Иван Ж. Димитров

Десетилетия наред Втора аудитория на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” пази портрета на големия руски учен-богослов професор Николай Никанорович Глубоковски. Макар официално да не е обявяван, той се смята за патрон на тази аудитория, която обикновено се ползва от студентите от втори курс, чиито предмети се доминират от Свещеното Писание на Новия Завет. А името на професор Глубоковски в България и в чужбина (както в Русия, така също и в останалите славянски, и във всички православни страни, а въобще и в богословските среди по света) се свързва безпогрешно с науките, занимаващи се именно със Свещеното Писание на Новия Завет.

Българското богословие е било честито да има сред основателите на академичната си традиция учен от величината на професор Глубоковски. Как е станало това?

Отрано Българската православна църква и просветената ни общественост е работела за откриването на висша богословска школа у нас. Университетът също е бил заинтересуван да има и богословски факултет в своя състав, за да бъде пълна представата за universitas litterarum („всеобщност на науките”). Но нещата вървели трудно. Трудни били преди всичко годините за отечеството ни. Последователни катастрофални войни доразрушили оцелялото от гибелната липса на слога сред политици и общественици. Едва в последните месеци на правителството на Александър Стамболийски мечтата става действителност: през пролетта на 1923 година тържествено е основан Богословският факултет на Софийския университет[1]. След руските духовни академии, създадени през XVIII и XIX век, след гръцки, румънски и сръбски факултети, създадени през XIX и началото на XX век, накрая и България се сдобива със свой разсадник на висша богословска наука. Сред четирите пък първи избрани професори на новия факултет е и именитият руски новозаветник професор Николай Никанорович Глубоковски.Изборът не е случаен. Професор Глубоковски е бил вече световно известен учен от висок клас. Сред неговите ученици вече са редица наши богослови, а и някои митрополити като наместник-председателя на Светия Синод Видински Неофит, Охридски Борис, Старозагорски Павел[2]. При това той е преподавал Нови Завет от 1922 година в съседна Сърбия, в Белградския богословски факултет. Поканен надлежно, Глубоковски за щастие на българите склонява да дойде в новооснования наш Богословски факултет.

Обуреваемият научен кораб на първенеца на православното новозаветно богословие от края на XIX и първата половина на XX век, носещ в себе си интелектуалните богатства на преценни сплави от светоотеческа мъдрост, руско съвременно богословие и постижения на западната ученост, намира последен, но тих и гостоприемен пристан на българска земя. Наистина учен като Глубоковски е желан от всеки университет в света. Защото неговото име и дейност са гаранция за висока ерудираност и научна резултатност. Показателно е, че когато две години по-късно младият български учен и после професор по Свещено Писание на Стария Завет Иван Марковски споделя пред виенски професори-богослови кой преподава новозаветна библеистика в София, те се изказват най-възторжено за именития си колега и облажават Богословския факултет в София, че го има за свой професор[3].

Заслужилият редовен професор на Петроградската духовна академия при катедрата по Свещено Писание на Новия Завет Николай Никанорович Глубоковски е роден на 6 декември 1863 година в семейството на свещеник в село Кичменгский городок, Николски уезд, Вологодска губерния. Детството му е на обикновено селско дете, познало бедността и недоимъка. По-късно сам ще споделя пред руския възпитаник професор Ганчо Ст. Пашев от Богословския факултет на Софийския университет, че за него е било лукс да има цървули от лико и през по-голямата част от годината „цапал бос”, дори и в училище[4]. Но Божият дар у него, разпалван с усърдие и постоянство през годините на обучението, дава отлични плодове.

Първоначално учи в Николското духовно училище, после във Вологодската духовна семинария, курса на която завършва като първенец през 1884 година, и накрая – в Московската духовна академия.

Отрано, още като семинарист, започва своите книжовни занимания и печата статии. А като студент вече редовно публикува изследвания върху важни богословски и обществено-значими въпроси (Преображение Христово, теософията, детерминизма, абсолютното начало, ереста монархианство, географията на Светата земя и други).

Завършил Московската духовна академия като първенец на випуска през май 1889 година, Глубоковски веднага (юни същата година) започва магистратура (по руската система) при катедрата по Обща църковна история. От октомври 1890 година е назначен и за преподавател във Воронежката духовна семинария. През юли 1891 година завършва магистратурата и след защита на дисертацията на тема „Блаженный Феодорит епископ Кирский. Его жизнь и литературная деятельность. Церковноисторическое исследование” (том I и том II; отпечатана в Москва в 1890 година) е удостоен от Светия Синод със степента „магистър на богословието”. Рецензентът, професор по Църковна история, Александър П. Лебедев е възхитен от работата и му поставя оценка „Отличен, 5+”. Същата висока оценка получава и в отзивите на учената общественост – особено от прекрасния познавач на християнската древност, немския професор Адолф фон Харнак.

През октомври 1891 година Глубоковски е избран за доцент в Санктпетербургска духовна академия при твърде важната катедра по Свещено Писание на Новия Завет. Макар и в друга област на богословието, младият Глубоковски се справя отлично. Той лесно и успешно пренасочва научните си интереси към Свещеното Писание на Новия Завет. Подготвя цялостен курс лекции по предмета. През октомври 1894 година е избран за извънреден професор при същата катедра, а в 1897 година вече отпечатва първата част от огромния си тритомен труд Благовестие святого апостола Павла по его происхождению и существу (Санкт Петербург, първи том 1905; втори том 1910; трети том 1912). Само за тази първа част получава степента „доктор на богословието” (21 януари 1897 година) и след седмица вече е избран за редовен професор по Свещено Писание на Новия Завет[5]. За осем години след завършване на висшето си образование преминава всички научни степени и звания!

Следват години на успешна научна и преподавателска дейност. Отпечатва около четиридесет научни книги и над сто и двадесет статии. Заслужават да бъдат споменати:

1. Благовестие християнской свободы в послании св. Апостола Павла к Галатам, СПб. 1902;

2. О Квириниевой переписи по связи ея с Рождеством Христовым, Киев 1913;

3. Библейский греческий язык в писаниях Ветхаго и Новаго Завета, Киев 1914;

4. Греческий язык Ветхаго и Новаго Завета во свете современнаго языкознания, Петроград 1915;

5. О втором послании св. Апостола Павла к Фессалоникийцам, Петроград 1915;

6. Ходатай Новаго Завета: экзегетический анализ Евр. 1:1-5, Сергиев Посад 1915;

7. Христос и Ангелы: экзегетический анализ Евр. 1:6-14, Петроград 1915;

8. Искупление и Искупитель по Евр. II, Петроград 1917.Междувременно след смъртта на редактора на Православная богословска энциклопедия професор Лопухин Николай Никанорович Глубоковски поема редактирането на томовете 6-12. За съжаление този прекрасен труд остава недовършен. Поради започналите революционни действия в Русия се издава само до буква К (непълна). По-интересното е, че в тази енциклопедия наред с много други статии Глубоковски пише и такива, свързани с българската история: „Йоанн, экзарх Болгарский”, „Иоанн Рыльский”, „Иосиф I, екзарх Болгарский”, „Кириллица и глаголица”, „Св. Кирилл Философ”, „Климент Словенский”, „Климент, митрополит Тырновский”. Явно е, че професор Глубоковски отдавна се е интересувал от въпроси, свързани с България.

В 1916 година професор Глубоковски напълно заслужено е обявен за „заслуженный професор” на Петроградската духовна академия, но идва Октомврийската революция. През 1918 година Академията е закрита. През есента на същата година останалият без работно място (но не и без работа, каквато той винаги е имал в предостатъчно количество!) професор Глубоковски е поканен и три месеца чете лекции в университета в град Упсала, Швеция. След завръщането си, през декември същата година е избран за професор на Петрограския университет и на Богословския институт. Животът в Петроград обаче става нетърпим. Убиват брат му и други сродници. Опасност грози и самия него. Тогава той взима съдбовното решение да тръгне за чужбина. На 29 август 1921 година, заедно със съпругата си, заминава за съседна Финландия. Октомври същата година е професор в Прага, Чехословакия, по-късно за няколко месеца ще преподава и в Руския богословски институт „Св. Сергий” в Париж. От март 1922 до май 1923 година професор Глубоковски преподава в Богословския факултет в Белград, откъдето и приема поканата на българските богослови и се установява за постоянно в София, макар почти непрекъснато да е имал усложнения с трудовия си договор в Софийския университет. Все пак остава тук до сетния си дъх – 18 март 1937 година. Опелото е извършено на Православна неделя от Софийския митрополит Стефан, в съслужение с други български иерарси и в присъствие на ректора на Софийския университет, декана на Богословския факултет, професори, студенти, почитатели. Бил е обичан от всички заради своята доброта, отзивчивост, истинска бащина любов към студентите.

Важна страна от дейността на професор Глубоковски по утвърждаване на Богословския ни факултет е и подготовката на нови кадри. Той е оставил в края на дните си вече изграден най-добрия и най-плодовития новозаветен български учен на ХХ век в лицето на професор Христо Н. Гяуров, който дори е декан по време на смъртта на своя именит учител. Но „дедушка Глубоковски” е в помощ и на всички останали свои колеги от факултета, на които помага със съвет, библиографски указания, преценки и пр.

При идването си в България професор Глубоковски е донесъл със себе си много от своите научни ръкописи, които доработва и някои отпечатва у нас – било на руски, било в превод на български, правен от негови усърдни студенти.

На руски език тук той отпечатва:

1. Бог-Слово. Экзегетический эскиз „Пролога” Иоаннова Евангелия (1:1-18), С. 1927;

2. Христово уничижение и наше спасение (Библейско-экзегетический анализ на Филип. 2:5-11), С. 1929;

3. Евангелия и их благовестие о Христе Спасителе и Его искупительном деле, С. 1932;

4. Св. апостол Лука. Евангелист и Дееписатель, С. 1932;

5. „Благовестие апостола Павла по его происхождению и содержанию” – В: ГСУ-Бф, т. XI, 1933-1934, С. 1934, с. 1-50;

6. Благовестие християнской свободы в послании св. Апостола Павла к Галатам, С. 1935;

7. Дидаскалия и Апостольския постановления по их происхождению, взаимоотношению и значению, С. 1935;

8. Послание к Евреям и историческое предание о нем, С. 1937.

Сред отпечатаните на български език трябва да споменем:

1. Граматика на Гръцкия библейски език – Ветхи и Нови Завет, С. 1927 (превод и редакция от проф. Глубоковски на граматиките на Конибиар и Скот);

2. „Христос и Ангелите. Екзегетически анализ на Евр. 1:6-14” – В: ГСУ-Бф, 4, 1926-1927, С. 1927, с. 185-218;

3. „Христос и Християните. Екзегетически анализ на Евр. 2:1-4” – В: ГСУ-Бф, 5, 1927-1928, С. 1928, с. 1-16;

4. „Изкупление и Изкупител” – В: ГСУ-Бф, 6, 1928-1929, С. 1929, с. 1-43;

5. „Християнското братство и неговата необходимост за вярващите” – В: ГСУ-Бф, 7, 1929-1930, С. 1930, с. 141-176;

6. „Християнското съботство. Екзегетически анализ на Евр. 4:1-16” – В: ГСУ-Бф, 8, 1930-1931, С. 1931, с. 1-23;

7. „Първосвещенството на Христа и задълженията на християните” – В: ГСУ-Бф, 9, 1931-1932, С. 1932, с. 1-40;

8. Преображение на Господа Иисуса Христа, С. 1933;

9. „Християнското съвършенство и Христос като Първосвещеник навеки по чина на Мелхиседека. Екзегетически анализ на Евр. гл. 6” – В: ГСУ-Бф, 12, 1934-1935, С. 1935, с. 1-50;

10. „Христос – Първосвещеник по чина на Мелхиседека” – В: ГСУ-Бф, 13, 1935-1936, С. 1936, с. 1-48.Заради голямата си научна и обществена дейност професор Глубоковски е бил удостоен с множество научни и почетни звания: действителен член на Императорското дружество за история и руска старина при Московския университет; на дружеството „Преподобни Нестор” при университета „Св. Владимир” в Киев; на дружеството на руските архивни дейци в Петроград; пожизнен член на братството „Св. Сергий” при Московската духовна академия; на Руското палестинско дружество; на Славянското дружество в София и много други; член-кореспондент на Императорската академия на науките; почетен член на духовните академии в Москва, Киев и Казан, на Петроградския и Московския археологически институти и на още десетина други научни институции в Русия и зад граница, между които не трябва да се пропуска Society for Biblical Study в Лондон.

От 1892 до 1897 година „по назначению свыше[6]”, явно от Светия Синод на Руската православна църква, се занимава и с поправяне на руския превод на Новия Завет. От 1907 година е член на Синодната комисия за поправяне на славянския текст на богослужебните книги „Постен Триод” и „Пентикостар”. Участвал е и в неизброими комисии по духовното учебно дело в Русия на национално и на епархийско равнище.

В заключение ще приведем думите на първия декан на Богословския факултет професор протоиерей Стефан Цанков, че „освен драгоценната педагогическа и голяма учена дейност на професора Николай Никанорович Глубоковски в нашия Богословски факултет и неговата дружелюбна неоценима помощ, която дава на всички свои млади колеги в нашия Богословски факултет в тяхната професорска и литературна работа, особено големи са заслугите на професор Николай Никанорович Глубоковски (поради голямата му опитност) във вътрешната уредба на нашия факултет, както и в подбора на преподавателския персонал в него. По поръка на факултетския съвет на нашия Богословски факултет професор Николай Никанорович Глубоковски писа учени доклади по хабилитирането или производствата на професорите Иван Спасов Марковски, Ганчо Ст. Пашев, протоиерей Иван Гошев, Димитър В. Дюлгеров, протоиерей Христо Димитров, Христо Гяуров, за частния хоноруван доцент протопрезвитер Георги И. Шавелски и за кандидатите при хабилитационните конкурси дякон А. Войнов и Стоян Петков (сега епископ Андрей[7])”[8].

Професор Николай Глубоковски постави здравите основи на православното богословие у нас и особено на новозаветното богословие. Така, по думите на поета, той „памятник себе воздвиг нерукотворный”. А портретът му винаги ще стои във Втора аудитория като малък знак на нашата признателност към него и към всички руски учени, които намериха топъл, братски прием в България след Октомврийската революция. По думите на св. апостол Павел, ако те са посеяли у нас такива духовни блага, едва ли материалната отплата е могла да възнагради достойно дарителите (1 Коринтяни 9:11). Затова остава в сила заветът: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евреи 13:7).

________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Измененият Закон за народното просвещение, приет от Народното събрание през 1921 година (утвърден с указ от 11 юли 1921 година и обнародван в „Държавен вестник”, бр. 87 от 21 юли същата година) предвижда откриването на Богословски факултет при Софийския университет (чл. 285, буква „ж”). Според този закон (чл. 298) конституирането на факултетския съвет на Богословския факултет става, след като се назначат тримата първи професори: по Свещено Писание на Новия Завет, по Систематическо богословие и по Църковно право. Конкурсите за заемане на професорските места се провеждат през есента на 1922 година, след което се назначават и първите професори-богослови. Но по Свещено Писание на Новия Завет не се явява достоен кандидат. Тогава се избира руският учен-библеист протоиерей Александър П. Рождественски, който до революцията е бил професор по Свещено Писание на Стария Завет в Петроградската духовна академия. Поради сполетялото го тежко заболяване обаче той въобще не можал да чете лекции. По-подробно в: Цанков, С. „Богословският факултет у нас (1923-1933)” – В: ГСУ-Бф, 11, 1, с. 16-17, 36.

[2]. Цанков, С. „Професор Н. Н. Глубоковски. Един голям руски учен” – В: Църковен вестник, 13, 1937, с. 149. От същия автор: Н. Н. Глубоковски, С. 1940 (отпечатък от Летопис на Българската академия на науките, кн. 20), с. 1-6; Цоневски, И. „Тридесет години Духовна академия (Богословски факултет). Юбилейно тържество по случай тридесетгодишнината на Духовната академия (Богословски факултет), 1923-1953 г.” – В: ГДА, 5 (31), 12, 1955-1956, С. 1956, с. 493-494; Николай, еп. Макариополски „Петдесет години богословска наука в България (1923-1973)” – В: ГДА, 24 (50), 1, 1974-1975, С. 1978, с. 47-54.

[3]. Марковски, И. „Един ненадминат православен богослов. В спомен на проф. Н. Н. Глубоковски” – В: Църковен вестник, 14, 1937, с. 159.

[4]. Пашев, Г. „Професор Николай Никанорович Глубоковски. По случай 40 дни от смъртта му” – В: Църковен вестник, 20, 1937, с. 234.

[5]. 35-летие ученой деятельности професора Николая Никаноровича Глубоковского, С. 1925, с. 11-12.

[6]. Пак там, с. 57.

[7]. И после Ню-Йоркски митрополит на Българската църква.

[8]. Богословският факултет у нас, с. 38.

Изображения: 1. Авторът на статията, Иван Ж. Димитров; 2. Проф. Глубоковски; 3. Проф. Глубоковски; 4. Гробът на проф. Глубоковски, в руския парцел на Софийски централни гробища.

Източници на изображенията – http://www.yandex.ru и Гугъл БГ

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ДЕСЕТА

Откровение на св. Иоан Богослов (Апокалипсис)

Писател – сам апостол Иоан на няколко места в Откровение изтъква, че той го е написал (Откровение 1:1): „Откровението на Иисуса Христа, що му даде Бог, за да покаже на рабите онова, което трябва да стане скоро. И  Той го явѝ като го изпрати чрез ангела Си на Своя раб Иоан“. (Откровение 1:4): „Иоан – до седемте църкви, които са в Асия: благодат вам и мир от Оногова, Който е,  и Който е  бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол“. (Откровение 1:9): „Аз, Иоан, който съм брат ваш и съучастник в скръбта и в царството, и в търпението Иисус Христово, бях на острова, наречен Патмос, заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово“ (Откровение 22:8): „И аз, Иоан гледах и чувах това. А когато чух и видях, паднах да се поклоня пред нозете на Ангела, който ми казваше това“. И в древната християнска писменост се свидетелства, че Откровение е написано от св. апостол Иоан. Св. Юстин Мъченик (починал между 163-167 година) в съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“, глава 81, казва: „Освен това, някой, на име Иоан, един от апостолите на Христа („ис тон апостолон ту Христу“), в даденото му откровение („ен апокалипси геномени авто“) предсказал… „.

Съдържание, главни мисли

Книга Откровение има двадесет и две глави.

Пролог (Откровение 1:1-3). В него се говори, че книгата Откровение съдържа откровение, дадено от Бога чрез Иисус Христос на апостол Иоан, и че е блажен този, който пази думите на това откровение.Част І. Послание до седемте малоазийски църкви в Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сарди, Филаделфия и Лаодикия (Откровение 1:4-3:22). В посланията църквите се похваляват за своите добри дела, укоряват се за лошите и се дават някои наставления.

Част ІІ. Видение за живота на човеците (в общи черти) от времето, когато Иисус Христос е дошъл на земята, до второто Му пришествие, всеобщия съд и края на света (Откровение 4:1-10:11).

Видение І. Бог седи на престол на Небето; около престола на Бога седят на двадесет и четири престола двадесети и четирима старци и има четири животни (Откровение глава 4).

Видение ІІ. Бог седи на престола на Небето и държи в десницата Си Книгата на живота, запечатана  със седем печата (глава 5).

Видение ІІІ. Ангелът снема седемте печата от Книгата на живота (6:1-8:13). При снемане печатите се представя краят на света и всеобщият съд, на който вършилите добро ще получат награда, а вършилите зло ще бъдат наказани.

Част ІІІ. Видение относно живота на християнската Църква в общи черти, в отношението ѝ към римската власт, като се започва от рождението на Иисус Христос  и се завършва с падането на град Рим-Вавилон (глава 12-глава 18).

Отдел І. От рождението на Иисус Христос до падането на езическия град Рим-Вавилон (глави 12, 13).

Видение І: Жена ражда мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл. Голям червен змей иска да изяде детето на жената (глава 12). Под тази жена ще трябва да се разбира св. Дева Мария. Под появилия се на небето „голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главата му – седем корони“ ще трябва да се разбира дяволът, сатаната, който употребявал разни средства (избиването на витлеемските младенци по заповед на цар Ирод Велики), за да убие новородения Младенец Христос.Видение ІІ: Явяването на един звяр със седем глави и десет рога (13:1-10). Под звяра със седем глави и десет рога ще трябва да се разбира град Рим, разположен на седем хълма. Под седемте глави на звяра ще трябва да се разбират римски императори (Откровение 17:3; 17:9, 10).

Видение ІІІ: Явяването на един звяр с два рога като на агне (Откровение 13:11-18). Числото на звяра е 666 (Откровение 13:18). „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек и числото му е 666.“ Под този звяр трябва да се разбира един от римските императори. Този император е Нерон. Когато името на кесаря Нерон се пише с еврейски букви, сумата от числата, обозначавани с буквите на неговото име, е 666 (= 50; =200; =6; =50; =100; =60; =200).

Отдел ІІ. Падането на езическия град Рим-Вавилон, във връзка с Второто пришествие на Иисус Христос, всеобщият съд и края на света (Откровение 14:18). Предсказанието за падането на езическия град Рим-Вавилон е преплетено с предсказанието за Второто пришествие на Христос, всеобщия съд и края на света и в пророческата реч на Иисус Христос за разрушението на град Иерусалим, края на света, Неговото Второ пришествие и всеобщия страшен съд. Предсказанието за разрушението на град Иерусалим е преплетено с предсказанието за събитията преди края на света и преди Второто пришествие на Христос.

Видение първо: Второто пришествие на Христос (14:1-13);

Видение второ: Всеобщия съд (14:1-20);

Видение трето – края на света (глава 15 и глава 16);

Видение четвърто: Осъждането на голямата блудница – езическия град Рим-Вавилон (глава 17);

Видение пето: Падането на езическия град Рим-Вавилон (глава 18).

Част ІV – Победата и тържеството на християнската Църква (глава 19 и глава 22:5).

Видение І. Второто пришествие на Христос (глава 19);

Видение ІІ. Свързването на змея (дявола) за хиляда години: първо възкресение на обезглавените, заради свидетелството им за Иисус и заради Божието слово и на отказалите да приемат белега на челото си и на ръката си; всеобщия съд (глава 20).Откровение 20:1-2: „Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, дребната змия, която е дявол сатана – и го свърза за 1000 години“. С думите „1000 години“, както и с думите 1260 дена – 11:3; 12:6, „четиридесет и два месеца“ 11:2; 13:5; „през време, времена и половин време – (12:14)  срв. Деяния апостолски 7:25 „До време, времена и полувреме“ (не се означава определено време). Под хиляда години тук ще трябва да се разбира времето от първото идване на Иисус Христос до Второто Негово пришествие. През това време всички тези, които са пострадали заради Христа след своята смърт на земята, след която настъпва частния съд, ще получат своята награда на небето. Земната смърт за тях е първо възкресение. През същото време дяволът за тях е вече напълно свързан и не може да им причини никакво зло.

Откровение 20:7: „А когато свършат хилядата години, сатаната ще бъде пуснат от тъмницата си“. Свършването на хилядата години ще стане при второто пришествие на Христос. Тогава дявола, сатаната ще се яви в лицето на антихриста „за кратко време“. Значи под пускане на дявола от тъмницата му ще трябва да се разбира явяването му като антихрист при второто пришествие на Иисус Христос.

Видение ІІІ: Ново небе и нова земя – нов град Иерусалим (глава 21:1);

Откровение 21:1-2:“И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали и морето вече го нямаше“ Под ново небе и нова земя, нов град Иерусалим ще трябва да се разбира възтържествувалата християнска Църква, Божието царство.

Заключение: 22:6-21. Изтъква се, че изложеното в Откровение е вярно и истинско, че то е било видяно и чуто от апостол Иоан. Второто Христово пришествие е близо. Към съдържанието на книга Откровение не трябва нито да се прибавя нещо, нито пък да се отнема нещо.

Някои места в книга Откровение имат общо и по съдържание, и по форма с места от Стария Завет, особено с места в книгите на пророците Исаия, Иеремия, Иезекиил и Даниил – Откровение 5:1=Исаия 29:11-12; Откровение 6:15-17=Исаия 2:19,  Осия 10:8; Откровение глава 10=Иезекиил 2:9, 3:1-4; Откровение 10:5-7=Даниил 12:7; Откровение 13:1-17=Даниил 7:7; Откровение 13:2=Даниил 7:4-6; Откровение 13:6=Даниил 7:21; Откровение 14:8=Исаия 21:9, Иеремия 51:7-8; Откровение 14:14=Даниил 7:13; Откровение 14:20=Исаия 63:2-3; Откровение 16:17-19=Иеремия 25:15; Откровение 17:3=Даниил 7:7; Откровение 18:21=Иеремия 50:23-51, 13:51, 63:64; Откровение 18:22-23=Исаия 13:19-21, Иеремия 25:10, Иезекиил 26:13; Откровение 19:17-18=Иезекиил 39:17-19; Откровение 21:1-2=Исаия 65-17; Откровение 21:23=Исаия 10:19; Откровение 22:1-2=Иезекиил 47:1, 47:14.Време – сам апостол Иоан съобщава (Откровение 1:9-10), че откровението което записал в книгата си му било дадено, когато се намирал на остров Патмос. На този остров той бил заточен през последните години от управлението на император Домициан (82-96 година). Св. Ириней Лионски в петата книга на съчинението си „Против ересите“ казва, че Откровение било дадено на апостол Иоан в края на царуването на Домициан (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18). Може да се предполага, че Откровение било написано през 95 година.

Място – на остров Патмос, където апостол Иоан бил заточен през последните години от управлението на император Домициан.

Повод – поводът за написването на книгата било гонението против християните през време на император Домициан, поради което гонение и апостол Иоан бил заточен на остров Патмос.

Цел – главната цел, която апостол Иоан си бил поставил при писане на книга Откровение била да изложи в пророческа форма във видения живота на християнската църква през време на нейното основаване, отношението ѝ към римската власт, падането на езическия град Рим-Вавилон и събитията, които ще настъпят при Второто пришествие на Иисус Христос, всеобщия съд и края на света.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

1.Послание до Римляните

Римската църкваПървите последователи на Иисус Христос в град Рим са били юдеите, които са живеели в него, ходили са в Палестина по работа или за празници и там са слушали проповедта на Христос и на Неговите апостоли. Апостол Петър е ходил няколко пъти в град Рим. За пръв път той отишъл през 42 година, след като бил освободен по чудесен начин от тъмницата, в която бил затворен по заповед на цар Ирод Агрипа І. През време на първите си римски окови апостол Павел престоял две години в град Рим.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шестнадесет глави. Може да се получи познание за Бога, като се разглежда създаденият от Него свят (1:20). Извършеният от пародителите Адам и Ева грях преминава у всички техни потомци  (5:12). Очистването на човеците от техните грехове става чрез кръстната жертва на Иисус Христос (3:25). Човек се оправдава не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (3:28; 4:3). Бог определя съдбата на човека не безразборно, а въз основа на Своето предведение (8:29-30). Всеки човек е длъжен да се подчинява на гражданските власти (13:1).

Време – началото на 58 година.

Място – град Коринт.

От кого е било занесено – посланието било занесено от Фива, дякониса в Кенхрея, пристанище на град Коринт за Изтока.

Повод – пръсналата се по цял свят вест за силната вяра на римските християни (1:8). Появилата се гордост между римските християни-юдеи относно тяхното предимство (2:17; 3:1). Появилата се гордост също така между християните-езичници (11:17-18). Въпросът защо не всички юдеи не били приели Христовото учение (3:3-4; 11:5) и въпросът каква храна да се употребява и какви празници да се спазват (14:4, 10, 20; 14:5).

Цел – да смири гордостта, както на християнските-юдеи, така и на християнските-езичници  (2:17-23; 3:9-12; 11:17-18). Да изтъкне, че след съгрешението на Адам и Ева всички човеци се намират под влиянието на греха и могат да се оправдаят не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (3:23-25; 3:28; 4:3). В плана на Бога за спасение на човеците юдейският народ не е бил отхвърлен. В този план било предвидено всички юдеи да повярват и да се спасят, след като “влезе цялото множество езичници” (11:1, 11; 11:25-27). Дава се отговор на въпроса, каква храна да се употребява и какви празници да се спазват (14:1-4; 14:20; 14:15; 14:21; 14:5-6).Послания до Коринтяните

Коринтската църква

Коринтската църква е основана от апостол Павел. В град Коринт апостол Павел бил три пъти – през времето на второто си пътешествие, през време на третото си пътешествие и през време на четвъртото си пътешествие, когато е отивал за град Рим, където и пострадал мъченически.

2.Първо послание до Коринтяните

Съдържание, главни мисли

Посланието има шестнадесет глави. Християните не трябва да се делят на партии – ученици на Павел, на Аполос, на Кифа. Проповедниците само насаждат, а Бог прави да расте всичко (1:12; 3:6-7). Една е основата на Църквата – Христос  (3:11). Брачният живот на човека е устроен от Бога. Девствения живот стои по-високо от брачния (7:1; 7:26; 7:38). Всеки човек трябва да пристъпва достойно, като изпитва себе си към приемането на тялото и кръвта на Иисус Христос. “Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане” (11:23-25; 27-29). Всички духовни дарби се дават от Светия Дух (12:1; 4:11). По-високо от всички духовни дарби стои любовта, тя стои по-високо даже от вярата и надеждата (13:1-3; 13:13). Христовата църква е едно тяло, макар и да има много членове. Главата на Църквата е Христос (12:14-28). Ако Христос не е възкръснал, празна е евангелската проповед, празна е и вярата (15:12-14). Началото на възкресението на мъртвите е положил Христос със Своето възкресение (15:20-22). При Второто пришествие на Христос всички живи ще се изменят, а всички мъртви ще възкръснат с изменено тяло (15:51-53).

Време – посланието е написано през 57 година между празниците Пасха и Петдесетница (16:8).

Място – град Ефес (16:6).

Повод – повод за написване на посланието дали сведенията, които апостол Павел получил в град Ефес относно състоянието на коринтската църква. Сведенията апостол Павел получил от домашните на коринтянката Хлоя (1:11), от коринтските граждани Стефанин, Фортунат и Ахаик и чрез писмото на коринтските християни, изпратено чрез споменатите граждани (7:11). От тези сведения апостол Павел узнал следното: между коринтските християни се били появили разцепления (1:11-12; 3:4-7) и блудство – някой си държал бащина жена (глава 5). Някои от коринтските християни ходели да се съдят и то против свои братя, в езически съдилища (6:1-7), яли идоложертвена храна (8:10; 20:21, 28; 8:1; 8:7); в коринтската църква се били появили възражения против апостолското достойнство на апостол Павел (9:1-18). На богослужебните събрания някои мъже стоели с покрити глави, а някои жени – с открита глава (11:1-16); на вечерите на любовта имало някои нередовности (11:20-21). Някои коринтски християни пристъпвали неподготвено и недостойно към приемането на тялото и кръвта на Иисус Христос (11:23-29).Цел – дават се наставления относно единството на християнската Църква (3:5-7; 3:11; 4:6; 12:12; 12:20-23), относно премахване на блудството – кръвосмесникът се отлъчва (5:3-5; 5:9, 1). Запрещава се на християните да ходят в езически съдилища (6:1-3; 6:7) и да употребяват идоложерствена храна (4:4-7; 8:10; 10:19, 21). Дават се наставления относно брачния живот (7:1, 2; 7:7-9; 7-25-28; 7:38), относно богослужебните събрания (11:4-5, 7), относно реда на вечерите на любовта (11:20-21), относно приемането на Христовото тяло и Христовата кръв (11:23-25; 11:27-29), относно духовните дарби (12:1, 4-11; 14:1, 14:12, 14:2-3; 12:31; 13:1-3; 13:13), относно възкресението на мъртвите (15:12-14; 15:20-22; 15:42-44; 15:51-53); подканят се коринтските християни да събират милостиня за братята в град Иерусалим (16:20); апостол Павел защитава своето апостолско достойнство (9:1-3; 4-18-21; 16:5-7).

3.Второто послание до Коринтяните

Съдържание, главни мисли

Посланието има тринадесет глави. Между коринтските християни, главно между юдействащите, имало противници на апостол Павел. Те обвинявали апостол Павел, че той не държал на думата си и не изпълнил обещанието си, дадено на две места в първото му послание (1 Коринтяни 4:19; 1 Коринтяни 16:5-7), да посети коринтската църква (2 Коринтяни 1:15-18). В 2 Коринтяни 1:23, апостол Павел обяснява защо се забавил с второто си отиване в Коринт: “Аз призовавам Бога за свидетел на душата ми, че щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт”. Противниците на апостол Павел казвали, че той бил в посланията си “строг и силен”, а при личното си присъствие “слаб” и речта му била “нищо и никаква” (10:10). Апостол Павел опровергава това, като изтъква, че е бил един и същ навсякъде и винаги (2 Коринтяни 10:9-11). Противниците отричали апостолското достойнство на апостол Павел и всичко това, което той бил извършил. Апостол Павел опровергава и това тяхно обвинение, като между другото указва и на дадените му откровения (11:18-27). За да не се превъзнася за дадените му премного откровения, на апостол Павел било дадено жило в плътта, ангел-сатанин (12:7-9). Във второто си послание апостол Павел съветва коринтяните да простят на кръвосмесника, тъй като било изминало доста време и той навярно се е бил покаял (2:6-11). Апостол Павел и в това си послание подканя коринтяните да събират милостиня за братята в Иерусалим (8:6; 9:1-2; 8:7; 9:3-7; 8:1-5).

Време – посланието е написано през 57 година.

Място – в град Филипи, в който апостол Павел отишъл през време на третото си пътешествие.

Повод – като повод за написване на посланието послужили сведенията, които Тит донесъл на апостол Павел за състоянието на коринтската църква (вж. съдържание). Още като бил в град Ефес, апостол Павел изпратил Тит в Коринт, за да му донесе сведения за коринтската църква и да устрои събирането на милостиня за братята в Иерусалим. Като се връщал от град Коринт, Тит се срещнал с апостол Павел в град Филипи (2 Коринтяни 7:6).Цел – да защити себе си от появилите се негови противници главно между юдействащите в коринтската църква. Да защити апостолското си достойнство и да подкани коринтските християни към събиране милостиня за братята в Иерусалим (вж. съдържание).

4.Послание до Галатяните

Христовата църква в Галатия

Църквата в Галатия е основана от апостол Павел. В Галатия апостол Павел за пръв път дошъл през време на второто си пътешествие и престоял там поради болест по-дълго време. Втори път апостол Павел бил в Галатия през време на третото си пътешествие.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. Предава се на анатема всеки, който благовести различно от това, което е благовестено от апостолите (1:8). Между християните в Галатия се били появили юдействащи, които искали да се изпълнява Моисеевият закон. Апостол Павел изтъква, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (2:16). Старозаветният закон е бил възпитател в Христа и след Неговото идване е загубил своето значение (3:24). Всички, които повярват в Христа, стават Синове Божии: “юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски;” всички са едно в Иисуса Христа (3:28).

Време – посланието било написано в началото на 55 година, в началото на дейността на апостол Павел в град Ефес, през време на третото му пътешествие.

Място – град Ефес.

Повод – появата на лъжеучители, юдействащи християни, които искали да се изпълнява старозаветния закон (Галатяни 3:1).

Цел – да опровергае учението на лъжеучителите, юдействащи християни, че Моисеевият закон е задължителен за всички християни.

5.Послание до Ефесяните

Христовата църква в град Ефес

Христовата църква в град Ефес е основана от апостол Павел. В град Ефес апостол Павел бил няколко пъти: през време на второто си пътешествие, на връщане; през време на третото си пътешествие проповядвал в него около три години; през време на четвъртото си пътешествие, когато поставил Тимотей за епископ на града.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. В него са положени основните истини на християнската вяра и нравственост. Още в древността то е било наричано катехизис на християнската вяра. Иисус Христос е глава на Църквата (1:22). Човек се спасява не чрез дела по закона, а чрез вяра в Иисус Христос, чрез Божията благодат, която се дава даром (Ефесяни 2:8-9). Църковната иерархия е установена от Иисус Христос (4:11-13). Жената трябва да се подчинява на своя мъж, а мъжът трябва да обича самоотвержено своята жена  (Ефесяни 5:22-27). В посланието до ефесяните и в посланието до колосяните има много общи места. Такива са: Ефесяни 1:7; Колосяни 1:19, 14; Ефесяни 1:22, 23; Колосяни 1:18,19; Ефесяни 3:2-5=Колосяни 1:24-27; Ефесяни 4:14-16=Колосяни 2:18-19; Ефесяни 5:18-21=Колосяни3:16; Ефесяни5:22-24=Колосяни 3:18; Ефесяни 6:25-27=Колосяни 3:9-19; Ефес.6:1-3=Колосяни 3:20; Ефесяни 6:4=Колосяни 13:21; Ефесяни 6:5-8=Колосяни 3:22-25; Ефесяни 6:9=Колос.4:1.Време – посланието е било написано към края на 62 година през време на първите римски окови на апостол Павел.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел, като се намирал в окови в град Рим, получил относно състоянието на ефеската църква. Апостол Павел узнал, че ефеските християни преуспявали във вярата и благочестието и били наскърбени, поради неговите окови в град Рим (Ефесяни 1:15-16; 3:18). Узнал тъй също, че в ефеската църква се били появили лъжеучители (4:14-15; 5:6-7).

Цел – да изложи някои основни истини на християнската вяра и нравственост: Иисус Христос е глава на Църквата (1:22); човек се спасява чрез вяра в Иисус Христос и чрез Божията благодат, която се дава даром (2:8-9); църковната иерархия е установена от Христос (4:11-13); между съпрузите трябва да има взаимна любов и жената трябва да се покорява на своя мъж (5:22-27).

По кого е било изпратено посланието – посланието е било изпратено по Тихик, “възлюблен брат и верен на Господа служител” (6:21-22).

6.Послание до Филипяни

Христовата църква в град Филипи

Църквата в град Филипи била основана от апостол Павел през време на второто му пътешествие. В град Филипи апостол Павел бил също през време на третото си пътешествие и пътешествието му до Рим.

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. Когато апостол Павел се намирал в град Рим през време на първите му окови, дошъл при него филипинският християнин Епафродит, който му донесъл дар от филипийските християни; съобщил му, че те преуспяват във вярата и че измежду тях се появили лъжеучители, юдействащи християни, които искали да се изпълни старозаветния закон. Апостолът благодарил за изпратения му дар, изказал своята радост поради преуспяването на филипийските християни във вярата и им дал наставления да се предпазват от появилите се лъжеучители. Той подканил филипийците да бъдат смирени, подобно на Христос: “Който, бидейки в образ Божи, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи себе си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказва като човек, смири Себе Си, биде послушен дори до смърт и то смърт кръстна”.

Време – посланието е било написано в началото на 63 година, когато апостол

Павел се намирал в първите си римски окови.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил от дошлия при него в град Рим филипийски християнин Епафродит, относно състоянието на филипийската църква. От тези сведения апостол Павел узнал, че филипийските християни преуспявали във вярата (Филипяни 1:3-5), че между тях се появили лъжеучители  юдействащи християни, които изисквали да се изпълнява Моисеевия закон (Филипяни 3:2; 3:18-19) и че против филипийските християни се било появило гонение от страна на враговете на християнството – юдеи и езичници (1:28-30). Епафродит донесъл на апостол Павел и изпратения от филипийските християни дар. След като дошъл в Рим, Епафродит се бил тежко разболял до умиране (Филипяни 2:27).Цел – в посланието си до филипяни апостол Павел благодари за изпратения му дар (Филипяни 4:10-18), изказва своята радост за преуспяването им във вярата (Филипяни 1:3-5); дава наставление за предпазване от появилите се лъжесвидетели (Филипяни 3:2-7; 2:1-3) и ги съветва да понасят гоненията заради Христа твърдо и непоколебимо, посочвайки себе си за пример (1:8-30).

7.Послание до Колосяни

Христовата църква в град Колос

Градът Колос се намирал в областта Фригия – Мала Азия. Като говори за минаването на апостол Павел през Фригия във време на второто му и трето пътешествие (Деяния апостолски 16:6-7; 18:23; 19:1), евангелист Лука не съобщава изрично, че апостол Павел ходил в град Колос. От някои места в посланието до колосяни (1:5-7; 2:1-4, 5; 4:17; вж. също Филипяни 2:19) може да се заключи, че апостол Павел е бил в град Колос и е проповядвал там Христовото учение. Евангелската проповед в Колос продължил ученикът на апостол Павел Епафраст, който е бил навярно ръкоположен от апостол Павел за епископ на колоската църква (вж. Колосяни 1:7-8).

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. През време на първите римски окови на апостол Павел, дошъл при него колоският християнин Епафрас (предполага се, че той бил епископ, ръкоположен от апостол Павел) и му донесъл сведения относно състоянието на колоската църква. От Епафрас апостол Павел узнал, че колоските християни преуспявали във вярата и любовта (1:7-8), че между тях се били появили лъжеучители, проповядващи учение, което било смесица от светска философия и юдейско учение, последователите на което изисквали някакво си служение на ангели, спазването на някои традиции и въздържание от някои храни (Колосяни 2:8; 2:16-17; 2:18-19). В противоположност на лъжеучителите, които отхвърляли Иисус Христос, апостол Павел още в началото на посланието си изтъквал, че Иисус Христос е “образ на невидимия Бог”, Син Божи, “роден преди всяка твар”, че “чрез Него е създадено всичко” (Колосяни 1:15-17). Всичко в Църквата трябва да се извършва в името на Иисус Христос, тъй като Той е Глава на Църквата (Колосяни 1:18-19). В посланието до колосяните и посланието до ефесяните има много общи места (вж. Послание до Ефесяни, съдържание).

Време – посланието е било написано към края на 62 година през време на първите окови на апостол Павел.

Място – в град Рим.

Повод – повод за написване на посланието били сведенията, които апостол Павел получил от колоския християнин Епафрас. От него Павел узнал, че колоските християни преуспявали във вярата и любовта и че между тях се били появили лъжеучители (вж. Съдържанието).

Цел – като имал предвид, че между колоските християни се били появили лъжеучители, в посланието си до тях апостол Павел им дава наставления да се предпазват от лъжеучителите (Колосяни 2:8; 2:18-19; 2:16-17); дава им също наставления относно някои истини на вярата – че Иисус Христос е Син Божи и Глава на Църквата (Колосяни 1:15-19) и относно някои истини на нравствения живот  – за отношенията между съпрузите (Колосяни 3:18-19), отношението между родители и деца (Колосяни 3:20) и между господари и слуги (3:22-25).

По кого е изпратено посланието – посланието е изпратено по “Тихик, възлюблен брат, верен служител и сътрудник в Господа” (Колосяни 4:7-9).

Послания до Солуняни

Христовата църква в град Солун

Църквата в град Солун апостол Павел основал през време на второто си пътешествие. Като дошъл в Солун, апостол Павел бил приет в къщата на Иасон (Деяния апостолски 17:7) и проповядвал три съботи наред в синагогата (Деяния апостолски 17:1-4). Поради бунта на неповярвалите юдеи, апостол Павел напуснал Солун, минал през град Берия, дето оставил Тимотей и Сила и стигнал в град Коринт. Когато Тимотей дошъл при апостол Павел в Атина, апостол Павел го препратил в Солун. От Атина апостол Павел отишъл в град Коринт, където не след много време дошли при него Тимотей и Сила.

8.Първо Послание до Солуняни

Съдържание, главни мисли

Посланието има пет глави. Като дошъл от Солун в град Коринт при апостол Павел, Тимотей дал сведения на апостол Павел за състоянието на солунската църква. От Тимотей апостол Павел узнал за преуспяването на солунските християни във вярата и любовта (1 Солуняни 3:6-7). Със своята вяра и живот те били станали “образец за всички вярващи в Македония и Ахаия” (1 Солуняни 1:7). Узнал апостол Павел също, че те били подложени на гонения и притеснения (1 Солуняни 2:14), че някои от тях не се въздържали от блудство, избягвали труда и не се стараели да изкарат прехраната си със собствени ръце и между тях се били появили някои недоразумения относно починалите, възкресението на мъртвите и второто Христово пришествие. Апостол Павел наставлява солунските християни, че при второто Христово пришествие, което ще настане внезапно, всички мъртви ще възкръснат, а живите ще бъдат грабнати на облаци, за да срещнат Господа във въздуха (1 Солуняни 4:13-18).Време – посланието е написано в края на 52 година през време на второто пътешествие на апостол Павел.

Място – град Коринт.

Повод – посланието апостол Павел написал, след като Тимотей дошъл от Солун при него в град Коринт и му донесъл сведения за състоянието на солунската църква (вж. съдържанието).

Цел – в посланието апостол Павел похвалява солунските християни за тяхната вяра и любов (1 Солуняни 1:7), приканва ги да понасят търпеливо гоненията и страданията (1 Солуняни 2:14; 3:4), да се въздържат от блудство (4:3), да не измамват ближните си (4:6), да изкарват със собствените си ръце своята прехрана (4:11) и им дава наставления относно второто пришествие на Иисус Христос и възкресението на мъртвите (1 Солуняни 4:13-18;  5:1-2) [вж. Съдържанието].

9.Второ Посланание до Солуняни

Съдържание, главни мисли

Посланието има три глави. Апостол Павел проповядвал в град Коринт, през време на второто си пътешествие повече от година и половина – от края на 51 година докъм средата на 53 година. След като той написал първото си послание до солуняни, получил нови сведения относно състоянието на солунската църква.  Били се появили лъжеучители, които учели, че “уж настъпва вече Христовият ден” (2 Солуняни 2:2), било се появило даже послание, под името на апостол Павел, в което се изтъквало, че вече бил наближил Христовият ден (2 Солуняни 2:1-2). Някои между солунските християни живеели безчинно, нищо не работели, а се занимавали с “празни работи” (2 Солуняни 3:11). В допълнение към това, което апостол Павел казал относно второто Христово пришествие в първото си послание, във второто си послание изтъква, че преди това пришествие ще се появи антихристът-безбожник, човекът на греха, синът на погибелта, който ще обяви себе си за бог. Него Бог ще убие с дъха на устата си и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби (2 Солуняни 2:3-10). “Който не иска да се труди, казва апостол Павел, не бива да яде” (2 Солуняни 3:10).

Време – второто послание до солуняните било написано в началото на 53 година,  след като било написано първото послание.

Място – град Коринт.

Повод – новите сведения, които апостол Павел бил получил относно състоянието на солунската църква, след като бил написал вече първото си послание (вж. съдържанието).

Цел – да опровергае неправилното учение на появилите се лъжеучители относно второто пришествие на Иисус Христос и да подкани солунските християни към труд, към изкарване своята прехрана със собствените си ръце. Като пример апостол Павел посочва себе си (2 Солуняни 3:7-8) [вж. съдържанието].

Пастирски послания

Пастирските послания са три: две до Тимотей и едно до Тит. Наричат се пастирски, защото са изпратени до пастири – епископите Тимотей и Тит, които били ръкоположени от апостол Павел и защото в тях апостол Павел говори главно за длъжностите на Тимотей и Тит, като пастири на Христовата Църква.

10.Първо послание до Тимотей

Сведения за Тимотей

Произхождал от ликаонския град Листра. Баща му бил елин, а майка му Евника и баба му Лоида, били юдейки (Деяния апостолски 1:16; 2 Тимотей 1:5). През време на второто си пътешествие апостол Павел, като минавал през град Листра, взел Тимотей за свой спътник. Като бил в град Ефес през време на третото си пътешествие, апостол Павел изпратил Тимотей, придружен от Ераст, в Македония, град Коринт (1 Коринтяни 4:17; Деяния апостолски 19:22). Тимотей поради болест не можел да отиде в Коринт, а останал в град Филипи. Тимотей бил при апостол Павел през време на първите му римски окови. През време на четвъртото си пътешествие, апостол Павел оставил Тимотей за епископ в град Ефес.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. Докато бил още в Ефес и ръкоположил там Тимотей за епископ, в ефеската църква се били появили лъжеучители (1 Тимотей 1:18-20). Когато през време на четвъртото си пътешествие апостол Павел бил в град Филипи, получил там сведения за ефеската църква. Той узнал, че там се били увеличили лъжеучителите и че някои християни не се отнасяли с нужното внимание към Тимотей, защото бил млад (1:3-7; 4:1-3; 6:3-5; 1 Тимотей 6:20-21; 4:12). Лъжеучителите са били предимно християни-юдеи (имало между тях и християни-езичници); те се занимавали с басни и безкрайни родословия, отклонявали се от вярата, забранявали да се встъпва в брак и съветвали въздържание от ястия, били алчни за печалба и други. Апостол Павел дава наставление за предпазване от лъжеучителите (1:3-7; 4:5-6; 6:3-5; 6:20-21) и съветва никой да не презира младостта на Тимотей (4:12); дава също наставления относно църковната иерархия: какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12); дава наставления за миряните – да правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци (2:1-4). В първото си послание до Тимотей апостол Павел указва и някои истини на вярата. Второто лице на Св.Троица – Синът Божи, дошъл на земята и приел човешка плът: “И наистина велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тимотей 3-16). Христовата Църква е стълб и крепило на истината (1 Тимотей 3:15). Апостол Павел дава наставления и на самия Тимотей: да не занемарява дарбата, дарена му от ръкоположението (4:14); да се грижи за старците, старите жени и по-младите (5:1-2) и за вдовиците (5:3-7; 5:9-16) и други.Време – посланието било написано в 65 година, през време на четвъртото пътешествие на апостол Павел след освобождението му от първите римски окови.

Място – град Филипи.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил относно състоянието на ефеската църква: че в нея лъжеучителите се били увеличили и че някои ефески християни не се отнасяли с нужното внимание към Тимотей, защото бил млад (вж. съдържание).

Цел – да даде наставления относно предпазване от лъжеучителите (1:3-7; 4:4-5; 6:3-5; 6:20-21), относно църковната иерархия – какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12) и други. Подканя Тимотей да не занемарява дарбата, която е в него чрез пророчество и чрез възлагане на ръце (вж. съдържанието).

11.Второ Послание до Тимотей

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави.  Когато апостол Павел се намирал в град Рим през време на вторите негови римски окови, дошъл при него видният ефески християнин Онисифор, който му донесъл сведения относно състоянието на ефеската църква и относно самия Тимотей (2 Тимотей 1:16-18). От Онисифор апостол Павел узнал, че Тимотей стои твърдо във вярата и понася спокойно страданията (2 Тимотей 1:3-5), че християните в Ефес били подложени на страдания (2 Тимотей 2:3-5) и че лъжеучителите, за които се говори в първото послание до Тимотей продължавали своята дейност (2 Тимотей 2:14-16-18; 2 Тимотей 2:23-26; 2 Тимотей 3:6-9). Апостол Павел благодари на Бога за твърдата и силна вяра на Тимотей (2 Тимотей 3:5) и дава наставления за понасяне страданията (2 Тимотей 1:8) и за предпазване от лъжеучителите (2 Тимотей 2:14-16-18; 2:23-26); той дава наставления относно истините на вярата: в Църквата има разни членове – добри и лоши, праведни и грешници (2 Тимотей 2:20); всичкото Писание е боговдъхновено (2 Тимотей 3:16-17). Апостол Павел дава наставления и към самия Тимотей – да разпаля Божия дар, който е в него чрез ръкополагането му от апостол Павел (2 Тимотей 1:6), да проповядва Божието слово във всяко време, да поучава с голямо дълготърпение (2 Тимотей 4:1-2), да бъде достоен, безукорен работник, който вярно проповядва словото на истината (2 Тимотей 2:15) и други. През време на вторите си римски окови, апостол Павел нямал никаква надежда за освобождението си и предчувствал близката си смърт. “Аз вече ставам жертва – пише той на Тимотей – и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 1:7/. Поради това той моли Тимотей да дойде при него, да донесе забравените от него в Троада фелон и книги и да вземе със себе си евангелист Марк (2 Тимотей 4:11-13).

Време – посланието е било написано в 66 година, през време на вторите римски окови на апостол Павел.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил от дошлия при него виден ефески християнин Онисифор, че Тимотей стои твърдо във вярата и че лъжеучителите продължават своята дейност в ефеската църква. Повод за написване на посланието било също така и обстоятелството, че апостол Павел, през време на вторите си римски окови, нямал вече никаква надежда за освобождение и очаквал близката си смърт (вж. съдържание).

Цел – да даде израз на своята радост, поради твърдата и силна вяра на Тимотей, да даде наставления за предпазване от лъжеучителите и за търпеливо понасяне на страданията. Във второто си послание до Тимотей апостол Павел дава наставления също и относно някои истини на вярата. Дава също някои наставления към самия Тимотей, относно негова пастирска дейност.

12.Послание до Тит

Христовата църква на остров Крит.

Първите последователи на Иисус Христос на остров Крит били юдеите, които ходили за празниците, или по други случаи в Палестина и там слушали проповедта на Иисус Христос и на апостолите. Евангелист Лука съобщава, че на празника Петдесетница, когато станало слизането на Светия Дух върху вярващите, имало в Иерусалим, между другите юдеи от разсеянието и юдеи критяни (Деяния апостолски 2:11). Основател на Христовата църква на остров Крит бил апостол Павел. Когато отивал за кесарев съд в град Рим, апостол Павел минал покрай остров Крит, но не се отбил в него. През време на четвъртото си пътешествие, след освобождението си  от първите римски окови, апостол Павел дошъл на остров Крит, заедно с Тит и проповядвал  продължително време с него. Преди да го напусне апостол Павел ръкоположил Тит за епископ на новообразуваната критска църква. В посланието си до него, апостол Павел му пише: “Затова те оставих в Крит, за да довършиш несвършеното и да поставиш по всички градове презвитери, както бях ти поръчал” (1:5).Сведения за Тит

По произход бил езичник-елин (Галатяни 2:3). Бил жител на град Антиохия. Като отивал от този град в Иерусалим за апостолския събор, апостол Павел взел със себе си и Тит (Галатяни 2:1). Тит бил обърнат към Христа в град Антиохия от апостол Павел, тъй като апостол Павел го нарича негово по вяра чедо (Тит 1:4). Тит придружавал апостол Павел през време на третото му пътешествие. От град Ефес, през 57 година апостол Павел изпратил Тит в Македония и град Коринт, за да донесе сведения за тамошните църкви и да устрои събирането на милостиня за братята от Иерусалим, като на връщане да чака апостол Павел в град Тоада (2 Коринтяни 2:12-13; 2 Коринтяни 8:6). На връщане от град Коринт Тит се срещнал с апостол Павел в град Филипи. От този град апостол Павел го изпратил втори път в град Коринт (2 Коринтяни 7:6-13; 2 Коринтяни 8:6-17). През време на четвъртото си пътешествие апостол Павел оставил Тит за епископ на остров Крит. В началото на вторите римски окови на апостол Павел Тит бил при него. От град Рим той отишъл в Далматия (2 Тимотей 4:9-10). Според преданието Тит завършил живота си като критски епископ.

Съдържание, главни мисли

Посланието до Тит има три глави. В новооснованата Христова църква на остров Крит се били появили лъжеучители, както между християните-езичници, така и между християните-юдеи “особено между обрязаните”. Те били непокорни, занимавали се с празнословие, глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона, считали едно за чисто, а друго за нечисто по отношение ястията и били алчни за гнусни печалби (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11). Апостол Павел дава наставления в послението си до Тит за предпазване от лъжеучителите (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11). Давал е и други наставления: 1) наставления относно вярата: Иисус Христос пожертвал Себе Си на кръста, за да избави човечеството от греха и да го очисти (Тит 2:11-15); Бог спасява човеците не поради дела по закона, а поради Своята милост “чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго” (Тит 2:7); за спасението е необходима не само вяра, но са необходими и добри дела (Тит 3:8); 2) наставленията относно църковната иерархия: поръчва на Тит да постави по всички градове епископи (Тит 1:5); посочва качествата на презвитерите (Тит 1:6-9); 3) наставления към Тит за пастирска дейност: да бъде образец на добри дела (Тит 2:2-5), да поучава вярващите да бъдат покорни на началствата и властите (Тит 3:1-2); старците и стариците да бъдат трезви, здрави във вярата и любовта, да не бъдат клеветници и така нататък (Тит 2:2-5); младежите да бъдат целомъдри (Тит 2:6-8).

Време – посланието е било написано в 65 година през време на пътешествието на апостол Павел до Рим.

Място – град Коринт.

Повод – появили се лъжеучители между критските християни  (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11); желанието на апостол Павел да покани Тит да дойде при него в град Никопол, където  щял да презимува (Тит 3:12).

Цел – да даде наставления относно предпазване от лъжеучители, относно някои истини на вярата и относно църковната иерархия. Да даде също наставления на Тит относно пастирската му дейност (вж. съдържанието).

13.Послание до Филимон

Съдържание –  посланието има една глава. В него се разказва, че Онисим, роб на колоския жител Филимон избягал от господаря си и отишъл в град Рим. Тук той,  през време на първите римски окови на апостол Павел, се срещнал с него. Апостол Павел го наставил в истините на Христовото учение, покръстил го и го изпратил обратно при неговия господар.Читатели – читателите на посланието са Филимон, Архип и Апфия (Филимон 1:1-2). Филимон бил жител на град Колос; бил обърнат в християнството от апостол Павел; станал сътрудник на апостол Павел и имал домашна църква (Филимон 1:1-2; 8:10, 19). Архип бил съратник на апостол Павел (Филимон 2); изпълнявал известна длъжност в колоската църква; може да се предполага, че е бил помощник на Епафрас (Колосяни 4:17). Апфия била съпруга на Архип.

Време – посланието е написано в края на 62 година, когато апостол Павел се намирал в първите си римски окови.

Място – град Рим.

Повод – избягването на Онисим, роб на Филимон в Рим, срещата му с апостол Павел, обръщането му в християнство и връщането му при господаря си.

Цел – като съобщава на Филимон, че обърнал Онисим към Христос (родил го “в оковите си”, стих десети), че искал да го задържи при себе си, за да му служи, но не искал да направи това без съгласието на Филимон (стихове тринадесети и четиринадесети), апостол Павел го моли да го приеме вече не като роб, а по-горе от роб, като възлюбен брат (стих шестнадесети), изказвайки желание да заплати всичко, каквото Онисим бил дължал  (стихове осемнадесети и деветнадесети).

14.Послание до Евреите

Читатели – никъде в посланието не се съобщава до кого е било изпратено. От много места в него може да се заключи, че то било изпратено до евреите (Евреи 1:1-28; 5:12). Евреите, към които било изпратено посланието са били евреи-християни. Това се вижда от следните места в посланието: 10:32-35; 10:28-29; 6:9-10. Евреите-християни, към които било изпратено посланието са били жители на Палестина. Те не са били юдейски християни от разсеянието. В посланието апостол Павел пише на юдеите-християни, че желае да отиде при тях и да ги види (13:23). Така е могъл да пише апостол Павел не на юдеите-християни от разсеянието, а на юдеите-християни в Палестина. В Евреи 10:34 се изтъква, че имотът на християните-юдеи бил разграбван.  Разграбван е бил имотът не на християните-юдеи  вън от Палестина (което тогава не се допускало от римската власт), а на юдеите-християни в Палестина (срв. 2 Солуняни 2:14).

Съдържание и главни мисли

Посланието има тринадесет глави. От някои места в посланието (2:2-4; 10:35-37; 10:28-29; 4:14), в които читателите му се подканят да пазят вярата си в Христос и да не отстъпват от нея, може да се заключи, че някои от юдеите-християни в Палестина били отстъпили от вярата си в Христос. Такова отстъпление е могло да се появи след като апостол Яков, брат Господен, предстоятел на Иерусалимската църква, през 62 година е бил блъснат от покрива на храма и убит с камъни. Като имал това предвид, апостол Павел, в посланието си до евреите, съветва юдите-християни в Палестина да пазят вярата си в Христа  и да не отстъпват от нея, като им изтъква съвършенството на Новия Завет, в сравнение със Стария, като им излага подробно кой е Иисус Христос и им разкрива някои истини на вярата и нравствеността.Новият Завет е даден чрез Иисус Христос. Той не е преходен като Стария, а е вечен (Евреи 13:20). Старият Завет е сянка, а Новият – самия образ на нещата (Евреи 10:1). Иисус Христос е Син Божи, дошъл на земята в образа на човек (Евреи 1:13; 1:5, 1:10-12). Бог Отец изпратил Единородния Си Син на земята, помазвайки Го като Пророк, Първосвещеник и Цар,  за да разкрие истините на новозаветната вяра и да извърши изкуплението на човешкия род (Евреи 1:8; 1:1-4). Иисус Христос като Бог е несравнено по-горен от ангелите (Евреи 1:5; 7:1-14) и от Моисей (Евреи 3:2-6). Иисус Христос е истински и съвършен първосвещеник (Евреи 4:14). Като такъв Той принесъл Себе Си на кръста, за да изкупи и спаси човешкия род. В своето послание до евреите, дава обстойно учение за първосвещеническото служение на Иисус Христос. Това учение заема по-голямата част от посланието. Иисус Христос не провъзгласил сам Себе Си за първосвещеник, а бил избран и помазан от Бог Отец, след като изявил доброволно желание за това (Евреи 5:4-6; 10:5-7). Старозаветните свещеници не могат да се сравняват с Христос, Който е Първосвещеник без грях, съвършен във всяко отношение (Евреи 4:15, 7:26-28). Иисус Христос като Първосвещеник принесъл не обикновена жертва, а принесъл Самия Себе Си, жертва на кръста за изкуплението и спасението на човешкия род, за очистване на човеците от греховете (9:11-14). Чрез старозаветните жертви само се напомняло за греховете, но самите грехове не се очиствали (Евреи 10:3-4; 10:11). Старозаветните свещеници и първосвещеници принасяли постоянно, във всяко време жертви, а Христос принесъл само една Жертва – веднъж завинаги (Евреи 7:27; 9:24-26). За оправданието и спасението на човека е необходима не само вяра в Изкупителя Христос, но също така са необходими и добри дела (Евреи 10:21-25; 12:14). “Без вяра не е възможно да се угоди Богу (Евреи 11:6). Вярата е представа за онова, което човек не вижда и за което се надява. Чрез вяра човек получава познание за Бога и отношението Му към света.“Чрез вяра проумяваме (”писти ноумен”), че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото” (Евреи 11:3). В посланието до евреите апостол Павел дава наставления за някои истини на вярата (Евреи 9:27-38; 10:36-37): за църковната иерархия (Евреи 5:4), за добродетелен живот (13:1, 2; 13:5), за брачния живот (Евреи 13:14) и за отношението на християните към техните наставници (Евреи 13:7; 13:17).

Време – посланието било написано около средата на 63 година, след като апостол Павел бил освободен от първите си окови. За тези окови в посланието се говори като за минали „защото и към моите вериги бяхте състрадателни“ (Евреи 10:34).

Място – град Рим. „Поздравяват ви тия, които са от Италия” (Евреи 13:14).

Повод – някои от християните-юдеи в Палестина не пазели своята вяра в Христос и отстъпвали от нея (вж. съдържанието).

Цел – приканва юдеите-християни да пазят своята вяра в Христос и да не отстъпват от нея, като изтъква съвършенството на Новия Завет в сравнение със Стария, като им дава подробно учение за Иисус Христос и за Неговото първосвещеническо служение и им разкрива някои истини на вярата и нравствеността (вж. съдържанието) .

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ДЕВЕТА

Посланията на св. апостол Павел

1. Живот и дейност на св. апостол Павел

Източници – единствени източници, от които могат да се черпят сведения за живота и дейността на св. апостол Павел са книгата “Деяния на св. апостоли” и четиринадесетте послания  на св. апостол Павел. Апокрифните “Деяния на св. апостол Павел” и послания: “До лайодикийците” и “До александрийците”, както и апокрифните “Писма” между Сенека и апостол Павел не могат да служат като достоверни исторически извори. Учените изказват разни мнения  по въпроса за хронологията на живота на св. апостол Павел. По този въпрос се е създала голяма литература. По него са писали Шурер, Шварц, Лицнай и други.2. Хронология на живота на св. апостол Павел

Нито в “Деяния на св. апостоли”, нито в посланията на св. апостол Павел се дават преки данни през коя година от светската история са ставали изложените там събития. Затова се прибягва до някои споменати там личности и събития, които са датирали приблизително точно в светската история и чрез тях косвено се определят датите на събитията от живота на св. апостол Павел. Такива личности и събития са:

Арета ІV – арабски цар на навутейците, управлявал от 9 година преди Христа до 40 година след Христа. Той владеел Дамаск по времето на обръщането на св. апостол Павел и желаейки да угоди на юдеите, заповядал да бъде заловен св. апостол Павел, който по това време бил в Дамаск; обаче учениците му го спуснали в кошница по стената на града и той успял да избяга (2 Коринтяни 11:32, срв. Деяния апостолски 9:22-26). Като се има предвид, че Арета царувал до 40 година след Христа, то ясно е, че  бягството на св. апостол Павел станало не по-късно от 40 година;

Проконсул Сергий Павел. Той бил проконсул на остров Кипър, когато св. апостол Павел проповядвал там в началото на първото си пътешествие (Деяния апостолски 13:6-12).Като изхожда от надписа на един римски граничен камък, където се говори за някой си Сергий Павел – претор през 47-48 година, историкът Момзен го смята за едно и също лице с въпросния проконсул на Кипър, а оттук следва, че Сергий Павел е могъл да бъде проконсул на този остров от 1 юни (или 1 юли) 46 година до същото време на 47 година, за който период били назначавани проконсулите. Следователно, първото си проповедническо пътешествие св. апостол Павел започнал през втората половина на 46 година;

Изгонването на юдеите от Рим по заповед на императора Клавдий (41-54). Когато св. апостол Павел отишъл в Коринт през време на второто си пътешествие, той заварил там юдеина Акила и жена му Прискила, които наскоро преди това били дошли от Рим, тъй като по това време император Клавдий бил изгонил от Рим всички юдеи (Деяния апостолски 18:2). От биографията на император Клавдий, написана от Светоний се знае, че това събитие станало през 50 година. И понеже пристигането в Коринт на Акила и Прискила било наскоро преди пристигането на св. апостол Павел в Коринт, значи последното е станало през 51 година;

Проконсул Галион. Той бил брат на философа Сенека и проконсул на Ахаия (град Коринт), за което свидетелства сам брат му в едно свое писмо. По това време св. апостол Павел, след като проповядвал година и половина в Коринт (през второто си пътешествие) бил заловен от юдеите и отведен на съд пред Галион (Деяния апостолски 18:11-12). Върху стените на град Делфи бил открит неотдавна един гръцки надпис, съдържащ писмо на император Клавдий до общината на града, в което се споменава за Галион като проконсул на Ахаия. Като се вземе предвид, че това писмо било писано по времето, когато Клавдий бил акламиран за двадесет и шести път, събитие, което станало в средата на 52 година, може да се заключи, че през тази година Галион бил проконсул в Ахаия. Но понеже проконсулите били назначавани от средата на годината до средата на следващата година, то за да се определи точното време на проконсулството му, трябва да се обърне внимание на израза: “когато Галион беше проконсул на Ахаия, юдеите единодушно нападнаха Павла и го отведоха в съдилището” (Деяния апостолски 18:12). Тъй като е казано: “беше проконсул”, а не “дойде проконсул”, то оттук следва, че проконсулството му обхващало годината преди залавянето на св. апостол Павел (от средата на 52 до средата на 53 година). И тъй като преди залавянето си апостолът бил престоял в Коринт 1,5 година (Деяния апостолски 18:11), то престоят му в Коринт ще да е траял от края на 51 година докъм средата на 53 година;Седмичният ден на Пасхата през годината, когато св. апостол Павел на връщане от третото си пътешествие минал през град Филипи. Като била отпразнувана Пасхата (14 нисан) във Филипи, св. апостол Павел, заедно със св. евангелист Лука отплувал оттам “след дните на Безквасниците” (тоест седем дни след Пасхата), и в “пет дни” пристигнали в Троада, дето престояли “седем дни” (Деяния апостолски 20:6) “за да дочакат първия ден на седмицата” (Деяния апостолски 20:7), след който веднага отпътували (20:11). Като се вземе предвид, че деветнадесетият ден след Пасхата (тоест след 14 нисан) през онази година е бил неделя, излиза, че самата Пасха се паднала във вторник. А такова съвпадение станало през 58 година, когато именно след завръщането на св. апостол Павел  от третото му пътешествие по Петдесетница в Иерусалим, юдеите се разбунтували против него и той бил сложен в окови от прокуратора Феликс в град Кесария, където престоял две години, тоест до средата на 60 година (Деяния апостолски 24, 25 глава);

Заместването на прокуратора Феликс от прокуратора Порций Фест станало именно две години след оковаването на св. апостол Павел в Кесария (Деяния апостолски 24:27). Нито дееписателят, нито светските историци съобщават точната година на това заместване. Но като се вземе предвид съобщението на Иосиф Флавий (Древности, XX, 8, 10-11), че Фест бил прокуратор само две години и в 62 година бил заместен от Албин, може да се приеме, че Фест заместил Феликс през 60 година, когато се привършили кесарийските окови на св. апостол Павел.

С помощта на така датираните личности и събития ще определим по-нататък хронологията на главните събития от живота на св. апостол Павел.

3. Живот и дейност на св. апостол Павел до обръщането му в християнството

Св. апостол Павел сам свидетелства: “аз съм човек юдеин, родом от Тарс Киликийски” (Деяния апостолски 22:3). Тарс бил главен град на малоазийската област Киликия, която по това време била римска провинция и бил голям културен и търговски център. Първоначалното име на апостола Савел е равнозначно с еврейското име Саул. По-късно му било дадено и римското име Павел (Паулус), навярно, защото по баща той бил римски гражданин (Деяния апостолски 22:28). Това му второ име дееписателят употребява за първи път наред с първото му име в началото на първото пътешествие на апостола при пребиваването му на остров Кипър (Деяния апостолски 13:9), откъдето  и започнала мисионерската му дейност из Римската империя – затова и навред по-нататък го назовава с римското му име Павел, с което апостолът нарича и сам себе си в посланията си, отправени до разни лица и църкви в Римската империя. Св. апостол Павел имал сестра в Иерусалим, което се вижда от това, че дееписателят споменава “Павловия сестриник”, който обадил на апостола за кроената срещу него от юдеите засада (Деяния апостолски 23:16).

За времето на раждането на св. апостол Павел могат само да се правят предположения въз основа на това, че в посланието си до Филимон, апостолът нарича себе си “старец” (Филимон 9). Като се вземе предвид, че евреите наричали старец всеки човек, навършил 60 години, а посланието до Филимон било написано през 62 година, можем да заключим, че св. апостол Павел ще да се е родил около две години след Рождество Христово. В разказа за убиването на св. архидякон Стефан пък, дееписателят като съобщава, че Савел пазел дрехите на Стефановите убийци, нарича го “момък” (на гръцки – “неаниас”) [Деяния апостолски 7:58], с която дума бивал назоваван всеки мъж до четиридесет години. Понеже, както видяхме, обръщането на св. апостол Павел не е могло да стане по-късно от 40 година след Христа, а убиването на св. архидякон Стефан станало преди това, то по време на последното събитие св. апостол Павел, роден през 2 година след Христа не е бил по-стар от 40-годишен и е могъл да бъде наречен “младеж”. Убиването на св. архидякон Стефан станало през 36 година, значи св. апостол Павел е бил на 34 години през време на това убиване.Матерен език на св. апостол Павел, наред с еврейския е бил гръцкият език, който бил общоразпространен от времето на Александър Македонски. Апостолът дори така добре владеел гръцкия език, на който написал и посланията си, че с право може да бъде наречен “класик на елинизма”, както се изразява западният учен Виламович.

Като “син на фарисеин“, както сам нарича себе си (Деяния апостолски 23:6), св. апостол Павел бил възпитан в истините на юдейската религия, на която станал ревностен защитник. Пазейки ревностно юдейската религия, той станал жесток гонител на християните. “Много светии затворих в тъмница – казва той за самия себе си в речта си пред цар Ирод Агрипа ІІ, – а когато ги убиваха, и аз одобрявах; и често ги мъчех по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса и разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове.” (Деяния апостолски 26:10, 11; срв. 22:19, 20; Галатяни 1:13). Истините на юдейската религия апостол Павел изучавал “при нозете на Гамалиила” (Деяния апостолски 22:3). Този знаменит равин-законоучител “уважаван от целия народ” (Деяния апостолски 5:34), се отличавал с дух на либерализъм, а не със строго фарисейство и навярно подобно на Иосиф Ариматейски и Никодим, тайно съчувствал на християнството; затова именно той настоявал пред Синедриона  да не бъдат преследвани светите апостоли  (Деяния апостолски 5:35-39). “Оставете се от тия човеци и не ги закачайте – казал той за апостолите в Синедриона, – защото ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци“ (Деяния апостолски 5:38-39).

Като жител на Тарс св. апостол Павел имал възможност да се запознае и с езическата философия и литература, както това се вижда от цитата, който той прави  от поетите Арат и Клеант в речта си в атинския ареопаг (Деяния апостолски 17:28), както и от цитирането на Менандър и Епимерид на някои места в посланията си (1 Коринтяни 15:38; Тит 1:12).

Още като млад апостолът изучил занаята правене на палатки, с който по-късно сам си изкарвал прехраната (Деяния апостолски 20:34), като работел заедно с Акила и Прискила, които имали същия занаят (Деяния апостолски 18:3).

По външност св. апостол Павел  не бил представителен, което дало повод на някои негови врагове сред  коринтяните да казват, че той в посланията си “е строг и силен, но при личното си присъствие – слаб” (2 Коринтяни 10:10).

Той бил римски гражданин, както сам изтъкнал това на хилядника, който го бичувал след бунта на юдеите  в Иерусалим (Деяния апостолски 22:25). Римското гражданство той вероятно наследил от баща си, понеже сам заявява, че се бил родил като римски гражданин (Деяния апостолски 22:28).

Както се вижда от много места на посланието му до коринтяни, дето възхвалява девството (1 Коринтяни 7:25, 27, 38, 40 и други), св. апостол Павел сам е бил девственик. А в 1 Коринтяни 9:5 той направо изтъква, че не е имал жена, както е бил случаят с някои от апостолите и братята Господни.

В 2 Коринтяни 12:7 св. апостол Павел говори за някакво “жило в плътта – ангел сатанин”, дадено му от Бога да го бие по лицето, за да не се превъзнася. Под това някои тълкуватели разбират плътски изкушения, други – вътрешни болести, трети – външни преследвания, но най-правилно е под това да се разбира някаква болест на очите, още повече, че той изрично казва: ”да ме бие по лицето”. Слабото му зрение вероятно било причина апостолът да диктува своите послания, които сам подписвал (1 Коринтяни 16:21) и само в изключителни случаи собственоръчно пишел, какъвто е случая с посланието му до галатяните (Галатяни 6:11).Може да се предполага, че св. апостол Павел бил виждал Господ Иисус Христос през земния Му живот, понеже като ревностен фарисеин той сигурно често отивал в Иерусалим по големите юдейски празници, а освен това не е могъл да не узнае за Него от своя учител Гамалиил.

4. Обръщането на св. апостол Павел в християнството

Подтикнат от неразумна ревност за отеческите си предания апостолът поискал от първосвещеника в Иерусалим писмо до синагогите в Дамаск, за да преследва и там разпръсналите се след Стефановото убийство християни. Това било напълно възможно при тогавашния римски управител Вителий (35-39), който подпомагал юдеите в гонене на християните. По пътя за Дамаск над жестокия гонител на Христа се извършило едно голямо чудо, което го превърнало в ревностен Христов апостол. Той бил огрян посред ден от светлина, по-силна от слънчевата и ослепен, паднал на земята и чул глас: “Савле, Савле, що Ме гониш?”. На въпроса му “Кой си Ти, Господине?”,  гласът отговорил: “Аз съм Иисус, когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен” (Деяния апостолски 9:4-5). След това Господ насочил Савел да отиде в Дамаск, където той и бил отведен за ръка от придружаващите го и там  три денонощия нито ял, нито пил. Междувременно Бог заповядал на един от седемдесетте Христови ученици в Дамаск – св. апостол Ананий, да отиде и да покръсти Савел. На недоумението на Ананий как е възможно да стане това с един такъв жесток гонител на християните като Савел, Бог отговорил: “Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви” (Деяния апостолски 9:15). В същото време и на Савел било открито във видение за идването на св. апостол Ананий. И наистина, щом той дошъл и възложил върху него ръце, Савел веднага прогледнал, след което се покръстил и подкрепил с храна.

Събитието на Савловото обръщане е предадено на три места в книга “Деяния на св. апостоли”: първия път за него повествува дееписателят (Деяния апостолски 9:1-19), а втория и третия път за същото разказва сам св. апостол Павел  в речта си към разбунтувалите се юдеи в Иерусалим (Деяния апостолски 22:6-16) и в речта си пред цар Ирод Агрипа ІІ (Деяния апостолски 26:13-18). Някои смятат, че имало уж противоречия между тия три повествувания, но всъщност такива противоречия няма. Така, макар и  паднали на земята (Деяния апостолски 26:14), Савловите спътници стояли  в такова положение вцепенени (Деяния апостолски 9:7). Също и между думите: “чуваха глас, пък никого не виждаха” (Деяния апостолски 9:7) и “ония, които бяха с мене, видяха светлината и се уплашиха; но гласа на Оногова, който ми говореше, не чуха” (Деяния апостолски 22:9) няма противоречие, защото в последните думи апостолът иска да каже, че те, макар и да чули гласа, но не разбрали какво Той му говорел.

При обръщането си по пътя за Дамаск Савел бил призован и избран за апостол на Господ Иисус Христос. За това му заявил Сам Спасителят: “Аз затова ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия” (Деяния апостолски 26:16), а пред апостол Ананий Бог направо нарекъл Савел  “избран съд” (Деяния апостолски 9:15). Затова и св. апостол Павел с право казва: “Бог ме избра от утробата на майка ми и ме призова чрез благодатта Си” (Галатяни 1:15). На Тимотей той пише, че е бил поставен за “проповедник, апостол и учител на езичниците” (2 Тимотей 1:11). В началото пък на повечето свои послания той изтъква, че е “призован апостол” (Римляни 1:1, 1 Коринтяни 1:1/ и то не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца (Галатяни 1:1), “по повеление на Бога” (1 Тимотей 1:1).След благодатния прелом, настъпил у него, Савел се убедил в следните истини: 1) че Иисус Христос не е обикновен човек, а е очаквания Месия и Спасител на човешкия род, Който след като му възвестил истинското, божественото учение на вярата и нравствеността, пожертвал Себе Си, като бил разпнат на кръста за изкуплението на всички човешки грехове, а чрез възкресението Си потъпкал смъртта (вж. Римляни 3:23-25; 2) че следователно човек постига оправдание и спасение не чрез дела по старозаветния закон, а само чрез вяра в Иисуса Христа (Римляни 3:20; Галатяни 2:16; 3) че Христовото учение за любовта към Бога и към ближния изразява най-висша нравствена заповед, която трябва да се прояви в добри дела и без която не е възможно спасението (вж. 1 Коринтяни 13:1-2).

Учените определят различно годината, в която станало обръщането на св. апостол Павел. В посланието си до галатяните св. апостол Павел пише: “сетне, след четиринайсет години пак възлязох в Иерусалим с Варнава, като взех с мене си Тита” (Галатяни 2:1). Св. апостол Павел отишъл със св. апостол Варнава и св. апостол Тит в Иерусалим за апостолския събор. За този събор той отишъл четиринадесет години след обръщането си. Апостолският събор станал през първата половина на 51 година. Като се вземе под внимание тази дата, може да се допусне, че обръщането на св. апостол Павел  е станало през 37 година.

Обръщането на св. апостол Павел станало след убиването на св. архидякон Стефан. Убиването пък на св. архидякон Стефан станало през 36 година, тъй като през тази година прокураторството на Понтий Пилат било отнето (Иосиф Флавий, Древности, XVIII 2, 2) и Юдея останала без прокуратор. Юдеите нямали право да наказват със смърт когато имало римски прокуратор. Те са могли да убият с камъни св. архидякон Стефан през 36 година, тъй като тогава нямало римски прокуратор.

Св. апостол Павел могъл да вземе писмо от първосвещеника да преследва християните в Дамаск през 37 година, тъй като през тази година първосвещеник бил Теофил, назначен от Вителий на Петдесетница 37 година. Теофил бил садукей и произхождал от дома на Ана.

5. Живот и дейност на св. апостол Павел след обръщането му до първото пътешествие

След покръстването си св апостол Павел започнал да проповядва в дамаскинските синагоги за Христос. Наскоро след това той се отдалечил в Арабия, където се предал на богосъзерцание и размишления и там прекарал две години (37-39), след което отново се върнал в Дамаск (Галатяни 1:16-17). Тук обаче юдеите направили заговор да го убият и в това били подкрепени от владетеля на града – арабския цар Арета ІV, който заповядал на областния управител да го хване. Понеже градските порти били охранявани от стража, учениците спуснали Павел в кошница по градската стена и така той избягал в Иерусалим. Както видяхме, това е станало не по-късно от 40 година, навярно през 39 година.

В Иерусалим св. апостол Павел бил представен на другите апостоли от св. апостол Варнава и прекарвал с тях времето си, а понякога напускал Иерусалим. Като изминали три години от обръщането му, тоест в 40 година, той не бил в Иерусалим и решил да отиде там, за да се види със св. апостол Яков и прекарал там петнадесет дни (Галатяни 1:18-19). Тъй като юдеите в Иерусалим също искали да го убият, заповядано му било от Самия Господ Иисус Христос във видение бързо да напусне града и през Кесария, да замине за родния си град Тарс. По това време християните се били разпръснали и били достигнали до Антиохия, където била основана църква. За утвърждаването на тази църква в Антиохия бил изпратен св. апостол Варнава, който след като работил известно време там, отишъл в Тарс и довел св. апостол Павел в Антиохия, навярно през 42 година, където те проповядвали цяла година (42-43). През това време в Антиохия дошли от Иерусалим някои пророци, един от които Агав – предсказал предстоящия глад в Палестина, който наистина и настъпил в нея при император Клавдий (Деяния апостолски 11:28). Според Иосиф Флавий гладът настанал през 44 година. Към края на тази година, когато починал цар Ирод Агрипа І, били изпратени в Иерусалим по св. апостоли Варнава и Павел събраните от антиохийските християни средства  за Иерусалимската църква. През 45 година двамата апостоли се върнали в Антиохия, като взели със себе си и “Иоана, наричан  Марко” (Деяния апостолски 12:25). От Антиохия  св. апостол Павел предприел три големи благовестнически пътешествия; след първото и второто от тях той се връщал в Антиохия, а след третото се върнал в Иерусалим, дето бил заловен и затворен в Кесария.6. Първо пътешествие на св. апостол Павел

Това пътешествие св. апостол Павел предприел  заедно със св. апостол Варнава и св. евангелист Марк през есента на 46 година. От Антиохия през Селевкия  те отплували с кораб до остров Кипър, където се спрели в главния град Пафос. Тук св. апостол Павел проповядвал пред Сергий Павел, който, както видяхме бил там римски проконсул през 46-47 година. Когато св. апостол Павел наказал със слепота магьосника Вариисус (Елима), проконсулът повярвал и се кръстил с целия си дом. От този момент дееписателят започва да нарича апостола с името Павел. От Кипър светите апостоли отплували за малоазийския бряг, където в град Пергия, главен град на областта Памфилия, св. апостол Марк се отделил от тях и се върнал в Иерусалим.  Св. апостол Павел и св. апостол Варнава пък продължили пътешестието си до Антиохия Писидийска, където св. апостол Павел произнесъл  в синагогата дълга мисионерска реч. Поради гонение на юдеите, апостолите отишли в град Икония, а от там, поради същата причина преминали в Ликаонския град Листра. Тук народът, поразен от чудесното изцеряване от тях на  един хром от рождение човек, сметнали двамата апостоли за богове в човешки образ (Варнава – за Зевс, а Павел – за Хермес) и поискали да им принесат жертва като на такива, на което апостолите енергично се възпротивили, като обяснили, че са обикновени човеци. Но щом дошлите от Антиохия и Икония юдеи разбунтували народа, хванали св. апостол Павел и го били с камъни извън града. Останал по чудо жив, апостолът още на другия ден напуснал Листра и отишъл в град Дервия. Оттук той заедно със св. апостол Варнава преминал обратно през Листра, Икония и Антиохия Писидийска, като утвърждавали християните и ръкополагали презвитери за всяка църква. От Аталия те отплували за Антиохия, където пристигнали към края на 49 година  и престояли там цялата 50 година.7. Апостолският събор в Иерусалим

За него повествуват дееписателят  (Деяния апостолски 15:1-34) и св. апостол Павел (Галатяни 2:1-10). След разказа си за първото пътешествие на св. апостол Павел дееписателят отбелязва, че “някои, слезли от Иудея”, учели братята в Антиохия, че без обрязване по обреда Моисеев никой не може да се спаси. Тези някои били навярно християни-юдеи, които смятали, че Моисеевия закон е задължителен за всички. По този повод св. апостол Павел и св. апостол Варнава били изпратени в Иерусалим да се допитат до апостолите и презвитерите (под последните се разбират изобщо свещеници и епископи, видни християни в напреднала възраст); св. апостол Павел взел със себе си и своя ученик Тит. В Иерусалим те се срещнали със светите апостоли Яков, Петър и Иоан, които им подали ръка за общуване. На събора присъствали апостоли, презвитери и братя от цялата църква (Деяния апостолски 15:6, 22-23). На събора говорили св. апостол Петър, както и св. апостол Павел и св. апостол Варнава, като всички разказвали какви личби сторил Бог чрез тях между езичниците (Деяния апостолски 15:12). Най-после говорил и св. апостол Яков, който обобщил изказванията и формулирал решението на събора – да не се обременяват езичниците-християни с изпълняване на Моисеевия закон. Това решение било съобщено на антиохийските християни с писмо, изпратено по светите апостоли Павел и Варнава, придружени от Юда (Варсава) и Сила, от които първият се върнал обратно в Иерусалим, а Сила останал в Антиохия. Годината, когато станал апостолския събор може да се определи, като се изхожда от времето на залавянето на св. апостол Павел от юдеите в Коринт и на отвеждането му при проконсула Галион, което, както видяхме, станало през пролетта на 53 година. През есента на същата година завършило второто пътешествие на св. апостол Павел, което траяло две години и следователно започнало през есента на 51 година, както ще видим. Тъй като апостолският събор се бил състоял наскоро преди това пътешествие, можем да предположим, че той станал през първата половина на 51 година.

8. Срещата на св. апостол Павел със св. апостол Петър в Антиохия

За нея разказва св. апостол Павел в Галатяни 2:11-21. Когато той след апостолския събор се бил върнал в Антиохия към средата на 51 година, дошъл там и св. апостол Петър. В духа на решението на апостолския събор отначало той общувал с езико-християните и ядял всичко заедно с тях, но след като дошли там някои юдео-християни от Иерусалим, той се побоял от тях и почнал да страни от първите, като проявил в случая известна слабохарактерност, подобна на онази при трикратното си отричане от Христа. Като забелязал това св. апостол Павел пред всички се възпротивил на това като казал: “ако ти, бидейки юдеин живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски?” (Галатяни 2:14). По повод на това св. апостол Павел заявил: “човек се оправдава не чрез дела по Закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа” (Галатяни 2:16).9. Второто пътешествие на св. апостол Павел

Това пътешествие св. апостол Павел предприел пак от Антиохия  в началото на втората половина на 51 година, заедно със св. апостол Сила. Св. апостол Варнава помолил св. апостол Павел да вземат и св. евангелист Марк, но св. апостол Павел отказал. Поради това св. апостол Варнава заминал със св. евангелист Марк за остров Кипър (Деяния апостолски 15:39). А апостол Павел и Сила минали през Сирия и Киликия и стигнали в Листра. Тук към тях се присъединил и св. апостол Тимотей, който по нареждане на св. апостол Павел бил обрязан, за да се избегне съблазънта между юдеите. Оттук апостолът отишъл през Фригия в Галатия, където се спрял, поради болест (Галатяни 4:13); оттам през Мисия той стигнал в Троада (на брега на Егейско море, южно от Дарданелите), където му се явил във видение мъж македонец, който го молел: “мини в Македония и ни помогни” (Деяния апостолски 16:9). От Троада спътник на апостола станал св. евангелист Лука, който поради това предава следващите събития в първо лице множествено число. От Троада през остров Самотраки те пристигнали в македонския град Филипи (на три часа от морето и пристанището Неапол, където св. апостол Павел стъпил за пръв път на Балканския полуостров). Тук той изгонил от една слугиня нечист дух чрез който тя предричала и припечелвала много за господарите си. Затова последните наклеветили апостолите, че бунтуват народа и те били бичувани и затворени в тъмница. През нощта обаче се появил силен трус, който разтворил вратите на тъмницата. Поразен от това чудо тъмничарят-стражар повярвал и се покръстил с домашните си. След това апостолите били пуснати на свобода.

От Филипи тримата апостоли (без св. евангелист Лука, който останал там)  през Амфипол и Аполония стигнали до град Солун, където св. апостол Павел проповядвал три съботи наред в юдейската синагога, вследствие на което мнозина юдеи и езичници повярвали. Но неповярвалите юдеи обвинили пред градоначалниците апостола, че уж бунтувал народа против кесаря, проповядвайки друг цар – Иисус. Затова същата нощ св. апостол Павел заминал за град Берия, където мнозина повярвали, но и тук юдеите се разбунтували против него, поради което той отплувал по море за Атина, като оставил Сила и Тимотей в Берия. В Атина апостолът произнесъл знаменитата си реч в Ареопага, в която вземайки повод от жертвеника на незнайния Бог изложил истинското учение за Бога като Творец и Промислител и за Христос, като бъдещ Съдия на Вселената. В Атина при св. апостол Павел дошъл Тимотей; от този град св. апостол Павел го изпратил в Солун, за да утеши и подкрепи християните там.

От Атина апостолът отишъл в Коринт (в края на 51 година, както видяхме) и там се настанил в дома на Акила и Прискила, с които заедно работел палатки. Тук дошли и светите апостоли Тимотей и Сила. Техните имена фигурират в приветствията в началото на двете послания до солуняните, които св. апостол Павел написал от Коринт: първото – в края на 52 година и второто – в началото на 53 година. В Коринт апостолът проповядвал първо в синагогата, а после – в дома на някой си Юст. Мнозина коринтяни повярвали и се кръстили, между които и началникът на синагогата Крисп, заедно с целия си дом. Но неповярвалите юдеи заловили апостола и го отвели при проконсула Галион, както видяхме – през пролетта на 53 година. Като прекарал една и половина година в Коринт, св. апостол Павел след като си остригал главата в Кенхрея (понеже бил дал оброк) отплувал около средата на 53 година, заедно с Акила и Прискила за Сирия, като се спрял за малко в Ефес, където ги оставил, а сам той се върнал през Кесария и Иерусалим в Антиохия през есента на 53 година.10. Третото пътешествие на св. апостол Павел

След като прекарал в Антиохия зимата на 53-54 година, апостолът предприел през пролетта на 54 година третото си пътешествие. Той минал първо през “горните страни” (тоест Галатия и Фригия) и дошъл в Ефес, където покръстил и възложил ръце (извършил тайнството Миропомазване) над дванадесет души, кръстени само с Иоановото кръщение. Тук той проповядвал отначало три месеца в синагогата, а след това две години в училището на някой си Тирана. Поразени от вършените от апостола чудеса, мнозина ефесяни повярвали, покаяли се и някои магьосници, които изгорили вълшебническите си книги на стойност до петдесет хиляди драхми сребро. От Ефес апостолът изпратил в Македония и Ахаия двамата си ученици свeтите апостоли Тимотей и Ераст (19:22), за да утвърдят тамошните църкви и да съберат милостиня за братята в Иерусалим. След заминаването им дошли в Ефес пратеници на коринтската църква – Стефанин, Фортунат и Ахаик, които донесли сведения за тази църква. Такива сведения донесли на св. апостол Павел и домашните на коринтянката Хлоя (1 Коринтяни 1:11). Тъй като поради успеха на апостолската проповед в Ефес почнал да запада занаятът на сребрарите, правещи сребърни храмчета на Артемида, то един от тях, Димитрий, успял да разбунтува целия град против апостола. Градският писар усмирил бунта, но св. апостол Павел трябвало да напусне Ефес след тригодишен престой там (вж. Деяния апостолски 20:31). Преди да замине, той изпратил в Македония и Ахаия ученика си Тит да уреди събирането на милостиня за Иерусалим, като му поръчал да го чака на връщане в Троада.

От Ефес апостолът написал две послания: 1) до галатяните (55 година), наскоро след пристигането му в Ефес, защото в това послание той изразява учудване, че галатяните “тъй скоро” след пребиваването му у тях преминали към “друго благовестие” (Галатяни 1:6); 2) първото си послание до коринтяните, написано през 57 година между Пасха и Петдесетница, както се вижда от това, което пише там, че ще остане в Ефес до Петдесетница (1 Коринтяни 16:8).От Ефес апостолът през Троада заминал за Македония, където в град Филипи се срещнал със св. апостол Тимотей и св. евангелист Лука. Св. апостол Тимотей не можел да отиде в Коринт, а останал във Филипи навярно поради болест. Във Филипи дошъл от Коринт и св. апостол Тит, който донесъл сведения за коритската църква. По него и по св. евангелист Лука, св. апостол Павел изпратил през лятото на 57 година второто си послание до коринтяните. От Филипи св. апостол Павел отишъл в Коринт към края на 57 година, където останал три месеца: оттук той написал в началото на 58 година посланието до римляните, което изпратил до Рим по Фива, дякониса в Кенхрея, коринтско пристанище на Егейско море. Поради заговора на юдеите против него, той напуснал Коринт преди празника Пасха, при отпразнуването на който, както видяхме, той бил във Филипи. От този град, след дните на безквасниците той, заедно със св. евангелист Лука отплувал за Троада, където го чакали останалите му спътници. Тук той възкресил падналия от един прозорец момък Евтих (Деяния апостолски 20:8 и сл.) От Троада апостолът стигнал до град Милит, южно от Ефес. Тъй като бързал да стигне в Иерусалим за празника Петдесетница, той не се отбил в Ефес, а спрял в Милит и там повикал църковните презвитери от Ефес, на които държал  прощална реч как да пасат повереното им църковно стадо (Деяния апостолски 20:28). От Милит апостолът отплувал и пристигнал в Кесария Палестинска, където прекарал няколко дни в дома на св. апостол Филип, един от седемте дякони. Тук дошъл пророк Агав, който предрекъл на св. апостол Павел предстоящите му окови. Въпреки молбата на окръжаващите го, апостолът от Кесария отишъл в Иерусалим, където пристигнал преди Петдесетница 58 година.

11. Срещата на св. апостол Павел със св. апостол Яков в Иерусалим

Още на другия ден след пристигането си в Иерусалим св. апостол Павел заедно със спътниците си се явил при св. апостол Яков. Последният, за да избегне съблазън между юдеите-християни, посъветвал и помолил св. апостол Павел да се очисти заедно с четирима мъже, които били дали оброк за доброволно назорейство и да им тегли разноските по остригване на главите им. Св. апостол Павел изпълнил този съвет.

12. Бунтът на юдеите в Иерусалим против св. апостол Павел и оковаването му в Кесария

Когато се свършили седемте дни на оброка му, асийски юдеи разбунтували народа против апостола под предлог, че той уж учи против Закона, и че бил въвел езичници във вътрешния двор на храма. Затова апостолът бил хванат от тълпата и щял да бъде убит. Но в този момент хилядникът на полка се притекъл с войници и го освободил от ръцете на юдеите, като накарал да го затворят временно в съседната на храма военна крепост Антония. От стъпалата на тази крепост св. апостол Павел произнесъл към юдеите реч на еврейски език, в която описал обръщането си.

В края на речта юдеите завикали: “Той не бива да живее!”. Тогава апостолът бил отведен в крепостта, където щял да бъде подложен на мъчения, но като се узнало, че бил римски гражданин не бил подложен на мъчения. На другия ден хилядникът повикал първосвещениците и синедриона в крепостта и извел пред тях апостола. Когато св. апостол Павел узнал, че едни от съвета са садукеи, а други фарисеи, провикнал се: “Аз съм фарисеин, син на фарисеин, за надежда и за възкресение на мъртви ме съдят” (Деяния апостолски 23:6). От това настанали голям шум и спор понеже садукеите отричали възкресението. Така събранието се разтурило. През нощта апостолът бил укрепен чрез явяване на Господа, който му казал: “Дерзай, Павле! Както свидетелства за мен в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим” (Деяния апостолски 23:11).

На сутринта повече от четиридесет души юдеи направили заговор да убият св. апостол Павел. Но сестриникът му узнал за това и съобщил на апостола, който пък съобщил за заговора на един стотник. Щом хилядникът узнал от стотника за заговора, веднага изпратил апостола с военен отряд в Кесария при прокуратора Антоний Феликс, като писмено му изложил работата. Феликс държал апостола под стража пет дни, докато дошли в Кесария обвинителите му – първосвещеникът Анан със стареите и някой си оратор Тертил. Като изслушал обвиненията им, както и защитната реч на св. апостол Павел, Феликс отложил разглеждането на делото и за да угоди на юдеите, държал апостола в окови цели две години, след изтичането на които Феликс бил заместен от прокуратора Порций Фест, което заместване станало, както видяхме в 60-та година. След встъпването си в длъжност, прокуратор Фест отишъл от Кесария в Иерусалим. Там юдейските първенци молели Фест да прати св. апостол Павел в Иерусалим, като тайно кроели засада да го убият по пътя. Но Фест не ги послушал, а разгледал в Кесария делото в присъствието на дошлите от Иерусалим юдеи. На техните обвинения апостолът отговорил със защитна реч, като поискал кесарев съд. След няколко дни дошъл в Кесария цар Ирод Агрипа ІІ, който пожелал да изслуша св. апостол Павел. Пред него апостолът произнесъл дълга защитна реч, в която описал миналия си живот, гоненията на християните от него и обръщането си към Христа. Към края на речта Агрипа произнесъл: “Още малко и ще ме убедиш да стана християнин!” (Деяния апостолски 26:28).

13. Пътуване на св. апостол Павел за съдене от кесаря в Рим

Това пътуване започнало през есента на 60 година. Апостолът бил придружаван от св. евангелист Лука и солунчанина св. апостол Аристарх. Заедно с няколко затворници те били поверени на един стотник на име Юлий, от Августовия полк. Отплували на един адрамитски кораб край Кипър, Киликия и Памфилия и слезли при град Мира в малоазийската област Ликия, където се качили на александрийски кораб, с който заобиколили остров Крит и стигнали до мястото Добри пристанища (на южния бряг на остров Крит). Тук св. апостол Павел съветвал да спрат, защото предвиждал големи беди, но другите решили да доплуват до пристанището Финик. По това време се явил бурен североизточен вятър – евроклидон, който предизвикал буря, от която корабът едва се спасил, като на четиринадесетия ден заседнал на брега на остров Малта. Всички пътници се спасили на брега. Тук св. апостол Павел бил ухапан от отровна змия (ехидна), но останал по чудо жив, там той изцерил с молитва и ръковъзлагане бащата на Поплий, първенецът на острова от огница и коремна болка. След като презимували на острова пътниците отплували на един александрийски кораб, минали през Сиракуза (на остров Сицилия) и Ригия и стигнали в приморския град Путиоли (на 7 километра южно от Неапол), където престояли седем дни, и оттам се насочили по суша за Рим. Тамошните братя излезли да ги посрещнат до Апиев площад (на 60 километра южно от Рим) и от Три кръчми (на 40 километра южно от Рим). Като пристигнали в Рим стотникът предал затворниците на префекта на преторията, който разрешил на св. апостол Павел да живее в наемна къща под охраната на един войник (Деяния апостолски 28:16). При него идвали мнозина местни юдеи, на които той проповядвал Христа, но понеже те трудно се убеждавали и спорили помежду си, той ги изобличил с пророчеството на св. пророк Исаия (6:9-10) и им заявил, че поради тяхното противене спасението Божие е изпратено на езичниците (Деяния апостолски 28:28).

14. Двегодишното първо римско затворничество на св. апостол Павел

Тъй  като прекарал зимата на 60-61 година на остров Малта апостолът пристигнал в Рим в началото на 61 година. Тук той прекарал две години, под домашен арест в особена наемна къща, където свободно приемал всички посетители: това са “първите римски окови”, които продължили до пролетта на 63 година. За освобождаването си от тях той пише, че тогава всички го били напуснали, но Бог го укрепил и го избавил от устата на лъва (2 Тимотей 4:16-17). Тъй като през тези две години апостолът могъл свободно да проповядва, то благовестието имало голям успех и проникнало дори в преторията и кесаревия дом (Филипяни 1:13; 4:22). През тези си окови св. апостол Павел написал четирите си “ затворнически послания”: до Филимон, до колосяните, до ефесяните, до филипяните. В тях той изрично пише, че се намира в окови (Филимон 9; Колосяни 4:3; Ефесяни 3:1; Филипяни 1:13). Че тези послания били написани именно през първите му римски окови, се вижда от това, че там той изказва надежда за скорошно освобождение (Филимон 22; Колосяни 4:3; Ефесяни 6:19; Филипяни 2:24), а в началото на посланията праща поздрав от св. апостол Тимотей, който бил при него през времето на първите римски окови, но не и през вторите. Може да се предполага, че най-напред било написано посланието до Филимон (62 година), след това посланието до колосяните и до ефесяните (към края на 62 година) и най-после посланието до филипяните (началото на 63 година), в което апостолът изказва надежда за скорошно освобождение: “и уверен съм в Господа, че сам скоро ще дойда при вас” (Филипяни 2:24).15. Дейността на св. апостол Павел след освобождаването му от първите римски окови до вторите – четвъртото пътешествие на св. апостол Павел

За тази дейност в “Деяния на св. апостоли” не се съобщава нищо. Затова за нея се черпят сведения само от трите последни послания на апостола, написани след първите му римски окови. След освобождаването си от тях той написал от Рим, вероятно през първата половина на 63 година, посланието си до евреите, в което говори за първите си римски окови като за нещо минало (Евреи 10:34) и праща поздрав от “тия които са от Италия” (13:24). След написване на това си послание св. апостол Павел навярно осъществил желанието си да посети Испания, за което говори в Римляни 15:23, 24, 28.

Като се върнал от Испания в Рим (навярно към края на 63 година), в началото на 64 година апостолът предприел пътешествие на Изток. Той посетил остров Крит и поставил там за епископ ученика си св. апостол Тит, като му поръчал да постави “по всички градове презвитери” (Тит 1:5), посетил пак Ефес, където ръкоположил за епископ ученика си св. апостол Тимотей (1 Тимотей 4:14; 2 Тимотей 1:6). От Ефес се насочил към Македония: “На тръгване от Македония – пише св. апостол Павел до Тимотей – те молих да останеш в Ефес” ( 1 Тимотей 1:3). По пътя той се отбил в Милит, където оставил Трофим болен (2 Тимотей 4:20) и в Троада, където оставил един фелон и някои свои книги (2 Тимотей 4:13). От Македония той отишъл в Коринт, където останал Ераст (2 Тимотей 4:20). Бил най-сетне и в Никопол (на югозападния бряг на Епир), където искал да презимува (Тит 3:12). Като презимувал там в 65-66 година, св. апостол Павел през пролетта на 66 година се отправил за Рим. Значи това негово последно пътешествие продължило две години (от началото на 64 година до началото на 66 година). През това си пътешествие той написал първото си послание до Тимотей и посланието си до Тит. И двете послания били написани в 65 година. Първото послание до Тимотей вероятно било написано от Филипи, откъдето св. апостол Павел възнамерявал да се върне в Ефес при Тимотей (1 Тимотей 3:14; 4:13). “Надявам се – пише св. апостол Павел на Тимотей в първото си послание до него – скоро да дойда при тебе” (3:14). Това си намерение той не можал да изпълни. Посланието до Тит било написано може би в Коринт, защото там апостолът е могъл да вземе решение да отиде пак в Рим, след като презимува в Никопол. “Когато изпратя при тебе Артема или Тихика – пише св. апостол Павел на Тит, – побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам” (3:12).16. Вторите римски окови и смъртта на св. апостол Павел

Св. апостол Павел отишъл в Рим от Никопол в началото на 66 година, когато бушувало жестокото гонение на Нерон против християните, което започнало от юли 64 година и траяло до смъртта на императора през 68 година. Апостолът бил затворен за втори път и това са “вторите римски окови”, за които той говори във второто си послание до Тимотей (1:8-16), написано през времето  на тези окови (66 година). Сега той бил гледан като престъпник (2 Тимотей 2:9). При него бил само св. евангелист Лука (2 Тимотей 4:10). И сега както и първия път апостолът се явявал пред кесарев съд, понеже сам говорил за “първата моя защита” (2 Тимотей 4:16). Но за разлика от първия път сега вече нямало надежда за освобождение и той ясно предчувствал земния си край: “Аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 4:6). И настина той бил осъден на посичане с меч като римски гражданин. Загинал мъченически, според преданието, в един и същи ден – 29 юни 67 година – със свети апостол Петър, който пък бил разпнат на кръст с главата надолу. За това свидетелства Дионисий Коринтски в писмото си до Римската църква, където пише: “Двамата те учили и двамата в едно и също време пострадали” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, ІІ, 25). Апостолите св. св. Петър и Павел били погребани в град Рим. Мястото на тяхното погребение било известно на църковния писател Кай: “Аз мога да ти покажа – пише той – трофеите на апостолите. Дойди само във Ватикан или на Остийския път – веднага ще видиш победните знаци на основателите на Римската църква.” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 25).

Обезглавяването на св. апостол Павел станало на едно място по пътя за Остия, близо до алеята “Тре фонтане”. На това място сега се издига великолепна църква на името на св. апостол Павел.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА СЕДМА

1.Деяния на светите апостолиПисател – писател на книгата е евангелист Лука, който е писал третото синоптическо евангелие. Това се вижда от Деяния апостолски 1:1-2: “Първата книга (”тон мен протон логон”), о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе”.

Съдържание – книгата има двадесет и осем глави. В книгата се излага кратка история на древната християнска Църква през  апостолско време. Обръща се внимание главно върху дейността на апостолите Петър и Павел. Изложени са в нея следните по-главни събития: възнесението на Иисус Христос, слизането на Светия Дух върху вярващите, убиването на архидякон Стефан, обръщането на апостол Павел към Христос, покръстването на кесарийския стотник Корнилий от апостол Петър, апостолския събор в град Иерусалим, пътешествията на апостол Павел.

Надпис – Деяния на апостолите – “праксис тон апостолон”; апостолски деяния – “праксис апостолон”; “праксис” – деяния. Надписът съответства на съдържанието на книгата и е бил даден от евангелист Лука. Главни дейци в древната християнска Църква през апостолско време са били апостолите на Христос.

Източници – евангелист Лука е бил очевидец на някои събития, изложени в книгата “Деяния на светите апостоли”. На четири места: (16:10-17; 20:5-15; 21:1-18; 27:1-28), той пише в първо лице множествено число. Тези места са известни под името “ние разкази”. При изложението на събитията, на които той  не е присъствал, е черпил от апостолите, служителите и очевидците на словото.Читатели – книгата е отправена до същия достопочтен Теофил, към когото било отправено евангелието на Лука.

Време – книгата е написана около 63 година преди освобождението на апостол Павел от първите му римски окови, преди започване на съдебния процес.

Място – в град Рим.

Повод – поводът е посочен в пролога към евангелието от Лука, който пролог се отнася и към книгата “Деянията на светите апостоли”.

Цел – да изложи по-главните събития в живота на древната християнска Църква през апостолско време.

Текст – в текста на книгата “Деяния на светите апостоли”, съдържащ се в кодекс D – Кларамонтанус, има много разночетения, които са прибавки от по-късно време.

ГЛАВА ОСМА

Съборни послания  (”Епистоле католике”)

Сложното прилагателно “католикос” (от “ката”=надолу, върху, според;  и “олос”=цял, пълен) значи: общ,  всеобщ, повсеместен (на църковнославянски и български език – съборен). Посланията са наричани съборни, защото са изпратени не до отделни личности и църкви, а до всички християни. Второто и третото послание на апостол Иоан, изпратени до отделни лица, са присъединени към първото, за да бъдат обединени в едно трето послание на апостол Иоан. Съборните послания са седем.2.Послание на апостол Яков

Писател – писател на посланието, апостол Яков, брат Господен. Той е едно и също лице с апостол Яков Алфеев, един от дванадесетте Христови апостоли. Бил е предстоятел на Иерусалимската църква. Починал е мъченически в 62 година.

Съдържание. Главни мисли – посланието има пет глави. Човек се оправдава и спасява не само чрез вяра, но и чрез добри дела (2:26). Богатите трябва да бъдат милостиви към бедните и да не ги ограбват (5:1-5). Когато някой е болен, трябва да бъде извършено над него от презвитери тайнството Елеосвещение (5:14-15).

Време – написано е между 52-53 година. Използвано е от апостол Павел в посланието му до Римляните, написано в началото на 58 година.

Място – написано е  в  град Иерусалим, където апостол Яков работил като предстоятел на църквата.

Читатели – посланието било отправено към дванадесетте колена, “които живеят пръснато” (1:1), тоест към християните-юдеи, живеещи пръснато вън от Палестина.

Повод – неправилното учение на някои относно оправданието – че човек се оправдава само чрез вяра.

Цел – да даде правилно учение за оправданието – че човек се оправдава не само чрез вяра, но и чрез добри дела; да подкрепи християните в техния живот и да им даде някои наставления относно истините на вярата и нравствеността.Послания на апостол Петър

Писател – апостол Петър е брат на апостол Андрей. Произхожда от град Витсаида (Иоан 1:44). Бил един от най-видните апостоли на Иисус Христос. Починал мъченически в град Рим през 67 година като бил разпънат на кръст надолу с главата.

3.Първо послание на апостол Петър

Съдържание. Главни мисли – има пет глави. Човек се изкупва не чрез сребро и злато, но чрез драгоценната кръв на Иисус Христос (1:17-21). Християните са длъжни да се подчиняват на светските власти (2:13-17) и търпеливо да понасят скърбите, бедствията в живота (2:19-25). Второто Христово пришествие е близо (4:7-11).

Време – написано е през първата половина на 64 година, когато не било още започнало гонението против християните през времето на император Нерон. Пожарът в град Рим станал през 18-24 юли на 64 година.

Място – град Рим, който в самото послание се е нарича Вавилон (5:13).

Читатели – посланието е отправено до пришълците (християни-юдеи), пръснати по страните Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния, намиращи се в Мала Азия.

Повод – появилото се между християните неправилно учение относно някои истини на вярата; апостол Петър е имал навярно под ръка посланието на апостол Павел до Галатяни.

Цел – да утеши и подкрепи християните, поради появилото се между тях огнено изкушение (4:12, 13) и да ги настави в истините на Христовото учение (вж. 2 Петър 3:1/.

4.Второ послание на апостол Петър

Съдържание. Главни мисли – има три глави. Нечестивите и лъжеучителите ще бъдат наказани, подобно на съгрешилите ангели, на нечестивите преди Ной и на градовете Содом и Гомор (2:1-22). Второ Христово  пришествие ще има. То ще настъпи внезапно. Християните трябва да бъдат готови за посрещането му (3:1-16).

Време – било е написано след написването на първо Петрово послание (вж. 2 Петър 3:1). Написано е било навярно към края на 66 година.

Място – град Рим, където е било написано и първото послание

Повод – появата на лъжеучители, които не признавали Иисус Христос за Бог, проповядвали безпътен живот, не се подчинявали на началниците и не вярвали във второто пришествие на Иисус Христос.

Цел – да разкрие някои основни истини на Христовото учение и да даде доказателства, относно второто пришествие на Христос. Между съдържанието на второто послание на апостол Петър и посланието на апостол Юда има много еднакви места. Може да се предполага, че при писането на своето второ послание апостол Петър се е ползвал от посланието на Юда.

5.Първо послание на апостол Иоан

Съдържание. Главни мисли – посланието има пет глави. Човек може да се очисти от греховете чрез вяра в изкупителната жертва, принесена на кръста (1:7; 2:1, 2). Има три похоти: похот на плътта,  похот на очите и житейска гордост (2:16). Бог е любов (4:8). Иисус Христос е Син Божи (5:20). Той е имал истинско човешко тяло (1 Иоан 4: 2, 3).

Време – написано е през 98 година, след като било написано евангелието на Иоан.

Място – град Ефес, където било написано и евангелието.

Читатели – посланието е отправено до към членовете на разни християнски общини в Мала Азия.

Повод – появата на лъжеученията, че Христос не бил Син Божи, че не е имал истинско човешко тяло.

Цел – да се покаже, че Христос е Син Божи, че е имал истинско човешко тяло и че със Своята кръв, която пролял на кръста, изкупил човеците и ги очистил от грехове.6.Второ послание на апостол Иоан

Съдържание. Главни мисли – посланието има една глава. Човек може да изпълни заповедта на Христос за любовта, като спазва Неговите наставления (5, 6). Мнозина прелъстници не изповядват, че Христос бил дошъл на земята в плът (7). Не пише за много неща в посланието, защото се надявал да отиде и да говори уста с уста.

Време – написано е през 98 година.

Място – в град Ефес.

Читатели – посланието е отправено към една избрана госпожа и нейните чеда. Под тази избрана госпожа -”еклекти кирия”, ще трябва да се разбира видна християнка.

Повод – радостта, че избраната госпожа и нейните чеда ходят по пътя на истината; лъжеучението, че Христос не бил дошъл в плът.

Цел –  да се опровергае лъжеучението, че Христос не бил дошъл в плът.

7.Трето послание на апостол Иоан

Съдържание. Главни мисли – посланието има една глава. Похвалва се Гай, защото ходи по пътя на истината и е гостоприемен (2, 7). Укорява се Диотреф за лошите му постъпки и за неговото негостоприемство (9-10). Свидетелства се, че Димитър е добър християнин (12). “Който прави добро, от Бога е, а който прави зло, не е видял Бога” (11).

Време – написано е през 98 година.

Място – град Ефес.

Читатели – посланието е отправено към Гай, който е бил ученик на апостол Иоан, ходил по пътя на истината и бил гостоприемен.

Повод – радостта, че Гай ходи по пътя на истината и оказва гостоприемство на странниците.

Цел –  да се насърчи Гай в неговото гостоприемство.8.Юда

Послание на апостол Юда

Писател – апостол Юда е бил брат Господен. Той бил брат на апостол Яков, също брат Господен. Наричал се по името на своя брат Яков, Юда Яковов. Бил един от дванадесетте апостоли на Иисус Христос. Бил е известен под името Тадей или Левей (Матей 10:3). Починал мъченически, според преданието, във Финикия.

Съдържание. Главни мисли – посланието има една глава. Тези, които отричат, че Христос е Син Божи и живеят нечестиво като Каин, Валаам и Корей, ще бъдат наказани, подобно на падналите ангели и градовете Содом и Гомор (4, 6, 11). Посланието има много общо по съдържание с второ Петрово послание.

Време – написано е преди 66 година. Апостол Петър използвал посланието на Юда в своето второ послание, което написал към края на 66 година.

Място – няма сведения за мястото, където е било написано посланието. Предполага се, че е било написано в Палестина.

Читатели – било е отправено “до призваните, осветени в Бога Отца и запазени от Иисуса Христа” (1). Тъй като посланието на апостол Юда има много общо по съдържание с второто послание на апостол Петър, може да се предположи, че то е било изпратено до същите християни, до които било изпратено второ Петрово послание.

Повод – появата на лъжеучители, които отричали, че Христос е Син Божи и живеели нечестиво като Каин, Валаам и Корей.

Цел – да предпази християните от нечестиви лъжеучители и да ги подкани да живеят благочестиво, като се наставляват в пресветата вяра, молят се на Светия Дух, запазват Божията любов и очакват от Господ Иисус Христос вечен живот (20-22).

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

Г. Евангелие от Иоан

1.Живот и дейност на евангелист Иоан

Апостол Иоан (еврейски “мил на Бога”), бил син на галилейските жители Зеведей и Саломия. Зеведей бил състоятелен човек (Марк 1:20) и се занимавал с риболов при Галилейското езеро, според едни учени в град Витсаида, а според други – в град Капернаум. Родителите на апостол Иоан заемали видно място, което личи от факта, че апостол Иоан имал достъп в дома на първосвещенника и бил познат с него (Иоан 18:15). Майката на Иоан – Саломия, била една от жените, които следвали Иисус Христос и Му служели (Матей 20:20; 27:55-57; Марк 15:40-41; 16:1; Лука 23:49; Иоан 19:25). Според едни учени Саломия е била родна сестра на св. Богородица, а според други ѝ е била родственица, което е по-приемливо. Апостол Иоан, заедно с по-стария си брат Яков, получил добро възпитание и образование. Той бил ученик на Иоан Кръстител и заедно с апостол Андрей (брат на апостол Петър) тръгнал след Христос (Иоан 1:37). Предполага се, че тогава е бил двадесетгодишен.След първото си тръгване след Христос апостол Иоан придружавал Господа в Кана Галилейска, в Капернаум, в Иерусалим и се завърнал заедно с Него в родния си град, където отново се заловил с риболов. След затварянето на Иоан Кръстител в тъмница, Иисус Христос отново го повикал за свой ученик заедно с брат му Яков и братята Петър и Андрей (Лука 5:1-11). И оттогава апостол Иоан остава завинаги ученик на Иисус Христос.

Апостол Иоан, заедно с Яков и Петър, са били първите и най-приближени ученици на Христос и присъствали при възкресението на Иаировата дъщеря (Марк 5:37; Лука 8:51); при Преображението на Христос (Матей 17:1; Марк 9:2; Лука 9:28) и при Христовата молитва в Гетсимания (Матей 26:27). На апостолите Иоан и Петър Иисус Христос поръчал да приготвят необходимото за Тайната вечеря (Лука 22:8). Братята Иоан и Яков били наречени от Христос “синове на гърма” – “воанергес” поради силата на своя дух, горещата си вяра и самоотвержената си преданост към Него (Марк 3:17).

Веднъж майката на Иоан и Яков,  Саломия, по пътя за Иерусалим, от желание синовете ѝ да бъдат по-близо до Христос, помолила Господ да разреши те да седнат до Него – единият отдясно, а другият отляво (Матей 20:20-28).

Апостол Иоан бил обичният Христов ученик (Иоан 13:23; 19:25; 20:2; 21:7), който на Тайната вечеря се облегнал на Христовите гърди (Иоан 13:23). При кръста Иисус Христос поверил Своята Майка на Иоан (Иоан 19:26-27). Иоан изтичал на Христовия гроб преди апостол Петър, когато Мария-Магдалина съобщила, че тялото Христово го няма в гроба (Иоан 20:2). Апостол Иоан пръв познал Иисус Христос, когато Той Се явил на учениците Си при Галилейското езеро (Иоан 21:7).

След възнесението на Иисус Христос апостол Иоан проповядвал в Иерусалим и в други места на Палестина. Присъствал при изцеряването на хромия от апостол Петър при Красните врати на храма (Деяния апостолски 3:1). Когато членовете на Синедриона им забранили да проповядват, те отговорили: “Съдете дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога” (Деяния апостолски 4:19). Апостол Павел нарича Иоан, Яков и Петър “стълбове на Христовата църква” (Галатяни 2:9). В Деяния апостолски се казва, че Петър и Иоан ходели в Самария (Деяния апостолски 8:14), за да извършат миропомазване на новообърнатите.Апостол Иоан присъствал на Апостолския събор (51 година) в Иерусалим. Останалата част от живота си той прекарал в малоазийския град Ефес. Кога точно е отишъл там не се знае, но се предполага, че около 67-70 година, във всеки случай преди разрушението на Иерусалим след написването на Посланието до Ефесяни от апостол Павел (62 година).

През 95 година, тоест в четиринадесетата година от царуването на император Домициан (81-96 година), апостол Иоан бил заточен на остров Патмос, намиращ се в Егейско море (Откровение 1:9) [Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18]. В 97 година, при царуването на император Нерва (96-98 година) апостол Иоан се върнал в град Ефес. Че в Рим апостол Иоан бил хвърлян във вряло масло и че изпил отрова, и пак останал невредим, няма положителни сведения.

Блажени Иероним съобщава, че апостол Иоан прекарал целия си живот в девство, като обичал да повтаря думите “Деца, обичайте се помежду си”.

Св. Ириней Лионски съобщава, че апостол Иоан доживял времето на император Траян (98-117 година). Древното църковно предание свидетелства, че апостол Иоан достигнал дълбока старост – 105-106 години. Ефеският епископ Поликрат в писмото си до папа Виктор съобщава, че апостол Иоан бил погребан в Ефес. Гробът на апостол Иоан бил известен още през времето на Дионисий Александрийски (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 25, 16). През първите времена на християнството бил построен в Ефес храм на името на апостол Иоан. При последните разкопки били намерени под този храм пет подземни помещения, разположени на кръст, в които се предполага, че били поставени и тленните останки на апостол Иоан, понеже според “Деяния на апостол Иоан” от Прохор, учениците на Иоан изкопали един кръстообразен гроб.

Древната християнска писменост свидетелства, че евангелието от Иоан е писано в Ефес.

Учените Холцман, Шенкел, Хаусрат, Юлихер и други отричат, че това евангелие е било написано от апостол Иоан и затова се стремят да покажат, че апостол Иоан никога не е живял в Ефес. Това твърдение обаче се оборва от учените Лютардт, Хилгенфелд, Евалд, Вайцзекер, Ренан, Б. Вайс, Теодор Цан и други, които защитават пребиваването на апостол Иоан в Ефес. Основания за това се намират у св. Юстин Мъченик, св. Поликрат, св. Ириней Лионски, Ориген, Тертулиан, Евсевий Кесарийски и други, които свидетелстват, че апостол Иоан е пребивавал в Ефес. Така Евсевий Кесарийски казва: “В това време в Азия се намирал още между живите обичаният от Иисуса апостол и също евангелист Иоан, който преди смъртта на Домициан се върнал от заточение на остров Патмос и управлявал азиатските църкви“ (Църковна история 3, 23). А Поликрат Ефески допълва: “В Азия са погребани всички началоводители… Също Иоан, който се бил облегнал на гърдите на Господа” (Евсевий Кесарийски Църковна история 5, 24, 3). Учените, които поддържат мисълта, че апостол Иоан не е бил в Ефес, се основават на думите на Папий, запазени у Евсевий Кесарийски: “Когато ми се случваше да срещна някой, който е общувал с презвитерите (апостолите), аз го разпитвах за словата на презвитерите: що Андрей, или що Петър е говорил, или що Филип, или що Тома, или що Иоан, или Матей, или някой друг от учениците на Господа, и що казват Аристион и презвитер Иоан, ученици на Господа” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39). Евсевий Кесарийски въз основа на тези Папиеви думи заключил, че в Ефес имало две лица с името Иоан: апостол Иоан от дванадесетте и презвитер Иоан – ученик на Господа, който написал Откровение.Дионисий Александрийски изтъква подобна мисъл: “Струва ми се, че друг (с името Иоан) от живущите в Азия (е автор на Откровение), още повече, че в Ефес, както казват, се намират две гробници, и всяка от тях се нарича Иоанова” (Църковна история 7, 25, 16). И в последно време някои учени, като Делф, Адолф Харнак и други поддържат мнението, че в Ефес е живял някой си презвитер Иоан (ученик на Иисус Христос в широкия смисъл на думата), а не апостол Иоан. Този презвитер съставил Откровение, трите послания и евангелието, приписвани на Иоан. Но в думите на Папий не се говори за две лица с името на Иоан, а за едно лице. Първият път Иоан се споменава заедно с другите апостоли, а втория път – заедно с Аристион, защото те двамата били още живи. Двете гробници, за които споменава Дионисий Александрийски, са принадлежали на едно лице – на апостол Иоан. Според едно древно предание апостол Иоан бил погребан вън от Ефес в една нива, но по-късно тленните му останки били навярно пренесени в град Ефес. Така се появяват две гробници под негово име.

В  древната християнска писменост никъде не се говори преди Дионисиево време за някой си “презвитер Иоан”, различен от апостол Иоан, защото тези две имена са за едно и също лице.

2.Древни свидетелства за написването на евангелието от Иоан.

Свидетелствата за написването на Иоановото евангелие делим на:

А). Косвени. При тях се цитира това евангелие или се дават указания за него, без да се споменава за автора му апостол Иоан.

Б). Преки. В тях изрично се подчертава, че евангелието е писано от апостол Иоан.

Косвени свидетелства:

I. Църковни

1.Св. Игнатий Богоносец (починал 107 година). Нарича Иисус Христос “Слово на Бога” (срв. Иоан 1:1); “Духът, Който е от Бога не се измамва, знае откъде идва и къде отива” (срв. Иоан 3:8); нарича сатаната “княз на този свят” (срв. Иоан 12:3, 14:30 и други). От тези цитати на Игнатий Богоносец личи, че той имал на ръка евангелието от Иоан и се е ползвал от него.

2.Папий Иераполски – ученик на апостол Иоан, нарича Христос “самата Истина” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39, срв. Иоан 14:6).

3.Св. Поликарп Смирненски (починал 155 година) – ученик на апостол Иоан. От текста на посланието му до филипийците се вижда, че се е ползвал от посланието на апостол Иоан, а следователно и от евангелието му. Например: “Всеки, който не признава, че Христос се е явил в плът, е антихрист” (1 Иоан 4:2, 3, срв. 2:7).

4.Пастирът на Ерм (начало на ІІ век). В притча 9 авторът на тази книга нарича Христос  “Нова врата на спасението” (срв. Иоан 10:9) и се говори за влизането в царството Божие (3:3-5).

5.Св. Юстин Мъченик (починал между 163-167 година). От много места в произведенията му личи, че се ползвал от евангелието на Иоан и че го е имал на ръка. Например: “Защото Христос е казал: Ако не се родите отново, няма да влезете в царството небесно. А на всекиго е известно, че родените веднъж не могат да влязат в утробата на родилите” (първа Апология, 61, срв. Иоан 3:3-5). Св. Юстин нарича Иисус Христос “Слово на Бога, Което съществувало преди всички твари и станало човек”.

6.Тациан Сириец, ученик на св. Юстин Мъченик, минал по-късно през сектата на енкратите, в апологията си “Реч към елините” (165 година), привежда цитати буквално от евангелието на Иоан. Например: “Всичко е от Него и без Него нищо не е станало” (глава 19, срв. Иоан 1:3). В евангелската си хармония Тациан поставил на първо място евангелието от Иоан.

7.Пасхални спорове (150-170 година). Първите спорове станали във времето на св. Поликарп Смирненски, Мелитон Сардийски, Аполинарий Лаодикийски. Малоазийските епископи празнували Пасхата на четиринадесети нисан, като се осланяли на преданието на апостол Иоан, от което можем да заключим, че през време на тези спорове евангелието на Иоан е било написано.

8.В посланието на християните от Лион и Виена до християните в Азия и Фригия, изпратено в 170 година по случай гонението при Марк Аврелий (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 1, 2) има един буквален цитат от Иоановото евангелие:”Ще дойде час, когато всеки, който ви убива, ще мисли, че принася Богу служба” (срв. Иоан 16:2).

9.В Послание на апостолите – апокриф от 160-170 година – се съдържат буквални цитати от евангелието на Иоан. Например ”Сега Аз ви давам нова заповед – да се обичате помежду си” (срв. Иоан 13:4).

II. Извънцърковни

1.Василид (починал 133 година) – гностик. Действал в Александрия. Св. Иполит Римски съобщава, че Василид изтълкувал евангелието от Иоан и даже превежда някои от изтълкуваните места.

2.Валентин (починал между 135-160 година) – гностик. Действал в Рим. Своята гностическа система построил върху пролога на Иоановото евангелие, откъдето и заимствал термините  “Слово”, “Светлина”, “Единороден”, “Истина” и прочее. Св. Иполит съобщава, че дори Валентин се основавал върху евангелието от Иоан. Ученикът пък на Валентин – Хераклион – написал тълкувания върху това евангелие.

3.Маркион – гностик. Действал в Рим. Съставил свой канон, като приел само евангелие от Лука (което преработил, като се ползвал от евангелието на Иоан) и десет послания на апостол Павел. Даже Хилгенфелд, Фолкмар, Щраус и други, които въобще отричат подлинността на евангелието от Иоан, признават, че Маркион се е ползвал от Иоановото евангелие.

4.Евангелието на апостол Петър – апокриф, появил се на докетогностична почва в Антиохия. На някои места в него е използвано евангелието на Иоан.

5.Деяния на апостол Иоан – апокриф, съставен на гностична основа в Мала Азия (160-170 година). В него е използвано евангелието на Иоан.

6.Монтанизъм. Появил се в Мала Азия (156-157 година). Евангелието на Иоан е служело като главна опора на монтанизма. Монтан нарича себе си “утешител” (срв. Иоан 14:16, 26).

7.Целз – езически философ. В съчинението си “Истинско слово” (178 година) дава да се разбере, че е знаел евангелието на Иоан и го е имал под ръка.

Б. Преки свидетелства

1.Теофил Антиохийски (починал 198 година). Написал апологетичното съчинение “Три книги до Автолик”. Във втората книга (22 глава), говорейки за Словото като Син Божи, казва: “Затова ни учат Светите писания и всички духоносни мъже, от които Иоан казва: “В начало бе Словото, и Словото бе у Бога” (срв. Иоан 1:1)”. Епископ Теофилакт съставил коментар върху евангелието на Иоан.

2.Мураториев канон. В него се казва: “Писателят на четвъртото от евангелията,  Иоан, от учениците и епископите си казал: Постете сега с мен три дни и каквото всеки бъде открито един другиму да си разкажем. През същата нощ било открито на Андрей от апостолите, щото при проверката на всички Иоан да напише от свое име всичко”. Тук ясно е засвидетелствано, че четвъртото каноническо евангелие е писано от св. Иоан.

3.Св. Ириней Лионски (починал 202 година). Св. Ириней бил от Мала Азия, ученик на апостол Иоан. В своето съчинение “Пет книги против ересите” (180-198 година), той казва: “След това Иоан, ученик на Господа, на Чиито гърди той се бил облегнал, също написал евангелие през време на своето пребиваване в град Ефес” (Против ересите 3, 1, 1).

4.Св. Климент Александрийски (починал 215-216 година) в съчинението си “Очерки” (185 година), незапазено до нас, казва: “Последният от евангелистите, Иоан, като забелязал, че в евангелията е известно само за телесното, подбуден от близките и по внушението на Светия Дух, написал духовно евангелие.” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14).

5.Ориген (починал 254 година) казва: “От Преданието аз узнах за четири евангелия, които се приемат безспорно от цялата поднебесна Църква. На мен е известно, че… последното евангелие е от Иоан.” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25, 46). Ориген написал обширен коментар от тридесет и две книги върху евангелието на Иоан.6.Евсевий Кесарийски (починал 340 година) казва: “Нека да видим и писанията, които безпрекословно принадлежат на самия този апостол (Иоан). Преди всичко трябва да бъде признато означеното с негово име евангелие, известно на поднебесната Църква” (Църковна история, 3, 24).

И още много други църковни писатели свидетелстват, че четвъртото наше каноническо евангелие е било писано от апостол Иоан. При наличността на тези свидетелства да се оспорва подлинността на евангелието от Иоан значи да се върви против очевидната истина.

3.Съдържание на евангелието. Евангелието има двадесет и една глави –  предговор (1:1-18); излагат се сбито основните догматически истини на християнството; съдържание: можем да го разделим на осем части: І част: дейността на Христос до първата Пасха (1:19-2:12); ІІ част: дейността на Христос от първата Пасха до втората (2:13-4:54); ІІІ част: дейността на Христос от втората Пасха до третата (5:1-6:71); ІV част: дейността на Христос от третата Пасха до отиването Му в Задйорданската страна (7:1-10:39); V част: дейността на Христос в Задйорданската страна (10:40, 11:44); VІ част: Христовото отиване в Иерусалим за четвъртата Пасха – Пасхата на страданията (11:45; 12:50); VІІ част: страданията и смъртта на Иисус Христос (13:1-19:42); VІІІ част: възкресението на Христа и явяването Му след възкресението (20:1- 21:23); заключение (21:24-25): говори се за ученика, който написал евангелието и за многобройните дела, извършени от Христос.

4.Време на написване на евангелието

Учените, които не приемат, че четвъртото каноническо евангелие е написано от апостол Иоан, различно определят времето на написването му. Едни казват, че е написано в първата половина на І век, а други – във втората половина на ІІ век.

Но други църковни писатели единодушно и твърдо свидетелстват, че евангелието от Иоан е написано скоро след написването на синоптическите евангелия (вж. Ириней Лионски, Против ересите 3, 1, 1; Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 1, 1; Ориген и особено Климент Александрийски (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14, 7). Дори учените, които приемат, че евангелието от Иоан е написано от самия апостол Иоан, различно определят времето на написването му: Вутич, 60 година – в Ефес; Раш, 70 година – в Пела; Теодор Цан, 75-90 година – в Ефес.

Древната християнска писменост твърдо свидетелства, че това евангелие е написано след завръщането на апостол Иоан от остров Патмос: блажени Иероним, Епифаний Кипърски, блажени Августин и други. Апостол Иоан бил заточен на остров Патмос в четиринадесетата година от царуването на Домициан (95 година) и се върнал от това заточение след смъртта на този император, през царуването на император Нерва (96-98 година).

С голяма сигурност може да се предполага, че евангелист Иоан писал евангелието си през 96-98 година. Потвърждение за това намираме както в древната християнска литература, така и в самото евангелие на Иоан.

Св. Ириней съобщава, че Иоан доживял до дълбока старост, до времето на император Траян (98-117). Съгласно Пасхалната хроника  апостол Иоан  умрял в седемдесет и втората година след възнесението (около 105-106-годишен). Св. Епифаний Кипърски съобщава, че апостол Иоан написал евангелието си, когато бил на 90 години.

Св. Ириней Лионски съобщава, че апостол Иоан при написване на евангелието е имал за цел: “да отстрани заблуждението на Керинт“ (Против ересите 3, 11, 1). А е известно, че Керинт дошъл в Ефес от Египет и започнал да развива своята гностическа система (която отрича божествената природа на Иисус Христос) в края на І век. През това време първите гностици отричали божественото на Иисус Христос. Срещу тях, за да затвърди във вярата обърнатите, а не новообърнатите християни, апостол Павел написал евангелието си.И съвременните учени: Ланген, Гутияр и други приемат, че апостол Иоан написал евангелието си в дълбока старост през времето на император Нерва (96-98 година). Може да се допусне, че евангелието било написано в 98 година.

5.Място на написване на евангелието

Противниците на подлинността на евангелието сочат най-различни места на написването:  Иерусалим, Палестина, Мала Азия, Сирия, Александрия и други. Но древната християнска писменост твърдо свидетелства, че то е било  написано в град Ефес: св. Ириней Лионски казва: “след това Иоан, ученик на Господа, който се бил облегнал на Неговите гърди, също написал и евангелие през времето на своето пребиваване в Малоазийския град Ефес” (Против ересите, 3, 1, 1). Блажени Иероним казва: “Най-последен Иоан… когато бил в Азия и когато се разраствали семената на еретиците: Керинт, Евион и на другите, които отричали, че Христос е дошъл в плът, бил принуден от почти всички тогавашни епископи в Азия и от пратениците на много църкви, по-високо да напише за Божеството на Спасителя.”

Според някои по-късни свидетелства на Доротей Тирски, Никифор и други, апостол Иоан написал евангелието си на остров Патмос.

Че апостол-Иоановото евангелие е писано в Ефес, свидетелства съдържанието на евангелието: еврейските думи се превеждат; обясняват се отношенията между юдеи и самаряни; оборва се учението на гностика Керинт, който работил в Ефес; споменава се за Иоановите (Кръстител) ученици (3:25, срв. Деяния апостолски 19:1-6).

6.За кого е било написано евангелието.

Преки указания за това няма, но от съдържанието на евангелието проличава, че то е написано за християните от езически произход, произлизащи от малоазийските църкви. Това личи от следните обстоятелства: еврейски думи и изрази се превеждат с гръцки такива или пък се опростяват и правят достъпни (1:42; 4:25; 9:7; 11:16); дават се обяснения на местности в Палестина, които са били известни на юдеите (5:2; 1:28; 3:23, 6:1); обясняват се юдейските нрави, обичаи и отношения (2:6; 4:9; 7:38; 19:31; 40:42). По-частно евангелието е написано не за новообърнатите християни, а за отдавна обърнатите, за да се предпазят от лъжеучители (20:31). А това са били тъкмо малоазийските християни, сред които действали гностиците. Това Иоаново евангелие има и универсален характер, защото в него са изложени събития и истини, необходими за всеки повярвал в Христа.

7.Повод за написване на евангелието.

В Мураториевия канон се казва, че Иоан написал евангелието си “подбуждан от съучениците и епископите си”. Климент Александрийски казва: “подбуден от близките и по внушение на Светия Дух, Иоан написал духовно евангелие” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14). Евсевий Кесарийски казва: “поради това започнали, казват, да молят апостол Иоан, щото той в своето евангелие да опише времето, за което умълчали другите евангелисти”. (Църковна история, 3, 24). Блажени Иероним казва: “Най-последен апостол Иоан… когато бил в Азия, когато се разраствали семената на еретиците Керинт, Ерион и на другите, които отричат, че Христос дошъл в плът, бил принуден почти от всички тогавашни епископи в Азия и от пратениците на много църкви, по-високо да напише за божеството на Спасителя (Тълкуване евангелието на Матей).Следователно, подбудите за написване евангелието от Иоан са: настоятелната молба към апостол Иоан от епископи и християни; внушението на Светия Дух; нуждата да бъде възвестено и за духовното естество на Иисус Христос, тъй като в синоптическите евангелия е възвестено главно телесното; появата на разни ереси между малоазийските християни; нуждата да се допълни възвестеното от другите евангелисти за дейността на Иисус Христос.

8.Цел на евангелието

І.Евангелист Иоан,  имайки на ръка синоптическите евангелия, забелязал, че в тях се обръща внимание повече на земния живот на Иисус Христос и на дейността Му, а не се говори обстойно за божествения Му произход. Затова при написване на евангелието си, той си поставил за цел да попълни тази празнота, като напише едно духовно евангелие, в което да наблегне за божествената природа на Иисус Христос (20:31).

А че апостол Иоан е бил запознат и е имал предвид синоптическите евангелия, съдим от съдържанието на неговото евангелие: има предвид чудесата Христови, за които се говори у синоптиците, затова казва: “Така Иисус тури началото на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си  (2:11); не говори нищо за установяването на тайнството Евхаристия, защото за това се говори в синоптическите евангелия. Климент Александрийски казва: “А последният от евангелистите, Иоан, като забелязал, че в евангелието е известено само за телесното, подбуден от близките и по внушение на Светия Дух, написал духовно евангелие”(Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 14).

ІІ.Апостол Иоан, освен чисто догматична цел, имал и апологетично-полемична такава. През неговото време се появили лъжеучения, които отричали, че Христос е Син Божи, че е истинен Бог, че се е въплътил в действително човешко тяло и други. Съвременник на апостол Иоан бил и основателят на гностицизма – Керинт. Поради това апостол Иоан си поставил за цел в евангелието си между другото, да обори тези лъжеучения и да защити християнските истини. Така например докетизма – в следните места: 1:14; 14:34-35. Освен това, според свидетелствата на св. Ириней, той се опълчил и против лъжеученията на Керинт и николаитите (Против ересите, 3, 11, 1), а според блажени Иероним – против Керинт и евионитите.

9.Подлинност на евангелието.

От всички новозаветни книги най-много е оспорвана подлинността на евангелието от Иоан. По този въпрос, известен в науката с името “Иоанов въпрос”, се е създала много литература.

Св. Ириней Лионски съобщава (Против ересите 3, 11, 9), че в негово време антимонтанистите отхвърляли дара на духа – пророческия дух и евангелието, в което се е говорело за този дух, тоест евангелието на Иоан. Това те правели не въз основа на историческите свидетелства, а от желание да обезсилят монтанистите, които се основавали на евангелието от Иоан. По-далеч отишъл римският църковен писател Кай, който написал през времето на папа Зефирин (199-217 година), един диалог против монтаниста Прокъл, в който отхвърлял евангелието от Иоан, понеже намирал в него противоречия със синоптиците. По същата причина отхвърляли евангелието от Иоан и алогите, за които св. Епифаний (починал 403 година) дава сведения в съчинението си “Ереси”.

Сведенията за алогите са най-различни и трудно е да се определи ереста им. Сигурното обаче е, че те отхвърлят Иоановите съчинения и главно евангелието, защото намирали в него противоречия със синоптиците.От втората половина на ІІІ век до края на XVIII век въпросът за подлинността на Иоановото евангелие не се е повдигал. В 1792 година Ед. Ивансон отново повдигнал въпроса за подлинността на това евангелие, като считал, че писател на това евангелие е някой си Платоник от ІІ век. Срещу това твърдение излезли англичаните Самсон и Пристли. От Англия спорът се пренесъл и в другите страни и продължава до днес в богословската книжнина.

През 1820 година в Германия богословът Бретшнайдер изказва възгледа, че евангелието на Иоан било написано от някой си християнин-езичник от Египет през втората половина на ІІ век.

За защитници на подлинността на евангелието на Иоан се обявяват видни учени:  Щайм, Хемзен, Устери и други.

В 1835 година в съчинението си “Живот на Иисуса Христа” Давид Щраус изтъква, че всички евангелия били съставени въз основа на разни митически разкази.

Около средата на XIX век Фердинанд Хр. Баур, основател на тюбингенската школа поддържа, че в първите времена на християнството имало две течения: павлинизъм и петринизъм и че новозаветните книги са плод на борбата между тези две течения. А евангелието на Иоан било написано около 160 година от привърженик на петринизма. Против възгледа на Баур се обявили Ебрард, Тирш, Шлаермахер, Майер, Блек и други.

В същото време Целер и Кьостлин изказват мнението, че евангелието на Иоан се е появило след времето на Юстин Мъченик (починал между 163-167 година), и че последният не е знаел нищо за това евангелие. Това мнение е разкритикувано от Биндеман, Земиш, Лютард и други.

През времето на спора някои отрицатели насочват критиката в друга посока така: Лютцелбергер отрича, че апостол Иоан не е живял в Ефес и понеже евангелието от Иоан е написано в Ефес, следва, че авторът му не е апостол Иоан. Х. Вайсе пък твърди, че  апостол Иоан записал някои речи и събития от Христовия живот, а след неговата смърт някой негов ученик преработил записките му в сегашното каноническо евангелие.

Има богослови, които поддържат, че евангелието на Иоан е съставено след смъртта му, въз основа на устното предание, водещо началото си от самия апостол Иоан (К. Вайцзекер, Ед. Голтц и други).

Юхтриц, Делф, Адолф Харнак и други изказват предположението, че не апостол Иоан, а “презвитер  Иоан” бил автор на посланията, евангелието и Откровението Иоанови. Те се основават на онова място от съобщенията на Папий Иераполски (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39), в което се говори за “презвитер Иоан”.

В най-ново време едни от учените признават подлинността на евангелието от Иоан, други я отхвърлят. Православните и католическите богослови признават подлинността, а  от протестантските – едни я признават, а други – не.

Вилхелм Бусет приема, че авторът на евангелието е “малоазийския презвитер Иоан”. Велхаузен и Шпита считат, че апостол Иоан още през 44 година съставил свои кратки записки, които послужили после на друго лице, като източник за написване на евангелието, известно под  негово  име.  Според  тях апостол Иоан загинал заедно с брат си Яков през 44 година. Адолф Юлихер и Кнопф твърдят, че евангелието от Иоан било съставено от образован юдеин през 100-125 година.

Защитници на подлинността на Иоановото евангелие са: Херман, Бегхардт, Теодор Цан, Фр. Барт и други.Древното църковно предание и древната християнска писменост твърде несъмнено свидетелстват, че това евангелие е писано от Иоан и само тези, които затварят очи пред тези очевидни обстоятелства, могат да изказват съмнения относно подлинността му. Освен това и в самото Иоаново евангелие има доказателства, че то е било написано от апостол Иоан.

І.Авторът на  евангелието навсякъде в него се рисува като юдеин от Палестина.

А).В  езика на евангелието има еврейски елемент, въпреки че то е написано на гръцки език, от което заключаваме, че матерният език на писателя е еврейският. Нещо повече, авторът на евангелието употребява еврейски думи (1:38; 12:13; 20:16) и превежда еврейски думи на гръцки: “силоам” – което значи “пратен” (9:7, ср.1:42, 43 и други);

Б).Авторът на евангелието познава добре Стария Завет, той указва и се осланя на Стария Завет, като казва: “за да се сбъдне казаното…” (12:38); “за да се сбъдне реченото в Писанието” (19:28). Лютардт казва: “ В Стария Завет се корени целия мислов кръг на автора на четвъртото евангелие”;

В).Авторът на евангелието е запознат добре с  юдейските празници, нрави, обичаи и отношения (7:2; 11:55; 7:37; 11:44; 19:39-40; 4:9);

Г).Авторът на евангелието е запознат много добре и с географията на Палестина (5:2; 10:23; 18:1; 6:1, 3, 19, 23 и други).

Д).Навсякъде в евангелието Иоан рисува себе си като юдеин и се поставя в числото на апостолите (1:14; 2:13; 6:4; 11:55; 5:18).

ІІ.Известно е, че апостол Иоан в последните дни на живота си е бил в Ефес, откъдето е управлявал малоазийските църкви. И наистина в евангелието си той се рисува като архипастир: “и който видя, засвидетелства и свидетелството му е истинско… и той знае, че говори истината, за да повярвате вие (19:35). Така може според Теодор Цан да говори само един архипастир, наставник, проповедник към своите пасоми.

ІІІ.Авторът на Иоановото евангелие рисува себе си като слушател и очевидец на проповедта и спасителното дело на Иисус Христос като Негов ученик и апостол, и косвено доказва, че е апостол Иоан:А).Авторът на евангелието съобщава такива подробности за живота на Иисус Христос, които могли да бъдат известни само на един слушател и очевидец на Христовата проповед и дейност (1:39; срв. 4:16; 4:52 и други). Сам авторът казва за себе си: “който видя,  засвидетелства и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истината, за да повярвате вие” (19:35; 21:24);

Б).Авторът на четвъртото евангелие е ученик – апостол  на Иисус Христос, защото само ученик-апостол би могъл така подборно да изложи разговори и отношения между Иисус Христос и апостолите Му (1:37-50; 4:31-38; 6:5-10 и други). Сам авторът нарича себе си ученик Христов (12:23; ср. 19:26; 20:2; 21:7, 20), “другият ученик” (18:15-16; 20:2-4, 8) и то винаги с определен член;

В).Четвъртият евангелист косвено дава да се разбере, че той е апостол Иоан: той преднамерено крие своето име, имената на Заведеевите синове и на майка си (1:35-40; 13:23-26; 20:2-8). От това обстоятелство заключаваме, че той е един от Заведеевите синове. Един от двамата Иоанови ученици, които тръгнали след Христа бил Иоан (1:41-42). Иоан бил заедно с апостол Петър, когато отивали към гроба Христов и той изпреварил апостол Петър (20:3-4).

10.Цялост (интегритет) на евангелието

І.Думите на Иоановото евангелие: “Защото ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата и който пръв влизаше след раздвижването на водата оздравяваше, от каквато и болест да бе налегнат” (5:4) – липсват в кодексите Синайски, Ватикански и на Ефрем Сирин. В други кодекси тези думи са показани като съмнителни. Тези думи липсват в Пешито и други някои преводи. Поради това, някои учени като Тишендорф, Уескот и Хорт считат, че тези думи са прибавени по-късно към текста на евангелието.

Но в повечето новозаветни кодекси тези думи стоят. Също така се намират и в преводите на Итала, Диатесарон на Тациан, във Вулгата и са цитирани от Тертулиан. Без тези думи остават съвършено необясними думите в Иоан 5:3 – “които очакваха да се раздвижи водата”, следователно думите на Иоан 5:4 са стояли в първоначалния текста на Иоановото евангелие.

ІІ.Разказът за жената, хваната в прелюбодеяние (Иоан 7:53-8:11) в някои кодекси, ръкописи и преводи липсва. В повечето кодекси, обаче този разказ стои и се счита за подлинен, което потвърждават древните църковни писатели блажени Иероним, блажени Августин и други. В многото ръкописи този разказ е бил изпускан, защото се считало, че може да внесе съблазън у неукрепналите във вярата.

ІІІ.В последно време между учените се повдига въпросът относно подлинността на двадесет и първа глава от Иоан, макар тази глава и да не липсва в другите ръкописи. В тази глава се разправя за Христовото явяване на учениците Му след възкресението при Тивериадското езеро. Мнозина учени като Теодор Цан изказват мнението, че тази глава е написана от друго лице и прибавена към евангелието. Католическият богослов Йохан Белзер твърди, че сам апостол Иоан написал тази глава, но няколко години по-късно от написването на евангелието си и я прибавил по-късно.

Повод да се изказва съмнение относно подлинността на двадесет и първа глава дават 30-ти и 31-ви стих от двадесета глава на Иоан, където се казва: “и много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е писано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи и като вярвате, да имате живот в Неговото име”. Въпросните учени считат, че тези два стиха са заключение към евангелието от Иоан и отричат подлинността на двадесет и първа глава. Тези два стиха, обаче са казани по повод случката с апостол Тома. Иисус казва: “Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени са, които не са видяли и са повярвали” (20:29). Евангелист Иоан взимайки повод от това (30-ти и 31-ви стих), подканя читателите си да повярват в Иисус Христос, без да са видели много чудеса, които е извършил, но от които само една част е записана в евангелието му. Следователно, тези думи не могат да се считат като пречка за приемане двадесет и първа глава, съдържанието на която е в хармония с цялото евангелие.Щраус, разглеждайки въпроса за целостта на Иоановото евангелие, разказва, че то е: “онази нешита дреха, за която се разказва, че трябвало да се хвърли жребий, но не и да бъде разкъсвана”.

11.Отношение на Иоановото евангелие към синоптическите евангелия

Древното църковно предание и древната църковна писменост ясно подчертават, че Иоан е бил запознат със синоптическите евангелия, преди написването на своето евангелие. За това свидетелстват: св. Ириней Лионски, св. Климент Александрийски, Ориген и други (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14, 7). Съдържанието на самото евангелие, в което евангелист Иоан изпуска ония събития, които са описани в синоптическите евангелия и описва ония, които липсват у синоптиците, свидетелства, че евангелист Иоан е бил запознат с тях.

І.Важна особеност в евангелието от Иоан е тази, че в него предимно се говори за Христовата дейност в Юдея, а у синоптиците се говори главно за Христовата дейност в Галилея.

Само три евангелски събития се срещат и у синоптиците, и у евангелист Иоан, а именно:  нахранване петте хиляди души с пет хляба и две риби (Иоан 6:1-14 и паралели); ходенето на Иисус Христос по морето (6:15, 21 и паралели); помазването на Христос с миро от Мария, сестра на Лазар (12:1-11 и паралели); повествованията за страданията, смъртта и възкресението на Христос; апостол Иоан, описвайки Христовата дейност в Юдея е знаел и за дейността на Спасителя в Галилея (2:12; 4:3; 7:1). Също и синоптиците са знаели за Христовата дейност в Юдея (Матей 23:27; Лука 13:4).

ІІ.Друга особеност в Иоановото евангелие в сравнение със синоптиците е тази, че според Иоан, Христовата дейност продължава повече от три години,  а според синоптиците – само една година. Иоан съобщава изрично за три Пасхи и косвено за четвърта (2:19-25; 3:1-21; 5:1-47; 7:1), а синоптиците – само за една Пасха – Пасхата на страданията.

Според Иоан Иисус ходил няколко пъти в Галилея и се връщал в Юдея: 1) за първата Пасха; 2) за втората Пасха; 3) за празника Разпъване шатри (7:2); 4) за празника Обновяване на храма (10:22); 5) за Пасхата на страданията.

ІІІ.Особеност е, че Иоан обръща главно внимание върху беседите на Иисус Христос, които заемат 5/6 от цялото съдържание на евангелието. Тези Иоанови беседи се различават от поместените в синоптическите евангелия по форма и съдържание. В тях е застъпена догматичната страна, а у синоптиците е застъпена нравствената и практическа страна. Предмет на Иоановите беседи е Иисус Христос, Син Божи, като Месия, Спасител на човешкия род.

Св. Иоан се спуска в разглеждането на дълбоки и възвишени богословски истини, затова е получил названието “богослов”. За разлика от синоптическите евангелия, наречени “телесни”, още от древност Иоановото евангелие е наречено духовно. С догматични въпроси евангелист Иоан започва евангелието си (1:1)  и с такива той го завършва.

ІV.Евангелието на Иоан се различава от синоптическите и по своя език. Между синоптиците има сходство между език, буквални изрази и други. У Иоан обаче сходството в езика и изрази със синоптиците няма, което се обяснява с характера на съдържанието на Иоановото евангелие. За догматичните и отвлечени въпроси, които са застъпени в евангелието, са били необходими и особени изразни средства.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

В. Евангелие от Лука

1.Живот и дейност на евангелист Лука

Гръцкото име на евангелист Лука (“Лукас”) произлиза от латинското “Луканус” – на гръцки език “Луканос”. Отечеството на евангелист Лука според свидетелството на Евсевий Кесарийски и блажени Иероним е град Антиохия. По произход той е езичник, за което могат да послужат следните доказателства: езическото име на евангелиста в 1:19 на Деяния апостолски; евангелист Лука говори и за езика на иерусалимските граждани, като за чужд нему език. В Колосяни 4:11 апостол Павел поставя евангелист Лука в числото на необрязаните.

Хуг и други казват, че евангелист Лука бил прозелит на юдейската вяра, като се основават на обстоятелството, че той познавал много добре юдейските нрави и обичаи. Други считат, че тия познания са получени от постоянното общуване на евангелист Лука с юдеите.Точното време когато е приел християнството евангелист Лука не е известно. Предполага се обаче, че той е един от антиохийските езичници, които приели християнството след мъченическата смърт на архидякон Стефан. В Антиохия евангелист Лука навярно се е запознал с апостол Павел,  когато бил заведен там от апостол Варнава.

По занятие евангелист Лука бил лекар (Колосяни 4:14). Според Теодор Четец и Симеон Матафраст той бил живописец. Според древното предание той нарисувал образа на св. Дева Мария. Има учени, които отричат, че евангелист Лука бил художник и обясняват появилото се предание с това, че евангелист Лука обрисувал много добре и старателно образа на св. Дева Мария в своето евангелие.

Спорен е въпросът дали евангелист Лука е познавал Иисус Христос, дали е бил Негов ученик. В Мураториевия канон се съобщава за евангелист Лука – “Господа обаче не видял по плът”. Епифаний Кипърски и блажени Теофилакт твърдят, че евангелист Лука бил един от седемдесетте ученици на Иисус Христос. Св. Григорий Богослов предполага, че той е бил един от двамата Христови спътници по пътя за Емаус.

Учените, които твърдят, че евангелист Лука не е бил ученик на Христос се основават на пролога на евангелието, където Лука отделя себе си от ония, “които от самото начало били очевидци и служители на словото” (Лука 1:2).

Учените, които твърдят, че евангелист Лука бил един от седемдесетте ученици Христови се основават на съобщението на Лука за Христовите спътници по пътя за Емаус, където Лука от скромност не съобщава своето име (14:51). Това може да се приеме. Евангелист Лука придружавал апостол Павел през второто му пътешествие – от град Троада до град Филипи, за което заключаваме от употребата при описанието на първо лице множествено число: “след това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония” (Деяния апостолски 16:10). Следователно, той включва и себе си между Павловите спътници. Когато апостол Павел напуснал град Филипи заедно със Сила и Тимотей, той оставил евангелист Лука да продължи делото във Филипи. Затова и евангелист Лука употребява вече трето лице множествено число: “като минаха през Амфиполис и Аполония, дойдоха в Солун” (Деяния апостолски 17:1).При третото си пътешествие апостол Павел взел от Филипи апостол Лука (Деяния апостолски 20:5) и оттогава Лука винаги придружавал апостол Павел: през време на кесарийските му окови (Деяния апостолски 24:23), през време на първите и вторите римски окови (Колосяни 14:14; 2 Тимотей 4:10), за което съдим от факта, че апостол Павел в посланията си от Рим пращал поздрави и на Лука. След смъртта на апостол Павел според едни евангелист Лука проповядвал в Далмация, Тракия и Македония, а според други – в Ахайя, Либия и Египет.

Според един древен пролог към евангелието на Лука, евангелист Лука е бил девственик през целия си живот, починал на 84-годишна възраст. Св. Григорий Богослов съобщава, че той се поминал мъченически, а като място на неговата смърт се сочи Ахайя. Според блажени Иероним мощите на евангелист Лука били пренесени при император Констанций от Ахайя в Цариград.

Паметта на евангелист Лука се празнува на 18 октомври.

2.Древни свидетелства за написването на евангелието

А) Най-древно свидетелство има в Мураториевия канон, което гласи: “третата книга на евангелието според Лука, лекарят Лука написал от свое име по предание след възнесението на Христа, когато него Павел, като прилежен на път, взел със себе си. Господа обаче, също не видял по плът и поради това, доколкото е могъл да изследва така и от рождението на Иоан, започнал да говори”. Следователно: въпреки че съществували други евангелия, св. Лука, водейки се от “преданието”, написал евангелието  “от свое име”.

Евангелието било написано след като Лука започнал да придружава апостол Павел и да слуша неговата проповед за живота, учението и дейността на Иисус Христос и затова се намирал в зависимост от нея.

Б) Св. Ириней Лионски казва: “Лука, спътникът на апостол Павел, изложил в една книга проповядваното от този апостол евангелие” (Против ересите 3, 11);

В) Тертулиан казва: “Написаното от Лука евангелие се приписва на Павел” (Против Маркион 4, 5);

Г) Ориген казва: “Третото евангелие от Лука е получило одобрението на апостол Павел, защото съдържало неговата проповед за Иисус Христос”;

Д) Евсевий Кесарийски съобщава, че има много лица, които считат, че думите на апостол Павел в 2 Тимотей 2:8, а именно: “според моето благовестие”, – се отнасят до евангелието от Лука, тоест, че апостол Павел счита това евангелие за свое.Между съдържанието на евангелието и апостол-Павловите проповеди има общо: мисълта, че само чрез вяра става спасението на човека, се прокарва в притчите за блудния син (15:11) и за митаря и фарисея (18:10); между евангелистите само Лука съобщава за явяването на възкръсналия Иисус на Петър (24:34 – съобщено и  в Павловото послание – 1 Коринтяни 15:5); само в евангелието на Лука се съобщава, че и Христос казал на разкаялия се и повярвал в Него разбойник на кръста: “Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43), а този разбойник на кръста се спасява не чрез дела, а чрез вяра;

Установяването на тайнството Евхаристия е еднакво у евангелист Лука и у апостол Павел (Лука 22:19-20; 1 Коринтяни 11:24).

3.Съдържание на евангелието

Пролог (1:1-4). Тук евангелистът говори за повода за написване евангелието, неговите източници, цел и начин на изложение.

І част (1:5-4:13). Животът на Христос преди излизането Му за обществена проповед.

ІІ част (4:14-9:50). Обществената Христова дейност в Галилея.

ІІІ част (9:51-18:30). Дейността на Христос през време на пътуването Му до Иерусалим.

ІV част (18:31-21:38). Дейността Христова в Юдея и в Иерусалим.

V част (22:1-24:53). Страданията, смъртта и възкресението на Иисус Христос.

Евангелието се състои от двадесет и четири глави. В него са поместени ред събития от живота и дейността Христови, които не се намират в другите канонически евангелия. Например: благовестието за раждането на Иоан Кръстител (1:5-35); благовестието за раждането на Иисус Христос (1:26-36); посещението на Елисавета от св. Дева Мария (1:39-56); рождение и обрезание на Иоан Предтеча (1:57-80); отиването на Иосиф и св. Дева Мария във Витлеем (2:1-5); поклонението на пастирите (2:8-20); обрязването Христово (2:21-38); Иисус дванадесетгодишен в храма (2:40-52); възкресяването сина на наинската вдовица (7:11-17); помазване на Христа от каещата се грешница (7:36-50); изпращане на седемдесетте ученици на проповед (10:1-16); изцеряване на десетте прокажени (17:11-19); явяване на Христос на емауските пътници (24:13-35).Притчи, които се намират само в евангелието на Лука: за милостивия самарянин (10:30-37); за безплодната смоковница (13:6-9); за блудния син (15:12-32); за неправедния домоуправител (16:1-9); за богаташа и бедния Лазар (16:19-31); за митаря и фарисея (18:9-14); за десетте мини (19:12-27).

Хронологичният ред в Лука е по-строг отколкото в Матей и Марк. Сам Лука си поставя за цел да изложи събитията в хронологически ред: “Намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко отначало, наред да опиша, достопочтени Теофиле” (Лука 1:3).

4.Време на написването

Конкретни, ясни и подробни сведения за времето на написването на евангелието няма. Във всеки случай, то е написано преди разрушението на Иерусалим (70-та година), защото Лука описва това събитие като бъдещо. (Лука 21:20, 24).

Св. Ириней Лионски, Ориген и други съобщават, че евангелието от Лука било написано след написването на евангелията от Матей и Марк. Единствен Климент Александрийски, изхождайки от своите собствени размишления, необосновано научно, изказва мнението, че евангелията, съдържащи родословието на Иисус Христос (Матей и Лука) били написани по-рано от другите две – на Марк и Иоан.

За определяне точното време на написване евангелието трябва да имаме предвид: Лука писал евангелието, след като продължително слушал проповедта на апостол Павел; тясната връзка между времето на написването на евангелието от Лука и книгата Деяния апостолски.

Предполага се, че евангелист Лука е писал евангелието си през време на първите римски окови на апостол Павел, понеже това е било най-удобното време: и двете свои книги (евангелие и Деяния апостолски)  евангелист Лука отправил към някой си Теофил: “Първата книга, о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе” (Деяния апостолски 1, 2). Следователно, Деяния апостолски са писани след евагелието, но скоро след него, понеже Деяния апостолски е продължение на евангелието. Там се излагат събитията в Христовата Църква след възнесението на Христа. Тази книга обаче, Лука завършва с описване първите римски окови на апостол Павел, без да съобщава за освобождението на апостол Павел (Деяния апостолски 28:30-31).Има учени обаче, които твърдят, че Деяния апостолски е написана по-късно, даже след смъртта на апостол Павел, а Лука завършва с описване първите окови на Павел, тъй като Христовите думи, казани преди възнесението са се изпълнили: Деяния апостолски 1:8, но трябва да се приеме, че евангелист Лука писал книгата си в края на първите римски окови на апостол Павел, преди освобождението му от тях, защото иначе Лука едва ли би се въздържал да съобщи нещо за освобождението на Павел от тези първи окови или за неговата смърт.

И така, като имаме предвид горните съображения, със сигурност можем да предполагаме, че Деяния апостолски е написана около средата на 63 година, следователно, евангелие от Лука е написано през първата половина на 63 година.

5.Място на написване на евангелието

Евангелието е написано навярно в град Рим, тоест там, където е писана книга Деяния апостолски. Има едно мнение изказано в древния латински пролог към евангелието от Лука от блажени Иероним и от св. Григорий Богослов, – а именно, че евангелието на Лука било написано в Гърция – Ахайя. Това твърдение няма здрава историческа основа; почива на преданието, че евангелист Лука в края на живота си проповядвал в Ахайя, където и загинал мъченически.

6.За кого е написано евангелието

В предговора на евангелието се говори, че то е написано за някой си “достопочтени Теофил” (1:3-4). Кой е бил този Теофил? Ориген, св. Епифаний Кипърски и други, изхождайки от етимологическото значение на думата Теофил (обичан от Бога, който обича Бога), твърдят, че това евангелие е за всеки вярващ в Бога, а не за едно определено лице. Обаче, епитетът “достопочтени” указва на определено лице: означава някое знатно, облечено във власт лице, или пък е изказване на почит и уважение. От думите на Лука: “За да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (1:4), се заключава, че Теофил е бил приел християнството, или се е готвел да го приеме (бил оглашен). Предполага се, че той е бил обърнат към християнството от апостол Павел.От самото име Теофил се заключава, че той е бил езичник, защото това име се употребявало между езичниците. Някои учени, по причина, че в Деяния апостолски не се дават описания на местностите в Италия, през които апостол Павел пътувал за Рим, заключават, че Теофил е грък или римлянин, живущ или често посещаващ Италия. Има древно предание, според което Теофил е антиохийски гражданин, съвременник на Лука, виден християнин, домът на когото служел за християнски храм. Книгата “Апостолски постановления”, съобщава, че третият епископ на Кесария Палестинска бил някой си Теофил. Предполага се, че това е същият антиохийски жител Теофил, към когото евангелист Лука отправил своето евангелие. Имайки предвид, че евангелист Лука е от Антиохия, може да се приеме, че и Теофил е от град Антиохия. Въпреки че в Предговора си евангелист Лука изтъква, че писал евангелието си за достопочтения Теофил, от съдържанието заключаваме, че то е предназначено за всички християни, особено за тези, от езически произход. Подобно мнение изказват Ориген и блажени Иероним.

Доказателства за тази мисъл вадим от следните обстоятелства:

І. А) Родословието Христово се довежда до Адам и Бога, за да се укаже, че Христос е Спасител на целия човешки род, създаден от Бога;

Б) Само в това евангелие се съобщава, че пророк Илия бил изпратен при Сарептската вдовица, която била езичница и че прокаженият езичник сириец Нееман бил очистен при пророк Елисей (Лука 4: 26,27);

В) Само Лука разказва за изцеряването на десетте прокажени, от които само самарянинът изказал благодарност;

Г) Само той излага притчите: за милостивия самарянин (10:25-37); за блудния син (15:12-32); за митаря и фарисея (18:9-13), в които се изтъква, че и между езичниците има благородни човеци, че и те са повикани за спасение и могат да бъдат спасени;

ІІ.Евангелист Лука е пропуснал в евангелието си:

А) Христовите думи, казани при пращането на дванадесетте апостоли на проповед (Матей 10:5);

Б) Разказът за изцеряване дъщерята на хананейката (Матей 15:24).

Тези пропуски евангелист Лука е направил, за да не внася съблазън в неукрепналите християни от езически произход.

Това евангелие е предназначено и за християните от юдейски произход, защото в него се указват предимството и величието на юдейския народ, като избран от Бога (1:64, 68; 2:27, 32, 69). Само евангелист Лука съобщава, че при влизането си в Иерусалим  Иисус Христос плакал за този град. А като апостол-Павлов ученик и спътник, евангелист Лука е имал предвид и християните – Павлови обръщенци от Мала Азия, Македония и Ахайя.7.Повод за написване на евангелието

Поводът е ясно изтъкнат от самия евангелист Лука в предговора към евангелието:  “Понеже мнозина предприеха да съчиняват разказ за напълно известните между нас събития” (1:1) – евангелист Лука се заел да напише евангелието си, за да допълни или да изправи съставените преди него разкази за евангелските събития; “за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” – необходимостта да бъде наставен новообърнатия Теофил правилно и твърдо в истините Христови, дало повод за написването на евангелието от Лука.

8.Цел за написване на евангелието

А) самият евангелист Лука изтъква целта за написване евангелието си с думите: “намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко отначало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (1:3-4); така че  целта на написването е: описване точно, грижливо, в строг хронологичен ред,  всички евангелски събития от началото до края; излагане основните истини на Христовото учение, необходими за нравствено съвършенство и спасение на човека.  Тази цел евангелист Лука напълно осъществил.

Б) Редом с горната цел евангелист Лука преследвал в своето евангелие и други цели, намиращи се в зависимост от евангелската проповед на апостол Павел, чийто ученик, спътник и сътрудник бил той. Основни положения на Павловата проповед са: спасението чрез вярата (Ефесяни 2:8); Христовото дело има универсален характер (Римляни 1:16). Тези основни положения на Павловата проповед евангелист Лука развива обстойно и твърдо в цялото свое евангелие и затова: 1) довежда Христовото родословие до Адам и Бога; 2) съобщава думите на Симеон Богоприемник (1:31-34); 3) съобщава Христовите думи, отправени  към разбойника на кръста (23:43); 4) дава място и на притчите за блудния син и за митаря и фарисея.

Неоснователно Баур и Хилденфелд твърдят, че Лука е застъпник на павлинизма, против петринизма (юдеохристиянството). Също неоснователно Холстен и Йохан Вайс твърдят, че евангелист Лука имал за цел да примири тези две течения – павлинизъм и петринизъм. Въобще подобни направления не са съществували в древната Христова Църква.9.Източници на евангелието

Евангелист Лука се ползва от устни и писмени източници, което ясно се изтъква в пролога на евангелието му (Лука 1:1).

А) Писмени

Евангелист Лука е знаел, че мнозина били записали евангелски събития в разни книги. Вероятно той е имал на ръка тези книги и се е ползвал от тях при написване на евангелието. Под “мнозина” тук трябва да се разбират новозаветните писатели, писали преди евангелист Лука; такива са: Матей, Марк, апостол Павел и апостол Яков. Общото в евангелията на Лука, на Матей и на Марк показва, че Лука се е ползвал от тези две евангелия.

От поместените евраизми в евангелието на Лука се съди, че Лука е ползвал и арамейски писмени източници: такъв източник било евангелието на Матей.

Неоснователно е мнението  на Б. Корнелий (католик) и Г. Л. Хан (протестант), че евангелист Лука не се е ползвал от никакви писмени източници.

Б) Устни

“Както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото” (1:2). Лука, като един от седемдесетте, предава известна част от евангелието от личен опит, а друга – от Христовите апостоли и техните приемници.

Той е черпил сведения и от устното предание на св. Дева Мария (2:19; 2:51). Най-много се е ползвал Лука за написването на евангелието си от устната и писмена проповед на апостол Павел. Свидетелства: евангелист Лука излага установяването на тайнството Евхаристия, също така, както то е изложено у апостол Павел (Лука 22:17-20, сравнено с 1 Коринтяни 11:23-25); у евангелист Лука и у апостол Павел се среща съобщението за явяването на възкръсналия Христос на апостол Петър (Лука 24:34 – 1 Коринтяни 15:5); св.Ириней Лионски казва: “Лука, спътникът на Павел, изложил в една книга проповядваното от този апостол евангелие” (Против ересите 3, 1); Ориген: “Третото евангелие от Лука е одобрено от апостол Павел” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25).

10.Подлинност на евангелието

Свидетелствата, че третото наше каноническо евангелие действително е писано от евангелист Лука можем да разделим на външни и вътрешни:;

А) Външни

1.Косвени указания. Св. Климент Римски, Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, св. Юстин Мъченик и други са използвали евангелието от Лука като книга от Свещеното Писание и дават цитати от него. Св. Юстин, например, превежда някои места, съдържащи се само в това евангелие: за кървавия пот на Христа в Гетсиманската градина; за последните Христови думи на кръста и други.2.Преки указания намираме в Мураториевия канон, у св. Ириней Лионски; у Тертулиан, у Ориген, у Маркион – гностик, който приема само евангелието от Лука, като го преработва по свои разбирания.

Б) Вътрешни

Класическият стил и език на евангелието свидетелстват, че авторът му е човек образован. Говорейки за болести, авторът се показва като сведущ по медицина (14:38; 8:46).

Между евангелието и апостол-Павловите послания има поразителна и системна общност по език, съдържание и тенденция.

Тези три съображения ясно говорят, че това евангелие може да бъде написано от образован човек, лекар, същевременно и спътник, сътрудник на апостол Павел, като той бил Лука.

Йохан Вайс и други твърдят, че понеже Деяния апостолски и евангелието на Лука са написани от един автор, а Деяния апостолски е писана не от Лука, а от по-късен автор, то и евангелието от Лука не е написано от евангелист Лука, а по-късно. Основата на тези учени е погрешна, защото, казват, безспорно, че Деяния апостолски не е написана от евангелист Лука.

11.Цялост (интегритет) на евангелието

А) В древност единствен Маркион е считал някои места от евангелието за неподлинни (първа и втора глава). В XVI век се срещат някои учени, които правят същото възражение срещу подлинността на евангелието. Обаче древната християнска писменост твърдо засвидетелства подлинността на тези глави. Мураториевият канон: “доколкото е могъл да изследва, така че от рождението на Иоан започва да говори“; св. Юстин Мъченик и св. Ириней Лионски цитират от тези две глави.

Б) От 22-ра глава на евангелието в някои древни ръкописи липсват 43-ти и 44-ти стихове, в които се говори за вътрешната борба и за кървавия пот на Иисус Христос в Гетсиманската градина. В други ръкописи и стихове се отбелязват като съмнителни, а Иларий Пиктавийски и блажени Иероним съобщават, че в тяхно време споменатите стихове липсвали в много ръкописи. Но тези стихове стоят като подлинни в повечето новозаветни ръкописи, Синайския кодекс и други. Св. Юстин Мъченик, св. Ириней Лионски, блажени Иероним и други ги цитират. Споменатите стихове са били изхвърлени от някои ръкописи, защото се е предполагало, че противоречат на Божествената природа на Христа и служат за доказателство на Ариевото учение за Христа.12.Синоптическият въпрос

Като направим сравнение между четирите канонически евангелия по съдържание, план, изложение и език, ще констатираме следното: евангелието на Иоан рязко се отличава от останалите три евангелия по съдържание, план, изложение и език; Матей, Марк и Лука описват дейността на Христос в Галилея, където учил и проповядвал до Пасхата, през времето на която Той бил хванат и разпнат. Така че, според тези евангелисти Христовата дейност се ограничавала в Галилейските предели и не е траела повече от една година. Евангелист Иоан съобщава за четири пасхи през време на земната проповед на Иисус Христос. Тази проповед е продължавала три години и около три месеца. Иоан се спира повече върху беседите на Христос, а Матей, Марк и Лука говорят повече за Христовите дела. Между евангелията на Матей, Марк и Лука има много общо по съдържание, план, изложение и език. Тази общност кара учените при изследването на тези три евангелия да правят общ преглед – синопсис на съдържанието, поради което обстоятелство евангелията са наречени синоптически, а авторите – синоптици.

В синоптическите евангелия имат общност в подбора и разказването на едни и същи евангелски събития, но има някои събития, които се срещат само в двама или само в един синоптик. В тримата синоптици се съдържат всичко 2901стиха. От тези стихове 330-370 са общи и у тримата синоптици; 170-180 се намират у Матей и Марк; 230-240 – у Матей и Лука; 50 у Марк и  у Лука. От стиховете, които се срещат само в един от синоптиците, най-много има у Лука – 541; после у Матей – 330 и у Марк – 68. Значи, по оригиналност на първо място стои Лука, на второ – Матей и на трето – Марк. Малките различия у синоптиците се обясняват с разни цели, които те си поставят при написването на евангелията си и разните читатели, към които те отправяли своите евангелия. Еднаквост, общност в синоптиците има в общия им план: дейността на Иоан Кръстител; кръщение и изкушения на Иисус Христос; учение и дейност на Иисус Христос в Галилея; последното пътуване на Христос за Иерусалим; страдания, смърт, възкресение и възнесение на Христос.

При излагането на отделните евангелски събития у синоптиците има някои различия: Матей подрежда събитията систематически, а не в хронологически ред; Марк ги подрежда хронологически, но не ги свързва хронологически навсякъде; Лука ги излага строго хронологически и спазва връзката между тях. Едни от синоптиците са кратки, други по-обширни при излагането на евангелските събития.Еднаквост, общност у синоптиците има и в стил, и език. Срещат се условни изрази, например в разказите за изцеряването на капернаумския разслабен (срв. Матей 9:5-6 с Марк 2:9-11 и Лука 5:23-24). Имат дословни изрази, срещащи се у трима, а други – у двама от синоптиците, но има и изрази, свойствени само за един от тях. В езика на Матей и Марк се срещат повече евраизми, отколкото в езика на Лука, който е по-чист и литературен. Еднаквостта между трите синоптически евангелия е предизвикала още от древност изследвания за причината на нейната поява. По такъв начин се появил така наречения синоптически въпрос.

И така, под синоптически въпрос, се разбира въпросът за причината на появата на еднаквостта и различието между трите евангелия на Матей, Марк и Лука. С изучаването на този въпрос учените започнали да се занимават от XVIII век, когато Лесинг (починал 1784 година) изказал мнението, че сегашните евангелия са произлезли чрез преработка на евангелието на назареите (Евангелие на евреите), съставено на арамейски език.

Мненията, изказани по отношение на синоптическия въпрос, могат да бъдат обединени в три хипотези.

І.Хипотеза за устното първоевангелие

Съществувало едно евангелие, съставено през времето на проповедта на апостолите в Палестина, което евангелие се е предавало устно. Поради дългата употреба, това евангелие получило определена форма на изложение и названието “първоевангелие”. Това първоевангелие било съставено на арамейски език, на който език проповядвали Иисус Христос и апостолите Му. Когато християнството започнало да се разпространява и между езичниците, това устно първоевангелие било преведено и на гръцки език. Матей и Марк при съставяне на евангелията си са се ползвали от арамейската редакция на устното първоевангелие, а Лука се ползвал и от гръцката редакция.

Пръв заговорил за устното първоевангелие Херберт (починал 1803 година), а обстойното развитие на тази хипотеза се дължи на католическия богослов Гизелер (починал 1854 година).

Дословните изрази у синоптиците не могат да бъдат обяснени чрез хипотезата за устното първоевангелие. От тях с положителност заключаваме, че при съставяне на евангелията си синоптиците са имали на ръка и писмени изложения на евангелските събития.Давид Щраус (починал 1873 година) усвоява и видоизменя хипотезата за устното първоевангелие. Според него Иисус е гениален еврейски равин, Който с течение на времето станал легендарна личност. За Него почнали да се съставят разни митически разкази, докато Той добил образа на сегашния Иисус Христос, Изкупител и Спасител на света. Следователно устното първоевангелие е било изпълнено с разни митически разкази, които пък служели за източник за съставяне на четирите евангелия.

Щраусовата теория е без основа, тъй като за евангелските събития имаме исторически свидетелства. Не описаните събития, а самата Щраусова хипотеза е измислена. Каквато и гениална фантазия да съществува, тя не е в състояние да измисли, подреди и свърже евангелските събития, така както те са в евангелията и ако те бяха измислени, недопустимо би било, гонителят  на християнството – Павел да реши с риск за живота си да стане християнин.

ІІ.Хипотеза за писменото първоевангелие.

Лесинг (починал 1784 година) изказва мнение, че източник на четирите  канонически евангелия е било така нареченото евангелие на назареите (Евангелие на евреите). По-късно Айхорн (протестантски богослов) е доразвил тази хипотеза. Според него още преди смъртта на архидякон Стефан било съставено на арамейски език писмено изложение за живота и дейността на Христос. Това писмено изложение претърпяло на арамейски език три редакции, имало два гръцки превода. Евангелистите Матей, Марк и Лука се били възползвали от разните редакции и преводи на това писмено първоевангелие при съставянето на своите евангелия.Английският епископ Хербърт Марш в 1802 година изказва мнението, че писменото арамейско първоевангелие е имало пет редакции и един гръцки превод. Гратц пък в 1814 година изказва мнението, че арамейското евангелие не е имало нито една редакция, а само един превод на гръцки език. Евангелист Матей се ползвал от арамейското писмено първоевангелие, а Лука и Марк – от него и от гръцкия му превод.

Няма исторически свидетелства за съществуването на подобно писмено евангелие, нито в църковното предание, нито в древната християнска литература. Освен това напоследък Теодор Цан и други учени доказаха, че така нареченото евангелие на назареите (Евангелие на евреите), съставено на арамейски език, е преработка на евангелието от Матей.

Видоизменение на хипотезата за писменото първоевангелие е хипотезата за разните евангелски фрагменти или разкази. Според тази хипотеза, евангелията са съставени въз основа не на едно писмено първоевангелие, а въз основа на евангелски фрагменти или разкази, в които се излагали отделните евангелски събития и речи на Иисус Христос.

Тази хипотеза е била обстойно развита от Шлайермахер, възприета от Олсхаузен, Лахман и други. Според Шлайермахер след възнесението на Иисус Христос някои от апостолите записали в кратки писмени произведения някои евангелски събития и речи на Иисус Христос, от които се възползвали синоптиците и евангелист Иоан за съставяне на евангелията си. От тях един обръщал повече внимание на делата, а друг – повече на речите Христови. Основание на своята хипотеза Шлайермахер търсил в пролога на евангелието от Лука (1:1).

Тази хипотеза не се приема, понеже не са запазени фрагменти, нито пък има исторически свидетелства за съществуването на подобни фрагменти. Тази хипотеза не е в състояние да обясни еднаквостта по съдържание, план, изложение и език в синоптическите евангелия, нито пък литературната зависимост между тях.ІІІ.Хипотеза за взаимното ползване между синоптиците

Началото на тази хипотеза е положил още в древност блажени Августин в книгата си “За съгласието между евангелистите”.  Той изказва мнението, че евангелист Марк при написване на своето евангелие се е ползвал от евангелието на Матей. Тази хипотеза за взаимното ползване между евангелистите има много привърженици между католически, протестантски и православни богослови. Привържениците ѝ могат да бъдат разделени на три групи:

А. Богословите от тази група – Хуг, Хилденфелд, Глубоковски и други подобно на блажени Августин приемат, че Матей пръв е написал евангелието си, Марк се е ползвал от Матей, а Лука – от Матей и Марк.

Б. Гризбахова хипотеза (1812 година). Учените от тази група приемат, че първо е написано евангелието от Матей, после от Лука, който се е ползвал от Матей, а евангелист Марк се е ползвал от Матей и Лука. За основание на Гризбах служат следните места: “А като се свечери …“(Матей 8:16), “А при заник слънце…”(Лука 4:40), “А привечер по заник слънце…”(Марк 1:32). По тези места Гризбах заключава, че Марк се е ползвал от Матей и Лука, като обединил евангелията им. Към тази група може да се отнесе и основателят на Тюбигентската школа Ф. Р. Баур.

В. К. Лахман (починал 1835 година), Вайс и Велке (починал 1838 година) поддържат, че първо е било написано евангелието от Марк, а после – тези от Матей и Лука. Вайс казва, че при съставяне на евангелията си Матей и Лука се ползват не само от Марк, но и от други източници (по този начин Вайс обединява две хипотези: хипотезата за взаимното ползване между синоптиците и хипотезата за писменото първоевонгелие).

Относно другите източници, които Матей и Лука са използвали редом с евангелието на Марк, трябва да се каже, че според едни богослови имало само един източник, съдържащ речи Христови, според други учени – няколко, според трети богослови (Зикенбергер, Фогелес, Фауне и други) евангелист Лука използвал само гръцкия превод на евангелието от Матей.Католическите богослови напоследък разрешават синоптическия въпрос по следния начин: най-напред се е появило евангелието от Матей на арамейски език; Марк се е ползвал от евангелието на Матей или от устното предание, по което е съставено Матеевото евангелие. Преводачът на Матеевото евангелие на гръцки език извършил превода, след като Марковото евангелие било написано и се е ползвал при превода от него.

Най-приемлива е хипотезата за взаимното ползване между синоптиците и то такава, каквато установяват първата група богослови, а именно: най-напред е било написано евангелието от Матей на арамейски език, скоро след това то било преведено (може би от самия Матей) на гръцки език; евангелист Марк при съставяне на евангелието си се е ползвал от Матей, а Лука се е ползвал и от Матей, и от Марк. Ползването на синоптиците не било механично. При него те проявявали самостойност и творчество, ползвали се и от устните предания, а същевременно са били вдъхновявани и ръководени от Бога. Техните писания са боговдъхновени, защото от новозаветните писания те са се ползвали така, както и от Стария Завет.

Според свидетелствата на древното църковно предание и на църковната писменост, и според вътрешните свидетелства евангелист Марк се е ползвал от евангелската проповед на св. апостол Петър. Но той се е ползвал и от евангелието на Матей, което е имал под ръка. Затова свидетелстват много общи места в тези евангелия и много дословни изрази в тях, например: при завършване на описването на гадаринското пътешествие (срв. Матей 9:1 с Марк 2:1); накрая на разказа за късането на класове от Христовите ученици в съботен ден (срв. Матей 12:9 с Марк 3:11); в началото на разказа за Христовата проповед в Назаретската синагога (срв. Матей 12:54 с Марк 6:1). Тези споменати случаи с Матей и Марк по никакъв начин не могат да бъдат признати за случайни, а ясно и положително свидетелстват за литературната зависимост между тези две евангелия, тоест, че евангелист Марк е имал под ръка евангелието на Матей.

Евангелист Лука се е ползвал от евангелската проповед на апостол Павел, чийто спътник и сътрудник е бил. За това има безспорни свидетелства в древните църковни предания, в древната християнска писменост и в самото евангелие на Лука. За написването на това евангелие евангелист Лука се е ползвал и от евангелията на Матей и Марк, които той е имал под ръка. Има много сходни изрази в тези евангелия.

И така, за правилното разрешение на синоптическия въпрос трябва да приемем, че най-първо се е появило евангелието от Матей, след него – евангелието от Марк, и най-после евангелието от Лука, като Марк се е ползвал от Матей, а Лука – от Марк и Матей.

Това разрешение на въпроса се намира в пълна хармония с времето на написването на всяко евангелие (Матей – 41 година, Марк – 44 година, Лука – 63 година). Този хронологически ред е спазен от почти всички древни новозаветни ръкописи и във всички издания на Библията.

____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…