Етикет: манастир

Православното монашество – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Друг важен представител на източното монашество бил преподобни Пахомий Велики, основател на общежитийната форма на монашески живот. Той се родил към 312-320 година. Установил се в местността Тавена, до река Нил. Сведения за него ни дават блажени Иероним, Паладий, Созомен, Касиан и други. Около св. Пахомий се събрали мнозина любители и ревнители на монашеския жи­вот. Той проявявал големи грижи за общежитието: сам готвел и прислужвал на братята, гледал болните, пръв се явявал на молитва и на работа, давайки с това пример на своите ученици. На отсрещния бряг на Нил св. Пахомий основал женски манастир, игумения на който била неговата сестра. В скоро време Тавена станала цял монашески град. Броят на манастирите тук до­стигнал до девет. Всеки манастир образувал отделно общежитие от по 3-4 дома, всеки дом – от по 12-13 килии, а всяка килия – от по 2-3-ма братя. Цялото общежитие било разделено на 24 разряда, като всеки разряд носел името на една от буквите на гръцкия алфавит, според степента на духовния си живот. Св. Пахомий изработил 142 правила с 52 пояснения за богоугоден монашески живот. Тези правила уреждали възможните случаи в живота на общежитието. Монасите от обществото на св. Пахомий носели ленен хитон без ръкави, дълъг до коленете, препасан с пояс и презрамници. На главата си носели шапка (кукул) без превръзка, с червен кръст на челната страна. Шията и плещите покривали с наметало. Върху хитона носели кожена дреха (милот). Обикновено ходели боси, но при студено време обували сандали. Горната дреха и сандалите сваляли само при приемане на св. Причастие. В ръце носели жезъл. Никога не сваляли облеклото си, дори и нощем по време на сън. Спели на стол с облегало, покрит с рогозка. При даване на тръбен звук за молитва всички били длъжни веднага да се явят в храма, като пре­късвали работата докъдето били стигнали, дори до половината на буквата при писане. Ако тръбният звук заварел някого на път, той бил длъжен, пътувайки, да извърши молитвеното си правило. Според правилата на св. Па­хомий в денонощието трябвало да се правят по 12 молитви три пъти: през деня, вечерта и през нощта. Чели се 12 псалми и по едно четиво от Стария и Новия Завет. При четенето или пеенето на псалмите монасите седели, а при молитва ставали и правели доземни поклони с изключение на събота, неделя и Петдесетница. Всяка събота и неделя се причащавали. Ставали от сън преди да пропеят петлите. Прекарвали в бдение до сутринта. Света Литургия извърш­вал свещеник от близките села. Св. Пахомий не допускал да бъдат ръкопо­лагани за свещеници неговите монаси, за да не се възгордеят и да не произ­лизат сред братята завист, раздори и разделения. По същите причини сам св. Пахомий не приел да бъде ръкоположен за свещеник въпреки предложе­нието на местния епископ. Освен редовните молитви монасите били длъжни да правят така наречената „умна молитва“ (самовглъбяване и богомислие). Предмет на техните постоянни размишления били: истините на вярата, напомняне за смъртта и страшния съд, за суетата на света и прочее. Пребъдвали също и в четене на Свещеното Писание и творенията на светите отци, във физически труд и безмълвие. Ако трябвало да си кажат нещо, служели си със знаци.

Друго средище на монашески живот е Нитрийската пустиня – днеш­ният Нади-н-Натрюн. Това е долина от около 80х30 километра западно от делтата на Нил, наречена още „Скитска пустиня“. Основатели на манастири в Ни­трийската пустиня били преподобните авва Амун и св. Макарий Египетски. Отначало тук се били поселили анахорети, които после образували общежи­тие. Някога тук обитавали до 4,000 монаси.

Голямо огнище на монашески живот през средните векове бил Цариград. Тук още при основаването на града (330 година) в продължение само на седем години били построени 15 манастири, между които голяма слава придобили манастирите „Всех Святых“, „Витлеемският“, „Свв. Карп и Вавила“, „Авраамовският“ и други. Св. Иоан Златоуст в битността му на цариградски архиепи­скоп съдействал за основаване и устройване на манастири. Император Теодосий Младши (408-450), под влияние на благочестивата си сестра Пулхерия, превърнал двореца си в манастир, гдето ежедневно се извършвало богослужение, на което сам царят присъствал.

Консулът Студий в 463 година основал в Цариград известния под негово име Студийски манастир, наречен още „Акимитски“ – тоест на незаспиващите, понеже тук се извършвало богослужение през всичкото време на денонощието. Този манастир играл голяма роля в живота на Църквата и служел за образец на други манастири със своя устав и „образ жизни“. Оттук студийският устав преминал в Атон. Своя разцвет Студийският манастир достигнал при просла­вения свой игумен св. Теодор Студит (починал 826 година). Тук се подвизавали много песнописци, между които самият преподобни Теодор и неговият брат Иосиф. Тук имало и знаменита книжовна и книгописна школа****. Оттук излезли и много подвиж­ници, мъченици и изповедници за вярата. През 1204 година манастирът бил раз­рушен от кръстоносците, но в 1290 година отново бил изграден. През 1453 година при завладяването на Цариград от турците, той отново бил окончателно разру­шен.

При император Юстиниан (527-565) бил отбелязан златният век на ви­зантийското монашество. Сам Юстиниан построил много манастири и издал монашески правила. При император Лъв Исаврян (723 година) и Константин Копроним (741-775) обаче монашеството било подложено на жестоко гонение. Едни от монасите-защитници на иконопочитанието били убити, други били подложени на най-жестоки изтезания и дамгосвания, трети били затваряни или пращани на заточение, а четвърти едва се спасявали чрез прикриване, бягство и изгнаничество. Цариград обезлюдял откъм монаси. Манастирите били превръщани в казарми и конюшни. Св. Теодор Студит не намира думи да изрази всичкия ужас от преследването през времето на Копроним.

Нов разцвет отбелязало цариградското монашество при император Ва­силий Македонянин (867-886). Той изградил над сто църкви и манастири. По негов пример и всеки сенатор считал за нужно да изгради манастир, често наричан на негово име, гдето на стари години се оттеглял на покой и дочаквал залеза на живота си.

По това време цариградските манастири проявили широка просветна и обществено-благотворителна дейност, за която ще стане дума по-нататък.

Имало императорски и патриаршески манастири, които се ползвали с осо­бени привилегии и не зависели от местните епископи.

Авторът + Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981)

Относно монашеската дисциплина по това време трябва изобщо да се каже, че тя била на високо ниво. Монасите водели строг живот и били на изключителна почит от страна на императора и вярващия народ. Това се дължало както на строгите монашески правила, така и на високия дух на благочестие, който владеел в онова време.

Важно средище на духовен живот в православния Изток била и лаврата на св. Сава Освещени. Този боголюбец се родил в Кападокия от богати роди­тели. Жаден за по-възвишен духовен живот, на 18-годишна възраст се отпра­вил за Иерусалим. Тук под духовното ръководство на св. Евтимий Велики и преподобни Теоктист младият Сава възраствал в монашеските подвизи. Известно време прекарал в обителта на преподобни Герасим в Йорданската пустиня, а после се заселил в една пещера при Силоамския поток, хранейки се само с корени и овощия и пребъдвайки в постоянна молитва и богомислие. Започнали да идват при него мнозина ревнители на духовен живот. Основал лавра, в която се подвизавали хиляди монаси. След смъртта на майка си получил голямо наследство, което разпродал и с получените пари построил странноприемници. Съставил устав, който получил широко приложение. Починал в 533 година на 94-годишна възраст. Бил голям защитник на Православието. От неговата лавра излязъл и св. Иоан Дамаскин.

Средище на духовен живот бил и Синайският манастир „Св. Екатерина“, построен в подножието на планина Синай. Тук просияли в светост много пре­подобни отци, между които ще споменем авва Мартирий, св. Иоан Лествичник, Нил Синайски, Григорий Синаит и други.

През това благодатно време множество манастири процъфтяли и в Сирия. В тях се прославили с благочестието си и светия си живот св. Ефрем Сирин, Исаак Сирин и много още други.

През по-късните средни векове центърът на източното православно мона­шество се премества от Цариград в Света Гора-Атон.

Прочетете още „Православното монашество – продължение и край*“ →

Православното монашество*

Публикувано на от Dragan Bachev

(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Нравствено-практическата дейност на човека се стимулира и възгрява от изискванията и повелите на определени идеали и нормативи. Идеалите и стремежите на различните хора обаче са различни. Така, те биват ефимерни или временни и вечни, а също и тукашни или земни и отвъдни или небесни. Постигането на идеалите обикновено е свързано с аскеза (ασκήσις=усилно и целенасочено упражняване в добродетелността) и подвижничество, тоест борба в препобеждаване на греха и нашето несъвършенство.

Господ Иисус постави нов идеал и освети нови начала на живота. Хри­стиянският идеал се състои в постигане на светост (Левит 11:44; 1 Петр. 1:15) и съвършенство в Бога (Матей 5:48), в наследие на Царството небесно, в при­добиване на вечен живот и спасение (Деяния на светите апостоли 2:40). Наистина, по благодат сме спасени (Ефесяни 2:5), но спасението се постига от страна на човека с много уси­лия (Матей 16:24; Марк 10:23; Лука 18:24). В Царството Божие се влиза през много скърби (Деяния на светите апостоли 14:22).

Християнският идеал за светост, нравствено усъвършенстване и спа­сение е общ за всички човеци. Той обаче се постига по различни пътища и в различни степени – според степента на личните усилия на човека и според степента на освещаващата Божия благодат, а така също и в зависимост от личните качества, склонности и възможности на човека.

Монашеството е една от формите и един от пътищата за постигане на християнския идеал. Истинското монашество е в собствен смисъл на думата подвиг, тоест самоволно налагане на себе си определени обети и задължения.

Монашеството е забележително явление в живота и структурата на Хри­стовата църква. То е играло и играе важна роля за преуспяване и утвърж­даване на вярата и благочестието и за запазването истинността и чистотата на църковното учение.

Думата „монах“ (μοναχός) означава „сам“, тоест човек, който живее сам и води несемеен живот в изпълнение на дадени обети и задължения.

При посвещението си в монашество постригаемият дава тържествено следните обети: а) пребъдване в манастира до края на живота си; б) безбрачие, свързано с целомъдрие и девственост; в) послушание и г) нестежание (непритежаване на лично имущество).

За монашеството има противоречиви мнения. Някои съвършено го отри­чат, смятайки, че то, като форма на безбрачие, е патологична проява – противно на природата и на християнския дух; че монахът е отрицател на света и на радостите в живота, изнурявайки чрез строг пост тялото си; че той е егоист, понеже се грижи само за себе си и за собственото си спасение; че е антисоциален елемент и че чрез обета на пълно послушание той обезли­чава себе си като личност. Основателни ли са обаче тия мнения? Съвсем не!

а) Пребиваването в манастир създава благоприятна възможност за ду­ховно съсредоточение и предпазване от съблазните и изкушенията в света. Пустинята е прекрасна школа за съзерцателен и богоугоден живот. Пусти­нята е откърмила великани на духа. Монахът наистина е напуснал света с неговите сладости заради Царството Божие. Това напускане на света обаче не е отрицание на самия свят като творение Божие, а отричане на злото в света.

Монасите не са егоисти. Те не спасяват само себе си, но покрай себе си спасяват и своите близки. Тази мисъл картинно е изразена в стихотворението „Светците“ от един наш поет. Те, светците-отшелници, са като водите в моретата, езерата и реките по време на лятна засуха. Под действието на слън­чевите лъчи те се изпаряват и се издигат в небесните сфери, гдето се охлаждат и пак се връщат на земята в благодатен напоителен дъжд. Така и светците-отшелници напускат света, но когато със своите подвизи и молитви се издиг­нат във високите духовни сфери – към Бога, предстателстват пред Него за света и тогава на земята пада чудна благодат.

В някои изключителни случаи монахът обаче може с благословението на игумена, местния епархийски архиерей или върховната църковна управа да напусне за по-кратко или по-продължително време манастира, като про­дължава обаче да се числи към него. Св. Антоний Велики например на два пъти е напускал своето отшелничество – първия път в 313 година по време на гоненията против християните при император Максимин, за да подкрепи вярващите в Александрия, и втори път по време на арианските смутове, за да утвърди християните в православието. Същото сторил и известният в Цариград авва Далматий, който в един критичен за Църквата момент по време на Третия вселенски събор в Ефес (431 година), свикан против Несторий, след 44-годишно пребивание в манастира, за пръв път напуснал неговите стени и заедно с братята се явил пред император Теодосий Млади, за да го молят да бъде преразгледано решението на събора за свалянето на някои православни поборници. Четвърто правило на Четвъртия Вселенски събор дава възмож­ност за едно такова напускане на манастира, което може да става „при крайно наложителна нужда“ с разрешение на епископа.

Авторът + Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981)

б) Безбрачието на монаха не е ненормална и противоестествена проява. То е израз на стремеж към по-съвършен и свободен от семейни задължения и житейски попечения живот. Ако по думите на Господ Иисус при възкресе­нието нито се женят, нито се мъжат, но пребивават като ангели Божии на небесата (Матей 22:30), то чрез безбрачието монахът се стреми да постигне, доколкото е възможно, още тук на земята онова състояние, което е на небе­сата преди да е дошло възкресението. Очевидно затова и монашеството се нарича „ангелски образ“.

Безбрачието (αγαμία) и девството (παρθενία) освобождават монаха от семейни грижи и задължения и създават благоприятна възможност за бого­угоден живот. Св. апостол Павел признава, че нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жена си… Неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом, а омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си (1 Коринтяни 7:32-34). Когато ня­кой всецяло е възгорян и обзет от един идеал, той постоянно мисли за него и живее с него и в името на този идеал пренебрегва други свои нужди и потреб­ности. Най-великите светила на Църквата, като св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов и други са били безбрачни, девственици. При това те са били човеци с нормални прояви и изключителни умствени и ду­ховни качества. Само това е достатъчно, за да бъде оправдано безбрачието на монаха.

Наистина Бог е благословил и осветил брака (Битие 1:28; 2:24; Матей 19:5; Ефесяни 5:31). Той обаче не е отрекъл безбрачието и целомъдрието. Въпреки че юдеите считали чадородието за Божие благословение, а бездетството – за Божие наказание, все пак и у тях девството е било на почит (Псалом 44:14; Псалом 67:26; Деяния на светите апостоли 21:9; 1 Коринтяни 7:7; 2 Коринтяни 11:2.) Назорейството, като религиозен подвиг у юдеите, е било свързано, макар и временно, с обет за въздържание от спиртни пития и пребивание в целомъдрие. Монашеството като тежнение към безбрачие и въздържание от плътски наслади, като стремеж към съзерца­ние и нравствено съвършенство, е съществувало и съществува и в други ре­лигии, като мохамеданството, будизма и други. Това показва, че стремежът към безбрачие и целомъдрие не е чужд на човешката природа. В полза на дев­ството са писали мнозина древни църковни отци и писатели: св. Игнатий Богоносец, св. Климент Римски, св. Поликарп Смирненски, св. Юстин Фило­соф, Атинагор, Минуций Феликс, Тертулиан, Ориген, св. Киприан, св. Иполит и други. Св. Игнатий в посланието си до св. Поликарп приветства девствени­ците (2 Смир. 13). Девствениците били пример на светост и нравствено съвър­шенство. Св. Юстин Философ пише: „Между нас има много 60-70 годишни мъже и жени, които още от детска възраст са станали Христови ученици и пребъдват и досега в девство“. Св. Киприан поставя девството на второ място след мъченичеството. Нарича го „цветът на църковното дърво, високо украшение на благодатта, с една реч – най-добрата част от стадото Хри­стово“. Картагенският и Анкирският събори постановили правила за дев­ствениците (53-то правило на Картагенския събор и 10-то правило на Анкирския събор).

Девството и безбрачието обаче, свързани с целомъдрието, не са подвиг за всички, а само за онeзи, които имат разположение към тях и на които е да­дено (Матей 19:11), тоест за онези, които с цяла душа са го прегърнали и с бла­годатна Божия подкрепа могат да го понесат. А че това е наистина възможно, свидетелства облакът от девственици, които украсяват църковния кален­дар, както и сонмът от 144-те хиляди девственици, които пеят нова песен пред престола на Бога (Откровение 14:3-5).

Прочетете още „Православното монашество*“ →

БОГОСЛОВИЕ И БОГОСЛУЖЕНИЕ В БЪЛГАРСКИТЕ СКАЛНИ МАНАСТИРИ (XII-XIV в.)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Евлоги Данков

1. Естественото и свръхестественото откровение на скалните манастириЕвлоги ДанковВ православните традиции природата се счита като “естествено откровение”, а Свещеното Писание като свръхестествено. Като цяло българските скални манастири дължат своето съществуване на двата рода Откровения, отстоявани от Църквата.

Скалите[1] въвлечени в архитектурата на богослужебните храмове (църкви и параклиси) според съвременната геология са “каменна летопис” (текст с шифрована семиотична памет, обхващаща времето на тяхното образуване във вид на бивши морета, съществували десетки и стотици милиони години). Този проблем касае пряко или косвено “Библейската археология”.

И сега в тези седиментни скали, приютили божествените храмове, съществува паметта за онова космическо, също божествено време, когато още не се е появил човекът на Земята.

Неслучайно геологията (науката за естественото Откровение) и теологията – науката за свръхестественото Откровение (като понятия) се отличават само по началните букви: “Г” и “Т”.

Както става ясно, в резултат на нашите дългогодишни проучвания, откриваме наличието на своеобразно (семиотически образувано), онтично единство – възприето според нашето традиционно богословие като естествено и свръхестествено (богослужебно) откровене на Св. Троица, схващана богословски като Върховно Благо (например в исихазма). В този смисъл нашата църковна история би следвало да отчита шифъра и на двата типа Откровение. Иначе делото на монасите-аскети (исихасти) ще остане необосновано подценено спрямо цялостния обхват на нашето традиционно Богословие, участващо в обучението, което провежда вече двадесет години катедра “Теология” в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, където е преподавал в продължение на три години и пишещият тези редове. (От това време датират и неговите проучвания на скалните манастири и тяхното богосъзерцателно богослужение).

Днес вече можем да кажем, че след повече от тридесет години скалните манастири в България (чрез разработените проблеми на исихазма), не са само обикновени, макар и впечатляващи исторически обекти. Тяхното задълбочено изследване вече касае: историята на църквата, богословието (Теологията), иконографията, историята на църковната стенопис, историята на църковното строителство, църковното богослужение, агиографията и не на последно място – всички аспекти на българския исихазъм (като доктрина на Трети Рим). Самият исихазъм е православен ренесансов фактор, който в богосъзерцателно отношение превъзхожда западния Ренесанс на католическите народи. Показателно е, че всички скални богослужебни храмове (с превъзходна акустика) в България са създадени съобразно православния църковен канон като свещени “Домове на Бога” и неговото Слово (Логос). Те са и посвещенски центрове на обожението, безсмъртието и спасението като висши цели на нашия Разум, стремящ се към Бога. В същото време нашите стотици скални храмове[2] са исторически институции на църковния аскетизъм и исихазма (Последният следва да се схваща и като основен фактор на православния ренесанс, осъществен и в Русия чрез делото на св. Киприан, епископ Цамблак и други български монаси, за които споменава А. Тойнби, оценявайки православната доктрина за Трети Рим). Не е естествено европейският ренесанс да е дело само на западните християнски народи в Европа – католическите. Западноевропейският ренесанс е преди всичко рационален. Източно-православният ренесанс е богосъзерцателен. Основна роля тук играят Божествените имена (ангелските чинове), известни като  несътворени енергии. Неслучайно в православната традиция беше създадена науката Философия на Името [Лосев, Булгаков]. Тази научна дисциплина сега се чете и във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Хайдегер създаде своята фундаментална онтология (в противовес на Хусерл) чрез фундаменталното понятие “Dasein” (причина) (Д. Денков смята, че това понятие е взето от православното Богословие. Затова Сартър не може да го преведе адекватно).

Без особени усилия, скални манастири като висши православни духовни центрове, могат да се видят по склоновете на Шуменското плато, по Искърското дефиле, в източната част на Дунавската равнина. Такива има и в Западна България (в местността Алботин, Видинско и край село Разбоище, Софийско). Срещат се и в Южна България – край село Маточина (Хасковско) и други. Особено показателен е исихастирият в село Крушуна.

Но особено важен православен сакрален център се намира по течението на река Русенски Лом. Всъщност последните са български “институции” на духа. Най-известни са скалните църкви, разположени по течението на реката – в дълбокия ѝ тесен пролом, източно от днешното село Иваново. Точни данни показват, че ктитор и поддръжник на този манастир е цар Иван Александър. Той е ктитор и на скалния манастир в Парория.

Манастирът, който и до днес пази неговата стенописна икона, изобразена на скалата, се намира във високите отвесни скали, изградени от песъчливи органогенни седиментни варовици. Самите скали, в които са издълбани обителите са всъщност геологична “каменна летопис”, която по възраст надхвърля десетки милиона години. Те се отнасят към естественото Откровение на Бога.

В някои случаи са използвани карстови форми от малки кухини на естествени пещери. В някои скални пещери са запазени следи от живот още от по-праисторическата епоха. Важни култови скални духовни центрове по тези земи може да бъдат проследени още от IV-VI век насам. Стенописите и ктиторсите портрети свидетелстват за връзката на Ивановската обител със средновековната столица Търново. Нещо повече, Ивановските стенописи допълват православната исихастка доктрина на Трети Рим. Скалните обители носят в себе си иерархична времева памет, която е също божествена в себе си[3].

На този фон най-големият разцвет на сотириологичния аскетизъм в скалните манастири е през XII–XIV век, тоест епохата на Трети Рим. Според историческите сведения, както и според самите стенописи и надписи-графити в църквите, тук намират убежище и място за богосъзерцание изтъкнати книжовници и мислители – представители на най-образованите среди през времето, когато се отстоява Трети Рим. Тези скални манастири са свързани с такива видни исторически личности като цар Иван Асен II, цар Иван Александър, цар Георги Тертер I, Търновският патриарх Иоаким и други. Многобройните запазени по скалите надписи-графити дават представа за популярността на скалните исихастки обители, за българите, които са ги обитавали, дори и за техните метафизични проблеми и свързаните с тях символи. Тук доминират символите на богосъзерцателното мислене и на устрема към постигане на безсмъртие при участието на божествените имена в качеството на несътворените енергии.

Вече можем да твърдим, че в богословието на скалните манастири, определяща е Небесната светлина като Слово (Логос), Бог-Син. Всичко това има за своя първооснова Единосъщната Св. Троица[4]. Неслучайно някои скални църкви имат входове с триъгълна форма (например при Крушуна и Шумен). И тук под несътворени (творящи) енергии се разбират ангелските чинове като Божествени имена. Именно в началото Словото изрича Божествените имена като висши родове на Битие и Мислене, които организират света (Космоса) като естествено Откровение за разлика от Богосъзерцателния (богослужебен) разум като свръхестествено Откровение[5]. Именно в този смисъл скалните манастири следва да се разглеждат като духовни институции на Трети Рим (Тук ще напомня, че и настоящият юбиляр носи името Ангел, тоест божествен чин. Иначе то не може да дойде извън Църквата. Затова трябва да оправдаваме имената си, които са ни дадени благодатно).

Казаното дотук позволява да формулираме извода, че богословието разработва сакралния аспект на традиционната философия, който не е достъпен за нея. За да преодолее тези различия с оглед на исихазма св. Евтимий нарече българската философия – Любомъдрие. Традиционната философия е любов към мъдростта. Но като се имат предвид трите лица на Бога: любов, мъдрост и истина, следва че Любомъдрието е любов към Бога. Който се стреми към Бога, той не загърбва Истината, но я следва. Така Любовта, Мъдростта и Истината стават основополагащи принципи на Любомъдрието като сакрална философия на българите, която вече не е отделена от Богословието. Това показа Хайдегер чрез понятието Dasein (причина). Божествените имена в метафизиката на исихазма образуват небесното благочиние от девет ангелски Имена.

В скалите (обект на геологията), сред които е образувана долината[6] на река Русенски Лом (на 6 километра от днешното село Иваново) се намира един от класическите центрове на българския исихазъм, (който е учение за несътворените и творящи енергии). Трябва да признаем, че тези исихастки обители са издълбани в скалите според явни или неявни символни геоморфологични съображения, съобразени с наличните исихастки богословски потребности. При това скалите са образувани в естествени морски условия, тоест във вода. Изборът на скалата също е целесъобразно отношение към природата, съчетано с метафизиката на аскетизма и природата (като естествено Откровение). Църкви и монашески килии съхраняват все още великолепни скални стенописи – рожба на иконопочитанието – убедително наречено в исихастката традиция на руската религиозна философия имеславие. Всъщност имеславие е всяко богослужение в скалите, приютили в себе си църковния храм.

2. Скалните манастири като богословски обекти на изследване

Първите писмени сведения за скалните манастири с техните църковни храмове ни дава Петър Богдан (1601–1674). През 1640 година той посещава “звездното укрепление” (Крепостта на мълнията). Още тогава той вижда, че посетените от него манастири са “напълно опустошени от турците”. Все пак той успява да забележи “славянски или сръбски писмена” и образи. Очевидно Петър Богдан не е подготвен да разчита православни богослужебни текстове, стенописи и иконични образи. Католическата ерудиция тук не му е полезна, тъй като е необходимо и богосъзерцание.

Разбира се тук имплицитно е шифровано учението за Божествените имена, които св. Евтимий нарича Умове. Именно тези умове са ангелските чинове[7]. П. Богдан Бакшев правилно нарича скалните манастири – “гнезда на просветата”.

Това е просвета с Логосна светлина. Тези манастири се съпровождат с божественото просветление. Важни писмени данни за скалните манастири в Шуменското плато дава Карел Шкорпил (1850-1944). Сравнително подробно той описва местоположението, размерите и облика на голям брой скални църкви без да разкрива тяхната богослужебна и символна същност. До нас са достигнали изписани имена на граматици върху скалните стени: Иво, Андрей, Стоян и други.

Нашите проучвания започнаха през 1977 година, когато постъпих на работа в Университета “Епископ Константин Преславски” (тогавашния ВПИ – Шумен). Правили сме многобройни студентски експедиции като понякога ползвахме алпийска техника. Главната ни цел беше реконструкция на духовния живот и самото богослужение в скалните обители.

Съобразявахме се с изследванията на Стоян Маслев, Цветана Дремсизова и Вера Антонова. Те придават солиден научен статус на скалните манастири и тяхната дейност[8].

Ивановският скален монашески град е втори по големина и брой на църквите – след Мадарския. В светия монашески скален град при Иваново има четиридесет и две църкви и параклиси. Дори столицата Търновград няма толкова богослужебни храмове. Това не е утопия, а организиран на дело начин на Новозаветен духовен живот. За това свидетелстват и други шейсет и пет запазени помещения – спални, складове, монашески килии за уединение. Контактите между тях са ставали по виртуозно прокарани скални пътеки над пропастите, каменни стълби и жлебове. Стенописите дават информация и за светския живот в българския средновековен град при това в композиция с трънния венец (корона) на Христос вместо лавров венец на императорите.

В богословско отношение впечатляват в Ивановския католикон образите на църковните светци и отци Иоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Герман, Василий, Модест, Никола и Спиридон. Те са изобразени строго иконично, съпроводени с богословски среднобългарски надписи. Ще напомним, че св. Василий Велики изучава философски неоплатонизъм (заедно с бъдещия император Юлиян). Ликовете на светците от скалните църкви се отличават с мека Небесна светлина, хармонизираща с техните ореоли. Образността на ликовете е подчинена на иконичната стилизация на формите, характерна за иконографията на XII век (като нов етап от развитието на църковната стенопис на Трети Рим). Тези стенописи се свързват с фрагментарно запазени (стенописи) и в малките църкви на хълма Трапезица (Търново), градени по поръчка на българските боляри. Тук на Трапезица е и канцеларията на Трети Рим, където се пази царският печат и се узаконяват излизащите документи с държавен авторитет. На мястото на канцеларията е намерен употребяван булотерион, обкован с мед.

Местността “Писмата” (западно от “Господев дол”, на десния бряг на реката) носи паметта на посвещенските стенописи, които са изобразени върху скалите и отвън. Тук се намират две важни църкви на Трети Рим. В едната от тях (чиято предна стена е разрушена) личи само сцената “Видението на Петър Александрийски” и един по-ясно орнаментиран цикъл, чиито мотиви също намират аналогии с църквите на Трапезица (като сакрален център на българите от Трети Рим). Българският исихазъм е бил в по-добри отношения с Александрийската църква отколкото с Гръцката. От Александрийската църква идва и името на пишещия тези редове Евлогий.

Впечатлява, че в Ивановските скални манастири се обръща специално внимание на архангелите, които св. Евтимий нарича Божествени Имена. Те са доминиращ обект на иконопис и стенопис[9].

“Затрупаната” църква (9х4 м.) в същата местност е с разрушена южна стена и паднал таван, откъдето идва самото ѝ название. Но тя съдържа много ценни в богословско отношение посвещенски стенописи, повечето от които могат да се видят на място, благодарение на усилията на българските реставратори (Някои фрагменти от тези стенописи се пазят в Историческия музей в Русе). На северната стена до олтарната преграда е композицията “Събор на архангелите”, което показва, че те са църковни покровители, при това във връзка с философия на името като доктрина на исихазма. Затова тази църква и килиите около нея се идентифицират със споменавания в житието на Търновския патриарх Иоаким пещерен манастир, посветен на архангел Михаил и изсечен със средствата, предоставени на Иоаким (Името Иоаким Бакалов носи и един български богослов от село Батошево) от цар Иван Асен II. Тук, до споменатата посвещенска сцена, има запазени останки от ктиторски портрет на цар – царска корона, над нея надпис “на всички българи” и благославяща десница на Христос като Бог-Син. Това би следвало да бъде образът на цар Иван Асен II, който основателно нарича себе си “цар на всички българи и гърци”.

Църковното използване на топли тонове от цветовия спектър на небесната дъга свидетелства за връзката на тези стенописи със сакралните тенденции в средновековното изкуство на Трети Рим от тридесетте години на XIII век. Това е един от несъмнените факти, свидетелстващи за православното духовно Възраждане, осъществено чрез исихазма. Последният е убедителен критерий за наличието на православен Ренесанс[10].

* * *

В богословието на скалните манастири Логосът (Словото, Бог-Син) се явява като род без вид. Материята, нищото, злото е вид без род[11]. В противовес на Благочинието (Ангелските чинове), Материята е безчиние. Злото е безчинстване. Дяволът не може да има житие, защото няма битие в себе си. Той е сянка на Бога. Сянката ревнува светлината благодарение на която съществува. Космическата змия е сянка на “Дървото на живота”, чийто символ е кръстът. Тази космическа змия срещаме при “Колелото на живота”.

Всяко логосно определение в Богословието предпоставя логиката (като форма на разсъдъчно мислене). Свърхестественото Откровение е логосно и то е необходимо за разшифроване на естественото Откровение. Тук всичко първично е налице в неговата Логосна природа. Логосът (Словото) “изрича” Божествените имена като същностно присъства в тях. Основополагащите определения в Богословието са логосни. Сянката на всяко нещо руши логосния порядък. Сенките на нещата се привнасят чрез материята.

Същността на душата превъзхожда всяко “естествено откровение”. В себе си душата е логосна и оттук иде човешкият разум. Тялото е самодвижещо се чрез душата. Всяко нещо което е самодвижещо се и има център на инверсна симетрия (има душа).

Скалните манастири следва да се включат в изследователския план на катедра Теология с оглед на дисциплините, които се преподават в катедрата в продължение на двадесет години. Така на преден план ще излезе историческата приемственост, чийто наследник е самият университет “Епископ Константин Преславски”.

__________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 204-210. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

ЛИТЕРАТУРА

[1]. Бичев 1965: Бичев, М. Стенописите в Иваново. С., 1965. М. Бичев не успява да долови метафизиката на исихазма; Velmans, T. Les fresques d Ivanovo et la peinture bizantine a la fin du Moyen bge Jornal des savants, 1965; Тук също не е схваната доктрината за Трети Рим и посветителската функция на скалните манастири с оглед на Православния ренесанс.

[2]. Данков 1980: Данков, Е. Скалните манастири в България – средище на мощна средновековна култура. Сб. IV Юбилейна научна конференция, посветена на 10-годишнината от основаването на научния експидиционен клуб ЮНЕСКО. София, 1980, с. 32.

[3]. Данков 1991, 1997: Данков, Е. Битието на скалните старобългарски надписи в историята на православната духовна култура. Велико Търново, Времена, Год. V, бр. 219, 18-25 септември 1995, с. 3. Повече за богословието във Великотърновския университет, Народен глас, Ловеч, Год. IV, бр. 65 (826), 25 юни 1991, с. 2; Е. Данков. Светилище на духовността “Синьо време”. В. Търново, Год. II, бр. 23, 20-26 юни 1991, с. 2; Е. Данков. 13 февруари – празник на св. Евлогий по православния църковен календар. “Великотърновски новини”, Год. II, бр. 9 (7),14-20 февруари 1997, с. 19.

[4]. Данков 1993: Данков, Е. Крушунската обител – център на средновековна философска култура, Духовна култура, Год. LXLIII, кн. 12, 1993. с. 28-31.

[5]. Данков 1996, 1991: Данков, Е. Езикът на Търновската книжовна школа разшири границите на българското духовно битие. В. Университет (ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”), Год. XXXIV, бр. 6, 1 май 1996, с. 3; Е. Данков., П. Ангелова. Защо е необходим богословски факултет? Синьо време, Год. II, бр. 4, 18 април 1991, с. 1-3.

[6]. Данков 1999: Данков, Е. Метафизика на исихазма. Християнската философия в традициите на Търновската книжовна школа. Том първи. С., Изд. Образование, 1999. 345 с.; Данков, Е. Онтология на иконата и сътворяване на природата в исихазма. – Доклад изнесен на Международна научна конференция: Книжовната и аскетическата школа на преп. Григорий Синаит и преп. Теодосий Търновски в духовната култура на Югоизточна Европа, 20-21 октомври 1995, Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”.

[7]. Данков 2002: Данков, Е. Увод във философия на природата. Към онтологията на битийните форми. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2002. 303 с. Природата – изучавана от геологията (с обхват 4,6 млрд. години се схваща като “естествено откровение”. Такива са и скалите, в които се помещават скалните църкви и манастири. Свещеното писание е свръхестествено Откровение, което също се нуждае от анализ чрез познавателно приложение на човешкия разум. Шифрите, които изучава геологията също ни дават знание за Бога. Самовъзгоряният дух отхвърля Естественото откровение.

[8]. Данков 2009: Данков, Е. Към проблема за първоосновите на теоретичната археология. Кн. Философия, история, политика. Поредица Диоген. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2009, с. 94-124. От с. 107 до с. 123 се разглеждат скалните манастири като археологически обект.

[9]. Дерменджиев, Косева 2002 : Дерменджиев, Евг., Д. Косева. Опит за архитектурна реконструкция на “Църквата” от скалния ансамбъл при с. Иваново (Русенско). ТКШ. 7. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, с. 833.

[10]. Поптодоров 2010: Поптодоров, Р. Святост и творчество в светлината на исихазма. Любомъдрие. Том XIII-XIV. Юбилеен том. Архив за българска философска култура. В. Търново, ИВИС, 2010, с. 212-215.

[11]. Шкорпил 1905: Шкорпил, Карел. Памятники в окресностях Абобской равнины. ИРАИК, 1905; Ст. Маслев. Неизследвани скални църкви в Коларовградско. ИЛИ, 1963; Цв. Дремсизова. Скални манастири в Шуменско. ИИМ, 1997; А. Хаджийски. Обители в скалите. С., 1985; А. Пейчев, М. Николов, С. Станева, Д. Иванова. Скални манастири по Шуменското плато. Шумен, 2001. 70 с.; Любомъдрие. Т. XIII-XIV. Юбилеен том. Архив за българска философска култура. В. Търново, ИВИС, 2010. 291 с.

Изображение: авторът на статията, Евлоги Данков, вляво. Източник Фейсбук.