, поголовно помохамеданчване на населението от цели области на Балканския полуостров.

Началото на бруталните инициа­тиви за повсеместно насаждане и утвърждаване на исляма, които свидетелствали за настъпилите сред поробителите смут и раздразнение по повод несполуките им да наложат на православното мнозинство своя модел на богопочитание, е свързано с името на султан Селим I (1512-1520). Останал в историята с прозвището „Жестокият“, той имен­но дал сигнала за първото масово помохамеданчване, което започнало около 1515 година[49]. В Северна България на­хлул каймакамът (околийски начал­ник) Мурза Татарски и с 46-хилядната си войска опустошил цялата страна от Черно море до Видин и от Дунав до Стара планина, като насилствено принудил да приемат мюсюлманството множество българи и павликяни в Ловешко, Свищовско, Никополско и Търновско[50]. В същото време самият султан Селим I разо­рил цяла Тракия (от Одрин до София) и вероятно помохамеданчил част от павликяните в Пловдивско, а в Бе­ломорския район (от Драма до Бос­на) изпратил великия си везир. Ог­лавил 33-хилядна войска, последният приобщил албанци, херцеговинци и босненци към исляма, както и голя­ма част от населението на Чеч (Гоцеделчевски район), Доспат, Бабяк, Крупник, Кочани и други[51]. Срещнала решителната съпротива на българско­то население, организираната от Селим I акция не успяла напълно да наложи мюсюлманството в Западни­те и Средни Родопи, населението на които останало докъм средата на XVII-то столетие предимно християн­ско[52]. Известията за започналия по­ход срещу християните и за извърш­ваните насилия, които изпреварили турските войски, дали възможност на българското население своевре­менно да се оттегли и приюти в не­пристъпните дебри на величестве­ната Родопа планина. Посрещани най-често от безмълвието на изоста­вените български селища, османци­те се отдавали на плячкосвания и се отклонявали от първостепенната си задача, поради което верските на­силия и помохамеданчванията отстъ­пили място на грабежите и опусто­шенията[53]. Правдивостта на това зак­лючение се базира и потвърждава от летописния разказ за помохамеданчването, съставен през XVIII-ти век и публикуван от Владимир Иванович Ламанский както и от запазеното в Дряновския препис (от 1836 година) на отец-Паисиевата „История славяноболгарская“ сведе­ние за същите събития[54]. И в двата паметника е отдадено предпочита­ние на описания за нанесените ма­териални щети[55] пред сведенията за приобщаването към исляма на балкан­ските християни[56].

Прочетете още „Православието и Османската империя – продължение и край (Исторически уроци)*“ →

Православието и Османската империя (Исторически уроци)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Възникнал в началото на VII-то сто­летие като религия, формирана въз основа на заимстване и произволно, своеобразно свързване на елементи от християнството, юдаизма и древноарабските езически вярвания, ислямът (в буквален превод от арабски озна­чава „покорност на Божията воля“) бързо се разпространил и сплотил разединените племена от Аравийския полуостров, превърнал мюсюлман­ската община (умма) едновременно в религиозна организация и в полити­ческа корпорация и положил устои­те на мохамеданската теократична държава, която първоначално се ръ­ководила от самия Мохамед (около 570-632 година), самообявил се за пра­теник (расул) на Бога (Аллах), а по-късно – от султани (арабско-турско=власт, управител), предста­вяни като негови и дори (от X-ти век) на Живия Бог наместници на земя­та. При очертаното господство на ре­лигиозния фактор в духовния и об­ществения живот Мохамедовата док­трина се развила в тоталитарна идео­логическа система, която, като обе­щавала да удовлетвори всестранни­те потребности на своите последова­тели и да дари с райско блаженство както добрия мюсюлманин, така и нечестивеца (фасик) измежду моха­меданите, изисквала да ѝ се признае правото за пълен контрол върху всички сфери на човешката жизнена дейност, претендирала да бъде един­ствената истинска религия на земя­та и започнала безпощадна изтреби­телна война срещу християнството.

В наченатата (VII-ми век) епична борба с исляма, която, като се пренасяла често от бойните поля в завладени­те от мохамеданите градове и села, продължила близо тринадесет сто­летия, паднали стотици хиляди хри­стияни, загинали древни цивилиза­ции и велики държави, изчезнали и се претопили в мюсюлманската сти­хия малки и големи етнически групи. Изключителна по своята чис­леност и стойност обаче била кръвна­та дан, която платили народите от източния клон на християнското се­мейство. Техните летописи изобилстват с примери на пламенно от­стояване свободата на съвестта в ре­лигиозните дела и с мъченически под­визи в името на Христа Разпнатия, от които можем да извлечем доста­тъчно поуки и за съвремието, когато говорим за човешките права.

Източните християнски църкви, които преустановили в 1054 година каноническото си общение с допусналия догматически и обредови нововъведения западен църковен център – Рим, и създали под събирателното име Православие единно семейство за неотклонно съблюдаване и съхраняване в непроменен вид завещаното от Иисус Христос и апостолите богооткровено и спасително за човеците учение, доблестно посрещнали подновените в началото на XIV-ти век набези на мохамеданските орди и поели върху гърдите си смъртоносните им стрели. За оредялото паство на Православието, значителни части от което – Антиохийската, Иерусалимската и Александрийската патриаршии – отдавна вече били потопени в кървавото арабо-мюсюлманско море, настъпили съдбоносни дни и години. Срещу християните се възправила с цялата си военна мощ Османската империя, която дължала своето име и началото на историческото си битие на Осман I Газа (1258-1324 или 1326 година). Наследил от баща си Ертогрул (около 1281 година) незначителна област в Северозападна Мала Азия, Осман I я обособил в самостоятелно емирство и, благодарение възприетите и действено въплътени в него принципи на Мохамедовата теокрация, значително разширил границите му за сметка на Византия. Бързите и внушителни успехи на тази държава имали своите живителни корени в исляма, който, след като в създадените вече съюзи с Арабските халифати, с иконийския султанат и други бил проверил ефективността на своите методи – да придобива насилствено, с „аргументите на меча“ нови територии и верноподаници за Аллаха, успял за сетен път не само да докаже и напълно да реализира възможностите си за ползотворно сътрудничество с мюсюлманските държавни формации, но да улесни и ускори процесите на унифициране и вграждане различните расови и етнически групи в политическо-идеологическия организъм на зараждащата се империя.

Значително уголемена с превземането на множество стратегически важни византийски крепости (в Мала Азия: Бурса през 1326 година; Никея, днес Изник – 1331 година, Никомедия, днес Измит – 1337 година, а на европейския бряг: Цимпе – 1352 година; Калиопол, днес Гелиболу – 1354 година, Димотика, днес Димотикон, и Адрианопол, днес Едирна – 1361 /1362 година) и своевременно реорганизирана от Орхан (1324/26-1362 година), който я разделил на три административни области (санджаци), Османската държава непрекъснато подобрявала международните си позиции, планомерно налагала своята власт над по-малките турски емирства, и, като анексирала техните територии, достигнала такава военно-политическа и икономическа мощ, че Орхановият приемник Мурад I (1362-1389 година) сметнал за необходимо да приеме отговаряща за високото му положение титла и пръв от турските владетели се нарекъл султан. Той продължил както завоевателната външна, така и съзидателната вътрешна политика на своя баща, преместил столицата от малоазийския град Бурса в европейския Адрианопол и, като превърнал насилствено помохамеданчените си военнопленници в еничари (турски yeni=нов, млад+çегі=войска), подновил и умножил агресивните си начинания срещу балканските страни и народи. Подпомогнати от пагубните вражди между християнските държави и настъпилата в тях феодална раздробеност, османските султани-завоеватели[1] сломили съпротивата на балканските народи и покорили последователно Търновското (1393 година) и Видинското (1396 година) български царства, Византия и Константинопол (1453 година), който станал столица и на Османската империя под името Стамбул, Сърбия (1459 година) и Босна (1463 година), албанците (1468 година) и Чер­на гора (1499 година). Скоро тяхната не­радостна съдба споделили Антиохийската (1516 година), Иерусалимската (1517 година) и Александрийската (1517 година) църкви, където се сменило само името на поробителите-мохамедани, а хри­стиянското изпълнение имало вече достатъчно голям опит от неколковековния стаж под арабска, селджукска и друга власт. Следователно в на­чалото на XVI-ти век почти всички източнохристиянски страни (включи­телно Влашкото и Молдавското кня­жества – васални на османските турци от 1395 година) се оказали в ръцете на Мохамедовите приемници и единстве­но православна Русия останала извън обсега на издевателствата, които вър­вели ръка за ръка с османските поро­бители. Според сведения на малцината преживяли събитията очевидци-хри­стияни (Иоан Шилтбергер[2] – шестнадесетгодишен участник в Никополската битка през 1396 година, и византийския историк и държавник Георги Френцес[3], живял XV-ти век и пленен при падането на Константинопол в 1453 година) османските султани, независимо дали – както в случая – се наричали Баязид I Мълниеносният или Мехмед II Завоевателят, в еднаква степен давали воля на своята груба азиатска природа, в резултат на което понякога били избивани безпричинно до десетина хиляди пленници дневно, навред в победените земи се ширили злини и страдания и се носили плач и ридания, стенания и вопли. С пожари и пепелища, с трупове и страдания завършили военните походи на турската експанзия, които оформили първия етап от взаимоотношенията между Православието и Османската империя.

Покъртителните сцени на мюсюлмански издевателства обаче не били заменени от естествения декор на радостта и мирния труд дори и през втората фаза от принудителното съжителство на християнството и исляма, която обемала столетията на пълно османско господство над православните народи. Наситена с тъмни краски, картината на тази епоха изобразила Православния свят като най-обикновен, суров материал, попаднал между чука (меча) и на османците и наковалнята на исляма. Очакванията, че завоевателите, които се отнасят враждебно и жестоко към непокорените все още християнски народи, ще сменят тактиката си и ще бъдат по-дружелюбни към станалите техни поданици друговерци и чужденци, не се оправдали. Османските султани неотклонно се придържали към установената през годините на завоеванията практика и продължили да третират военнопленниците като свои роби, използвали техния безплатен труд за всякакъв вид работа или ги предлагали като работен добитък за продан на създадените за целта пазари в Цариград – общия за роби „Йесир пазар“ и предназначения само за робини „Аврат пазар[4]“. За съществуването на поробвания и за процъфтяването на търговията с хора свидетелстват не само пропитите с тъга български народни песни, в които трогателно са описани масово практикуваните от турци и татари отвличания на млади българки и тяхната раздяла с бащино огнище и близки[5], но също така и множество западни пътешественици – френският рицар Бертрандон де ла Брокиер, който при обиколката си из османските владения на Балканите (1433 година) видял в околностите на Адрианопол турци „да водят християни в окови, за да ги продават“ и установил, че навред има „множество християни, които насила служат на турчина – гърци, българи…, албанци, словенци, жи­тели на Рашката земя и на Сърбия, както и власи“[6]; Ожие Бусбек, пратеник на австрийския император Фердинанд I (1503-1564), съ­що отбелязал, че е наблюдавал как турците откарвали „каруци, пълни с млади момчета и момичета“ и при­нуждавали „нещастни християни от всички възрасти да вървят вкупом или оковани във вериги, по същия начин, по който водят на пазара коне, навързани един след друг за опашки­те“[7]; опозналият добре турската дей­ствителност немец Ханс Дерншвам (1494-1568), който съобщил редица интересни подробности за живота в империята и други[8]. Тези оби­чайни за цялата империя прояви на груба сила и незаконни поробвания обаче просъществували до самия край на османското владичество, защото, по достоверни данни на свещеника при Британското посолство в Турция Рийд Уолш, в 1872 година турските войници все още допълнили доходи­те си от търговията с роби, като до­ставяли за пазарите най-вече пленени или отвлечени християнски деца (момчета и момичета между 3 и 9-10 го­дини[9]). Сред живата стока на роб­ските тържища естествено попадали и чужденци, които не били напълно осигурени от своеволията на разюз­даната турска армия. Понякога такива злодеи в униформа, които спо­ред пътешественика Ханс Дерншвам „са предимно бедни войници“ нападали, ограбвали и продавали в робство дори и чужденците[10].

Описаните престъпления не могли да смутят нито официалната осман­ска власт, нито „правоверните“ (мю­сюлмански) поданици, след като сами­те султани смесвали твърдостта с жестокостта и вместо примери на мъ­жество давали уроци по кръвожадност и безчовечност. За безсърдечие­то на почти всеки от тези наместници на Мохамед и на Аллах са запазени легенди, но това, което е разказал Якобо де Промонтирио де Кампис за прищевките на Мехмед II Завоевателя, надхвърля всички граници на садизма и вар­варството. Назован от западния автор нов Нерон, Мехмед II веднъж се раз­гневил, че някое от собствените му три момченца изяло първата диня в неговата градина, но от страх не искало да си признае. „Като видял това, той повикал палачи и заповя­дал да започнат да им разпарят поред стомасите, за да се види вътре. Слу­чило се, че след като разсекли и вто­рото дете, изядената любеница се намерила вътре в неговия стомах. Иначе, той щял да продължи своята ужасна игра, докато намери тая лю­беница[11].

Прочетете още „Православието и Османската империя (Исторически уроци)*“ →