Димитър Пенов

Б. Същност на религията

9. Бог – основна реалност

За религиозния човек няма нищо по-реално oт Бога, нищо по-действително съществуващо. Отвъд претенциите на разума да се съмнява в това съществуване вярващият е абсолютно сигурен и затова във време на веров подем всякакво логическо доказване Божието битие е излишно, дори оскърбително. През време на индиферентизъм обаче вярата се спуска под равнището на разсъдливостта и тогава се подчинява на властта на рационализма, а оттам и на пълното отричане на Бога. Затова се наложило по рационален път да бъде доказвано Божието битие. Създадени са добре известните шест доказателства: космологическо, телеологическо, онтологическо, психологическо, историческо и нравствено. Те имат за цел не да убедят невярващия и да го направят религиозен, защото религията е един дар от по-висша действителност, отколкото е логиката, а целят само да задоволят съмняващия се разум. Историческото им развитие обаче доказва, че точно пред  съмняващия се разум те са безсилни в досегашната си форма, така че остават убедителни само за вярващите, но тъй като той и без тях е убеден в Божието битие, заключението би било, че са напълно излишни. Това е все пак прибързано заключение, защото не всичко в тях е погрешно: има неща правилни, чиято неубедителност се дължи само на логическа непоследователност у отрицателите, а други неща могат да бъдат изменени във формулировката, защото тук пък вярващите са проявили нелогичност при доказването. Къде се налагат неизбежно изменения, ще ни покаже поединичното разглеждане на доказателствата.  

а. Космологическо доказателство. – То се гради върху следващия силогизъм: всяко нещо, което съществува в света, има своята реална причина извън себе си; светът (космосът) съществува като цяло; следователно съществува реално и неговата причина извън него – това е Бог.

В тази статично-рационалистична форма туй доказателство винаги се е струвало най-достъпно и убедително, а ето, както видяхме, че и начинаещият гимназист го преодолява по силата на логиката и го продължава: всяко нещо има причина; Бог съществува, следователно и Той има своя причина извън Себе си; тази причина има друга и така безкрай. Затова истинската правилна форма на туй доказателство би следвало да бъде така: в света наблюдаваме непрекъсната верига oт причини и следствия до безкрайност; това създава вечно движение по един мираж, тъй като всяка постигната причина се оказва не последна и така е безкрай: а без своята последна причина нещата са само мираж. Нашият дух обаче търси един завършек, търси достигането на последната абсолютна причина и само затова лети по всички видимо последни причини: в себе си той носи неунищожим образа на една такава първа, абсолютна причина; само нейното реално съществуване обосновава този образ и му дава опора, иначе става и сам духът мираж; следователно Бог съществува.

При тази формулировка ние по-малко претендираме да достигнем с пръст дълбочината на битието да изразим рационално Божията творческа сила, но затова пък достигаме последната аксиоматична, евидентна дълбочина на собствената си душа, която по своята структура надхвърля цялата световна причинност и се отнася до Този, Който е създал и самата причинност. С други думи казано, не като вредим Бога във веригата oт причини и следствия, както правеше досегашната формулировка, а като уважим собствения си копнеж към Него, като стоящ над тази верига, ние истински сме се убедили в Неговото битие. С това същевременно изведнъж отличаваме природата Му oт тази на света. Докато светът е причинен, следователно условен, несамобитен, Бог е самопричина, безусловен, самосъщ – точно какъвто се представя на всяко религиозно съзнание. Най-сетне тази формулировка ни избавя oт изкушението индуктивно да доказваме Бога, когато за самия ни дух Неговата реалност е дадена преди всякакви единични наблюдения. Без априорното съществуване у нас на закона за достатъчна причина, достатъчно основание, ние не бихме имали двигатели, с чиято помощ да установим веригата oт не последни причини в света. Общото е преди частното. Божественото лежи в душата ни преди световното.

б. Телеологическо доказателство. – Това доказателство почива върху следния силогизъм: на всяко нещо трябва да съществува и причината; в света съществува разумност и целесъобразност; следователно съществува разумен и поставящ цел Творец – Бог[40]. 

Такава форма това доказателство е запазило, въпреки критиките от разни страни срещу двете му предпоставки и срещу заключението му. Обикновено вярващият, който стои вече върху основата на това, което уж ще доказва, лесно се справя, като заявява: „възражението  за съществуването на болестите, на стихийните нещастия, на органи в човешкото тяло, на които не знаем назначението, не може да подкопае верността на факта, че има целесъобразност[41]. Подобно спокойствие и благополучно провеждане на доказателството се сблъсква не само с отрицателната философска критика, която сочи възражения срещу целесъобразността, но и с най-дълбоката жизнена драма на всекиго oт нас в обикновения живот. Под влияние на възпитанието и на религиозни представи ние в обикновения живот сме готови да  приемем абсолютната целесъобразност и да се помирим, да водим всекидневните си занимания. Достатъчно е обаче природна стихия, тежка болест или загуба на най-близък да ни сполети и цялата картонена целесъобразност, построена логически, да се разбие на прах. С какво логически можем доказа на майката, загубила невръстната си единствена рожба, че има смисъл и целесъобразност в тази загуба и как можем ѝ посочи къде лежи този смисъл, когато скубе косите си? Как можем целесъобразно успокои пламенния патриот, когато види разгромяването на родината си oт подъл враг? Къде лежи целесъобразността в мигновеното заливане, опожаряване или земетръсно унищожаване на несметни културни блага и на човешки личности? Можем ли посочи целта на съществуване на хиляди видове земни и земноводни животни? Можем ли посочи безпредпоставъчно собствената си цел в живота?

А едно доказателство не може да пренебрегне точно тези най-дълбоки въпроси на живота, защото на тези дълбочини се решава съдбата на човека. И затова, ако вземем пак примера с майката, ние виждаме, че не я успокоява никакво философстване за смисъл, а я успокоява само религиозното примирение поради това, че не знаем смисъла, но че все трябва да има някакъв смисъл. Това значи, че в края на краищата при наличността на крещящи противоречия и безднено безсмислие, което ни ранява до смърт, ние оставаме живи само благодарение на това, че в себе си носим образа на една последна разумност и цел, на последен смисъл, надхвърлящ всички противоречия и съчетаващ всичко на една недостъпна за разума ни висота във висша хармония. Без тази съществена за нашата душа единствена убедителност ние не бихме живели, тъй като би значило да живеем без смисъл. Обратно, само тази природна устременост на човека към хармония и красота го кара да изживява, да чувства противоречията и да се бори вътрешно срещу тях. Именно обстоятелството, че дисхармонията се чувства, доказва, че в битието съществуват ценности и смисъл – иначе не би имало какво да се потъпква, да се ранява в нас и не би имало какво да ни боли[42].

Ясно е, че при това положение телеологическото доказателство следва да се построи не върху хармонията, а точно върху дисхармонията в света, преодолявана чрез духовната устременост на човека към хармония. Тогава то ще гласи горе-долу така: в света е пълно с противоречия на битието, които правят живота на човека непоносим; въпреки това човекът живее и се бори за смисъл и красота, движен oт абсолютната вътрешна сигурност – това спада към основните закони на духа му – че съществува една хармония и целесъобразност отвъд всичкото безсмислие на света; следователно трябва с абсолютна наложителност да приемем, че съществува такова надсветовно битие, което дарява на човека сила и примирява всички противоречия – съществува Бог. Без това битие човешкият живот и човешките висши стремежи стават невъзможни.

Прочетете още „Към философията на религията – продължение 4“ →

Димитър Пенов

А. Антропологични предпоставки

5. Личност и мироглед  

а. Търсене на единство. – Способността на човек да твори култура вече издава в него осъзната или неосъзната религиозност: устременост, обърнатост към абсолютното. В този смисъл Рудолф Ойкен нарече цялата култура, във всичките ѝ разклонения и степени универсална религия. Тя издава непреодолим стремеж към вътрешна общност с всички и всичко, към величие и сила чрез тази общност, към постигане последните основи и цели на всичко и следователно към безкрайност и пълнота. Едва в нея и чрез подчиняването като равен член на нейната необходимост се създава истинската свобода и сигурност. Без иерархическото възкачване, свързано с неизбежен аскетизъм за отделната личност, тя не може да достигне дълбочина, а само заменя една плоскост с друга, един каприз с друг, като сама остава вечно незадоволена[16]. В обикновения живот различните културни области вървят като че ли разделено, всяка по свой път, със своя закономерност, смисъл и идеал. В своята личност обаче човекът ги обединява двояко – oт една страна, може едновременно да служи на всички – ако не да работи творчески, то поне да ги възприема и използва; oт друга страна, и за обективното надличностно тяхно съществуване той търси едно последно единство; истината на науката, доброто на нравствеността и красотата на изкуството за него все някъде трябва да се сливат в едно върховно духовно единство – заедно с единството на личността, необходимо за човека по самото му естество се явява единството на света. Това единство търси и в него се осъзнава всеки човек без изключение – всеки човек иска да постигне, с други думи, мироглед. По дълбочина мирогледите у различните хора без съмнение са различни, но по своята структура те са у всички еднакви: търсене същността, произхода и смисъла на света, за да може oттам да се изведат същността, произходът и смисълът на самия човек. Резултат на този спонтанен, непреодолим стремеж у човека се явява най-напред неговата философия. Всеки човек е философ в някаква степен, защото всеки има самосъзнание, тоест установяваме някакво свое място в световното цяло. Тук в това самосъзнание се крие последната най-висша онтологическа степен на неговото същество и най-същественото му различие oт животните. И животните имат някакво оръдие, биологически обусловено съзнание, но само човекът има самосъзнание, знание за душата за самата нея. Затова и само той има философия. Тя е именно неговото самосъзнание и самопризнание със средствата на разума. Философ човекът пък бива само дотолкова, доколкото има един възприемателен и реагиращ орган за целостта на битието. Във всекидневния живот, както практиката показва, всеки е зает и насочен към отделности, към конкретни задачи – все едно дали ще е заработване на коравия залък, служене на някое религиозно предписание, занимаване с логаритмически таблици или с някоя сърдечна авантюра. Туй са сегменти. Срещу това философското отношение е винаги – макар в различна степен и никога не в съвършенство – усет, чувствителност за целостта на живота. Това не значи да се говори постоянно за цялото, обаче какъвто и отделен въпрос на логиката и естетиката, на етиката или на религията да се разглежда, само тогава ще има философска стойност, когато връзката, отношението към цялото са живи и дейни[17]. Така и споменатите горе сегменти престават да бъдат сегменти, а стават прояви на две цялости – на човешката цялостна личност и на световното цяло.

Философията, казахме, е рожба и израз на човешкото самосъзнание, стремеж на човека да добие цялостен мироглед и то със средствата на разума, на мисленето. Мнозина поради това, като вземат предвид какво я създава, както и нейния характер на установяване единството и пребъдване в него, отъждествяват философията с мирогледа. Фактически тя е само част, само едно стъпало в него, но никога не е целият мироглед и то по простата причина, че самият човешки ум никога не може да постигне дълбините, oт които личността на човека и целостта на света идват. Веднага обаче трябва да се добави, че философията – собствената на всеки човек поотделно и общочовешката – се явява до такава степен необходима съставка на мирогледа, че без нея той е невъзможен, тъй както не е възможно да се получи химически вода само oт водород. Защото разумът наистина не може да обгърне дълбините на битието, но няма друг освен него, който да установи тези дълбини, да ги посочи и да приведе човека с необходимост пред тяхната бездна. Разумът има граници, но никой освен него не може да ги почувства и да го държи затворен в тях. Без него дори единството на личността и единството на битието не е възможно да се установи, така че самата възможност, както казахме, за мироглед и нуждата oт него за човека, остават невъзможни. Човешката личност стои по-високо oт своя разум, но без неговата съставка тя не е личност – до такава степен са взаимно обусловени. Нали и самия човек ние определяме като „мислещо“ същество: тук значи виждаме неговата видова отлика.

Прочетете още „Към философията на религията – продължение 2“ →

Димитър Пенов

А. Антропологични предпоставки

3. Личността и околният свят

a) Активност. – Духът е самостойно реален, непроизводим. Вярното е обаче, че само в досег с околната действителност се показва неговата активност, проявява се природата му. Ако вътрешно личността е цялостна, външно тя самата се намира всред една цялост, в която всичко се взаимно прониква и в която тя е център на енергия. Всред тока на времето и пространството, всред смяната на най-различни впечатления и противоречиви влияния тя стои единна, цялостна, праволинейна, вярна на себе си, незаменима, критично дистанцираща на всичко, което идва oтвън, организирана вътрешно, непрекъснато растяща и все пак тъждествена на себе си. Колкото по-самостойно, критично се държи към всичко напиращо oтвън, толкова по-силна е личността. Вече самата наша дума „личност“ говори за нещо независимо, отделно. Без увереност всред всички телесни, обществени и природни условия, ориентиране, провеждане цялостна нишка на поведение, няма личност, а тази нишка е възможна благодарение на постоянната активност. Човекът никога не е абсолютна, съвършена личност; той е само постоянно растяща, очертаваща се личност по пътя на самодейността на активното субеутвърждаване. Личността не е ли статична, налична, а е динамично себереализиране, създаване oт себе си ново битие. Тази страна е толкова съществена, че за нея, както за светлината и топлината, можем да кажем, че съществува само дотолкова, доколкото се проявява, действа. Светлина, която не свети, не е вече никаква светлина. Вятър, който вече не духа, не „вее“, не съществува. Така и личността съществува само дотолкова, доколкото „личи“: отличава се, излъчва една особеност, самостойност.

Не бива обаче да се мисли, че активността на личността е нещо преднамерено, съзнателно провеждано. Когато например възприемаме нещо определено, това не значи, че едва в този момент започваме своята душевна активност, като че дотогава личността ни е била бездейна. Наистина има различни степени на активност в различните моменти, има усилване и отслабване, но пълно изчезване няма, така че не е необходимо личността нарочно да се поставя в движение, това тя върши по силата на самото си съществуване.

Дори най-обикновено усещане показва, че личността, съзнанието е активно. Ако в психологията усещането определят като „най-прост психичен акт“, това както вече казахме, произлиза oттам, че не се вземат под съображение отговорът, дейността на душата при всяко усещане, централното личностно възприемане на всичко. Още повече, че такова изолирано свойство на нещата, под чието въздействие се получавало усещането, в действителност не съществува, а свойствата са дадени едновременно и само логически, душевно-творчески се „изолират“. Там стои едно дърво, тук върви и говори човек – това виждаме и чуваме ние. Но какво значи виждане и чуване, ако не дейност на душата по повод на известно раздразнение? Пияният и изплашеният до безчувственост имат очи и уши, отворени понякога дори повече oт нормалното и цяла редица неща могат да ги връхлетят, без  обаче те да усетят нещо. Това е, защото не са достатъчни само органите, а е необходима работата на централната приемателна станция – съзнанието. Още повече личи активността при практическата борба за самозапазване или за запазване на рода, на общността. Личността тук си поставя цели, определя и избира най-подходящи средства и пътища за постигането им, приспособява околното към своите жизнени нужди, рационално прилага натрупан опит, обсъжда планове за бъдещето, премахва пречки и прегради, сама се приспособява към дадени условия и прочее. „Личност – казва големият германски философ на нашето време Николай Хартман, – е съществото, което не само остава трансцендентно, по-високо стоящо oт своите прояви, но което и с цялата си същност е съотнесено и живее в надличното: едно същество, което е вътрешно врастнато в своя жизнен кръг и му принадлежи толкова, колкото и на себе си. То е по самата си основна същност експанзивно същество, което при врастването си в света все пак не се загубва, а напротив, едва там истински се оформя и осъществява. То е затова чисто духовно същество, каквото още не е субектът като субект, нито съзнанието, взето самò по себе си, каквото имат и висшите животни“[9]. Обсегът на неговата активност е много по-голям количествено, а и качествено е друг, поради налични в него нови особености.

б. Свобода.- С активността е неразлъчно свързана свободата.

Личността преодолява само творчески собствената си изолираност и се приобщава към битието не иначе, а в свобода и чрез свобода. Личност без свобода, както и истинска активност без свобода, са невъзможни. Ако човекът нямаше съзнание за лична решимост, следователно и за отговорност за постъпките, които личността му има, чрез които се проявява, това би значило да се самоликвидира и отрече основната ядка на тази личност.

Опитът показва, че човекът навсякъде е обвързан, прикрепен към дадени отношения, сближен и свързан с известни лица, природни условия, собствена телесна природа и така нататък. И все пак виждаме да го съпътства съзнанието за собствено аз, за собствено достойнство и чест, за лична свобода. Самата възможност човек преднамерено да се принесе в жертва за извоюване свободата, или за защитаване честта си, или най-сетне да тури край на живота си, ако види,че не може да запази едното или другото, а понякога и двете заедно – самата тази възможност разкрива интимна, специфично човешка природа в нас, показва нашата автономност относно всички условия. Тук е най-решителното поражение на механизма, който е сляп за възторга oт истината и доброто, а за свобода и чест говори само поради недоразумение. Ако ние не бяхме духовни личности, а само материя и процеси, биха били смешни всички приказки за жертва и подвиг, всички борби за свобода. Затова всеки, който теоретически отрича свободата, но практически призовава към борба за свобода, с това неволно признава и това, че тя е различна oт материалните условия, които протичат механически обусловено, признава, с други думи, една нова причинност, нова мотивировка на проявите, произтичаща oт самата личност и нейното съзнание.

В непрестанния безплоден спор между индетерминизма и детерминизма често oт страна на индетерминистите се защитава една абсолютна, напълно необусловена свобода, равна на пълен произвол, на непредвидим каприз при всеки отделен случай. Няма обаче измама oт такава „свобода“, защото който решава произволно, немотивирано, точно той би издал, че няма вътрешна трайна сила, еднаква линия на поведение, няма своя личност. Такава „свобода“ е свойствена на животните, но тя няма нищо общо с личността и с истинската свобода. Животните именно се управляват не oт вътрешно обсъждане, oт свободен избор и себеконтрол, а oт външните дразнители и обстоятелства, затова реагират най-различно. Човекът напротив, притежава разумна, личностна воля, насочвана към дейност чрез обмисляне и решение с оглед на поставени цели и средства за постигането им. С мислите за тези цели човек превръща целия си живот в нещо непрекъснато, единно, последователно, oт гледище на което се осмислят и определят всички единични прояви. Човешкият живот е личностен, структурен, вътрешно организиран и цялостен, поставен под общ смисъл и предназначение. „Свободно действа този – казва Фридрих Паулсен, – който се самоопределя не чрез външните подбуди oт предизвиканите oт тях минутни желания, а чрез мисли за целите и чрез идеалите, чрез дълга и съвестта; първият се пробужда (agitur), а само вторият истински свободно действа (agit)[10]“

Прочетете още „Към философията на религията – продължение 1“ →

Димитър Пенов

А. Антропологични предпоставки

1. Съвременно схващане за човека

Когато говорим за съвременно схващане за човека, ние веднага трябва да направим уговорката, че такова единно, общоприето схващане няма и сега, както и никога не е имало. Във всички епохи са съществували едновременно и най-различни схващания за човека, борили са се помежду си, завладявали са по-големи или по-малки кръгове oт хора. И все пак някога е имало преобладаващи схващания, които между другите повече са се налагали било със своята достъпна форма, било с по-голямата си логическа убедителност, било най-сетне с широтата на своята жизнена основа и прочее. Тези схващания са давали облик на епохата, която дори е бивала наричана според тях. Така ние говорим за епоха на възраждането, епоха на просвещението, епоха на романтизма и така нататък, а това са епохи, които се характеризират преди всичко чрез своите антропологични схващания. В този смисъл ние и днес можем да говорим за едно схващане, като вземем предвид преобладаващите тенденции на сегашната наука за човека и нейните трайни постижения. Такова преобладаващо е днес учението относно пластовия строеж на човешкото същество, на личността, нейното вътрешно степенуване, многоетажност, много измерения. В човека вместо само механистичен принцип или само технологичност, вместо само свобода или детерминизъм, ние намираме степенуване, съществуване на отделни пластове, отделни измерения – иерархични, подчинени на различни закони, а същевременно непрекъснато взаимодействащи си. Желанието да обясним човека само чрез едни или само чрез други oт тези принципи е именно предубеден, ненаучен догматизъм и схематизъм, защото тези пластове само всички заедно образуват съществото на човека. Нещо повече, дори самото деление на пластовете е вече схематично, ако не схванем, че тук се касае за непрекъснат ток, за зависимост и връзката на всички прояви. Вместо атомизирането на човека и плоскостното му хоризонтално парцелиране на отделни „способности“, сега се доби поглед за неговата вертикална дълбока и вътрешно разнородна личност.

Всъщност това учение е старо колкото самата човешка антропология изобщо. Него намираме особено ясно изложено във философските трудове още на Платон и Аристотел, а в християнството го съдържа само божествено откровение. Трябваше обаче да настъпи апокалиптичното преоценяване на всички ценности, каквото виждаме в наше време, за да изчезнат много модерни фетиши и за да се разкрие блясъкът на пренебрегвани, но издържали проба през вековете, учения. И ето, след Първата война виждаме най-големите европейски философи да развиват своето реалистично схващане за човека като слабо Божие творение и същевременно като свободна, творчески насочена, отговорна за постъпките си, личност. Макс Шелер, Едуард Шпрангер, Николай Хартман, Мартин Хайдегер, Карл Ясперс, Николай Бердяев, Николай Лоски и цяла редица други oт техния ранг стоят тук, обединени в своето схващане за сложната, неизразима рационално и иерархично устроена човешка природа. До тях се нареждат още по-голям брой психолози, като Освалд Кро, Филип Лерш, Ерих Йенч, Ц. Юнг, Ерих Ротхакер, Рихард Мюлер Фрайенфелс, Х. Принцхрон, Х. Плеснер и прочее. В педагогиката това схващане се застъпва oт имена като П. Наторп, П. Петерсен, Х. Нол, С. Хесен, В. Флитнер и други. Най-сетне, нека споменем и за психопатолози oт ранга на Освалд Бумке[1]. Навсякъде това схващане не е нищо друго освен реализъм, многостранно обгръщане и изследване на човека при различни положения, за да се долови истинската му природа, без да се срязва насила, но и без да се разкрасява изкуствено. Общият резултат е, че пред нас изследван научно стои не ангел, но не и дявол, а стои пълнокръвната психофизична личност, позната ни oт личен опит, в която „дяволът се бори с Бога“, както беше казал още Достоевски.

В тази личност стоят едновременно и действат няколко слоя[2].  Най-напред стои физико-химична материя и енергия, подчинена на всички закони за неорганичното. Стои жива първично-биологична енергия, каквато дори намираме у едноклетъчните. До нея се нареждат органическа енергия, подобна на тази в растенията, която предполага вече реактивност и по-висша организираност. Следва животинска енергия и душевност, още по-високо организирана, подвижна, проявяваща редица качества като съобразителност, хитрина, дебнене, изчакване и други. Основно за нея е егоцентричната нагласа и чисто реактивният, обусловен характер на проявяване. Над този пласт стои несъзнателната човешко-душевна енергия, която прави човека участник в най-нисшия социален живот – там, дето казваме, че се движи oт мощните инстинкти за самозапазване и за запазване на рода. По-високо стои духовно-човешкото стъпало, което е напълно съзнателно, творческо, създаващо културата: наука, изкуство, нравственост, право и прочее. В културата ние имаме духовни ценности, които се усвояват и предават, но се усвояват и предават само дотолкова, доколкото имаме усвояващи ги личности, чрез които ценността се персонифицира. Културата не е в дървото, камъка, буквите или нотите, а в самата човешка личност, която чрез посредничеството на тези символи и материални знаци отключва една идея, една мисъл, заживява с нея, обогатява се и може да я предаде по-нататък. И понеже в един човек ние можем да имаме обединени разнородни културни ценности, ние стигаме до последната, най-висша степен в съществото на човека, ядката на неговата духовна личност, която именно е носител, обединител, притежател на всички ценности, организатор на всички останали слоеве и техен последен смисъл. Тази последна степен е най-съкровена, най-неуловима, но същевременно едва в нея човекът усеща същинската си дълбочина и неповторима ценност, същинското свое „аз“. Едва в нея той изживява себе си като в олтарна тишина затворен, сам. Oттам и тази степен някои философи като Шелер, Хартман, Бердяев, Вишеславцев, Руд, Ото и други я наричат самост (Selbigkeit[3] ). Тя носи не само мистично-съкровен характер, а е във висша степен парадоксално-противоречива. Именно защото тук човек се освобождава oт всякаква материална ограниченост и условност, именно защото най-непосредствено се докосва до последните дълбочини на живота, oт които и той сам извира, човекът лесно и без спънка се докосва до чуждите личности, слива се неопосредствено направо с тях, слива се с космичното цяло и така неговата самост се оказва точно онази дълбочина, в която е най-малко себично затворен, а е с всички и всички са с него. Наглед тук се крие противоречие, но само наглед, защото още Достоевски беше изтъкнал някъде, че върховна проява на свободно постъпване за личността може да бъде решението ѝ да пожертва свободата си и дори цялата себе си. Да не говорим за вечните думи на Евангелието, че който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който я пожертва, ще я спаси (Матей 10:39).

Така съвременната антропология ни разкрива отново дълбочината на човека и ни посочва в него на разнородни стремежи, но като най-дълбока неговата същност изтъква неугасимия, неунищожим копнеж по идеали и съвършенство, по себепревъзмогване и себепресъздаване. Трагичното сблъскване между личност и общество се превъзмогва чрез разкриване личностното себереализиране на общността. В самата ядка на личността си човекът носи образа на една абсолютна пълна, мирова общност, космичното всеединство, към което са насочени в края на краищата всичките му сили.

За този устрем ще видим сетне, че е oт религиозно естество, но преди това се налага поединично разглеждане на някои проблеми oт учението за човека.

Прочетете още „Към философията на религията*“ →

Иван Рашков

Ако мястото на иконата в богословието не е получило такова внимание от западните в сравнение с източните писатели, тогава може би това е една от областите, в които Изтокът трябва да внесе своя принос.     

Съществуването на връзката между иконата и духовността се приема за даденост от православните богослови. Различни са начините, по които Светия Дух действа в живота на Църквата чрез богослужението и тайнствата към светите отци, монашеския живот и иконите.

Самото изписване на иконата е било смятано за свещено занятие, за което зографът трябва да се подготви не само чрез научаване на необходимите професионални умения, но и чрез молитва и покаяние. В Атонския иконописен наръчник (Ерминия), съставен от атонския монах Дионисий от Фурна през XVIII-ти век, но отчасти допълнен много по-късно, една от уводните глави е посветена на службата за благославяне на иконописци. Също така славянските преводи на Номоканона, Кормчая книга, както и решенията на Московския „Стоглав събор“(1551) отделят много място на въпроса за иконописците, на техния начин на духовен живот и обучението им в техническата страна на църковното изкуство.

Най-великият руски иконописец св. преп. Андрей Рубльов (около 1360-1430) и неговият помощник прекарвали големите празници „пред досточтимите и божествени икони; и като ги съзерцавали, без да се отвличат… те постоянно издигали ума си и мислели за бъзсмъртната и божествена светлина“.

В един средновековен френски катехизис се дава следното указание: „Какво трябва да прави човек, когато влезе в църква? Трябва да си вземе светена вода, да се поклони на св. тайнство и тогава да обиколи църквата и да разгледа стенописите.“

Мнението, че изображенията са нещо повече от заместител на книгите и трябва да се използват от неграмотните, преобладавало на Запад. Срещат се, макар и рядко, и такива мнения, че те са дори нещо повече. Дуранд Мекдийски (1296) съветвал, че те са необходими за всички: „Защото изглежда, че картината вълнува ума повече, отколкото написаното. Посредством изображението нещо се поставя пред очите, но чрез написаното извършеното се възкресява в ума сякаш чрез мълва: то вълнува по-малко ума“.

Разликата в насоката и развитието на източното и западното богословие относно същността и функцията на изображението или иконата се обяснява с факта, че иконоборският спор почти не повлиял на Запада. Отначало имало известно колебание, поне между епископите, свързани с франкския двор, дали да се приеме определението на Седмия вселенски събор в Никея (787), но когато на Запад били изразени подобни идеи против употребата на иконите, това определение веднага било извадено на бял свят (Трентски събор, 25-то заседание). Незнайният автор на „Богаташът и беднякът“, дълъг диалог, написан около 1405-1410 година на религиозни и морални теми, посветил няколко глави на въпроса. Богаташът е събеседникът, на чиито възражения отговаря беднякът, който определя духовната полза от почитането на светите изображения: „Те служат за три неща. Те са предназначени да възбуждат ума да мисли за въплъщението на Христос и за Неговия живот и страдания.Те са предназначени също да възбуждат обичта на човека и неговото сърце към религиозен размисъл. Защото човек се вълнува повече, когато гледа, отколкото когато слуша или чете“. Едва след това той пристъпва към определението за свещените изображения като „книги за неграмотните“. Стига се до извода за наличието на общо предание,  колкото и то да е пренебрегвано на Запад, което предполага, че по-доброто запознаване с по-развитата източна мисъл за богословието на иконата ще помогне за разбирането на нейното място и роля в духовния живот на християните, както и за литургичната ѝ функция в Църквата.

Преди да спрем вниманието си върху православното богословие за иконата, може би ще бъде от полза да направим отчетлива разлика между „свещено“ и „религиозно“ изкуство, между „икона“ и „натуралистично изображение“, защото подобието на противопо-ставените думи – в случая тяхната словесна тъждественост – може да заблуди. Въпреки че „свещеното“ и „религиозното“ изкуство използват една и съща тема или сюжет, начините, по които те се изразяват, и целта, за която са създадени, са различни.

Едно произведение на свещеното изкуство може да се определи като представяне на религиозна тема съгласно традиционните правила в строго придържане към древните прототипи. Такава творба е създадена за особена употреба в частното или общественото богослужение. При създаването ѝ художникът не се интересува от натуралистичното предаване на форми и перспектива или точното отразяване на цветове, светлини и сенки. Като използва стилизираната или абстрактна линия, това изкуство се стреми да изобрази „идеята“ на предмета. Очевидно, когато се касае за „портретни“ икони на светци, това не означава, че индивидуалните черти са забравени. Обикновено те могат да се оприличат повече на рисунка на лъв върху герб, отколкото фотография на жив лъв в зоологическа градина.

Противоположно на него е натуралистичното „религиозно“  изкуство на Възраждането (Западния Рeнесанс), в което темата се използва от художника като извинение за експериментиране с технически средства при изобразяване на чисто физическа красота или за рисуване на пейзаж, в който предметът се загубва. Макар че в края на XVI-ти и XVII-ти век бе направен опит това да се поправи, резултатите бяха безуспешни, защото, полагайки усилия да приложат новите богословски и духовни идеи, художниците на барока се надяваха да постигнат тази цел с помощта на реалистичната илюзия. Шеметното възнасяне на масивни ангели и светци в отворените небеса върху тавана на някоя катедрала е твърде далеч от спокойното и величествено изображение на Иисус Христос и светците, преобразени от Духа, които виждаме върху иконите и в монументалната живопис на визанийския свят. Употребата на една творба не може да бъде единственият критерий, тъй като в миналото в църквите са били използвани и изображения, създадени в чисто светски дух.

Известно е твърдението, че употребата на свещени изображения е погрешна и те не биха могли да образуват част от християнската духовност. Това мнение обаче, изказано от първите иконоборци или от по-късните им западни последователи, предполага знания за човека и понятие за духовност, които не биха могли да бъдат отстоявани от библейска или светоотеческа гледна точка. Историята и изследването на иконоборството е прекалено голяма тема, за да бъде разгледана тук по-подробно, но е странно, че един от най-силните доводи за употребата на иконите – че те са основна необходимост на човешкия ум, който иска да схване това, което не може да види непосредствено, е играл само второстепенна роля в този спор. В най-ново време този и подобният довод, че способността да създава икони е един от аспектите на Божия образ в човека, са привлекли вниманието на православните изследователи.

Иконата се свързва не само с христологичните въпроси, които следва да се имат предвид при всяко разискване за духовността. В тази връзка е необходимо връщане към библейските и светоотеческите източници: „Бог е Дух и Неговите поклонници трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:24), но човек не е бъзплътен дух, той е духоносно тяло, затова духовността трябва да включва и едното, и другото. Човек може да води само „живот в Духа“, а не съществуване, откъснато от ограниченията на тялото. Да се твърди противното, означава да се приеме Платоновото понятие за душата – за която тялото е затвор, от игото на което тя трябва да бъде освободена, за да постигне истинското си състояние. При такава постановка на въпроса логическият извод е отричането на необходимостта от възкресение на тялото и поставяне под съмнение възможността и дори действителността на въплъщението.

Духовният живот трябва да бъде нормално състояние за всеки християнин – той не може да бъде нещо „извънредно“, привилегия само за клириците. Поради нашата двусъставност той не може да бъде дейност само на ума, а на цялото човешко същество. Следователно, след като духовният живот включва цялото същество на човека, тогава не може да се изключи въображението и способността му да създава изображения. При изписването на иконите човек изразява своето подобие на Бога, като участва в съзидателния процес до степен, отговаряща и съобразена с неговата природа и възможности.

Рисуването на икони може да бъде, а на Изток отдавна е било, смятано за религиозно действие, при което се постига успех с молитва и чист живот. Правилната употреба на иконите също изисква подготовка от страна на вярващия. Смята се, че понятието за иконата в православното богословие е по-високо от това на Запада и някои аспекти от това понятие имат особено значение за начина, по който иконите се използват в църковното богослужение и за частна употреба, на което ще се спрем по-нататък.

Използването на икони от християните има твърде древен произход и може да се твърди, че св.Теодор Студит (759-826) не преувеличавал, когато казал на император Лъв V Арменец (813-820): „Християнството и изображенията са се развили заедно. Ти се опитваш да унищожиш един древен обичай с твоя временен каприз“. Някои откъси от творенията на ранните християнски писатели и апологети се удостояват с прекалено голямо внимание от някои съвременни изследователи, като се има предвид, че техните творби са „еретични“ (Тертулиан, Ориген, Евсевий Кесарийски) или са взети извън контекста (Климент Александрийски). Въпреки че най-ранните преки свидетелства за употребата на икони идват от II-ри и III-ти век, свидетелството на Евсевий Кесарийски за тяхното използване, без да изхожда от „еретични“ убеждения, е по-многозначително, тъй като от други негови писания научаваме, че той не одобрявал иконите. В своята „Църковна история“ той отбелязва: „Също научихме, че образите на Неговите апостоли Петър и Павел и на Самия Христос са запазени върху картини“. Контекстът ясно показва, че тези картини са били създадени от или за християни от средата на езичниците. Според най-новите изследвания няма съмнение, че външният култ, отдаван на иконите, процъфтял през VI-ти и VII-ми век и че има известни доказателства за злоупотреби. Предизвикателството, което иконоборците хвърлили в лицето на установената традиция след дълги и остри спорове, било оборено на Седмия вселенски събор (787), който постановил: „Досточтимите и свещени изображения… трябва да бъдат излагани в светите Божии църкви… Защото колкото по-често те се гледат в художествено изпълнение, с толкова по-голяма готовност вярващите се издигат към славата на техните първообрази… и на тях трябва да се отдава дължимата почит и достойно благоговение… защото почитта, отдавана на изображението, преминава към това, което изображението представя“. В този смисъл са и думите на Иоан Одсунски (728): „Когато църквите, олтарите, кръстовете и иконите се помажат със св. миро, ние вярваме, че Божествената сила влиза в тях“.

Иконата е приета на Изток като нещо много повече от „визуално помагало“ при получаване или заместител на писаното слово за неграмотните. Тя е активен посредник, който позволява присъствието на изобразеното върху нея и провежда Божествената благодат към богомолците. Това именно обяснява чистотата, с която се празнуват събития, свързани с иконите – с тяхното намиране или собственото им откриване, буквално (били са скрити за известен период от време) или метафорично чрез извършване на чудеса. Иконата е сакраментална, но сама по себе си не е сакрамент, тъй като благодатното присъствие в нея и неговото действие върху вярващите не се извършва „ex opere operato“ (по силата на извършеното действие), но зависи от степента на вярата на този, който застава и се моли пред нея.

Св. Иоан Кронщадски обръща специално внимание на този аспект от богословие на иконата в книгата си „Моят живот в Христа“. Той определя иконите като повече от „богато нарисувани украшения“, защото „иконите вкъщи или в храма не са предназначени за украса, а да се молим пред тях, да ги почитаме, да се назидаваме“. Те служат не само да ни напомнят, че „очите на Бога и на всички небожители са постоянно приковани върху нас“, но също, че „тяхната (на иконите) близост до нашето телесно зрение означава тяхната още по-голяма близост до нашето духовно зрение“, когато ние, стоейки пред иконите, насочваме нашите сърдечни мисли в молитвен диалог към първообразите. Съзерцавайки иконата на Спасителя, той казва: „Ти… виждаш, че Той те гледа от нея с блестящи очи; този поглед е образът на това, как Той в действителност те гледа… вижда всички твои мисли…“ Когато заставаме пред иконите, вкъщи или в храма, трябва да бъдем вглъбени, „като отлагаме през това време и на това място всички земни грижи,… защото „според мярката на „духа и истината“, с която ти започваш да се молиш пред светата икона… в същата мярка Духът на Този, Който е представен на иконата се привлича към нея… Така че ако твоята вяра… достигне такава висота, че ти видиш това лице живо пред тебе, тогава то по благодат наистина е там“.

По традиция иконите вкъщи се поставят в ъгъла на стаята, срещу вратата и малко над нивото на очите. Пред тях се палят кандила и свещи по време на утринните и вечерните молитви. По този начин благодатното присъствие на иконата прониква целия дом и всекидневния живот на православния християнин. Пътешествениците в древна Русия, когато отсядали в някой дом, ако не видели икони в стаята, веднага питали: „Где Бог?“ Семейните икони се използвали и за благославяне на младоженците.

И вкъщи, и в църквата иконата се свързва с богослужението и благочестието на Православната църква. Затова „една икона, рисувана съгласно древните правила, дори и да е скромно копие, служи за същата цел, както четенето на древните аскети – тя ни помага да заздравим нашия духовен живот“. Както е необходимо с внимание да подбираме книгите, от които искаме да научим повече за духовния живот, така е и с иконите, защото и едните, и другите трябва да са в съзвучие с библейското, светоотеческото и литургическото предание на Църквата.

Един от подходите може да бъде такъв: да стоим или да седим пред една икона в мълчание, съзерцавайки нейния смисъл, или да добавим ритмична молитва: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме грешния“ или „Пресветая Богородице, спаси нас“. Тези и подобни на тях кратки молитви могат да бъдат важно духовно упражнение, ценността и въздействието на които са доказани от духовния опит на източните монаси, както и простото гледане на иконата, която действа като фокус и събира ума, когато се разсейва.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 31-39. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът Иван Рашков.

Свещени изображения:

а) св. апостол Филип

б) св. Богородица и малкия Господ Иисус Христос

в) великомъченик Пантелеимон

г) св. св. апостоли Петър и Павел

д) великомъченик Мина

е) св. архидякон и първомъченик Стефан

ж) великомъченица Екатерина

Източник на изображенията – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-63f