Емил Трайчев

Новозаветен канон (в техни­чески смисъл на думата) се нарича сборникът от свещените новозаветни книги със строго определен състав и авторитетна задължителност. В този смисъл той, както се вижда, на­пълно изключва всякакви по-ната­тъшни (дори исторически) изслед­вания, или във всеки случай прини­зява подобни инициативи до степен­та на проста любознателност, лише­на от обективна стойност и поняко­га наистина опасна. Фактите обаче говорят друго.

Преди всичко трябва да се приз­нае, че болшинството новозаветни книги имали частно предназначение и затова не притежавали общоцърковен авторитет на каноничност, та­ка че и самата дума κανών за пръв път се приспособява към тях (в сми­съл на официален църковен каталог) едва към средата на IV-ти век[2]. Ясно е, че отговор относно причините и ос­нованията за подобно разширение авторитета на новозаветните книги трябва да се търси в историята на тяхното каноническо утвърждаване. Това още повече е необходимо, защото подлиннитe апостолски произ­ведения били изложени на естест­вена опасност от изгубване и пов­реждане и могли да бъдат изместе­ни или подменени с фалшиви, които се появили в много ранно време. В този пункт историческото изследва­не се оказва необходима задача за науката и вярата, които в еднаква степен се стремят да проникнат с ця­лата си специфичност в критическа­та дейност на Църквата, за обезпе­чаване на истинското слово на жи­вота. Каноническото утвърждаване е процес, достигнал завършек не по-рано от VI-ти век[3], и ние не бихме мог­ли да се доберем до крайния резул­тат, ако не проследим всички меж­динни звена. Сред тях апостолският век бил първото и, в известна сте­пен, основоположно звено.Какви сведения ни дава той по разглежда­ния въпрос ?

Обръщайки се към новозаветни­те книги, откриваме кратка бележ­ка, в която апостол Павел поръчва на своя ученик Тимотей да вземе ос­тавените в Троада (във верните ръ­це на Карп) книги, особено, кожени­те (2 Тимотей 4:13). Какви произведе­ния били това, разбира се, не знаем, но във всеки случай от съобщени­ето става ясно доколко тогава (в на­чалото на християнската ера) се це­нели подобни неща. Следователно християните били длъжни усърдно да съблюдават и щателно да пазят писмените апостолски възпомина­ния (τά απομνημονεύματα τών αποστολών – св. Юстин философ) за де­лата и учението на Спасителя Хрис­тос и наставленията на Неговите ученици. Те били основоположни за тяхната вяра, определяли цялото им битие. И в действителност забеляз­ваме, че при самото възникване на свещената писменост всички подоб­ни опити намирали бързо разпрост­ранение и значителна известност, макар и да не се отличавали с нуж­ните качества на литературна обра­ботка и историческа точност. Св. Лу­ка вече имал под ръка повествователните опити на мнозина върху евангелската история (1:1-4), които очевидно се радвали на популярност въпреки някои техни недостатъци. Това, междувпрочем, подбудило спътника на апостол Павел да се за­еме за работа. Едва ли е нужно да се доказва голямата степен, с която се обезпечавал подобен успех (ако мо­же така да се изразим) на апостолс­ките книги, тяхното внимателно съхранение и усърдното им събира­не в едно тяло – както за частно назидание, така и за обществено-цър­ковна употреба. Освен на теорети­чески съображения, в подкрепа на подобно предположение можем да се позовем и на някои преки исто­рически сведения.

В края на своите наставления към християните в Колоса апостол Павел поръчва: „След като се про­чете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия да про­четете и вие“ (4:16). Ясно е, че и спо­ред заповедите на апостолите, и спо­ред естествената потребност да имат у себе си писмения образец на живодайното слово, разпространението и събирането на свещените произ­ведения в Христовата Църква тряб­вало да започне много рано, още не­посредствено след тяхното появява­не. Това естествено заключение се подкрепя и от точното свидетелст­во на апостол Петър, който, пред­пазвайки читателите от лъжеучители, злоупотребяващи с факта „за ба­вене“ на откриването на царството на славата, продължава: „И дълготърпението на Господа нашего счи­тайте за спасение, както и възлюбе­ният наш брат Павел ви писа спо­ред дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички посла­ния“ (2 Петра 3:15-16).

По такъв начин още през 60-70-те години на първия век съществу­вал немалък сборник от апостол-Павло­ви послания и при това у такива ли­ца, за които те въобще никога не би­ли предназначавани. Поради тази причина следва да се спомене, че изопачаващите апостол-Павловите пос­лания постъпвали в дадения случай по свойствения им обичай, като пре­иначавали за своя погибел „и други­те писания“ (ώς και τας λοιπάς γραφάς). От тази бележка могат да се направят два извода:

1)На апостол Петър, освен не­съмнено разбиращите се от разглеж­даното свидетелство послания на апостол Павел (Ефесяни, Колосяни, Галатяни, Солуняни, 1 Тимотей), би­ли известни и други негови произ­ведения, които се приемали нарав­но с тях.

2)Най-вероятно е под думите „τας λοιπάς γραφάς“ да се разбират старозаветните книги (1 Петра 2:6: „В Писанието (εν γраφη) е казано“ и по-нататък се привежда откъс от Исаия 28:16), като апостол-Павловите послания се уподобяват на тях по своето дос­тойнство, поставят се наред с тях ка­то имащи еднакво значение. На то­зи факт изглежда не се обръща дъл­жимото внимание, но той е от голя­ма важност, тъй като свидетелства, че още от най-ранно време памет­ниците на новозаветната литерату­ра не само се комплектовали, но вед­нага според самото безспорно съж­дение получавали каноническо-све­щен характер наравно със старозаветните боговдъхновени слова; ако последните са плод на Духа, то и новозаветните книги са плод на даде­ната свише премъдрост, а не просто опит на слабото човешко перо.

Изводът от тези съпоставки е съвсем ясен: събирането на апостол­ските произведения се отнася към най-първите времена на християнс­твото и се увеличавало според тях­ното умножение, когато били живи „писателите“ и други авторитети, ко­ито могли да удостоверят подлинността на известните писания или неоп­ровержимо да засвидетелстват тях­ната фалшификация. При тези обс­тоятелства било абсолютно немисли­мо да бъдат приети от Църквата с името на апостолите литературни фалшификати или апостолски произ­ведения, останали в забвение.

С други думи казано, признатите тогава книги били несъмнено „автен­тични“. В това ни убеждават много други наблюдения и на първо място фактът, че това събиране се провеж­дало неслучайно, а под строг крити­чен контрол, при което всичко подп­равено самò по себе си се отстраня­вало и в резултат оставало само дос­товерното. Поводът на тази предпаз­ливост бил даден от ранното появя­ване на лъжеучения и лъжеучители и техният стремеж да пропагандират в християнските общини свои еретически възгледи под прикритието, че били написани от апостолите. Освен това разбираемо е, че колкото по-енергична била дейността на тези лъ­жеучители, толкова по-бдителни трябвало да бъдат християните, както наставлява апостолът: „Всичко из­питвайте, о доброто се дръжте“ (1 Солуняни 5:21). На свой ред и апостолите, разбира се, не могли да оставят вяр­ващите без достатъчно наставления как да отличават истината от лъжа­та, ако желаели християните да не преминат към друго благовестие (Галатяни 1:6) – а последното е неопро­вержим факт в цялата апостолска ис­тория. Ето защо, когато възникнели някакви недоумения относно произ­веденията на един ученик, другият веднага бързал да ги разсее. Когато апостол Петър разбрал, че някои не­вежи и неукрепнали за своя погибел започнали да изопачават апостол-Павло­вите послания, тъй като в тях има­ло някои места мъчни за разбиране (2 Петра 3:16), той незабавно защи­тил тяхното достойнство със своите одобрителни и решителни думи, по­сочвайки, че тези послания са плод на дадената на неговия велик съб­рат мъдрост (стих 15). Също така и на самия апостол Павел били извес­тни злоупотребите с неговото име под вида „послание, като че ли от нас изпратено“, и той категорично предупреждава солунските христи­яни: „Никой да не ви прелъсти по никой начин“ (2 Солуняни 2:2-3). Освен това апостолът веднъж завинаги по­сочва верния критерий за определя­не „автентичността“ на неговите послания: „Саморъчен поздрав от мене“, пише той в края, „това е бе­лег във всяко послание; аз пиша тъй: благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин“ (3:17-18). Разбира се, с това все още не се отстранявала напъл­но възможността от литературни фалшификации, така както нямало гаранция, че еретиците не ще се въз­ползват злонамерено от тези указа­ния за въздигане на своите литера­турни трудове – и апостолите ясно предвидили тази възможност. Така апостол Иоан, който посветил тол­кова много трудове на борбата с малоазийските лъжеучители, нас­тойчиво заповядва: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в све­та“. Но как да се постигне това? „По това познавайте“, казва апостолът, „Божия Дух (и лъжливия дух); вся­кой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не e от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“ (1 Иоан 4:1-3). Така било дадено твърдото основа­ние за отличаване на истинното от лъжливото не само за настоящето, но и за бъдещето и за всички по-на­татъшни времена. А ако това е та­ка, то и по-късно ние сме длъжни по необходимост да проявяваме та­кава внимателност и бдителност при събирането, съхраняването и оцен­ката на апостолските произведе­ния, както се вижда от примерите, които приведохме.

Прочетете още „Преглед и значение на историята на новозаветния канон за апостолския период[1]*“ →