Архимандрит Серафим (Алексиев)
Към предишната част (Външна и вътрешна молитва)
Глава четвърта
Упражнения за достигане на истинската молитва
Етикет: молитва
Книгата Нашата молитва – Външна и вътрешна молитва (трета глава*)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Към предишната част (Различни видове молитви)
Глава трета
Външна и вътрешна молитва
Молитвата може да бъде външна и вътрешна. Външна е онази, която има само външни прояви. Тя е мъртва, формална, фарисейска молитва. Вътрешна молитва е онази, която блика от сърцето. Тя е угодна Богу, защото свидетелства за копнеж по Бога и за любов към Него. Сърдечността, искреността, въодушевлението, покайността, живата вяра, топлото чувство, страхът Божи, благоговението, трепетното упование, пламенната любов, смиреното съзнание за недостойнството, съкрушението, готовността за послушание и предаността на Божията воля – това са съществените признаци на истинската, вътрешната молитва. Липсват ли тези признаци и особено най-важните от тях – вярата, съкрушението и пламенното чувство, нямаме истинска молитва. По думите на св. Иоан Лествичник, трябва да се молим с много чувство и с дълбока вяра, която дава криле на молитвата[1]. По това се познава искрено молещият се, че той във време на молитва трепти от благодатни чувства и лети върху крилете на вярата към небето, забравя всичко около себе си и умолява Бога с твърда убеденост, че ще получи просимото.
Коленичил пред иконите, той или съкрушено плаче за своите тежки грехове, като моли за прошка, или със светнали от признателност очи благодари за знайни и незнайни Божии благодеяния, или въздишайки от все сърце, проси – било помощ в сполетялата го беда, било здраве и спасение за себе си и за своите близки, или пък възторжено славослови своя Създател и Промислител.
Който застава на молитва, а сърцето му не пламти подобно на кандилцето пред иконите, той не се моли, а само чете молитви. Неговата молитва е външна, механическа и затова е мъртва, недействена. Такъв човек, макар и изправен пред иконите, всъщност не общува духовно с Небето. Безчувствената, външната молитва не може да привлече никаква благодат и сърцето остава празно.
По убеждението на всички св. отци, един от най-съществените белези на истинската молитва е пламенното чувство. Без него изобщо няма молитва. Но тук трябва да направим веднага една важна уговорка. Не всяко чувство е ценно при молитвата. Сантименталните, нетрезвите и сладникави чувства я развалят. Унилите чувства я убиват. А прекомерните възторжени чувства я водят към израждане. Светоотеческата мъдрост забранява всякакви невъздържани изблици, душевни изстъпления и молитвени екзалтации, защото те отчуждават човека от съзнанието за греховност, създават в него фалшива представа за мнима праведност и довеждат молитвата до най-опасни извращения, при които човек мисли, че се моли правилно, а всъщност се заблуждава. Като не се допитва до никого и върви самочинно по пътя на духовния живот, заблуденият християнин изпада при екзалтираната си молитва в мечтателност, разгорещява се от психофизическо напрежение, разпалва въображението си и взима фантастичните си преживявания за благодатни явления. Това опасно състояние се нарича, на езика на св. отци, духовна прелест, което значи духовна прелъстеност, измаменост от дявола.
Духовната прелест се избягва чрез поддържане на постоянно покайно чувство и чрез искрено съзнание на своята греховност. За тази цел човек трябва често да се изповядва, да счита себе си по-лош от всички и да се самоунижава, ала не пред другите (защото това може да премине в лицемерно скромничене), а пред своята съвест и пред Бога.
Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Външна и вътрешна молитва (трета глава*)“
Книгата Нашата молитва – Различни видове молитви (втора глава*)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
(Към предишната част (Що е молитвата?)
Глава втора
Различни видове молитви
Оттук се вижда, че молитвите могат да бъдат от най-различен вид. Нека поясним това с примери: Един смирен християнин съзерцава нощем звездното небе. Той занемява от възхищение пред тайнствените чудеса на осеяния с малки трепкащи светлинки небесен свод. Като си представи, че тези нищожни светлинки не са, както изглеждат, само едни блестящи точици, а огромни огнени кълба, несравнимо по-големи от земята, и като помисли за неизмеримите пространства, които ги разделят, човек осъзнава колко мъничък, колко нищожен, колко незабележим и загубен е сам той като някаква невидима прашинка в този бездънен свят. Но ето – Бог, Творецът на всичко, Който е още по-безкраен от безкрайния свят, спира погледа Си тъкмо върху него, нищожната прашинка, и се грижи за него, и го обича, и го обсипва с хиляди милости. Съзнавайки това, християнинът не може да остане равнодушен и да не възкликне пред Създателя на тайнствената вселена с думите на Псалмопевеца: ”Славете Господа!… Възпейте Го и пейте Му! Разказвайте за всички Негови чудеса!” (Псалом 104:1-2). ”Господи, Боже наш, колко е величествено Твоето име!.. Когато гледам Твоите не.беса, дело на Твоите пръсти, месечината и звездите…, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?” (Псалом 8:1-5). Тези възклицания са хвалебствена молитва, наречена още славословие. Псалтирът е пълен с такива молитви. ”Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик, със слава и величие си облечен. Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра…, правиш облаците Своя колесница, шествуваш върху ветрени криле… Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро!.. Да бъде Господу слава навеки!” (Псалом 103).
Друг вярващ човек, да речем, е имал тежки изпитания или страшни душевни борби. Но с Божията помощ ги е преодолял. Животът му е висял на косъм, но Божията десница го е спасила. Или непоносима скръб го е подтискала, но той е получил свише облекчение и избава. По този повод душата му е преизпълнена с благодарност. И ето, той благодари от все сърце на Небесния си Избавител. Неговата молитва носи благодарствен характер. Чувствителните души, обичащи Господа, с усърдие прибягват след всяко Божие благодеяние към благодарствена молитва, с която още повече привличат над себе си Божията милост. Псалмопевецът всякога и с радост е благодарил на Господа. От него е останал следният благодарствен псалом, който се пее на всяка Литургия: ”Благославяй, душо моя, Господа, и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния. Той прощава всички твои беззакония, изцелява всички твои недъзи… Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив… Както баща милува синове, тъй и Господ милува ония, които Му се боят… Благославяй, душо моя, Господа!” (Псалом 102).
Трети пък е паднал в тежък грях и след като се е опомнил, видял е с ужас до каква страшна пропаст сам е довел душата си. Събудено за покаяние, сърцето му почва да се моли. Той цял трепери от страх пред Божия съд. В безизходицата вярата му сочи един единствен път – примиряването му с Бога чрез проливане сълзи и отправяне топли молитви към Божията благост. И ето – той стене, въздиша, плаче пред Бога съкрушено, проси милост и пощада. Неговата молитва е покайна. Такава била молитвата на митаря, описан в евангелската притча, който се биел в гърди и викал: ”Боже, бъди милостив към мене, грешника!” (Лука 18:13). Такава била молитвата и на св. цар Давид след тежките му грехопадения: ”Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми” (Псалом 50).
Четвърти християнин е, да речем, крайно беден или болен, или останал без работа, или несправедливо наклеветен, или изпаднал в друга някоя голяма беда. Към кого да се обърне за помощ? Отвсякъде го облъхва равнодушие. Религиозното му чувство обаче го пази от отчаяние. Сърцето му подсказва, че най-добрият Помощник и Покровител в такива случаи е Бог. И той почва да вика от дълбочините на душата си към небето, окрилян от надеждата, че Бог знае и безизходното му положение, и изхода от него. ”Побързай, Боже, да ме избавиш! Побързай, Господи, да ми помогнеш!” (Псалом 69:2) – повтаря той от дън душа думите на Псалмопевеца. ”Избави ме по Твоята правда и ме освободи! Наклони ухото Си към мене и ме спаси!… Защото Ти си моя надежда, Господи!… Боже, не се отдалечавай от мене!” (Псалом 70). Подобни молитви се наричат просителни.
Всеки според нуждата си може да казва своя просителна молитва. Бедният и безработният може да се моли така: ”Господи, Ти си благ и всемогъщ. Смили се над мене и дай ми да си намеря подходяща работа!” Болният: ”Господи, Ти виждаш моето страдание. Дай на мене, Твоя недостоен раб, здраве и спасение, за да прославя Твоето свято име!” Несправедливо наклеветеният: ”Господи, Ти всичко знаеш. Защити ме от хвърленото срещу мене несправедливо обвинение!” Изпадналият в друга някоя беда: ”Господи, избави ме по милостта Си, както Сам знаеш! На Тебе се надявам! Помогни ми!”…
И така, четири са главно видовете молитви: хвалебна, благодарствена, покайна и просителна. Те могат да бъдат смесвани и съединявани помежду си. Вярващият може и да славослови Бога, и да се кае същевременно за греховете си. Той може да Му благодари за някое благодеяние, и същевременно да Го моли за нова милост.
Знаейки от опит ползата от съединяването на различните видове молитви, св. Иоан Лествичник препоръчва следното съчетание на молитвените обръщения към Бога: ”Най-напред… да изявим искрена благодарност към Бога за Неговите непрестанни благодеяния към нас, после – да изповядаме греховете си с чувство на душевно съкрушение и след това – да изкажем пред Царя на цялото творение нашата молба[1]”.
А св. Никодим Светогорец дава в този дух като образец следната молитва, обединяваща всички молитвени елементи, включително и славословието: ”Господи и Боже мой! Възхвалявам и възпявам Твоята неизказана слава и Твоето безкрайно величие. Благодаря Ти, че по Своята благост си ми дал живот и участие в спасителните блага на Твоето Въплътено Домостроителство, че не един път си ме избавял, без дори сам да зная това, от заплашващи ме беди и от ръцете на моите невидими врагове. Кая се, че безкрайно много пъти съм потъпквал съвестта си и безразсъдно дръзко съм нарушавал Твоите свети заповеди, като съм бил неблагодарен към Твоите многочислени и велики благодеяния. Но, многомилостиви Боже мой, нека тази моя неблагодарност да не надделее Твоята благост! Прости моите грехове! Виж сълзите на моето съкрушение и по милостта Си помогни ми и сега! Дай ми онова, що е нужно за спасението ми и стори да бъде угоден на Тебе животът ми, за да се прослави и чрез мене, недостойния, Твоето всесвято име[2]!”
Тук св. Никодим препоръчва всеки да добави от себе си онова, което особено му е потребно първо в духовния, а после и в телесния му живот, като не забравя да се помоли било за освобождаването си от някоя страст, било за придобиването на някоя добродетел[3]”.
(Към трета глава (Външна и вътрешна молитва)
_________________________
*Из книгата Нашата молитва от архимандрит Серафим (Алексиев), С., 1993. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. „Лествица“, степень 28, § 7, с. 391-392.
[2]. Невидимая брань блаж. памяти старца Никодима Святогорца, изд. 4-е, Москва, 1904, с. 189-190.
[3]. Пак там.
Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев). Източник – Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5yQ
Книгата Нашата молитва – Що е молитвата? (първа глава*)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Глава първа
Що е молитвата?
Човекът е една загадка. В него по непостижим начин Бог е съчетал две противоположни неща – тялото и душата. Тялото с присъщите му качества е видимо, а душата е невидима. Но макар и невидима, тя съществува. В това ние непосредствено се убеждаваме от проявите ѝ. Всеки знае, че човекът има ум, въображение, чувства, воля, съвест, памет и други още духовни свойства от нематериален характер. Тeзи свойства сами свидетелстват за своя нематериален носител – душата. Те са свързани с нея и са немислими без нея, тъй както проявите на тялото са свързани с него и са невъзможни без него. По тяло човек прилича на животните, а по душа – на безплътните Ангели. В душата се крие Божият образ у човека. Словото на Господа говори за външен и вътрешен човек. Външният е телесният, видимият човек, а вътрешният – духовният, невидимият, или, както се изразява св. апостол Петър, ”скритият човек на сърцето” (1 Петр. 3:4). Подчертавайки двойствеността на човека, св. апостол Павел пише: ”Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява” (2 Коринтяни 4:16).
Създаден с тяло и душа, човекът е предназначен за два свята – за видимия и за невидимия. Външният човек – видимият, физическият, е временен, както е временен и целият физически свят, а вътрешният, духовният човек, е вечен, както е вечен и невидимият свят, според думите на великия Апостол на езичниците, който пише: ”Видимото е временно, а невидимото – вечно. Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” (2 Коринтяни 4:18; 5-1).
Телом ние сме свързани с физическия свят, а духом сме във връзка с духовния свят. Тялото ни, затворено в себе си, не би било в състояние да влиза в допир с околния свят, ако не беше снабдено по дивен начин от премъдрия Създател с онези чудни пет сетива, които го правят способно да възприема заобикалящата го действителност. Така, ако нямахме очи, ние не бихме могли да виждаме светлината, нито предметите. Ако нямахме уши, не бихме знаели нищо за света на звуковете. Ако нямахме обоняние, осезание и вкус, бихме били лишени от възприятията, съответстващи на тези усещания. Така и душата не би имала възможност да влиза в допир с духовния свят, с който е сродна, ако не бяха ѝ дадени отличителните за нея духовни ”сетива“, сведени в трите ѝ основни прояви: ума, чувството и волята. Чрез ума тя познава Бога, чрез сърцето Го чувства, а чрез волята се стреми към Него.
По-конкретно:
1.Умът прави душата способна да възприема истината за невидимия и непостижим Бог и да вярва в Него. С ума си тя разбира, че както всяка сътворена вещ си има своя причина, така и светът като цяло си има своя Причина, която е Всемогъщият и Преблаг Творец. Този ум ѝ подсказва още, че тя самата не би съществувала, ако не бе я сътворил по Свой образ Бог, Който е Дух (Иоан 4:24).
2.Чрез сърцето, разбирано не физически, а в духовен смисъл, душата изпитва високо религиозни усещания и вълнения, като страх Божи, благоговение, любов към Бога, благодарност, радост в Светия Дух, печал по Бога, съкрушение, дълбоко разкаяние при неизпълнение на Божиите заповеди и други.
3.Волята прави душата годна да се стреми към доброто, да проявява копнеж по Бога, дейно да се връща към Него след всяко греховно отдалечаване, да взима свети решения, да насилва себе си за борба с присъщите ѝ страсти, да предприема разни подвизи и да върви целенасочено, съзнателно и упорито към крайната цел на земния живот – душеспасението (1 Петр. 1:9).
Прочетете още „Книгата Нашата молитва – Що е молитвата? (първа глава*)“
Книгата Нашата молитва – увод*
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Увод
Молитвата е съкровен разговор на душата с Бога. В нейните вопли и въздишки, просби и славословия, възторзи и благодарствени излияния е скрит пулсът на духовния живот. Благодарение на нея ние можем да влизаме в общение с Бога не само ежедневно, но и ежеминутно и да изпросваме благодатна помощ както за телесните, тъй и за духовните си нужди.
По думите на св. Исаак Сирин, молитвата е ”прибежище за търсещите помощ, извор на спасението, съкровище на упованието, пристанище, избавящо от буря, светлина за пребъдващите в мрак, опора за немощните, закрила във време на изкушения, стрела против враговете – демони[1]”
Кой може да пише за молитвата освен онзи, който добре я познава? А кой я познава добре, ако не онзи, който истински се моли? Молитвата не е някакъв външен предмет, та да може да се опише само въз основа на наблюдения отстрани. Тя е най-съкровено изживяване, потаено в дълбочините на сърцето. А сърцето е нещо дълбоко (Псалом 63:7 – по славянския превод). Ако молитвата има и външни изяви, те не са нейна неотемлема принадлежност. Тя може и без тях. Съществуват външни молитви, които, носейки видимите белези на молитва, нямат нищо общо с истинското Богообщение.
Най-дълбоко, най-истинско общуване с Бога са имали светците. Техните сърца са горели в най-пламенни молитви. Те са знаели как трябва да се беседва с Бога и затова са написали най-добрите наставления за молитвата. От тях са ни оставени и най-хубавите образци на православни благодатни молитви за разни случаи в живота, които и ние днес можем прекрасно да използваме в нашия личен молитвен живот.
Отец Иоан Кронщадски, този велик пастир и съвременен светец на Руската света православна църква, пише, че Сам Бог е научил ”нашите Богоносни Отци чрез Своя Дух какво да казват на Господа при богослужението, при извършването на тайнствата и при разните случаи и обстоятелства в човешкия живот, изискващи молитва, привличаща небесното благословение[2]”.
Св. отци са онези, които са дали отговор на въпросите, вълнуващи и днес вярващия християнин, а именно как трябва човек да се моли, за да бъде чут, и какво трябва той да иска от Бога, за да го получи, и то с полза за душата си. Ние, затъналите в грехове и немощи слаби човеци, не би трябвало дори и да помисляме, че можем сами да се справим с тия въпроси. Защото, дори и да имаме молитвена практика, нищо не гарантира нейната правилност при нашата обърканост и недуховност. Елементарно правило е да не вършим нищо, отнасящо се до духовния ни живот, без да се съветваме с опитни и мъдри духовни хора. А молитвата има най-пряко отношение към спасението на душата. Тя е средоточието на духовния живот. Допустимо ли е в тази област да минем без ръководство?
Много и различни страсти владеят човешките души. Най-разнообразни и най-противоречиви желания вълнуват човешките сърца. Най-различни убеждения пълнят човешките глави. Ако трябваше всеки един от нас, с присъщата му неопитност и греховна обърканост, да си разрешава сам въпроса за молитвата, можем да си представим колко пъстри осветления и противоречиви раз- решения би получил той! От мрака на греховността не може да се очаква да бликнат лъчи на просветление в такава възвишена духовна област. Но това би значело грешниците да загубят всяка надежда, че някога ще се научат на истинска молитва. А между това тъкмо на грешниците е най-необходимо да се молят. Тогава? Слава Богу, че имаме благодатни учители на молитвата в лицето на св. отци. Те умеели да се молят истински, духовно, богоугодно. Те знаели какво да просят от Бога и как да го просят. Постигнатата от тях святост, този най-ценен плод на молитвените трудове, е неоспоримото доказателство за високото качество на тяхната молитва. Те могат да научат и нас, грешните, как да се молим.
Тук дължим да направим едно важно предупреждение. Ако се залавяме с високоотговорната задача да пишем за молитвата, ние не дръзваме да мислим, че можем да станем учители по молитва и да напишем нещо полезно за другите въз основа на своя собствен опит, защото ние сами не знаем да се молим както трябва (Римляни 8:26). А онзи, който не знае, не бива да поучава другите. Защото ”ако слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата” (Матей 15:14). Ние помним и предупреждението на св. апостол Иаков, който пише: ”Братя мои, недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим, защото ние всички много грешим” (Иаков 3:1-2).
Прочетете още „Книгата Нашата молитва – увод*“
ИИСУСОВАТА МОЛИТВА Е ПРИЛОЖИМА ПРИ ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА – продължение и край*
Архимандрит Софроний (Сахаров)
„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй мене грешния.”
С напрежението, с което живее човек, поразен от смъртоносна болест, каквато например е ракът, а понякога дори с още по-голям ужас, някои хора преживяват наличието в себе си на греховните страсти, отделящи ги от Господа. Те наистина се съзнават като „най-лоши от всички”; искрено виждат себе си във външната тъмнина. Тогава в тях се събира огромна енергия на молитвата-покаяние. То може да достигне такава степен, при която умът замира и няма други думи освен:
„Иисусе, спаси мене грешния”.
За нас е спасително, ако отвращението ни от греха нараства и премине в себененавист. В противен случай има опасност да се срастнем с греха, който е така многообразен и фин, че обикновено не забелязваме присъствието му във всички свои действия, дори външно да са добри. Труден, но и прекрасен е подвигът – да потопим върховния си ум в невидимия център на нашата личност чрез призоваването на Името на Иисус Христос; без вяра в Него никой не може да прозре действащата в нас смъртоносна отрова на греха. Чрез борбата със злото, което живее в нас, ни се разкриват не само дълбините на собственото ни битие, а и тайнствените бездни на живота на целия свят. Тогава духът ни се откъсва от нищожните и повърхностни явления на ежедневието и в „ужас” от самия себе си познава святата сила на молитва от друг порядък, викайки: „Господи, Иисусе, Спасителю мой, помилуй, помилуй мене, окаяния”.
За молитвата с Името на Иисус Христос можем да говорим с изрази от Писанието и творенията на светите отци. Например: тя е изгарящ страстите огън[34]; тя е светлина, която просвещава ума; прави го проницателен и далновиден; способен да съзира всичко, което става в нас. За нея могат да се кажат и тези думи от Посланието до евреите: „Тя е действена и по-остра от всеки двуостър меч; тя прониква до разделението на душата и духа, до ставите и мозъка; съди помислите и сърдечните намерения; и няма нищо в дълбините на духа ни, което да остане скрито от нея, но ВСИЧКО Е ГОЛО И ОТКРИТО при нейната светлина[35]”.
Извършването на тази молитва води човека до сблъсък с много от силите, скрити в „Космоса”. Тя предизвиква страшна битка срещу молещия се от страна на космическите сили или по-точно – от светоуправниците на тъмнината от тоя век, от поднебесните духове на злобата[36]. Победата обаче идва чрез покаяние до себененавист[37]. Картината на тази битка е описана в Откровението на св. Иоан Богослов: Те го победиха (дявола и сатаната, прелъстил цялата вселена) с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, И НЕ МИЛЕЕХА ЗА ДУШАТА СИ ДОРИ ДО СМЪРТ[38].
Когато е придружена от пламенно покаяние, тази молитва издига човешкия дух до сфери, които са отвъд границите на достъпното за мъдростта на мъдреците… на тоя век[39]. Страшно е да се говори за нея: след като ни преведе през бездните на външната тъмнина, скрита в нас, тя съединява духа ни в едно с Духа Божи и още оттук ни дава да живеем святата вечност. Отците от всички векове се удивяват пред величието на този дар към падналия свят:
„Господи Иисусе Христе, само Ти си свят, само Ти си истинският Спасител на всички хора, помилуй нас и Твоя свят”.
Красотата на творението поражда в нас възторг, но в същото време духът ни с още по-голяма сила е привлечен от нетленната красота на Безначалното Божие Битие. С поразителна яснота Господ Иисус Христос ни е открил надмирната Светлина на Небесното Царство. Съзерцанието на това великолепие ни освобождава от последиците на падението, и благодатта на Светия Дух възстановява в нас първозданния образ и подобието на Бога, явени от Христос в нашата плът. Затова и призоваването на Неговото Име сега е наша непрестанна молитва:
„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.
Тази молитва в своята най-висша форма ни съединява напълно с Христос. При това единение човешката ипостас не се унищожава, не се разтваря в Божественото Битие подобно на капка вода в океана. Личността на човека остава неразрушима във вечността. АЗ СЪМ; Аз съм… истината и животът. Аз съм светлината на света[40]. Битие, Истина, Светлина не са абстрактни понятия, безлики същности – те не са „КАКВО”, а „КОЙ”. Там, където няма личностна форма на битие, няма и нищо живо; там няма нито добро, нито зло; нито светлина, нито тъмнина. Там изобщо нищо не може да съществува: Без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот[41].
„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”
Когато призоваването на Иисусовото Име е придружено от идването на нетварната Светлина, тогава особено ясно ни се разкрива значението на това Име. Тогава е възможно да ни се даде и опит за идването на Царството Божие в сила[42], и духът на молещия долавя гласа на Отца: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте[43]! И ние се молим:
„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца, помилуй и спаси нас”.
Христос ни е явил в Себе Си Отца: Който е видял Мене, видял е Отца[44]. И сега ние познаваме Отца в онази степен, в която сме познали Сина: Аз и Отец едно сме[45]. И така: Синът явява Отца, а Отец свидетелства за Сина; и се молим:
„Сине Божи, Единородни, помилуй и спаси нас и Твоя свят”.
Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие[46]. А Сина познаваме в степента, в която пребиваваме в духа на Неговите заповеди. Без Него ние сме безсилни да се издигнем до заповяданите ни висоти, понеже в заповедите ни се разкрива животът на Самия Бог. Затова и отправяме зов към Него:
„Господи Иисусе Христе, Събезначални Сине на Отца, помилуй ме; дойди и се всели в мене с Отца и Светия Дух според Твоето обещание[47]…
Господи Иисусе, помилуй мене грешния”.
В Стария Завет Името на Отца е било познато, но Той е бил съзерцаван в мрака на непостижимостта. Христос обаче ни е явил в Себе Си Отца с пределна конкретност; Той ни е разкрил истинските измерения на всичко, дадено преди Него чрез Моисей и пророците. Аз съм в Отца, и Отец е в Мене[48]. Аз и Отец едно сме[49]. И явих им Твоето име и ще явя (в пълнота), та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях[50]. Знанието на Името на Отца е знание за любовта на Отца към нас. Призовавайки Името на Иисус, ние навлизаме в сферата на божествения Живот; в Името на Иисус са ни дадени и Отец, и Син, и Дух Свети:
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.
Прочетете още „ИИСУСОВАТА МОЛИТВА Е ПРИЛОЖИМА ПРИ ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА – продължение и край*“
Иисусовата молитва е приложима при всички обстоятелства (девета част)*
Архимандрит Софроний (Сахаров)
(Към осма част (Извършването на Иисусовата молитва)
Онзи, който действително вярва, че евангелските заповеди са дадени от Единия Истински Бог, от самата вяра черпи сили, за да живее по образа на Христос. Вярващият не си позволява да съди критически Господнето слово, а поставя себе си под неговия съд. Така той познава своята греховност и се съкрушава от жалкото си състояние. Липсата на съкрушение за греховете показва, че все още не му е дадено виждането на образа, по който е бил замислен човекът отпреди създаването на света. Онзи, който се кае истински, не търси други, по-висши съзерцания: той изцяло е погълнат от борбата с греха, със страстите. Само след очистване от страстите, дори да не е пълно, пред човека естествено и без усилие се откриват неподозирани духовни хоризонти, озарени от Светлината; тогава и умът, и сърцето са грабнати от Божията любов. Цялата ни природа, разпаднала се при падението, се преобразява, и пред нас се открехват дверите на безсмъртието.
Пътят към светите съзерцания минава през покаянието. Докато в нас властва тъмната гордост, чужда на Бога, на Светлината, „в която няма никаква тъмнина[1]”, ние не можем да бъдем приети в Неговата вечност. Тази страст е изключително фина и ние не сме в състояние сами да разпознаем докрай наличието ѝ в нас. Това поражда в нас усърдна молитва: „От моите тайни грехове ме очисти, и от умишлените удържи раба Си, за да не ме обладаят. Тогава аз ще бъда непорочен и чист от голямо развращение. Думите на устата ми и помислите на сърцето ми да бъдат благоугодни пред Тебе, Господи, крепост моя и Избавител мой[2]“.
Никой от нас, Адамовите синове, не може да види ясно своите грехове. Само в моментите на озарение от божествената Светлина ние се освобождаваме от тези страшни окови. А ако не сме имали такъв опит, добре е със сълзи да викаме:
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния”.
Ревностното следване на Христовите заповеди води човека до среща с всички възможни събития в духовната космическа сфера: той няма сили сам да се съпротивлява, нито ясно да разбере какво губи и какво спасява. В отчаяние той ще призовава Името на Живия Бог. И ще бъде блажен, ако лъч Светлина от непристъпната сфера на Божеството го посети, понеже ще му разкрие истинската природа на всяко явление. Ако Светлината все още не е дошла, не трябва да се плашим, а само усилено да молим: „Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй ме”. И спасителната сила непременно ще слезе върху нас.
В началото на подвига ние не можем да проумеем пътищата, показани от Бога, затова се опитваме да избягаме от тежката борба с „огнените изкушения[3]”. Възможно е да изпаднем в състояние на мъчително неразбиране: защо Бог, всесъвършената Любов, е благоволил пътят към Него понякога да бъде наистина страшен. Тогава Го умоляваме: открий ни тайната на пътищата за спасение. Постепенно умът ни се просвещава, сърцето събира сили да последва Христос и чрез нашите малки страдания да участва в Неговите страдания. На нас ни е необходимо да преживеем и болката, и ужасите, за да ни се открият дълбините на битието и да станем способни за заповяданата ни любов: без страдания човек остава духовно ленив, полуспящ, чужд на Христовата любов. Като помним това, щом сърцето ни се превърне в угаснал вулкан, ще го съгряваме с призоваването на Христовото Име:
„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй ме.”
И пламъкът на Божията любов наистина ще докосне сърцето.
Да придобием Иисусовата молитва означава да придобием вечността. В най-тежките минути – при разлагането на физическия ни организъм – молитвата „Иисусе Христе” ще бъде одежда на душата. Когато работата на мозъка престане и всички други молитви бъдат трудни за помнене и произнасяне, светлината на богопознанието, която изхожда от Името, станала близка и позната нам, неотстъпно ще пребивава с духа ни. Ние сме видели края на нашите отци, починали в молитва, затова имаме твърда надежда, че небесният мир, който надвишава всеки ум[4], ще обгърне навеки и нас. „Иисусе, спаси ме… Иисусе Христе, помилуй, спаси… Иисусе, спаси ме… Иисусе, Боже мой.”
Да познаваш Бога на любовта е тихо и свято тържество. То събужда в душата дълбоко състрадание към цялото човечество. Този Всечовек е моя природа, мое тяло, мой живот и любов. Аз не мога да съблека тази моя „природа”, да се изтръгна от „тялото” си, постоянно разкъсвано от взаимната вражда на неговите „клетки”, изграждащи всъщност един организъм. Частите на това огромно тяло на „Всечовека” – неподвластни нам – са в състояние на непрестанен болезнен разрив. Болестта ни се струва неизлечима. И това е нашият дял на земята. Душата ридае до изнемога в молитвата, но спасението идва само тогава, когато хората го пожелаят в своята свобода. „Обичайте враговете си” – в това е както изцелението на историческия живот, така и спасението за вечността. Човекът, познал силата на любовта към враговете, е познал и Господ Иисус Христос, Който се е разпнал за тях. Такъв човек е предвкусил и своето възкресение, и царството на Победителя Христос[5].
„Господи, Вседържителю, Иисусе Христе, помилуй нас и Твоя свят”.
В света на духовното битие на човека единствено християнството дава опит и за нетварната Светлина на Божеството, и за външната тъмнина на ада. Тази пълнота на познанието е дар единствено чрез Христа Бога и Светия Дух. В историята на аскетическия живот на нашите отци виждаме, че на тях им е било давано да съзерцават битийно преизподния мрак и то до такава степен, че тези изключително мъжествени подвижници десетилетия наред са ридаели в молитвите си. Но кой би могъл да разкаже за това? То е тайна, скрита за лишените от жив опит, и тя остава скрита до времето на всеобщия окончателен Съд[6].
„Господи, Иисусе Христе, спаси ни.”
Велик дар е да съзерцаваме вечността в непристъпната Светлина на Божеството. Вкусилите това блаженство не се стремят към придобиването на преходни ценности. Но благодатта не остава постоянно с човека с такава сила и Светлината в душата намалява. Лишаването от ТАКЪВ Бог поражда страдание на цялото ни същество. Тези изоставяния от благодатта обаче са необходими на всеки един човек, за да не „почива на лаврите си”, а да продължи да следва Господа, Който възлиза на Голгота – най-високата от всички планини в духовен план. Колкото и недостатъчни да са тези опити, те все пак възраждат човека и му дават нови сили, за да приеме уподобяването на Христос.
„Иисусе, Спасителю наш, спаси мене грешния”.
Когато се молим на тихо и уединено място, често ненужни мисли натрапчиво се събират край ума, откъсвайки вниманието му от сърцето. Молитвата ни се струва безплодна, тъй като умът не участва в призоваването на Иисусовото Име, а само устата механично повтаря думите. Щом спрем да се молим, помислите обикновено си отиват и ни оставят на спокойствие. В това тягостно явление обаче е и смисълът: призоваването на Божието Име задвижва всичко тайно, което се крие в нас; молитвата като сноп лъчи, проникнал в тъмното пространство на вътрешния ни живот, разкрива страстите и привързаностите, загнездили се в нас. В тези случаи трябва усилено да произнасяме святото Име, така че покайното чувство в душата ни да нараства:
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”.
Духът ни, нетленен според Божия замисъл за човека, се измъчва в затворническата килия на греховните страсти. Колкото по-дълбока е болката от съзнанието за отдалечеността ни от Бога поради греха, толкова по-напрегнат е поривът на душата към Бога, и тя се моли с огромна мъка, с много плач, търсейки единение с Него. И Той не презира съкрушеното сърце, а идва при нас; тогава „дълбокото” сърце на човека осъзнава родството си с Онзи, Който „осезаемо” присъства и действа в нас. От това се вижда, че и тялото ни, по присъщ за него начин, приема диханието на Живия Бог:
„Иисусе, Сине на Живия Бог, помилуй ни”.
В наследството, оставено от отците – в учението и разказите им за Божиите дарове, – се съдържат и указания за пътищата към боговиждането, тоест за борбата, която са водили във вътрешния си свят, с живеещия в нас „греховен закон[7]” – това трагично последствие на първото страшно падение на човека. Всеки човек, стъпил на попрището на многоплановата битка за придобиването на святата вечност, ще се сблъска, освен с всичко друго, и с необходимостта да противостои на разлагащото въздействие на околния свят, който отхвърля молитвата. И най-здравият щит тогава отново е:
„Господи, Иисусе Христе, помилуй нас и Твоя свят”.
За вярващия Името на Иисус Христос е като висока крепостна стена. Не е лесно за врага с лъжа да проникне вътре през тежките железни врати, ако вниманието на човека не се отклонява към външни неща. Молитвата с това Име дава на душата сили не само да противостои на вредните влияния отвън, но дори повече от това: тя дава възможност ние да влияем върху средата, в която живеем; да излизаме от най-вътрешните дълбини на сърцето си и да общуваме със събратята си в любов и мир. Умножаващият се мир и любовта, заповядана ни от Бога, стават извор на гореща молитва за целия свят. Христовият дух ни извежда в просторите на любовта, която обгръща цялото творение. В такова състояние душата със силно чувство се моли:
„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.
Бог никога не насилва волята на човека; но и Той не може да бъде заставен насила да върши каквото и да било. В молитвата си ние се стремим да предстоим във вътрешно единство и цялостност на нашето същество; и най-вече в единение на ума и сърцето. За да постигнем това блажено единение на двете най-главни сили на нашата личност, ние не прибягваме до изкуствени средства (психотехники). Отначало приучаваме ума да стои с внимание в молитвата, според наставленията на отците, тоест без разсейване да произнася Името на Иисус Христос и останалите думи на молитвата. Съсредоточеното призоваване на Божието Име, заедно с ежедневните усилия да живеем според евангелските заповеди, довежда до естествено сливане на ума и сърцето в едно действие.В подвига никога не бива да се бърза. Трябва да отхвърлим мисълта да направим максималното за минимален срок. Вековният опит е показал, че единението, постигнато чрез различни психосоматични методи, не трае дълго и което е по-важно: това не е съединяване на духа ни с Духа на Живия Бог. Пред нас стои въпросът за вечното спасение в най-дълбок смисъл. За това е необходимо цялото ни естество да се прероди – от плътско да стане духовно. И когато Господ види, че сме способни да приемем Неговата благодат, Той не се забавя да дойде в отговор на смирения ни зов. Понякога идването Му е така всепоглъщащо, че и сърцето, и умът са изцяло заети само с Него; видимият свят отстъпва пред реалност от по-висш порядък. Умът вече не мисли дискурсивно, а цял се превръща във внимание. Сърцето навлиза в състояние, което трудно може да се опише: то е изпълнено със страх, но благоговеен, животворен. Дишането става сдържано: виждаме Бога и извън, и вътре в нас. Той изпълва всичко, и целият човек – духът-ум, сърцето-чувство и дори тялото – са слети в едно и живеят само чрез Бога.
„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас и Твоя свят.”
Дръзнах да говоря за онова, което монахът обикновено пази вътре в себе си като най-скъпа тайна от страх да не би „Иисус да се отдръпне поради тълпата[8]”. То ми бе дадено докато живеех в манастира, но с още по-голяма сила то ми се даваше след като отидох в пустинята. Там, в уединението, усещах присъствието на Живия Бог до пълна забрава за света. Не е възможно да се опише адекватно опитът от Божиите посещения. Те не се повтарят в една и съща форма, а почти всеки път се появява нещо ново, различна е също и последователността.
Спомням си как призоваването на Името на Иисус Христос се сля с Неговото невидимо идване. От този момент това чудно Име, както и другите Божии Имена, са за мен в още по-голяма степен отпреди канали за единение с Бога. По онова време вече бях свещеник. Извършването на Божествената литургия придоби друг характер: тя вече не бе само израз на благочестива, свободна от колебания вяра, а усещане с цялото ми същество на ФАКТА, че Бог присъства и извършва Тайнството. Тогава почувствах дълбоко смисъла и реалността, съдържащи се в думите на св. Василий Велики: „Ти си ни дарувал откровение за небесните тайни[9]”. Да, Господ открива и на нас, най-последните от всички човеци, тайнството на свещенодействието.
От този момент нататък идваха още много духовни проникновения за действеността на Литургията, но не зная дали ще намеря думи, за да изразя преживяното. Цялото ни същество възприема Литургията като Божие Действие: в нас няма въпроси – КАК е възможно това. За свещеника то има очевидността на битиен факт. „Вземете, това е Моето Тяло… Пийте това е Моята Кръв.” И преди това се бях причастявал с вяра, с любов, но без да съзнавам така силно онова, което ставаше. Чрез призоваването на Името на Иисус Христос ми бе даден опит за блаженото, но и страшно присъствие на Вечния Бог. Разбира се, това не означава, че такава последователност е задължителна за всеки един.
Още от първите думи на Литургията: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух” идва милостивият отговор от Бога. Не винаги с еднаква интензивност. Литургийният канон изисква внимание и изключителна отговорност. В най-висшия момент – епиклезата – иереят, и заедно с него всички присъстващи в храма, се обръщат към Бог Отец с молитвата да изпрати Светия Дух. И Той идва, и извършва онова, за което се молим.
Чрез свещенодействието на Литургията се научих да съзерцавам живота на Човека-Христос. Преди да каже на апостолите: „Вземете, това е Моето Тяло[10]”, Той тайно се е молил на Отца. Христос не е изрекъл тези страшни думи като Вседържител, а като Син Човешки, учейки ни да не допускаме нито едно вътрешно движение, което носи признаците на „самообожествяване”. В основата на моя живот в Христос положих следното разбиране: аз се моля на Отца като творение; очаквам спасението единствено като дар на любовта свише; търся осиновяването само чрез Христос; освещаването и просветлението идват само чрез Светия Дух. Тези Тримата – Отец, Син и Дух Свети – в моето дълбоко съзнание са Един Живот, Едно Царство, Една Светлина, Една Любов. Във всеки Един от Тях пребивава абсолютната пълнота на Божеството. Те се разделят в мене неразделно. Те се сливат в мене неслитно. Това е вечният факт на Божието Битие, чийто печат жадувам да приема, макар да съзнавам пълното си недостойнство. Не се опитвам да си обясня Светото Триединство чрез логически абстракции. С благоговение живея тази велика Тайна, чието откровение даде отговор на всички мои въпроси.
Нашето раждане и израстване на земята не е нищо друго освен творчески процес, в който усвояваме битието в достъпната за нас степен, с надеждата, че познанието, което не е завършило тук, ще достигне пълнота отвъд пределите на сегашната ни форма на съществуване. Когато всичките ни преживявания се слеят в духовното ни виждане като в един център в нашата личност; когато мрачният ад и нетварната Светлина се съединят в духа ни като вече познати от нас реалности, тогава започваме да разбираме значението на Името Иисус, тоест Спасител. Той, безначалната Светлина, е „понизил Себе Си до образ на раб[11]”, до слизане в ада, за да изведе оттам Адам. Затова сега призоваваме Него в молитвата:
„Иисусе, Сине на Живия Бог, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.
Божието Име, открито на хората, служи като връзка между Бога и човека. С Божието Име, или по-скоро с Божиите Имена, в Църквата се извършват всички тайнства. В Името Божие трябва да се върши всяко дело. Чрез призоваването на Името на Всевишния Неговото присъствие се превръща в непрестанно живо усещане: сърцето е в мир, когато делото ни е по волята на Господа, и изпитва „притеснение” винаги, когато се отклонява от истината. Така чрез молитвата всяко движение на духа е под постоянен вътрешен контрол; нито една мисъл, нито една дума не ни убягват. Това следствие на непрестанната молитва помага да сведем греховете си до възможния минимум.
„Господи, Иисусе Христе, Сине и Слово на Живия Бог, помилуй ни.”
„Сподоби ни Господи през тоя ден да се запазим от грях”. Така се молим сутрин. Но само тихото присъствие на Божия Дух в нас ни дава възможност действено да пребиваваме във вътрешна трезвост на духа. „Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго[12].” Отново се убеждаваме, че чрез призоваването на Името на Господа в ума, се спасяваме от грешки и в делата, и в думите: „Господи Иисусе, Ти си Светлината, дошла да спаси света. Просвети умните очи на сърцето ми, за да бъда достоен без препъване, като при дневна светлина да следвам своя път пред Лицето Ти[13]”.
Ако искаме молитвата да доведе до плодовете, за които с такъв възторг говорят нашите отци и учители, трябва да спазваме учението им. Първото условие е вярата в Христос като в Бог-Спасител; второто е съзнанието, че сме загиващи грешници. Това съзнание може да достигне такава дълбочина, че човек да усеща себе си като най-лошия от всички хора. Това ще бъде за него очевидност не поради действията, които е извършил външно, а понеже съзира отдалечеността си от Бога и себе си като потенциален носител на всяко зло.
Колкото повече се смиряваме в болезнено покаяние, толкова по-бързо молитвата ни достига Бога. А когато губим смирението, тогава никакви подвизи не ни помагат. Действието на гордостта в нас, осъждането на братята, превъзнасянето и неприязънта към ближните – ни отхвърлят далеч от Господа.
При Бога ние идваме като последни грешници. Най-искрено осъждаме себе си за всичко. Нищо не си въобразяваме, нищо не търсим, освен прошка и помилване. Това е нашето постоянно вътрешно състояние. Умоляваме Бога Сам Той да ни помогне да не оскърбяваме с гнусните си страсти Светия Дух; да не причиняваме никаква вреда на братята си (на всеки човек). Осъждаме себе си на адски мъки, защото сме недостойни за Бога. Не очакваме никакви особени дарове свише, а само се стремим с всички сили да постигнем истинския смисъл на Христовите заповеди и да живеем според тях. И викаме:
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.
И Бог ни чува и идва да ни спаси. И тогава всеки, който призове името Господне (в такова състояние на духа), ще се спаси[14]”.
Покайте се[15]. Трябва да възприемем сериозно този призив на Христос: да променим коренно начина на вътрешния си живот и светогледа си; нашето отношение към хората и всяко явление в тварното битие: да не убиваме враговете, а да ги побеждаваме с любов. Да помним, че няма абсолютно зло. Абсолютно е само безначалното Благо. И това Благо ни е заповядало: Обичайте враговете си… добро правете на ония, които ви мразят… бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец[16]”. Да се предадем на заколение за братята е най-доброто оръжие, с което можем да ги изтръгнем от робството на дявола-клеветник и да приготвим душите им да бъдат приети от Бога, Който иска всички да се спасят. Няма човек, у когото светлината да не присъства в една или друга степен, защото Бог просвещава всеки човек, идващ на света[17]. Заповедта – да не се противим на злото[18] – е най-успешната форма на борба с него. Когато се противим на насилието със средствата, към които прибягва вършещият неправда, динамиката на злото в света нараства. Убийството на невинни хора често по невидим начин премества моралните сили на човечеството на страната на онова добро, заради което е загинал невинният. Не е така обаче, когато и двете страни проявяват отрицателния стремеж да властват. Победата с физическа сила не продължава вечно. Бог, Който е свята и чиста Светлина, изоставя престъпниците. Те отпадат от единствения извор на живота и умират: Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“. И тъй… не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро[19]“.
Хората, като носители само на относителна правда, във фанатичната си борба за възтържествуването на техните идеи, разкъсват целостта на битието и в крайна сметка водят всичко до гибел. В слепотата си те абсолютизират положителната страна на своите политически доктрини и са готови да унищожат всеки, който иска да види живота на вселената изграден върху по-добри, по-хуманни начала; особено, ако това начало са заповедите на Христос, убит именно защото е проповядвал любовта. В днешния свят Христовите думи в Евангелието са изключително актуални: Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане… и (вие, християните) ще бъдете мразени от всички народи, заради Моето име… и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта… и тогава ще дойде краят[20].
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят.”
Целият свят е потънал в раздори: между държави с различен обществен строй; между различни раси и класи; между религии, идеологии и прочее. При съвременните средства за масово разрушаване и унищожаване хората навсякъде живеят в атмосферата на очакване на онова, което има да връхлети върху вселената[21]. И ето, че сме изправени пред възела на трудно разрешими парадокси. От една страна, не можем да бъдем спокойни, защото принадлежим към човешкото семейство, което в много отношения има общи съдбини; а от друга – ни окуражават думите на Христос: А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви[22]. Тук не е мястото да се спираме подробно върху описанието на съществуващото апокалиптично напрежение; но ние няма да оставим силното оръжие, което Господ ни е дал – молитвата:
„Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят”.
Няма да спрем и да принасяме Литургичната жертва докато това бъде възможно.
И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа[23]. Затова се стремим към Господа, измъчвани от жаждата да се съединим с Него за вечността. Той Самият също ни очаква с любов. Жаждата за Бога е неизменна характеристика на цялото ни земно съществуване; с нея искаме и да умрем. Сам Христос преди смъртта Си на кръста извикал: Жаден съм[24]. Той изпитвал и глад[25], и жажда, и мъка[26], за да ни даде да познаем Отца. И ние също се измъчваме на земята от скръб поради непрестанното кошмарно зрелище от насилия, убийства, омраза; и жадуваме да отидем при Отца, затова призоваваме Неговия Единороден Син:
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ни”.
Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и да бъде проповядвано в НЕГОВО ИМЕ ПОКАЯНИЕ… у всички народи[27]. Ако Името Му ни дава радостта да познаем тайната на любовта на Безначалния към нас, то естествено е да възлюбим и самото Име. В него се съдържа „разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа… и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа[28]”.
„Господи, Иисусе Христе, Сине Единородни, помилуй ни”.
Дългогодишната молитва преобразява падналата ни природа така, че тя става способна да приеме освещаването чрез открилата ни се Истина; и то още преди да напуснем този свят[29]:
„Господи, Иисусе, помилуй ни”.
Безкрайното величие на задачата, която стои пред нас, ни изпълва със страх. Казано ни е, че: Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят[30]. Продължителният подвиг ще ни покаже, че в евангелското откровение всичко принадлежи на друг, по-висш план на битието. Ослепителната Светлина на Божеството се отразява в нашия план в заповедите: Обичайте враговете си… бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец[31]. Само Онзи, Който ни е дал тези заповеди, може чрез Своето вселяване в нас да ни помогне да ги изпълним. Затова и викаме към Него:
„Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй ни”.
Призоваването на Името постепенно ни съединява с Господа. В някаква степен това става още преди молещият се да е разбрал „КОЙ Е ТОЗИ[32]”, преди да е усетил ясно освещаващата сила, която произтича от Името. Продължаването по-нататък обаче непременно е свързано с все по-дълбокото осъзнаване на собствената ни греховност, която ни довежда до отчаяние. Тогава с нарастваща сила призоваваме чудното Име:
„Иисусе, Спасителю мой, помилуй ме”.
Свещеното Предание, безценно наследство, което Сам Господ ни е дал чрез апостолите и отците на Църквата, ни учи да пребиваваме в духовна нищета, да съзнаваме живеещата в нас смърт на греха, ако действително се стремим да живеем в истината. Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда. Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас[33].
„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй мене грешния.”
С напрежението, с което живее човек, поразен от смъртоносна болест, каквато например е ракът, а понякога дори с още по-голям ужас, някои хора преживяват наличието в себе си на греховните страсти, отделящи ги от Господа. Те наистина се съзнават като „най-лоши от всички”; искрено виждат себе си във външната тъмнина. Тогава в тях се събира огромна енергия на молитвата-покаяние. То може да достигне такава степен, при която умът замира и няма други думи освен:
„Иисусе, спаси мене грешния”.
За нас е спасително, ако отвращението ни от греха нараства и премине в себененавист. В противен случай има опасност да се срастнем с греха, който е така многообразен и фин, че обикновено не забелязваме присъствието му във всички свои действия, дори външно да са добри. Труден, но и прекрасен е подвигът – да потопим върховния си ум в невидимия център на нашата личност чрез призоваването на Името на Иисус Христос; без вяра в Него никой не може да прозре действащата в нас смъртоносна отрова на греха. Чрез борбата със злото, което живее в нас, ни се разкриват не само дълбините на собственото ни битие, а и тайнствените бездни на живота на целия свят. Тогава духът ни се откъсва от нищожните и повърхностни явления на ежедневието и в „ужас” от самия себе си познава святата сила на молитва от друг порядък, викайки: „Господи, Иисусе, Спасителю мой, помилуй, помилуй мене, окаяния”.
За молитвата с Името на Иисус Христос можем да говорим с изрази от Писанието и творенията на светите отци. Например: тя е изгарящ страстите огън[34]; тя е светлина, която просвещава ума; прави го проницателен и далновиден; способен да съзира всичко, което става в нас. За нея могат да се кажат и тези думи от Посланието до евреите: „Тя е действена и по-остра от всеки двуостър меч; тя прониква до разделението на душата и духа, до ставите и мозъка; съди помислите и сърдечните намерения; и няма нищо в дълбините на духа ни, което да остане скрито от нея, но ВСИЧКО Е ГОЛО И ОТКРИТО при нейната светлина[35]”.
Извършването на тази молитва води човека до сблъсък с много от силите, скрити в „Космоса”. Тя предизвиква страшна битка срещу молещия се от страна на космическите сили или по-точно – от светоуправниците на тъмнината от тоя век, от поднебесните духове на злобата[36]. Победата обаче идва чрез покаяние до себененавист[37]. Картината на тази битка е описана в Откровението на св. Иоан Богослов: Те го победиха (дявола и сатаната, прелъстил цялата вселена) с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, И НЕ МИЛЕЕХА ЗА ДУШАТА СИ ДОРИ ДО СМЪРТ[38].
Когато е придружена от пламенно покаяние, тази молитва издига човешкия дух до сфери, които са отвъд границите на достъпното за мъдростта на мъдреците… на тоя век[39]. Страшно е да се говори за нея: след като ни преведе през бездните на външната тъмнина, скрита в нас, тя съединява духа ни в едно с Духа Божи и още оттук ни дава да живеем святата вечност. Отците от всички векове се удивяват пред величието на този дар към падналия свят:
„Господи Иисусе Христе, само Ти си свят, само Ти си истинският Спасител на всички хора, помилуй нас и Твоя свят”.
Красотата на творението поражда в нас възторг, но в същото време духът ни с още по-голяма сила е привлечен от нетленната красота на Безначалното Божие Битие. С поразителна яснота Господ Иисус Христос ни е открил надмирната Светлина на Небесното Царство. Съзерцанието на това великолепие ни освобождава от последиците на падението, и благодатта на Светия Дух възстановява в нас първозданния образ и подобието на Бога, явени от Христос в нашата плът. Затова и призоваването на Неговото Име сега е наша непрестанна молитва:
„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.
Тази молитва в своята най-висша форма ни съединява напълно с Христос. При това единение човешката ипостас не се унищожава, не се разтваря в Божественото Битие подобно на капка вода в океана. Личността на човека остава неразрушима във вечността. АЗ СЪМ; Аз съм… истината и животът. Аз съм светлината на света[40]. Битие, Истина, Светлина не са абстрактни понятия, безлики същности – те не са „КАКВО”, а „КОЙ”. Там, където няма личностна форма на битие, няма и нищо живо; там няма нито добро, нито зло; нито светлина, нито тъмнина. Там изобщо нищо не може да съществува: Без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот[41].
„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”
Когато призоваването на Иисусовото Име е придружено от идването на нетварната Светлина, тогава особено ясно ни се разкрива значението на това Име. Тогава е възможно да ни се даде и опит за идването на Царството Божие в сила[42], и духът на молещия долавя гласа на Отца: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте[43]! И ние се молим:
„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца, помилуй и спаси нас”.
Христос ни е явил в Себе Си Отца: Който е видял Мене, видял е Отца[44]. И сега ние познаваме Отца в онази степен, в която сме познали Сина: Аз и Отец едно сме[45]. И така: Синът явява Отца, а Отец свидетелства за Сина; и се молим:
„Сине Божи, Единородни, помилуй и спаси нас и Твоя свят”.
Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие[46]. А Сина познаваме в степента, в която пребиваваме в духа на Неговите заповеди. Без Него ние сме безсилни да се издигнем до заповяданите ни висоти, понеже в заповедите ни се разкрива животът на Самия Бог. Затова и отправяме зов към Него:
„Господи Иисусе Христе, Събезначални Сине на Отца, помилуй ме; дойди и се всели в мене с Отца и Светия Дух според Твоето обещание[47]…
Господи Иисусе, помилуй мене грешния”.
В Стария Завет Името на Отца е било познато, но Той е бил съзерцаван в мрака на непостижимостта. Христос обаче ни е явил в Себе Си Отца с пределна конкретност; Той ни е разкрил истинските измерения на всичко, дадено преди Него чрез Моисей и пророците. Аз съм в Отца, и Отец е в Мене[48]. Аз и Отец едно сме[49]. И явих им Твоето име и ще явя (в пълнота), та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях[50]. Знанието на Името на Отца е знание за любовта на Отца към нас. Призовавайки Името на Иисус, ние навлизаме в сферата на божествения Живот; в Името на Иисус са ни дадени и Отец, и Син, и Дух Свети:
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.
Да призоваваме Името на Иисус с възможно най-пълното съзнание за онова, което то носи в себе си, означава реално да пребиваваме в единство с Бога Светата Троица. Този Бог ни се е открил в Своето ново отношение към Човека: вече не като Творец, а като Спасител на света, като Светлината на Истината и истинската вечност:
„Господи, Иисусе Христе, Сине на Предвечния Отец, помилуй ни”.
Богословието на Името и богословието на иконата имат общи черти. Когато гледаме иконата на Христос, ние влизаме с духа си в лична връзка с Него. Изповядваме явяването Му в плът: Той е и Бог, и човек; изцяло човек и съвършено подобие на Бога. Отиваме отвъд цветовете и линиите – в умния, в духовния свят. Така също и когато призоваваме Името, ние не се спираме върху звуците, а живеем смисъла на думите. Звуковата страна се променя в зависимост от различието на езиците, но съдържанието-познание, скрито в Името, остава едно и също:
„Господи, Иисусе Христе, спаси ни”.
Не е достатъчно само да призоваваме на глас Божието Име: Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие[51]. Не е лесно да слушаме тези думи: Страшен е Божият съд!
„Господи, Иисусе, помилуй и спаси мене грешния.”
Като съзнаваме, че ни е обещано осиновяване[52] в Христос, нека да прославим своя Създател. Когато призоваваме Името на Иисус Христос, нека да го оставим да звучи в нас с присъщата му сила и величие; нека то да съкруши корените на живеещия в нас грях; нека да разпали огъня на Христовата любов във вкаменените ни сърца; нека то ни даде светлина и познание; нека ни направи участници в Неговата слава; нека чрез това Име в нас да се всели Христовият мир, който надвишава всеки ум[53]. След дълги години молитва с Иисусовото Име нека Бог ни даде да познаем пълнотата на скритото в него откровение: Чуден Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира… Господ Саваот[54].
„Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”
Божието Име трябва да се призовава със смирение. Христос, Владиката на света, се е въплътил и като човек се е смирил дори до кръстна смърт. Затова и Името Му е издигнато по-горе от всяко име, не само в този век, но и в бъдещия. Отец Го е поставил от дясната Си страна на небесата… поставил Го е Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко[55].
„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас, и Църквата Си, и Твоя свят, по молитвите на Богородица, на светите апостоли, и на всички Твои светии през вековете.”
Пътят на нашите отци изисква твърда вяра и дълготърпение, а съвременниците ни се опитват да грабнат бързо и насила всички духовни дарове, включително и непосредственото съзерцание на Абсолютния Бог. Често у тях срещаме склонността да оприличават Иисусовата молитва на йога, на трансценденталната медитация или други подобни методи. Смятам за нужно да посоча опасността от такава заблуда – молитвата да се разглежда като просто и лесно „техническо” средство за непосредствено единение с Бога. Категорично трябва да подчертаем, че има радикална разлика между Иисусовата молитва и всички други аскетически теории. Заблуждават се онези, които се стремят да „съблекат” ума си от всичко преходно, относително, за да преминат по този начин някакъв невидим праг, да осъзнаят своята безначалност и дори „тъждественост” с Източника на всичко съществуващо; за да се върнат в Него, да се слеят с Него – с безименния свръхличностен Абсолют; за да разтворят в свръхразумния океан дори своята личност, която погрешно смесват с индивидуалната форма на природното съществуване на човека. Този род аскетически усилия са дали на отделни хора възможността да се издигнат до свръхразумно съзерцание на битието; да изпитат някакъв мистичен трепет, да познаят състоянието на мълчание на ума, когато той излезе извън пределите на времето и пространството. В тези състояния човек може да усеща покой, тъй като се отърсва от непрестанно променящите се явления във видимия свят; той може да открие в себе си свободата на духа и да съзерцава умопостигаемата красота.
Крайните степени на тази безличностна аскетика са довели мнозина до това да виждат божественото начало в самата природа на човека; до тенденцията към самообожествяване, която е в основата на голямото Падение; до това да открият в себе си някаква „абсолютност”, която всъщност не е нищо друго освен отражение на Абсолютността на Бога в създадените по Негов образ; до стремеж към завръщане в онова състояние на покой, в което човекът уж се е намирал преди появата си на този свят; във всеки случай, след опита от такова аскетическо „събличане” на ума у човека може да се породи подобна мисловна заблуда. Тук нямам за цел да изброявам всички форми на интелектуално съзерцание, но от собствения си опит мога да кажа следното: Истинският, Живият Бог – Онзи, Който е „О ΟΝΤΩΣ ON” – НЕ Е в тези състояния. Те са плод на природния гений на човешкия дух в неговите върховни движения към Абсолюта. Всички съзерцания, достигнати по този път, всъщност са само-съзерцание, а не Бого-съзерцание. В тези състояния откриваме за себе си единствено тварната красота, но не и Първобитието. И във всички тях няма спасение за човека.
Началото на истинското избавление в непоколебимото и цялостно приемане на Откровението: „Аз Съм Вечно Съществуващият“[56]. Аз съм Алфата и Омегата, Първият и Последният[57]. Бог е Личностен Абсолют, единосъщна и неразделна Троица. Върху това откровение се гради целият живот на християнина. Този Бог ни е извикал за живот от небитието. Познаването на Живия Бог и проникването в тайните на пътищата на Неговото творение ни освобождава от мрака на собствените ни идеи за Абсолюта, които тръгват „отдолу”; то ни спасява от неосъзнатия, но погубващ стремеж към отърсване от всяка форма на съществуване-биване. Ние сме сътворени, за да станем участници в Божественото Битие на истински вечно Съществуващия. Този удивителен път ни е показан от Христос: Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота[58]. Като проникваме в дълбините на мъдростта на Твореца, понасяме страдания, чрез които се придобива Божията вечност. А когато Светлината Му ни осияе, съзерцаваме в себе си едновременно двата края на бездната: от едната страна е мракът на ада, а от другата – тържеството от победата. Въведени сме битийно в сферата на божествения нетварен Живот. Адът губи власт над нас. Дава ни се благодатта да живеем състоянието на Въплътилия се Логос – на Христос, Който слиза в ада като Победител. Тогава със силата на Неговата любов обгръщаме цялото творение в молитвата:
„Иисусе, Вседържителю Благи, помилуй нас и Твоя свят”.
Откровението на Личностния Бог придава на всичко удивителен характер. Битието не е някакъв детерминиран природен процес, а е Светлината на неописуемата любов на Божиите и сътворените личности. То е свободно движение на духове, което е изпълнено с разумно съзнание за всичко съществуващо и със самосъзнание. Извън това нищо няма смисъл, а има само смърт. Молитвата ни става жива среща на нашата сътворена личност с Божията Личност, тоест придобива абсолютен характер. Тя намира израз в думите ни, отправени към Словото на Отца:
„Господи, Иисусе Христе, Събезначално Слово на Безначалния Отец, помилуй ни, всели се в нас, спаси нас и Твоя свят”.
Когато започнем да проумяваме мъдрия план за нас на нашия Бог и Творец, любовта ни към Него се усилва и чувстваме ново вдъхновение в молитвата. Съзерцанието на Божията Премъдрост в красотата на света привлича духа към ново възхождане, което ни откъсва от всичко тварно. Това откъсване не е философско витаене на ума в сферата на чистите идеи, колкото и привлекателни да изглеждат те; нито е художествено-поетично творчество; то е завладяване на цялото ни същество от енергията на неведом преди това живот. Към такова издигане на духа над всичко тварно ни води Евангелието, в което започваме да виждаме Акт на Божието Самооткровение. Това е навлизане в благодатта на богословието, но не като човешка наука, а като състояние на общение с Бога. Ние не подлагаме Господнето слово на съда на нашия подъл разсъдък, а подлагаме на съд самите себе си в светлината на даденото ни познание. Това поражда естествен стремеж, да превърнем евангелското слово в съдържание на цялото наше битие. Стремеж, чрез който се освобождаваме от властта на страстите и със силата на Иисус Бог побеждаваме вкоренилото се в нас космическо зло. Тогава действено познаваме, че Той, Иисус, е единственият в истинския смисъл Бог-Спасител, и християнската молитва е непрестанно призоваване на Неговото Име:
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи и Боже, помилуй нас и Твоя свят”.
Големият въпрос, превърнал се в трагичен проблем за цялото човечество е следният: кое е истинското Битие и кое – мираж на нашето паднало въображение? Коя е живата вечност и кое – измамен стремеж на духа към съзнаваните от собствения ни ум идеи? Дали личността-ипостас сама по себе си е ограничаващо начало и следователно – несъответстващо и неприложимо към Бога, или в действителност именно тя е образът на Живия Абсолют – на „АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ”? От решението на тези въпроси зависи цялото ни бъдеще. Ако приемем мисълта, че личното начало самò по себе си е ограничаващо, то в аскетическия си подвиг ще правим всичко, за да преодолеем това начало в себе си. И обратното: ако приемем, че личността е единственият възможен образ на Абсолютното Битие, то с възторг от вливащата се в нас сила ще се молим: „Отче наш, Който си на небесата…” Или: „Господи, Иисусе Христе, Сине на Отца, помилуй ни. Приеми ни в Твоя живот, изцели ни от всяка следа на греха, който ни убива”. Ако безсмъртието, обещано ни в Христос чрез възкресението, е лично безсмъртие, то ни най-малко няма да искаме да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се погълне от живота. Бог, Който ни е създал тъкмо за това, Той ни и даде залога на Духа[59].
„Христе Иисусе, Който си възкръснал от мъртвите, помилуй ни”.
Ако не повярвате, че съм Аз (Този, Който се открил на Моисей на Синай), ще умрете в греховете си[60]; Авраам… би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва[61]; Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името „Бог Всемогъщий“; а с името Си „Господ“ не съм им се открил[62]. Ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа[63]… И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание[64]. В нашата духовна смърт ние сме изгубили усещането за грях и затова сега без Христос и благодатта на Светия Дух не можем да го различим в себе си. А грехът по своята същност винаги е престъпление срещу Божията любов. Такова престъпление е възможно само, ако „АЗ СЪМ”, тоест Абсолютният Бог, е Личностен и нашите отношения с Него също са дълбоко личностни. Няма друга вяра, друга религия, в която тайната на греха да е открита по такъв начин. Св. Ефрем Сириец, изпълнен със Светия Дух, се е молил: „Дай ми да видя моите прегрешения”; и всички отци също казват, че да виждаш греха си е по-висш дар от явяването на ангели. Затова, познали скритото от векове, с умиление в сърцето викаме:
„Господи, Иисусе Христе, помилуй мене грешния, спаси мене, падналия.”
Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава[65]. Всички сме наследници на Адам, паднал с падението на Луцифер. Идеята за обòжението е присъща на човека, създаден по Божи образ, но проблемът е в средствата за постигане на тази цел, на тази задача. Ако ние сме творение, а не Първото и Самосъщно Битие, то безумие е да предполагаме, че можем да „станем равни на Бога” без Него.
Основата на нашия живот е „явяването на Бога в плът”. Ако очакването на обòжението е неотменна част от нас, то пътят към него е усвояването на живота на Бога, показал ни Самия Себе Си в нашата форма на съществуване. Да, ние трябва да се проникнем от Неговото слово и Дух; да се уподобим Нему във всички свои прояви. И колкото по-пълно е подобието ни на Него в този свят, толкова по-пълно и по-съвършено е нашето обòжение. Отново апостол Павел казва: А който се съединява с Господа, един дух е с Него[66]. И затова се молим:
„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца,
Ти единствен си нашето упование.
Със Себе Си и чрез Себе Си заведи ни при Отца…
помилуй мене грешния”.
Вечен живот в недрата на Светата Троица – това е смисълът на евангелския призив. Но това Царство небесно бива насилвано, и насилници го грабят[67]. Необходимо е самопринуждение, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина го намират[68]. И когато ние, християните, не се съгласяваме да вървим заедно с онези, които „не намират” пътя, тъй като не желаят, тогава се пораждат конфликти: ставаме неудобни за синовете на този свят; но това е жребият на възлюбилите Христос. Когато Господ е с нас, всички страдания на земята не са страшни, защото с Него сме преминали от смърт към живот. Но за нас са неизбежни часовете и дори периоди на богооставеност: Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил[69]? А ако тогава бъдем отхвърлени и от хората, отчаянието ни може да приеме много дълбока форма. И ние отправяме зов към Оня, Който Сам е бил изкушаван, затова може и на изкушаваните да помогне[70].
„Господи Иисусе, спаси мене, потъващия, така, както си спасил Петър[71]”.
В подвига на молитвата всеки стига до достъпната за него степен. Не е лесно да намериш себе си – границите на собствените си сили. Онези, които са водени от Светия Дух, никога не престават да осъждат себе си като недостойни за Бога. В минути на тежко отчаяние те си позволяват да се отдръпнат за малко от ръба на бездната, където стоят с духа си, и така да дадат отдих на душата и тялото, а след това отново застават над пропастта. Но независимо дали подвижникът почива или е в период на покой в дълбините на сърцето му винаги има някаква рана, която не му позволява да се предаде на горди помисли. Аскетическото смирение все по-дълбоко се вкоренява в душата му, става сякаш негова природа. Скърбите и болките са присъщи на земното ни съществуване. Без тях никой от Адамовите синове не може да удържи смирението. А онези, които претърпят докрай, ще се удостоят с дара на „Христовото смирение[72]”. За него старец Силуан казва, че е „неописуемо”, защото принадлежи на друг, по-висш план на битието. Придобиването на този дар е възможно чрез постоянното помнене на Христос и молитвата към Него:
„Господи, Иисусе Христе, Велики и Свети Боже, Сам Ти ме научи на Твоето смирение… Моля Те, помилуй мене грешния”.
И така, само с огъня на покаянието може да се претопи нашата природа: молитвата със сълзи убива корените на страстите в нас. Чрез призоваването на Името на Иисус човешкото естество се очиства, освещава и възражда: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене[73]… По какъв начин да пребъдваме? На вас ви е дадено Моето Име и в Мое Име Отец ще ви даде всичко, за което помолите: Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде[74].
„Господи, Иисусе Христе, Ти единствен си наистина безгрешен, помилуй мене грешния.”
Нашите отци ни съветват да се молим с Иисусовата молитва без да променяме често формулата. Но от друга страна, понякога това е необходимо така, че да възобновим вниманието си и дори да усилим молитвата си – тогава, когато умът ни преминава в богословско съзерцание или сърцето се разширява, за да обгърне целия свят. Така с Името на Иисус Христос може да се обхване всяко вътрешно и външно събитие. И тази чудна молитва става всеобемаща, всемирна, космическа.
_____________________________
*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Вж. 1 Иоан 1:5.
[2]. Псалом 18:13-15.
[3]. 1 Петр. 4:12.
[4]. Вж. Филипяни 4:7.
[5]. Вж. Иоан 17:21-23; 11:51-52; Ефесяни 2:14-17; 1 Коринтяни 3:22 и други.
[6]. Вж. Матей 25:31 и сл.
[7]. Римляни 7:23.
[8]. Вж. Иоан 5:13.
[9]. Вж. Анафората на Божествената литургия на св. Василий Beлики – б. а.
[10]. Марк 16:22.
[11]. Вж. Филипяни 2:7.
[12]. 1 Коринтяни 12:3.
[13]. Вж. Иоан 11:9-10.
[14]. Вж. Иоил 2:32.
[15]. Матей 4:17.
[16]. Матей 5:44, 48.
[17]. Иоан 1:9.
[18]. Вж. Матей 5:39.
[19]. Вж. Римляни 12:19-21.
[20]. Вж. Матей 24:6-14.
[21]. Лука 21:26.
[22]. Лука 21:28.
[23]. Битие 2:7.
[24]. Иоан 19:28.
[25]. Матей 21:18.
[26]. Лука 12:50.
[27]. Лука 24:45-47.
[28]. Вж. Ефесяни 3:9; 1:4-5.
[29]. Вж. Иоан. 17:17.
[30]. Матей 11:12.
[31]. Матей 5:44-48.
[32]. Матей 21:10.
[33]. 1 Иоан 1:8-10.
[34]. Вж. Евреи 12:29.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.