Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков

Но Христос има и постоянни и по-близки дружелюбни отношения с някои, издигнати с вярата и любовта си към Него, жени. Така е например, с Мария и Марта, сестрите на Лазар от Витания (Лука 10:38-42; Иоан 11:1-44; 12:1-11; Матей 21:17; 26:6-13; Марк 11:11; 14:3-9). „Иисус обичаше Марта, и сестра ѝ (Мария) и Лазаря“ (Иоан 11:5), както и те с чиста, сърдечна, предана любов обичат Иисус и не само като домашен приятел, но и като „Христос, Син Божи“, дошъл на света (Иоан 11:27). Когато умира Лазар, Христос се разтъжва духом и се пροсълзява, и събралите се при мъртвеца юдеи казват: „гледай, колко го е обичал“. Витания е на три километра от Иерусалим. Било на път за Иерусалим, било кога е в Иерусалим, Христос обича да отива във Витания, в дома на Мария, Марта и Лазар за дружелюбни общения, за отдих и пренощуване – Той, Който е нямал къде глава да подслони. Там е бил домът на Симон прокажени, който е бил или починал мъж на Марта, или по-вероятно, покоен баща на Марта, Мария и Лазар, и Марта ще да е била по-възрастна от сестра си и брат си, домохазяйката, приемаща и грижеща се за гостите и за своя любим гост Иисус. Характерът на двете сестри е различен. Марта е идеал на домакиня и служи и прислужва на Христа, с любов и преданост, изразени повече във външни дела, в домакинските грижи. А Мария е тиха, вдълбочена, съзерцателна душа. Когато веднъж Христос бива у тях, Марта се отдава в грижите да приготви всичко добре за Христа. А Мария сяда при нозете на Иисус и слуша божествените Му слова. На забележката на Марта да каже на сестра ѝ да ѝ помогне в шетнята, Христос ѝ отговаря: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“. Не че Христос осъжда съответното внимание към гостенин (както това видяхме при липсата на такова внимание на фарисея Симон към Христа, Лука 7:44-46). Но изтъква, коя е „добрата част“. И това е забележително: без да се одобрява ленивостта или безгрижието в домакинството на жената, Христос посочва, че за жената най-висшето не са кухнята и домакинството, а висшите духовни интереси, вечните истини, както за себе си, така и за домашните си – мъж, деца, ближни. Не различие във вярата, любовта и предаността към Христа има в двете сестри, а в техния израз и в известно увлечение (или едностранност) в домашните грижи на Марта. Разболява се Лазар. Сестрите изпращат на Христа известие за това. Два дни след това Христос идва във Витания, но Лазар е вече мъртъв. Посреща Го Марта извън къщи разплакана и Му казва: „Да беше тук нямаше да умре брат ми“. Но ето, след това изповяда силната си вяра в Иисус: „И сега зная, че каквото да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог“. А на ду­мите на Христа: „Брат ти ще въз­кръсне… Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре ще оживее… Вярваш ли това?“ Тя Му казва: „Да, Господи, вярвам, че Ти Си Христос, Син Божи, Който иде на света“. Ето изповедание, което по своята сила и ясност може да се постави наравно с изповеданието на апостол Петър (Матей 16:16). И Мария излиза и посреща Христа, пада при нозете Му и Му казва, като Марта: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“. След това Христос възкресява Лазар и мнозина от до­шлите във Витания юдеи повярват в Христа. Тогава озлобените и изпла­шени фарисеи и първосвещеници се събират на съвет и се сговарят да убият Христа. Между това Христос се оттегля в един град (Ефраим), близо до пустинята, но Синедрионът издава заповед, ако някой узнае къде е, да обади, за да Го уловят. Пред тази за­повед, колцина имат смелостта във вя­рата, предаността си към Христа – явно да Го изповядат? Шест дни пре­ди Пасхата (в петък преди страстната седмица) Иисус идва във Витания. И ето Мария, Марта и Лазар безстрашно изявяват предаността си към Спаси­теля, като устрояват в чест на Христа тържествена трапеза, нещо, което дава основание на първосвещениците да се сговорят да убият и Лазар. Всяка от сестрите при това посещение и трапеза по свой начин изразяват благодарността и любовта си към Христа: Марта като неуморна домакиня, поема обслугата. А Мария? „Като взе нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; къщата се напълни с благоухание от мирото“. Тогава Юда Искариот казва: „Защо да се не продаде това миро за триста динаря и парите да се раздадат на сиромасите?“ А „това каза той (отбелязва евангелистът) не че се гри­жеше за сиромасите, а защото беше крадец.“Обаче Иисус, Който настоява за „милост, а не жертва“ (Матей 9:13; 12:7) и порицава жестокосърдието (Матей 23:23), но Който знае и користния мотив на Юда; Който знае и добродетелта на Мария, цени просветлената ѝ и бла­годарна душа и чистите ѝ чувства на преданост към Него и при това – в тези дни на формено повдигнато гоне­ние срещу Него и пред предстоящата Му кръстна смърт – казва: „Оставете я; що я смущавате? Тя извърши добро дело за Мене. Защото сиромасите вся­кога имате при себе си, и, кога пои­скате, можете да им сторите добро. А Мене не всякога имате. Тя извърши, което можа. Тя е запазила това за деня на погребението Ми. И превари да помаже тялото Ми за погребение. Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано Евангелието по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши“. Каква по-висока оценка, отличие и възхвала за жената, за силните ѝ пориви и прояви на искрена, чиста и гореща любов, на любов към въплътената Божия любов (1 Иоан 4:19)?Но нека, в продължение на току-що изтъкнатото, разгледаме и други евангелски факти за отношението между Христа и жената с оглед по­вече на отношение на жената към Христа Спасителя.Книжници и фарисеи, а не рядко и други мъже, слушат божествените слова и виждат чудодейните дела на Спасителя, но в заслеплението и зло­бата си хулят Христа, и делата Му приписват на действието на дявола. Ето, при такъв един пак случай, ко­гато и апостолите мълчат, сред народа се раздава висок глас на жена, която възторгната от вяра и любов към Христа, казва: „Блажена е утробата, която Те е носила и гърдите, от които си сукал!“ (Лука 11:27). Изповедта и на тази жена и решителността, с която я изказва, не трябва ли да бъде сравнена най-малко с онази изповед, която първият Христов ученик апостол Пе­тър прави за Христа (Матей 16:16)?

Когато при съденето на Христа водачи и тълпи еврейски викат за смъртна присъда над Христа, когато дори апостоли Христови се правят, че не Го познават или пък се изпокриват, езичницата жена на Пилат се за­стъпва за Христа и ходатайства за освобождаването Му, като невинен и праведник (Матей 27:19).

Когато след осъждането на Хри­ста на смърт Го повеждат към Голгота, всред хули и клевети, жени са, които вървят след Него и плачат и ридаят за Него (Лука 23:27).

Според древни предания, по пътя към Голгота, на изнурения божествен Кръстоносец с течащи от лицето Му кърви и пот пак една жена (Вероника), обзета от дълбоко състрадание, Му подава кърпата си, за да избърше Той страдалческото Си лице и се освежи. На тази кърпа след това се отпечатва ликът на Иисус. „Вероника“ – „истин­ски отпечатък“ („вера икон“) или „победоносителка“ („вере нике“).Жени са, които следват голготския Страдалец чак до кръста. И ко­гато римските войници ги недопускат да се приближат до кръста, те стоят отдалеч и с благоговение и печал сле­дят за ставащото (Матей 27: 55-56; Лука 23:49).

И при, и след снемането на Хри­ста от кръста жени са, които следят отнасянето на тялото Христово и по­гребението Му, и след като се връщат от гроба приготвят благовония и миро, за да Го помажат (Лука 23:55-56).

И пак жени са, които в деня на възкресението Христово, сутрин много рано, отиват да помажат с благовония тялото Христово и на тях пръв се яви възкръсналият Христос и те ста­наха първи благовестници за възкръс­налия Христос (Лука 24, Матей 28, Mapк 16, Иоан 20).Нека, най-сетне, отбележим знаме­нателния за разглежданата тема факт, че една група от отличени жени, последователки на Иисус, подобно на апо­столите, са постоянни спътници, на Христа. Това са все жени от Галилея, родинната област на Христа. Там те повярват в Христа, като Господ и Спасител, обикват Го с чиста, дълбока и предана любов, последват Го навсякъде, слушат Го и са в пълно Негово служение. Като вземат живо участие в Неговия живот и често излизат на преден план, те заедно с други жени неотстъп­но са и при страданията Христови и ридаят за Него; следват погребението Му; първи узнават за възкресението Му и те първи виждат възкръсналия Христос (Лука 8:1-3; 23:48 сл.; 24:6-10; Матей 27:55, 56:61; 28:1-10; Mapк 15:40-41, 47; 16:1-8; Иоан 19:25; 20:1), Това са жени от различно положение и състояние и някои от тях са изцерени от Христа от разни болести.

Между тях, ако не постоянно, то твърде често е Приснодева Мария майката Христова (Иоан 19:25; Деяния апостолски 1:14). Какво изключително отличие измежду човеците от целия човешки род е Дева Мария и какъв велик образ на човек, на женска душа и на майка! Майка човешка на Богочовека. „По-честна от херувимите и по-славна от серафимите“. Всепредана Господу Богу. Превелика в скром­ността и смирението си. В труд и мълчание отглежда малкия Христос. В нежна любов и беззаветна преданост следва месианската Му служба. Пре­велика и в страданията си за Христа. И от кръста Христос любовно гледа на нея и я поръчва на любовното попе­чение на Своя любим ученик апостола на любовта – Иоан (Иоан 19:26-27). На кръста е разпънат Богочовекът и пред кръста в дълбоко страдание стои Дева Мария, като служител в спасе­ние на човечеството. Върховна разгатка на страданието. Майка на Спа­сителя и майка на спасението съще­временно. Какъв величав образ и на човека, и на жена, и на майка. Чудно ли е, че през всички векове избраната и въздигната от самия Бог жена Дева Мария е благоговейно почитана и величана от целия християнски свят?

Към галилейския кръг на жени принадлежат сестрата на св. Богоро­дица – Мария Клеопова, майка на апостол Яков младши и на Иосия (Иоан 19:25; Mapк 15:40-47; 16:1; Матей. 27:56-61; 28:1; Лука 24:10); Саломия, майка на апостол и евангелист Иоан и на апостол Яков старши (жена на рибаря Зеведей); Мария Магдалина; Иоанна, жена на Хуза, домоуправител на Ирод; Сусана и други още жени.Саломия и нейното семейство ще е било вече от дома си набожно, за­щото виждаме двамата ѝ синове, Иоа­н и Яков, да се присъединяват към месианското движение, което се повдига с появата на Иоан Кръстител; и Иоан, заедно с Андрей, са първи, на които Иоан Предтеча посочва на Христа като на Агнец Божи, и Иоан Богослов пръв след срещата си с Иисус Го последва (Иоан 1:35 сл.) и привежда към Него и брат си Яков, а също и Андрей. Децата на Саломия скоро стават най-приближените на Христа, и Иоан (най-младият между апостолите) е „когото Христос обича­ше“. И не само синовете ѝ, но и самата Саломия последва Христа. Наистина, първоначално и тя, и двамата ѝ синове си представят царството Христово по­вече националистически и в смисъл на господаруване, но Христос скоро ги очиства от тази заблуда (Матей 20:20-28; Mapк 10:35-45), като им разяснява, че „който иска да бъде пръв, трябва да стане слуга на всички, защото Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“, като им показа това и в живота Си. И, наистина, виждаме Сало­мия не само просветлена за истинското, духовно царство Божие, но и като героична жена да стои пред кръста на Христа като истинска последователка Христова, след като всичко се разви съвсем иначе, отколкото си представ­лява тя първоначално. На попечението на нейния син Христос от кръста пове­рява светата Си майка. И тя е една от жените, които отиват на гроба Христов да засвидетелстват любовта си към Спасителя чрез миропомазване на тялото Му. Тя е една от жените, удостоени първи да видят възкръсна­лия Христос. И в първоапостолската Църква нейните двама сина положиха най-висша служба и жертва за Христа и светата Му Църква. Апостол Яков бе пър­вият, който положи живота си за Хри­ста. А апостол Иоан, не веднъж из­лагал живота си за Христа и Църк­вата, умира последен от св. апостоли.

И Мария Магдалина. Тя е в галилейския кръг на последователките и спътничките на Спасителя жени ви­наги на първо място. Нея всички еван­гелисти поставят винаги и пред май­ките на апостолите (майката на Иоан и Яков старши – Саломия; майката на Яков младши и на Иосия – Мария Клеопова; и майката на Петър и Андрей) и само при кръста Христов пред нея е Майката Христова. Тя носи името Магда­лина по рождения ѝ град Магдала (между Тиверия и Капернаум, на за­падния край на Генисаретското езеро). Страдала е много от болест и е била изцерена от Христа, Който я избавя от одержимостта на седем демони. Тази болест още не означава, че Ма­рия Магдалина е била с порочен жи­вот. След излекуването ѝ, благодар­ната Мария Магдалина последва Хри­ста и Му остава най-предана до края и при страданията Христови, и при кръста на Голгота. И след погребе­нието Христово тя последна напуска гроба (Матей 27:61; Mapк 15:47). В деня на възкресението Христово тя е първа на Христовия гроб. И когато, заедно с други жени, намират гроба празен, тя бяга назад в града да оба­ди за това на апостолите (Иоан 20:2), а след това се връща при гроба, където остава сама в тиха печал и тъга, и обливана в сълзи. Там тя вижда двама ангели и ги пита, къде е вдигнато и ту­рено тялото Христово. И в този мо­мент вижда Иисус, без да Го узнае, вероятно, защото Христос ще е бил малко далеч от нея, и разплаканите ѝ очи не са можели да Го разпознаят, и тя взема явилия се Христос за гра­динаря. И „Иисус ѝ казва: жено! Защо плачеш? Кого търсиш? И тя Му каз­ва: Господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил и аз ще Го взема“. Тя още не узнава Христа. И тогава Иисус ѝ казва само името, „Марийо!“ При звука на тази дума, пада мрежата от очите ѝ, и светлина я оза­рява. В блажена радост тя с възторг пада на колене пред Иисус и вдъх­новено извиква „Раввуни“ („Учителю“)! И простира да обхване Спасителя. Но Той ѝ казва: „Не Ме задържай[1]! За­щото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и при вашия Бог“… И тъй, победилият смъртта Иисус, след Своето възкресение бла­говолява да се яви най-първо на една жена – на светата Мария Магдалина. На нея първо заговаря. На нея въз­лага да съобщи на апостолите радост­ната и спасителна вест за Своето въз­кресение. Така тя бе избрана от Спа­сителя да стане „апостолка на апосто­лите“. За нея преданието разказва, че тя е благовестила за възкръсналия Христос чак в Рим. Там тя успява да се яви и в императорския дворец и да поднесе на император Тиберий чер­вено яйце с привета „Христос воскресе!”Същото, изтъкнато досега, отно­шение на Христа към жената виждаме и от отношението Му към жената като майка и заедно с това и към децата.

С каква нежност и дълбоко въ­трешно съчувствие Христос гледа на болките на жената, а и на опасностите за нея пред часа кога ще ражда, срав­нявайки при това този страдален час със сътресенията и скърбите при вто­рото Свое пришествие, като съдия на света и въдворител на Божието цар­ство, се вижда от следните Негови слова: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но след като роди младенеца, от радост вече не помни мъките, защото се е родил чо­век на света“ (Иоан 16:20-22). Хри­стос, прочее, посочва първо на майчините болки („трагедията“ на жената в тежкото ѝ призвание да ражда в мъки за продължение на човешкия род), но и преодоляването, преобръ­щането им в радост и щастие. Човек е родила на света! Какво светло ука­зание и за жената, като майка, и за роденото ѝ дете, дете-човек! Към това Христос издига в майчиното призвание и грижата ѝ за духовното развитие, за религиозно-нравственото възпита­ние на детето. „И донасяха (майките) при Него деца, за да възложи върху им ръце и да се помоли. Учениците (Му) пък забраняваха на ония, които ги донасяха. Като видя това, Иисус възнегодува и им рече: „Оставете де­цата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството небесно. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него. И като ги прегърна, възлагаше върху им ръце и ги благославяше“ (Матей 19:13-15; Mapк 10:13-16; Лука 18:15-17). За­бележително е, че и тук учениците Хри­стови още не са се освободили от общо разпространеното тогава прене­брежение към жените и децата. И Христос с негодувание осъжда учени­ците, задето забраняват на майките да идват с децата си при Него, а заедно с това посочва и колко високо стоят децата – като човеци, като човешки души, като деца Божии. Той даже посочва, че големите трябва да станат като деца, за да могат да влязат в царството Божие. Като деца – с от­кровеност, простота, естественост, безхитреност. И затова Христос толкова обича децата: „И прегърна ги, като възлагаше върху им ръце и ги благо­славяше“ (Mapк 10:16). И друг път: „Като взе едно дете, изправи го по­сред тях (дванадесетте апостоли), пре­гърна го и им рече: „Който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема… (Mapк 9:27). И който се смири като това дете, той е по-голям в Царството небесно. А който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му на­дянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина… Горко на оногова човека, чрез когото идва съблазън“ (Mapк 9:37; Матей 18:1-7; Лука 9:46-48). Тези страшни думи казва Христос за съблазнители, а особено за съблазнителите на де­цата, и толкова повече за съблазни­телите на децата, които вярват в Него. А в противоположност на това, въз­дигнати, възхвалени и блажени оста­ват жените-майки, които – въпреки всички пречки и съблазнители – водят децата си при Спасителя, за да ги прегърне, да възложи на тях ръце и да ги благослови. Майчинство! Въз­вишено и блажено е майчинството на жената и в по-широкия и духовен смисъл: майчинският духовен труд и подвиг на жената в живота въобще, като майка учителка, възпитателка, като любвеобилна и самоотвержена служителка на всички нуждаещи се в живота, вървейки по стъпките на Христа! И това не по-малко е и за безбрачните жени. И във връзка с по­следното намират своето правилно изяснение и думите на Спасителя: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Матей 10:37; Лука 14:26). С тези думи Хри­стос, разбира се, никак не намалява нравствената длъжност на почит, лю­бов и преданост между майка (и баща) и деца. Неведнъж Той подчертава тази длъжност, като Господня (пета) запо­вед (Матей 15:1-9; Mapк 7:9-13). И възкресеният от Него младеж на Наинската вдовица Той оставя на майка му в помощ и радост в живота ѝ. Но тия отношения не могат да бъдат сре­щу Божията воля, срещу самия Хри­стос, като неин възвестител и изпълни­тел. „Трябва да слушаме повече Бога, нежели човеците“ (Деяния апостолски 4:19). „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене”. При вътрешни дълбоки конфликти у човека – с Бога (Христа) или със света и човека (ро­дители и деца) могат да станат ду­ховни „врагове на човека неговите домашни“ (Матей 10:34-36; Лука 12:51-53; 14:25-27). И тогава духов­ната раздяла е неизбежна. Иначе, „Който не взема кръста си и върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (не е достоен за Мене“) (Матей 10:38; Лука 14:27). И майката и де­тето са Божии чеда и, като така, върховно призвание, подвиг и въздигане за всекиго от тях е – да следват не­бесния си Отец, да бъдат в единство с Неговия Единороден Син Иисус Христос, да работят за царството Бо­жие. В това е и истинското и цяло­стно майчинство на жената – и като човек: да привежда към общия, не­бесен Отец за живот в единство и любов с Него и чрез това – в един­ство и любов между всички, като братя.А и в разните притчи или при­мери на Христа, в които става реч за жените, срещаме същото отноше­ние към жената: почит към нея като човек и към труда ѝ, във всичките ѝ призвания и положения.

В притчата за притеснената вдо­вица и неправедния съдия Христос посочва на жената като на пример на правдолюбивост и на устойчивост в защита на правдата (Лука 18:1-8). Злият ѝ противник тъпче правото ѝ. Тя е като беззащитна, не само защото е вдовица, но и защото съдията в града „ни от Бога се боеше, нито от човеците се срамуваше“ и за това дълго време не искал да я защити от противника ѝ. Позната през вековете картина: „Столицата на правосъдие­то – блудница. Князете – съучастници на крадци. Всички обират подаръци и ламтят за награда. Не закрилят сирак и тъжба на вдовица не достига до тях“ (Исаия, 1:22-23). „Книжници и фарисеи, които обичат да ходят пре­менени, обичат поздрави по тържи­щата, предни седалища в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците“ (Лука 20:47; Матей 23:14; Mapк 12:40). Ала любовта на нашата вдовица към децата ѝ, вярата ѝ в тържеството на правдата ѝ дават сили да продължава да настоява на правото си и да по­нася обидните откази на съдията, до­като правдата възтържествува. И за­бележително: съдията (мъж) дава пра­во на вдовицата не от зачитане на правото и правдата, а от себелюбиви мотиви: „Най-сетне рече си (съдията) сам: „Макар и от Бога да се не боя и от човеци да се не срамувам, но понеже тая вдовица ми не дава мира, ще я защитя, та да не дохожда вече да ми додява“. Христос казва тази прит­ча за вярващите в Бога, да не падат духом и винаги да се молят, защото Бог ще защити избраните Си, които викат към Него денем и нощем, макар да забавя да ги защити.

Във връзка с притчата за добрия пастир, който, имайки сто овци, като изгуби една от тях, оставя деветдесетте и девет в пустинята и тръгва след загубената, докато я намери, и като я намери, с радост я вдига на ра­менете си и се весели с приятели и съседи, както и във връзка със заклю­чението: „Тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се греш­ник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“, Христос казва и притчата за загубената драхма. „Коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери? А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма. Та­кава радост казвам ви, бива пред анге­лите Божии и за един каещ се грешник“ (Лука 15:1-10). И първата, и втората притча Иисус казва по повод на ропота на фарисеите и книжниците, че при Него идват митари и грешници да Го слушат. И така, „Добрият пастир“ (Христос), Който прави всичко, за да спаси човека от греха и бедите от него, е Сам образ на добрия пастир в нашата притча. И забележителното тук е, че като пример на любовта и гри­жата за доброто на загубения човек Христос посочва жената под образа на всеотдайното търсене и намиране на „загубената драхма“. Това още по­вече се подчертава от Христа и с ка­заната веднага след това притча за блудния син.А за състрадателното и жертвено сърце на жената Христос посочва на дарените от бедната вдовица две лепти (Mapк 12:41-44; Лука 21:1-4). Веднъж, като поучавал народа в храма и изобличавал книжниците и фарисеи­те, че изпояждат домовете на вдови­ците, Иисус наблюдава, как в храмо­вата съкровищница (в полза на нуж­даещите се) мнозина богати пускат много и вижда, как една бедна вдо­вица пуска две лепти, и като повиква учениците Си, казва им: „Истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури по­вече от всички, които пуснаха в съ­кровището, защото всички пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия тури всичко, що имаше, цялата си прехрана“. Вече срещу двете противоположности – богатите книжници и фарисеи и бед­ната вдовица, – говори достатъчно. От какво дават първите? От преизобилието на богатството си, което обикновено печелят чрез изкористяване на бедния народ („изпояждат домовете на вдовиците“). И защо дават те? От тще­славие, да бъдат хвалени и превъзна­сяни. А кого избира Xристос за символ на чистия дар, на състрадателното и жертвено сърце?  Жената, бедната вдовица, която в дома Божи отдава от немотията си, като на Бога, с вяра и смирение, всичко, „цялата си пре­храна“. Не от сметка, а от чиста вяра и любов!

Но, разбира се, че както между мъжете, така и между жените има добри и зли, и праведни, и грешници, и усърдни, и нехайни, и мъдри, и леко­мислени. А че между жените има та­кива, и онакива, дори пред най-реши­телни моменти в живота, Христос из­тъква в притчата си за десетте де­вици (Матей 25:1-13). Притчата Хри­стос казва в последните дни на об­ществения Си живот, във връзка с предсказанието Му за разрушението на Иерусалим и за новото пришествие на Сина Човешки в света и като внушение да бъдем не спящи, а будни и готови за онзи ден. Идването на този ден е оприличено на сватба, при по­срещане на младоженеца за отвеждане на невестата, според източния обичай, в тържествен ход със светилници в ръце. Така и десетте девици, другарки на невестата, взели светилниците си и масло в съсъци. Чакайки младоженеца, те заспиват. И посред нощ се чува вик, че младоженецът идва и да се излезе да го посрещнат. Стават и десетте девици и приготвят светилниците си. Но на петте от тях – на „неразумните“ – се свър­шило маслото, и светилниците им взели да гаснат. И затова поискали масло от другите пет девици – „мъдрите“, които обаче им казали да идат да си купят масло у продавачите, за да не би да не стигне нито на тях, нито на другите. „А когато те отиваха да купят, пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затво­риха. После дохождат и другите де­вици и викат: Господине, Господине, отвори ни! А той им отговори и рече: истина ви казвам, не ви познавам“. „И тъй (завършва Христос притчата Си) бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески.“И така, има и между жените, и то девици, в известни и важни мо­менти на живота, едни „мъдри“, а други „глупави“. И едните, и другите са със „свещници“. И едните, и другите с масло, но само мъдрите – с доста­тъчно масло. Глупавите не съобразя­ват, че за посрещане на младоженеца не е достатъчно само „моминството“ им, нито че са със „свещници“, нито че са взели и (малко) масло. В без­грижието си, те не вземат достатъчно масло. Блажени Августин представя сми­съла на притчата въобще за християн­ския живот така: „Който се въздържа от непозволена употреба на петте чув­ства, той ще бъде, поради опазването на плътта си, наречен девица. Но щом е добре да се въздържаме от непозво­лена чувствена наслада и поради това всяка християнска душа може да бъде наречена девица, защо тогава до­пускат само петте, а другите пет недопускат? Те са девици, и все пак ги недопускат. Не, те не само са девици, те имат също светилници. Девици ги наричат поради въздържанието им, а светилници носят за обозначение на добрите дела. Щом, прочее, въздър­жанието от непозволеното е добро и щом добрите дела са похвални, защо тогава биват допуснати само пет, а другите пет недопуснати? Господ на­рича едните мъдри, а другите глупави девици. На какво трябва да обърнем тук внимание? По какво да ги раз­личим?  По маслото. Нещо голямо обозначава маслото, нещо много го­лямо – любовта“. И мъдри, и активни в живота, както и лекомислени, небрежни и пасивни жени има в живота въобще. И като пример за готовност и будност на всички Свои по­следователи Христос посочва първите пет девици.Заслужава особено внимание, тъкмо във връзка с изтъкнатото за „девиците”, че Христос (както се спомена и по-рано) отдава особено внимание и на жените-блудници. Излишно е да се казва, че Той у тях никак не замазва греха, блудта, вината им. А, сравнени с мъжете, дори с книжни­ците и фарисеите и даже с първосвещениците и стареите народни, на­мира, че тези жени се оказват по-предразположени да Го разбират, да схва­нат и признаят греха си и да се покаят и обърнат към Бога, да почувст­ват и възприемат лечебната сила на Христа Спасителя – милосърдната любов, и да поемат пътя на новия живот. По тези или онези причини, те, наистина, първо се оказват отпаднали от нравствената чистота, непослушни на Божията воля, на Божия закон. Но, ето, минали през мизерията и из­питанието на нравствената поквара и чули любвеобилния глас на добрия пастир, като блудния син се завръщат нововъзродени в бащиния Божи дом. Със своя буквализъм, буквоедство и лицемерие книжници и фарисеи от­хвърлят не само Христа, но с безсър­дечие и високомерие като отблъсват и презират митари и грешници (Матей 23:13; Лука 18:9) и блудниците-жени, те нападат Христа, че дружи (яде и пие) с тях. При такава атмосфера Хри­стос казва на тези „стареи народни“ притчата (Матей 21:28-32): „Един чо­век имаше двама сина; и отиде той при първия, та каза: чедо, иди днес работѝ на лозето ми. Но тоя отговори и рече: не искам, а после се разкая и отиде. И като дойде при другия, каза му същото. Той отговори и рече: ще ида, господарю, ала не отиде. Кой от двамата изпълни бащината воля? Отговарят Му: първият. Иисус им рече: истина ви казвам, че митарите и жените-блудници ви превар­ват в Царството Божие“.

И пак, за да покаже, че за духов­ното достойнство на човека не важи, към кой народ принадлежиш, не важи дори, че принадлежиш на избрания еврейски народ, Христос избира като пример пак жената: Сидонско-сарептската вдовица (Лука 4:25-27) и юж­ната царица (Матей 12:41-42; Лука 11:31-32). Още в началото на обще­ствената дейност на Христа, Той поу­чава (в Галилея) в синагогите, прославен от всички. Идва и в Назарет, дето бе възпитан, и там проповядва. И всички се чудят на благодатните Му думи, но казват при това (пренебре­жително): не е ли този Иосифовият син? И очакват чудеса. Зер, „никой пророк не е приет в отечеството си“. Тогава Христос им напомня, че про­рок Илия, когато в Израил е имало голям глад, не отива при еврейска вдовица, а отива при езичницата вдо­вица в Сидонска Сарепта, за да по­могне на нея, презираната (от евреите), но вярваща вдовица. Това издигане на тази жена над евреите, изпълва с ярост последните и те Го изкарват вън от града на връх височината, за да Го блъснат надолу. И Христос им дава чудото: „Той премина посред тях и Си отиде“. И ги избавя, против волята им, от вината да станат Христоубийци. А ето и примера с южната царица (Матей 12:41-42; Лука 11:31-32)! И фарисейски противници на Христа искат от Него особени личби за потвърждение на месианското Му дело, като досегашните Му чу­деса отдават на съюз с дявола. „Род лукав и прелюбодеен!“ им казва Хри­стос и им отказва друга личба, освен личбата на пророк Иона (Иона 3:1-10) – проповедта на Иона между езичниците на Ниневия и тяхното по­каяние и повярване в Бога. И, за да посрами противниците Си, Христос още им казва: Южната царица ще се изправи на съд с човеците от тоя род и ще ги осъди, защото тя дойде от край земя, за да чуе премъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона“. Да, тази царица от Сава (в южна Арабия) стои не само по-горе от „прелюбодейния и лукав род“ в Израил, но и ще бъде негов съдия. Чула за премъдростта на Соломон, тя идва от далечна земя при него, с богати подаръци; тя жадува за исти­ната, за неговата премъдрост и се поу­чава от него (1 Царства 10:1-13). Тя е езичница. Но жаждата ѝ за светлина и вярата ѝ надминава и самите еврей­ски книжници и законници. И тя ще остане завинаги съдия над всички „правоверни“, които, в заслепението и лицемерието си, заради буквата уби­ват духа и които формата употребяват не за да издигнат, а за да затулят светлината, като поставят запаленото светило не на светилник, а под крина.И, най-сетне, нека отбележим, че в една своя притча Христос избира пак образа на жена и нейната работа, за да оприличи царството небесно. „Царството небесно прилича на квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисне всичкото“ (Матей 13:33; Лука 13:20-11). Напълно основателно се разбира тази притча в нейния по-дълбок и преносен смисъл. Както (в природата) квасът, турен („скрит“) в голямо количество брашно, предава своята сила на брашното и го преобразява, така и проповедта, трудът или подвигът за царството Божие (чрез разпространението и след­ването на Словото Божие, на Божията истина и пр.) всред света го преобра­зява и преобръща в царство Божие. А защо или в какво тук е изтъкната жената, нейната задача и дело в осъ­ществяване на царството Божие? Преди да каже разглежданата тук притча, Христос казва друга притча за уподобяване на царството Божие (Матей 13:31-32) – притчата за синаповото зърно, което човек сее и, макар и най-малко от всички семена, кога из­расне, бива по-голямо от всички зла­кове и става дърво, та и птиците не­бесни се подслоняват под клоните му. На нивата сее обикновено мъж. И, значи, за външното разпространение на Христовото царство работят пре­димно мъже. А оквасяването на браш­ното при омесването на хляба е ра­бота предимно на женските ръце. Же­ната е и призваната да поставя (да „скрива“ с тих съзидателен труд) „ква­са“ на вярата и морала, да внедрява в душите и сърцата вътрешната сила на царството Божие. Сама като е възприела в сърцето си кваса Хри­стов, тя става внедрителка на този квас и апостолска духовна преобразителка на „брашното“ на света – на семейст­вото си, на рода си, на ближните си, навсякъде, където работи нейната ръка, – нейната вяра и нейното сър­це, както за това свидетелства и историята и както за него ще стане дума друг път.

***

И така, като припомним, как гле­даше древният, предхристиянският свят на жената, пък и как гледат по-късно и днес на нея мнозина, които стоят далеч от Христовия „квас“ за човека, за неговия произход, природа и пред­назначение, нека пак да припомним сло­вата на древния пророк, свързвайки ги с вопъла на унижената и онеправда­ната жена за спасение.

„Росете, небеса, отгоре, и обла­ците да изливат правда; да се разтвори земята и да принася спасение, и да произрастя правда“ (Исаия 45:8).

Да спомним и чакането на света: „О, ела, ела, Емануил! Направи ни, нас бедните и злощастните, свободни и щастливи!”

И, ето, Бог, Небесният Баща на всички, толкоз ни обикна, нас, Него­вите чеда, че проводи в света и отдаде Своя Единороден Син, та който вярва в Него да не погине, но да има жи­вот вечен – чрез Него (Иоан 3:16; 1 Иоан 4:9), в Неговата любов към нас и един към други (Иоан 15:17).

„Син Човечески не дойде, за да по губи човешки души, а да спаси“ (Лука 9:56).

„Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Mapк 10:45).

И по-специално, на жената (самарянка) Христос рече: „Който пие οт водата, която Аз ще му дам, той во-веки няма да ожаднее; а водата, която му давам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“ (Иоан 4:14).От тази божествена вода пиха и пият жадно всички приели Христа жени и чрез нея стана и става великият преврат в техните души и възземат за нов живот на техните сърца – въз­ходящи чак до блаженството във веч­ността. Откри се в историята на чо­вечеството наистина нова епоха за жената. Не робство, а свобода от гре­ха и свобода за всичко добро, пре­красно, велико, Божие. Не домашно животно или пък обществен товарен добитък, а истинско Божие чедо, чиста и предана служителка на най-великото в Божия свят, в Божието цар­ство – на християнската любов. Хри­стос издигна жената от унижеността и презреността до пълноценността на истински човек, на човека-личност с вечна цена на безсмъртния дух, идващ направо от Бога. Иисус подаде на же­ната братолюбно ръка и тя възторже­но и предано я прие за възход все нагоре и нагоре към вечните Божии истини и добродетели, вървейки по стъпките на Христа. „Аз съм пътят, истината и животът“ (Иоан 14:6). По този път тръгнала, тя е в истината Христова, която единствено я прави свободна (Иоан 8:32); тя е и в лю­бовта Божия, която се радва на исти­ната (1 Коринтяни 13:б).

По този път на Христа жената става светла носителка на премъдро­стта Божия, за която вече древният премъдър Сирах говори (15:2 сл. сл.): „И ще го срещне (човека Божията премъдрост) като майка и ще го прие­ме при себе си, като целомъдра съ­пруга. Ще го нахрани с хляба на ра­зума и ще го напои с водата на мъдростта. Ще се опре ο нея и не ще се поколебае; ще се прилепи към нея, и не ще се посрами… И ще наследи веселие и венец на радостта и вечно име“.

„Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се по­учете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите по­кой на душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).

„Всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса… Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски, за­щото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:26-28).

В Христа, в евангелската вяра и любов, хармонично са съчетани общо­човешкото и женственото на жената и в Него тя намира истинския сми­съл и съвършена пълнота на живота си, пълния простор за своето разви­тие и благородно служение.

Апостолът на любовта евангели­ст Иоан в изобразяване на послед­ните апокалиптически потресни и съдбоносни дни на земния свят, на вилненията на древния „Змей“ (сата­ната) и на многоглавия, многокоронен и рогат „звяр“ с богохулните имена на главите му (Откровение 13:1), изо­бразява Невестата на Христа – Църк­вата – като слънчева жена: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди“ (Откровение 12:1).

_____________________________________

Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков

Но принципиалното отношение на Христос към жената особено става ясно и очертано, първо, от Неговото общо отношение към човека, без разлика на мъж и жена; и, второ, от отбелязаните в евангелията конкретни случаи на отношение на Христа към жените.

Христос живее, за да спаси човека от злото и греха и техните последици в света – страданията и смъртта, богооставлеността, κаτο, бидейки Сам исти­ната, пътят и животът, му посочва пътя за възраждането, новия живот в Бога, богочовечността, вечния и блажен жи­вот – царството Божие. Той отваря входа за това царство на всички, на всеки човек, без разлика на мъж и жена, на народна или социална при­надлежност. Той работи между всички и за всички. Той обещава спасение на всички хора (Лука 2:31-32; 3:6). Той проповядва и устройва да се пропо­вядва на всички народи (Матей 28:19; Деяния апостолски 13:47). Той разкрива Бога като единия и всеобщ Бог, любвеобилен Баща на всички човеци. И затова, за Него всички човеци са деца Божии и, като така, братя помежду си – по произход, същина и предназначение, всички съединени, в дар и постиже­ние, с връзките на любовта – в едно всеобщо богочовешко братство, в нов народ Божи, в царство Небесно. Любов възвестява, любов разнася в целия Си земен живот, и като основен Завет и първа Заповед оставя: всички човеци да се обичат едни други и то с такава любов, с каквато Той ги обича (Иоан 15:17). И преди края на Своята меси­анска дейност, в последната Си мо­литва преди страданията Си, казва: „Да бъдат всички едно: Както Ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно“ (Иоан 17:21). Той никого не отблъсва. „Всичко, що Ми дава Отец, ще дойде при Мене; и който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън… защото волята на Отца Ми е нищо да не погубя” (Иоан 6:37-39). „Всичко” – мъж и жена, човека. Особено бедните, съкрушените, пленените, слепите, измъчените (Лука 4:18), отрудените и обременените. „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28). А още повече – грешниците, митарите и блудниците (Матей 21:30).Във всичко това основно и най-важно за живота и вечната съдба на човека Христос никъде не прави никаква разлика между мъж и жена. Те са еднакво ценни, еднакво призвани, човеци, личности, Божии чеда, обладаващи високи разумни, нравствени и религиозни достойнства и качества, права и преимущества, естествени и благодатни. В това всичко са едно, и за „облечените” в Христа „няма мъжки пол, ни женски, защото всички сте синове Божии, чрез вярата в Христа Иисуса; защото всички сте едно в Христа Иисуса” (Галатяни 3:26-29). Само на тази основа са запазени и личните и полови особености – дарове и достойнства – както на мъжа, така и на жената.А това всичко трябва особено да се подчертае за жената, защото, както знаем, главно жената е била пренебрегнатата и унизената – отрудената и обременената, съкрушената по сърце, пленената и измъчената.Това най-добре е илюстрирано от конкретните отношения, които Хри­стос е имал към жената, според евангелските повествования. Като обща характеристика на тези отношения следва да се изтъкне, че Христос се среща често с жени; труди се между тях и за тях; показва високо уважение към женската личност и е бил винаги внимателен и нежен, състрадателен и в помощ на жената. Той високо цени душата на жената. Той беседва с жените по най-високите въпроси на живота и намира или събужда и за­силва в тях искрена и дълбока вяра, чиста и пламенна любов и кристална и силна преданост към Себе Си и към всичко високо и свято.

Ето и примери на това отношение.

Първо, към грешниците-жени.Въпреки това, че порочността е била силно разпространена, все пак и главно било от формалистично законничество, било от фарисейско ли­цемерие, било от конвенционална лъжливост, порочни жени, особено прелюбодейки и блудници-жени, са били остро порицавани и тежко наказвани. Моисеевият закон (Левит 20:10; Второзаконие 22:22 сл.) наистина предписва смъртно наказание, но то се отнася и до жени, и до мъже, обаче фактически то засягало главно жени. Затова, жени прелюбодейки и блуд­ници са били особено презирани. Христос, Който неведнъж повтаря, че е дошъл да спаси грешния човек; Христос, Чието вече име „Иисус“ значи „Бог е помощ“ („Бог е избава“, „Божия помощ“), как се е отнасял с тези жени? Презрял и отхвърлил ли ги е Той или и на тях подава спасител­ната Си десница – да ги привлече, обърне и спаси? Отговор на този въ­прос ни дава вече обвинението на фарисеите срещу Христа: Той яде и пие с митари и грешници и е техен приятел (Mapк 2:15-16; Лука 7:34). Да, Христос не само не страни и от тези жени, но като добър пастир, търси и тях – заблудените овци и особено тях, способни по природа за нежност, кротост, любов и преданост до пълна жертва, ала, подхвърлени на тежки условия и често изоставени и изло­жени на произвол и изкушения, са изпадали в блудния път.Ето самарянката (Иоан 4:1-42)! Христос се връща след Пасхата през Самария за Галилея и спира на отдих край град Сихар, при Якововия кла­денец, а учениците Му отиват в града за храна. При кладенеца идва сама­рянката да черпи вода. Съществувала е голяма вражда между евреи и самаряни (братски народи). Особено евреите са мразели, като нечисти, самаряните; избягвали ги, не се допи­рали до тях, не са говорели с тях, даже и не са минавали през техните селища. Подобно и самаряните с евреите. При това, идва жена – самарянка. А душеведецът Христос знае още, че тя е жена грешница – много мъже водила и онзи, с когото тогава живеела, не ѝ бил съпруг. И въпреки това, Той я заговаря (помолва я да Му даде вода). И тя, учудена, Му казва: „Как Ти, бидейки юдеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ Но Христос отпочва беле­житата Си беседа с нея – жената, самарянката, блудницата. С благост Той ѝ разкрива живота ѝ, открива ѝ Сам Себе Си – кой е Той. Разкрива ѝ „живата вода“, която напоява завинаги и тече в живот вечен, открива ѝ исти­ната за Бога като дух, истина и Отец на всички, както и ѝ посочва истин­ското поклонение и служение Богу – с дух и истина и неограничени с ни­какво място. И така Той изтръгва же­ната от блатото на нравствената обър­каност, дава ѝ светлина, сила и опора за нов живот, утолявайки духовната ѝ жажда за истината и за духовни блага. Така Христос почете, възроди и издигна жената като човек и я посочи като достойна за най-висш духовен и бла­годатен живот. И тя самата на дело показа това, като познава и с благо­говение приема Христа като очаква­ния Месия, Който „има всичко да въз­вести“, и това става в нея много по-бързо и по-дълбоко, отколкото у уче­ния фарисей Никодим в нощния му разговор с Христа (Иоан 3:1-20; срв. и 7:50). И не само това. Тя още то­гава става сътрудница и мисионерка на Христа. Това, което самата тя с та­кова щастие придобива, не го затваря себично само за себе си, а бърза да го сподели и с другите. Тя веднага с възторжена решимост отива в града и възвестява на съгражданите си за Иисус. И те излизат и отиват при Христа. „И когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да престои при тях; и Той престоя там два дена. И много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; за­щото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Хри­стос”. Образът на тази така възродена от вниманието и благостта на Иисус жена така е утешавал и засилвал и християните от по-късно време, през време на кървавите гонения срещу християните в древната Църква, че виждаме в римските катакомби от онова време да изписват сцената на срещата и беседата на Христа с тази самарянка. Църквата я почита като светица.Ето и прелюбодейката (Иоан 8:1-11; Матей 5:27 сл. сл.)! В един от големите еврейски празници, когато Христос бил в Иерусалим и проповядвал в храма на събралия се мно­гоброен народ, книжниците и фарисеите довеждат при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и, като я поставят насред, Му казват, че тя била хваната в самото прелюбодейство и че по Моисеевия закон такива жени с камъни трябва да бъдат убити. „Ти, прочее, какво казваш?“ – Го питат след това книжниците и фарисеите, изкушавайки Го, за да могат да Го изложат и обви­нят пред народа. И, наистина, Моисеевият закон така повелява (Второзаконие 22:22 сл. сл.), а също така и преди това (Битие 38:24). А и Сам Христос даже по-строго учел за прелюбодеянието и високо ценял светостта на брака (Матей 5:27-28). Ако Христос, ще са мислели фарисеите, като „приятел на грешни­ците“ би рекъл прелюбодейката да не се наказва, тогава ще се изложи пред народа, като незачитащ Закона, за из­пълнението на който сам Христос се застъпвал тъй много пред народа и бил известен с това в народа. Ако ли пък поиска да бъде наказана със смърт, тогава пред народа ще му падне оре­олът на Неговата благост и милосър­дие. Христос първоначално не отговаря нищо, като, наведен надолу, пишел с пръст по земята. Но и искусителите настояват да Го запитват. И тогава Той им казва бележитите думи: _яКой­то от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“. И пак отново се навел надолу и пишел по земята. Така със Своя къс отговор Христос изобли­чава не само извъртливото приложе­ние на Закона от страна на книжни­ците и фарисеите (понеже Законът предписва със същото наказание да бъде наказан и прелюбодействащият с жената мъж, а него те не дове­ждат, пък законът – Второзаконие 17:б сл. – още изисква двама и трима свидетели за вината), но Христос изобличава още и нечистите съвести и на самите обви­нители (с думата „грях“ Христос тук очевидно подразбира само „прелюбо­деяние“) и, познавайки добре и в това фарисеите (и Той, и народът), Той снема маската им пред цялото множество народ. Ако и след тези Христови думи те биха настояли за изпълнение на Закона, тогава и те сами биха изпи­тали камъните върху себе си. И затова, като чули отговора на Христа, „поне­же съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните. И остана Иисус сам и жената, която стоеше насред“. Блажени Августин, който сам, като грешник, намери пътя към Господа, казва за този момент: „Оста­наха двамата – греховната мизерия и любовта към грешника – „Miseria et misericordia“. Или другояче казано: „въчеловечилото се милосърдие и огрешеният човек стояха един срещу други“. Христос с безгранична нежност в милосърдието Си и с проникваща сериозност се изправя и, като не вижда никого освен жената, ѝ казва: „Жено, где са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?“ и тя отговаря: „Никой, Господи!“ И Иисус ѝ казва: „И Аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши“. Така справедливо и милостиво постъпва Христос и с тази грешница. Той не заглажда вината. Но той вижда, че, въпреки тежката вина, в грешни­цата не е изгаснала искрата на доброто. Тя не се оправдава. Тя смирено стои и изслушва всичко. И изговаря всичко две думи: „Никой, Господи!“ Тя по­чувства дълбочината на раната си, а първите думи на Христа към фари­сеите, нейни обвинители, проникват като светъл и топъл лъч в сърцето ѝ. И с думите на Христа към нея Той влива в нея лечителния балсам на милосърдието и любовта. Тя е покаяна, възродена и спасена. „Милост и истина се срещнаха, правда и мир се целу­наха“ (Псалом 84:11).А ето и голямата грешница (Лука 7:36-50)!

В един град, вероятно Капернаум, фарисей някой, по име Симон, поканва Иисус в дома си на обяд и Христос се отзовава на поканата му. От еван­гелския разказ личи, че фарисеинът Го поканва не толкова от приятелство, колкото, както и други фарисеи, гле­дайки от високо на Христа, но, загри­жен от дейността и ширещото се сред народа влияние на Христа, да Го види и изслуша по-отблизо: какъв е този Месия, „многоядец и винопиец, прия­тел на митари и грешници“ (Лука 7:34)? Затова, види се, той приема Хри­ста със студенина и пренебрежително. По обичайните форми на тогавашното гостоприемство, гостенина приемат с целувка, изтриват сандалите му от прах, дават му свежа вода да измие нозете си и при палещото слънце – елей да помаже главата и нозете си. Всичко това Симон изоставя да направи с Христа. В града имало една жена, позната „грешница“ – значи, отхвърле­на и презряна жена. „Грешница“ – вероятно неженена или вдовица, иначе щеше да бъде наречена прелюбодейка. От какво грешница? Пропаднала про­ститутка или повече бедна жертва на ширещата се нравствена мизерия, излъгано или отритнато от „жестокосърдието“ чедо? Така или иначе, но незагубена, а събудена човешка душа. И, явно, събудена и разтърсена дъл­боко в сърцето си от личността и де­лата, от благостта и помощната велика любов на Христа, за които чувала или които виждала у Него. И, ето, тази грешница обиква, търси Христа и идва при Него в дома на Симон фарисея. Христос е вече на трапезата, възлегнал с ръка на възглавници и възвил на­зад нозете Си. Пристъпва грешницата тихом и мълком, към нозете на Спа­сителя. И в знак на своето благогове­ние и на обич към Него, обзета от вяра и надежда в Него и цяла развъл­нувана от преданост към Него, сълзи се леят от очите ѝ, с тези сълзи облива нозете на Христа. С косата си изтрива свещените нозе, обсипва ги с целувки и с донесеното от нея в алабастрен съсъд миро ги помазва. Мълчаливо Христос приема тези трогателни изрази на вярата и любовта на грешницата. А фарисеят? Той, който иска да види, какво е Христос, той, който няма ни око, ни сърце, ни за жената-човек, ни за това, което е било и което сега става с жената-грешница, рекъл в себе си: „Да беше пророк Тоя, щеше да знае, коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е греш­ница.“ А сърцеведецът и любвеобил­ният Иисус, щадейки с нежност въз­връщащото се Божие блудно чедо, се обръща не към жената-грешница, а към Симон с казаната от Него по този случай притча: „Един заемодавец има­ше двама длъжници: единият му дъл­жеше петстотин динаря, а другият – петдесет; но понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата. Е, кажи, кой от тях повече ще го обикне? Симон отговори и рече: мисля, тоя, комуто повече прости. А Той му рече: право отсъди. И като се обърна към жената, рече Симону: видиш ли тая жена? Влязох в дома ти, вода за но­зете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри. Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да це­лува нозете Ми. Ти с елей не помаза главата Ми, а тая с миро помаза но­зете Ми. Затова, казвам ти: прощават ѝ се много грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.“ И така, не само пророкът, а и Спасителят Иисус видя, че любовта и вярата на грешницата-жена я доведоха при Него. И тази лю­бов и тази вяра се задълбочиха и затвърдиха още повече в разкаяната и възродена душа – от прошката, която получи. Тази именно силна вяра, тая пламенна любов, по-силни от всичко, победиха злото и порока и направиха да засияе Божието Слънце, в нея. „Дето се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“ (Римляни 5:20). И казва Христос на жената (греш­ница): „Твоята вяра те спаси. Иди си смиром”. И така Иисус отпусна щаст­ливата жена в мир, в „мир, какъвто светът не може да даде“, и показа на света не само достойнството на жената-грешница над недостойнството на мъжа Симон фарисей, но и великата сила на любовта у жената. Голямата грешница е безименна. Нея някои я вземат за Мария, сестрата на Марта. Други я вземат за Мария Магдалина. Но едното и другото се оказва без достатъчни основания. Жената грешница остава безименна. И, може би, тъкмо това е от общо значение. Имен­ният Спасител „Иисус“ („Божия помощ“) любвеобилно издига безимен­ната жена, жената на любовта, жената на вярата в Христа, жената, която „много обикна“.А ето отношението на Христа към страдащи и безпомощни жени, което говори, какво дълбоко състра­дание има Той към тях и с каква пълна готовност им помага!Ето изцеряването на схванатата (стара) жена (Лука 13:10-17)! Осем­надесет години тя страда, прегърбена, без да може да се изправи, безпо­мощна. Но, както се вижда, не загу­била вярата си в Бога. Както много стари и благочестиви жени, кротко носи тя кръста си, търси помощ и утеха в Бога и, затова, въпреки теж­кия си недъг, не изоставя и храма. И пак в една събота (празничния ден на евреите) тя отива в синагогата на мо­литва. Там е и Христос, който поучава народа. Той забелязва тази бедна жена и наблюдава, вероятно, с каква мъка тя се старае да Го види. И Христос, като видял, не иска тя да дойде при Него или други да молят за нея, а Сам отива при нея и ѝ казва: „Жено, осво­бождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея и тя веднага се изправи и славеше Бога“. Това „сла­веше Бога“ – говори, колко вярваща е била тази жена и как и тя намира изцелението си в тази вяра и заслуже­ната помощ на Божия Син. Така же­ната. А мъжът? И то началник на синагогата! Той почнал да негодува. И защо? „Задето Иисус в събота изцери (болната жена). И заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи: в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден“. Какво духовно вкочанясване, какъв бездушен формализъм! И при това – духовен водач на народа, фарисей, за когото като за другите фарисеи следва да се каже с думите на Христа за тях: „Горко вам, законници, задето товарите човеците с мъчни за носене бремена, а сами дори и с един пръст не се до­пирате до товарите“ (Лука 11:46). Фа­рисеят, началник на тази синагога, се обръща с думите си не към Христа, а към народа, но те се отнасят към омразния им Христа. Да отрече любве­обилното дело на Христа той не може. Но за да намали пред народа ефекта от това дело, фарисеят говори за на­рушение на светостта на съботата. За това бездушие към страдащата жена и към дълга да ѝ се помогне, Иисус му казва: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои? А тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“ „И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, се засрамиха; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него“. Така Христос изобличи безду­шието и формализма с вярата, лице­мерието, а най-вече равнодушието към страдащия човек, бездушието към же­ната и още към тежко болната жена. А народът Го възхвали за славните Му дела.Ето и отношението Му към стра­дащата жена-езичница, хананеянка (Матей 15:21-28; Mapк 7:24-30)! Хри­стос минава от Галилея в езическите страни на Тир и Сидон (в Сирофиникия), където също се разнесло за Не­говите велики дела. И тук при Него идва жената хананеянка и вика към Него и казва: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс“. Как постъпва Христос с тази жена-езичница, майка, дълбоко стра­даща пред тежките мъки на дъщеря си? Самите ученици Христови се от­насят равнодушно към този вопъл на жената и молят Христа да я отпрати, за да не вика след тях. Зер, жена, принадлежаща към народа, който евреите считали за отхвърлен, презрян и нечист и от който трябва да се от­бягва (Второзаконие 7:3). Да наруши Хри­стос Закона и да стане съблазън за евреите? Христос отначало мълчи. А когато хананеянката усилва горещата си молба и пада пред нозете Му, Той ѝ казва, че „не е добре да се взема хлябът от чедата и да се хвърли на псетата“. Значи ли това, че Христос, по някаква национална гордост, иска (като никого в Своя живот) да отхвърли тази жена, другородна и езичница? Раз­бира се, че не! Но Христос иска пър­во да посочи на Своите ученици вя­рата на тази езичница в същото време, когато множество евреи Го отблъскват или се отказват от Него. А после – да затвърди вярата ѝ, като я постави на изпитание, а едновременно да посочи на другите нравственото величие на тази жена, която, и след казаните ѝ от Христа думи, с доверие и смирение Му казва: „Да, Господи, ала и псетата ядат под трапезата трохи от децата“. Тогава Христос ѝ казва: „О, жено, голяма е твоята вяра. Нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря ѝ оздравя“. Така Иисус Христос възве­личи и жената-хананеянка с нейната голяма вяра, трогателно смирение, непреложна надежда и пламенно сърце.Ето и отношението към другата героиня-жена на голямата вяра — кръвоточивата жена (Матей 9:20-22; Mapк 5:25-35; Лука 8:43-48)! Жена първо здрава и богата, после богата и болна, и най-сетне бедна и болна. Страда от кръвотечение дълги, двана­десет години. Ходи по много лекари, потрошава за това всичко, което има, и никъде не намира изцерение и дори ѝ става по-зле. От хората не намира по­мощ. И като чува за Христа и за чу­десните Му дела, разпалва се у нея вярата и засиява надеждата. Но как тя – кръвоточивата – да се обърне към Христа? Един равин не би се докоснал и с пръст до нея. Но Той, Христос, чудесният целител и Спасител! Тя Го вижда в средата на множество народ. Вярата ѝ в Него е дълбока и безгранична, дотам, че ако само би се допряла до дрехата Му, сила велика ще я изцери. И приближава се тя из­отзад между народа и се допира до дрехата Му. „И тоз час пресеква в нея кръвотечението и тя усети в тялото си, че е изцерена от болестта“. Но и Хри­стос усеща в Себе Си силата, която излязла от Него, обръща се към на­рода и казва: „Кой се допря до дре­хите Ми?“ И жената с трепет се при­ближила до Него и паднала пред Него и Му казва цялата истина. Тогава Христос нежно я ободрява и ѝ казва: „Дерзай, дъще! Твоята вяра те спаси. Иди си смиром и бъди здрава от бо­лестта си!“ Така и тук Иисус възве­личи вярата, смирението и дълбокото упование на жената и ѝ дари както здраве, така и мир на душата ѝ.Ето и отношението на Христа към страдащи заради смъртта на децата си майки!Иаир, началникът на една сина­гога и жена му имат една-единствена дванадесетгодишна дъщеря, която е на умиране (Матей 9:18, 23-26; Mapк 5:22-23; Лука 8:40-56). Иаир идва при Иисус, когато Той е заобиколен oт много народ, пада пред нозете Му и Го моли да дойде в неговия дом и да оздрави дъщеря му. Но докато още Христос говорел на народа, идва ня­кой от дома на Иаир и съобщава, че дъщеря му вече починала. Каква тре­вога и какво изпитание за вярата на родителите! Именно, вярата трябва да бъде крепка. „Не бой се – казва Иисус Иаиру, – само вярвай и (тя) ще бъде спасена“. И като идва в дома му, където вече всички плачели и ридаели за починалата, влиза в него с майката и бащата на момичето, хваща моми­чето за ръка и извиква: „Момиче, тебе казвам, стани!“ И възвърна се духът ѝ; и тя веднага стана!“ И тук Христос щедро възнагради вярата и доверието на майката и бащата и даде живот на любимата им дъщеря.А когато Иисус отива в град Наин, „с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. А щом се при­ближи до градските порти, ето изна­сяха мъртвец, едничък син на майки си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Като я видя Господ, смили се над нея и ѝ рече: Не плачи! И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: Момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. И страх обзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. И това се разнесе за Него по цяла Юдея и по цялата околност“ (Лука 7:11-17). Какво дълбоко страда­ние за майка, при това вдовица, да умре еиинственото ѝ дете, син. Иисус дава нов живот на момъка. И после: „И го предаде на майка му“. Забележително: Той, който го надари с нов живот, не поиска от него, както от богатия млад човек (Матей 19:16-21), да тръгне след Него, и, както при други случаи казва: „всеки, който остави… баща и майка… заради Моето име, ще по­лучи стократно и ще наследи живот вечен“ (Матей 19:27-28). Тук Христос от нежно внимание към нея, майка, самичка в живота („смилява се над нея“), ѝ оставя младия човек, един­ственото ѝ дете, в помощ и радост в живота.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 8, с. 10-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965). Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Следва…

Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков