Д-р Димитър Пенов
Между социалните злини, създавани от така наречените еуфористични отрови – алкохол, кокаин, опиум, хашиш и други, – алкохолизмът е безспорно най-страшната по своето широко разпространение и по своите гибелни последици. Алкохолът отравя тялото и душата на единиците, руши семействата, подравя дълбоко моралните и материални сили и устои на цялото общество. Вплетен в живота и бита на народите от хилядолетия насам, той видимо носи веселие, радост и щастие, а реално носи болести, израждане и смърт и коства несметни сили и средства.
Моментите, които се характеризират с общ упадък на морала и които поради това на два пъти доведоха до заробване на страната ни веднъж от гърците, а сетне от турците – са и моменти на най-широко проникнал алкохолизъм. Между средствата на лукса, подкупите, шпионажа, интригантството и красивите гъркини, чрез които гърците отвътре превзимаха сърцевината и крепостта на народа ни, скъпите гръцки вина заемаха почетно място.
При това положение белег не само на вътрешни здрави морални устои, но и на външна патриотична самозащита бяха трезвите принципи и традиции на народа ни. Срещу пристъпите и заплахата на опиянението се надигаше здравият отбранителен и съпротивителен дух на народа. Преди гръцкото робство той беше свързан с делото на св. Иоан Рилски, на презвитер Козма и на поп Богомил, които зовеха и даваха пример за трезвост; а преди падането под турците това дело се свърза с името на патриарх Евтимий и пак с възрасналото отново богомилство, което в тази насока беше недоволство срещу лукса и опиянението всред висшите обществени среди. По-късно, в епохата на възраждането, призивът за освобождение беше свързан и с апел за трезвост. Oт Паисий, който слави трудовостта, честността и трезвостта на народа ни, та до Ботев и Левски, които отричат пиянския и гуляйджийски „патриотизъм” на „пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана”, и изискват пълна и безусловна трезвост – това беше обич, висок патриотичен девиз.
В духа на тези вековни високи принципи и традиции, след Първата световна война, при тогава широко разлялото се опиянение, се създаде и масово специално въздържателно движение, което започна от младежта и обхвана постепенно всички среди. Негови задачи бяха борбата срещу алкохолизма, никотинизма, хазарта, разврата, порнографията и пр. И макар че средствата му за борба бяха доста ограничени, изразяващи се главно в словесна и печатна пропаганда, то изигра висока патриотична възпитателна роля. То беше прогресивно самодейно културно движение, защото предпазваше младежта от най-изкусителните и гибелни за нейната възраст пороци и я насочваше към обществено съзнание и служба.
Тези дълговечни трезви традиции на народа ни и големи постижения на въздържателното движение намериха тази година най-високо и авторитетно признание в специалното постановление за борба срещу алкохолизма. В него правилно се изтъкна, че сега борбата за трезвост е поставена на много по-широки основи, защото е премахната личната заинтересованост на печелещите от алкохолизма и са създадени огромни технически възможности за безалкохолно производство и използване богатите плодове на родната земя. Необходимо е още повече да се засили и систематизира просветата, пропагандата в тази насока, да се изяснява обществено вредата от алкохолизма за личността и за обществото.
Това поставяне на въпроса за алкохолизма пред широкото обществено съзнание може да бъде разбира се само радостно и то ни дава хубав повод да изтъкнем поне някои от високите религиозни и нравствени съображения срещу алкохолизма, дадени в основния кодекс на нашата вяра – Свещеното Писание.
1. Произход и същност на опиването
Още първият разказ за пοявата на опиването го свързва с тежки и съдбоносни за човечеството грехове, произлезли от него.
Ной – разказва се в книга Битие – почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя гoлотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дрехата и, като я метнаха на раменете си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си. Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бe сторил над него по-малкият му син, рече: „проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята си. После рече: благословен да е Господ Бог на Сима; а Ханаан ще му бъде роб; да разшири Бог Иафета, и той да се посели в шатрите Симови; а Ханаан ще му бъде роб” (9:20-27).
В това първо известие за лоза, вино и опиване виждаме пред нас да се разгъва многообразна човешка греховност. Ной се е опил и в своята породена от опиването безчувственост се е разголил срамотно, та става за присмех и съблазън на децата си. Хам, при вида на тази голота, действително се съблазнява и, пренебрегвайки постоянната почит, която се дължи на родителите както и свенливостта, която имат децата, се насмя и с това в дните на младостта си извърши срамна постъпка. Сим и Иафет показаха свенливост пред вида на бащата, но по отношение на брата си те показаха доносничество и злорадо клеветничество пред бащата, като с това изтръгнаха за себе си благословение, а за брат си – трикратно проклятие. Така още първото опиване донесе безчувственост, срамна голота, съблазън, безсрамие, неприличен присмех, междубратствена злоба и накрая – проклятие, на което заради вината си беше обречен най-малкият син, но на което първи виновник беше бащата, а по-нататъшни устроители бяха братята.
Подобна, широко грехоносна се рисува същността на опиването и много по-късно в „Притчи Соломонови”:
„У кого – ах? у кого – ох? у кого – караница? у кого скръб? у кого рани без причина? у кого зачервени очи? У ония, които се засядат около вино, които ходят да издирват подправено с аромати вино. Не гледай виното, как се червенее, как пуща искри в чашата, как се гладко лее; отпосле то ще ухапе като змия и ще жилне като аспида; очите ти ще гледат чужди жени, и сърцето ти ще заговори развратно; и ти ще бъдеш като заспал всред море и като задрямал навръх мачта. (И ще кажеш:) „Биха ме, не ме боля; тласкаха ме, не усещах. Кога се пробудя, пак ще търся същото“ (23:29-35).
Най-напред тук прекрасно е обрисувана външната примамност и съблазнителност на виното: то се червенее, пуща искри, гладко се лее и е ароматно. Но изпито, то кара да се гледат чужди жени и сърцето заговорва развратно. А от това разбира се произлизат караници и свади, които завършват с побоища и наранявания – с „ах” и „ох”, и рани без причина. Съществото на пияния физически и духовно бива обхванато от такава несигурност и клатушкане, че прилича на люшкане от морските вълни, на задрямал на върха на мачта. Накрая безчувствеността може да дойде до такава степен, когато в пълно безсъзнание човекът лежи, или го бият и тласкат, а той нищо не усеща. А когато се пробуди, той, вместо сам да се засрами и завинаги да се отрече от виното, се оказва пристрастен, вътрешно заробен и завлечен от него, затова тръгва да търси пак да се опива. Примамилото го вино като змия го ухапва и отравя, като аспида го жили и убива. И общият резултат е скръб за отделната личност, скръб за семейството, скръб за цялото общество. Изпивано уж за да весели сърцето и живота, да доставя радост и щастие, виното довежда до дълбока и безутешна скръб за всички.
Така и тук, както виждаме, опиването е свързано с многосложна физическа и душевна, морална и материална вредителност, с многообразна греховност. Не дружба, а караници и свади, не чистота, а връзка с разврата, не бодрост и сили, а зачервени очи, безчувственост и неусещане нищо е резултатът от опиването и накрая – скръб.
2. Отстъпване от Божията воля
В цялото Свещено Писание пиянството е обрисувано като чуждо и враждебно на волята Божия. Отдадените на вино и гощавки отстъпват от Бога (Осия 7:5, 7,14). Онези, които от ранно утро дирят сикер и до късна вечер се разпалват с вино, устройват пиршества с китара и гусла, с тимпан, свирка и вино, но „към делата на Господа те и непоглеждат, нито помислят за деянията на Неговите ръце” (Исаия 5:12).
На това отстъпване поради опиване са отдадени мъжете богаташи, които вместо да слушат Божиите заповеди за правда и милост, говорят лъжа и измама. Затова те ще бъдат наказани да сеят, но да не жънат, да изтискват маслини, но да не се намажат с дървено масло, да изцеждат гроздов сок, но да не пият вино (Михей 6:12-15).
На това опиване и оттам отстъпване са отдадени и жените-епикурейки. Те тлъстеят като телици васански, изкарани на високо планинско пасбище, отдават се на забрава и сласт, заради която престъпват волята Божия, угнетяват бедни, притесняват сиромаси и казват на мъжете си „поднасяйте, а ние ще пием!” Заради това им нечестие ще ги сполетят дни, когато ще ги повлекат с куки и с въдици, когато едвам ще се измъкнат през развалините на разрушените къщи – коя както се случи – и ще хвърлят всички украшения от чертозите си (Амос 4:1-3).
На това отстъпване се отдават князете и царете. Към тях именно се обръща Соломон, който и сам добре познаваше греховната същност на опиянението от вино и жени, и пише: ”Не е за царе, Лемуиле, не е за царе вино да пият, нито за князе – сикер, за да не би, като се опият, да забравят закона и да изкривяват съдбата на угнетените”. (Притч. 31:4-5).
Най-сетне на това отстъпване се отдават поради виното самите пророци и свещеници. Бог ги е поставил като вестители на Неговата воля, като говорители за битието, същността и правдата на Бога, а те заради вино и пиянство забравят призванието и отговорността си. Господ изисква дух на правосъдие от съдещите и дух на мъжество от защищаващите границите на отечеството и дух на мъдрост, поучливост и милосърдие от пророците и свещениците.
„Но и тия се клатушкат от вино и побъркват пътя си от сикер: свещеник и пророк се спъват от силни пития; победени са от вино, обезумели от сикер, във видение се бъркат, в съждение се спъват. Защото всички трапези са пълни с гнусен бълвоч, няма чисто място. А казват: кого иска той да учи на знание? и кого да вразумява с проповед? Отбити от гръдно мляко ли, отделени от майчини гърди ли? Защото всичко е заповед върху заповед, заповед върху заповед, правило върху правило, правило върху правило, тук малко и там малко”. Затова с мънкащи уста и на чужди език ще говорят към тоя народ. Говориха им: „Ето – покой, дайте покой на отрудения, и ето – успокоение”. Но те не искаха да слушат” (Исаия 28:7-12). „Това са пастири неразумни: всички, от първи до последни гледат своя път, своята печалба; дойдете, казват, ще доставя вино, и ще се напием със сикер; и утре ще бъде същото, каквото днес, дори и повече” (Исаия 56:11-12).
Всред многократното и широко отстъпничество поради пиянство най-осъдително се оказва отстъпването на онези, които пряко благодатно и по призвание са натоварени да бъдат сол на земята и светлина на света – пастирите. Те в пияното си състояние мънкат нещо невнятно на народа, но не могат да му бъдат истински учители. Особено пък заради това, защото търсят лична корист, защото фарисейски трупат за другите заповед върху заповед, без сами да ги изпълняват и защото не внасят истински покой и успокоение между народа, особено между отруднените.
При това положение лесно се разбира защо св. апостол Павел, когато описва качествата на църковните пастири, между основните им морални достойнства поставя това да не бъдат пияници.
„Епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена, трезвен, целомъдър, скромен, почтен, страннолюбив, поучлив; не пияница, не побойник, не свадлив, не алчен за гнусна печалба, а кротък, миролюбив и несребролюбив” (1 Тим. 3:2-3). Епископът, като Божи разпоредник, трябва да е непорочен, не високомерен, не гневлив, не пияница, не побойник, не алчен за гнусна печалба, но страннолюбив, добролюбив, целомъдър, справедлив, благочестив, въздържан“ (Тит 1:7-8).
Казаното за епископите важи и за презвитерите и дяконите. И те не трябва да бъдат „пристрастени към вино, нито алчни за гнусна печалба, а да пазят тайнството на вярата с чиста съвест” (1 Тим. 3:8-9). „Също и жените им трябва да бъдат почтени, не клеветници, трезвени и верни във всичко” (1 Тим. 3:11).
3. Неправда и насилие над ближните
Този, който стане поклонник на виното и пиянството, не само ще отстъпи от Божията воля, но ще отстъпи и от правдата, милостта и любовта към човеците, тъй като волята Божия тъкмо това и изисква: правда, милост и любов. Но онзи, който е отдаден на лениво наслаждаване от пития, той изразходва за удоволствията си големи материални средства, за които не се е трудил и които не е припечелил честно сам, а неминуемо ги ограбва от другите чрез лъжа, измама, кражба, насилия и убийства. Той става под всички форми притеснител, експлоататор на другите. Затова и всички посочени изобличения на пророците срещу отстъпването от Божията воля бяха едновременно и изобличения срещу притеснения над човеците. Не са малко обаче и по-преките изобличения в тази насока.
„Горко вам, които притуряте къща към къща, които присъединявате нива към нива, тъй че за другите не остава място, сякаш само вие сте заселени на земята. В ушите ми Господ Саваот каза: тия многобройни домове ще бъдат пусти, тия големи и хубави къщи – без жители; десет уврата лозе ще дадат един бат, и един хомер посяно семе едвам ще донесе една ефа. Горко на ония, които от ранно утро дирят сикер и до късна вечер се разпалят с вино… Затова Моят народ неочаквано ще отиде в робство; неговите велможи ще гладуват, и богаташите му ще се мъчат от жажда” (Исаия 5:8-12, 13). „Горко на ония, които влекат подире си беззакония с вървите на суетността и грях – като с колеснични ремъци;… Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво! Горко на ония, които са мъдри в своите очи и разумни пред сами себе си! Горко на ония, които са храбри вино да пият и са в сила да приготвят силно питие, които за подаръци оправдават виновния и лишават праведните от законното! Затова, както огън пояжда слама, и пламък изтребя сено, тъй ще изгние коренът им, и цветът им ще се разнесе като прах; защото те отхвърлиха закона на Господа Саваота и презряха словото на Светия Израилев” (Исаия 5:18-24). „Горко вам, които смятате, че е далеч злочестият ден, и правите да се приближи тържеството на насилието, които лежите на одрове от слонова кост и се обтягате на леглата си, ядете най-добри овни от стадото и телета от тлъсто пасбище, пеете под звука на гусли, мислейки, че владеете свиралото като Давида, пиете вино от чаши, мажете се с най-добри мазила и не ви боли сърце за злополуката на Иосифа! Затова сега те ще отидат в плен начело на пленниците, и ще се свърши ликуването на изнежените” (Амос 6:3-7).
Ние не бихме могли да намерим никъде в световната литература по-ясно посочена връзката между опиянение и социално неравенство, опиянение и социално насилие, опиянение и експлоатация. И същевременно никъде тъй ясно не е изразено отрицанието на Божията воля и към едното, и към другото. Опиянението води до насилие и безправие, а безправието и експлоатацията трупа къща върху къща, нива върху нива, създава скъпи одрове от слонова кост, създава мазила, гиздила, изнеженост и още по-голямо опиянение. Но пред Бога са гнусни и едното, и другото, затова не е далеч злочестият ден за изнежените.
При това съвсем очевидно е, че над разкоша, опиянението и насилието тегне не само заплахата на последния всеобщ справедлив съд, но тегне и съвсем конкретната историческа заплаха от социалния бунт и социалната разправа заради насилието. Всички изрази на пророците за пленени изнеженици, за разрушавани къщи, от чиито развалини едвам се измъкват, за жадуващи и гладуващи бивши велможи и богаташи, за запустели домове и за това, че на насилниците и отдадените на опиянение „труповете им ще бъдат като смет по улиците” (Исаия 5:25), говорят за истински дълбоки социални сътресения и кръвопролития, които ще бъдат допуснати от Бога срещу поругателите на волята Мy заради опиянение и нега.
Пророческото старозаветно учение за единството между пиянство и насилие, се допълва от новозаветното учение на св. апостол Павел за делата на плътта и делата на духа. Той отрича делата на плътта като богопротивни и предписва на християните делата на духа като дела Божии. Забележителното обаче и тук е съвпадането на Божията воля с обществената правда, милост и любов: делата на духа са дела на братолюбие, докато делата на плътта са антисоциални, противочовешки. И ето че пиянството е на почетно място всред тях, а трезвостта, въздържанието е на видно място всред добродетелите.
„Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия (съблазни), ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки; отнапред ви казвам, както и по-преди ви казах, че които вършат това, няма да наследят царството Божие. А плодът на духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон” (Галатяни 5:19-23).
Тук е толкова съществено това, че пиянството е поставено непосредствено до убийствата, както и това, че повечето от изброените дела на плътта – видяхме още от Притчи Соломонови, – се пораждат от пиянството. Така че в случая то не е само един от греховете, а е тъкмо такъв грях, който обуславя, поражда пряко или косвено повечето от останалите греховни дела.
4. Затваряне вратите на царството Божие
Още по-съществено е обаче казаното от апостола, че които вършат делата на плътта, не ще наследят царството небесно.
Идеята за царството Божие е основна за цялото християнство. След греховното отпадане на човеците от Бога, Христос дойде да ги изкупи, да възстанови връзката им с Него и да призове всички към Божието царство. Затова, като се започне от началния зов на св. Иоан Предтеча за покаяние, защото се е приближило царството небесно (Матей 3:2), цялата по-нататъшна евангелска проповед е учение за царството Божие. „Ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа” (Матей 4:23). Сам Спасителят определи мисията Си като подготвяне на царството Божие, затова когато веднъж Го молеха да остане на едно място „Той им рече: и на другите градове трябва да благовестя царството Божие, защото затова съм пратен” (Лука 4:43). И това Той вършеше както до смъртта Си, така и в последните дни между Възкресението и Възнесението, когато представи Себе Си жив на светите апостоли, «като им се явяваше през четирийсет дена и говореше за царството Божие” (Деян. 1:3).
Но ако по този начин царството Божие е последна цел на християнството и последна надежда на християните, ясно е, че всичко, което възпрепятства влизането в него, е съдбоносен грях и съдбоносно бреме за човека. А ето, че тук пиянството е една от съществените пречки. Апостолът направо казва:
„Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие” (1 Кор. 6:9-10).
При това и много от тук изброените грехове като блудство, прелюбодеяние, кражба, хулиганство, користолюбие и други са косвено предизвикани от пиянството, защото пристрастяването към него влече другите грехове като източници на средства за задоволяването му.
До съвсем същия резултат довежда учението за същността на царството Божие. Щом волята Божия изисква праведност и мир между човеците тук на земята и отхвърля гощавките и пиенето като водещи до отстъпване от Божия закон, ясно е, че и царството Божие ще отговаря напълно на Божията воля. Затова „царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Римл. 14:17). С други думи, както за Стария Завет, така и за Новия Завет и за бъдното Божие царство важи неизменно и ненарушимо едно и също правило, че насладите, опиянението и неправдите вървят заедно, но те са еднакво насочени против Божията воля както и против човешкото братолюбно мирно живеене, затова те нямат място там, дето владее Божият закон. Колкото повече вслушване в гласа Божи, толкова по-малко опиване, гуляйджийство и насилие.
5. Противно на истинската радост
Като е религия на възстановената връзка и близост с Бога и като е изява на Божията любов и милост към съгрешилия и подхвърлил се сам на страдания човек (Иоан 3:16-17), християнството е религия на радостта, на щастието човешко. Благодатното Божие съучастие в борбата срещу злото в света и обещаната крайна победа над него дарява човека с най-светлия оптимизъм и с най-чистата и дълбока, непомрачима от нищо радост. Затова и светите апостоли, особено св. апостол Павел, постоянно дават израз на своята собствена тържествуваща и ликуваща радост (2 Кор. 2:3; Фил. 1:18) и призовават християните да гледат на вечното и тогава всякога ше се радват (2 Кор. 13:11. Фил. 3:1; 1 Сол. 5:16).
Достатъчно е само да помислим за героичния творчески и оттам спасителен характер на тази радост, за да разберем, защо на нея е отредено място в царството небесно като на радост в Светия Дух (Римл. 14:17). Същевременно ще разберем, колко малко общо има тя с радостта, давана за момент от виното. Контрастът е толкова голям, че дори самото съпоставяне звучи кощунствено. И св. апостол Павел ги схваща именно в контраст, като несъвместими, когато пише:
„Не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух, като се назидавате сами с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцето си Господа” (Ефесяни 5:18-19).
Ще рече, християнинът има не само радостта от предвкусваната бъдеща награда, но и радостта отсега още чувстваните и широко, щедро изсипвани в живота му Божии милости, затова той пее и славослови Господа. Но тъкмо заради това той не се отдава на ниското и блудно веселие на виното. В това отношение има пълна обратна пропорционалност: колкото повече изпълване с Дух, толкова по-малко опиване с вино.
Но ако е така, не остава ли необяснимо чудото в Кана Галилейска (Иоан 2), където Христос превърна голямо количество вода във вино? Не беше ли Неговото първо, чудо благославяне и препоръчване на виното?
Мнозина действително така са мислили и учили в миналото, така мислят и учат и днес. А истината е, че тъкмо чудото в Кана чрез виното победи виното, както Христос чрез смъртта победи смъртта. Защото когато на младоженците се свърши виното и щеше да се помрачи радостта им, та майката Иисусова се застъпи да им се помогне, Той не само направи чудо и сътвори вино, за да не секне радостта, но и превърна радостта от радост на виното в радост на Господа и в Господа. Защото дотогава Неговото присъствие беше присъствие на обикновен, незабележим сватбар и грижите и радостите на множеството бяха насочени към това, дали ще има вино, ядене, музика и танци достатъчно. От момента обаче, когато Господ направи чудото и всички се увериха, че водата е станала действително на вино, цялото внимание на сватбеното множество се насочи към Чудотвореца и не вече виното и танците, а Той стана център на тържеството. С това Господ Иисус даде най-красноречивия урок, че дори на сватба, дори при младежките си веселия не трябва да забравяме, Кой е виновникът, дарителят на всяка наша радост и да не отдаваме сърцето си на никое Негово творение, а на Него. Тогава ще се изпълваме с Дух, а не ще се опиваме с вино и не ще се опечаляваме, когато то се свърши. С други думи, Иисус действително помогна да не се прекъсне човешката радост, но чрез това, че от преходни изчерпващи се блага я насочи към непреходни неизчерпаеми вечни небесни ценности и блага, за да бъде и самата тя вечна и несмутима.
Нали затова и евангелистът завършва разказа си за чудото в Кана с думите: ”Така Иисус тури начало на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си; и учениците Μу повярваха в Него” (Иоан 2:11).
6. Забравяне страшния съден ден
Че Иисус не е могъл да благославя и препоръчва пиенето е особено ясно от това, че подобно препоръчване на пиенето би противоречало напълно на Неговия постоянен призив да се помни винаги съдния ден и да бъдем готови за него. И тук направо поставя отново обратната пропорционалност: колкото повече запиване, толкова по-малко будност и достойнство за съдния ден. Затова когато описва събитията около второто пришествие и посочва неумолимостта и строгата справедливост на съда, Иисус предупреждава:
Небе и земя ще премине, ала думите Mи няма да преминат. Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отекчавани с преядане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно; защото той ще настъпи като примка върху всички живеещи по цялото земно лице (Лука 21:33-35).
Същото предупреждение отправят по-нататък и светите първовърховни апостоли Петър и Павел. И те поставят пиянството като съществена пречка за достойно представяне пред страшния съд. Св. апостол Петър го смята греховно наследие от езическото тъмно минало, което трябва да бъде преодоляно и изтръгнато.
„Стига, дето през миналото време на живота вършихте волята на езичниците, като се бяхте предали на разпътство, похоти (мъжеложство, скотоложство, лоши помисли), пиянство, срамни гощавки и препивки, и на нечестиво идолослужение … Близо е краят на всички. И тъй бъдете благоразумни и бодърствайте в молитви” (1 Петр. 4:3, 7).
Същата мисъл за пиянството като тъмно наследие от миналото развива и св. апостол Павел:
„Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината. Като в ден, да се държим благоприлично, без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист (Римл. 13:12-13). Вие, братя, не сте в тъмнина, та денят да ви завари като крадец. Защото всички вие сте синове на светлината и синове на деня: ние не сме синове на нощта, нито на тъмнината. И тъй, нека не спим, както и другите, а да бъдем бодри и трезвени. Защото, които спят, ноще спят, и които се опиват, ноще се опиват. Ние пък, бидейки синове на деня, нека бъдем трезвени, като наденем бронята на вярата и на любовта и шлема на надеждата за спасение” (1 Сол. 5:4-8).
Покрай тези категорични контрасти между тъмнината и светлината и нареждане всякога пиянството между проявите на тъмнината, и покрай решителните предупреждения за бодърстване и незаспиване, Спасителят, за да засили внушението, дава и две исторически справки: съдният ден ще дойде тъй внезапно, както дойде внезапно потопът в дните Ноеви, когато „ядяха и пиеха, женеха се и се мъжеха) (Матей 24:38) и както дойде внезапно изгарянето на Содом и Гомор, когато „ядеха, пиеха, купуваха, продаваха, садеха, градеха” (Лука 17:28). Още сравнява Спасителят будността с добър, причакващ господаря си слуга (Матей 24:46), а забравянето на съдния ден, отпускането, недостойното посрещане сравнява с лош слуга, който си казва: „няма да си дойде скоро господарят ми, – па начене да бие другарите си и да яде и пие с пияниците” (Матей 24:48-49).
Изобщо при всички евангелски разкази и заповеди да се готвим и да бъдем будни, пиянството всякога се взема като антипод и като символ на забрава, а за християнина само това е достатъчно основание да се откаже от него и да се пази като от огън.
7. Пиянството и съблазняването на ближния
Още по-голямо основание за християнина да се откаже не вече само от пиянството – като силна и постоянна степен на алкохолизъм, – но и изобщо от употребата дори на умерени дози алкохолни пития, е съблазняването на ближния чрез всяко пиене. Защото известно е, че наистина не всички се опиват, но че никой от опиващите се, които се подхвърлят на пораженията, униженията и разрушаванията на алкохола, не е започнал изведнъж с неумерени дози, а е мислел, че ще бъде умерен. Известно е също, че към умерените дози отначало човеците не биха привикнали, ако тези умерени дози не бяха широко проникнали в бита на обществото. И макар преминаването към същинско пиянство да е обусловено от личността, условията, възпитанието и пр., но то всеки път става поради общата консумация на алкохол в обществото. Така че всеки път, когато християнинът взима чаша вино или ракия, той има да мисли не само за преките последици от пиенето за самия него, а трябва да мисли и за всичките нещастия и бедствия, произлизащи за ближните от пиенето, защото и той е съучастник. С други думи, християнинът е длъжен да премерва всякога постъпките си с оглед на своя дълг към ближните, с оглед на своята обществена отговорност. И тогава той ще предпочете безусловно да се откаже от всякакво пиене, за да не съблазнява братята си.
Християните изобщо се ръководят от правилото: „който мисли, че стои, нека да гледа да не падне” (1 Кор. 10: 12), сиреч, че никой не е сигурен, дали няма да бъде и той покорен и завлечен от пристъпите на злото. Светите отци дори направо сочат, колко силен беше в доброто Самсон, но падна в нагласените примки на злото; колко силен беше Давид, но извърши грях, за който цял живот се съкрушаваше, колко силни бяха и други праведници, но станаха жертва на злото и изкушенията, защото недостатъчно бдяха над себе си и защото подценяваха силата на изкушенията. Така че и от чисто лични, егоистични съображения християнинът се пази от игра с огъня и предпочита да отрязва изцяло похотите и страстите.
Второто правило, от което се ръководят християните е, че и тогава, когато самите те лично не са застрашени от падане, когато са действително силни, те трябва да бдят за слабата съвест и слабата воля на ближните и заради тях да си отказват дори позволени неща. Нали е направо казано:
„Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме: всеки от нас е длъжен да угождава на ближния в доброто, за назидание. Защото и Христос не на Себе Си угоди, но както е писано: „хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене” (Римл. 15:1-3).
Но светите апостоли не са оставили тези правила в обща форма, а са посочили, че те най-много важат тъкмо за такива навици като пиенето, при които съблазните са много и подхлъзванията, паданията са гибелни. Затова св. апостол Павел, който сам и от месо е бил готов да се откаже завинаги, само да не съблазнява братята си (1 Кор. 8:13), съветва направо: „По-добре е да не ядеш месо, да не пиеш вино и да не правиш нищо, от което брат ти се препъва, или се съблазнява, или изнемогва” (Римл. 14:21).
Това изискване се отнася не само до предпазване от съблазън такива ближни, които ние сме престанали да считаме близки и за чиято съдба най-често каиновски немарим. Всъщност то засяга преди всичко собствените ни деца, които са най-скъпото на сърцето ни, за които са най-големите ни грижи и трудове, но чиято чистота, а често и живот ние погубваме чрез лошите примери, които им даваме и чрез изкушенията, в които ги въвеждаме. А съблазните и изкушенията на пиенето и произтичащите от него низки чувства и прояви са най-чести. Ако изобщо е казано да не съблазняваме малките, защото който ги съблазнява е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина (Матей 18:6), колко повече това важи за съблазняването на собствените ни деца. Затова ние, които започнахме разглеждането на алкохолизма от случая с Ной и Хам, можем да завършим това разглеждане с поуката от същия случай. Защото хамовщината е всякога нещастие за обществата, но тя най-често идва от съблазните, създавани от големите: родители, учители, познати и пр. „Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Матей 18:7).
Така високи са основанията, които Словото Божие посочва срещу алкохолизма!
____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 9-10, с. 42-48. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3H9
Сьорен Киркегор (Søren Kierkegaard) (1813-1855) е християнски философ, теолог и писател, считан от мнозина за баща и родоначалник на екзистенци-алната философия. Той е един от най-плодотворните и изтъкнати датски мислители и писатели. Съвсем заслужено неговото име се нарежда сред най-ярките имена на представителите на Златния век в кул-турата на Дания. Философските и богословски съчи-нения на Киркегор обаче, и въобще цялото му литературно творчество, са изключително важни не само за датската литература – за националната философска и интелектуална традиция, но също така те имат особено значение и за общоевропейската философия и за модерната християнска теология като цяло.
Бащата на Киркегор – Михаел Педерсен, бил набожен човек и страдал от убеждението, че е съгрешил пред Бога и е предизвикал Божия гняв, тъй като жена му била забременяла преди официалното сключване на брак. Поради тази причина той се измъчвал от чувството на вина и вярвал, че го преследва проклятие и нито едно от децата му няма да получи Божието благословение и да надживее Христовата възраст. Понятието за грях и свързаните с него религиозни и нравствени преживявания били едно от първите неща, които децата в семейството научили. По-късно в своите богословски и философски размишления Киркегор се връща много често към тази тема и изследва връзката между страха, греха, отчаянието и вярата в Бога като средство за придобиване на надежда и благословение в живота на отделната личност. За майката на Сьорен Киркегор – Ан, се знае малко, защото философът рядко я споменава, но безспорно е според изследователите на неговия живот, че тя също оказва влияние върху някои от по-късните му произведения.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.