Димитър Киров

Помрачаване на Божия образ у човека

Човекът, съблазнен и увлечен към злото, не могъл да различи добро от зло, злоупотребил със свободата си и, като се поддал на измамата на лука­вия, отпаднал от Бога. Тогава грехът и злото проникнали у него и получи­ли достъп и власт над цялото му потомство. И както всяко същество чрез размножаване наследява белези на своите родители, така и новороде­ният човек носи генетични заложби на родителските си форми: човекът ражда човек, грешникът – грешник, страстният – страстен[1]. Ето печал­ното Адамово наследство, което по­лучава всеки от нас със самото си появяване на света! И това наслед­ство ние още повече умножаваме със собствените си грехове в продълже­ние на целия си живот.

Според християнското учение гре­хът нанесъл тежки поражения на човека, но той не засегнал същността на Божия образ у него и не довел човека до загубване на високото му достойнство[2]. Божият образ остава ненакърним и безсмъртен дори когато човек изпитва душевни страдания, физически болести и смърт. Схва­щайки в този аспект последиците от грехопадението, св. Григорий Ни­сийски оприличава греха у човека на ръжда, на кал, на мрак, които пок­риват душата му и не позволяват благодатната божествена светлина да се докосне до нея. Макар че човекът изменил на богоподобната си природа и на нравственото си назначение всеблагият Бог и след грехопадението му промислял за него, а човекът копнеел по Бога. Въз основа на битийната си обусловеност от Бога и на религиозно-нравствената си потреб­ност човек се привлича от Бога и сам търси съпричастност с Вечното и Съвършеното, за да възпълва не­съвършенството си[3]. И в греховното си състояние човек осъзнава в себе си желание да върши добро, дори сe устремява към него и го търси: „Же­лание за добро има у мене, но да го върша, не намирам сили“ (Римляни 7:18), изповядва св. апостол Павел не само за себе си, а за всеки човек под греха.

С оглед на по-пълното изясняване на антропологическите възгледи на св. Григорий Нисийски необходимо е най-напред да се спрем, макар че се отклоняваме от темата, на св. Григориевата постановка за задгробната участ на починалите некръстени де­ца. Ще се спасят ли от гледна точка на Божията любов и правда и ще наследят ли вечен живот рано по­чиналите от болест, захвърлени или умъртвени непосредствено след раж­дането си некръстени деца, тоест тези, които са напуснали тукашния свят преди да бъдат осветени от Божията благодат, преди да бъдат просветени и призвани към Иисус Христос и преди да са извършили свободно лич­но дело? Ако тези деца наследят Царството на небесата и благата на обетованието, за които християните с вяра се надяват, тогава езичниците биха били в много по-благоприятно състояние в отвъдния свят отколкото Христовите последователи, понеже през живота си християните в една или друга степен се провиняват пред висшата Правда – Бога[4]. Св. Гри­горий Нисийски мисли, че отговорът на този въпрос превишава умствените сили на човека, поради което той се позовава на Свещеното Писание и раз­съждава преди всичко като бого­слов, а не като философ. Според него душите на починалите некръстени деца не преминават през възпита­телно-изправителни степени в отвъд­ния свят, тъй като не са извършили лични грехове в тукашния, но съще­временно не съзерцават отблизо сла­вата на Всевишния[5].Може би в определена степен след преселването им в отвъдния свят те отобразяват Бога в душите си, възвисяват се към вселюбещата божествена Лич­ност, от Която пият живот, за да бъдат вечно живи, без обаче знанието им за Бога да превишава ръста на личния им духовен живот. Това озна­чава, че богопознанието им не е по-голямо от това, което има всеки човек в момента когато е извикан към живот по образа на Твореца. Това знание на човека за Бога, да­рувано му от Твореца заедно с бо­жествената му струя, е извор на неугасимия му устрем към доброто и вечното, към божествените висоти, докато достигне познаването Сина Божи, до пълната възраст на Хри­стовото съвършенство (Ефесяни 4:13). Следователно децата, които поради ранната си смърт не са могли да на­преднат духовно, но не са извършили и лични грехове, се намират в природосъобразно положение. Поради това душевната им чистота, знанието и общението им с Бога в отвъдния свят не са награда, а естествено състояние за тях[6]. Тук следва да се отбележи, че близостта на душата до Бога зависи преди всичко от нравствената чистота и съвършен­ство на човека, от съзидателното му личностно себеосъществяване, от извайването на Божия образ в себе си, от невидимото му вътрешно общение с Бога. Тезата на св. Григорий Ни­сийски за задгробната участ на рано починалите некръстени деца създава недоумение сред изследователите на богословското му творчество. Някои тълкуватели твърдят, че тя не при­надлежи на св. Григорий (J. Hempel); според други той говори за кръсте­ните деца (F. Bernard), а трети мислят, че по този въпрос светителят разсъждава като философ, а не като богослов (A. Gross)[7]. За нас във връзка с разглежданата тема горните разсъждения на св. Григорий Нисийски са ценни, доколкото допъл­ват и осветляват антропологическото му учение.

Като се връщаме отново на темата, следва да отбележим, че според св. Григорий Нисийски Божият образ у човека не се състои само в разума му, както учат древногръцките фи­лософи[8]. Божият образ се съдържа преди всичко в личния дух на човека, неугасващата искра от животворя­щия Дух. Богоподобието на човека пък се изразява в естествената устременост на ума на човека към бо­жествения му Първообраз, възпиран неведнъж от лоши страсти и зли влечения и отклоняван към измамни блага. Затова когато душата напусне тялото преди човек да се е провинил с мисъл или с дело пред Бога, както това става с рано починалите деца, тя сама се насочва към Бога и по необходимост се издига към доброто, на което е сродна[9]. Тези разсъжде­ния, макар да са логически обосно­вани, не са напълно богословски изяснени. Тук св. Григорий Нисий­ски сякаш подминава наследствения грях. Това изглежда така, защото той не разграничава ясно, както това прави по-късното богословие, същността на първия грях от него­вите последици; той разсъждава об­що. Според св. Григорий помрачава­нето на Божия образ у човека – последица от първия грях, която се предава от род на род, е едва ли не самият наследствен грях. Следователно огрубялата плът на човека, болестите и смъртта са характерни също и за рано починалите деца, макар че на много места в творенията си и преди всичко в христологическото си учение той нарича загубените след грехопадението блага нравстве­но безразлични. Въпреки че св. Гри­горий задълбочено се е занимавал с проблема за грехопадението, той не е изяснил формалната му страна и не е разработил стройно учение за него. Също така и разсъжденията му за единството и целостта на човеш­кия род не са намерили съществено място в учението му за първия грях. В този аспект на разглежданата тема два въпроса заслужават вни­мание: първият, как св. Григорий въз основа на собствения си възглед за задгробната участ на некръстените деца, изложен по-горе, обосновава необходимостта от Кръщение, и вто­рият, има ли място в антропологията му идеята за „visio beatifica[10]“. На втория въпрос изследователи на тво­ренията му са дали пълни отговори, а първия ще се опитаме да изясним по-надолу, като изхождаме от уче­нието на св. Григорий за субектив­ната страна на спасението, която обхваща целия личен живот на чо­века – от момента на възстановява­нето на духовно-нравствената му природа до представянето му пред престола на Всевишния.

Възстановяване на първоначалното богоподобие

Човекът не се е сътворил сам по Божи образ и сам не се спасява: богоподобието ни е безценен Божи дар, помрачаването на Божия образ в себе си човек извършил съзнателно и свободно, пренебрегвайки или на­рушавайки Божията света воля, а възстановяването на Божия образ у човека е богочовешко дело. В него (в делото на изкуплението и спасе­нието), подпомаган от Божията бла­годат, човекът доброволно участва, пробужда негодувание у себе си от духовно-нравственото си състоя­ние, обзема се от покайно чувство, разпалва у себе си стремеж към доброто и се приближава към пър­воначалното състояние на нашия праотец. Този труден и дълъг път на ду­ховно-нравствено усъвършенстване на човека, на възстановяване Божия образ у него не спира при първоначалното богоподобие, а про­дължава нагоре към безкрая и веч­ността. Макар че след грехопадението човеците престъпвали изискванията на нравствения закон, извършвали беззаконие (1 Иоан 3:4), отчужда­вали се от Бога, преблагият и всеправеден Бог не се разгневил на непослушните си блудни синове, не ги лишил от личната им свобода и не пожелал Сам против волята им да възстанови Божия образ у тях. Бог обичал човека и очаквал човека сам да се опомни, да се освободи от робството над себе си и да прояви го­товност да обича Бога. Човекът обаче не могъл сам да се освободи от гре­ховното си бреме и да възпламени у себе си любов към Бога. Необходимо било най-напред Бог да се приближи до човека, да го обгърне и привлече към Себе Си. Затова Синът Божи слезе на земята, възроди човека за нов живот, обнови вътрешния му мир и възстанови Божия образ у него.

Човекът, който е предмет на за­дълбочен размисъл на св. Григорий Нисийски и важна тема в творенията му, прави съзнателни усилия за духовно пробуждане и просвещаване, за надмогване ограниченото и преход­ното, за преминаване от емпиричната в трансцендентната сфера, за дости­гане пълнотата на битието си. На много места в аскетическите си слова, чрез изкусните похвати на християн­ската риторика, той посява благо­датните семена на евангелската исти­на в сърцата на вярващите и ги наставлява да се упражняват в добро­детелта, за да се спасят, като че ли спасението се постига само с човешки сили. „Целта на моето слово е да възбудя у вас стремеж към доброде­телен живот[11]“ В тази връзка светият отец се спира и на девството, определяйки го като благоуханен плод на бого­човешки усилия. Наред с последова­телната и неотстъпна борба против изкушенията, греха и злото в света човекът отваря сърцето си за Бо­жията благодат, която ни учи и ни дава сили „да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем цело­мъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век“ (Тит 2:12). Следо­вателно блаженото безстрастие, към което се стреми религиозният човек, е преди всичко божествен дар. В словата си св. Григорий Нисийски препоръчва на християните още вни­мателно и задълбочено да изучават Свещеното Писание, откъдето да черпят вдъхновени сили в нравствената си борба и в нравственото си усъвършенстване. На много места св. Гри­горий говори за синергичните дей­ствия между Бога и човека в делото на изкуплението и спасението, за саможертвения подвиг на въплътилия се Божи Син в борбата за избавяне човека от злото и смъртта, за благо­датната помощ на Светия Дух в трудния път на човека към Бога и вечността, за безмерната Божия лю­бов, която обгръща човека и му отва­ря вратите на горния Иерусалим. От казаното дотук следва, че за извършване на лоши дела човекът не се нуждае от чужда помощ: той разпалва греховните си страсти, притъпява съпротивителните си сили против изкушенията и превръща сво­бодата си в робство на греха. Така той става сляпо оръдие на греха и извършва зли дела, обаче за тайн­ственото очистване, овещаване и въз­раждане ние изпросваме Божията благодат и призоваваме Бога.

Идеята на св. Григорий Нисийски за възстановяване първоначалното богоподобие у човека с помощта на Бога намира обоснован израз в уче­нието му за Кръщението, където се полага началото на вътрешното ду­ховно възраждане на човека и се да­ват сили за възвръщане на първо­началната му богосъздадена красота. Кръщението е основна тема на ня­колко слова на светия отец, а по-конкрет­но богословието на Кръщението той излага в догматическо-апологическите си слова. Там св. Григорий раз­крива естествената връзка между очистващата сила на Кръщението и плодовете на другите тайнства в нравствено-спасителното дело на чо­вешкия род. Според учението на светата Църква Кръщението е второ раждане свише, което въвежда чо­века във вечния живот (Иоан 3:3, 5:6), тоест чрез трикратно потапяне на кръщавания във вода и чрез произнасяне на кръщалната формула вярващият с помощта на Божията благодат се очиства от всеки грях, възражда се за нов духовен живот и бива оправдан и осветен. Това обно­вяване, добавя св. Григорий, има дълбок смисъл, който се изразява във възвръщане на младенческата невин­ност, във възстановяване на Божия образ у човека[12]. Светият отец обаче не спира тук; по-нататък той изясня­ва смисъла на въплъщението на Единородния Божи Син и основно разкрива спасителната сила на Кръ­щението, където се открива дълбочи­ната на неговото богословие на Бо­жия образ. Според него трикратното потапяне на човека в кръщалния купел съдържа в себе си дълбока тайна. Християните разбират, че не могат да се спасят само чрез изу­чаване Свещеното Писание, а преди всич­ко като следват Иисус Христос, като черпят от Него сили за нравствен възход и с помощта на Светия Дух постепенно оформят духовния си лик. Следователно необходимо е христия­ните творчески да следват Иисус Христос, да изпълняват дълга си и да осъществяват нравственото си при­звание, като постъпват така, както Иисус Христос би постъпил, ако би се намирал на тяхно място. Ето защо Бог Слово стана видим, за да може, както казва св. апостол Павел, последо­вателите Му да следват делата на началника на нашето спасение (Евреи 2:10), понеже никой не може да достигне богоподобие, ако няма мис­лите, чувствата и насоката на воля­та, които е имал и проявявал Иисус Христос (Филипяни 2:5).

Прочетете още „Възгледът на св. Григорий Нисийски за човека след грехопадението му*“ →

Иван Георгиев Панчовски

Съкровището на добротата е по-високо от всяка цена; за неговото измерване не са пригодни никакви монетни системи, никакви еталони. Достойнството, което човек си припечелва чрез проявите и делата на своята доброта, намира всеобщо признание. Няма по-пълно щастие и блаженство от това, което дарява добротата. От всички венци най-славен, неувяхващ и безсмъртен е този, който изплита добро­тата и с който украсява челото на човека. Затова – според израза на Максим Горки от пиесата му „На дъното“ – „всички хора, до един, живеят за най-добрия!… Всеки мисли, че живее за себе си, а излиза, че живее за най-добрия! По сто години…, а може и повече, за най-добрият човек живеят!… Човекът се ражда за най-добрия!“

Щом добротата е толкова велико съкровище, то наложително е да се запитаме: Как да развиваме, да възпитаваме и да усъвършенстваме природната предразположеност към доброта и да я превърнем в съзнателна сила? Как да изучаваме, да усвояваме и да прилагаме „трудното изкуство да бъдем добри“?

Нека още в началото се отбележи, че тук нямаме работа с непосилна задача. Достатъчно е човек да пожелае да стане добър и той ще намери сили в себе си да бъде такъв. Добротата е достъпна и по силите на всеки човек. Тя е скъпоценно съкровище, което всеки човек спотайва и собствената си душа. С малко напрежение на съзнанието и усилие на волята той може да го открие и да стане негов владетел и разпоредник. Безбройните телесни, нравствени и социални блага на добротата не са заключени за никого. В чудната градина на добротата може да влезе всеки човек и да се радва и наслаждава до насита на най-хубавите и бла­гоухании цветя на живота.

Вратата, през която се влиза в съкровището на добротата, е самопознанието. Ето защо преди всичко ние трябва да познаваме своята духовна природа, своето достойнство и призвание. Никога да не забравяме, че ние сме човеци, следователно нам най-много подхожда и прилича да проявяваме човечност, хуманност, добродетел или с една дума казано доброта. Значи да живеем в съгласие с духовната си природа, да оставаме верни на себе си, да изпълняваме призванието си, да стоим на висотата на човешкото си достойнство, ще рече да възпитаваме в себе си и да проявяваме в дейността си доброта. Много правилно е отбелязал още стоическият мъдрец Марк Аврелий: „Никой никога не се е уморявал да си доставя всевъзможни блага. Но най-великото благо, което човек може да си достави, е да действа съобразно със своята висша природа; а висшата, божествената природа на твоята душа ти заповядва неуморно да вършиш добро на другите като най-висше благо на самия себе си.“ Добротата не е дразнеща чуждица, прилепена отвън кожа или заето покривало: тя е осъзнаване и проявяване на своята ду­ховна самосъщност. При това положение не е достатъчно, че сме се родили хора: ние трябва още да станем човеци, тоест да възпитаваме в себе си и да проявяваме из себе си човечност, доброта. Ето защо който всекидневно изпълнява повелята: „Бъди човек!“ – заедно с това той непрекъснато се утвърждава в добротата и възраства в нейното достойнство.

По-нататък сигурен път за събуждане и утвърждаване на своята предразположеност към доброта е всекидневно да желаем и да извършваме добрини. Всяко добро дело увеличава добротата и радостта в собствената душа и в света. Който веднъж извърши добро дело, той може да познае превъзходната красота и ценност на доброто въобще. Тогава той така ще го обикне, че никога не ще иска да престане да му служи и да се наслаждава на прекрасните му плодове. Извършеното добро дело, макар да е незначително на пръв поглед, влече подире си друго  по-значително, по-велико. Така се идва до една добродетел, която поражда друга добродетел и води по сигурния път на нравственото усъвършенстване, защото добродетелите една на друга са приемствени и една от друга се пораждат.

Да тръгнем по пътя на добрината и да вървим по друма на добродетелта, може би отначало ще ни бъде трудно, ала колкото повече напредваме, толкова повече ще опознаваме красотата на доброто и ще изпитваме неговата превъзходна радост и сладост. В моралните си наставления Сократ обичал да припомня прекрасните стихове на Хезиод от поемата му „Дела и дни“ (287 и сл.): „Пред добро­детелта безсмъртните богове поставиха потта; пътят към нея е дълъг и стръмен и неравен отначало; но стигнал горе, той става по-нататък лесен и удобен, колкото и труден да е бил.“

Добро и зло, добрина и злина не са цветен дим и човешка измислица. Те са нравствени реалности, които всеки миг се изправят пред съзнанието и волята на човека и очакват неговото становище и решение. Доброто и добрината са здраве, красота, радост, щастие, живот; а злото и злината са болест, грозота, мъка, нещастие, смърт. Поради това ние трябва винаги да предпочитаме доброто пред злото, добрината пред злината! Дори тогава, когато извършването на една добрина ни заплашва с по-малко или по-голямо лично затруднение, ние пак не трябва да се спираме и да отпускаме ръце, защото добрината не ще закъснее да ороси раната ни със своя божествен балсам и да ни дари с най-светлата утеха и надежда. Дори злините, бедствията и страданията, които според древногръцката митология се излели върху целия свят из кутията на Пандора, не загасили светлата и окриляща надежда в доброто и в неговата победа. Който е извършил добрина и е страдал за нея, той не само в душата си, но също и в тялото си ще бъде обладан от освежаваща приятност и от блажена сладост. Щом човек веднъж е изживял такива мигове,той ще познае безценното съкровище на добротата и ще я обикне както майка своята свидна рожба; тогава той никога и за нищо на света не ще отстъпи от нея и не ще се лиши от нейното щастие. Та нали добротата прилича на небесен лъч, който осенява цялото съзнание на човека и изпълва душата му с неземен мир, с божествено блаженство!

За християнина евангелската му вяра притежава огромна мощ бързо да възпламенява и да разгаря в буен и неугасим огън присъщата на човешката душа искра на доброта. Самопонятно е, че всяка доброта, а още повече безпределната, божествената, има сила да привежда в движение и да води към разцвет заложбата за доброта. Щом душата на вярващия човек се озари от слънцето на Божията доброта, щом чрез благодатния полъх на вярата очите му се отварят за Божия благ поглед, веднага сърцето му се отключва за добротата – подобно на разцъф- тяването на цветето, както художествено го представя Рабиндранат Тагор. Той пише: „Вам не е отредено да отключите пъпките за цветовете. Ако разклащате пъпката, ако я удряте, вашето допиране само ще я замърси; тогава ще я разкъсате на парчета и ще я захвърлите в праха. Обаче цветове не ще се появят нито бла­гоуханна миризма. Ах, вам не е дадено да отключите пъпките за цветовете. Обаче Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто: Той ѝ дарява само един поглед и жизнената сила потича през нейните жили. По Неговото дихание цветето разперва своите криле и ги разклаща във вятъра, цветовете изскачат навън като копнежи, благоуханието издава сладка тайна. Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто.“

Истинската религиозност, която поставя човешката душа в тайнствен допир с Божия дух и я потопява в безбрежния океан на Неговата съвършена доброта, с вътрешна непринуденост и необходимост подтиква към нравствено усъвършенстване, към добродетелно подвижничество, към небесно чиста доброта. Озарената от божествената доброта и възрастваща под небесната благодат доброта се прелива в светост. Тази доброта никога не изчезва и не променя прекрасния си образ, защото над нея сияе непотъмняващият нимб на светостта.

Прочетете още „Как да станем добри*“ →

Архимандрит Иларион

Животът е пълен с грапавини. Човек трябва много да внимава да не се препъне. Падне ли, ще се изцапа, ще се окаля и може да се осакати. А в такова състояние нито за себе си, нито за другите ще е приятен. Напротив, ако има съзнание за лично достойнство, в едно такова състояние той ще се срамува от другите и от самия себе си. И, ако не обръща внимание на положението, в което е изпаднал, съвсем ще се обезобрази. Калта в живота, това е грехът. За греха може много да се говори. Та кой ли не е изпитал жилото на греха? Той е навсякъде – във всички среди, при всички възрасти. От никого не е желан, но човек лесно му се поддава, «Защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя» (Римляни 7:15) – казва Апостолът от името на всички човеци. Там е бедата, че грехът може да омотае човека тъй, че последният да го смята за свой доброжелател. Сдружава се с него и все повече и повече пада, докато бъде погубен от него. Една легенда разказва: – В един запустял палат се загнездила страшна змия и никой не се решавал да влезе там, защото ще го ухапе. Но, ето, че се намерил един смел човек, който се заклел да я убие. И когато отишъл в двореца и надникнал, забелязал в гнездото на змията една голяма жълтица от аравийско злато. Взел я и си казал: Ако тази змия ми мислеше злото, не би ми дала такава жълтица. Минало се време. Змията ухапала коня му и, в гнева си, той се спуснал да я убие. Но пак намерил жълтица в гнездото и я пощадил. После ухапала слугата му, сина му, жена му; най-сетне и самия него ухапала за крака. И като оздравял, отишъл да я убие. Но, за негова изненада, намерил един голям и красив бисер и пак я пощадил. В края на краищата, змията го ухапала и в сърцето. И тъй, този човек, при все че е съзнавал грозящата опасност от змията, самоизмамвал се от блясъка на жълтиците и бисера и я пощадявал, до­като го погубила.

Палатът – това е светът; змията – дяволът; отровата – това е грехът. Последният е наистина смъртоносна отрова за човека.

Човек трябва да се пази от изкушенията и примамките на греха, за да не бъде поразен смъртоносно. Трябва да бди, защото какви ли не разновидности има грехът. Понякога той тъй силно заслепява човека, че последният му става роб и почва да му слугува. Грехът може да заслепи човека, тъй че в неразумието си да бъде готов да пожертва заради него всичко. Това е падение, което и сам падналият не съзнава. Тогава и съвестта е помрачена, и разсъдъкът е в плен на греха. Църковният летописец Георги Кедрин пише, че Хонорий, син на Теодосий Велики – цар на Западната Римска империя, имал една птица, която, заради красивото пеене или пък заради красивите ѝ пера, много обичал и полагал големи грижи за нея. Нарекъл я даже с името на столицата Рим – Рома. Един ден, пред него се явил един от придворните му, който, цял разтреперан, извикал:

– О, царю, Рим загина!

– Как? – с ужас извикал Хонорий – аз току-що я чух да пее!

– Не говоря за птицата Рома, а за града, който е в опасност, нападнат от неприятелски войски – задъхан пояснил придворният.

– О, човече, как ме изплаши! – отвърнал царят едва ли не загубил ума си. Сега се успокоих, нищо, че градът Рома загинал, птицата, птицата само да е жива.

Какво безумно заслепление – не му е жал за древната столица Рим, за многото паметници в нея, за хилядния народ, а за птицата му!

Тъй човек понякога се увлича в греха – в празни, суетни неща, че забравя своите задължения към себе си, към другите – забравя душата си, народа, и нехае, че може да загуби и Царството небесно.

Колкото човек по-високо се издига, толкова може и по-ниско да падне, толкова и падането му е по-катастрофално. Колкото едно тяло е по-голямо, толкова по-голяма е и неговата сянка. Но, ако към слабостите на по-малките хората са снизходителни, към тия на големите – настоящите на високи и отговорни места – са безпощадни. Това е тъй, защото люшият пример на големия има много по-голям обсег на влияние.

Грехът загрубява, похабява не само душата, ами и лицето на човека. Тялото и душата са тъй свързани помежду си, че дават отражение един на други. Един мъдрец казал на сина си, който искал да пътува по света: – «Иди, сине мой, но запази чертите на лицето си!». Тази поръка е мъдра и дълбока. Действително добротата, благостта и добродетелите се четат по лицето на човека. Порокът разваля, а добродетелта разхубавява лицето на човека и отразява невинността му.

Прочетете още „Падане и ставане*“ →

Иван Панчовски

Въпросът “Кой от вас ще ме укори за грях?” (Иоан 8:46), отправен към фарисеите и книжниците, извира от дълбокото убеж­дение на Христос, че Той е безгрешен.

В проповедите и беседите Иисус свидетелства за Себе Си като въплътен Божи Син, Който е чист от личен грях и поради това може да вземе върху Себе Си греховете на целия свят и да прине­се достатъчно изкупление за тях. Свидетелствата на Христос за Неговата собствена безгрешност са истински, защото те са изява на въплътения Бог Слово (Иоан 1:14; 14:6). Иисус казва: “Ма­кар Аз сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам” (Ио­ан 8:14). И още: “Ако не вярвате на думите Ми, вярвайте поне на делата Ми, те свидетелстват за Мене” (Иоан 5:36; 10:25). А всички дела на Иисус Христос доказват, че Той е безгрешен, за­щото не е извършил нещо, което да не изразява безпределна и саможертвена любов към Бог и хората.

Съответно на това Той не пристъпвал към изповед за извършени от Него грехове. През целия Си земен живот призовавал хората към покаяние и изповед на греховете си, за да се обно­вят духовно-нравствено и да се пречистят. Иисус Христос знаел, че всички хора са обременени, опетнени с вина и се нуждаят от покаяние и изповед на греховете си, за да получат прошка и да намерят спасение (Матей 4:17; Марк 1:15). Тази изповед на гре­ховете и последвалото я поправяне имат висока ценност; “голяма радост има на небето за един каещ се грешник” (Лука 15:7, 10). Себе Си Иисус обаче никога не поставял в редиците на грешниците, Свои грехове никога не изповядвал, просто защото такива нямал и не се нуждаел нито от покаяние, нито от изповед. В проповедта Си на планината Той приканвал хората чрез молитвата “Отче наш” да се молят: “Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си” (Матей 6:12) или “Прости нам гре­ховете ни, защото и самите ние прощаваме на всеки наш длъжник” (Лука 11:4). Тази молитва, в която се включва просба за прошка на греховете, не е молитва, с която се молил Христос за Себе Си; тя е молитва, дадена от Него на хората.

Иисус се молил често съсредоточено и смирено. Той се мо­лил за прошка на греховете на Свои ученици, на всички вярващи, на целия свят, но не и за Свои грехове. В напрегнатата молитва в Гетсимания, когато Христос виждал да се докосва до устните Му горчивата чаша с кръстните страдания и да се приближава голготската смърт, би следвало да очакваме Той да се моли за прошка на греховете Си, ако такива би имал. В тази усилена мо­литва, когато кървава пот капела от челото Му, няма загатване за Собствена вина. Дори тогава, когато Иисус Христос висял на кръста и пред Него се разтваряли дверите на отвъдния свят, за да Го приемат, Той молил Своя Отец да прости греховете на Него­вите врагове. Напълно уверен в Своята безгрешност, Спасителят бил сигурен, че предава духа Си в ръцете на Своя Отец (Лука 23:34, 46).

По време на обществената Си дейност Иисус Христос освобождавал разкаяли се грешници от вината им (Матей 9:12; Марк 2:15). Власт да прощава греховете има само този. който притежава божествено достойнство и сам е безгрешен. Никой човек, включително и пророк, не е дръзвал да прави подобно нещо – наистина пророци освобождавали хора от греховете им, но в Божието име или по Божие поръчение и пълномощие (2 Царства 12:13; Иисус син Сирахов 47:13). Грехът е нарушение на Божията воля и оскърбление на Бога. Поради това само Бог може да прощава греховете. От това следва, че Иисус Христос като въплътен Бог Слово и чист от грях имал власт да освобождава грешниците от вината им.

Спасителят не само прощавал човешките грехове, но принесъл изкупление за тях. Вината за сторените грехове не се отменява от Иисус Христос, а се изкупва чрез Неговата саможертва на голготския кръст – Той е Изкупител на човечеството. Иисус говорел за Себе Си, че е дошъл, за да даде “душата Си откуп за мнозина” (Матей 20:28). Своята пречиста кръв Христос пролял за опрощаване греховете на цялото човечество (Матей 26:28). Очевидно е, че саможертвата на голготския кръст има изкупителен характер, защото Иисус сам не е имал грях и е можал със силата на любов­та Си да вземе върху Себе Си греховете на хората и да принесе необходимото изкупление за тях.

Иисус Христос Си приписва власт да съди хората за греховете им. Когато времето за изпитание, покаяние и поправяне премине, тогава Той ще дойде пак на земята, но не в унизен вид, а като славен цар, за да съди всички хора: “Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина” (Иоан 5:22). Господ Иисус Христос ще съди живите и мъртвите и ще отсъди каква ще бъде вечната им участ, защото има това право не само поради божественото Си достойнство, но и по силата на Своята безгрешност и изкупителна саможертва.

Ясно е, че сред потъналото в грехове човечество Спасителят се е запазил чист от грях. Според определението на IV-тия Вселенски събор Той е “подобен нам във всичко освен в греха”. При то­ва Иисус Христос е безгрешен в абсолютния смисъл на думата. Никой човек, колкото и да е нравствено издигнат, не може да се сравнява по нравствено съвършенство, по безгрешност и светост с Иисус. Изключителността на Христос в това отношение се приз­нава от мнозина изследователи на Неговия живот, някои от които не вярват в богочовешкото Му достойнство. Тук е уместно да се приведе критичната оценка на гениалния по своята музикална и поетична надареност Рихард Вагнер: “Би могло да се мисли, че е имало толкова много мъченици и светци. Защо тогава трябваше тъкмо Иисус да бъде божествен между тях? Обаче всички онези свети мъже и жени станаха такива чрез Божията благодат, чрез озарение, чрез опит, чрез вътрешен прелом, който им позволи от грешни човеци да станат свръхчовеци … Напротив, при Иисус отначало докрай има пълна безгрешност без страст, има най-божествена чистота по природа …, която е несравнимо единствено явление. Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасите­лят.”

Любовта на Христос

Любовта е върховната проява на нравствеността и живота. Който няма любов, той не може да достигне съвършенство и нищо не го ползва (1 Коринтяни 13:2-3). Нравствената любов е вечният и чист извор на живота и най-висшата проява на духа. В нея човек осъществява себе си, изпълнява великото си назначение в света и постига вечен живот. “Любовта – казва блажени Августин – е перлата, която търсил търговецът според повествованието на Евангелието; тази перла, която той намерил и за която продал всичко, що имал и я купил” (Матей 13:46). Поради това всеки чо­век трябва да пази и развива у себе си зачатъците на любовта; от нейния корен израства само добро.

Духовната природа на Иисус Христос вътрешно била проникната от всеобхватна, безкористна и божествена любов. Всички Негови думи и дела били изява на тази любов.

На първо място тя била насочена към Бог Отец. Сам Иисус Христос говорел: “Аз любя Отца и както ми е заповядал Отец, тъй и правя“ (Иоан 14:31). В основата на Христовите мисли и прояви стояло най-тясно и непрекъснато общуване с Бога – първоизвора и върховната цел на всичко съществуващо. Още на 12-годишна възраст Иисус с цялата си душа се стремил към Божия храм, там виждал целта на земното Си съществуване и изживявал върховна радост да бъде в онова, което принадлежи на Отца Му (Лука 2:49). Да общува молитвено с небесния Си Отец, да пребивава в светия Му храм, да изпълнява волята Му и да Го прославя чрез слово и дела – тази била целта, смисълът и съдържанието на Христовия земен живот.

Обичта на Иисус Христос към Бога се проявявала в непрес­танна молитва към Него, в пламенна ревност за Неговата слава и в пълна преданост на Неговата воля.

Дни и нощи Иисус прекарвал в съсредоточена молитвена бесе­да със Своя небесен Отец. Би могло да се каже, че земният живот на Христос протекъл в молитва към Бога, която често пъти не се изразявала в думи и оставала незабелязана за външния наблюдател. Поради това нашият Спасител може да изисква винаги да се молим и да ни научи истински да се молим. Неговата молитва “Отче наш”, основателно наречена “Господня молитва”, е вечен образец на съвършенство. Чрез нейните думи хората ще възнасят душите си нагоре и ще общуват душевно с Бога. “Ако искаме да се молим правилно – препоръчва блажени Августин, – ние тряб­ва да се молим чрез тази молитва (на Господа) … В Господнята молитва се молим за всичко, за което можем да се молим, и по този ред, по който следва да се молим“.

Прочетете още „Духовният образ на Иисус Христос – продължение 1*“ →

Протоиерей Добромир Димитров

За всеки човек, който живее днес е ясно, че сме заобиколени от страдание. Изминалият ХХ-ти век се оказа най-кървавият в историята на човечеството и не успя да научи обществата да избягват злото (= греха). Самото то се оказва толкова мощно, че всеки човек неминуемо се сблъсква с него със същата сила, с която се е сблъсквал и древният човек. Поради това ние стигаме до извода, че злото (= грехът) царува в този свят и неговата мощ причинява смърт (срв. Римляни 5:21). Смъртта е апогеят на злото, ние се движим в нея, тя ни заобикаля независимо от социалното ни положение, мъдрост, финансови възможности. Опитваме се непрекъснато да я избегнем, но тя присъства навсякъде. Достатъчно доказателство са всекидневните медийни репортажи за престъпленията срещу личността, войните и конфликтите в Близкия изток, Африка и терористичните актове в модерните западни мегаполиси. Чрез болестите, катастрофите и нещастните случаи, тя влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите (Иеремия 9:21). Тя отнема онези, които обичаме, и прекъсва взаимоотношенията ни с възлюбените. Тя е наречена всеядица смърт[1].

Властта ѝ е толкова голяма, че колкото и да напредва медицината, се оказват верни думите от Писанието, че: човек не е властен над духа, за да удържи духа, и няма власт над смъртния ден (Еклисиаст 8:8). Тя тласка до отчаяние философите като Хайдегер или се отрича като абсурдна от „свободата” на Сартр, но тя остава „мелница”, за която хората са мливо, която захваща всеки човек за краката и го смила според думите на св. Юстин Попович[2] .

Четейки Писанията, виждаме, че Бог: не е сътворил смъртта и не се радва, кога гинат живите (Премъдрост Соломонова 1:13). Смъртта е резултат от грехопадението на Адам и Ева, които, изкушавани от дявола, избират да съществуват автономно без общение с Бога, Който е изворът на живота. Те избират да черпят сили от тварната си природа, поради което започват да се разболяват и умират, като с тях умираме и ние – чадата им. Целият човешки род носи последиците от техния избор – законът на тлението. Това означава, че смъртта не е естествено състояние на човека и тлението не е естествено свойство на тялото. Едва чрез грехопадението смъртта станала свойствена на нашата природа, но чрез нас и на цялото творение.

Следователно грехът не се изчерпва с квалификацията на морална категория, а е избор на свободната воля, който носи своите последици на отделяне от Бога (и ближния). Това означава, че всеки грях е отделяне и своеобразна смърт.

Следователно Бог не е виновен за смъртта. Той не се радва кога гинат живите (Премъдрост Соломонова 1:13), а напротив, тъжи и плаче за смъртта на човека в лицето на мъртвия Лазар и страда с онези, които изпитват болка от раздялата, която смъртта причинява. Господ, виждайки сестрата на Лазар, Мария… да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи… (Иоан 11:33-35). Тези богочовешки сълзи са пълни със съпричастие. Те са изплакани за всеки, който вкусва смърт, и както виждаме в дадената ситуация, Господ действа абсолютно радикално – възкресява четиридневния мъртвец[3].

Този пример ни кара да вярваме, че Христос е съпричастен на плача на всеки един от нас пред лицето на смъртта. Той страда с отчаяния съпруг, който изнася мебелите и пердетата от семейната спалня, за да ги постави в болничната стая на палиативното онкологично отделение, в което умира жена му, искайки тя да си замине, все едно си е вкъщи. Бог е съпричастен и към сълзите на младата майка, която не позволява десетки часове починалото ѝ тригодишно дете да бъде изнесено от стаята за погребение. Тя го целува и тихо му говори, напразно очаквайки отговор. Тези на пръв поглед отчаяни постъпки означават, че любовта винаги е примесена с надежда и готова на радикални решения.

В плача си за Лазар Христос е чувствал болката на всички, които умират, и страданието на близките, породено от загубата на онези които обичаме. Христос става съпричастен на болката на началника на синагогата Иаир, оплакващ мъртвата си дванадесетгодишна единствена дъщеря (Лука 8:41-56). Той е чувствал отчаянието на вдовицата, загубила едничкият си син, радост за очите и утешение във вдовството ѝ (Лука 7:11-16). Той е усещал и болката на майките, бащите и децата, които са умирали в концентрационните лагери „Аушвиц”, „Дахау” и „Равенсбрюк”. Чувствал е страданието им в резултат на медицинските опити на д-р Йозеф Менгеле и д-р Едуард Вирт. Страдал е за умиращите във войните, за онези, които са били в лагерите на ГУЛАГ, Камбоджа, Диарбекир, Питещ, Белене и близките им.

За да понесе всички болки на плещите си, Той страда за нас гол, бичуван и унизен, като накрая не бе екзекутиран с достойна смърт[4], подобаваща за цар на Иудея (Иоан 19:19), а подобно на животно, изведен извън стените на града е разпънат на кръст. Там, на Голгота, Христос понася всяко страдание и всяка смърт на хората от Адам до днес. Той понася и нашето лично страдание, и това на бъдещите поколения, акт, който остава невъобразим за човешките умове. На кръста Христос взема върху себе си страданието на всички насилени деца и жени от века на всеки военен конфликт, на нечовешко мъчените в затворите, понася болката за всеки извършен грях и престъпление. Той избира да направи това доброволно поради Своето човеколюбие, да слезе в ада, в бездната на богооставеността.

Христос е единственото ново под слънцето[5], слязъл от небесата и въплътил се за нас от светата Дева. Той е Нова Пасха, изваждаща ни от смърт към живот, Разрушителят на мелницата на смъртта.

Бог е станал човек, плът и кръв: та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство (Евреи 2:15).

Но днес мнозина продължават да задават въпроси, касаещи теодицеята. След като Христос е възкръснал, защо все още хората продължават да страдат и умират? Нима Господ е справедлив, щом все още има толкова грях, болка и смърт в света?

Църквата говори чрез своя Символ, че вярва не в спиране на страданията и смъртта, а във възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Тя осъзнава, че смъртта, макар и победена, чрез Христовото Възкресение действа в пълната си сила, а страданието все така продължава да съпровожда човешкия род. Различното обаче е вярата ни в Христа, която ни дава есхатологичното усещане, че Господ Иисус, Победителят на смъртта, ще изтрие от лицето на страдащите: всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина (Откровение 21:4).

Тази промяна от смърт към живот е отвъд времето и пространството и е изключително обнадеждаващ факт, че нашето страдание и смърт в крайна сметка вече са утешени в есхатона поради обещанието, че най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта (1 Коринтяни 15:26). Това означава, че колкото и да страдаме и да губим хората, които обичаме, то ние вече предвкусваме живота с Христа в царство непоколебиво (Евреи 12:28).

Това е усещал и големият богослов и историк Оливие Клеман, който, лежейки на смъртното си легло, споделя, че времето на умиращия е очакване; че умирането е пълно с упование; че вярата преобразява мрака в надежда и смъртта във възкресение: Не вярвам, че умираме самотни: Христос ни очаква, чака всекиго от нас дори в най-самотната му смърт, обзета от най-голямо отчаяние[6].

Прочетете още „Есхатологичното съзнание на Църквата за възкресението като отговор на въпроса за страданието и смъртта*“ →