Тотю Коев

По въпроса за вярата като водещ фактор в сферата на религиоз­ния живот е писано много още от древността, та до наши дни. И сигурно тази тема ще продължи да се дискутира винаги като неизменно актуална. Този факт сам по себе си показва, че да се говори за вярата е повече от необходи­мо, особено у нас, след половинвековния атеистичен режим, който преживяхме. Бе­ше време, когато атеизмът в бившите со­циалистически страни се възприемаше ка­то своего рода религия, която се натрапва­ше на гражданите като нов, социалистичес­ки мироглед. Не бяха малцина тези, които приемаха този мироглед, а мнозина пък се нагаждаха към него от лични интереси.

Оттук идва трудността и същевремен­но актуалността да се дебатира тази тема днес. Има все още хора у нас, които мис­лят социалистически (в стария смисъл на тази дума). За тях не съществува друг пра­вилен мироглед освен атеистичния. А ис­торията свидетелства убедително, че е има­ло и има и други мирогледи, които в зна­чителна степен превъзхождат натрапвания атеистичен. В конкретния случай се има предвид преди всичко християнският ми­роглед като водещ в течение на столетия и дори вече две хилядолетия в световен ма­щаб.

Както в миналото, така и днес да се говори и пише за вярата като основа на ре­лигиозния живот, значи да се разкрие, от една страна, нейната същност, а от друга – да се посочи и обрисува нейният обект. Тук ограниченото място не позволява да се вникне дълбоко в целостта на проблема.

В духа на направените дотук разсъж­дения следва да се припомнят някои прин­ципни положения по отношение на вяра­та, които имат непреходна стойност.

Не бива да се забравя, че вярата като твърда убеденост в съществуването на бо­гове или Бог (в единствено число) не се вла­га, а се предполага в сърцето на човека. Тя не се внася отвън, а е неделима битийна същност на „аз-а“ на личността. В този сми­съл за вярата може да се говори, че тя е постоянен спътник в живота на човека, бил той политеист или монотеист. Тук няма да се спирам на вярата на политеистите и на обекта (обектите) на тяхната вяра, а в ре­зюмирана форма ще посоча същността и обекта на християнската вяра предимно чрез старо- и новозаветната призма.

Погледната в библейска светлина, ис­тината на вярата в Стария Завет е изразе­на с думите на Псалмопевеца: „Повярвах и затова говорих“ (Псалом 115:1), или в Новия За­вет с думите на Богочовека Иисус Христос: „От препълнено сърце говорят устата“ (Матей 12:34). Но тук не става дума за вяра­та въобще, а за вярата във въплътилия се Син Божи като основа на личното спасе­ние. Тя е основа и на богословските науки. С нея живее църковното съзнание, църков­ната пълнота (плирома). Затова всички древни християнски символи, в това число и Никео-Цариградският символ на вярата от 381 година, започва не със „знаем“, а с „вяр­ваме“. Не бива да се забравя, че има същ­ностна разлика между религиозната вяра – вярвам в кого, и обикновената вяра – вярвам на кого. Първото е израз на твърда убе­деност в съществуването на обекта на вя­рата, а второто – израз на доверие към ня­кого. По отношение на първото са прило­жими и двете (вяра и доверие), но по отно­шение на второто – само едното (доверие). Когато кажем „вярваме“, съвсем естестве­но е да посочим обекта на нашата вяра. Ка­жем ли „аз вярвам“, това значи, че сме от­ворили сърцето си, открили сме го за обек­та на нашата вяра, а този обект е Сам Бог, защото до идеята за Бога се достига чрез вярата, а не чрез разума, чрез преживява­нето, а не чрез теоретизирането. Св. апос­тол Павел е изразил тази истина с думите: „С вяра ходим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7), тоест чрез вярата живеем духовно, а не чрез словесните умозаключения. Разсъждения­та на студения разум, безспорно, ценни са­ми по себе си, не топлят душата, не ѝ дават духовна храна, от каквато тя има нужда.

Християнската вяра е съкровено явле­ние в човешката душа, която по своята същност е християнка, което ще рече, че тази вяра удовлетворява всеки човек, не­зависимо от неговото етническо, социал­но или политическо положение. Поради то­ва, за разлика от всички други религиозни общности, които в миналото са съществу­вали, а някои от тях и сега съществуват, християнството прониква и се осъществя­ва по всички краища на света. Някои ще кажат, да, но и други религиозни общнос­ти, особено далекоизточни, проникват в за­падния свят, а в последно време и в източ­ните страни. Това е вярно, но те нямат и не могат да имат широко влияние сред мно­зинството, защото със своята същност не му импонират, докато християнството, както вече отбелязах, удовлетворява всяка ду­ховна потребност. В този смисъл човеш­ката душа е по природа християнка, както още Тертулиан (около160-около 223) е изразил та­зи мисъл.

Християнската вяра не може напълно да се анализира и обясни именно защото е от духовната сфера, която като духовна не подлежи на рационално обяснение, която се възприема по пътя на личното прежи­вяване. Вярата е по-силна и по-действена от мисълта; тя е по-сложна от отделното чувство, защото съдържа в себе си чувст­вата на любов, почитание, благоговение, смирение; тя не може да бъде разглеждана като проява на волята, защото, вярвайки, християнинът се отказва доброволно от своята воля и всецяло предава себе си на Божията воля. Това ще рече, че християн­ската вяра обхваща изцяло нейния носител: обхваща и ума, и волята, и чувството му.

За религиозното съзнание „вярата е жи­ва представа на онова, за което се надява­ме, и разкриване на онова, което не се виж­да“ (Евреи 11:1). Тя е безусловно и жизнено необходима. „Без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той същест­вува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6). Ако няма такава вяра като бе­зусловна необходимост, не може да има и търсене на Бога, не може да се очаква и справедливо въздаване от Него.

Още нещо: вярата обхваща не това, ко­ето още не е опознато, а това, което е не­познаваемо. Развитието на науката не стес­нява областта на вярата. То не я застраша­ва[1], както и вярата не навлиза в сферата на знанието. Всяко от двете (вярата и знание­то) има своя „територия“. В съзнанието на човека двете се възпълват взаимно: знани­ето обогатява познавателната способност и потребност на човека, вярата пък удов­летворява духовната му същност.

Искам още веднъж да подчертая, че тук, като говоря за вярата, имам предвид християнската вяра такава, каквато е за­гатната в Стария Завет и е разкрита в све­щените новозаветни книги. Вече цитирах мислите на св. апостол Павел, които в син­тезирана форма отразяват или изразяват новозаветната вяра, която в една или дру­га форма и степен има в основата си старозаветните писания.

Всъщност в Стария Завет няма богословска разработка на въпроса за вярата. И това е естествено. Там нещата се приемат повече в практическа насока, отколкото в богословско-теоретическа. Говори се пре­димно за характера на религиозните пре­живявания и за резултата от тях. Няколко примера: Авраам повярвал в Господа и Той му вменил това в праведност (Битие 15:6). По-пълна и задълбочена разработка на съ­държанието на вярата има при евреите от епохата на разсеянието. Това е самопонятно: при разсеянието на евреите, като вли­зали в досег с езичници, трябвало да пре­работят много пунктове от своята религия и да я направят по-достъпна и по-разбираема за езичниците. По-конкретно, Филон Александрийски в своите съчинения чес­то се връща на тълкуванието на Битие 15:6: „Авраам повярва в Господа, и това му се вмени за оправдание[2]“.

В Новия Завет. Какво ни говори Сам Иисус Христос за вярата? – В казаните от Него думи понятието вяра не се среща чес­то. Той приема вярата като необходима въз­можност за оказване на помощ по чудесен начин (срв. Марк 5:36; Матей 21:20-22, 17:20; Лука 17:6). Вярата на апостолите, разколе­бана след смъртта на техния Учител, става за тях велика сила след слизането на Светия Дух върху им на Петдесетница (Деяния на светите апостоли 2-ра глава)[3].

Прочетете още „Вярата – основен фактор в религиозния живот*“ →