V. Преди да се впуснем в разглеждане на поставения въпрос за непорочното зачатие на св. Дева Мария, налага се да внесем яснота в израза „непорочно зачатие“, понеже от мнозина той не се схваща правилно. Тук не става дума за това, че св. Дева Мария непорочно е заченала по наитие на Свeтия Дух нашия Господ Иисус Христос, което е изначално и напълно правилно вярване на Христовата Църква, почиващо на Божественото откровение и записано у св. св. евангелисти Матей (1:18-20) и Лука (1:35), а за това, че самата св. Дева Мария е зачената непорочно, тоест без да наследи от родителите си първородния грях. При това под непорочно зачатие на св. Дева Мария римокатолическите богослови не разбират зачатие без намесата на мъж, подобно на Христовото зачатие, а зачатие, станало по естествените закони на раждането, с тази особеност, че св. Дева Мария е била запазена, макар и зачената естествено, от наследяване петното на първородния грях. Това учение, което възникнало доста късно и до половината на ХІХ-ти век се считало от римокатолиците за благочестиво мнение, е било догматизирано през 1854 година.
Не е случайно, че то се е появило на Запад. Римокатолическото богословие, отклонило се веднъж от здравия път на вселенската древнохристиянска вяра, е трябвало по необходимост все повече и повече да отстъпва от богооткровеното учение, нещо напълно естествено при всяко отбиване от правия път на истината, когато линията на отбиването не прави завой, за да се върне към първата посока, от която се е отбила, а продължава да се движи в новоизбраното направление с логическа последователност. В последния случай логическата последователност се оказва не положително качество, а същинско нещастие, защото тя неминуемо води към все по-голямо отстъпване от истината, тъй както пуснатата веднъж стрела, следвайки посоката си, все повече се отдалечава от целта, към която е била първоначално отправена.
Нещо подобно наблюдаваме в римокатолическата наука. Отклонила се веднъж от православното разбиране на богооткровените истини, тя все повече и повече се е отдалечавала през вековете от древната християнска вяра чрез своите нововъведения. Много от тези нововъведения римокатолическата църковна власт е догматизирала и провъзгласила за задължителни истини на вярата, необходими за спасението. Наистина, тя не допуска чрез официалното си учение, при признаване впрочем и при поощряване на „догматическия напредък“, никакво субстанциално изменение на истините на вярата, никакво продължение на Божественото откровение. На теория тя е решително против каквото и да било количествено или качествено изменение на догматите. На практика обаче се забелязва тъкмо обратното – създават се нови догмати, каквито древната Църква не познава – например догматите за изхождането на Светия Дух и от Сина (Filioque), за главенството и непогрешимостта на папата, за непорочното зачатие на св. Дева Мария и прочее.
Древната Църква е била непоклатно убедена, че всички истини на вярата са дадени веднъж завинаги на светиите (Иуда 1:3), защото Христос е открил на Църквата Си всичко, което е чул от Отца Си (Иоан 15:15), че не могат да се откриват нови истини в Църквата, а че може и трябва само да се разкриват откритите вече истини, тоест да се изясняват и излагат системно за успешната им защита против изопаченията им от страна на еретиците.
Противно на това древно общоцърковно схващане, в римокатолическата практика се е допускало и допуска разрастване на догматите, с прибавяне на нови догмати, които разбира се на теория не се считат за нови, а за винаги съществували, ако не експлицитно, то поне имплицитно в учението на Църквата. Но при всички старания на римокатолическите богослови да защитят новите си догматически учения като древни, това не им се отдава, понеже последните не се съдържат нито в Свещеното Писание, нито в Свещеното Предание, нито в светоотеческите творения, а освен това са и в противоречие с истинските богооткровени догмати на вярата. Наистина римокатолическите богослови се стараят да пригодят новите догмати към старите. Но това нагаждане не рядко накърнява съдържанието на последните. И тогава нищо не остава от определението на Ватиканския събор, че трябва винаги да се държи за онзи смисъл на вероопределенията, който св. майка Църквата е изяснила веднъж.
Протоиерей Александър Лебедев с право схваща догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария като резултат на римокатолическата теория за догматическия прогрес. Според него този нов догмат е дълбоко вкоренен в духа на римокатолицизма, който той нарича дух латинства.
След излагането на православното и римокатолическото схващане за първородния грях, тъй като от неправилното римокатолическо гледище за същността му и неговите последици се стига до учението за непорочното зачатие, ще се занимаем накратко с историята на догмата за непорочното зачатие до ХVІІІ-ти век включително.
Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „7.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).
_________________________________________________
*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.
Протестантството не е могло да бъде възхитено от прекаленостите в римокатолическия култ към Мария, изразяващи се между другото в това – да се приписва на светата Дева едва ли не по-голямо милосърдие отколкото на Самия Бог, нещо забелязвано в книгата на римокатолическия светец Алфонс Лигуори († 1787), провъзгласен за отец и учител на Римокатолическата църква. В своята книга „Glorie di Maria“, той между другото казва: „Често ние биваме по-скоро чути и запазени, когато прибягваме към Мария и призоваваме нейното име, отколкото ако бихме призовали името на Иисуса, нашия Изкупител. На заповедта на Девата се подчинява всичко, даже и Бог“, или в оригинал: „Imperio Virginis omnis famulantur, etiam Deus“.
Протестантството не е могло да се съгласи с неправилното римокатолическо молитвено благочестие, което е предписвало на служещите си с броеницата, съдържаща 166 зърна, да казват 1 път Символа на вярата, 15 пъти Отче наш и 150 пъти Ave Maria, с което чрез иначе прекрасната сама по себе си Богородична молитва се изтласквала най-важната от всички молитви – Господнята молитва на заден план.
Протестантството не е могло да не полемизира с римокатоличеството, когато виждало как римокатолически богослови като Освалд, епископ Малу и др. са си позволявали да представят св. Дева Мария като реално и телесно присъстваща в св. Причастие заедно с Христа и приемана наред с Него от причащаващите се. Протестантството не е могло да не вижда ерес в приписването на св. Дева Мария божествени функции, като възкресяването на мъртвите при Второто пришествие, мисъл, прокарвана в римокатолическия църковен химн „О, felix puerpera“. Римокатолическите богослови, които не знаели мярка в почитането на св. Дева Мария и не следвали умереността на своите дори собствени светци като Бернар Клервоски, който в изобличение на неправилните увлечения предвидливо разяснявал, че прославянето на Небесната царица изисква особено разбиране и знание, са допринесли твърде много за изпадането на протестантите в противоположната крайност – да свеждат майката Божия до степента на най-обикновена жена и дотам, да загубят благоговейното отношение към нея, че да тълкуват предумишлено и тенденциозно в неин ущърб някои имащи съвсем друг смисъл стихове от Св. Писание, напр. Лука 2:7; 11:27-28, и да не зачитат като задължителни за себе си някои места, като онова силно боговдъхновено пророчество, дето тя сама по внушение свише предсказва своята слава в бъдещите векове с думите: „Ето, отсега ще ме ублажават всички родове“ (Лука 1:48).
Като пример на такова крайно отрицателно и съвсем тенденциозно отношение към св. Богородица, продиктувало предумишлено изопачаване на превода, може да служи Лука 11:27-28, където се говори, как една жена от народа, слушайки дивните речи на Иисуса Христа, Му казала „Блажена утробата, която те е носила и гърдите, от които си сукал“, на което Спасителят, не отричайки онова, което тя твърдяла, отговорил: „Да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят“. На мястото на това „да“ в гръцкия оригинал стои съюзът „менун“, който съюз според обяснението на големия елинист М. А. Bailly значи „без съмнение (при отговори, когато този, който отговаря, се съгласява с твърдението на събеседника си)“. И най-добре би било разглежданият текст да се преведе така: „Разбира се, блажени са, които слушат Словото Божие и го пазят“, с което Христос явно включил в числото на блажените изпълнители на Словото Божие Своята майка. А ето че в един български протестантски превод на Новия Завет този съюз „да“, „разбира се“ е предаден съвсем неточно и тенденциозно със следната фраза: „По-добре кажи: блажени ония, които слушат Божието слово и го пазят“, с което е прокарана тенденцията да бъде изключена св. Богородица от числото на блажените изпълнители на Словото Божие. По-голямо пренебрежение към нея от това едва ли може да има (Нови Завет на нашия Господ Исус Христос, издание на Американско библейско дружество Ню-Йорк и Лондон, придворна печатница, С., 1940, стр. 77; издава и Верен, С., 1994 – б. а. на блога).
Не е правилно нито протестантското схващане, според което св. Дева Мария, след като послужила на тайната на нашето изкупление, е загубила своето значение до там, че изчезнала между появилите се около Христа нови сияйни образи и светли имена, нито римокатолическото твърде пресилено поставяне св. Богородица на равно ниво с Христа, или понякога с оглед на милосърдието й даже и по-високо от Него. Срещу протестантските богослови, оспорващи напълно законното приложение към майката на Иисуса наименованието Богородица, ние изтъкваме, че тя тъкмо в Словото Божие е наречена така (Лука 1:43), и че трябва да се откажем от вярата си в Христа като Богочовек, за да не признаваме майка Му за Богородица. Срещу протестантския възглед, че св. Дева Мария не е приснодева и не може да има никакви предимства в Църквата като най-близка до Христа или като ходатайка за вярващите и че не следва тя да бъде тачена, св. Православие възразява:
1. Не може без скъсване с елементарната логика на нещата да се допусне, че св. Дева Мария, след като е станала изключително чист съсъд на Божията благодат и е приела пълнотата на Св. Дух в себе си, като майка на Господа се е отдала, живеейки под един покрив с Иисуса, на съпружески живот, нарушавайки обета на своето девство, когато хиляди обикновени девойки и младежи след нея, прославили се като преподобни отци и майки, нямащи пълнотата на получената от нея благодат, са осъществили идеала на девството в такава висока степен, че са постигнали равноангелна чистота.
2. Не може без дълбоко провинение пред Божественото откровение (Лука 1:48) да не бъде високо тачена и обсипвана с всяка похвала като пречиста и преблагословена онази, която е била удостоена да получи чрез Ангела-благовестник най-високи небесни признания за своята добродетелност (Лука 1:28-33) и която е била удостоена с великата и изключителна чест да носи в утробата си Невместимия Бог, Спасителя на света.
3. Не може, без да се извърши греха на непослушание към Светия Дух, скрития Автор на Божествените Писания, да се отмине с пренебрежение фактът на дивното Божие благоволение към светата Дева от Назарет, избрана още във вечността да стане онази тайнствена стълбица, издигаща се от земята до небето (Бит. 28:12), по която е слязъл Емануил (Ис. 7:14), въплътилият се Бог сред човеците, за да ги спаси от греховете им.
4. Не може без скъсване с Църквата Божия като стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15) и като непоклатна продължителка на Божието спасително дело на земята до свършека на вековете (Мат. 16:18), да не се признае великата роля на св. Богородица в делото на нашето спасение и естественото й, породено от нейното богомайчинство и от високодобродетелния й живот, качество на ходатайка пред нейния Божествен Син за вярващите в Него (Иоан 14:12-14; 15:7), както и правото ѝ, предсказано от самата нея, да бъде през вековете ублажавана от всички родове (Лука 1:48).
Срещу неоснователните пък преувеличавания на римокатолическото благочестие св. Православие казва решително, че не е оправдано да се издига св. Богородица в сферите на божествеността, да й се приписват непорочно зачатие и пълна лична безгрешност и да се нарича тя „съизкупителка“ и дори направо „изкупителка на света“, както постъпва например Миланския францисканец Бернардиус де Бустис (+ ок. 1500 ), който в своя сборник от проповеди, посветени на св. Дева Мария (Mariale), в 63-та последна проповед се обръща към нея така: „O, redemptrix universi!“ – О, изкупителко на универзума!“
Божественото откровение, което изобличава протестантите в непослушание към Божиите внушения, възвестени в Евангелието и изискващи дълбоко благоговение пред майката Божия, изобличава и римокатоличеството в своеволия и прекалености, водещи към грубо отстъпление от истината. Не на първо място съображения на разума, а преди всичко Божественото откровение ни възпира да приписваме на св. Богородица божествени качества и функции, които принадлежат единствено на Богочовека, като например качеството на пълна безгрешност и функцията на изкупление на човешкия род, или на възкресяване на мъртвите при Второто пришествие. Кой от човеците може да претендира за безгрешност? „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8), казва любимият Христов ученик, другият син на св. Богородица, адоптираният.
Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „5.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).
_______________________________
*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.
IV. Ако протестантските богослови признават Иисус Христос за Бог и вярват, че Той е роден по плът от св. Дева Мария чрез наитието на Светия Дух, те не могат да откажат на родилата Го името Богородица по силата на единството на личността на Богочовека и не могат да не се съгласят, че това основано върху Божественото откровение наименование, което се налага и по пътя на логиката чрез разкриване тънкостите на Христологията и в опровержение на еретическите заблуди, няма нищо общо с езическите басни за генеалогията на боговете и още по-малко има някакви допирни точки с отречения изцяло от християнството култ към езическата богиня Артемида. А ако все пак протестантските богослови намират в наименованието Богородица някакви остатъци от езически представи, те, струва ни се, загубват правото да изповядват основоположния догмат на християнството – че роденят от св. Дева Мария е не само истински човек, но и истински Бог – Богочовек – една Личност с две природи, богооткровена и безспорна истина, която единствено ни обяснява изкуплението. Отхвърляйки името Богородица като подозрително, протестантите издават вътрешната неустойчивост на своята рационалистична догматика и изпадат в опасността да скъсат със своята „ортодоксалност“ и оттам с християнството въобще.Както се вижда от казаното дотук, Мариологията на Запад се отклонява от положителната линия на Божественото откровение, изразено в Свещеното Предание и в Свещеното Писание, за да се насочи към две крайни направления, от които нито едно не остава безупречно вярно на древността. Римокатолическите богослови издигат св. Богородица почти до ранга на божество (тя е зачената непорочно, напълно безгрешна, не се нуждае от изкупление като останалите хора; напротив – тя е съизкупителка), а протестантите я свалят от пиедестала на нейното общопризнато богомайчинско величие и я превръщат в обикновена жена.
Къде се крият първите причини за тези диаметрално противоположни схващания във връзка с личността на св. Богородица? Някои протестантски богослови се ласкаят от мисълта, че са успели да ги открият в различните евангелски традиции, отразени, както те казват, в Новия Завет, и освен това в още някои евангелски пасажи, хвърлящи сянка върху величието на Христовата майка и даващи като че ли с това право за пренебрежително отношение към нея. Според тях, Мария не играела никаква роля в Евангелието от Марк, св. апостол Павел и Иоан. Намирали се в Евангелията места, от които можело да се види, че Иисусовата майка поне до известно време не разбирала своя Син, и че Той се чувствал чужд по отношение на нея (Марк 3:21; 31 сл; Иоан 2:4; Лука 14:26). Сам Христос бил предпазвал последователите Си от прекалена почит към св. Дева Мария (Лука 11:27-28). Но от друга страна – признават протестантските последователи на Словото Божие – разказите в Матей и Лука за Иисусовото чудесно раждане е трябвало твърде рано да доведат до това – да се отдава на богоизбраната Дева от Назарет висока почит.
Правейки тези анализи на евангелските текстове, протестантските богослови със свойствения си рационалистичен подход откриват в тях различни и едва ли не противоречиви традиции, докато истината е съвсем друга. Според св. отеческото схващане, различията в евангелските разкази се обясняват не с някакви различни една от друга традиции, а с взаимно-промислително допуснато допълване на евангелистите помежду им. Така че Евангелието, макар и многостранно, е едно по същност. Не могат да се противопоставят в него едни автори на други, или едни места на други, а трябва да се съпоставят като доразкриващи истината. Иначе би значело да се търсят противоречия в Светия Дух, скрития Автор на Божествените Писания. Привидно различните места изясняват някои нови страни в благовестието, а не си противоречат едно на друго.
В тази светлина трябва да се разглежда и образът на св. Богородица. В Евангелията тя е изтъквана ту като играеща най-важна роля в плана на Божественото домостроителство (тя ражда Спасителя), ту като човек с някои съвсем незначителни немощи. Тя ту е възвеличавана като най-благодатната измежду всички жени, ту е поставяна в сянка пред единствения, непостижим, абсолютно безгрешен и небесно величав образ на нейния Божествен Син. Прави са следователно и Марк, и св. апостол Павел, у когото св. Дева Мария почти не се споменава, понеже те разглеждат от друга страна Христовото благовестие. Но прави са и Матей, и Лука, които подчертават великата роля на девствената Богомайка в делото на Боговъплъщението, за да ни представят Божественото домостроителство и от тази му страна.
В това светоотеческо разбиране на евангелските повествования относно св. Богородица се разбиват крайностите както на протестантството, така и на римокатоличеството. Специално протестантството дълбоко се е провинило пред онази, която е била предмет на пророчески предсказания още в Стария Завет (Исаия 7:14; Иезекиил 44:1-3; Псалом 44:10-16) и която се е удостоила с най-великата чест, каквато някога небето е оказвало на смъртен човек – да носи в утробата си Божия Син, Който е създал духовно-ангелския свят и вселената, и да храни с млякото си Онзи, Който дава храна на всичко живо по света. Чудно ни се вижда, че вярващи в Свещеното Писание като в Божие Слово могат да отричат открити в него истини. Протестантите изпадат в груби грешки по отношение на Божията майка, защото между другото не спазват принципа на симфонизираното му тълкуване.
Според тях тя не била не само Богородица, с което вече бегло се занимахме, опровергавайки го, но не била и Приснодева, защото от евангелските истории могло да се види, че уж Христос не бил неин единствен Син. Указания за това протестантските богослови мислят, че имат основание да открият в определението на Иисус Христос като „първороден“ (Лука 2:7; Матей 1:25), както и в израза „И не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и той Му нарече името Иисус“ (Матей 1:25), където според тях се правело ясно загатване за по-късното отношение на св. Дева Мария към нейния съпруг Иосиф. Същото според тях се потвърждавало и от неколкократното споменаване на братята Господни в евангелията (Матей 12:46-50 и паралел) и в Деяния на св. апостоли (1:14). Според тях пръв блажени Иероним бил създал хипотезата, че под братя трябва да се разбират братовчеди или близки сродници, съгласно еврейската фамилна терминология, за да бъдела защитена по този начин теорията за приснодевството на св. Богородица.
Тези твърдения не са основателни, защото се знае, че и до блажени Иероним, започвайки от апостолския век, Църквата вярвала твърдо в приснодевството на св. Богородица, което личи както от древните доникейски символи на вярата, за които е общоизвестно, че имат апостолски произход и които споменават св. Богородица все като Дева, така и от многото светоотечески мисли, направени преди блажени Иероним. Не е без значение да отбележим, че така наречените братя Господни, не са назовани нито веднъж в св. Евангелие като деца на св. Дева Мария! А това много значи. Те са могли да носят прозвището „братя Господни“, бидейки доведени от Иосиф деца от първия му брак, тъй както и днес неродените от една майка деца (заварени и доведени), се наричат братя и сестри помежду си. Те биха могли да бъдат братовчеди на Иисуса, деца на сестрата на св. Богородица, Мария Клеопова, и пак да носят, съгласно еврейските фамилни обичаи, името „братя Господни“.
За приснодевството на майката Господня, което е несъвместимо с брачния ѝ живот с Иосиф и раждането на деца от него, говорят редица св. Отци, като например св. Иполит, св. Епифаний и др. Св. Иполит, който е живял приблизително двеста години преди блажени Иероним, защитава приснодевството на св. Богородица. Св. Епифаний (315-403) съвсем независимо от блажени Иероним защитава това приснодевство като изначална вяра на Църквата. В своето обширно съчинение „Панарий“, известно под името „Опровержение на всички ереси“, той оборва по свой начин ереста на антидикомарианитите, тоест на противниците на Мария, които смятали, че тя имала деца от Иосиф след свръхестественото раждане на Иисус Христос и че това били „братята Господни“. Срещу това св. Епифаний възразява, че Мария била поверена на Иосиф, за да пази той девството ѝ, и че той до сгодяването си с Мария имал деца от първия си брак. Те се наричали „братя Господни“ поради близкото им сродство с Господа. Св. Отци редовно наричат св. Богородица Приснодева (semper Virgo). В нейното приснодевство св. Христова Църква винаги е вярвала. Тя и днес изповядва същата вяра и то въз основа на Свещеното Писание!
Съществува едно несъмнено богооткровено доказателство, че майката на Господа е дала обет за приснодевство още до раждането на Иисус Христос. Това доказателство се съдържа в следните нейни думи, отправени към св. Архангел Гавриил, който ѝ възвестил, че тя ще роди Спасителя на света: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам“ (Лука 1:34). Трябва да се отбележи, че тя задава този въпрос, след като е била обручена за Иосиф (Лука 1:27). Ако се допусне, че тя е била сгодена за този праведен старец (Матей 1:19) с цел да живее с него съпружески живот, въпросът ѝ ще се окаже без всякакъв смисъл. Защото съвсем нелогично би било за нея да пита, как може да стане майка, щом живее под един покрив със „съпруга“ си Иосиф. Недоумението ѝ е уместно само при положението, което Църквата приема – че тя е дала предварително обет пред Бога да пребъде цял живот в непорочно девство, и че праведният Иосиф е бил определен да бъде не неин съпруг, а пазител на обета ѝ.
И така, от Писанието се откроява с крайна логическа яснота обетът за приснодевството на майката Божия. Въпросът, който може да занимава скептиците, е: дали тази, която не е нарушила обета си за девство до раждането на Спасителя, не го е нарушила след това. Отговорът не може да бъде друг, освен отрицателен. Защото и от гледище на нейното необикновено благочестие, което я кара да дава обет за девство за цял живот – нещо необичайно в Стария Завет – и от гледище на благочестието на Иосиф, охарактеризиран в Писанието като мъж праведен (Матей 1:19), и от гледище на родения от св. Дева Син Божи, е немислимо съпружеско общуване за нея.
От църковната история има редица примери за това, как обикновени жени-майки се обричали на въздържание с цел да се грижат единствено за децата си. Ако Антуса, майката на св. Иоан Златоуст, която останала на около 20-годишна възраст вдовица, се е отказала от брачен живот, за да се посвети изцяло на възпитанието на детето си, то св. Богородица ли, която дала при това обет за девство, не е живяла само за Иисус Христос, Спасителя на света, след като Го е родила по толкова чудесен начин! Не, абсолютно немислимо е тя да е била след това майка и на други деца! Тя завинаги си е останала девица!Не говори против приснодевството на св. Богородица названието на Иисус Христос – прототокос – преведено на български на едно място с „първенец“ (Лука 2:7), а на друго – с „първороден Син“ (Матей 1:25), точно тъй, както не говори против свръхестественото девствено раждане на Иисус Христос обстоятелството, че сама св. Богородица нарича пред 12-годишния Иисус Иосиф Негов баща (Лука 2:48), защото всички тези изрази са условни и приспособителни. Изразът „първороден син“ като технически термин у евреите не е казвал онова, което не значи, а именно, че след първородния непременно трябва да има и втори, и трети син. Това особено личи от обстоятелството, че св. апостол Павел нарича Иисус Христос в качеството Му на съществуващ от вечността Син Божи, с оглед на вечните Му отношения към Бог Отец, пак първороден – „Той е образ на невидимия Бог, Първородният на цялото творение“ (Кол. 1:15; текста у Nestle-Aland – 26-то изд.). По логиката на протестантите би трябвало да се каже: щом Божият Син, Логосът, е наречен „първороден“, трябва да се допусне, че след Него има и „втори роден“ Логос, и трети, и пр. Но и протестантите не правят този извод. А защо тогава допускат у св. Дева Мария други деца поради назоваването на Иисус Христос „първороден“?
Всъщност обяснението на „първороден“ е много просто. У евреите, по обредово-законнически съображения, всяка първа мъжка рожба, която трябвало да се посвети на Господа (Лука 2:23; ср. Изход 13:12;22:29), се наричала „първенец“, „първороден“, независимо от това, дали е имало след това други деца или не (Изход 13:12; 34:19; 1 Паралипоменон 23:17). Просто когато за пръв път една жена ражда, тоест за пръв път се разтваря нейната утроба, ако детето е мъжко, е наречено първородно. Може след това жената никога повече да не роди, но това дете е първородно и винаги за него така се говори.
Интересна е аргументацията на блажени Иероним (+420) в полза на Богородичното приснодевство, отправена срещу Хелвидий, който твърдял, че Мария имала след Иисус Христос други деца, което според него било видно от факта, че Иисус Христос е наречен от евангелиста „първороден“, тъй като първороден можел да се нарече само онзи, който имал и други братя. Единственият син би трябвало да се нарича единороден. Блажени Иероним опровергава Хелвидий чрез довеждане аргументите му до абсурд (reductio ad absurdum); той изтъква, че от гледна точка на Хелвидий трябвало да се допусне за вярна несъобразността, че изпълнението на Моисеевия закон за посвещаването на Бога на първородните (Изход 13:12) следвало да се отлага до раждането на други деца от мъжки пол, и че в десетото египетско наказание били пощадени онези първородни на египтяните, които били единородни. Според блажени Иероним „братята Господни“ са деца на Мария Клеопова, сестра на Иисусовата майка (Иоан 19:25). Те се наричат братя Господни по роднинство (cognatione), като братовчеди.
Що се отнася до Матей 1:25, където е казано за праведния старец Иосиф и за отношенията му към св. Дева Мария, че той не я познавал (у Nestle-Aland, 26-то изд. – „но не я позна“) „докато Тя роди своя Първороден Син“, трябва да се подчертае, че съюзът „еос у“ (докато) означава за познавачите на гръцкия език чисто и просто, какво е било до момента, за който се говори, без да се определя, какво е станало след това. Такова значение този съюз има и на други места в св. Библия, където той е употребен все в този ограничителен смисъл (Битие 8:7; 1 Тим. 4:13). Така тълкува например Матей 1:25 св. Иоан Златоуст, който казва: „Евангелистът е употребил словото „докато“, за да удостовери, какво е било до рождението. А какво е било след рождението, това той предоставя на самия тебе да разбереш…, тоест че такъв праведник, какъвто бил Иосиф, не е пожелал да познае Девата, след като толкова чудно тя станала майка и се удостоила и да роди по нечуван начин, и да произведе необикновен плод. А ако той я беше познал и я имал за жена, за какво Иисус Христос я поверил на ученика Си като безмъжна, нямаща никого?… Но ще кажат: А как Иаков и други са наречени братя на Иисуса Христа? Също тъй, както и сам Йосиф бил считан за мъж на Мария. С много завеси било скривано до известно време Христовото рождение. Затова и Иоан ги наричал братя, казвайки: „Защото нито братята Му вярваха в Него“ (Иоан 7:5).
Протестантските богослови, като са скъсали със здравото Предание на Църквата, са скъсали до голяма степен и с правилното тълкуване на Словото Божие, което явно личи между другото от казаното дотук. Те не признават, от пренебрежение към св. Богородица, даже законно дължимата почит към нея (Лука 1:48). В своята крайност на отрицатели на всяко почитане на светците и на св. Дева Мария, освен споменатите обяснения за възникването на култа към майката Годподня, те търсят и други, и ги намират.
Надценяването на аскетическия живот и особено на идеала на девството, според тях, допринесло в това отношение твърде много. Ние, православните, няма да отречем това по начало, като знаем как св. Църква от край време е гледала на девството, поощрявана и задължавана в това отношение от примера и думите на Иисус Христос (Матей 19:12) , на св. апостол Павел (1 Коринтяни 7 глава) и на св. апостол и евангелист Иоан Богослов (Откровение 14:4-5); как тя е възпявала св. Богородица като „крепост на девите“ и „стълп на девството“. Утвърждаването на култа към мъчениците като ходатаи за обикновените християни също допринесло, според протестантските богослови, за засилване култа към св. Дева Мария. Тя застанала начело на мъчениците като царица на небесния сонм. Взели да ѝ посвещават храмове, да ѝ въздигат олтари, да ѝ поставят икони. Дори с лека подигравка протестантите говорят: „Християнският Олимп изместил стария свят на боговете“.
Странни са мариологичните съждения на рационалистичното протестантско богословие. Те издават пълно непознаване на здравото православно християнско благочестие, което е съвсем далеч от това да смесва езичеството с християнството и да замества боговете на елините с християнските светци. Тъкмо напротив, то разделя едното от другото безвъзвратно и с непримиримост. Християнските светци, бидейки човеци, си остават човеци и се почитат като човеци, но не и като божества, какъвто е случаят с езичеството.
И все пак тези странни протестантски съждения са донякъде понятни, ако се разгледат като реакция срещу крайностите на римокатолическите неправилни увлечения, които издигат на практическа почва св. Дева Мария до ранга на богиня, приписвайки й неучастие в първородния грях, лична безгрешност и достойнство на съизкупителка на човешкия род. Последната мисъл е прокарана и в римокатолическото жизнеописание на св. Дева Мария, на български език (Блажена Дева Мария Пресвета Богородица, изд. Поклонник, Пловдив, 1933, с. 74; булата на папа Пий Х от 2.ІІ.1904): „Чрез общението на страдания и на воля между Христа и Мария, тя заслужила да стане и станала съвършено достойна да бъде възстановителка на изгубения свят“. По-нататък мисълта продължава така: „Бог е благоволил цялото дело на спасението на света да зависи от три воли: от волята на Отца (на св. Троица); от човешката воля на Словото, станало плът; от волята на Мария“. Тук става вече съвсем явно отстъплението на римокатоличеството от изначалните позиции на Църквата чрез поставянето спасението на света в зависимост между другото и от волята на един човек, какъвто е св. Дева Мария! Не значи ли това, че тя, като се имат предвид всичките ѝ прерогативи, е откъсната от принадлежността ѝ към човешкия род и прехвърлена в сферите на божествеността?!
Протестанството не е могло да гледа равнодушно на неокачествимата свобода, която си е позволило римокатолическото неправилно благочестие, като е пародирало например боговдъхновената старозаветна книга „Псалтир“ и е превърнало 150-те канонически псалми в „Psalterium Mariae magnum“, където в много псалми на мястото на името Божие е поставено името на св. Дева Мария, едно явно непозволено дело, свързано без достатъчно основание с името на Бонавентура.
Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „4.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).
_________________________
*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.
Христос воскресе! – С този мил и хубав християнски поздрав, в тихата великденска нощ, със запалена свещ в ръце, се поздравяват децата на Христовата църква.
Христос воскресе! – Така говорят устата, а на сърцето, става мило, топло, приятно. Две думи само, а каква неизразима сила имат те в себе си! Каква нравствена мощ вливат те в човешкото сърце и как окрилят неговите духовни копнежи!
Христос воскресе! – Това са две думи, две вечни истини, застанали като победно знаме на завоя към една нова ера – към един нов свят, на пътя на човешката история и култура. Те събират като във фокус копнежите на човешкия дух за истина, правда и красота в живота. Те разкриват тайната на победата на доброто над злото.
Да, тайната! Та и самото Възкресение на Господа е тайна, станала без свидетели, в тишина, незнайна за ангели и хора. Учениците погребали Господа в гроба и благочестивите жени, които Го оплаквали, видели как гробът приел бездиханното тяло на техния мил Учител, но как това тяло възкръснало, като се оживило и преобразило в прославен вид, – невредимо за печатите, невидимо за стражата, – тази тайна никому не било дадено да съзерцава. Голям трус разтърсва земята, ангел Господен слиза от небето, резкъсва печатите, отваря гроба и дава първото свидетелство на жените мироносици за Възкресението на Господа: „Не бойте се: зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал”. След тези думи им посочва живо свидетелство с поръчение: „Дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ, и идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите. На, казах ви” (Мат. 28:5-7).
Ангелът със своето присъствие поразява римската стража със страх и прави тези безучастни и чужди на това събитие воини първи вестители на Възкресението Христово. След тях вестители на това събитие стават жените мироносици, които не само чуват свидетелството за Възкресението от ангела, но заедно с това са удостоени с непосредствено виждане и общение с възкръсналия Господ. Свидетелства св. евангелист Матей: „А когато отиваха да обадят на учениците Му, ето, Иисус ги срещна и рече: „Радвайте се!… Идете и обадете на братята Ми, да идат в Галилея, и там ще ме видят” (Мат. 28:9-10).
Вестители на това събитие стават Мария Магдалина, двамата апостоли Петър и Иоан и всички Господни ученици, които получават свидетелство от ангелите, жените мироносици и непосредствено с личните си срещи и общувания с възкръсналия Господ.
Първият морален резултат от Възкресението е духовната бодрост у апостолите, която ярко блести от деня Петдесетница. Тяхната скованост и плахост се превръщат в безстрашие, скръбта им – в радост. Духовно стават неузнаваеми и с чудно дръзновение и радост навсякъде разнасят вестта за Възкръсналия, и чудни дела стават в името на Възкръсналия: болни се изцеряват, мъртви възкръсват, хиляди се обръщат от пътя на нравствената поквара към пътя на доброто, правдата, истината и любовта. Светът вижда нови хора – християни с вяра в Разпнатия, с чисти нрави, с взаимна любов.
Възкресението на Господа е един факт с богати последици за човешките общества и отделната личност. Голгота, с разпятието на Христа и Неговия опразнен гроб, става център на световната история и на спасението на човека. Столетия се движат около кръста и гроба Христови!
Великият френски поет Юго казва: „Ватерло измени лицето на Европа”. За Христа, разпнат и възкръснал, би могло да се каже: „Голгота и Неговият гроб измениха лицето на човечеството и преобразиха неговото сърце”.
С възкресението на Иисус Христос започва пролетта в живота и нравственото прераждане на личността. „Око за око, и зъб за зъб” (Изх. 21:24; Левит 24:20; Втор. 19:21) е древният закон. Голгота и Възкресението донасят и изявяват нов закон, закона на любовта, братството, човечността и мира.
„Човек за човека е звяр” – това е девиза на древния езичник. Благото слово на Възкресението възвестява: Човек за човека е брат. С това то открива нови пътища в отношението на хората, дава им нов нравствен поглед и ги насочва към нови нравствени идеали.
В древния свят човешкото сърце е разпнато на кръста на човешката омраза и егоизма. В новия свят на възкресенската проповед пак има кръст и разпятие, но този кръст е източник на благост и човешки радости, защото е кръст на любовта, саможертвата и служението на доброто.
Възкресение при гроба Господен! Възкресение и в самото човешко сърце! До всяко сърце, до което се докосва благото евангелско слово, настъпва истинско възкресение на добрите, благородните заложби у него. И това нравствено възкресение се извършва при тайна. Как става това, не може да се проумее! Но самото нравствено възкресение, както и Христовото възкресение, е един реален факт. Белезите на това нравствено възкресение са разкъсаните печати на злото, отваленият камък на страстите, победената груба стража на животинските влечения. Самото то, преобразеното сърце, свидетелства за своето нравствено възкресение: то е благоукрасено с дрехата на чистотата и радостта. Това сърце широко е разтворило обятия за доброто. Радостите и скърбите за него са Божии вести.
От света то не бяга, но внася в него светлината на истината, на добрата мисъл, на мира и благоволението: стреми се към общополезни и народополезни дела. Към хората се отнася като към братя. Винаги е благоразположено, чуждо е на завистта. Погледът му е винаги искрен и няма нищо тъмно в неговите духовни глъбини.
В него е възкръснало и оживено най-благото и светло чувство – Любовта. Затова то не е кимвал, който звъни, а сладкозвучна Божия камбана на най-възторжени нравствени химни. Самото то е глъбина на неизмеримо богатство. То е пълно с благост; не се превъзнася и не се гордее; не безчинства, не търси своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява (1 Кор. 13:4-7).
В това нравствено възродено сърце „Божиите дарове са неотменни” (Римл. 11:29). Те са най-добрите извори на достойните за човека земни радости: честния труд (1 Сол. 4:11; 2 Сол. 3:10), сърдечните братски отношения с другите хора (Римл. 12:10; 1 Сол. 3:12), семейния съюз (Еф. 5:25; Евр. 13:4), разумното ползване на потребните не само за духовния, но и за телесния живот блага (1 Кор. 6:12 и 10:31).
Нравствено обновеното сърце се гнуси от моралната поквара и непрекъснато се стреми към своята духовна чистота. На всеслушание, заедно с великия Апостол проповядва: „Не се лъжете: нито блудници, ни прелюбодейци, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие” (1 Кор. 6:9-10).
То добре знае истината, че „каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот” (Гал. 6:7-8). Затова, като прави добро, макар и да вижда, че бавно възраства и зрее плодът на доброто, то не се обезсърчава, защото знае, че то ще пожъне плодове в свое време, без да се уморява” (Гал. 6:9).
Възроденото сърце бърза, докато има време, да прави добро на всички (Гал. 6:10). Това е неговия светъл идеал в живота. И то му служи с всичките си морални и духовни сили. На този идеал то никога не изменя!
Празнувайки светлото Христово възкресение, нека пожелаем – към духовно и нвравствено възкресение да се стреми и винаги да се изявява и нашето собствено сърце.
Иисус Христос, като истински обещан и божествен Месия според Матеевото евангелие
Освобождавайки се от частностите и събирайки в едно цяло живата представа от всички отделни впечатления, получени при четенето на Матеевото съчинение, ние неволно улавяме в пъстрото разнообразие от фигури и картини един общ фон, оцветяващ самата сцена и цялата перспектива със своеобразния колорит на еврейските концепции и библейско-теократически понятия, доминиращи навсякъде и във всичко. Евангелистът е видимо проникнат от идеалите на избрания Божи народ и се придържа строго върху старозаветната почва, като своя основа.
Характерно е, че при описанието на идването в света на Господ Иисус Христос авторът акцентира върху Неговата специална мисия. ”Тя ще роди Син, – казва Ангелът на Иосиф за Приснодева Мария (1:21), – и ще му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му.” Следователно, в буквален и собствен смисъл това е националният Месия Израилев – живителната клонка от благославеното Иесеево дърво и надеждата на народите. Той е въплъщение на това, което се представяло пред погледа на всеки благочестив евреин – осъществяването на тези светли предначертания, написани с огнени букви върху скрижалите на старозаветната история, които съставлявали нейната душа и давали неотслабваща сила за достигането на крайна цел в явяването на Спасителя Христос. Следователно, в Него ние имаме въплъщение на обещания идеал, защото от тази гледна точка Господ със Своите корени враства в дълбочината на миналото, като чрез Своя живот прави последното настояще, тясно съприкосновявайки се с тогавашната съвременност – положително, когато тя отговаря на своя божествен завет, или отрицателно, ако съществуващата действителност го изкривява и помрачава. Тук Иисус Христос се явява като един естествен момент от историческия процес и естествен резултат от предшестващото развитие, което се увенчава в Него с всичката си точност и пълнота на всички стадии от земното битие.
Ясно е, че Спасителят трябвало да бъде историческо лице, представляващо конкретната реализация на обещания прототип в жив, човешки образ. И ние виждаме, че “заченалото се в нея е от Духа Светаго” (1:20), но това е първородният Син на Мария (1:25). Той е Бог, но Бог, който е с нас – “Емануил” (1:23), Бог, който е всред нас и в нас. Една от отличителните особености на Матеевата христологична картина се заключава именно в това, че никъде другаде Иисус-Месия не се рисува в Своята човешка външност по-ясно, подробно и отчетливо, както тя е изваяна под перото на апостола–митар. Въз основа на видението на пророк Йезекиил Матеевото описание символизира човек (Йез. 1:1 и сл.; Откр. 4:7; срв. св. Ириней Лионски, Против ересите, ІІІ, 11, 8).
Авторът Н. Н. Глубоковски
Eто защо безспорно е, че Христос е несъмненият реален субект. Но ако това е Месия, то в Него е необходимо да се очаква осъществяването на обещания образец дотолкова, че за нашия поглед да бъде напълно очевидно, как предреченото някога се въплъщава в историческото битие, четеното в закона и пророците фактически се разкрива пред нашите очи в Иисус от Назарет Галилейски. В това отношение Господ, бидейки истински Месия, естествено бил длъжен напълно да съвпада с обещаното винаги и във всичко. Целият Му живот – от началото до края – не могъл да бъде нищо друго освен непрекъсната апликация на пророческите предсказания – нагледна екзегетика на тайнствено предуказаното – живо месианско пророчество. Всъщност така е и било. Той е от рода Давидов, ражда се във Витлеем и като основа на цялата Негова дейност неизменно служи един принцип: “тъй нам подобава да изпълним всяка правда” (3:15). Оттук и пътят на Неговото земно битие не е случаен, а се развива по строго определен и систематически осъществяван план, въпреки всички препятствия и прегради. Христовите действия се подреждат в строго съответствие с древните предсказания, и в във всяка най-малка крачка у Него се проявява нещо казано (r`hqe,n). Ето защо и в историята на Христос отчетливо се наблюдава паралелизъм между фактическото и идеалното – дълбок и съвършен паралелизъм, изпълващ всяка жизнена черта. Цялото Евангелие на Матей представя такъв типологичен характер, всички негови страници са осеяни със старозаветни цитати, които тук преобладават в сравнение с другите благовестници[1]. Но важността тук не е в чисто количественото изобилие. Това не е достатъчно. Хармоничното съчетание на настоящето с миналото и тяхното взаимно сливане не са нещо случайно и външно; напротив – те са принципно необходими и предвидени. Христос в известен смисъл постъпва не толкова фактически изпълнявайки пророчеството, колкото с пряката цел да достигне неговото осъществяване (5:17). I.,[]/..,]]]]]]][na (o`,pwj) plhrwqh/| to. r`hqe.n: – това е постоянният и задължителен фактор на Неговата дейност, особено подчертаван от първия евангелист[2]. И това не е изкуствена акомодация, преднамерено приспособяване или подражание. Причината за това лежи в самата същност на предмета. Тоест r`hqe.n и като обикновен глагол няма реално, конкретно битие сам по себе си, но е казано u`po. Kuri,ou (1:22; 2:15) dia. tou/ profh,tou и dia. tw/n profhtw/n (2:23) и бидейки непогрешимо, словото Божие непременно трябвало да намери абсолютно си изпълнение в Този, Който бил в спасителните планове на Божествения промисъл преди сътворението на света. Това е Христос и затова Той винаги е неизменно изпълняващ (plhrw/n).
И така, Спасителят е изобразен у Матей като предвъзвестеният божествен Месия в човешкото битие на изцяло въплътилия Го Иисус от Назарет. В това Свое достойнство Той бил длъжен да осъществи старозаветната аксиома на Исаия (33:22), че “Господ е наш съдия, Господ е наш законодател, Господ е наш Цар: Той ще ни спаси.” Ето защо Христос задължително е представен като законодател, пророк и цар на изкупения от Него народ, и като вечен първосвещенник. Съгласно с това Той се характеризира у Матей в Евангелието, като проводник именно на тази концепция. От върха на планината Иисус Галилейски провъзгласява Своите “блаженства” – основоположните начала на нов религиозно-граждански строй. С абсолютен авторитет и безкрайна власт Той излага великите принципи на християнския живот, начертава правата и задълженията на Своите последователи, рисува поведението и характера на тяхната дейност, – но всичко това е не с цел унищожаването на заповедите на Моисей, а единствено за истинското осъществяване на старозаветните богооткровени норми: “Не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (5: 17–18). Следователно Христос не е противник на старото и не е узурпатор, който изповядва номинистичната непоклатимост. Иначе Той би бил един реализатор на старозаветния идеал, висш и всесъвършен изразител на последния, като негов владика напълващ старите задължителни обязаности.
Силата на това властно, божествено слово е неразделна от дара на пророческото прозрение, чрез което бъдещето се познава не по-малко от настоящето, по-рано се предвижда и благоразумно се подготвя. Тук предузнаването е не отвлечено съзерцание, а реална власт свойствена на божествения Месия Христос. Нищо не е скрито от Неговия поглед. Своята слава Той предвкусва в най-позорното Си унижение. В блясъка и сиянието на националните светини предвижда огъня на разрушението и мерзостта на запустението. На синаповото зърно предрича пищно развитие, на малкото стадо обещава всемирно разпространение. Народът Го имаше за пророк (14:5; 21:46), възклицавайки: “Този е Иисус, пророкът от Назарет Галилейски” (21:11). Наистина “пророк не бива без почит, освен в отечеството си и у дома си” (13:57), но “мнозина пророци и праведници са много желали да видят”, което видели апостолите, “и не видяха, и да чуят”, каквото те са слушали “и не чуха” (13:17).
Всичко това свидетелствало, че Христос бил пророк на адекватното действие. Ясно е, че предсказваното от Него с такава увереност не могло да остане празна дума или принципно обещание, а трябвало някога да стане реално. Спасителят учи и предвещава и същевременно полага основата на Своето царствено господство. В това всъщност се заключава и Неговото дело. “И ходеше Иисус по цяла Галилея – пише Матей (4:23), – проповядваше Евангелието на царството“ (khru,sswn to. Euvagge,lion th/j basilei,aj). Същото това благовестие Той винаги възвестявал в градовете, селата и синагогите (9:35), а в края на Своя земен път изразил твърдото Си убеждение, че това Евангелие на царството ще бъде проповядвано по цяла вселена (24:14). “Приближи се царството небесно” (4:17), “дошло е до вас царството Божие” (12:28), “Син Човечески отива в царството си” (16:28). Подобни слова постоянно се чуват от устата на Иисус Христос. “Де трябва да се роди Христос?” питат дошлите от изток мъдреци (2:4). “Ти казваш” – отвръща Спасителят (27:11) на въпроса на управителя: “Ти ли си Иудейският Цар?” И над позорния кръст на Разпнатия, Пилат триезично, т. е. на целия свят, обозначил вината Му (27:37): “Този е Иисус, Царят Иудейски.”
Несъмнено е, че Христос е изобразен у Матей предимно в Своето достойнство на истински Месия Израилев, Избавител на Своя народ. Той е историческо лице и същевременно национално. Но последното е валидно само дотолкова, доколкото старозаветно-теокротичното било божествено и в този смисъл за всички задължително, както и цялата въобще еврейска история има значение единствено в качеството си на носител на най-добрите завети за цялото човечество. Христос е син Давидов и цар Израилев, но не в духа на светските народни вярвания, земни очаквания и тщеславна национална гордост. Всичко това Той принципно отхвърлял и отричал по отношение на Себе си, като владика наднационален и следователно духовен. И причината за това се корени във факта, че Той е истинският Месия, Спасителят на целия свят. Ето защо величието на Господ Иисус Христос не изключва Неговото външно унижение, защото надхвърля всякакви условни рамки и не може да бъде ограничено или намалено чрез тях, бидейки изцяло небесно. Разкривайки се на земята, това величие на Христос съвсем не е подчинено на земната неустойчивост, а само й придава надеждна твърдост. Спасителят е обещаният водач на Израил и лъчезарно сияние на неговата слава, но само дотолкова, доколкото този Израил е носител на божественото семе, ползвайки се с всички прерогативи на негов пазител и с преимуществата на синовството. Вследствие на това и всеки друг на същото основание може да получи всички тези качества в същото достойнство, заемайки мястото на естествените потомци на Авраам, оказали се по-лоши и по-долу от доведените синове. Именно като такъв, Христос–Месия води жестока борба с фарисейско–законническото късогледство на тогавашните юдейски възгледи и ги отрича упорито, макар и това да завършва с Неговата насилствена смърт. В този случай ние виждаме в разказа на Матей силен, почти диаметрален, контраст между историческото лице на Господа Спасител и съвременната действителност. У Матей констатираме, че съществуващата реалност не се примирявала с Христос по силата на отклонение от въплътения от Него божествен идеал. Ето защо евангелистът в своето изображение на светлината и сянката остава верен на историческата истина, представяйки ни не типично национален Мисия, а истински обещаният и божествен и следователно, общочовешки. Оттук и апологетичната тенденция у Матей в защита на месианското достойнство на Христос, като божествено-универсално.
Тази абсолютност на Христовото месианство се проявява навсякъде и във всичко. Иисус е просто “Син човешки”, неблестящ със знатността на произхода, нито поразяващ с ефекта на делата Си. Той няма някаква славна съдба. Същевременно Иисус е “Бог е с нас”, Спасителят на света. Той е син Давидов, и още царственият псалмопевец Го нарича Господ (22:40-46). Христос се ражда в неизвестност в малкия Витлеем, но “тъй е писано чрез пророка” (2:5). Неговото детство и младост преминават в Назарет, но това е “за да се сбъдне казаното чрез пророците” (2:23). Той е омаловажен във всичко до пълно унижение, но още Исаия е казал (53:4): “Той взе върху си нашите немощи и понесе нашите недъзи” (срв. Мат. 8:17). Неговият път води към кръста на Голгота, но Той отива там “както е писано за Него” (26:24). Неговото скромно явяване, подобно на падането на тих дъжд върху земята, се предшествува от чудесна звезда. Неговата бедна люлка в яслите възпяват сонм ангели, винаги покорно служещи Му и подкрепящи Го. При Неговата смърт потреперва цялата земя и всички световни стихии. Неговото възкресение се съпровожда от небесно сияние. От всичко това юдеите били длъжни да се убедят, че смиреният Назарянин е все пак Христос, и следователно те се заблуждават, представяйки си Го иначе, сякаш от Назарет не може да излезе нещо добро (Йоан 1:46) и че от Галилея пророк не се е явил (Йоан 7:52). Такива понятия били само лъжливи предразсъдъци на слепите народни водачи. И Господ ги изобличава на всяка крачка и ги поразява с мълниите на свещения Си гняв, чрез самото Свое външно безславие и унижение, доказвайки божествената Си правота. В качеството Си на законодател, Христос постоянно оскърбява фарисейския буквализъм, книжническото раболепие към мъртвото предание, изцелявайки в непозволено време, докосвайки се до нечисти, допускайки до Себе Си митари и грешници. Но поради това и според общото признание на хората “Той ги поучаваше, като такъв, който имаше власт, а не като книжниците (и фарисеите)” (7:29) и винаги действайки с авторитет на “господар и на съботата” (12:8). Като пророк, Спасителят бил напълно отхвърлен и даже попаднал под кощунственото подозрение, че е във връзка с демоничните сили. Но това само с печална нагледност потвърдило факта, че пророк не бива без чест, “освен в отечеството си и у дома си” (13:57). В Своето царско достойнство Той послужил за принципиално отрицание на юдейските месиански очаквания, бил позорно и грубо поруган (27:29), а неистовата тълпа злобно викала: “да бъде разпнат!” (27:23), “кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (27:25), но и това удостоверявало в Него истинското Му месианско достойнство, защото “Той трябва да отиде в Иерусалим, и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит” (16:21) и “ще Го предадат на езичниците, за да бъде поруган, и бичуван, и разпнат” (20:19).
Следователно, причината за всички указани ненормалности ни най-малко не е в самия Христос, а в жестокостта и каменосърдечието на тогавашното юдейство, дълбоко помрачило се и пагубно принизило се във всички свои слоеве – от върховете до последните низини. Те загубили необходимото разбиране за месианските идеали и престъпно ги извратили. Законът станал убиващо писание, празната обредност погълнала вътрешната набожност, злото лицемерие изтръгнало здравите корени на нравствената порядъчност. Змии, рожби ехидни – те подлежат на съкрушителния гняв и секирата вече висяла над техните престъпни глави (3:7–10; 23:33). Те затваряли небесното царство, сами не влизали и влизащите не допускали (23:13). Естествено, че всред този мрак яркият лъч светлина предизвикал единствено безумна ярост и свирепо озлобление, но вината за това била изключително върху тези, които затваряли своите очи и уши за да не видят божественото сияние и да не чуят небесния и спасителен глас. Печалната участ на Господ всред юдеите ни най-малко не противоречи на Неговото месианско служение, защото Той винаги ясно я предвиждал. Земните скърби и огорчения свидетелствуват единствено за това, че Христос е действително божественият Месия, не принизяващ се до изкусителните демонични измами и не слизащ до нивото на грубия вкус на тълпата, неспособен да угодничи на чисто националните прищевки на религиозно–политическата горделивост. Той е всецяло божествен и поради това по-горе и извън расовите и временните рамки и ограничения. Неговата мисия е общочовешка, световна.
По такъв начин неверието на Израил съвсем не подрива месианското достойнство на Спасителя, а служи за това, че от него се взема царството Божие и се дава “на народ, който принася плодовете му” (21:43). Благовестието на Христос било последното, заключително и най-съвършено изражение на честото и многообразно Божие слово, но вече в Сина, а Той е наследникът и подателят на всичко, което принадлежи на Отца (Евр. 1:1-2), и затова се простира върху всяка поднебесна твар (Кол. 1:23). Наистина Христос дошъл за да “спаси народа си” (1:21), но още Йоан Кръстител предупреждавал: “не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам;защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (3:9). Синовете на завета стояли до царството на благодатта по-близо от другите и Господ пряко заявявал: “Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (15:24). Към тях преди всичко изпращал и своите ученици: “по път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте” (10:5-6). Но основанието за това е не в благородството на кръвта; то лежи във вярата, която трябвало да бъде по–чиста и възприемчива в избраните Божи първенци. Оттук е естествено, че всеки, който се приближава до Него в това отношение, по този начин придобива и техните права. Знаменията за това особено ярко проличавали в юдейското противене и глухота, и подбуждали Господ да отваря дверите на милосърдието и за езичниците: “О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!” (15:28) – казал Той на хананейката. А дълбокото благоговение и преданост на Капернаумския стотник заставили Спасителя да понадигне завесата на бъдещето относно възможността да бъдат прославени всички земни народи: “истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (8:10–12). Ясно е, че “други лозари, които ще му дават овреме плодовете” (21:41), ще заместят предишните и ще получат същото лозе. Разбира се, те ще заемат положението на своите предшественици като се слеят с тях по същество и станат “нов Израил”. Почвата за царството Христово остава теократически-еврейска, и то ще бъде дванадесетпрестолно, но възседналите заедно с прославения Христос при второто пришествие Негови последователи ще съдят вече дванадесетте Израилеви колена (19:28). Те се оказали негодни в своето звание, което се предава на достойните правоприемници вън от старата среда, т. е. на вярващите от неюдейския свят или на вярващите въобще. Теократическият идеал се разпростира върху пределите на цялата вселена, ако тя е способна да се прихване към богонасадената маслина и да пусне благородни корени. От чисто националния мащаб Господ се въздига до вселенския, изтъквайки в него общочовешката и божествената страна. Като истински Месия, Той спасява “своите”, но тъй като последните не представят нищо освен плът и кръв, а езичниците ще се прилепят към Него чрез вяра – то първите ще бъдат отхвърлени, а тези ще ги заместят. Семето Авраамово трябвало да наследи земята, но към него се причисляват и Рахав и Рут. Ясно е, че техните чада по същата причина трябва да бъдат в църквата Христова. Оттук и последното завещание на Господ към Неговите ученици при раздялата Му с тях: “идете, научете всички народи“ (28:19).
Благодарение на всичко това, Месията Израилев – отхвърлен от Своите, но истинен Емануил – става световен Избавител. Поради това и делото Му е чуждо на националната изключителност. Еврейският идеал отново се запазва, но се въздига до степен на универсалност. Христос проповядва Евангелие на царството – така било предречено от пророците, така желаели и юдеите. Но в техните умове това обещано царство се рисувало като “обетована земя”. То било прекалено украсено с ярките цветове на националните въжделения и не се разпростирало по-далеч от границите на Палестина и потомците на общия праотец на Израил Авраам. Допускало се само, че самата Палестинска територия ще се разпростре и върху други страни и народи, а това могло да стане единствено по пътя на завоеванието и подчинението. Очевидно в юдейското съзерцание “царството Божие” било повече политически и космически ограничено. Христос го провъзгласил за религиозно и всеобхватно, за истински божествена институция. Той дошъл да спаси Своите от “техните грехове”. А доколкото те били Божи избраници, то и тяхната греховност имала определен характер, т. е. не просто природна недостатъчност или бунтуваща се непокорност, а специфично противене на Закона Божи чрез престъпното му потъпкване. Ясно е, че премахването на тази кондензирана порочност предполага унищожаването на общата първооснова, свойствена на всички хора, в което се състои и универсализма на подвига на Иисус Христос. Ето защо в Неговото благовестие няма нищо светско, а и Сам Той повелява да се въздава кесаревото кесарю, ни най-малко опасявайки за невъздаването на Божието Богу (22:21). Христовата мисия е изцяло духовна и следователно всечовешка, защото в потребността от изкупление всички са равни, тук няма привилегии и заслуги. Напротив, слабостта и смиреното съзнаване на човешката немощ повече от всичко се удостояват с благостта Божия, която бърза към всяка искрена и умоляваща духовна нужда, очакваща милост, а не жертва (9:13; 12:7). И Христос “дойде да призове не праведниците, а грешниците към покаяние” (13:13). Затова “митарите и блудниците предварват ви в царството Божие” (21:31), а след това и всяка каеща се душа има право на участие в Божията трапеза съобразно с благодатното избавление. По този начин се открива възможност за всички облагодатени да влязат – и езичниците наравно със всички други, доколкото за тях вече не е необходимо да се превръщат в юдеи, макар и по пътя на строгия прозелитизъм. Единственото условие, необходимо за всички и достъпно за всички, е вярата, винаги носеща спасение (8:25-26), а покаянието е път за встъпване в новото общество (4:17), тъй като то не е земно и не се обуславя от външните качества на претендентите. Забележителна е настойчивостта на Матей. Той 34 пъти употребява израза h’` basilei’’’’’’,a tw/n ou,ravw/n (~yIm;V’h; tWkl.m;) исамо 4 пъти h’` basilei’’’’’’,a tou/ Qeou/ (12:28; 19:24; 21:31, 43). У другите евангелисти откриваме обратното – първият израз не се среща никъде, а втория у Марк – 14 пъти, у Лука – 32 пъти, у Йоан – 2 пъти. Знаменателно е, че за “царството небесно” не говори нито един от горепосочените новозаветни писатели. Следователно, това е изключителна особеност на Матеевия разказ и затова тя е трябвало да има своя специфична сила. Наистина, ясно е, че и при двете комбинации е налице характерност по отношение на божествената страна, но у Матей е налице умишленото й противопоставяне със земното разбиране, което не бива да се отрича даже в най-спорната и неправдоподобна догадка, че поради “неизречимостта” на Божието име е използвана думата “небе“ във връзка с естествената метонимичност на мястото и неговия Обитател. Даже ако се приеме такова равинистично фокусничество за общоприето, тук то е непригодно, защото няма пряка необходимост да се използва непременно “тераграмата” (hw“hy>), както виждаме у другите евангелисти. Ето защо и Матеевото предпочитание tw/n ou,ravw/n пред известното му tou/ Qeou/ свидетелствува за преднамерено отрицание на чисто светското свойство и национална ограниченост на месианското царство, така разпространено мнение всред тогавашните вождове и учители на Израил. Христовото царство е небесно в смисъл, че изхожда оттам, където обитава Бог, и трябва да се отличава с есенциалните качества на своя първоизточник. Поради тази причина то унищожава в самата им същност юдео-фарисейските мечтания, бидейки чуждо на расовата изключителност и националния егоизъм. ”Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята (genhqh,tw to. qe,lhma, sou( w`j evn ouvranw/| kai. evpi. (th/j) gh/j)”. Ето девизът и осъществимата задача на този световен ред[3]. Негови членове са всички, за които Всевишният е отец, а Той ни най-малко не е собственост на някакъв народ, а принадлежи на всички Свои деца. Яхве, разбира се, е Бог на Авраам, Исаак и Яков, но не заради това да бъде само техен; по-скоро обратното, самите те преди и повече от другите са се прилепили към Него, признавали Неговото абсолютно-всеобхватно достойнство. От тази гледна точка всеки друг, точно съответствайки им, напълно се сближавал с тях и, в случай на тяхно отпадане, заемал оставеното място с всичките негови преимущества. Това отново е o` evn toi/j ouvranoi/j или o` ouvra,nioj (в 18:36 o` evpoura,nioj ) – израз, обичаен за апостола-митар, у когото първият израз се среща 13 пъти (5:16, 45; 6:1, 9; 7:11, 21; 10:32, 33; 12:50; 16:17; 18:10, 15, 19), а вторият 6 пъти (5:48; 6:14, 26, 32; 15:13; 18:35). Втората фраза не се среща у другите евангелисти. Първата се среща у Марк само 2 пъти (11:25, 26), а Лука пише (11:13) o` path.r o` evx ouvranou/. Тази характеристика отразява специфична особеност на еврейското религиозно разбиране, но с премахване на неговия националистичен привкус. Глава на царството Божие е все този любвеобилен и милващ баща, какъвто Той е бил и за Израил, но границите на Неговата власт се разпростират върху всички, които Той обхваща със Своя небесен престол и които по дух се уподобяват на родоначалника на вярващите. Това е “Господ на небето и земята“ (11:25; Лука 10:21) и свободно разполага с тях, като небесен (18:35 o` evpoura,nioj)[4] и неподлежащ на светска съподчиненост, затова и при снизхождането си към нас остава o` evx ouvranou//, за което напомня Лука (13:11) съгласно своята концепция за всеобщото примиряване в Иисус Христос.
По такъв начин на старозаветно–теократичната основа се развива система от универсални възгледи, така както в земята и средата на евреите израства Изкупителят на целия свят. Той е юдей по кръв, но това е просто защото Израил е бил повече подготвен да приеме обещания Избавител. Той е юдей и по формата на Своето учение, доколкото там се съдържа вечното, непреходното и за всички винаги задължителното. Той е Месия Израилев, но само в това отношение, че въплъщава в Себе Си божествения идеал за Спасител, обещан някога на Божия народ. Той е цар Израилев, но единствено защото Неговото царство ще бъде висшо осъществяване на теократическите начала, когато всички ще бъдат “род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9), когато ще се сбъдне словото Божие, казано чрез пророка (Ос. 2:23): “И ще помилвам Непомилувана и ще кажа на не-Мой-народ: ти си Мой народ, а той ще рече: Ти си Мой Бог!”.
Така в строга връзка с националната еврейска история, изхождайки от старозаветните теократични положения, фактически затваряйки се отначало в тесните граници на Палестина, делото Христово естествено и неизбежно придобива универсален характер. Предишната обвивка се оказва вече непригодна, защото ново вино не се налива в стари мехове… Старите национални прийоми изпълнили своята роля. Еврейската черупка съхранила божественото зърно през зимата на неверието и бурите на безбожието, но настъпила пролетта, Слънцето на правдата възсияло на хоризонта и новият кълн излиза навън за пищно израстване. Храмът и Йерусалим се рушат (гл. 24), загниващият Израил се отхвърля (гл. 19 и сл.), с унищожаването на акомодативността на закона той става общочовешки (гл. 5 сл.), неговите временни педагогически постановления – напр. за развода, се лишават от сила (5:31 сл.; 19:8 сл.), празното почитане на съботата се прекратява (12:8), външното очистване се заменя с вътрешно обновление на греховната душа (9:6), пасхалният агнец се поглъща от божествената изкупителна жертва (26:26 сл.). И ето сега върху развалините на случайно приспособителното, призрачно пропедевтичното – при разрушението и грохота на равинската схоластика, на книжническия формализъм, на фарисейската казуистика и юдейската обредност – се въздига нещо вечно и животворно. То е божествено по същност и достопоклоняемо: мъдреци от изток носят дарове на родения Богомладенец, въпреки че по родословие това е просто цар юдейски. То е неограничено по своето предназначение – “идете, научете всички народи (28:19) говори изпратеният при загубените овци от дома Израилев. То е безкрайно по своята вечна задължителност и спасително влияние: “и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (28:20) – такова е обещанието на Иисус от Назарет.
В резултат на тези съпоставки достигаме до единствения извод, че Галилейският учител е обещаният Месия – истински и следователно божествен. В такъв случай Той бил длъжен да разкрива в качествата Си есенциално-божествената сила.
Как това е станало исторически и чрез какво се удостоверява фактически? – на тези логически естествени въпроси дава отговор евангелист Марк.
____________________________
*Автор: проф. Николай Никанорович Глубоковски
[1]. Матей на 93 места в своето Евангелие привежда старозаветни цитати (които на практика са повече, защото понякога в един стих се дават по няколко), у Марк те са 49, у Лука – 80, а у Йоан – около 20.
[2]. С i[na – 6 пъти (1:22; 2:15; 4:14; 12:17; 21:4; 26:56) и с o’’’’[poj – на две места (2:23; 8:17). У Марк (14:49) avll vi[na plhrwqw/sin ai` grafai, е наред с костатиращото evplhrw,qh h` grafai. h` le,gousa (15:28) тъй като последното е налице и у Лука (4:21 – sh,meron peplh,rwtai h` grafh. au[th), който утвърждава задължителността на подобно изпълнение (24:44 – dei/ plhrwqh/nai pa,nta ta. geramme,na evn tw/| no,mw Mwuse,wj), напълно съвпадащо тук с Матей, недопускащ никаква друга възможност за реализация на месиянските пророчества (26:54 – pw/j ou=n plhroqwsi,n ai` grafai.;) освен тяхното осъществяване в събитията от Христовия живот (to,te evplhrw,th to. r`hqe.n dia. VIeremi,ou tou/ profh,tou). У Иоан са налице 6 случая (12:38; 13:18; 15:25; 17:12; 19:24, 36) в смисъл на Матеевия принцип, че случващото се с Христос се е извършвало с цел действителното изпълнение на пророческите слова (19:36 – evge,neto ga.r tau/ta i[na h[ grafh. plhrwqh/|). Следователно, всички евангелисти са единодушни в основното си виждане за историческото идване на Христос, като предназначено и служещо за реализирането на пророческия месианизъм, но у Матей този възглед е изразен по-ярко и се привежда по-последователно и нагледно.
[3]. Забележителна е разликата между предлозите e’’’’’’”’’’v’’’’n и evpi,: първият отбелязва, че царството пребивава постоянно на небето, докато вторият констатира снизхождането му оттам на земята и постепенното му разпространяване по нея.
[4]. Според изданието на Nestle-Aland “Novum Testamentum Graecae” тази дума е налице само в някои от майускулните ръкописи: C, W, Q, докато в други ръкописи се среща думата o` ouvra,nioj (б. п.).
Изображения: авторът Николай Никанорович Глубоковски. Източник Яндекс РУ.
Въпрос: Какво доказателство дал Иисус Христос, от което да е видно, че Неговата смърт и страданията Му са спасителни за нас, хората?
Отговор: Това е, че Той възкръснал, което е и повод за нашето блажено възкресение (1 Коринтяни 15:20).
Въпрос: Какво може да се мисли за това състояние, в което бил Иисус Христос след смъртта Си и преди възкресението Си?
Отговор: Най-добре това като че ли е казано в следната църковна песен: „Ти беше в гроба с тялото Си, в ада – с душата Си като Бог, в рая – с разбойника, и на престола – с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем”.
Въпрос: Що е това ад?
Отговор: Адът не е географско понятие. Това е гръцка дума и означава място, лишено от светлина. Християнското разбиране обозначава под това наименование духовна тъмница, тоест такова състояние на духа, който под влияние на греха, се лишава от Божието присъствие и свързаните с него светлина и блаженство.
Въпрос: Защо Иисус Христос слязъл в ада?
Отговор: За това и там да проповядва победата Си над смъртта и да спаси онези души, които приели Неговото благовестие с любов (1 Петр. 3:18-19).
Въпрос: В Стария Завет предсказано ли е, че Иисус Христос ще възкръсне именно в третия ден?
Отговор: Старозаветният предобраз за това е посочен от Самия Иисус Христос (Мат. 12:39-40), Който се позовава на пророк Иона: „И заповяда Господ на един голям кит да глътне Иона; и биде Иона в утробата на този кит три дни и три нощи” (Иона 2:1).
Въпрос: Какъв е смисълът на израза „според Писанията”?
Отговор: Този израз има смисъл, че Господ Иисус Христос страдал, умрял, и възкръснал точно така, както било предсказано от старозаветните пророци. Например в 53 глава от пророк Исаия са обрисувани с много подробни черти страданията и смъртта на Спасителя (Исаия 53:5); за възкресението на Иисус Христос от мъртвите предсказал пророк Давид, който от името на Сина Божи казал: „Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя светия да види тление” (Пс. 15:10) – това са думи, приведени на Петдесетница в 33 г. сл. Хр. от св. апостол Петър (Деян. 2:27).
Въпрос: Бихте ли разказали за възкресението на Иисус Христос и явяванията Му?
Отговор: Това е разказано в Евангелията. Там пише, че нашият Господ възкръснал рано сутринта в първия ден на седмицата, тоест на третия ден след смъртта Си: на разсъмване, когато войниците пазели Неговия гроб, станал силен земен трус, явил се от небето ангел, който отвалил камъка от гроба; изгледът му бил като мълния, а дрехата му бяла като сняг; войниците от страх паднали на земята, а после се разбягали. Ангели известили за възкресението Христово на Мария Магдалина и на другите мироносици. Още същия ден Спасителят се явил Сам на мнозина, а именно: на Мария Магдалина, на мироносиците, на св. апостол Петър, на двамата ученици, които отивали за Емаус, и най-сетне – на всички апостоли, без Тома, когато били събрани в една къща при заключена врата. После в продължение на 40 дни се явявал много пъти на апостолите, а веднъж се явил на Галилейската планина на единадесетте Си апостоли и на повече от петстотин вярващи (1 Кор. 15:6).
Въпрос: Защо е нужно за нашето спасение да се вярва във възкресението на Иисус Христос?
Отговор: На това отговаря св. апостол Павел: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра” (1 Коринтяни 15:14). Ако делото на нашия Господ бе свършило с Голгота – с Неговата кръстна смърт и с тлението в гроба, нашата вяра би изгубила всякакъв смисъл. Същият апостол казва: „Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете; тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали” (1 Коринтяни 15:17-18). С възкресението Си Христос доказал, че Той действително е Богочовек, и като такъв е извършил нашето изкупление.
Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Шести, седми и осми член“, който трябва да се активира).
И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.
Въпрос: Защо Иисус Христос бил убит, тоест разпнат на кръст, когато Неговото учение и дела, според нас, е трябвало във всекиго да възбуждат благоговение към Него? Отговор: Юдейските старейшини и книжници Го ненавиждали, защото Той ги изобличавал за лъжите им и беззаконния им живот. Те Му завидели, понеже народът Го уважавал поради учението и чудесата Му повече от тях; ето защо Го наклеветили и осъдили на смърт.
Въпрос: Защо е казано, че Иисус Христос бил разпнат при Понтий Пилат?
Отговор: За да се обозначи времето, когато Го убили. Понтий Пилат е историческа личност, римски гражданин. Той бил прокуратор на Юдея от 26 до 36 година след Христа. По това време Юдея влизала в рамките на Римската империя като съставна част на провинция Палестина, завладяна, както е известно от историята, от легионите на римлянина Гней Помпей в 63 година преди Христа.
Въпрос: Защо е нужно да се знае това?
Отговор: Защото Иаков предсказал още в Стария Завет: „Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят от чреслата му, докле не дойде Примирителят и Нему ще се покоряват народите” (Битие 49:10). Тоест Спасителят щял да дойде във време, когато Юдея нямало да се управлява от потомците на Иуда. И това било така – начело на Юдея стоял Ирод Велики – от Идумея, – управлявал от 40 до 4 година преди Христа. А Понтий Пилат бил петият поред римски прокуратор, назначен да управлява от името на римските власти в Юдея и Самария Божия народ.
Въпрос: Защо в Символа на вярата е казано още, че Иисус Христос е и страдал?
Отговор: За да се покаже, че страданието и смъртта не са били привидни, както учели разни лъжеучители (например докетите), но истински.
Въпрос: Защо е казано още: „и бе погребан”?
Отговор: За да се докаже, че Той действително е умрял и възкръснал, понеже враговете Му поставили даже охрана на гроба, който бил запечатан.
Въпрос: Как Иисус Христос може да страда и даже да умре, бидейки Бог, а Бог не може да страда и да умира?
Отговор: Той страдал и умрял не по божествената Си, а поради човешката Си природа и не защото не е могъл да избегне страданията, а за да се изпълнят Писанията. Той Сам казва: „… Аз си давам душата, за да я приема пак. Никой не ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам пак да я приема” (Иоан 10:17-18).
Въпрос: В какъв смисъл страданията на Христа се наричат жертва и на кого била принесена тя?
Отговор: Господ Иисус Христос благоволил да спаси хората, тоест да възвърне тяхната първоначална способност (каквато имали Адам и Ева) да общуват с Бога и възможност за духовно съвършенство. Хората, заразени от греха, не могли сами да достигнат до Бога. Ето защо трябвало да има Посредник между тях и Него – това е именно пострадалият Христос и Той се явява жертва за човешките грехове.
Въпрос: Защо Той се именува жертва, принесена на небесния Отец, или жертва на Божието правосъдие?
Отговор: От Твореца зависело така да устрои човешката природа, че ако се случи да падне в грях (Адам и Ева го сторили и ние като тяхно потомство грешим), сама да не може да се възстанови, а да се нуждае от помощта на страдащия за нея Богочовек.
Въпрос: Защо Творецът не е благоволил така да устрои нашата душа, че само едно разкаяние да е достатъчно за възстановяване в нас на предишната чистота и светост?
Отговор: Не е възможно, защото Божието правосъдие разграничава покаянието и възраждането от падението, а именно поради греха на нашите прародители той (грехът) води до падение, което може да се премахне от подвига на страданията. Ето защо и Христовата изкупителна жертва е принесена на Божието правосъдие за нас.
Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Пети член“, който трябва да се активира)
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.