Свилен Тутеков

В езика на съвременната култура и в контекста на философско-етическата мисъл съществуват множество различия и неясноти относно дефинирането на нравствеността и откриването на идентичността на етиката. На фона на това многообразие православната християнска етика е застрашена да “възприеме” и “усвои” несвойствени за нейната природа разбирания за нравствеността и живота, които да се представят като автентично християнски и църковни. Това изисква да бъдат открити и очертани от една страна сходствата и различията в разбиранията на секуларната етика за подхода, съдържанието, характера и функционирането на нравствеността и от друга – идентичността на църковния етос, разбиран като преобразяващ благодатно-подвижнически живот.

1.Различия в секуларната етика

В своето основно съдържание и предмет секуларната етика предполага един фрагментарен подход към съществуването и живота, като се стреми да го представи в контекста на дискурсивния анализ, строгите логически аргументи и съответните рационални интерпретации. Обосноваването и излагането на различни морални теории и практики, характерно за философската етика, “раздробява” единството на многоплановата структура на нравствения живот, предполага невъзможността за решаване екзистенциалните проблеми на човешкото съществуване и свежда динамичната неопределеност и пълнотата на живота до отвлечени понятия и теоретични модели. По такъв начин етиката е пречупена в разделянето на нравствеността, отнесена към противопоставящи се понятия, обяснения, морални значения и социален контекст за тяхната реализация. Това се забелязва още в очевидната неяснота и двусмисленост, която съдържа гръцката дума ηθος, с която се обозначава обичай, навик, склонност, темперамент, умонастроение, характер, нрав. Значението на това понятие е сходно със съдържанието на латинското понятие moralitas, което произхожда от съществителното име mos, -ris – нрав, навик, обичай, мярка за приемливото допустимо поведение, като в този случай се подчертава външната юридическа страна на нравствеността[1]. Основните значения на тези понятия, тяхната логическа обосновка, принципите, върху които те се базират и социалният контекст на тяхната реализация очертават както сходствата, така и неяснотите и различията, които се откриват в различните видове етика. Тези същностни сходства и различия могат да бъдат изразени посредством някои дефиниращи характеристики, които тук ще бъдат сведени до четири основни измерения – аксиологическо, обяснително, базисно и социално.1.1.Аксиологическо измерение. Отделните етически учения и системи се различават по произхода, характера и съдържанието на ценностите, тоест по начина, по който те разбират доброто и злото. Тази разлика в аксиологията извежда определена нравствена ценност като приоритетна по отношение на една иерархия от рационално дефинирани ценности – “свобода”, “справедливост”, “дълг”, “равноправие”, “просперитет”. Разликата става по-осезаема, когато фактор на оценяването е условието дали тази ценност се осъществява в настоящия момент или в бъдещето. Поради това една етика, която дава приоритет на свободата над равноправието се различава съществено от тази, която дава приоритет на равноправието над свободата[2]. В такъв случай аксиологията служи предимно като абстрактен критерий, с помощта на който може да се строят различни видове етически концепции, обосновани в контекста на някое философско учение.

1.2.Обяснително измерение. Разликата в критериите и смисъла на етиката зависи от термините, в които се обяснява природата, съдържанието и функционирането на нравствения живот, тоест в техния обяснителен характер и преди всичко – посредством тяхната логическа обосновка. Тази разлика може да бъде забелязана на фона на контраста между телеологическия и деонтологическия подход към етиката.

а)Телеологическа етика. Телеологическата етика обяснява доброто и дълга като основни морални категории предимно в термини, отнасящи се до целта (θελος – цел). В този контекст, който поставя нравствената оценка под санкцията на целта, всички отношения на нравствеността към справедливостта и доброто са редуцирани до благото като крайна цел, която трябва да бъде постигната. Класически пример за такъв телеологически модел етика са различните утилитарни морални учения – както индивидуалния, така и социалния утилитаризъм. За тях всички нравствени отношения са сведени до оптималния “положителен баланс между ползата и вредата[3]”, с оглед постигане на целта, ръководеща индивида или обществото.

б)Деонтологическа етика. За разлика от телеологическата, деонтологическата етика обяснява нравствеността в термини, които подчертават приоритета на дълга и справедливостта над благото като цел. Както се вижда и от етимологията на нейното название (от гръцки δεόυ – необходимо, дължимо), тя определя критериите за праведност и нравствено отношение единствено в съответствие с разбирането за дълг и справедливост, независимо от крайните утилитарни резултати. Типичен пример за подобен подход към етиката е учението на Имануел Кант, който насочва и фокусира вниманието изключително върху това какво прави нравственият субект, действащ съобразно изискванията на априорния нравствен закон и съзнанието за дълг[4]. Тези два подхода – телеологическият и деонтологическият са продукт на нееднаква логическа обосновка на нравствеността и предполагат фундаментално различен тип етика, тъй като отношението към нравствено действащия човек е радикално различно. Утилитарният подход допуска твърдението, че всички нравствени отношения се намират в рамките на взаимодействието между ползата и вредата. В противоположност, деонтологическите интерпретации включват отношения, които не могат да бъдат отнесени към една утилитарна структура – например поставяне оценката на проявите на човешката личност извън обсъждането на последиците. Без съмнение, утилитарните и деонтологическите обяснения използват аналогични термини като “справедливост”, “дълг”, “морално задължение”, “вина” и така нататък. Те обаче притежават същностна разлика, в зависимост от това, в кой от тези два модела етика ще бъдат употребявани. По такъв начин философския контекст, в който се изгражда една етическа система и нейните основни компоненти на логическа обосновка, натоварват с различно съдържание и смисъл моралните категории и понятия, с които се “изчерпва” нравственият живот.

В светлината на обяснителното измерение на етиката, може да се отбележи съществуването на нравствена структура, която потвърждава и поддържа наличието и развитието на фрагментарното отношение към живота, където акцентът пада върху природата, ценността и нравствените усилия на един добър индивид, притежаващ добър нравствен характер. Различните видове етика на добродетелите зависи от природата и характера на скалата от индивидуални добродетели, както и от критериите за тяхната оценка, определящи подобен подход към етиката. В различните случаи добродетелите се поставят в рамките на комплексната структура, изградена от съответната етическа система и заимстват съдържание от принципите и ценностите, съобразно които се оценяват. Освен това “добродетелта често се разбира просто като темперамент, навик или разположение да се действа съгласно доброто и справедливостта, като нравствено отличие, сила и ефикасно въздействие на доброто и справедливостта[5]”. Трябва обаче да се признае, че за нравственото съзнание съвкупността на добродетелите отразява опита да се търси единството на живота[6], извън схематичните телеологически или деонтологически разбирания за морала.

1.3.Базисно измерение. Различните видове етика се различават не само по ценностите и понятията, посредством които се изгражда тяхната логическа обосновка, но също и в базисните начала, върху които те са основани. Съществуват теории за природните закони, които аргументират твърденията си с едно обяснение за човешката природа и дефинират нравствеността като естествено свойство на природата[7]. Имануел Кант например, основава своята етика върху рационализма, за да оправдае твърденията си за априорния характер на нравствения закон и съответстващото му нравствено поведение, докато Дейвид Хюм издига идеята за хармонията между хората, от която извежда основните принципи на нравствените изисквания и норми. И в двата случая реалността на живота се подменя с рационални дефиниции и аргументи, а “основата на нравствеността не успява да бъде извор и основа на цялата реалност, но в замяна на това е някакъв изолиран фрагмент или отломка от действителността[8]”. 1.4.Социално измерение. Различията в подхода и съдържанието на етическите учения могат да се открият и в контекста на обществото, което е централно за тяхната структура на нравствено поведение. Ако утилитаристът Еремия Бентам, който е бил заинтересован за щастието на всички, включва в нравствената общност всички съзнателни същества, то за Имануел Кант, който бил заинтересован от оценката на човека, живеещ съгласно изискванията на априорния нравствен закон, общността обхваща единствено нравствените субекти, ръководени от тези изисквания.

По такъв начин етиката притежва аксиологически, обяснителни, базисни и социални измерения, които откриват многоплановата структура на нравствения живот, тоест ценностната ориентация, основните категории и логическа обосновка, базисните начала и социалната рамка за осъществяването на морала. Независимо от тези различия, секуларната етика съдържа две основни предпоставки за приложение на нравствеността – авторитета и относителността[9]. Без значение обаче дали етиката се интерпретира и функционира в един авторитарен или в един конвенционален модел, тя запазва своите различия, в принципите, обясненията и логическата обосновка, както и във фрагментарния си подход към реалността на живота. Тези допирни точки на партикуларната етика посочват преди всичко отделни интерпретации на нравствени теории и практики, но трябва да се има предвид, че често пъти сходните понятия могат да “маскират” съществени различия за разбирането на нравствеността и начините на нейното осъществяване.

2.Интегритет и преобразяващ характер на църковния етос.

На фона на очертаните различия, които откриват фрагментарния подход на секуларната етика и “раздробеността” на живота в определени рационални понятия и схеми, православната християнска етика обединява разединените начини за нравствено постъпване и насочва човешките усилия към участие в благодатния светотайнствен живот на Църквата. В литургично-подвижническия живот, където се открива идентичността на църковния етос, няма напрежение и противопоставяне между отделните начини на постъпване, подчертаващи приоритета на “дълга” пред “целта” или на “справедливостта” пред “добродетелта”. “В известен смисъл православната етика е и телеологична, и деонтологична[10]”, но в нея справедливостта и законът са обединени с крайната цел – усъвършенстването, светостта и обòжението. Интегритетът на живота се постига не посредством придобиването на определени индивидуални добродетели, отразяващи “нравствено добрия характер”, а в обòжението чрез тайнствата на Църквата.

В своята нравствена проповед Църквата не търси оправдание на нравствеността в “природата” или “човешкия разум”, но дава възможности за реализиране етоса на човека, онтологично вкоренен в общението и любовта между Лицата на Св. Троица[11]. Докато секуларната етика предпоставя напрежение и противопоставяне между природата на нравствеността, мотивацията да се постъпва морално и бъдещата нравствена санкция, в православната етика логическата обосновка, дълбокото обяснение и оправдание, както и мотивацията за постъпване са обединени в преобразяващото общение с Бога. То предполага личното подвижническо участие в благодатния опит на Църквата, където чрез “живеенето според евангелските заповеди животът се преобразява, като получава ново съдържание и ориентация, нови личностни и социални измерения[12]”. Затова и “социалната рамка”, в която се реализира нравствеността е евхаристийната сотириологична общност – Църквата, която преобразява, възпълва и освещава динамичната неопределеност на живота.Като разкрива в етически термини и категории реалността на човешкото съществуване, православната етика го оценява от гледна точка на вечното назначение на човека[13], тя не разделя и не противопоставя мирогледа и реалния живот, съзнанието и поведението, а цели запазване на универсалните възможности за живот. Това е реално превъзмогване на фрагментарния подход, присъщ на партикуларната етика и стремеж да се подчертае екзистенциалния персоналистичен характер на нравствеността, нейната онтологична дълбочина и преобразяваща сила.

Етосът на човека в Църквата не може да бъде дефиниран посредством дискурсивни определения, отвлечени аксиологични модели или от следването на обективни етически образци. В този смисъл, “прилагането” на нравствеността не зависи от силата на авторитета и общоприетите стандарти на поведение, тъй като тя е динамично участие в благодатния църковен живот, където “светците на Църквата са най-добрия пример за този етос[14]”. Християнският живот, водещ към спасение и светост, интегрира и преобразява всички нравствени усилия на човека, които намират “добър прием” в Църквата и в своето пълно единство са отговор на действието на Божията благодат. Нравствеността тук не е подчинена на определен фрагментарен подход, който дава приоритет на “по-висшата ценност”, на “целта”, “мотивацията” или логическата аргументация на “моралната санкция”. “Нравственото начало, като универсална реалност на човешкия живот, присъства във всички сфери на битието и изпълнява най-важната онтологична функция във формирането на структурата на битието[15]”; то конституира единството на живота и е динамична проява на неговата ценност, смисъл и пълнота.

В Църквата нравствеността е екзистенциално събитие, преобразяващо всички хоризонти на човешкото съществуване чрез срещата на подвига и благодатта, на личния и съборно-църковния етос. Тя е динамичен отговор на Божия призив, реализация на обновения и преобразен живот, актуализация на дара на светостта, получен в Тайнството Кръщение е възпълван в светотайнствения опит. Благодатният литургичен живот на Църквата, в който участва човека, интегрира всички негови функции[16], като освещава усилията му за придобиването на богочовешките добродетели като плодове на Свeтия Дух. Поради това, “храстиянската етика е личностноцентрична и църковноцентрична; тя не е индивидуалноцентрична или колективистична. Чрез себе си нравственият живот не спасява нито човечеството, нито човешкия живот, нито човешкото общение, защото спасението се реализира единствено чрез личното участие в Църквата, която е общност на обòжението (θεόσις[17]). Етосът на човека в Църквата е богоуподобяване и обòжение в перспективата на спасението, той е реално охристовяване на човека, който става храм на Светия Дух (срв. 1 Коринтяни 6:19). Радикалното различие на благодатната църковна нравственост от всеки вид секуларна етика се очертава от две конкретни свидетелства на православното Предание: от факта, че началото на нравствеността има своя онтологичен корен във вярата и обновата в Тайнството Кръщение, където човекът получава начало на своето ново битие, съществуване и живот (αρχη της υποςτασεως) според думите на св. Иоан Златоуст (PG 63:56) и от максималистичното определяне на целта на нравствения живот – човекът да стане еднонравен на Бога (ομοηθεια Θεου) според израза на св. Игнатий Богоносец (Послание до Магнезийци VІ, 2). Тези две свидетелства намират израз в литургичния опит на Църквата: първото – в църковните молитви на Тайнството Кръщение, а второто – в постоянния призив, включен във всяка ектения: “Нека сами себе си и целия наш живот на Христа Бога да предадем”. Разбирането и преживяването на лично-съборния етос в Църквата като преобразяващо литургично служение и църковно събитие, отразява актуалното динамично реализиране на христологичното и пневматологично съдържание, сотириологичната рамка и критерий, както и еклисиологичния контекст за осъществяването на православната етика.

Цялото Предание и живот на Църквата свидетелстват, че “православната етика има нравствено съдържание, открито в литургичния контекст – етика, която се дефинира срещу другите начини да се живее добър живот[18]”. Тази еклисиологично-литургична рамка конституира интегралния характер на всички нравствени човешки усилия и ги насочва не към постигането на праведност, а към спасение чрез пълноценно участие в благодатния опит и живот на Църквата. Затова най-важното събитие в православния етос не е праведността, а освещаването, откриващо новите измерения, съдържание и цел на живота, преобразен и охристовен по пътя към обòжението и спасението. Преданието на Църквата като единство на догмат и етос, на истина и живот, на теория и праксис, винаги е съхранявало тази идентичност на православната етика, откривало е нейното автентично съдържание и сотириологичен характер. Това Предание, като реалност на живота в Христос и Светия Дух, винаги е било безусловния критерий за преобразяващата сила и благодатно-подвижническия характер на лично-съборния етос на Църквата.

_______________________________________________

*Източник – http://svvasiliy.jusoft.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. срв. Панчовски, проф. Ив., Методология на нравственото богословие, С., 1962, стр. 14.

[2]. Engelhardt, prof. Tr., “An Orthodox Approach to Bioethics”, Living Orthodoxy in the Modern World, London, 1996, стр. 110.

[3]. Engelhardt, prof. Tr., пос. съч., стр. 111.

[4]. Панчовски, проф. Ив., “Етиката на Емануел Кант с оглед на отношението ѝ към религията”, ГДА, С., 1978, стр. 147- 154.

[5]. Engelhardt, prof. Tr., пос. съч., стр. 112.

[6]. Макинтайър, Ал. След добродетелта, С. 1999, стр. 255.

[7]. Мур, Джордж, Основи на етиката, С., 1996, стр. 64- 68.

[8]. Engelhardt, prof. Tr., пос. съч., стр.112.

[9]. Yannaras, Chr., The freedom of morality, New York 1984, стр. 13-14.

[10]. Engelhardt, prof. Tr., пос. съч., стр. 114.

[11]. Yannaras, Chr., пос. съч., стр.18-19.

[12]. Mantzaridis, prof. G., How we at moral judgements: an orthodox perspektive, доклад от конференция, проведена в Женева на 25. ХІІ. 1986, стр. 2.

[13]. Платон, (Игуменов), Православное нравственное богословие, М., 1994, стр. 5.

[14]. Mantzaridis, prof. G., пос. съч., стр. 2.

[15]. архимандрит Платон (Игуменов), пос. съч., стр. 19-20.

[16]. Нелас, П., “Евхаристиjа – охристовльенье живота и преображенье творевине у црквену заjедницу”, О литургиjи (зборник текстова), Београд, 1997, стр. 254- 255.

[17]. Mantzaridis, prof. G., пос. съч., с. 2.

[18]. Engelhardt, prof. Tr., пос. съч., стр. 122.

Изображения – авторът Свилен Тутеков. Източник – Гугъл Бг.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5dH.

Росен Русев

Предварителни уговорки и изясняване на понятията „капитализъм“ и „православна етика“

Както самото заглавие подсказва, тема на настоящото изложение се явява съвместимостта на православната етика с принципите на пазарната икономика и натрупването на капитал в частни ръце. Преди да започнем обаче се налага да определим как ще разбираме и употребяваме двете основни понятия, „православна“ етика и „капитализъм“. Ще започна с първото понятие, не само защото имам богословско образование, но и защото тук проблемът с идентичността и определеността е много по-малък. Днес, в ХХI век, Православната църква, съборът на отделните Поместни православни църкви възприемат себе си като носител на една определена истина, която е при това вечна, неизменна и абсолютно автономна спрямо обществените, икономическите и политическите процеси и дадености. Това, разбира се, е само теоретична постановка, която, както историята свидетелства, често е оставала „само на теория“, но понеже нашето изследване така или иначе е теоретично, ще оставим „практиката“ извън предела на нашите занимания. Като основен извор при изграждането на „определението“ за православна етика ще вземем един изключително авторитетен за православието автор от VI век – св. преподобни Максим Изповедник. Тук отново следва да напомня, че Православната църква по дефиниция притежава истината изначално и неизменно и в този смисъл един автор от VI век може да ни даде, поне от православна гледна точна, напълно адекватен на съвремието отговор. Това е един от най-важните акценти на така наречения „Неопатристичен синтез“, започнал в началото на ХХ век, иницииран от протоиерей Георги Флоровски. Разбира се „капитализъм“ е ново, западноевропейско понятие и дискусия върху него не е възможно да се открие в съчиненията на византийски автор от VI век. По тази причина ще се наложи да дефинираме понятието „капитализъм“ на езика на късноантичната гръкоримска цивилизация. Но преди това – още едно уточнение: настоящото изследване не е икономическо или политическо, а преди всичко богословско и философско и по тази причина няма да сравнявам византийската икономическа теория с новоевропейската и няма да изследвам „капиталистическите“ елементи във византийското общество[1]. Без съмнение нашето изследване ще трябва да се ограничи с една аксиология, изграждаща иерархията на православните ценности или, както ние православните им казваме, на добродетелите (άρεταί).

По отношение на второто основно за нашето изследване понятие „капитализъм“ за основен автор ще вземем Макс Вебер и по-специално неговата книга „Протестантската етика и духът на капитализма“. Мотивите за този избор са очевидни – това е най-значимото изследване на спецификите на капитализма, изградено на богословско-философска основа. Трябва да обясним обаче, че този капитализъм, за който Вебер говори, като продукт на английския пуританизъм, се отличава драматично от съвременната масова представа за „консуматорския капитализъм“, базиращ се на едно хедонистично и грабителско отношение към света и обществото. Английският пуритански капитализъм, за разлика от съвременния, се основава върху оставащата в света аскетическа практика, чиито основни добродетели са трудолюбието и пестеливостта.

Капитализмът на Макс Вебер

Макс Вебер поставя като център на изследването си произлязлото от калвинизма английско пуританство[2]. Ричард Бакстър е взет от Вебер като изразител на общите нагласи на споменатия английски пуританизъм. Не самото притежаване на богатство е осъдително, а консумирането му. Леността и прахосването на времето са всъщност най-тежките грехове[3]. Разбира се, стремежът към придобиване на богатство, макар и да не е сам по себе си осъдителен, все пак е подозрителен. Професията, която упражнява човек в своя живот, е призвание от Бога. Извършването на ежедневната работа е прослава на Бога. Професионалният труд е не само универсално лекарство за всяка немощ, но преди всичко е предзададената от Бога самоцел на човешкия живот[4]. Затова всеки изгубен в нетрудова заетост час е всъщност накърняване на Божията слава. Монашеският съзерцателен живот се определя като осъдителен, особено ако е за сметка на труда в призванието. Нежеланието да се полага труд се възприема като знак за лишеност от Божията благодат. Трудът не е необходим единствено поради naturali ratione и затова дори и богатият трябва да работи и не се освобождава от труда в призванието[5]. Всекиму без изключение Божието провидение е отредило призвание, което човек трябва да познава и в което да се труди за слава Божия[6]. Но не всеки труд е угоден на Бога, а само този, който отговаря на призванието, отредено от Бога. Всеки друг труд е по-скоро леност, отколкото трудолюбие[7]. Липсата на постоянна и определена работа е безредие в духовен план и неумение да се изгради личната аскетическа практика. Човек може да промени по свое желание професията си, като избере по-богоугодното начинание. Богоугодността е в пряка връзка с полезността за определения човек и за обществото, но трябва да се има предвид, че практически най-важният критерий е частностопанската доходност[8]. Шансът за реализиране на честна печалба е предоставен директно от Бога и затова приемането му е своего рода религиозно задължение. Отказът да се възползваме от този шанс за реализиране на по-голяма печалба се определя като възпрепятстване на Божията воля и нежелание да се работи за увеличаване на Божията слава[9]. Придобитото богатство обаче не бива да бъде използвано за греховни цели и наслади. Целта е да бъдем богати в името на Бог. Доброволната бедност накърнява Божията слава[10]. Ако един работоспособен човек се занимава с просия, това е прегрешение срещу любовта към ближния. Провиденциалното тълкуване на възможностите за печалба мотивира етически хората на бизнеса, при което трезвият бюргерски self-made man се сравнява със старозаветните праведници. Ето защо за английските пуритани е характерен ренесанс на вярата в богоизбраността на английския народ[11].

Онтологичен и телеологичен характер на православната етика

Специфично за православната етика и аксиология е, че те буквално се „разтварят“ в православната космология и сотириология, губейки напълно своята самостоятелност. Добродетелите не са етически категории, а онтологически, доколкото са „фундирани“ в човешката природа (φύσις). В този смисъл човешкият морал е „автономен“, но не защото е „изобретен“ от хората, а защото е даден в ума на човека при сътворението от Бога. Необходимостта от написан Закон и Заповеди идва поради свободата на човек да забрави за дадените в ума му принципи. Така изпълнението на заповедите е природна необходимост, загърбването на която води до тежки последици. Добродетелите освен онтологически са и телеологически категории, доколкото актуализирането им е природна цел (τέλος) за човека. Грехът в този смисъл се явява, от една страна, свободен, а от друга, противоприроден отказ да се достигне до най-висшата цел – Бог.

Влиянието на калвинизма върху английския пуританизъм и загубата на понятието „святост“

Що се отнася до протестантската етика, най-напред трябва да кажем, че такова нещо всъщност не съществува, доколкото всяко отделно течение има своите специфики. Все пак можем да посочим някои общи, ако не за всички, то поне за повечето протестантски деноминации характеристики. Първо, за разлика от православните, протестантите не обичат философското теоретизиране на етическата проблематика, характерно за „високото“ богословие на Православната църква. Това води след себе си практически до неразбиране и до опростяване на проблема, свързан с греха, и на подвига, свързан със светостта. Така Вебер изрично посочва връзката на английския пуританизъм с калвинизма, характеризиращ се с абсолютен детерминизъм и фатализъм – Богът на Калвин е избрал и предопределил по свои, непостижими за човешкия ум и затова ирационални причини едни хора за вечно спасение (една наистина много малка част от човечеството), а други – за вечна мъка (на практика почти цялото човечество[12]). Никой нищо не може да направи нито за себе си, нито за другите, за да бъдат включени в „числото“ на спасените[13]. В сравнение с калвинизма, според православната сотириология, добродетелите, както казахме, са налични у човека по природа и именно те я изразяват в пълнота. Добродетелта обаче не е само природна енергия, тя е дар от Бога. В този смисъл съвършената добродетел, която е божествената любов, постигана само в мистическото единение с Бога, е резултат от съдействие (συνεργία) между Бога и човека[14]. За свети Максим Изповедник аскетическото усилие е необходимо и адекватно, защото представлява отговор от страна на човеците на саможертвената любов на Бога, изявена при Неговото въплъщение, макар наистина сама по себе си тази аскетическа борба да не може да постигне нищо[15]. Въпреки че споменатият по-горе калвинистки фатализъм е преодолян от почти всички протестантски течения, повлияни от калвинизма, то общата нагласа към светостта и греха си остава. Какво имам предвид? Предопределеният за спасение според Калвин не може да бъде различен по нищо от предопределения за погибел. Нещо повече, дори сам в себе си човек не би могъл да е сигурен в задгробната си участ с изключение на онези, вече наистина много малко хора, които имат лично уверение от Бога, че са избрани[16]. Всъщност повечето (почти всички) от избраните няма да получат такова лично уверение преди смъртта. Единственият белег за избраност, парадоксално може би дори за самия Калвин, се оказва личният социален и финансов успех, което обаче не е нито необходимо условие, нито сигурен признак, тоест мнозинството както от „успелите“, така и от „неуспелите“ е предопределено за вечна погибел. Така се създава усещането, че светостта (=избраност) не е някакво особено, свръхприродно състояние на изключителна облагодатеност, придобита по Божия милост и след упорита и цялостна борба със страстите, продължавала през целия живот на светеца, каквото например е мнението на православните, а е случайност, поне от гледна точка на избрания. В резултат светостта губи своя етос, през който тя бива и различавана, и обговаряна, а тази загуба се счита за част от процеса на „разомагьосване на света“, намерил своята кулминация според Вебер именно в калвинизма. Ето защо, след загубата на специфичния за светостта етос в протестантизма, се оказва възможно именно трудолюбието да излезе на първо място пред останалите добродетели. Загубата на разбирането за светостта води естествено след себе си и до загуба на разбирането за греха като отделяне на човека от Бога, променящо онтологичния статус на човека.

Природната цел на човека в православното богословие

Нека сега се опитаме да представим с по-голяма пълнота и цялостност важните за нашата дискусия елементи на православната етика. Спецификите на социалния живот и актуализирането на добродетелите се разглеждат от св. Максим в светлината на човешката природа (φύσις), която е обща за всеки човек, чийто принцип (λόγος) изключва всяко разцепление или разделение както вътре в отделния човек, така и между отделните човеци[17]. В този смисъл и моралът на междучовешките взаимоотношения има също онтологически, а не етически характер[18]. От тази гледна точка, за да бъде един икономически и социален модел богословски оправдан, той трябва да кореспондира пряко с природното определение на човека и неговата истинска цел и предназначение. Този модел не трябва по никакъв начин да насърчава и увеличава разделението между хората. Ако погледнем по-обобщено, капитализмът насърчава конкуренцията между хората и се стреми да създаде условия за свободен пазар. Бог обаче не е създал човека, за да се състезава с другите човеци нито в натрупването на богатство, нито в професионалното самоизграждане. Стремежът, жизнено необходим за капиталистическото общество, да придобиеш повече материални блага от другите и да бъдеш по-добър в професионалната сфера от другите не отговаря на основанията и целите, заложени в нас от Бога. Те не само не допринасят за духовното развитие, но и пречат, доколкото отклоняват от Бога.

Заповедта за любовта и натрупването на капитал

Бог е благ и безстрастен, поради което обича всички хора еднакво. По същия начин съвършеният в любовта и изкачилият се високо над всички страсти, подражавайки на Бога, съзерцавайки общия логос на човешката природа, е по един и същи начин благоразположен към всички[19]. Най-важният елемент от уподобяването на Бога е именно по отношение на любовта. Съвършената любов към Бога и изхождащата от нея съвършена любов към ближния не допускат предпочитания. В тази перспектива натрупването на капитал в частни ръце, ако и да е с честен труд, е престъпване на заповедта за любовта. Разбира се, Макс Вебер подчертава, че натрупването на богатството е богоугодно начинание, само доколкото не се употребява за греховни цели и за наслада на плътта[20]. Трябва да бъдем богати в името на Бога и да използваме натрупаното богатство за целите, които Той ни посочи. Но ето че стигаме до истинския проблем – изпълнението на заповедта за любовта към ближния прави изобщо невъзможно натрупването на богатство. Защото Христос казва да възлюбим ближния както себе си. При наличието на толкова много бедни, гладни и бездомни хора, как е възможно, изпълнявайки заповедта за любовта, да натрупаш богатство или, както казва св. Василий Велики в своята беседа към богатите, „онзи, който обича ближния както самия себе си, не притежава нищо повече от него. Колкото повече богатство имаш, толкова повече любов не ти достига. Защото, ако обичаше ближния си, отдавна щеше да си се замислил да споделиш парите си[21]“. Освен това, когато Вебер говори за натрупване на капитал с честен труд и за Божия слава, той всъщност има предвид не обикновения работнически труд на земеделците и занаятчиите или пък на интелектуалците (от това май никой, никога не е забогатял), а дейността на собствениците на предприятията и земеделските кооперации. Очевидно честността изисква собственикът да дели печалбата с работниците и да не получава повече от тях (разбира се, след възстановяване на първоначалната инвестиция, която този собственик е направил). На практика обаче капитализмът не действа по този начин, а собственикът присвоява печалбата от труда на работниците си. Да се твърди, че зад всичко това стои някакво християнско благочестие, в случая протестантско, си е богохулство.

Неприязънта на протестантите към високото спекулативно богословие е общоизвестен факт. Вебер споменава като една от основните причини за успеха на протестантите на пазара на труда именно предпочитанието сред тях към точните и практическите науки, но не и към хуманитарното познание. Именно тази неприязън дава възможност професионалната реализация и натрупването на капитал да се възприемат като религиозни задължения, а трудолюбието – като като най-висша добродетел.

Трудолюбието и съзерцателният живот

За православните трудът също е добродетел. Основен елемент на монашеския живот във Византия е така нареченото послушание, което е практически трудова повинност. Изпълнението на послушанието е неизменен елемент от духовния напредък особено при начинаещите и най-вече при тях. Съвършената добродел обаче не може да се постигне с труд, особено професионален. Всъщност от духовна (поне православна) гледна точка тежкият физически труд е по-полезен, защото именно той смирява страстите. Който иска да постигне съвършенство, трябва да извърви друг път, а именно пътя на мистическото съзерцание. Мистическият опит е лична среща с Бога, а мястото на тази среща е човешкият ум. Трябва да се има предвид, че макар израстването във философското познание да е полезен и дори необходим етап в духовния възход, тук вече не говорим за интелектуален процес, а за истинско, свръхразумно общуване с Бога. Тук е необходимо да кажем съвсем накратко няколко думи от сферата на православната антропология. Човешката природа се отличава с иерархична структура, изградена от няколко пласта, като най-долу стои тялото, а на върха – умът. От тази гледна точка съвършената добродетел трябва да актуализира всички тези пластове. Физическият труд ангажира само тялото, а професионалният труд обхваща и разсъдъчната способност, но най-висшите пластове остават бездейни. В тази връзка св. Максим Изповедник провежда различение в разумната част на човешката душа между ум (νους) и разум (λόγος). Умът е съзерцателната способност на душата, в която се постига единение с Бог. При постиганото в ума единение с Бога се просветлява душата в своята цялост, при което тя на свой ред просветлява тялото[22]. Разумът от своя страна е силата, управляваща деятелността на душата, стремяща се към постигане на благото в практическия живот. Това разделение между ум и разум е в пряка връзка с двустранния характер (към Бога и към ближния) на заповедта за любовта, най-висшата добродетел, обхващаща в пълнота всички останали. Любовта към Бога намира своя истинен израз именно в онази специфична деятелност на ума, наричана съзерцание (θεωρία), осъществяващо се като единение с Бога, при която деятелност Бог дарява Своята благодат, която прави душата способна и на любов към ближния, която е именно в сферата на разума. Изпълнението на заповедта за любовта е единственият път, който може да ни преведе от образ към подобие на Бога, единственият път за постигане на крайната цел на човека – обòжение (θέωσις[23]).

Любовта като „най-висш род“ на добродетелта

За православните най-голямата добродетел е любовта, а не трудолюбието, съчетано с пестеливост. За св. Максим любовта е най-висшият род добродетел[24]. Това означава, че любовта обхваща и изразява всяка една от другите добродетели в пълнота, но освен това, бидейки най-висш род, любовта не е просто сборът от всички добродетели, а по-скоро техният извор – добродетелите съществуват, доколкото са причастни на любовта, а съгласно с неоплатоническата схема, с която Максим си служи, любовта е по-обхватна и несводима до сбора на останалите добродетели[25]. Съществуват две кардинални добродетели, ясно различими от античните, и те са именно любовта и смирението[26], което често се определя като „Майка на добродетелите[27]“. Произходът на това учение е без съмнение казаното от самия Господ за двете най-големи заповеди – да възлюбиш Бога с цялата си сила и ближния като себе си[28]. Способността, която осъществява всички видове добродетел, е разумът (λόγος). Връзката между двете заповеди е съвсем ясна за св. Максим. Така в „Аскетическото слово“ откриваме следното обобщение, свързващо два текста от Евангелието – Този, който ме обича, ще спази заповедите ми, Казва Господ, а заповедта, която трябва да спазим, е явена на Тайната вечеря – Тази е моята заповед, да възлюбите един другиго. Така любовта един към друг (любовта към ближния) потвърждава любовта към Бога (първата и най-голяма заповед), която е изпълнение на всички заповеди[29]. Съвършеното изпълнение на любовта към ближния се явява в любовта към враговете, която, строго погледнато, изглежда непосилна за човека. Трябва да имаме предвид, че под „ближен“ свети Максим разбира всъщност всеки човек, поради „общия логос на природата“, откъдето всъщност идва „близостта“ на „ближния“. От притчата, която дава Господ, този извод следва съвсем естествено, доколкото самарянинът, проявил „любовта към ближния“, не е близък на пострадалия от разбойниците юдеин. По тази причина въпросът за отношението към враговете е наистина сериозен. За да изпълним тази заповед, трябва да знаем целта (σκοπός) на Боговъплъщението[30], която е спасението на всеки човек. Бог обича всеки един човек и желае спасението му. Образът на саможертвената Божия любов, проявена на кръста, е твърдото основание, на което се крепи любовта към ближния и особено към враговете. Ако Бог обича тези, които Го мразят и ненавиждат, то християните, които търсят да постигнат богоуподобяване, трябва да подражават на Бога и в любовта към враговете.

Първото и най-голямо зло – самолюбието

Всяка немощ и страст се разглеждат като проява на престъпването на заповедта за любовта, което престъпване се определя най-общо като самолюбие (φιλαυτία[31]). Нечестивият живот от своя страна се разбира като постоянен процес на дезинтеграция, злоупотреба с природните сили и способности на човека и в крайна сметка – пропадане към небитието. Самолюбието като непосредствено свързано с насладата (това, към което то се стреми) и болката (това, от което то бяга) поражда множество страсти, довеждащи до фрагментарност единството на човешката природа. Породеното по този начин разделение се явява не само на индивидуално ниво, по отношение на природния логос и първата по природа цел на човека, но и на социално, понеже всички сме причастни на една природа и насочени към една и съща цел[32].

Най-големите злини за човешкия род според св. Максим са три – незнанието, самолюбието и тиранията[33]. Когато Бог сътворил човешката природа, Той не вложил в нея болката и страстното влечение, но я снабдил с ноетична (или духовна) способност за радост и наслаждение от Божието присъствие. Първият човек прахосал тази ноетична способност, този природен копнеж на ума към Бога, насочвайки се към сетивните неща, като именно по този начин активирал противоприродната наслада, откривана в сетивните неща[34]. Човешкият ум обаче доколкото бил сътворен да съзерцава Бога и в Него да открива своята радост и удовлетворение, не открил това, което търсил сред сетивните обекти. Така Адам отпаднал от истинното познание и в стремежа си да задоволи екзистенциалния си глад, ползвайки се от сетивната наслада, изпаднал в самолюбие и изградил тиранично отношение към своя ближен. Така умът изпаднал в робството на страстите, което довело до цялостно „объркване“ в човека. Ако любовта е най-висш род на добродетелите, то самолюбието е най-висш род на нечестието[35]. Когато душевните сили загубили своя баланс, насочвайки се в погрешна посока, се явили неприродните желания. Така човек изпада в егоцентрично съществуване, при което рационалните способности на душата се активират в преследване на ирационални желания. Именно така според св. Максим тиранията влязла в човешките взаимоотношения. Общо¬то благо на човешкия род вече не било важно, важно било само привидното индивидуално добро. Предпочитайки златото пред своя ближен, човек без да разбира се отрича от общия логос на човешката природа и сам отсича връзката си с човешкия род. Но по-лошото е, че по този начин човек отсича и връзката си с Бога, понеже не различава образа и подобието Божие в своя ближен[36]. С други думи, любовта към ближния, това да възлюбиш ближния както себе си, е състояние по природа, тоест не просто е осъществимо, но е и необходимо състояние за човека, ако се стремим към благобитието. Така се открива и истинският облик на любовта към самия себе си в различение от самолюбието. Любовта към Бога и човеците е природната цел на всеки един от нас и именно затова е истинското блаженство и щастие на всеки един човек[37].

Пътят нагоре

Ако падението на човека е провокирано от привързването към сетивното, то и въздигането на човека изисква отделяне от сетивното, което е постижимо само чрез истинската любов към Бога[38]. Освобождаването на ума от оплитането в страстите и постигането на единението с Бога се определя като аскетизъм на ума. Целта е преминаване отвъд сетивното и достигане до ноетичното, и в крайна сметка – до самия Бог. Този „умен“ аскетизъм всъщност е истинската философия, разбирана буквално като любов към мъдростта, която всъщност е сам Бог Слово. Любовта към мъдростта се изразява в стремеж за единение на ума с Бога и пълно подчиняване на ирационалните движения в душата от страна на разума[39]. Истинската любов е благо разположение на душата, при което тя не предпочита нищо от сътвореното пред познанието за Бога[40]. Постигането на истинската любов, осъществявана като единение с Бога, е онтологичната цел на човека, заложена още при сътворяването му, изразяваща се в θέωσις, „обòжение“. Резултатът от обòжението на човека рефлектира не само върху личните отношения с Бога и ближните, но и върху целия сътворен свят, защото човекът е център и средоточие на творението и може, преодолявайки чрез личната си святост бездната между Творец и творение, да доведе творението при Твореца[41].

Заключение

В заключение мога да обобщя позицията си така: капитализмът, така както е представен от Вебер, противоречи на Божия план за човека и променя изначалната му онтологична и природна насоченост. Човекът за православните е твърде ценен, за да бъде превръщан в „герой на труда“, надпреварващ се с ближния в стремеж към придобиване на материалните блага.

______________________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 1, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Колкото и да изглежда странно, във Византия те са много повече, отколкото в западноевропейското средновековие. Така например натрупването на частен капитал е било възможно и за обикновените хора, което им давало възможност и да се издигнат в държавната администрация, а феодализъм и феодална иерархизация на обществото във Византия не е имало. Виж Иван Божилов, Византийският свят, Анубис, София, 2008, с. 257.

[2]. Вебер, Макс, Протестантската етика и духът на капитализма, Просвета, София, 2004, с. 153.

[3]. Пак там, с. 155.

[4]. Пак там, с. 156.

[5]. Пак там, с. 157.

[6]. Пак там, с. 157.

[7]. Пак там, с. 158.

[8]. Пак там, с. 159.

[9]. Пак там, с. 160.

[10]. Пак там, с. 160.

[11]. Пак там, с. 163.

[12]. Пак там, с. 109.

[13]. Пак там, с. 111.

[14]. Lars Thunberg, Man and cosmos, The vision of St. Maximus the confessor. St. Vladimir’s seminary press, 1985, p. 102.

[15]. Andrew Louth, Maximus the Confessor, Routledge, 1996, p. 67.

[16]. Цит съч., Макс Вебер, с. 115.

[17]. Op. cit., Thunberg, p. 93.

[18]. Ibid, p. 93.

[19]. ibid, p. 100 (Ca. 3:28 PG 90, 993B).

[20]. Цит. съч., Макс Вебер, с. 160.

[21]. Св. Василий Велики, Шестоднев и други беседи, Народна култура, София, 1999, с. 112.

[22]. Melchisedec Toronen, Union and distinction in the thought of St. Maximus the Confessor, Oxford University Press, 2007, p. 167.

[23]. Ibid, p. 168.

[24]. Ibid, p. 168 (Qu. Thal. 40:61).

[25]. Във философията на Прокъл, за разлика от Аристотел, родовото понятие е по-обхватно от видовото, понеже родът не е само логическа, но и онтологическа категория. Родът има самостоятелно съществуване и от него видовете получават битието си и затова той ги превъзхожда по обем. Така например божествената ипостас на Битието не се изчерпва със съвкупността от всички битиета.

[26]. Ep. 12, PG 91, 505C-508A.

[27]. Ер. 37, PG 91, 632B.

[28]. Матей 22:34-40.

[29]. Op. сit. Törönen, p. 173.

[30]. Ibid, p. 173.

[31]. Op. cit. Thunberg, p. 94.

[32]. Ibid, p. 95.

[33]. Op. cit. Törönen, p. 177 (Ep. 2 PG91, 396D-397A )

[34]. Ibid, p. 177 (Qu. Thal. 61:8-16).

[35]. Ibid, p. 180.

[36]. Ibid, p. 180 (Ep. 3 PG91, 409B).

[37]. Ibid, p. 182 (Ep. PG 91,409AB).

[38]. Ibid, p. 183.

[39]. Ibid, p. 184.

[40]. Ibid, p. 189 (Carit. I 1, PG90, 691A).

[41]. Op. cit. Louth, 1996, p. 71.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-50R

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

Нравственото призвание на човека се състои в това не само да познае моралните ценности, но, и да ги осъществява в дейността си, не само да знае що е добро и зло, но и постоянно да извършва доброто и да избягва злото. Оттук може да се определи същността на добродетелта: тя е такава насока на съзнанието и волята на човека, която е устремена към постоянна вярност на доброто и неговото неотклонно извършване. С понятието „добродетел“ се изразява не отделно и единично извършване на добро, а такова състояние, разположение и направление на съзнателно-свободната воля към осъществяване на нравствените ценности, което чрез упражнение се е утвърдило като постоянна проява на дадена личност. Следователно нравственото призвание на човека се състои не в извършването на отделно добро, а в постоянното извършване на добро или в издигането до добродетелност.

При това положение самопонятно е защо размисълът за добродетелите е една от най-старите и най-елементарните форми, в които са се отливали етическите занимания. В собствен смисъл на думата най-старата етика е била аретология, тоест учение за добродетелта. Според определението на Ориген и св. Григорий Неокесарийски Чудотворец, етиката е наука за добродетелите.

Като се излиза не само от етимологията на думата, с която се обозначава понятието „добродетел“ в различните древни и модерни езици, но и от наблюдението на нравствената действителност, може да се даде следното най-общо определение на това понятие: под добродетел се разбира такова постоянно състояние, разположение и направление на човешкия дух, респективно на човешката воля, при което той винаги желае нравственото добро и при възможност неотклонно го осъществява. Колкото повече вникваме в нравствения опит на човечеството и колкото по-добре го познаваме, толкова повече се убеждаваме, че добродетелта не се движи само в теоретичната област, а непременно преминава от нея в практическата сфера. Без знание за добро и зло и без самоопределяне към него няма добродетел. Ала етическото знание не изчерпва съдържанието на добродетелта. Нещо повече, добродетелта започва едва тогава, когато човешката воля придаде сила на знанието за добро и зло и постоянно го осъществява в своята дейност.

Добродетелта винаги има положително съдържание и отражение в психиката и дейността на човека, в индивидуалния и социалния живот. Положителният смисъл на понятието „добродетел“ се обуславя от доброто, което постоянно се желае, иска и осъществява чрез нея. Тъй като доброто е съвкупност на всички нравствени ценности и затова най-висша морална категория, то добродетелта, която постоянно се вдъхновява от него и го извършва, притежава висш положителен смисъл. Оттук се определя и благотворното отражение на добродетелта във всички сфери на човешкия живот, на човешката дейност и на човешкото творчество. В духа на някои класици на етиката може да се каже, че добродетелта не е нищо друго, освен постъпване според законите на собствената си духовна природа и няма нищо друго, което би я превъзхождало по достойнство и ценност. Чрез добродетелта човек осъществява основната насоченост и централната идея на своята духовна природа, изпълнява своето висше и благородно назначение и постига най-голямо съвършенство. Затова за душата добродетелта наистина е здраве, красота, хармония, благоденствие и спасение, защото чрез нея тя остава вярна на богоподобната си природа, неотстъпно се развива и усъвършенства, осъществява висшето си призвание и вечното си назначение. Естествено е при това положение добродетелта да избавя душата от неустройства и разстройства, отклонения и колебания, смущения и спънки, от всякаква поквара и гибел. От душата добродетелта действа благотворно във всички сфери от човешката дейност, във всички области на индивидуалния и социалния живот. Който се е издигнал до добродетелност, той неотклонно върви по пътя на доброто и преуспява в него. Затова той се радва на добри плодове, изживява мигове на върховно задоволство и на висше щастие. Оттук и някои моралисти са дошли до едностранчивата, но нелишена от смисъл идея, че висшето щастие на човека се състои в проявите на добродетелта. Идеята за положителното и ползотворно отражение на добродетелта върху индивидуалния и социалния живот се прокарва в цялото Свещено Писание. Според премъдрия Соломон, „правдата води към живот, а който се стреми към зло, стреми се към смъртта си“ (Притчи 11:19), „в пътя на правдата има живот и в нейната пътека няма смърт“ (Притчи 12:28). Най-малко общественият живот е възможен и процъфтява без добродетел. Щом членовете на едно общество се отдадат на пороци и вършат злини, то се разлага и загива. Напротив, „правда народ въздига“ (Притчи 14:34). Накрая добродетелта е най-прекият и сигурен път, който води към духовно спасение и вечно блаженство. Затова тя намира признание не само от собствената съвест, от общественото мнение и от свидетелството на историята, но и от Бога. Нему е приятен всеки, който върви по правда (Деяния апостолски 10:35). Той обича праведни, благославя ги и ги закриля с благоволение като с щит, въздига ги, запазва ги за спасение (Иов 36:7; Псалом 5:13; 145:8; Притчи 2:7; 15:9).

Добродетелта не е моментно настроение на човешкото съзнание или единична проява на човешката воля, а утвърдена и повече или по-малко постоянна насока, готовност и устременост на цялата човешка личност да извършва нравствено добри постъпки. Поради постоянството на добродетелта в нея не могат да бъдат включени единични човешки постъпки, които се извършват един път или съвсем рядко. Поради това когато се каже, че някой човек притежава добродетелта състрадание, това не означава, че той веднъж или само няколко пъти е проявил състрадание, а че чрез честото упражняване на състрадание у него се е създала такава трайна, постоянна насоченост на духа му към състрадание, че той състрадава при всеки конкретен повод. Поради постоянството на добродетелта, която притежава някой човек, може да се предвижда с голяма достоверност неговото евентуално поведение при всеки определен случай. Например знае се как ще реагира при нужда един великодушен човек или един скъперник. Добродетелта придава определена нравствена линия или морален стил в поведението на човека. Добродетелната разположеност, насоченост и устременост на човешката душа предопределя постъпките и поведението на човека. Ето защо добродетелността прави човека благонадежден в нашите очи: ние винаги можем да му имаме доверие и да разчитаме на добрите му отношения и дела. В благородния характер на човека, който придава здравина и постоянство на човешкото поведение и траен облик на човешката личност, добродетелта играе първостепенна роля. Едва чрез добродетелите си човек оформя в себе си нравствен характер и се издига като морална личност. Ние не наричаме истински добър онзи човек, който веднъж или два пъти е постъпил добре, а този, у когото нравственото постъпване се е утвърдило като постоянна линия в поведението му, у когото има нравствени добродетели и морален характер. Именно поради това чрез добродетелите не само извършената под тяхно влияние постъпка става добра, но и проявяващият ги човек постоянно се облагородява и усъвършенства нравствено. Затова да бъдеш добродетелен, ще рече да бъдеш в собствен смисъл на думата нравствен.

Чрез добродетелта се улеснява нравственото постъпване. Чрез нея нравствената потребност придобива господстващо положение в съзнанието на човека. Тя става меродавна и ръководна сила, която чрез упражнението лесно превъзмогва всички препятствия или без затруднение ги отстранява и с лекота извършва добри дела. Щом човек е утвърдил в себе си добродетелното разположение и щом е придал на волята си постоянна добродетелна насоченост и устременост, тогава той без особено напрежение и затруднение се определя за доброто и го извършва. Би могло да се каже, че добродетелта по-лесно отколкото порока може да стане втора природа на човека, защото тя се намира в хармония с основната структура на човешката душа. По силата на своето богоподобие и на своята нравствена потребност всеки човек е природно предразположен да извършва добро и да се оформя като добродетелна личност. Не само християнската, но и философската антропология и етика основателно поддържат тезата за природните основи на добродетелта и за естествената насоченост на човешката душа към доброто. В този смисъл може да се каже, че добродетелите са нормални душевни или волеви сили, понеже волята по същината си е насочена към доброто. В духа на християнското учение за богосъздадеността и оттук за изначалната доброта на човешката природа Жан Жак Русо твърди, че волята на всички хора по природа е добра, следователно всяко дете може да се развие нравствено и да стане почтен и добродетелен човек. Може би в този оптимистичен възглед има някои преувеличения, но той е много по-приемлив от противоположния му песимистичен възглед, според който някои индивиди се раждат с лоши нагони и има деца на покварата, които не се поддават на никакво морално въздействие и възпитание. Въпреки безспорната лоша наследственост, дори обремененост на някои индивиди, няма абсолютна липса на нравствена дарба. И в изродената форма има някаква заложба за доброто. Ако се пристъпи с вяра в човека, може да се открие у всекиго съкровище, което при умело и упорито нравствено възпитание може да се извади наяве и да се приведе в обръщение.

Обстоятелството, че добродетелта усилва влечението да се прави добро и улеснява неговото извършване, не означава автоматизиране на нравственото постъпване и отстраняване на нравствената свобода, която придава моралност и заслуга на постъпките ни. Св. Василий Велики пише: „Което не е от свободата, то не прави човека блажен. Поради това всяка добродетел има за свой отличителен признак свободната воля.“ Първоначалното определяне за добродетелта и утвърждаването в нея са актове, които могат да бъдат извършени само въз основа на свободно нравствено искане и решение. Неговата сила и валидност се простира върху всички отношения, прояви и постъпки, които впоследствие ще бъдат изявени като плод на оформената и поставена в действие добродетел. Може във всеки конкретен случай на добродетелно постъпване човек да не прави нравствен избор и да не взема нравствено решение, но това не означава отстраняване на нравствената свобода, защото добродетелният човек веднъж завинаги се е определил в полза на добродетелното поведение. Следователно то почива върху свободно нравствено самоопределение, притежава всички негови достойнства и взема върху себе си произтичащата от него отговорност. Наличността на нравствена свобода у добродетелния човек се удостоверява и от безбройните случаи на нравствено препъване и падение. Затова никой човек не трябва да си въобразява, че се е утвърдил в добродетелта и че се намира в пълна безопасност от пристъпите на злото и от изкушенията на съблазънта. Св. апостол Павел наставлява: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Коринтяни 10:12; срв. Римляни 11:20).

Понятието за добродетелта не би било пълно и би носило повече формален характер, ако не се обърне по-голямо внимание върху неговата ценностна материя. Съдържанието на добродетелта се състои в съвкупността на всички нравствени ценности, в доброто, извършвано от любов към него. За да бъде човек истински добродетелен, той трябва да е устремен към цялото съдържание на нравствеността и да го осъществява във всичката му пълнота, широта и дълбочина. Иисус Христос казва: „Който наруши една от най-малките тия заповеди…, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни…, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Матей 5:19). В същия дух се изказва и св. апостол Яков, като пише в съборното си послание: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко. Защото Оня, Който е казал: „не прелюбодействай“, казал е и: „не убивай“; затова, ако не прелюбодействаш, но убиеш, ти биваш престъпник на закона“ (Иаков 2:10-11). Вещо и проникновено разкрива тази етическа истина св. Василий Велики. Според него „и малките неща не трябва да се изоставят от предписаното, а всичко да се извършва, както е постановено… Понеже всички заповеди, според правилно разбраното намерение на Писанието, се намират помежду си в такава връзка, че с нарушаването на една необходимо се нарушават всички други… Ако не всичко би било необходимо за постигане на спасението, то не всички заповеди биха били написани и не за всички би било заповядано да ги спазваме.“

Тъй като цялото съдържание на моралните ценности се състои в нравствената любов, то тя се съставлява от сърцевината на всяка отделна добродетел. Погледнато по същество, нравствената любов е цялата добродетел, понеже тя е „изпълнение на закона“ (Римляни 13:10; срв. Галатяни 5:14) и „свръзка на съвършенството“ (Колосяни 3:14). От всички отци и учители на Вселенската църква блажени Августин най-задълбочено е разкрил етическата истина, че нравствената любов е сърцевината на всички добродетели, които са само нейни видове или изрази. Определението на блажени Августин: „Добродетелта е ред на любовта“ преминава през цялото историческо развитие на християнската етика и не е загубило значимост и днес. Така че добродетелта се вдъхновява от нравствената любов и се отлива в нейните прояви.

Много се е спорило по проблема дали добродетелта е една, или има много добродетели. Още Сократ е дал правилна насока на етическия размисъл по този проблем. Според него, по своята същина добродетелта е една, а по своите прояви в различните области на живота – многолика. Следователно отделните добродетели са само едни или други изгледи на единствената добродетел, които тя получава при насочването ѝ към различни обекти. С учението си за любовта като основно начало на нравствеността християнската етика утвърди по безспорен начин тезата за единството на добродетелта. Разбира се, това не значи, че не може да се говори за отделни добродетели. Съдържанието на нравствената любов и като ценност, и като добродетел е необятно. Поради това, когато бъде съсредоточено в различните сфери на доброто, то се проявява в отделните добродетели. В този смисъл може да се каже, че те, макар да са излъчвания или начини на проява на нравствената любов, все пак могат да бъдат разглеждани като отделни самостоятелни добродетели. Взети заедно, те представляват иерархично подредена система, следват в стройна последователност, намират се във взаимна връзка и се обуславят една от друга. Поради тази иерархична последователност на добродетелите напредването и възходът в тях са улеснени. Особено изразително е изтъкнал и подчертал тази мисъл преподобни Исаак Сириец, който пише: „Добродетелите са приемствени една на друга, за да не бъде труден и тежък пътят към тях, за да може човек да преуспява в тях постепенно, да намираш в това облекчение за себе си и по такъв начин самите скърби, понасяни заради доброто, да станат приятни като нещо добро.“

До понятието „добродетел“ е близко понятието „добродетелност“. Под него се разбира състоянието на постоянна насоченост на човешкия дух към доброто и произлязлото от него неспирно извършване на добри дела. Според сегашната употреба на понятието „добродетел“ в него се включва само определено по съдържание и обем добро. То обаче не изчерпва цялото нравствено богатство на човешките отношения, прояви и постъпки. Ето защо понятието „добродетелност“ е много по-богато по съдържание и по-широко по обем: в него се обхващат всички добродетели, които притежава и проявява един човек и които образуват сърцевината на неговия нравствен характер. От добродетелта лесно се преминава към добродетелност, понеже всяка отделна добродетел има тенденция да се разраства и да поражда и други добродетели, да води към добродетелност. Ако една добродетел остане сама и все още се запазва сред общо греховно или порочно разположение на духа, тя едва ли ще може да задържи дълго своята позиция. Само подкрепяна от другите добродетели, тя може да се запазва, утвърждава и процъфтява. Единствено общата добродетелност представлява здравата почва за проявяване, развиване и възпитание на отделната добродетел. Затова преподобни Ефрем Сириец наставлява: „Старай се да придобиеш съвършената добродетел, украсена с всичко, което Бог обича. Тя се нарича еднолика добродетел и заключава в себе си цялата красота и всичкото разнообразие на добродетелите. Както царската диадема не може да бъде изплетена без скъпоценни камъни и отбрани бисери, така и тази еднолика добродетел не е възможна без красотата на различните добродетели… Тази еднолика добродетел не ще се нарича съвършена добродетел, ако в нея липсва красотата на която и да е от останалите добродетели… Ако бъде лишена от една от другите добродетели, любовта ще се окаже безполезна.“

Когато човек в нравствения си живот се опира само на собствените си способности и сили в стремежа си към доброто и към неговото осъществяване, той може да се издигне до така наречената естествена добродетел. От историята на човечеството и от нравствения опит са ни известни много хора, които само по силата на нравствената си потребност, на нравственото си съзнание, на съвестта си и на добрата си воля са упражнявали едни или други добродетели и са украсили живота и името си с добродетелност.

Като се признават възможността и съществуването на естествената добродетел, това не означава, че последната е достатъчна за постигане на нравствено съвършенство и още повече на спасение, както в древност е поддържал Пелагий. Според него грехът не е повредил дълбоко човешката богоподобна природа. Вследствие на това човек може чрез разума и съвестта си да познава доброто и със собствените си нравствени сили да го извършва. Освен това пелагианите не признавали други добродетели, освен естествените, и ги считали напълно достатъчни за постигане на съвършенство и за получаване на спасение.

Християнската етика открива в естествената добродетел някои недостатъци, които човек със собствените си нравствени способности и сили не може да отстрани. Тя преди всичко се изгражда върху непълно и несъвършено знание за доброто и злото. По-нататък тя се извършва повече по природно влечение, по естествена склонност, отколкото по ясно осъзнат нравствен дълг и от несмутима любов към нравственото съвършенство. Поради това естествената добродетел често пъти е неукрепнала, непостоянна и бързопреходна. Тя лесно отстъпва пред греховните съблазни и изкушения и се измества от греха и порока. Накрая най-важно е да се изтъкне, че естествената добродетел не може да се издигне до върховете на християнското съвършенство – до чистата и безкористна любов към Бога и ближните, за да се увенчае със светост и да бъде гаранция за вечното спасение. „Не трябва да се съмняваме – пише преподобни Иоан Касиан, – че в нашата душа по Божията благост са посеяни семената на добродетелите, но ако не бъдат пробудени чрез Божието покровителство, те не ще достигнат пълен разцвет. Съвършенството не е възможно без човешките усилия; но то не може да се постигне и само чрез човешките усилия, без Божията благодат.“ Вследствие на своите недостатъци естествената добродетел е само един от пътищата, по които човек се приближава към християнската вяра и възпитава в себе си християнската добродетел, за да може да постигне нравствено съвършенство и да се спаси. Без Иисус Христос и извън Неговата света Църква няма пълно нравствено съвършенство и вечно спасение: „Под небето няма друго име (освен името на Иисуса Христа), на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния апостолски 4:12).

Християнската добродетел се поражда в душата чрез силата на Светия Дух и се изгражда от просветен чрез светлината на богооткровения нравствен закон ум, от очистена съвест, от укрепнала воля чрез вярата в Христа Изкупителя и чрез освещаващата Божия благодат. „Добродетелта – пише св. Григорий Богослов – не се произвежда само от твоето сърце, понеже е потребна по-превъзходна сила… Христос е моето дихание, моята сила, моето чудно богатство. Той ме прави да бъда бдителен и да се стремя към доброто.“ Докато естествената добродетел е чисто човешко дело, християнската е богочовешко постижение: в нея на немощните човешки сили идва на помощ всемерно съдействащата на доброто Божия благодат. Тя се основава не само на собственото нравствено съзнание, което може да се заблуждава по пътя към доброто, но и на Свещеното Писание, което е „полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правда, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“. То прави човека „мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса“ (2 Тимотей 3:16-17). Християнската добродетел има за свой образец и идеал Господ Иисус Христос, Който е реално въплъщение на нравственото съвършенство и светостта. Най-важното е, че християнската добродетел не се придобива и проявява само с немощните сили на човека, а и чрез всемогъщата Божия благодат. Чрез усвояване плодовете от изкупителния подвиг на Господ Иисус Христос и чрез освещаващите го дарове на Светия Дух християнинът се възражда нравствено и става способен да се вдъхновява само от доброто и да живее в праведност и светост. В Своето Евангелие и в Своята Църква Господ Иисус Христос е открил неизчерпаем извор от благодатни сили, чрез които вярващият може да върши всичко, потребно за живот и благочестие (2 Петр. 1:3).

Поради богочовешкия си характер и поради участието в нея на всемогъщия благодатен фактор християнската добродетел далеч превъзхожда естествената по твърдост, постоянство и неизменност. В добродетелния си път и подвиг християнинът не познава непреодолими пречки и неотстраними затруднения. Всеки вярващ може да каже подобно на св. апостол Павел: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепва“ (Филипяни 4:13). Съответно на това християнската добродетел дава преизобилни плодове. Под влияние на Христовата благовест доброто в света получи мощен тласък. Преди Рождество Христово човечеството не познавало такава нравствена чистота и такива братски отношения, които днес са обикновени за нас. Дори езичниците се удивлявали пред нравственото величие на християнските добродетели. „Вижте – казвали те, според свидетелството на древния църковен учител Тертулиан – как се обичат християните, как са готови дори да умрат един за друг.“ Езичникът Цецилий от съчинението „Октавий“ на древния християнски писател Минуций Феликс казва: „Християните се обичат един друг, преди още да се познават.“ Дори римският император Юлиан Отстъпник говорил с възторг за братската любов и за светостта на християните. Също и езическият учен и сатирик Лукиан, който осмивал християните, се учудвал на усърдието, с което те се подпомагат при беда и нещастие. „Какви добродетелни жени има между християните!“ – възкликнал бележитият езически ритор Ливаний. А древният литературен паметник „Писмо до Диогнета“ дава още по-висока оценка на християнската добродетелност. Според него, „християните се намират в плът, но не живеят по плът. Те се подчиняват на съществуващите закони, но по живота си стоят по-горе от законите. Те обичат всички… и извършват всякакво добро.“

Преизобилните плодове на християнската добродетел надхвърлят границите на временния живот и достигат до вечността. Чрез християнските добродетели съвестта на вярващия се успокоява, защото той се чувства изкупен от вината си, освободен от греховното бреме и подготвен за блажена вечност. „Сега – казва св. апостол Павел на римските християни, а също и на нас, – когато се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е светост, а краят – живот вечен“ (Римляни 6:22). Като изброява християнските добродетели и приканва вярващите да проявяват ревност в тях, св. апостол Петър отбелязва: „Ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването Господа нашего Иисуса Христа…, защото тъй ще ви се даде свободен вход във вечното царство на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа“ (2 Петр. 1:8, 11).

Чрез християнската добродетел човек може да осъществи нравственото си назначение – да се богоуподобява и да постигне вечно спасение. Извън Църквата може да има и действително има добродетелни, богобоязливи и благочестиви хора. Ала само в Църквата чрез християнските добродетели се върви по прекия и сигурен път на вечния живот (Деяния апостолски 10:1-6; 4:12). По тази точка се установява съществена разлика между естествената и християнската добродетел. Посланието на патриарсите на Източната Църква за православната вяра (член четиринадесети) заявява: „Доброто, което човек може да извършва по природата си, бидейки естествено, прави човека само душевен, а не духовен, и то без вяра не съдейства за спасение: във възродените то, бидейки усилвано чрез благодатта, става съвършено и прави човека достоен за спасение.“

Поради ценността и необходимостта на християнските добродетели за постигане на съвършенство и спасение, потребно е да полагаме всички старания за тяхното възпитаване в себе си. За да стане човек добродетелен, необходимо е да постоянства в доброто, да се упражнява неотстъпно в него, да превъзмогва неуспехите и да не се възгордява от постиженията, да не спира и да не се задоволява от постигнатото, а непрестанно да се подвизава и да напредва, методично да се издига към сияйните върхове на съвършенството. При това нека се знае, че колкото повече се движим по добродетелния път, той става толкова по-лесен, по-приятен, по-увлекателен.

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 5, с. 1-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987)

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ud

Професор Иван Спасов Марковски

Моето преподаване и изучаване на старозаветните науки повече от четвърт век ми даде възможност да добия доста познания по тeзи дисциплини, да разбера голямата ценност и величие на старозаветната Библия. Богатството на мисли и чувства – духовните наслади, които съм изпитвал при прелистването на тази дивна книга, искам да споделя с читателите на „Духовна култура“.Може с положителност да се твърди, че основното и непреднамерено изучаване на Стария Завет ни разкрива величието и неизчерпаемите му богатства, които накратко ще изложа тук. Пълното изложение не може да се побере в една статия. То обаче е направено от големи учени и от основни познавачи на Библията в цели томове[1].

Предварително ще трябва да отбележа, че нямам за цел да полемизирам и да посочвам несъстоятелностите на отрицателната критика. Ще се спра главно на положителните достойнства на старозаветната Библия – а те са така много, – като ги илюстрирам с цитати от съответните книги.

Старият Завет в продължение близо на две хиляди години е бил неразделна част от християнската Библия. В течение на толкова много векове той е оставил незаличими следи в областта на общия духовен живот в изкуството и науката, в народните нрави и морал; и въпреки всичко те не могат да се изличат, и ние не бихме могли да ги разберем без известно познаване на Стария Завет. Ето защо, никой не трябва да се бои от критическите съждения върху Стария Завет и да смята, че като съвременен човек, като човек на модерната наука, не може да има положително отношение към Стария Завет и високо да го цени. Вратата за положителното отнасяне към него са отворени от Самия Христос. Който има Христос за свой спасител, той трябва да знае, че Старият Завет води към нашия Спасител Иисус Христос. Сам Той е приемал това Свещено Писание, и следователно ние не сме така безпомощни, щом като Иисус е нашият водач през вратите на Стария Завет. Не само в миналото, но и днес ние виждаме в тази книга богат извор за затвърдяване на особено силен религиозен живот.

Старозаветните поучителни разкази винаги са живи и пластични, защото всякога вървят паралелно с живото развитие на религията и на морала.Тук не се пише история за самата история, но тази историческа книжнина има за цел поуката, нравственото възпитание. Пророк Осия вижда в историята поучителна книга за Божието ръководство на народите. Пророк Исаия съзира в световната история борба на противодействащи сили, борба между материалния и духовния принцип. Въобще пророците представят Иахве като нравствена сила, която дава насока в историята, Той е Бог на историята. В последните три десетилетия старозаветната наука открива, че пророците са върховната точка и субстанция на Стария Завет. На възражението, че в Стария Завет липсвала строга историчност на някои повествования, може да се отговори: тук историческият материал служи само за да се изложат религиозните идеи върху историческия ход на събитията. Библейските писатели не са целели интелектуален интерес, а са искали религиозно да възпитават, да изострят съвестта на своите съвременници. Народът трябва да научи от историята да изпълнява Божиите заповеди. Никъде не е изразен така конкретно провиденциалният принцип в историческото развитие на народите, както в Стария Завет. Тук и вселената се разглежда в религиозна светлина. Колко живо се рисува в Битие първа глава величието на Създателя пред очите на вярващия! Какво биха могли да знаят хората за Божието величие, ако те не познават Неговото творческо дело? На много места в Стария Завет ни се разкрива Божието величие и нищожеството на човека; той е като нищожна прашинка пред Бога. Всевишният се рисува не като някакво метафизично същество, а като реална личност, с която човекът може да се намира в досег. А това е от голямо значение за нравствеността, тъй като моралът не може да се свързва с безличен Бог.

У вавилонците божествата са персонификация на природата, тоест на космическите явления, а в Стария Завет Бог се схваща като нравствена величина. Ето защо израилската религия фактически изпъква като единствена в сравнение с религиите на околните езически народи. Тази нейна особеност говори за свръхестествения ѝ произход, тоест тя произлиза от Самия Бог, тя е богооткровена, а не естествена религия.Това проличава още в първата глава на Битие, в разказа за творението, където се подчертава основната идея, че всичко видимо и невидимо е произлязло от Божията творческа ръка, и че този свят е прекрасен. „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Битие 1:31). Човекът, короната на творението, е сътворен също от Бога по Негов образ и подобие. За тези основни идеи трябва да държим здраво. Науката, колкото и да е отишла напред, нищо не ни казва за началото и произхода на света и на живота. Тя приема, че светът няма начало и изхожда от съществуваща вече мъртва материя. Предлагат се разни хипотези, които постоянно се променят и една друга се изключват.

На първата страница на Библията имаме химн за единия, всемогъщ световен Бог, на Чиято мъдра воля вселената дължи своето съществуване. Но на Стария Завет не е чужда и идеята за Бога като висша нравствена личност, като милостив и любвеобилен Бог. В 102-ри псалом се казва: „Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив: Той се не гневи до край, нито се вечно сърди“ (8-ми и 9-ти стих). Пророците всякога са преценявали култа откъм неговата морална страна, а това значи да се излее нов, нравствено издигнат живот във външни форми.

У пророк Исаия, 1:11-18, тази мисъл е изразена много конкретно: Господ е преситен от всесъжение на овни и угоен добитък. Това са суетни дарове, и каденето е отвратително, щом всичко това се извършва формално, без вътрешно прераждане и нравствено издигане. „Омийте се, очистете се (от пороците си); махнете от очите Ми, казва Господ, злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпвайте се за вдовица…“ Ето това е същественото, на което и богослужението трябва да способства.

Навсякъде в Стария Завет е подчертана тясната връзка на религията, на религиозния култ с нравствеността. Десетте заповеди, зад които стои наказващият Бог, щом те бъдат нарушавани, са за обикновения човек средство за заостряне на неговата съвест; и служат за възпитание в доброто на неговата вяра през целия му живот. В Своята проповед на планината Иисус Христос задълбочава смисъла на десетте заповеди. Това е също едно доказателство за тясната връзка на религията с нравствеността в Стария Завет и по този начин последният ни довежда до Иисус Христос. Справедливо Лесинг разглежда Стария Завет като „елементарна книга“ за Божието възпитание на човешкия род.От казаното се вижда какво голямо значение има Старият Завет в действителния живот за религиозно-нравственото възпитание както на отделния човек, така и на народите. И тъкмо голямата ценност на Стария Завет се състои в това, че тук разните нравоучения са илюстрирани с множество примери от самия живот. Древният израилтянин (изобщо семитът) мисли посредством очите си, тоест изхожда от непосредственото наблюдение и отвлеченото мислене, философстването, абстракцията не са му толкова свойствени. Затова старозаветният човек ни се рисува в неговата естествена поза с неговите добродетели, но и с неговата греховност. Израилтянинът, когато бил на полето със своето стадо, тук всред природата наблюдавал Божието величие. След това той ни се рисува на нивата, или пък при градските порти, по стъгдите, в навечерието на война и в самата война, в мирни и благоденстващи времена, в победни войни, или пък в поражение и робство, в разни бедствия и мрачни дни и така нататък – въобще той е представен така, както ежедневният живот е протичал. Всички събития и случки, всички лични и обществени, радостни или нерадостни прояви са минавали през призмата на неговото религиозно съзнание, защото старозаветният човек е преди всичко човек на религията: на всичко той гледа през очилата на религията. И какъв богат материал се крие тук за възпитанието и пресъздаването на личността! Ще посоча само няколко примери.

Патриархът Ной благодарение на своята вяра бе спасен от потопа заедно със своето семейство. „Ной беше човек праведен и непорочен в своя род; Ной ходеше по Бога“ (Битие 6:9). А от благодарност, задето бил избавен от страшните води на потопа – той заедно със семейството си и всички животни, що били в ковчега, — „Ной съградил жертвеник Господу; взел от всеки чист добитък и от всички чисти птици и ги принесъл във всесъжение върху жертвеника“ (Битие 8:20). Апостол Павел възхвалява вярата на Ной със следните думи: „Чрез вяра Ной, след като получи откровение за онова, що още се не виждаше, с благоговение направи ковчега, за да спаси своя дом“… (Евреи 11:7). Авраам поради своята голяма вяра и обич към Бога бе готов да принесе в жертва дори едничкия си син Исаак, когото много обичал. И когато всичко подготвил, за да изпълни волята на Бога, Ангелът му рекъл: „Не дигай ръка върху момчето и не прави му нищо; защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали едничкия си син за Мене“ (Битие 22:12). Независимо, че този разказ, според Посланието към евреите (11:17 и нататък) представлява предобраз за смъртната жертва Иисусова и Неговото възкресение, както това е представено в множество християнски изображения, но и в рамките на Стария Завет такова голямо жертвопринасяне има своята положителна ценност. Тук с внушителна сила се дава израз на мисълта, че всяка истинска вяра трябва да се докаже на дело чрез послушание, и че готовността за жертвеност стои в средата на всяка силна религиозност. Давид заради своята голяма вяра и разкаяние бе пощаден от наказание за престъплението, което бе извършил срещу Урий. Пророк Натан изобличил Давид с думите: „Урия хетееца порази с меч, жена му взе за своя жена“ (2 Царства 12:9), и затова „Господ порази детето, което бе родила на Давида Уриевата жена“ (12:15). Давид дълбоко със съкрушено сърце и смирен дух се разкаял за своя грях. Той се „молил Богу за детето, постил и усамотен прекарал нощта, легнал на земята“ (12:16). Своето дълбоко разкаяние цар Давид излял в дивния 50-ти псалом : „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми… Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене…”За греха на Давид с жената на Урий, Вирсавия, ето какво казва големият библейски историк с отрицателно направление, Юл. Велхаузен в неговата класическа „Израилска и Юдейска история“: „Неговото поведение и постъпка спрямо Урий, взета в основата си, говори повече в полза на Давид отколкото против него; малцина са царете, които биха изразили така дълбоко и открито своето разкаяние за извършено от тях престъпление“. Ако прочетем докрай 2 Царства 12-та глава и видим големите страдания и разкаяние на Давид, бихме намерили достатъчно основание за Божието опрощаване.

В Псалмите най-добре е изразена силата и благодатта на голямата лична вяра. „На Тебе, Господи, се уповавам… избави ме по Твоята правда и ме освободи; наклони ухото Си към мене и ме спаси“ (Псалом 70:1-2). „Както елен жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий…”(Псалом 41:1-2). Повечето от псалмите са израз на вяра и упование в Бога. За тази вяра Спасителят, по думите на евангелист Лука, казва: „Та Бог ли няма да защити избраните си, които викат към Него дене и ноще, макар и да забавя да ги защити?“ (Лука 18:7).

Като образец на непоколебима лична вяра в Бога, и за нравствено издигане може да ни послужи страдалецът, праведният Иов. Той изгубил всичкото си земно богатство и щастие и най-после, и най-милото: седемте си сина и трите си дъщери. Как посрещна Иов всички тези големи беди? – „Тогава Иов стана, раздра горната си дреха, острига главата си (според обичая) и падна на земята, та се поклони и рече: гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана), да бъде благословено името Господне! Във всичко това Иов не съгреши и нищо неразумно не изрече за Бога“ (Иов 1:20-22). А когато нещастие сполетял – проказа, Иов пак не изрекъл хула срещу Бога, а казал: „Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?“(2:10).

Знаменателни са неговите думи: „Господ даде, Господ и взе; да бъде благословено името Господне!“ Какво велико примирение и утеха се крият в тези думи! За старозаветния човек всичко принадлежи на Бога; и земята и всичко, що е на нея, и човешкият живот, и всичко, що го изпълва. Господ е единственият създател, творец и господар. Всичко е Негово. Той го дава и, следователно, може да го отнеме, когато пожелае. Защо тогава трябва да тъжим за нещо, което не е наше, което временно ни е дадено? – Този е смисълът на думите: „Господ даде, Господ и взе“.И нашият прост, но вярващ народ, така се утешава при разни беди и нещастия. Град ли убие нивите му, той казва: „Господ си взе туй, що бе дал, но Той е милостив, и пак ще даде“. И с тази вяра и упование селянинът се залавя отново на работа по ниви и полета, опустошени от град или наводнение, или унищожени от суша.

Дълбокомъдрени и истинни са и думите на праведния страдалец: Гол излязох от утробата на майка си, гол един ден ще напусна земния живот. Всичко материално човек оставя тук на земята. Вярата и упованието му в Бога обаче никоя външна сила не може да му отнеме.

Книгата Иов по своите високи художествени качества и по мисловната си постановка принадлежи към световната литература, както например Гьотевият Фауст. Тя е Divina commedia („Божествената комедия“) на израилския народ. Обстановката в разкази е само кулиси, зад които се разиграва гигантска борба на една душа, каквато подобна на нея Старият Завет не познава. Обаче, при разглеждане историята за праведния Иов, трябва да се даде правилно тълкуване и разяснение.

За религиозно-нравственото възпитание на личността твърде много са допринесли старозаветните пророци. Чрез тях не само Израил, но изобщо светът е усвоил истинската вяра и познал истинския Бог. Пред тях често се поставял въпросът: какво да се прави за изправление на народа и за нравственото издигане на живота? Те виждали спасение от злото в морализиране на личността, от която зависи да се създаде добро семейство и добро общество. Особено у пророк Иеремия се разцъфтява религиозният индивидуализъм в борбата му срещу упорития израилски народ и срещу тъмните сили, които понякога завладявали сърцето му, и той изпитвал разочарование от своята дейност, дори изпадал в отчаяние. „Проклет да е денят, в който се родих; денят, в който ме роди майка ми, да не бъде благословен! Проклет да е човекът, който е занесъл вест на баща ми и е казал: „роди ти се син“ и с това го е много зарадвал… За какво съм излязъл из утробата, за да гледам мъки и скърби, и дните ми да минават в безславие?“ (Иеремия 20:14, 15, 18).

Неговата нежна и чувствителна натура е могла за момент да се изплаши от опасностите и трудностите при изпълнение на дадените му от Бога поръчения, но божественото повеление, както той сам заявява, се разпалвало в сърцето му като „горящ огън, заключен в костите му, и той се измъчвал да го задържи, но не могъл“ (20:9). И този божествен огън се разпалвал в него още по-буйно, и той с още по-голяма ревност се отдавал на Божието и народно дело. Навсякъде пророкът издигал глас за Божията правда и истина: в двора на храма, при градските порти, в двореца на царя, в тъмница, в частна къща, на открито поле, или край Иерусалим. Такива са били изобщо старозаветните пророци, от които и съвременният християнин може да научи много нещо.Наистина, от християнско гледище, не всичко в живота на патриарсите е високо морално, затова се казва, че не всичко, което се разказва за тях, може да бъде за образец и пример. Но тяхната добродетелност и силна вяра са всякога поучителни за нас. Според Niebergall отрицателните постъпки на старозаветните мъже са само един вид модел, но не и образец (пример), тоест такива са обикновено хората, но такива не трябва да бъдат.

* * *

След като посочих значението на Стария Завет за индивидуалното религиозно-нравствено издигане и голямото богатство от поучения, сега ще видим какво той е сторил и какво може да стори за нравственото издигане на семейството и обществото.

Патриархалното библейско семейство всякога може да служи и сега за пример и поука. С каква радост и взаимно уважение са изпълнени всички в семейството, на какви здрави нравствени основи почива то се вижда от множеството библейски повествования. Нека си спомним за семейството на Иаков и за дванадесетте му синове, които станали родоначалници на дванадесетте колена, след това за Иосиф в Египет. Тук той достигнал до високо обществено положение, но не се възгордял, спомнил си за своя стар баща, за своите братя, които се намирали в нищета, поради общия глад, и той вместо да им отвърне със зло, задето те го продали на мадиамски търговци, пратил колесници и голям керван да ги докара в Египет и тук ги настанил в твърде плодородна земя. „Иосиф засели баща си и братята си, и им даде владение в Египетската земя, в най-добрата част на тая земя“ (Битие 47:11).

С каква саможертва и любов майката на Моисей, Иохаведа, се решила да скрие своята рожба в тръстиките на река Нил, за да я спаси от фараоновите палачи! В Стария Завет има много примери на саможертва и обич между родители и деца. И това не е роман, не са легенди, а самият живот.

Обикновено се смята, че свекърва и снаха в едно семейство не могат да живеят в сговор, че тяхната взаимна омраза е нещо естествено. Също и в нашите народни песни и умотворения често се рисува ненавистта между свекърва и снаха. В Стария Завет обаче имаме класически пример на привързаност и обич между свекървата Ноемин и снахата Рут в прекрасната книга под същото заглавие – Рут. Дошло време те да се разделят. Напразно Ноемин увещавала Рут да остане при родителите си в Моавската земя, защото, ако дойде с нея във Витлеем, очаквали я множество несгоди и труден живот, „но Рут отговори: не ме принуждавай да те оставя и да се отделя от тебе; но където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог – мой Бог… само една смърт ще ме раздели от тебе“ (Рут 1:16, 17).Премъдрата книга Притчи Соломонови е изпълнена с множество поучения за добър и щастлив семеен живот, например: „Къща и имот се наследяват от родители, а разумна жена е дар от Господа“ (19:14). „По-добре сух залък и с него мир, отколкото къща пълна с месо от заклан добитък, но в нея раздор“ (17:1). „По-добре ястие от зеленчук, и с него любов, нежели угоен вол, и с него омраза“ (15:17). „Който съсипва баща и изпъжда майка, е син безсрамен и безчестен“ (19:26). „Мъдър син слуша бащина поука, а буен – изобличение не слуша“ (13:1). „Слушай (синко) баща си, той те е родил; не занемарявай майка си, и кога тя остарее“ (23:22). „Мъдър син радва баща си, а глупав е тъга на майка си“ (10:1).

В тридесет и първа глава на същата книга се дава идилия на щастлив семеен кът, описва се добродетелната и работлива съпруга; нейната цена е по-висока от бисер. „Тя, както търговските кораби, отдалеч си набавя храна. Тя става още през нощта и раздава храна в къщата си и уреченото на слугините си. Намисли си за нива, и придобива я; от плода на ръцете си насажда лозе… Протяга ръце към хурката, и пръстите ѝ се хващат за вретеното. Шепата си на сиромах отваря и ръката си на нужделив подава… Мъжът ѝ е известен при портите, кога стои със старейшините на страната… Здравина и хубост е нейното облекло, и весело гледа на бъдещето. С мъдрост отваря устата си, и кротка поука е на езика ѝ… Стават децата и я ублажават, – мъжът и той я хвали: „много жени добродетелни е имало, но ти надмина всички“ (31:14-29).

Според старозаветното схващане, назначението на жената е да бъде радост на мъжа, източник на семейно щастие посред многочадие. Премъдрият Еклисиаст дава следния съвет на мъжа: „През всички дни на суетния си живот наслаждавай се от живота заедно с жената, която обичаш и която ти е дал Бог под слънцето…“ (9:9). Изобщо, нещата имат две страни: лице и опъко. Еклисиаст разглежда жената от тези две страни и намира, че има случаи, когато тя е по-горчива от смъртта, „защото тя е мрежа, сърцето ѝ – примка, ръцете ѝ – окови; добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея“ (7:26). У Еклисиаст, а така също и в книга Притчи, наред с добродетелната жена се рисува и развратната жена, която „хвърля примки по стъгдите“, „вкъщи не обича да стои“ и прочее (Притчи 5:4, 22, 23; 7:22; 22:14 и други).

Бог благословил моногамното семейство. „И рече Господ Бог: не е добре за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен“ (Битие 2:18). „Жената е взета от мъжа“, „затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си“ (2:23). Жената пък „ще тегне към мъжа си, и той ще господства над нея“ (3:16). Апостол Павел, изхождайки от Стария Завет, дава идеално разрешение на въпроса за отношенията между мъжа и жената в семейството: „Вие, жени, покорявайте се на мъжете си… Вие, мъже, обичайте жените си“ (Ефесяни 5:22, 25). А на децата, в духа на книга Притчи, той казва: „Вие, деца, бъдете послушни на родителите си, в името на Господа, защото това е справедливо“ (Ефесяни 6:1).

Могат да се посочат още места, от които се вижда, колко много е допринесъл Старият Завет за изграждане на здраво и щастливо семейство.Освен за семейството Старият Завет, наред с Новия, е допринесъл твърде много и за общественото възпитание, за насаждане на ценни добродетели между хората и народите. В никоя история не бихме могли да посочим такива светли личности, с такива високи обществени добродетели и дарования, каквито срещаме в Библията – Стария и Новия Завет. Те светят като факли в далечното минало, но могат да ни служат за пътеводни звезди и в настоящето, и в бъдещето.

В това отношение трябва да се подчертаят особено пророците, чиято дейност главно се заключавала в областта на религиозния и социален живот, а някои от тях, като Исаия, Иеремия и Иезекиил, били и царски съветници, и оказвали голямо влияние и в областта на политиката. Те предпазвали своя народ от политически катастрофи и изобличавали високопоставени сановници и царе, когато служили на чужди интереси и за лични изгоди, жертвайки народното добро.

Понеже на много места съм писал за социалната и политическа дейност на пророците като народни будители и възродители, тук ще пропусна този въпрос. Ще се спра на добродетелта – любов към враговете, която някои по неосведоменост отричат, че се проявява в Стария Завет. Да обичаме близките си, да положим душата си за ближния, това е най-възвишената обществена добродетел, която с още по-голяма сила и пълнота е разкрита в Евангелията.

Не само това, но и Старият Завет проповядва любов към враговете и чужденците. Разбира се, за нас, християните, Старият Завет е изгубил своето значение в сакрално и ритуално отношение, но в основните му етични принципи ние не виждаме никакво несъгласие с християнството. Нито една от десетте заповеди не може да бъде отхвърлена от християнско-етично гледище, защото старозаветните и новозаветните нравствени начала са едно и също божествено откровение. Много от евангелските заповеди за любовта имат своето основание в Стария Завет. Така например, сам Иисус Христос казва, че двете най-големи заповеди, на които се крепи целият Закон и Пророците, са задължителни и за Неговите ученици и последователи, а именно: „Възлюби Господа Бога твоего с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“ и „Възлюби ближния си като себе си“ (Матей 22:37, 39; срв. Марк 12:30; Лука 10:27). Тези заповеди още Моисей е изрекъл пред израилския народ. „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили“(Второзаконие 6:4, 5). „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си“ (Левит 19:18). Тези две заповеди: за любовта към Бога и към ближния са дадени, значи, още в Стария Завет, затова Спасителят казва, че на тези две заповеди „се крепи целият Закон и Пророците“ (Матей 22:40).

Но освен това, в Стария Завет имаме заповеди за съчувствие и подпомагане на враговете, което говори за едно развито благочестие и нравствено съзнание, например: „Недей се радва, кога врагът ти падне, и сърце ти да не се весели, кога се той препъне“ (Притчи 24:17). „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода“ (Притчи 25:21).

Иов, за да подчертае своята невинност, между другото, казва: „Радвах ли се за гибелта на врага си и тържествувах ли, кога го постигнеше злочестина? Аз не позволявах на устата си да грешат с проклеване душата му“ (Иов 31:29-30).

Тези разбирания и настроения почиват на Закона, който е изпълнен също от такъв дух. Ето какви заповеди срещаме тук:

„Ако намериш заблуден вол, или осел на неприятеля си, закарай му го; ако видиш на неприятеля си осела, паднал под товара си, не го отминавай, а го разтовари заедно с него“ (Изход 23:4-5).

В книга Левит в същата глава, където се казва: „обичай ближния си като себе си“ (19:18), няколко стиха по-надолу ние четем такива наставления, върху които малцина сериозно са се спирали, а именно:

„Когато пришълец (гер) се засели в земята ви, не го притеснявайте: пришълецът, заселен между вас, да ви бъде също като ваш туземец; обичайте го като себе си; защото и вие бяхте пришълци (герим) в Египетската земя“ (Левит 19:33). Значи, любовта към ближния се разпростира и към чужденеца, и към врага.Що се касае до думите на Спасителя в Матей 5:43: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“, те не биха могли да бъдат използвани като аргумент срещу Стария Завет и в полза на тезата, че тук се проповядва обич само към ближния, а враговете трябва да се мразят. Такава изрична заповед в Стария Завет никъде не се среща. Напротив, ние посочихме множество места, в които се дават практически наставления как да се помага на враговете и чужденците в случай на нужда, и по този начин да се изрази любовта към тях.

Тогава как да си обясним тези думи на Иисус Христос? Може ли Той да се заблуждава, или да казва неверни неща? Разбира се, че не !

Преди всичко тези думи не се цитират, като заимствани от Стария Завет – от Закона или Пророците. В пета глава от Матей Иисус Христос на няколко пъти употребява изрази: „Слушали сте, че бе казано на древните“ или „ Слушали сте, че бе казано“. В едни случаи Той прави буквални цитати, в други – предава само смисъла, а в трети – какво е било казано и как се е постъпвало. И Спасителят, като има предвид множеството случаи в миналото, когато се е забравяла заповедта на Моисей за подпомагане на неприятеля и за обич към чужденеца (Изход 23:4-5; Левит 19:33), и се е действало според началото: обичай ближния си и мрази врага си, твърде основателно подчертава: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат“ и прочее (Матей 5:44).

Множество са случаите от историята на еврейския народ, когато се е казвало и проповядвало омраза към враговете, към чужденците и към всичко нееврейско, и, може би, тъкмо тези случаи е имал предвид Спасителят, когато е изрекъл въпросните думи. Така например, след вавилонския плен знае се, с каква омраза евреите се отнасяли към чужденците, които считали за свои врагове. Ездра предписал дори да се разторгват всички бракове, сключени с чужденци или чужденки.Освен това самите книжници и фарисеи подстрекавали народа към омраза спрямо чужденците – иноплеменници и иноверци особено срещу римляните. „Казано бе“, значи не в Стария Завет, а може би от съмишлениците и приемниците на Ездра, от книжниците и фарисеите, които признавали обич само към ближния, тоест едноплеменника, сънародника и проповядвали омраза към врага, тоест неевреин – иноплеменник. Този дух и разбирания са предадени до голяма степен и в Талмуда.

Няма съмнение, че заповедите за любовта са вечни и неизменни етически принципи, които са разкрити в тяхната пълнота и съвършенство в Новия Завет. Но тяхното основание и начало се крие в Стария Завет, който е един подготвителен, преходен етап към християнството. Няма съмнение, че ще настъпи едно обедняване на съвременната духовна култура, ако се отстрани от живота такъв важен възпитателен фактор.

Няма съмнение, значи, че старозаветната религия почива и е изградена на един висок морал, въплътен и оделотворен от велики и знаменити личности и образи. Безспорна истина е, както посочих, че от нравствени и издигнати личности се ражда доброто семейство, доброто общество и държава.

Според Стария Завет, израилтянинът трябва да се счита с околния свят, такъв какъвто е в действителност, особено във време на бедствие и нужда, и тук, в живота, трябва той да покаже своето благочестие и благотворство. Благочестие не значи фанатизъм; да бъдеш благочестив и набожен не значи да слезеш дълбоко в себе си и тук да се затвориш. Благочестие значи изпълнение на Божията воля словом и делом. Старозаветното благочестие е нещо твърде трезво и твърде просто; то значи: пълна всеотдайност на Бога в мисъл и дело.С покъртителни думи ни рисува пророк Иеремия това душевно състояние: „Ти, Господи, ме увличаше – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мен – и надви“…(21:7). Така е ставало с повечето от пророците при тяхното призоваване. И когато Бог ги надвиел, когато те подчинявали напълно своята воля на Божията, тогава те не ставали чающи мечтатели, а били изпълнени с воля за подвизи. Пророците не били мекушави, колебливи, лишени от мъжество, не стояли вън от света с техните мисли и настроения: не, те действали с пълна решителност и пълна трезвост посред своя народ. Старият Завет ни показва, как благочестиви хора, изпълнени с религиозен ентусиазъм, могат да станат хора на своето време и за своето време, как те могат да живеят в тясно общение с околните си, как те принадлежат на света, а не вън от света. Пророците ни учат, как истинският благочестивец не троши моста между него и света, но търси света, за да може в него напълно да върши Божието дело. Така, оттук ние можем много нещо да коригираме в нашето религиозно мислене и чувстване, в нашата дейност.

Всякога да имаме предвид, че трябва да се прави разлика в Стария Завет между преходното и временното и между постоянното и неизменното, ръководени от мащаба, който ни дава Новия Завет. Това разграничение можем да правим, според както ни наставлява апостол Павел: „Изпитвайте всичко, ο доброто се дръжте“ (1 Солуняни 5:21). Ние дължим благодарност на всички изследователи от по-новото време, които с дълбоко разбиране, с грижливо и благочестиво изучаване на Стария Завет ни научиха да имаме нов поглед към тази свещена книга. Така само може да се служи на истината и да се услужи на Христовата Църква в днешните тъй размирни времена. Защото не са истински последователи Христови онези, които държат здраво само за буквата на закона от миналото, но тези, които в духа на големите библейски мъже от онези велики времена продължават така да мислят и работят[2].
________________________________

*Източник – https://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Предвид факта, че статията е обнародвана преди близо шестдесет години в Духовна култура и езика ѝ там е доста архаичен, същата публикация е осъвременена след намеса на автора на блога.

[1]. Например August Wünsche, Die Schönheit der Bibel, Leipzig 1908, 2 Bände, и други.

[2]. Заключителни думи в ценната книга на Херман Шустер „Das Аlte Testament heute”, 1935.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4po

Костадин Нушев

През 2011 година се изпълниха 100 години от създаването на специализираното църковно-богословско списание „Народен пастир”, което е едно от най-ранните научно-богословски периодични издания в България. Негов основател и главен редактор е професор д-р Ганчо Стефанов Пашев (1885-1962), който е и първият университетски преподавател по Нравствено богословие в България. Той е един от най-видните пионери и основатели на Православната християнска етика като научно-богословска дисциплина в нашата църковна и научно-академична традиция. Този вековен юбилей от началото на научно-изследователското дело на професор Ганчо Пашев в България е важен повод за нашата църковна общественост и научно-академична колегия да си припомни приноса, и да отдаде дължимото, на един от първооснователите на богословската наука и бащите на академична традиция в областта на Систематическото богословие и християнската етика. Това е необходимо за нас особено при отбелязването на по-важни юбилейни годишнини, очертаващи главните етапи в развитието на българската църковно-богословска мисъл и научно-академична традиция. Не на последно място е полезно също така да си припомняме заслугите и делото на основателите на нашата висша богословска школа и да се опитваме да преоткриваме и актуализираме онези ценности, които са залегнали в първоосновите на богословската университетска наука в България.

1. Кратки биографични щрихи

Професор Ганчо Пашев е роден през 1885 година и е закърмен и възпитан в духа на българските възрожденски традиции. Той продължава своето образование в Русия и завършва Киевската духовна академия, както повечето тогавашни образовани български духовници. Ганчо Пашев е един от първите професионални православни богослови в България, които в началото на ХХ век полагат основите на богословското образование и на нашата висша богословска школа и православна научно-академична традиция[1].

След завръщането си в България той е учител в различни градове на страната, активен просветен деец, основател и главен редактор на църковни периодични издания, сред които особено място заема списание „Народен пастир”, което започва да излиза под негова редакция в Плевен през 1911 година.

Като първи преподавател по Нравствено богословие и Етически системи в Богословския факултет, основан в началото на 20-те години на ХХ век, професор Ганчо Пашев пренася достиженията на руското богословие в България и създава оригинална българска система на науката за морала [Киров 2010:17-21].

Професор Ганчо Пашев специализира в Сорбоната и публикува свои научно-богословски изследвания на руски език в Париж през 30-те години. Той познава достиженията на руската религиозно-философска мисъл и се намира в близки отношения с някои от представителите на руската емиграция в Париж.

2. Методология на Нравственото богословие

Въз основа на добрите познания върху достиженията на Православното нравствено богословие в Русия и на новите философски направления на интуитивизма и еволюционизма професор Ганчо Пашев предлага свой оригинален проект и модел за научна систематизация на Православното нравствено богословие, който съчетава едновременно традициите на православната християнска етика с достиженията на водещите специалисти в областта на философията на морала и представителите на различните етически системи.

Като първи университетски преподавател по дисциплината Нравствено богословие в Софийския университет той разработва систематично съдържанието и структурата на академичната програмата по християнска етика и оформя нейните основни насоки на развитие. Публикува и първите научни разработки и основни съчинения в тази област, като се движи в тематичните и методологични рамки на руското православно богословие, но е ориентиран и към по-широк кръг от етически и антропологични проблеми, които се коментират в руската религиозна философия по това време[2].

Макар да е възпитаник на Киевската духовна академия, Ганчо Пашев след като придобива първоначалния педагогически опит в България и специализира в Сорбоната в Париж, придобива възможност да съчетае по един творчески и практически ориентиран начин най-добрите тогавашни традиции на православното богословие с равнището и изискванията на съвременната философска наука за морала. Тези благоприятни обстоятелства, и непрекъснатата му педагогическа и просветна дейност, се отразяват в неговото научно творчество и му позволяват да положи началото, и да постави здрави основи, на научната разработка на християнската етика в България.

Като основател на Катедрата по Нравствено богословие в Богословския факултет професор д-р Ганчо Пашев пренася и адаптира на българска почва научно-академичните достижения на Киевската духовна академия, на която бил възпитаник, но с голяма вещина и усет за актуалните проблеми на времето разработва широк кръг от социални проблеми или научни въпроси, свързани с етиката на нихилизма и анархизма, с проблемите на социалната философия и философията на морала, християнската антропология и индивидуалната нравственост.

Първите и най-ранни богословско-етически изследвания на професор Ганчо Пашев са ориентирани към проблематиката на християнската антропология и съвременните тенденции в западната философия и етика.В своите изследвания се интересува от проблемите на „Обезценяването на човека” и «Кризата в моралното съзнание на човечеството» като подлага на богословски анализ и оценка, от гледна точка на християнската етика, тенденциите, свързани с нихилизма и аморализма на епохата,натуралистичната и еволюционистичната етика, философските аргументи и духовните основания на агностицизма и атеизма.

В много свои специализирани богословски изследвания, които имат методологически или социално-етически характер, темата за човека присъства като органичен център на християнските етически знания. Християнската антропология е един от основните центрове на Нравственото богословие и в своите научни трудове професор Ганчо Пашев я разглежда в библейско-богословски, патристичен и философско-антропологичен план. По-специално той се спира върху антропологията на апостол Павел като полага началото на специализираните антропологични и богословско-етически изследвания на тази проблематика.

3. Православното християнско учение за нравствеността

Като първи редовен и щатен преподавател по Нравствено богословие в новосъздадения Богословски факултет на Софийския държавен университет през 1923 година професор Ганчо Пашев разработва Православната християнска етика и преподава Нравствено богословие заедно с помощната научна дисциплина История и анализ на етическите учения и системи. Професор Ганчо Пашев се придържа към названието „Православно християнско учение за нравствеността” като отразяващо най-точно характера на Нравствено богословие като специална наука за морала. Първите научни трудове в областта на Православното нравствено богословие, които той публикува в Годишника на Богословския факултет в началото на своята преподавателска и научно-изследователска работа в Университета, са посветени именно на въпросите за научния характер, задачите и методите на Православното християнско учение за нравствеността като специална богословска наука[3].

В тези свои научни студии той анализира връзката между религията и нравствеността, очертава характера и предстоящите задачи на българската наука за морала и скицира по-важните изследователски насоки и основни научни направления за развитие на християнска етика[4].

Основните въпроси, на които се спира професор Ганчо Пашев в този първоначален етап от своето научно-изследователско дело, са свързани с антропологичните основи на нравствеността, характеристиките на нравственото съзнание на човека, спецификата на християнския морал и основите на християнската благодатна нравственост. При анализа на структурата на нравствеността или учението за нравственото благо и нравствените цели на човешкото поведение „българската наука за морала”, както определя Нравственото богословие професор Ганчо Пашев, прилага широка изследователска програма и се стреми да изгражда точни критерии за систематизация. Тази комплексна научно-методологическа система от критерии за изследване и класификация на основните въпроси на нравствеността, както в областта на религията, така и в сферата на естествената нравственост и морала, отчита основните аксиологични и философско-светогледни принципи и характеристики на различните етически учения като набляга на съдържащите се в тях антропологични основи, етически мотиви и психологически подбуди за нравствено постъпване на човека.

В своя модел и проект за изграждане на науката за християнската нравственост професор Ганчо Пашев влага своето разбиране за системата на християнския морал и разработва основните дялове на Нравственото богословие. Това са християнската антропология, философията на морала, християнската индивидуална нравственост и християнската социална етика. Тази систематична структура на християнското учение за нравствеността е залегнала в основите на българската богословска наука за морала. Тя е изградена от научно-изследователското дело на професор Ганчо Пашев и е вградена в богословско-систематичната традиция на християнската етика в България.

Антропологическата проблематика, която присъства по иманентен начин в изследването на философията на морала и духовните основи на нравствеността, кристализира в сферата на християнската антропология, която се разработва в българското православно нравствено богословие в духа на патристичната традиция и православната духовност.

На второ място професор Ганчо Пашев се спира върху христологичните и сотириологичните основи на християнската нравственост. Така той изследва основите на благодатната християнска нравственост. В своите научно-богословски изследвания през 30-те години на ХХ век той се спира по-задълбочено върху «Нравственото учение на Иисус Христос» (1932) и насочва вниманието си към изследване на нравствената страна на спасението[5]. Тези два въпроса се централни за изграждането на християнската индивидуална нравственост и за систематичната рамка на християнската субективна сотириология, които спадат към системата на нравственото богословие.

Първата книга на професор Ганчо Пашев, посветена на учението на Иисус Христос, предизвиква оживена дискусия в средите на тогавашните български философи [Славов 1994:181-183]. Специално внимание на тази книга отделя, и публикува своя критична статия върху книгата на професор Ганчо Пашев в списание «Философски преглед», известният български философ професор Димитър Михалчев[6].

Основната теза на професор Ганчо Пашев е свързана с християнското разбиране за същинската духовна и дълбока нравствена промяна в живота на човека е възможна чрез вникване в духа на Христовото евангелско учение и възприемането на неговите нравствени изисквания чрез вяра, благоговение и послушание към Божията воля. Изтъкват се религиозно-нравствените основи и мотиви на християнската нравственост, които определят характера и насоката на духовното обновление на човешкия живот.

Професор Михалчев акцентира на обстоятелството, че в модерната епоха и особено в началото на ХХ век човечеството се е отдалечило от вярата в Иисус Христос и единствено чрез историческия и критичен подход към етическите учения и нравствени ценности в историята и културата може да се достигне до осъзнаване на непреходната ценност на Христовото нравствено учение, основано върху принципа на безкористната любов към ближния. Посочва се, че не толкова чрез религиозната мотивация, насочена към трансцендентното, или посредством страха от Бога, може да се достигне до християнския нравствен идеал. По пътя на тази дискусия, обаче, самият професор Димитър Михалчев стига до един логически обоснован и философски правдив извод, а именно че основните принципи на християнската етика, основани върху Нравственото учение на Иисус Христос за евангелската безкористна любов към ближния, представляват сърцевината и непреходната ценност на християнската нравственост, която вдъхновява човечеството през вековете[7].

През този период от своята преподавателска и научно-изследователска работа професор Ганчо Пашев продължава да се занимава с въпросите на духовно-нравственото образование и дейността на християнските духовно-просветни дружества в България. Запазена е в архивите на някои български архиереи специална кореспонденция между него и водещите духовни авторитети в Българската църква по указаните въпроси[8].

По това време той започва да изследва систематично и духовното наследство на Търновския митрополит Климент (Друмев) и да разработва системно въпросите на християнската етика, педагогика и на християнската социология, залегнали в научните и художествени произведения на бележития български духовник и просветен деец.

Друго изключително важно за развитието на българското нравствено богословие научно изследване на професор Ганчо Пашев е неговата монография за «Царството Божие в Стария и Новия Завет». По образеца на някои руски моралисти от началото на ХХ век и професор Ганчо Пашев се опитва да представи сърцевината на християнското нравствено богословие чрез благовестието за Царството Божие, което се съдържа в Проповедта на Иисус Христос и заема централно място в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет[9].

Според православното нравствено богословие в проповедта за Царството Божие в Стария Завет се разкрива Божието законодателство за спасението на човека и нравствените изисквания на Божията правда, а в Евангелското учение на Иисус Христос, чрез Благовестието на Спасителя за идващото Божие царство, се възвестява изпълнението на Месианските надежди и очаквания на човечеството и се разкрива позитивния нравствен идеал на християнството. Царството на Духа, което се разкрива в новата благодатна реалност на Църквата, е царството на спасението на човека от греха и злото и осъществяването на Божията истина и правда в живота. Всички тези въпроси са в центъра на научните търсения на професор Ганчо Пашев, който се опитва да осъвремени класическото християнско нравствено учение като го ориентира спрямо новите и актуални въпроси на живота.

Основният труд на професор Ганчо Пашев в областта на Нравственото богословие, който увенчава неговите изследвания в областта на основите на нравствеността и философията на морала, съдържа и представя в най-голяма степен неговите систематически усилия за изграждане на системата на християнската етика в българската богословска наука. Това е капиталното съчинение “Православно християнско учение за нравствеността (Нравствено богословие)”, което е публикувано през 1939 година и е първото университетско курсово съчинение по тази дисциплина в нашата българска богословска наука[10].

В това първо систематично изложение на основните принципи на християнското нравствено богословие са разработени детайлно въпросите от областта на философията на морала, свързани с нравствената потребност и нравственото чувство у човека, структурата на нравственото съзнание, естествения нравствен закон, функциите на съвестта и основните етически категории добро и зло. Тук се разглеждат и въпросите за греха и появата на злото, а така също и въпросите за спасението на човека от властта на греха и злото в света. Професор Ганчо Пашев разкрива универсалния характер на християнското нравствено учение и показва неговата непреходна духовна сила в живота на човека и историята на човечеството. Той акцентира върху духовно-нравствения принцип на Божествената любов, разкрита в изкупителното и спасително дело на Иисус Христос на кръста. Тази Божествена любов е новата благодатна духовна реалност, която възприемат християните чрез вярата и кръщението като ново раждане за благодатен живот в Църквата и възприемат като дар на спасението в Божието царство на правдата. В своето индивидуално нравствено подвижничество в християнските добродетели християните се очистват от греха и разтоварват своята съвест от бремето на вината за греха. Те напредват в добродетелите и се усъвършенстват в Христовата любов като придобиват праведност и вървят по пътя на спасението. В този духовен път на подвижничество християнският нравствен идеал се осъществява посредством любовта към ближните, милосърдието и социалната справедливост.

4. История и анализ на етическите учения и системи

Като първи преподавател по Етически системи и Нравствено богословие в нашата висша богословска школа професор Ганчо Пашев полага основите и началото на научната разработка на християнската етика. Той разработва съдържанието и на дисциплината Етически системи като публикува и първото основно съчинение в тази област. Неговият основен труд “Из историята на етическите учения и системи”, публикуван през 1946 година е първото курсово съчинение по тази научна дисциплина в нашата богословска наука.  Като основател на научната школа по християнската етика у нас, от гледна точка на систематическото богословие и християнската богословска етика, той залага и прилага една комплексна научна методология и система от критерии за оценка и класификация на философските учения за морала, изградена върху комбинацията от няколко авторитетни типологически класификации. На първо място се извежда систематичният, а не чисто исторически критерии за оценка, а на втори план се разгръща богословско-систематичното изследване на основните нравствени принципи като ръководни начала на живота.

Съдържанието, програмата и целите на дисциплината Етически системи, както са представени в това съчинение, определят характера и целите на тази дисциплина като “въведителна и спомагателна дисциплина на основната богословска наука Нравствено богословие (Християнска етика), която се разработва в пряка връзка с нея[11]”. Изследването на философските учения за морала спада към въведението в Нравственото богословие и има за цел да представи сравнително и систематично проучване на основните етически категории на морала.

Първоначалното название на дисциплината, която разработва и преподава професор Ганчо Пашев е “История и анализ на етическите учения и системи”. Неговият университетски труд, или основно курсово съчинение, се движи в рамките на тогавашните въведителни и пропедевтични дисциплини. Той обхваща съдържанието на лекционния курс и съдържа по-важните въпроси от учебната програма като има за цел да представи основните философски принципи и нравствени начала на по-главните етически учения и системи, познати в историята на човечеството, в светлината на християнската етика.

Професор Ганчо Пашев предлага в тази връзка и първата научно-систематична класификация на етическите системи и морално-философски учения, която е залегнала в разпределението на учебното съдържание и структурата на неговото първо богословско-систематично изследване. Той разпределя основните философско-етически учения в три големи групи и прилага първи по-сериозен опит за изграждане на богословско-систематична класификация на философските учения за морала. В това свое начинание българският моралист следва утвърдените модели на руските християнски философи и православни богослови от началото на ХХ век и някои по-характерни насоки в изследването на морала във френската философска литература.

Етическите системи и философските учения за морала са разделени на няколко основни групи според основния принцип за оценка на добро и зло, и са разпределени в рамките на тази първа систематична класификация. Това са на първо място утилитарните етически учения, които поставят на предел план ползата като основен критерий за доброто в живота на човека; идеалистичните етически учения, които свързват идеала на висшето благо с дълга и добродетелта; евдемонистичните морални учения, които акцентират върху удоволствието и щастието; еволюционистичните учения, основани върху натуралистични принципи и последната група са основаните върху безкористни чувства етически учения и системи.

Тук в тази първа класификация в нашата богословска наука различните групи морално-философски учения са разгледани чрез по-важните представители и оформени учения като етиката на Сократ и Епикурейския морал, ученията на стоиците и Барух Спиноза, философските възгледи на английските утилитаристи и на френските моралисти от Новото време, а така също и религиозно-философските възгледи на Владимир Соловьов и представителите на етиката на песимизма.

5. Християнска социална етика и християнска социология

Още с възникването през ХІХ век на така наречения “социален въпрос”, или известен първоначално като „работнически въпрос”, Църквата откликва на острите обществени проблеми, свързани с новите теми на обществено-политическия живот, а в областта на християнската социална философия и Православното нравствено богословие се появяват серия от сериозни и задълбочени научни трудове[12].

Християнското социално учение на Църквата, което започва да се формира през периода на засилената индустриализация на западните общества в края на ХІХ век, се занимава много сериозно с проблемите на собствеността, промишленото производство, наемния труд и новите обществено-икономическите отношения, които възникват между работниците и работодателите, като разглежда всички тези въпроси в светлината на евангелските нравствени ценности и морални принципи на свободата и личното достойнство на човека, солидарността между хората и справедливостта като основа за разпределение на благата в обществото[13].

В това модерно християнско социално учение на Църквата ясно се посочва, че в едно съвременно и социално справедливо общество е недопустимо да съществуват крайности и диспропорции в материалното състояние на различните обществени прослойки, не е приемливо съществуването на огромно мнозинство от безимотни и бедни хора, които не притежават своя собственост, обречени са на бедност и мизерия, и са принудени в условията на унизителна за тяхното човешко достойнство зависимост, да упражняват своя труд без необходимата сигурност и гаранции за елементарните им човешки права, здраве и защита на естествените им права и законни интереси.

За християнската социална етика и за социалната доктрина на Християнската църква  тези въпроси имат своето идейно-теоретично, но и социално-практическо място и значение. То се разглежда във връзка с разбирането на християнската етика  и на християнската социална философия за характера на обществото, общото благо и структурата на социалния ред.

В по-ново време класическите християнски социално-етически или политически доктрини се разглеждат в светлината на модернизацията и индустриализацията на обществото и са подчинени на стремежите за гарантиране на обществена сигурност, стабилност и мир в условията на свобода, справедливост и солидарност. Християнското социално учение има за цел да предложи трайни решения за премахване на социалните и икономическите конфликти, които се пораждат между обществените групи и класи на бедните и богатите в обществото, и да се избягват социалните конфликти, които традиционно се разглеждат от марксистката философия и идеология като естествено противоречие и сблъсък между „труда и капитала[14].”

Първоначално в Русия, а след това и в България, православните богослови-моралисти започват да отделят все по-голямо внимание на този кръг въпроси и постепенно да ги разработват все по-сериозно и задълбочено в системата на християнската социална етика. В трудовете на отец Сергий Булгаков[15], например, публикувани в Русия, или в годините след Болшевишката революция в емиграция, се очертават контурите на новия модел на християнската социална философия и християнската социология, характерни за традицията на Православното нравствено и систематическо богословие[16].

У нас тази тема се разглежда и разработва систематично в светлината на Православното нравствено богословие, и се осветлява от гледна точка на християнската социална етика, още в първите научни трудове на професор Ганчо Пашев. На тази тема той посвещава една от първите си големи и важни студии, озаглавена „Социалният въпрос под светлината на Нравственото учение на Иисус Христос”, публикувана в Годишника на Богословския факултет през 1928 година[17].

В други свои студии и научни публикации той се спира на темите за етиката на анархизма, „Етичната държава”, „Собствеността в светлината на християнската нравственост” (1939) и принципите на служението на ближния в системата на християнската нравственост[18].

Всички тези въпроси са разгледани през призмата на принципните различия между християнската етика и социалното учение на Църквата, от една страна, и политическата идеология на марксизма и комунизма, от друга. Тези насоки на социалната философия и етика са характерни за християнската и църковно-богословска мисъл както на западните християнски конфесии, така и за модерната православна християнска социална философия [Нушев 2008:362].

Контурите на това модерно християнско етико-социално учение можем да открием в съчиненията на руските християнски философи и православни богослови от първата половина на ХХ век, а в една или друга степен ги намираме и в съчиненията на българските християнски мислители и богослови по това време. Този християнски социално-етически анализ може да се види в християнските богословски и етически трудове на Сергий Булгаков (Християнският социализъм), Николай Бердяев (Комунизмът и християнството), Семьон Франк (Крахът на кумирите), Георгий Федотов (Християнство и демокрация) и у повечето водещи православни богослови през този период [Бердяев 1994:175-209].

По същото време и водещите западни богослови разработват същата проблематика в традициите на Римокатолическата морална теология и на протестантската християнска етика. Така например големият френски католически християнски философ на ХХ век Жак Маритен в своята книга “Християнство и демокрация[19]”, написана през 1943 година в разгара на Втората световна война, посочва, че неспособността на старите така наречените “буржоазни демокрации” в Европа да разрешат основните обществено-икономически противоречия между работниците и притежателите на средствата за производство чрез необходимите социални реформи за удовлетворяването на естествените и законни потребности на хората на наемния труд, са в основата на тяхната вътрешна дестабилизация.

Старите буржоазно-демократични политически и социални системи са подложени на вътрешен разпад и причина за техния крах, който се ускорява под напора на тоталитарните движения, спекулиращи със социалните противоречия и проблеми в модерните индустриализиращи се общества, идва от идеологията на класовата борба и недемократичните алтернативи за политически решения. В противовес на класическата политическа система на демокрацията крайнолевите или крайнодесните тоталитарни движения залагат на популистки социални решения с цената на премахване на демократичния политически и правов ред и ограничаване на индивидуалните права на гражданите.

Острите идеологически и политически противоречия през ХХ век водят до разработването на християнската социална доктрина на Църквата и до извеждането на универсални принципи на християнската социална етика, които са основани върху зачитането на достойнството и правата на човека, солидарност и справедливост в обществото, свобода и мирно съвместно съществуване.

В този дух и професор Ганчо Пашев се опитва да разработи систематично, да осъвременява и актуализира основните принципи на християнската социална етика въз основа на Православната традиция на Църквата и характерното за българската социално-етическа мисъл. През 1948 година непосредствено преди закриване на Богословския факултет той продължава да гради планове и проекти за обновление на Нравственото богословие и осъвременяване на християнската социална етика в духа на светоотеческото наследство и новите обществени реалности. От запазени в архивните хранилища писма на професор Ганчо Пашев се вижда че през този период той разработва нов проект за създаване на научно-изследователски фонд „Св. Три Светители” и специален семинар по Нравствено богословие, които да подкрепят развитието на научните изследвания в областта на християнската етика[20].

Нашият богослов се стреми да бъде в крак с времето и да работи в духа на следвоенното възстановяване на Европа, когато поуките от тоталитарните десни или леви движения и политически практики вече са известни, а християнските социално-етически принципи са възприети като основен критерий за изграждане на новия обществен ред в Европа, основан върху свобода, справедливост и солидарност. Тогава Църквата подкрепя усилията на обществото и държавата да регламентират обществено-икономическите взаимоотношения по приемлив и справедлив за всички граждани начин, така, че да се запази социалния мир, сътрудничеството и съгласието в обществото, а конфликтите да се решават по мирен път и да не водят до граждански сблъсък, насилие и вътрешен разпад на елементите на демократичния социален и правов ред.

В България към средата на ХХ век е установен друг обществено-политически ред, който не се интересува от християнските социални принципи. Професор Ганчо Пашев, който завършва своя земен път през 1962 година не успява да реализира своите научни проекти поради идеологическата обстановка в страната, но завещава на българската богословска наука ценно идейно и духовно наследство чрез своите научни изследвания.

След Втория Ватикански събор на Запад проблемите на християнската социална етика и социалното учение на Църквата отново придобиват важно значение и ново място в областта на моралната теология. А в областта на Православното нравствено богословие тази проблематика е отново на дневен ред след края на комунистическите режими в бившите социалистически страни от Източна Европа.

Съвременното християнско етическо учение за обществото, се основава на трезва и реалистична оценка на “новите реалности” като отчита възникналите в хода на модернизацията и индустриализацията форми на собственост и разпределение на благата, организацията на производство и необходимостта от изграждане на определени социални отношения между различните групи от хора, които си сътрудничат и взаимодействат в процеса на общественото развитие[21].

Така например в стопанското развитие на индустриалните общества, и в цялостното изграждане на основите на обществения ред, се налага трансформиране на икономическите отношения по начин, който да изключва възпроизвеждане на старите неравенства или появата на нови конфликти, основани на „пролетаризиране на работническата класа”. „Класата на пролетариата”, за която говори комунистическата идеология трябва да изчезне[22] като работниците се включат в системата на споделена собственост и стопанисване на предприятията, за да се изгради една нова структура на партньорство и сътрудничество,на солидарност и съпричастност, която премахва опасностите от радикален социален конфликт и създава трайна стабилност, сигурност и обществен мир в условията на едно по-справедливо и свободно общество, основано на зачитането на достойнството на човешката личност[23].

Въпросите на икономическата и социалната етика са особено актуални и в днешно време, особено в случаите когато говорим за усилията да се изгражда демократично, стабилно и проспериращо общество, основаващо се върху зачитането на личната свобода, човешкото достойнство, стопанската инициатива, солидарността и сътрудничеството в общественото развитие и отговорността за общото благо.

Това са по-важните етически въпроси, свързани в днешно време с темата за социалната справедливост, обществената солидарност и отговорност от гледна точка на съвременната християнска социална етика и в Православната християнска етика те се обсъждат и днес в светлината на оформящата се в днешно време съвременна социална доктрина на Православната църква[24].

Затова и днес Православната църква и Православното нравствено богословие в страните от Източна Европа, които преоткриват своето християнско духовно и културно наследство, се обръщат към идейното богатство на своята богословска и религиозно-философска мисъл, която следва да бъде преоткривана, осъвременявана и актуализирана с оглед новите предизвикателства и обществени потребности пред Църквата и обществото в днешно време.

Библиография

Бердяев 1994: Бердяев, Н., Извори и смисъл на руския комунизъм, С., 1994.

Киров 2010: Киров, Д., Структура и граници на християнската етика, С., 2010.

Нушев 2008: Нушев, К., Християнското учение за справедливостта, С., 2008.

Славов 1994: Славов, С., История на Българската етика. Проблеми на морала в българската философска мисъл (1978-1944), С., 1994.

__________________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 49-61. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Писмо от Ганчо Ст. Пашев до архимандрит Михаил във Варна със споделени мисли около нуждата от православна просвета сред населението. София, 3 май, 1922. (№ 11) – в: Митрополит Михаил Доростолски и Червенски – за себе си и за другите (1884-1961). Документален сборник. В. Търново, 2008, с. 40-41.

[2]. Срв. Пашев, Г., Цел и смисъл на живота. Пловдив, 1922; Основите на нравствеността. С., 1923.

[3]. Срв. Пашев, Г., Предстоящи задачи на българската наука за морала. – ГБФ, т. 2, 1925.

[4]. Пашев, Г.,  Необходимост от научна обработка на православно-християнското учение за нравствеността във връзка с умствените и други движения у нас. – ГБФ, т. 3, 1926.

[5]. Срв. Пашев, Г., Идеята за спасението и нейната нравствена страна. – ГБФ, т. 8, 1931.

[6]. Срв. Михалчев, Д., Критични отзиви. Г. Ст. Пашев. Нравственото учение на Иисуса Христа. С., 1932. – в: списание Философски преглед, 1932, кн. 4, с. 477-478.

[7]. Срв. Михалчев, Д., Въпроси и отговори. Моралът на християните и етиката на Новия Завет. – в: списание Философски преглед, 1939, кн. 1, с. 109.

[8]. Срв. Писмо от Ганчо Пашев до митрополит Михаил в Русе по нравствено-етични  и творчески въпроси. 5.01.1931.(№ 38). – в : Митрополит Михаил Доростолски и Червенски – за себе си и за другите (1884-1961). Документален сборник. В.Търново, 2008, с.78-81.

[9]. Срв. Пашев, Г., Царството Божие във Ветхия и Новия Завет. – ГБФ, т. 12, 1936.

[10]. Срв. Пашев, Г., Православно християнско учение за нравствеността (Нравствено богословие). Т. 1. Основоположен. Част 1 и 2. С., 1939.

[11]. Срв. Пашев, Г., Из историята на етичните учения и системи. С., 1946.

[12]. Срв. Киров, Д., Нушев, К., Социалната миссия на Българската правосалвна църква. С., 2007.

[13]. Срв. Нушев, К., Християнското учение за справедливостта. С., 2008.

[14]. Началото на това модерно християнско социално учение се свързва с енцикликата “Rerum novarum”на папа Лъв ХІІІ от 1891 година, която е посветена на т.нар. “работнически въпрос” – Cf. Michael Novak. The Catholik Ethic and the Spirit of Capitalism. New York, 1993, p. 15-60.

[15]. Срв. Игумен Вениамин (Новик), Христианский социализм прот. Сергия Булгакова. – в: Библиотека „Вехи”, 2002.

[16]. Срв. Булгаков, С., Два града. СПб, 1918; Православието, С., 1994.

[17]. Пашев, Г., Социалният въпрос под светлината на Нравственото учение на Иисуса Христа. – ГБФ, С., 1928; Нравственото учение на Иисуса Христа. С., 1932.

[18]. Пашев, Г., Служението на ближния като основен принцип на християнския живот. – ГДА, т. 5, 1956.

[19]. Cf. Jacques Maritain., Christianity and Demokracy, New York, 1947.

[20]. Срв. Писмо от Ганчо Стефанов Пашев от София до митрополит Михаил в Русе за полаганите от него усилия за учредяване на фонд към Св. Синод за подпомагане на научно-изследователската дейност в катедрата по нравствено богословие в университета. 22.10.1948.(№124) – в: Митрополит Михаил Доростолски и Червенски – за себе си и за другите (1884-1961). Документален сборник, Велико Търново, 2008, с. 271-274.

[21]. Cf. Const. Past. De Ecclesia in Mundo Huius Temporis “Gaudium et Spes”, Cap. III, № 63-72.- in: Oeconomia Humana, Friburg, Switzerland, 1972.

[22]. Подобна идея в своите програми за следвоенното възстановяване на обществото изразяват първите демократични лидери на Европа – християндемократите Конрад Аденауер, Робер Шуман и Алчиде де Гаспери. Тези ценности и социални принципи са залегнали в основите на днешна обединена Европа – Срв. Юрген Вал. Европейската народна партия и нейната цел, Пловдив, 1997.

[23]. Върху концепцията на социалното пазарно стопанство оказва влияние и оформилото се вече християнско социално учение.- Срв. Атанас Узунов, Социалното пазарно стопанство. С., УИ, 1997, с. 17.

[24]. Срв. Прот. Владислав Свешников, Очерки христианской этики, М., 2000, с. 376-396.

Изображение: авторът на статията, Костадин Нушев. Източник – ТВ СКАТ.

Димитър Киров

Въведение

1. Христология

а) Мотиви за създаването ѝ като първа част на нравственото богословие

б) Предмет на христологията

в) Специални цели на христологията в системата на нравственото богословие

г) Значение на знанието за Иисус Христос2. Антропология – втора част на нравственото богословие

а) Аргументи за въвеждането ѝ

б) Профилът на антропологията в православното богословие

3. Феноменология на християнския морал

а) Основни акценти

б) Отношение между нравственото богословие и догматическото богословие

в) Задачи на нравственото богословие

Заключение

Въведение

През последните няколко години препрочитам основните съчинения на професорите Ганчо Пашев и Иван Панчовски, за да вникна по-дълбоко в съдържанието им и да проверя актуалността им. В хода на заниманията вниманието ми беше привлечено за пореден път от проекта на Ганчо Пашев за създаване на българска наука за морала. Амбициозното му намерение, придобило конкретна форма през 1923 година, ме подтикна да се замисля върху мотивите на професора – основател на Катедрата по нравствено богословие в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, решил да пристъпи към толкова мащабна и отговорна работа. Дали в основата на това дръзновение не е бил само свръхентусиазмът на младия университетски преподавател, придобил широка богословска и педагогическа подготовка в Русия, или други важни обстоятелства са го заставяли да участва пряко в процеса на нравственото просвещение на народа.

В края на XIX-ти и началото на XX век българският народ е бил необразован, нравствено непросветен и без идеали. Дори Църквата, като носител на висока просвета и на добър морал, не била достатъчно активна. Нелеката следосвобожденска участ на българите е причинявала душевна болка на Ганчо Пашев и го е подбуждала да мисли за научно разработване и за широко разпространение на християнската култура сред сънародниците му. Той се е самонасърчавал чрез вярата си в Христовото учение, което може реално да променя живота на хората, ако бъде правилно преподавано и разбирано. Постепенно у него са се оформили две приоритетни цели, към които се е стремял през цялата си преподавателска и изследователска дейност:

Първа – да разработи научно християнското нравствено учение, тъй като по негово време особено авторитетно е било преподаваното знание да има научен характер.

Втора – да разпространява етическото знание и да разширява духовната култура на българите.

Мотивите на Ганчо Пашев и висотата на неговите цели ме заинтригуваха и инспирираха да проуча целенасочено църковните и моралните реалности в нашия свят; опитах се да погледна от страни на православната теология у нас и да почувствам въздействието на християнската нравственост върху църковното и социалното поведение на хората. Какво установих?

Поради сблъсъка между старото и новото в края на миналия ХХ век междуличностните отношения в страната загрубяха и се създадоха предпоставки с българските традиции да се кръстосват чужди влияния, поради което мнозина възприеха произведенията на други култури (не особено качествени) и се отдалечиха от националното и традиционното. Интелектуалците не се присъединиха към Църквата, която бавно възстановява своя авторитет и не успява да подготви достатъчно силна богословска интелигенция, която да я представлява. Неусетно Църквата се изтласква от собствените си позиции. Въпреки това народът се надява на Българската православна църква и очаква нейните кадрови и просветни звена да изградят нравствена стабилност в страната и да създадат устойчиви ценностни регулатори. Тази надежда се проявява особено силно в кризисни ситуации. В контекста на тези обстоятелства се налага да изясним следния въпрос: в какво съотношение се намират днес у нас духовно-нравствените проблеми с дисциплината Нравствено богословие? Дали посочените по-горе проблеми са свързани с нейните реални задачи и с посоката на нейното развитие?

Наша непосредствена цел е да изследваме по-задълбочено етическата материя и да я приближаваме до повече хора. Това означава да изграждаме систематично изложение на православната нравственост, която е не само теоретична наука, но и приложно знание, формиращо поведението на човека. Разпространението на етическото знание изисква от християнската етика да притежава несъмнена научна ценност и убедителност, авторитет и присъщата на християнството духовност, която в миналото е създавала образци и епохални дела.

Християнската етика разполага с подходящи средства, както за този, който ще преподава етическото знание, така и за този, който ще го възприема с вярата или с ума си; нейните истини успяват да достигнат до сърцата на съвременните читатели и слушатели.

Като продължение на работата на Ганчо Пашев и Иван Панчовски ние се опитваме да структурираме нравственото богословие, отчитайки закономерните връзки между богословските дялове и очертаваме неговите тематични хоризонти, с цел да отговорим на едно важно изискване на съвременната християнска етика, която изследва не само традиционните богословски теми, но и тревожните и мъчителни въпроси на деня. Обобщено: стараем се да изпълним двете цели на Ганчо Пашев и на Иван Панчовски и едновременно с това да се движим с духовния ритъм на XXI век.

Много от изследваните теми на двамата професори, както и възникналите през последните две десетилетия въпроси, изискват нови отговори, чрез които да се аргументира статутът на тази фундаментална дисциплина със суверенна област, от която Църквата очаква да влияе върху морала и духовността на нашите съвременници и да предлага модели на християнско поведение. Правилното методологично развитие на нравственото богословие и възможността му да представя вярна етическа картина пред човека е пряко обусловено и от логическото конструиране на дисциплината. Не е възможно да се разбере същността на християнския морал и не може да се вникне в изпълнения с драматизъм път на човека в Църквата без знания за структурата на нравственото богословие и без точното обозначаване на неговите основни насоки. През последните години се налага да се защити стратегията за развитието на християнската етика като макроетика, която прониква в живота на вярващия човек.

Високите изисквания на XXI-вото столетие, нарасналите духовни потребности на християните, както и програмата на Светия Синод на Българската православна църква за изучаване на религия в училищата (със специален акцент върху знанието за човека, като най-ценното същество в този свят, и върху неговия морал), изискват да се обхване постигнатото до сега в конкретна система като база за по-широко нравственото възпитание. Така може да се отговори на целите на християнската етика в глобализиращия се свят, където народите живеят без граници, но желаят да запазят своята идентичност и традиция.

При изграждането на структурата на дисциплината Нравствено  богословие ние се съобразяваме с безусловния авторитет на християнската нравственост, основана на истинността на Свещеното Писание, на Свещеното Предание и на опита на Църквата.

1. Христология

От основаването на катедрата по Нравствено богословие в Богословския факултет на Софийския университет учебната материя по дисциплината Нравствено богословие е структурирана и преподавана в три основни части:

Философия на морала; Индивидуална нравственост; Социална нравственост.

Автори на този модел са професорите Ганчо Пашев и Иван Панчовски.

Макар неспециалистите по християнство да смятат теологията за еластична, понякога неконкретна или абстрактна, тя е много точно изградена система от знания за Бога, човека и неговото спасение. Това би забелязал всеки, който познава теологията в дълбочина, всеки, който интуитивно чувства скритите съзидателни процеси на вярата. По-конкретно науката Нравствено богословие учи как да се прилагат правилно веровите истини в практическия живот на християните с цел последователното протичане на спасителните действия. Целесъобразността в богословието изисква етическото знание да бъде използвано на съответното място в системата от евангелски изисквания и църковни практики предвид воденето на правилен живот от човека. Тези обстоятелства (и други, които не назоваваме тук) налагат да се създаде нова структура на нравственото богословие в следния вид:

– Христология – І част (Основи на християнската антропология);

– Християнска антропология – ІІ част

– Феноменология на християнския морал – ІІІ част (Основни нравствени категории).

Някои богослови биха запитали (любознателно): възможно ли е подобно разширяване на християнската етика?

Материята, която се съдържа в посочените три части, се изучава в бакалавърската програма.

В магистърската програма (втората степен на университетското образование) е заложено продължението на нравственото богословие в неговата реална надграждаща сфера в двете основни дисциплини: Приложна етика и Християнска духовност.

Според тази конфигурация петте дяла на нравственото богословие – първите три в бакалавърската програма: Христология, Християнска антропология и Феноменология на християнския морал, и другите две в магистърската програма: Приложна етика и Християнска духовност, съставляват Нравственото богословие като основна систематична дисциплина с широко разгърната структура и богато тематично съдържание. На докторската програма (третата степен) няма да се спираме тук.

Всъщност християнската етика не се разширява изкуствено, тя само се стреми да уплътнява своята реална тематична област.

а) Мотиви за създаването на христологията като първа част на нравственото богословие

По време на църковно-обществения диалог в края на ХХ-ти и началото на XXI век върху характера на нравствените ценности и значението им за социалното поведение на хората възниква един въпрос, който не изисква обяснение, но се нуждае от по-специализирана оценка за конкретната основа на християнските нравствени ценности и за тяхната осъществимост от човека. Този въпрос изисква ясно формулиране на положителни отговори, чрез които да се защити универсалното съдържание на християнските ценности и изключителната им важност за утвърждаването на човечността в този свят. От възможните отговори два ни оказват специална помощ в това изследване. Първият отговор се основава на антропологията, според която сътвореният по Божи образ човек е едновременно нравствен субект и обект, а вторият отговор – на христологията, гласи, че християнската нравственост има дълбоки корени в самата христология, посредством антропологията.

Тези два отговора, които представляват две богословски тези, са неоспорими.

В действителност христологията, която се представя като база на християнското учение за човека, и антропологията, която се възприема като изходно начало на нравственото богословие, са две тематично свързани, предшестващи нравственото богословие дисциплини, чрез които се достига до първоосновата на морала. В нашия случай те са два реални основни пласта на богословската конструкция на етическото знание. Значението на тези пластове се разкрива единствено в логическата им ангажираност с феноменологията на християнския морал, чийто теми са пряко свързани с човека, образ на Бога и образ на Иисус Христос.

Моделът, който очертаваме в учебника Християнска етика, том I, Философия на морала, обхваща три нови части: първа – учение за Бога като творец на човека и абсолютен нравствен законодател, втора – христологични основи на нравственото богословие, и трета – антропологично встъпление в християнската етика. На този етап при структурирането на нравственото богословие няма да се спирамe на учението за Бога, което ни интересува в три основни пункта: Творец на човека, Нравствен законодател, Промислител и Съдия. Вторият и третият дял се развиват като богословски дисциплини, неразделно свързани с нравственото богословие, във връзка с което те изграждат своя методология и структура.

Много от въпросите, свързани с личността и учението на Иисус Христос, днес продължават да бъдат обсъждани като нови. Както през първите години след основаването на Църквата, така и сега те се разбират по различен начин, защото смисълът им се обуславя от много фактори, между които чистотата на личната вяра на християните, интелигентността им и епохата. Не без религиозно вълнение обаче продължава да се поставя въпросът: Кой е Иисус Христос и какво допринася знанието за Него за нашия личен живот? Този въпрос си задават не само християните. Тук ще приведем три основания, които не изчерпват очаквания отговор, но посочват насоки за размисъл:

Първо – по-задълбоченото познаване на Иисус Христос усилва и култивира нашата вяра. Като живо откровение на Бога в света, Той придава специфично значение на вярата, което я различава от всички останали религиозни вери.

Второ – чрез Иисус Христос човек разбира по-дълбоко собствената си същност и високата си ценност.

Трето – вярващият в Иисус Христос живее по-спокойно в този свят от невярващия.

Известно е, че всеки богословски размисъл придобива християнско-етически характер единствено във връзка с Иисус Христос и посредством Него допринася духовна полза за човека.

б) Предмет на христологията

За да определим предмета на христологията, като първа част на нравственото богословие, трябва да установим какво положение заема то като богословска дисциплина спрямо Иисус Христос, Който е център на християнската нравственост, както и какво място заема Неговото учение в системата на християнския морал. Според хронологичния принцип ще разграничим три страни на този предмет:

– Какво е било нравственото послание на самия поучаващ Христос и как е било разбирано от съвременниците Му;

– Какво е било нравственото послание на апостолите и на първите християнски общини, проповядвали за Иисус Христос;

– Какво е нашето нравствено послание – посланието на тези, които проповядват за Иисус Христос днес?

Тук няма да разсъждаваме върху характера на трите вида послания.

в) Специални цели на христологията в системата на нравственото богословие

При разработване на христологията можем да избираме различни отправни точки спрямо теоретичните истини на вярата. Този, който би развил учението за Иисус Христос в обхвата на православното догматическо богословие би подходил по друг начин, различен от начина, използван тук. Ние възприемаме християнския нравствен живот като вкоренен в Христовото учение и подхранван от Църквата чрез участието в светите тайнства и в богослужението. Затова характерът на дисциплината се определя главно от целта ѝ, а именно, да се разгъне нравственото богословие върху най-автентичната и най-благодатната основа, с оглед прилагането му в живота на християните.

Изучаването на христологията трябва да доведе до постигането на следните цели:

– Да придобием знание за Богочовека Иисус Христос, което е основополагащо за вярата и определящо за нейната практическа приложимост – знание за трансформирането на вероизповедта в конкретно поведение;

– Да разкрием щрихи от съвършения Христов идеал;

– Да обозначим пътя за следване на Спасителя, следване със значение на: „живот с…”; „живот чрез…”; „живот за…” (синтетичният вид на следването се съдържа във възвишената цел на Проповедта на планината).

Очевидно основната цел на христологията е Иисус Христос да бъде издигнат като абсолютен авторитет за нравствения живот на християните.

г) Значение на знанието за Иисус Христос

За нас е особено важно да знаем кой е Този, Чието име носим, в Когото вярваме и чрез Когото живеем. Доколкото Иисус Христос е изкупител и доколкото спасението ни зависи от вярата в Него и в Неговото учение, знанието за Него има основно значение за нашия настоящ и вечен живот. Затова, когато изучаваме личността на Иисус Христос и Неговото дело, ние се оказваме в сърцевината на християнското богословие. Като християни и Христови последователи знанието за Него трябва да заема централно място в нашата вяра и да определя проявите ѝ. В сравнение с въпроса – какво мислим и знаем за Иисус Христос, всичко останало е второстепенно. Поради тази причина христологията (като трансцендентно разширение на християнската антропология) изисква от човека убеденост в нейната полезност и богословска мисловна прецизност.

2. Антропология – втора част на нравственото богословие

За да изградим логичен преход и тематична последователност между христологията (първата част на нравственото богословие) и феноменологията на християнския морал (третата част), трябва да създадем съизмеримо свързващо звено, каквото е антропологията. В действителност само ако разберем как Христовото учение прониква в нравствения опит на човека, ще схванем особения смисъл на този опит, който се кондензира във феномена нравствено съзнание на човека. Известно е, че нравственото богословие, в качеството си на систематична богословска наука, черпи знание от Свещеното Писание, а като наука за християнския морал претендира да бъде универсално послание отвъд границите на религиозния контекст. Именно на тази база възниква потребността от изучаване на христологията като първа основа на нравственото богословие по начин, който позволява да се модулира отношението между христологията и етиката както в богословски, така и в антропологичен план. Само по този път ще бъде легитимен въпросът за значението на нравственото съзнание на повлияния от Христовото учение вярващ, и другият въпрос – как човек с християнско съзнание би могъл да въздейства положително върху друг човек?

Отношението между христологията и антропологията може да се разглежда най-малко в три насоки:

– Създаване на възможност за херменевтично посредничество между христологията и антропологията, посредничество, което се персонифицира в Христовото богочовешко битие и в Неговото учение;

– Въз основа на първата насока разбираме как в Иисус Христос са опосредствани едновременно както антропологията, така и христологията; показва се какво е означавал за човека Иисус от Назарет, и как Той – Божият Син, е живял във времето и в историята;

– Предвид реалността на този опит се питаме по какъв начин той (опитът) би могъл да бъде също опит на всеки човек, който вярва в Иисус Христос и в Неговото учение. Когато доведем докрай тези разсъждения, ще положим основите, върху които отношението между христологията и морала ще осветли както същността на нравствеността на вярващия, така и характера на самия вярващ човек.

В традицията на Църквата след Първия и Втория вселенски събори христологичните разсъждения са били и антропологични. Затова се подготвя добра научноизследователска среда, в която да се проследи взаимодействието между христологията и антропологията. Присъствието на Иисус Христос в света се отразява върху съзнанието на човека, който осъзнава своя божествен произход и своето свободно отношение към Бога, отразява се и върху опита му от страданията и смъртта. Съвместното съществуване между Бога и човека се изследва в конкретна ситуация, създадена от Христовия живот на земята. Затова християнската антропология не може да се абстрахира от отношението на човека към Иисус Христос.

Срещата между Божието слово и историческия опит на човека обаче се извършва в сферата на междуличностните отношения, в които основният център е Иисус Христос – първичното място за откровение. Поради това не в отношението към самия себе си, а единствено в отношението си към Иисус Христос човекът достига до правилното разбиране за себе си като разумно психофизическо същество. Този принцип е в основата на богословската истина, според която антропологията се формира посредством христологията, тъй като Иисус Христос е “новият Адам”, истинският и съвършеният човек.

а) Аргументи за въвеждането ѝ

Антропологичната тема винаги е имала своя особена съдба в Православната църква, а процесът на антропологичното развитие протича по свой път. Този процес обаче трябва да бъде правилно разбран, за да бъдат използвани резултатите от него на съответното място.

Несъмнено изследванията в тази насока се основават на Свещеното Писание и на Преданието. И ако днес целенасочено се съсредоточаваме върху човека, това не е опит за ревизия на съществуващото знание, а възвръщане към първоизточниците, както и стремеж да проникнем по-дълбоко в съборното съзнание на Църквата, където е зашифровано учението за човека от времето на ранното християнство; това обстоятелство изисква подсилване на връзката с патристичната теология. Тук имаме предвид богословието, което се изразява в опитното знание, богословие, вкоренено в реалното духовно общуване между човека и Бога, придобивано по пътя на творческата аскеза, която е методична и високо развита антропологична практика или наука за човека, изградена чрез опита на усъвършенстването.

б) В Профилът на антропологията в православното богословие

Антропологията, като учение за човека, в богословската литература се назовава формална антропология. Като такава тя се съдържа в някои класически изследвания на немски и френски богослови, които бегло се спират на актуалните форми на състоянията греховност и добродетелност на човека, с които човешкото битие неразделно е свързано. Сред светите отци съчинението на Немезий „За природата на човека” се характеризира именно с такова формално антропологично съдържание; подобни са и някои антропологични изследвания на св. Григорий Нисийски и други.

Св. Макарий Египетски, св. Исаак Сириец, св. Симеон Нови Богослов и почти всички аскети отделят специално внимание на материалната страна на антропологията – на учението за греха и добродетелността на човека, които обуславят неговото духовно състояние.

Св.Иоан Дамаскин съчетава двете антропологични възможности – формалната и материалната. Въпросите на формалната антропология намират съответно място в съчинението му „Точно изложение на православната вяра”. Материалната антропология на св. Иоан Дамаскин се изгражда от идеи, които се съдържат в неговия октоих, каноните и други негови песнопения.

Обобщено: християнската етика е универсална и приложима в живота, защото се основава на христологията и се свързва с анторопологията – важни предпоставки за общопризнатото ѝ значение.

3. Феноменология на християнския морал

Изграждането на третата част на нравственото богословие се обуславя от два фактора:

– Първи, от човека, сътворен по Божи образ;

– Втори, от Иисус Христос, Който подготвя човека за Божието царство.

а) Основни акценти

От позицията на първия фактор човекът се схваща като самостоятелно нравствено битие, което според вътрешните си мотиви формира своето лично поведение; той е динамична същност, въз основа на която специалистите изграждат своите етически учения. От тази постановка се разбира, че крайната цел на християнската етика (така нареченото антропологично концептуализиране на етиката) е усъвършенстването на човека като нравствена личност. Същността на личността обаче може да бъде правилно осветлена и разбрана единствено посредством христологията, която се извежда от втория фактор. Синхронизирането на двата фактора създава смислово равновесие в християнската нравственост, която се конструира върху знанията за човека и върху свещеното му избраничество да бъде подобен на Бога.

Тук няма да говорим за характеристиките на този дял.

б) Отношение между нравственото богословие и догматическото богословие

В историята на православното богословие връзката между нравственото и догматическото богословие е взаимна и дълбока. Независимо от обособяването на етиката и самостоятелното ѝ развитие двете дисциплини продължават да бъдат свързани: те са два преливащи се един в друг потока на систематичната наука. Догматите на Православната църква се осъществяват в живота на вярващите – превръщат се в нравствени постъпки: догматиката формулира истините, а етиката ги превръща в практически приложими правила. Само от тази гледна точка догматиката и етиката постоянно си взаимодействат.

Същевременно стремежът на западните християни към познаване на богословските истини довежда до превес на етиката като теоретична наука, над догматиката. Това се случва, защото в Западната църква нравствените теми вълнуват и обединяват хората в много по-голяма степен, отколкото догматическите, и защото християнската доктрина не удовлетворява потребностите им. Това е основанието за водещи богослови да смятат етиката за най-висшата и най-принципната богословска наука.

Подобна позиция е немислима за православното богословие. Защото дори етиката като основна наука да се свързва само с конкурентната ѝ намеса в проблемите на съвременния духовен живот, (като всички нейни прояви бъдат верово обосновани), е трудно защитима от православно гледище. Православната църква не би допуснала да се пожертва универсалността и правилния ред на систематическото богословие чрез извеждане на етиката на предни богословски позиции, без оглед на влиянието на съвременното православно догматическо богословие върху вярващите. В българската традиция систематическото богословие е монолитно с ясно очертани методология, предмет и цели.

в) Задачи на нравственото богословие

Наред с изпълняването на основните си задачи нравственото богословие се стреми да запази христоцентричния си характер и да изпълни практическото си назначение, макар да не са налице сериозни благоприятстващи предпоставки.

Новият век изисква от християнската етика да обхваща в една цел различните по съдържание и валидност цели и да превърне идейното многообразие в единство. Обединяването на целите обаче не е изходен пункт при структурирането на християнската етика, а сложна предстояща работа.

Заедно с това християнската етика преосмисля съдържанието си (в перспективата на библейското и на светоотеческото богословие) с цел то да бъде разбрано от нашите съвременници и да бъде правилно адресирано към бъдещите членове на Църквата. Иисус Христос изказа истини за всеки един човек в неговото време, които етиката разкрива на езика на всеки вярващ (и невярващ), за да бъдат разбрани и да послужат за добро.

Християнската етика реално участва в изграждането на нравствения светоглед на нашите съвременници – действие, което се възприема като част от църковната мисия. А Църквата преподава евангелския морал главно посредством християнската етика. В тази посока етиката участва със свои програми в богословските и църковно-обществените дискусии и изгражда основанията на християнския нравствен живот.

Заключение

Трите основни части на нравственото богословие (христология, антропология и феноменология на християнския морал) са богословски обвързани и логически аргументирани чрез известната традиционна верова теза „християнството е живот”, която означава: Христовото учение се превръща в действително поведение на вярващия човек. Ако бъде накърнена връзката между трите елемента – Христово учение, поведение и вярващ човек, веровата теза не може да се осъществи. Но включването на избрани христологични и антропологични теми към областта на етиката не засяга структурата на двете дисциплини – христология и антропология и не изземва неправомерно съдържанието им, макар в българското богословие те да не са обособени като самостоятелно развити дисциплини.

Както през миналите векове, така и сега (но в по-голяма степен) не е възможно адекватно да изследваме нравствените проблеми и да се ползваме от етическото богатство на Църквата без точни знания за човека като субект и за специфичното в отношенията му с другите хора. Нравствената сфера е нещо реално и управляемо благодарение тъкмо на отговорността и съзнанието на човека, който познава нравствените ценности, иерархизира ги и ги осъществява.

За разлика от автономната етика, която периферно се интересува от битието на човека и не проявява никакъв интерес към христологията, християнската етика (нравственото богословие) е христоцентрична и се ползва от постиженията на антропологията, която я легитимира като фактор, постоянно влияещ върху социалното поведение на човека.

В Православната църква нравственото богословие винаги се схваща като другата страна на догматическото богословие, предназначено да формира християнския теоретичен модел за правилен нравствен живот, съобразен с традицията и потребностите на човека.

Библиография:

Панчовски, Ив. Въведение в нравственото богословие. С., 1958;

Панчовски, Ив. Методология на нравственото богословие. С., 1962;

Пашев, Г. Предстоящи задачи на българската наука за морала. ГСУ (БФ), 1924/1925;

Пашев, Г. Необходимост от научна обработка на православното християнско учене за нравствеността. ГСУ (БФ), 1926, кн. ІІІ;

Православно християнско учение за нравствеността (Нравствено богословие), т. І, ч. І и ІІ. С., 1939;

Bart, K. Kirchliche Dogmatik. T. I², 1948;

Calver, Jean-Yves. L’éthique partagée dans nos societés. Paris, 1997;

Comte-Sponville, André. Pеtit traite grandes vertus. Paris, 1995;

Danielou, C. La foi de toujours et l’homme d’aujourd’hui. Paris, 1989;

Darowski, R. Czlowiek i świat. Kraków, 2008;

Darowski, R. Filozofia człowieka. Kraków, 2008;

Duffo, Colas. Pour des morales par provision. Cenéve, 1996;

Gehlen, A. Moral und Hypermoral. Eine pluralistische Ethik, 1969;

Grillmeier, A. Jesus der Christus im Glauben der Kirche, Bd. I-II, Freiburg, 1990;

Häring, B. Nauka Chrystusa, t. 1, Poznań, 1986;

Jeanson, F. Le problèm moral et la pensée de Sartre. Paris, 1947;

Ladrière, Jean. L’ethique dans l’univers de la rationalité. Namur, 1997; Maesschalck, M. Pour une èthique des convinctions. Bruxelles, 1994;

Maryniarczyk, A. Ciało – umysl – ducza. Lublin, 2007;

Mehl, R. Ethique catholique et éthique protestante. Paris, 1970;

Paulsen, Fr. Ethik, t. I. Berlin, 1907;

Pryszmont, Jean. Historia teologii moralnej. Wwa, 1987;

Rendtorff, T. Theologische Problemfelder der christlichen Ethik. – In: Handbuch der christlichen Ethik, 1. Freiburg-Wien, 1993;

Trilhaas, W. Ethik, 3, 1970;

Troeltsch, E. Grundprobleme der Ethik, 1962;

Szewczyk, W. Kim jest człowiek. W-wa, 2009.

______________________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 21-32. Същата статия представлява съкратена версия на новата програма по нравствено богословие, по която дисциплината се преподава в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, специалност ‘теология’, и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, проф. д-р на теологическите науки Димитър Киров, преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, катедра „Теология”. Източник на изображението – Гугъл БГ.