Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

4. „Хлябът на живота“, пролетта-лятото на двадесет и девета година

В онова време, когато над малката община за първи път надвисва реална опасност от страна на властите, проповедта на Иисус достига най-голям успех. Постоянно Го съпровождат жителите на Галилея и Декаполис, Юдея и Иорданската област и дори Финикия.

Мълвата за Него се „пръска по цяла Сирия[1]„. Никога преди това такива тълпи не са се стичали към Учителя. Въпреки че не се знае колко от тези хора по-късно са се влели в първата Църква, но онази пролет безспорно донася на Евангелието богата жътва.Когато Иисус се скрива из Капернаум, народът започва да Го търси. Без да мислят, че Пасха наближава, много галилейци, вместо да потеглят за Иерусалим, тръгват покрай езерото към Витсаида, надявайки се да срещнат там Учителя. И отново Иисус вижда „овците от дома Израилев“ да скитат като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове Той им се струва като новия Моисей, който ще ги поведе по пътя на свободата. „Като се смилява над тях“, Иисус дълго разговаря с хората и изцелява болните, доведени при Него.

Незабелязано се спуска вечерта и нощта скоро ще обгърне крайбрежието. Учениците започват да се тревожат:

– Мястото е пусто и времето вече напредва – казват те на Иисус. – Разпусни народа, за да идат по околните селища и си купят храна.

– Дайте им вие да ядат – отвръща Той.

– Да идем да купим за двеста динария хляб и да им дадем да ядат? – пита един от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от новодошлите навярно били взели със себе си пари. Филип изразява съмнение дали това ще стигне. Тогава Иисус пита:

– Колко хляба имате? Идете и вижте.

– Тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две рибки – казва Андрей. – Ала това що е за толкова души?

Вместо отговор Учителят им нарежда да накарат събралите се хора да насядат на редици върху зелената пролетна трева и като взема хлябовете, изрича над тях молитвата на благодарението. С тържествен жест Той ги преломява и раздава на учениците. Смутени, те започват да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро, за голямо тяхно учудване, се убеждават, че стига за всички.На пръв поглед може да ни се стори, че Христос в този случай като че ли отстъпва на Изкусителя, който някога му предложил да превърне камъните в хляб. Но в действителност в онова, което Той извършва, няма компромис. Думите „не само с хляб ще живее човек“ остават в сила. Учителят иска тълпата да върви към Него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Царството Божие, „всичко останало ще им се придаде.“ Преданието е съхранило знаменателните Христови слова: „Молете се за голямото, и Бог ще ви въздаде свръх това и малкото[2]„.

Ние никога не ще узнаем как точно е станало преумножаването на хлябовете, но това съвсем не е важно. Като нахранва народа, Иисус показва, че истинската жива вяра и единението на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесното, но и за земното благословение.

Неслучайно това събитие е описано и от четиримата евангелисти, а ранните християни обичат да го изобразяват по стените на катакомбите[3]. Загадката на празничната трапеза на братята е предчувствие за Евхаристията, за тайнството на Благодарението, което Синът Човешки превръща в средоточие на Църквата Си.

В този вечерен час околностите на Витсаида стават свидетели на първите крачки към откритото признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, побеждава. Лъжепророк и светотатец по мнението на богословите, опасен подбудител на простолюдието в очите на политиците, Иисус е възторжено посрещнат от хиляди хора, които прекарват с Него предпасхалните дни и участват в свещеното Преломяване на хляба.Когато нощта се спуска и огнените пламъци лумват в долината, на хората им е трудно да заспят. Всички са обзети от радостно вълнение. „Този е наистина Пророкът, Който има да дойде на света“ – се чува отвсякъде. Въпреки че Иисус не иска за Себе Си царски почести, галилейците вече са готови да Го отведат насила и да Го провъзгласят за свой господар. Мислите им приемат обичайния обрат. Светлината на Царството, евхаристийният „знак“ на богообщението отново е засенчен от оживелите илюзии.

Ентусиазмът на тълпата би могъл да се предаде на учениците, което е по-опасно от всички Иродови гонения. И отново трябва да се крият, да бягат. Иисус не се бави нито минута. Заповядва на дванайсетте да се качат в лодката на Симон и да плуват край бреговете на Витсаида. Без да разбират причината за такава прибързаност, те мълчаливо се подчиняват, а Той, незабелязан от никого, под прикритието на нощта, отива сам в планината, откъдето при лунна светлина вижда лодката, която се бори с насрещния вятър.

Учениците очакват, че Иисус скоро ще се спусне към брега, но Той не напуска убежището Си. Към три часа през нощта лодката ги отнася почти към средата на езерото. Сега трябва да мислят само как тя да не се преобърне. Внезапно апостолите виждат нещо, което ги кара да извикат. Направо сред вълните се движи човек, който, както им се струва, иска да ги подмине. Вцепенени, рибарите хвърлят веслата. Всички ужаси от народните поверия им идват наум. Не вещае ли този призрак близката им гибел? В същия миг от тъмнината се разнася познат глас: „Аз съм, не бойте се!“Те още не знаят да се радват ли, или да се страхуват, а поривистият Петър, взирайки се в мъглата, извиква: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата.“ Какво го подтиква? Детско любопитство ли? Или желанието да се докосне до Учителя, за да се избави от страха? Най-вероятно рибарят да не е съзнавал подбудите си, когато чува: „Дойди“ и смело прекрачва през лодката. И се случва невероятното. Няколко мига силата на вярата наистина задържа Петър над водата. Но веднага, щом усеща вълните под краката си, със страх осъзнава станалото и започва да потъва.

– Господи, избави ме! – отчаяно извиква Симон.

– Маловерецо, защо се усъмни! – казва Иисус, протягайки му ръка.

Учениците лежат на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбират: съдбата ги е свързала с Някой, Който не е от този свят.

Никой от тях не успява да забележи, че лодката се е допряла до крайбрежните камъни. А на сутринта, когато хората разбират, че дванайсетте са отплували сами, без Учителя, започват да се губят в догадки и да се питат къде е могъл да изчезне? Група галилейци неспокойно сноват край брега. Някои навлизат с лодки в морето и започват да се надвикват с Тивериадските рибари. Накрая някой подхвърля мисълта да отидат в „Неговия град“.

И наистина те намират Назаретеца в Капернаум[4].

Какви причини са могли да Го подтикнат да се върне в тетрархията на Антипа? Нима иска още веднъж да се опита да намери там разбиране? Затова ли не бърза да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Иисус сякаш закрива бъдещето от Самия Себе Си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на живота Му. Дори евангелските семена често да падат на безплодна почва, Сеячът продължава да се труди „за спасението на мнозина“. Според проникновените думи на руския писател, Иисус „трябвало да запази искрицата надежда докрай, до кръста[5]„.През това време в Капернаумската синагога се появяват книжници от Иерусалим. Този път те не обвиняват Иисус в магьосничество, а в неуважение към „преданията на старците“. Как може Той да претендира за ролята на наставник и с такава лекота да се отнася към обредите, завещани от отците? Нали всички виждат как учениците Му, като сядат на масата, не извършват ритуалните умивания.

Иисус не спори с тях. „Добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците – отбелязва Той, – както е писано:

Тоя народ ме почита с устните си,
а сърцето му стои далеч от Мене;
ала напразно Ме почита,
проповядвайки учения – заповеди човешки.
Като оставихте Божията заповед, вие се държите о преданието човешко.

Колко струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за фалшиво благочестие от такъв характер. Често хора, завещали имението си на храма, на същото основание отказват помощ на родителите си. Въобразявайки си, че проявяват набожност, те изпадат в грях срещу една от първите заповеди на Моисей[6].

Спорът е прекъснат от галилейците, пристигнали от околностите на Витсаида[7]. Те обкръжават Учителя, развълнувани и удивени:

– Рави, как дойде дотук?

Но срещата с тях вече не радва Христос.

– Истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте знамение, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човешки. Защото върху Него е положил своя печат Отец Бог.

В техните души „знамението“, чудото на Богоприсъствието, явено им на трапезата, бледнее в сравнение с това, че Иисус е могъл да ги нахрани в пустинно място. Галилейците все пак се опитват да си изяснят какво очаква и иска от тях Учителят.

– Какво да правим, за да извършваме делата Божии? – питат те.

– Делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото Той е пратил – е отговорът.

Но нима те не вярват? Нима не искат да Го направят цар за това, че подобно на Моисей им даде нова небесна манна[8]?

– Не Моисей ви даде хляб от небето – възразява Иисус. – Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.

– Господи, давай ни всякога тоя хляб! – отново не разбират те. Както и жената самарянка, хората възприемат иносказанието буквално, въпреки че някои от тях са могли да знаят, че книжниците наричат „хляб“ Божията Премъдрост.

И тогава Иисус изрича думите, които напълно объркват събралите се хора:

Аз съм хлябът на живота;
който дохожда при Мене, няма да огладнее;
и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.
Бащите ви ядоха мана в пустинята и умряха.
Този е хлябът слязъл от небето,
за да вкуси човек от него и да не умре.
Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът,
която ще отдам за живота на света.
Който яде Моята плът и пие Моята кръв,
пребъдва в Мене, и Аз в него.

Хлябът, водата, виното символизират необходимата за поддържане на тялото храна. Но трапезата със Сина Човешки, е храна на духа. Чрез Него, Същество от плът и кръв, се извършва причастие с божественото битие, постига се пълнота на Завета, съединение на Твореца със сътвореното.В деня на преумножаването на хлябовете народът става свидетел и участник в това „знамение“, но не устоява пред земната съблазън. Сега подемът от онази необикновена нощ, когато искаха да провъзгласят Иисус за цар, е отминал. На хората им се струва, че са се събудили от сън и идват на себе си. „Не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чийто баща и майка познаваме? – със съмнение се питат някои. – Защо сега Той казва: „Слязох от небето?“ А други се смятат за излъгани: „Как може да ни даде плътта Си да ядем?“

Дори и учениците Му силно се смущават от всичко казано. Някои от тях зароптават: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша!“ Иисус се опитва да им обясни, че думите Му трябва да се разбират в духовен смисъл: „Думите, що ви говоря, са дух и живот. Но има между вас някои, които не вярват.“

Евангелист Иоан пояснява, че под „невярващи“ Господ подразбира Юда[9]. Наистина, напълно е възможно този честолюбив човек, убедил се, че Иисус не желае да става цар, тъкмо в този момент да се е разочаровал в надеждите си. А как тълкува той случилото се през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Но не само у Юда вярата в Иисус се пречупва. Същият евангелист съобщава, че „от това време мнозина от учениците Му Го оставиха и вече не ходеха с Него“.

– Да не искате и вие да си отидете? – пита Иисус дванайсетте.

Всички мълчат, само Петър съумява да изрази всеобщото чувство:

– Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.

Смаяни от всичко видяно и чуто, учениците сякаш преживяват мъките на ново раждане. Те още не са в състояние да проумеят много неща. Но в края на краищата на кого другиго, освен на Господа могат да се надяват? А Той тъжно гледа скупчилите се Свои последователи:

– Не Аз ли избрах вас, дванайсетте? Но един от вас е дявол.

Дори Юда и да трепва от тези думи, не се издава, че те се отнасят за него; ала останалите застиват от ужас.

На тях не им е лесно, но още по-трудно е на Христос. Предстои Му духовно да пресъздаде хора, споделящи много от заблудите на своята среда. Избрани за апостоли на Царството, те пак си остават безкрайно далече от Христа. Когато чуват предупреждението Му: „Пазете се от кваса фарисейски и кваса Иродов“, те мислят, че Учителят им забранява при нужда да приемат хляб от враговете Му. „Нима все още не разбирате?“ – натъжава се Иисус[10].

Въпреки това Той не употребява властта Си, не иска да извърши насилие над душите. Отново и отново Той ще ги напътства, ще вниква в съмненията им, ще чака с несекващо търпение. Те ще трябва да преживеят второ обръщане, още веднъж да познаят в рави Иешуа Месията, но не Месията на зилотите и на суетната тълпа, а Онзи, Който е духовна храна за света, Хляб, даруван от небето.
______________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Матей 4:24-25; Лука 6:17-19.

[2]. Эти слова сохранились в неизвестном древнем Евангелии (смотри Александрийский Климент, Строматы, I, 24; Ориген, На Псалмы, 4,4; Медиоланский Амвросий, Послания, I, 36).

[3]. Матей 14:13-21; Марк 6:30-44; Лука 9:10-17; Иоанн 6:1-13. Согласно Матей и Марк, умножение хлебов происходило дважды (второй раз после возвращения Христа из Финикии). В этом, по мнению некоторых толкователей, содержится указание, что священная Трапеза была введена Христом еще до Тайной Вечери как постоянный обряд, как „знамение“ Церкви. Слова „благодарив“ и „преломил“, имеют евхаристическое звучание. Согласно Лука 24:30-31, 35, „преломление хлеба“ было священным жестом, по которому ученики узнали Господа. Ин не говорит о Евхаристии на Тайной Вечери. Экзегеты думают, что это было возможно лишь потому, что она не раз уже совершалась прежде. Знаменательно, что умножение хлебов, как и Тайная Вечеря, произошло в предпасхальные дни (Иоанн 6:4).

[4]. Матей 14:22-36; Марк 6:45-56; Иоанн 6:14-21.

[5]. Мережковский Д., Иисус Неизвестный, т. 2, ч. I, с. 167.

[6]. Матей 15:1-9; Марк 7:1-13; Лука 11:38. Говоря о жертве на храм, Христос употребил слово „корван“. В позднейшей иудейской литературе оно приобрело иной смысл, и на этом основании критики подвергали сомнению точность Евангелия. Но найденная в 1955 г. вблизи Иерусалима надпись показала, что в I в. „корван“ обозначал именно жертву, посвященную Богу (смотри статью Fitzmyer, J., в „Journal of Biblical Literature“, 1959, N 78, р. 60-65).

[7]. Иоанн 6:22 сл.

[8]. „Манной“ называлась зерноподобная пища, которую собирали израильтяне в период странствия в пустыне при Моисее (Числа 11:7). Она стала символом чудесного насыщения, совершенного Богом; срв. Откровение 2:17.

[9]. Песикта, 80в.

[10]. Марк 8:15-21.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4EW

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

2. Знаменията на Царството, пролетта-лятото на двадесет и осма година

Евангелистите свидетелстват, че народът се „удивлявал“ на Иисусовото учение; но Неговата сила, побеждаваща стихиите и недъзите, правела не по-малко впечатление. За Него говорели най-вече като за Чудотворец. Впоследствие и християните често били готови да виждат в чудесата основното доказателство за свръхчовешката природа на Иисус. Но Сам Той недвусмислено отклонява подобна мисъл:

Имайте вяра в Бога. Защото, истина ви казвам: ако някой каже на тая планина: „дигни се и се хвърли в морето“, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, – ще му се сбъдне[1].

С това Иисус подсказва, че властването над природата влиза в Божия замисъл за човека, съответства на призванието му. Ако той постига единение с Духа, за него „няма нищо невъзможно[2].“

Но чудото е нещо много повече от обикновено нарушаване на естествения ред. В него се открива дълбочината на нещата, друго измерение, където са преодолени законите на тленния свят и господства свободата. Когато хората се докосват до това измерение, по думите на Христос, до тях „е дошло Царството Божие[3].“

Иисус избавя истинските Си ученици от робството на „плътта“.Ето знаменията, които ще съпътстват повярвалите:

С името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици, ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им навреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави[4].

Това като че ли е задача от космически мащаб, чието осъществяване започва през живота на апостолите, след тях – на големите светии и мистици, въпреки че целта ще бъде напълно постигната едва в Царството Небесно, когато човекът най-сетне се превърне в истински венец на творението.Има тълкуватели, които доказват, че в Писанието думите за чудесата не бива да се разглеждат буквално, а „иносказателно“. Имало е, разбира се, и случаи, когато библейските метафори са се приемали за реални факти. Но това съвсем не означава, че всичко, казано за чудесата в Стария и Новия Завет, е измислица или „символ“. Ако така разсъждават привържениците на догматическия материализъм („това е невъзможно, защото никак не е възможно“), няма какво да се учудваме. Но подобно мнение звучи съвсем странно в устата на някои теолози, които искат във всички евангелски чудеса да виждат непременно алегория.

Ето, приведен над безжизненото тяло, Иисус изрича: „талита, куми“ (момиче, стани) или, докосвайки ухото на глухия, казва: „етватах“ (отвори се). Пред нас съвсем не е символ, а истински арамейски думи на Господа, които са се врязали в съзнанието на очевидците.

Онзи, който иска да докаже, че явленията, наречени чудеса, са немислими, не взема под внимание колко малко все още се знае за тайните на битието. Но защо дори хора, склонни да вярват на най-невероятни съобщения за иогите, посрещат скептично разказите в Новия Завет? За това си има духовна причина. Приемането на Евангелието изисква вътрешно решение, избор, промяна на всички жизнени принципи.Иисус нарича чудесата Си „знамения“, признаци за настъпването на нова епоха. Човек съвършен, Той надвива законите на падналия свят, сочи пътя на борба с нравственото и физическо несъвършенство**.

Често Неговата власт се проявява в ежедневието сякаш между другото, неочаквано, предизвиквайки страх у учениците. Така веднъж, още преди призоваването на апостолите, когато Петър и приятелите му цяла нощ безуспешно ловят риба, Иисус им посочва къде да хвърлят мрежата; и за всеобщо учудване тя веднага се напълва. В Галилейско море винаги е имало големи пасажи риба; хората, които непрекъснато са се занимавали с риболов, знаели това[5]. Но как е могъл Учителят да определи нужното място през такава маса вода? Симон е толкова поразен, че моли Иисус да излезе от лодката му. Той се почувствал грешник, недостоен да стои редом с Господа.

Друг път, при залез слънце, Христос с учениците Си плува с лодка по езерото[6]. Те набързо се отделят от тълпата; умореният Иисус се качва в лодката „както си бил“, оставяйки на брега наметалото, и като сяда при кърмата, тутакси заспива. През това време внезапно се надига силна буря. Но нито шумът на вълните, нито люлеенето, не могли да събудят Учителя. Тогава изплашените рибари сами прекъсват съня Му: „Рави, нима не Те е грижа, че загиваме?“ Иисус става, и като поглежда вълните, казва: „Млъкни, престани!“ И всички веднага почувствали, че вятърът започва да стихва.

Когато бурята спира, Христос упреква учениците Си: „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!“ Но сега тях ги ужасява настъпилата тишина: „Кой ли е този, та и вятърът, и морето Му се покоряват?“Най-често могъществото на Христос се проявява във въздействието върху хората. Неговите чудеса са акт на милосърдие. А телесните недъзи и безумието за Него са прояви на сатанинската власт, които Той трябва да съкрушава[7]. Човечеството, покорило се на злото, е болен, който очаква изцеление. Да изцеляваш означава да вървиш срещу дяволските сили. А в Своите последователи Иисус иска да вижда съучастници във великата битка, които протягат ръка на страдащия свят. „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши.“ Когато учениците Му не успяват да помогнат на един болен, Той, дълбоко нажален, ги нарича „род неверен[8].“

Иисус често посочва колко тясна е връзка между състоянието на тялото и на душата. След като излекува паралитика, Той го предупреждава: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо[9].“

За Учителя едно от най-важните условия да се оздравее е вярата на болния, той трябва активно да съдейства на процеса на изцелението. Слабата вяра пречи да се победи болестта. Учениците могли да се убедят нагледно в това, след като Иисус постоява в „отечеството Си“, в Назарет. Известно време той избягва да ходи в градчето, „където е бил възпитан“, но сега навярно решил, че е настъпил моментът да подложи назарейците на изпитание[10].Било е събота и в молитвения дом се е стекло почти цялото назаретско население. Когато, според обичая, настъпва време да се чете Библията, Иисус се изкачва на амвона. Подават Му свитък от Писанието. Той го разгръща и прочита редове от Книга на Исаия.

Духът на Господа Бога е върху Мене,
защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни,
прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце,
да проповядвам на пленени освобождение,
на слепи – проглеждане
да пусна пленници на свобода,
да проповядвам благословеното време Господне
(Исаия 61:1-2).

Като връща книгата на служителя, Иисус сяда. В настъпилата тишина очите на всички са приковани в Него. Той знае, че събралите се са изпълнени със съмнения, че дори и братята Му, които са там, не вярват на Неговото пратеничество. Въпреки това, Иисус започва да говори, като обяснява прочетените думи на пророка: „Днес се изпълни това писание, което чухте.“

По редиците на съселяните преминава ропот. Кога този Човек, който до вчера изпълняваше поръчките им, успя да стане учител, равин? Много от тях презрително свиват рамене: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Якова, Иосия, Юда и Симона? И не са ли тук между нас сестрите Му?“Намерили се и такива, които в желанието си да проверят слуховете достигнали от Капернаум, Му предлагат да извърши някакво чудо. Дори довеждат болни. Но изцеление не настъпва. Силата на Иисус се натъква на безмълвна стена от неверие. Той Самият е поразен от безнадеждното коравосърдечие на тези хора.

„Никой пророк не е приет в отечеството си“ – казва Христос, напускайки Назарет.

Понякога при изцеленията Иисус прибягва до външни действия: полага ръце върху болното място или го намазва с намокрена пръст, а после праща човека да се измие. В някои случаи Той иска да остане насаме с болния[11]. Но всичко това се прави, за да се помогне на хората да укрепят вярата си. „Твоята вяра те спаси“, „Не бой се, само вярвай“ – повтаря Учителят.

Понякога дори слаби проблясъци на вярата са достатъчни. Така, съмнение терзае бащата на момчето-епилептик, но той с всички сили се мъчи да го превъзмогне. „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ – стене той. И отчаяният му вопъл е чут. Това показва, че доверието на близките може като че ли да замени вярата на самия болен. Веднъж, в Капернаум, роднините довеждат при Учителя човек, поразен от паралич, но поради навалицата не могат да си проправят път до къщата. Тогава те разбиват плоския покрив и спускат носилката право в краката на Христос. И чудото става, защото, както казва евангелист Марк, Господ „вижда вярата им[12]„. А по молба на римския центурион и на един от царедворците на Антипа Христос изцелява слугите им, без дори да е видял болните.

Не бива обаче да се мисли, че Иисус винаги с лекота е изцелявал. Той изминава земния Си път, без още да има „всяка власт над небето и земята“; освен това немалко пречки създават и самите хора, малодушието им, съмненията им. Ние четем, че Той „с дълбока въздишка“, извърнал поглед към небето, сякаш преодолявайки преграда, прогонва недъга[13].Иисус почти физически усеща енергията, излизаща от Него. Веднъж Той вървял сред огромна тълпа и някаква жена, страдаща от кръвотечение, тайно се докоснала до ресните на наметката Му. Иисус рязко се обръща и пита:

– Кой се допря до Мене?

– Наставниче – изненадал се Петър, – народът Те обкръжава и притиска.

– Допря се някой до Мене – възразява Иисус, – понеже усетих, че излезе сила от Мене.

Тогава жената силно смутена пада в краката на Учителя и признава, че е тя.

– Дъще – казва Той, – твоята вяра те спаси; иди си смиром, и бъди здрава от болестта си[14].

В онази бурна, преломна епоха, както и в наши дни, били много разпространени психическите заболявания. Ако в Стария Завет почти не се говори за тях, Евангелията навеждат на мисълта за някаква епидемия от душевни недъзи. Особено страшен бил странният вид безумие – лудостта или беснуването[15]. Човек, страдащ от това заболяване, чувствал мъчително раздвояване на личността: сякаш в него се вселявал някой друг – чужд и враждебен нему. Болният викал с неестествен глас, говорел от името на бесовете, твърдял, че вътре в него живее цяла армия демони. Много от лудите получавали припадъци само понякога, други изобщо не идвали на себе си и бягали от населените места в дивите пустини. Често те живеели в изоставени гробища и хората със страх дочували през нощта техния вой и кикот.Христос само с присъствието Си поразително действа на тези нещастници; понякога една-единствена Негова дума или докосване са достатъчни, за да се освободи душата от завладелите я тъмни сили.

Възвръщайки ги към нов живот, Иисус иска от изцерените пълно вътрешно пренастройване. Демоните се хранят от греховете. Ако за в бъдеще духът на новия живот не изпълни човека, лудостта ще се върне с удвоени сили.

Съвременниците на Христос си представят бесовете натуралистично, във вид на зловредни същества, живеещи в пустинята. Затова, за да бъде разбран, Учителят облича мисълта Си в следната притча: „Когато нечистият дух излезе от човека, той броди по безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: „Ще се върна в къщата откъдето излязох.“ И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото[16]„.

Слухът за изцеленията в Галилея от самото начало предизвиква тревога сред иерусалимските блюстители на Закона. Току-що са пресечени подозрителните сборища на Иордан и ето че отново трябва да се предприемат мерки за охрана на правоверието и вразумление на невежите. Галилея вече неведнъж е създавала неприятности на столицата. Някои добре помнят партизаните на Юда Хавлонит. Невежият народ на север винаги е готов да вярва на лъжепророци и шарлатани.Но, пристигайки в Капернаум, книжниците разбират, че им е трудно да оспорват реалността на извършените чудеса. Затова те започват всячески да се усъвършенстват в търсенето на правдоподобно обяснение. Та могат ли като Никодим да вярват, че Бог действа чрез Назаретеца, когото те презират. Едни от тях решават, че Иисус се е научил на магии в Египет, други се опитват да убедят хората, че Той изгонва бесовете чрез съюз с техния „княз“ Велзевул[17]***. Но Иисус веднага хвърля в недоумение изобретателите на тези хитроумни хипотези. Той пита книжниците как един бяс може да прогонва друг бяс, няма ли това да прилича на междуособна война, гибелна за цялото царство на демоните? Той направо обвинява противниците Си в хула против Духа Божи, с чиято сила се извършват чудотворните дела на милосърдието. Как могат те да се представят за служители на вярата, ако са неспособни да отличат добро от зло?

Или признайте дървото за добро и плода му за добър, или признайте дървото за лошо и плода му за лош, защото по плода се познава дървото. Рожби ехиднини! Как можете да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата[18].

Стрелата попада в целта. Надменните богослови са посрамени пред всички хора. Гневът им няма край и, като се събират тайно, решават, че е необходимо да се сложи край на изкушението, което сее Иисус.Когато следващия път Учителят посещава в празничен ден Иерусалим, с постъпките Си и речите Си предизвиква още по-голямо негодувание. Този път Той вече открито възвестява, че чудесата са знак за Неговото висше пратеничество. Встъпвайки в двубой с царството на мрака, Той изпълнява волята на Отца. Животът и благословението изхождат от Бога, затова и Онзи, който е пратен от Него на земята, е призван да изцелява и да дава живот.

Моят Отец досега работи, и Аз работя. Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.
Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил.
Истина, истина ви казвам:
който слуша словото Ми
и вярва в Оногова, Който Ме е пратил,
има живот вечен[19].

Такива думи правоверните вече съвсем не могли да понесат. Не стига, че Назаретецът нарушава закона, ами на всичко отгоре се нарича и Божи Син. Книжниците Го обкръжават и искат да им даде такова „знамение от небето“, което по безспорен начин да убеди всички. Но Иисус отхвърля това искане. „Лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона****; защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човешки ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи. Ниневийци ще се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Иона; а ето, тук има повече от Иона. Южната царица ще се изправи на съд с тоя род и ще го осъди, защото тя дойде от край- земя, за да чуе мъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона[20].“

Затова ли Синът Човешки отхвърли изкусителя в пустинята, за да доказва сега властта Си с демонстративни чудеса? Напротив, Той постоянно крие от тълпата какви изцеления извършва. „Не казвайте никому“ – често моли Той човека, чието здраве е възвърнал. И обикновено само против волята Му хората разпространяват навсякъде вестта за необикновените събития[21]. Толкова повече Христос не иска да превръща чудесата в оръдие за пропаганда и по такъв начин да кара враговете да Го слушат. Нека те съдят за Него, както им подсказва съвестта им. Само на повярвалите в Иисуса, само на духовно изцерените, чудесата ще се разкриват като признак за идването на Бога в света.„Знаменията на Царството“ вълнуват не само учените богослови. Имало е един човек, чиято душа през ония дни страда, разкъсвайки се между съмнението и надеждата, човек, който мисли за Иисус и си задава въпроса: кой е Той?

В Махерон държат Кръстителя в нещо като почетно заточение. Антипа дори разговаря с Иоан и търпеливо изслушва обвинителните му думи. Понякога в крепостта се допускат учениците на Кръстителя. Те му носят вести от външния свят. От тях Иоан научава за събитията в Галилея, за проповедите и чудесата на Човека от Назарет. Пророкът, разбира се, помни видението на Иордан и е сигурен, че Иисус е истинският Божи Пратеник. Но трябва ли да смята тъкмо Него за Месия? Ето, вече са изминали много месеци, а Назаретецът продължава да живее в Капернаум, заобиколен от рибари и обикновени хора. Къде е величието и славата на Царството, чийто глашатай и предвестник е Иоан?

За да разсее недоумението, Иоан праща от Махерон двама свои ученици при Иисус. „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ – пита той[22].

Пратениците отиват в Капернаум и намират Иисус, както винаги заобиколен от тълпа. На зададения въпрос Той не отговаря направо, а само казва: „Идете и разкажете Иоану, каквото чувате и виждате: слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува; и блажен оня, който се не съблазни поради Мене.“След като иоанитите си отиват, Иисус се обръща към народа и започва да говори за Кръстителя.

При кого са ходили юдеите в пустинята? При пророка ли? Да, Иоан е пророк, но той има и друго, по-високо призвание: да стане Предтеча на Месията. Той е избраният от Небесата вестител. „Истина ви казвам: между родените от жени не се е явил по-голям от него“*****. „Законът и Пророците“, Старият Завет, се простира до Иоан. Занапред настъпва друго време, когато на хората се открива Царството. Но Иоан се спира на границата на двата Завета, без да я премине. Затова „по-малкият в Царството Небесно, е по-голям от него“. Навярно Христос има предвид, че представите на Иоан за Помазаника не са освободени от идеите за земния месианизъм. Следователно Иисус не може да Му отговори определено: „Да, Аз съм Този, когото ти очакваше.“ Истинският Месия се явява не за да заповядва, а за да служи, не за да наказва, а да изцерява и да проповядва Благата Вест. Той е Спасяващият и Неговите дела са знамения на Царството.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Вж. стр. 138-139. Бел. авт.

***Велзевул (Баал-Зебул, тоест Владетел на двореца) е бил древно ханаанско божество. Впоследствие с това име започнали да наричат главатаря на злите духове. Бел. авт.

****Старозаветен пророк, проповедник на покаянието. Бел. авт.

*****Тези думи не засягат Дева Мария, тоест в оригиналния текст се говори за лица от мъжки пол. Бел. авт.

[1]. Матей 21:21-22; Марк 11:22-23.

[2]. Матей 9:23; срв. Иоанн 14:12; Бытие 1:26; Псалом 8.

[3]. Лука 11:20.

[4]. Марк 16:17-18

[5]. Лука 5:3-11. Эти скопления рыб объясняются тем, что со дна озера поднимается газ и оттесняет их к поверхности.

[6]. Матей 8:23-27; Марк 4:35-41; Лука 8:22-25.

[7]. Лука 13:16.

[8]. Матей 17:14-17; Марк 9:14-29; Лука 9:37-42; Иоанн 14:12.

[9]. Иоанн 5:14.

[10]. В рассказах Матей 13:54-58 и Марк 6:1-6 говорится только о том, что назаряне не поверили Иисусу; Лука же (4:16-30) сообщает об их покушении на Его жизнь. Кроме того, Матей и Марк относят посещение Назарета к середине общественной деятельности Христа, а Лука – к началу. Экзегеты по-разному оценивают это расхождение. Автор данной книги исходит из возможности двух посещений Назарета. Причем вероятнее, что наиболее враждебной была вторая встреча, когда Иисус стал уже повсеместно гонимым.

[11]. Марк 7:33; Иоанн 9:6-7.

[12]. Марк 2:1-12.

[13]. Марк 7:34.

[14]. Матей 9:20-22; Марк 5:25-34; Лука 8:43-48.

[15]. Четко определить границу, отделяющую обычное душевное заболевание от демонической одержимости, трудно. Однако, когда думают, что все исцеленные Христом „бесноватые“ были просто душевнобольными, упускают из вида, что суть большинства психических патологий во многом остается загадкой. В них чаще всего обнаруживается гипертрофия греха (самолюбия, гордыни, замкнутости на себе) и излечение тесно связано с духовной и нравственной жизнью больного, как отмечал изобретатель инсулинового лечения Дж. Фергюсон. Важно помнить также, что в Евангелии всякий недуг рассматривался как проявление разрушительных сил мироздания (смотри Лука 13:11-16).

[16]. Матей 12:43-45; Лука 11:24-26.

[17]. Матей 9:34; Марк 3:22-30; Лука 11:15-19. Талмуд, Барайта, Шаббат, 104; Цельс – у Оригена, Против Цельса, 1, 6.

[18]. Матей 12:33-35. Что касается непростительной „хулы на Духа Святого“, то речь здесь идет не об ошибке или заблуждении ума, а о сознательном противлении Богу. (смотри св. Афанасий Великий, Из бесед на Евангелие от Матфея, гл. 12).

[19]. Иоанн 5:17 сл.

[20]. Матей 12:38-42; Лука 11:29-32.

[21]. Матей 9:30-31; Марк 7:36-37.

[22]. Матей 11:2-14; Лука 7:18-29. По мнению ряда древних комментаторов, Иоанн хотел убедить лишь своих учеников в мессианстве Иисуса; смотри толкования, приведенные в кн.: свящ. Вишняков, С., Св. великий пророк, Предтеча и Креститель Господень Иоанн, М., 1879, с. 316 сл. Однако были и такие (напр., Тертуллиан), которые считали, что сомнения были у самого Крестителя. „Евангельский текст, – говорит о. С. Булгаков, – если не прямо противоречит, то и не дает никакого положительного основания относить вопрос Предтечи только к его ученикам, а не к нему самому“ (С. Булгаков, Друг Жениха. Париж, YMCA, 1927, с. 128; смотри также: М. Поснов, Иудейство, Киев, 1906, с. 253). Косвенным подтверждением этого взгляда является тот факт, что иоанниты не присоединились к Церкви Христовой, а остались обособленной общиной. Часть их впоследствии переселилась в Месопотамию, где влилась в гностическую секту мандеев. (см.: Болотов, В., Лекции по истории древней Церкви. Т. 2, СПб., 1910, с. 230 сл.; Steinmann, J., St.Jean-Baptiste et la spiritualite du desert, „Maоtres spirituels“ III, Paris, Seuil, 1956, p. 125 s.).

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4B3

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

4. Галилея. Първите ученици, пролетта на двадесет и седма година

Първоначално могло да се предположи, че проповедта на Христос е само продължение на мисията на Иоан Кръстител. И двамата говорят за приближаването на Божието Царство, и двамата призовават народа към покаяние и приемат като обред кръщението с вода[1]. Въпреки това, между двамата учители веднага се е забелязала известна разлика. Ако Иоан чака край него да се съберат слушатели, то Иисус сам отива при хората. Той обхожда градове и селища; в съботните дни словото Му се чува в молитвените домове, а през останалите дни – от някой хълм или край морето под открито небе. Понякога тълпата става толкова голяма, че Иисус се качва в лодка и оттам се обръща към насядалите край брега хора.

Докато живее в Галилея, Учителят неизменно става в тъмни зори и често посреща изгрева на усамотени места[2]. Учениците Го намират там и Го молят да продължи разговора с новодошлите. Денят на Иисус е запълнен с напрегнат труд: след Него по петите Му чак до тъмно вървят болни, които очакват изцеление, вярващите жадно ловят думите Му, скептиците задават нелепи въпроси или започват спор с Него, книжниците искат разяснения на трудните места в Библията. Понякога Иисус и учениците Му нямат време да се нахранят. Но в Евангелията само два пъти се споменава, че Учителят е много уморен[3]. Обикновено ние Го виждаме неуморим и пълен с енергия. „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша неговото дело“ – казва Той.Не бива да ни учудва, че не са се запазили образи на Христос, нарисувани от Негови съвременници. Нали няма достоверни портрети нито на Буда, нито на Заратустра, нито на Питагор, нито на повечето други религиозни реформатори. А и в Юдея изобщо не било прието да се рисуват хора.

Първите християни не са запазили спомен за външните черти на Иисус; на тях преди всичко им е бил скъп духовният облик на Сина Човешки. „Ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме“ – говори апостол Павел[4].

Най-ранните фрески, където образът на Иисус е нарисуван такъв, какъвто окончателно е установен в църковното изкуство, се отнасят към II или дори към III век. Трудно е да се каже доколко този образ е свързан с устната традиция. Но Учителят, извършил дълги преходи под знойното палестинско слънце, с ръце, познали тежкия физически труд, едва ли е приличал на Христос на италианските майстори. Той не се е обличал в антична тога, а с обикновени дрехи, каквито са носели галилейците – дълъг раиран хитон и връхна наметка; главата Му навярно винаги е била покрита с бяла кърпа с вълнена превръзка**.

В руската живопис от XIX век най-достоверен е външният облик на Христос на Поленов, но картините му не предават онази духовна сила, която се излъчва от Сина Човешки[5].Тъкмо нея са запечатали евангелистите. В техните повествования се чувства покоряващото въздействие на Иисус върху най-различни хора. Той почти мълниеносно завладява сърцата на бъдещите Си апостоли. Храмовите стражи, изпратени да арестуват Назаретеца, не могли да изпълнят заповедта, потресени от проповедта Му. Той излъчвал нещо, заради което даже враговете Му разговаряли почтително с Него. Книжниците го наричат Рави, Наставник. А при Пилат, против волята му, дори само видът на Иисус, кротката Му реч, предизвикват скрито уважение.

Някаква вълнуваща загадка, необяснима притегателна сила, създават около Него атмосфера на любов, радост, вяра. Но често в присъствие на Иисус учениците са обзети от свещен трепет, почти страх, както става при досег с Непостижимия. А в Него няма нищо жреческо, надменно. Той не смята, че е под Неговото достойнство да отиде на сватба или да сподели трапезата с митари в дома на Матей, да отиде при фарисея Симон, при Лазар. И ни най-малко не прилича на суров аскет или на мрачен буквоед. Лицемерно набожните говорели за Него: „Ето човек многоядец и винопиец[6]„.

Разправят, че един средновековен монах минал покрай живописно езеро, без дори да го забележи. Иисус не е такъв. От погледа Му не се изплъзват дори и обикновените дреболии; сред хората Той си е у дома. Евангелистите рисуват Христос дълбоко човечен. В очите Му те са виждали сълзи, виждали са как Той страда, как се учудва, как се радва, как милва децата или се любува на цветята. Думите Му са проникнати от снизходителност към човешките слабости, но Той никога не смекчава изискванията Си. Може да говори с нежна доброта, а може да бъде и строг, дори рязък. Понякога в думите Му се прокрадва горчива ирония („комара прецеждат, а камилата поглъщат“). Всякога кротък и търпелив, Иисус е безмилостен към лицемерите; прогонва търговците от храма, заклеймява Ирод Антипа и законниците, упреква учениците Си в маловерие. Спокоен и сдържан, Той понякога е обзет от свещен гняв. Но вътрешното противоречие Му е чуждо. Иисус винаги остава такъв какъвто е. Като се изключат няколко трагични момента, ясният дух никога не напуска Христос. Намирайки се във водовъртежа на живота, Той в същото време като че ли пребивава в един друг свят, в единение с Отца. Близките хора виждат в Него Човека, Който желае само едно: „Да изпълнява волята на Онзи, който Го е пратил“.Христос е далеч от болезнената екзалтация, от крайния фанатизъм, присъщи на много подвижници и основатели на религии. Една от главните черти на Неговия характер е ведрото благоразумие. Когато говори за необикновени неща, когато призовава към трудни подвизи и мъжество, прави го без лъжлив патос, с лекота. Може да си поговори непринудено с хората край кладенеца, или край масата, ала може и да изрече думите, потресли всички: „Аз съм хлябът на живота“. Той говори за изпитания и борба и пак Той пръска навсякъде светлина, преобразявайки и благославяйки живота.

Писателите никога не успяват да създадат убедителен образ на герой, ако не изтъкват и недостатъците му. Евангелистите правят изключение и не защото са били ненадминати майстори на словото, а защото обрисуват ненадмината Личност.

Не можем да не се съгласим с Русо, който твърди, че е невъзможно да се измисли евангелската история. Според Гьоте „и четирите Евангелия са истински, защото и върху четирите лежи отблясъкът на онази духовна висота, чийто източник е била личността на Христос и която е по-божествена от всичко друго на земята[7]„.

Противно на кумранските отшелници, Иисус не загърбва света, не крие от него духовните съкровища, а щедро ги дарява на хората. „Когато запалят светило – казва Той, – не го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи[8]„. Божието Слово трябва да бъде „проповядвано по стъгдите“ – такава е Неговата воля.

През тази епоха староеврейският език е станал литературен, а за общуване обикновено използвали арамейското наречие. Тъкмо с него си служи Христос, когато говори с народа. За това свидетелстват арамейските думи и изрази, запазени в Новия Завет[9].В проповедта Си Иисус прибягва до традиционните форми на свещената библейска поезия. Често думите Му звучат като величествен речитатив, напомнящ за химните на древните пророци. Освен това Той си служи с похвата на книжниците: изразява се с афоризми, задава въпроси, не пренебрегва и логическите доводи. Най-вече Иисус обича примерите от ежедневието – притчите. В тях най-пълно е запечатано Неговото учение.

Притчите отдавна били известни в Израил, но Иисус ги превръща в основен начин за изразяване на мислите Си. Той не разчита само на интелекта, а се стреми да завладее всецяло човека. Като обрисува пред хората познати картини от природата и бита, Христос често предоставя на самите слушатели да правят изводи. Така, избягвайки абстрактните думи за човешкото братство, Той дава пример със случилото се по пътя за град Иерихон, когато нападнатият от разбойници юдеин получава помощ от друговереца-самарянин. Подобни разкази са се запечатвали дълбоко в душата и са оказвали по-голямо въздействие от всякакви други разсъждения.Крайбрежието на Галилейско море, където се появява Христос, впоследствие е засегнато силно от войни. Едва наскоро този край започва да възвръща предишния си облик. А в евангелските времена Генисарет, по думите на Флавий, се отличава с „изумителна природа и красота[10]„. Плодни градини, палми и лозя опасвали небесносините води. Зад оградите растели акации, олеандри, миртови храсти с бели цветове. Реколтата се събирала през всичките месеци. В езерото имало богат улов. И денем, и нощем повърхността му била осеяна с рибарски лодки.

Има дълбок смисъл в това, че проповядването на Евангелието, е тясно свързано с тази страна. Вестта за Божието Царство най-напред прозвучава не в задушните, прашни столици, а край брега на лазурното езеро, сред зелени гори и хълмове, които напомнят, че земната красота е отражение на вечната небесна красота.

Около Генисарет се редуват крайморски градчета. Сред тях Иисус предпочита Капернаум. Евангелистите дори наричат Капернаум „Неговия град“. Там живее Иисус, в дома на Симон, брат на Андрей, близо до синагогата, построена от римлянин-прозелит; оттам Той тръгва по брега да проповядва във Витсаида, Хоразин, Магдала; оттам отива за празниците в Иерусалим и пак там се връща. В Капернаум хората стават свидетели на първите Му изцеления и виждат как Той само с една дума спира конвулсиите на бесноватия, който вика: „о, какво имаш Ти с нас, Иисусе Назареецо! Дошъл си да ни погубиш ли? Зная Те, кой си Ти, Светия Божи.“Близките на Иисус, научили за Неговите проповеди и чудеса, решават, че Синът на Мария е „извън Себе Си“. Те веднага отиват в Капернаум, като искат насила да Го отведат обратно в Назарет, но така и не успяват да влязат в дома, буквално обсаден от хора.

От този момент нататък на Мария вече ѝ е трудно да живее сред назаретците, които гледат на Иисус като на луд. Предполага се, че тя временно се преселва в Кана, където някакви хора, навярно нейни роднини, я приютяват[11].

Веднъж, когато в семейството се вдига сватба, поканват и Иисус с учениците Му и Майка Му отново може да Го види[12]. В разгара на скромното тържество, за голямо огорчение и срам на домакините, виното свършва. Навярно всички винарни са били вече затворени и нямало с какво да нагостят сватбарите. Като вижда това, Мария се обръща към Сина си: „Вино нямат“.

На каква помощ се е надявала? Или просто е очаквала няколко окуражителни думи? Не може да се разбере какво точно иска да каже и Иисус, който отговаря сякаш с въздишка: „Какво да Те правя? Часът Ми още не е настъпил“ – такъв приблизително е смисълът на думите Му. Но Мария разбира, че Той все пак е готов да помогне и се обръща към слугите: „Каквото ви каже, сторете.“ Иисус нарежда да налеят вода в големите каменни делви, поставени за миене, и като гребнат от тях, да отнесат на стария сват да пие. Слугите съвсем точно изпълняват странната заповед и когато сватът отпива, силно изненадан, казва на младоженеца: „Всеки човек слага първом доброто вино, а ти си запазил доброто вино досега“.И тъй, Христос започва да проявява властта Си над природата не със страшни знамения, а край празничната трапеза, под звуците на сватбени песни. Той използва тази своя власт като че ли неволно, за да не помръкне хубавият ден. Нали е дошъл, за да даде на хората радост, та да имат живот и да го имат „в изобилие[13]„.

Галилейските рибари са дълбоко поразени от случилото се в Кана. Евангелист Иоан разказва, че именно от този момент нататък те наистина са повярвали в Иисус. И когато веднъж Той Ги вижда на брега и Ги повиква да Го последват, те без колебание захвърлят мрежите си и оттогава изцяло принадлежат само на Учителя.Новосъздадената община, която няколко години по-късно започват да наричат Назарейска, за разлика от ордените на Буда или на св. Франциск, не страда от недоимък. Тя разполага със средства и дори е в състояние да оказва помощ на бедните. Парите постъпват от учениците и принадлежат на цялото братство. По-късно този принцип е усвоен от Иерусалимската църква[14].

Вероятно всички първи последователи на Иисус са били млади. Старшинството принадлежи на Симон бар-Иона***, рибар родом от Витсаида. Името му е начело на всеки списък на апостолите. Когато Учителят питал нещо учениците, обикновено Симон отговарял вместо другите. Христос го нарекъл Кифа, камък, което на гръцки звучи като Петър. Едва по-късно Иисус е обяснил на ученика Си смисъла на това име. Симон бил с буен темперамент, но стеснителен. От всички ученици той най-силно бил привързан към Наставника и тази любов му помага да победи присъщото си малодушие.

Симон живее в Капернаум с брат си, жена си и майка ѝ. Иисус непрекъснато се ползва от тяхното гостоприемство и от лодката на Петър. Домът на Симон задълго се превръща в Негов дом.При Учителя Петър е доведен от брат си Андрей, за когото ние знаем също толкова малко, колкото и за Яков, сина на рибаря Заведей. Но другият Зеведеев син, Иоан, най-младият от апостолите, е описан по-пълно в Евангелията. Навярно той е приличал на майка си Саломия, енергична, искрено вярваща жена, която по-късно също се присъединява към Иисус. Иоан, слушайки проповедите на Кръстителя, стига до убеждението, че Царството на Месията е близо. „Простичък и неграмотен“ младеж, той навярно е запознат с учението на есеите, което е задълбочило апокалиптичната наклонност у него. Той иска да види в Иисус гръмовержеца, който ще поразява с мълнии враговете Си. Иоан и Яков тайно мечтаят да заемат първите места край трона Христов. Иисус нарича двамата братя Воанаргес, сиреч „синове на гърма[15]„. Пламенният Иоан става любимият Му ученик.

В Капернаум, край брега, е имало митница. Когато отишъл там, Иисус срещнал митаря Левий, по прякор Матей, и му казал: „Върви след Мен“. Матей не само че веднага се присъединява към назаретския Учител, но завежда при Него и други митари. По-късно този човек навярно пръв започва да записва Христовите думи[16].

В най-тесния кръг привърженици на Иисус, освен четиримата генисаретски рибари и Матей, влизат Натанаил бар-Толомей**** от Кана, приятелят му Филип от Витсаида, който най-добре от всички знаел гръцки, Симон Зилот, който заради Христос напуска партията на войнстващите екстремисти, рибарят Тома*****, а също така Юда Тадей и Яков Алфеев. Всички те били родом от Галилея, само Юда бар-Симон бил южняк, от град Кариот[17]. На него именно Иисус поверява да пази парите на общината. С това Той навярно е искал да подчертае доверието Си в Юда.Името на този човек отдавна се е превърнало в символ на низост и вероломство. Но е съмнително дали Христос е искал да привлече към Себе Си един морален урод, същество, безнадеждно в нравствено отношение. По-вероятно е представите на Юда за делото на Учителя да са били превратни. Пък и в това той не се отличава много от Петър и другите апостоли. На всички тях им е трудно да преодолеят илюзиите, дълбоко вкоренени в съзнанието им. Когато им става ясно, че Иисус не е такъв, какъвто са си представяли Месията, много ученици Го напускат. Драмата на Юда е свързана и със загубата на вяра в Учителя. Но разочарованието поражда в него чувство на озлобеност и го тласка към предателство. Навярно по такъв начин той иска да си отмъсти за разрушените честолюбиви планове. Във всеки случай, да се смята, че Юда се ръководи само от алчност, означава неоснователно да се опростява евангелската трагедия.

Всички евангелисти твърдят, че хората, които Иисус привлякъл към Себе Си, първоначално не разбирали нито Него самия, нито целите Му. Понякога им е било трудно да доловят дори най-простата мисъл на Учителя. Това, естествено, сигурно е натъжавало Иисус, но Той търпеливо възпитава учениците Си и се радва всеки път, когато нещо им става ясно. „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята – възкликва Иисус в такива моменти, – задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци[18]„. Ако Благата вест беше отначало открита на „мъдреци“, щеше да възникне опасност същността ѝ да остане затъмнена. Това се е случило сто години по-късно, когато източните окултисти приемат новата вяра и преплитат християнството с гносеологическата теософия. Тъкмо простите хора, на които е чуждо чувството на гордост и желанието да ръководят, които не са отровени от сухата казуистика и метафизическите теории, хората, които внасят в учението на Христос най-малко нещо от себе си, тъкмо те са могли да запазят Евангелието в истинската му чистота. Личността, мисълта, волята на Господа са били за тях единственото и най-скъпо съкровище[19].

Иисус обича това духовно семейство и поставя връзката Си с него над кръвното родство. Когато сред струпалия се народ съобщават на Учителя, че вън край вратата Го чакат Майка Му и братята Му, Той посочва учениците Си: „Ето Моята майка и Моите братя“.Постепенно мълвата за галилейския Наставник и Целител се пръска из цялата околност. След Иисус непрекъснато вървят тълпи. Щом някъде се оттегли, за да остане насаме със Себе Си, учениците тутакси Го намират: „Всички Те търсят“. И Иисус отново и отново отива при онези, които Го очакват.

Но в този подвижнически живот има и дни, по-точно часове, на спокойствие. Когато си мислиш за тях, неволно си представяш вечер на брега на Генисарет. Слънцето се спуска над града. Масивният силует на синагогата рязко се откроява на фона на залеза. Вятърът едва поклаща тръстиките и клоните на дърветата. На изток се простират лилави хълмове. Отдалече се носи песента на рибарите, които се прибират.

Иисус седи на крайбрежните камъни, загледан в притихналите води.

Идват Симон и другите ученици. Те мълчаливо застават до Него, страхувайки се да не смутят Учителя. А Той седи неподвижно, вглъбен в молитва, озарен от меката вечерна светлина. Разбират ли, досещат ли се учениците, като гледат в този миг Иисус, че в Него ще им се открие онова Висшето, което съзижда и движи Вселената?На юг бързо се здрачава, и ето вече над морето проблясват първите звезди. Всички отиват в дома на Симон. Трепкащият пламък на глинената лампа осветява стаята; край масата са се събрали Учителят и учениците. Жените поднасят скромна вечеря. Иисус произнася благодарствена молитва и преломява хляба. Той говори за Царството, заради което е необходимо смело и решително всичко да се остави; онзи, който е „хванал плуга, а се обръща назад“, е негоден за Божиите дела.

У Симон навярно напират много въпроси, но той се смущава, въпреки че е готов да върви след своя Господ накрай света. Очите на Иоан блестят; в съзнанието му се мяркат видения от всемирния Съд и образа на Сина Човешки, увенчан с короната на Давид.

Иисус продължава да говори.

Над Капернаум се спуска нощ.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Вж. приложението: „Иконографията на Христос и загадката на Торинската плащаница“. Бел авт.

***Тоест на сина на Иона (в някои ръкописи „синът на Иоан“ ‘Iωάννου). Бел. авт.

****Гръцки Вартоломей.

*****Тома (арамейски), или Дидим (гръцки), тоест Близнак – по всяка вероятност е прякор. Според преданието името на апостола е било Юда. Бел авт.

[1]. Матей 3:2; срв. Матей 4:17; Иоанн 3:26.

[2]. Матей 14:23; Марк 1:35; Лука 5:16.

[3]. Марк 4:38; Иоанн 4:6.

[4]. 2 Кор. 5:16.

[5]. Смотри Ремезов А., Жизнь Христа в трактации современного русского художника, Серг. Посад, 1915.

[6]. Лука 7:34.

[7]. Эккерман И., Разговоры с Гëте. Пер. с нем. М., 1934, с. 847.

[8]. Матей 5:15.

[9]. Смотри, например, пасха, маммона, эпфатах (эффафа), талита кум (талифа куми), Авва, корван, бар, рака. Предсмертный вопль Христа есть арамейский вариант строки из Псалом 21. Необходимость учить вере на арамейском языке была осознана уже книжниками, которые создавали арамейские переводы Библии (таргумы). О Гиллеле сказано, что он „изъясняет на языке простого народа“ (Талмуд, Баба Меция, 104а). Впрочем, все это не означает, что древнееврейский был забыт. Его учили все, кто получал образование и читал Библию. На нем продолжали писать книги и слагать молитвы.

[10]. Флавий И., Иудейская война, III, 10.

[11]. Иоанн 2:1. Из Каны Мария последовала за Сыном в Капернаум (Иоанн 2:12), но, вероятно, оставалась там недолго. В последний раз перед долгой разлукой Она видела Иисуса, скорее всего, в Кане (Иоанн 4:46). Ее не было среди женщин, сопровождавших Христа во время Его проповеди.

[12]. Иоанн 2:1-11.

[13]. Иоанн 10:10.

[14]. Смотри Матей 20:20; Лука 8:3; Марк 14:5; 15:40-41. О зажиточности семьи Иоанна, мать которого помогала общине, говорит хотя бы тот факт, что Зеведей (Забдий, или Заведей) имел наемных работников (Марк 1:20). Есть все основания полагать, что общность имущества первой Церкви в Иерусалиме (Деян. 2:44-45) была установлена по образцу апостольского братства. Название „назореи“ (евр.ноцрим) как обозначение христиан впервые появляется в Деян. 24:5. Свое происхождение оно, вероятно, ведет от слова Ханоцри (Назарянин). Замечание Матей 2:23 объясняется, быть может, созвучием слов Ханоцри и Нецер (Отрасль); ср. Исаия 11:1.

[15]. Это арамейская транскрипция слова „Воанергес“ (Марк 3:17). Причина прозвища может быть объяснена эпизодами вроде того, что приводится у Лука 9:51-56. „Некнижным простецом“ называет Иоанна Лука (Деян. 4:13). На знакомство апостола с кругом ессейских идей указывают все писания, носящие его имя.

[16]. Матей 9:9; Марк 2:13-15; Лука 5:27-29. Марк называет мытаря Левием (Леви), сыном Алфея (Халпая), а Лука просто Левием. Из этого можно заключить, что Матфей (Матайя, тоест дар Господень) было его прозвищем. О Матфее как евангелисте см. приложение 1.

[17]. Матей 10:2-4; Марк 3:16-19; Лука 6:14-16; Деян. 1:13. У Матея Пëтр назван ……., первый, смотри об этом ниже. Некоторые различия в этих списках связаны с тем, что иудеи нередко носили по несколько имен; иногда же вместо имени употребялось „отчество“ (например, Варфоломей, или Бартоломей, означает „сын Толомая“). Прозвище Иуды Симонова – Искариот (Иш-Кериот) означает, по-видимому, „человек из Кериота“.

[18]. Матей 11:25.

[19]. Невольно может возникнуть вопрос: если апостолы столь долго не понимали многих сторон учения Христа, то как они смогли донести его до следующего поколения верующих? Существуют два дополняющих друг друга ответа: 1) люди Востока издавна отличались тренированной памятью и способны были веками хранить устную традицию, 2) вполне вероятно, что кто-либо из учеников (в частности, Матфей) записывал слова Христовы и из этих записей сложились первые Логии, сборники Его изречений. При этих двух условиях вполне возможно сохранение подлинного Евангелия Иисуса.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4zj

Венцислав Каравълчев

Почти всички сборници с правила на Православната църква, особено издадените през последните пет-шест века, започват с така наречените „Правила на светите апостоли”. Правилата се занимават с проблемите на църковното устройство, иерархия, служението на епископа, презвитера и дякона, някои дисциплинарни въпроси, свързани с отношението към еретиците и други. Читателят неспециалист може да се подведе от името на тези правила и да счете, че те действително са дело на самите апостоли. В някои руски православни издания, в уводната част към правилата може се срещне твърдението, че дори до XV-XVI век, при това на Запад, не е съществувало съмнение в апостолския произход на правилата. Като аргумент се привежда едно изказване на испанския иезуит Франциско Торес, познат повече като Turrianus (1501-1584), който освен защитник на доктрината за непорочното зачатие на Пресвета Богородица в Римокатолическата църква, причастяването на миряните само с Тялото Господне и други, говори не просто за апостолския произход на тези правила, но и уж доказва, че същите  били  издадени писмено  и  непосредствено  от  светите апостоли  на събора  в  Иерусалим (45 година). Разбира се, това, което Турианус твърди, не е подкрепено с никакви доказателства. Неслучайно големият историк-класик Давид Блондел го обвинява в липсата на всякакъв критичен подход. Истината в случая е, че като убеден католик-иезуит, Турианус се опитва да използва апостолските правила като аргумент срещу набиращия скорост протестантизъм. Хубавото в случая е, че благодарение на започналата тогава полемика се стига до едно задълбочено научно и критично изследване на тези правила.

Апостолските правила се отнасят действително към най-ранния период от живота на Църквата. Няма обаче никакви преки доказателства, че са лично дело на апостолите. Разбира се, съществуват множество косвени свидетелства, които подкрепят теорията за ранния им произход. Няколко от тези правила се явяват квинтесенция на казаното от самия Господ Иисус Христос в Евангелието. Може да се сравни например: Матей 5:32; 19:17 и правило 48 на светите апостоли. Други се явяват следствие на казаното и направеното от апостолите. Паралели откриваме в съдържанието на 1 Тимотей 3:2-13; Тит 1:5-9; 1 Петр. 5:1-4 и други с правила 17, 25, 42-44, 61, 80, с които се забранява приемането в клира на хора, които не съответстват на указаните от апостолите качества. Друг косвен аргумент е присъствието в правилата на трите главни иерархични степени – епископска, презвитерска и дяконска, на които указват и отците от I-II век като св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец, Тертулиан и други. Ползвали са се с голям авторитет и са били широко разпространени на Изток. Освен това някои от светите отци, както и в определенията на малките и по-големи събори се позовават на тези правила, като често вместо апостолски ги наричат „църковни постановления”, „апостолски предания”, „древни чинове” и така нататък.

Виждаме, че още на Първия Вселенски събор (325 година) светите отци като че ли се позовават на тях като на нещо известно, без да ги упоменават изрично. Основание за това твърдение намираме в правила 1-во и 2-ро на Първи Вселенски събор, които имат кратък аналог в правила 21-во и 80-то на апостолите. В правило 15 обаче имаме и конкретна употреба на израза „Апостолски правила” (Αποστολικοί κανόνες).

Един от най-авторитетните изследователи на правилата, написал и най-обширния и задълбочен труд върху тях, е професор Дрей (Drey) от университета в Тюбинген. Много от изводите, които той прави, остават валидни в науката и до днес. Според него, Апостолските постановления са сборник, събран и съставен на два пъти. В него са събрани и отразени традицията и практиката на раннохристиянската Църква.  Първият сборник е създаден през V век. Този сборник, който използва и Дионисий Малки, е включвал петдесет правила. Към него през VI  век са били добавени още тридесет и пет правила и така се е появила днешната компилация, която съдържа осемдесет и пет правила. Както ще видим в нашето изследване, Западът ще приеме като автентичен частично само първия сборник с петдесет правила и ще отхвърли като апокрифен втория с добавените още тридесет и пет. При това Западната църква ще направи това едва след пълното си разделяне с Източната църква през 1054 година.

Съществуват и друти мнения, като това на известния юрист М. Мортрейл, според когото сборникът с Апостолските правила е бил създаден през III век, когато за нуждите на Църквата са били събрани различни дисциплинарни постановления, циркулиращи и съхранили се по пътя на устната традиция в различните Поместни църкви. Някои автори, като Хефеле, например, считат, че един първоначален вариант (чернова) на част от правилата се е появил в края на II, началото на III век, но не предлагат никакъв сериозен аргумент в защита на това предположение. Вон Фънк (Von Funk), известен богослов, след като прави сериозен сравнителен анализ на каноничните текстове със съдържание близко до това на Апостолските правила, определя времето за появата им в самото начало на V век. Два са трудовете на Фънк, които заслужават сериозно внимание: Didascalia et Constitutiones Apostolorum и Die apostolischen Konstitutionen.

В православните научни среди се е наложило едно междинно на мненията на Дейл, Мортрейл и Фънк положение, че правилата са били събрани от неизвестен благочестив християнин и влезли в сборник в периода края на III, началото на IV век под името Апостолски. В подкрепа на това мнение е фактът, че правилата на Антиохийския събор от 341 година в голямата си част повтарят Апостолските. Този факт от една страна сериозно говори в полза на сирийския произход на Апостолските правила, а от друга, изправя изследователите пред сериозна дилема. За сирийския произход и авторство на Апостолските правила говори Фънк, който обръща внимание на заемките от сиро-македонския календар в правилата и според когото няма съмнение, че събирачът и авторът на правилата е сириец. Още един аргумент в полза на сирийския произход на правилата  е ръкопис от  520 година (публикуван от E. Brooks) с писма на Северий Антиохийски, където се споменават правила 21-23. Фактът, че до нас правилата са достигнали във вид обработен отново от антиохиец – Иоан Схоластик, допълнително дават тежест на сирийската хипотеза.

Друг интересен момент в така наречената антиохийска теза, на която още преди повече от сто години големите руски църковни канонисти Суворов и Павлов обръщат внимание, е удивителната прилика на Апостолските правила с правилата от събора в Антиохия. Те дори смятат (което е актуално и до ден-днешен сред някои изследователи), че Апостолските правила всъщност са съставени от правилата на Антиохийския събор. Разбира се, за мнозина една такава мисъл е твърде еретична. Това означава правилата автоматично да загубят апостолския си авторитет и влиза в противоречие с традиционното отношение на Църквата към този сборник, като към част от апостолското предание. Внимателният прочит на правилата на Антиохийския събор обаче показва, че на места те се обосновават с една по-стара традиция, докато в Апостолските правила има позоваване единствено на Писанието, което би трябвало да означава, че Апостолските правила предшестват антиохийските. Все пак, добре е да подчертаем, че признаването на апостолски авторитет на „правилата” не е равнозначно на апостолско авторство.

Нещо повече, едностранното разглеждане на апостолските правила, само от позицията на Изтока, което странно защо мнозина правят, прокарва линията на разделението в Църквата не от XI век, а още от II-III век. Това не само е некоректно, но и опасно. Какво искаме да кажем? Малко известен факт е, че Апостолските правила във вида, в който са се утвърдили на Изток и оттам в Православието, никога не са били приети на Запад. За Църквата на Изток правилата поне от времето на Трулския, наречен още Пето-шести събор (691-692 година) са и остават осемдесет и пет. Римската църква никога не признава за апостолски повече от петдесет правила. Но дори и в този съкратен вид, Апостолските правила не добиват безспорен каноничен авторитет в Западната църква. Причините са различни, една от тях вероятно е различният им брой в различните гръцки списъци, както и факта, че влизат в открито противоречие с някои по-рано съборно утвърдени правила на Западната църква. През V век известният монах Дионисий Малки (автор на така нареченото християнско летоброене и който твърде вероятно е роден в Дуросторум – Силистра) превежда Апостолските правила за първи път на латински език[1]. За превода си ползва известен нему списък с петдесет правила (това е и един от аргументите на професор Дейл за първия сборник, с петдесет правила, към който били добавени впоследствие още тридесет и пет). В предисловието към този списък Дионисий Малки, който въпреки, че нарича  правилата „Canones qui dicuntur Apostolorum” и говори, че били известни „prolata per Clementem ecclesiae Romanae” още от времето на Климент Римски, подробно обяснява, че тези правила не се ползват с общо признание и не се смятат за апостолски.

В края на V век на поместния събор в Рим (494 година или по-вероятно 496 година) под егидата на папа Геласий (св. Геласий І – третият и последен римски папа с африкански произход), тези правила се обявяват за неавтентични и апокрифни. Св. папа Геласий издава специален декрет „De libris non recipiendis” и в допълнението му, направено при преиздаването на декрета от папа Хормизд(ас) (514-523)[2], към числото на забранените книги бил включен и сборникът с Апостолските правила. Това включване на правилата в числото на забранените книги на Запад, както и откритите противоречия между ранните съборно утвърдени практики в Римската църква и Апостолските правила допълнително допринасят за това, че Апостолските правила там никога не добиват безспорен авторитет и значение. Така например, целибатът в църквите на Запад е съборно конституиран още с правилата на поместните събори в Галия и Испания през III-IV век. Някои от Апостолските правила влизат в пряко противоречие с решенията на тези събори и е съвсем естествено да не получат популярност и подкрепа. Един друг папа, канонизиран за светец на Църквата, папа Сириций (починал 399 година) нарича престъпление (crimen) брачното съжителство на свещенослужителите. Дискусия предизвиква също четиридесет и шесто правило, което отхвърля категорично кръщението на еретици и по този начин влиза в противоречие с римската практика, която взимала предвид кой именно и как е извършил кръщението.

През IX век Псевдо-Исидор прави пореден неуспешен опит  за реабилитирането на правилата, като ги включва по превода на Дионисий Малки в своя сборник. Впоследствие през XII век правилата са включени към декрета на Грациан (Decretum Gratiani). Благодарение на включването им в този декрет, който съставлява първия отдел на каноничен корпус на Римокатолическата църква (Corpus juris canonici), Апостолските правила добиват известна тежест и значение за църквата на Запад. Но трябва изрично да подчертаем, че това става едва след формалното разделение на Църквата през 1054 година. При това, както вече неколкократно отбелязахме, Римокатолическата църква приема Апостолските правила в техния силно съкратен вариант от петдесет правила.

На Изток първото ясно упоменаване на някакъв сборник „Правила на Светите Апостоли” срещаме в края на IV век в постановленията на Константинополския събор (394 година) под председателството на архиепископ Нектарий. Почти два века по-късно, в средата на VI век виждаме бъдещия патриарх Иоан Схоластик (565-577) да включва в своя каноничен сборник осемдесет и пет апостолски правила. През VII век се прави опит да бъде принуден Рим да приеме Апостолските правила. На Трулския събор (690-691 година), който ние православните наричаме Пето-шести, а Рим определя като „събор на грешките” консилум „erraticum”, се приема едно дълго правило известно като правило 2-ро. Там се прави кратък анализ и поименно изреждане на всички събори и списъци  с по-известни правила, като изрежда тези на предходните поместни и Вселенски събори, частните правила на светите отци: Теофил, Дионисий,  Петър  Григорий, Атанасий, Василий и така нататък. Това правило започва изброяването с Апостолските правила, като изрично упоменава, че те са осемдесет и пет. В стремежа си да предразположи Рим към приемането на правилата, изрично се споменава, че Апостолските правила са достигнали до нас благодарение на св. Климент Римски. Следва поименното изреждане на съборите и светите отци, приели едни или други постановления. Правилото завършва с думите: „Ако ли някой бъде изобличен в опитване да измени или изврати някое от изброените по-горе правила, такъв да понесе епитимия, определена от правилото, което е нарушил, и чрез това ще се цери от онова, от което се е препънал”.

Рим категорично отказва да подпише и признае решенията на събора в Труло. Самите решения на Трулския събор дори по мнението на такива строго православни изследователи като Антон Карташов са „полемично отправени” срещу утвърдилите се практики в Римската църква. Целта е била на този събор, в който са участвали около десет папски легати, а представителите на Изтока на моменти са достигали двеста и тридесет души, да бъде париран папският протест и да бъдат прокарани решенията. Действително, папските апокрисиари в Константинопол подписват решенията на този събор. Когато обаче подписите им трябва да бъдат ратифицирани и да получат папска санкция, папа Сергий І (687-701), категорично отказва да го направи. Той дори казва, че предпочита да умре, отколкото да подпише решенията на този събор. Категоричен отказ да подпише решенията на събора прави и папа Иоан VІІ (705-707). Оттогава в Рим навлиза митът за „византийското коварство” съблазнило папските представители да сложат подписите си под документа, а в „Liber Pontificalis” буквално пише, че легатите били принудени да подпишат решенията на събора „legati decepti suscribserunt”. По-късно папа Николай І ще използва подобен повод, за да напомни на император Михаил ІІІ как с принуда византийците са принудили римляните да подпишат решенията на Трулския събор. Тук трябва да отбележим, че неотдавна един от видните канонисти на Ватикана Vittorio Peri изнесе доказателства, показващи, че все пак решенията на Трулския събор са били частично припознати от Рим, в частта си, която не включва Апостолските правила и не противоречи на утвърдилото се на Запад. Това правят папите Константин І (708-715), Адриан І (772-775) и Иоан VІІІ (872-882).

Тук е важно да отбележим, че мнозина поради незнание говорят за „правилата на Шестия Вселенски събор” и дори цитират споменатото второ правило като правило на Шестия Вселенски събор. Такава практика съществува и у някои автори, пишещи по въпроса в Православната църква. Целта е да се придаде по-голяма тежест и авторитет на тези правила, както и да се търси историческата връзка между Петия и Шестия Вселенски събори и Трулския събор. Дори съществуват издания, в които под името на Шестия Вселенски събор циркулират правилата на Трулския събор. Истината е, че нито Петият, нито Шестият Вселенски събори излизат с някакви правила или определения, а съсредоточават работата си върху борбата с ересите и догматичните въпроси на Църквата. Мнозина обаче са пообъркани от съвпадението, че Шестият Вселенски събор (680-681 година) и Трулският събор (690-691 година) заседават в една и съща зала със сводове (трули), както и от желанието Трулският събор да се опита да изведе в правила обсъжданото на Петия и Шестия Вселенски събор. При всички положения обаче, правилата на Трулския събор (690-691) не са правила нито на Петия, нито на Шестия Вселенски събор, защото тези правила не са подписани от Западната църква, по онова време неотделима част от едната православна Христова Църква. Освен това Трулския събор не фигурира в списъка на Вселенските събори, а решенията му не се приемат от Римската църква.

Свещеното предание на Христовата Църква не е поредица предавани устно или писмено твърдения и норми, а е постоянно откровение на Светия Дух, който неизменно просветлява християните и им открива истината и постоянно потвърждава истинността на опита на предишните поколения. Това е същинската причина при цялото многообразие на каноничното творчество на Църквата през вековете да съществува общ дух, общ подход в правилата на Църквата. Това е и причината да няма външни, формални белези, по които Църквата да степенува по важност своите събори – нито мястото на свикването на събора, нито броят на неговите участници, нито дори императорското участие не гарантира самò по себе си, че едно епископско събрание е „църковен събор”. От друга страна, всички църковни събори, където участниците са заседавали в Светия Дух, са истинни и авторитетни. По какви критерии може да наречем едно разкриване на Духа в историята по-малко значимо, а друго – повече? Тук е мястото да подчертаем, че Светия Дух проявява Своето действие на съборите, а и по принцип, не самостоятелно, независимо от човека, а в съработничество с него и поради това винаги трябва да отчитаме „историческия характер” на църковните канони. Каноните нямат „небесен произход” и не са спуснати от „небето”, а „небето” слиза на земята, за да просветли онези, които търсят светлината, но поради духовната си болест не могат да вдигнат поглед към небето и да я видят сами. И Господ е давал на всекиму това, от което се нуждае, според това какво и колко е искал и колко е бил способен да възприеме.

Като Вселенски събори Църквата отличава седем от своите многобройни събрания, първо, поради значимостта на разискваните на тях въпроси – основни за вярата догматични истини и важни за ежедневния живот на християнската общност проблеми. Тези въпроси са били важни за цялата Църква, а не само за местната църковна община и поради своя „вселенски” характер и съответните събори са наречени „Вселенски”. Те са Вселенски също така, защото на тях са били представени чрез свои епископи всички главни църковни общини в тогавашния християнски свят. Трето условие, свързано с предходното, е, че техните решения са били приемани и припознавани като свои от цялата Църква, което именно им придавало „вселенски”, тоест общ характер. Въпреки че апостолските правила, които разгледахме в тази статия, не са били приети от цялата Църква и поради тази причина не са притежавали авторитета на каноните на Вселенските събори, тяхното значение за църковния живот през вековете от този факт не се подценява. Сборникът с Апостолските правила съдържа почти всички важни канони, които впоследствие са били разработени от Вселенските и поместни събори на Църквата. И дори да не е написан от светите апостоли, той разкрива църковното съзнание в зората на християнството и ни дава ориентири, които няма да загубят своята актуалност за Църквата „до края на времената”.

___________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Този текст е критично издаден за първи път у: Turner С., Ecclesiæ Occidentalis monumenta juris antiquissima, Oxford, 1899, fasc. I, 1-32.

[2]. Св. Хормизд папа Римски, подобно на св. Геласий І е светец на Църквата. Той е известен с прекратяването на така наречената „Акакиева схизма” между Рим и Константинопол и възстановяване на общението между тях през 519 година. До нас е достигнала кореспонденцията между папа Хормизд и Константинополския патриарх Епифаний. Паметта му се чества на 6 август.

Изображение – авторът, Венцислав Каравълчев. Източник – http://karavaltchev.blogspot.com.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ДЕСЕТА

Откровение на св. Иоан Богослов (Апокалипсис)

Писател – сам апостол Иоан на няколко места в Откровение изтъква, че той го е написал (Откровение 1:1): „Откровението на Иисуса Христа, що му даде Бог, за да покаже на рабите онова, което трябва да стане скоро. И  Той го явѝ като го изпрати чрез ангела Си на Своя раб Иоан“. (Откровение 1:4): „Иоан – до седемте църкви, които са в Асия: благодат вам и мир от Оногова, Който е,  и Който е  бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол“. (Откровение 1:9): „Аз, Иоан, който съм брат ваш и съучастник в скръбта и в царството, и в търпението Иисус Христово, бях на острова, наречен Патмос, заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово“ (Откровение 22:8): „И аз, Иоан гледах и чувах това. А когато чух и видях, паднах да се поклоня пред нозете на Ангела, който ми казваше това“. И в древната християнска писменост се свидетелства, че Откровение е написано от св. апостол Иоан. Св. Юстин Мъченик (починал между 163-167 година) в съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“, глава 81, казва: „Освен това, някой, на име Иоан, един от апостолите на Христа („ис тон апостолон ту Христу“), в даденото му откровение („ен апокалипси геномени авто“) предсказал… „.

Съдържание, главни мисли

Книга Откровение има двадесет и две глави.

Пролог (Откровение 1:1-3). В него се говори, че книгата Откровение съдържа откровение, дадено от Бога чрез Иисус Христос на апостол Иоан, и че е блажен този, който пази думите на това откровение.Част І. Послание до седемте малоазийски църкви в Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сарди, Филаделфия и Лаодикия (Откровение 1:4-3:22). В посланията църквите се похваляват за своите добри дела, укоряват се за лошите и се дават някои наставления.

Част ІІ. Видение за живота на човеците (в общи черти) от времето, когато Иисус Христос е дошъл на земята, до второто Му пришествие, всеобщия съд и края на света (Откровение 4:1-10:11).

Видение І. Бог седи на престол на Небето; около престола на Бога седят на двадесет и четири престола двадесети и четирима старци и има четири животни (Откровение глава 4).

Видение ІІ. Бог седи на престола на Небето и държи в десницата Си Книгата на живота, запечатана  със седем печата (глава 5).

Видение ІІІ. Ангелът снема седемте печата от Книгата на живота (6:1-8:13). При снемане печатите се представя краят на света и всеобщият съд, на който вършилите добро ще получат награда, а вършилите зло ще бъдат наказани.

Част ІІІ. Видение относно живота на християнската Църква в общи черти, в отношението ѝ към римската власт, като се започва от рождението на Иисус Христос  и се завършва с падането на град Рим-Вавилон (глава 12-глава 18).

Отдел І. От рождението на Иисус Христос до падането на езическия град Рим-Вавилон (глави 12, 13).

Видение І: Жена ражда мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл. Голям червен змей иска да изяде детето на жената (глава 12). Под тази жена ще трябва да се разбира св. Дева Мария. Под появилия се на небето „голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главата му – седем корони“ ще трябва да се разбира дяволът, сатаната, който употребявал разни средства (избиването на витлеемските младенци по заповед на цар Ирод Велики), за да убие новородения Младенец Христос.Видение ІІ: Явяването на един звяр със седем глави и десет рога (13:1-10). Под звяра със седем глави и десет рога ще трябва да се разбира град Рим, разположен на седем хълма. Под седемте глави на звяра ще трябва да се разбират римски императори (Откровение 17:3; 17:9, 10).

Видение ІІІ: Явяването на един звяр с два рога като на агне (Откровение 13:11-18). Числото на звяра е 666 (Откровение 13:18). „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек и числото му е 666.“ Под този звяр трябва да се разбира един от римските императори. Този император е Нерон. Когато името на кесаря Нерон се пише с еврейски букви, сумата от числата, обозначавани с буквите на неговото име, е 666 (= 50; =200; =6; =50; =100; =60; =200).

Отдел ІІ. Падането на езическия град Рим-Вавилон, във връзка с Второто пришествие на Иисус Христос, всеобщият съд и края на света (Откровение 14:18). Предсказанието за падането на езическия град Рим-Вавилон е преплетено с предсказанието за Второто пришествие на Христос, всеобщия съд и края на света и в пророческата реч на Иисус Христос за разрушението на град Иерусалим, края на света, Неговото Второ пришествие и всеобщия страшен съд. Предсказанието за разрушението на град Иерусалим е преплетено с предсказанието за събитията преди края на света и преди Второто пришествие на Христос.

Видение първо: Второто пришествие на Христос (14:1-13);

Видение второ: Всеобщия съд (14:1-20);

Видение трето – края на света (глава 15 и глава 16);

Видение четвърто: Осъждането на голямата блудница – езическия град Рим-Вавилон (глава 17);

Видение пето: Падането на езическия град Рим-Вавилон (глава 18).

Част ІV – Победата и тържеството на християнската Църква (глава 19 и глава 22:5).

Видение І. Второто пришествие на Христос (глава 19);

Видение ІІ. Свързването на змея (дявола) за хиляда години: първо възкресение на обезглавените, заради свидетелството им за Иисус и заради Божието слово и на отказалите да приемат белега на челото си и на ръката си; всеобщия съд (глава 20).Откровение 20:1-2: „Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, дребната змия, която е дявол сатана – и го свърза за 1000 години“. С думите „1000 години“, както и с думите 1260 дена – 11:3; 12:6, „четиридесет и два месеца“ 11:2; 13:5; „през време, времена и половин време – (12:14)  срв. Деяния апостолски 7:25 „До време, времена и полувреме“ (не се означава определено време). Под хиляда години тук ще трябва да се разбира времето от първото идване на Иисус Христос до Второто Негово пришествие. През това време всички тези, които са пострадали заради Христа след своята смърт на земята, след която настъпва частния съд, ще получат своята награда на небето. Земната смърт за тях е първо възкресение. През същото време дяволът за тях е вече напълно свързан и не може да им причини никакво зло.

Откровение 20:7: „А когато свършат хилядата години, сатаната ще бъде пуснат от тъмницата си“. Свършването на хилядата години ще стане при второто пришествие на Христос. Тогава дявола, сатаната ще се яви в лицето на антихриста „за кратко време“. Значи под пускане на дявола от тъмницата му ще трябва да се разбира явяването му като антихрист при второто пришествие на Иисус Христос.

Видение ІІІ: Ново небе и нова земя – нов град Иерусалим (глава 21:1);

Откровение 21:1-2:“И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали и морето вече го нямаше“ Под ново небе и нова земя, нов град Иерусалим ще трябва да се разбира възтържествувалата християнска Църква, Божието царство.

Заключение: 22:6-21. Изтъква се, че изложеното в Откровение е вярно и истинско, че то е било видяно и чуто от апостол Иоан. Второто Христово пришествие е близо. Към съдържанието на книга Откровение не трябва нито да се прибавя нещо, нито пък да се отнема нещо.

Някои места в книга Откровение имат общо и по съдържание, и по форма с места от Стария Завет, особено с места в книгите на пророците Исаия, Иеремия, Иезекиил и Даниил – Откровение 5:1=Исаия 29:11-12; Откровение 6:15-17=Исаия 2:19,  Осия 10:8; Откровение глава 10=Иезекиил 2:9, 3:1-4; Откровение 10:5-7=Даниил 12:7; Откровение 13:1-17=Даниил 7:7; Откровение 13:2=Даниил 7:4-6; Откровение 13:6=Даниил 7:21; Откровение 14:8=Исаия 21:9, Иеремия 51:7-8; Откровение 14:14=Даниил 7:13; Откровение 14:20=Исаия 63:2-3; Откровение 16:17-19=Иеремия 25:15; Откровение 17:3=Даниил 7:7; Откровение 18:21=Иеремия 50:23-51, 13:51, 63:64; Откровение 18:22-23=Исаия 13:19-21, Иеремия 25:10, Иезекиил 26:13; Откровение 19:17-18=Иезекиил 39:17-19; Откровение 21:1-2=Исаия 65-17; Откровение 21:23=Исаия 10:19; Откровение 22:1-2=Иезекиил 47:1, 47:14.Време – сам апостол Иоан съобщава (Откровение 1:9-10), че откровението което записал в книгата си му било дадено, когато се намирал на остров Патмос. На този остров той бил заточен през последните години от управлението на император Домициан (82-96 година). Св. Ириней Лионски в петата книга на съчинението си „Против ересите“ казва, че Откровение било дадено на апостол Иоан в края на царуването на Домициан (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18). Може да се предполага, че Откровение било написано през 95 година.

Място – на остров Патмос, където апостол Иоан бил заточен през последните години от управлението на император Домициан.

Повод – поводът за написването на книгата било гонението против християните през време на император Домициан, поради което гонение и апостол Иоан бил заточен на остров Патмос.

Цел – главната цел, която апостол Иоан си бил поставил при писане на книга Откровение била да изложи в пророческа форма във видения живота на християнската църква през време на нейното основаване, отношението ѝ към римската власт, падането на езическия град Рим-Вавилон и събитията, които ще настъпят при Второто пришествие на Иисус Христос, всеобщия съд и края на света.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

1.Послание до Римляните

Римската църкваПървите последователи на Иисус Христос в град Рим са били юдеите, които са живеели в него, ходили са в Палестина по работа или за празници и там са слушали проповедта на Христос и на Неговите апостоли. Апостол Петър е ходил няколко пъти в град Рим. За пръв път той отишъл през 42 година, след като бил освободен по чудесен начин от тъмницата, в която бил затворен по заповед на цар Ирод Агрипа І. През време на първите си римски окови апостол Павел престоял две години в град Рим.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шестнадесет глави. Може да се получи познание за Бога, като се разглежда създаденият от Него свят (1:20). Извършеният от пародителите Адам и Ева грях преминава у всички техни потомци  (5:12). Очистването на човеците от техните грехове става чрез кръстната жертва на Иисус Христос (3:25). Човек се оправдава не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (3:28; 4:3). Бог определя съдбата на човека не безразборно, а въз основа на Своето предведение (8:29-30). Всеки човек е длъжен да се подчинява на гражданските власти (13:1).

Време – началото на 58 година.

Място – град Коринт.

От кого е било занесено – посланието било занесено от Фива, дякониса в Кенхрея, пристанище на град Коринт за Изтока.

Повод – пръсналата се по цял свят вест за силната вяра на римските християни (1:8). Появилата се гордост между римските християни-юдеи относно тяхното предимство (2:17; 3:1). Появилата се гордост също така между християните-езичници (11:17-18). Въпросът защо не всички юдеи не били приели Христовото учение (3:3-4; 11:5) и въпросът каква храна да се употребява и какви празници да се спазват (14:4, 10, 20; 14:5).

Цел – да смири гордостта, както на християнските-юдеи, така и на християнските-езичници  (2:17-23; 3:9-12; 11:17-18). Да изтъкне, че след съгрешението на Адам и Ева всички човеци се намират под влиянието на греха и могат да се оправдаят не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (3:23-25; 3:28; 4:3). В плана на Бога за спасение на човеците юдейският народ не е бил отхвърлен. В този план било предвидено всички юдеи да повярват и да се спасят, след като “влезе цялото множество езичници” (11:1, 11; 11:25-27). Дава се отговор на въпроса, каква храна да се употребява и какви празници да се спазват (14:1-4; 14:20; 14:15; 14:21; 14:5-6).Послания до Коринтяните

Коринтската църква

Коринтската църква е основана от апостол Павел. В град Коринт апостол Павел бил три пъти – през времето на второто си пътешествие, през време на третото си пътешествие и през време на четвъртото си пътешествие, когато е отивал за град Рим, където и пострадал мъченически.

2.Първо послание до Коринтяните

Съдържание, главни мисли

Посланието има шестнадесет глави. Християните не трябва да се делят на партии – ученици на Павел, на Аполос, на Кифа. Проповедниците само насаждат, а Бог прави да расте всичко (1:12; 3:6-7). Една е основата на Църквата – Христос  (3:11). Брачният живот на човека е устроен от Бога. Девствения живот стои по-високо от брачния (7:1; 7:26; 7:38). Всеки човек трябва да пристъпва достойно, като изпитва себе си към приемането на тялото и кръвта на Иисус Христос. “Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане” (11:23-25; 27-29). Всички духовни дарби се дават от Светия Дух (12:1; 4:11). По-високо от всички духовни дарби стои любовта, тя стои по-високо даже от вярата и надеждата (13:1-3; 13:13). Христовата църква е едно тяло, макар и да има много членове. Главата на Църквата е Христос (12:14-28). Ако Христос не е възкръснал, празна е евангелската проповед, празна е и вярата (15:12-14). Началото на възкресението на мъртвите е положил Христос със Своето възкресение (15:20-22). При Второто пришествие на Христос всички живи ще се изменят, а всички мъртви ще възкръснат с изменено тяло (15:51-53).

Време – посланието е написано през 57 година между празниците Пасха и Петдесетница (16:8).

Място – град Ефес (16:6).

Повод – повод за написване на посланието дали сведенията, които апостол Павел получил в град Ефес относно състоянието на коринтската църква. Сведенията апостол Павел получил от домашните на коринтянката Хлоя (1:11), от коринтските граждани Стефанин, Фортунат и Ахаик и чрез писмото на коринтските християни, изпратено чрез споменатите граждани (7:11). От тези сведения апостол Павел узнал следното: между коринтските християни се били появили разцепления (1:11-12; 3:4-7) и блудство – някой си държал бащина жена (глава 5). Някои от коринтските християни ходели да се съдят и то против свои братя, в езически съдилища (6:1-7), яли идоложертвена храна (8:10; 20:21, 28; 8:1; 8:7); в коринтската църква се били появили възражения против апостолското достойнство на апостол Павел (9:1-18). На богослужебните събрания някои мъже стоели с покрити глави, а някои жени – с открита глава (11:1-16); на вечерите на любовта имало някои нередовности (11:20-21). Някои коринтски християни пристъпвали неподготвено и недостойно към приемането на тялото и кръвта на Иисус Христос (11:23-29).Цел – дават се наставления относно единството на християнската Църква (3:5-7; 3:11; 4:6; 12:12; 12:20-23), относно премахване на блудството – кръвосмесникът се отлъчва (5:3-5; 5:9, 1). Запрещава се на християните да ходят в езически съдилища (6:1-3; 6:7) и да употребяват идоложерствена храна (4:4-7; 8:10; 10:19, 21). Дават се наставления относно брачния живот (7:1, 2; 7:7-9; 7-25-28; 7:38), относно богослужебните събрания (11:4-5, 7), относно реда на вечерите на любовта (11:20-21), относно приемането на Христовото тяло и Христовата кръв (11:23-25; 11:27-29), относно духовните дарби (12:1, 4-11; 14:1, 14:12, 14:2-3; 12:31; 13:1-3; 13:13), относно възкресението на мъртвите (15:12-14; 15:20-22; 15:42-44; 15:51-53); подканят се коринтските християни да събират милостиня за братята в град Иерусалим (16:20); апостол Павел защитава своето апостолско достойнство (9:1-3; 4-18-21; 16:5-7).

3.Второто послание до Коринтяните

Съдържание, главни мисли

Посланието има тринадесет глави. Между коринтските християни, главно между юдействащите, имало противници на апостол Павел. Те обвинявали апостол Павел, че той не държал на думата си и не изпълнил обещанието си, дадено на две места в първото му послание (1 Коринтяни 4:19; 1 Коринтяни 16:5-7), да посети коринтската църква (2 Коринтяни 1:15-18). В 2 Коринтяни 1:23, апостол Павел обяснява защо се забавил с второто си отиване в Коринт: “Аз призовавам Бога за свидетел на душата ми, че щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт”. Противниците на апостол Павел казвали, че той бил в посланията си “строг и силен”, а при личното си присъствие “слаб” и речта му била “нищо и никаква” (10:10). Апостол Павел опровергава това, като изтъква, че е бил един и същ навсякъде и винаги (2 Коринтяни 10:9-11). Противниците отричали апостолското достойнство на апостол Павел и всичко това, което той бил извършил. Апостол Павел опровергава и това тяхно обвинение, като между другото указва и на дадените му откровения (11:18-27). За да не се превъзнася за дадените му премного откровения, на апостол Павел било дадено жило в плътта, ангел-сатанин (12:7-9). Във второто си послание апостол Павел съветва коринтяните да простят на кръвосмесника, тъй като било изминало доста време и той навярно се е бил покаял (2:6-11). Апостол Павел и в това си послание подканя коринтяните да събират милостиня за братята в Иерусалим (8:6; 9:1-2; 8:7; 9:3-7; 8:1-5).

Време – посланието е написано през 57 година.

Място – в град Филипи, в който апостол Павел отишъл през време на третото си пътешествие.

Повод – като повод за написване на посланието послужили сведенията, които Тит донесъл на апостол Павел за състоянието на коринтската църква (вж. съдържание). Още като бил в град Ефес, апостол Павел изпратил Тит в Коринт, за да му донесе сведения за коринтската църква и да устрои събирането на милостиня за братята в Иерусалим. Като се връщал от град Коринт, Тит се срещнал с апостол Павел в град Филипи (2 Коринтяни 7:6).Цел – да защити себе си от появилите се негови противници главно между юдействащите в коринтската църква. Да защити апостолското си достойнство и да подкани коринтските християни към събиране милостиня за братята в Иерусалим (вж. съдържание).

4.Послание до Галатяните

Христовата църква в Галатия

Църквата в Галатия е основана от апостол Павел. В Галатия апостол Павел за пръв път дошъл през време на второто си пътешествие и престоял там поради болест по-дълго време. Втори път апостол Павел бил в Галатия през време на третото си пътешествие.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. Предава се на анатема всеки, който благовести различно от това, което е благовестено от апостолите (1:8). Между християните в Галатия се били появили юдействащи, които искали да се изпълнява Моисеевият закон. Апостол Павел изтъква, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (2:16). Старозаветният закон е бил възпитател в Христа и след Неговото идване е загубил своето значение (3:24). Всички, които повярват в Христа, стават Синове Божии: “юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски;” всички са едно в Иисуса Христа (3:28).

Време – посланието било написано в началото на 55 година, в началото на дейността на апостол Павел в град Ефес, през време на третото му пътешествие.

Място – град Ефес.

Повод – появата на лъжеучители, юдействащи християни, които искали да се изпълнява старозаветния закон (Галатяни 3:1).

Цел – да опровергае учението на лъжеучителите, юдействащи християни, че Моисеевият закон е задължителен за всички християни.

5.Послание до Ефесяните

Христовата църква в град Ефес

Христовата църква в град Ефес е основана от апостол Павел. В град Ефес апостол Павел бил няколко пъти: през време на второто си пътешествие, на връщане; през време на третото си пътешествие проповядвал в него около три години; през време на четвъртото си пътешествие, когато поставил Тимотей за епископ на града.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. В него са положени основните истини на християнската вяра и нравственост. Още в древността то е било наричано катехизис на християнската вяра. Иисус Христос е глава на Църквата (1:22). Човек се спасява не чрез дела по закона, а чрез вяра в Иисус Христос, чрез Божията благодат, която се дава даром (Ефесяни 2:8-9). Църковната иерархия е установена от Иисус Христос (4:11-13). Жената трябва да се подчинява на своя мъж, а мъжът трябва да обича самоотвержено своята жена  (Ефесяни 5:22-27). В посланието до ефесяните и в посланието до колосяните има много общи места. Такива са: Ефесяни 1:7; Колосяни 1:19, 14; Ефесяни 1:22, 23; Колосяни 1:18,19; Ефесяни 3:2-5=Колосяни 1:24-27; Ефесяни 4:14-16=Колосяни 2:18-19; Ефесяни 5:18-21=Колосяни3:16; Ефесяни5:22-24=Колосяни 3:18; Ефесяни 6:25-27=Колосяни 3:9-19; Ефес.6:1-3=Колосяни 3:20; Ефесяни 6:4=Колосяни 13:21; Ефесяни 6:5-8=Колосяни 3:22-25; Ефесяни 6:9=Колос.4:1.Време – посланието е било написано към края на 62 година през време на първите римски окови на апостол Павел.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел, като се намирал в окови в град Рим, получил относно състоянието на ефеската църква. Апостол Павел узнал, че ефеските християни преуспявали във вярата и благочестието и били наскърбени, поради неговите окови в град Рим (Ефесяни 1:15-16; 3:18). Узнал тъй също, че в ефеската църква се били появили лъжеучители (4:14-15; 5:6-7).

Цел – да изложи някои основни истини на християнската вяра и нравственост: Иисус Христос е глава на Църквата (1:22); човек се спасява чрез вяра в Иисус Христос и чрез Божията благодат, която се дава даром (2:8-9); църковната иерархия е установена от Христос (4:11-13); между съпрузите трябва да има взаимна любов и жената трябва да се покорява на своя мъж (5:22-27).

По кого е било изпратено посланието – посланието е било изпратено по Тихик, “възлюблен брат и верен на Господа служител” (6:21-22).

6.Послание до Филипяни

Христовата църква в град Филипи

Църквата в град Филипи била основана от апостол Павел през време на второто му пътешествие. В град Филипи апостол Павел бил също през време на третото си пътешествие и пътешествието му до Рим.

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. Когато апостол Павел се намирал в град Рим през време на първите му окови, дошъл при него филипинският християнин Епафродит, който му донесъл дар от филипийските християни; съобщил му, че те преуспяват във вярата и че измежду тях се появили лъжеучители, юдействащи християни, които искали да се изпълни старозаветния закон. Апостолът благодарил за изпратения му дар, изказал своята радост поради преуспяването на филипийските християни във вярата и им дал наставления да се предпазват от появилите се лъжеучители. Той подканил филипийците да бъдат смирени, подобно на Христос: “Който, бидейки в образ Божи, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи себе си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказва като човек, смири Себе Си, биде послушен дори до смърт и то смърт кръстна”.

Време – посланието е било написано в началото на 63 година, когато апостол

Павел се намирал в първите си римски окови.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил от дошлия при него в град Рим филипийски християнин Епафродит, относно състоянието на филипийската църква. От тези сведения апостол Павел узнал, че филипийските християни преуспявали във вярата (Филипяни 1:3-5), че между тях се появили лъжеучители  юдействащи християни, които изисквали да се изпълнява Моисеевия закон (Филипяни 3:2; 3:18-19) и че против филипийските християни се било появило гонение от страна на враговете на християнството – юдеи и езичници (1:28-30). Епафродит донесъл на апостол Павел и изпратения от филипийските християни дар. След като дошъл в Рим, Епафродит се бил тежко разболял до умиране (Филипяни 2:27).Цел – в посланието си до филипяни апостол Павел благодари за изпратения му дар (Филипяни 4:10-18), изказва своята радост за преуспяването им във вярата (Филипяни 1:3-5); дава наставление за предпазване от появилите се лъжесвидетели (Филипяни 3:2-7; 2:1-3) и ги съветва да понасят гоненията заради Христа твърдо и непоколебимо, посочвайки себе си за пример (1:8-30).

7.Послание до Колосяни

Христовата църква в град Колос

Градът Колос се намирал в областта Фригия – Мала Азия. Като говори за минаването на апостол Павел през Фригия във време на второто му и трето пътешествие (Деяния апостолски 16:6-7; 18:23; 19:1), евангелист Лука не съобщава изрично, че апостол Павел ходил в град Колос. От някои места в посланието до колосяни (1:5-7; 2:1-4, 5; 4:17; вж. също Филипяни 2:19) може да се заключи, че апостол Павел е бил в град Колос и е проповядвал там Христовото учение. Евангелската проповед в Колос продължил ученикът на апостол Павел Епафраст, който е бил навярно ръкоположен от апостол Павел за епископ на колоската църква (вж. Колосяни 1:7-8).

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. През време на първите римски окови на апостол Павел, дошъл при него колоският християнин Епафрас (предполага се, че той бил епископ, ръкоположен от апостол Павел) и му донесъл сведения относно състоянието на колоската църква. От Епафрас апостол Павел узнал, че колоските християни преуспявали във вярата и любовта (1:7-8), че между тях се били появили лъжеучители, проповядващи учение, което било смесица от светска философия и юдейско учение, последователите на което изисквали някакво си служение на ангели, спазването на някои традиции и въздържание от някои храни (Колосяни 2:8; 2:16-17; 2:18-19). В противоположност на лъжеучителите, които отхвърляли Иисус Христос, апостол Павел още в началото на посланието си изтъквал, че Иисус Христос е “образ на невидимия Бог”, Син Божи, “роден преди всяка твар”, че “чрез Него е създадено всичко” (Колосяни 1:15-17). Всичко в Църквата трябва да се извършва в името на Иисус Христос, тъй като Той е Глава на Църквата (Колосяни 1:18-19). В посланието до колосяните и посланието до ефесяните има много общи места (вж. Послание до Ефесяни, съдържание).

Време – посланието е било написано към края на 62 година през време на първите окови на апостол Павел.

Място – в град Рим.

Повод – повод за написване на посланието били сведенията, които апостол Павел получил от колоския християнин Епафрас. От него Павел узнал, че колоските християни преуспявали във вярата и любовта и че между тях се били появили лъжеучители (вж. Съдържанието).

Цел – като имал предвид, че между колоските християни се били появили лъжеучители, в посланието си до тях апостол Павел им дава наставления да се предпазват от лъжеучителите (Колосяни 2:8; 2:18-19; 2:16-17); дава им също наставления относно някои истини на вярата – че Иисус Христос е Син Божи и Глава на Църквата (Колосяни 1:15-19) и относно някои истини на нравствения живот  – за отношенията между съпрузите (Колосяни 3:18-19), отношението между родители и деца (Колосяни 3:20) и между господари и слуги (3:22-25).

По кого е изпратено посланието – посланието е изпратено по “Тихик, възлюблен брат, верен служител и сътрудник в Господа” (Колосяни 4:7-9).

Послания до Солуняни

Христовата църква в град Солун

Църквата в град Солун апостол Павел основал през време на второто си пътешествие. Като дошъл в Солун, апостол Павел бил приет в къщата на Иасон (Деяния апостолски 17:7) и проповядвал три съботи наред в синагогата (Деяния апостолски 17:1-4). Поради бунта на неповярвалите юдеи, апостол Павел напуснал Солун, минал през град Берия, дето оставил Тимотей и Сила и стигнал в град Коринт. Когато Тимотей дошъл при апостол Павел в Атина, апостол Павел го препратил в Солун. От Атина апостол Павел отишъл в град Коринт, където не след много време дошли при него Тимотей и Сила.

8.Първо Послание до Солуняни

Съдържание, главни мисли

Посланието има пет глави. Като дошъл от Солун в град Коринт при апостол Павел, Тимотей дал сведения на апостол Павел за състоянието на солунската църква. От Тимотей апостол Павел узнал за преуспяването на солунските християни във вярата и любовта (1 Солуняни 3:6-7). Със своята вяра и живот те били станали “образец за всички вярващи в Македония и Ахаия” (1 Солуняни 1:7). Узнал апостол Павел също, че те били подложени на гонения и притеснения (1 Солуняни 2:14), че някои от тях не се въздържали от блудство, избягвали труда и не се стараели да изкарат прехраната си със собствени ръце и между тях се били появили някои недоразумения относно починалите, възкресението на мъртвите и второто Христово пришествие. Апостол Павел наставлява солунските християни, че при второто Христово пришествие, което ще настане внезапно, всички мъртви ще възкръснат, а живите ще бъдат грабнати на облаци, за да срещнат Господа във въздуха (1 Солуняни 4:13-18).Време – посланието е написано в края на 52 година през време на второто пътешествие на апостол Павел.

Място – град Коринт.

Повод – посланието апостол Павел написал, след като Тимотей дошъл от Солун при него в град Коринт и му донесъл сведения за състоянието на солунската църква (вж. съдържанието).

Цел – в посланието апостол Павел похвалява солунските християни за тяхната вяра и любов (1 Солуняни 1:7), приканва ги да понасят търпеливо гоненията и страданията (1 Солуняни 2:14; 3:4), да се въздържат от блудство (4:3), да не измамват ближните си (4:6), да изкарват със собствените си ръце своята прехрана (4:11) и им дава наставления относно второто пришествие на Иисус Христос и възкресението на мъртвите (1 Солуняни 4:13-18;  5:1-2) [вж. Съдържанието].

9.Второ Посланание до Солуняни

Съдържание, главни мисли

Посланието има три глави. Апостол Павел проповядвал в град Коринт, през време на второто си пътешествие повече от година и половина – от края на 51 година докъм средата на 53 година. След като той написал първото си послание до солуняни, получил нови сведения относно състоянието на солунската църква.  Били се появили лъжеучители, които учели, че “уж настъпва вече Христовият ден” (2 Солуняни 2:2), било се появило даже послание, под името на апостол Павел, в което се изтъквало, че вече бил наближил Христовият ден (2 Солуняни 2:1-2). Някои между солунските християни живеели безчинно, нищо не работели, а се занимавали с “празни работи” (2 Солуняни 3:11). В допълнение към това, което апостол Павел казал относно второто Христово пришествие в първото си послание, във второто си послание изтъква, че преди това пришествие ще се появи антихристът-безбожник, човекът на греха, синът на погибелта, който ще обяви себе си за бог. Него Бог ще убие с дъха на устата си и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби (2 Солуняни 2:3-10). “Който не иска да се труди, казва апостол Павел, не бива да яде” (2 Солуняни 3:10).

Време – второто послание до солуняните било написано в началото на 53 година,  след като било написано първото послание.

Място – град Коринт.

Повод – новите сведения, които апостол Павел бил получил относно състоянието на солунската църква, след като бил написал вече първото си послание (вж. съдържанието).

Цел – да опровергае неправилното учение на появилите се лъжеучители относно второто пришествие на Иисус Христос и да подкани солунските християни към труд, към изкарване своята прехрана със собствените си ръце. Като пример апостол Павел посочва себе си (2 Солуняни 3:7-8) [вж. съдържанието].

Пастирски послания

Пастирските послания са три: две до Тимотей и едно до Тит. Наричат се пастирски, защото са изпратени до пастири – епископите Тимотей и Тит, които били ръкоположени от апостол Павел и защото в тях апостол Павел говори главно за длъжностите на Тимотей и Тит, като пастири на Христовата Църква.

10.Първо послание до Тимотей

Сведения за Тимотей

Произхождал от ликаонския град Листра. Баща му бил елин, а майка му Евника и баба му Лоида, били юдейки (Деяния апостолски 1:16; 2 Тимотей 1:5). През време на второто си пътешествие апостол Павел, като минавал през град Листра, взел Тимотей за свой спътник. Като бил в град Ефес през време на третото си пътешествие, апостол Павел изпратил Тимотей, придружен от Ераст, в Македония, град Коринт (1 Коринтяни 4:17; Деяния апостолски 19:22). Тимотей поради болест не можел да отиде в Коринт, а останал в град Филипи. Тимотей бил при апостол Павел през време на първите му римски окови. През време на четвъртото си пътешествие, апостол Павел оставил Тимотей за епископ в град Ефес.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. Докато бил още в Ефес и ръкоположил там Тимотей за епископ, в ефеската църква се били появили лъжеучители (1 Тимотей 1:18-20). Когато през време на четвъртото си пътешествие апостол Павел бил в град Филипи, получил там сведения за ефеската църква. Той узнал, че там се били увеличили лъжеучителите и че някои християни не се отнасяли с нужното внимание към Тимотей, защото бил млад (1:3-7; 4:1-3; 6:3-5; 1 Тимотей 6:20-21; 4:12). Лъжеучителите са били предимно християни-юдеи (имало между тях и християни-езичници); те се занимавали с басни и безкрайни родословия, отклонявали се от вярата, забранявали да се встъпва в брак и съветвали въздържание от ястия, били алчни за печалба и други. Апостол Павел дава наставление за предпазване от лъжеучителите (1:3-7; 4:5-6; 6:3-5; 6:20-21) и съветва никой да не презира младостта на Тимотей (4:12); дава също наставления относно църковната иерархия: какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12); дава наставления за миряните – да правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци (2:1-4). В първото си послание до Тимотей апостол Павел указва и някои истини на вярата. Второто лице на Св.Троица – Синът Божи, дошъл на земята и приел човешка плът: “И наистина велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тимотей 3-16). Христовата Църква е стълб и крепило на истината (1 Тимотей 3:15). Апостол Павел дава наставления и на самия Тимотей: да не занемарява дарбата, дарена му от ръкоположението (4:14); да се грижи за старците, старите жени и по-младите (5:1-2) и за вдовиците (5:3-7; 5:9-16) и други.Време – посланието било написано в 65 година, през време на четвъртото пътешествие на апостол Павел след освобождението му от първите римски окови.

Място – град Филипи.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил относно състоянието на ефеската църква: че в нея лъжеучителите се били увеличили и че някои ефески християни не се отнасяли с нужното внимание към Тимотей, защото бил млад (вж. съдържание).

Цел – да даде наставления относно предпазване от лъжеучителите (1:3-7; 4:4-5; 6:3-5; 6:20-21), относно църковната иерархия – какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12) и други. Подканя Тимотей да не занемарява дарбата, която е в него чрез пророчество и чрез възлагане на ръце (вж. съдържанието).

11.Второ Послание до Тимотей

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави.  Когато апостол Павел се намирал в град Рим през време на вторите негови римски окови, дошъл при него видният ефески християнин Онисифор, който му донесъл сведения относно състоянието на ефеската църква и относно самия Тимотей (2 Тимотей 1:16-18). От Онисифор апостол Павел узнал, че Тимотей стои твърдо във вярата и понася спокойно страданията (2 Тимотей 1:3-5), че християните в Ефес били подложени на страдания (2 Тимотей 2:3-5) и че лъжеучителите, за които се говори в първото послание до Тимотей продължавали своята дейност (2 Тимотей 2:14-16-18; 2 Тимотей 2:23-26; 2 Тимотей 3:6-9). Апостол Павел благодари на Бога за твърдата и силна вяра на Тимотей (2 Тимотей 3:5) и дава наставления за понасяне страданията (2 Тимотей 1:8) и за предпазване от лъжеучителите (2 Тимотей 2:14-16-18; 2:23-26); той дава наставления относно истините на вярата: в Църквата има разни членове – добри и лоши, праведни и грешници (2 Тимотей 2:20); всичкото Писание е боговдъхновено (2 Тимотей 3:16-17). Апостол Павел дава наставления и към самия Тимотей – да разпаля Божия дар, който е в него чрез ръкополагането му от апостол Павел (2 Тимотей 1:6), да проповядва Божието слово във всяко време, да поучава с голямо дълготърпение (2 Тимотей 4:1-2), да бъде достоен, безукорен работник, който вярно проповядва словото на истината (2 Тимотей 2:15) и други. През време на вторите си римски окови, апостол Павел нямал никаква надежда за освобождението си и предчувствал близката си смърт. “Аз вече ставам жертва – пише той на Тимотей – и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 1:7/. Поради това той моли Тимотей да дойде при него, да донесе забравените от него в Троада фелон и книги и да вземе със себе си евангелист Марк (2 Тимотей 4:11-13).

Време – посланието е било написано в 66 година, през време на вторите римски окови на апостол Павел.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил от дошлия при него виден ефески християнин Онисифор, че Тимотей стои твърдо във вярата и че лъжеучителите продължават своята дейност в ефеската църква. Повод за написване на посланието било също така и обстоятелството, че апостол Павел, през време на вторите си римски окови, нямал вече никаква надежда за освобождение и очаквал близката си смърт (вж. съдържание).

Цел – да даде израз на своята радост, поради твърдата и силна вяра на Тимотей, да даде наставления за предпазване от лъжеучителите и за търпеливо понасяне на страданията. Във второто си послание до Тимотей апостол Павел дава наставления също и относно някои истини на вярата. Дава също някои наставления към самия Тимотей, относно негова пастирска дейност.

12.Послание до Тит

Христовата църква на остров Крит.

Първите последователи на Иисус Христос на остров Крит били юдеите, които ходили за празниците, или по други случаи в Палестина и там слушали проповедта на Иисус Христос и на апостолите. Евангелист Лука съобщава, че на празника Петдесетница, когато станало слизането на Светия Дух върху вярващите, имало в Иерусалим, между другите юдеи от разсеянието и юдеи критяни (Деяния апостолски 2:11). Основател на Христовата църква на остров Крит бил апостол Павел. Когато отивал за кесарев съд в град Рим, апостол Павел минал покрай остров Крит, но не се отбил в него. През време на четвъртото си пътешествие, след освобождението си  от първите римски окови, апостол Павел дошъл на остров Крит, заедно с Тит и проповядвал  продължително време с него. Преди да го напусне апостол Павел ръкоположил Тит за епископ на новообразуваната критска църква. В посланието си до него, апостол Павел му пише: “Затова те оставих в Крит, за да довършиш несвършеното и да поставиш по всички градове презвитери, както бях ти поръчал” (1:5).Сведения за Тит

По произход бил езичник-елин (Галатяни 2:3). Бил жител на град Антиохия. Като отивал от този град в Иерусалим за апостолския събор, апостол Павел взел със себе си и Тит (Галатяни 2:1). Тит бил обърнат към Христа в град Антиохия от апостол Павел, тъй като апостол Павел го нарича негово по вяра чедо (Тит 1:4). Тит придружавал апостол Павел през време на третото му пътешествие. От град Ефес, през 57 година апостол Павел изпратил Тит в Македония и град Коринт, за да донесе сведения за тамошните църкви и да устрои събирането на милостиня за братята от Иерусалим, като на връщане да чака апостол Павел в град Тоада (2 Коринтяни 2:12-13; 2 Коринтяни 8:6). На връщане от град Коринт Тит се срещнал с апостол Павел в град Филипи. От този град апостол Павел го изпратил втори път в град Коринт (2 Коринтяни 7:6-13; 2 Коринтяни 8:6-17). През време на четвъртото си пътешествие апостол Павел оставил Тит за епископ на остров Крит. В началото на вторите римски окови на апостол Павел Тит бил при него. От град Рим той отишъл в Далматия (2 Тимотей 4:9-10). Според преданието Тит завършил живота си като критски епископ.

Съдържание, главни мисли

Посланието до Тит има три глави. В новооснованата Христова църква на остров Крит се били появили лъжеучители, както между християните-езичници, така и между християните-юдеи “особено между обрязаните”. Те били непокорни, занимавали се с празнословие, глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона, считали едно за чисто, а друго за нечисто по отношение ястията и били алчни за гнусни печалби (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11). Апостол Павел дава наставления в послението си до Тит за предпазване от лъжеучителите (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11). Давал е и други наставления: 1) наставления относно вярата: Иисус Христос пожертвал Себе Си на кръста, за да избави човечеството от греха и да го очисти (Тит 2:11-15); Бог спасява човеците не поради дела по закона, а поради Своята милост “чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго” (Тит 2:7); за спасението е необходима не само вяра, но са необходими и добри дела (Тит 3:8); 2) наставленията относно църковната иерархия: поръчва на Тит да постави по всички градове епископи (Тит 1:5); посочва качествата на презвитерите (Тит 1:6-9); 3) наставления към Тит за пастирска дейност: да бъде образец на добри дела (Тит 2:2-5), да поучава вярващите да бъдат покорни на началствата и властите (Тит 3:1-2); старците и стариците да бъдат трезви, здрави във вярата и любовта, да не бъдат клеветници и така нататък (Тит 2:2-5); младежите да бъдат целомъдри (Тит 2:6-8).

Време – посланието е било написано в 65 година през време на пътешествието на апостол Павел до Рим.

Място – град Коринт.

Повод – появили се лъжеучители между критските християни  (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11); желанието на апостол Павел да покани Тит да дойде при него в град Никопол, където  щял да презимува (Тит 3:12).

Цел – да даде наставления относно предпазване от лъжеучители, относно някои истини на вярата и относно църковната иерархия. Да даде също наставления на Тит относно пастирската му дейност (вж. съдържанието).

13.Послание до Филимон

Съдържание –  посланието има една глава. В него се разказва, че Онисим, роб на колоския жител Филимон избягал от господаря си и отишъл в град Рим. Тук той,  през време на първите римски окови на апостол Павел, се срещнал с него. Апостол Павел го наставил в истините на Христовото учение, покръстил го и го изпратил обратно при неговия господар.Читатели – читателите на посланието са Филимон, Архип и Апфия (Филимон 1:1-2). Филимон бил жител на град Колос; бил обърнат в християнството от апостол Павел; станал сътрудник на апостол Павел и имал домашна църква (Филимон 1:1-2; 8:10, 19). Архип бил съратник на апостол Павел (Филимон 2); изпълнявал известна длъжност в колоската църква; може да се предполага, че е бил помощник на Епафрас (Колосяни 4:17). Апфия била съпруга на Архип.

Време – посланието е написано в края на 62 година, когато апостол Павел се намирал в първите си римски окови.

Място – град Рим.

Повод – избягването на Онисим, роб на Филимон в Рим, срещата му с апостол Павел, обръщането му в християнство и връщането му при господаря си.

Цел – като съобщава на Филимон, че обърнал Онисим към Христос (родил го “в оковите си”, стих десети), че искал да го задържи при себе си, за да му служи, но не искал да направи това без съгласието на Филимон (стихове тринадесети и четиринадесети), апостол Павел го моли да го приеме вече не като роб, а по-горе от роб, като възлюбен брат (стих шестнадесети), изказвайки желание да заплати всичко, каквото Онисим бил дължал  (стихове осемнадесети и деветнадесети).

14.Послание до Евреите

Читатели – никъде в посланието не се съобщава до кого е било изпратено. От много места в него може да се заключи, че то било изпратено до евреите (Евреи 1:1-28; 5:12). Евреите, към които било изпратено посланието са били евреи-християни. Това се вижда от следните места в посланието: 10:32-35; 10:28-29; 6:9-10. Евреите-християни, към които било изпратено посланието са били жители на Палестина. Те не са били юдейски християни от разсеянието. В посланието апостол Павел пише на юдеите-християни, че желае да отиде при тях и да ги види (13:23). Така е могъл да пише апостол Павел не на юдеите-християни от разсеянието, а на юдеите-християни в Палестина. В Евреи 10:34 се изтъква, че имотът на християните-юдеи бил разграбван.  Разграбван е бил имотът не на християните-юдеи  вън от Палестина (което тогава не се допускало от римската власт), а на юдеите-християни в Палестина (срв. 2 Солуняни 2:14).

Съдържание и главни мисли

Посланието има тринадесет глави. От някои места в посланието (2:2-4; 10:35-37; 10:28-29; 4:14), в които читателите му се подканят да пазят вярата си в Христос и да не отстъпват от нея, може да се заключи, че някои от юдеите-християни в Палестина били отстъпили от вярата си в Христос. Такова отстъпление е могло да се появи след като апостол Яков, брат Господен, предстоятел на Иерусалимската църква, през 62 година е бил блъснат от покрива на храма и убит с камъни. Като имал това предвид, апостол Павел, в посланието си до евреите, съветва юдите-християни в Палестина да пазят вярата си в Христа  и да не отстъпват от нея, като им изтъква съвършенството на Новия Завет, в сравнение със Стария, като им излага подробно кой е Иисус Христос и им разкрива някои истини на вярата и нравствеността.Новият Завет е даден чрез Иисус Христос. Той не е преходен като Стария, а е вечен (Евреи 13:20). Старият Завет е сянка, а Новият – самия образ на нещата (Евреи 10:1). Иисус Христос е Син Божи, дошъл на земята в образа на човек (Евреи 1:13; 1:5, 1:10-12). Бог Отец изпратил Единородния Си Син на земята, помазвайки Го като Пророк, Първосвещеник и Цар,  за да разкрие истините на новозаветната вяра и да извърши изкуплението на човешкия род (Евреи 1:8; 1:1-4). Иисус Христос като Бог е несравнено по-горен от ангелите (Евреи 1:5; 7:1-14) и от Моисей (Евреи 3:2-6). Иисус Христос е истински и съвършен първосвещеник (Евреи 4:14). Като такъв Той принесъл Себе Си на кръста, за да изкупи и спаси човешкия род. В своето послание до евреите, дава обстойно учение за първосвещеническото служение на Иисус Христос. Това учение заема по-голямата част от посланието. Иисус Христос не провъзгласил сам Себе Си за първосвещеник, а бил избран и помазан от Бог Отец, след като изявил доброволно желание за това (Евреи 5:4-6; 10:5-7). Старозаветните свещеници не могат да се сравняват с Христос, Който е Първосвещеник без грях, съвършен във всяко отношение (Евреи 4:15, 7:26-28). Иисус Христос като Първосвещеник принесъл не обикновена жертва, а принесъл Самия Себе Си, жертва на кръста за изкуплението и спасението на човешкия род, за очистване на човеците от греховете (9:11-14). Чрез старозаветните жертви само се напомняло за греховете, но самите грехове не се очиствали (Евреи 10:3-4; 10:11). Старозаветните свещеници и първосвещеници принасяли постоянно, във всяко време жертви, а Христос принесъл само една Жертва – веднъж завинаги (Евреи 7:27; 9:24-26). За оправданието и спасението на човека е необходима не само вяра в Изкупителя Христос, но също така са необходими и добри дела (Евреи 10:21-25; 12:14). “Без вяра не е възможно да се угоди Богу (Евреи 11:6). Вярата е представа за онова, което човек не вижда и за което се надява. Чрез вяра човек получава познание за Бога и отношението Му към света.“Чрез вяра проумяваме (”писти ноумен”), че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото” (Евреи 11:3). В посланието до евреите апостол Павел дава наставления за някои истини на вярата (Евреи 9:27-38; 10:36-37): за църковната иерархия (Евреи 5:4), за добродетелен живот (13:1, 2; 13:5), за брачния живот (Евреи 13:14) и за отношението на християните към техните наставници (Евреи 13:7; 13:17).

Време – посланието било написано около средата на 63 година, след като апостол Павел бил освободен от първите си окови. За тези окови в посланието се говори като за минали „защото и към моите вериги бяхте състрадателни“ (Евреи 10:34).

Място – град Рим. „Поздравяват ви тия, които са от Италия” (Евреи 13:14).

Повод – някои от християните-юдеи в Палестина не пазели своята вяра в Христос и отстъпвали от нея (вж. съдържанието).

Цел – приканва юдеите-християни да пазят своята вяра в Христос и да не отстъпват от нея, като изтъква съвършенството на Новия Завет в сравнение със Стария, като им дава подробно учение за Иисус Христос и за Неговото първосвещеническо служение и им разкрива някои истини на вярата и нравствеността (вж. съдържанието) .

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ДЕВЕТА

Посланията на св. апостол Павел

1. Живот и дейност на св. апостол Павел

Източници – единствени източници, от които могат да се черпят сведения за живота и дейността на св. апостол Павел са книгата “Деяния на св. апостоли” и четиринадесетте послания  на св. апостол Павел. Апокрифните “Деяния на св. апостол Павел” и послания: “До лайодикийците” и “До александрийците”, както и апокрифните “Писма” между Сенека и апостол Павел не могат да служат като достоверни исторически извори. Учените изказват разни мнения  по въпроса за хронологията на живота на св. апостол Павел. По този въпрос се е създала голяма литература. По него са писали Шурер, Шварц, Лицнай и други.2. Хронология на живота на св. апостол Павел

Нито в “Деяния на св. апостоли”, нито в посланията на св. апостол Павел се дават преки данни през коя година от светската история са ставали изложените там събития. Затова се прибягва до някои споменати там личности и събития, които са датирали приблизително точно в светската история и чрез тях косвено се определят датите на събитията от живота на св. апостол Павел. Такива личности и събития са:

Арета ІV – арабски цар на навутейците, управлявал от 9 година преди Христа до 40 година след Христа. Той владеел Дамаск по времето на обръщането на св. апостол Павел и желаейки да угоди на юдеите, заповядал да бъде заловен св. апостол Павел, който по това време бил в Дамаск; обаче учениците му го спуснали в кошница по стената на града и той успял да избяга (2 Коринтяни 11:32, срв. Деяния апостолски 9:22-26). Като се има предвид, че Арета царувал до 40 година след Христа, то ясно е, че  бягството на св. апостол Павел станало не по-късно от 40 година;

Проконсул Сергий Павел. Той бил проконсул на остров Кипър, когато св. апостол Павел проповядвал там в началото на първото си пътешествие (Деяния апостолски 13:6-12).Като изхожда от надписа на един римски граничен камък, където се говори за някой си Сергий Павел – претор през 47-48 година, историкът Момзен го смята за едно и също лице с въпросния проконсул на Кипър, а оттук следва, че Сергий Павел е могъл да бъде проконсул на този остров от 1 юни (или 1 юли) 46 година до същото време на 47 година, за който период били назначавани проконсулите. Следователно, първото си проповедническо пътешествие св. апостол Павел започнал през втората половина на 46 година;

Изгонването на юдеите от Рим по заповед на императора Клавдий (41-54). Когато св. апостол Павел отишъл в Коринт през време на второто си пътешествие, той заварил там юдеина Акила и жена му Прискила, които наскоро преди това били дошли от Рим, тъй като по това време император Клавдий бил изгонил от Рим всички юдеи (Деяния апостолски 18:2). От биографията на император Клавдий, написана от Светоний се знае, че това събитие станало през 50 година. И понеже пристигането в Коринт на Акила и Прискила било наскоро преди пристигането на св. апостол Павел в Коринт, значи последното е станало през 51 година;

Проконсул Галион. Той бил брат на философа Сенека и проконсул на Ахаия (град Коринт), за което свидетелства сам брат му в едно свое писмо. По това време св. апостол Павел, след като проповядвал година и половина в Коринт (през второто си пътешествие) бил заловен от юдеите и отведен на съд пред Галион (Деяния апостолски 18:11-12). Върху стените на град Делфи бил открит неотдавна един гръцки надпис, съдържащ писмо на император Клавдий до общината на града, в което се споменава за Галион като проконсул на Ахаия. Като се вземе предвид, че това писмо било писано по времето, когато Клавдий бил акламиран за двадесет и шести път, събитие, което станало в средата на 52 година, може да се заключи, че през тази година Галион бил проконсул в Ахаия. Но понеже проконсулите били назначавани от средата на годината до средата на следващата година, то за да се определи точното време на проконсулството му, трябва да се обърне внимание на израза: “когато Галион беше проконсул на Ахаия, юдеите единодушно нападнаха Павла и го отведоха в съдилището” (Деяния апостолски 18:12). Тъй като е казано: “беше проконсул”, а не “дойде проконсул”, то оттук следва, че проконсулството му обхващало годината преди залавянето на св. апостол Павел (от средата на 52 до средата на 53 година). И тъй като преди залавянето си апостолът бил престоял в Коринт 1,5 година (Деяния апостолски 18:11), то престоят му в Коринт ще да е траял от края на 51 година докъм средата на 53 година;Седмичният ден на Пасхата през годината, когато св. апостол Павел на връщане от третото си пътешествие минал през град Филипи. Като била отпразнувана Пасхата (14 нисан) във Филипи, св. апостол Павел, заедно със св. евангелист Лука отплувал оттам “след дните на Безквасниците” (тоест седем дни след Пасхата), и в “пет дни” пристигнали в Троада, дето престояли “седем дни” (Деяния апостолски 20:6) “за да дочакат първия ден на седмицата” (Деяния апостолски 20:7), след който веднага отпътували (20:11). Като се вземе предвид, че деветнадесетият ден след Пасхата (тоест след 14 нисан) през онази година е бил неделя, излиза, че самата Пасха се паднала във вторник. А такова съвпадение станало през 58 година, когато именно след завръщането на св. апостол Павел  от третото му пътешествие по Петдесетница в Иерусалим, юдеите се разбунтували против него и той бил сложен в окови от прокуратора Феликс в град Кесария, където престоял две години, тоест до средата на 60 година (Деяния апостолски 24, 25 глава);

Заместването на прокуратора Феликс от прокуратора Порций Фест станало именно две години след оковаването на св. апостол Павел в Кесария (Деяния апостолски 24:27). Нито дееписателят, нито светските историци съобщават точната година на това заместване. Но като се вземе предвид съобщението на Иосиф Флавий (Древности, XX, 8, 10-11), че Фест бил прокуратор само две години и в 62 година бил заместен от Албин, може да се приеме, че Фест заместил Феликс през 60 година, когато се привършили кесарийските окови на св. апостол Павел.

С помощта на така датираните личности и събития ще определим по-нататък хронологията на главните събития от живота на св. апостол Павел.

3. Живот и дейност на св. апостол Павел до обръщането му в християнството

Св. апостол Павел сам свидетелства: “аз съм човек юдеин, родом от Тарс Киликийски” (Деяния апостолски 22:3). Тарс бил главен град на малоазийската област Киликия, която по това време била римска провинция и бил голям културен и търговски център. Първоначалното име на апостола Савел е равнозначно с еврейското име Саул. По-късно му било дадено и римското име Павел (Паулус), навярно, защото по баща той бил римски гражданин (Деяния апостолски 22:28). Това му второ име дееписателят употребява за първи път наред с първото му име в началото на първото пътешествие на апостола при пребиваването му на остров Кипър (Деяния апостолски 13:9), откъдето  и започнала мисионерската му дейност из Римската империя – затова и навред по-нататък го назовава с римското му име Павел, с което апостолът нарича и сам себе си в посланията си, отправени до разни лица и църкви в Римската империя. Св. апостол Павел имал сестра в Иерусалим, което се вижда от това, че дееписателят споменава “Павловия сестриник”, който обадил на апостола за кроената срещу него от юдеите засада (Деяния апостолски 23:16).

За времето на раждането на св. апостол Павел могат само да се правят предположения въз основа на това, че в посланието си до Филимон, апостолът нарича себе си “старец” (Филимон 9). Като се вземе предвид, че евреите наричали старец всеки човек, навършил 60 години, а посланието до Филимон било написано през 62 година, можем да заключим, че св. апостол Павел ще да се е родил около две години след Рождество Христово. В разказа за убиването на св. архидякон Стефан пък, дееписателят като съобщава, че Савел пазел дрехите на Стефановите убийци, нарича го “момък” (на гръцки – “неаниас”) [Деяния апостолски 7:58], с която дума бивал назоваван всеки мъж до четиридесет години. Понеже, както видяхме, обръщането на св. апостол Павел не е могло да стане по-късно от 40 година след Христа, а убиването на св. архидякон Стефан станало преди това, то по време на последното събитие св. апостол Павел, роден през 2 година след Христа не е бил по-стар от 40-годишен и е могъл да бъде наречен “младеж”. Убиването на св. архидякон Стефан станало през 36 година, значи св. апостол Павел е бил на 34 години през време на това убиване.Матерен език на св. апостол Павел, наред с еврейския е бил гръцкият език, който бил общоразпространен от времето на Александър Македонски. Апостолът дори така добре владеел гръцкия език, на който написал и посланията си, че с право може да бъде наречен “класик на елинизма”, както се изразява западният учен Виламович.

Като “син на фарисеин“, както сам нарича себе си (Деяния апостолски 23:6), св. апостол Павел бил възпитан в истините на юдейската религия, на която станал ревностен защитник. Пазейки ревностно юдейската религия, той станал жесток гонител на християните. “Много светии затворих в тъмница – казва той за самия себе си в речта си пред цар Ирод Агрипа ІІ, – а когато ги убиваха, и аз одобрявах; и често ги мъчех по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса и разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове.” (Деяния апостолски 26:10, 11; срв. 22:19, 20; Галатяни 1:13). Истините на юдейската религия апостол Павел изучавал “при нозете на Гамалиила” (Деяния апостолски 22:3). Този знаменит равин-законоучител “уважаван от целия народ” (Деяния апостолски 5:34), се отличавал с дух на либерализъм, а не със строго фарисейство и навярно подобно на Иосиф Ариматейски и Никодим, тайно съчувствал на християнството; затова именно той настоявал пред Синедриона  да не бъдат преследвани светите апостоли  (Деяния апостолски 5:35-39). “Оставете се от тия човеци и не ги закачайте – казал той за апостолите в Синедриона, – защото ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци“ (Деяния апостолски 5:38-39).

Като жител на Тарс св. апостол Павел имал възможност да се запознае и с езическата философия и литература, както това се вижда от цитата, който той прави  от поетите Арат и Клеант в речта си в атинския ареопаг (Деяния апостолски 17:28), както и от цитирането на Менандър и Епимерид на някои места в посланията си (1 Коринтяни 15:38; Тит 1:12).

Още като млад апостолът изучил занаята правене на палатки, с който по-късно сам си изкарвал прехраната (Деяния апостолски 20:34), като работел заедно с Акила и Прискила, които имали същия занаят (Деяния апостолски 18:3).

По външност св. апостол Павел  не бил представителен, което дало повод на някои негови врагове сред  коринтяните да казват, че той в посланията си “е строг и силен, но при личното си присъствие – слаб” (2 Коринтяни 10:10).

Той бил римски гражданин, както сам изтъкнал това на хилядника, който го бичувал след бунта на юдеите  в Иерусалим (Деяния апостолски 22:25). Римското гражданство той вероятно наследил от баща си, понеже сам заявява, че се бил родил като римски гражданин (Деяния апостолски 22:28).

Както се вижда от много места на посланието му до коринтяни, дето възхвалява девството (1 Коринтяни 7:25, 27, 38, 40 и други), св. апостол Павел сам е бил девственик. А в 1 Коринтяни 9:5 той направо изтъква, че не е имал жена, както е бил случаят с някои от апостолите и братята Господни.

В 2 Коринтяни 12:7 св. апостол Павел говори за някакво “жило в плътта – ангел сатанин”, дадено му от Бога да го бие по лицето, за да не се превъзнася. Под това някои тълкуватели разбират плътски изкушения, други – вътрешни болести, трети – външни преследвания, но най-правилно е под това да се разбира някаква болест на очите, още повече, че той изрично казва: ”да ме бие по лицето”. Слабото му зрение вероятно било причина апостолът да диктува своите послания, които сам подписвал (1 Коринтяни 16:21) и само в изключителни случаи собственоръчно пишел, какъвто е случая с посланието му до галатяните (Галатяни 6:11).Може да се предполага, че св. апостол Павел бил виждал Господ Иисус Христос през земния Му живот, понеже като ревностен фарисеин той сигурно често отивал в Иерусалим по големите юдейски празници, а освен това не е могъл да не узнае за Него от своя учител Гамалиил.

4. Обръщането на св. апостол Павел в християнството

Подтикнат от неразумна ревност за отеческите си предания апостолът поискал от първосвещеника в Иерусалим писмо до синагогите в Дамаск, за да преследва и там разпръсналите се след Стефановото убийство християни. Това било напълно възможно при тогавашния римски управител Вителий (35-39), който подпомагал юдеите в гонене на християните. По пътя за Дамаск над жестокия гонител на Христа се извършило едно голямо чудо, което го превърнало в ревностен Христов апостол. Той бил огрян посред ден от светлина, по-силна от слънчевата и ослепен, паднал на земята и чул глас: “Савле, Савле, що Ме гониш?”. На въпроса му “Кой си Ти, Господине?”,  гласът отговорил: “Аз съм Иисус, когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен” (Деяния апостолски 9:4-5). След това Господ насочил Савел да отиде в Дамаск, където той и бил отведен за ръка от придружаващите го и там  три денонощия нито ял, нито пил. Междувременно Бог заповядал на един от седемдесетте Христови ученици в Дамаск – св. апостол Ананий, да отиде и да покръсти Савел. На недоумението на Ананий как е възможно да стане това с един такъв жесток гонител на християните като Савел, Бог отговорил: “Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви” (Деяния апостолски 9:15). В същото време и на Савел било открито във видение за идването на св. апостол Ананий. И наистина, щом той дошъл и възложил върху него ръце, Савел веднага прогледнал, след което се покръстил и подкрепил с храна.

Събитието на Савловото обръщане е предадено на три места в книга “Деяния на св. апостоли”: първия път за него повествува дееписателят (Деяния апостолски 9:1-19), а втория и третия път за същото разказва сам св. апостол Павел  в речта си към разбунтувалите се юдеи в Иерусалим (Деяния апостолски 22:6-16) и в речта си пред цар Ирод Агрипа ІІ (Деяния апостолски 26:13-18). Някои смятат, че имало уж противоречия между тия три повествувания, но всъщност такива противоречия няма. Така, макар и  паднали на земята (Деяния апостолски 26:14), Савловите спътници стояли  в такова положение вцепенени (Деяния апостолски 9:7). Също и между думите: “чуваха глас, пък никого не виждаха” (Деяния апостолски 9:7) и “ония, които бяха с мене, видяха светлината и се уплашиха; но гласа на Оногова, който ми говореше, не чуха” (Деяния апостолски 22:9) няма противоречие, защото в последните думи апостолът иска да каже, че те, макар и да чули гласа, но не разбрали какво Той му говорел.

При обръщането си по пътя за Дамаск Савел бил призован и избран за апостол на Господ Иисус Христос. За това му заявил Сам Спасителят: “Аз затова ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия” (Деяния апостолски 26:16), а пред апостол Ананий Бог направо нарекъл Савел  “избран съд” (Деяния апостолски 9:15). Затова и св. апостол Павел с право казва: “Бог ме избра от утробата на майка ми и ме призова чрез благодатта Си” (Галатяни 1:15). На Тимотей той пише, че е бил поставен за “проповедник, апостол и учител на езичниците” (2 Тимотей 1:11). В началото пък на повечето свои послания той изтъква, че е “призован апостол” (Римляни 1:1, 1 Коринтяни 1:1/ и то не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца (Галатяни 1:1), “по повеление на Бога” (1 Тимотей 1:1).След благодатния прелом, настъпил у него, Савел се убедил в следните истини: 1) че Иисус Христос не е обикновен човек, а е очаквания Месия и Спасител на човешкия род, Който след като му възвестил истинското, божественото учение на вярата и нравствеността, пожертвал Себе Си, като бил разпнат на кръста за изкуплението на всички човешки грехове, а чрез възкресението Си потъпкал смъртта (вж. Римляни 3:23-25; 2) че следователно човек постига оправдание и спасение не чрез дела по старозаветния закон, а само чрез вяра в Иисуса Христа (Римляни 3:20; Галатяни 2:16; 3) че Христовото учение за любовта към Бога и към ближния изразява най-висша нравствена заповед, която трябва да се прояви в добри дела и без която не е възможно спасението (вж. 1 Коринтяни 13:1-2).

Учените определят различно годината, в която станало обръщането на св. апостол Павел. В посланието си до галатяните св. апостол Павел пише: “сетне, след четиринайсет години пак възлязох в Иерусалим с Варнава, като взех с мене си Тита” (Галатяни 2:1). Св. апостол Павел отишъл със св. апостол Варнава и св. апостол Тит в Иерусалим за апостолския събор. За този събор той отишъл четиринадесет години след обръщането си. Апостолският събор станал през първата половина на 51 година. Като се вземе под внимание тази дата, може да се допусне, че обръщането на св. апостол Павел  е станало през 37 година.

Обръщането на св. апостол Павел станало след убиването на св. архидякон Стефан. Убиването пък на св. архидякон Стефан станало през 36 година, тъй като през тази година прокураторството на Понтий Пилат било отнето (Иосиф Флавий, Древности, XVIII 2, 2) и Юдея останала без прокуратор. Юдеите нямали право да наказват със смърт когато имало римски прокуратор. Те са могли да убият с камъни св. архидякон Стефан през 36 година, тъй като тогава нямало римски прокуратор.

Св. апостол Павел могъл да вземе писмо от първосвещеника да преследва християните в Дамаск през 37 година, тъй като през тази година първосвещеник бил Теофил, назначен от Вителий на Петдесетница 37 година. Теофил бил садукей и произхождал от дома на Ана.

5. Живот и дейност на св. апостол Павел след обръщането му до първото пътешествие

След покръстването си св апостол Павел започнал да проповядва в дамаскинските синагоги за Христос. Наскоро след това той се отдалечил в Арабия, където се предал на богосъзерцание и размишления и там прекарал две години (37-39), след което отново се върнал в Дамаск (Галатяни 1:16-17). Тук обаче юдеите направили заговор да го убият и в това били подкрепени от владетеля на града – арабския цар Арета ІV, който заповядал на областния управител да го хване. Понеже градските порти били охранявани от стража, учениците спуснали Павел в кошница по градската стена и така той избягал в Иерусалим. Както видяхме, това е станало не по-късно от 40 година, навярно през 39 година.

В Иерусалим св. апостол Павел бил представен на другите апостоли от св. апостол Варнава и прекарвал с тях времето си, а понякога напускал Иерусалим. Като изминали три години от обръщането му, тоест в 40 година, той не бил в Иерусалим и решил да отиде там, за да се види със св. апостол Яков и прекарал там петнадесет дни (Галатяни 1:18-19). Тъй като юдеите в Иерусалим също искали да го убият, заповядано му било от Самия Господ Иисус Христос във видение бързо да напусне града и през Кесария, да замине за родния си град Тарс. По това време християните се били разпръснали и били достигнали до Антиохия, където била основана църква. За утвърждаването на тази църква в Антиохия бил изпратен св. апостол Варнава, който след като работил известно време там, отишъл в Тарс и довел св. апостол Павел в Антиохия, навярно през 42 година, където те проповядвали цяла година (42-43). През това време в Антиохия дошли от Иерусалим някои пророци, един от които Агав – предсказал предстоящия глад в Палестина, който наистина и настъпил в нея при император Клавдий (Деяния апостолски 11:28). Според Иосиф Флавий гладът настанал през 44 година. Към края на тази година, когато починал цар Ирод Агрипа І, били изпратени в Иерусалим по св. апостоли Варнава и Павел събраните от антиохийските християни средства  за Иерусалимската църква. През 45 година двамата апостоли се върнали в Антиохия, като взели със себе си и “Иоана, наричан  Марко” (Деяния апостолски 12:25). От Антиохия  св. апостол Павел предприел три големи благовестнически пътешествия; след първото и второто от тях той се връщал в Антиохия, а след третото се върнал в Иерусалим, дето бил заловен и затворен в Кесария.6. Първо пътешествие на св. апостол Павел

Това пътешествие св. апостол Павел предприел  заедно със св. апостол Варнава и св. евангелист Марк през есента на 46 година. От Антиохия през Селевкия  те отплували с кораб до остров Кипър, където се спрели в главния град Пафос. Тук св. апостол Павел проповядвал пред Сергий Павел, който, както видяхме бил там римски проконсул през 46-47 година. Когато св. апостол Павел наказал със слепота магьосника Вариисус (Елима), проконсулът повярвал и се кръстил с целия си дом. От този момент дееписателят започва да нарича апостола с името Павел. От Кипър светите апостоли отплували за малоазийския бряг, където в град Пергия, главен град на областта Памфилия, св. апостол Марк се отделил от тях и се върнал в Иерусалим.  Св. апостол Павел и св. апостол Варнава пък продължили пътешестието си до Антиохия Писидийска, където св. апостол Павел произнесъл  в синагогата дълга мисионерска реч. Поради гонение на юдеите, апостолите отишли в град Икония, а от там, поради същата причина преминали в Ликаонския град Листра. Тук народът, поразен от чудесното изцеряване от тях на  един хром от рождение човек, сметнали двамата апостоли за богове в човешки образ (Варнава – за Зевс, а Павел – за Хермес) и поискали да им принесат жертва като на такива, на което апостолите енергично се възпротивили, като обяснили, че са обикновени човеци. Но щом дошлите от Антиохия и Икония юдеи разбунтували народа, хванали св. апостол Павел и го били с камъни извън града. Останал по чудо жив, апостолът още на другия ден напуснал Листра и отишъл в град Дервия. Оттук той заедно със св. апостол Варнава преминал обратно през Листра, Икония и Антиохия Писидийска, като утвърждавали християните и ръкополагали презвитери за всяка църква. От Аталия те отплували за Антиохия, където пристигнали към края на 49 година  и престояли там цялата 50 година.7. Апостолският събор в Иерусалим

За него повествуват дееписателят  (Деяния апостолски 15:1-34) и св. апостол Павел (Галатяни 2:1-10). След разказа си за първото пътешествие на св. апостол Павел дееписателят отбелязва, че “някои, слезли от Иудея”, учели братята в Антиохия, че без обрязване по обреда Моисеев никой не може да се спаси. Тези някои били навярно християни-юдеи, които смятали, че Моисеевия закон е задължителен за всички. По този повод св. апостол Павел и св. апостол Варнава били изпратени в Иерусалим да се допитат до апостолите и презвитерите (под последните се разбират изобщо свещеници и епископи, видни християни в напреднала възраст); св. апостол Павел взел със себе си и своя ученик Тит. В Иерусалим те се срещнали със светите апостоли Яков, Петър и Иоан, които им подали ръка за общуване. На събора присъствали апостоли, презвитери и братя от цялата църква (Деяния апостолски 15:6, 22-23). На събора говорили св. апостол Петър, както и св. апостол Павел и св. апостол Варнава, като всички разказвали какви личби сторил Бог чрез тях между езичниците (Деяния апостолски 15:12). Най-после говорил и св. апостол Яков, който обобщил изказванията и формулирал решението на събора – да не се обременяват езичниците-християни с изпълняване на Моисеевия закон. Това решение било съобщено на антиохийските християни с писмо, изпратено по светите апостоли Павел и Варнава, придружени от Юда (Варсава) и Сила, от които първият се върнал обратно в Иерусалим, а Сила останал в Антиохия. Годината, когато станал апостолския събор може да се определи, като се изхожда от времето на залавянето на св. апостол Павел от юдеите в Коринт и на отвеждането му при проконсула Галион, което, както видяхме, станало през пролетта на 53 година. През есента на същата година завършило второто пътешествие на св. апостол Павел, което траяло две години и следователно започнало през есента на 51 година, както ще видим. Тъй като апостолският събор се бил състоял наскоро преди това пътешествие, можем да предположим, че той станал през първата половина на 51 година.

8. Срещата на св. апостол Павел със св. апостол Петър в Антиохия

За нея разказва св. апостол Павел в Галатяни 2:11-21. Когато той след апостолския събор се бил върнал в Антиохия към средата на 51 година, дошъл там и св. апостол Петър. В духа на решението на апостолския събор отначало той общувал с езико-християните и ядял всичко заедно с тях, но след като дошли там някои юдео-християни от Иерусалим, той се побоял от тях и почнал да страни от първите, като проявил в случая известна слабохарактерност, подобна на онази при трикратното си отричане от Христа. Като забелязал това св. апостол Павел пред всички се възпротивил на това като казал: “ако ти, бидейки юдеин живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски?” (Галатяни 2:14). По повод на това св. апостол Павел заявил: “човек се оправдава не чрез дела по Закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа” (Галатяни 2:16).9. Второто пътешествие на св. апостол Павел

Това пътешествие св. апостол Павел предприел пак от Антиохия  в началото на втората половина на 51 година, заедно със св. апостол Сила. Св. апостол Варнава помолил св. апостол Павел да вземат и св. евангелист Марк, но св. апостол Павел отказал. Поради това св. апостол Варнава заминал със св. евангелист Марк за остров Кипър (Деяния апостолски 15:39). А апостол Павел и Сила минали през Сирия и Киликия и стигнали в Листра. Тук към тях се присъединил и св. апостол Тимотей, който по нареждане на св. апостол Павел бил обрязан, за да се избегне съблазънта между юдеите. Оттук апостолът отишъл през Фригия в Галатия, където се спрял, поради болест (Галатяни 4:13); оттам през Мисия той стигнал в Троада (на брега на Егейско море, южно от Дарданелите), където му се явил във видение мъж македонец, който го молел: “мини в Македония и ни помогни” (Деяния апостолски 16:9). От Троада спътник на апостола станал св. евангелист Лука, който поради това предава следващите събития в първо лице множествено число. От Троада през остров Самотраки те пристигнали в македонския град Филипи (на три часа от морето и пристанището Неапол, където св. апостол Павел стъпил за пръв път на Балканския полуостров). Тук той изгонил от една слугиня нечист дух чрез който тя предричала и припечелвала много за господарите си. Затова последните наклеветили апостолите, че бунтуват народа и те били бичувани и затворени в тъмница. През нощта обаче се появил силен трус, който разтворил вратите на тъмницата. Поразен от това чудо тъмничарят-стражар повярвал и се покръстил с домашните си. След това апостолите били пуснати на свобода.

От Филипи тримата апостоли (без св. евангелист Лука, който останал там)  през Амфипол и Аполония стигнали до град Солун, където св. апостол Павел проповядвал три съботи наред в юдейската синагога, вследствие на което мнозина юдеи и езичници повярвали. Но неповярвалите юдеи обвинили пред градоначалниците апостола, че уж бунтувал народа против кесаря, проповядвайки друг цар – Иисус. Затова същата нощ св. апостол Павел заминал за град Берия, където мнозина повярвали, но и тук юдеите се разбунтували против него, поради което той отплувал по море за Атина, като оставил Сила и Тимотей в Берия. В Атина апостолът произнесъл знаменитата си реч в Ареопага, в която вземайки повод от жертвеника на незнайния Бог изложил истинското учение за Бога като Творец и Промислител и за Христос, като бъдещ Съдия на Вселената. В Атина при св. апостол Павел дошъл Тимотей; от този град св. апостол Павел го изпратил в Солун, за да утеши и подкрепи християните там.

От Атина апостолът отишъл в Коринт (в края на 51 година, както видяхме) и там се настанил в дома на Акила и Прискила, с които заедно работел палатки. Тук дошли и светите апостоли Тимотей и Сила. Техните имена фигурират в приветствията в началото на двете послания до солуняните, които св. апостол Павел написал от Коринт: първото – в края на 52 година и второто – в началото на 53 година. В Коринт апостолът проповядвал първо в синагогата, а после – в дома на някой си Юст. Мнозина коринтяни повярвали и се кръстили, между които и началникът на синагогата Крисп, заедно с целия си дом. Но неповярвалите юдеи заловили апостола и го отвели при проконсула Галион, както видяхме – през пролетта на 53 година. Като прекарал една и половина година в Коринт, св. апостол Павел след като си остригал главата в Кенхрея (понеже бил дал оброк) отплувал около средата на 53 година, заедно с Акила и Прискила за Сирия, като се спрял за малко в Ефес, където ги оставил, а сам той се върнал през Кесария и Иерусалим в Антиохия през есента на 53 година.10. Третото пътешествие на св. апостол Павел

След като прекарал в Антиохия зимата на 53-54 година, апостолът предприел през пролетта на 54 година третото си пътешествие. Той минал първо през “горните страни” (тоест Галатия и Фригия) и дошъл в Ефес, където покръстил и възложил ръце (извършил тайнството Миропомазване) над дванадесет души, кръстени само с Иоановото кръщение. Тук той проповядвал отначало три месеца в синагогата, а след това две години в училището на някой си Тирана. Поразени от вършените от апостола чудеса, мнозина ефесяни повярвали, покаяли се и някои магьосници, които изгорили вълшебническите си книги на стойност до петдесет хиляди драхми сребро. От Ефес апостолът изпратил в Македония и Ахаия двамата си ученици свeтите апостоли Тимотей и Ераст (19:22), за да утвърдят тамошните църкви и да съберат милостиня за братята в Иерусалим. След заминаването им дошли в Ефес пратеници на коринтската църква – Стефанин, Фортунат и Ахаик, които донесли сведения за тази църква. Такива сведения донесли на св. апостол Павел и домашните на коринтянката Хлоя (1 Коринтяни 1:11). Тъй като поради успеха на апостолската проповед в Ефес почнал да запада занаятът на сребрарите, правещи сребърни храмчета на Артемида, то един от тях, Димитрий, успял да разбунтува целия град против апостола. Градският писар усмирил бунта, но св. апостол Павел трябвало да напусне Ефес след тригодишен престой там (вж. Деяния апостолски 20:31). Преди да замине, той изпратил в Македония и Ахаия ученика си Тит да уреди събирането на милостиня за Иерусалим, като му поръчал да го чака на връщане в Троада.

От Ефес апостолът написал две послания: 1) до галатяните (55 година), наскоро след пристигането му в Ефес, защото в това послание той изразява учудване, че галатяните “тъй скоро” след пребиваването му у тях преминали към “друго благовестие” (Галатяни 1:6); 2) първото си послание до коринтяните, написано през 57 година между Пасха и Петдесетница, както се вижда от това, което пише там, че ще остане в Ефес до Петдесетница (1 Коринтяни 16:8).От Ефес апостолът през Троада заминал за Македония, където в град Филипи се срещнал със св. апостол Тимотей и св. евангелист Лука. Св. апостол Тимотей не можел да отиде в Коринт, а останал във Филипи навярно поради болест. Във Филипи дошъл от Коринт и св. апостол Тит, който донесъл сведения за коритската църква. По него и по св. евангелист Лука, св. апостол Павел изпратил през лятото на 57 година второто си послание до коринтяните. От Филипи св. апостол Павел отишъл в Коринт към края на 57 година, където останал три месеца: оттук той написал в началото на 58 година посланието до римляните, което изпратил до Рим по Фива, дякониса в Кенхрея, коринтско пристанище на Егейско море. Поради заговора на юдеите против него, той напуснал Коринт преди празника Пасха, при отпразнуването на който, както видяхме, той бил във Филипи. От този град, след дните на безквасниците той, заедно със св. евангелист Лука отплувал за Троада, където го чакали останалите му спътници. Тук той възкресил падналия от един прозорец момък Евтих (Деяния апостолски 20:8 и сл.) От Троада апостолът стигнал до град Милит, южно от Ефес. Тъй като бързал да стигне в Иерусалим за празника Петдесетница, той не се отбил в Ефес, а спрял в Милит и там повикал църковните презвитери от Ефес, на които държал  прощална реч как да пасат повереното им църковно стадо (Деяния апостолски 20:28). От Милит апостолът отплувал и пристигнал в Кесария Палестинска, където прекарал няколко дни в дома на св. апостол Филип, един от седемте дякони. Тук дошъл пророк Агав, който предрекъл на св. апостол Павел предстоящите му окови. Въпреки молбата на окръжаващите го, апостолът от Кесария отишъл в Иерусалим, където пристигнал преди Петдесетница 58 година.

11. Срещата на св. апостол Павел със св. апостол Яков в Иерусалим

Още на другия ден след пристигането си в Иерусалим св. апостол Павел заедно със спътниците си се явил при св. апостол Яков. Последният, за да избегне съблазън между юдеите-християни, посъветвал и помолил св. апостол Павел да се очисти заедно с четирима мъже, които били дали оброк за доброволно назорейство и да им тегли разноските по остригване на главите им. Св. апостол Павел изпълнил този съвет.

12. Бунтът на юдеите в Иерусалим против св. апостол Павел и оковаването му в Кесария

Когато се свършили седемте дни на оброка му, асийски юдеи разбунтували народа против апостола под предлог, че той уж учи против Закона, и че бил въвел езичници във вътрешния двор на храма. Затова апостолът бил хванат от тълпата и щял да бъде убит. Но в този момент хилядникът на полка се притекъл с войници и го освободил от ръцете на юдеите, като накарал да го затворят временно в съседната на храма военна крепост Антония. От стъпалата на тази крепост св. апостол Павел произнесъл към юдеите реч на еврейски език, в която описал обръщането си.

В края на речта юдеите завикали: “Той не бива да живее!”. Тогава апостолът бил отведен в крепостта, където щял да бъде подложен на мъчения, но като се узнало, че бил римски гражданин не бил подложен на мъчения. На другия ден хилядникът повикал първосвещениците и синедриона в крепостта и извел пред тях апостола. Когато св. апостол Павел узнал, че едни от съвета са садукеи, а други фарисеи, провикнал се: “Аз съм фарисеин, син на фарисеин, за надежда и за възкресение на мъртви ме съдят” (Деяния апостолски 23:6). От това настанали голям шум и спор понеже садукеите отричали възкресението. Така събранието се разтурило. През нощта апостолът бил укрепен чрез явяване на Господа, който му казал: “Дерзай, Павле! Както свидетелства за мен в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим” (Деяния апостолски 23:11).

На сутринта повече от четиридесет души юдеи направили заговор да убият св. апостол Павел. Но сестриникът му узнал за това и съобщил на апостола, който пък съобщил за заговора на един стотник. Щом хилядникът узнал от стотника за заговора, веднага изпратил апостола с военен отряд в Кесария при прокуратора Антоний Феликс, като писмено му изложил работата. Феликс държал апостола под стража пет дни, докато дошли в Кесария обвинителите му – първосвещеникът Анан със стареите и някой си оратор Тертил. Като изслушал обвиненията им, както и защитната реч на св. апостол Павел, Феликс отложил разглеждането на делото и за да угоди на юдеите, държал апостола в окови цели две години, след изтичането на които Феликс бил заместен от прокуратора Порций Фест, което заместване станало, както видяхме в 60-та година. След встъпването си в длъжност, прокуратор Фест отишъл от Кесария в Иерусалим. Там юдейските първенци молели Фест да прати св. апостол Павел в Иерусалим, като тайно кроели засада да го убият по пътя. Но Фест не ги послушал, а разгледал в Кесария делото в присъствието на дошлите от Иерусалим юдеи. На техните обвинения апостолът отговорил със защитна реч, като поискал кесарев съд. След няколко дни дошъл в Кесария цар Ирод Агрипа ІІ, който пожелал да изслуша св. апостол Павел. Пред него апостолът произнесъл дълга защитна реч, в която описал миналия си живот, гоненията на християните от него и обръщането си към Христа. Към края на речта Агрипа произнесъл: “Още малко и ще ме убедиш да стана християнин!” (Деяния апостолски 26:28).

13. Пътуване на св. апостол Павел за съдене от кесаря в Рим

Това пътуване започнало през есента на 60 година. Апостолът бил придружаван от св. евангелист Лука и солунчанина св. апостол Аристарх. Заедно с няколко затворници те били поверени на един стотник на име Юлий, от Августовия полк. Отплували на един адрамитски кораб край Кипър, Киликия и Памфилия и слезли при град Мира в малоазийската област Ликия, където се качили на александрийски кораб, с който заобиколили остров Крит и стигнали до мястото Добри пристанища (на южния бряг на остров Крит). Тук св. апостол Павел съветвал да спрат, защото предвиждал големи беди, но другите решили да доплуват до пристанището Финик. По това време се явил бурен североизточен вятър – евроклидон, който предизвикал буря, от която корабът едва се спасил, като на четиринадесетия ден заседнал на брега на остров Малта. Всички пътници се спасили на брега. Тук св. апостол Павел бил ухапан от отровна змия (ехидна), но останал по чудо жив, там той изцерил с молитва и ръковъзлагане бащата на Поплий, първенецът на острова от огница и коремна болка. След като презимували на острова пътниците отплували на един александрийски кораб, минали през Сиракуза (на остров Сицилия) и Ригия и стигнали в приморския град Путиоли (на 7 километра южно от Неапол), където престояли седем дни, и оттам се насочили по суша за Рим. Тамошните братя излезли да ги посрещнат до Апиев площад (на 60 километра южно от Рим) и от Три кръчми (на 40 километра южно от Рим). Като пристигнали в Рим стотникът предал затворниците на префекта на преторията, който разрешил на св. апостол Павел да живее в наемна къща под охраната на един войник (Деяния апостолски 28:16). При него идвали мнозина местни юдеи, на които той проповядвал Христа, но понеже те трудно се убеждавали и спорили помежду си, той ги изобличил с пророчеството на св. пророк Исаия (6:9-10) и им заявил, че поради тяхното противене спасението Божие е изпратено на езичниците (Деяния апостолски 28:28).

14. Двегодишното първо римско затворничество на св. апостол Павел

Тъй  като прекарал зимата на 60-61 година на остров Малта апостолът пристигнал в Рим в началото на 61 година. Тук той прекарал две години, под домашен арест в особена наемна къща, където свободно приемал всички посетители: това са “първите римски окови”, които продължили до пролетта на 63 година. За освобождаването си от тях той пише, че тогава всички го били напуснали, но Бог го укрепил и го избавил от устата на лъва (2 Тимотей 4:16-17). Тъй като през тези две години апостолът могъл свободно да проповядва, то благовестието имало голям успех и проникнало дори в преторията и кесаревия дом (Филипяни 1:13; 4:22). През тези си окови св. апостол Павел написал четирите си “ затворнически послания”: до Филимон, до колосяните, до ефесяните, до филипяните. В тях той изрично пише, че се намира в окови (Филимон 9; Колосяни 4:3; Ефесяни 3:1; Филипяни 1:13). Че тези послания били написани именно през първите му римски окови, се вижда от това, че там той изказва надежда за скорошно освобождение (Филимон 22; Колосяни 4:3; Ефесяни 6:19; Филипяни 2:24), а в началото на посланията праща поздрав от св. апостол Тимотей, който бил при него през времето на първите римски окови, но не и през вторите. Може да се предполага, че най-напред било написано посланието до Филимон (62 година), след това посланието до колосяните и до ефесяните (към края на 62 година) и най-после посланието до филипяните (началото на 63 година), в което апостолът изказва надежда за скорошно освобождение: “и уверен съм в Господа, че сам скоро ще дойда при вас” (Филипяни 2:24).15. Дейността на св. апостол Павел след освобождаването му от първите римски окови до вторите – четвъртото пътешествие на св. апостол Павел

За тази дейност в “Деяния на св. апостоли” не се съобщава нищо. Затова за нея се черпят сведения само от трите последни послания на апостола, написани след първите му римски окови. След освобождаването си от тях той написал от Рим, вероятно през първата половина на 63 година, посланието си до евреите, в което говори за първите си римски окови като за нещо минало (Евреи 10:34) и праща поздрав от “тия които са от Италия” (13:24). След написване на това си послание св. апостол Павел навярно осъществил желанието си да посети Испания, за което говори в Римляни 15:23, 24, 28.

Като се върнал от Испания в Рим (навярно към края на 63 година), в началото на 64 година апостолът предприел пътешествие на Изток. Той посетил остров Крит и поставил там за епископ ученика си св. апостол Тит, като му поръчал да постави “по всички градове презвитери” (Тит 1:5), посетил пак Ефес, където ръкоположил за епископ ученика си св. апостол Тимотей (1 Тимотей 4:14; 2 Тимотей 1:6). От Ефес се насочил към Македония: “На тръгване от Македония – пише св. апостол Павел до Тимотей – те молих да останеш в Ефес” ( 1 Тимотей 1:3). По пътя той се отбил в Милит, където оставил Трофим болен (2 Тимотей 4:20) и в Троада, където оставил един фелон и някои свои книги (2 Тимотей 4:13). От Македония той отишъл в Коринт, където останал Ераст (2 Тимотей 4:20). Бил най-сетне и в Никопол (на югозападния бряг на Епир), където искал да презимува (Тит 3:12). Като презимувал там в 65-66 година, св. апостол Павел през пролетта на 66 година се отправил за Рим. Значи това негово последно пътешествие продължило две години (от началото на 64 година до началото на 66 година). През това си пътешествие той написал първото си послание до Тимотей и посланието си до Тит. И двете послания били написани в 65 година. Първото послание до Тимотей вероятно било написано от Филипи, откъдето св. апостол Павел възнамерявал да се върне в Ефес при Тимотей (1 Тимотей 3:14; 4:13). “Надявам се – пише св. апостол Павел на Тимотей в първото си послание до него – скоро да дойда при тебе” (3:14). Това си намерение той не можал да изпълни. Посланието до Тит било написано може би в Коринт, защото там апостолът е могъл да вземе решение да отиде пак в Рим, след като презимува в Никопол. “Когато изпратя при тебе Артема или Тихика – пише св. апостол Павел на Тит, – побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам” (3:12).16. Вторите римски окови и смъртта на св. апостол Павел

Св. апостол Павел отишъл в Рим от Никопол в началото на 66 година, когато бушувало жестокото гонение на Нерон против християните, което започнало от юли 64 година и траяло до смъртта на императора през 68 година. Апостолът бил затворен за втори път и това са “вторите римски окови”, за които той говори във второто си послание до Тимотей (1:8-16), написано през времето  на тези окови (66 година). Сега той бил гледан като престъпник (2 Тимотей 2:9). При него бил само св. евангелист Лука (2 Тимотей 4:10). И сега както и първия път апостолът се явявал пред кесарев съд, понеже сам говорил за “първата моя защита” (2 Тимотей 4:16). Но за разлика от първия път сега вече нямало надежда за освобождение и той ясно предчувствал земния си край: “Аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 4:6). И настина той бил осъден на посичане с меч като римски гражданин. Загинал мъченически, според преданието, в един и същи ден – 29 юни 67 година – със свети апостол Петър, който пък бил разпнат на кръст с главата надолу. За това свидетелства Дионисий Коринтски в писмото си до Римската църква, където пише: “Двамата те учили и двамата в едно и също време пострадали” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, ІІ, 25). Апостолите св. св. Петър и Павел били погребани в град Рим. Мястото на тяхното погребение било известно на църковния писател Кай: “Аз мога да ти покажа – пише той – трофеите на апостолите. Дойди само във Ватикан или на Остийския път – веднага ще видиш победните знаци на основателите на Римската църква.” (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 25).

Обезглавяването на св. апостол Павел станало на едно място по пътя за Остия, близо до алеята “Тре фонтане”. На това място сега се издига великолепна църква на името на св. апостол Павел.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.