Димитър Пенов

Християнството е религия на живо­та и на щастието. Христос затова сле­зе от небето всред греховете и стра­данията на човеците, за да изтръгне жилото на смъртта, греха (1 Коринтяни 15:56) и да даде на човеците живот и то живот в изобилие (Иоан 10:10; 1 Иоан 4:9; Римляни 5:21). От цар­ството на греха и смъртта, в което сами се бяха захвърлили. Той дойде да ги призове и да ги подготви за царството Божие.

Идеята за царството Божие е цен­трална, основна за християнството. Според евангелското учение това цар­ство е завършек и венец на история­та, идеал и последна цел на всичките човешки очаквания и стремежи, по­следна награда и утеха за всички ония, които с постоянство в добри де­ла са търсили слава, чест и безсмър­тие (Римляни 2:7). Иисус не само по­стоянно благовестеше за това царство (Матей 4:23; Марк 1:14-15; Лука 8:1; Деяния на светите апостоли 1:3) и поръча на ученици­те Си да го проповядват (Лука 9:2), но и направо каза, че в това е Него­вата мисия, затова е пратен: да благовести царството Божие (Лука 4:43).

В противоположност на противоре­чията и кървавите братоубийства в сегашния живот; в противоположност на неправдите и притесненията и от­там на мъките, страданията и скър­бите, царството Божие се рисува като осъществен идеал на щастие и покой, на хармония и неизказани радо­сти. Св. апостол Павел го нарича царство на правда, мир и радост в Светаго Духа (Римляни 14:17), като по този начин е изразил пълната му про­тивоположност със сегашния безрадо­стен, безправен и безмирен живот и същевременно е изразил какъв е ос­новният копнеж на човечеството.

Идеята за щастлив и мирен завършек на световната история не е само новозаветна, християнска. Тя е всечовешка. Защото всички човеци – не само християните – носят образа Бо­жи в себе си и всички жадуват за истината, доброто и красотата, жаду­ват за щастие и мир. И колкото е по-страдалчески и безрадостен животът им, колкото е по-безпросветен, толко­ва повече те зажадняват за радост и светлина, за покой. Затова и религии извън християнството учат за настъп­ването в края на историята на вечна безметежност и успокоение в някаква нирвана, а и някои нерелигиозни со­циални учения черпят моралния си патос от вярата, че това кърваво и грешно царство скоро ще се замени с царство на пълна свобода, братство, правда и мир – оттам – на пъл­на радост и щастие. Единствено в хри­стиянството обаче тази идея за края на историята намира своето правил­но разрешение, при което са творче­ски съчетани силата и благодатта Бо­жия с усилията и въжделенията на чо­века; съчетани са вечното и временното.

В религии като будистката щастли­вият завършек се очаква в резултат на пълно отмиране на всички потреб­ности и стремежи, на бавно себеумъртвяване, на убиване на всякакви те­лесни усилия и активност. Вместо в това, християнството учи, че царство­то Божие е не в думи, а в сила (1 Коринтяни 4:20), сиреч постига се с уси­лия с високо напрежение и творческо проявление на духовните и физиче­ски сили. На християнството е чуждо съзерцателното, мечтателно очакване да настъпи царството Божие без уси­лията и заслугите на самия човек, са­мо по милостта и благодатта Божия, тъй като такова схващане не оценява достатъчно ролята на самия човек. Нему е още по-чужда самонадеяната и главозамаяна увереност на човеци­те, че сами, без Божията помощ, си­ла и воля ще завоюват царството Бо­жие. Християнството учи, че това цар­ство е Божие царство, сиреч, че гос­подар и разпоредител в него е Бог. За разлика от земните царе и госпо­дари, които с войска, оръжия и кре­пости пазят царствата си, Бог е про­водил в света Своя Единороден Син, за да призове и спаси погиналото и да го приведе в Своето царство (1 Иоан 4:9; Евреи 9:26). Но така по­казаната любов и милост от Бога е създала само възможността за човеците да се спасяват и да наследя­ват царството небесно, а това, дали те ще се възползват от тази възмож­ност и дали ще я превърнат в реално свое спасение, зависи от самите тях – от свободната им воля и от мо­ралните им усилия. Затова влизането в царството Божие според християн­ството не е нито само дело Божие, нито само дело човешко, а е дело бого­човешко: Бог благодатно подпомага и призовава човеците във и чрез Своята църква към достигане царството не­бесно, а човеците от своя страна се стремят към Него и го достигат всеки според мярката на собствените си уси­лия и заслуги.

В светото Евангелие ясно е изразен както индивидуално-психологическият така и всемирно-историческият харак­тер на царството Божие. От една страна за него се казва, че то не е от тоя свят (Иоан 18:36), че е трансцендентно, отвъдно, надвишаващо то­зи кървав грешен живот и контрасти­ращо с него. Но от друга страна то е вътре в нас, така че не ще дойде за­белязано и изведнъж, та да го посо­чат тук или там (Лука 17:20-21). А това значи, че като идеал в своята пълнота царството Божие ще се до­стигне едва в края на историческия процес, но като стремеж и копнеж към този идеал то лежи във всекиго от нас и в този смисъл ни е иманентно, свое.

Спасителят най-често сравнява цар­ството Божие със синапово зърно, кое­то първоначално е най-дребно, но по­сято на нивата расте, става голямо, така че птиците се подслоняват под клоните му, и дава плод. Сравнява се и с квас, който се слага от жената малко в тестото, но постепенно обхва­ща и възкисва цялото (Матей 13:31-33). Тези сравнения най-добре показ­ват органическия характер на осъще­ствяване царството небесно, показват неговото постепенно врастване в се­гашния и тукашен живот на човеците, така че „втасал“ ще бъде той едва накрая, но заквасен и „втасващ“ е още отсега. Сравненията показват още, че целият, всестранният човешки жи­вот подлежи на заквасване и пресътворяване: както личният, така и об­щественият, както духовният, така и телесният. Постигането на царството Божие не може да бъде само лично психологическо очакване и настроение, защото човек е социално същество и психофизическо същество. А това зна­чи, че индивидуалните настроения трябва да преминат в социални и да не си останат само настроения, а и индивидуално и социално да се пре­връщат в организирани предприятия и дела за изменяне живота в светли­на и по посока на царството Божие. Те­зи предприятия и дела са от най-раз­лично естество: като се започне от цър­ковно-литургически и омилетически, та през учебно-възпитателни, педагоги­чески, се премине към правно-юридиче­ски и стопанско-икономически – всич­ки засягат различни страни на чо­вешкото същество и следователно всич­ки подлежат на оценка и пресъздава­не от гледище на царството Божие. Нищо не стои извън обсега на общо­човешкия идеал.

Прочетете още „Християнството и щастието*“ →

Христо Попов

Пророк Йоил (от еврейски Иехова е Бог) в своята книга не дава почти никакви сведения за себе си. Той посочва само това, че бил син на Ватуил, но кой бил този Ватуил – е неизвестно. Според едно древно старозаветно предание записано у св. Епифаний, пророкът произлязъл от Рувимово коляно, от град Бетара. Той пророчествал, както се вижда от съдържанието на книгата му, в Юдейското царство, а не в Израилското: той иска събирането на народа в храма за покаяние (1:14; 2:17), говори за Сион, Иерусалим и Юда и не споменава за Израилското царство. Паметта му се празнува на 19 октомври.

Времето на пророческото служение на Йоил се определя чрез сравняване съдържанието на неговата книга с онова на другите старозаветни книги. Пророк Амос, който пророчествал в Израилското царство в дните на юдейския цар Озий и израилския Йеровоам ІІ (810- 783), започва и завършва своята книга с думите на Йоил: “Господь от Сион возглагола и от Иерусалима даде глас свой” (Амос 1:2; Йоил 3:16); в своята книга той опровергава неправилното разбиране от неговите съвременници израилтяни пророчеството на Йоил за месианския съд. Това показва, че пророк Йоил е живял много по-рано от пророк Амос и юдейския цар Озий. Представяйки месианския съд под образ на съд над народите, известни със своята вражда против Сион, пророк Йоил не слага в тяхното число сирийците, които във втората половина от царуването на Йоас опустошили Юдея, заплашили Иерусалим и когато само с голям откуп от съкровищата на храма и царския двор Йоас сполучил да спаси свещения град (4 Царства 12:17-18; 2 Паралипоменон 21:23-24). Ако пророк Йоил бе знаел това важно събитие, той непременно в числото на Сионовите врагове би поставил и сирийци, а щом това не прави, значи, той живял по-рано от втората половина на 40-годишното Йоасово царуване (877-838). Понеже в своята книга пророк Йоил говори, как неприятелите разграбили Иерусалим, пленили съкровищата на храма, хвърлили си жребий върху евреите и продавали последните на елините, което нещо станало при Йорам, то животът на пророка съвпада с последните години от царуването на Йорам и с първата половина от царуването на Йоас. А понеже, от друга страна, пророкът в своята книга не укорява съвременниците си в идолослужение и груби пороци, което нещо не могло да бъде при Йорам, Охозий и Готолия, и не споменава нито за цар, нито за велможи, а представя, че свещениците и левитите управляват народа, това показва, че той пророчествал във времето на малолетния цар Йоас, когато начело на управлението стоял ревнителят на благочестието – първосвещеник Иодай. По такъв начин, пророк Йоил прекарал своето служение приблизително от 875-858 година до Рождество Христово.

Състояние на Юдейското царство във времето на пророк Йоил

През пророческото служение на Йоил в Юдейското царство владеели мир и спокойствие. С възцаряването си Йоас (877 година ) разрушил храма на Ваал, изпочупил неговите истукани, съборил жертвениците и възстановил истинското благочестие. Първосвещеник Иодай привел храмовото богослужение в такъв ред, какъвто бил установен от Давид (4 Царства 11:14); по-късно, когато усърдният покровител на истинското богослужение – Йоас, станал пълнолетен, той възобновил храма. Доколко народът бил религиозен, се вижда от това, че не броели и не проверявали, даже, среброто, давано от ръцете на работниците по поправки в Божия дом (4 Царства 12:15). Ето защо, пророк Йоил никак не изобличава юдеите в идолопоклонство и груби пороци. Но между народа, след 15-годишно царуване на идолопоклонниците – Йорам, Охозий и Готолия, имало и лицемери, които само външно изпълнявали исканията на закона, а в сърцето си съчувствали на идолопоклонството; религията Иехова не могла в скоро време да превъзпита сърцето у всички юдеи. Поради това пророкът внушава на народа необходимостта от сърдечно служение Богу; подканяйки съвременниците към покаяние, той им говори: “обърнете се към Господа с всичкото си сърце … раздирайте сърцата си, а не дрехите си (Йоил 2:12-13).

Какво дало на Йоил повод да пророчества

Повод за пророчестване на Йоил послужило опустошението на юдейската страна от скакалци и суша, което продължило няколко години (2:25). Настанала такава оскъдност и бедност, че в Иерусалимския храм се прекратили хлебните приношения и възлияния (1:9-13). Твърде тежко било положението на юдеите, които нямали средства за прехрана и били обкръжени от враждебни народи, винаги готови да се възползват от слабостта на съседа. При такова едно голямо нещастие не само малодушните и слабохарактерните, но и силните духом падали в униние. Пророкът гледа на бедствието като на подбуда за народа да не отстъпва от завета с Бог, сключен при възцаряването на Йоас и да служи Нему от всичкото си сърце, поради което и подканя съвременниците към покаяние. Предвиждайки искреното народно покаяние, той, за утешение и ободряване, предсказва бъдещото божествено благословение и спасение.

Забележка. По свидетелството на пътешествениците, скакалците на изток се явяват в такова множество, че обхващат едно пространство от 30 километра дължина и 20 километра широчина; при хвърченето образуват такъв гъст облак, че съвсем заслоняват слънчевата светлина; с движението на крилете си образуват шум като от водопад или от силен вятър; като се спуснат на земята и нивя, и градини, и ливади – всичко покриват като с насип, от един аршин дебелина, а полетата и ливадите отдалече се представят движещи се като развълнувано море. Отделно взето насекомото (от 7-10 сантиметра дълго и колкото един пръст дебело), не представя от себе си някаква сила, но цяло стадо от такива насекоми, по своето безчислено множество произвежда страшно опустошение (Изход 10:13-15). Скакалците вървят всички заедно в ред като войска и нищо не може да ги спре – нито ровове, нито прегради, нито реки, нито градове. Римляните изпращали против тях своите легиони, а източните жители обявявали против тях всеобщо въоръжение или народна война и всеки, който не въставал против скакалците, се смятал изменник на отечеството. По-добре е и по-леко, казвали, да се води борба против най-дивите и необуздани пълчища бедуини, отколкото против това малко, но всеизтребващо насекомо.

Съдържание на книгата

Главна мисъл на книгата е – постигналите страната бедствия (скакалците и сушата) служат като предвестници на великия съден ден, който, може би, за юдеите ще бъде гибелен, ако не се покаят искрено за своите грехове и спасителен, ако принесат достойни плодове на покаяние. Съдържанието на книгата се състои от две речи. В първата (1:2-2:17), като изобразява постигналите страната бедствия, пророкът показва, че те са предвестници на бъдещия Господен съден ден и подканя народа към чистосърдечно покаяние; във втората (2:18-3:21), предсказва на разкаялия се вече народ прекратяване на бедствията и спасение във време на съда.

Прочетете още „Книга на пророк Йоил. Сведения за пророка и време на неговото служение*“ →