Дечко Свиленов

Какво учи Библията за задгробния живот?

В Библията (Евангелието на Лука, 16 глава, стихове 19-31) Христос повдига завесата на задгробния свят и ни дава отговор на въпроса какво става след смъртта на човека. Нека да чуем „Историята за богаташа и бедния Лазар“:

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също и един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук ще се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат от тук при вас, да не могат, тъй също и от там към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.“

Чрез тази история Господ Иисус Христос ни показва какво става в отвъдното след смъртта на човека.

Какво е посланието на тази история, имащо отношение към настоящата тема?

След смъртта душата на човека продължава да живее и има само две места, където тя пребивава – едното се нарича рай (лоното Авраамово), където е занесена душата на Лазар, а другото – ад, където се озовава богаташът. Попадането на тези две места, става веднага след смъртта;

Тези две места са разделени едно от друго така, че да не може да се премине от едното в другото и обратно; нищо и никой не е в състояние да съдейства за такова преминаване от едното място в другото.

Очевидно Данте Алигери добре е познавал тази библейска истина, започвайки първата книга (Ад) от своята „Божествена комедия“ с известните думи, изписани над портата на ада: „Надежда всяка тука оставете, всички вие, що пристъпвате тук“.

В задгробния свят човешката личност, тоест душата на човека, запазва всичките си свойства, които е имала приживе на земята – вижда, чува, усеща, говори, спомня си, проявява желания, разпознава личности, страда, радва се, мисли, търси помощ и така нататък;

От задгробния свят не може да се направи нищо, за да се предупредят хората на земята да не попаднат в ада; Сам Христос на едно друго място казва, че и Той не може да промени съдбата на мъртвите (Иоан 5, 28-30). Ако Христос не може да стори нищо за мъртвите, то живите на земята едва ли биха могли да направят нещо за промяна на съдбата на починалите. Двете настоятелни молби на богаташа към Авраам не се изпълняват.

Единственото средство, което определя мястото, където душата на човека ще отиде, е начинът му на живот, докато е жив на този свят, както и отношението му към Библията: тези, които я отхвърлят и не живеят според нея, ще попаднат на мястото при богаташа. Именно поради тази причина той е в ада, а не затова, че е бил богат.

Страданието в ада има комплексен характер: неугасим огън, мъка от пропуснат шанс, укор към самия себе си, вечна раздяла от Бога;

Грижата ни за другите хора, за да не попаднат в ада, може да бъде реализирана единствено и само докато сме живи на тази земя; В отвъдното са в сила другидуховни закони, различни от тези в този свят; След смъртта промяна в съдбата на душата на човека не може да стане, тъй като „след смъртта няма покаяние“ (монах Митрофан, стр. 88), а без покаяние няма и прощение. Няма библейски основания да считаме, че молитвите на живите могат да променят съдбата на мъртвите. Тази история ни показва, че съдбата на човека в отвъдното е необратима.

Посланието на Библията и отношението към това послание е напълно достатъчно, за да може да определи всеки лично съдбата си за вечността;

За всички онези, които не са запознати с Библията (нехристияни и атеисти) сам Христос казва: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божии и ще излязат: онези, които са вършели добро, ще възкръснат за живот, а които са вършели зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5, 28-29). Бог е справедлив и Той ще зачете доброто, което човек върши. Освен това Библията учи, че човекът, виждайки Творението, е длъжен да търси Твореца и да живее според Неговата воля. Поради това никой човек не може да има извинение за своето неверие (Римляни 1, 20-25).

Важно послание на тази история е, че смъртта не прави всички човеци равни. Смъртта прави равни само телата, които отиват в земята, но в никакъв случай душата, която отива във вечността. Ако в живота на тази земя хората не са равни, то в задгробния свят различията са неимоверно по-големи. Във вечността Лазар и богаташът изобщо не бяха равни, както не са били равни и приживе.

Това е отговорът на Христос, даден в Библията относно задгробния свят, тоест какво става с човешката душа след смъртта на човека. Зная, че за някои читатели тази истина е тежка за възприемане. Невъзможно е за човек да разбере как Божията любов и милост, от една страна, и Неговата справедливост, от друга, се съчетават в едно. Ето защо за човек остава единствената алтернатива – през този живот да се подготви за вечността, която неизбежно го очаква.

Нека направим една кратка съпоставка на това библейско учение за задгробния свят с по-горе представената информация на науката и различните религии по този въпрос:

1)Науката, религиите и Библията са почти единодушни, че след смъртта човешката душа продължава да живее и че има само две места, където тя остава за вечността – рай или ад;

2)Научните данни, получени от хора, преживели клинична смърт, потвърждават учението на Библията за съдбата на мъртвите във вечността;

3)Ученията на различните езически религии за многократни възможности да се повтаря този живот, както и на някои  християнски църкви за възможна промяна или облекчение на съдбата на мъртвия в задгробния свят, противоречат на учението на Библията.

Поуката и личното решение

Най-важната поука за всеки един човек е, че той сам лично има право да определи съдбата си за вечността, като никога не забравя, че това си право той може да упражни само докато е жив на тази земя. Богаташът е знаел пътя към небето, но не го е приел, а си е живял, както му харесва. Това се потвърждава от факта, че той не прави упрек към Авраам, че е осъден несправедливо. Напротив, той приема своята присъда като нещо заслужено.

Библията говори на много места за правото на човека сам да определи съдбата си:

„Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде“ (Премъдрост на Иисуса Син Сирахов, 15, 17); „Аз ти предложих живот и смърт, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30, 19); „Истина, истина ви казвам: който слуша Словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Иоан 5, 24).

Какво значат всички тези думи на Бога?

1)Нищо друго, освен че човек може сам да определи съдбата си за вечността чрез личното си решение да повярва в Бога и да води живот според волята на Бога;

2)Нищо друго и никой друг чрез каквото и да било (думи, увещания, ритуали, семейни или национални традиции, посредничество и др.) не са в състояние да определят неговата съдба във вечността;

3)Личното решение може да бъде взето само докато човек е жив на този свят;

4)Отговорността пред Бога е лична;

5)Тези, които притежават Библията, трябва да знаят, че тя ще извърши с тях две неща, когато те отидат във вечността: или ще ги спаси (ако те я четат и са живели според нея), или ще ги осъди (ако те не са живели според нея, независимо от това, дали са я чели). Неутрално положение няма; Това казва Сам Бог: „Моето Слово, което излиза от устата Ми, не се връща към Мене празно…“ (Исаия 55, 11). Господ Иисус Христос потвърждава същото в Новия Завет: „Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.“ А св. Апостол Петър е напълно убеден, като казва на Христос: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Иоан 6, 68). Тези думи на великия апостол показват, че вечният живот започва още докато човек е жив на тази земя, след като приеме Христос за свой Господ. Това потвърждава и св. Иоан Кръстител, казвайки: „Който вярва в Сина, има вечен живот“ (Иоан 3, 36). Обърнете внимание на сегашното време на глагола „има“, т.е. този вечен живот се дава тук, сега.

В последната глава на Библията (Откровение 22) Бог дава следните две важни неща, имащи отношение към вечния живот:

1)Господ казва, че дава даром вечен живот на всички онези, които искат този живот (ст. 17). Когато отидат в отвъдното, спасените „ще гледат лицето на Христа и Неговото име ще бъде на челата им“ (ст. 4) и ще бъдат възнаградени според делата им (ст. 12);

2)Бог потвърждава, че думите, написани в Словото, са „верни и истинни“ (ст. 6), и забранява да се прибавя нещо към Неговото Слово, както и да се отнема нещо от него (ст. 18 и 19). Много голямо е наказанието за всички онези, които добавят към написаното или отнемат от написаното в Библията.

Практически съвет

От всичко казано дотук става ясно, че придобиването на вечен живот не става нито чрез приятелство или посредничество с даден човек (пък бил той и висш духовник), нито чрез членство към дадена Църква, нито поради традиционна религиозност или добри богословски познания. Тежко болният човек не може да бъде излекуван само поради това, че познава някой добър лекар. Той трябва да отиде при лекаря и да изпълни това, което лекарят му казва.

За онези читатели, които за първи път чуват тази информация или пък досега са били „християни“ по традиция и написаното тук е променило тяхната представа за вечния живот и те желаят да се възползуват от поканата на Христа, то на такива търсещи хора бихме предложили следното:

Първо: Ако някои желае да получи вечен живот, той трябва да се обърне директно към Този, който единствено е в състояние да му дари вечен живот – Господ Иисус Христос. Това може да стане с най-обикновени думи към Христа, което Библията нарича молитва. Ако ти никога досега не си се обръщал към Христа с молитва, а имаш желание да бъдеш във вечността с Него в рая (както разбойника на кръста), ти би могъл да се обърнеш към Иисуса със следните примерни думи:

„Господи Иисусе Христе, аз осъзнавам, че моят досегашен живот не е бил по Твоята воля. Моля Те да ми простиш всички сторени грехове и да промениш моя живот. Дари ми любов да чета Твоето Слово и сила да живея според него. Приемам Те сега в живота си като мой Господ и Спасител. Укрепи волята ми и ми дай желание и сила, за да Те следвам. Благодаря Ти, че ме прие да бъда Твое дете. Амин!“

Имай пълната убеденост, че с тази вяра и покана Христос е влязъл в твоя живот, простил ти е греховете и ти е дарувал вечен живот. Библията нарича това първо молитвено общение с Иисуса и промяната на живота „раждане свише“, „духовно раждане“, „възраждане“, „новорождение“ (Иоан 3, 3 и 5; Първо посл. на св. ап. Петър 1, 3; Второ послание на св. апостол Петър 2, 2; Послание до Тита 3, 5). Не отлагай да сториш това нещо, защото не знаеш какво ти носи следващият ден. Стори го сега! Не търси специален момент, специално място или специален човек, пред когото да сториш това. Стори го в присъствието на Спасителя Христос и бъди уверен, че той ще извърши това, което е обещал. Сам Бог ти дава гаранция за твоето спасение: „А свидетелството е това, че Бог ни е дарувал живот вечен; и тоя живот е в Неговия Син. Който има Сина Божий, има тоя живот; който няма Сина Божий, няма този живот“ (Първо Иоан 5, 1-12). Христос стои пред вратата на твоето сърце и чака да Го поканиш да влезе в теб и поеме ръководството на живота ти!

Чрез духовното раждане (вяра в Иисуса и живот според тази вяра) се приема вечният живот. Поставя се ново начало в живота на човека. В този смисъл са думите проф. д-р В. Гитт: „Ако си роден само един път (естественото раждане), то тогава ще умреш два пъти (физически и духовно). Ако обаче си роден два пъти (естествено раждане и духовно раждане чрез Христос), тогава ти ще умреш само един път (физическата смърт).“ Повече за духовното раждане в трудовете на св. Тихон Задонски (Симфония, стр. 337). Бог обича всички хора и иска те да бъдат спасени (Иоан 3, 16; 2 Петр. 3, 9).

Второ: Чети всеки ден Неговото Слово – Библията, и води живот според това, което тя учи. Общувай молитвено с Христа и Го моли да ти дава мъдрост да разбираш Неговото Слово и сила, за да живееш според това Слово (Исус Навин 1, 8; Първо Петрово 1, 23). Препоръчваме на тези, които за първи път четат Библията, да започнат от Евангелието на Лука (страница 1257 по изданието на Св. Синод на Българската православна Църква) и след като стигнат до края, тогава да започнат от началото на Библията.

Трето: Посещавай редовно Църквата, за да бъдеш ръководен и да растеш в твоя духовен живот, като имаш общение и с други християни, които живеят така, както и ти. Църквата е мястото, където се покланяме на Бога, учим се от Словото Му и общуваме с други християни. Нищо не трябва да замести ходенето на Църква. С право един известен богослов пише: „Христос е целта, църквата е средството, а Духът е силата.“ Църквата е определеното от Бога общество от вярващи, чрез което Бог работи.

Имай уважение към духовника, когото Бог е поставил да те поучава, наставлява и ръководи в живота ти като християнин. Знай, че пътят към вечния живот е труден и опасен. Необходим ти е ръководител! Такъв ръководител е духовникът, който Бог е упълномощил да носи отговорност за теб, както пастирът за овцете. Чудесен пример в това отношение е краткият диалог между св. апостол Филип и финансовият министър на Етиопия в книгата Деяния на апостолите 8 гл. 30-31 ст.: Апостол Филип, виждайки, че този човек чете Библията, го пита: „Разбираш ли каквото четеш?“ А етиопецът отговори: „Как да разбера, ако не ме упъти някой?“ Този, който ще те упъти в това, което четеш в Библията, е твоят духовник. Това трябва да бъде и най-великата мисия на всеки духовник.

Четвърто: Изпълнявай християнския си и обществен дълг към Църквата, Държавата, семейството си и ближните си. Старай се да предадеш твоята вяра и начин на живот на децата си още докато са малки. Бог ти е дал дарби и Той очаква да ги използваш за Негова слава.

Пето: Свидетелствай навсякъде, където имаш възможност, за това, което Бог е сторил с теб – как ти е простил греховете и ти е дарил вечен живот. Най-доброто свидетелство е твоят начин на живот според вярата, която ти е дарена.

Шесто: Отбягвай всякакви лъжеучения и секти и се придържай с вярност към Божието Слово, като не се отклоняваш, не правиш компромиси и не приемаш онова, което противоречи на написаното в Библията. Най-важният белег, по който ще ни познаят, че сме спасени християни, е любовта ни към другите хора (Иоан. 13, 35).

Седмо: Не се обезсърчавай от слабостите, греховете и пропуските на другите, както и от грешките на духовенството и Църквата в миналото и сега. Не критикувай, но ако можеш да допринесеш за тяхното преодоляване, то не се бави да го сториш. Отнасяй се с любов към християните от другите християнски църкви, като споделяш с тях онова, което ви свързва, а не онова, което ви разделя. Има толкова много неща, които са общи за християните! Онези, които поради мнима благочестива ревност хулят инославните, не трябва да забравят думите на св. апостол Павел: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Римляни 14, 4). И още: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци“ (Римляни 12, 18). Никога не забравяй, че в края на краищата всеки един лично ще се яви пред Христовото съдилище, за да отговаря за живота си (2 Коринтяни 5, 10). Тогава ще се види кой е бил на страната на истината.

Осмо: Никога не забравяй, че най-важната ти мотивация за това, че си християнин, е делото, което Господ Иисус Христос стори за теб на Голгота – чрез саможертвата на Кръста отвори пътя ти към вечния живот. Благодари на Бога, че ти е дарил милостта да приемеш тази покана на Спасителя. Недей да мислиш, че с добрите си дела ти ще заслужиш този вечен живот. Чрез добрите дела ти показваш, че си приел Христос в себе си и си спасен. Добрите дела са демонстрация, а не мотивация! Тези дела трябва да видят хората и „да прославят вашия Небесен Отец“ – ето това е целта на добрите дела (Матей 5, 16). Те не ти отварят вратата за вечния живот, а само показват на света, че ти живееш този живот.

Девето: Знай, че който живее с Христа, не върши съзнателен грях, не търпи неизповядан и неопростен грях, не ходи по път, по който Христос не би вървял, и живее с дълбоката увереност, че Христос знае всичко, което става с него. Християнинът знае още, че не е освободен от проблеми, трудности и изпитания в живота си, но че той има свободата всичките си грижи и проблеми да възложи на Христа (1 Петрово 5, 7). Живеейки така, християнинът получава пълната увереност, че след смъртта си той ще отиде при Христа и ще бъде жив във вечността с Него (Иоан 11, 25).

Десето:  Всички онези, които са повярвали в Иисуса, трябва много да внимават да не изгубят дареното им спасение. Библията многократно предупреждава: „А праведният (т.е. спасеният, този, който има вечния живот – б.а.) чрез вяра ще бъде жив; ако пък се отклони, душата Ми няма да благоволи към него“ (Евр. 10, 38). „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10, 12). „И праведник (тоест спасеният), ако отстъпи от своята правда и постъпва неправедно…ще бъде ли жив?…поради беззаконието си, що е вършил…той ще умре“ (Пророк Иезекиил 18, 24). Освен тези директни предупреждения, Библията ни дава и примери на хора, изгубили вечния си живот – Иисус имаше ученици, които Го изоставиха (Иоан 6, 66), а друг един (Юда) дори Го предаде. Св. апостол Павел е имал също такива опитности (2 Коринтяни 4, 10-16).

На онези, които са превърнали вярата в традиция, ритуал, средство за успокоение на съвестта или религиозен фанатизъм, а не в живот, на такива Господ Иисус казва: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Матей 7, 21). Не е възможно някой да е повярвал в Христа, да е приел вечния живот и да продължава да си живее както досега. Такъв трябва да се попита дали изобщо е повярвал, или просто се самозалъгва! На такива, които се наричат християни, но не изпълняват написаното в Библията, Христос ще каже: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7, 23).

Не се съмнявай в живота след смъртта!

Ще дам четири вълнуващи и насърчителни примери от историята, които убедително демонстрират вярата в Христа и живота с Него във вечността:

Първи пример: Човек не може да остане равнодушен към хилядите християни, които през първите три века умряха мъченически на римските арени с думите „Pro Christo! Christus regnat!“ (За Христа! Христос царува!). Този период от историята е пресъздаден по неповторим начин от Хенрик Сенкевич в знаменития му роман „Quo Vadis“, където четем, че тези мъченици сториха това от любов към Спасителя и с вяра във вечността, показвайки на дело, че „притежават щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за езическия свят е край на всичко, то за вярващия християнин ще бъде само преминаване към покой, неизразима любов и голяма радост във вечността.“ Великият апостол Петър издига ръката си за благослов към мъчениците и им казва: „А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт и за вечен живот..!“ Чрез един от своите герои авторът с възхита се провиква: „О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта… Хората не са познавали досега Бога на любовта, Когото биха могли да обичат, затова и не са се обичали помежду си… Аз съм щастлив с моята избраница, защото обичам нейната безсмъртна душа и двамата обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите … Разумът и сърцето говорят, че това учение е божествено и е най-доброто.“ Потресаващи са думите на главната героиня Лигия, която, малко преди да бъде изведена на арената, се обръща към своя годеник Марк Виниций – бивш генерал от римската армия и новоповярвал християнин, с думите: „Аз вече отивам при Христа, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам … Аз не се страхувам от мъките и смъртта, защото отивам на Небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителят, благ и милосърден. И няма смърт …“ След това тя целуна ръката му и му каза: „О, скъпи Марк, не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мен. Малко живях, но Бог ми дари твоята душа …“ Авторът довършва тази покъртителна сцена, станала в подземието на римската арена, с краткия коментар: И двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят…

Втори пример: На 17 септември православната Църква почита паметта на мъчениците Вяра (12), Надежда (10), Любов (9) и майка им София, живели в края на първия и началото на втория век в Рим. След като император Адриан разбрал, че те са християнки, положил големи усилия чрез обещания и заплахи да ги принуди да се откажат от вярата си в Христа и да принесат жертва на римските богове. По време на мъченията, на които били подложени тези деца, майка им се молила и ги увещавала: „Не скърбете, деца мои, че се лишавате от временния живот заради вечния. Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот!“ Трите момичета с голямо мъжество и твърдост понасяли страданията, завършвайки така рано своя земен живот. Изворът на тяхната сила намираме в думите на майка им, която утешава Надежда с думите: „Ще отидеш при сестра си Вяра и заедно с нея ще застанеш пред Спасителя!“ Най-малката, Любов, преди да бъде посечена, отправила поглед към Небето с думите: „Господи, Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име, че ме приемаш заедно с моите сестри!“ И това са думи на едно деветгодишно дете… След няколко дни и майка им предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си*.

Под черта на същата страница:

*В телевизионно предаване по темата за смъртта водещата журналистка ме попита дали има разлика между смъртта на мъчениците, смъртта при атентаторите самоубийци и тази при камикадзетата (последните две понятия много често се отъждествяват). Разликата е огромна. Християнските мъченици биват убивани затова, че не правят компромис с вярата си в Бога и с вечния живот. Атентаторите-самоубийци убиват други поради фанатизъм, за отмъщение и в очакване на блаженство след смъртта в някакъв си въображаем рай. Саможертвата при камикадзетата (пилоти-самоубийци, използвани в Япония по време на Втората световна война) е високостепенна изява на героизъм във военно време или на алтруизъм при природни или технически бедствия, където хора рискуват живота си, за да помогнат на други. Огромната разлика при тези три категори е в мотивацията и целта: при мъчениците мотивацията е любов към Бога и хората, а целта – вечният живот; при атентаторите мотивацията е омраза, а целта отмъщение и смърт; при камикадзетата – мотивацията и целта е да се порази врага или пък да се направи добро на друг човек с цената на собствения живот. Каква е съдбата на тези три категории във вечността? Мъчениците – вечен живот при Бога в рая, атентаторите – вечна смърт при сатаната в ада, камикадзетата ще бъдат съдени според делата им. Не трябва да се забравя и фактът, че животът е дар Божий и никой няма право да отнема нито чуждия, нито своя живот. Независимо от мотивацията и целта на деянието при камикадзетата става дума за самоубийство. При тях е в сила една мъдра немска поговорка: „Доброто е враг на най-доброто.“

Трети пример:

Уникално е преклонението пред личността на Христа от най-великите представители на цялостното културно и духовно наследство на човечеството. Когато „Тайната вечеря“ била готова, художникът повикал свой приятел и го попитал кое му харесва най-много в картината. Отговорът бил: „Чашата. Тя е просто вълшебна и надминава по красота всичко.“ „Така ли“ – отговорил художникът. Взел четката и заличил чашата от картината. „Какво направихте? Та тя беше тъй красива!“ Леонардо да Винчи отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител …“

Четвърти пример:

Един атеист посетил преди години островите Фиджи и казал на главатаря на туземците: „Вие сте велик главатар, но съжалявам, че сте послушали мисионерите и сте станали християни.“ Старият вожд посочил един голям камък и спокойно отговорил: „Преди мисионерите да ни донесат Библията, на онзи камък разбивахме главите на човешките си жертви и печехме телата им за нашите пиршества. Ако не беше тази книга, която ни е обърнала от диваци в християни, вие никога нямаше да излезете от това място; ако не беше Евангелието, което вие презирате, щяхте да бъдете убит и изяден.“

Как да си обясним това огромно влияние на Христос върху плеядата мъченици, върху новопокръстени диви племена, както и върху такива велики гении? А ето само още някои имена, на които човечеството дължи своя научен, културен и материален прогрес – личности, които смирено благоговеят пред учението и делото на Христа: Пастьор, Коперник, Кеплер, Нютон, Франклин, Микеланджело, Лайбниц, Лавоазие, Емерсон, Вагнер, Фламарион, Макс Планк, Иван Петрович Павлов, Миликан и много, много други. Възможен е един-единствен отговор: това е така, защото Христос донесе истината за вечния живот (Иоан 18, 37). А това е най-важното нещо за всеки един човек.

А на онези, които все още се съмняват в съществуването на Бога, както и в живота след смъртта, ще дам нещо от областта на медицината –  твърде поучителната алегория „Разговор преди раждането“:

В корема на една бременна жена имало близначета, които се „разговаряли“ помежду си:

Първото бебе пита: Всъщност вярваш ли, че има живот след раждането?

Второто бебе: Разбира се, че има живот след раждането. Нашият живот тук се състои в това да растем и да се подготвим за живота ни след раждането, както и да станем достатъчно силни за този живот.

Първото бебе: Глупости! Няма такова нещо. Как изобщо би изглеждал някакъв си живот след раждането?

Второто бебе: И аз не зная точно как ще изглежда този живот. Но със сигурност ще бъде много по-светло, отколкото е сега тук. И сигурно ще можем да ходим и да се храним с устата си.

Първото бебе: Какви глупости говориш? Да ходим! Та това не може да стане. И да се храним с устата си? Какво смешно нещо! Та ние си имаме пъпна връв, която чудесно ни храни. Освен това е изключено да има живот след раждането, тъй като пъпната връв е доста къса.

Второто бебе: Не, не! Има живот след раждането. И той ще бъде по-различен от сегашния ни живот в корема.

Първото бебе: Та още никой не се е върнал след раждането отново в корема. Така че с раждането животът ни свършва. А както виждаш, животът е един такъв тормоз и тъмнина!

Второто бебе:Въпреки че не зная точно как изглежда животът след раждането, то съм сигурен, че ние тогава ще видим нашата майка и тя ще се грижи за нас.

Първото бебе: Майка!?… Ти вярваш в съществуването на майка? Та къде е тя, моля?

Второто бебе: Ето тук, навсякъде около нас. Ние живеем чрез нея и в нея. Без нея изобщо нямаше да съществуваме.

Първото бебе: Глупости говориш! Никога не съм забелязало съществуването на някаква си майка. Значи, такава не съществува…

Второто бебе: Понякога, когато ние сме съвсем спокойни, аз я чувам да пее и я чувствам как ни гали. Аз съм напълно убедено, че истинският ни живот започва едва след нашето раждане.

Уважаеми читателю, прочети отново тази алегория и замести в нея думата „раждане“ с думата „смърт“ и думата „майка“ с думата „Бог“ и тогава си отговори на въпроса, кое от тези две бебета си ти…!

Пътуване без завръщане!

Великите крале са имали в дворците си придворни съветници, придворни композитори, астрономи, математици, готвачи, а някои дори си имали така наречените придворни шутове или известни още като придворни глупаци. Задължението на тези придворни шутове е било да казват на краля в шеговита форма неговите слабости и истини, които не е могло по друг начин да се кажат на краля.

Един крал имал особено даровит придворен глупак, от когото бил много доволен. В знак на благодарност кралят подарил на този шут един малък златен скиптър с думите: „Аз съм много доволен от служението ти като придворен глупак и съм убеден, че по-добър глупак от теб няма. Но все пак, ако някога срещнеш по-даровит глупак от тебе, моля те да му дадеш този златен скиптър“. „Така и ще направя! Но може би няма да намеря такъв“ – отговорил придворният глупак.

Минали много години. Кралят се разболял тежко и бил на умиране. Тогава той пожелал да се позабавлява с придворния си глупак. В хода на разговора кралят му казал: „Заминавам на едно дълго пътуване, от което няма завръщане.“ Глупакът добронамерено попитал краля: „Сигурно много добре си се подготвил за това пътуване.“ „О, не! Изобщо не съм имал време да се подготвя за това пътуване!“ „Как така?“ – казал глупакът. „Ти си знаел за това пътуване…и изобщо не си се подготвил за него?“ „Да, за съжаление е така“ – с тъга отговорил кралят. Тогава придворният глупак отишъл бързо в стаята си, откъдето донесъл златния скиптър и го дал на краля с думите: „Кралю честити, когато ми подари този скиптър, ти ми каза, че ако срещна някога по-голям глупак от мене, да подаря на такъв този златен скиптър. Ти си този по-голям глупак от мене. Ти си знаел, че ти предстои това пътуване, от което няма завръщане, и въпреки това не си се подготвил…!!!“

Нека нашите читатели сами да направят коментара и си извадят поука от този разказ…

Пътуващият трябва да знае закъде пътува и да се подготви за това пътуване.

Приеми вечния живот сега!

Но какво ни ползва, ако знаем, че има задгробен живот, запознати сме с неговата същност и сме убедени, че трябва да се подготвим за него, а не предприемем тази подготовка своевременно. Във връзка с това ще завършим с една действителна история от близкото минало:

„Християнски мисионер в Африка забелязал по време на богослуженията, че един възрастен човек от местното племе редовно посещавал службите и старателно си водел записки от проповедите на мисионера. След няколко месеца мисионерът решил, че туземецът е достатъчно подготвен, и го попитал дали не би желал да приеме Иисус Христос за свой Господ и да се кръсти. Туземецът му отговорил: „Да, ще го сторя, но след една година!“ Минали още няколко месеца и мисионерът отново го попитал и получил същия отговор: „Да, но след една година.“ Случило се, че туземецът се разболял тежко и го закарали в болница. Било му предписано лекарство, което единствено щяло да му помогне, ако се вземе веднага. Туземецът знаел, че мисионерът разполагал с това лекарство, и помолил чрез свои близки за него. Мисионерът приготвил жизненоважното лекарство, отишъл при смъртно болния и му казал: „Ето ти лекарството, но ще трябва да го вземеш след една година!“ „Та аз съм смъртно болен и ако не го взема веднага, то след няколко дни ще съм мъртъв!“ Туземецът разбрал какво иска да му каже мисионерът… След като оздравял, той приел Христос и се кръстил.“

Всички хора страдат от тежка духовна болест, срещу която има едно единствено лекарство. Болестта се казва „грях“, а лекарството – Господ Иисус Христос. Варненският митрополит д-р Йосиф пише: „Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Иисус“ (стр. 260). Това Библията нарича новорождение (Иоан 3, 3).

От написаното дотук стана напълно ясно, че единственото средство, за да се излекуваме от болестта „грях“ и да достигнем вечния живот, тоест да бъдем духовно здрави, е да приемем Иисус Христос като свой Господ и Спасител. В това беше напълно убеден и св. апостол Петър, който казва за Христос: „…И в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния на светите апостоли 4, 11-12).

Христос иска да влезе в твоя живот и ти да бъдеш в рая с Него през вечността. Не се бави да повярваш в Него и да Го приемеш сега, докато имаш тази възможност. Утре може да бъде късно…

Мисли за смъртта и отвъдното

от Варненски и преславски митрополит д-р Йосиф (1898-1988) дългогодишен член на Св. Синод на Българската православна църква

Смъртта – най-добър вестител на истината.

Със смъртта започва вечната участ, за която човек се е подготвил тук на земята… Ние живеем на земята, като че ли сме вечни тук, като че ли никога няма да умрем. Бедата ни е в това, че нехаем пред истината, която смъртта непрекъснато ни вести… В присъствието на мрътвец ние мислим за миналото на покойника, но не мислим за нашето минало и за нашето бъдеще. Какво ще стане, когато и ние умрем и пред нас се изпречи строгата и внушителна истина за вечността?…

А след смъртта – какво?

Не се тревожете, учи Христос, за смъртта на тялото, а се замислете над вечната съдба на душата… Душата ви ще живее вечно, защото е вдъхната от Бога … Думата „ад“ не е много приятна. Тя е непопулярна, противоречива и при много случаи криворазбрана… В основата си адът е раздяла с Бога. Това е „втората смърт“…Ще изпрати ли любещият Бог човек в ада? Отговорът е – да! Но Той не го изпраща с желание. Човек осъжда сам себе си, като отказва начина за спасение, посочен му от Бога…Ако един човек е болен и извика лекар, който му предпише лекарство, но болният откаже това лекарство и умре, кой е виновен за смъртта?…Точно по този начин Бог предписва лек за болестите (греховете, б.а.) на човешкия род. Това лекарство е вяра, свързана с покаяние и преданост към Иисуса Христа. Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Христос. Ако съзнателно го откажем, ще трябва да понесем последствията, без да виним Бога. Грешка на Бога ли е, че сме отказали лекарството“?… Странно е, че хората се приготвят за всичко, освен за смъртта…. Ако се премествате в нов дом, искате да знаете всичко за обстановката, в която отивате да живеете… И тъй, щом като ние ще прекараме вечността някъде, трябва да знаем всичко за това място. Сведенията относно Небето се намират в Библията… Срещат се хора, които питат: „Вярвате ли, че Небето е място в буквален смисъл на думата?“ Отговаряме: Да! Защото Иисус е казал: „Отивам да ви приготвя място“ (Иоан 14, 2)… Много хора са питали: „Къде е Небето?“ В Свещеното Писание не се казва къде точно е Небето…Но независимо от това къде е разположено, Небето се намира там, където е Христос!… Можете да попитате: „Ще се познаваме ли помежду си на Небето?“ Библията посочва на много места, че това ще бъде време на велико събиране с тези, които са си отишли по-рано … Има хора, които питат: „Какво ще правим на Небето?“ Библията казва, че ние ще служим на Бога. Там ще има работа да се върши за Бога. Това ще бъде живот безкраен в радост, послушание, щастие и възхвала на Бога … Библията учи, че в момента, в който умира благочестивият християнин, отива незабавно  при Христос. Там душата му чака възкресението, при което тялото и душата ще станат отново едно цяло. Вечността, в която душата влиза след раздялата с мъртвото тяло, е нещо непроменимо. Тя не подлежи на непрекъснати изменения … Човек влиза във вечността в оня миг, в който е издъхнал…    В покаянието е тайната на блажената вечност … Затова Господ Иисус Христос е започнал Своето служение на човечеството с божествения призив към всички „Покайте се!“ (Мат. 7, 14)..

Представата за задгробния свят.

Ярко доказателство, че в мига на смъртта човекът е вече в рая или в ада, е случаят с разбойника, който е висял на кръста отдясно на разпнатия Христос. При страшните мъки на кръста той се покаял, изповядал греховете си и помолил за милост страдащия Богочовек. И Господ му отговорил: „Днес ще бъдеш с Мене в Рая“ (Лука 23, 39-43)… Наистина ние не можем да имаме широка представа за условията на задгробния живот. Но това не е беда. Онова, което трябва да знаем, за да се отправим нататък, ни е добре известно…. Словото Божие ни уверява, че всъщност не само по душа, но и по тяло ние сме безсмъртни. Чрез една безусловна заповед на Божието всемогъщество прахът от нашите кости наново ще се превърне в тяло… В задгробния свят тялото на човека ще бъде същото, каквото е било в земния живот, но вече неограничено от материята, свободно от естествените за земните условия промени… Ако познавахме напълно отвъдния свят, ние бихме оползотворили ревностно земния живот… Безполезно и наивно би било, следователно, да се тревожим за неща, които според мъдрата повеля на Божието провидение не може да знае в подробности никой човек на земята…

Съдът на Бога

Съдията е Богочовекът Иисус Христос, Господ, Премъдрият, Всесправедливият… Съдът завършва с присъда, с решение, което е валидно завинаги. Ужасно е да бъдеш засегнат от злополучие или някоя природна стихия. Но още по-ужасно е да попаднеш в ръцете на Всеправедната Божественост… „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10, 31)… За едните присъдата на Божия съд гласи: „Махнете се от Мен и отидете във вечния огън!“ А за другите: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“…  За всичко, което ти доброволно вършиш или говориш, мислиш или проектираш, запази живото съзнание за твоята по-сетнешна отговорност. Не питай: какво ще кажат хората? А питай: какво ще каже Бог?…

Възмездието

Това, което трябва да знаем, за да можем да съществуваме, ние знаем. Онова, което не ни е потребно да знаем, е скрито за нас. Върху него можем само да размишляваме … В задгробния свят за всеки неизкупен тежък грях е отредено нескончаемо наказание… Всяка надежда за край на мъките е изключена… Глупаво е човек да затваря очите си пред тая бездна, в която сигурно ще падне. По-добре жестока истина, отколкото фалшиво успокоение. Силна светлина върху разглежданата истина Христос дава в историята за бедния Лазар и разточителния богаташ (Лука 16, 19-31).

(Цитат от книгата „Молитвени размишления за Бога и човека“, СИ, 1980, стр. 250-273)

Уважаеми читателю, тези велики слова, оставени ни от блаженопочившия дядо Йосиф, когото имах честта  да познавам, ни показват ясно, че хората в света могат да бъдат разделени на следните четири категории:

1)Такива, които отричат Бога и вечния живот. Ако не се покаят, то след смъртта си те ще се озоват във вечната смърт в присъствието на сатаната и неговите демони.

2)Такива, които приемат Бога и съществуването на задгробен живот, но живеят в грях и водят живот против волята Божия. Без покаяние и живот според вярата и те след смъртта си ще се озоват при първата група.

3)Такива, които са религиозни и живеят според законите на своята религия. След смъртта си те ще бъдат съдени и ще бъде въздадено според делата им (Матей 25:31–46).

4)Такива, които са повярвали и приели Господ Иисус Христос за свой Спасител и водят живот според Неговата воля, дадена ни в Библията. На такива Подателят на вечния живот – Христос, ще каже: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“ (Мат. 25, 21).

Немският класик Йохан Готфрид фон Хердер характеризира тази четвърта категория хора много сполучливо в разказа си „Тримата приятели“:

„Един човек имаше трима приятели. Единия от тях обичаше особено много. Той му беше така близък, че те всеки ден бяха заедно. Той му се радваше твърде много, въпреки че този приятел имаше и много други близки приятели.

Към втория приятел любовта му не беше така голяма. С него се виждаше от време на време, и то предимно при поводи от семеен и роднински характер.

Този човек имаше и трети приятел, за когото рядко се сещаше и още по-рядко виждаше.

Един ден се случи така, че човекът получи призовка от съда. Съдията го обвиняваше, че е извършил някакво тежко престъпление. Този човек знаеше, че никога не е извършвал такова нещо, но как можеше да докаже своята невинност? И си каза: „Ще отида при моя най-близък приятел и ще го помоля да дойде и да свидетелства пред съдията за моята невинност.“ Отиде и помоли приятеля си, но този му отговори: „Бих дошъл, но имам много работа, много други приятели, с които съм ангажиран. Нямам време.“ Разочарован от отказа, този човек отишъл при втория си приятел и го помолил за същото. „С удоволствие ще дойда.“ И тръгнали към съда. Но пред вратата на съда този приятел му казал: „Знаеш ли, не съм сигурен дали действително не си извършил това престъпление. Не мога да вляза при съдията.“ И се върнал. Дълбоко отчаян, човекът се сетил и за третия си приятел и си казал: „Ще се пресрамя и ще го помоля. Въпреки че не ме познава добре, може би ще се съгласи да каже добра дума за мен пред съдията.“ Като чул молбата му този приятел с радост възкликнал: „Веднага идвам с теб!“ И отишъл с него в съда, и свидетелствал пред съдията, и този човек бил оправдан…

Поуката:

Трима приятели има човек на този свят: парите, роднините, вярата в Бога с добрите дела.

В деня на смъртта парите са първите, които го напускат и не искат да чуят повече за него; роднините го придружават само до гроба (вратата на съда) и след това се връщат обратно; вярата в Бога с добрите му дела го придружават до гроба, в гроба и пред Съдията, пред Когото той трябва да застане. Те бяха единствените свидетели, които говориха пред Съдията за този човек и той бе оправдан…“

Този разказ потвърждава думите на Бога в Неговото Слово: „Делата им вървят заедно с тях“ (Откровение 14, 13).

Литературна справка

1)Александър Величков, Вечният живот, София „Любомъдрие“, 2007.

2)Архимандрит Серафим, Беседи за живота след живота, София, 1994.

3)Библия, София, 1993.

4)Б. Греъм, Мир с Бога, ВЕРЕН, 2005.

5)Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф, Молитвени размишления за Бога и човека, глава 15: Зад смъртта, стр. 250-273, Синодално издателство, София, 1980.  

6)В. Михайлова и К. Денчева, Мила ми вяра българска, Вест-М.

7)М. Ролингс, Отвъд вратата на смъртта, ОМ, 1978.

8)Д. Киров и сътр. Християнска етика, Слънце, 2003. 

9)Д. Свиленов, Миналото, настоящето и бъдещето според Библията, 2001;

10)Д. Свиленов и сътр., Еволюция или сътворение – какво казва науката?, Слънце, 2010.

11)Д. Гудинг и Дж. Ленокс, Ключови библейски понятия, ВЕРЕН, 1997.

12)Реймънд Муди, Живот след живота, Интерпринт, 1991.

13)Епископ Александър Милеант, Живот след смъртта, http://www.Pravoslavieto.com (вж. Многото литература в края на книгата).

14)Монах Митрофан, Задгробният живот, Полипринт, 2006.

15)Йеромонах Дамаскин, Отец Серафим Роус – живот и дело, – Душата след смъртта, Фондация „Покров Богородичен,  2007.

16)Д-р Моурис Роулингс, До ада и обратно,  DVD  Video, Фондация „Инфинити“.

17)Поглед към вечността – Феноменът ЛАЗАР, DVD Video, Фондация „Инфинити“.

18)Петър Граматиков, Инославие и иноверие, Седем тези върху движението Ню Ейдж (интернет).

19)Схиархимандрит Иоан (Маслов), Симфония – по творенията на св. Тихон Задонски, 2007.

20)Хенрик Сенкевич, Quo Vadis, НК, 1980.

21)A. Lukasik, Vier Minuten in Jenseits, GLIFA.

22)Ian McCormac, Ich war tot, AGENTUR, 2009.

23)T. Burpo, Den Himmel gibt,s echt, SGM Hänsler, 2011.

24)Werner Gitt, Reise ohne Rückkehr, 2010;

25)B. Schwengeler, Gottesbilderbuch, 1997.

26)Ph. Swihart, Der Tod – wirklich anders?, WLM,1998.

27)Werner Gitt, „Живот след смъртта“, 2011.

28) Интернет:

http://www.epochtimes-bg.com;www.xnetbg.com

http://www.fanpop.com/the-human-soul/articles81280

http://www.gorquestion.org/Bulgarian/Bulgarian-life-after-death-html

http://www.pravoslavieto.com/books/zhivot_sled_smurtta_ep_Mileant.htm

Виж и останалите литературни източници от интернет, дадени в текста.

Изказвам сърдечна благодарност на свещеник Петър Цанков, който ми предостави част от цитираната литература.

Авторът

Професор Свиленов (1941) има православно духовно и медицинско образование. Работил е 36 години в Българска академия на науките в областта на медицинските научни изследвания. Пенсионер от 2006 година. Голяма част от научната си дейност е осъществил в медицинския университет на гр. Улм (Германия). Професор от 1991 година. Доктор на науките.

Автор е на следните книги: „Минало, настояще и бъдеще на човечеството според Библията – това, което всеки трябва да знае за края на света“, „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“, „Сексуалност и секс – какво казва Библията?“, „Какво е дал Израел на света?“, „Въпросът за съществуването на Бога“ (немски), „Иисус Христос като фундамент в живота и служението на християнина“ (немски), „Бог твори оригинали“ (немски),  „Трите периода в живота на човека“(немски), „Християнинът през погледа на Иисус Христос“ (немски). Някои от важните теми, по които изнася доклади: „Животът и смъртта от биологична и библейска гледна точка“, „Наука и Библия“, „Видимата и невидима страни на живота“, „Човекът в конфронтация между доброто и злото“, „Минало, настояще и бъдеще на бившите комунистически страни – политически, икономически и духовен поглед“. Има и над 100 научни публикации в областта на експерименталната патология и електронна микроскопия.

Съпругата му д-р Цветанка Свиленова е лекар интернист. Имат двама сина (по-възрастният е лекар, а по-младият – зъболекар).

През 1994 година създава международната фондация „Приятели на България“, чрез която са внесени тонове хуманитарни помощи. Съвместно с Министерството на образованието организира отпечатването и разпространението в държавните училища на два вида детски Библии, Християнска етика и Нов Завет, от които книги досега има 54 издания с общ тираж 3100000 бр. Изданията са одобрени от Св. Синод на БПЦ.

Чрез фондацията се осъществява проект за разпространение на Библията всред българските политици, общественици и академични среди. До сега са разпространени 67 000 бр. Библии – издание на Св. Синод на БПЦ. Понастоящем се разпространяват още 50,000 бр.

Отзив-препоръка

от професор Димитър Киров, преподавател по православна християнска етика, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

В този свят съществува иерархия на ценностите, която ние своеволно пренареждаме поради различни съображения. На върха на тази иерархия обаче е разположена вечността като абсолютна ценност, която респектира както образования, така и обикновения, вярващия и невярващия човек.

В настоящата книжка професор Дечко Свиленов разглежда в съкратена форма темата за вечността. Като човек, който съчетава у себе си учения и вярващия, той ни говори компетентно за това място, което ще приеме всеки един от нас, но по различен начин. Въз основа на своя личен религиозен опит и на широката си култура, той разкрива смисъла на земния живот като подготовка за вечния. Един от основните мотиви на автора е да подскаже на човека, че вярата в безсмъртието на душата е не само гарант за среща с Бога, но и изискване за водене на правилен живот на земята. В книгата еднозначно е написано, че животът отвъд се обуславя изцяло от живота ни тук. От страниците на този текст лъха братска загриженост да живеем според Христовите изисквания и да се стремим към Божията вечност, за да не ни обгърне по-късно мракът. Позовавайки се на истините, записани в науката, религията и Библията, авторът представя вярна картина на вечността с двете ѝ лица.

Книжката, която държим в ръцете си, може да ни окаже необикновена помощ, за каквато не се досещаме сега. Необходимо е само внимателно да я прочетем и потърсим Бога чрез Библията, тъй като всеки един от нас копнее за безсмъртие, подобно на известния богоборец Фридрих Ницше, който колкото по-силно се борел с Бога, толкова по-дълбоко го завладявало въжделението за вечността.

Чрез това четиво вярващият ще затвърди вярата си във вечността, а невярващият ще разгърне Библията, за да намери продължението на насоката, която авторът е маркирал и ще чуе призива на небето – нашето безкрайно бъдеще.

Професор Димитър Киров, София, май, 2011 година

Отзив-препоръка

от свещеник Петър Цанков, град Казанлък

Аз като православен свещеник естествено се вълнувам от вечния живот! Живот, за който се казва, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не му е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“  /1 Коринтяни 2:9/.

На православния семинарист професор Дечко Свиленов дължим насърчителна благодарност за поднесената с любов и загриженост книжка относно истината за живота ни след смъртта. Написаното потвърждава думите на св. апостол Павел: „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно.“ (2 Коринтяни 5, 1). А в посланието до евреите четем: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (13, 14).

Разбираемо е защо авторът използва и доста западни източници. Защото е живял и учил на Запад. Това не е недостатък. Напротив, западният рационализъм потвърждава източното  духовно мнение. Пример за това е книгата на архимандрит Софроний Сахаров „Ще видим Бога както си е“, обоснована върху думите на св. Иоан Богослов в 1 Иоан 3, 2. Тази книга е обърнала във вярата много лутащи се в търсене на истината християни.

А Юджийн Роуз – бъдещият монах Серафим Роуз от Сан Диего – Калифорния, е посветил целия си земен живот за изясняване на вечния живот. Бог чрез отец Серафим е обърнал  мнозина към истината за вечния живот.

Да, ето че и професор Дечко Свиленов също  търси, чете и живее на дело вярата! И то напълно в духа на «Символа на вярата»:“Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин“.

Вероятно любознателният читател ще има доста болезнени въпроси. Като например защо понякога родителите вървят след ковчега на своето дете? Това е действително една от най-тъжните картини в света (по Сенека).

Малко встрани от основната задача на книжката – относно истината за вечния живот: мимоходом се задава и този въпрос: Има ли библейско основание за почитането на покойниците? В книгата на Товит четем:  „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните, ала не давай на грешници“ (Товит 4, 17).  А св. апостол Павел пише: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото Божие, и като имате пред очи свършека на тяхния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евреите 13:7) Затова още първите християни са правили храмове върху мястото на мъченическата смърт на тяхен наставник. Такъв е примерът със св. Димитър и храмът, носещ неговото име в Солун.

Книжката на професор Свиленов е с много силно изразен христоцентричен дух, което оправдава думите на св. апостол Павел: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава во веки, амин“ (Римляни 11, 36). Авторът много добре е схванал и изразил великата истина: „Колкото сме по-близо до Слънцето, толкова ни е по-топло и толкова  по-малко дрехи ни трябват. И обратно – колкото сме по-далеч от Слънцето, толкова повече дрехи ни трябват… Искам да кажа, че колкото сме по-близо до Спасителя Христос, толкова по-малко ни въздействат изкушенията и нашата мисъл се насочва към Спасителя във вечността, където Той ни очаква.“

В заключение ще кажа, че предлаганата от професор Свиленов книжка „Живот след смъртта“ дава изключително полезна, вярна, достатъчна и убедителна информация за живота в отвъдното. Книжката се обосновава преди всичко върху Божественото Слово – Светата Библия, но така също има и много добра научна медико-биологична подкрепа.

Горещо препоръчвам книжката на всички онези, които търсят истината за вечния живот.

Свещеник Петър Цанков, Казанлък, май 2011 година

Послеслов

Като потвърждение на всичко написано дотук ще цитирам от последния брой на швейцарското списание „Еthos“ (№ 6, 2011, стр. 38-41) рецензията на две новоизлезли книги: „Детето, което се завърна от рая“ (Kevin and Alex Malarkey, Охайо, САЩ) и „Рай действително има“ (Todd Burpo, Небраска, САЩ).

След тежка автомобилна катастрофа шестгодишният Алекс от Охайо изпада в кома, от която се събужда след 75 дни и разказва, че веднага след катастрофата Иисус го завел в рая. Раят бил прекрасно място и трудно могло да се опише с думи. Цветовете били чудесни, природата невероятно красива, музиката вълшебна – картина, която надминавала всяка представа. Но Бог искал момчето да се върне обратно на земята, за да разказва на другите това, което е видял.

Подобни са преживяванията на четиригодишния Колтон, който бил подложен на сложна операция. Няколко месеца по-късно детето разказва, че по време на операцията било в рая. Родителите му забелязват, че след операцията детето има известни библейски познания. Веднъж при погребение на техен близък момчето попитало баща си: „Тате, починалият човек имал ли е Иисус в сърцето си? Би трябвало. Иначе той сега няма да е в рая.“  Друг път при детска игра той се държал грубо с другарчетата си, но веднага се корегирал: „Аз зная, Иисус ми каза да бъда мил и любезен!“ По-късно детето разказало нещо за Йоан Кръстител. Тогава баща му го пита откъде знае всички тези неща. Колтон отговаря: „Научих ги, когато бях в рая“. Към всичко това се добавя и нещо покъртително, а имено разказа за срещата, която момчето имало в рая със сестричката си, починала преди раждането,  тоест по време на бремеността на майка му. Бащата и майката останали потресени от чутото. Та те никога не били разказвали на Колтон за този спонтанен аборт на майката преди няколко години! Те дори не знаели пола на умрялото и абортирано бебе! Колтон им разказал, как в рая момиченцето дотичало радостно при него и му се представило, че е негова сестра… Разказал още, че е видял на небето и прадядо си, когото преди това никога не бил виждал. И когато бащата показал снимката на стареца, детето веднага реагирало: „Тате, на небето никой не е стар и никой не носи очила“. Няколко седмици по-късно бащата му показал стара семейна групова снимка и го накарал да му покаже 29-годишния си прадядо. Колтон веднага го познал и извикал: „Хей, откъде имате снимка на прадядо ми?“. Изумен от всичко това, бащата решил да му постави някои провокиращи въпроси. „Какво става в рая, когато вечер се стъмни?“ – попитал бащата. „В рая никога не става тъмно. Бог и Иисус правят рая светъл“ отговорило детето.

И в двата случая децата говорят за неща, които никога не са могли да знаят. Те разказвали подробно за всичко, което родителите са вършели по време на катастрофата и операцията и знаели точно кой и кога се е молел за тях. Те знаели, че Иисус е единственият път към рая и че ще има някога битка. Те с радост говорели, че Сатаната ще бъде хвърлен в огненото езеро. И двете деца били видяли трона на Бога и Иисус да седи от дясната Му страна. Колтон разказва, че Иисус имал кон (виж Откровение на Иоан 19, 11). Алекс видял ангели с крила и че някои ангели с две от крилата си покривали лицето си (виж пророк Исаия 6, 1-3).

Колтон, който по време на това небесно посещение е бил на три години и десет месеца, никога преди това не е чувал за тези неща. Когато детето било попитано какво мисли за Разпети петък, то отговорило: „Иисус ми каза, че е умрял на кръста, за да можем ние да отидем при Неговия Отец.“

Шестгодишният Алекс говорел за срещи с личности от Библията, за които по-рано бил чувал. И двете деца с възторг многократно повтаряли колко много Бог обича хората и описват рая като място на невероятна радост и чудесно общение. Децата знаели много добре, че съществува и ад.

Впечатляващи са думите на шестгодишния Алекс: „Искам хората да разберат, че раят не е място, където ти просто ще отидеш, защото си вършел добри дела. Ти трябва от сърце да помолиш Иисус да ти прости греховете.“

При Алекс нещата са особено вълнуващи: всеки, който говори с него, се чувства близо до Бога и изключително насърчен от едно дете, което е парализирано и седи в инвалидна количка. Алекс винаги подчертава: „Тук не става дума за мен, а за Бога.“ Той иска да стане мисионер и още от тази ранна възраст е обладан изцяло от това желание.При операциите, на които той трябва да се подлага, винаги пита лекарите: „Кой от вас вярва в Бога?“ А на всички, с които разговаря, казва, че единствено чрез Иисуса Христа ние можем да отидем при Бога.

Историята с тези две деца има особена стойност относно темата за отвъдното. Тук става дума за  деца, а не за възрастни хора, които обикновено са обременени от обстоятелствата на живота, от личните убеждения или пък от някакви религиозни познания за отвъдното. Не, тук получаваме директна информация от невинни деца, които са под закрилата на Бога и Той чрез тях изпраща тази велика истина за отвъдното. Ето защо в тези разкази виждаме неподправената истина за онова, което очаква всеки един човек, който е приел Бога в себе си и живее според Неговото Слово.

___________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-37u

Дечко Свиленов

Посвещава се на всички, които търсят истината за вечния живот и искат да имат този живот.

Кое е най-важното?

В живота на човека има важни неща, които той трябва да върши. Важно е човек да получи добро образование и работно място, важно е да си намери подходящ брачен партньор в живота, с когото да създадат дом и да отгледат деца, важно е материално да бъде задоволен и да отделя време за духовни и естетически потребности, важно е къде и с кого ще прекара отпуската и т. н. Всички тези неща са важни, но какво ползват човека те, ако той не е здрав? Така че здравето е нещо, което е много по-важно. Позната е българската мъдрост: „Най-важното е да сме живи и здрави, пък всичко останало ще се оправи.“ Тази мъдрост показва, че най-ценното е животът и след това здравето. Човек е готов да върши всичко, което зависи от него, или, както се казва, дава мило и драго, за да запази живота си и ако е възможно, да го удължи с няколко години. Тази мъдрост показва още, че човек притежава непреодолимо желание за живот. Това желание не угасва и когато човек е пред прага на смъртта. Тогава той е готов да се откаже от всичко, само ако би могло да му се продължи животът още малко. Всичко това показва, че чувството и желанието за безсмъртие е вродено в човека и е част от неговата природа. Потвърждение на този факт е радостта, която всеки човек изпитва от своите деца, внуци и правнуци, желаейки да остави нещо от себе си в тях, когато той вече няма да е на този свят.

Важно доказателство за този непреодолим стремеж за живот са преживяванията на хора, изпаднали в клинична смърт и върнати отново към живот. Тези хора свидетелстват, че те продължават да живеят дори и тогава, когато лекарите са установили, че жизненоважните органи (сърце, бял дроб, мозък) са прекратили функциите си. Този изключителен феномен в медицинската наука, с който през последните години се занимават все повече учени, показва, че след смъртта част от човешката личност продължава да живее, т.е. смъртта не е краят на човешкия живот.

Разбира се, че животът на човека е най-важното и най-ценното нещо. Но този живот продължава 80-90 години, а при мнозина и по-кратко. След като има неоспорими доказателства, че този живот се продължава и след смъртта, то тогава той добива още по-голяма важност, тоест става най-важното нещо, което би трябвало да определя смисъла и целта на съществуването на човека. Това е така, защото след смъртта времето престава да съществува, т.е. преминава се в сферата на вечността. Това означава, че временният живот тук, на земята, трябва да бъде подготовка за живота във вечността.

Съвсем друг е въпросът дали хората приемат, или отхвърлят този факт. Това ни най-малко не прави живота след смъртта по-малко реален. Напротив – животът в отвъдното е неизбежната съдба за всеки човек, който се е родил и живее в този свят, независимо от това, дали той го желае или не, дали вярва в него или не.

Ето защо сме задължени да си поставим въпроса:

Защо темата за живота след смъртта е от такова голямо значение?

Ще споменем някои съществени основания относно важността на настоящата тема:

1)Човек винаги се е интересувал от въпроса за задгробния живот. Този интерес е залегнал в основата на всички култури и цивилизации в миналото. Египетските пирамиди и днес са безмълвен свидетел на стремежа на древните египтяни към безсмъртие. Човекът не се е примирявал с факта, че със смъртта неговият живот приключва. Той е търсел и продължава да търси пътища за преодоляване на този универсален феномен – смъртта. И това става чрез един друг универсален и вроден в човека феномен – стремеж към безсмъртие и вечност. Този интерес към смъртта и задгробния свят е придружавал човека през цялата му история още от най-дълбока древност. Знае се за примитивни племена, където заедно с починалия мъж са заравяли умъртвените му жена и слуги, „за да има кой да му прислугва в отвъдния свят“. Това и до днес съществува в някои езически религии. И в наши дни интересът към безсмъртието на душата не е по-малък – по темата „Живот след смъртта“ в интернет има над 731 000 резултата.

2)У мнозина днес този стремеж за безсмъртие не се проявява, което прави такива хора да бъдат безразлични по въпроса за задгробния живот или да отричат тази реалност с наивния и неверен коментар: „Та никой не се е върнал от отвъдното, за да ни каже какво има там“, или „Аз просто не вярвам в тези неща.“ Такова едно примитивно мислене програмира и съответен начин на поведение във всички сфери на личния и обществен живот, изразено така: „Да ядем, да пием и да се наслаждаваме, защото утре ще умрем“.

3)Относно темата за смъртта и задгробния живот съществуват най-различни възгледи. Всяка една култура е дала отпечатък във формирането на вярата в отвъдното. Дори и в сферата на големите християнски религии съществуват различия в това отношение. Всеки разумен човек трябва да си постави въпроса защо има такива различия, откъде идват те и разбира се, най-важния въпрос: къде е истината относно същността на отвъдното? Ето защо не е случаен фактът, че в областта на живота след смъртта има най-много лъжеучения. Основната причина за това е, че в тайните на отвъдното не може да се проникне по рационален път, поради което хората си създават представи, които не отговарят на духовните реалности.

4)Не са малко и онези, които спекулират, манипулирайки широките маси с цел облагодетелстване. Това става обикновено при погребения или помени за починали, където човек е особено чувствителен и готов да вярва  на всичко, което му се казва относно живота в отвъдното. Мнозина живеят с представата, че след като отидат в отвъдното, то останалите живи техни близки биха могли да направят нещо за промяна на тяхната съдба във вечността. В много области в живота на човека могат да се толерират погрешни възгледи и идеологии. Но в областта на отвъдното всяко погрешно учение може да определи съдбата за вечността на отделния човек и на цели народи. В това отношение човек трябва да знае истината, за да си създаде фундамент, на който да гради вечността си и се подготви за нея.

5) Относно живота след смъртта всеки човек носи отговорност първо за себе си и след това за останалите – близки, роднини, приятели и т. н. Обикновено родителите полагат много грижи да осигурят и да дадат на децата си всичко, необходимо за тяхното благоденствие и просперитет (образование, жилище, кола, техника и т. н.). Естествено, че това не е лошо, но много важно е родителите своевременно да запознават децата си с духовните ценности и ги подготвят да приемат реалностите на вечността, където рано или късно всеки човек ще отиде. Затова и младият човек, след като не получава в семейството тази информация, приема много по-лесно онова, което улицата му предлага, и води живот, който не може да бъде контролиран нито със силови, нито със законови методи. Разривът между генерациите дава бързи и горчиви плодове.

6)Огромна е отговорността на християнските религиозни институции, които са задължени да информират хората относно смъртта и реалностите на задгробния свят, така както те са дадени в Божественото откровение – Библията. Ако обикновеният гражданин не получи от духовника познания в това отношение, то той е склонен много лесно да търси обяснение в традициите, преданията, ритуалите, в отделните личности или пък просто да антропоморфизира представите си за отвъдното, като вярва и върши неща, които нямат нищо общо с реалностите на задгробния свят. Това е една от причините в днешната т.нар. „християнска Европа“ все повече хора да търсят отговор на този въпрос в източните окултни религии и философии.

7)Други длъжници на обществото са масмедиите, където темата за задгробния свят е станала табу или се представя в нереална светлина. Добре знаем, че тази тема не е особено атрактивна, а да не говорим, че е печеливша. Тя не се харесва не само на света, но и мнозина религиозни я отбягват. По-добре е да се говори за нещо хубаво, което ангажира вниманието и печели зрителска аудитория. Поради това медийното и интернет пространството денонощно се пълнят с насилие, хули, разврат, престъпления, наркотици, убийства, смърт… и всичко спира до тук! Нито дума какво става след смъртта. И след като даден човек се манипулира по този начин, то в него много лесно се формира същият начин на мислене и поведение. Тогава нито училището, нито законите, нито полицията са в състояние да променят нещата. Така обществото формира личности, достойни за ада не само във вечността, но този ад бързо идва още тук, на земята.

8)Ние, хората, често забравяме, че животът не е наша заслуга, а е дар от Бога. Ето защо човек е длъжен да даде отчет за живота си пред Този, Който му го е дал, тоест пред Бога (Лука 16, 2). Изключително важно е този човек да знае кога и как става това нещо и какви са последствията от този отчет пред Бога. Ако той няма информация за това, то отговорността се поема от този, който е бил длъжен да му я даде – това са отделните християни, Църквата, родителите. Всички знаем, че с този безценен дар от Бога – живота, както и с постиженията на научно-техническия прогрес се злоупотребява изключително много. Така човек бързо или по-бавно програмира съзнателно или несъзнателно приближаването си до отвъдното, без ни най-малко да подозира какво го очаква там. Други пък съзнателно ускоряват този преход в отвъдното чрез добиващата все повече популярност евтаназия, която в някои западни страни е дори законово регламентирана. Разликата между евтаназия, самоубийство и самоубийствен тероризъм е само в методичните подходи. Крайната точка, където всички достигат, е една и съща – ад и вечна смърт.

9)Всеки разумен човек, който знае, че смъртта е нещо неизбежно, би трябвало да си постави и въпроса: „Защо изобщо има смърт и от къде е дошла тя? След като смъртта е един универсален феномен – засяга всички, то трябва да има и една универсална причина. Коя е тази причина? Остаряването и „износването“ на организма е следствие, но не и причина.  Възможно ли е един любещ и всемогъщ Бог, Който е създал човека по Свой образ и подобие и е вложил в него толкова много интелектуален, духовен и биологичен ресурс, ей така, с лека ръка да допусне венецът на Неговото творение да бъде жертва на смъртта и като ненужна вещ да бъдат захвърляни всяка година 45 милиона човеци в земята? Нима не остава нищо в човека, което да продължава да живее?“ Тъй като всичко това противоречи на всякаква логика, то самият човек е непримирим с тази жестока реалност и дълбоко в себе си се утешава и надява на вродения в него стремеж към безсмъртие и вечност, която Творецът е вложил в  неговото сърце (Еклесиаст 3, 11). Самият този факт е достатъчен за всеки нормално мислещ човек да не остане безразличен към въпроса за смъртта и задгробния живот, а да търси и намери истината и получи яснота по този така важен въпрос.

10)Мнозина са онези, които ще разберат тази реалност едва в края на живота си. Някои световни диктатори са дошли до тази яснота в предсмъртния си час. Ленин в последните дни от живота си е коленичил пред столовете и масите в стаята си и ги е молил за прошка на греховете си. В предсмъртното завещание на северновиетнамския диктатор Хо Ши Мин било написано: „Аз отивам там, за да се срещна с другарите Маркс, Енгелс и Ленин.“ Ето и предсмъртните думи на великия немски поет атеист Хайнрих Хайне: „Умирам с вяра в Бога… и моля Неговото милосърдие да помилва безсмъртната ми душа… Разкайвам се, че съм писал в моите съчинения за духовни неща без нужното уважение.“ Един английски офицер пише в спомените си от Първата световна война: „Многобройните мои наблюдения потвърждават факта, че хора, близко до вратата на смъртта, са виждали ясно миналите си злодеяния… Последните думи на такива винаги са били: „Боже, прости ми, Боже помогни ми!“ Смъртно раненият войник се моли в окопа за опрощение на греховете си, моли се на Създателя да бъде милостив в присъдата си.“ Известният американски лекар д-р Доналд Уайтакър с право казва: „ Много е лесно да си атеист, когато си успешен, но е много трудно да останеш атеист, когато лежиш на смъртното си легло.“ Вернер Гитт добавя: „Миг след смъртта, когато душата застава пред реалността на Бога, атеизмът приключва. В отвъдното атеисти няма!“

11)Борбата със смъртта започва с началото на живота. Още в майчината утроба ембрионът се съпротивлява срещу бруталната намеса на гинеколога при аборта. С раждането започва една нескончаема борба срещу смъртта, тоест борба за запазването на живота. Смъртта е единственият враг, срещу когото човек трябва да воюва през целия си живот. Победата може да дойде само чрез Един, Който има власт над смъртта и я е победил.

12)От биологията се знае, че феноменът „живот“ се състои от три компонента: материя, енергия и биологична информация. Това напълно хармонира с християнския възглед за триединството на човека: тяло, дух и душа. При смъртта настъпва разделение на тези три съставки. Съгласно първия физичен Закон на термодинамиката в природата нищо не се губи, а се трансформира в друга форма на съществуване. Какво става с тези три компоненти на живота при смъртта? Библията дава отговора: „Човек отива във вечния си дом… и ще се върне пръстта в земята, каквато си е била, а духът ще се върне при Бога, който го е дал“ (Еклесиаст 12, 5 и 7). Така че всяка една от тези три съставки отива на различно място. Тялото в земята, откъдето е взето, духът (източникът на живот) – при Бога, откъдето е дошъл, а душата? Тя отива във „вечния си дом“, за където се е подготвила по време на земния си живот. И това са само две места – рай или ад. Ето защо душата е най-ценното на този свят, защото тя е безсмъртна. С право схиархимандрит Иоан казва за душата, че „тя стои по-ниско от Бога, но по-високо от всичко създадено“ (Симфония, стр. 286). Това потвърждава думите на Христос: „Каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Матей 16,26). Това е великата истина, представена по най-кратък начин.

13)Една много важна причина да се занимаваме със смъртта и задгробния живот е неизвестността, пред която човек е изправен относно часа на смъртта. С право Библията казва: „Само една крачка има между мен и смъртта“ (Първа книга Царства 20,3). Действително смъртта е ужасно реална и безкомпромисна. Никой не знае кога ще дойде неговият час, както и никой не знае кога ще дойде краят на света, за което Библията на много места говори и за което има твърде много белези, че времето е наближило (виж книгата от същия автор „Какво казва Библията за миналото, настоящето и бъдещето на човечеството – това, което всеки трябва да знае за края на света“).

14)Твърде примитивно е мисленето на онези, които считат, че това, което не се вижда, не съществува. Има много неща, които ние, хората, с нашите пет сетива не можем да възприемем, но това не значи, че те не съществуват. Но има техническа апаратура, чрез която ние се убеждаваме, че те съществуват. Така е с електрическата и ядрена енергия, както и множеството медицински апарати, които визуализират реалности, скрити за телесните сетива. Така и в областта на духовното при много хора възприемателната способност е в „границата на нормата“ и такива възприемат съществуването на невидимото като нещо реално.

15)Страхът от смъртта се наблюдава при много от умиращите пациенти. Единодушно е становището на лекари и духовници, че този страх не е от самата смърт, а от това,  което следва след смъртта. Причина за това е, че малко преди смъртта завесата на отвъдното се повдига пред очите на умиращия и първото, което вижда, е, че със смъртта животът не свършва. Това се потвърждава от много разкази на очевидци (предимно лекари и духовници), присъствали в предсмъртния час на умиращи хора.

16)Нека не забравяме и един друг факт, който е добре познат – съществуването на т. нар. „медиуми“, тоест хора, които могат да установяват контакт с отвъдното и да комуникират с духове, получавайки от тях информация за личности или събития и която информация по друг начин не може да се получи. Широката аудитория възприема дейността на такива хора като нещо положително (дори ги обявява за светци и пророци), докато библейското християнство остро осъжда търсенето и получаването на информация от отвъдното чрез гадатели, магьосници и врачки (Второзаконие 18, 10-12; Левит 19, 31 и 20, 27). Но самият факт, че съществува такава сфера в човешкото битие, показва, че животът тук на земята не се ограничава само с неговата биологична форма на изява, а има и задгробен живот.

17)Когато човек се премества да живее в друга страна, друг град или ново жилище, той се стреми да узнае колкото се може повече за мястото, където отива. След като знаем, че ще напуснем този свят, логично е да се поинтересуваме от мястото, където ще отидем след смъртта – още повече че от това място никога вече няма да се върнем. В този смисъл са и думите в Библията: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13, 14).

18)Ние, хората, обикновено правим застраховки – застраховаме жилището си, автомобила си, здравето си и т. н. И това го правим, без да сме сигурни, че ще се разболеем, ще катастрофираме или че къщата ни ще бъде унищожена от природна стихия. Не, ние абсолютно не сме сигурни в тези неща, но за всеки случай се застраховаме, за да сме сигурни, че ако се случат, компенсацията ще бъде гарантирана. Може би не сме сигурни, че има живот след смъртта. По същата логика би било разумно въпреки нашата несигурност, да се застраховаме. Ами ако действително има такъв…? Тогава коя е най-добрата застраховка? Тази, която ще гарантира пълноценен живот във вечността. Тази малка книжка ще ви даде най-добрия съвет защо, кога и как да се застраховате за живота си след смъртта.

19)От гледище на мирогледа хората се разделят на две големи категории – които вярват в съществуването на Бог (религиозни хора), и такива, които вярват в несъществуването на Бог (атеисти). Статистиката на ООН показва, че 84% от населението на Земята се изявяват като религиозни. Към тази огромна група се причисляват и много бележити представители на науката, изкуството и културата. Невъзможно е тази милиардна маса да се заблуждава. А съществуването на Бога е най-голямата гаранция и за безсмъртието на човека като най-висше Божие творение.

20)На всички ни е известна мъдростта, че „за всичко на този свят се плаща“. За много неща в този живот рано или късно се получава възмездие. Ако това е една неписана житейска истина, то се поставя въпросът какво става с лошото или доброто което сме сторили и за което приживе не получаваме възмездие? Божията справедливост и човешката логика ни задължават да приемем съществуването на задгробен живот, където всеки ще получи справедлива присъда за доброто или злото, което е вършил по време на земния си живот (Матей 16, 27).

21)Ще цитирам някои важни основания по темата за безсмъртието от книгата на моя учител от семинарията г-н Александър Величков „Вечният живот“: Нашият живот има дотолкова цел, доколкото има вечен живот…Това е големият, последният въпрос: за какво живея?“ (стр. 44). Богатство, власт, удоволствия, слава и т. н. – това са временни цели, за които често се заплаща висока цена. Освен това смъртта слага край на всички тези цели. Ако остава всичко това в гроба, то тогава каква  цел е вложил Творецът в Своето най-висше Творение? Общението, което Бог търси с човека, е началото на вечния живот и то продължава във вечността. В това Библията вижда целта на човешкия живот – общение с Бога тук и във вечността.

22)Човек притежава инстинктивна сигурност, че трябва да има едно място, където ще могат да се изпълнят неговите най-благородни желания и копнежи, но на които в този живот не се получава удовлетворение. Една майка имала глухоням син, който починал, без нито един път да е произнесъл думата „Мамо!“. След неговата смърт жената живяла още много години, носейки в себе си болезнената рана. Тя остаряла и починала. На небето я очаквал нейният син и радостно извикал към нея: „Мамо! Мила мамо!“

23)Настоящата тема включва понятията „вечен живот“ и „вечна смърт“. Това означава, че вечността на човека преминава или като живот във вечността – тоест рай, или като смърт във вечността – тоест ад. Второто понятие е известно още като „смърт след смъртта“ или „втората смърт“ (Откровение 20, 14). Важното в случая е да се знае, че със смъртта съществуването ни не се приключва. Мнозина мислят, че смъртта слага край на всичко. Когато в Библията се говори за смърт, то в никакъв случай не се има предвид преставане на съществуването. Смъртта е активно състояние, продължаващо във вечността. Кога започва вечният живот и как може да се избегне втората смърт? На този въпрос ще отговорим по-късно в тази книга.

Какво казва науката за душата и живота след смъртта?

В областта на медицинската наука съществува огромна литература, която се занимава с въпроса за душата и живота след смъртта. Ще цитирам само някои от данните в това отношение.

Невробиолози и физици от Харвардския университет  (Масачузетски технологичен институт) – в публикация в реномираното научно списание „Modern Physics“ съобщават за  съществуването на човешката душа, доказано чрез ултратънък лазерен сноп и свръхмодерна електронна апаратура. Те определят „душата  като особена форма на електромагнитна енергия“ и проследяват пътя и поведението ѝ при умиращи пациенти. Установяват, че душата напуска умиращия за 0,6 сек. след издъхването му.

Материалите от научния конгрес в Калифорнийския технологичен институт (САЩ)  относно изследванията за душата и живота след смъртта: изнесените доклади от световноизвестни специалисти (д-р Сара Типит, д-р Сам Парния и др.) показват ясно, че съзнанието (душата) продължава да съществува и след като сърцето е спряло, пациентът не диша и мозъкът е престанал да функционира. В повече от 3500 т. нар. „следсмъртни експерименти“ върху пациенти, изпаднали в клинична смърт, д-р Парния установява, че нито кислородното гладуване на мозъка, нито стресовите моменти са причина за преживяванията в състояние на клинична смърт. Д-р Типит представя интервюта  с пациенти, преживели клинична смърт след инфаркт. Много от тези пациенти помнели съвсем точно какво са видели и чули, защото възприемали всичко, което се случвало около тях. Усещали как се отделят от тялото си и някак отстрани гледат на всичко, което се случва. В разказите им винаги присъствала светлина и срещи с мъртви починали роднини. Учените си поставили целта да  продължат научните изследвания относно същността на човешката душа от научна гледна точка. Според тях досегашните опити са достатъчно обнадеждаващи, за да се получат още по-подробни резултати в това отношение.

Докладваните резултати от участниците на Калифорнийската конференция се потвърждават и от английски медици от Централната клиника на Саутхемптън, които въз основа на богат материал доказват, че съзнанието на хора, изпаднали в клинична смърт, продължава да е активно и след като мозъкът е преустановил дейността си. Според британските учени това е убедително доказателство за независимия живот на човешкото съзнание (душата) от мозъчната дейност (повече в интернет: http://www.sanovnik.bg)

В своята книга „Живот след живота“ проф. д-р Б. Грейсон (САЩ) счита, че мозъкът не продуцира съзнанието, а е негов носител. С това се обяснява фактът, че след спиране на мозъчните функции съзнанието (душата) продължава да съществува. Изследванията си професорът публикува в Amer. J. of Psychiatry.

През последните години се провеждат многобройни и подробни изследвания в областта на клиничната смърт. Излязоха много книги с разкази на хора, преживели клинична смърт. Непрекъснато се организират доклади, семинари, срещи, конференции. Преди няколко години в САЩ беше учредена Световна асоциация за изследване на феномена „Близко до смъртта“, известен в световната литература с инициалите IANDS (International Assоtiation for Near-Death Studies), в която членуват учени от много държави на света (http://iands.org/home.html). На този адрес (homepage) интересуващите се могат да намерят огромна информация по настоящата тема, както и най-новите резултати от медицинските изследвания в това отношение. В редовно издаваните информационни бюлетини прави впечатление, че все повече учени медици са убедени в съществуването на душата и след биологичната смърт на човека. Асоциацията организира и радиопредавания под рубриката „Поглед в отвъдното“. Ще спомена само някои от книгите, които са публикувани от известни специалисти към тази организация: „Поглед към вечността“ (Д-р Раймонд Муди), бестселъра „Небето е реалност“ (Тод Бурпо) и др. През септември 2011 г. асоциацията провежда редовния си конгрес под мотото: „Живот, промемен завинаги“. Темата на конгреса ще бъде промененият живот на пациенти, преживели клинична смърт. Основни говорители на конгреса са световноизвестните учени медици И. Муди, Б. Грейсон и Е. Александер, които ще представят резултатите си от най-новите изследвания в това отношение.

Наскоро в германската преса се появиха статии по темата „Има ли действително задгробен живот?“, както и допитване до общественото мнение по въпроса „Вярвате ли в живот след живота?“. Редакцията на известния мюнхенски вестник “TZ“ (23-25 април 2011) се обръща по тази тема към проф. д-р Вилфрид Кун – изтъкнат изследовател в областта на клиничната смърт, световноизвестен специалист по неврология и главен лекар на болницата „Леополдина“ в Швайнфурт (Германия). Въз основа на богат клиничен материал той потвърждава познатите в литературата феномени в това отношение: отделяне на съзнанието от тялото, запазване свойствата на личността, среща с познати починали, преглед на живота и т.н. Повтаряемостта и идентичността на тези сведения карат проф. Кун да си зададе въпроса: „Не трябва ли да си направим извода, че всички ние имаме душа (съзнание), която съществува независимо от тялото и след смъртта продължава да живее?…Откакто се занимавам по тези въпроси, вярата ми в съществуването на задгробен живот непрекъснато расте.“ Проф. Кун е убеден, че съвременните изследвания в областта на клиничния феномен „Близко до смъртта“ ще промени досегашните представи на много учени медици.

През 2004 година в немско говорещата част на Европа бе създадено сдружението „Немски приятели на световната асоциация за изследване на феномена „Близко до смъртта“ (netzwerk-nahtoderfahrung@t-online.de), което развива доста активна и широкомащабна дейност по въпросите на душата и нейното съществуване след смъртта. Такива организации има в Холандия и Белгия.

Група холандски лекари под ръководството на известния кардиолог д-р Pim van Lommel провеждат широкомащабни изследвания през 2001 година с 344 пациенти, преживели клинична смърт. Специалистите си поставят въпроса: „Как би могло да се преживее състояние на ясно съзнание извън тялото в момент, в който мозъкът не функционира – показва хоризонтална (нулева) електрокардиограма (тоест пациентът е в клинична смърт)?“ Изводът е, че при човека съществува нематериална част, която продължава живота си, след като материалната (тялото) вече е мъртва. В книгата си  „Безконечното съзнание – нови медицински факти във връзка с феномена  „Близко до смъртта“ (издателство „Патмос“) д-р Ломмел описва преживяванията  на много пациенти, изпаднали в клинична смърт и върнати отново към живот (http://www.patmos/endloses-bewusstsein-p-7834.html). В рецензията към книгата между другото четем: „Фактите на автора в книгата са сензационни и поставят под съмнение досегашните обяснения на този феномен. Самият факт, че функцията на мозъка е спряла, а пациентите имат напълно запазено съзнание, ни задължава да приемем съществуването на живот след смъртта.“ Интересно е наблюдението на д-р Ломмел, че не всички пациенти имат описаните преживявания по време на клиничната смърт – при възрастните този процент е по-малък (8-12%) в сравнение с децата (70% от случаите).

През април 2010 списанието „МИГнюз“ съобщава, че „екип от учени в Израел под ръководството на проф. Каросис откриват научни доказателства за съществуване на човешката душа с помощта на апарат за магнитно-резонансна томография… В т. нар. „апарат на вярата“ в мозъка учените установяват  връзката между мозъчната активност и човешката душа.“  Доста подробна специализирана информация по настоящата тема намираме в книгата на известния учен и духовник Александър Милеант „Живот след смъртта“. Авторът обобщава изследванията на редица световноизвестни учени в областта на клиничната смърт. Ето само някои от тези имена и книгите, които А. Милеант реферира: Д-р Морис Ролингс („Отвъд вратата на смъртта“), Раймонд Муди („Живот след живота“; преведена на български – http://start05.nete-books/duhovna.lit/mistika/reinmand.muudi-jivot.sled.jivota.pdf),  д-р Мелвин Морс („По-близо  до светлината“), д-р Михаел Сабом („Спомен за смъртта“), Кенет Ринг („Живот по време на смъртта“), Серафим Роуз („Душата след смъртта“), Роберт Кастенбаум („Има ли живот след смъртта“?), д-р Калиновский („Преходът“). Заинтригуващо е съдържанието на книгата на А. Милеант. Ето някои от темите, обсъждани в тази книга: Какво вижда душата в „онзи“ свят?  непрекъснатост на съзнанието; облекчение; тунел и светлина; преглед на живота и съд; нов свят; обликът на душата; срещи с познати; езикът на душата; граница; завръщане; ново отношение към живота; разказ на самоубийци; душата на път към небето; рай и ад и др. В книгата са дадени и много разкази на хора, преживели клинична смърт и реанимирани към живот. Даваме едно обобщено кратко резюме на многото случаи на хора, преживели клинична смърт, описани от автора: Умиращият усеща, че се отделя от тялото, и вижда безжизненото си тяло да лежи долу, както и медицинския екип, който иска да го съживи, тоест той се наблюдава отстрани; човешките му способности за запазени – вижда, чува, мисли, усеща; иска да установи контакт с хората около тялото си, но установява, че никой не чува гласа му и не забелязва допира му; има необикновено чувство на облекчение, безболезненост и радост; много от преживелите клинична смърт говорят за преминаване през тъмен тунел и след това попадат в красив свят, където се срещат със свои близки; други попадат всред обилна светлина, други в мрачни места, описвайки отвратителни същества, които са видели там; светлина са видели и много деца, които в своята чистота и невинност се намират под закрилата на Всевишния; други говорят за „преглед“ на живота им, при който миналото им минава пред очите им, чувствайки над себе си съд и висш разум; някои преживяват отдавна забравени събития, оценявайки моралната страна на постъпките си; слепородени установяват, че виждат, и споменават конкретно това, което са видели, без никога преди това да са го виждали; след като са реанимирани, те са си останали слепи; личностите, с които се срещат, са имали човешки фигури, но с качества, различни от тези на земята; Една пациентка на д-р Муди казва: „Получих сърдечен пристъп и се оказах в черна пустота. Разбрах, че напускам тялото си и умирам. След като напуснах тъмнината, видях пред себе си хора. Фигурите им бяха като тези на земята…След това видях чичо ми Каръл, който беше починал отдавна. Той ми каза: Върни се. Делото ти на земята не е завършено.“

В своята книга „Живот след живота“ д-р Реймънд Муди отделя особено внимание на три основни неща, които се срещат при почти всички случаи. На първо място преживелите клинична смърт говорят за среща със светлина, която описват като персонифицирано същество (личност), с което те комуникират не чрез говорима реч, а чрез директна размяна на мисли. Така нареченото от мнозина „същество от светлина“ представя пред човека панорамен поглед на целия му живот преди смъртта. Второто общо за всички случаи е отражението на преживяванията в отвъдното върху живота на реанимираните пациенти. Те добиват ново отношение към Бога, към вечността и към смъртта – преживяванията в отвъдното са променили съществено начина на живот. И на трето място реанимираните не са искали да напуснат отвъдното и да се върнат отново към живот.

Заслужават особено внимание изследванията на известния американски кардиолог д-р Моурис Роулингс. Подробна информация в това отношение читателят може да намери в DVD филма „До ада и обратно“. Препоръчвам на читателите да видят и друг един DVD филм „Поглед към вечността – ФЕНОМЕНЪТ ЛАЗАР“, където документално са представени два истински случая на хора от различни части на света, всеки от които лично се е сблъскал с живота след смъртта.

От огромната научна литература по разглежданата тема ще спомена и едно от много известните имена понастоящем – германския професор по информатика и доктор на техническите науки Вернер Гитт. В публикацията – „Пътуване без завръщане – Какво ще стане 5 минути след смъртта?“ – проф. Гитт дава подробна информация относно душата на човека и съдбата ѝ във вечността (www.wernergitt.de) .

Интересуващите се по темата могат да намерят обилна информация в интернет под заглавието „Човешката душа“.

В заключение ще цитирам американския православен духовник и автор на много книги отец Серафим Роуз: „Никога преди човечеството не е получавало такива поразителни и ясни доказателства, или поне „намеци“, че има друг свят, че животът не приключва със смъртта на тялото, че има душа, която оцелява след смъртта и която е всъщност по-будна и жива след смъртта. За човек, който е наясно с християнското учение, днешните преживявания „след смъртта“ са само поразителни потвърждения на християнското учение за състоянието на душата след смъртта“ (стр. 888).

От този кратък и обобщен научен преглед по дадената тема могат да се направят следните седем много важни изводи: 

1)Науката потвърждава съществуването на човешка душа, отъждествявана със съзнанието на човека или неговата идентичност, която продължава да съществува и след смъртта.   

2)Многобройните свидетелства на хора, преживели клинична смърт и реанимирани към биологичен живот, показват, че във вечността има само две места, където душата ще отиде – или в рая, или в ада.   

3)Темата за задгробния живот на душата на човека разделя учените специалисти на две големи групи:

а)Такива, които приемат съществуването на душата и нейния задгробен живот; и

б)такива, които обясняват преживяванията на пациенти в клинична смърт със специфичните особености на човешкия мозък.

4)През последните 25-30 години значително нараства групата на учените специалисти, приемащи съществуването на душата и нейния живот в отвъдното. За това допринася  модерната медицинска техника, даваща възможност за провеждането на детайлни и специални научни изследвания в тази област. По този начин се дава гласност на едно широко разпространено, но досега малко известно явление. А това явление има огромно значение за много сфери от науката и практиката, както и за формирането на начина на мислене и поведение на отделния човек.

5)Поради огромната литература в товаотношение, много лекари и психиатри предлагат да се създаде ново направление в медицинската наука – „за душата след смъртта“. Така през последните десетилетия темата за душата и живота след смъртта от религиозна става все повече научна. Съвременната наука разкрива онова, което досега беше обект на религията.

6)Учените са на път да разкрият тайните на един от петте необясними феномен във Вселената – онова, което става по време на клиничната смърт.

7)Научните резултати от медицинските изследвания на душата по време на клиничната смърт потвърждават учението на редица религии и Библията за душата и нейната съдба във вечността. Освен това резултатите от тези изследвания могат да помогнат както на вярващи, така и на невярващи да се запознаят и по-добре да разберат реалностите на отвъдното и да се подготвят за това, което всеки човек ще види в часа на смъртта и непосредствено след нея. В този смисъл д-р Муди с право казва: „Защото ще излезе вярно, че не можем изцяло да разберем този живот, докато не хвърлим поглед върху онова, което се намира отвъд него.“

Религията по въпроса за душата  и задгробния живот

Ще представим в кратка форма учението на някои от познатите религии относно душата и живота след смъртта:

Съгласно окултно-теософското учение за прераждането душата временно преминава в астрален план, откъдето тя се преселва в друго тяло (растение, насекомо, животно, човек). Този процес се продължава до тогава, докато душата напълно се освободи от натрупаната през живота карма (действие, влияние). Тогава тя се слива с абсолюта (Брахма) или съгласно будизма се разтваря в Нирвана. Такъв един възглед напълно противоречи на християнската вяра. Библията е категорична: „И както на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд“ (Евреите 9, 27).

Осъвременен вариант на източните окултни религии е Ню Ейдж движението, където се приема реинкарнация (прераждане) на душите. Во веки и веков човек ще умира и живее и никога не ще се спаси от този кръговрат. Единственият път извън този кръг е йога, която заличава (изгаря) всяка карма. (Цитат по йеродякон П. Граматиков).

Според мохамеданското учение починалите души остават в гробовете до Страшния съд, когато ще бъдат възкресени физически. Тогава хората ще бъдат оценявани от Аллах според делата им. Отредените за рая ще се наслаждават духовно и плътски вечно, а тези в ада ще страдат духовно и плътски във вечността. Раят според Корана е място за физическа и духовна наслада, с вкусна храна, напитки и девици (хурии), които ще са на разположение на тези, които са там. В крайна сметка Аллах има правото да премахне от ада онези, чиито грехове той ще прости, и те тогава ще могат да влязат в рая.

Неопростените ще останат вечно в ада.

Индуизмът учи, че хората не живеят и умират само веднъж, но повтарят живота си многократно, преди да стигнат крайното си състояние. Този процес на циклично прераждане индуистите наричат „самсара“. Целта на всеки индуист е да се освободи от този цикъл, за да бъде в присъствието на Бога или да стане едно с Бог (мокша). За да се получи освобождаване от самсара, индуистите вярват, че трябва да събере добра карма.

Мормоните вярват, че всички хора, които умират, ще живеят вечно. Техните души ще отидат в света на духовете, където ще преминат обучение и подготовка. Според мормоните раят е място, където живее Бог и онези, които го следват. Тези, които не са станали мормони, ще пребивават времено в ада, но ще имат възможност да се покаят и да избягнат вечния ад. В мормонството се практикува и т.нар. „заместително кръщение“ – ако практикуващ мормон знае, че негов далечен предшественик не е бил мормон, то той може да се кръсти вместо своя предшественик. Така този отдавна починал в небето става мормон и ще отиде в рая. По този начин адът ще остане място само за сатаната.

Бахаите вярват в задгробния живот. След отделянето на душата от тялото, душата започва едно пътуване към Бога. Степента на отдалеченост от Бога определя и състоянието на ад, в което се намира душата. Ако душата се развие и стигне до Бога, тя остава в това си състояние завинаги. Според бахаите раят и адът са различни състояния на душата по време на пътуването ѝ към Бога.

Католическата църква учи, че тези, които са извършили грехове и не са получили опрощение, ще отидат в т. нар. чистилище. Такива души „трябва да преминат през пречистване, за да достигнат святост, необходима за влизане в радостта на небето“ (Католически катехизис точка 1030-1031). Пречистването е състояние, различно от наказанието на осъдените. Католическата църква учи, че тези, които са извършили тежък „смъртен“ грях и не са били опростени ще отидат в ада, лишени от Божието присъствие и обречени на вечни мъки. Очистването на душата може да бъде подпомогнато от молитви към Бога и дарения.

Православната Църква учи, че след смъртта Бог определя за душата място на  пребиваване в съответствие с това, което тя е заслужила, докато е живяла в тялото – рай или ад. Въз основа на светоотеческите писания се вярва, че след смъртта душата преминава през т. нар. „митарства“ (20 на брой), при които се осъществява частният съд на душата според делата ѝ. Православната Църква учи още, че мъченията на грешниците в ада могат да бъдат облекчени или дори премахнати чрез молитви за тях и добри дела на живите, както и с благотворителност, извършвани в тяхна памет (Православен катехизис, СИ, 1991). В православната Църква се вярва, че след смъртта душата на починалия остава до третия ден на земята и след това се възнася при Бога, до шестия ден обикаля рая, след това до тридесетия ден е в ада. На 40-ия ден душата отива на място с неокончателно решение за нейната съдба до деня на всеобщия съд. Освен това се вярва, че некръстени, езичници и еретици нямат достъп до Царството Божие. Повече по този въпрос читателят може да намери в цитираната литература и особено в книгата на монах Митрофан „Задгробният живот“ (стр.22-27), както и в послеслова от А. Бойкикева в книгата на Ал. Величков „Вечният живот“. Според Бойкикева „християнското вероучение казва, че душите на всички умрели човеци до слизането на Христос в ада, се намирали там, т.е. в ада … С възкресението Си Христос изведе от там душите на праведниците.“ В книгата на Михайлова и Денчева „Мила ми вяра българска“ четем: „Вярва се, че на задушниците душите на умрелите слизат от небето и затова близките им носят варено жито, обилна храна и плодове“ (стр. 82). Навярно някои от тези широко разпространени поверия във връзка с отвъдното са възприети от обредите на езически народи, за което пише и монах Митрофан (стр. 149). В православието съществуват различия относно задгробния живот, поради което в края на книгата представям виждането на митрополит д-р Йосиф – дългогодишен член на Светия Синод на Българската православна църква. Изложеното от дядо Йосиф съответства на библейското учение по въпроса относно задгробния живот на душите.

В протестантските църкви учението за  душата и задгробния свят се движи в доста широки граници – от познатото библейско учение, прието от някои свободни протестантски църкви, до  възгледи, различаващи се напълно от Библията. Всред някои протестанти е разпространена вярата, че в края на краищата Бог ще опрости всички (т. нар. Allversöhnung) и те ще бъдат в рая. В неотдавнашно интервю ръководителят на държавната протестантска църква в Германия (епископ Хубер) публично е заявил, че ад повече не съществува – евангелският Синод в Берлин е решил да демитологизира Библията в това отношение, тоест да премахне ада. Очевидно тези високообразовани и добре платени богослови не приемат за истина онова, което Христос на много места в Библията говори за ада (Лука 16,24; Матей 5, 22; 13, 41-42; Откровение 14, 9-11 и т. н.).

Евреите вярват в очистване, което става след смъртта. Те се молят за починалия в продължение на 11 месеца с молитва, наречена „кадиш“, молейки Бога да ускори очистването на душата на починалия. За евреина е обидно да се мисли, че греховете на починалия са толкова тежки, че трябва да се молят цяла година за очистването.

Свидетелите на Йехова вярват, че със смъртта съществуването на човека напълно спира, тъй като хората нямат безсмъртна душа. Ад не съществува. Въпреки това смъртта не е краят на всичко: всеки човек може да бъде запомнен от Бога и в крайна сметка да бъде възкресен.

Адвентистите учат, че душите на грешниците няма да се мъчат вечно в ада, а че просто ще бъдат унищожени там. Смъртта е несъзнателно състояние, „сън“ на душата до времето на възкресението.

Еволюционната теория като атеистична идеология (еволюционната теория не е наука!) отрича съществуването на душа и задгробен живот. Според еволюционната теория смъртта е задължителна предпоставка и откритие на еволюцията, както и абсолютен край на индивидуалния живот. Според един от най-известните еволюционисти Р. Каплан „задължителното остаряване и смърт е болезнено за отделния индивид, особено при хората, но това е цената, благодарение на която е могъл да се създаде човешкият вид“ (повече по въпроса в книгата „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“ – Свиленов и сътр.)

В противовес на многото религии, които нямат единно мнение за задгробния живот, спорят и се хулят помежду си, ще цитирам отговора по този въпрос на световноизвестния Бийтълс-певец и борец за мир  Джон Ленън. Малко преди да бъде убит на 08 декември 1980 година в Ню Йорк, в интервю за  ВВС му е поставен следният въпрос: „Какво ще кажете за рая и за ада в задгробния свят.“ Певецът отговаря: „Аз съм християнин и вярвам в живота след смъртта. Вие ме питате за рая и за ада. Раят ли? Това е вечно пребъдване с Бога в Неговата светлина. Адът ли? Това е вечно пребъдване без Бога в тъмнина.“

От направения кратък преглед могат да се направят следните три основни извода:

1)Съществуват две виждания по отношение на задгробния живот:

а)Всички религии приемат съществуването на душата и почти всички живота ѝ след смъртта.

б)Еволюционната теория отхвърля съществуването и на двете.

2)Религиите се различават значително относно същността на задгробния живот, което ни задължава да се запитаме най-напред за причината за тази разлика. И на второ място – този факт ни дава основание да се съмняваме в истинността на тези учения, тъй като истината е само една и не може да бъде навсякъде.

3)Причината за различията при религиите относно задгробния живот трябва да се търси в добавянето към Библията на не малко човешки елементи относно учението за отвъдното – нещо, което Библията строго забранява (Второзаконие 4,2 и 12,32; Притчи 30, 6; Откровение 22, 18). Този антропоморфизъм най-вероятно се дължи на следните причини:

а)Желанието на човека да омаловажи или отхвърли духовните реалности на отвъдното. Такова омаловажаване на Библията може да има само две причини: Или се счита, че дадената от Бога информация в Библията е недостатъчна, или пък липсва  доверие към тази информация. И двете причини поставят под въпрос боговдъхновеността на Библията.

б)Да приспособи и направи тези духовни реалности приемливи към мащабите на своето мислене;

в)Да се хареса на останалите живи;

г)Да отхвърли голготската спасителна жертва на Христос и отдаде по-голямо значение на личния принос на човека за достигане на небето (чистилище, митарства и т. н.);

д)Да успокои човека, че това, което е пропуснато приживе, може да се навакса в отвъдното (било чрез лично участие или чрез застъпничеството на останалите живи).

Христос каза някога на садукеите: „Заблуждавате се, като не знаете Писанията, нито Божията сила“ (Матей 22, 29). Дали тези думи не са актуални и днес…?

Ето, това са нашите основания да разглеждаме тази най-важна тема за всеки един човек именно от три различни гледни точки – от гледище на науката, религиите и Библията. И това правим с единствената цел – да се разбере къде е истината.

Коя е и къде е истината? Кой може да ни даде верния отговор на въпроса: Какво става след смъртта?

Видяхме, че истината за задгробния живот не може да бъде достигната нито от човеците, нито от техните традиционни вярвания. Ето защо съществуват толкова различни вярвания и представи, които често напълно си противоречат.

Но тогава кой е компетентен по този въпрос, кой може да ни даде правилния отговор относно съдбата на душата след смъртта?

Такъв компетентен отговор може да даде само някой, който би бил в състояние да изпълни следните четири задължителни условия:

1) Сам той да е бил мъртъв;

2) Да се е върнал от смъртта отново към живот и да не е умирал повече никога;

3) Да не е подвластен на смъртта, а да има власт над нея;

4) Това, което казва, да е достоверно и хората да му вярват и да му гласуват доверие.

Единствената личност в цялата човешка история, която е изпълнила тези четири задължителни условия, е Иисус Христос.

Ето какво съобщава Библията по този въпрос:

Първото условие: Той беше разпънат на кръст и след няколко часа умря. Неговите врагове искаха да се убедят, че Той наистина е мъртъв, и те Го прободоха в гърдите с копие, откъдето изтече съсирена кръв и вода. (Иоан 19, 24). И така те се убедиха, че Той наистина е мъртъв. След това Неговите приятели Го погребаха, а враговете Му заповядаха да се запечати и да се охранява гробът. Така и стана. И така, враговете и приятелите Му бяха напълно убедени, че Той е мъртъв. По този начин първото условие бе изпълнено – Той беше мъртъв.

Второто условие: Сам Христос предсказа, че на третия ден след смъртта Си ще се върне отново към живот – ще възкръсне от мъртвите. И това стана точно така. Първите свидетели на възкресението бяха римските войници, които охраняваха гроба. После много от Неговите приятели и ученици видяха възкръсналия Христос. След това Той се явяваше и на мнозина други, както и на един от голeмите гонители на християните – Савел от Тарс, който стана един от най-великите християнски мисионери на всички времена. Това е св. апостол Павел. Целият християнски свят е приемал и приема като реален факт възкресението на Христос. И тъй чрез възкресението Си, Христос изпълни и второто условие – след смъртта Си Той отново е жив.

Третото условие: В Евангелията се говори за трима души, които Христос е възкресил от мъртвите: Неговия приятел Лазар от Витания (Иоан 11, 41-45), синът на наинската вдовица (Лука 7, 11-17) и дъщерята на Иаир (Марк 5,35-43). Историята на човечеството не познава друга личност, която да има такава власт над смъртта, както Иисус Христос. По този начин Той е изпълнил и третото условие – да има власт над смъртта. Такава власт Христос е дарил и на някои от Своите последователи.

Четвъртото условие: Сам Христос казва, че Той е дошъл на този свят, за да говори истината (Иоан 18, 37). Той казва за Себе Си: „Аз съм истината (Иоан 14, 6) – нещо, което никой никога не е казвал и го доказвал на дело. Неговите врагове винаги търсеха повод да Го хванат в лъжа, но това никога не можаха да постигнат. В Неговата истина са повярвали милиарди и за Неговата истина са умирали милиони. И днес стотици хиляди са онези, които дават най-ценното – живота си – за тази истина. Всичко това показва, че Христос е истината, Той е носител на истината и Неговите последователи с пълно доверие приемат тази истина. По този начин е изпълнено и четвъртото условие.

Всичко това ни задължава да приемем като истина отговора, който Христос дава относно смъртта и живота след смъртта. Този отговор ние намираме в Библията.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-37e

Тотю Коев

В неделима връзка със свойствата на Бога като абсолютно Същество (вж. списание Духовна култура, кн. 1, 1990 г.) са и свойствата Му като лично Същество. Те са предмет на разглеждане в настоящата статия.

По ясните и категорични думи на Иисуса Христа „Бог е дух“ (Иоан 4:24), тоест Той е живо, лично Същество, Чиято същност е духовна. Но „духовна“ тук не означава само „нематериална“, а още и това, че тя е основа на духовни свойства, основа на познание, справедливост и любов. Свойствата, приписвани на Бога като духовно Същество, са още по-трудни за разбиране от тези, които Той притежава като абсолютно Същество. Тази трудност определя техния апофатически характер. Ако ние не сме в състояние да надзърнем и цялостно да изучим свойствата на духовната същност на човека, която все пак е несъвършена и ограничена, още по-малко можем да сторим това по отношение на духовните свойства на Бога. Кой би могъл да проникне в безкрайното вътрешно богатство на духовния живот на Бога? И кой би могъл да го дефинира, след като не е в състояние да стори това с точност по отношение на сътворените разумни същества?

Духовността е изначално съдържание на личността. А личността може да бъде позната дотолкова, доколкото тя сама се изявява и, съответно в зависимост от възможностите на другите, се разбира и възприема. Личността е свободна да изяви и при това до каква степен да изяви себе си. „Както е писано, „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“. А нам Бог откри това чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии. Понеже кой човек знае какво има у човека, освен човешкият дух, който живее е него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божият Дух“ (1 Кор. 2:9-11). Ние можем съвсем общо да изповядваме, че Бог е безпределен; това е само едно формално свойство на Неговото съществуване. Обаче ние не знаем каква е тази безкрайност по отношение на нейното духовно съдържание. Ние можем просто да приемем като безпределни духовните свойства на Бога, тъй като Неговото съществуване е безпределно, обаче ние не познаваме конкретното съдържание на безпределността на тези свойства[1].

Въпреки ограничените възможности на човешкия разум, вярващото съзнание търси опора за себе си; иска да си изгради вярно понятие за Божествената духовност и за свързаните с нея свойства. Веществените твари като несамобитни и материални имат съответната ограниченост, а Бог, у Когото няма никаква материалност, е безгранично, вечно и абсолютно битие; Той притежава пълна духовност. Ако се опитаме да правим паралел между човешката духовност и Божествената, трябва веднага да подчертаем, че между духовността на човешката душа и духовността на Божето битие има неизмерима разлика. Човешката духовност е само слаб отблясък на Божествената. Божият дух е неизмеримо по-висок както от човешкия, така и от ангелския.

Въпреки несъвършенството на човешкия дух, за нас няма друг критерий или друго измерение, чрез което бихме могли да съдим за духовността на Бога. Бог е духовна субстанция, и човекът като сътворен по образ Божи (ср. Бит. 1:26-27; 2:7) има духовна субстанция. Естествено е от свойствата на човешкия дух по аналогия да правим извод за свойствата на Бога като духовно Същество. Най-съществените свойства, които характеризират духовно-личното битие на човека, а също и на безплътните сили, са: ум, воля и чувство. Този логически извод по отношение на Бога е в пълна хармония със свидетелствата на Божественото Откровение и с учението на Църквата Христова.

Свойства на Божия ум

Като самобитен, вечен и абсолютен дух Бог притежава самобитен, вечен и абсолютен ум, който не е ограничен от нищо и е неизмерим. „Велик е Господ наш, и велика е силата Му, и разумът Му – неизмерим“ (Пс. 146:5). Бог е „необхватим (от нас, скоби мои) ум“ и „неизразимо Слово“[2]. На ума е присъщо знание. „Господ е Бог на знанието, и делата Му са обмислени“ (1 Цар. 2:3). Но Божието знание е недостъпно за нашия ум. „Кой е познал ума на Господа?“ (Рим. 11:34. ср. 1 Кор. 2:16, Ис. 40:13, Прем. Сол. 9:13, Иис. Сир. 1:5). Божието знание е неизмеримо, то е всезнание и премъдрост.

1. Всезнанието е свойство на Божия ум. То има две измерения: първото се отнася до Бога — Бог има пълно знание за Себе Си; второто се отнася до творението — Бог има пълно знание за света. И двете форми на знание у Него са в абсолютна степен. Бог не само има знание за всичко, но това знание е съвършено.

Първият и най-съществен предмет на Божието знание е самото Божие същество — битието и свойствата на Самия Бог. Бог от вечност има за Себе Си пълно знание или самосъзнание. Той е вечно самосъзнание, в което се отразява цялото Божество. Бог „живее в непристъпна светлина“ (1 Тим. 6:16), затова никой, освен Него, не знае и не може да знае Божията същност. „Никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът“ (Мат. 11:27). Същата мисъл изразява и св. апостол Павел с думите: „Кой човек знае какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божият Дух“ (1 Кор. 2:11, ср. Рим. 11:33, Иов 36:23).

Божието самосъзнание е коренно различно от човешкото. Човек не знае в глъбина и пълнота своята същност, защото като несамобитно същество той се изменя и развива, преминава постепенно от една възраст в друга. Паралелно с това се променя и неговото самосъзнание, което поради развитието си е и непълно, и нееднакво. Не такова е знанието на Бога за Него Самия. Бидейки самобитен и неограничен от времето и пространството, Бог не се изменя, неизменно е и знанието Му за Неговата същност. Божието самосъзнание е всякога едно и също, съвършено и пълно.

За да се открои самосъзнанието на Бога, не е необходимо, пък не е и възможно съществуването на друго, равно на Него същество. Нима може да се твърди, че човек има самосъзнание затова, защото има възможност да съпоставя себе си с външните предмети и да отличава себе си от тях? — Никакво съпоставяне не би дало на човека самосъзнание, ако той по самата си природа не би бил лично същество, ако не би бил способен към самосъзнание. Бог е личност, при това абсолютно съвършена личност. За Него не е необходимо да се съпоставя с някого другиго, за да открие наличието на самосъзнание у Себе Си. Освен това, битието и животът на Бога са преизпълнени с вътрешно духовно съдържание, обусловено от взаимоотношенията на трите Божествени Лица[3].

Наред със съвършеното и пълно самосъзнание Бог има съвършено и пълно знание и за създадения от Него свят.Да се отрича това пълно знание би означавало да се отрича както Божието вездесъщие, така и Божието всезнание. Божественото Откровение свидетелства: „Няма твap, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме“ (Евр. 4:13. Ср. 1 Иоан 3:20, Мат. 10:29, Иер. 23:24, Иов 34:21, Пс. 138:7-10, Дан. 13:42, Ис. 46:10). Бог „гледа до край-земя и вижда под цялото небе“ (Иов 28:24. Ср. Пс. 146:4; 41:11; 32:14-15). Той „изпитва всички сърца и знае всички движения на мислите“ (1 Парал. 28:9). „Познати са Богу отвека всичките Му дела” (Деян. 15:18). „Той е по-голям от нашето сърце и знае всичко“ (1 Иоан. 3:10. Ср. Мат. 9:4, Марк 2:8, Лука 5:22, 1 Кор. 4:5).

Пълното знание на Бога за създадения от Него свят е всъщност предзнание или знание отнапред, защото, бидейки извън времето и над него, Бог еднакво знае всичко действително и възможно, необходимо и случайно, знае минало, настояще и бъдеще. Като живеещ в постоянно и вечно настояще, Бог от вечност е предвидил създаването на света. В това се изразява една от формите на Неговото предзнание. За нас светът не би бил известен, ако той не съществуваше; за Бога пък, ако не е известен, той (светът) не би могъл да съществува, защото има битието си от Него[4]. Бог знае всички Свои създания, знае ги не защото те съществуват, а те съществуват именно защото Той ги знае. Като идея светът съществува в съзнанието на Бога от вечност, както произведението съществува в съзнанието на художника преди още той да го е създал. Божието знание за света е знание предвечно и неизменно. Божието предвечно знание включва в себе си трите форми на съществуване на света във времето: минало, настояще и бъдеще.

Всяко същество като създадено от Бога във времето има свое минало. Това минало за Бога е настояще. Той „знае всичко“ (1 Иоан 3:20) и „и ще съди праведно вселената“ (Деян. 17:31). Праведно или справедливо може да съди само който знае напълно миналото на този, когото ще съди. Такъв е само Бог, „Който и ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето“ (1 Кор. 4:5) и „и ще въздаде всекиму според делата му“ (Рим . 2:7).

Творенията имат само минало и бъдеще, а нямат настояще. Но доколкото те се реализират и анализират в потока на времето, можем само в условен смисъл на думата да говорим за тяхното настояще. Понятието „сега“ означава само по-кратък или по-продължителен период от време по отношение на тварите. В този смисъл и Божественото Откровение свидетелства, че Бог знае всичко за света в неговото настояще, знае и най-съкровените наши мисли, желания и потребности: „Аз ,Господ, прониквам е сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според плодовете на делата му“(Иер. 17:10. Ср. 3 Цар. 8:39, 1 Парал. 28:9, Иов 42:3, Пс. 93:9; 138:2-3; 16:2). Бог „знае тайните на сърцето“ (Пс. 43:22), защото „Той е създал сърцата и вниква във всички техни дела“ (Пс. 32:15); „Той гледа до край-земя и вижда под цялото небе“ (Иов 28:24). Вярващият молитвено изповядва: „Господи, пред Тебе са всичките ми желания, и моята въздишка не е скрита от Тебе“ (Пс. 37:10. Ср. Мат. 6:6). А св. апостол Павел възкликва: „0, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища” (Рим. 11:33).

Другата форма на Божието предзнание е свързана с Неговото знание за бъдещето на света. И ние отчасти знаем настоящето, опитваме се да анализираме миналото и по логически път да прозрем в бъдещето. Но ние не притежаваме нито всезнание, нито предзнание, затова нашето знание не може да претендира за пълнота. По отношение бъдещето на тварите Божието знание се изявява двояко: а) към физическия свят и б) към разумните, свободно-нравствени същества.

а) Във физическия свят не действат законите на свободата. Там всяко явление е обусловено от съответните причини, и нищо не става случайно. За нас случайни са тези явления, чиито причини ние не знаем. За Божието предзнание няма нищо случайно. Бог е вложил закони в природата, по които тя съществува и се развива. Като Творец на природните закони Той знае какво е предназначението и бъдещето на всяко създание. Той „даде слънцето да свети денем, (даде, ск. м.) наредби за месечината и звездите да светят нощем, (Той, скоби мои) вълнува морето“ (Иер. 31:35. Ср. Бит. 1:16, Пс. 135:7-9). По думите на Псалмопевеца: „(Бог, ск. м.) даде наредби, които няма да се нарушат. Хвалете Господа от земята, вие големи риби и всички бездни, огън и град, сняг и мъгла, и ти, буйни ветре, който изпълняваш словото Му, планини и всички хълмове, плодородни дървета и всички кедри…. “ (Пс. 148:5-9). „Дадените наредби“ са именно вложените от Бога природни закони. Когато настъпи определеното от Бога време, „слънцето ще потъмнее, месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят (Мат. 24:29-30).

б) Не такова е положението на ония същества (безплътните сили и хората), които са сътворени от Бога с разум и свободна воля. И в тях Бог е вложил закони, които регулират живота им, и по това те са сходни с останалия свят. Но мислещите същества Той надарил със свободна воля. По силата на Своето предзнание Бог отнапред знае какво ще извършат тези същества и какво ще стане с тях. Той знае нашите помисли и дела. Св. пророк и цар Давид възкликва: „Господи,… Ти знаеш кога сядам и кога ставам; Ти отдалеч разбираш моите помисли…  Твоите очи видяха зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мене дни, когато нито един от тях още не съществуваше“ (Пс. 138:2, 16. Ср. 2 Цар. 7:20, Иер. 12:3, Втор. 31:21, Иис. Нав. 23:29, Иов 14:5, Мал. 3:16). Сам Спасителят предсказал събития, които се изпълнили, например: за разпространението на Евангелието: „Ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена“ (Мат. 24:14); за съдбата на юдеите: „Ще паднат под острието на меча, и ще бъдат откарани в плен по всички народи“ (Лука 21:24); предсказал и такива събития, чието изпълнение предстои: за появата на Антихрист (Иоан 5:43, 2 Сол. 2:3-12), за края на света (Мат. 24:29, 2 Петр. 3:10-12) и други. Бог знае същността на всички творения и явления, защото всичките са външен израз на творческата идея, която от вечност съществува у Него.

Споменатите тук библейски мисли и събития свидетелстват убедително за Божието предзнание на бъдещето. Но същевременно те пораждат един сериозен въпрос, именно — Божието предзнание не ограничава ли свободната воля на човека, не предопределя ли то неговото бъдеще?

Тук трябва да се повтори нещо от вече казаното. Бидейки преди времето и извън него, Бог живее във вечно настояще; за Него няма минало и бъдеще. Онова, което за нас предстои да стане в бъдещето, за Бога то е така известно, както Му е известно настоящето, защото Той вечно е един и същ, не се изменя и възпълва. Ако допуснем, че в Божието знание се привнася впоследствие отвън нещо допълнително, както бива в нашето знание, следва по необходимост да приемем, че Божието знание не е било всякога пълно, да приемем, че Бог не  е абсолютна пълнота, което е равнозначно да приемем, че Той не е Бог. Така ние се изправяме пред дилемата – или да приемем Божието предзнание при наличието на свободна воля у човека, или да отречем съществуването на Бога. Вярващият приема първото.

От друга страна, Божието предзнание нито ограничава свободната воля на човека, нито предопределя неговото бъдеще, защото знанието не е още определяне по необходимост действията или събитията. Човек предварително знае, че ако стои открит на дъжда, ще се намокри, но не знанието го прави мокър, а свободното му откриване под дъжда. Бог знаел, че ако Адам вкуси от плодовете на дървото за познаване добро и зло, тоест ако наруши Божията заповед, ще умре, и затова го предупредил: „В който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17). Но Адам, бидейки свободен, постъпил съобразно своята воля, а не съобразно волята на Бога. Следователно Божието предзнание нито е ограничило свободната воля на Адам, нито е предопределило неговото бъдеще. В това отношение заслужават внимание разсъжденията на някои църковни отци, учители и писатели. Така например според Ориген, ако някой предвиди или предскаже бъдещите действия на някой човек, чрез това той не става причина за тези действия, защото и да не са предсказани, те стават, при това стават напълно независимо от волята на този, който ги е предвидил или предсказал[5]. Според блажени Иероним, ако Бог знае бъдещето във волята на човека, това бъдеще става не затуй, че Бог го знае, а защото такава е волята на човека[6]. Блажени Августин пък разсъждава така: човек греши не защото Бог е предвидил, че той ще съгреши, нито пък греши по някаква необходимост или случайност, а защото сам желае. Бог пък, предвиждайки това, показва, че Той не може да бъде излъган. Който не иска да греши, той не греши. Бог знае предварително дори и нежеланието на някого да съгреши[7]. Същата мисъл повтаря и св. Иоан Дамаскин:”Бог всичко предвижда… Той предвижда и това, което зависи от нас, но не го предопределя, защото не желае да има порок, но и не принуждава насила към добродетели“[8]. Краят на мисълта на св. Иоан Дамаскин се нуждае от доизяснение: тъй като Бог е надарил човека със свободна воля, която е способна и към добро, и към зло, Той, постъпвайки съгласно Своята воля, макар да предвижда това, което зависи от нас, не оказва предрешаващо или насилствено влияние върху нашата воля, защото както Той не иска да вижда в нея порока, така не ѝ желае и принудителни добродетели[9], които като принудителни не могат да имат стойност на добродетели. Ако Бог със Своето предвиждане би предопределял по необходимост свободните действия на човека, ще трябва да приемем, че Бог е виновник и за злите действия на човека, което е недопустимо нито библейски, нито логически.

Божественото Откровение свидетелства още, че Божието предзнание обхваща и такива бъдещи действия, които биха могли да се случат само при определени условия, иначе казано, ако тези условия биха липсвали, и съответните събития не биха станали. Иисус Христос казва: „Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо! Защото ако в Тир и Сидон се бяха извършили чудесата, които станаха у вас, отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел” (Мат. 11:21. Ср. Иер. 38:17-20, 1 Цар. 23:10-13, Иезек. 3:6).

В Свещеното Писание има ясни указания и за друг вид Божие знание, което се отнася до ония, които обичат Бога, които откриват сърцата си за Него. По думите на св. апостол Павел: „Ако някой люби Бога, той е познат от Него“ (1 Кор. 8:3); или: „Позна Господ Своите“ (2 Тим. 2:19. Ср. Иоан 10:14, Числа 16:5, Наум 1:7). Тези, които обичат Бога, са познати от Него, т. е. чрез любовта си те са в близост до Него, защото Сам Той е любов (1 Иоан 4:8, 16). Има и още един вид Божие знание, което в Св. Писание е посочено като незнание. То се отнася до определена категория хора. „Незнанието“ Божие е обусловено от самите тези хора. На тях в съдния ден Бог ще каже: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:23). Или: „Казвам ви, не ви зная откъде сте – махнете се от Мене всички, които вършихте неправда“ (Лука 13:27). Тези, които през земния си живот са вършили неправда, сами са се отдалечили от Бога. Божието „незнание“ на такива е своего рода „забравяне“. Бог „забравя“ тези, които в живота си са Го забравили. Той не ги принуждава да дойдат при Него. Но който от тях осъзнае необходимостта от богообщение и обнови живота си съгласно волята Божия, той бива познат от Бога и приет от Него, и обратно — Бог „забравя“ онези, които, като са били в общение с Него, свободно са се отделили и отпаднали от Него. „И праведник, ако отстъпи своята от правда и постъпва неправедно…, ще бъде ли жив? Всички негови добри дела, каквито е вършил, не ще бъдат спомнени” (Иез. 18:24).

Бог предузнава всички наши промени в отношението ни към Него през време на земния ни живот, и съответно на тях „променя“ Своето отношение към нас. Той знае отнапред, че мнозина от хората изминават труден път на доближаване до Него, и, съобразно индивидуалната им нагласа и личната свобода, ги подкрепя в този труден път, защото бидейки всезнаещ, Той е и премъдър[10].

2. Премъдростта е също свойство на Божия ум. Тя е така тясно свързана с всезнанието Божие, че между тях не може да се прави разграничение. В тайнствената си същина премъдростта Божия е едно с всезнанието Божие. Премъдростта е всезнанието, проявява но в съответни действия. И човек притежава знание и мъдрост, но у него те са разделени и ограничени. Знаещият не винаги е и можещ. Човешката мъдрост е изменчива, защото нейният обект — творението, е изменчив. Божествената мъдрост не е зависима или обусловена от нищо странично; тя е самобитна, вечна и неизменна, каквото е самото битие Божие; тя е мъдрост в пълнота или премъдрост.

За премъдростта Божия се говори на много места в Св. Писание, но никъде тя не се разглежда самоцелно или изолирано, а винаги във връзка с творческата и промислителна дейност на Бога: тя е свързана със замисъла Божи за сътворяването на света, със самото му сътворяване, с хармонията, красотата и целесъобразността в света изобщо и в частност в човека, както и в неговото изкупление.

В съзнанието на Бога светът като идея е съществувал от вечност, при това е съществувал като нещо хармонично, цяло, завършено — такова, което напълно отговаря на величието, могъществото и премъдростта Божии. Бог от вечност съзерцавал съвършения план на необятния световен порядък. „Нему е било известно всичко преди да е било сътворено” (Иис. Сир. 23:29); Той знае всичко преди неговото битие (Дан. 13:42). „Познати са Богу отвека всичките Му дела” (Деян. 15:18). Когато светът-идея се реализирал във времето и пространството, Бог видял, „че това е добро“ (Бит. 1:21), а след сътворяването и на човека – че всичко е „твърде добро“ (Бит. 1:31), което ще рече, че няма същностна разлика между идеята и нейната реализация: като идея светът е нещо добро, такъв е и като изпълнение.

Свещените писатели говорят възторжено и с благоговейно чувство за премъдрия Творец, Който създал света с неговата красота и целесъобразност, с неговата хармоничност и величие. „Боже мой, възкликва Псалмопевецът, Ти си дивно велик… Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро” (Пс. 103:1, 24). „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта” (Пс. 18:2). „Господ с премъдрост основа земята, с разум утвърди небесата” (Притчи Сол. 3:19. Ср. Иер. 10:12). И вселената като цяло, и земята в частност с нейния растителен и животински свят, с нейните закони за развитие – всичко е устроено премъдро (Иер. 31:36-39, Прем. Сол., 1:21, Иов 38:8-11, 25, 28-29, 35; 40:10-19. Ис. 40:12, 26, Мат. 6:28-30, Лука 12:6 и др.).

Особено силно свидетелство за премъдростта Божия е човекът — този дивен венец на творението. И като тяло, и като свободно-нравствена личност човекът свидетелства за Божията премъдрост. Удивление буди единството между тялото и душата (Бит. 2:7), благословеното зачатие и раждане (Бит. 1:28. Иов 10:8-11. Пс. 138:13—16; 86:6. Иис. Сир. 17:1-2), хармонията между отделните членове (1 Кор. 12:12, 20-25).

Премъдростта Божия се откроява ярко в устройството на нравствения живот на човека: премъдро са разпределени между хората както естествените дарби или таланти (Мат. 25:15. Иис. Сир. 1:6, 8-11), така и духовно-благодатните дарби, съобразно потребностите на Църквата (1 Кор. 12:4-11); допускат се изкушения, които не превишават човешките сили (1 Кор. 10:13); награждават се или пък се наказват хората в зависимост от нравствения им живот с оглед укрепване на добродетелите и лекуване на греховете (Пс. 78:6).

В нравствената област неизказаната Божия премъдрост намира най-пълен израз в изкуплението на човека, което е предвидено още „преди свят да се създаде“ (Еф. 1:4). Св. апостол Павел пише: „Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, така и елини – Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Кор. 1:23-24). И пак същият апостол изповядва: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!“ (Рим. 11:33). Ние „проповядваме Божията премъдрост; тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава“ (1 Кор. 2:7), т. е. за наше спасение и единение с Бога.

Заради неизказаната, безгранична и вечна Божия премъдрост Божественото Откровение нарича Бога „едничък премъдър“ (1 Тим. 1:7. Ср. Прем. Сол. 7:15) и „премъдрост“ (1 Кор. 1:24. Ср. Кол. 2:3). Мнозина от църковните отци и учители са посветили цели трактати и поучения на въпроса за премъдростта Божия[11]. Като взема повод от трудолюбието на мравките, св. Иоан Златоуст пише: „Удивлявай се на твоя Господ не само в това, че Той е създал слънцето и небето, но и в това, че е създал и мравката. Тази животинка, макар и малка, представлява от себе си велико доказателство за премъдростта Божия“[12].

Свойства на Божията воля

Със съвършения Божи ум е свързана и съвършена Божия воля. Умът и волята Божия са вътрешно така съединени, че между тях е немислимо никакво разделение. Те от вечност действат заедно и в пълно съгласие[13].

В Св. Писание се говори на много места за наличието на воля у Бога като Същество лично и духовно. В Господнята молитва, която Спасителят дал на Своите ученици и последователи, е казано ясно: „Отче наш… да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята“ (Мат. 6:10). В Гетсиманската градина, когато Той се молел да Го отмине чашата на страданията, казал: „Нека бъде не Моята воля, а твоята“ (Лука 22:42). По свидетелството на св. апостол Павел, Бог „върши всичко по решение на волята Си“ (Еф. 1:11. Ср. Пс. 113:11). Като съвършен и самобитен Бог няма предмета на Своята воля вън от Себе Си. Имайки в пълнота всички съвършенства, Той Сам е предмет на Своята воля и желание. Божията воля действа по абсолютно самоопределение, защото Бог не зависи от някого и от нищо. Тя от вечност действа в пълно съгласие с всички останали Божии свойства.

Както по отношение свойствата на ума, така и по отношение свойствата на волята ние можем отчасти да съдим по себе си. По своето естество човешката воля е относително свободна. В своите чисти намерения и действия тя се стреми към нравствено съвършенство, към каквото ни призовава Иисус Христос с думите; „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). В този си стремеж свободната воля на човека обладава в определена степен сила или могъщество. Свободата и могъществото на волята се проявяват в нейните външни действия, които са насочени към нравствена чистота или святост и към правда или справедливост.

Ако ограниченият човек притежава и със съдействие свише проявява тези свойства на волята си, логично е да се приеме, че и волята Божия има същите свойства, само че ги има в абсолютна степен, т. е. тя е напълно свободна всемогъща, всесвята и всеправедна.

1. Свободата е свойство на Божията воля, което показва, че Бог във всичко се определя по силата на Своята самобитна, вечна, премъдра и неизменна природа. Божията свободна воля е, от една страна, независима от чужда воля или от странична принуда, а от друга – тя има вътрешното си основание в Самия Бог. Тя е автономна. Бог Сам за Себе Си е законодател, има свои вътрешни самоопределения и най-съвършени идеи на Своя разум. Затова именно Божията воля е абсолютно свободна. Тук основанието за нейната свобода е в това, че Бог е дух (Иоан 4:24). „Дето пък е Духът Господен, там има свобода”(2 Кор. 3:17). Той „разпределя всекиму поотделно както си иска”(1 Кор. 12:11).

Истината за свободата на Божията воля поражда у някои богословски мислещи хора следното недоумение: нима е възможна истинска свобода там, гдето няма избор?

При това недоумение не се взема под внимание нещо съществено, именно, че Бог е абсолютно добро, и като абсолютно добро Той нито желае, нито върши нещо друго освен добро. Божията воля, която по своята природа е неизменно, вечно и съвършено добро, не се изменя — не се усъвършенства, нито пък се намалява. Св. Иоан Дамаскин много добре изяснява, че липсата на избор при волята Божия не е знак на отсъствие на самата воля, а знак за отсъствие на ограниченост, каквато има при несъвършената воля. Изборът предполага колебание, а колебанието е белег на непълно знание и на ограниченост. Бог има пълно, съвършено знание. Той не избира, защото има абсолютно знание за всичко[14]. Това отново потвърждава мисълта, че у Бога между знанието и волята има пълно единство.

Според Свещеното Писание свободната воля Божия се изявява навън: а) в сътворяването на света, б) в промисъла за него и в) в изкуплението и спасението на човека.

а)В сътворяването на света. Светът в своята цялост (духовен и материален) е дело на свободната воля Божия. „Нашият Бог е на небесата и на земята; върши всичко, що иска” (Пс. 113:11. Ср. Пс. 134:6, Иер. 27:5). „Господи…, Ти си сътворил всичко, и по Твоя воля всичко съществува и е сътворено” (Откр. 4:11). Абсолютността на Бога изключва мисълта за каквато и да е необходимост у Него. Той не е сътворил и света по необходимост, а го е сътворил по Своята вечна и свободна воля. Бог, по думите на св. Ириней Лионски, като има нещо в мисълта Си, едновременно го има в желанието Си, защото Той е целият мисъл, и целият желание (воля)[15].

б)В промисъла за света. Божията свободна воля се изразява не само в сътворяването на света, но и в промислянето за него. Бог свободно „действува по Свое щение както в небесното войнство, тъй и на живеещите на земята” (Дан. 4:32. Ср. Иов 9:12; 23:13, Притчи Сол. 21:1, Иер. 27:5). Любовта Божия е основна предпоставка за свободното промисляне. По Своята същност Бог е любов (1 Иоан 4:8, 16); любовта се проявява навън не принудително, а свободно. Бог запазва живота и силите на Своите творения, грижи се за тях. Той държи „всичко с мощното Си слово“ (Евр. 1:3. Ср. Кол. 1:17). „Ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деян. 17:28).

в)В изкуплението и спасението на човека. Ако свободната воля Божия се изразява в сътворяването на света и в промислянето за него като цяло, още повече тя се изразява в грижата за човека като венец на Божието творение, за неговото изкупление от греха и смъртта и за спасението му. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). А след грехопадението на човека вечен живот се постига чрез изкуплението, извършено от въплътилия се Син Божи Иисус Христос. Самото изкупление е извършено по предвечната воля на Бога.

Той „предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля… (Той, ск. м.) ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа” (Еф. 1:5, 9-10). Ясно е, че тук се разбира Божията воля, която съществува от вечност, която е напълно свободна и независима. Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4. Ср. 2 Петр. 3:6). Той свободно иска или желае това по силата на Своето всемогъщество.

2.Всемогъществото е такова свойство на Божията воля, чрез което Бог без никакво затруднение привежда в изпълнение всичко, което е в Неговата мисъл. Както свободата на Божията воля, и всемогъществото ѝ е в абсолютна хармония с всички свойства Божии; действа заедно с тях, а не без или против тях. Поради това Бог върши всичко, което желае Неговата природа. Той не желае нищо и съответно не върши нищо, което би противоречило на вечното Му и неизменно битие.

Всемогъществото Божие е засвидетелствано многократно в Св. Писание, гдето се говори за Бога като Творец, като Промислител, като Вседържител и като Спасител. Той е „Господ на силите“ (Пс. 23:10); ,,Бог на силите“ (Пс. 88:9. Ср. Пс. 76:14), Който няма равен на Себе Си; „Бог всемогъщи” (Бит. 17:1); „едничък Властител“ (1 Тим. 6:15); Творец на всичко видимо и невидимо, „защото Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви” (Пс. 32:9. Ср. Бит. 1:3, 6, 9, 11, 15, 20, 24; 71:18; 76:14); промисля за всичко и държи „всичко с мощното Си слово” (Евр. 1:3); „Вседържител“ (2 Кор. 6:18), у Когото „няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37). За всемогъществото Божие свидетелства Сам Иисус Христос. В молитвата Си в Гетсиманската градина Той казва: „Ава Отче! За Тебе е всичко възможно” (Марк 14:36). В делото на спасението невъзможното за човеците е възможно за Бога, за Него „всичко е възможно“ (Мат. 19:26). Многострадалният Иов изповядва пред Бога: „Зная, че Ти всичко можеш” (Иов 42:2). В нравствената област всемогъществото Божие се проявява в това, че Бог без да нарушава свободната воля на хората, подпомага доброто и ограничава злото, съдейства за окончателното и пълно тържество на доброто над злото; и това ще продължава докато Той „тури всички врагове под нозете Си“ (1 Кор. 15:25. Ср. Деян. 2:34, Евр. 1:13).

Във връзка с всемогъществото Божие още от древност и досега се правят редица възражения, които на пръв поглед са логични и обосновани. Така например, някои разсъждават, че Бог е всемогъщ, защото не може да греши, нито може да умре. Щом Той нещо не може да направи, не е всемогъщ. Или пък: може ли да направи такъв предмет (камък или нещо друго), който да не може да вдигне?

И в единия, и в другия случай за критерий се взема човекът с неговите възможности и невъзможности. Плетат се софистически силогизми, без дълбок вътрешен смисъл. Всемогъществото Божие се заключава не в това да се върши всичко, което на нас ни хрумне, а в това, че Бог може да приведе в изпълнение всичко угодно на Неговата воля. Ако пък Неговата воля не желае противното на съвършената Му природа, това показва не нейната слабост или безсилие, а обратното – нейната сила и могъщество[16]. Вярно е, че „Бог може от камъни да въздигне чеда Аврааму” (Мат. 3:9), но Той върши само това, което е съгласно с Неговата нравствена природа.

В светоотеческата литература има ценни мисли по споменатите по-горе въпроси. Св. Епифаний Кипърски пише: „Бог може да извърши всичко, каквото пожелае, но върши само това, което е съгласно с Божеството Му“[17], тоест, което отговаря на Него и е достойно за Него. Според св. Климент Римски: „За Бога няма нищо невъзможно; само невъзможно е Той да лъже“[18]. Блажени Августин пък разсъждава така: когато говорим, че Бог не може да умре, нито може да се заблуди, с това Неговото могъщество не се намалява – напротив, то би се намалило, ако това би било за Него възможно. Той правилно се нарича всемогъщ, макар че не може да умре или да се заблуди. Всемогъщ е, защото върши това, което иска, и не търпи това, което не иска, ако последното би Му се случило, Той по никакъв начин не би бил всемогъщ[19]. Всемогъществото Божие е не от физически характер, а от нравствен. Всяко Божие действие е в унисон с Божия ум и отговаря на Божието величие. „Може“ и „не може“ с техния относителен характер са приложими към хората, а „може“, отнесено към абсолютния Бог, обхваща цялостната Му дейност и прояви, и за „не може“ не остава място. Освен това, „не може“ със своя негативен в нравствено отношение характер е неприложимо към Бога, чиято воля е свята.

3.Светостта е друго свойство на Божията воля. Със светостта като нравствена категория е свързано винаги доброто, което е нейна същност. Абсолютното добро е немислимо без святост, при това святост пълна или всесвятост. Светостта е свойство Божие, което показва, че волята Божия във всичко се ръководи от абсолютното добро, което е нейно постоянно състояние – добро, в което цари съвършена чистота и отсъства всякакво зло. Абсолютната святост е всякога присъща на Бога. У Бога и светостта, и свободата са безгранични и неизменни, затова Той не може да греши, нито да губи светостта Си. Светостта като свойство на волята Божия е винаги в хармония с всички други свойства Божии.

В свещените книги на Стария и Новия Завет се говори неведнъж за всесъвършената и неизменна святост на Божията воля. Така например Сам Бог казва: „Бъдете свети, защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет” (Лев. 19:2. Ср. Лев. 11:44; 20:7, 1 Цар. 2:2, 1 Петр. 1:15-16). Св. пророк Исаия чул серафими да възпяват Бога с думите: „Свет, свет, свет е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава” (Ис. 6:3). И Псалмопевецът изповядва: „Свет е Господ, Бог наш“ (Пс. 98:9). По думите на св. апостол Иоан Богослов: „Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина” (1 Иоан. 1:5). На Бога е присъща нравствена чистота, и всеки, който иска да се доближи до Него, „очиства себе си, както е Той чист“ (1 Иоан. 3:3). Бидейки абсолютно свят, „Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого“ (Иак. 1:13). Абсолютно светият Бог проявява светостта Си и вън от Себе Си: свети са Неговият закон и Неговите заповеди (Рим. 7:12); свето е мястото, гдето Той се явява (Деян. 7:33. Ср. Изх. 3:5, Иис. Нав. 5:15, 2 Петр. 1:18); свет е Неговият път (Пс. 76:14. Ср. Пс. 144:17); света е Неговата Църква (Еф. 2:21). Божията съвършена светост се проявява в света като абсолютна благост: „Никой не е благ, освен един Бог” (Марк 10:18). Човешката благост, сравнена с Божията, не може да се нарече в пълния смисъл на думата благост, а и когато се нарича така, нарича се като дар от едната абсолютна благост – от Бога, защото „всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините“ (Иак. 1:17). В най-ясна светлина светостта Божия като абсолютна благост се е проявила в света в изкупителното дело на въплътилия се Син Божи Иисус Христос. Бог ни е избрал чрез Христа „преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов“ (Еф. 1:4) като изкупени и осветени от Него.

Мнозина, като разсъждават върху светостта на Бога и анализират някои библейски места, в които като че ли Бог е посочен като причина за злото в света, изпадат в недоумение и са склонни да разбират в буквален смисъл тези места. Например, казано е: „Аз (Господ Бог, ск. м.) създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствия“ (Ис. 45:7); „Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ?“ (Ам. 3:6); Бог ожесточил сърцето на фараона (Изх. 4:21; 10:1); допуснал лъжлив дух в устата на пророците на Ахав (3 Цар. 22:20-23); подложил на изкушение Авраам (Бит. 22:2-13); „Бог затвори всички (иудеи и езичници, ск. м.) в непокорство“ (Рим. 11:32) и други.

Тези и подобни на тях библейски места трябва да бъдат правилно разбрани. Преди всичко на Бога не може да се приписва грях или зло под никаква форма, защото грехът противоречи на Божията същност, противоречи на абсолютното добро, каквото е Бог. Всеки грях е беззаконие (1 Иоан. 3:4), престъпване волята на Бога, злоупотреба със свободната воля на човека. Злото трябва да се разглежда в двете му области на проявление: във физическата и в нравствената. Във физическата област зло всъщност няма. Доколкото там действат природни стихии (земетресения, наводнения, градушки, суша и др.), те действат поради греха на човека. „Проклета да е земята поради тебе“ (Бит. 3:17), казал Бог на Адам след грехопадението. Св. апостол Павел пише, че „тварите се покориха на суетата не доброволно…, самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари стенат и се мъчат досега“ (Рим. 8:19-22). Мъчението на тварите са аномалиите, които настъпват в тях поради или заради аномалиите в човека, които му е причинил грехът. Природните аномалии не могат да бъдат класифицирани като грях или зло, а като такива, които произтичат от греха или злото и се явяват естествено наказание за него.

В нравствената област злото е резултат на греха, който пък е плод на свободната воля на човека, на свободното му противене на волята Божия. Самò по себе си злото като противоположност на доброто, което има своето начало у Бога, няма самостойна битийна същност, следователно няма и не може да има началото си у Бога; Бог не може да бъде негов виновник и причинител. Що се отнася до споменатите по-горе библейски места, в тях Бог не се сочи като първопричина на злото, а само като такъв, Който го допуска с възпитателно-назидателна (лечебна или въздействаща) цел, но „допуска“ не значи „създава“. Който разглежда злото като наказание, той приема неговия наказателно-изправителен характер. Така са го разбирали мнозина църковни отци, учители и писатели[20]. Един от тях – св. Иоан Дамаскин разсъждава така: трябва да се знае, че в Св. Писание Божието допускане на нещо се нарича Негово действие. Не Бог, Който е благ, извършва някакво зло, а Той само го допуска, защото доброто дело самò по себе си е независимо и свободно от принуда. Дори и тогава, когато Писанието говори, че Бог „причинява бедствие“ (Ис. 45:7), или че няма „в град злополука, която да не е допуснал Господ“ (Ам. 3:6), с това не се показва, че Бог е виновник за злото. Самото понятие „зло“ се разглежда двояко и има две значения: понякога означава зло по природа, което е противно на добродетелите и на волята Божия; понякога то е зло и тягостно за нашите чувства, т. е. възприема се като скърби и напасти; те, бидейки тягостни, само изглеждат зли, а всъщност са добри, защото за тези, които ги разбират, те служат като средство за обръщане и спасяване. За тях Писанието говори, че са от Бога[21].

4. Правдата или справедливостта е също свойство на Божията воля в проявлението ѝ навън. Правдата е такова свойство Божие, което ни открива Бога като абсолютно справедлив Законодател и също абсолютно справедлив Съдия. Той „един е Законодателят и Съдията“ (Иак. 4:12). В този случай Бога наричаме Законодател не в смисъл, че Той е вложил определени закони за съществуване и развитие на творението изобщо, а като такъв, Който е вложил в човека нравствени норми на поведение. В същия смисъл Го наричаме и Съдия.

Като абсолютно благ, свет и всемогъщ Бог твори само добро (Бит. 1:31, Пс. 110:3, Прем. Сол. 8:31), а като справедлив награждава за извършеното добро, или наказва за стореното зло (Втор. 32:25. Рим. 12:19, Евр. 10:30, 1 Сол. 4:6, Гал. 6:7-8). Той е вложил у човека нравствен закон, чието изпълнение води към богоуподобяване. Този закон е двояк: а) вътрешен или естествен, който е вложен в самата природа на човека (Рим. 2:14-15) и б) външен или свръхестествен, който се съдържа в Стария и Новия Завет.

Съгласно внедрения от Бога в човека закон правдата и доброто водят към блаженство, а неправдата и злото – към мъчение. Силата и неподкупността, с които съвестта одобрява добрите намерения и действия на човека и порицава злите и чрез това внася в душата му или покой и радост, или мъчителни терзания, са доказателства, че съвестта е глас на Божието правосъдие в човека.

Правосъдието Божие се прилага както към отделните личности, така и към обществата и народите. За разума, който разглежда историята на народите в светлината на вярата в правосъдието Божие, е ясно видима всесъвършената Божия правда в историческата съдба на всички народи[22].

Като особени прояви на Божието правосъдие Откровението ни сочи тайната на изкуплението и бъдещия всеобщ съд.

Относно тайната на изкуплението св. апостол Павел пише: „Оногова (Иисуса Христа, ск. м.), Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога” (2 Кор. 5:21). И пак същият апостол свидетелства: „Божията правда чрез вяра в Иисуса Христа е у всички и върху всички вярващи; защото няма разлика: всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса, Когото Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, та да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса” (Рим. 3:22-26).

Денят на всеобщия Божи съд ще бъде ден „на гнева, когато се открие праведният съд от Бога, Който щe въздаде всекиму според делата му“ (Рим. 2:5-6). Тогава всеки ще получи „заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си“ (2 Кор. 5:10): праведниците ще наследят царството, приготвено им от създание-мира, а грешниците ще отидат във вечен огън, приготвен за дявола и неговите ангели (Мат. 25:34, 41).

Mнозина изпадат в сериозно недоумение, дори отричат правосъдието Божие и се отчуждават от вярата в Бога, като наблюдават, че в тукашния живот грешници благоденстват, а праведници страдат.

Да, почти винаги и навсякъде е така. При все това трябва да се има предвид следното: а) на земята пълно въздаяние няма и не би могло да се очаква, защото целият свят още „лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), а гдето има прояви на злото, там не може да се очаква тържество на правдата; б) бедствията, на които биват подхвърлени праведниците, и благоденствието на грешниците зависят от хората, от действията на тяхната свободна воля. Бог, Който не ограничава свободата на Своите творения, не желае да я ограничи и в този случай; в) добрите хора, въпреки видимите им тежести и страдания, притежават вътрешен духовен мир, правда и радост от Бога (Рим. 14:17), а грешниците, при видимото им благополучие, всякога се измъчват в своите страсти и беззакония (Прем. Сол. 11:17), които оказват гибелно влияние върху душата и тялото им; г) като допуска страданията на праведниците, Бог постъпва по правда, защото на земята няма праведник, който да не е съгрешил в нещо (1 Иоан 1:8, Притчи Сол. 20:9). Допускайки с блага цел — чрез бедствия да ги очисти „като злато в горнило“ (Прем. Сол. 3:6, 1 Петр. 1:6-7) и да ги утвърди в доброто (Рим. 5:3-5, 2 Кор. 4:16), — Бог чрез тукашните временни страдания ги предпазва от отвъдните, които не са временни, а постоянни или, както ги наричаме, вечни (Прем. Сол. 3:4-5, 2 Кор. 4:17). От друга страна, и благоденствието на грешниците е по правда, защото понякога у тях има немалко добро. Проявявайки към тях благост и търпение, с това Бог ги подтиква към покаяние. Човешката история познава много случаи, когато закоравели грешници се отвръщат от греховете си и тръгват по пътя на правдата, дори някои от тях са се увенчали с ореола на светостта; д) Божието правосъдие по отношение на хората не се ограничава само в пределите на земния живот. Има и друг живот, в който Божията правда въздава всекиму според земните му заслуги[23]. Това ясно е изразил Иисус Христос, когато говорил за Страшния съд (Мат. 25:31, 46); е) и накрая, не бива да забравяме, че ние като несъвършени и подвластни на греха имаме едно измерение за нещата, а Бог като абсолютно съвършен и абсолютно справедлив има друго измерение (Ис. 55:8-10). От това, че не можем да разберем някои явления особено в нравствената област, не следва да се съмняваме в тяхната закономерност, а още по-малко да ги отричаме и да правим погрешни изводи.

Свойства на Божието чувство

Като Същество лично и духовно Бог наред с ум и воля притежава и чувство. До това заключение се стига и по аналогия с човека, който е сътворен по образ Божи (Бит. 1:26-27, Кол. 3:10). Щом образът Божи има ум, воля и чувство, логически следва, че и Първообразът ги има, само че като абсолютен ги има в абсолютна степен.

Когато искаме да материализираме идеята за чувствата, които са нематериални явления, ние ги свързваме със сърцето като основен орган в човешкото тяло. По аналогия този антропоморфизъм пренасяме и към Бога. На много места в Божественото Откровение се говори за чувства у Бога, при това най-често свързани със сърцето. Например: Господ ще намери хора „по cърцето Си“ (1 Цар. 13:14, Дан. 13:22); в едни случаи Бог се радва от все сърце (Иер. 34:41), в други сърцето Му се изпълва с жалост (Ос. 11:18); Той обича правдата и ненавижда беззаконието (Пс. 44:8, Притчи Сол. 11:20, Евр. 1:9). В случая с тези изрази, които са приспособени към нашия език, се подчертава мисълта, че в същността на Бога като лично Същество има такава страна, която в една или друга степен съответства на чувствата в нашата духовна природа. Самопонятно е, че като съдим за Божието абсолютно чувство по чувствата на нашия неабсолютен дух, ние трябва да разсъждаваме за това чувство богоприлично.

Влечението и любовта към собственото благо и удовлетвореността от притежаването на това благо са съществени свойства на нашия дух. По аналогичен път трябва да се приеме, че същото е и у Бога, но в абсолютна степен. Следователно на блаженството у човека отговаря всеблаженството у Бога, на човешката благост и любов към другите у Бога отговаря безкрайната благост и любов към цялото творение.

1. Всеблаженството Божие  е  в неделима връзка с всички други свойства и съвършенства на Бога. Бог обладава в пълнота битието и живота. Битието у Него е съвършено, самобитно, и като такова е независимо от никого и от нищо; животът пък е съвършено хармонично единство. Това всъщност е върховното благо, защото стремежът към благо у Бога съвпада със самото му обладаване. Поради това Бог е всеблажен.

Неизменната пълнота в блажеството на Бога намира своето потвърждение и в Св. Писание. Многострадалният Иов казва: „Ако ти грешиш, какво правиш Нему? И ако престъпленията ти се умножават, какво причиняваш Нему? Ако си праведен, какво Му даваш? Или какво Той получава от ръката ти? Твоето нечестие се отнася към човек като тебе, и твоята праведност – към човешки син” (Иов 35:6-8), но нито едното отнема от пълнотата на Божието блаженство, нито другото добавя, защото блаженството Божие е независимо от външни фактори и явления. Бог е „блажен и едничък Властител, Цар на царете и Господар на господаруващите“ (1 Тим. 6:15; 1:11). Псалмопевецът Давид възкликва: „Пълна радост е пред Твоето лице, блаженство е в Твоята десница навеки“ (Пс. 15:11). И праведниците ще намерят блаженство в съзерцаването на Бога. Сам Спасителят ни уверява в това с думите: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8).

2. Като Същество всеблажено, т. е. любещо върховното благо и едновременно с това обладаващо го, Бог открива Себе Си и навън като безкрайна благост и лю бов. Всеблагият и вселюбещ Бог дава на тварите толкова благо и любов, колкото им е нужно за тяхното блаженство и колкото всяка от тях може да приеме съобразно своята природа и състояние.

Откровението ни разкрива ясно както благостта и любовта на Бога като вътрешно Негово състояние, така и външната им изява. По Своята същност Бог е любов (1 Иоан 4:8,16). Любовта не е и не може да бъде затворена в себе си и само за себе си. Тя твори и същевременно промисля за сътвореното. Светът с цялото си многообразие, с разумно-нравствените същества в него е дело на любовта Божия, която постоянно е насочена към него. „Благ е Господ към всички, и Неговите щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144:8). Той праща „извори в долините…, пои планините от Своите височини…, прави да расте тревата за добитъка и злак за полза на човека“ (Пс. 103:10, 13, 14); храни птиците небесни (Мат. 5:26); „дава храна на всяка плът, защото е вечна милостта Му” (Пс. 135:25). Проявите на Божията любов извикват у нас чувство на благоговение. „Ако ни запитат, пише св. Григорий Богослов, какво ние почитаме и кому се покланяме, отговорът е готов: ние почитаме любовта, защото според изреченото от Св. Дух нашият Бог е любов, и това название на Бога е по-приятно от всяко друго име“[24].

Абсолютната Божия любов се е проявила и проявява особено към човека. Него Бог е възвисил над всички земни същества, като го сътворил по Свой образ. В промисъла Си за него излива обилно върху му даровете на Своята благост и любов: към грешниците проявява дълготърпение (Рим. 2:4, 2 Петр. 3:9) и милост (Рим. 11:22, Пс. 102:10), към нуждаещите се — милосърдие (Лука 1:72, 78, 2 Кор. 1:3), на всички дава даром Своята спасяваща благодат (Еф. 2:5, 8), дава им „всяко добро даяние и всеки съвършен дар“ (Иак. 1:17). Кулминационната точка на Божията благост и любов към човека е изкуплението му от греха и смъртта. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16).

Благостта Божия излива даровете Си върху тварите не с цел да увеличи собственото Си благо, защото, както вече се каза, Бог е всеблажен, а за да ги направи участници в блаженството. Любовта дава не за да получи, а да ущедри, да обогати. Тя дава на всички твари. „Милостта на Господа е върху всяка плът“ (Прем. Сол. 18:12).

Често слушаме да се казва, че благостта Божия, която се излива безмерно върху човека, е несъвмесима с правдата Божия, която наказва строго за греховете.

Тази постановка на въпроса не е нова. Тя е била позната още от раннохристиянско време. По нея мнозина църковни писатели са разсъждавали, като са изхождали от съответни библейски обосновки, именно: „Когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, като баща към сина си” (Притчи Сол. 3:12. Ср. Евр. 12:5-8). „Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам” (Откр. 3:19. Ср. 1 Кор. 11:32). Дадени в резюмирана форма, светоотеческите разсъждения пък са: правдата Божия и благостта или любовта Божия не бива да се разделят, нито да се разглеждат като противоположни една на друга. Любовта Божия към хората има за цел тяхното блаженство. В основата си тя е любов към преуспяващото в тях добро, при наличието на което е възможно за хората и самото блаженство, както е блаженството у Бога, Който е блажен поради това, че Сам е абсолютното добро. Правдата Божия пък, която въздава блаженство за доброто и лишава от него заради злото, съдейства на същата цел, към която е насочена и любовта Божия към хората. В този случай тя действа в пълно съгласие с основите, на които се утвърждава любовта. „Правдата, по думите на Тертулиан, служи за ограда и светилник на благостта“[25].  От друга страна, Бог сътворил човека и го надарил със свобода, която е велико благо. В Своята промислителна дейност за хората Той не ограничава и не насилва тяхната свобода. Такъв е вечният закон на Божията любов към човека, такава е Господнята правда към него. Като любящ Баща Бог иска да ни помилва, да осигури нашето благо, но като праведен Той не върши това мимо нашата воля. Следователно праведната Божия любов към човека е единствената форма на благост, в която Бог може да благотвори на човека. Наказателните действия на Божията правда св. Иоан Дамаскин сравнява с медицинските инструменти на лекаря, с помощта на които понякога се прибягва до мъчителни действия и дори до отрязване на части от тялото, но това се върши не от злоба към болния или от желание да му се причини страдание, а от дълбоко чувство на състрадание към него и от искрено желание да му се помогне[26]. Според бл. Августин Бог, като наказва хората за нарушаване на заповедите, показва Своя гняв, но гневът Му е като на баща, който негодувайки от непослушния си син, прибягва към различни бащински безвредни наказателни средства с единствената цел — да вразуми непокорното дете[27].

Бог постоянно се открива на хората като пълна и съвършена благост. Божията промислителна дейност към хората е винаги една и съща. Но щедрата Божия любов съобразно с Божията правда се открива не механически, а в съответствие с духовната нагласа на отделните хора, т. е. според това как те усещат тази любов[28]. Онези, които подобно на демоните и на ожесточените грешници съвсем не възприемат Божията любов, биват отхвърлени от Бога или, по-точно, сами се отхвърлят от Бога. Към тях именно Божията правда действа наказателно. Но нима в такъв случай е възможен друг начин на действие? Всъщност тук правдата или справедливостта не е наказание, а естествено и неизбежно следствие от извършеното деяние.

Като анализират с ума, усвояват със сърцето и проникват с волята си в свойствата на Бога, християните имат възможност да възрастват духовно, да се усъвършенстват нравствено и да служат за пример на другите. „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”(Мат. 5:16).
______________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1990, кн. 4, с. 6-23.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Dumitru Staniloae, Orthodohe Dogmatik, Zürich, Einsiedeln, Köln, 1985, S. 208 f.

[2]. Dionysius Areopagita, De divinis nominibus, I, 1.

[3]. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия К. Цоневски, Православно догматическо богословие, София, 1948, с. 52 сл.

[4].Augustinus, De civitate Dei, XXI.

[5]. Contra Celsum, II, 20.

[6]. Commentar in Hieremiam, V, 26.

[7]. De civitate Dei, V. 10, 2.

[8]. De fide orthodoxa, II, 30.

[9]. Епископ Сильвестр, Опыт Православнаго Догматическаго богословия, т. II, издание третье, Киев, 1892, с. 145 сл.

[10]. D. Staniloae, пос. съч., с. 218 сл.

[11]. Например св. Василий Велики, Шестоднев; св. Григорий Нисийски, Шестоднев; св. Амвросий Медиолански, Шестоднев; св. Кирил Иерусалимски, Огласително поучение, IX; св. Иоан Златоуст, Към антиохийския народ, беседи IX-XI, и др.

[12]. De statuis, Homilia XII, 2.

[13]. S. Gregorius Nyssenus, Contra Eunomium, XII.

[14]. De fide orthodoxa, II, 22.

[15]. Adversus haereses, I, 12, 2.

[16]. Прот. Н. Малиновский, Православное Догматическое Богословие, т. I, издание второе, Сергиев Посад, 1910, с. 236 сл.; Jepoм. Др. Jустин, Догматика православне цркве, книга прва, Београд, 1932, с. 111.

[17]. Haereses, 70, 7.

[18]. Epistola ad Corint., I, 27.

[19]. De civitate Dei, V, 10, 1.

[20]. Например: св. Василий Велики, Quod Deus nоn estauctorem mal., 6; св. Иоан Златоуст, De diabol., Homilia I, 4-5; Климент Александрийски, Paedagogos, I, 8, Stromata, I, 7; св. Атанасий Велики,Contra gentes, 7; бл. Августин, Contra manicheam, II, 29.

[21]. De fide orthodoxa, IV, 19.

[22]. Прот. Н. Малиновский, пос. съч., с. 238 сл. сл.

[23]. Пак там, с. 241 сл.

[24]. Oratio XXIII.

[25]. Contra Маrcionem, II, 11.

[26]. Expositio in Psalmos, 6, n. I.

[27]. Quaest. in Genes., I, quaest. 161. Enarrat in Psalmos 147, n, 13.

[28]. Еп.  Сильвестр, пос. съч., с. 166 сл. сл.; Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кънчев Цоневски, пос. съч., с. 58 сл. сл.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация: https://wp.me/p18wxv-2ly

Тотю Коев

Всеки вярващ човек се стреми да получи познания за обекта на своята вяра, тоест за Бога. И този стремеж е самопонятен, естествен и оправдан, защото ако човек се интересува за самия себе си, за предметите от окръжаващата го среда, за света като цяло, още повече се интересува за Твореца на всичко съществуващо, за Неговите свойства и прояви.

В статиите „Вярваме в единия Бог“ и „Богопознание и богообщение“ (отпечатани в списание „Духовна култура“, кн. 3 и 5, 1989 година) посочих, че има разлика между постижение и познание; че същността на Бога е непостижима, но частично знание за Него можем да имаме; че имената, давани на Бога, отразяват една или друга страна от Неговата същност, но не отразяват самата същност; че Бог е дух; че в Свещеното Писание на Бога се приписват човешки свойства.

Преди да пристъпя към темата на настоящата статия, считам, че казаното вече по последните два въпроса (че Бог е дух и че на Него се приписват човешки свойства) е необходимо да се допълни и разшири. Така ще се разбере по-правилно и въпросът за свойствата Божии.

И така, Бог е дух (Иоан 4:24. Срв. 2 Коринтяни 3:17). Това ще рече, че Той е нематериален по Своята същност. Неговата духовност е абсолютна, и като такава е несравнима с духовността на човека. Последната е само отобраз на Божествената. Бог е дух най-съвършен, най-чист, най-възвишен. При все това на много места в Свещеното Писание на Бога се  приписват свойства, качества и прояви, близки и дори напълно покриващи се с тези у хората. Или, с други думи, Бог е антропоморфизиран. Този антропоморфизъм трябва да бъде правилно разбран. Като се има предвид, че още в Стария Завет Сам Бог открил Себе Си на Моисей не като човекоподобен, а като най-висше духовно битие („Аз съм вечно Съществуващият”=o Wv=Сый — Изход 3:14), трябва приписваните Му човешки свойства и действия да се разбират като такива духовни свойства и действия, които подобават само на Бога. Това ясно е изразил св. Григорий Богослов с думите: „Според Писанието Бог спи (Псалом 43:24), събужда се (Даниил 9:14), гневи се (Второзаконие 11:17), ходи и за престол има херувимите (Исаия 37:14). Но кога Той е бил немощен? И чувал ли си някога, че Бог е тяло? Тук е представено това, което не е. Защото, измервайки със свои понятия, ние и Божието сме назовали с имена, взети от самите нас. Когато Бог, по причини известни само на Него, прекратява Своята грижа и като че ли нехае за нас, това значи – Той спи; защото нашият сън е подобен на бездействие и безгрижие. Когато, обратно, изведнъж започва да върши добро, значи – Той се събужда, защото събуждането е отминаване на съня, както внимателното гледане е отминаване на разсейването; Той наказва, а ние от това сме направили заключение – гневи се, защото нaказанието при нас бива от гняв; Той действа ту-тук, ту-там, а според нас – Той ходи, защото ходенето е придвижване от един към друг; Той се упокоява и като че ли обитава сред свети сили. Това ние сме нарекли седене и седене на престол, което е също свойствено на нас… Бързото движение е наречено от нас летене, гледането свързваме с лицето, даването и вземането – с ръката. А така също всяка друга Божия сила и всяко друго Божие действие са изобразени у нас чрез нещо взето от телесното“[1].

В книга Битие глави 2 и 3 по отношение на Бога са употребени такива човекообразни изрази, които ако се възприемат буквално, будят силно недоумение. Например: „И чуха (Адам и Ева, скоби мои) гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневната хладина“ (3:8). Нима Бог ходи? Нима говори с човешки глас? Как всъщност Този, Който е Творец на вселената, Който е навсякъде и всичко изпълва, да ходи из рая и да говори? Зад тези човешки образи се крие определена истина: битиеписателят изразява мисълта за близкото присъствие Божие, което породило страх и срам у Адам и Ева поради сторения от тях грях. Неподкупният съдия у тях – съвестта, възставайки срещу деянието им, ги обвинявал и осъждал, показвал им тежестта на престъплението. А този неподкупен съдия не може да бъде излъган или заблуден. Относно сътворяването на жената е казано: Бог „взе едно от ребрата му (на Адам, скоби мои) и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена“ (2:21-22). И тези думи не следва да се разбират буквално. Те са употребени поради човешкото същностно и езиково несъвършенство, което няма друг начин да изрази такива непостижими тайни. Не е правилно да се използват отделни думи или изрази с антропоморфично значение и да се отнасят буквално към Бога. Изразите „ходи“, „взе“ и други подобни трябва да се разбират в духовен смисъл, какъвто подобава на Бога. Същото се отнася и към думите: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот“ (2:7), и много други такива изрази, с каквито изобилства особено Старият Завет.

Във връзка с антропоморфизирането на Бога в Свещеното Писание св. Иоан Дамаскин, като използва светоотечески мисли до негово време (VIII-ми век), дава следното обобщение: „Тъй като намираме, че в Божественото Писание за Бога е казано твърде много символически чрез телесни (чрез сравнение с тялото, скоби мои) образи, трябва да се знае, че за нас като хора, облечени в груба плът, не е възможно по друг начин да разбираме или да говорим за божествените, възвишени и невеществени действия на Бога, освен само чрез образи, подобия и символи, съответстващи на нашата природа… Всичко, което е казано за Бога чрез телесни образи, съдържа в себе си някакъв съкровен смисъл, и чрез това, което е за нас обикновено, ни наставлява към онова, което е по-висше от нас; изключение прави само отнасящото се до телесното идване на Бог Слово“[2].

Макар че човек мисли не само конкретно, но и абстрактно, той по силата на своята двусъставност (душа и тяло) облича и най-абстрактните си съждения в словесна форма, като използва човешки изразни средства. За богословието тук именно е основното затруднение, защото божествените мисли, идеи и истини то трябва да облече в човешка форма – Абсолютното трябва да се изрази с относителни измерения. Тъкмо поради това в религиозната област по необходимост се стига до антропоморфизиране на Бога. Колкото човешката мисъл и език се развиват и обогатяват, толкова истината за Бога се поднася в по-съвършена езикова форма, но при все това тази форма си остава човешка и като такава – несъвършена. Същото се отнася и до свойствата Божии, които тук ще бъдат предмет на разглеждане. Като не сме в състояние да надзърнем в същността на Бога, не сме в състояние и да я изразим. При все това и Божественото Откровение, и религиозното съзнание предлагат определена степен на богопознание чрез разглеждане на Божиите свойства, разкривани и дефинирани по човешки.

Божественото Откровение говори за множественост на Божиите свойства. Тук множественост при наличието на една проста и неделима Божия същност е резултат от невъзможността на човека да намери единствен изчерпващ начин за познаване на Бога. Единият по същност Бог се възприема от вярващото съзнание в различни свойства, както слънчевата светлина, която е една, се отразява върху материалните предмети в различни цветове[3].

Измежду многото наименования и определения, давани на Бога в Свещеното Писание, две се открояват ярко и се налагат убедително в човешкото съзнание – едното от Стария Завет, другото от Новия. Първото – Бог е „ο ων=Сый=вечно Съществуващият” (Изход 3:14); второто – „Бог е дух=πνευμα ο Θεος=Духь есть Богь” (Иоан 4:24). На базата на тези две определения свойствата Божии се извеждат от Откровението и се дефинират от разума. Пак въз основа на тях Божиите свойства се разделят на две групи: 1. такива, които се отнасят до Божията абсолютност или до Божието съвършено битие, и 2. такива, които се отнасят до Бога като личност или като духовно същество. Свойствата от първата група се базират главно на казаното в Изход 3:14 – Бог е „вечно Съществуващият“, а тези от втората – предимно на Иоан 4:24 – „Бог е дух“. Разбира се, точно диференциране на свойствата Божии не е възможно, защото не е възможно постижение на Божията същност. Макар да се разглеждат поотделно, те преливат едно в друго и всъщност стават едно цяло, както е един и техният носител – Бог.

Свойствата Божии от първата група, тоест отнасящи се към Бога като същество абсолютно, които са именно предмет на разглеждане в тази статия, са: а) самобитност, б) вечност, в) неизменяемост и г) неизмеримост и вездесъщие. (Свойствата на Бога като същество лично ще бъдат предмет на разглеждане в отделна статия).

а) Самобитност на Бога

Като казваме, че Бог е самобитен, с това приемаме, че причината за Неговото битие не е извън Него, а в Самия Него, тоест, че Той е самопричина на битието Си. Всяко нещо, което съществува, има причината на своето битие извън себе си. Ако се тръгне по обратен ред и за всеки предмет и явление се търси причината му, следва по логически път да се приеме, че всяко следствие има своя причина, която на свой ред е следствие на друга причина, или се получава така наречената причинна връзка на явленията (каузалност). Разумът не остава удовлетворен, ако се върви до безкрайност по пътя на следствие – причина. Логически следва да се приеме, че една от тези причини не е следствие, а е причина сама на себе си, или, с други думи, има битието си сама в себе си. Бидейки самопричина, тя едновременно с това е причина и на всичко съществуващо извън нея и обусловено от нея. Тук понятието „всичко“ включва и битието. Следователно тази самобитийна причина, наречена още субстанция, не е абстрактно понятие, а абсолютна реалност. Именно тази субстанция, която в абсолютна степен притежава всичко и твори всичко, е Бог. Като същество абсолютно Бог в Своето битие и съществуване не само не се нуждае от никакво друго битие, а Сам дава битие. Той е самобитна субстанция – causa sui. Ако би бил зависим по битие, Той не би бил Бог, защото зависимостта изключва самобитността.

Тези разсъждения са в унисон със Свещеното Писание, в което истината за самобитността на Бога е намерила ясен израз. „Аз съм Вечносъществуващият“ (Изход 3:14), казал Бог на Моисей при горящата къпина. С тези думи Той Сам явил Себе Си като същество самобитно. „Вечно Съществуващият” е по предимство име на Бога не само поради това, че Той Сам се е нарекъл така, но и защото, през човешка призма погледнато, то е най-подходящо за Бога, говори ни най-ясно за Божията природа, за Божията самобитност и независимост от нищо и от никого; то принадлежи само на Бога и на никого другиго[4]. Като разсъждава върху съдържанието на израза „Вечно Съществуващият“(Сый) и се пита, защо Бог употребил за Себе Си име, което е общо със същността, блажени Иероним (починал 419/20 година) отговаря: „Причината за това е, че тъй като всичко съществуващо е получило своето битие от Божиите благодеяния, Бог, Който всякога съществува, няма начало отвън, а Сам на Себе Си е начало, и бидейки Сам причина на Своето съществуване, не е мислим като Такъв, Който има Своето битие отвън“[5].

Чрез устата на св. пророк Исаия Бог говори: „Преди Мене нямаше бог, и подир Мене не ще има“ (Исаия 43:10).

Мисълта за самобитността на Бога е изразена ясно в думите на Иисус Христос: „Както Отец Има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си“ (Иоан 5:26. Срв. Псалом 35:10). А което Бог има в Себе Си, то е самобитно, има го в пълнота и го дава щедро. Той „дава на всички живот и дишане и всичко“ (Деяния на светите апостоли 17:25. Срв. Псалом 32:6; 49:10-12, Исаия 42:5, Иов 12:10); „ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме”(Деяния на светите апостоли 17:28); „всичко чрез Него се държи“(Колосяни 1:17. Срв. Римляни 11:36 и др.); на Него никой нищо не може да даде, нито може да Го съветва (Исаия 40:12-13, Римляни 11:33-35), „защото всичко е от Него, чрез Него и у Него” (Римляни 11:36).

б) Вечност на Бога

В тясна логическа връзка със самобитността на Бога стои и Неговата вечност. Само същество, което няма начало на битието си, не е зависимо от времето и е извън него, само то е вечно. Времето не е нещо самò по себе си съществуващо. То е категория или форма на ограниченото условно битие, понеже в него протичат постоянните изменения на нещата, вследствие на което те се появяват и изчезват, преминавайки от едно състояние в друго, като всеки следващ миг те вече не са това, което са били. За да изразим тези непрекъснати изменения на ограниченото битие, ние въвеждаме понятията преди и след, начало и край, минало и бъдеще. Ако битието нямаше такива постоянни изменения и то всякога би било равно на себе си, тогава не би имало измерение на продължителността му, не би имало време.

Фактически такова битие има само неизменяемата Божия същност. Тя остава всякога една и съща, не възраства, нито намалява, не се изменя. Поради това у Бога няма начало, нито край, няма минало, нито бъдеще, а има винаги едно и също вечно битие. По думите на блажени Августин: ”Всяко минало вече не е съществуващо. Следователно както миналото, така и бъдещето е недостатък в битието. Но у Бога няма нищо недостигащо. От това следва, че у Бога няма нито минало, нито бъдеще, а само настояще“[6]. Почти същата мисъл изразява и св. Григорий Богослов, който казва: „Бог всякога е бил, е и ще бъде; но по-добре е да се каже, че Той всякога е, защото „бил“ и „ще бъде“ означава делене на нашето време, и е свойствено на преходното естество, а вечно Съществуващият (Сый) е всякога“[7]. Бог винаги е равен на Себе Си, тъждествен е със Самия Себе Си. От една страна, вечността на Бога се състои в това, че за Него не съществуват измеренията на времето, а от друга – в това, че Той съществува всякога по един и същ начин. „В начало Ти (Господи) си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш – и ще се изменят; но Ти си сè същият, и Твоите години няма да се свършат“ (Псалом 101:26-28) Тези думи на Псалмопевеца изразяват идеята за вътрешната зависимост на вечността Божия от Неговата неизменяемост. За безкрайността на Божието битие, измервана с човешката мярка за време, свидетелства Сам Бог с думите: „Аз съм същият, Аз съм първият и Аз – последният“ (Исаия 48:12. Срв. 41:4; 44:6); „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, – казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят” (Откровение 1:8). Човешката мисъл е вградена в рамките на времето. Ако тя би могла да започне от началото на времето и да стигне до края му, навсякъде ще открива Бога, Който е над измеренията на времето, над или извън самото време: „Преди още да се родят планините, Ти си образувал земята и вселената, и отвека и довека Ти си Бог“ (Псалом 89:2). Преди и след Бога не съществува друго подобно на Него несъздадено същество: „Преди Мене нямаше бог и подир Мене не ще има” (Исаия 43:10). Вечното Божие битие е съвършено различно от временното; нашата мярка за време е неприложима към битието на Бога. За Него Псалмопевецът казва: „Пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден“ (Псалом 89:5). А св. апостол Петър добавя: „За Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден“ (2 Петр. 3:8). Като Творец на времето Бог е „Цар на вековете“ (1 Тимотей 1:17), превишава ги (Второзаконие 32:40), оставайки „все Същият“ (Псалом 101:28), тоест Той съществува вечно и съществува по един и същ начин[8].

Когато разсъждаваме върху вечността на Бога, трябва да имаме предвид и понятието„безсмъртие“. И двете се отнасят към Бога, Който е безсмъртният Цар на вечността, но докато вечността е присъща само на Бога, безсмъртието е присъщо и на творенията Му. В това отношение заслужава особено внимание мисълта на св. Исидор Пелусиотски (починал 436 година): „Вечността е непрекъсваема жизненост, поради което това понятие се прилага обикновено само към безначалното Естество, в Което всичко всякога е едно и също и по един и същ начин. Понятието „безсмъртие“ може да бъде приписвано и на това, което е получило битие и не умира, например на ангелите, на душата… А вечността в собствен смисъл принадлежи на Божествената същност, поради което обикновено се приписва на достопокланяемата и царствена Троица, Която не търпи изразите „преди“ и „после“, не допуска понятията за „първо“, „второ“ и „трето“, защото Божеството е над числата и е преди всяко време[9]„.

в) Неизменяемост на Бога

Във връзка със самобитността и вечността на Бога е и другото Негово свойство – неизменяемост. Същество, което има битието си в самото себе си и съществува от вечност, не може да се изменя. Измененията протичат в рамките на времето и се отнасят до тварите, които са във времето. Това е така, защото тварите не са самобитни и съвършени; по битие зависят от странични причини и условия. Именно поради тяхната несамобитност и произтичащото от нея несъвършенство те са подчинени в своето съществуване на закона за изменението, и обратно – изменението им е доказателство за тяхната несамобитност и несъвършенство. Животът на всяко отделно същество е верига от непрекъснати стремежи да се развие вложеното в него. Тези стремежи са свързани с вътрешни усилия и борба с външни, често пъти враждебни условия. Тук естествено са неизбежни разни преходи на битието от едно състояние в друго.

Подобни изменения не са мислими у Бога, защото Той от вечност е един и същ в пълнотата на самобитността Си. Бог е неизменен, защото е абсолютна пълнота на битие и е независим в битието Си от никого и от нищо. Той не губи от Себе Си нищо, нито прибавя към Себе Си нещо, не се намалява и не се увеличава. Като абсолютна пълнота на битието Бог не преминава от една битийна форма в друга. Вечната неизменяемост е свойство не само на Божията същност, но и на всички действия на Неговата воля. У Него не е възможна никаква промяна, защото Той е абсолютна пълнота на съвършенство и няма място за преминаване от едно състояние в друго. „Аз съм Господ, Аз се не изменявам“(Малахия 3:6), говори Господ чрез устата на пророка. Причината за Своята неизменяемост Той посочва в това, че е Господ, тоест, че е самобитен Господар и Владетел, Създател и Творец. Като самобитен Творец на всичко Бог е неизменяем: „В начало Ти (Господи) си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш – и ще се изменят; но Ти си сè същият, и Твоите години няма да се свършат“ (Псалом 101:26-28). Човекът – венецът на Божиите творения – се изменя, но неговият Творец остава неизменен: „Бог не е човек, та да лъже, нито е син човешки, та да се отмята“ (Числа 23:19). У Бога „няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иаков 1:17). Или, обобщено казано, самобитният и вечен Бог пребивава винаги един и същ, не се изменя нито по същност, нито по сила и свойства, нито по съвършенство и действия (Евреи 6:17, Псалом 32:11, Исаия 46:4).

Неизменяемостта не противоречи на Бога като Същество живо и лично. Неговото битие е живот пълен с разнообразни сили и дейности, които не нарушават неизменността на същността Му. Това е така, защото животът на Бога с всичките му свойства не е нещо случайно или случайно съединен с Неговото същество, както например случайно се съединява съдът с налятата в него течност, или тялото с неговия цвят, или въздухът със светлината и топлината, или душата с мъдростта. Но съдът не е течността, тялото не е цветът и така нататък. Споменатите предмети, притежавайки посочените свойства, при изменение на външните условия могат да ги загубят, а заедно с това да се изменят. Така съдът може да се изпразни от течността, тялото може да изгуби цвета, въздухът може да се лиши от светлината и топлината, душата може да изгуби мъдростта. Но животът в Бога принадлежи на Неговото същество така неделимо, както и самото битие, защото Бог Сам в Себе Си е живот и животът е Негово битие. Чрез проявлението Си в живота Божието същество не губи нищо от това, което има, и не придобива за Себе Си нищо, което не е имало, защото животът на Бога не се развива и усъвършенства. Бог не възраства в Своето битие[10].

Във връзка с неизменяемостта на Бога още в християнската древност са възникнали някои въпроси, които и сега не би следвало да се отминават.

Първият от тях е – как да се съгласува с неизменяемостта Божия раждането на Сина Божи и изхождането на Светия Дух, когато и едното, и другото предполагат своего рода движение и преминаване от едно състояние в друго?

Това недоумение е плод на неправилно разбиране на понятията „раждане“, „изхождане“ и „сътворяване“. Първите две се отнасят към Бога и са противопоставка на третото, което се отнася към творението. Раждането и изхождането, които са от вечност у Бога, говорят за едната същност на трите Божествени Лица. Раждането на Сина Божи е вечно, безначално, безкрайно, непрестанно. Такова е и изхождането на Светия Дух. Отец от вечност е Отец, защото Син от вечност се ражда. Отец не би могъл да се нарече Отец без Сина. Да се мисли, че някога (респективно във времето) Отец е родил Сина, е богохулство, защото такава мисъл допуска промяна в същността Божия, отрича троичността на Бога.

Казаното относно раждането на Сина Божи се отнася и до изхождането на Светия Дух. В самобитното и вечно Божие битие изхождането на Светия Дух е самобитно и вечно, затова няма изменение в неизменната природа на Божествената Троица. Раждането и изхождането не водят до отделяне, каквото има в материалния свят, те са по-скоро вътрешно състояние в неизменната Божия същност, израз на пълнотата на Божието битие. Има разлика между раждане и изхождане, но в какво се заключава тя, това никой не е в състояние да проумее. Ние знаем само, че раждането на Сина Божи и изхождането на Светия Дух протичат едновременно и свидетелстват за вътрешното единство между Лицата на Света Троица, докато творението е нещо външно по отношенне на Твореца[11].

Вторият въпрос се отнася до Боговъплъщението, именно – възможно ли е въплъщението на Сина Божи да не внесе изменение у Бога?

Само тварите по силата на своята ограниченост губят нещо, което са имали, или придобиват нещо, което не са притежавали. В тази връзка е интересна мисълта на Тертулиан, че ако у Бога настъпват изменения, каквито има при тварите, Той би бил равен на тях[12], а това ще рече, че Той не би бил Бог. Съгласно учението на Църквата, дефинирано на Четвъртия вселенски събор (451 година), двете природи (божествената и човешката) в личността на Иисус Христос са съединени неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно. Божествената природа приела в Своята ипостас човешката, но не се съединила така, че да се образува нещо трето. При съединението нито божествената природа се изменила в човешка, нито човешката в божествена; всяка запазила своите свойства: божествената – Своята безкрайност, човешката – своята ограниченост. Поради това при Въплъщението не последвало никакво изменение в Божията същност. Изменение би могло да стане само в случай, че двете природи се слеят (а не се съединят, както учи Православната църква) и от това сливане се получи една нова, смесена природа[13].

Третият въпрос е свързан със сътворяването на света, именно – как може да се запази неизменяемостта Божия при сътворяването на света, който Бог е сътворил във времето и без посредник?

Преди всичко светът е битие външно по отношение на природата Божия и затова той не изменя нито същността, нито свойствата Божии. Мисълта за света съществувала в Божия ум от вечност, при това като мисъл за света, който щял да бъде създаден във времето: „Познати са Богу отвека всичките Му дела” (Деяния на светите апостоли 15:18. Cрв. Даниил 13:42). Следователно светът не е нищо друго, освен осъществяване на една вечна и неизменна Божия мисъл, изпълнение на вечните и неизменни определения на Божията воля[14]. Светът не е съвечен на Бога, той е създаден, но е създаден не от същността Божия, а чрез външното творческо действие на Божията воля, което не е довело до никаква промяна в Божията същност. Като не е подобен по същност на Бога и не е съвечен на Него, светът по необходимост следва да бъде изменяем и небезначален, какъвто всъщност е. Но тези свойства на света не противоречат на неизменяемостта и безначалността на Неговия Творец[15].

Четвъртият въпрос е във връзка с Божия промисъл за света, именно – учението за неизменяемостта Божия не противоречи ли на Божия промисъл за създадения свят?

Промисълът не е случайна проява у Бога. Той е предвиден (Деяния на светите апостоли 15:28, Премъдрост на Иисус син Сирахов 23:29), следователно не е нещо ново за Божия живот, нито прибавя нещо към Божията същност. Бог от вечност предвидил целия ход на световните събития и също от вечност определил Своето промислително въздействие върху творението. Ако Бог не бе предвидил такова въздействие, а се окажеше, че светът се нуждае от него, тогава Бог, за да окаже необходимото въздействие, трябваше да се измени[16]. Това логически е недопустимо, защото противоречи на истината за Божието съвършенство.

В тази връзка що се отнася до онези места в Свещеното Писание, в които Бог е представен с променливи чувства – гняв (Изход 32:9-10, Числа 16:46, 4 Царства 24:15 и други), разкаяние (Битие 6:6. 1 Царства 15:11, 35, Съдии 2 : 20 и други) и така нататък, тези и подобни на тях случаи следва да се разбират не буквално, а само като антропоморфизиране на Бога. В тях трябва да се търси приличният за Бога смисъл.

г) Неизмеримост и вездесъщие на Бога

Бидейки извън условията на времето като самобитен, вечен и неизменяем, Бог е неограничен и от пределите на пространството – Той е неизмерим и вездесъщ. И пространството, подобно на времето, не е нещо самò по себе си съществуващо и независимо от предметите. То е форма на съществуване на ограничените предмети, на които са свойствени пространствените определения и отношения. Като несамобитни и зависими по битие от външните условия, предметите имат определена пространственост (дължина, ширина, височина, дълбочина) и граници на битие. Колкото повече някое същество или предмет е независимо по битие от странични условия и има способност към вътрешно, самостойно съществуване, толкова повече то е способно да овладява пространството съобразно потребностите на своята природа. Например чрез корените и клоните си растението може да овладява пространството повече отколкото камъкът; движещите се същества – още повече отколкото растенията; човешката душа с мислите и стремежите си – повече от движещите се неразумни същества; чистите духове са още повече свободни от пространствените ограничения.

Този критерий за пространственост е напълно неприложим към Бога. Като същество самобитно и независимо от нищо външно, Бог от нищо не може да бъде стесняван или ограничаван. Той стои неизразимо по-високо от всякаква пространственост и измерима протяжност, Той е същество необятно, неограничено, неизмеримо.

Разглеждан по отношение на света,  Бог е вездесъщ, тоест Той не пребивава на едно определено място, нито пък в дадено време е тук, а в друго време там, а пребивава всякога, навсякъде и всецяло, или, с други думи, Той е необятен и всеобемащ. В Своето вездесъщие Бог е по-високо и вън от всяко място; нито пространството, нито времето могат да Го ограничат, защото Той е над всяко място и време. Няма нито едно място и нито едно същество от физическия и духовния свят, гдето и в което да не присъства Бог[17].

Истината за неизмеримостта и вездесъщието на Бога е засвидетелствана многократно в Божественото Откровение. В Стария Завет чрез устата на св. пророк Иеремия Сам Бог свидетелства за Себе Си с думите: „Нима Аз съм Бог само отблизо…, а не Бог и отдалеч? Може ли се скри човек на тайно място, дето Аз не бих го видял?… Не изпълням ли Аз небе и земя?” (Иеремия 23:23-24. Срв. Иов 34:21, Премъдрост Соломонова 1:7, Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:16, 23:27). А чрез св. пророк Исаия говори: „Небето е Мой престол, а земята – подножие на нозете Ми; де тогава ще съградите дом за Мене, и де е мястото на Моя покой?”(Исаия 66:1). Убедеността на вярващата душа, че Бог е навсякъде и всичко изпълва, че Той е неизмерим в силата и величието Си, е изразил правдиво и поетично още св. пророк и цар Давид: „Къде да отида от Твоя дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи” (Псалом 138:7-10. Срв. Второзаконие 4:39, Иисус Навин 2:11, Амос 9:2). Същата мисъл с по-други думи изразява и праведният Иов: „Той (Бог, скоби мои) е по-високо от небесата, – какво можеш стори? По-дълбоко от преизподнята, – какво можеш узна? По-дълга е от земята мярката Му и по-широка от морето” (Иов 11:8-9). И премъдрият Соломон молитвено изповядва: „Небето и небето на небесата не Те побират, толкова по-малко тоя храм, който съм построил (на Твоето име)” (3 Царства 8:27. Срв. 2 Паралипоменон 6:18, Исаия 66:1, Деяния на светите апостоли 7:49).

Мисълта за вездесъщието на Бога логически произтича от учението на Иисус Христос, че поклонението на Бога с дух и истина е възможно на всяко място, защото Бог неизменно пребъдва навсякъде. По думите на св. апостол Павел: Бог „не е далеч от всекиго измежду нас, защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деяния на светите апостоли 17:27-28); Той е „над всички, и чрез всички, и във всички нас“ (Ефесяни 4:6).

Истината за вездесъщието на Бога е намерила ярък израз и в църковното съзнание, по-конкретно в някои църковни молитви и песнопения. Една от тези молитви, произнасяна от всеки православен християнин, гласи: „Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, съкровище на благата и Подателю на живота! Дойдѝ и се всели в нас, очисти ни от всяка нечистота и спаси, Благи, нашите души“.

И във връзка с неизмеримостта и вездесъщието на Бога възникват някои логически въпроси, които се нуждаят от съответни изяснения.

Първият е – как да разбираме безпределността и неограничеността Божия при наличието на един ограничен от пространството свят?

Като Творец на света Бог не може да бъде ограничен от него, защото Той обхваща и прониква целия свят; Той „не се ограничава от място, а Сам е вместилище на всичко“[18]. Само за материалните предмети можем да говорим, че те се намират на едно или на друго място, че заемат съответно пространство. Бог е нематериална субстанция, следователно по-правилно е да се каже, че в Него е всичко, отколкото – че Той е на определено място. Мястото е нещо пространствено и има измерения, а у Бога няма нищо такова, защото Той не е място, но в Него всичко съществува[19]. Ако дори бихме казали, че Бог е място за всичко, то това място не трябва да се разбира в сетивен смисъл, а в смисъл на творческо отношение към света[20]. Светът, чието съществуване е в зависимост от Бога, не може да поставя каквито и да било прегради на Неговата безпределност, и като творение Божие той съществува с Бога, без това да противоречи на Божията необятност и всеобхватност.

Вторият въпрос се състои в това – по какъв начин вездесъщият Бог съществува или съпребивава със света?

Това, което Божественото Откровение и разумът ни казват, е, че Бог е във всичко, че Той всичко прониква и изпълва, но това Божие вездесъщие е чуждо на всякакви грубосетивни представи. Като разсъждава върху Господните слова: „Не изпълням ли Аз небе и земя?“ (Иеремия 23:24), Ориген прави следното заключение: „Както в тялото няма нито една част, която би била чужда на присъствието на душата, така и в света няма нищо, което би било чуждо на присъствието Божие“[21]. Но това Божие присъствие Ориген разбира в духовен смисъл — в смисъл на присъствие на невидимата сила Божия[22].  Това самò по себе си правилно обяснение веднага поражда въпроса — субстанциално или динамично Бог присъства в света? — Би било погрешно да се мисли, че у неизменяемия и вездесъщ Бог е възможно някакво делене. Действията и силите на Бога са неделими от Неговата същност. Гдето са действията Божии, там Той пребивава и със същността Си. Ако бихме могли да допуснем у Бога такива действия, при които отсъства Божията същност, то тази същност би се подчинила на ограниченията на пространството, Бога бихме приели като пребъдващ на определено място и управляващ оттам цялото творение. Всичко това изключва идеята за абсолютността на Бога, а оттук — и Неговото съществуване изобщо. Отхвърляйки тази мисъл като абсурдна, остава да се приеме другата – че Бог пребивава в света не само чрез Своите действия и сили, но и чрез самото Си същество, т.е. Той пребивава субстанциално и динамично. Бог пребивава в света същностно, както съществува същностно в Своята природа. Но вътре в Своята природа Той съществува като причина Сама на Себе Си, докато в света съществува като причина изразяваща Своята дейност навън. Всичко, което е вътре у Бога, е Негова природа и пълнота. Проявявайки Своето същество навън, това същество се изразява в творческа и промислителна дейност. Вътре у Себе Си Бог съществува иманентно; в света Той пребивава като навън насочена причина, която произвежда и запазва битието на света, без самата тя да става негова (на битието) природа и същност, тъй че „Той е във всичко и същевременно е вън от всичко“[23], не се смесва и не преминава в никоя друга същност[24]. Тази мисъл би могла отчасти да се илюстрира с човешкия дух, който по един начин съществува в себе си, а по друг се изявява навън като действаща причина, например в думите и действията, макар че в двата случая той присъства субстанциално. Разбира се, както всяка аналогия, и тази не изяснява проблема в неговата същина[25]. Въпросът за начина на вездесъщието Божие в света превишава границите на религиозното съзнание, което смирено изповядва: „Ние знаем, че Бог присъства навсякъде, но по какъв начин, това не разбираме“[26], защото сме във времето и пространството, от които са обусловени нашите измерения, а Бог е извън тези категории.

Третият въпрос – при засвидетелстваното вездесъщие Божие как да се разбират онези места от Свещеното Писание, в които се говори за особеното Му присъствие например на небето (Псалом 113:24, Второзаконие 10:14, Исаия 66:1, Деяния на светите апостоли 7:49), в храмовете (3 Царства 9:3, Второзаконие 12:11, 4 Царства 21:4, 2 Паралипоменон 33:4, Иеремия 32:34), у хората (Левит 26:13., 1 Коринтяни 3:16, Иоан 14:23, Откровение 3:20), или явяванията My на някои хора на определени места (Битие 22:11-14; 28:12-22; 35:7-12)?

Вярно е, че Бог пребивава в целия свят; няма място, гдето Той да не е. Доколкото пък се говори за места на особено Божие присъствие, говори се поради това, че на тези места по-осезателно се възприемат проявите на Бога. „Божие място се нарича това, което най-вече участва в Неговите действия и благодат. Небето е Негов престол, защото на небето Ангелите изпълняват волята Му и всякога Го славословят…, а земята е подножие на нозете Му, защото на нея Той в плът живя с човеци… И храмът се нарича място за славословие на Бога; тук въздигаме към Него и нашите общи молитви. По същия начин и други места, гдето е очевидно за нас Неговото действие или в плът, или без тяло, се наричат Божии места“[27].

Четвъртият въпрос се отнася до това – като вездесъщ Бог присъства ли там, гдето се извършват мрачни деяния, гдето бушуват страсти и пороци?

Този въпрос, макар и сам по себе си уместен, поражда оправдано възражение: нима има човек, роден и живял на тази земя, който да е чист? Нима не носи всеки у себе си греховното разстройство и потенциалната възможност за лични грехове? Нали още Псалмопевецът изповядва: „Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми“ (Псалом 50:7. Срв. Иов 14:4). И св. апостол Павел потвърждава: „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Римляни 5:12. Срв. Битие 2:17, Римляни 6:23, 1 Коринтяни 15:21). Ако погледнем на въпроса през тази призма, ще трябва да приемем, че грях има навсякъде, гдето има хора. При едни той е изразен по-силно, при други – по-слабо. Но наличието на греха не изключва Божието присъствие. Не се изключва то и там, гдето грехът бушува с пълна сила, гдето деянията човешки стават злодеяния. Бог там присъства като справедлив Съдия и като такъв, Който въздържа и ограничава стихията на злото. Защото, ако силите на злото биха били оставени сами на себе си, то неминуемо биха довели до унищожаване на несамобитния свят. Фактът, че въпреки демоничните напъни светът съществува, показва убедително, че доброто има превес. А този превес на доброто се дължи на присъствието Божие в света, който „лежи в злото“ (1 Иоан 5:19). Следователно няма нито едно място във физическата или нравствената област, гдето Бог да не пребъдва. Но от това, че Той присъства и там, гдето се извършват демонични дела, не следва, че величието и светостта Му се омрачават. Както слънчевият лъч не губи от своята чистота, когато преминава през замърсена среда, или както нравствено извисени личности не се оскверняват от обкръжаващата ги греховност, така не се осквернява и Бог в греховната среда. Макар и да прониква във всичко, като духовна субстанция Той не се смесва с нищо[28].

Колкото християнинът по-дълбоко осмисля и възприема свойствата на Бога като същество абсолютно, толкова по-силно откликва на призива на Иисус Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).
________________________
* Публикувано в Духовна култура, 1990, кн. 1, с. 3-14.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Oratio XXXI, Theologica V.

[2]. De fide orthodoxa I, 11.

[3]. Протопр. Михаил Помазанский, Православное Догматическое Богословие в сжатом изложении, N.Y., 1963, с. 25.

[4]. S. Gregorius Theologus, Oratio XXX, Theologica IV, 18.

[5]. Commentar in epist. аd Efes., II, 3.

[6].  De divers. 83, quest. 17. Ср. Confessiones, XI, 14. Прот.

[7]. Oratio 45, 3.,

[8]. Прот. Н. Малиновский,Очерк православнаго догматическаго богословия, Вторая половина, Сергиев Посад, 1908, с. 192 сл. сл.

[9]. Epist. 149. III.

[10].Augustinus, De Trinitate, V, 4, 5; VI. 4, 8. De civitate Dei, XI. 10. 1-2 In epist. Ioannis, Tractatus IV, 5.

[11]. S. Ioannes Damascenus, De fide orthodoxa, I, 8. Cp. S. Gregorius Theologus, Orationes XX, XXIX, XXX.

[12]. De carne Christi, 3.

[13]. По-подробно вж. у Тотю П. Коев, Догматическите формулировки на първите четири вселенски събори, София, 1968, с. 129 сл. сл., 148 сл. сл. и посочената там литература.

[14]. Augustinus, De civitate Dei, XI, 4, 2.

[15]. S. Ioannes Damascenus,  De fide orthodoxa, I, 8.

[16]. Прот. Н. Малиновский, поc. съч., с. 191 сл.

[17]. Епископ Сильвестр, ОпьIт православнаго Догматическаго богословия, т.II, изд. третье, Киев, 1892, с. 116 сл. сл. Прот. Н. Малиновский, пос. съч., с. 194 сл.

[18]. S. Theophilus Antiochenis, Ad Autholycam, II, 3.

[19]. Augustinus, De divers. 83, quaest. 20.

[20]. S. Maximus Confessor, Schol. in cap. I.

[21]. Select. In Jerem.,23,24.

[22]. Contra Celsum, VI, 71.

[23]. S. Cyrillus Hierosolymitanus, Cathechesis, IV, 6.

[24]. S. Joannes Damascenus,De fide orthodoxa, I, 8, 14.

[25]. Епископ Сильвестр, поc. съч., с. 132 сл.

[26]. S. Joannes Chrisostomus, Homilia 2 in epist. ad hebream, 1.

[27]. S. Joannes Damascenus,De fide orthodoxa, I, 13.

[28]. Пак там.

Изображение: авторът на статията проф. Тотю Коев (1928-2006).

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2l2

Иван Г. Панчовски

Не само поезията, но и науката често пъти взема образи от природата и сполучливо ги отнася към човешкия живот, за да направи една или друга негова страна и проява по-жива, по-нагледна в съзнанието. Художествената и научната стойност на аналогията е безспорна, разбира се ако не се злоупотребява и прекалява с нея.

Когато се прави опит да се установят различните възрасти на човешкия живот, които притежават нещо типично и се подчиняват на особени закономерности, използва се между другото аналогията с годишните времена. Така се говори за пролет, лято, есен и зима както в природата, така и в човешкия живот. Тази аналогия се прокарва не само със завидна научна последователност и обоснованост, но и с доста голяма художественост от известния френски медик проф. д-р Виктор Поше.

Както всяко годишно време, така и всяка човешка възраст има своя ценност и красота. Свежата пролет, т. е. младостта, радва с подвижност и игривост, с изящност и пластичност, с пробуждащи се сили, които обещават много и будят големи надежди. Знойното лято, т. е. зрялата възраст, е изпълнена с производителни и творчески сили, протича в напрегнат труд и упорито творчество, богата е с много дела и големи постижения. Но какво да се каже за есента на живота? Тя несъмнено е сериозна възраст, време е на истинска зрелост, което е пълно с отговорност както за дейността през него, така и за идващата след него зима на живота с очертаващия се на далечния хоризонт залез.

Есента на живота, която обикновено обхваща съществуването на човека от 50-тата до 70-тата му година, е извънредно интересна възраст. На нейното изследване от биологическо и медицинско гледище е посветена прекрасната книга на споменатия френски хирург проф. д-р Виктор Поше. Този учен още в предисловието на книгата си е представил есента на живота като критична възраст не само за жената, но и за мъжа. Препоръките, които се дават в това съчинение, са прекрасни. Те вдъхват на човека оптимистична вяра, защото му посочват сигурни средства, чрез които той може при всички обстоятелства да си осигури щастливо дълголетие чрез разумно хранене, телесни упражнения, грижи за дробовете, храносмилателните органи и нервната система.

Ръководството на хигиената и медицината никога не трябва да се пренебрегва и отхвърля, защото чрез него се развива и поддържа тялото на човека в добра форма, придобиват се животворни качества, запазва се здравето. Вярно е, че тялото, здравето и силите му са условие за развитието и усъвършенстването, за бодростта и творчеството на духа. Нали още древните римляни чрез Ювенал са осъзнали мъдрата максима: „Mens Sana in corpore sano“ — „Здрав дух в здраво тяло“. Като не се отрича влиянието на телесния организъм върху човешкия дух, не бива същевременно да се забравя и обратното влияние: на човешкия дух върху телесния организъм. Следователно истинската мъдрост еднакво изследва както тялото, така и духа на човека, за да се издигне до такава висота на знанието, от която ще може да създаде хармонично и творческо взаимоотношение и взаимодействие между телесните и душевните сили. Който постигне такава мъдрост и се ръководи от нейното знание, той ще бъде като твърда и непоклатна скала, в която се разбиват бурите на живота, без да могат да му нанесат нито физични, нито морални вреди.

Предлаганият тук поглед и размисъл върху есента на живота ще обърне внимание върху духовно-нравствената страна на тази, бих казал, не толкова критична, колкото сериозна и отговорна възраст от човешкия живот. Тази страна е извънредно важна поради простото обстоятелство, че човекът е не само телесен организъм, но и разумен дух, надарен с нравствена свобода и с поглед, устремен към съвършенството и вечността. Нещо повече, изключителното положение на човека в космоса и неговото достойнство като личност се обуславят от ръководната роля на духа в живота му.

През всяка възраст на човека песимистичният възглед е пагубен; но може би през есента на човешкия живот той е най-пагубен. През младежката възраст той е като че ли повече или по-малко чувствено настроение, което както бързо идва, така бързо и отлита. Дори тогава, когато от чувството е проникнал в ума и е получил някаква интелектуална обосновка, младежкият песимизъм пак остава повече модно увлечение и не може да хване дълбоки и здрави корени в биопсихичната структура на младия човек, защото тя със своя изблик на сили, със своите бурни устреми, със своите благородни и творчески пориви по начало е отрицание на песимистичния възглед и е изцяло оптимистично устремена. Не е така с човека в есента на живота му, особено когато той попадне под влияние на упадъчната литература и всекидневно поглъща нейната отрова. През тази възраст човекът наистина почва да чувства, ако не упадък на жизнените си сили, то поне уравновесен застой в тях, който след време неминуемо ще бъде нарушен и върху наклона на човешкото съществуване все по-ярко ще се очертават зарите от слънцето на живота, което неудържимо клони към заник. Но отровната песимистическа литература, като не схваща правилно човешкия живот, назначението, смисъла, призванието му, и го представя в невярна и преиначена светлина, отгоре на това го рисува в пресилени мрачни бои. Тази литература внушава на човека, че веднага, след като влезе в есента на живота си, не му остава нищо друго освен да мисли само за „прощалното сбогом“, което трябва да каже на младостта си и на „хубавото минало“, да се предаде безволно в ръцете на немощната старост, да се спуска неспирно по наклона към гроба и с ужас да чака смъртния час. Прокобните гласове от страниците на тази литература вещаят само мрачни перспективи, предвещават само несгоди, беди и нещастия, въобще искат да превърнат златната есен на земния живот в страшен и непоносим сезон. Под тяхно влияние някои заявяват подобно на Дориан Грей, герой на Оскар Уайлд: „щом застарея, ще се убия.“

В противоположност на това както обективните представители на опитната наука, така и трезвите философски, морални и религиозни мислители представят есента на човешкия живот като благоприятно време за полезна дейност, за нравствен възход и за духовно умъдряване. През тази възраст човешкият организъм разполага с още много жизнени сили, а човешкият дух постига такава зрялост, далновидност и прозорливост, че през нея могат да се направят най-големи завоевания в полето както на материалната, така и на духовната култура. Много важно е човек да се вдъхновява от възвишени идеали, да се възхищава от красотата на доброто, да вярва в победната му сила и той винаги ще чувства в себе си изблик от сили неспирно да се труди и да твори, никога не ще пада духом, никога няма да страда от скука, униние и отчаяние. Който с такова въодушевление, вдъхновение и решение на волята влезе в есента на живота си, нека бъде сигурен, че през нея ще може да постигне големи успехи и да пожъне много плодове. За здравия човек есента на живота е време на жизнена и духовна зрялост и умъдреност. Натрупаният опит е направил живота му по-уравновесен и по-устойчив. Придобитите умения и сръчности са му създали увереност в борбата с трудностите и той е станал по-продуктивен в трудовата си дейност. Неговият разум е достигнал своя разцвет, станал е трезвен, критичен и методичен във всяка работа и във всяко творчество. Неговият характер е победил увлеченията от моментните чувства, освободил се е от тиранията на страстите, превъзмогнал е колебанията на волята и се движи по установена положителна линия. Неговият дух е постигнал хармонично равновесие и сияе със своя блясък. Той държи здраво в ръцете си кормилото н направлява кораба на живота към успех и съвършенство.

В книгата си „Петдесетгодишната възраст“ д-р Буаже установява, че именно хората от тази възраст стоят по върховете на обществения и културния живот на човечеството. В тази възраст блестят големите политици и държавици, видните учени и лекари, знатните артисти и майстори, прославените писатели и художници. Гьоте е завършил класическото си произведение „Фауст“ на 81 години. Известният художник Тициан е нарисувал най-хубавата си картина на 97 години. Верди е написал две от най-изисканите си опери — „Отело“ и „Фалстаф“ — между 70 и 80-годишната си възраст. Л. Толстой, И. П. Павлов и И. В. Мичурин — тези гении на човешката мисъл са творили до последния миг на живота си.

След този общ поглед върху основната характерност на възрастта, която се означава като есен на човешкия живот, идва редът на някои особени характерности и конкретни препоръки.

Самопонятно е, че всеки човек трябва да се запази колкото се може по-дълго млад и дееспособен, да предотврати преждевременната старост и да възспре до най-крайната възможна граница появяването на старостта. В съвременната наука почва все по-упорито да се утвърждава мнението, че възрастта се обуславя в голяма степен от личната хигиена и дисциплина, от режима на храненето и трудовата дейност, от възпитанието и самовъзпитанието. Днес средната продължителност на човешкия живот е нараснала, а старостта е отложена и съкратена. Преди 200 години средната продължителност на живота на един французин е била 32 години, а днес тя е достигнала 67 години. Известно е, че Молиер говори за 40-годишните мъже като за старци. В резултат на непрекъснато подобряващите се условия на труда, бита и материалното благополучие на населението средната продължителност на живота у нас и в Съветския съюз се увеличава непрекъснато. У нас спрямо периода 1900—1905 г. тя се е увеличила с 28 години и през 1972 г. при жените е 72,7, а при мъжете 68,8 години. В Съветския съюз тя се е увеличила повече от два пъти: за половин век от 32 се е покачила на 69 години. Геронтологията, тази млада наука, която изследва проблемите на старостта, допринася да се води енергична и може да се каже доста успешна борба с преждевременното остаряване. Още в началото на нашето столетие големият руски учен проф. Иля Мечников бе изтъкнал, че остаряването не е нищо друго освен особен вид заболяване, което като всяка болест може да се лекува. Съвременната гериатрия, наука за лечение на старостта, разполага с доста ефикасни средства за борба против разрушителното действие на нормалното остаряване и против старческата немощ, както и за опазване здравето на възрастните хора. Напоследък се появиха в пресата редица съобщения за успешната дейност на букурещкия институт „Пархон“: немощни старци са били действително възвърнати към жизнено и дееспособно съществуване. В Съветския съюз изучаването на проблемите на геронтологията се извършва в повече от 83 изследователски институти.

Разбира се, много по-добре е човек да се предпази от процеса на патологичното застаряване, отколкото да дочака неговото настъпване и тогава да се лекува. Едни от безспорните причини за преждевременното остаряване са отравянията на организма. Тези отравяния имат различни източници, например биологични процеси, неспазване цялостната хигиена, прекарване заразни болести, социални бедствия. Има отрови, чийто извор се намира в психиката на човека. Това са т. нар. душевни отрови. Всеизвестна истина е, че психичните състояния оказват влияния върху телесния организъм и върху неговото здраве. Всеки човек е имал много случаи да забележи, че бурните емоционални преживявания, т. нар. афекти, предизвикват небивало напрежение, а понякога и сътресение в телесния организъм: нервите са напрегнати, сърцето бие безредно, дишането се забавя, кръвта не циркулира правилно, лицето побледнява. При много голяма тревога или при силна уплаха косите на човека побеляват или окапват за извънредно кратко време. Нашият виден възрожденец и изтъкнат просветител св. Софроний Врачански разказва в автобиографията си „Житие и страдания грешнаго Софрония“, че от страха и тревогите, които преживял в турския затвор в Осман пазар (сега Търговище), цялата коса опадала от главата му. Не са съвсем редки случаите, когато прекомерно душевно вълнение и моментна силна скръб предизвикват дори внезапна смърт. Има цяла редица гибелни психични преживявания и състояния, които са същински болести на духа. Те обаче поразяват не само душата, но и тялото на човека, като по-бързо или по-бавно отравят организма му, правят го неустойчив в борбата с болестите и преждевременно го повалят в гроба. От тези гибелни психични преживявания и състояния най-опасни са: страхът и тревогата, гневът и вълнението, скръбта и меланхолията, натрапничавите идеи и маниите. Всички тези и сродни на тях силни чувствени преживявания смущават органичните функции и увреждат здравето. Установено е, че един пристъп на гняв и изживяване внезапен страх се равняват по вредност на едно напиване с алкохол. А всички продължителни отрицателни чувствени състояния като меланхолия, тревога, омраза, злоба нанасят поражения, които не са по-малки от тези на една продължителна инфлуенца. Особено гибелна е завистта. Тя пресушава жизнените сили на човека и разяжда здравето му като всеки смъртоносен и упорит микроб. Според думите на св. Василий Велики, „по-гибелна страст от завистта не може да се зароди в човешката душа. Тя по-малко вреди на околните, но е първо и домашно зло за този, който я има“. Завистникът непрекъснато се самоизтезава и бързо се самонаказва. Затова народът казва: „Който завижда, добро не вижда.“

Може би най-много пакости причинява постоянната нервна атмосфера, която човек сам си създава и с която всекидневно отравя и душата, и тялото си, докато най-после напълно се задуши. Може да се каже, че нервността е модерна болест, дори жизнена съдба на нашето поколение, на което е отредено да живее и да се труди сред гръмотевичното движение на машинния век и да обитава многолюдни градове. Разбира се, външните фактори допринасят за създаване постоянна възбуденост и напрегнатост, но тя прекомерно се усилва от вътрешните, моралните фактори и именно тогава уморява и изхабява жизнените, производителните и творческите сили на човека.

Нервната атмосфера може да бъде отстранена или поне обезвредена в голяма степен, когато човек издигне разума си в ръководител на своето поведение, когато дисциплинира чувствата и волята си, когато внесе предвидливост и ред във всекидневието си. Това се постига чрез добре обмислена сутрешна програма, в която се набелязват задачите през предстоящия ден, подредени според тяхната важност и неотложност, като така се организира дейността, че да се прави икономия на сили и да се пести време. След изтичането на деня човек трябва да си даде вечерен отчет за изпълнението на програмата. Установяват се евентуалните пропуски и неуспехи, проявява се самоконтрол и се прави самокритика — неща напълно необходими както за бъдещата успешна дейност, така и за постоянното самовъзпитаване и самоусъвършенстване.

Наред със сутрешната програма и вечерния отчет препоръчват се още две не по-малко важни и ефикасни мерки: съзнателно радостно настроение и съзнателно самовнушение. Духът на човека притежава неподозирани, дремещи сили, които всеки трябва да издири, открие и пробуди в себе си, за да ги впрегне в служба на живота и успеха си, на благополучието и щастието си. Ако чрез силата на своя дух човек си изработи светъл, оптимистичен поглед върху нещата, събитията и хората, той щe намери златния ключ, който води към съкровищата на трайната младост и душевния мир. Разбира се ние всеки ден можем да срещнем спънки и препятствия, да се сблъскаме с несгоди и неприятности, да получим огорчения от близки и далечни, да понесем удари на съдбата. Ала с вярата в доброто и в победната му сила, със светлата надежда в утрешния по-честит и по-благополучен ден ние можем да останем на такава духовна висота, на която ще бъдем недостъпни за униние и отчаяние. Който се движи в чистата и животворна атмосфера на благородните чувства, възпитава в себе си и постоянно проявява доброта, той възвисява душата си към лазурните простори на небесната синевина и се наслаждава от покоя на безкрайността и вечността. Пред тяхното лъчезарно лице бледнеят временните неуспехи и несполуки. Достатъчно е човек да се е вдъхновявал от възвишени мисли и светли чувства и да е положил всички старания за победата на доброто. Той може временно да не е постигнал никакъв видим успех или външният резултат от дейността му да е съвсем незначителен, но нима това може да помрачи светлия му дух, пленен от безпределната възвишеност и ценност на доброто, и да обезоръжи духа му, в който пламти непоклатната вяра в победата на правдата? Но в повечето случаи на добрия човек върви добре и никакво зло не може да смути светлия му дух и да помрачи ведрата му душа. Голяма жизнена правда има в следната мисъл на философа Иохан Цимерман: „Светът се отплаща всекиму така, както заслужава; ако му се усмихвате, и той ще ви отвръща с усмивка; ако се мръщите, и на вас ще се мръщят; ако запеете, ще бъдете повикани между другари, които пеят; ако проявите обич към света и ревностно търсите доброто в него, ще бъдете заобиколени от любещи приятели и природата ще изсипва в скута ви съкровищата на земята.“ Затова нека по-често греят усмивките, нека цъфти ведрото настроение! Творецът — казва Лесинг — най-много обича да гледа весело създание.

Ако към тази сила се прибави всепризнатата мощ на съзнателното самовнушение, което се практикува всекидневно, тогава човек непрестанно ще укрепва и утвърждава както тялото, така и духа си. Така ще се поддържа трайна младост, която се проявява еднакво в телесна бодрост и душевна свежест. Дори ако не се постигне особено подобрение на телесния организъм и повишаване телесното здраве, достатъчно ще бъде духовното завоевание, защото чрез него, от една страна, ще се постигне нравствен възход и, от друга страна, ще се избегне старостта на духа, която е по-тежко поносима, по-болезнена, по-жалка и главното неизмеримо по-гибелна, отколкото старостта на тялото.

Освен на споменатите стихийни, разрушителни и гибелни психични преживявания и състояния, които тласкат човека по нанадолнището на живота, застрашават душевното му равновесие и спъват духовния му възход, трябва да се обърне внимание върху някои слабости, недостатъци и пороци, които нападат човека най-вече през есента на живота му и са свойствени предимно на тази критична възраст. Проф. д-р Виктор Поше забелязва, че „демоните, които бродят около човека, достигнал петдесет или шестдесет години, са легион. Те са толкова многобройни, колкото са и наклонностите в душата на цивилизованите хора. Приемат най-различен вид, слагат си най-разновидни маски и се прикриват под най-неочакван лик, само и само за да ви предложат своите коварни дарове и да ви накарат да ги приемете. Всеки от тях има свой начин на действие, свои оръжия и хитрости. Всички обаче си служат с един общ стратегически принцип: да нападнат уязвимата точка на момента.“ А уязвими места има всеки човек и те извънредно лесно се намират и използват от демоните на изкушенията и съблазните.

Ако човек е немощен, той лесно се обезсърчава, уморява се от всяко усилие, бои се от труда, отвращава се от живота, лесно се препъва по житейския път и пада. Затова изкусителният демон не среща никакви затруднения да плени и погуби такъв човек. За него е достатъчно само леко да бъде раздвижен по наклонената плоскост, за да се плъзне по нея и все по-неудържимо да лети към пропастта. Лукавият измамник предлага на слабия човек великолепен избор от неща, които имат примамлив вид, ала всичките изтощават тялото и терзаят душата, докато накрая го превърнат в развалина.

Ако човек притежава силна природа и е дейна, борческа натура, също да внимава, защото демонът и него може да изкуси. Като погъделичка неговата мощ, здравина и издръжливост, той ще му предложи силни възбуди, опияняващи увлечения и похотливи страсти. Ако човек се поддаде на това изкушение и се впусне в бурен живот, той лесно ще се изтощи, ще се поквари и ще загасне и физически, и духовно. Изкусителният демон може да използва самонадеяността, в която често пъти изпада силният човек. Самонадеяността подценява силата на изкушенията и съблазните и надценява собствената съпротивителна мощ. Затова старозаветният мъдрец е изрекъл сентенцията: „Мъдрият се бои и бяга от злото, а глупавият е лют и самонадеян“ (Притч. 14:16). А апостол Павел наставлява: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10:12).

Хората, които са навлезли в есента на живота си и вече се наклоняват към зимата, особено много са податливи на някои на вид незначителни слабости и недостатъци, които обаче похабяват вкуса им към живота и неговите радости и ги правят досадни, противни, дори непоносими за околните. От тези слабости и недостатъци на първо място да споменем за мърморенето, дърдоренето, злословието, заяждането, хапливостта, кавгаджийството. На второ място идва прекомерната грижа за себе си, за собственото си здраве и благополучие. Тази грижа затваря на човека очите и сърцето за другите, за техните права и нужди. Прекомерно загриженият за себе си лесно става жертва на скъперничеството. Тази злокобна страст основателно е наречена „най-пагубният порок на есента на живота“. Скъперничеството обезумява човека, пресушава сърцето му за всяко благородно чувство, превръща го в бездушен и ненаситен истукан.

Най-замърсеното блато, от което полазват през есента на човешкия живот всевъзможни чудовища и демони, е егоизмът. Няма по-голямо зло от това, когато човек си въобрази, че е центърът на света, около който трябва да се въртят всички хора. Според отвратителната логика и безобразния морал на егоиста, всички са длъжни към него, а той не дължи никому нищо. Неговите претенции са безбройни, безмерни и нескончаеми.

Онзи, който е съумял да напредне в живота, да си извоюва име и положение, през своя есенен сезон е изложен на опасността да се влюби в себе си и да се възгордее. Ако такъв човек не е бдителен и критичен към себе си, той лесно почва да гледа на себе си като на свръхчовек, на духовен аристократ или елит, а на всички други хора като на простосмъртни. Възгорделият се от успеха и опиянен от славата става жертва на суетата и пустословието. Той не се вслушва в мненията и преценките на другите хора, подхранва в себе си ненаситни амбиции, извършва глупости и нерядко става първопричина на големи катастрофи.

Най-честият спътник на човека, особено през късната есен на живота му, е самотата. Много от близките и приятелите на човека са се разделили с живота. Всяка година кръгът около него се стеснява и той трябва да се задоволи в най-добрия случай само със семействата на децата, роднините или приятелите си. Обаче тук се изисква много голяма внимателност, тактичност и деликатност. Възрастните хора не трябва да се бъркат в живота на по-младите, да им досаждат с нежелани, а понякога и неуместни съвети, наставления и напътствия, да ги отегчават с постоянното си и не винаги прилично присъствие. Така те могат да се направят нежелани и непоносими, да отблъснат от себе си по-младите, в дружбата с които биха могли да се радват на свежа и задушевна атмосфера.

От всички средства, които се препоръчват на човека, за да може да прекара свежа и плодовита есен на живота и да си приготви бодра и мъдра старост, най-ефикасни са две: трудът и добродетелта. Най-безполезното и безплодно и заедно с това най-досадно и непоносимо е едно лениво и празно старческо дълголетие.То не може да бъде въздигнато в цел и още по-малко в идеал.

Съвременната геронтология установява, че залогът за жизнеспособността на човешкия организъм и за зрялата младост е трудовата дейност. Вредно е както свръхнапрежението на силите, така и рязкото спиране на всяка обществена и полезна дейност. Ето защо на възрастните хора се препоръчва: в рамките на своята сила, способност и надареност да се отдават на полезна трудова дейност. С това те, от една страна, не ще бъдат в тежест на околните и, от друга страна, успешно ще се съпротивляват на демоните на есента, защото те пожънват най-голям успех сред хората, отдали се на празност и безделие. Който във всяка възраст от живота си и на всяко място чувства в себе си подтик към благородни и полезни цели и се отдава на труд за тяхното осъществяване, той никога не ще стане жертва на немощна старост и неговото земно съществуване ще бъде вечна пролет, от която ще премине направо в безсмъртието. Чрез труда човек запазва силите, здравето и бодростта си, неспирно се въздига и усъвършенства, създава радост и щастие както на себе си, така и на ближните си, преминава от времето във вечността със спокойна съвест и светла надежда, защото всеки, който се труди, е достоен и за временна, и за вечна награда.

Трудовата дейност върви ръка за ръка с добродетелта. Човекът се труди не заради самия труд, а за лично усъвършенстване и за осъществяване благороден, възвишен нравствен идеал. Така той никога не се връща назад, нито се спира, а постоянно се движи все напред и нагоре към сияйните върхове на съвършенството. Пустиня е не само сърцето, но и целият живот на човека, който не протича под сиянието на нравствения идеал, не се вдъхновява от неспирен стремеж към усъвършенстване и не служи на велики цели. Напротив, изпълва се с радост и щастие сърцето на човека, който се вдъхновява в живота си от възвишен нравствен идеал и неспирно се труди за неговото творческо осъществяване.

Най-висшето достойнство на човека, което поражда повишено и окрилящо самочувствие, създава увереност в живота и предизвиква почит и уважение у околните, е моралният характер. Възвишените чувства, светлите пориви, добрите дела и добродетелите придават свежест и бодрост на човека, запазват младостта му, разхубавяват и одухотворяват лицето му. Нравствената красота е най-висша и мощна: тя прониква цялото същество на човека и излъчва из него някакво сияние, което привлича и пленява. Добротата, която обзема и владее душата, извършва същинско чудо в човека, който е лишен от телесна красота и външно благообразие. Тя влива възторг в лицето му и ведрина в очите му, придава бликаща духовност на израза и движенията му. Всичко това смекчава суровите и груби черти, дори ги осенява с благо очарование и затрогващо обаяние.

Когато по неумолимия закон на природата телесните сили на човека почнат да отпадат, да се огъват пред пристъпите на старостта, пак няма основание за униние и отчаяние. Тогава човек може да компенсира загубите с духовни придобивки и нравствени постижения. Човешкото тяло отпада и остарява, но човешката душа, която носи в себе си неспирни стремежи, която е обладана от светла вяра и крилата надежда, която блести от доброта и обич, вечно се подмладява със знание и мъдрост и се възвисява с добродетелност и духовност. „У старците има мъдрост, и у дълголетните — разум“ (Иов 12:12). Когато атинският мъдрец Солон бил запитан за тайната на силата и мъдростта си, той отговорил: те се дължат на това, че той всеки ден учел нещо ново. Най-важен е стремежът на човека към истината и правдата. „Онова — казва Лесинг, — което дава цена на човека, не е истината, която той притежава или мисли, че притежава, а искреното усилие, което той е направил да я постигне. Защото не чрез притежаването, а чрез търсенето на истината се разширяват силите му, в което единствено се състои неговото постоянно нарастващо съвършенство. Притежаването прави спокоен, ленив, горделив… Затова ако Бог би държал в дясната Си ръка цялата истина, а в лявата Си ръка — само винаги будния стремеж към истината, макар и с прибавката всякога и вечно да се заблуждавам, и би ми казал: „Избирай!“ — аз смирено бих паднал пред лявата Му ръка и бих казал: „Татко, дай! Чистата истина е само за Тебе.“ Чрез неспирните си духовни стремежи и завоевания, чрез окрилящата си вяра и светла надежда християните подобно на апостол Павел никога не падат духом: „Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява“ (2 Кор. 4:16; срв. Гал. 6:8).

Няма основание човек да се плаши от старостта. Както всяко годишно време, така и всяка човешка възраст има своя ценност, красота и благотворност. Хората се страхуват от старостта, понеже виждат само нейните немощи, а не обръщат внимание на благата и добрините, които тя носи. Пред успокоения, умъдрен и издигнат поглед на напредналата възраст се откриват нови хоризонти, които в най-далечните си очертания се сливат с вечността. „Аз — казва френският поет, философ и историк Едгард Кине — очаквах старостта като някакъв леден връх, тесен и стръмен, обвит в мъгла. Всъщност забелязах около себе си безкраен кръгозор, какъвто никога не беше се разкривал пред очите ми“.

Накрая потребно е още да се отбележи, че не тялото, а душата съставлява сърцевината на човека. Колкото и големи грижи и старания да полагаме за здравето, издръжливостта и дълголетието на тялото си, то все пак един ден ще повехне и ще се предаде на тление. Не е така с душата: тя може да е вечно млада и бодра, защото пред нея са открити неограничени възможности и вечни чертози. Дори когато човешкото тяло се превърне в развалина, човешкият дух може да плува в безбрежната небесна синевина, да завоюва нови победи и да придобива нетленни съкровища, които ни молец поврежда, ни ражда разяжда, ни крадци подкопават и крадат (Мат. 6:20; Лук. 12: 33). Когато накрая залезът на земния живот се очертае на хоризонта, и тогава човешкият дух няма основание да унива, защото — да заключим с думите на Люси Малори — „къщата, в която живее човек, може да бъде разрушена и унищожена; но онова жилище, което си строи духът от чисти мисли и добри дела не се бои дори от вечността и нищо не може да повреди на живеещия в него“.

___________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1973, кн. 9, с. 19-27.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 година се нарича Духовна академия. След 1991 година отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Изображение: проф. д-р Иван Г. Панчовски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2la