Христо Попов

Глава 9, стихове 1 и 2. “Сие прежде испий, тоест тази чаша на Божия гняв (гореспоменатите бедствия – 8:21-22) изпий преди другите и върши това скоро, страна Завулонова и земя Нефталимова и всички други, живеещи при морето и по онази страна на Йордан, цялата, така наречена, езическа Галилея! Но затова пък после тези хора, ходещи, така да се каже, в тъмнина, ще видят (видеша) голяма светлина”. Пророкът се обръща към жителите на тази страна и казва: “живеещи в страна и сянка смъртна над вас ще изгрее светлина!” Галилея – това е северната част на Палестина, заключаваща в себе си дяловете на Асировото, Завулоновото, Исахаровото и Нефталимовото колена (Иисус Навин 19:10-32). Наречена е езическа, защото в нея живеели и много езичници, под влияние на които галилеяните-евреи лесно се заразявали от езически суеверия и се предавали на порочен живот. В този, именно, смисъл пророкът и нарича жителите на Галилея ходящии во тме и живущии в сени смертней. Другите евреи не обичали галилеяните и, даже, ги презирали. У юдеити се било съставило даже такова понятие за Галилея, че оттам пророк не излиза (Иоан 7:41-52) и че от Назарет, галилейския град, нищо добро не може да се очаква (Иоан 1:46). Над тази полуезическа страна, по думите на пророка, ще изгрее великий Свет. Под велика светлина се разбира Иисус Христос, Който Сам нарича Себе Си с това име (Иоан 8:12; 12:46). По обяснението на евангелист Матей (4:13-16), тук се предсказва за заселването на Иисус Христос в Галилея, където и се започнала Неговата проповедническа дейност.

Стих 3. Пророкът обръща речта си към виновника на това духовно просветяване галилеяните и казва: “Много са хората (множайшия люди), които Ти (Месия, Господи) ще изведеш (от тъмнината на неведението) в Своята радост (във веселии Твоем извел еси), и те ще се веселят пред Тебе така, както (якоже) обикновено се веселят във време на жетва, или както тържествуват при дележ на придобивка”, тоест тяхната радост ще бъде най-искрена и непресторена. С думите видеша (2-ри стих) и извел еси пророкът говори за бъдещето в минало време. Понеже пророците говорели от лицето на Бог, за Когото не съществува разлика между минало и бъдеще, то твърде естествено било за тях – за бъдещите събития да говорят като за минали, толкова повече, че те и бъдещето нерядко съзерцавали така ясно, както настоящето и миналото.

Стих 4. Нататък пророкът указва и самите причини на тази искрена радост. Първа причина ще бъде – “че (зане) яремът, който е тежал над тях, ще бъде свален (отятся) от тях, понеже (бо) властта на притеснителите (жезл истязующих) ще съкруши Господ (разсыпа Господь), както някога във войната против мадиамяните”. Тук е думата за освобождение от духовно робство – от робството на греха и на дявола, но не и от някакво политическо робство. Иисус Христос не само не унищожавал политическото робство и не освобождавал Своите последователи от чуждоземна власт, но даже заповядвал на последните да се подчиняват на чуждите власти (Матей 22:21) и да си остават всеки в онова звание, в което ги е сварило християнството (1 Коринтяни 7:20; Ефесяни 6:5; Колосяни 3:22; Тит 2:9). Победата на Иисус Христос над дявола тук се сравнява с победата на Гедеон над мадиамяните (Съдии глава 7). Това показва, че чудесната победа на Гедеон била предобразователна. Гедеон победил мадиамяните с 300 без оръжие войници, които имали в ръцете си тръби и скрити в глинени съдове светилници; чрез звука на тези тръби и внезапната светлина на светилниците (след счупване на съдовете) той докарал неприятелите в забъркване и ги обърнал на бяг. Така и Иисус Христос победил дявола и освободил човешкия род от робството на греха с малко число истински войници, каквито са били апостолите и не с оръжие, а със светлината на евангелското учение.

Стих 5. Втора причина на искрената радост ще бъде – въдворяването на мир между хората: (ще се веселят) “така като (яко) тогава всяка дреха, придобита (собранну) с измама (лестию), и риза мирно ще повърнат и, даже, ще пожелаят, защото те (дрехите) да бъдат изгорени”. Този стих в еврейския текст е по-ясен (всяка военна дреха, обагрена с кръв, ще бъде изгорена) и е повторение на мисълта, изказана в Исаия 2:4.

Стих 6. Трета и най-главна причина на гореказаната радост (а също и причина на първите две причини) е, че (яко) за нашето спасение се роди Младенец, истински човек. Пророкът като че ли стои при Витлеемските ясли и се провиква: Отроча родися нам. Той съзерцава рождението на Месия-Младенеца като станало вече събитие Сын, и дадеся нам – за нас е отдаден в жертва Син Божий, Който е облечен с всичката власт и сила (егоже начальство) на Своя небесен Отец (срв. Матей 7:29; 28:18); на раме его – метафоричен израз, взет от обичая на източните царе – да носят червено наметало като символ на царско достойнство и власт. Другите свойства на Месия пророкът изобразява със следните величествени имена: велика совета Ангел – известител на великия предвечен съвет на Света Троица, в който от вечност било определено да се спаси човешкият род от окончателна погибел чрез страданията на Сина Божий. Пророците известявали на хората за решенията на този тайнствен съвет, но не всякога с пълна ясност, а някога съвсем прикрито. Чуден – по Своето същество, учение и дела. Советник – Той е бил не само известител на великия съвет, но, като Божий Син, и Сам участвал в този съвет. Бог крепкий и Властелин – Той не е твар или служебна сила на Бог, но е Сам Бог и независим Владика на всичко. Княз мира – началник, виновник на примирението: 1) на Бог с човека, така като изкупил хората от законската клетва (Галатяни 3:13), 2) на човека със своята съвест, която до изкуплението го укорявала за греховете и го застрашавала с Божия съд и, 3) на хората помежду си (Исаия 2:4; 11:6-8). Отец будущаго века – виновник, основател на бъдещия вечен живот. Думите: “приведу бо мир на князи, мир и здравие ему” в еврейската Библия ги няма. Според св. Василий Велики, тези думи са произнесени за Месия от лицето на Бог Отец и указват тайната на възкресението; а според обяснението на блажени Иероним, техният смисъл е, че “Христос дал мир на своите князе – апостолите и апостолските мъже, и оставил на вярващите здравето на Своето учение”.

Стих 7. Велие начальство – Неговата власт е безпределна (срв. Даниил 7:14; 1 Коринтяни 15:27; Евреи 2:8); мира Его несть предела на престоле Давидове – мирът в Неговото царство ще продължава вечно; исправити е и заступити – да установи и утвърди Давидовото царство чрез съд и правда. Несъмнеността на всичко казано пророкът удостоверява с думите: ревность Господ Саваота сотворит сия, тоест Господ на воинствата, ревнувайки за Своята слава непременно ще изпълни това, що обещава чрез Своите пророци.

Забележка. Думите на пророк Исаия, изложени в 8:9–10 и 6-тия стих, от 9–та глава, влизат в състава на Великото повечерие. 7:10–16; 8:1–4, 8–10 съставя паримия на 6–тия час и вечернята в навечерието на Рождество Христово, така като празнуваното събитие е изпълнение на пророчеството за Емануил; 9:9–7 съставя паримия така също в навечерието на Рождество Христово, така като в лицето на родилия се от Дева Христос се явил в света Онзи Младенец, за Когото се предсказва в Исаия 9:6–7.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 2*“ →

Христо Попов

Песен за лозето на Възлюбения

Глава 5:1-7

Тук пророкът излага алегорична песен, в която изтъква пред своите сънародници – как Бог всичко направил в тяхна полза и как те дали само едни лоши плодове.

Възлюбеният насадил лозе на възвишено, изпъкнало място (в розе) и на плодородна почва (на месте тучне). Той оградил добре избраната местност, очистил я от камъни, изкопал (окопах) и посадил най-отбрани лози, а след това в средата на лозето построил кула (столп) за пъдарите и градинарите. Очаквайки добро плодородие от лозето, Възлюбеният предварително устроил в него точило с предточилие за изтискване и събиране на гроздовия сок. Но надеждите му не се оправдали: благородната лоза родила кисели зърна, трънки (по славянски терние), негодни за употребяване (стихове 1-2). Огорченият Владетел на лозето вика юдеите да разгледат делото му с лозето: не пропуснал ли е той нещо в своите грижи за него, където то така жестоко не оправдало надеждите му (3-4). Мълчанието на поканените съдии оправдава грижливия и изкусен стопанин на лозето, затова той решава да дигне от лозето оградата, като го предостави на дивите зверове да го опустошат да прекрати всякакви грижи за него, като предостави на тръните и билките да го изпълнят и, даже, като забрани на облаците да проливат на него благотворен дъжд (5-6). В заключение на песента пророкът от своя страна обяснява, че Възлюбеният – стопанинът на лозето, е Сам Господ Саваот, Негово лозе е израилският народ, а юдеите (част от целия израилски народ) са нов сад (лозе), възлюбен от Бог. От Своя избран народ Бог очаквал правосъдие, а той извършил беззаконие (стих 7).

Стих 1. Първата половина на този стих трябва да се преведе така: сега ще запея на възлюбеното лозе песента на моя Възлюбен (еврейската Библия: “Ще запея на моя Възлюбен Неговата песен за лозето Му). С думите в розе, на месте тучне пророкът указва местожителството на Божия народ – Палестина, която е страна планиниста, възвишена и някога е била твърде плодородна страна: течели мляко и мед (Изход 33:3; Числа 13:28).

Стих 2. Точило – кораб, стискало (менгеме) за мачкане грозде и изкарване сока от него. Предточилие – вкопана в земята голяма каца, в която чрез особено отвърстие се втича сокът от мачканите в точилото гроздови зърна. Когато се говори за точило, винаги се подразбира и предточилие и, обратно, когато се говори само за предточилие, се подразбира и точило, както и в този стих. Ограждането, изкопаването, насаждането с хубави лози, устройството на пъдарска кула и предточилие – всички тези действия в преносен смисъл означават изобщо Божиите грижи за избрания еврейски народ, за който Бог направил всичко, що е необходимо за временното благополучие и за вечното спасение. Частно, под ограда се разбира синайският закон, чрез който Бог оградил еврейския народ от вмъкване в средата му на езическо заблуждение и нечестие. Под окопание или, както е в еврейския текст, очистване от камъни се разбира очистването на Обетованата земя от езичниците хананеяни, които Господ поразявал и изгонвал пред лицето на Израил при завоюването на Ханаан. Такова подготвително очистване Бог направил в Авраамовото семейство, като отделил от него всички недоброкачествени членове (Лот, Исмаил, Исав и други), така че, патриарсите: Авраам, Исаак, Яков и Юда, от когото произлязъл Божият “любим сад” – юдейското царство (стих 7), представят онази “избрана лоза”, от която и бил насаден в Ханаан при Иисус Навин Божието лозе – народът от 12-те Израилеви колена (гледай Псалом 79:9; Иеремия 2:21). Кулата (столп) означава служенията на съдиите, царете и пророците, които охранявали теократичното устройство на Божия народ от вътрешни и външни врагове. Точило или предточилие указват на старозаветното свещенство и жертвеника, на който се проливала кръвта на животните за очистване от греховете.

Стихове 5 и 6. Бог известява на юдеите: 1) че Той ще ги лиши от Своето покровителство и те, подобно на лозе, лишено от ограда и стена, ще бъдат разграбени от други народи, и 2) че няма да им праща Своите дарове чрез пророците и свещениците (“облаком заповем… не одождити”), вследствие на което сред тях ще се развият греховни привички (терние якоже на лядине – тръни в пусто, необработено място).

Стих 7 – вопль – беззаконие, викащо за отплата. Това пророчество се изпълнило с разрушението на Израилското и Юдейското царства от асирийците и вавилонзините, с разграбванията на тези царства, извършени от сирийците (при Селевкидите), египтяните (при Лагидите), и римляните, и с отстраняването на евреите от Божието Царство (новозаветната църква), поради неверието им в Христос (Матей 21:43).

Тази песен повторил Иисус Христос пред първосвещениците и стареите на еврейския народ, които сами произнесли над себе си присъдата за отхвърлянето им от Бог (Матей 21:33-41).

Забележка. Нататък, до края на главата (8-30) пророкът подробно преброява онези беззакония, с които опетнили себе си юдеите и за които ги очаква страшен Божи съд.

Призоваване на Исаия към пророческо служение

Глава 6-та

През годината, когато умрял цар Озий, който в 4-та книга Царства (14:21 и 15:1-7) се нарича Азарий, пророк Исаия видял в храма Господ да седи на високо издигнат (высоще превознесенне) престол. Около престола Му се намирали шестокрили серафими, които с две криле прикривали лицата си от благоговение пред славата на небесния Цар, с други две прикривали нозете си от скромност и от съзнаване своите недостатъци, а с останалите две криле летели. Възбуждайки се един другиго към славословене Господ, те с висок глас запели: “свят, свят, свят, е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава” (1-3). Гръмливият глас на пеещите разтърсил горнището на храмовата врата (наддверие), и вътрешността на храма се напълнила с благовонен дим (стих 4). От лицезрение на Божията слава Исаия се разтреперил, понеже съзнал своето недостойнство и почувствал опасност от смърт. Тогава един от серафимите взел с клещи разпален въглен от кадилния олтар и се докоснал с него до устата на пророка, като му казал, че това го очиства от греховете. След това Исаия чул Господ да казва: кого да пратя, и кой ще отиде при тези хора? – и изявил готовност да бъде Божий пратеник (5-8). Тогава Бог му заповядва да иде при тези хора и да им каже, че те ще слушат, но няма да разберат, ще гледат, но няма да видят, защото сърцето им е огрубяло (одебеле) и с ушите си трудно (тяжко) слушат, а своята способност за слушане и духовно гледане те нарочно затъпяват в себе си, за да не видят (да не когда узрят очима) своето бедно, ниско духовно състояние и, по такъв начин, да се обърнат към Бог с покаяние, за да ги изцери (9-10). А когато Исаия попитал – докога ще се продължава това безчувствено неразкаяно състояние у юдеите, – той в отговор получил откровение за окончателното запустяване на тази земя (Палестина), защото Сам Господ ще отдалечи от нея евреите и даже, като остане десета част от населението ѝ на нея, тя пак ще бъде разорена. Но както плодът на теревинта и жълъдът от дъба, след като паднат от своята чашка (из плюски своея), служат за продължение на дървесната си порода, макар самите дървета да са отсечени, така и светият потомък (семя свято) ще бъде опора (стозиние) на юдейския народ (11-13).

Забележка. От това, където за призоваването на Исаия към пророческо служение се говори в 6-та глава, никак не трябва да допускаме, че първите пет глави Исаия е написал преди божественото призоваване. В книгата се говори по-късно за повикването – или защото 6-та глава е написана по-късно от първите пет, или пък защото пророкът, преди да говори за своето избиране и да укаже мотивите на своята проповед, пожелал да напише няколко глави, в които ясно да обрисува нравственото състояние на юдейското общество, за да оправдае суровия укор, съдържащ се в 6-та глава.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение – продължение 1*“ →

Христо Попов

Пророк Исаия (от еврейски Господ спасява) бил син на Амос (Исаия 1:1; 2:1) и, според църковното предание (Четии Минеи, 9 май), произлизал от царски род: баща му Амос бил син на цар Йоас и брат на цар Амасия (4 Царства 14:1). Пророкът е бил женен и имал деца (7:3; 8:3). Пророческото си служение прекарал в Иерусалим (37:2; 38:1; 39:3) при юдейските царе: Озий, Йоатам, Ахаз и Езекий (1:1). На това служение той бил повикан в годината, през която умрял цар Озий. Според еврейското предание и свидетелството на древните отци, Исаия завършил пророческото си служение в царуването на Манасий, от ръцете на когото и приел мъченическа смърт. Преданието разказва, че, когато нечестивият Манасий, озлобен против пророка за изобличенията му, пратил да го хванат, пророкът се скрил в кухината на едно голямо дърво, но пратените забелязали това и, като прерязали дървото, заедно с него прерязали и пророка. Може би, това събитие има предвид апостол Павел, когато говори за старозаветните праведници, че някои от тях “претрени (с трион рязани) быша” (Евреи 11:37). Че Исаия е живял и след смъртта на Езекий, за това свидетелства писателят на книгите Паралипоменон, който указва на “видение Исаии сына Амосова” като на книга, в която са описани деянията и добродетелите на Езекий по-подробно, отколкото в книгите Паралипоменон (2 Паралипоменон 32:32). Предполагат, че в царуването на Манасий Исаия пророчествал само 8 години. По такъв начин той служил около 70 години: 1 година при Озий, 16 години при Йоатам, 16 при Ахаз, 29 при Езекий и около 8 при Манасий (759-690). Според преданието, пророк Исаия бил погребан в Иерусалим, близо до Силоам, за да не изсъхват водите му; при обсадата на Иерусалим той със своите молитви изкарал извор из под Сионската планина и чрез това се поддържала водата на Силоамския поток. В царуването на Теодосий Младши мощите на св. пророк Исаия били пренесени в Панеада (малък град във Финикия) и поставени в храма на св. Лаврентий. Паметта на св. пророк Исаия църквата празнува на 9 май.

В книгата на пророка ясно е обрисуван неговият духовен лик. Този лик поразява със своето величие. Исаия е напълно убеден, че Сам Господ (глава 6) го е повикал на високото му служение, и, по силата на това съзнание, навсякъде проявява най-предано послушание на волята Божия и безусловно доверие към Иехова. Поради това той бил свободен от всякакъв човешки страх и хорските интереси винаги поставял по-долу от исканията на вечната правда Божия. С голямо мъжество той се явява пред Ахаз и в лицето му осъжда цялата негова политика (глава 7), рязко изобличава Севна, министър на двореца, като му забранява да изсича гробница, понеже Господ ще го хвърли като топка в широка чужда земя, където и ще умре (глава 22), изобличава и другите юдейски управители, свещеници, лъжливи пророци и целия народ (глави 2, 3, 5, 28 и други). В изобличенията си Исаия е толкова смел, че си позволява беззаконните велможи да нарича “князе содомски”, а еврейският народ – “народ гоморски” (глави 1, 10). Открито и без да трепне той порицава политиката на Юдейското правителство при цар Езекий (глави 30-32) и не се бои да извести на самия цар, смъртно заболял, да си направи завещание, понеже скоро ще умре (глава 38). Без да се бои, че ще го обвинят в непатриотизъм, той предсказва на Езекий, че цялото му потомство ще бъде отведено в плен Вавилонски. И думите му, сами по себе силни и убедителни, придобивали все по-голямо и по-голямо значение с течение на времето, понеже някои от неговите пророчества се изпълнили още през време на пророческата му дейност, а също и поради това, че думите му се придружавали от необикновени личби (глави 38, 7).

Освен пророческата книга, пророк Исаия писал още и за делата на царете Озий и Езекий (2 Паралипоменон 26:23; 32:32), но тази негова втора книга не е дошла до нас. Едно древно еврейско предание приписва на Исаия събирането и привеждането в порядък на последните 7 глави от книгата Притчи Соломонови, което донякъде се подтвърждава и в самата тази книга (Притчи Соломонови 25:1).

Състояние на съвременното на пророк Исаия юдейство и езичество

При Озий, когато Исаия бил призван на пророческо служение, Юдейското царство в политическо отношение станало доста могъществено. С многочислената си и добре въоръжена войска Озий успешно воювал против съседите си и твърде много разширил пределите на своето царство: на юг той владеел до границите на Египет и Червено море, на брега на което превзел търговското пристанище Елат (2 Паралипоменон 26:2 и 8:4 Царства 14:22), на запад подчинил Филистимската страна (2 Паралипоменон 26:6), а на изток му плащали данък амонитяните (2 Паралипоменон 26:7-8).

Външното политическо засилване на държавата се придружавало с увеличаване на богатството в народа, което водело към разкош, а успехът на военното оръжие давал повод към самомнение и гордост. Вследствие на това, религиозно-нравственото състояние на юдейския народ е било на твърде ниска степен. Макар самият цар да бил религиозен, но той не разорил противозаконните места за богослужение по височините, където народът продължавал да принася жертви. Същото нещо е било и при Йоатам.

В царуването на Ахаз положението на работите силно се изменило към по-лошо. Царят не само не се грижел да поддържа истинското благочестие между поданиците, но и сам даже започнал открито да служи на идолите – принасял жертва в долината на Еномовите синове и прекарвал своите синове през огъня (2 Паралипоменон 28:1-4). Истинската религия в народа дотолкова изпаднала, че в неговото царуване Иерусалимският храм бил съвършено запустен: всесъжения в него не принасяли, с тамян не кадели, светилниците били изгасени и вратите били заключени, а идолослужението станало току-речи всеобщо и повсеместно (2 Паралипоменон 24:24-25; 29:3-7). Вместо добродетели, у народа в това време виждаме само едни пороци: обиди, притеснения на слабите от силните, подкупи, разкош, невъздържание, гордост, лицемерие и други. Но с упадъка на религията и нравствеността, се поклатило и политическото могъщество на Юдейското царство. Израелският и сирийският царе почнали против него своите враждебни действия и искали да лишат Ахаз от престола. Вместо да търси защита против враговете си от Бог, Ахаз потърсил такава от сирийските богове (2 Паралипоменон 28:22-23) и повикал на помощ асирийския цар Теглатфеласар, като купил тази помощ с цената на храмовите съкровища (4 Царства 16:7). Но сирийските богове не го защитили, а Теглатфеласар не му принесъл никаква полза: освободен с негова помощ от сирийския и израелския царе, Ахаз, вместо това, станал данник (васал) на самия Теглатфеласар, така че, последният, по думите на Писанието, не бысть на помощь ему, но токмо в печали его (2 Паралипоменон 28:21).

Синът и приемникът на Ахаз – Езекий, се отличавал с благочестие и вършел угодни в очите на Господ дела и на Него се уповавал (4 Царства 18:3-5): унищожил предметите на идолското служение и възстановил във всичка чистота поклонението на Иехова. Но нито личният пример на царя, нито неговите разпоредби против идолопоклонството са указали някакво дълбоко въздействие върху поданиците му: идолопоклонството и нечестието наглед само отслабнали за известно време и по-малко се хвърляли в очи, но народът не забравял идолите, и неговата нравственост не се подигнала. Навсякъде и във всичко преобладавали възгледи и нрави езически. На отеческата вяра юдеите гледали като на обичай, а не като на нравствена потребност; жертви принасяли, но лицемерно, без да разбират значението им и без да имат съответно душевно настроение. Оттук произлизала и голямата изменчивост на народа в религията: за него като че ли било все едно – да се покланя на Иехова или на Ваал. При такова нравствено религиозно състояние на юдейския народ и политическото негово могъщество не могло да бъде трайно. Още в царуването на Езекий Юдейското царство претърпяло ужасно опустошение от асирийския цар Сенахерим и било заставено ежегодно да му плаща голям данък (4 Царства 18:13-16). Заради възгордяването на Езекий (2 Паралипоменон 32:23-25) и заради нечестието на юдейския народ пророк Исаия предсказал нови и още по-ужасни бедствия (4 Царства 20:16-18).

Манасий, приемникът на цар Езекий, за своето крайно нечестие видял вече отчасти изпълнението на Исаините предсказания: при него, по Божията воля, асирийците отново нападнали Юдея, взели него в плен и, свързан, откарали във Вавилон и, само когато се разкаял, го освободили (2 Паралипоменон 33:10-13).

Такова било положението на Юдейското царство. Що се касае до Израилското царство, което при пророк Исаия изживяло последните си дни, то се намирало в още по-лошо състояние. Идолопоклонството, въведено от Йеровоам І (3 Царства 12:26-30), и съединеното с него нечестие тук не срещнали никакви прегради в своето развитие: израелските царе един другиго превъзхождали със своето нечестие и ревност към идолопоклонство; свещениците и левитите, излезли от средата на самия народ (3 Царства 12:31), не могли да стоят по-горе от него, а истинските пророци тук били гонени и убивани. От това идолопоклонството и нечестието тук се разпространявали по-широко и по-бързо, отколкото в Юдейското царство, където свещениците и левитите били потомци на богоизбраното Левиино коляно, където между нечестивите царе имало и много благочестиви и където поради това истинските пророци имали повече свобода в своята дейност. Ето защо, Израилското царство по-рано от Юдейското изгубило своята независимост: в 6-тата година на Езекий, юдейския цар, то било окончателно разрушено от асирийския цар Салманасар – в 722 година преди Рождество Христово.

Още по-безотрадна картина представял от себе си тогавашният езически свят. Най-силни съседи на юдеите тогава били: на юг – египтяните, на север – сирийците, на изток – асирийците и вавилонзините. Тези народи взаимно си съперничели и воювали един с друг. По отношение към еврейския народ всички те се стремели да го подчинят или, в случай на война със съседа, да го направят надежден съюзник. В религиозно-нравствено отношение те всички потъвали в суеверия и пороци. Езическият култ изгубил всякакъв смисъл, станал пуста формалност, изпълнявана само по привичка, и заради това престанал да има и онова слабо влияние, което преди указвал върху нравствеността на народа. Оттук – най-широк простор на всякакви страсти и пълна разюзданост на нравите.

На еврейските царе е бил необходим един особен ръководител в сношенията им с тези народи. Такъв бил пророк Исаия: той порицавал съюзите с езичниците, изобличавал народите в нечестие и пороци и предсказвал, по повод на различни политически събития, бъдещата тяхна съдба. Наред с пророчествата от изобличителен характер, той се стараел да проповядва и на езичниците за истинския Бог и да внедри в съзнанието им мисълта, че Бог на евреите е Бог и спасител на всички народи и че само в Него, а не в своите идоли, те могат да намерят спасение.

Прочетете още „Книга на пророк Исаия. Сведения за пророк Исаия. Време на неговото пророческо служение*“ →

Иван Спасов Марковски

Тези силни изрази будят известно недоумение особено у противниците на Стария Завет. Фридрих Делич и мислещите като него правят упрек на старозаветните писатели, че те рисуват Бога твърде натуралистично и антропоморфично. Според Делич, дори пророците не са се освободили от тези представи и рисуват Яхве като национален Бог на израилския народ. Богът, Когото Старият Завет познавал, бил всякога само гневящ се, отмъщаващ и наказващ Бог.

Безспорно тук имаме или непознаване на старозаветното богословие или негово тенденциозно разяснение. Преди всичко не трябва така откъслечно да се вземат отделните думи и изрази. Пророкът в своята разпалена реч и с темпераментен тон е употребил фигуративни изрази, които със своята сила трябва да направят неотразимо впечатление на неговите слушатели. Авторът не е имал за цел да измъдрува някой догматичен или систематичен поучителен откъслек. По-скоро тук имаме изповед на един пророк, който говори от дълбочината на сърцето си за познанието на Бога. Той иска да даде утеха на своите слушатели и да ги увери, че съдът над Ниневия, който той предизвестява, без съмнение ще дойде, защото Бог е свят и праведен и непоколебим в своите решения. Затова той говори за Него така живо и картинно и с такъв патос.

Какво всъщност ни казва пророкът за своя Бог? Той е трансцендентна сила, стоящ над света, над човеците и всички творения. Той стои над света, който е творение на Неговите ръце. Тук нямаме смесване на Бога с природата или уеднаквяването му с човеците, както това става в езическите религии. Бог се проявява като всемогъща личност: „Запрети ли Той на морето – и то изсъхва, и всички реки пресъхват… Планини се тресат пред Него, и хълмове се топят, земята се люлее пред лицето Му, и вселената и всички, които живеят по нея” (4-ти и 5-ти стих). Това са все обични образи и картини и често употребявани в поетичните и пророческите старозаветни книги (например Псалом 17:8, Псалом 96:4-6, Амос 8:8, Михей 1:4 и други).

Освен това Бог се рисува, като основна причина на нравствения световен порядък, порядък на правдата. Неговата святост и възвишеност над греха се откриват в Неговия свещен гняв срещу греха. „Гневът Му се разлива като огън”… (6-ти стих). „Във вихър и буря ходи Господ” (3-ти стих) и нищо не може да Му противостои, защото Той не може да бъде посрамен в Своите планове. „Недейте се лъга, казва апостолът: Бог поругаван не бива” (Галатяни 6:7).

Неоснователно противниците на Стария Завет искат да изкарат, че Яхве е сурово, изпълнено с гняв и отмъщение Божество. Видяхме по-горе от какви подбуди се е ръководил нашият пророк, когато говори за Бога като отмъщаващ и гневящ се. Но наред с това той казва, че Господ е благ и дълготърпелив. Неговият гняв има нравствена основа и етически характер и Той не е някаква стихийна разрушителна сила, каквито са езическите божества. Неговият гняв се проявява само срещу нечестивите, срещу безнадеждно падналите и всецяло обхванатите от греха люде, за каквито Наум смятал асирийците. Тези две страни, гняв и милост Божия, са прокарани в цялото съдържание на книгата. „Господ е дълготърпелив и велик по сила и не остава без наказание…” (З-ти стих), но в същото време „Благ е Господ, Той е убежище в скръбен ден и познава ония, които се Нему надяват” (7-ми стих). Тези думи имат чисто новозаветен дух. Сам апостол Петър казва: „Господ дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние” (2 Петра 3:9). Бог има различни пътища и начини да ни доведе до покаяние и към тези пътища принадлежи и Неговото дълготърпение, Неговото изчакващо търпение. И когато Той срещне едно твърдо и упорито „не“, тогава пристъпва към окончателен съд, какъвто е случаят с асирийци. В 7-ми стих пророкът прави прекрасен и величествен преход от изобразяване гнева на всемогъщия и праведен Яхве към изобразяване на Неговата благост и състрадание. „Той е убежище в скръбен ден и познава ония, които се Нему надяват”. Чудно хубаво е казано! Еврейският глагол йада=позна, познавам е много разнообразен по своето значение. В случая той значи грижа се за някого, интересувам се за неговата съдба. Естествено, за да се грижа за някого, трябва добре да го познавам, да знам дали той заслужава моите грижи, моя интерес към него. Но има ли някой по-добре да ни познава отколкото Самият Бог? Бог е всезнаещ и може да проникне и в най-тайните кътчета на нашата душа.

Но и от наша страна се изисква пълно познание на Бога, за да можем всецяло да отдадем душата си Нему. Ние трябва много да се радваме, че Христос, Неговият Единороден Син, е дошъл, за да се осъществи голямата мистерия чрез Неговото дело, щото аз, грешният, да позная напълно истинския Бог, Светия и Праведния и да вляза в общение с Него чрез учредените от Него тайнства. Ако съм дошъл до такава степен на общение с Бога, ако аз не мога да помисля нищо, нито да пожелая живота без Него, тогава много естествено ще почувствам Бога в себе си, ще Го позная както пророк Наум и ще мога да кажа като него: „Благ е Господ, Той е убежище в скръбен ден!” Такъв е Бог спрямо благочестивите, а нечестивите, враговете Му „мрак ще ги постигне“ (8-ми стих). Той ще извърши над тях изтребление (9-ти стих), „те ще бъдат погълнати като суха слама” (10-ти стих). Това сравнение е символ на Неговите противници и на Ниневия. И обяснява по-нататък пророкът: „От тебе (тоест от Ниневия) произлезе оня, който е замислил зло против Господа и който е съставил нечестив заговор” (11-ти стих). Тук Наум има предвид историческото събитие, когато асирийският цар Сенахерим излязъл от Асирия и Ниневия със страшни пълчища да води война срещу почитателите на Яхве – юдеите, с цел напълно да ги покори и даже унищожи. По този начин той искал да погуби теократическото царство Божие на земята, да попречи на спасителния план на Бога. Сенахерим обсадил свещения град Иерусалим, приема се 625 година преди Христа, но не успял да го превземе и вдигнал обсадата. Но с това си намерение той се явява като служител на сатаната, противника на Бога. Тази идея пророкът изразява като употребява думата белайал=нечестие, недостойнство, злобен замисъл и други особено срещу волята Божия. Ето защо в Новия Завет тази дума в своята гръцка форма Belial или Beliar (2 Коринтяни 6:15) станала една от собствените имена на сатаната.

Асирия била страшилище не само за Израил и Юдея, но и за още много други народи, поради тежкото робство, в което тя хвърляла подчинените народи – затова пророкът казва, че Бог ще съкруши ярема на този общ враг и ще разкъса оковите на поробените (13-ти стих). Едно от големите прегрешения на Асур е неговото идолопоклонство, обожаване на разни истукани и кумири. Това е от голямо религиозно значение, тъй като разгулният асирийски култ често е ставал причина и Израил да се увлича в него, както това видяхме във времето на нечестивия юдейски цар Манасия. Затова Бог определил да бъде изтребен Асур, да няма вече семе с неговото име (14-ти стих). От старозаветно гледище това е най-голямото наказание да се лиши някой от потомство, от поколение, да бъде изтребено неговото семе. Така че истуканите и кумирите на Асур ще бъдат неговият гроб, неговото погубване и безсеменно изчезване.

Макар главният предмет на пророк Наум да е предсказание за гибелта на Ниневия, но той е юдеин, проповядва на своя народ и иска да му даде утеха и да го предпази от нравствено падение и погубване. Осъждането на Асирия и Ниневия се явява като политическо и религиозно освобождение на Юдея, към която, в последния стих 15-ти на 1-ва глава, пророкът се обръща. В духовно съзерцание той вижда, как благовестникът=мевасер euaggelizome,nou и възвестява мир с думите: „Празнувай, Юдейо, твоите празници, изпълняй оброците си, защото по тебе няма вече да минува нечестивият: той е съвсем унищожен“ (15-ти стих). Това благовестие има относително значение и се касае за освобождението от Асирия, защото, знае се, че по-късно Юдея за свои прегрешения подпаднала под вавилонско иго и плен.

Прочетете още „Пророк Наум – продължение и край*“ →

Иван Спасов Марковски

1. Историческа обстановка и време на пророка

Книгата пророк Наум започва с думите „пророчество за Ниневия” (масса ниневе), тоест предсказание за Ниневия, за съдбата на Ниневия. Това надписание на пръв поглед изглежда странно за една свещена книга, щото тя да си поставя за главен предмет на своето изложение чисто исторически, светски въпрос. Но като се има предвид, че старозаветният човек на всичко е гледал през призмата на религията, лесно ще си обясним, защо пророкът поставя като предмет на своята книга тоя въпрос. От съдържанието се вижда, че тук нямаме описание на обикновено историческо събитие, но то е послужило само като повод авторът да развие и илюстрира своите религиозно-нравствени идеи. И градът Ниневия, столицата на тогавашна мощна Асирия, със своя сложен живот му дава богат сюжет за неговата нравоучителна цел.

Асирия през VІІІ-ми и VІІ-ми век преди Христа достига до голямо величие и разцвет. Натрупаните богатства от плячки и грабителства на завладените страни довели страната до голямо благосъстояние. Но наред с това се ширил и нравственият упадък, който се подпомагал от разгулния езически култ на Ваал и Астарта. Пагубното влияние на Асирия в социално и религиозно отношение се разпростряло и в съседни на нея страни, които се намирали под нейно влияние и зависимост. Това може да се каже особено за Израел и Юдея. Във време на юдейския цар Манасия (698-643 година), през което време се отнася по-голямата част от пророческата дейност на пророк Наум, на езическото асирийско богослужение били отворени широко вратите. Манасия бил неугоден цар на Бога, той станал един вид васал на асирийци и в негово време се създала тясна връзка с някогашния враг на Израел, и влиянието му се ширило както в политическо отношение, така и във всички други области на живота, и започнало силно подражание. Асирийски начин на живот и мислене, асирийски нрави и култура, дори, и облеклото, са предпочитали. Това положение не могли да търпят израилските патриоти начело с пророците. Ето така можем да си обясним разгорещената ненавист и неукротимия гняв, с които говорил срещу Ниневия пророк Наум, като строга нравствена личност и верен богоизбран мъж.

С пророческа прозорливост той предсказва приближаващото загиване на асирийското величие и могъщество и разрушаване на гордата Ниневия с нейните чудни постройки, палати и висящи градини. Неговите смели слова били като ободрителен и освежителен лъх не само за израилтяни и юдеи, но и за всички покорени и измъчени народи, които с нетърпение чакали падането на страшния тиран. Асирия със своите завоевателни походи и хвърляне в робство на множество народи си спечелила врагове от всички страни; те само чакали удобния момент да се нахвърлят срещу нея. Колко жестоко се отнасяли асирийци спрямо своите подвластни народи се вижда от много места в Свещеното Писание. Това се потвърждава и от множество изображения в техните дворци и по разните паметници. Оттук ни стават ясно разбираеми думите на пророка, с които той изразява общата радост на всички народи, когато ще чуят, че столицата на общия тиран е разрушена. „Всички, които чуят вестта за тебе, ще ръкопляскат за тебе, защото върху кого не се е простирала твоята злоба?” (3:19). И как може Израил да се не възрадва, когато едната му половина, тоест северното израилско царство, Самария, в 722 година асирийският цар Саргон унищожил и откарал по-голямата част от населението в плен. Другата половина – Юдея бива тежко потискана и сведена почти до политическо загиване. Плюс това тя непоносимо чувства противното идолослужение на тиранина. Освен това Ниневия била свърталище на всякакви пороци, затова възмущението на пророка и силните му упреци срещу този град не трябва да ги смятаме за прекалени.

Известни политически обстоятелства и външни признаци давали да се разбере, че е наближило времето, за което предсказва пророк Наум. С високопоетичен език той предсказва за мощното нападение на мидийци в съюз с вавилонци, за страшната буря, която ще се разрази над асирийската земя и за разрушаването и запустяването на Ниневия. Този могъщ град, който, като в зинала лъвска уста, е криел в себе си нечестен човешки грабеж и със своята поквара и магьосничество е опиянявал тогавашния свят, ще изпита съдбата на силния египетски град Но-Амон. Загиването на Ниневия, според пророк Наум, е неизбежно, понеже тук е източникът на всичкото зло, насочено срещу Яхве и Неговата свещена земя. В нашата книга нагледно се описва, как град Ниневия ще бъде обсаден и разрушен. Народът му ще бъде разпилян и ще блуждае без водачи. „За тебе, Асуре, Господ определи: не ще има вече семе с твое име; из дома на твоя бог ще изтребя истукани и кумири, ще ти приготвя в него гроб, защото си нищожен” (1:14).

Това предсказание не след дълго време, само подир 4-5 десетилетия, се сбъднало. Васалните държави почувствали слабостта, разклатеността на Асирия и почнали една след друга да се откъсват и освобождават. След Египет, Вавилон, Елам и Мидия се откъсва и се бори за самостоятелен и независим живот. Това се удало особено на енергичния и делови мидийски цар Киаксар, който в 633 година наследил баща си Фраотес. Той успял да организира мидийците в държавно и военно отношение и да ги подготви за решителна борба с асирийци. Можал също да се освободи от скитите и да ги прогони на север: те искали да съперничат с него. След това се съюзил с вавилонския цар Набополасар за нападение, срещу Ниневия. Смъртта на бележития асирийски цар Асурбанипал (Сарданапал) в 626 година улеснила неговия план. След добра политическа и военна подготовка Киаксар отново нападнал Ниневия и в 612 година[1] преди Христа прочутата асирийска столица паднала под напора на мидийци с помощта на вавилонци, които си поделили покореното асирийско царство. Мидийците завладели планинската област на Армения и Кападокия, а вавилонците се разширили в северна Месопотамия и наследили Сирия и крайбрежието, където някогашната вавилонска култура оставила дълбоки следи. Така вавилонците наследили асирийците и станали съседи на Юдея, което обстоятелство имало голямо отражение върху по-нататъшната съдба и история на тази земя.

Ето при тази международна и политическа обстановка се разнесло словото на пророк Наум, отявлен националист и патриот, който ненавиждал всичко асирийско и останал докрай непримирим враг на блудната столица Ниневия.

Прочетете още „Пророк Наум*“ →