Като религиозна добродетел християнската надежда има дълбоките си основания в Бога: в безпределната и святата Му любов към човека, в премъдрия Му промислителен план за осъществяване последната цел на човечеството. Християнската надежда се основава върху Бога, тъй като Той е не само Творец и Промислител, Изкупител и Избавител, Спасител и Осветител на човечеството, но и най-висшето благо, към което са устремени и в което намират пълно осъществяване съкровените стремежи и въжделения на човека. С основанията на християнската надежда са неразривно свързани мотивите ѝ, но те вече изхождат от човешката природа, която изцяло е насочена към разкриване в пълнота и съвършенство, към развиване на човешката личност и съзидателното ѝ проявяване, към екзистенционалното и пълноценното ѝ утвърждаване във вечността, към постигане най-висшето благо и включеното в него непомръкващо блаженство. Така че в основанията и мотивите на християнската надежда обективната и субективната страна се срещат в една точка, взаимно се допълват и подкрепят. Тук няма антиномична противопоставеност и противоречиво отношение. Бог е човеколюбив и иска да привлече човека към Себе Си, да го приобщи с изобилните блага на отеческата Си обич и да го потопи в безбрежния океан на блажения Си живот. А човекът е устремен към Бога и копнее за Него, за да се избави от самотността и отчуждеността си и да осъществи себе си в богообщението и боголюбието, да постигне най-висшето благо – пълнотата на живота и съвършената духовност. Основанвията и мотивите на християнската надежда представляват многолика пълнота, от която тук ще бъде съсредоточено вниманието върху следните:
Божия безпределна доброта и благост
Като религиозна, респективно богословска, добродетел християнската надежда е основана върху Божията доброта и благост. Постигането на временния и още повече на вечния предмет на християнската надежда изцяло е обусловено от Божията доброта и благост. Като добър и благ Бог е най-висшето благо за човека, към което той е устремен с цялата същност на религиозната си потребност, въобще с духовната си природа.
Добротата и благостта като свойства на Бога са изява на същността Му и начини на проявяването Мy като Творец, Промислител, Изкупител, Спасител и Осветител. Етимологията на думата „бог“ в повечето езици навежда пряко на добротата и благостта като същностни свойства и прояви на Бога. Счита се за очевидна религиозно-историческата и религиозно-психологическата истина, че Бог е добър и благ. В индуизма Той бива преживяван и представян като „океан от доброта“.
Не само религиозното чувство, и преживяване, но и религиозната интуиция и религиозно-философският размисъл се издигат до идеята за Божията доброта и благост, дори до разбирането на Бога като абсолютно Добро и най-висше благо. Според Сократ Бог по природа е добър (αγαθός); Той е изпълнен с благосклонност и обич към всичко живо и най-вече към човеците. Божиите благодеяния към хората са безмерни. Всичко, което става в света и се случва на хората, се извършва според Божия премъдър и всеблаг Промисъл, следователно е добро. Бог е мъдър, справедлив и добър: мъдростта Му е съвършена; разпоредбите и делата Мy са справедливи; Той иска и върши само това, което е най-добро[1]. Поради безмерната доброта и благост на Бога Платон Го отъждествява с най-висшата идея – с идеята за доброто. Този философ определя Бога като Доброто самò по себе си. Добротата на Бога е съвършена, а волята Мy – свята. Бог е най-прекрасен и най-добър, а заедно с това и блажен. Съответно на това Божията доброта е основа и мотив за създаването и съществуването на всички неща. Бог е добър Създател и Устроител на света; Той подрежда всичко по най-добър начин[2]. Боеций определя Бога като Добро[3]. До творчески синтез между религиозните прозрения и божествените откровения, от една страна, и религиозно-философските постижения, от друга страна, идва блажени Августин. Според него триличният Бог е съвършеното битие (ens realissimum) и причината на всичко съществуващо, както и най-висшето благо (summum bonum)[4].В ново време Рене Декарт поставя между другите свойства на Бога добротата[5].
За християнина прозренията на другите религии и на философията имат безспорно значение, понеже са свидетелство за общочовешкото религиозно съзнание, което не следва да бъде оставяно без внимание и още по-малко пренебрегвано при изясняване на проблема за надеждата. Но за него най-меродавен е първоизворът на християнската религия – Свещеното Писание. В него – в Стария и Новия Завет – Бог е открит като абсолютно добър. Всичките Мy прояви и отношения са мотивирани и проникнати от доброта. Освен това в Свещеното Писание Божията доброта е представена в цялата ѝ пълнота; тя е онтологична определителност на Божието битие, определяща сила в отношенията на божествените лица в Света Троица, мотивиращ двигател в Божието творчество, ръководен принцип в отношенията към хората и живите създания, в домостроителството на човешкото спасение, в царството Божие с временните и вечните му блага, в преобразяването на вселената, в създаването на ново Небе и нова Земя. От Божията добробитийност е обусловена добробитийността на всичко, сътворено от Бога. Тази добробитийност на всички създания е изразена в оценката на Битиеписателя: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Битие 1:31). Но добротата е същинска етическа категория и именно в етическата област получава истински смисъл и пълно разкритие. В абсолютен и безотносителен смисъл само Бог е добър. Той е единственият безусловен носител на предиката „доброта“: Неговата доброта е безпределна и вечна. Господ Иисус Христос казва: „Никой не е благ (αγαθός), освен един Бог“ (Матeй 19:17; Марк 10:18; Лука 18:19). Тук е потребно да се направи една екзегетическа бележка, за да не се остане с впечатлението, като че ли Самият Господ Иисус Христос не е благ, респективно добър, и като че ли човеците са лишени от всяка благост, респективно доброта. Според обяснението на св. Иоан Златоуст Господ Иисус Христос безспорно е благ. Затова когато богатият момък се обърнал към Него с думите „Учителю благи“ (Матей 19:16), Спасителят само го запитал: „Защо Ме наричаш благ?“ (Матей 19:17), но не казал: „Аз не съм благ“. С думите „Никой не е благ, освен един Бог“ също не се отрича относителната благост, респективно доброта, на човеците. С приведените думи – продължава тълкуванието си св. Иоан Златоуст – Господ Иисус Христос „не лишава човеците от благост, но само отличава благостта на човеците от благостта на Бога[6]“. Следователно човеците имат природна предразположеност към доброта, въз основа на която те могат да се издигат към доброта, но тяхната доброта винаги е относителна, докато добротата на Бога е абсолютна. Мотивиран от добротата Си, Бог е създал всичко съществуващо и не се гнуси от нищо, което е сътворил, понеже не щеше да създаде нещо, ако би го мразил (Премъдрост Соломонова 11:25).
За вярващите е очевидно божественото величие на Иисус Христос като нравствен идеал и образец. Пред тяхното съзнание Той сияе като лъчезарна пътеводна звезда по пътя им към усъвършенстване и вечно спасение. Все пак образът на Спасителя може да заблести за тях с още по-голяма красота и сила, когато бъде сравнен с някои велики личности.
Това сравнение е необходимо и поради обстоятелството, че някои мислители извършвали едностранчиво или тенденциозно сравнение между Него и някои забележителни гении – Иисус Христос бил съпоставян с основатели на други религии и с видни представители на иудейския, елинския и римския класицизъм.
Буда и Христос
Сред религиозните гении на човечеството Буда, синът на тайнствена Индия, заема видно място. Основаната от него религия е записана на първо място сред световните религии по броя на нейните последователи. Това обстоятелство повишава интереса към личността на нейния основател. Буда е обект на прекланяне и прославяне сред народите на далечния Изток, а и в някои културни християнски страни на Европа и Америка. Особено през миналия и през нашия век в тях се създадоха многобройни религиозни и философски общества, които изследват живота и учението на Буда и се стараят да внушат на християнския свят да се преклони пред неговия религиозен и нравствен гений. Това модно увлечение твърде много напредна и започна да превъзнася Буда над Христос и да поставя християнството в генетична зависимост от будизма. На това увлечение се поддадоха дори някои западни богослови-рационалисти, които не схващаха разликата между Буда и Христос.
Като се оставя настрана научният спор относно историческия характер на личността на Буда, се констатира, че образът на Буда и учението му са оказали силно влияние върху живота на много милиони хора. Появил се в Северна Индия, в склоновете на вечноснежните Хималаи, будизмът бързо намерил могъщи защитници и покровители и чрез своите вдъхновени проповедници се разпространил по цялата индийска земя.
Кой всъщност е Буда? Той бил роден около 555 година преди Рождество Христово във великолепен дворец и бил наречен Сидхарта. Животът до 29-годишната му възраст протекъл в голям разкош и сред най-изтънчени наслади. В будистките катехизиси се разказва, че бащата построил три прекрасни дворци за сина си Сидхарта – посветени съответно на трите годишни времена в Индия. Човешкото въображение трудно може да си представи по-великолепна среда на безгрижен и охолен живот. Около дворците се простирали обширни градини с различни дървета и цветя, освежавани от много фонтани. На 16-годишна възраст Сидхарта встъпил в брак с прекрасна девица. Наред с нея той имал 60,000 наложнички; въпреки всичко това Сидхарта пожелал да си вземе още две жени. Всички негови желания, дори най-капризните, били задоволявани незабавно, всеки ден от неговия живот протичал във веселие и плътски наслади. Така той достигнал 29-годишна възраст. Тогава се сблъскал със страшните образи на старостта, болестта и смъртта, ужасил се от тях и извършил прелом в живота си.
Статуя на Буда в Индия
След продължителен и тревожен размисъл Сидхарта дошъл до убеждението, че младостта, здравето и животът са нищо, щом ще бъдат унищожени от старостта, болестта и смъртта. Душата му жадувала да се избави от страшните призраци на тези земни злини. Той се посветил на аскетизъм, за да търси средство за спасение. Бащата на Сидхарта бил готов да изпълни всяко негово желание, за да го отклони от намерението му и да го задържи при себе си. И младежът пожелал четири неща, който най-много привличали душата му: първо – никога да не се докосва до него старост; второ – завинаги да остане млад; трето – никаква болест да не измъчва тялото му; и четвърто – животът му да протече без отслабване на силите. Тъй като баща му, а и никой земен владетел или друг човек въобще не бил в състояние да осигури на Сидхарта тези четири жадувани блага – избавяне от старост, болест и смърт, вечна младост и цъфтящ живот – младежът напуснал бащиния си дом и заживял аскетично. Той се убедил в пустотата на земния живот, в нищожността на всичко съществуващо, в измамата на насладите и радостите, в преходността на богатството и в неизбежността на страданията и смъртта. Това го заставило да изостави завинаги дом и семейство, да се откаже от богатство и разкош и да търси избавление от страданията и бедите на живота в пълен покой, в усамотение и аскетични подвизи. Шест години Сидхарта прекарал в усамотение, отдавал се на самоизмъчвания и се хранел оскъдно. Той обаче не получил просветление и надежда за спасение. Това го накарало да се върне пак към предишния си живот. Най-после през една нощ, прекарана в дълбок размисъл, Сидхарта-Буда прозрял четирите основни начала на учението си, които отразяват сърцевината на будистката религия и философия. Трябвало да изминат още четири седмици, докато Буда (което означава Просветленият) окончателно се убедил в правотата на учението си и тогава започнал да го възвестява на света.
Първата свещена истина на Буда гласи: всеки живот е страдание. Втората свещена истина се отнася до произхода на страданието – той се крие в жаждата за живот. Третата свещена истина сочи пътя за избавяне от страданията – той се състои в пресушаване на жаждата за живот чрез пълно потискане на всички желания. И четвъртата свещена истина на Буда установява подробности в пътя към избавяне от страдание, който завършва с прекъсване на “самсара” – кръга на преражданията. Който успеел да извърви този път, щял да достигне до съвършенство, спасение и блаженство, тоест щял да потъне в нирвана – състояние на съвършено небитие или загасяване на индивидуалното съзнание и съществуване.
Четиридесет и пет години Буда проповядвал тези истини в Североизточна Индия. Починал на 81-годишна възраст (около 477 година преди Рождество Христово). На смъртното си легло Буда лежал спокойно с поглед, устремен към неизвестността. Преди да затвори завинаги очи, той казал на учениците си: „Всичко е без трайност – нищо не е дълговечно.” И ги приканил: “Стремете се безспирно напред, трудете се неуморно да се изтръгнете от веригите на незнанието и да се освободите от плена на преходния живот“. Тленните останки на мъдреца били тържествено изгорени, а прахът от тях – поставен в златна урна.
Според Буда светът и животът са изпълнени със зло – ето защо висшата мъдрост се състояла в отказване от света. Сам Буда подхвърлял себе си на най-изнурителни аскетични подвизи и пресушавал у себе си радостта и жизнената сила. Цялата негова дейност протекла в проповед за нищожността на живота и за суетността на земните блага. Буда успял да осъществи идеала на своето учение – човек все повече да се освобождава от нравствена дейност, чиято същност се състои в състраданието към живите същества, и да се отдаде на пълен съзерцателен покой, докато достигне до съвършено безразличие към всичко съществуващо и до загасяване на жизнените желания у себе си.
Този бегъл поглед върху живота и нравствения идеал на Буда е достатъчен, за да се убедим на каква непостижима висота се издига над него Иисус Христос. Докато Буда водил чисто човешки живот, изпълнен с греховни съблазни и порочни влечения, Иисус водил богочовешки живот, бил чист от грях и блестял със съвършенство и светост. Буда изпадал в униние и отричал живота, защото не знаел път за избавяне от злините и страданията, старостта и смъртта. Христос именно затова дошъл на земята, за да изкупи света от греха – първоизвора на всички злини – и да посочи на хората път, вървенето по който може да доведе до вечен живот и вечно блаженство. Спасителят не бягал от хората, а се трудил за избавлението им; Той не отричал живота, а работил за преобразяването му – за основаването и утвърждаването на Божието царство на правда и любов. Иисус Христос не отстъпил пред злото в света, а се борил с него. Думите Му приличат на пламък; те възпламеняват най-светли чувства и активизират волята за живот в името на доброто. Дори от чисто човешка гледна точка, от която изхожда и Фридрих Паулсен, Христос стой неимоверно по-високо от Буда.
В тази светлина Буда се разкрива пред критичния поглед на изследователя като обикновен човек и религиозно-нравствен учител, а Иисус Христос – като Богочовек и Спасител на човечеството. При това Буда вещае безнадеждност, самоумъртвяване и самоунищожаване, а Иисус Христос е Учител на живота и радостта – Той рисува светли перспективи пред погледа на човека и в този, и в отвъдния живот, зове го към най-активна борба с греха и злото. Освен това Иисус като въплътен Бог и вечен Спасител дарява на човека благодатни сили да преуспява в добродетелния подвиг, непрестанно да се богоуподобява и да постига нравствено съвършенство и вечно спасение.
Въпросът “Кой от вас ще ме укори за грях?” (Иоан 8:46), отправен към фарисеите и книжниците, извира от дълбокото убеждение на Христос, че Той е безгрешен.
В проповедите и беседите Иисус свидетелства за Себе Си като въплътен Божи Син, Който е чист от личен грях и поради това може да вземе върху Себе Си греховете на целия свят и да принесе достатъчно изкупление за тях. Свидетелствата на Христос за Неговата собствена безгрешност са истински, защото те са изява на въплътения Бог Слово (Иоан 1:14; 14:6). Иисус казва: “Макар Аз сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам” (Иоан 8:14). И още: “Ако не вярвате на думите Ми, вярвайте поне на делата Ми, те свидетелстват за Мене” (Иоан 5:36; 10:25). А всички дела на Иисус Христос доказват, че Той е безгрешен, защото не е извършил нещо, което да не изразява безпределна и саможертвена любов към Бог и хората.
Съответно на това Той не пристъпвал към изповед за извършени от Него грехове. През целия Си земен живот призовавал хората към покаяние и изповед на греховете си, за да се обновят духовно-нравствено и да се пречистят. Иисус Христос знаел, че всички хора са обременени, опетнени с вина и се нуждаят от покаяние и изповед на греховете си, за да получат прошка и да намерят спасение (Матей 4:17; Марк 1:15). Тази изповед на греховете и последвалото я поправяне имат висока ценност; “голяма радост има на небето за един каещ се грешник” (Лука 15:7, 10). Себе Си Иисус обаче никога не поставял в редиците на грешниците, Свои грехове никога не изповядвал, просто защото такива нямал и не се нуждаел нито от покаяние, нито от изповед. В проповедта Си на планината Той приканвал хората чрез молитвата “Отче наш” да се молят: “Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Матей 6:12) или “Прости нам греховете ни, защото и самите ние прощаваме на всеки наш длъжник” (Лука 11:4). Тази молитва, в която се включва просба за прошка на греховете, не е молитва, с която се молил Христос за Себе Си; тя е молитва, дадена от Него на хората.
Иисус се молил често съсредоточено и смирено. Той се молил за прошка на греховете на Свои ученици, на всички вярващи, на целия свят, но не и за Свои грехове. В напрегнатата молитва в Гетсимания, когато Христос виждал да се докосва до устните Му горчивата чаша с кръстните страдания и да се приближава голготската смърт, би следвало да очакваме Той да се моли за прошка на греховете Си, ако такива би имал. В тази усилена молитва, когато кървава пот капела от челото Му, няма загатване за Собствена вина. Дори тогава, когато Иисус Христос висял на кръста и пред Него се разтваряли дверите на отвъдния свят, за да Го приемат, Той молил Своя Отец да прости греховете на Неговите врагове. Напълно уверен в Своята безгрешност, Спасителят бил сигурен, че предава духа Си в ръцете на Своя Отец (Лука 23:34, 46).
Господ Иисус Христос
По време на обществената Си дейност Иисус Христос освобождавал разкаяли се грешници от вината им (Матей 9:12; Марк 2:15). Власт да прощава греховете има само този. който притежава божествено достойнство и сам е безгрешен. Никой човек, включително и пророк, не е дръзвал да прави подобно нещо – наистина пророци освобождавали хора от греховете им, но в Божието име или по Божие поръчение и пълномощие (2 Царства 12:13; Иисус син Сирахов 47:13). Грехът е нарушение на Божията воля и оскърбление на Бога. Поради това само Бог може да прощава греховете. От това следва, че Иисус Христос като въплътен Бог Слово и чист от грях имал власт да освобождава грешниците от вината им.
Спасителят не само прощавал човешките грехове, но принесъл изкупление за тях. Вината за сторените грехове не се отменява от Иисус Христос, а се изкупва чрез Неговата саможертва на голготския кръст – Той е Изкупител на човечеството. Иисус говорел за Себе Си, че е дошъл, за да даде “душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Своята пречиста кръв Христос пролял за опрощаване греховете на цялото човечество (Матей 26:28). Очевидно е, че саможертвата на голготския кръст има изкупителен характер, защото Иисус сам не е имал грях и е можал със силата на любовта Си да вземе върху Себе Си греховете на хората и да принесе необходимото изкупление за тях.
Иисус Христос Си приписва власт да съди хората за греховете им. Когато времето за изпитание, покаяние и поправяне премине, тогава Той ще дойде пак на земята, но не в унизен вид, а като славен цар, за да съди всички хора: “Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина” (Иоан 5:22). Господ Иисус Христос ще съди живите и мъртвите и ще отсъди каква ще бъде вечната им участ, защото има това право не само поради божественото Си достойнство, но и по силата на Своята безгрешност и изкупителна саможертва.
Ясно е, че сред потъналото в грехове човечество Спасителят се е запазил чист от грях. Според определението на IV-тия Вселенски събор Той е “подобен нам във всичко освен в греха”. При това Иисус Христос е безгрешен в абсолютния смисъл на думата. Никой човек, колкото и да е нравствено издигнат, не може да се сравнява по нравствено съвършенство, по безгрешност и светост с Иисус. Изключителността на Христос в това отношение се признава от мнозина изследователи на Неговия живот, някои от които не вярват в богочовешкото Му достойнство. Тук е уместно да се приведе критичната оценка на гениалния по своята музикална и поетична надареност Рихард Вагнер: “Би могло да се мисли, че е имало толкова много мъченици и светци. Защо тогава трябваше тъкмо Иисус да бъде божествен между тях? Обаче всички онези свети мъже и жени станаха такива чрез Божията благодат, чрез озарение, чрез опит, чрез вътрешен прелом, който им позволи от грешни човеци да станат свръхчовеци … Напротив, при Иисус отначало докрай има пълна безгрешност без страст, има най-божествена чистота по природа …, която е несравнимо единствено явление. Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасителят.”
Любовта на Христос
Любовта е върховната проява на нравствеността и живота. Който няма любов, той не може да достигне съвършенство и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:2-3). Нравствената любов е вечният и чист извор на живота и най-висшата проява на духа. В нея човек осъществява себе си, изпълнява великото си назначение в света и постига вечен живот. “Любовта – казва блажени Августин – е перлата, която търсил търговецът според повествованието на Евангелието; тази перла, която той намерил и за която продал всичко, що имал и я купил” (Матей 13:46). Поради това всеки човек трябва да пази и развива у себе си зачатъците на любовта; от нейния корен израства само добро.
Духовната природа на Иисус Христос вътрешно била проникната от всеобхватна, безкористна и божествена любов. Всички Негови думи и дела били изява на тази любов.
На първо място тя била насочена към Бог Отец. Сам Иисус Христос говорел: “Аз любя Отца и както ми е заповядал Отец, тъй и правя“ (Иоан 14:31). В основата на Христовите мисли и прояви стояло най-тясно и непрекъснато общуване с Бога – първоизвора и върховната цел на всичко съществуващо. Още на 12-годишна възраст Иисус с цялата си душа се стремил към Божия храм, там виждал целта на земното Си съществуване и изживявал върховна радост да бъде в онова, което принадлежи на Отца Му (Лука 2:49). Да общува молитвено с небесния Си Отец, да пребивава в светия Му храм, да изпълнява волята Му и да Го прославя чрез слово и дела – тази била целта, смисълът и съдържанието на Христовия земен живот.
Обичта на Иисус Христос към Бога се проявявала в непрестанна молитва към Него, в пламенна ревност за Неговата слава и в пълна преданост на Неговата воля.
Дни и нощи Иисус прекарвал в съсредоточена молитвена беседа със Своя небесен Отец. Би могло да се каже, че земният живот на Христос протекъл в молитва към Бога, която често пъти не се изразявала в думи и оставала незабелязана за външния наблюдател. Поради това нашият Спасител може да изисква винаги да се молим и да ни научи истински да се молим. Неговата молитва “Отче наш”, основателно наречена “Господня молитва”, е вечен образец на съвършенство. Чрез нейните думи хората ще възнасят душите си нагоре и ще общуват душевно с Бога. “Ако искаме да се молим правилно – препоръчва блажени Августин, – ние трябва да се молим чрез тази молитва (на Господа) … В Господнята молитва се молим за всичко, за което можем да се молим, и по този ред, по който следва да се молим“.
Протестантството не е могло да бъде възхитено от прекаленостите в римокатолическия култ към Мария, изразяващи се между другото в това – да се приписва на светата Дева едва ли не по-голямо милосърдие отколкото на Самия Бог, нещо забелязвано в книгата на римокатолическия светец Алфонс Лигуори († 1787), провъзгласен за отец и учител на Римокатолическата църква. В своята книга „Glorie di Maria“, той между другото казва: „Често ние биваме по-скоро чути и запазени, когато прибягваме към Мария и призоваваме нейното име, отколкото ако бихме призовали името на Иисуса, нашия Изкупител. На заповедта на Девата се подчинява всичко, даже и Бог“, или в оригинал: „Imperio Virginis omnis famulantur, etiam Deus“.
Протестантството не е могло да се съгласи с неправилното римокатолическо молитвено благочестие, което е предписвало на служещите си с броеницата, съдържаща 166 зърна, да казват 1 път Символа на вярата, 15 пъти Отче наш и 150 пъти Ave Maria, с което чрез иначе прекрасната сама по себе си Богородична молитва се изтласквала най-важната от всички молитви – Господнята молитва на заден план.
Протестантството не е могло да не полемизира с римокатоличеството, когато виждало как римокатолически богослови като Освалд, епископ Малу и др. са си позволявали да представят св. Дева Мария като реално и телесно присъстваща в св. Причастие заедно с Христа и приемана наред с Него от причащаващите се. Протестантството не е могло да не вижда ерес в приписването на св. Дева Мария божествени функции, като възкресяването на мъртвите при Второто пришествие, мисъл, прокарвана в римокатолическия църковен химн „О, felix puerpera“. Римокатолическите богослови, които не знаели мярка в почитането на св. Дева Мария и не следвали умереността на своите дори собствени светци като Бернар Клервоски, който в изобличение на неправилните увлечения предвидливо разяснявал, че прославянето на Небесната царица изисква особено разбиране и знание, са допринесли твърде много за изпадането на протестантите в противоположната крайност – да свеждат майката Божия до степента на най-обикновена жена и дотам, да загубят благоговейното отношение към нея, че да тълкуват предумишлено и тенденциозно в неин ущърб някои имащи съвсем друг смисъл стихове от Св. Писание, напр. Лука 2:7; 11:27-28, и да не зачитат като задължителни за себе си някои места, като онова силно боговдъхновено пророчество, дето тя сама по внушение свише предсказва своята слава в бъдещите векове с думите: „Ето, отсега ще ме ублажават всички родове“ (Лука 1:48).
Като пример на такова крайно отрицателно и съвсем тенденциозно отношение към св. Богородица, продиктувало предумишлено изопачаване на превода, може да служи Лука 11:27-28, където се говори, как една жена от народа, слушайки дивните речи на Иисуса Христа, Му казала „Блажена утробата, която те е носила и гърдите, от които си сукал“, на което Спасителят, не отричайки онова, което тя твърдяла, отговорил: „Да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят“. На мястото на това „да“ в гръцкия оригинал стои съюзът „менун“, който съюз според обяснението на големия елинист М. А. Bailly значи „без съмнение (при отговори, когато този, който отговаря, се съгласява с твърдението на събеседника си)“. И най-добре би било разглежданият текст да се преведе така: „Разбира се, блажени са, които слушат Словото Божие и го пазят“, с което Христос явно включил в числото на блажените изпълнители на Словото Божие Своята майка. А ето че в един български протестантски превод на Новия Завет този съюз „да“, „разбира се“ е предаден съвсем неточно и тенденциозно със следната фраза: „По-добре кажи: блажени ония, които слушат Божието слово и го пазят“, с което е прокарана тенденцията да бъде изключена св. Богородица от числото на блажените изпълнители на Словото Божие. По-голямо пренебрежение към нея от това едва ли може да има (Нови Завет на нашия Господ Исус Христос, издание на Американско библейско дружество Ню-Йорк и Лондон, придворна печатница, С., 1940, стр. 77; издава и Верен, С., 1994 – б. а. на блога).
Не е правилно нито протестантското схващане, според което св. Дева Мария, след като послужила на тайната на нашето изкупление, е загубила своето значение до там, че изчезнала между появилите се около Христа нови сияйни образи и светли имена, нито римокатолическото твърде пресилено поставяне св. Богородица на равно ниво с Христа, или понякога с оглед на милосърдието й даже и по-високо от Него. Срещу протестантските богослови, оспорващи напълно законното приложение към майката на Иисуса наименованието Богородица, ние изтъкваме, че тя тъкмо в Словото Божие е наречена така (Лука 1:43), и че трябва да се откажем от вярата си в Христа като Богочовек, за да не признаваме майка Му за Богородица. Срещу протестантския възглед, че св. Дева Мария не е приснодева и не може да има никакви предимства в Църквата като най-близка до Христа или като ходатайка за вярващите и че не следва тя да бъде тачена, св. Православие възразява:
1. Не може без скъсване с елементарната логика на нещата да се допусне, че св. Дева Мария, след като е станала изключително чист съсъд на Божията благодат и е приела пълнотата на Св. Дух в себе си, като майка на Господа се е отдала, живеейки под един покрив с Иисуса, на съпружески живот, нарушавайки обета на своето девство, когато хиляди обикновени девойки и младежи след нея, прославили се като преподобни отци и майки, нямащи пълнотата на получената от нея благодат, са осъществили идеала на девството в такава висока степен, че са постигнали равноангелна чистота.
2. Не може без дълбоко провинение пред Божественото откровение (Лука 1:48) да не бъде високо тачена и обсипвана с всяка похвала като пречиста и преблагословена онази, която е била удостоена да получи чрез Ангела-благовестник най-високи небесни признания за своята добродетелност (Лука 1:28-33) и която е била удостоена с великата и изключителна чест да носи в утробата си Невместимия Бог, Спасителя на света.
3. Не може, без да се извърши греха на непослушание към Светия Дух, скрития Автор на Божествените Писания, да се отмине с пренебрежение фактът на дивното Божие благоволение към светата Дева от Назарет, избрана още във вечността да стане онази тайнствена стълбица, издигаща се от земята до небето (Бит. 28:12), по която е слязъл Емануил (Ис. 7:14), въплътилият се Бог сред човеците, за да ги спаси от греховете им.
4. Не може без скъсване с Църквата Божия като стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15) и като непоклатна продължителка на Божието спасително дело на земята до свършека на вековете (Мат. 16:18), да не се признае великата роля на св. Богородица в делото на нашето спасение и естественото й, породено от нейното богомайчинство и от високодобродетелния й живот, качество на ходатайка пред нейния Божествен Син за вярващите в Него (Иоан 14:12-14; 15:7), както и правото ѝ, предсказано от самата нея, да бъде през вековете ублажавана от всички родове (Лука 1:48).
Срещу неоснователните пък преувеличавания на римокатолическото благочестие св. Православие казва решително, че не е оправдано да се издига св. Богородица в сферите на божествеността, да й се приписват непорочно зачатие и пълна лична безгрешност и да се нарича тя „съизкупителка“ и дори направо „изкупителка на света“, както постъпва например Миланския францисканец Бернардиус де Бустис (+ ок. 1500 ), който в своя сборник от проповеди, посветени на св. Дева Мария (Mariale), в 63-та последна проповед се обръща към нея така: „O, redemptrix universi!“ – О, изкупителко на универзума!“
Божественото откровение, което изобличава протестантите в непослушание към Божиите внушения, възвестени в Евангелието и изискващи дълбоко благоговение пред майката Божия, изобличава и римокатоличеството в своеволия и прекалености, водещи към грубо отстъпление от истината. Не на първо място съображения на разума, а преди всичко Божественото откровение ни възпира да приписваме на св. Богородица божествени качества и функции, които принадлежат единствено на Богочовека, като например качеството на пълна безгрешност и функцията на изкупление на човешкия род, или на възкресяване на мъртвите при Второто пришествие. Кой от човеците може да претендира за безгрешност? „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8), казва любимият Христов ученик, другият син на св. Богородица, адоптираният.
Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „5.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).
_______________________________
*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.
Иисус Христос, като истински обещан и божествен Месия според Матеевото евангелие
Освобождавайки се от частностите и събирайки в едно цяло живата представа от всички отделни впечатления, получени при четенето на Матеевото съчинение, ние неволно улавяме в пъстрото разнообразие от фигури и картини един общ фон, оцветяващ самата сцена и цялата перспектива със своеобразния колорит на еврейските концепции и библейско-теократически понятия, доминиращи навсякъде и във всичко. Евангелистът е видимо проникнат от идеалите на избрания Божи народ и се придържа строго върху старозаветната почва, като своя основа.
Характерно е, че при описанието на идването в света на Господ Иисус Христос авторът акцентира върху Неговата специална мисия. ”Тя ще роди Син, – казва Ангелът на Иосиф за Приснодева Мария (1:21), – и ще му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му.” Следователно, в буквален и собствен смисъл това е националният Месия Израилев – живителната клонка от благославеното Иесеево дърво и надеждата на народите. Той е въплъщение на това, което се представяло пред погледа на всеки благочестив евреин – осъществяването на тези светли предначертания, написани с огнени букви върху скрижалите на старозаветната история, които съставлявали нейната душа и давали неотслабваща сила за достигането на крайна цел в явяването на Спасителя Христос. Следователно, в Него ние имаме въплъщение на обещания идеал, защото от тази гледна точка Господ със Своите корени враства в дълбочината на миналото, като чрез Своя живот прави последното настояще, тясно съприкосновявайки се с тогавашната съвременност – положително, когато тя отговаря на своя божествен завет, или отрицателно, ако съществуващата действителност го изкривява и помрачава. Тук Иисус Христос се явява като един естествен момент от историческия процес и естествен резултат от предшестващото развитие, което се увенчава в Него с всичката си точност и пълнота на всички стадии от земното битие.
Ясно е, че Спасителят трябвало да бъде историческо лице, представляващо конкретната реализация на обещания прототип в жив, човешки образ. И ние виждаме, че “заченалото се в нея е от Духа Светаго” (1:20), но това е първородният Син на Мария (1:25). Той е Бог, но Бог, който е с нас – “Емануил” (1:23), Бог, който е всред нас и в нас. Една от отличителните особености на Матеевата христологична картина се заключава именно в това, че никъде другаде Иисус-Месия не се рисува в Своята човешка външност по-ясно, подробно и отчетливо, както тя е изваяна под перото на апостола–митар. Въз основа на видението на пророк Йезекиил Матеевото описание символизира човек (Йез. 1:1 и сл.; Откр. 4:7; срв. св. Ириней Лионски, Против ересите, ІІІ, 11, 8).
Авторът Н. Н. Глубоковски
Eто защо безспорно е, че Христос е несъмненият реален субект. Но ако това е Месия, то в Него е необходимо да се очаква осъществяването на обещания образец дотолкова, че за нашия поглед да бъде напълно очевидно, как предреченото някога се въплъщава в историческото битие, четеното в закона и пророците фактически се разкрива пред нашите очи в Иисус от Назарет Галилейски. В това отношение Господ, бидейки истински Месия, естествено бил длъжен напълно да съвпада с обещаното винаги и във всичко. Целият Му живот – от началото до края – не могъл да бъде нищо друго освен непрекъсната апликация на пророческите предсказания – нагледна екзегетика на тайнствено предуказаното – живо месианско пророчество. Всъщност така е и било. Той е от рода Давидов, ражда се във Витлеем и като основа на цялата Негова дейност неизменно служи един принцип: “тъй нам подобава да изпълним всяка правда” (3:15). Оттук и пътят на Неговото земно битие не е случаен, а се развива по строго определен и систематически осъществяван план, въпреки всички препятствия и прегради. Христовите действия се подреждат в строго съответствие с древните предсказания, и в във всяка най-малка крачка у Него се проявява нещо казано (r`hqe,n). Ето защо и в историята на Христос отчетливо се наблюдава паралелизъм между фактическото и идеалното – дълбок и съвършен паралелизъм, изпълващ всяка жизнена черта. Цялото Евангелие на Матей представя такъв типологичен характер, всички негови страници са осеяни със старозаветни цитати, които тук преобладават в сравнение с другите благовестници[1]. Но важността тук не е в чисто количественото изобилие. Това не е достатъчно. Хармоничното съчетание на настоящето с миналото и тяхното взаимно сливане не са нещо случайно и външно; напротив – те са принципно необходими и предвидени. Христос в известен смисъл постъпва не толкова фактически изпълнявайки пророчеството, колкото с пряката цел да достигне неговото осъществяване (5:17). I.,[]/..,]]]]]]][na (o`,pwj) plhrwqh/| to. r`hqe.n: – това е постоянният и задължителен фактор на Неговата дейност, особено подчертаван от първия евангелист[2]. И това не е изкуствена акомодация, преднамерено приспособяване или подражание. Причината за това лежи в самата същност на предмета. Тоест r`hqe.n и като обикновен глагол няма реално, конкретно битие сам по себе си, но е казано u`po. Kuri,ou (1:22; 2:15) dia. tou/ profh,tou и dia. tw/n profhtw/n (2:23) и бидейки непогрешимо, словото Божие непременно трябвало да намери абсолютно си изпълнение в Този, Който бил в спасителните планове на Божествения промисъл преди сътворението на света. Това е Христос и затова Той винаги е неизменно изпълняващ (plhrw/n).
И така, Спасителят е изобразен у Матей като предвъзвестеният божествен Месия в човешкото битие на изцяло въплътилия Го Иисус от Назарет. В това Свое достойнство Той бил длъжен да осъществи старозаветната аксиома на Исаия (33:22), че “Господ е наш съдия, Господ е наш законодател, Господ е наш Цар: Той ще ни спаси.” Ето защо Христос задължително е представен като законодател, пророк и цар на изкупения от Него народ, и като вечен първосвещенник. Съгласно с това Той се характеризира у Матей в Евангелието, като проводник именно на тази концепция. От върха на планината Иисус Галилейски провъзгласява Своите “блаженства” – основоположните начала на нов религиозно-граждански строй. С абсолютен авторитет и безкрайна власт Той излага великите принципи на християнския живот, начертава правата и задълженията на Своите последователи, рисува поведението и характера на тяхната дейност, – но всичко това е не с цел унищожаването на заповедите на Моисей, а единствено за истинското осъществяване на старозаветните богооткровени норми: “Не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (5: 17–18). Следователно Христос не е противник на старото и не е узурпатор, който изповядва номинистичната непоклатимост. Иначе Той би бил един реализатор на старозаветния идеал, висш и всесъвършен изразител на последния, като негов владика напълващ старите задължителни обязаности.
Силата на това властно, божествено слово е неразделна от дара на пророческото прозрение, чрез което бъдещето се познава не по-малко от настоящето, по-рано се предвижда и благоразумно се подготвя. Тук предузнаването е не отвлечено съзерцание, а реална власт свойствена на божествения Месия Христос. Нищо не е скрито от Неговия поглед. Своята слава Той предвкусва в най-позорното Си унижение. В блясъка и сиянието на националните светини предвижда огъня на разрушението и мерзостта на запустението. На синаповото зърно предрича пищно развитие, на малкото стадо обещава всемирно разпространение. Народът Го имаше за пророк (14:5; 21:46), възклицавайки: “Този е Иисус, пророкът от Назарет Галилейски” (21:11). Наистина “пророк не бива без почит, освен в отечеството си и у дома си” (13:57), но “мнозина пророци и праведници са много желали да видят”, което видели апостолите, “и не видяха, и да чуят”, каквото те са слушали “и не чуха” (13:17).
Всичко това свидетелствало, че Христос бил пророк на адекватното действие. Ясно е, че предсказваното от Него с такава увереност не могло да остане празна дума или принципно обещание, а трябвало някога да стане реално. Спасителят учи и предвещава и същевременно полага основата на Своето царствено господство. В това всъщност се заключава и Неговото дело. “И ходеше Иисус по цяла Галилея – пише Матей (4:23), – проповядваше Евангелието на царството“ (khru,sswn to. Euvagge,lion th/j basilei,aj). Същото това благовестие Той винаги възвестявал в градовете, селата и синагогите (9:35), а в края на Своя земен път изразил твърдото Си убеждение, че това Евангелие на царството ще бъде проповядвано по цяла вселена (24:14). “Приближи се царството небесно” (4:17), “дошло е до вас царството Божие” (12:28), “Син Човечески отива в царството си” (16:28). Подобни слова постоянно се чуват от устата на Иисус Христос. “Де трябва да се роди Христос?” питат дошлите от изток мъдреци (2:4). “Ти казваш” – отвръща Спасителят (27:11) на въпроса на управителя: “Ти ли си Иудейският Цар?” И над позорния кръст на Разпнатия, Пилат триезично, т. е. на целия свят, обозначил вината Му (27:37): “Този е Иисус, Царят Иудейски.”
Несъмнено е, че Христос е изобразен у Матей предимно в Своето достойнство на истински Месия Израилев, Избавител на Своя народ. Той е историческо лице и същевременно национално. Но последното е валидно само дотолкова, доколкото старозаветно-теокротичното било божествено и в този смисъл за всички задължително, както и цялата въобще еврейска история има значение единствено в качеството си на носител на най-добрите завети за цялото човечество. Христос е син Давидов и цар Израилев, но не в духа на светските народни вярвания, земни очаквания и тщеславна национална гордост. Всичко това Той принципно отхвърлял и отричал по отношение на Себе си, като владика наднационален и следователно духовен. И причината за това се корени във факта, че Той е истинският Месия, Спасителят на целия свят. Ето защо величието на Господ Иисус Христос не изключва Неговото външно унижение, защото надхвърля всякакви условни рамки и не може да бъде ограничено или намалено чрез тях, бидейки изцяло небесно. Разкривайки се на земята, това величие на Христос съвсем не е подчинено на земната неустойчивост, а само й придава надеждна твърдост. Спасителят е обещаният водач на Израил и лъчезарно сияние на неговата слава, но само дотолкова, доколкото този Израил е носител на божественото семе, ползвайки се с всички прерогативи на негов пазител и с преимуществата на синовството. Вследствие на това и всеки друг на същото основание може да получи всички тези качества в същото достойнство, заемайки мястото на естествените потомци на Авраам, оказали се по-лоши и по-долу от доведените синове. Именно като такъв, Христос–Месия води жестока борба с фарисейско–законническото късогледство на тогавашните юдейски възгледи и ги отрича упорито, макар и това да завършва с Неговата насилствена смърт. В този случай ние виждаме в разказа на Матей силен, почти диаметрален, контраст между историческото лице на Господа Спасител и съвременната действителност. У Матей констатираме, че съществуващата реалност не се примирявала с Христос по силата на отклонение от въплътения от Него божествен идеал. Ето защо евангелистът в своето изображение на светлината и сянката остава верен на историческата истина, представяйки ни не типично национален Мисия, а истински обещаният и божествен и следователно, общочовешки. Оттук и апологетичната тенденция у Матей в защита на месианското достойнство на Христос, като божествено-универсално.
Тази абсолютност на Христовото месианство се проявява навсякъде и във всичко. Иисус е просто “Син човешки”, неблестящ със знатността на произхода, нито поразяващ с ефекта на делата Си. Той няма някаква славна съдба. Същевременно Иисус е “Бог е с нас”, Спасителят на света. Той е син Давидов, и още царственият псалмопевец Го нарича Господ (22:40-46). Христос се ражда в неизвестност в малкия Витлеем, но “тъй е писано чрез пророка” (2:5). Неговото детство и младост преминават в Назарет, но това е “за да се сбъдне казаното чрез пророците” (2:23). Той е омаловажен във всичко до пълно унижение, но още Исаия е казал (53:4): “Той взе върху си нашите немощи и понесе нашите недъзи” (срв. Мат. 8:17). Неговият път води към кръста на Голгота, но Той отива там “както е писано за Него” (26:24). Неговото скромно явяване, подобно на падането на тих дъжд върху земята, се предшествува от чудесна звезда. Неговата бедна люлка в яслите възпяват сонм ангели, винаги покорно служещи Му и подкрепящи Го. При Неговата смърт потреперва цялата земя и всички световни стихии. Неговото възкресение се съпровожда от небесно сияние. От всичко това юдеите били длъжни да се убедят, че смиреният Назарянин е все пак Христос, и следователно те се заблуждават, представяйки си Го иначе, сякаш от Назарет не може да излезе нещо добро (Йоан 1:46) и че от Галилея пророк не се е явил (Йоан 7:52). Такива понятия били само лъжливи предразсъдъци на слепите народни водачи. И Господ ги изобличава на всяка крачка и ги поразява с мълниите на свещения Си гняв, чрез самото Свое външно безславие и унижение, доказвайки божествената Си правота. В качеството Си на законодател, Христос постоянно оскърбява фарисейския буквализъм, книжническото раболепие към мъртвото предание, изцелявайки в непозволено време, докосвайки се до нечисти, допускайки до Себе Си митари и грешници. Но поради това и според общото признание на хората “Той ги поучаваше, като такъв, който имаше власт, а не като книжниците (и фарисеите)” (7:29) и винаги действайки с авторитет на “господар и на съботата” (12:8). Като пророк, Спасителят бил напълно отхвърлен и даже попаднал под кощунственото подозрение, че е във връзка с демоничните сили. Но това само с печална нагледност потвърдило факта, че пророк не бива без чест, “освен в отечеството си и у дома си” (13:57). В Своето царско достойнство Той послужил за принципиално отрицание на юдейските месиански очаквания, бил позорно и грубо поруган (27:29), а неистовата тълпа злобно викала: “да бъде разпнат!” (27:23), “кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (27:25), но и това удостоверявало в Него истинското Му месианско достойнство, защото “Той трябва да отиде в Иерусалим, и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит” (16:21) и “ще Го предадат на езичниците, за да бъде поруган, и бичуван, и разпнат” (20:19).
Следователно, причината за всички указани ненормалности ни най-малко не е в самия Христос, а в жестокостта и каменосърдечието на тогавашното юдейство, дълбоко помрачило се и пагубно принизило се във всички свои слоеве – от върховете до последните низини. Те загубили необходимото разбиране за месианските идеали и престъпно ги извратили. Законът станал убиващо писание, празната обредност погълнала вътрешната набожност, злото лицемерие изтръгнало здравите корени на нравствената порядъчност. Змии, рожби ехидни – те подлежат на съкрушителния гняв и секирата вече висяла над техните престъпни глави (3:7–10; 23:33). Те затваряли небесното царство, сами не влизали и влизащите не допускали (23:13). Естествено, че всред този мрак яркият лъч светлина предизвикал единствено безумна ярост и свирепо озлобление, но вината за това била изключително върху тези, които затваряли своите очи и уши за да не видят божественото сияние и да не чуят небесния и спасителен глас. Печалната участ на Господ всред юдеите ни най-малко не противоречи на Неговото месианско служение, защото Той винаги ясно я предвиждал. Земните скърби и огорчения свидетелствуват единствено за това, че Христос е действително божественият Месия, не принизяващ се до изкусителните демонични измами и не слизащ до нивото на грубия вкус на тълпата, неспособен да угодничи на чисто националните прищевки на религиозно–политическата горделивост. Той е всецяло божествен и поради това по-горе и извън расовите и временните рамки и ограничения. Неговата мисия е общочовешка, световна.
По такъв начин неверието на Израил съвсем не подрива месианското достойнство на Спасителя, а служи за това, че от него се взема царството Божие и се дава “на народ, който принася плодовете му” (21:43). Благовестието на Христос било последното, заключително и най-съвършено изражение на честото и многообразно Божие слово, но вече в Сина, а Той е наследникът и подателят на всичко, което принадлежи на Отца (Евр. 1:1-2), и затова се простира върху всяка поднебесна твар (Кол. 1:23). Наистина Христос дошъл за да “спаси народа си” (1:21), но още Йоан Кръстител предупреждавал: “не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам;защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (3:9). Синовете на завета стояли до царството на благодатта по-близо от другите и Господ пряко заявявал: “Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (15:24). Към тях преди всичко изпращал и своите ученици: “по път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте” (10:5-6). Но основанието за това е не в благородството на кръвта; то лежи във вярата, която трябвало да бъде по–чиста и възприемчива в избраните Божи първенци. Оттук е естествено, че всеки, който се приближава до Него в това отношение, по този начин придобива и техните права. Знаменията за това особено ярко проличавали в юдейското противене и глухота, и подбуждали Господ да отваря дверите на милосърдието и за езичниците: “О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!” (15:28) – казал Той на хананейката. А дълбокото благоговение и преданост на Капернаумския стотник заставили Спасителя да понадигне завесата на бъдещето относно възможността да бъдат прославени всички земни народи: “истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (8:10–12). Ясно е, че “други лозари, които ще му дават овреме плодовете” (21:41), ще заместят предишните и ще получат същото лозе. Разбира се, те ще заемат положението на своите предшественици като се слеят с тях по същество и станат “нов Израил”. Почвата за царството Христово остава теократически-еврейска, и то ще бъде дванадесетпрестолно, но възседналите заедно с прославения Христос при второто пришествие Негови последователи ще съдят вече дванадесетте Израилеви колена (19:28). Те се оказали негодни в своето звание, което се предава на достойните правоприемници вън от старата среда, т. е. на вярващите от неюдейския свят или на вярващите въобще. Теократическият идеал се разпростира върху пределите на цялата вселена, ако тя е способна да се прихване към богонасадената маслина и да пусне благородни корени. От чисто националния мащаб Господ се въздига до вселенския, изтъквайки в него общочовешката и божествената страна. Като истински Месия, Той спасява “своите”, но тъй като последните не представят нищо освен плът и кръв, а езичниците ще се прилепят към Него чрез вяра – то първите ще бъдат отхвърлени, а тези ще ги заместят. Семето Авраамово трябвало да наследи земята, но към него се причисляват и Рахав и Рут. Ясно е, че техните чада по същата причина трябва да бъдат в църквата Христова. Оттук и последното завещание на Господ към Неговите ученици при раздялата Му с тях: “идете, научете всички народи“ (28:19).
Благодарение на всичко това, Месията Израилев – отхвърлен от Своите, но истинен Емануил – става световен Избавител. Поради това и делото Му е чуждо на националната изключителност. Еврейският идеал отново се запазва, но се въздига до степен на универсалност. Христос проповядва Евангелие на царството – така било предречено от пророците, така желаели и юдеите. Но в техните умове това обещано царство се рисувало като “обетована земя”. То било прекалено украсено с ярките цветове на националните въжделения и не се разпростирало по-далеч от границите на Палестина и потомците на общия праотец на Израил Авраам. Допускало се само, че самата Палестинска територия ще се разпростре и върху други страни и народи, а това могло да стане единствено по пътя на завоеванието и подчинението. Очевидно в юдейското съзерцание “царството Божие” било повече политически и космически ограничено. Христос го провъзгласил за религиозно и всеобхватно, за истински божествена институция. Той дошъл да спаси Своите от “техните грехове”. А доколкото те били Божи избраници, то и тяхната греховност имала определен характер, т. е. не просто природна недостатъчност или бунтуваща се непокорност, а специфично противене на Закона Божи чрез престъпното му потъпкване. Ясно е, че премахването на тази кондензирана порочност предполага унищожаването на общата първооснова, свойствена на всички хора, в което се състои и универсализма на подвига на Иисус Христос. Ето защо в Неговото благовестие няма нищо светско, а и Сам Той повелява да се въздава кесаревото кесарю, ни най-малко опасявайки за невъздаването на Божието Богу (22:21). Христовата мисия е изцяло духовна и следователно всечовешка, защото в потребността от изкупление всички са равни, тук няма привилегии и заслуги. Напротив, слабостта и смиреното съзнаване на човешката немощ повече от всичко се удостояват с благостта Божия, която бърза към всяка искрена и умоляваща духовна нужда, очакваща милост, а не жертва (9:13; 12:7). И Христос “дойде да призове не праведниците, а грешниците към покаяние” (13:13). Затова “митарите и блудниците предварват ви в царството Божие” (21:31), а след това и всяка каеща се душа има право на участие в Божията трапеза съобразно с благодатното избавление. По този начин се открива възможност за всички облагодатени да влязат – и езичниците наравно със всички други, доколкото за тях вече не е необходимо да се превръщат в юдеи, макар и по пътя на строгия прозелитизъм. Единственото условие, необходимо за всички и достъпно за всички, е вярата, винаги носеща спасение (8:25-26), а покаянието е път за встъпване в новото общество (4:17), тъй като то не е земно и не се обуславя от външните качества на претендентите. Забележителна е настойчивостта на Матей. Той 34 пъти употребява израза h’` basilei’’’’’’,a tw/n ou,ravw/n (~yIm;V’h; tWkl.m;) исамо 4 пъти h’` basilei’’’’’’,a tou/ Qeou/ (12:28; 19:24; 21:31, 43). У другите евангелисти откриваме обратното – първият израз не се среща никъде, а втория у Марк – 14 пъти, у Лука – 32 пъти, у Йоан – 2 пъти. Знаменателно е, че за “царството небесно” не говори нито един от горепосочените новозаветни писатели. Следователно, това е изключителна особеност на Матеевия разказ и затова тя е трябвало да има своя специфична сила. Наистина, ясно е, че и при двете комбинации е налице характерност по отношение на божествената страна, но у Матей е налице умишленото й противопоставяне със земното разбиране, което не бива да се отрича даже в най-спорната и неправдоподобна догадка, че поради “неизречимостта” на Божието име е използвана думата “небе“ във връзка с естествената метонимичност на мястото и неговия Обитател. Даже ако се приеме такова равинистично фокусничество за общоприето, тук то е непригодно, защото няма пряка необходимост да се използва непременно “тераграмата” (hw“hy>), както виждаме у другите евангелисти. Ето защо и Матеевото предпочитание tw/n ou,ravw/n пред известното му tou/ Qeou/ свидетелствува за преднамерено отрицание на чисто светското свойство и национална ограниченост на месианското царство, така разпространено мнение всред тогавашните вождове и учители на Израил. Христовото царство е небесно в смисъл, че изхожда оттам, където обитава Бог, и трябва да се отличава с есенциалните качества на своя първоизточник. Поради тази причина то унищожава в самата им същност юдео-фарисейските мечтания, бидейки чуждо на расовата изключителност и националния егоизъм. ”Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята (genhqh,tw to. qe,lhma, sou( w`j evn ouvranw/| kai. evpi. (th/j) gh/j)”. Ето девизът и осъществимата задача на този световен ред[3]. Негови членове са всички, за които Всевишният е отец, а Той ни най-малко не е собственост на някакъв народ, а принадлежи на всички Свои деца. Яхве, разбира се, е Бог на Авраам, Исаак и Яков, но не заради това да бъде само техен; по-скоро обратното, самите те преди и повече от другите са се прилепили към Него, признавали Неговото абсолютно-всеобхватно достойнство. От тази гледна точка всеки друг, точно съответствайки им, напълно се сближавал с тях и, в случай на тяхно отпадане, заемал оставеното място с всичките негови преимущества. Това отново е o` evn toi/j ouvranoi/j или o` ouvra,nioj (в 18:36 o` evpoura,nioj ) – израз, обичаен за апостола-митар, у когото първият израз се среща 13 пъти (5:16, 45; 6:1, 9; 7:11, 21; 10:32, 33; 12:50; 16:17; 18:10, 15, 19), а вторият 6 пъти (5:48; 6:14, 26, 32; 15:13; 18:35). Втората фраза не се среща у другите евангелисти. Първата се среща у Марк само 2 пъти (11:25, 26), а Лука пише (11:13) o` path.r o` evx ouvranou/. Тази характеристика отразява специфична особеност на еврейското религиозно разбиране, но с премахване на неговия националистичен привкус. Глава на царството Божие е все този любвеобилен и милващ баща, какъвто Той е бил и за Израил, но границите на Неговата власт се разпростират върху всички, които Той обхваща със Своя небесен престол и които по дух се уподобяват на родоначалника на вярващите. Това е “Господ на небето и земята“ (11:25; Лука 10:21) и свободно разполага с тях, като небесен (18:35 o` evpoura,nioj)[4] и неподлежащ на светска съподчиненост, затова и при снизхождането си към нас остава o` evx ouvranou//, за което напомня Лука (13:11) съгласно своята концепция за всеобщото примиряване в Иисус Христос.
По такъв начин на старозаветно–теократичната основа се развива система от универсални възгледи, така както в земята и средата на евреите израства Изкупителят на целия свят. Той е юдей по кръв, но това е просто защото Израил е бил повече подготвен да приеме обещания Избавител. Той е юдей и по формата на Своето учение, доколкото там се съдържа вечното, непреходното и за всички винаги задължителното. Той е Месия Израилев, но само в това отношение, че въплъщава в Себе Си божествения идеал за Спасител, обещан някога на Божия народ. Той е цар Израилев, но единствено защото Неговото царство ще бъде висшо осъществяване на теократическите начала, когато всички ще бъдат “род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9), когато ще се сбъдне словото Божие, казано чрез пророка (Ос. 2:23): “И ще помилвам Непомилувана и ще кажа на не-Мой-народ: ти си Мой народ, а той ще рече: Ти си Мой Бог!”.
Така в строга връзка с националната еврейска история, изхождайки от старозаветните теократични положения, фактически затваряйки се отначало в тесните граници на Палестина, делото Христово естествено и неизбежно придобива универсален характер. Предишната обвивка се оказва вече непригодна, защото ново вино не се налива в стари мехове… Старите национални прийоми изпълнили своята роля. Еврейската черупка съхранила божественото зърно през зимата на неверието и бурите на безбожието, но настъпила пролетта, Слънцето на правдата възсияло на хоризонта и новият кълн излиза навън за пищно израстване. Храмът и Йерусалим се рушат (гл. 24), загниващият Израил се отхвърля (гл. 19 и сл.), с унищожаването на акомодативността на закона той става общочовешки (гл. 5 сл.), неговите временни педагогически постановления – напр. за развода, се лишават от сила (5:31 сл.; 19:8 сл.), празното почитане на съботата се прекратява (12:8), външното очистване се заменя с вътрешно обновление на греховната душа (9:6), пасхалният агнец се поглъща от божествената изкупителна жертва (26:26 сл.). И ето сега върху развалините на случайно приспособителното, призрачно пропедевтичното – при разрушението и грохота на равинската схоластика, на книжническия формализъм, на фарисейската казуистика и юдейската обредност – се въздига нещо вечно и животворно. То е божествено по същност и достопоклоняемо: мъдреци от изток носят дарове на родения Богомладенец, въпреки че по родословие това е просто цар юдейски. То е неограничено по своето предназначение – “идете, научете всички народи (28:19) говори изпратеният при загубените овци от дома Израилев. То е безкрайно по своята вечна задължителност и спасително влияние: “и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (28:20) – такова е обещанието на Иисус от Назарет.
В резултат на тези съпоставки достигаме до единствения извод, че Галилейският учител е обещаният Месия – истински и следователно божествен. В такъв случай Той бил длъжен да разкрива в качествата Си есенциално-божествената сила.
Как това е станало исторически и чрез какво се удостоверява фактически? – на тези логически естествени въпроси дава отговор евангелист Марк.
____________________________
*Автор: проф. Николай Никанорович Глубоковски
[1]. Матей на 93 места в своето Евангелие привежда старозаветни цитати (които на практика са повече, защото понякога в един стих се дават по няколко), у Марк те са 49, у Лука – 80, а у Йоан – около 20.
[2]. С i[na – 6 пъти (1:22; 2:15; 4:14; 12:17; 21:4; 26:56) и с o’’’’[poj – на две места (2:23; 8:17). У Марк (14:49) avll vi[na plhrwqw/sin ai` grafai, е наред с костатиращото evplhrw,qh h` grafai. h` le,gousa (15:28) тъй като последното е налице и у Лука (4:21 – sh,meron peplh,rwtai h` grafh. au[th), който утвърждава задължителността на подобно изпълнение (24:44 – dei/ plhrwqh/nai pa,nta ta. geramme,na evn tw/| no,mw Mwuse,wj), напълно съвпадащо тук с Матей, недопускащ никаква друга възможност за реализация на месиянските пророчества (26:54 – pw/j ou=n plhroqwsi,n ai` grafai.;) освен тяхното осъществяване в събитията от Христовия живот (to,te evplhrw,th to. r`hqe.n dia. VIeremi,ou tou/ profh,tou). У Иоан са налице 6 случая (12:38; 13:18; 15:25; 17:12; 19:24, 36) в смисъл на Матеевия принцип, че случващото се с Христос се е извършвало с цел действителното изпълнение на пророческите слова (19:36 – evge,neto ga.r tau/ta i[na h[ grafh. plhrwqh/|). Следователно, всички евангелисти са единодушни в основното си виждане за историческото идване на Христос, като предназначено и служещо за реализирането на пророческия месианизъм, но у Матей този възглед е изразен по-ярко и се привежда по-последователно и нагледно.
[3]. Забележителна е разликата между предлозите e’’’’’’”’’’v’’’’n и evpi,: първият отбелязва, че царството пребивава постоянно на небето, докато вторият констатира снизхождането му оттам на земята и постепенното му разпространяване по нея.
[4]. Според изданието на Nestle-Aland “Novum Testamentum Graecae” тази дума е налице само в някои от майускулните ръкописи: C, W, Q, докато в други ръкописи се среща думата o` ouvra,nioj (б. п.).
Изображения: авторът Николай Никанорович Глубоковски. Източник Яндекс РУ.
И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.
Въпрос: Как да се разбират имената „Иисус Христос”, „Син Божи”?
Отговор: Син Божи се нарича Второто Лице на Св. Троица. С името „Иисус” Син Божи е назован, когато е роден на земята преди малко повече от две хиляди години. Христос Го нарекли Неговите пророци, когато предсказвали за Неговото пришествие на земята.
Въпрос: Какво означава името „Иисус”?
Отговор: Означава Спасител. Това име е произнесено от Архангел Гавриил и е дадено на Сина Божи при Неговото раждане на земята, понеже Той е роден, за да спаси човечеството.
Въпрос: А какво означава името „Христос”?
Отговор: Означава Помазаник. Това име е дошло от помазването на свещениците с миро, чрез което се предават даровете на Св. Дух.
Въпрос: Само Иисус Христос ли се нарича Помазаник?
Отговор: Не. Помазаници в древността били царете, първосвещениците и пророците. Иисус Христос се назовава Помазаник, защото в Неговата човешка природа са безкрайно преподадени даровете на Св. Дух и по този начин на Него в най-голяма степен принадлежи това название Помазаник: знанието на Пророк, светостта на Първосвещеник и могъщестгвото на Цар.
Въпрос: А как да разбираме другото Му название: „Господ”?
Отговор: В смисъл, че Той е истински Бог. Защото името „Господ” е едно от имената на Бога.
Въпрос: Как говори Св. Писание за божеството на Иисус Христос, Сина Божи?
Отговор: Вж. Евангелие от Иоан 1:1.
Въпрос: Защо е наречен още „Единородния”?
Отговор: С него се означава тъкмо това, че Той е Синът Божи, роден от съществото на Бог Отец; и ето защо е Едно Същество с Бог Отец; следователно без всякакво сревнение превъзхожда духовно-ангелския свят и хората, които са синове Божии по благодат (вж. Иоан 1:12).
Въпрос: В Св. Писание Иисус Христос наречен ли е Единородния?
Отговор: Да, св. апостол и евангелист Иоан Богослов го назовава така в Евангелието си – Иоан 1:14, 18.
Въпрос: Защо е казано в Символа на вярата „роден от Отца”?
Отговор: С това се изобразява личното свойство на Второто Лице на Св. Троица, което Го отличава от другите две Лица.
Въпрос: Защо е казано още, че е роден преди всички векове?
Отговор: За да не се мисли, че е имало време, когато Синът Божи Го е нямало. Или иначе казано, с това се изобразява, че Иисус Христос е вечният Син Божи, както е вечен Бог Отец (тоест Първото Лице на Св. Троица).
Въпрос: Какво означават думите „Светлина от Светлина”?
Отговор: Ще отговорим с думите на св. Константин-Кирил Философ. Когато бил при сарацините с апологетична мисия, а те го питали: „Какъв е Този ваш Бог, едно Същество в три Лица”?, отговорил: „Погледнете слънцето. В него има три неща: кръг, светлина и топлина. Слънчевият кръг е подобен на Бог Отец и понеже кръгът няма нито начало, нито край, така и Бог е безначален и безкраен. И както от слънчевия кръг излизат топлината и светлината, така и от Бог Отец се ражда Син и изхожда Св. Дух. Слънцето се състои от кръг, светлина и топлина, но дели ли се то на три слънца? А всяко едно от тези три неща си има свои особени свойства”. Или казано: гледайки слънцето, виждаме светлина; от нея се раждат слънчевите лъчи, които стоплят, но те и светлината са неразделни, една природа. Подобно на това, Отец е вечна Светлина (1 Иоан 1:5); от Него се ражда Синът Божи, Който е също така вечна Светлина, но Бог Отец и Бог Син Божи е една вечна Светлина, неразделна, едно божествено естество.
Въпрос: Какво означават думите „Бог истинен от Бога истинен?
Отговор: Това означава, че Синът Божи е Бог в същия смисъл, както и Бог Отец.
Въпрос: Докажете чрез Св. Писание.
Отговор: Св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Знаем също, че Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20).
Въпрос: Добре, но защо в Символа на вярата е прибавено: „роден, несътворен” за Сина Божи?
Отговор: За да бъде изобличен Арий, който бил осъден на Първия Вселенски събор, състоял се през 325 г. в Никея. Вече казахме за него, че той учел за сътвореността на Сина Божи.
Въпрос: А какво означава „единосъщен на Отца”?
Отговор: Синът Божи и Бог Отец са от едно същество. Още казахме преди малко за аналогията с хората – има хиляди, милиони човеци, но всичките те са единосъщни, от същността ЧОВЕК. Например на един стадион има 50 000 души, но се разбира същността ЧОВЕК. Или, което е все същото: говорим за същността ЧОВЕК, а се разбират в случая 50-те хиляди. Ние не можем да вникнем в тайните на Бога. Дадено ни е толкова, колкото да се спасим. Затова вярваме по свидетелството на Св. Писание. Така че „единосъщен на Отца” означава, че Синът Божи е едно и също същество с Бог Отец.
Въпрос: Как говори за това Св. Писание?
Отговор: Сам нашият Господ казва: „Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30).
Въпрос: Какво показват думите „чрез Когото всичко е станало?”
Отговор: Това, че Отец всичко е сътворил заедно със Своя Син – като вечна Своя премъдрост и вечно Свое Слово. За Словото (тоест Синът Божи – въплътеното в определен исторически момент Второ Лице на Св. Троица) св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Всичко чрез него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Иоан 1:3).
Въпрос: Защо за нас е толкова потребно да вярваме в това, че Синът Божи е равнопоставен на Твореца на универзума?
Отговор: Защото Той донесе на човечеството учение, изискващо борба против човешката греховна природа, надследена от първородния грях, и против този свят (Иоан 15:19), а и понеже на човечеството е било открито, че „Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Иоан 4:4).
Въпрос: Как точно се е случило появяването на първородния грях?
Отговор: Поради гордостта си, изявена в грехопадението, първият човек се лишил от Божията благодат, която укрепявала естествените му сили и ги насочвала към добро. Ала не само в изгубване на благодатта се изразило обедняването му вследствие грехопадението, но и в положително повреждане на природата му, тоест в „появяването в душата му – според Апостола – друг закон, който воюва против закона и ума“ (Римл. 7:23) и който закон се отразил гибелно и върху телесния му, и върху духовния му живот.
Въпрос: Какви са били последиците от грехопадението?
Отговор: Последиците от грехопадението, описано в Битие 3 гл. са били съдбоносни както за телесната, така и за духовната природа на човека. Човекът се намирал до грехопадението в пълна хармония с Бога, с околната природа и със себе си. Между тялото и душата му нямало никакви борби, никакви противоречия. Никакви страсти не са го смущавали. Никакви болести и страдания не го измъчвали. Тялото му било прекрасен храм на чистата му душа и на благодатта, живееща в него. Но след грехопадението хармонията у човека с Бога, с околната природа и със себе си се нарушила. В него самия настъпил хаос. Грехът породил всякаква похот, тялото започнало да желае противното на духа. То станало достъпно за страданията, болестите и смъртта. Можейки да не умира, понеже Бог го е създал за безсмъртие, то сега било осъдено на смърт, за да не се увековечи злото. Така не Бог, а грехът породил смъртта.
Въпрос: Какво станало с човека след грехопадението?
Отговор: Образът Божи у човека дълбоко се помрачил, без обаче да изчезне напълно, което личи от обстоятелството, че и след грехопадението за човека се говори като за образ Божи (Бит. 9:6; 1 Кор. 11:7; Иак.3:9). Дарбите на душата, в които този образ Божи е бил отразен, също се извратили, но без да бъдат унищожени съвсем. Разумът потъмнял за богообщуването, ала в него оставал стремежът към истината като някаква малка неугасима светлинка. Сърцето сe покварило и объркало в отличаването на истинското щастие от лъжовното. То се увлякло по греховни удоволствия и самото то станало извор на всевъзможни грехове (Мат. 15:19) и на съпътстващите ги беди и злочестини.Но у него все още горял копнежът по загубеното блаженство. Волята се разстроила и развратила, покорявайки се доброволно на изкусителя вместо на Бога, но у нея не угаснало все пак влечението към доброто, в нея се запазила свободата на самоопределението.
Въпрос: Бил ли е напълно унищожен образа Божи у човека?
Отговор: Не, разбира се. Има неунищожени от грехопадението и неунищожими остатъци от Божия образ у човека и с това се обяснява възможността за богообщуване и след грехопадението. Бог се откривал на човека и след катастрофата в рая и му давал заповеди с поръчението те да бъдат изпълнявани. Божественото откровение ни представя падналия човек като отговорен за своите действия (Рим. 1:18-23; 2:11-15), защото, макар и поробен от греха (Иоан 8:34), той не е загубил способността да различава доброто от злото и с дълбоко вроденото в него вътрешно влечение на сърцето си да предпочита първото пред второто. „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби“ (Ис. 1:19-20). Сам Бог говори на Каин, подчертавайки неизгубената напълно способност за побеждаване на изкушенията: „Ако… не правиш добро, грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“(Бит. 4:7). Особено силно е подчертана запазената и след грехопадението у човека способност на избор между доброто и злото в следните думи на Моисей: „Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Втор. 30:19).
Въпрос: Нека да поговорите за греха като първороден.
Отговор: Грехът на първия човек бил негов личен грях. Но той не е бил без значение за потомците му, тъй като преминал върху тях като греховно състояние с всичките си тежки последици. Този преминал върху потомството Адамов грях се нарича прародителски грях или първороден грях.
Въпрос: Какво е учението на Православната църква за първородния грях?
Отговор: В своето учение за първородния грях Православната църква различава:
а) самия грях,
б) неговите последици в човеците.
Под названието прародителски грях в самите прародители се разбира и грехът им, и заедно с него онова греховно състояние на тяхната природа, в което те влезли чрез този грях, а в нас, техните потомци, се разбира собствено само греховното състояние на нашата природа, с което, и в което ние се раждаме. А под последици на първородния грях Църквата разбира същите онези последици, които създал грехът на прародителите непосредствено в тях и които минават от тях върху нас, каквито са: помрачаването на разума, извращаването на волята, телесните болести, смъртта и пр. Това различаване на първородния грях и неговите последици трябва твърдо да се помни особено в някои случаи, за да се разбира правилно учението на Православната църква. Например тя учи, че кръщението изглажда, унищожава в нас първородния грях; това значи, че то очиства собствено греховността на нашата природа, която сме наследили от прародителите, че чрез кръщението ние излизаме от греховното състояние, преставаме да сме по естество чеда на Божия гняв, тоест виновни пред Бога, ставаме съвършено чисти и невинни пред Него с благодатта на Св. Дух вследствие заслугите на нашия Изкупител. Но то не значи, че кръщението е унищожило в нас самите последици от първородния грях: склонността повече към злото отколкото към доброто, болестите, смъртта и др. понеже всички казани последици остават и във възродените хора, както свидетелствуват опитът и словото Божие (Рим. 7:23).
Въпрос: Какво станало с човеците след Адам и Ева?
Отговор: Грехът на първите човеци Адам и Ева, от които произхожда целият човешки род, се предал като греховно състояние на всички последващи поколения. Предаването на греховната зараза става чрез раждането на потомството, което заедно с прародителите солидарно носи в съдбата си последиците от грехопадението. Това положение произлиза от обстоятелството, че грехът е не само един акт на волята, но също така и едно състояние на лошотия, което е последица от този акт. Грехът следователно не е едно просто нарушаване на заповедта, но той поражда едно състояние на греховност. Това състояние на греховност, произлязло чрез падението на първия човек и предавано на всички естествени деца на Адам, е първородният грях, наследственият грях; той отпечатва върху всички хора белега на развалата на човешката природа. Не е възможно иначе, защото както от заразения извор естествено тече заразен поток, така и от родоначалника, заразен от греха и поради това смъртен, естествено произлиза заразено от греха и поради това, смъртно поколение.
Въпрос: Къде е посочена вярата на Православната църква относно всичко, станало с първия човек след сътворението му?
Отговор: Тази вяра на Православната църква относно блаженото състояние на първия човек (мъж и жена) в рая, грехопадението му и разпространяването на първия грях върху неговото потомство чрез раждането е изразена накратко така в Посланието на патриарсите на източната католическа Църква за православната вяра, чл. 6: „Вярваме, че първият човек, сътворен от Бога, е паднал в рая във времето, когато престъпил Божията заповед, като тръгнал по коварния съвет на змията, и че оттук се разпространил прародителският грях по приемство върху цялото потомство, тъй че няма ни един между родените по плът, който да е свободен от този товар и да не усеща последиците от падението в този живот. А товар и последици от падението ние наричаме не самия грях, каквито са: нечестието, богохулството, убийството, омразата и всичко друго, което произлиза от злото човешко сърце, противно на Божията воля, а не от природата, – (защото мнозина праотци, пророци и други безброй, както в Стария, така и в Новия Завет мъже, така също божественият Предтеча и предимно Майката на Бога Слово и Приснодева Мария са били непричастни към тези, така и към други подобни грехове), – но лесното скланяне към грях и онези нещастия, с които Божественото правосъдие наказало човека за неговото непослушание, каквито са изнурителните трудове, скърбите, телесните немощи, родилните болки, тежкият временен живот на земята на странствуването и най-сетне телесната смърт“.
Въпрос: Може ли да го кажете с по-обикновени думи?
Отговор: Цялото човечество е наследило родилните болки, болестите, остаряването, изнурителните трудове, скърбите и много други, докато се стигне и до телесната смърт. Всички хора от всички времена са подвластни на тези неприятности, които ги имат, заради греха на прародителите. А гордостта, завистта, омразата, нечестието, богохулството, коварството, интригантството и много други, на които не са били подвластни много старозаветни и новозаветни праведници, много дивни Божии угодници и подвижници, са състояния, внушавани от злите духовни същества, дяволите. Човекът трябва да се бори с всички сили срещу домогванията на тези лукави и лоши ангели, чиято цел е да привличат към себе си хората, за да участват като осъдени заедно с тях във вечността.
Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Трети член“, който трябва да се активира)
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.