ЗНАНИЕ И ВЯРА*

Но не щеше да бъде толкова голямо злото, ако мнозина от враговете на религията не се криеха зад гърба на почитаната от всички ни наука. „Презирайте вярата, като суеверна слабост, недостойна за човека. Една-единствена е само науката, която води към истината. Осезавайте, разглеждайте, измервайте, претегляйте, не признавайте нищо, което не е изследвано от науката!” – се провикват в името на науката мнозина отрицатели на религията.0_6dfbb_f5f325ea_XLДа, поклон, най-нисък поклон и почит пред науката! Християнската религия учи да изучаваме и познаваме природата, за да я завладеем, съгласно Божията заповед, съобщена ни още в първата страница на първата библейска книга Битие (Битиe 1:18). Тя осъжда както лукавите и лениви роби, така и всеки, който заравя в земята своите таланти (Матей 25:24-28). Християнската религия е приятелка на науката. Европа със своята деветнадесетвековна история е свидетелка на това. Наистина, има случаи, когато в името на християнската религия изгаряли на клада мъченици на науката, хора на свободата. Но да не се забравя, че Христос нийде нито с една дума не намеква за някакво мъчене, горене, обесване и прочие. Напротив, Неговото учение е учение преди всичко на любовта, на справедливостта и братството**. И ако взаимно са се избивали лошите християни, то е защото са били именно лоши християни или полухристияни – егоисти, тоест далеч не такива, каквито иска Иисус Христос да бъдат Неговите последователи, на които казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец” (Матей 5:48); а така също: „Любете враговете си, добро им правете и молете се за тях” (Матей 5:44). Също така не бива да се обвинява и науката, тоя Божи дар, ако светът познава, че много чудовищни и най-префинени злодеяния се извършват от хора учени и задето често пъти сърцето на учения и неучения се вълнува от едни и същи страсти.

Но християнската религия е, която ви отваря очите и казва, а опитът потвърждава, че науката има своя област и само в тая област е нейната сила.0_889b6_9a325c04_XLНауката обяснява и методически класифицира всички научно обосновани факти и явления. Поле за работа на науката е всичко онова, което се поддава на изследване. И тя много досега е изследвала, но има и много още неизследвани пространства, в които никой още досега не се е опитвал да проникне. Те са обект за издирване на бъдещото поколение. Ние можем да допуснем дори, че съществуват такива пространства, за които ние сега и не подозираме! Но дори и в тия области, които са грижливо изследвани, по-настрана от прокараните вече пътища съществуват много неизвестни още кътчета, в които царува пълно съмнение, и там стоят големи въпросителни знакове. Въпреки това обаче, факт е, че завоюваното пространство от науката е много обширно. И ако го сравним с ограничените човешки сили, ние смело можем да кажем, че научните издирвания и открития наистина са достигнали гигантски размери. Ние много далеч сме отишли от нашите прадеди. Техният мироглед не е вече и наш мироглед. Науката е направила чудесен напредък. Както хубаво бележи Григорий Петров: „Тя е превърнала слънцето в печатна машина, оседлала е морските вълни, свързала буйните ветрове, впрегнала е парата, надянала пощенската чанта на мълнията; елмазените свърдели пробиват гърдите на планинските скали и изкарват вода в горещите пустини; телефонът, телеграфът и телескопът са унищожили пространството; хиляди фабрики с най-нищожна мускулна сила изпълняват такава работа, каквото не са и сънували даже митологичеките титани”. Ето това е то, главният и очевиден факт, от който не е възможно нищо да се отнеме.1300573108_wallpapers-space-151_nevseoboi.com.uaОбаче това високо положение на науката оправдава ли претенциите на някои нейни застъпници да я провъзгласят за един-единствен източник на нашата увереност? Научното изследване се добива посредством разума. Но нима разумът е едничкото прозорче, през което минава в нас истината? Нима разумът е, който говори например за нашите преживявания? Но да беше поне възможно науката да ни разкриеше всичко! За съжаление обаче, самата същност на предметите е неизвестна за науката. Така че това, което за простите смъртни е очевидно, за хората на науката е най-велика загадка и тежко мъчение. „Ние жадуваме да познаем, провиква се Гьоте във Фауст, що се заключава в самата същност на света, да видим самата основа на действующите в него сили”, ала всичко това за нас е недостъпно и тайна на битието.

И философия, и право, – казва той и медицина знам.
Уви! И геологията здраво изучих ази с плам.
И ето ме – безумец клет тъй умен, както по-напред!
Магистър, доктор ме зоват,
години десет за носа водя напред, назад,
насам, натам учениците си – знам,
че никой нищо няма да узнае.
Това сърцето с огън ми терзае.

Но, ако пък се поповдигнем към прага на живота, кой учен може да каже де е оня мост, който съединява неорганическата природа с органическия мир? Нека простият пример, наблюдаван при най-мощни средства, ни покаже как и защо се ражда растителната клетка? Специалистите в случая отговарят, че това те не знаят. Така че животът дори на най-нисшите растения не е постигнат. Нито един лъч на науката не е още проникнал в тая тайнствена лаборатория. А между това именно голямо неизвестно лежи в основата на всички естествени науки, като почнем с физиологията на растенията и завършим с физиологията на човека.poverhnost-planety-sputnik-zvezdy-365b208Но тоя мрак е още нищо пред непроницаемата тъмнина при по-сложните явления в живота на човека. Какво нещо е растителна клетка, това е тайна. Но какво нещо пък е нервна клетка? – това е още по-голяма тайна. Ние знаем какви метали влизат в състава на слънцето, както и знаем за колко време дохожда светлината му до нас, но нашите научни средства не ни позволяват да наблюдаваме функциите на мозъка. Окото вижда. Ето един факт, който науката не може да обясни. Но ние знаем тоя факт непосредствено, по вътрешно наблюдение, както знаем, че съществуваме. Ала науката няма средство за такова познание.

Наистина, има мнозина, които с помощта на фотографията и микрографията са изучили географията на мозъка, локализацията на неговите функции с най-големи подробности; те знаят това така, както часовникарят познава частите на часовника. Но що от това? Целият мир от идеи, чувствата от художествените красоти си остават неизвестни за тях. Това е същото, както ако допуснем, че коя да е българска книга например попадне в ръцете на най-учения съвременен европеец, но който български език не знае. Тоя учен да предположим си казва: ,Да погледна, що ли има в тая книга.” И ето, преброява буквите, измерва ги, сравнява ги, и ги подхвърля на най-разнообразни химически изследвания и прави най-смели бележки и умозаключения. И след всичко това, ще ли може тоя учен да разбере не едно цяло изречение на тая книга, ами ако ще би значението само на нашия съюз „и”? Така е и с всеки учен, който държи само на своите наблюдения.2Но да допуснем, че науката тържествено е завладяла от вселената всичко онова, което е достъпно на познанието. Тя владее вече всички достъпни познания. Нищо не е могло да ѝ избегне. Изчерпва ли с това тя всичко? Не и не. По-настрана от нея остават още много истини, към които човек всеки ден се приближава и с които той живее. Огромната област на моралното съзнание остава за науката завинаги закрита. Никой учен не е в състояние научно да обясни например една постъпка, извършена по внушение на съвестта. Или: добро, зло, привързаност, преданост, любов, самопожертвование, омраза, завист и прочие, що е всичко това? От гледище на положителната наука това е нищо. Чистата наука намира безсмислена нашата грижа за бедните, калеките, сирачетата, изхвърлените на улицата. В старо време безжалостно умъртвявали такива още в деня на тяхното раждане. В борбата за живот има място само за силните и могъщите! Те да царстват и да се веселят! Смърт за обидения от природата младенец! Смърт за всички, които са слаби и немощни! Това е логично, към това ни подбужда естествената наука. Така правят растенията, така постъпват и животните. Тъкмо така, както учи немският философ Ницше, който се убедил, че всичките злини и бедствия в съвременния живот произлизали от „любовта, кротостта и милосърдието”. И ето, какво той завещава на своите последователи: „Бъдете твърди, не се поддавайте на милостта, състраданието и любовта; тъпчете слабите, качвайте се по техните трупове все нагоре, по-високо; вие сте деца от висшата порода; вашият идеал е свръхчовекът.”

Страшна теория, не ли? Само като я слушаме, кръвта замръзва в жилите ни. Явно нашата душа в случая се намира в противоречие с науката. И което е още по-чудно, самите учени нарушават в живота си това, което на теория доказват, защото и те живеят не винаги по доводите на разума, а по ония на сърцето си. „Сърцето си има свои основания, казва великият Паскал, за които разумът нищо не знае”. Значи за човечеството съществува и по-друга увереност, нежели оная, която ни се приподнася на върха на силогизма или в качеството на квадратно уравнение. С неясната увереност на инстинкта, който никога не ни мами, нещо вътрешно ни казва, че трябва да се помага на нещастния и слабия и колкото някой е по-нещастен, толкова повече той ни трогва със своето нещастие. Той е плът от плътта ни и кост от костите ни! Солидарност се изтръгва из дълбочините на нашето сърце. Ние страдаме с неговите страдания. И затова всяко насилие над слабите, грубо обръщение с калеките, тежък удар на младенеца – всичко това за нас е престъпление над престъпленията.3105911Но само тия ли въпроси вълнуват човека? Ами въпросът за вселената, за произхода на битието? Коя наука, кой учен може да отговори на въпроса за назначението и целите на света? Защо той съществува? Защо да не съществува безусловното нищо? Кой от вас не е чел химна на Пенчо Славейков, в който се казва как…

Човешкий разум бий се и терзае
от памтивека висшата си цел
поставил: да проникне и познае
незнайното зад знайния предел.
Началото на всичките начала,
на битието пръвния изход –
когато са живели в нераздяла
живот и смърт без смърт и без живот?

И като не намира нийде в света отговори, поетът завършва:

Един Твореца горе в небесата,
Той могъл би един да ни яви…

Да, и напразно другият наш поет, Вазов, се обръща към…
…пространното море, де нищо не цъфти, не мре
и пита:

„Море, вълни, стихия, вечност,
дълбоки бездни, безконечност
Кажете ми: що е живот?
Що е човек и кой го праща?
В света за мъки, скръб и пот?
Защо той мре, защо се ражда?
Къде е висшата му цел?
Дали в задгробния предел,
или в борбите на живота,
или на страстите в хомота?
Защо е той безсилен роб от люлката до самий  гроб, проклет за битка непрестайна?

И морето мълчаливо отговаря:

 „Тайна!… Тайна!“piya-poniakoga-8-2.jpg                                                                                                                                                                             Да, „тайна”, защото един само Творецът горе в небесата могъл би на това да отговори. И Той ни е отговорил в своето откровение и чрез Своя възлюбен Син. И третият наш поет, най-придирчивият може би от всички наши поети, Михайловски, не пита морето, а намира отговора на тия въпроси от Бога, Когото възпява във величава ода.

И така, какво ли заключение можем да направим от всичко това? Най-справедливото ще е да мислим, че мирът на съвестта, както и мирът на научното знание, ни пренасят зад своите предели… Единият и другият са само пътеки на големия друм, който води към религията, към вярата.

Стоял някога Христофор Колумб на брега на Атлантическия океан с поглед, устремен към неизмеримата ширина. Той чувствал, че там нейде, зад хоризонта, се намира още земя, нов свят. И наистина така е било. Също така и разумът спира при границата на познаваемото и предчувства, че на другата страна на неговия кръгозор, в недостъпната за неговия поглед област, има друг свят, висшето царство на истината. И ето, той навлиза в неизвестната област под ръководството на вярата, която му съобщава понятие за Бога, за света, за самия човек и за взаимните отношения на тия три обекта. И чак тогава човек намира смисъл и цел на живота си на земята.st. trinityНауката и вярата, това са два близнака, или две подпорки на моста в живота. Това са два цвята, израснали из един корен. Откъснете единия, ще посърне и другият: знание без вяра ще бъде съмнение и отчаяние, а това е най-отровният червей в гърдите на неверующия. Вяра пък без знание ще се превърне в суеверие, в бред, в мечта. И не е чудно, задето най-великите учени математици, физици, естественици, астрономи, философи, поети са хора религиозни.

Затова и всички народи толкова крепко държат на хармонията между науката и религията. Тая хармония едничка те считат за залог на човешкото благоденствие.

Научното образование и религиозното възпитание имат за цел да дадат цялостен мироглед, задоволяващ духа човешки. Религиозното възпитание от своя страна има за задача да нарисува пред умствения взор на човека най-съвършения идеал, осъществен от Христа, и да подпали в сърцето му гореща любов към Него. А тоя идеал само е в сила да устреми ума към истината, волята – към свобода и добро, а чувството – към любов.

_______________________

*Източник – http://www.svet.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Принципът за свобода, братство и равенство е принцип основен на християнската религия.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4CO

ХРИСТИЯНСКАТА ФИЛОСОФИЯ НА ПРОСВЕТАТА*

Преподобни Иустин Попович

Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)2 (2)Просветата е факт, който в историята на човешкия род свидетелства за едно – човекът е несъвършено и половинчато същество. Всички философии, всички религии, всички науки, всички култури свидетелстват за това. Човекът е нещо, което трябва да бъде завършено и усъвършенствано. Поради това главната цел на просветата е да усъвършенства човека. Ала безмилостно се налага въпросът: как да стане това?

Откъдето и да погледнем, човешкото същество е отворено към другите същества и светове. В никакъв случай то не е затворената монада на Лайбниц. Със своя живот – и физически, и психически – човек съзнателно и несъзнателно, волно и инстинктивно, ала непрестанно вплита себе си в грандиозната тъкан на космическия живот. Просветата, ако е истинска, трябва да тръгне от този очевиден факт като от логична основа. А когато в историята на човешкия род търсим съвършения и завършен човек, тогава в съзнанието ни изниква въпросът: кой е съвършен и завършен човек, кой?

Дали Платон? Поради яркото съзнание за своята несъвършеност и половинчатост Платон се е уподобил на стрела, устремена към горните светове, световете на вечните идеи и идеали. Значи той не е съвършен и завършен човек.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)6Дали Буда? Но преследван от безмилостно усещане за своите човешки несъвършенства, Буда е пренесъл целия стремеж на човека към съвършенство в отвъдното царство на вечното безчувствие – Нирвана. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Моисей? Но, преследван от тежките неволи на народа си и от своята безпомощност, Моисей постоянно зове за помощ от небето и горчивината на своето човешко същество заслажда с пророчески видения за бъдещия Месия и Спасител. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Мохамед? Измъчван от кръвожадността на своя пъкъл и от сладострастието на своя рай, Мохамед изтезава тази планета, като с меч и огън осъществява пророческите си сънища, фанатично-възторжено газейки през труповете на неправоверните. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Кант? Измъчван от несъвършенството на човешкото същество, Кант е извадил всичко човешко от тесния пашкул на рационалистичния критицизъм, за да го хвърли в бездната на ирационалните „неща в самите себе си“ и така го е оставил на милостта или жестокостта на неизвестното, непознатото, страшното. Значи и той не е съвършен и завършен човек.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)3Дали Шекспир? Но в своята ненаситна жажда към Съвършеното и Завършеното Шекспир е преживявал човешкото несъвършенство в безброй демонични трагедии; повел човешкото същество към горните светове, той го оставил на тамошните пътища учудено и объркано. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Гьоте? Преживявайки задълбочено драмата на човешкото същество, в която Мефистофел играе главна роля, Гьоте със своя предсмъртен вик: Licht, mehr Licht! („Светлина, повече светлина!“) е показал колко нещастен е напуснал този свят. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Толстой? Но в своето постоянно и безпощадно воюване с несъвършенството и незавършеността на човешкото същество Толстой е стигнал до такова душевно разстройство, че преди смъртта в непоносима агония на духа е напуснал дома си, с намерението да избяга от самия себе си, от своето тъжно несъвършенство и трагична незавършеност. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Ницше? Но усещайки с вулканична сила трагичното несъвършенство и непоносимата незавършеност на човешкото същество във всички измерения и реалности на този свят, Ницше в необуздания си стремеж към висшия, съвършен и завършен човек е полудял. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

И така от първия до последния човек – тъжна редица от несъвършени и незавършени хора. А сред тях – Той, тайнственият и чудесен Богочовек: божествено съвършен и човешки реален. Неговото човешко добро е божествено съвършено и завършено. Неговата човешка любов е божествено съвършена и завършена; също и Неговата правда, и Неговата милост, и Неговата вечност, и Неговата красота – всичко е човешки реално, но и божествено съвършено и завършено. Не се чудете на това: всичко човешко Той е преобразил в Божие, усъвършенствал и завършил с Божието. С една дума, в Него целият човек е божествено усъвършенстван и божествено завършен.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)4Вие не вярвате? Опитайте да си представите по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек от Него. Няма да успеете. Защото нито индивидуалната, нито колективната човешка мисъл може да си представи по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек. И изключителното и единствено по рода си във всичко това е, че всички божествени съвършенства в Христос са човешки реални и конкретни. И божествената истина, и божествената любов, и божествената правда, и божествената доброта, и божествената красота в Него присъстват като най-очевидни човешки реалности и земни конкретности. Няма съвършено добро, нито съвършена истина, нито съвършена красота, които човек да не намери въплътени в Неговата личност и осъществени в Неговия живот. Затова Той е този съвършен и завършен човек, когото човешкият род, човешката мисъл, човешкото сърце търсят чрез своите религии, философии, науки, изкуства, култура. Отнесено към просветата, това заключение ще гласи: Христос е идеалният човек, когото човешката просвета търси като своя цел, като свой смисъл, като свой идеал. С Него и от Него ние, хората, знаем какво е истински, идеален човек, съвършен човек. В Него имаме образец, по който всеки може да работи върху себе си, стремейки се да бъде идеално добър, идеално праведен, идеално съвършен и завършен човек. И то без огромни, непреодолими трудности, защото Той на всекиго, който се труди, дава божествени сили, за да може всичко Негово да направи свое – и Неговата божествена правда, и Неговата божествена истина, и Неговата божествена любов, и Неговата божествена добрина.

Приятели, ние вече стигнахме до главния въпрос в християнската философия на просветата. Вгледайте се сериозно и обективно във вътрешната архитектоника на християнската просвета – и планът, и изграждането, и програмата, и душата, и духът, всичко е евангелско, всичко е богочовешко. Всички нейни ценности са божествени, всичките ѝ методи – евангелски. В нея Бог винаги е на първо, а човекът на второ място: човекът живее и мисли, усеща и работи чрез Бога. А това значи: човекът се просвещава чрез Бога. И то не от някакъв абстрактен, трансцендентен, наднебесен, платоново-кантовски бог, но от Бог с непосредствено земна реалност и човешка конкретност, от Бога, Който е станал Човек и в категориите на човешкото ни е дал всичко, което е божествено, безсмъртно, вечно. Поради това от човешкия род само Той, Богочовекът Христос, има правото да изисква от хората божествено съвършенство: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Матей 5:48). – И да постави това божествено съвършенство като цел в живота, като цел на просветата и като цел на културата, като цел на цялостната човешка дейност. Но изисквайки това, Той в същото време дава на хората всички потребни средства и сили, с помощта на които хората могат да осъществят тази цел, да постигнат това божествено съвършенство.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)5А кои са тези средства и сили? Светите евангелски добродетели – вяра и любов, пост и молитва, кротост и смирение, милосърдие и доброта, надежда и търпение, правда и истина. Осъществени, тези добродетели създават свят човек. А това означава съвършен и завършен човек. Такъв човек знае истинския смисъл на света, истинския смисъл на живота, и с цялото си същество работи за осъществяването на поставената цел във всички области на човешката дейност. Изтъкан от светите добродетели, той постоянно черпи безсмъртни сили от вечноживия Богочовек. Затова се усеща безсмъртен и вечен още в този свят; затова и във всеки друг човек вижда безсмъртно и вечно същество. Евангелските добродетели са проводници на божествена светлина; всяка от тях довежда до човека тази светлина. Затова светецът сияе, свети и просветлява. Той носи в себе си Светлината на света (Иоан 8:12); тя му осветява целия свят, и той вижда неговия вечен смисъл и неговата вечна ценност. Светлината на света в същото време е и Светлина на живота (Иоан 8:12); тя осветява пътя, който води човека към безсмъртие и живот вечен. В нашия човешки свят светлина и живот са синоними; както са синоними тъмнина и смърт.

Просветата е само проекция на светостта, излъчване на светлина; светителят свети и с тази светлина просветява, просвещава. Просветата по своята същност е обусловена от светостта и затова истински просветен всъщност е само светецът. Без светител няма просветител; без святост няма просвета; без просветление няма просвещение. Светостта е святост чрез божествената светлина. Истинската просветеност не е друго освен излъчване на святост; само светиите са истински просветени. Защото са поели божествената светлина с цялото си същество, осъществявайки евангелските добродетели и с това са отхвърлили от себе си мрака на греха и тъмнината на порока. Евангелската святост, евангелската праведност живее и диша светлина, излъчва и твори светлина. И светейки, тя в същото време освещава и просвещава. Това ни показва и самата етимология на думата „просвета“, която идва от църковнославянската дума „просвещение“, а свет значи светлина и просвета значи просветление.Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)2 (1)Да, просвета всъщност означава просветление и то просветление чрез освещение със Светия Дух, с Христовия Дух, като Творец Носител и Подател на святост и светлина. Поради това, че са осветени и просветени от Духа Светаго, светците са просветители. Затова в съзнанието на християнските народи Църквата и училището са неразделни – те съществуват и живеят, и растат заедно, като си помагат взаимно.

Просвета без святост, просвета без освещение от Духа Светаго, просвета без усъвършенстване на човека от Богочовека, просвета без Бог, е измислила Европа в своето хуманистично идолопоклонство. Все едно е дали това идолопоклонство се проявява в обожествяването на папата или в обожествяването на културата, науката, цивилизацията, техниката, политиката, модата. Във всичко това един е главният стремеж – и човекът, и обществото, и светът да се устроят без Бога, без Христа. Така и в просветата главното е да се просвети човека и човечеството без Христа Бога. В тази насока хуманистичната просвета си е поставила за цел създаването на нов човек. Планът за този нов човек е класически прост и едноизмерен – у новия човек не трябва да присъства Христос, нито нещо Христово. И Европа се е отдала на работа – започнала е да прави човек без Бога, общество без Бога, човечество без Бога.

Ренесансът е влял надежда в много сърца. Тъй като папизмът е изсушил европейския човек със своята схоластика във философията и с човеконенавистното си иезуитство в етиката, той е изсмукал творческата жизнена сила на европейския човек. Затова като първа потребност се обявява обновата на европейския човек в хуманистичния дух на стара Елада, за да се предотврати по този начин неговата смърт. Това може да стане, първо, с отдалечаването на европейския човек от Христос, и второ, с прекъсването на всички връзки с горните невидими светове.

Появява се Русо: човекът трябва да се върне към природата, а всичко, което е над нея, трябва да се отстрани от него; добро е това, което е природно; природният човек е най-добрият човек – в това е цялата етика и педагогика на Русо.преп. Иустин ПоповичРусо е почерпил много от природата и го е пренесъл върху човека. Но възниква въпросът: какво е това, което съставя природата на самия човек? Сетивата, отговаря сенсуалистичната философия в лицето на Лок и Юм. Човекът като сетиво – това е истинският човек. Цялата природа на човека се извежда от сетивата и се свежда до сетивата. Като се отнеме онова, което не е потребно на човека, тогава остават сетивата, които правят човека.

Ала човекът, сведен до сетива, е прекалено примитивно груб, посредствен. Противно на това рационалистическата философия начело с Декарт и Кант предлага нов тип човек. Това е човекът като разум. Човекът преди всичко е рационално същество, разумът прави човека човек, а всичко останало в човека е прекалено второстепенно, за да претендира за главно място в неговото същество.

Пропуснато е най-главното в човека, протестират волунтаристите във философията, които са предвождани от Шопенхауер и Щирнер; човекът не може да бъде сведен нито до сетивата, нито до разума; той не е нито едното, нито другото; той е на първо място воля. Да, човекът като воля, това е същинският, истинският човек – това е новият човек.

В търсене на новия човек Европа започва да изследва по-нисшите същества и чрез тях да търси човешкия произход. Тя се стреми да създаде по някакъв начин човек без Бога, като се опира на животинския свят. С голяма радост и дори истерия Европа приветства хипотезата, че човекът е произлязъл от маймуната и от други бозайници.преп. Иустин Попович 2Тогава в мисловния свят на заболялата и тромава Европа се втурва Ницше със своите бури, урагани и земетръси. И с възторга на пророк и пламенен поет той обявява на света своето евангелие за свръхчовека. От Шопенхауеровия волунтаризъм и Дарвиновия еволюционализъм той извежда смелото и логично заключение: ако маймуната е преход към човека, защо човекът да не е преход към свръхчовека? Да, човекът е преход и мост към свръхчовека. Да, човекът е нещо, което трябва да се овладее и превъзмогне: „Какво е маймуната за човека? Смях и жалък срам. Същото трябва да бъде човекът по отношение на свръхчовека: смях и жалък срам“. Свръхчовекът е смисъл на земята и цел на историята. От какво е съставен свръхчовекът? Съставен е от четири главни принципа. Първият е – трябва да се убие Бога. „Вие сте висши хора, обръща се Заратустра към учениците си, този Бог е бил ваша най-голяма опасност“. Ала не бойте се: „Бог умря – обявява Заратустра, – няма повече опасности за вас, няма повече пречки за появата на свръхчовека. Вторият принцип е – не щади ближния; което пада, трябва да се катурне. Третият принцип е – в основата на всичко е волята за власт, безогледна и безпощадна воля за власт. Четвъртият принцип гласи – всичко е позволено; за свръхчовека няма нито добро, нито зло; той живее отвъд доброто и злото, отвъд истината и заблудата, отвъд съвестта и отговорността”.

Приятели, драмата на хуманизма е завършена – сътворен е новият човек – свръхчовекът. От русовския ембрион хуманистичният човек се е развил до свръхчовека; ренесансовият човек завършва със свръхчовека.

Ала какво е всъщност свръхчовекът; от какво е съграден? Само от един инстинкт, инстинкта за самосъхранение. Но предствете си, нима е възможно от един инстинкт да се съгради и най-малката буболечка, а камо ли най-сложното същество на земята – човека? В целия животински свят, в който има над шестстотин хиляди вида, няма нито една мушица, която да е изкована само от един гол инстинкт, та макар това и да е инстинктът за самосъхранение. А Ницше провъзгласява един-единствен инстинкт за свръхчовека. От това всъщност следва, че свръхчовекът е нещо по-нисше от човека, „подчовек“, а това означава не-човек. Бих казал, че свръхчовекът е най-талантливата карикатура на човека на тази помръкнала звезда.

Което важи за свръхчовека, се отнася и за всички негови хуманистични предци. Природният човек на Русо не е нищо друго, освен получовек, защото му е отнето всичко, което е над природата. А получовек е същото, каквото е и подчовек, понеже в него безпрепятствено са се развили всички природни злини, макар те и да са ласкани от хуманистичната просвета.преп. Иустин Попович 3А Локовият човек като сетивност какъв е? Част от човека, провъзгласена за цял човек. А това е вече нов подчовек, ново изчадие на човек. Защото, какво са сетивата без душата? Цигулка с пет струни, ала без цигулар.

А човекът на Кант като разум какво представлява? Частица от човека, обявена за човек. А къде е безкрайният свят на човешките чувства, в които е и нашият рай и нашият ад – нима без тях човекът може да бъде човек? Не, не! И кантовият човек е карикатура на човека.

А човекът на Шопенхауер и Ницше като воля дали повече прилича на човек? Къде е тук душата със своята безкрайност, къде е съвестта, къде е състраданието? И нима без всичко това човек може да бъде човек? Ах, и това е карикатура на човека, още една карикатура.

Разгледайте тази хуманистична изложба на нови хора – получовек до получовек, подчовек до подчовек, не-човек до не-човек, с други думи: карикатура до карикатура. Човече до човече. Нима не забелязвате, че хуманистичната европейска просвета е създала малки човечета и с тях е населила Европа. Човече е природният човек, човече е човекът като сетивност, човече е човекът като разум, човече е свръхчовекът. У всички тях има нещо уродливо; всички са части и отломки от човека, но го няма целия човек в неговата завършеност и пълнота. Ние присъстваме на една трагична изложба – без Бога и чрез хуманистичната просвета европейският човек е дегенерирал в човече, в джудже.

Приятели, европейският хуманизъм е изпълнил своята мисия: създал е новия човек, човек без Бог и душа.преп. Иустин Попович 5Но къде е този нов човек, къде е свръхчовекът? Той не съществува като индивидуална личност, ала съществува като колективна сила, която опустошава Европа чрез хуманистичната философия, чрез хуманистичната наука, чрез хуманистичната просвета, чрез хуманистичната култура, чрез хуманистичната цивилизация. Така се е родил специфичният тип на европейския човек: холбаховският l’homme-machine (човек-машина), homo faber (трудещ се човек), homo technicus (човек на техниката). Това изцяло е човек без Бог и без душа. С други думи, безбожен и бездушен човек-робот. А роботът затова е робот, защото не признава нито Бога, нито душата.

Знаете ли кой му подражава в това? Експерименталната психология Psychologie ohne Seele. Това е европейската наука за душата. Наука за душата, която не признава съществуването на душата! Може ли да има по-голям абсурд? Ала този абсурд е „светая святих“, в която живее нейно божествено величество – европейската хуманистична Psychologie ohne Seele!… Пред нея като пред непогрешимо божество се кланят многобройните европейски роботи. Фабрика за роботи, ето в какво се е превърнала Европа от Ренесанса до днес. А роботът е най-ощетеният тип човек. Който има очи да види, може да види – на тази планета не е имало по-беден, по-уродлив и по-нечовечен човек от европейския робот. Срам и позор, вечен срам и позор за Европа, това е нейният „нов човек“, човек без Бог и душа, човек-робот.

Тъй като е убил Бога и душата в себе си, европейският човек вече няколко десетилетия върши бавно самоубийство. Защото самоубийството е неизменен спътник на богоубийството… Просветата без Бога е въвлякла Европа в такъв мрак, в какъвто нито един континент не е попадал. В този мрак никой никого не разпознава, никой никого не признава за брат…преп. Иустин Попович 6Приятели, каква е целта на просветата, ако не да просвети човека, да освети всички негови бездни и ями и да прогони от него всяка тъмнина. А човек без Бога, без Христа, без тези неугасими светлини как ще разпръсне космическия мрак, който от всички страни напира върху него и как ще прогони тъмнината от себе си? Въпреки всички свои светилници без Бога човекът е само светулка в безконечния мрак на вселената. А неговите наука, философия, просвета, култура, техника, неговата цивилизация – това са мънички свещички, които той пали в тъмнината на земните и космически събития. А какво са тези свещички в безкрайната нощ и пълния мрак на индивидуалните, социални, национални, световни проблеми и събития? Нима вече не са изгаснали, нима над Европа не се е спуснал гъст и тежък мрак, нима не е паднала непроницаема тъмнина?

Чрез доситеевщината тази тъмнина е обхванала донякъде и нас, православните народи. Защото доситеевщината е лекомислена вяра във всесилната хуманистична наука, във всесилната хуманистична просвета, във всесилната хуманистична култура, във всесилната хуманистична техника, във всесилната хуманистична цивилизация. Под трагичното въздействие на доситеевщината европейската хуманистична просвета е създала у нас конфликт между Църквата и училището, който за нашите народи значи и винаги е означавал катастрофа. Под въздействието на доситеевщината и ние започнахме да се механизираме, да се роботизираме.преп. Иустин ПоповичИма само един начин да избегнем окончателната катастрофа. Кой? Да се приеме християнската просвета във всички училища, от най-нисшето до най-висшето, и във всички просветни, народни и държавни институции, от първата до последната. Единствено православната просвета осветява и просвещава с неугасима светлина, с истинска светлина всички светове – и тази светлина е Богочовекът Христос. Нея никаква тъмнина, дори и тъмнината на Европа, не може да угаси, нито да я обземе. Тя единствена прогонва мрака от човека и от обществото, от народа и от държавата. Тя, единствената, истинска светлина, осветява до дъно всеки човек и у всекиго ни открива наш безсмъртен, наш божествен брат и вечен събрат. Тя е тази, която ни учи, че и проблемът на човека, и проблемът на обществото, и проблемът на нацията, и проблемът на човечеството могат леко и ясно да се разберат и решат само когато и човекът, и обществото, и нацията, и човечеството се поставят в контекста на Богочовека Христос.

Приятели, същността на християнската просвета може да се изрази така:

1. Човекът е същество, което в най-пълна степен и най-реално може да се усъвършенства и да придобие завършеност чрез Богочовека.

2. Усъвършенстването на човека чрез Богочовека става с помощта на евангелските добродетели.

3. Просветеният човек у всеки друг човек вижда свой безсмъртен брат и вечен събрат.

4. Всяка човешка дейност – философия, наука, занаяти, земеделие, изкуство, просвета, култура, добива своята непреходна ценност, когато се освети и осмисли с Богочовека.

5. Истинска просветеност се постига със свят живот според Христовото Евангелие.

6. Светците са най-съвършените просветители; колкото по-свято живее човек, толкова по-добър възпитател и просветител е той.

7. Училището е втората половина от сърцето на Богочовека, а Църквата е първата.

8. Абсолютният център на всички идеи и дейности е Богочовекът Христос и Неговото богочовешко общество – Църквата.преп. Иустин Попович 5С това завършвам краткия преглед на философията на православието. Бих желал от всички мисли, които сте чули, и от всички чувства, които са ги съпровождали, да оформите в себе си едно убеждение, а именно – Православието е съвършен, върховен, живоносен принцип и сила на душата ни, на историята ни, на народите ни, на нашия човек; то е душа на душата ни, сърце на сърцето ни, живот на живота ни. Развито, разлистено, разцъфнало и оплодено в младите души, това убеждение би превърнало Православието в неизчерпаем извор на всички животворни, творчески сили на нашата народна душа, на нашето народно сърце, на нашия народен живот, на нашия народен прогрес, на нашата народна просвета, на нашата народна култура; с една дума, на нашата народна история. Всичко, което е истински велико, безсмъртно и вечно и в историята на народите, и в живота на всеки човек поотделно, е такова, само защото е въплъщение на Христовия дух. Оставим ли това, ние ще изоставим нашето величие и онова, което ни прави велики, нашето безсмъртие и онова, което ни прави безсмъртни, нашата вечност и онова, което ни прави вечни. А ние ще оставим Христовото, знаете ли кога? Когато ни повлече мътната и тъмна река на европейската хуманистична култура, европейската хуманистична просвета, европейската хуманистична цивилизация, европейската хуманистична религия, европейската хуманистична наука; когато ни повлече и отнесе в мъртвото европейско море. В това море не може да живее нищо Христово. В него постепенно умира душата и сърцето ни, и човекът, и народът. С една дума, умира и отмира всичко, що е Христово. За да не се случи това с нас, днешните потомци на Христовите светии, нужно е всеки от нас да се изпълни с Христовия животворен дух, така че и човекът, и семейството, и обществото, и народът във всички области на живота да работят, творят и живеят с дух Христов.

Извършим ли това, името ни ще стане безсмъртно с божествено безсмъртие и вечно с божествена вечност, ще бъде записано с незаличими букви във вечните летописи на небето и земята, летописи, които молци не могат да повредят, нито разбойници да откраднат и унищожат.
_____________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4v9

Изображения – авторът, преподобни Иустин Попович и негови книги. Източник – Яндекс РУ

КАК СЕ УПРАЖНЯВА НАСИЛИЕ ВЪРХУ НАУКАТА?*

Проф. д-р на теологическите науки Румен Ваташки

Румен ВаташкиСТАНОВИЩЕ върху научните трудове на доктор Галя Вълчева Йорданова за заемане на академична длъжност „доцент“, по: област на висше образование 2. Хуманитарни науки, професионално направление 2.4 Религия и теология (Теология – Християнска етика с Етически системи) във Факултета по хуманитарни науки на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“

Познавам качествата на колегата Галя Йорданова и се учудих, когато разбрах, че е издала две монографии, с които кандидатства за доцент във Факултета по хуманитарни науки на Шуменския университет.

Първата книга „Вяра и знание (Съвременни предизвикателства)“ е издадена през миналата година. Вътрешното ѝ съдържание и оформление не отговарят на изискванията за научна монография. Темата на дисертацията на госпожа Йорданова е „Християнската вяра и духът на новото време“. Видно е, че заглавието (малко е префасонирано) се повтаря, но като цяло съчинението е по докторската ѝ дисертация и веднъж вече е рецензирано. Поради тази причина не считам за нужно да се спирам на него, още повече че същата тема беше трудно защитена през 2007 година, въпреки че беше насочена към СНС по философия, а не към СНС по теология. Спомням си, че за да премине успешно защитата на дисертацията, се бяха ангажирали известни богослови, както и тогавашното деканско ръководство на Факултета по хуманитарни науки при Шуменския университет. Публикуваните статии са основно по темите на книгите и са включени под някаква форма в съдържанието им. Те носят популярен характер и в голяма степен са плод на преписване и плагиатство. Поради тази причина от Научен център „Преславска книжовна школа“ отказаха публикуването на една от последните статии на госпожа Йорданова.

Сред рецензентите на книгите фигурират професор д.и.н. Иван Карайотов и професор д.и.н. Георги Колев, но те не са специалисти в тази област и изследванията им са много далече от разглежданата проблематика. Тук става въпрос за рецензенти на приятелски начала. На госпожа Йорданова са нужни само имената им.Галя ЙордановаВ УВОДА на предоставената ми за становище книга „Свободата (Философско-религиозни измерения)“ забелязах, че няма никакви бележки под линия, а това означава, че съдържанието е нейно, тоест авторско. Веднага влязох в „Гугъл“ и изписах произволно изречения от съдържанието на уводната част. Резултатите не закъсняха. Преписването от интернет се оказа толкова голямо, че надмина очакванията ми. За по-голяма нагледност представям за сравнение първо съдържанието (с грешките) от книгата ѝ, а след това автентичния текст (оригиналния текст, който е откраднат чрез интернет).

1.„Истинското значение на тази книга е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а и как да стигне до свободата и нравствени действия на човека.“ (Йорданова, Галя, Свободата (Философско-религиозни измерения, Шумен, 2013, страница 14).

„Истинското значение на тази книга – и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски трактат – е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия.“ Философия на свободата http://www.aobg.org/lecture.php?ln=1&id=122

За коя книга става въпрос? Това са думи на Валтер Куглер, който пише статия за Рудолф Щайнер и неговата „Философия на свободата“, Увод към книгата на Рудолф Щайнер „Философия на свободата”. Преведена е от немски от Борис Парашкевов и е качена в интернет, откъдето Галя Йорданова открадва този пасаж и го представя за авторски в книгата си.

2.„Свободата трябва да се разбира и като определена мяра и степен на човешка намеса.“ (Йорданова, Галя, цит. съч., страница 12).

facebook-Философия-Pomagalo.com filosofiq.pomagalo.com/,0,0,0,0,0,0,0,0,25,0,7,0,0,/?…„Свободата трябва да се разбира като определена мярка и степен на човешка намеса.“

3.„Тогава свободата е някаква даденост на човека за знания и дейност, но изменчива и зависи от натрупването на знания и от тяхното приложение в социалната практика.

Свободата е и способността на човека да овладява самия себе си, да се самоусъвършенства, да спира недостойни страсти и подбуди. Свободата е като нравствено пречистване, недопускащо до човешкото съзнание и поведение нищо, което би уронило достойнството му пред нравствено-ценни принципи, пред своето призвание, пред самия себе си. Философско-етически размисли на тази тематика посвещават стоиците, немският философ Имануел Кант, утилитаристите Джон Стюард Мил.“(Йорданова, Галя, цит. съч., страница 12.).

Човек е осъден да бъде свободен I Реферат от Психология… http://www.referati.org

„Свободата е някаква даденост на човека за знания и дейност, но исторически изменчива, зависи от натрупването на знания и най-вече от тяхното приложение в социалната практика. Тя е способността на човека да овладява самия себе си, да се самоусъвършенства, да обуздава недостойни страсти и да спира ниски подбуди. Свободата е вид морално пречистване, недопускащо до човешкото съзнание и поведение нищо, което би уронило достойнството и предаността му пред висши принципи, пред своето признание, пред самия себе си. Филосовско-етически размишления на тази тематика са посветили немският философ Имануел Кант, И. Бентън u Джон Стюърт Мил. „

Тук Галя Йорданова преписва от реферат, публикуван от Мария Йорданова, а темата е „Свобода“.

В книгата на Йорданова липсва библиографски анализ, тоест не се изброяват авторите, работили по темата и съответните им съчинения, а в едно научно изследване това е недопустимо. Темата не е открита за науката от доктор Йорданова и по нея са работили цяла плеада от учени философи и богослови. Това е така, защото кандидатката за доцент не познава авторите и трудовете им дори в общи линии, за да направи успешно съответния библиографски анализ.

В уводната част има множество правописни грешки (страници 12, 13, 14 и други), а професор Ивайло Петров е записан като коректор. Убеден съм, че той реално не е правил корекция, а на авторката е било нужно само името му, за да придаде тежест на книгата ѝ, но поради многото правописни грешки професор Ивайло Петров олеква, както и ползвателката на името му.

Плагиатството на кандидатката за доцент продължава и в ИЗЛОЖЕНИЕТО на книгата. Цитирам:

4.„В Древна Гърция свободата винаги се разглежда като противоположност на робството. Последното се разбира като състояние на зависимост – когато върху един човек се упражнява принуда от страна на друг човек. И именно в съответствие с това схващане Аристотел дефинира свободата по отрицателен начин: „Присъщо на свободния човек е да не живее в зависимост от друг“(5), тъй като за разлика от роба, който принадлежи на друг, свободният човек принадлежи на себе си (6).Съгласно представите на древните гърци изискването за „принадлежност на себе си“ е означавало, че свободата е считана за невъзможна без активното самоопределение. По късно, през класическия период на античната мисъл, понятието свобода е неразривно свързано с понятието самоуправление (саморъководене, владеене на самия себе си). В тази връзка свободата е разбирана като такова състояние на независимост, при което човекът разполага със своите собствени естествени способности и със силата да актуализира потенциалните си възможности.“ (Йорданова, Галя, цит. съч., страници 18-19).

Този текст е преписан от цитираната по-долу статия на Янко Янков: СВОБОДА И ПОЛИТИЧЕСКО НАСИЛИЕ В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post6782.htm

Еволюцията на възгледите за свободата и политическото насилие в Древна Гърция

1 Едно от важните места в схващанията на древните гърци заема понятието свобода (eleuthereia), която е дефинирана преди всичко като противоположност на робството (doulosyne), което пък се разбира най-вече като състояние на зависимост – когато върху един човек се упражнява принуда от страна на друг човек. И именно в съответствие с това схващане Аристотел дефинира свободата ех negative (тоест по отрицателен начин, по начин, обратен на обичайното положително дефиниране): „Присъщо на свободния човек е да не живее в зависимост от друг“/1/, тъй като за разлика от роба, който принадлежи на друг, свободният човек принадлежи на себе си/2/.

Но изискването за „принадлежност на себе си“ съгласно представите на древните гърци е означавало, че свободата е била считана за невъзможна без активното самоопределение; и от този именно, първоначално все още архаична представа, впоследствие, в започващия след Сократ класически период понятието свобода е било абсолютно неразривно свързано с понятието enkrateia (тоест самоуправление, саморъководене, владеене на самия себе си).

Тук, обаче, е необходимо едно съществено уточнение: тази връзка на свободата със себевладеенето съвсем не е означавала, че свободата е била разбирана като „липса на отрицание“ или „липса на насилствено ограничаване на тялото“; тя е била разбирана преди всичко като такова състояние на независимост, при което индивидът разполага със своите собствени естествени способности и със силата да актуализира и най-дълбоките си потенциални възможности“.

5.В бележка №5 Йорданова цитира Аристотел. Съчинения в VI тома, София: Захари Стоянов, 2008, 1367, а.32, но реално съдържанието и бележката са откраднати от Янко Янков[1] Аристотел, Реторика, 1367а.32.

6.Бележка № 6 на Йорданова също е открадната от статията на Янков ([2] Jaeger, W., Paideia, Oxford, 1973, Vol. 3, p. 2, p. 54; Finley, Μ. I., Economy and Society in Ancient Greece, London, 1980, p. 116-117.), но в книгата си присвоява заглавието и го поставя под линия.

7.За бележка №7 Йорданова цитира своята статия „Понятието свобода през погледа на античните философи“, публикувана през 2012 година, но съдържанието е откраднато от статията на Янко Янков

8.Произволно сравних и други бележки в книгата. Така например в бележка №276, цитирайки студията на Евтимий Сапунжиев, „Възможно ли е да се допусне нравствена отговорност, когато се отрича свободата на волята?“, кандидатката за доцент цитира под линия цялата статия (страници 1-42), но реално в книгата си ползва само две страници, като преписва буквално (страници 5-6). В такъв случай този текст се поставя в кавички. Това е коректното цитиране. Такова некоректно цитиране се повтаря и в следващите бележки с номера 277 и 279 (страници 196-198 и 200-202).

9.В бележка №203, в която се цитира съчинението на Лоски „Очерк върху мистическото богословие на Източната църква“ (страница 150), установих, че цитираната страница не отговаря на съдържанието в оригинала. На 150-та страница в съчинението на В. Лоски се говори не за Пелагий, а за св. Максим Изповедник и св. Григорий Богослов.

10.Бележка №216 (страница 170) също не отговаря на съдържанието в оригинала, както и бележка №217. Цитатът от 1 Тимотей 2:4 се съдържа в самото послание като потвърждение за изложеното определение на вярата, но колежката си го присвоява като своя бележка.

11.Подобно разминаване се наблюдава и в следващата бележка на страница 171. Цитираната книга и в двата случая е „Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра“, а автор е професор Тотю Коев. На посочената страница (232) няма такъв текст. Той се намира на страница 214, а не на 232-ра страница. Същото важи и за бележка №218. Това е механично преписване.

12.В бележка №236 (страница 180) е цитирана статията на професор Иван Панчовски „Призив към светост“, публикувана в „Духовна култура“ през 1974 година, страница 13. На цитираната страница никъде не се споменава името на Н. Хартман, което авторката цитира.

13. В бележка №№237 и 238 (180-та страница) са посочени 2 Петр. 1:5-7 и Фил. 2-15. Те се прилагат като доказателство след изводите на професор Панчовски в съдържанието на същата статия (страница 13), но госпожа Йорданова си ги присвоява и цитира само библейските посочки. Това се повтаря и с бележките от 219 до 235.

14.„Християните са призовани към святост и се стремят към нея, като преуспяват във всяко нравствено подвижничество. Затова апостол Петър ги съветва: „Като положите всяко старание, привнесете към вярата добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов.“ (237-ма бележка от цитираната книга на Галя Йорданова).

„Християните, които са призовани към светост и цял живот се стремят към нея, могат да я постигнат, като се украсяват с всички добродетели и преуспяват във всяко нравствено подвижничество. Апостол Петър съветва християните: „Като положите всяко старание….2 Петр. 1:5-7.“ (Вж. Панчовски, Иван, „Призив към светост. – В: Духовна култура, 1974, кн 1, страница 13).

Същото се повтаря и в бележки 131, 132, 133, 135-142, 144, 145 и други. Галя Йорданова няма такава библейска подготовка, за да прави изводи и като потвърждение да прилага съответните библейски текстове. В такива случаи преписва от посочките на съответните автори и ги слага под линия, но вече като авторски.

15.„Добродетелите принадлежат към съдържанието на светостта и водят към нея само когато се осъществяват във връзка с Бога. Човек може да бъде добър и да постигне някакво ниво на нравствено съвършенство и без да е вярващ.“ (Вж. Йорданова, Галя, цит. съч., страница 180).

Тук в бележка №239 кандидатката цитира друга статия на Панчовски – „Вина и изкупление“. – В: ГДА, Т. 6, (1956-1957, С., 1957, страница 261, но реално е откраднала текста буквално от предишната статия на професор Иван Панчовски, която цитирах по-горе. Цитирам:

„Обаче добродетелите принадлежат към съдържанието на светостта и водят към нея само когато са поставени във връзка с Бога, когато се осъществяват от любов и преданост към Него и заради Него – за Негова слава. Човек може да бъде добър и да постигне нравствено съвършенство в някаква степен и без да е вярващ.“ (Вж. Панчовски, Иван, Призив към светост. – В: Духовна култура, 1974, кн. 1, страница 14).

16. В много от бележките си (176, 177, 193, 196) цитира страници 256 и 255 от книгата на архимандрит Платон Игуменов „Православно нравствено богословие“. Оказа се, че книгата има само 249 страници текст.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕТО Йорданова не представя оригинални изводи, отново липсват бележки под линия, а съдържанието е окрадено от различни автори, които не се споменават изобщо, а представя текстовете им за свои, тоест отново плагиатства. Цитирам:

17.„В същност какво е свободата? Тя е неограниченост, на различните нива от сложното същество, наречено човек. Какво представлява свободата на другите нива на комплексното човешко същество? Това е Свобода на Духа, на волята; свобода на мислите; свобода на чувствата; свобода на действията.“ (Йорданова, Галя, цит. съч., страница 237).

Истинският автор е Орлин Баев, който пише „Есе за свободата“. Есе за Свободата – Сексология и природа на човека http://www.sexnature.org/sotzialna-psihologiya/ese-za-svobodata.html

„Какво е свобода? Свободата е неограниченост! На какво – на различните нива от сложното същество, наречено човек. Свобода на Духа, на волята; свобода на мислите; свобода на чувствата; свобода на действията. Нека започнем с този вид свобода, с който повечето хора свързват понятието – със свободата в действията. „

Госпожа Галя Йорданова е преписвала основно от дипломната работа на Найден Николаев Йотов „Свобода и воля (философско-религиозен диспут)“, София, 2005. От него е откраднала заглавието на книгата си и основни части от съдържанието му. Цитирам:

18.„В древната философия въпросът за свободата първоначално възниква на нравствено-психологична основа. Сократ и неговите близки последователи и приемници са били непознати отвлечените антитези за свободата, в смисъл на независимост от всякакъв мотив или необходимост. По-скоро те обръщат внимание на вътрешната страна на мотивите. Затова подчиняването на всякакви чувствени подбуди тези философи смятат за нравствено робство, недостойно за човека. За тях съзнателното подчиняване на изискванията на универсалния разум са съдържанието на истинската свобода. Преходът от страстите към разумната свобода се обуславя, според Сократ, от истинското знание. Всички хора търсят доброто, но не всички знаят, в какво се състои то. Човек, който има знание за доброто, то по необходимост го иска и върши, незнаещият, приемайки мнимите блага за истински, се устремява към тях и греши. Но никой по своя воля не е глупак. По този начин нравственото зло се свежда до неразбирането, а в добродетелите Сократ вижда отраженията на разума.

Етиката на Платон се развива на същата основа с някои изключения: свободата на волята преди раждането, за самостоятелното начало на злото, за съществуването на две души. Аристотел поставя въпросът за свободата на волята с неговото истински значение. Докато в Сократовия разум теоретичната и нравствената страна са слети между себе си, то Аристотел решително ги разграничава. По този начин доказва, че за нравственото действие, освен разумно познание, е нужна и твърда, постоянна воля. Тя действа свободно чрез предварителния избор на предмети способи на действие. За нравствения характер на дейността си човек носи отговорността си сам. От кръга на свободните действия се изключват не само това, което се прави по принуждение, но и онова, което става поради незнание.“ (Йорданова, Галя цит. съч., страници 230-231).

laer – Свобода и Воля – статия: Критични статии – Откровения otkrovenia.com/main.php?action=show&id=8262

„Β древната философия този въпрос възниква първо на нравствено-психологическа почва. В мисълта на Сократ и близките му последователи и приемници още няма нашата (от по-ново време) отвлечена антитеза между свободата, в смисъл на независимост от всякакъв мотив, и необходимостта или превес на по-силния мотив във всеки случай. Тези антични философи твърде много са били заети от вътрешното качество на мотива. Те смятат подчинението на низшите, чувствените подбуди за робство, недостойно за човека, а неговото съзнателно подчинение на това, което внушава универсалният разум, е за тях истинска свобода, въпреки че от това подчинение достойните и добри действия произтичат със същата необходимост, с която от подчинението на безсмислените страсти произтичат глупавите и безумни постъпки. Преходът от низшата необходимост към висшата, тоест към разумната свобода се обуславя, според Сократ, от знанието за истината. Всички с еднакво желание търсят доброто за себе си, но не всички еднакво знаят в какво се състои то. Действително знаещият за доброто по необходимост го иска и изпълнява, а незнаещият, приемайки мнимите блага за настоящи, се устремява към тях и по необходимост, грешейки, прави глупави постъпки. А по своя воля или охотно никой не става глупав. По такъв начин нравственото зло се свежда до недоразумение, а в добродетелите Сократ, според свидетелството на Аристотел, вижда израз на разум. Всъщност етиката на Платон се развива на тази основа: само в митовете му се изказва друг възглед (свободата на волята преди раждането) и още в законите има едно място с указание на по-дълбока постановка на въпроса (самостоятелното начало на злото), но това указание не получава никакво логическо разяснение и се изгубва сред безидейните подробности на произведението. 1[ 1 ] Аристотел, влизайки в кръга на мислите на Сократ, внася важни видоизменения, а вън от този кръг самостоятелно поставя въпроса за свободата на волята и нейното собствено значение. В сократовския разум теоретичната и нравствената страна са слети. Аристотел значително ги отличава, доказвайки, че за нравственото действие, освен и по-разумното познание, е нужна твърда и постоянна воля. Тя действа свободно чрез предварителен избор на предмети и действия. За да има дейността на човека нравствен характер, да заслужи похвала или порицание, той сам трябва да сложи началото на своите „производствени“ дейности, подобно на децата. От областта на свободните действия се изключва не само това, което се прави по принуждение, но и това, което се прави от незнание.“

19.Следващите страници (232-233) от съчинението на Галя Йорданова също са окрадени от дипломната работа на Найден Йотов.

В сайта изрично е записано, че „публикуваните материали са авторски. Копирането и свалянето им е забранено! Публикуването им на други сървъри или излъчването им по други медии без разрешението на автора е напълно забранено! Otkrovenia.com ще оказва съдействие при повдигнати съдебни искове относно авторство“.

Книгата на доктор Галя Йорданова „Свободата (Философско-религиозни измерения)“ не е монография (самостоятелно изследване), а представлява компилирани текстове от есета, дипломни работи, реферати, статии и други източници – безогледна кражба на текстове.

Госпожа Йорданова пише книгите заради самите книги, тъй като са ѝ нужни за кариерното израстване, а не защото има интерес към науката и може да допринесе за развитието ѝ. По този начин тя упражнява насилие (блудство) върху науката, а за нея самата е истинско мъчение. Реално тя няма качества да се занимава с наука, но за сметка на това ѝ се удава административната работа. Именно от такава позиция беше наложена в катедра „Теология“ през 2007 година.

Кражбите от оригинални творби на автори чрез интернет е обидно и подсъдно. И това го прави преподавател, който работи в областта на нравственото богословие, християнската етика и философия. Това показва до каква степен стига деградацията в академичните среди.

Основавайки се на изброените от мен факти, стигам до заключението, че предоставената ми за становище продукция е популярна и няма никаква научна стойност, поради което считам, че доктор Галя Йорданова не може да бъде избрана за доцент.

Раздаването на научни степени и звания от академични журита не въз основа на постигнати научни резултати, а въз основа на приятелство или на друго нещо е унизително и води до девалвация на науката и академизма. За съжаление това явление е масово с промяната на Закона за научните степени и звания.

Шумен, 21.07.2013 година.

/подпис/

Професор доктор на теологическите науки Румен Ваташки

_______________________________

*Източник http://shu-bg.net/, раздел Развитие на академичния състав, точка Процедури, подточка Академични длъжности. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Заглавието е от автора на блога.

Изображения: 1. Авторът на становището, професор д-р теол. н. Румен Ваташки, източник ТВ СКАТ. 2. Кандидатът за доцент, Галя Йорданова. Източник – http://shu-bg.net/.

Еволюция или сътворение – продължение 4 и край*

Еволюция или сътворение – продължение 3*

Еволюция или сътворение – продължение 2*

Еволюция или сътворение*