Краткият период между Антиохийската уния (433 г.) и Константинополския събор (448 г.) се характеризира с едно изключително интересно и от съдбовно значение явление – появата на монофизитството. Това ново еретическо учение се оказало много по-опасно от несторианството. Ако ереста на Несторий заразила във Византия хиляди, то ереста на Евтихий обхванала милиони. Сериозната църковна борба срещу несторианството траяла две десетилетия и на Халкедонския събор то било сразено. Борбата срещу монофизитството продължила повече от две столетия. Цели области се откъснали от Църквата и държавата. Монофизитството отчуждило от Константинопол арменци, копти, етиопци и сирийската област.
Корените на тази нова ерес трябва да търсим между последователите и същевременно противници на Кирил Александрийски. Как е възможно – последователи и същевременно противници? – Известно е, че до 433 година св. Кирил се ползвал с всеобщо уважение между своите последователи и съмишленици. Той бил душата на Третия вселенски събор, непоклатим стълб в борбата срещу Несторий, ярък изразител на църковното учение. След Антиохийската уния неговите съмишленици се разделили на две: едната част го подкрепяла в новите му отношения с Антиохия, другата се обявила против него, тъй че враговете на Антиохийската уния измежду александрийците се оказали врагове и на Кирил. Александрийските противници на унията поддържали идеите на Кирил, излизали от негово име, за да се борят против него и против защитаваната от него уния. Те признавали Кирил в дейността му само до 433 година, но не искали да се вслушат в изясненията, които той правел след това. Изопачили неговите христологически възгледи и по такъв начин сложили началото на монофизитската ерес.
По някакво странно стечение на обстоятелствата пак Константинопол се оказал люлка на новата ерес – преди на несторианството, сега на монофизитството. Външно погледнато разликата е в това, че водач на първата ерес бил Константинополският архиепископ Несторий, а идеен вдъхновител на втората бил Константинополският архимандрит Евтихий. Люлката не сочи още мястото на зараждането. Арианството се изявило в Александрия, но неговата родина е Антиохия. Несторианството се оформило в Константинопол, но в основата му лежи антиохийското богословие на Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски. Може да се каже, че монофизитството, доколкото се изгражда върху богословието на Кирил Александрийски, се е зародило в Александрия. При все това то е свързано най-вече с името на Евтихий.
От църковната история се знае, че монасите били най-смелите противници на несторианството. Те безрезервно подкрепяли св. Кирил в борбата му срещу Несторий, особено през времето на Третия вселенски събор. Евтихий, влиятелен архимандрит, живеещ в един от големите манастири близо до Константинопол, бил в числото на крайните Кирилови привърженици. Ползвал се с уважение и симпатии от страна на св. Кирил заради неговата ревност в борбата против Несторий. Кирил дори му изпратил един екземпляр от деянията на Третия вселенски събор.
Евтихий не бил човек със солидно образование, но бил остроумен и находчив. Навярно сам не е предполагал, че бидейки вече в напреднала възраст, името му ще се свърже с ерес, която довела до продължителни спорове, раздори и разделения и се оказала много по-страшна, отколкото несторианската, срещу която той се борил така упорито. В своите богословски възгледи Евтихий бил убеден александриец. Признавал вярата, изповядана от 318-те отци в Никея, и решенията на Ефеския събор. Православното учение считал за разкрито в съчиненията на св. Кирил, писани до 433 година. Като краен александриец в богословието Евтихий открито отричал съчиненията на св. Кирил, писани по време на унията и след нея. Кирил не е бил правилно разбран от Евтихий. Последният взел изолирана част от учението на св. Кирил, облякъл я в стегната словесна формулировка и я насочил като оръжие срещу него. Кирил по силата на естествените закони отминал от този свят. Когато се подела организирана и в широки мащаби борба срещу него, той бил вече в гроба (444 година) и не могъл да се защити. При това Евтихий не бил сам. Приемникът на Кирил по катедра – епископ Диоскор (444-451) бил върл монофизит и главен виновник за разпространението на монофизитството. Монофизитски настроени били също египетските, палестинските и илирийските епископи. Сирийските, египетските и константинополските монаси също подкрепяли монофизитското движение.
Своите идеи Евтихий разпространявал с помощта на тълпи послушни и изпълнителни монаси, които действали не само в околностите на Константинопол, но и далеч зад неговите предели. В повечето случаи разпространителите на монофизитството били хора невежи и фанатици, които не възприемали никакви разумни доводи. Действали под маската на ревнители за православието. Непосредственият контакт с широките маси им давал възможност да постигат големи успехи. Със своето безразсъдно упорство печелели сред простия народ.
При все това причината за големия успех на монофизитството трябва да търсим в неговата същина. Докато в несторианството доминирал разумът, в монофизитството ръководна роля имала вярата. Антиохийският рационализъм оставал чужд за александрийците. На несторианската догматическа проза се противопоставяла чрез монофизитството християнската поезия с цялото богатство на нейните контрастиращи тонове, с цялата топлота на нейния колорит. Религиозното чувство възприемало много по-лесно монофизитството, отколкото несторианството. Затова монофизитството имало голям успех сред широките маси. Несторианството разглеждало богословските проблеми предимно през призмата на разума, монофизитството пък – само през призмата на вярата. И едното, и другото е неправилно. Наред с религиозното чувство човек има и разум. При разрешаването на религиозните проблеми трябва да участват и двете; предимство ще има религиозното чувство. Ако се тръгне по пътя само на едното, не се разкрива истината в пълнота. Затова Църквата осъдила несторианството и монофизитството като еретически учения.
Догматическите си възгледи Евтихий формулирал твърде кратко и ясно. Така поне са запазени в древните писмени паметници: „Изповядвам, казва той, че Господ наш Иисус Христос се състоеше от две природи преди съединението, а след съединението изповядвам само една природа“ (гръцки монос=един и фисис=природа, оттук идва и названието монофизитство). Придържайки се строго към Никейския символ, Евтихий приемал, че Иисус Христос е единосъщен с Отца по Божество, но отхвърля единосъщието Му с нас по човечество. Като убеден последовател на александрийското богословие Евтихий не признавал Втория вселенски събор, в чието догматическо определение достатъчно ясно е казано, че Иисус Христос е единосъщен с нас по човечество: „Който слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ (трети член от Никео-Цариградския символ).
Така учел Евтихий. Така учели всички монофизити. Това учение не е стъкмено от Евтихий, Диоскор или от някого другиго измежду монофизитстващите. То е заимствано от съчиненията на Кирил Александрийски, писани преди унията. Евтихий субективно интерпретирал тези съчинения; субективно разбирал и св. Атанасий Александрийски. Авторитетът на двамата александрийци, Атанасий и Кирил, които Евтихий произволно цитирал, способствал за бързото разпространение на монофизитството.
Преди да се премине към разглеждане дейността на Четвъртия вселенски събор се налага макар и в схематична форма да се отбележат решенията на два поместни събора от 448 и 449 година.
На 8 ноември 448 година Константинополският архиепископ Флавиан свикал местен събор в столичния град. В заседанието на 12 ноември Флавиан прочел и съборът приел следното кратко изповедание на вярата: „Изповядваме, че Христос се състои от две природи след въплъщението: в една ипостас, в едно лице изповядваме единия Христос, единия Син, единия Господ“.
По форма и съдържание това изповедание заема средно място между алекандрийската и антиохийската христология. Този събор е връхната точка на Антиохийската уния.
Съборът осъдил и отлъчил Евтихий. Последвали протести от негова страна. Резултатът бил императорски указ за свикване на нов събор.
Съборът бил открит на 8 август 449 година в Ефес в същата църква „Св. Богородица“, гдето по-рано заседавал Третият вселенски събор. Присъствали 138 епископи. Председател на събора бил Диоскор.
Съборът имал само три заседания. Той не си поставил за цел да изработва нова догматическа формулировка. На първото заседание съборът оправдал Евтихий, осъдил Флавиан и утвърдил за православна вярата в една природа в Иисус Христос след въплъщението. На следващите заседания били осъдени и други епископи. Ясно е, че на този събор печелели успехи привържениците на крайното александрийско течение – монофизитстващите.
Независимо че император Теодосий II потвърдил решенията на събора, в историята той влязъл с името „разбойнически“. Папа Лъв I, който по решение на Римския събор отхвърлил решенията на Диоскоровия събор, пръв го нарекъл така. До побой в буквалния смисъл на думата едва ли се е стигнало, но духът, господстващ през време на заседанията, бил разбойнически. Този събор остава едно тъмно петно в историята на Църквата, акт на насилие над свободната воля и същевременно белег на безсилие пред истината.
Новият човек, когото освободените вълни на дълго потисканата опозиция издигнали на катедрата – интронизираният на 24 ноември папа Анастасий ІІ (496-498), обърнал със същата енергия кормилото на римската политика в обратна спрямо тази на Геласий посока. На мястото на прекрасната изолация, в която той вкарал Римската църква, трябвало да се появи една спонтанна отзивчивост, която да породи атмосфера на доверие и да направи възможни преговорите. Тъй като общението между Римската и Константинополската църкви било прекъснато, налагало се новият столичен патриарх да бъде заобиколен и да бъде търсен директен контакт с императора, който и без това смятал църковната политика за свое лично дело. Спазваното дори от Феликс и Геласий задължение да известяват императора при встъпването си в длъжност, предлагало една удобна възможност да се разчисти пътят за преговори. За да могат те да започнат веднага, писмото[746], с което папата се представял на императора, било предадено от двама епископи, а не според обичая – от нисши клирици. Формално то не издавало липса на достойнство и самоувереност. Пред „владетеля на всички народи” папата се представял като заемащ катедрата на св. Петър, комуто Бог е признал първенството над цялата Църква. Станалата вече нарицателна претенция за изваждането от диптихите на името на Акакий била повторена и тук, но вече не като следствие от продължаващата да действа с неотслабваща острота анатема от 484 година, а като една отправена към личното благочестие на императора молба, да не търпи повече „неделимият хитон на Христа”, тоест Църквата, да бъде заплашвана от разделение заради името на един мъртвец. Тук тонът бил променен. Втората молба – императорът да върне Александрийската църква към православната вяра – се доближавала до същността на въпроса повече от когато и да било дотогава. Правното основание на Феликс и Геласий при проклинането личността и паметта на Акакий било, че той влязъл в общение с Петър Монг, без да го е грижа, че дълго преди това Римският папа, а и той самият са го били отлъчили. Така че, каквото и да би направил императорът, Акакий не е трябвало да приема Петър Монг в разрез с вече издадената от Рим присъда. Папа Анастасий поел риска да се откаже от тази осветена от римската традиция още от папа Лъв І безкомпромисна последователност. На базата на това, че един императорски едикт (Енотиконът) събрал отново църквите на Константинопол и Александрия, той смятал, че един новоиздаден подобен императорски едикт би могъл да върне александрийците към Православието. Подобно на Енотикона, и в този едикт следвало да се разгледат въпросите на вярата. В тази връзка папата заявява, че е готов да предостави едно изложение на вярата (expositio fidei) – предложение, което в Константинопол би трябвало да бъде разбрано в смисъл, че папата няма, подобно на предшествениците си, да се задоволи с едно диктаторско препращане към неизменния Халкидонски символ, а е готов на разумен компромис.
С императора не можело да бъдат водени преговори без разрешението на римския сенат, което пък зависело от волята на Теодорих. Остготският крал се възползвал от възможността да постигне това, което през 493 година пропаднало заради църковния въпрос – да бъде удостоен от императора с владетелските регалии, което би го легитимирало пред проимператорски настроените римляни. Освен това обединението на църквите, ако въобще се стигнело дотам, не трябвало да стане без неговото участие. Ето защо той поставил принцепса на сената Фест, който още през 490 година бил изпращан от него в Константинопол начело на делегацията, към която били причислени и двамата папски легати. Цялата тази подготовка изисквала време. Вероятно те пристигнали в Константинопол в началото на лятото на 497 година.Фест започнал дипломатическата кампания с блестяща маневра. Той успял да издейства в столицата да бъде въведен и почетен с подобаващата тържественост смятаният дотогава за чисто римски празник в чест на паметта на св. св. апостоли Петър и Павел на 29 юни 497 година[747].
За преговорите на делегацията на папа Анастасий ІІ с императора е известно само това, че е било постигнато толкова слабо споразумение, колкото и с александрийците. Новият патриарх Македоний не можел да изпрати в Рим синодика, в която, освен за встъпването си в длъжност, да покаже, че иска да възстанови общението си с Римската църква[748]. Но така завързаните връзки не били прекъснати. Имало желание да бъдат продължени преговорите с надеждата, че ще доведат до добър край. Това издава не само тонът на доклада, който александрийските апокрисиарии връчили на легатите, но най-вече успехът на Фест. Императорът признал Теодорих за крал и му върнал обратно регалиите, които Одоакър бил изпратил в Константинопол[749]. С това той му осигурил неговия най-голям триумф. Това Анастасий не би направил – да постави църковните си стремежи толкова високо над държавно-политическия разум, ако не бе почерпил от поведението на римските легати надеждата, че Фест не е обещал твърде много, когато му обрисувал приемането на Енотикона от страна на папата като един примамлив изглед за бъдещето, който би могъл да изчезне, ако арианинът Теодорих не бъде спечелен за единението на Православната църква чрез кралската титла. Трябвало е да бъде предотвратен евентуален провал на делегацията на Фест. След 498 година обаче повече не бил правен никакъв официален опит за възстановяване на църковното общение между Рим и Константинопол[750].
Най-трудни се оказали преговорите на Фест с александрийците. Апокрисиариите, които представлявали[751] останалите църкви в Константинопол, били на разположение, но от римска страна бил необходим посредник, който достатъчно добре да разбира и говори и гръцки език, за да бъде способен да се справя при дискусиите и да отговаря на догматическите и канонически въпроси на останалите апокрисиарии. Римската църква не разполагала с подходящо обучен клирик, на когото би могла да бъде поверена тази отговорна задача. Предприемчивият папа обаче не се изплашил от това. Той влязъл във връзка с Андрей Тесалоникийски с такъв успех, че този привърженик на Константинопол, който не угодил на Феликс и Геласий да прекъсне общението си с Акакий и столичната църква, наредил в храмовете на Тесалоники и в други църкви на провинция Македония да бъде прочетено гневното послание на Геласий до дарданските епископи от 1 февруари 496 година[752], резултатът от което бил, че местните клирици проклели Акакий, което вече означавало най-малкото скъсване с Константинопол. Това било един успех за папата при преговорите му с императора. Сред твърдите халкидонисти измежду източноилирийските епископи били силни опасенията, дали възстановяването на общението няма да бъде заплатено с догматически отстъпки. Епископът на Лихнида Лаврентий[753] напомнил с думи на загриженост на папата за неговия дълг „до известна степен да предаде медицината на вярата”[754] на илирийските епископи, изявява също и желанието една римска делегация да обиколи илирийските провинции[755]. Подобно писмо написал и дарданският епископ Урсицин[756]. Имало е обичай папата да прибавя по едно изложение на вярата към писмото, с което той известявал подчинените си италийски и илирийски епископи за встъпването си в длъжност. Същото направил и Геласий в първото си адресирано до Илирик писмо[757], когато с императивен тон полемизирал „против учението на Евтихий”, съобразно с римския начин на изразяване, като онези, които не приемали Халкидонския символ като неизменна формула на вярата, той наричал „евтихиани”. Анастасий не спазил този обичай и не изпратил expositio fidei след възкачването си на катедрата, тъй като искал да преговаря с Константинопол и не смеел предварително да се обвързва. В определена и настойчива форма, напомняща римската традиция, той представил една догматическа декларация[758], която в никоя точка не накърнявала Халкидонския символ и съдържала израза εν δυο φυσεσιν[759].
Молбата да бъдат изпратени легати в Илирик била отхвърлена от папата. Това би могло да стане, ако преговорите в Константинопол завършат успешно. Скоро след като това писмо отпътувало за Илирик, в Рим се появил изпратеният от Андрей Тесалоникийски негов дякон Фотин, който говорил само лично с папата, без при това да присъства нито един римски клирик, а след това заминал по негова поръчка за Константинопол, за да подпомага там римските легати при воденето на преговорите с александрийските апокрисиарии, тъй като вледеел и двата езика[760]. Той им разказал забележителни неща за своите тайни разговори с папата. Според него последният поддържал съответствието на Tomus Leonis с Никейския символ, което александрийските монофизити оспорвали от самото начало, но признавал, че в гръцкия му превод са се промъкнали грешки, така че атаките срещу превода още не могат да се смятат за удар срещу Православието[761]. Апокрисиариите попитали легатите дали този доклад относно възгледите на папата е точен. Те отговорили предпазливо, но по принцип не отрекли, че съществуващите грешки в превода липсват в латинския оригинал. Въз основа на това александрийците предали на легатите официалното изложение на вярата на тяхната църква. То не било нищо различно от Енотикона, с изключение на една догматическа маловажна и замислена като знак на любезност към Рим забележка, че папа Целестин е одобрил осъждането на Несторий на ІІІ Вселенски събор[762], както и с една поправка, която вече означавала една значителна отстъпка: в израза παντα δε τον ετερον τι φρονησαντα η φρονουντα η νυν η πωποτε η εν Χαλκηδονι η εν οιαιδηποτε συνοδωι αναθεματιζομεν (Който е мислил или мисли нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор, анатемосваме)[763] вместо η εν Χαλκηδονι (на Халкидонския) било поставено in quocumque loco (на което и да е място)[764]. Легатите официално приели документа за сведение и уверили, че искат да го представят на папата. Той бил готов, в случай, че александрийска делегация бъде изпратена в Рим, да ѝ предостави информация за това, как лично се отнася към представеното изложение на вярата. Те добавили още, че Диоскор, Тимотей Елур и Петър Монг са били противници на това изложение и техните имена би трябвало да бъдат извадени от александрийските диптихи. На тези претенции александрийците противопоставили изискването или легатите да се погрижат за човек, способен да докаже тези твърдения, или в случай че не успеят да намерят такъв, да се задоволят с тяхната декларация, че споменатите трима патриарси са смятали това изложение за православно, него са проповядвали и са предали на катехумените. Легатите не се впуснали в обсъждането на този въпрос, тъй като не били упълномощени. С това преговорите приключили. Александрийците изготвили един доклад по въпроса, в който включили и представено от тях изложение на вярата, снабдили го с претендиращо да бъде историческо въведение и всичко това предали от името на Александрийската църква на Фест и двамата епископи, за да го предадат на папа Анастасий, така че той чрез писмо до Александрийския патриарх или чрез посредник да изрази своето мнение по въпроса. Те били готови, ако папата се придържа (тоест допуска се, че той не е отстъпил от нея) към православната вяра (тук се визира Енотиконът), да изпратят в Рим легати за преговори за възстановяване единението на църквите[765].
ІV.1.3. Папа Симах и Лаврентиевата схизма в Рим (498-506)
Изглеждало, че започва нова ера за Православната църква, която обаче скоро и завинаги приключила. На 19 ноември 498 година, непосредствено преди завръщането на Фест и папските легати, папа Анастасий починал. След смъртта му се стигнало до двоен избор. Дякон Симах (498-514), който произхождал от Сардиния и бил роден като езичник[766], бил ръкоположен в Латеранската базилика на 22 ноември. Непосредствено след това[767], недоволните от този избор клирици поставили в базиликата „Санта Мария Маджоре” по-старшия по ранг клирик на Римската църква – архипрезвитера Целий Лаврентий (498-506)[768]. Едно такова противопоставяне изисквало време, за да могат спорещите страни да мобилизират силите си. Противниците на папа Анастасий, пробудени, изглежда, от тайните преговори с тесалоникийския дякон Фотин, вече били активизирани, когато овакантяването на катедрата предложило възможността привържениците на покойния папа да бъдат изненадани и да се прокара кандидатът на опозицията. Лаврентий не бил нещо повече от благочестив клирик, комуто тази роля се паднала заради старшинството, но не му прилягала. Привържениците на двамата претенденти си противодействали така ожесточено, че общественото спокойствие в Рим било застрашено. Теодорих ги поканил в своя двор в Равена и решил спора в полза на Симах, а Лаврентий бил обезщетен с епархията на Нуцерия[769]. С това мирът изглеждал възстановен. На базата на безредиците при избора му, Симах успял да прокара в Римския събор от 1 март 499 година нов избирателен ред[770], а в празнична процесия със сената и народа излязъл да посрещне[771] Теодорих, когато той посетил Рим през 500 година[772]. Под пепелта обаче продължавал да тлее огънят на раздора. От конфликта между традиционната, доведена до крайност от Геласий, папска политика и новия рискован курс на папа Анастасий се появило разделение между хората на две групи, което засегнало не само италийските епископи и римския клир, но и сената. Там, поне в началото, мнозинство имали лаврентианите под ръководството на патрициите Фест и Пробин. Властен и безскрупулен помощник на симахианите пък бил тогавашният министър на официите Фауст. Като определящ фактор се прибавяла и мъдрата и обмислена политика на Теодорих.
От небрежност или незнание папа Симах определил деня на Пасхата за 501 година според отдавна излязлата от употреба книга supputatio Romana[773] за 25 март, докато непряко подчинените на Рим провинции празнували Великден с 4 седмици по-късно, съобразно съставената под покровителството на папа Лъв І през 457 година Пасхалия на Викторий[774]. Стигнало се дотам Римската църква да не празнува Великден заедно с останалите християни. По оплакване на лаврентианите Теодорих наредил на папата да замине за Римини и там да чака да бъде поканен за преговори в Равена. Едва Симах напуснал Рим, придружен от презвитери, дякони и други нисши клирици, и бурята се разразила. Той бил обвинен в непристойни деяния с жени, а лавлентиански настроената част от римския клир отказала общение с прелюбодееца. Обвинения в този смисъл били изпратени и в Равена. Теодорих водел разследване и по този повод и наредил жените, с които папата бил обвинен, че е съгрешил, също да дойдат в Равена. Папата, който все още чакал в Римини да бъде поканен, при сутрешната си разходка видял отправилите се на път свидетелки и още същата нощ избягал с един придружител в Рим, където потърсил азил в една пристройка на храма „Св. Петър”. Неговите изоставени спътници се предали в двора и уверили краля, че нищо не са знаели за това бягство. Теодорих им заповядал да се завърнат в Рим и да известят сената и останала част от клира за бягството на папата. Лаврентианите, ръководени от Фест и Пробин, предприели третия си удар, като обвинили Симах в разпродажба на безценица на църковно имущество, което според каноните се наказвало с отлъчване, и наложили запор на църковните имоти и храмовете, с изключение на „Св. Петър”. Вероятно тогава те наредили на Лаврентий да остави епархията си и да дойде в Рим. Той обаче не поел ролята на антипапа, след което Теодорих бил помолен да изпрати Петър, епископ на Алтина, като визитатор, който на мястото на папата да води църковните дела и да доведе празнуването на Великденските празници[775]. Те се надявали, че едно бързо разследване от страна на кралския съд ще свърши останалото и Симах ще бъде победен. Неговите привърженици обаче прибягнали до рискованото в случая средство да искат свикването на събор. Това искане минало през сената и симахиански настроената част от клира го подкрепила. И двете спорещи страни настоявали пред краля да свика събор. Теодорих изпратил искания епископ за визитатор и свикал епископите от подчинените му провинции на събор, който трябвало да се проведе след Пасха (14 април) 502 година[776] в Рим. Съгласието на папата той си бил подсигурил предварително. Освен това той определил, че клирици, които са обвинявали Симах пред него в Равена, не могат да участват в събора, както и че предадените от тях на разпит роби от противниковата партия не трябва да бъдат подлагани на изтезания[777].
Как би протекъл един предоставен сам на себе си синодален съд, не е могло да се предвиди, защото никога не липсвали възможности делото да се протака. На симахианите и на самия папа този събор се струвал като котва, на която засега те можели да закачат своя кораб. Епископите от провинциите Лигурия, Емилия и Венеция, които били далеч от раздора в Рим, виждали тежко нарушение на традицията в това, че главата на Западната и първи по ранг епископ на цялата Православна църква трябвало да бъде изправен на съд пред подчинените му епископи[778]. По тази причина, на път за Рим те се отклонили и отишли до Равена, за да склонят краля да ги освободи от участие в събора. Те обяснили, че са стари и болнави и се опасяват да участват в един събор, който не е свикан от папата, а напротив, основание за който са обвиненията на неговите лични врагове, въз основа на които на него той трябвало да бъде съден. Когато кралят им отговорил, че папата е одобрил свикването на събора, те поискали да им бъде показана кореспонденцията, което и станало. Така те трябвало да се примирят и да отпътуват за Рим.
През лятото на 502 година съборът, известен още като synodus palmaris, започнал работа в Юлиевата базилика “Sancta Maria in Trastevere”. Докато още се съвещавали как и дали изобщо трябва да се преговаря, Симах се появил в залата, благодарил на краля, че е свикал събора и декларирал, че присъщият на папата авторитет с това е бил зачетен, след което настоял визитаторът веднага да напусне Рим, а църквата и имуществата му да бъдат върнати. Едва тогава той щял да се яви на разискванията и ако прецени за правилно, ще отговаря на обвиненията[779]. Дори и симахианите били готови да заплатят тази цена за продължаване на преговорите, тъй като визитаторът бил вече назначен от краля. Така съборът одобрил решението на краля[780], което гласяло, че Симах първо трябва да се оправдае пред синодалния съд, а после да бъде одобрено неговото възстановяване в предишния сан (restitutio in integrum). Тъй като, от своя страна, папата отхвърлил това изискване, работата на събора се затегнала и се появила опасност той да се саморазпусне. Симахианите не били далече от идеята да принудят папата да се яви на заседанията, за да не могат лаврентианите да прокарат срещу него задочна присъда[781], каквито присъди били издадени от съборите срещу Несторий и Диоскор. Гласувания и решения per majora (с мнозинство) били изключени,тъй като синодалните присъди, като боговдъхновени, по принцип трябвало да бъдат единодушни[782]. Нестихващото напрежение сред публиката било подходящо, за да предизвика смутове, и не липсвали елементи, които се възползвали от ситуацията[783]. Така епископите и от двете страни започнали да напускат Рим, но понеже това бягство не било всеобщо, тримата най-старши по ранг от тези, които останали – Лаврентий, епископ на Милано, Марцелиан, епископ на Аквилея и Петър, епископ на Равена – се обърнали към краля. Марцелиан бил лаврентианин, а Лаврентий Милански – на страната на Симах, на когото дори помогнал и финансово, но както и Равенският архиепископ, се придържал към коректността дотолкова, че от започването на съборните заседания суспендирал църковното си общение с обвинения папа. Епископите молели краля да премести събора в Равена. Той отговорил с обща заповед от 8 август 502 година[784], че всички епископи трябва да се съберат отново на 1 септември същата година в Рим. Тя била последвана от един доклад на сената и на Марцелиан, като представляващ събора[785], който съобщавал, че съборът ще изпълни кралската заповед, но изразявал мнението, че ще бъде трудно да се проведе съдебно дирене. Освен всички други неудобства било необходимо и личното присъствие на Симах. В своя отговор[786] до събора от 27 август кралят още веднъж настоявал да бъдат прекратени всички спорове и нещата да бъдат доведени докрай. Тъй като му било обещано, че съборът ще продължи на 1 септември, кралят вече не говорел за своето посещение в Рим, за което споменавал в писмото си от 8 август в случай, че съборът не може да се справи, но изисквал, ако епископите отхвърлят съдебно разследване, то мирът между сената, клира и народа да бъде възстановен. За да може Симах да се яви на събора без притеснения за своята сигурност, кралят изпратил двама от своите майордоми и един комес от най-висш ранг в Рим.
Още преди остготските чиновници, носещи кралското писмо, да били пристигнали в Рим[787], съборът се събрал, според заповедта, на 1 септември в базиликата на сесорианския дворец, наречена „Иерусалим”. Обвинителният акт бил прочетен и започнали дебатите по него, но били прекъснати. Без да изчака обсъждането, Симах нахлул в залата, заобиколен от група клирици, но присъстващите там лаврентиански епископи безцеремонно го изхвърлили навън. Когато впоследствие, съобразно с каноните, бил трикратно призован, той отказал да се яви и държал на този свой отказ, докато при четвъртото си призоваване не бил лично придружен от пристигналия междувременно остготски комес. На лаврентианите тази игра вече била омръзнала и те напуснали събора[788]. Самият Лаврентий заминал за Равена. Другите му привърженици се отказали от започналата чрез прочитането на обвинителния акт и призоваването на Симах съдебна процудера. За да бъде по някакъв начин изпълнена кралската заповед, били изпратени делегати в сената с молба да не се изисква продължаване на съдебното дирене. Освен това лаврентианските клирици били призовани, естествено напразно, да възстановят общението си със Симах. Един доклад до краля[789] разказвал какво се е случило след 1 септември и завършвал с молба за разпускане на събора, като се посочвало, че работа на краля е да се грижи за възстановяването на целостта на Римската църква и спокойствието в Рим и в провинциите. Теодорих обаче не отстъпвал и със заповед от 1 октомври 502 година изисквал от епископите, със или без процесуално разследване[790], да постановят заключителна присъда, за която те били отговорни пред Бога, но само и само с това мирът да бъде възстановен. За да придаде още по-голяма сила на тази своя заповед, кралят изпратил един сановник с писмо със същото съдържание в Рим, което трябвало да бъде прочетено пред събора, когато той отново започнел да заседава. Така на епископите не оставало нищо друго, освен на 23 октомври същата година да се съберат за последен път. Отново чрез делегати те помолили сената да не настоява за продължаване на процеса, а после била приета изискваната от краля sententia (присъда)[791] в следния смисъл: папа Симах, заемащ апостолската катедра, би следвало, доколкото това зависи от хората, необременен от обвинения да преподава тайнствата във всички църкви, подчинени на катедрата му, и да си възвърне църковните имущества във и извън Рим. Тъй като делото е предоставено на Божията присъда, всички били приканени заради мира да приемат от папата своето причастие. Римските клирици, които отпаднали от него, трябвало, след като се смирят пред него, да бъдат приети по милост в клира и да бъдат възвърнати в църковните си достойнства. Който след това съборно определение отслужи света Литургия в римска църква без одобрението на папа Симах, подлежи, като схизматик, на каноническо наказание.
Политиката, която „арианският” остготски крал провеждал спрямо Православната църква, имала същия успех като тази на некръстения император Константин Велики. Теодорих оставил на епископите да възстановяват разпадналото се църковно единство, като предоставял средствата на своята власт и на двете страни, но последователно отказвал своята лична намеса. След като не достигнал до общо решение, съборът се саморазпуснал и останал в очакване на кралското решение. Теодорих се бил постарал това да не стане по начин, който да не го принуждава да прибързва. При двойния избор през 498 година решението му било в полза на Симах. Не трябвало да се пропуска възможността да бъде доведена докрай политиката, която Фест водел с тесалоникийския довереник (дякон Фотин) на папа Анастасий в Константинопол. Впоследствие Теодорих нямал намерение да допусне падането на Симах и неговата партия, без значение дали обвиненията срещу него бъдат доказани, или не. Той само не желаел омразата на лаврентианите и техните могъщи покровители в сената да се обърне повече срещу него, отколкото срещу симахианите. Това не станало благодарение на неговата безпартийност дотолкова, че за своето надмощие той се нуждаел единствено от продължаване на благоприятстващия го раздор. Така възможността за Фест да продължава своята политика била изключена. Теодорих оставил Симах спокойно да действа, когато той, заедно с един римски събор от 6 ноември 502 година[792], непосредствено след palmaris, издал декреталия, с която се забранявала продажбата на църковно имущество, принадлежащо на Римската църква. Успоредно с това обаче кралят удовлетворил молбата на клириците и сенаторите, които не били в общение със Симах, да разреши на Лаврентий да се завърне от Равена в Рим, както и да не отзовава визитаторът Петър, епископ на Алтина. Така Симах оставал, както и дотогава, ограничен в храма „Св. Петър”, а Лаврентий заел Латеран и неговият клир отслужвал богослужението в римските храмове. Никой не се съобразявал с декреталията на Симах относно църковните имущества.
Авторът д-р Александър Омарчевски
Това състояние на нещата продължило около 4 години. Двете страни се сблъсквали, със или без кръвопролития, и последователно молели краля за защита. Едва през август 506 година на Симах му се удало да убеди Теодорих да му бъдат върнати от водача на лаврентианите Фест римските градски църкви. Лаврентий се оттеглил в едно от селските имения на Фест и там завършил битието си в спокойствие и строга аскеза. Сенатът въздигнал издадената на 6 ноември 502 година декреталия на Симах в ранг на свое решение, а на 11 март 507 година взел и съгласието на краля за това[793]. Спорен остава въпросът: какво освен това е постановил Теодорих, за да бъде удовлетворена и петицията на Симах за слагане край на схизмата? Тази петиция му била връчена от един александрийски емигрант на име Диоскор, който бил приет в римския клир като дякон заедно с бъдещия папа Хормизд. Той бил довереник и движел делата на Симах. През 519 година той бил включен в делегацията, която водела преговорите в Константинопол по прекратяване на Акакиевата схизма[794], където се изявил като енергичен дипломат, безусловно отстояващ Халкидонското православие[795]. Диоскор бил предвиждан от император Юстин за Антиохийски, а от папа Хормизд за Александрийски патриарх[796]. От тези намерения не се получило нищо, а през 530 година той докарал нещата дотам, че бил избран за антипапа на Бонифаций ІІ, но починал 28 дни по-късно[797]. Едновременно фанатично и лукаво, поради омразата на емигрантите към Константинополската църква и император Анастасий, и познавайки взаимоотношенията там така добре, както никой друг в цяла Италия, Диоскор успял да повлияе на Теодорих, който също от опит познавал константинополския двор и отношенията там, повече, отколкото представителите на спорещите римски страни. Освен това той се стараел да угажда на капризите на краля.
Смъртта на склонния към компромиси Анастасий, напразната и завършила с пълно поражение борба на лаврентианите, както и нарастващото укрепване на властта на Теодорих, изтласквали все повече Италия от влиянието на Източната империя. Старанията на императора като крайна цел да съедини отново двата Рима под своя скиптър чрез раздаване на отличия на знатни римски емигранти с цел да ги спечели за тази кауза, не довели до желания резултат. Докато силите на империята били ангажирани в една променлива тригодишна война (502-505) срещу персите, Теодорих си възвърнал панонската гранична крепост Сирмиум, като нанесъл през 504 година тежко поражение на съюзените ромеи и прабългари[798]. Разграбването на крайбрежните градове в Долна Италия от ромейската флота през 508 година[799] било проява на едно закъсняло и непълно отмъщение. Фактът, че през същата година Теодорих изпратил в Константинопол една делегация с предложение за мир, бил във връзка с войната с франките. По повод Акакиевата схизма не били водени преговори на официално ниво за възстановяване на църковното общение между Рим и Константинотол.
Лаврентианско-симахианската схизма, която през 506 година била прекратена само официално, парализирала експанзионистичните сили на папството дотолкова, доколкото водената от Геласий политика по отношение на Илирийския викариат не могла да бъде продължена от Симах. След избухването на споровете около Трисагиона в Константинопол, папската политика изведнъж отново се активизирала, дори станала по-смела от всякога. Геласий успял с помощта на отделни и предани му дардански епископи да възстанови връзката с Илирик, но не съвсем успешно. Той се обърнал със своето послание само към епископите, докато неговият приемник с умишленото и съзнателно прекъсване на едно дълго мълчание[800] вече изпратил не енциклики до своите събратя по сан, а един призив, който визирал клира, манастирите и всички миряни[801]. В него се казвало, че халкидонската традиция се потъпква от тези, които искат да възстановят ереста на Евтихий[802], съществува заплаха от преследвания, необходима е съпротива, тоест трябва да бъде избягвано всяко общение с привържениците на Енотикона. Докато истинското единство, именно чрез Халкидонския символ, а не чрез Енотикона, не бъде възстановено, без съмнение отново ще се появяват вирусите, които са заразили Константинополската църква. Накрая папата се обръща към илирийците с декларацията, че Римската катедра ще бъде в общение само с онези, които се разграничават от „отровата” на Евтихий, Диоскор, Тимотей Елур, Петър Монг и Акакий, тоест от официалната столична църква[803]. Папската пропаганда обаче не се ограничила само с илирийците, а искала да стъпи и сред монасите в Константинопол, които преди близо тридесет години се отрекли от Акакий, подкрепили схизмата с всички сили, а сега водели борба против въведената от Севир и неговите привърженици добавка към Трисагиона. От тази възможност се възползвал Симах, който дотогава не бил влизал в никакъв контакт с императора, за да му се оплаче от това, че със сила заставя благочестиви хора, които от дълго време предпочитали да стоят настрана от омърсяване от неверници, сега да встъпят в една престъпна общност[804]. Въпреки изопачаването на обстоятелствата е ясно, че става въпрос за въстанието от 512 година.То било предизвикано от монасите-халкидонисти от същите манастири, които преди това се борили против Акакий, и било жестоко потушено[805]. Ако това е така, следва да се предположи, че писмото до императора е било написано по време на папската енциклика до двете илирийски провинции, като двата документа са част от една политическа акция, което е толкова изненадващо и така малко пасва на отслабената поради Лаврентиевата схизма позиция на папата, че е по-вероятно да бъде приписана на един човек, който от обикновен римски клирик се издигнал до водач на папската политика, тоест на архидякон Хормизд, в чието лице още тогава бил виждан приемникът на Симах[806]. От само себе си се разбира, че една такава агресивна стъпка, като това оплакване до императора, не е могла да бъде предприета без одобрението на Теодорих. И двете – широката, насочена срещу Анастасий офанзива и тясното сътрудничество с краля на остготите – са сред характерните черти на политиката, която като папа провеждал Хормизд.
Анастасий[807] парирал с ответен удар – ръкоположението на Симах било притивозаконно. По-нататък той повтарял това, в което вече бил упрекнал римския сенатор Фауст, когато той бил при него, за да иска признаването на Теодорих, че папата осъдил вярата на императора и сенатът се присъединил към него. В действителност обаче нито Симах е отлъчвал императора, нито пък той го обвинявал в това. Отговорът на папата бил не по-малко остър[808], но това си останала само една словесна престрелка.
*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[746]. Anastasius, Ep. 1 ad Anastasium imperatorem (ed. Thiel), S. 615; Coll. Avell., Ep. 102.
[747]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 16.
[748]. Ibid., cap., 17. Читателят трябвало да остане с впечатлението, че халкидонистки настроеният Анастасий е искал да се свърже с естествено защитаващия Халкидонския символ папа Анастасий, но бил възпрепятстван за това от императора-еретик Анастасий. Това е едно тенденциозно извъртане. Както сам Theodorus Lector свидетелства, Македоний подписал Енотикона, а папа Анастасий, за разлика от предшествениците си, е бил готов да обсъжда Халкидонския символ.
[749]. Anonymus Valesianus, Chronica, p. 322.
[750]. Според една забележка в Theodorus Lector, Fragmente (ed. F. Diekamp), S. 555, дякон Силван от диоцез Ориент се потрудил много за православната вяра, пътувал и до Рим, за да допринесе за църковното единение, но не бил приет от папа Симах. Това наподобява преразказаните от Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 61, думи на александрийския монах Доротей, който бил написал едно съчинение за Халкидонския събор и разпространявал преписи от него в диоцез Ориент и Константинопол.
[751]. Официалният израз αποκρισιαριοι, обикновено означава една постоянна длъжност, а не легация по определен повод.
[759]. Coll. Avell., р. 226: in utrisque substantiis. Ощe Marius Mercaror. – In: ACO I 5, 26-27, поставя заедно като равнозначни синоними substantia и natura, също както и Геласий, ср. Coll. Avell., Ep. 79, р. 221.
[760]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 229.
[761]. Coll. Avell., р. 470.
[762]. Ibid., p. 471.
[763]. Ср. Schwartz, Ed., Codex Vat. gr., 1431, p. 54.
[764]. Coll. Avell., р. 472.
[765]. Coll. Avell., Ер. 102.
[766]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 230. Писмото на Симах до император Анастасий вж. ibid., S. 154.
[767]. Тъй като Симах бил ръкоположен по-рано, лаврентианите го сравнявали с Исав, който по своя вина се лишил от предимствата на своето първородство, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 230.
[768]. Родовото име Caelius се среща в списъците на присъстващите и сред подписите на епископи и клирици със значението на фиктивно титулуване, както императорът и висшите сановници се стараели да наричат с името Flavius. Ср. Mommsen. – In: MGN auct. antiqu., t. 12, p. 490, където като най-стар пример трябва да се допълни подписът на Caelius Felix, in: Coll. Veron., Ep. 5, p.7.
[769]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 231.
[770]. Ср. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 399.
[771]. Anonymus Valesianus, op. cit., p. 324.
[772]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 231.
[773]. Ibidem.
[774]. Ibidem.
[775]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 232.
[776]. Pfeilschifter, Theodorich der Grosse…, p. 71.
[777]. По принцип е било недопустимо роби да свидетелстват против господарите си, въпреки че се срещали и изключения.
[778]. В източната част на империята един такъв свикан от императора събор би бил валиден, докато на Запад това било немислимо. Лаврентианите обаче не признали възражението по принцип на симахианите против синодален съд на папата.
[779]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 427.
[780]. Ibidem.
[781]. Ibid. р. 423.
[782]. Schwartz, Ed., PS, S. 234.
[783]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 419-420.
[784]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 168.
[785]. Ibidem.
[786]. Ibidem.
[787]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 429.
[788]. Ibid., р. 422; 425.
[789]. Ibid., р. 422.
[790]. Ibid., р. 424.
[791]. Ibidem.
[792]. Ibid., р. 438.
[793]. Ibid., р. 392.
[794]. Coll. Avell., p. 594.
[795]. Ср. Coll. Avell., Ер. 216.
[796]. Coll. Avell., Ер. 175.
[797]. Ср. АСО ІІІІ 2, р. ХVІІІ.
[798]. Ср. Bury, Hist. of the later Rom. emp. 1, p. 460.
[799]. Marcellinus, op. cit., p. 97.
[800]. Coll. Avell., p. 487.
[801]. Coll. Avell., Ер. 104; Coll. Berol., Ep. 47, от 5 март 513 година.
[802]. Ibid., p. 489. Тук се имат предвид Севир, Тимотей Константинопоски и императорът.
[803]. В инструкцията, която папа Хормизд дал на своите легати през 515 година, се приемало като възможно и това, че императорът може да отвори дума и за писмото на папа Симах, ср. Coll. Avell., p. 516.
[804]. Schwartz, Ed., PS., S. 156.
[805]. Malalas, op. cit., p. 408.
[806]. Това показват приложените от Pfeilschifter, op. cit., p. 138, писма на Енодий до него (Ер. 410, 417).
[807]. Schwartz, Ed., PS., S. 153
[808]. Ibid.
Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.
Бурята по верските въпроси, предизвикана от еретиците, скоро се разпространила с почти еднаква сила в трите източни патриаршии – Константинополска, Антиохийска и Иерусалимска. От периферията на империята борбата по естествен път се пренесла в столицата, където се съсредоточила като във фокус и станала крайно ожесточена. Влизайки във връзка с императора, с негово съгласие, а може би и по негов съвет, Филоксен (Ксенай) Иераполски пристигнал в столицата (началото на 507 година), за да постигне и тук същото, което вече направил в Антиохия. Константинопол постоянно представлявал сборен пункт на много епископи, които се стичали тук отвсякъде, някои по свои лични, а други по епархийски дела. Затова не е чудно, че Филоксен скоро намерил в града много свои поддръжници, от които едни се обявили против Халкидон по убеждение, а други – от желание да угодят на императора. Между ревнителите на монофизитството бил Елевзий, епископ на Асивона, известен с крайния си фанатизъм в борбата срещу Халкидонския събор. Всички те заедно се стараели да въздействат на императора и да го настроят срещу патриарх Македоний, когото представяли като един от главните виновници за всеобщия раздор в империята и Църквата. Македоний се отнасял към тях с презрение. С Филоксен той не искал нито да влиза в общение, нито дори да разговаря. Православният народ, клирът и монасите, които държали на халкидонските определения, започнали да се вълнуват и да демонстрират постоянна готовност за всеобщо въстание. Уплашен от тези предвещаващи буря признаци, Анастасий в този случай не послушал еретиците и побързал тайно да отдалечи Филоксен от Константинопол[564].
Три години по-късно (510 година) в Константинопол пристигнали 200 монаси -еретици, които дотогава предизвиквали смутове на различни места на Изток. Те били предвождани от Севир, който впоследствие станал Антиохийски патриарх. Към тях се присъединили и други епископи, клирици и миряни, които симпатизирали на идеите им, като например епископ Юлиан Халикарнаски – ярък противник на Халкидонския събор[565]. Палестинските монаси, узнавайки, че Севир и хората му са заминали за Константинопол, на свой ред пристигнали там, като влезли в общение с православните в града и открито изказали намерението си да противодействат на своите противници с всички достъпни средства. Тук се появили и някои от останалите верни на Православието александрийски монаси[566].
Естествено целта на всички действия на еретиците била да принудят православните и особено техния предстоятел патриарх Македоний да анатемосат Халкидонския събор. Те твърдо преследвали тази цел и не се спирали пред никакви средства, за да обезсилят или унищожат своите противници. По всякакъв начин те се стараели да внушат на императора мисълта, че всички раздори, смутове и вълнения, които ставали в държавата и Църквата, били заради това, че привържениците на Халкидонския събор не искат да се отрекат от неговите решения, а мирът ще настъпи едва тогава, когато срещу него бъде произнесена пряка анатема[567]. Ръководен от такава увереност, Александрийският патриарх Иоан ІІІ Никиот дори предложил на императора 2000 фунта злато, ако се съгласи да анатемоса Халкидонския събор[568]. Анастасий напълно бил съгласен с еретиците, но като държавник не можел да не види, че една анатема на Халкидон ще предизвика още по-големи вълнения. Затова той продължил да иска от патриарх Македоний да игнорира съборните определения, да приеме Енотикона и да влезе в общение с апокрисиариите на Иоан Никиот, тъй като последният също се опирал на Енотикона, тоест не приемал Халкидонския събор, но и не го отхвърлял[569]. Македоний отговорил, че без нов вселенски събор, на който председател да е Римският епископ, той няма да се съгласи с никакви промени по въпросите на вярата и Църквата, поради което няма намерение да влиза в общение с никой, който предварително не обяви, че приема Халкидонския събор и го признава за своя същност и свой учител. Като доказателство за неотменимостта на своето решение той анатемосал Флавиан Антиохийски, за когото се разнесъл слух, че е противник на Халкидон, анатемосал и прогонил и неговите апокрисиарии, както и всеки, който се осмелява да каже нещо против събора. Императорът бил крайно раздразнен от това поведение на патриарха и за да му отмъсти и го накара да почувства силата на властта му, лишил Голямата църква („Св. Софѝя”) от правото да дава убежище (азил) и наредил насилствено да извлекат от нея всички, търсещи закрила. Занапред това право се предоставяло в разпореждане единствено на еретиците. Освен това той се заклел да не се вижда повече с Македоний и никога повече да не го допуска пред очите си[570].
ІІІ.3.1. Севир
Анастасий се придържал твърдо към Енотикона като норма при управлението на църковните дела[571], докато не попаднал под влиянието на един необикновен човек и не бил въвлечен в провеждането на такава църковна политика, която довела до опасни бунтове и конфликти в Константинопол, Сирия и Илирик. Севир[572], син на куриал в писидийския град Созопол, който произхождал от християнско семейство, но според местната традиция не бил кръстен като дете, следвал граматика и риторика в Александрия, а след това право в Берит (днес Бейрут). Сред студентите там, които в по-голямата си част били от богати и образовани фамилии, бил и Петър Ивериеца, който бил в града около 490 година с мнозина от своите последователи, чийто център бил неговата отшелническа килия около град Маюма в Газа. Той печелел все повече фанатици в полза на една строга аскеза, като ги надъхвал с крайна враждебност към Халкидонския символ, което смятал за първостепенен дълг на благочестието. Дълго време Севир се бранел от тези влияния, завършил следването си[573] и оставал верен, дори и след кръщението си, на своето решение да стане схоластик (адвокат). Тогава натискът върху него бил удвоен. При едно свое посещение в Иерусалим през 494 година той попаднал под влиянието на Евагрий Самосатски, който в Берит бил най-усърдният пропагандатор на монашеството. В резултат на това Севир заменил адвокатската тога с расото и постъпил първоначално в манастира на Теодор, приемник на Петър Ивериеца. След като прекарал в Елевтеропол изискваното за монасите време на строго самовглъбяване, той бил приет в местния манастир на Роман, после се завърнал в Маюма и основал там свой манастир. Севир прекарвал времето си не само в благочестиви разисквания и молитви, но изучавал ревностно, както преди гражданското, сега каноническото право и догматическите съчинения на отците, най-вече на св. Кирил Александрийски. В монашеската си килия той се посветил на дългогодишна работа за въоръжаване на аргументи в полза на борбата както срещу халкидонистки настроената Западна църква, така и срещу приелата Енотикона константинополска иерархия. За такава борба обаче той се нуждаел и от съответен църковен сан. За презвитер бил ръкоположен от Епифаний, епископ на Перга, който по времето на Енцикликата на Василиск станал епископ на Магидон, после не приел идеите на Антиенцикликата, а отишъл в Александрия и след смъртта на Тимотей Елур се присъединил към кръга на Петър Ивериеца в Палестина[574].
Появата на Севир в столицата и неговата дейност там предизвикали настроения против неговия и другите манастири около Маюма. Те били провокирани от египтянина Нифалий, който първо като акефал в Александрия порядъчно вгорчил живота на Петър Монг, а после преминал към халкидонистите и влязъл в иерусалимския клир. Той повлиял на патриарх Илия, който лавирал между Енотикона и Халкидонския символ[575], да прогони[576] монасите от манастирите около Маюма, които дотогава били толерирани. Севир пристигнал в Константинопол като техен апокрисиарий през 508 година[577] и оглавил вече спомената колония от 200 монаси. Благодарение на своята висока начетеност, Севир бързо се сближил с някои висши[578] сановници. Чрез Пров, племенник на императора, той получил достъп и до самия него. Анастасий имал страхопочитанието на благочестивия християнин пред всеки един монах. Севир му представил една смесица от монашеско благочестие, светско образование и обиграност, както и една догматика, базирана върху детайлно познаване на Преданието и характерна с диалектическата си острота, каквато императорът още не бил срещал в столицата, или поне в лицето на своя патриарх. Василевсът бил достатъчно добросъвестен и самоуверен владетел, за да следва така покорно монашеските съвети, както неговият предшественик слушал тези на своя патриарх, но политикът у него все пак не бил дотолкова трезвен, че да устои на надеждите, с които хитрият монах се надявал да въодушеви чувството му за църковна отговорност по отношение на създаването на единна Вселенска православна църква. Така Севир лесно постигнал първоначалната цел на пътуването си в столицата. Анастасий наредил на магистъра на официите да върне прогонените от иерусалимските манастири монаси и предупреждавал архимандритите им в едно догматическо послание, в което използвал изрази от Енотикона, да си поставят за цел[579] единството на Църквата, тоест да прекратят враждата си с Иерусалимския патриарх. Но апокрисиарият на тези монаси, Севир, не мислел да се връща вкъщи, а останал в столицата около три години, като се отдал не само на интензивна литературна дейност[580]. Неслучайно столицата се пълнела с тълпи от монаси от палестинските манастири и Антиохия[581], като към тях се присъединили и епископи от диоцез Ориент: Филоксен[582], вече в качеството на митрополит на провинция Ефратезия, както и двамата исаврийски епископи – Сергий Филаделфийски и Астерий Келендерийски[583]. Създадено било движение, което да подхване отново борбата срещу Халкидонския символ и изтласка встрани компромиса на Енотикона.
ІІІ.3.2. Патриарх Флавиан ІІ Антиохийски
След смъртта на Паладий на Антиохийската патриаршеска катедра бил избран Флавиан ІІ (498-512)[584], който според слуховете бил противник на Халкидонския събор. Веднага след встъпването си на катедрата Флавиан побързал да изпрати обичайното известително послание (синодика), заедно с изложение на вярата си до Александрийския патриарх Иоан ІІ Имула (Монаксон), като го помолил и той, от своя страна, да стори същото[585]. Разбираемо е, че размяната на тези общителни грамоти е станала на основата на Енотикона. Еретиците се надявали да видят свой поддръжник в лицето на Антиохийския патриарх, но се оказало, че той приемал Енотикона повече в първоначалния му смисъл – като снизхождение към еретиците, отколкото като средство за разпространение на ереста. Флавиан скъсал общението си с Александрия[586]. На това се възпротивили монасите от околностите на Антиохия и Сирия І и се отрекли от него[587], което трябвало да изкупят с жестоко гонение[588]. Против Флавиан въстанал и Филоксен. Изглежда, че той, който, подобно на Сотирих, митрополита на Кападокия І, е изповядвал[589] Енотикона като достатъчна норма на вярата, се е борил [590] против Антиохийския патриарх повече от църковно-политически, отколкото от догматически съображения, по подобие на кириловите методи на действие. В началото той обвинявал патриарха в несторианство. За да отклони от себе си това обвинение, Флавиан анатемосал както Несторий, така и учението му. Тогава Филоксен оставил Несторий и започнал да посочва други лица, които, според него, се придържали към несторианството, и заявил на Флавиан: „Ако ти не предадеш на анатема всички тези лица като единомишленици на Несторий, то и ти си несторианин, ако ще и хиляда пъти да изречеш анатема срещу Несторий и учението му”. Враждувайки против Флавиан, той заедно с това вербувал свои поддръжници и съмишленици сред епископите, които да действат в полза на ереста. Флавиан отстъпил пред свадливостта на своите противници и за да укроти бурята, която щяла да се разрази, предал на анатема всички лица, посочени от тях като еретици. Междувременно Филоксен и привържениците му успели да настроят против патриарха и самия император, като го представили като несторианин и покровителстващ несторианството. За да се оправдае от тези клевети, Флавиан успял на един свикан в Антиохия събор да прокара[591] дълъг документ, който признавал съборите в Никея, Константинопол и Ефес, премълчавал Халкидон, после проклинал Диодор и Теодор, Теодорит и Ива, Кир и Иоан Егейски[592] и завършвал с 4 глави, в които остро била атакувана халкидонската формула εν δύο φύσεσιν. Той изпратил своята анатема срещу несторианството и на императора[593], като още веднъж тържествено признал Енотикона и се опитвал да се оправдае от клеветите срещу него[594]. Но Анастасий вярвал повече на Филоксен и хората му, които вече започнали да искат от Флавиан анатема и на Халкидонския събор, и на всички, които допускали две природи. Когато им отказал, те отново започнали да го обвиняват в несторианство. Настъпили силни смутове, за прекратяването на които патриархът се видял принуден да издаде свое изповедание на вярата, в което обявил, че приема Халкидонския събор само по отношение отлъчването на Несторий и Евтихий, но не и по отношение на вероопределението и въпросите на вярата[595]. Противниците му оставали недоволни от поведението му. По желание на императора[596], Севир съставил свой „Образец на вярата” с анатема на Халкидонския събор и на приемащите две природи в Иисус Христос, който, както го представя Захарий Ритор[597], бил „нещо средно между подлостта на формулата на Флавиан и радикалната ожесточеност на антиохийските монаси”. Исаврийците, начело с митрополит Константин Селевкийски[598], го одобрили, макар и не единодушно[599], и прекъснали общението си с Флавиан, който, подобно на Илия Иерусалимски, отхвърлил новия образец на вярата, като продължили да настройват народа срещу него[600].
ІІІ.3.3. Теопасхитският спор
В началото на ноември 512 година, когато в Антиохия станал гореописаният бунт, довел в крайна сметка до свалянето на Флавиан, императорът, следвайки внушенията на Севир[601] и Марин от Апамея (Сириеца)[602], заповядал да се въведе прибавката „распныся за ны” към Трисветата песен и това тържествено да се обляви в храма от амвона. Патриарх Тимотей Константинополски, от своя страна, също заповядал с особен писмен указ оттогава насетне във всички църкви и на всички литии това да бъде спазвано. По поръчение на Атанасий на 4 ноември 512 година, неделя, Марин и още няколко други висши сановници в храма „Св. Теодор” се опитали да запеят от клироса Трисагиона с добавката. Народът го изпял в обичайната форма и отново се стигнало до сблъсъци, които продължили и на следващия ден и скоро придобили размерите на огромен бунт. На 6 ноември, вторник, голямата процесия, организирана по повод годишнината от дъжда от пепел, който през 473 година засипал столицата и провинция Европа, дала повод тези сблъсъци да прераснат в бунт с убийства и палежи. Цели квартали на Константинопол били предадени на огъня, хиляди хора паднали в жертва на религиозната борба, а и много сановници заплатили с живота си заради своята привързаност към ереста. Предпологайки, че прибавката е направена по внушение на Марин от Апамея, като произхождащ от Изток, разярената огромна тълпа се устремила към дома му, но той, чувайки шума, успял да се укрие. Тогава заблудената тълпа убила един селянин, който живеел у тях на монашески начала. Разнесла се мълвата, че прибавката е била направена по съвета на този селянин и тълпата, без да се замисли, му отсякла главата, набила я на копие и със смях крещяла: „Ето врагът на Св. Троица!” Къщите на Марин[603] и на императорския племенник Помпей Старши били подпалени, а имуществото им – разграбено. Сенаторите Келар и Патрикий, които се опитвали да усмирят тълпата, трябвало да търсят убежище от пороя камъни, който полетял срещу тях. Авторитетът на императора също бил поставен под въпрос. Анастасий бил обявен за недостоен да управлява. Неговите статуи били изпочупени и народът започнал да си търси друг, по-достоен василевс. Ареобинд, съпруг на Аниция Юлиана, бил провъзгласен за император, но лоялният генерал се оттеглил чрез бягство от ролята на узурпатор. Заплашен от това огромно народно вълнение, императорът се скрил в едно предградие, близо до Влахернската църква, но обмисляйки положението, се решил на крайна мярка. Той се появил внезапно на хиподрома гологлав, без корона, „и изпратил глашатаите да обявят на народа, че той е готов да свали от себе си върховната власт, но че на всички не е възможно да я поемат, защото тя не търпи множеството, и че след него отново пак ще има един управител на империята”. Тази смирена реч на императора силно подействала на народа, който се бил стекъл срещу него, пеейки Трисагиона без добавката. Тълпата, „като че ли по божествено кимване”, затихнала и започнала да моли Анастасий отново да приеме короната, като обещавала да се успокои. Впоследствие императорът жестоко наказал виновните[604].
В борбите на православните с еретиците светата литургия често е била използвана като аргумент. Севир е имал своите основания, за да се изяви, според преданието[605], като химнописец и църковен композитор. Едва ли по негово директно предложение, но със сигурност невъзпрепятствани от него, палестинските и антиохийските монаси, които с него или заради него дошли в Константинопол, си послужили с една утвърдена форма на Трисагиона като средство за борба, с което предизвикали православните монаси от и около Константинопол. Това довело до безредици, жертва на които станал патриарх Македоний. Те дори застрашили трона на един силен император като Анастасий. За да бъдат разбрани тези борби, е необходимо тук да се изложат някои подробности около Трисагиона.
Когато на 8 октомври 451 година, в края на първото заседание на Халкидонския събор, председателстващите императорски представители отменили издадената на Разбойническия събор присъда срещу Флавиан Константинополски и Евсевий Дорилейски и се изказали в смисъл, че Диоскор и петима други от водачите на Разбойническия събор заслужават от своя страна осъждане, епископите от диоцез Ориент при своето бурно одобрение прибягнали до Трисагиона[606]. Точно двадесет години по-рано, през октомври 431 година, водената от Иоан Антиохийски делегация от източни епископи на Третия вселенски събор, в писмо-прошение до императора се кълняла във формула[607], която недвусмислено показва, че толкова оспорваната добавка ο σταυρωθεις δι’ ημας се е била появила преди това. Както през 511 година твърдели намиращите се в Константинопол привърженици на Севир, тя е била обичайна в Антиохия още от времето на св. Евстатий Антиохийски (324-331)[608]. Той се бил превърнал в легендарна фигура, която и двете страни – православни и монофизити, се опитвали да ангажират в своя подкрепа. Това, което е известно от учението на историческия Евстатий [609], е достатъчно, за да се твърди, че той би сметнал една такава добавка за еретическа. Когато монофизитите дошли на власт в Антиохия в лицето на Петър Гнафей, отдавна известната добавка била въведена в официалния текст на литургията[610] още по времето на първата узурпация, предприета срещу Мартирий (471 година). Във всеки случай тя се била утвърдила вече дотолкова по времето на православния патриарх Каландион, че той не можал да я отстрани, а се задоволил с това да добави преди нея израза Χριστέ βασιλευ[611]. От само себе си е ясно, че Петър Гнафей отново отстранил тази втора добавка, когато станал патриарх за трети път (485-488).
Самият Трисагион без добавката бил въведен, според хронистите, в литургията в Константинопол въз основа на свръхестествено откровение [612] по времето на патриарх Прокъл (434-446). В действителност тя е била привнесена, което личи от факта, че е била разбирана погрешно. Първоначално всичките ѝ части, откъдето и да са били взети, е трябвало да се отнсасят само към единствения вокатив κυριε, тоест Иисус Христос[613]. Със същата яснота това показват и императивът ελέησον, и добавката σταυρωθεíς. Така я е интерпретирал и Севир, когато я е защитавал[614]. В Константинопол обаче трите части на Трисагиона били отнасяни към св. Троица. Противоречието е било ясно и отчетливо формулирано от православния Антиохийски патриарх Ефрем (527-545)[615].
ІІІ.3.4. Патриарх Тимотей Константинополски
Мястото на Македоний на Константинополската катедра заел Тимотей І (511-518), който дотогава бил презвитер и скевофилакс на Константинополската църква[616]. Той нямал твърди нравствени и религиозни убеждения; бил отстъпчив пред императора, но неудобен за Севир, тъй като оставал верен на Енотикона. Съвременниците го наричали Литровул и Килон[617], желаейки с това да посочат нравствените му недостатъци. Императорът желаел да види своя приятел Севир в качеството на синкел[618] на новия патриарх[619], но хитрият монах предпочел засега да се оттегли в своята килия.
Като най-добра характеристика за изменчивостта на убежденията на Тимотей служи следният пример от неговата практика. Веднъж той се явил в Студийския манастир, където игуменът бил починал и на негово място бил избран нов. Очакващият ръкоположение игумен отказал да го приеме от ръката на патриарха въз основа на това, че той отхвърля Халкидонския събор и не го признава за вселенски. След като Тимотей обявил, че анатемосва всеки, който не приеме събора, игуменът се съгласил да бъде ръкоположен от него[620]. Един архидякон на име Иоан, който имал манихейски възгледи, побързал да донесе за това на императора, който естествено възнегодувал срещу патриарха и привиквайки го при себе си, го упрекнал че е човек с непостоянен характер. Сега Тимотей побързал да анатемоса всеки, който приемал Халкидонския събор. Не е чудно, че човек с такъв характер се бил съгласил да бъде оръдие на императорската воля. Той побързал да влезе в общение с Иоан Никиот и неговите апокрисиарии и сам, на свой ред, му изпратил в Александрия свои апокрисиарии със синодална грамота, които, в угода на Никиот, се съгласили да анатемосат Халкидонския събор. Той искал да внесе в диптихите името на Севир, който се бил обявил за краен монофизит, а да извади оттам името на Флавиан Антиохийски, но народът му попречил да стори това. Заедно с общителната си грамота (ενθρονιστικòν γραμμα), той, за да угоди на императора, изпратил и акта за свалянето на Македоний. Той обаче бил приет само от най-страхливите, които се опасявали от мъчения и преследване в случай на отказ. По-умерените отказали да го приемат, а най-храбрите ревнители отказали да приемат както новия патриарх, така и неговата общителна грамота. Своята омраза против Македоний и привържениците му Тимотей изразявал с това, че отказвал да служи в която и да е църква, ако преди това от нея не бъдели изнесени или заличени всички изображения на Македоний. Неговите последователи той подлагал на мъчения и изпращал на заточение в оазиса в Тиваида. Яростта му била насочена особено силно срещу монасите. За обуздаването им той се съюзил с простата селска тълпа и екзекутирал мнозина от тях. Напрежението нараствало[621].
За да бъдат отстранени различията между Тимотей и патриарсите на Антиохия и Иерусалим, които не приемали новата обединителна формула, Анастасий свикал (511 година) в Сидон събор на подчинените на двамата патриарси епископи и изпратил като свой комисар един трибун и нотарий. На събора присъствали около 80 епископи[622], а председатели били Филоксен и Сотирих – лични врагове на Флавиан Антиохийски, но поддръжници на Енотикона. Радикалните противници на патриарх Флавиан – антиохийските монаси – представили за обсъждане от събора обединителната формула в 77 параграфа на Севир, насочена против Халкидонския събор и Tomus Leonis. Флавиан и неговите привърженици декларирали, че тях ги задоволява анатемата против съчиненията на Теодор Мопсуестийски, против съставените от „някои” укори към Кириловите анатематизми и против самия Несторий, „за да не би с това да събудим спящия дракон и той с отровата си да порази мнозина”. Императорският комисар представил синодиките на Петър Монг, Атанасий и Иоан Имула, в които се съдържало само признаването на Енотикона. Така Севир, който бил на събора с цел да наложи своята обединителна формула, понесъл, както сам признава[623], тежко поражение. Тъй като исканото от императора единство не могло да бъде постигнато, съборът се разпуснал без да вземе формално решение. За да не се яви в столицата с празни ръце, комисарят накарал двамата патриарси да му дадат писма до императора[624].
Скоро след свалянето на Македоний последвали и тези на Флавиан Антиохийски (512 година) и Илия Иерусалимски (516 година). Анастасий не се е домогвал, както твърдели православните[625], и преди, и след Сидонския събор на всяка цена да премахне Флавиан Антиохийски. Последният пострадал много повече от безредиците в Антиохия, които били предизвикани от фанатизма на местните монаси, породен от неуспеха на събора. Филоксен бил крайно недоволен от полумерките на Флавиан и изисквал от него решително осъждане на Халкидонския събор. След като той със силната поддръжка от страна на монасите не се съгласил, Филоксен решил с цената на всичко да го свали от Антиохийската катедра. За целта извикал монаси-монофизити от един манастир в Сирия Първа[626], които шумно нахлули в Антиохия и започнали настоятелно да искат от Флавиан осъждане на Халкидонския събор. По този повод цирковите партии се нахвърлили безмилостно върху тях[627]. Монасите от друг манастир, намиращ се в Сирия Втора, православни по убеждение и привърженици на Флавиан, който като монах също бил в този манастир, след като разбрали за станалото, побързали да отидат в Антиохия, за да подкрепят патриарха. Последвал страхотен метеж, в който народът застанал на страната на Флавиан. Повечето от монофизитските монаси били убити, а телата им хвърлени в река Оронт. Императорските чиновници, изпратени там, за да въведат ред, посъветвали патриарха първоначално да се оттегли в имението на Платаните, северно от Антиохия, но императорът не се задоволил с тези палиативни мерки. Безредиците, разразили се около Трисагиона, които спомогнали преди това за падането на Македоний, сега причинили и падането на Флавиан. Анастасий сметнал за правилно да го отстрани като главен виновник за кървавия бунт, а според Малала и като последовател на Несторий, и за да не дава поводи за бунтове на монасите, го изпратил на заточение (512 година) в град Петра, намиращ се в най-южните покрайнини на Палестина[628]. Мястото не било избрано без умисъл, тъй като през 436 година там бил заточен и Несторий.
Патриарх Тимотей Константинополски починал на 5 април 518 година[629]. Неговият синкел, презвитер Иоан Кападокиеца, наричан от Севир[630] ο Φλωρεντινος, бил ръкоположен на 17 април, третия ден на Великден, за столичен патриарх[631]. Народът поискал от него анатема на Севир Антиохийски[632] и в подкрепа на това си искане започнал да се бунтува. Летописците нищо не казват за резултатите от този бунт, вероятно защото скоро след това починал и самият Анастасий, с приемника на когото настъпила и промяна в държавната политика по църковните дела.
ІІІ.3.5. Патриарх Севир Антиохийски
С изпращането на Флавиан на заточение изгряла звездата на Севир Антиохийски (512-518), когото дванадесет епископи от диоцез Ориент – митрополитите на Киликия и Августоефратезия, четирима епископи от Сирия І, петима от Августоефратезия и един от Ливанска Финикия ръкоположили [633] в Антиохия през ноември 512 година[634]. Те изпратили синодика до Тимотей Константинополски, която по същество повтаряла обединителната формула от 511 година. Севир смятал това за отстъпка, но тя предизвикала такава сензация, че префектът на Антиохия го смъмрил. Севир декларирал, че по-скоро би се отказал от катедрата, отколкото да зачеркне дори и буква от изложеното в синодиката до Тимотей свое изповедание, като същото повторил и в писмо до императора. Анастасий, съгласявайки се с неговия избор, бил взел от него обещание да приеме Енотикона, да не анатемосва Халкидонския събор и да не предприема нищо срещу неговите привърженици. Той обаче изпълнил само половината от обещанието си: приел Енотикона, но отстъпвайки пред своите привърженици, анатемосал Халкидонския събор още в деня на ръкоположението си. Същото той впоследствие повторил и в синодалните си грамоти, които всеки новоизбран патриарх изпращал както до другите патриарси, така и до епископата на своя диоцез[635]. Той отишъл и още по-далече[636]. Приветствената му реч, прочетена веднага след неговото ръкоположение пред сановниците, народа и монасите, подписана от него и ръкоположилите го епископи[637], съдържа признаване на първите три вселенски събора и Енотикона, анатема срещу Несторий и Евтихий, Халкидонския събор и Tomus Leonis. Разликата между тази реч и предишната му обединителна формула се състои в това, че в речта Халкидонският събор е прокълнат като цяло, което говори за едно втвърдяване на позицията.
Случило се това, което обикновено става при подобни обстоятелства: монофизитите приели неговите грамоти и влезли в общение с него, а православните ги отхвърлили и го анатемосали. Някои от тях, които не се отличавали с твърдост на характера, отстъпвайки пред насилията, в началото се съгласили да приемат грамотите на Севир, но след това те ги отхвърлили. Козма, епископ на Епифания, и Севириан, епископ на Аретуза[638], прекъснали общението си с него и му изпратили отлъчителна грамота по протодякона на Епифания – Аврелиан. За да я предаде на Севир, той се облякъл в женска дреха и прикривайки с покривало лицето си, се приближил до него при една процесия и му връчил документа, уж че това било някаква лична молба, след което изчезнал в тълпата. Настъпил голям смут. Императорът, узнавайки за това, наредил на Азиатик, управител на Ливанска Финикия, да свали от катедрите им Козма и Севириан. Но местните жители се разбунтували в тяхна защита. Азиатик докладвал на императора, че без кръвопролитие не би могъл да изпълни заповедта. Анастасий наредил да не се прекрачва прага на умереността, като заявил по този повод, че макар и това дело да е важно, той счита като прекалено висока цена, ако за него бъде пролята дори и една капка кръв на негов поданик[639].
Скоро след ръкоположението си Севир свикал епископите на диоцез Ориент [640] на събор в град Тир. На него била одобрена по-крайната формулировка като истинско тълкувание на Енотикона и била изпратена една синодика до Александрийския патриарх Иоан ІІІ Никиот[641]. Севир отклонил поканата за събора в Ираклия, която получил в началото на 515 година. Засега той бил предпазен от омразата на Виталиан благодарение на успешната в крайна сметка съпротива на императора. Въпреки това в диоцез Ориент не липсвали противници. Юлиан, епископ на Лостра, и Петър, епископ на Дамаск, били свалени и заточени в Палестина[642]. Епифаний Тирски, брат на сваления Флавиан, бил и оставал твърд негов противник, но му били отнети правата да ръкополага своите суфрагани[643], а в самия град Тир бил поставен Иоан Мандрита, негов конкурент, на когото той трябвало да отстъпи храма „Св. Богородица”[644]. Твърдението на Захарий Ритор[645], че Епифаний бил свален от катедрата си, е погрешно. В митрополията на Сирия ІІ (Апамея) на Севир най-после му се отдало да постави за епископ свой предан привърженик – Петър. Той и неговият покровител именно в тази провинция срещнали ожесточена съпротива сред монасите, които, както вече стана дума, се били разбунтували поради свалянето на Флавиан. Сега пък архимандритите от епархиите Епифания, Аретуза и Рафанея прекъснали общението си със Севир. Техните епископи, съответно Козма, Севириан и Зоил[646], били приканени вероятно от постоянно действащия, по подобие на ενδημουσα в Константинопол, събор в столицата на диоцез Ориент или да вразумят архимандритите, или да одобрят тяхното сваляне. Те отговорили с едно неуважително писмо, с което заявявали на заседаващите в Антиохия епископи, че не ги смятат за никакви, заради което последните ги обявили за свалени. Севир[647] запознал магистъра на официите с декрета с цел той да бъде утвърден от императора. Това станало, но след известно време императорът помолил Севир да отмени свалянето на тримата епископи. Според Евагрий[648], който е родом от Епифания, епископът на Рафанея бил свален, а другите двама, заедно с архимандритите, направо отлъчили Севир, което било и мотивът на императора да изпълни молбата на Севир за свалянето им. Вероятно те отново били поставени на катедрите си, щом като и през 518 година, след падането на Севир, в доклада[649] си до Константинополския патриарх и столичния σúνοδος ενδημουσα се хвалят именно с отделянето си от Севир, но премълчават, че въпреки това тогава те не били лишени от катедрите си.
Авторът д-р Александър Омарчевски
Архимандритите пък не били приети отново в общение, но не били и прогонени от манастирите им. Те, заедно с голяма група монаси, при едно пътуване през есента на 517 година до манастира на св. Симеон Стълпник били нападнати от севирианите и дали много ранени и около 350 убити[650]. С обвинения срещу Севир и Петър Апамейски, че са организирали нападението, двама от тях – архимандритите Сергий и Иоан били изпратени в столицата, за да се оплачат пред императора и патриарха, но те ги прогонили като клеветници[651]. Тогава станало нещо необичайно. Същите пратеници, които явно не знаели латински език, били изпратени при папа Хормизд в Рим с една молба, подписана[652] от архимандритите и приетите в клира като презвитери и дякони монаси[653], която била насочена не само против патриарх Севир и техния митрополит Петър, но едва прикрито и срещу императора. За това повлияло и скъсването на отношенията на императора с папата. Архимандритите били добре инструктирани какво би искал Рим от тях. Те обвързали своята молба с проклинане на Несторий, Евтихий, Диоскор, Петър Монг, Петър Гнафей и Акакий. За техните собствени епископи въобще не ставало дума. Хормизд отговорил[654], че за Рим такова проклятие е нещо разбиращо се от само себе си, което е трябвало да стане много по-рано[655]. От своя страна, той също премълчал за епископите. Вместо това папата привел примера за цар Озия (ІІ Паралипоменон 26:16-23) като предупреждение към онези владетели, които си позволяват намеса в църковните дела. С две думи, папата заставал зад бунта на монасите против императора. Според устните съобщения на пратениците към списъка на анатемосаните в Рим били прибавени и имената на Севир Антиохийски, Филоксен Иераполски, Кир Едески (470-498) и Петър Апамейски.
Филоксен и Сотирих били в един лагер със Севир, но не като негови безусловни привърженици. Александрийският клир, при цялото си единодушие в омразата против Халкидонския символ и Tomus Leonis, му създавал пречки. Там се дразнели, че един прост монах заплашвал да измъкне от александрийците ръководството на антихалкидонската опозиция и да им наложи приемането на нова обединителна формула[656]. Когато Иоан ІІІ Никиот в своя отговор на синодиката на Тимотей Константинополски, която се обявявала в подкрепа на Енотикона, „поел по един среден път”, както се изразил Севир, и изисквал „проклинане на съблазните” без по-конкретно прецизиране, Диоскор и Херемон, негови апокрисиарии в столицата, подтикнали императора да му направи остра забележка вече да не се зодоволява само с изповядването на Енотикона, както е ставало с предшествениците му от Петър Монг насам. Преписи от онези по-стари синодики, които на събора в Сидон са изиграли своята роля, били потворно приложени към императорската сакра[657]. Видно е, че императорът, върху когото Севир е влияел така силно по време на тригодишния си престой в столицата, все пак не е допуснал да изпадне напълно под негово влияние и не е искал да скъса радикално с традицията на Енотикона. Евагрий[658] го характеризира в случая като постоянно загрижен за запазване на мира.
*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[564]. Theophanes, op. cit., p. 230; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[565]. Ibid., 235-237; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[570]. Ibid., 234-235; 238; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 24; 27.
[571]. Първите двама приемници на Петър Монг – Атанасий ІІ (490-497) и Иоан ІІ Имула (497-505) – продължили практиката да признават в синодиките си Енотикона без прибавки, ср. Severus, Ep. 4, 2, p. 288 сл.; Liberatus, Breviarium, cap. 18. Изглежда, че Иоан ІІІ Никиот, приемник на Иоан Имула, когато през 505 година известил в Константинопол и Антиохия за интронизацията си, е отишъл по-далече в осъждането на Халкидонския символ. Ето защо Македоний Константинополски скъсал общението си с него, ср. Zacharias Rhetor, Vie de Severe. – In: PO, 2, p. 113. Според Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 60, това е станало против волята на императора.
[572]. Подробност вж. във въведението на Brooks. – In: Severus of Antioch, The sixth book of the sellect Letters of Severus, vol. 1. Относно кръга на Петър Ивериеца и беритските студенти ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 4; 72.
[573]. Ср. Zacharias, Vie de Severe, p. 91.
[574]. Ср. Severus, Ер. 1, 1, р. 7; Ер. 2, 3, р. 248.
[575]. Ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 262, 295.
[576]. Zacharias, Vie de Severe, p. 103; Evagrius, op. cit., III, cap. 33.
[577]. Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 62.
[578]. Zacharias, Vie de Severe, p. 104, споменава патриция Клементин, консул за 513 година, и интенданта Евпраксий, комуто той самият посветил своята „Църковна история”. От кореспонденцията на Севир трябва да се прибавят още magister militum Патриций, ср. Severus, Ep. 1, 1, p. 4, интендантът Мисаил, ibid., Ep. 1, 18, и преди всичко влиятелният сановник Марин от Апамея, ibid., Ep. 7, 6, на служба при префекта на гвардията Зотик, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 304, който бил скоро повишен на тази длъжност, ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 42; Bury, Hist. of the later Roman emp., I, p. 470. На страната на противниците му бил магистърът на официите Келар, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 10, р. 131; 134, ср. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 62.
[579]. Zacharias, Vie de Severe, p. 105.
[580]. Ibidem.
[581]. Ibid., p. 107; 110; cр. Theodorus Lector.- In: Miller, Melanges 1, p. 61.
[582]. Това е споменатият по-горе Ксенай, ръкоположен под това име от Петър Гнафей за епископ на Иерапол; ср. Severus, A Collection of Letters. – In: PO, vol. 12, 2, p. 297; Theophanes, op. cit., p. 150.
[583]. Zacharias, Vie de Severe, p. 107.
[584]. Сам императорът го поставил за приемник на Паладий Антиохийски, чийто апокрисиарий в двора бил Флавиан, ср. Theophanes, op. cit., p. 142; 219-220.
[589]. Основното доказателство за това вж. у Severus, A Collection of Letters, р. 296. То показва как палестинските монаси от сляпа омраза са изопачили достоверните сведения в своето писмо, цитирано в съкратен вид от Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Относно Сотирих вж. Theophanes, op. cit., p. 153, Severus, A Collection of Letters, р. 319; Ер. 4, 3, р. 291. Според Ер. 6, 1, р. 407, впоследствие той се приближил до линията на Севир, но през 518 година се отметнал от нея, ср. Ер. 5, 13, р. 387.
[590]. Вж. Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Флавиан бил обвиняван в симония, ср. Severus, Ер. 1, 48, р. 88.
[591]. Theophanes, op. cit., p. 151; ср. писмото на палестинските монаси до Алкисон у Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Същото това писмо според Theodorus Lector.- In: Miller, Melanges 1, p. 61, е било поводът патриарх Македоний Константинополски да анатемоса Флавиан.
[592]. Че за тези двамата става въпрос, е видно от приветственото слово на Севир след интронизацията му, ср. Zacharias Scholasticus, Vie de Severe, p. 323, според което двамата произхождали от Егея, както и от деянията на събора, ср. Codex Encyclius, L VI 955; M IX 568, където те са представени като автори на съчинения против анатематизмите на св. Кирил.
[593]. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[594]. Theophanes, op. cit., p. 232.
[595]. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[596]. Ср. Severus, Ep. 1, 1, p. 4.
[597]. Zacharias, Vie de Severe, p. 107.
[598]. Severus, Coll. Letters, p. 296. Най-важното място се намира в края на писмото, което Севир (Ер. 1, 2, р. 16) написал след смъртта на Константин до приемника му Солон, след като новата императорска обединителна формула била оповестена и възприета от Константин.
[599]. Иоан, епископ на исаврийския град Клавдиопол, приел, по заповед на императора, Севир в къщата на magister militum Патриций и декларирал като желателно във формулата (τύπος της πληροφορíας) да бъде добавено την εν Χαλκηδονι συνοδον δεχóμεθα ουχ εις ορον της πíστεως, αλλ′ πρòς καθαíρεσιν Νεστορíου καί Ευτυχους, ср. Severus, Ер. 1, 1, р. 4., което Севир рязко отхвърлил. Според Evagrius, op. cit., III, cap. 31, тази формулировка била предложена от Флавиан.
[600]. Ibid.; Theophanes, op. cit., p. 236-237.
[601]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 631.
[602]. Zacharias, KG, VII, cap. 9, p. 129.
[603]. Kyrill von Skythopolis, op. cit., (ed. Ed. Schwartz), p. 304.
[604]. Evagrius, op. cit., III, cap. 44; Theophanes, op. cit., p. 245-246; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631; Marcellinus, op. cit., p. 97; Malalas, op. cit., 407-408.
[605]. Ср. Krueger, G., Severus von Antiochien. – In: RTK, Bd. 18, S. 252.
[606]. Άγιος ο Θεός, αγιος ισχυρóσ, αγιος αθάνατος, ελεησον ημας (Светий Боже, светий Крепкий, светий Безсмертний, помилуй нас), ср. АСО ІІ 1, р. 195.
[607]. Ср. АСО І 1, 7, р. 72.
[608]. Zacharias, KG, VII, cap. 8, p. 123.
[609]. Ср. Schwartz, Ed., Der sogenannte Sermo maior, S. 60.
[610]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 20.
[611]. Iohannes Diakrinomenos. – In: Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 47; Cramer, Anecdot. Paris, vol. 2, p. 105; Miller, Melanges, 1, p. 66.
[612]. Iovios. – In: Photius, op. cit., 222, p. 191b, 17; Theophanes, op. cit., p. 93.
[613]. Iovios, ibid., привежда твърдението, че един покръстен юдеин, позовавайки се на Пс. 41:3: τον θεόν ισχυρον τον ζωντα (Бога силний, живий), е пренесъл Трисагиона върху Бога в противовес на езическите божества. Това би могло да бъде важно при едно изследване на произхода на формулата. За нейното антиохийско-християнско тълкуване обаче меродавни остават Севир и Ефрем.
[614]. Severus. – In: Doctrina Patrum de incarnatione Verbi (ed. F. Diekamp), p. 42.
[615]. Вж. Photius, op. cit., 222, p. 245.
[616]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28; Evagrius, op. cit., III, cap. 32; Theophanes, op. cit., 239-240; Liberatus, Breviarium, cap. 19; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631; Malalas, op. cit., p. 400.
[617]. Тоест сребролюбец и сластолюбец, което съответствало на някои негови последващи действия, Theophanes, op. cit., р. 240.
[618]. Важна информация за мястото на синкелите в църковната иерархия вж. у Beneschewitsch. – In: Seminarium Kondakovianum 1, p. 71.
[619]. Zacharias, Vie de Severe, p. 110.
[620]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 33.
[621]. Theophanes, op. cit., р. 240; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28; 33; Fragmenta, p. 587; Evagrius, op. cit., III, cap.
33; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631.
[622]. Marcellinus, op. cit., p. 98.
[623]. Severus, Ep. 4, 2, p. 289.
[624]. Kyrill von Skythopolis, op. cit., p. 307. Според Theophanes, op. cit., p. 153, в посланието си Илия Иерусалимски по същество се определя към Енотикона.
[625]. Kyrill von Skythopolis, op. cit., p. 300, 307; Theophanes, op. cit., p. 153, 156.
[626]. Сирия била разделена на две провинции, в първата от които влизал и гр. Антиохия, и носела името Сирия Първа, а втората, намираща се на юг от нея, се наричала Сирия Втора или Салутарис с център град Апамея.
[627]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32, според свидетелства на очевидци.
[628]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32; Theophanes, op. cit., р. 241; Malalas, op. cit., p. 400.
[629]. Victor Tunnunensis, op. cit., p. 196, 3.
[630]. Severus, Ep. 6, 1, p. 406.
[631]. Theophanes, op. cit., р. 164, 11.
[632]. Severus, op. cit., р. 408; Theophanes, op. cit., р. 164, 12.
[633]. Списъкът, съставен според подписите под изпратената до Иоан ІІІ Никиот синодика, вж. у Zacharias, Vie de Severe, p. 139.
[634]. Evagrius, op. cit., III, cap. 33, и Malalas, op. cit., p. 400, посочват датата 6 ноември, което едва ли е вярно, тъй като не е било неделен ден.
[635]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 31; 59; Liberatus, Breviarium, cap. 19.
[636]. Тези различно определени формулировки, към които се добавят и още по-остри думи относно Енотикона, му били вменявани след 536 година, ср. Codex Encyclios, L V 121; M VIII 999.
[637]. Severus, Coll. Letters, p. 322.
[638]. Градовете Епифания и Аретуза, лежащи на брега на река Оронт, се намирали близо един до друг във Втора Сирия и били подчинени на Антиохийския патриарх.
[639]. Evagrius, op. cit., III, cap. 33-34; Theophanes, op. cit., p. 241.
[640]. В списъка на провинциите, от които били дошли епископи, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 12, p. 135, липсват Сирия ІІ, Финикия Приморска (maritima), двете Киликии и Исаврия.
[641]. Severus, Ep. 1, 27, р. 98; Ep. 5, 7, р. 360.
[642]. Ср. писмото на палестинските монаси у Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Zacharias, Vie de Severe, p. 114; Severus, Ep. 8, 2, p. 443; Ep. 1, 3, p. 22.
[643]. Severus, Ep. 1, 31.
[644]. Codex Encyclios, L V 197; M VIII 1078.
[645]. Zacharias, Vie de Severe, p. 114.
[646]. Codex Encyclios, L V 216; M VIII 1098.
[647]. Severus, Ep. 1, 21, писано в началото на 515 година.
[648]. Evagrius, op. cit., III, cap. 34.
[649]. Codex Encyclios, L V 213; M VIII 1094.
[650]. Coll. Avell., p. 566; Codex Encyclios, L V 120, 160, 244; M VIII 998, 1038, 1130.
[651]. Ibid., p. 567.
[652]. Първата половин дузина се среща отново сред подписите под съставения през 518 г. (след падането на Севир) libellus на монасите от Апамея, ср. Codex Encyclios, L V 249; M VIII 1135.
Исторически предпоставената изходна точка на разглежданата тема са последиците от Четвъртия вселенски събор (451 година), проведен в Халкидон, и приетият от него догмат за личността на Иисус Христос, който накратко гласи: една личност, една ипостас в две природи!
С течение на времето, при сблъсъците на различните богословски течения и направления, този догмат е придобил огромно значение в живота на Църквата. С формулирането му съборните отци от Халкидон посочили единствено правилния среден път между разделящата и сливащата природите в Христос христологии, между Несторий и Евтихий, като с това отстранили един проблем, който безусловно очаквал своето разрешаване. След приключването на събора всеобщото очакване било, че единодушно приетото от него вероопределение ще влезе спокойно и незабелязано във вероизповеданието и богословието на Църквата. Ако това бе се случило, то така би се открила възможността и други отделни въпроси из областта на богословието след това да стават предмет на подобно обсъждане и да получават подобна вселенска санкция.
Развитието, за съжаление, протекло по друг начин. Халкидон станал камък за препъване и изходна точка за едно разцепление, което оттук нататък разбивало църковното единство и до ден-днешен тормози Църквата. Вероопределението и христологията на събора били дискутирани дори по-интензивно, отколкото терминътομοουςιος (единосъщен), приет на І Вселенски събор (325 година). Върху халкидонския догмат се концентрирало вниманието на цялата древна Църква – императорите, епископата, монасите, богословите и вярващия народ. Това е било така, защото Църквата е била проникната и живеела със съдържанието и същността на този догмат: вярата в един Христос, истински Бог и истински човек, дори това да не било изразено с толкова конкретни термини. Тази вяра се подхранвала от един образ на Богочовека, чиято пълнота, според някои, не можела да бъде обхваната от формулировката за личността Му, приета в Халкидон. Запознаването с монофизитската христология ще потвърди това.
Периодизация
Наша задача е по възможност да проследим всички фактори и причини за следхалкидонското развитие, както и да установим предизвиканите от него обрати: влиянието на епископата, на императорите и богословите, на отделните поместни църкви с техните миряни и монаси. Съобразно с това колко различни групи излизат на историческата сцена или се отдръпват от нея, колкото по-важни факти за съдбата на халкидонската вяра създават, толкова повече те определят и отделните фази или периоди на историята. Но преди това трябва да се поставят два централни въпроса:
1)колко продължават, строго погледнато, споровете за халкидонското веропределение и за вселенската валидност на събора? и
2)колко време се дискутира христологическият въпрос, дори и тогава, когато не се визира конкретно Халкидонският събор?
Непосредствената следистория на събора от 451 година продължава дотогава, докато съборната формулировка или неговата валидност като цяло изрично продължават да бъдат поставяни под въпрос.
Когато това се вземе под внимание, то Петият вселенски събор (553 година) е един такъв жалон, тъй като от 451 година до 553 година не става въпрос за нищо друго, освен за халкидонското вероопределение. Но понеже Петият вселенски събор е бил оспорван именно заради отношението му към Халкидон, то и неговата следистория спада към халкидонската. Едва след като този спор, който засягал особено Запада до смъртта на папа Григорий І Велики († 604 година), постепенно утихнал, дискусията за валидността на Халкидонския събор била преустановена. Отговорът на втория въпрос включва на Изток и монотелитския или моноенергийния спор с неговите отделни фази и събори, докато на Запад трябва да бъде отбелязано адопцианството[1] в Испания и реакцията по този повод във Франкската държава. Действително, в споровете през VІІ век по въпроса за едната или двете воли (съответно енергии/действия) в Христос Халкидонският събор е бил изходната точка в дискусията, както и нормата за разрешаването на проблема, най-вече с помощта на св. Максим Изповедник. Така се появява една нова фаза в развитието на халкидонския догмат, тъй като на монотелитската непоследователност са противопоставени халкидонските основни принципи, засягащи взаимоотношенията между божествената и човешката природи в личността на Иисус Христос, които тук били приложени и по въпроса за волите и действията. Определено по-слаба е връзката на Халкидон с адопцианската криза на Запад.
Така се очертава контурът на епохите и фазите в развитието на следхалкидонската история на христологията. В периода от 451 до 681 година на Изток и до 794 година (Франкфуртският събор) на Запад христологическият въпрос, макар и с различна интензивност, почти неизменно е предмет на обсъждане. Този период условно можем да разделим на две по-големи епохи:
1.Времето на непосредствената дискусия относно халкидонското вероопределение и вселенския характер на самия вселенски събор. Тази епоха обхваща също и историята на Петия вселенски събор (553) до признаването му на Запад от папа Григорий І (590-604).
2.Времето на разширяването на христологическия въпрос (по-скоро на въпроса за личността на Иисус Христос) върху двете воли и божественото и човешко действие на Богочовека, известно като монотелитство или моноенергизъм. Тази епоха практически изпълва целия VІІ век. Осмото столетие на Запад е белязано от адопцианския спор, който има съществена връзка с Ефеския (431 година) и Халкидонския събори, но нито при появата си, нито при прекратяването си той е имал някаква особена инспирация от Изток. Последният пък през това време е разтърсван от иконоборческия спор, в който се долавят отзвуци от христологическите борби в предишните столетия. На преден план излиза богословието с блестящия синтез на византийското богословие, включително христологията, направен от св. Иоан Дамаскин.
Авторът д-р Александър Омарчевски
Тези две епохи са разделени помежду си и от едно политическо събитие с огромни последици – нашествието на арабите, което ще изиграе огромна роля за отделилите се след Халкидон църковни общности, както и ще повлияе върху развитието на христологията в Испания. Тези две епохи обхващат различни по обхват и значение събития. Спорът през първата епоха (451-604) е принципен, по-остър, по-диференциран, отколкото в VІІ-VІІІ век. Христологически и еклезиологически става въпрос за основите на християнството, макар и само в рамките на Римската империя. Тук като разделителна точка се явява 519 година, когато след продължителна криза е потвърден вселенският авторитет на Халкидонския събор от Юстин І (518-527), избран за император след смъртта на Анастасий І († 518 година). Между 451 и 519 година ние ще проследим упоритите борби между императорите и папите относно интерпретациите на Халкидонския събор, които в крайна сметка довели до така наречената Акакиева схизма между Рим и Константинопол. Ще се запознаем и с развитието на монофизитското богословие в този период, както и с големия разцвет на православната богословска мисъл. Втората фаза на тази първа епоха започва с възкачването на императорския престол на Юстиниан І (527-565) и на симпатизиращата на монофизитите негова съпруга Теодора. Тогава империята е разтърсена от оригенистичните спорове и спора за „трите глави“, които намират своята кулминация на Петия вселенски събор (553 година). Между строго халкидонистката и крайната монофизитска христология на преден план излиза така наречения неохалкидонизъм, формирането на който започва още през първата фаза преди 519 година и който трябвало да изиграе ролята на посредник между крайните течения. В този период монофизитите успели да изградят и своята собствена иерархия. Отделянето им от православните окончателно приключило и вече никаква императорска политика не била в състояние да ги върне назад, включително и големите завоевания на Велизарий и Нарзес в последния опит за възстановяване на световната Римска империя.
*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Срв. Коев, Тотю. Адопциани. – Във: Коев Тотю, Димитър Киров, Кратка богословска енциклопедия, С., 1993, с. 22-23.
Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.