Клара Стаматова

Днес сме свидетели на значими обществено-политически съ­бития и на социално-икономи­чески промени, станали през 90-те години на ХХ-ти век, които очертават па­раметрите на една глобална революция, тоест основни промени в рамките на целия свят. Съвременното политическо мисле­не, заявките за нов световен ред в иконо­миката и провалът на социализма от „съ­ветски тип“ са от съществено значение за световния прогрес. Отдавна вече е обя­вен краят на Студената война, който спо­ред американския политолог Франсис Фукуяма предхожда този на човешката история. В своята статия „Краят на историята“ той излага мнението, че Хегел (1770-1831 г.) има основание да обяви приключването на историята през 1806 година, тъй като не се наблюдава значим прогрес, надхвърлящ принципите на френската революция[1]. Обаче днес, в началото на XXI-ви век, не същес­твуват признаци за настъпващ „край на ис­торията“, както предрича Хегел във „фи­лософия на изкуството“ или пък Франсис Фукуяма в своите политически размишле­ния. Независимо че посочената статия е предмет на сериозни анализи и критични оценки от различни изследователи (например X. Кюнг, С. Хънтингтън, У. Алтермат)[2], една теза от нея би могла да се приеме за основателна: краят на историята не може да бъде обявен, докато не станем свидете­ли на края на науката.

Безспорно развитието на естествени­те науки и на технологиите, които те по­раждат, е един от основните двигатели на историята. От друга страна обаче, имен­но науките и технологиите, които се свър­зват с процеса на модернизиране, пред­ставляват „ахилесовата пета“ на съвре­менната цивилизация. Разбира се, въз­можно е технологиите да се окажат не толкова могъщи, колкото ни изглеждат, или пък самите ние да бъдем достатъчно внимателни и предпазливи спрямо тяхно­то въздействие. За съжаление една от при­чините, която отрезвява прекомерния оп­тимизъм, е, че биотехнологиите в сравне­ние с други научни открития (например пер­соналните компютри и интернет[3]) съче­тават в себе си както неоспорими ползи, така и труднозабележими поражения.

Атомното оръжие и атомната енер­гия например се определят като заплаха, поради което са обект на засилен конт­рол. След взривяването на първата атом­на бомба за всеки здравомислещ човек е ясно, че е създадено средство за масово унищожение. Именно поради това от са­мото начало ядреното оръжие е поставе­но под строг политически контрол: хора­та нямат право да разработват ядрени тех­нологии, както и да търгуват с елементи, необходими за създаването им. Държави­те, подписали през 1968 година Декларацията за неразпространение на ядреното оръ­жие, изразяват съгласие за осъществява­не на контрол над международната тър­говия с ядрени технологии. Подобно на атомното оръжие има и биотехнологично (например новите вируси или генетично модифицираните храни, предизвикващи токсични и генетични реакции), които в известна степен подлежат на сравнител­но лесен контрол, защото е достатъчно определянето им като опасни.

Най-сериозните предизвикателства, свързани с биотехнологиите, са тези, пред които ще бъдем изправени само след ня­колко години. Развитието на науката е та­ка неудържимо, че само след десетиле­тие светът вероятно ще изглежда по съв­сем различен начин, а ние ще бъдем изку­шени от възможността за „спазаряване с дявола“: лечение, което размива граница­та между това, което постигаме сами и онова, което постигаме с помощта на съ­ответното равнище на лекарствени пре­парати в нашия мозък; медикаментозно удължен живот, но с отслабени умствени способности; избор между терапията и на­деждите за генно подобрение и други. Основ­ното назначение на медицината обаче е да лекува болните, а не да превръща здра­вите в свръхчовеци. Сериозен е морални­ят избор, пред който сме поставени днес. Той е свързан с неприкосновеността на генетичната информация, клонирането на хора, селекцията на ембриони и степен­та, в която медицинските технологии мо­гат да бъдат използвани не с терапевтич­на цел, а за генно усъвършенстване.

Много от съвременните дискусии вър­ху биотехнологиите са поляризирани между научната общност и тази на рели­гиозните хора. Настоящата статия е опит от православна християнска позиция да се участва в този дебат, дори и само за да се обезсили примиренческата нагласа спрямо развитието на технологиите, спо­ред която, след като не сме в състояние да преустановим или поне правилно да на­сочим нежелани от нас процеси, не след­ва да се опитваме да го правим. Защото именно социалните решения, които ще се имат предвид и богословските позиции, които предстои да изразим през следва­щите няколко години по отношение на биотехнологиите, ще обуславят както бъ­дещето на човечеството, така и възмож­ната морална бездна, пред която то ще бъ­де изправено.

Манипулиране на човешките емоции и поведение

Пишейки за биотехнологичната рево­люция, следва да имаме предвид, че гово­рим за нещо с далеч по-голям обсег от генното инженерство. Съвременници сме не само на технологически възход – например възможността да се декодира и манипу­лира ДНК, но и на прогрес в цялата наука биология. Тази научна революция се ос­новава на постижения в редица близки об­ласти. Освен молекулярната биология то­ва са още когнитивната невронаука, популационната генетика, поведенческата генетика, психологията, антропологията, еволюционната биология и неврофармакологията. Всички тези научни сфери съ­държат в себе си скрити социални и по­литически последици, защото увеличават познанието ни за мозъка като източник на човешкото поведение, а оттук и въз­можностите за въздействие и манипула­ции върху него. Много преди генното ин­женерство да се превърне в реалност, зна­нията за химията на мозъка и начините за неговото манипулиране ще се окажат съ­ществен източник на контрол върху чо­вешкото поведение.

Към края на миналия век еволюцията в неврофармакологията създава ново по­коление медикаменти, като прозак и риталин, чието социално въздействие започ­нахме да разбираме отскоро. Антидепресантът прозак спира реабсорбирането на серотонина от нервните клетки и пови­шавайки ефикасно нивото му в мозъка, пряко въздейства върху усещанията за благополучие и самоуважение. Обратно – ниското равнище на серотонина пред­полага слаб контрол над импулсите, во­дещ към страх, агресия, депресии и само­убийства. Следователно не е учудващо, че прозак и близките до него лекарства се оказват своеобразен социален феномен в края на ХХ-ти и началото на ХХI-ви век, доказател­ство за което е фактът, че днес една десе­та от цялото население на САЩ например употребява този антидепресант[4].Макар и недостатъчно, все пак е успокояващо, че разпространението на подобни меди­каменти предизвиква яростни спорове защото за прозак са характерни много стра­нични ефекти, като драстично отслабва­не, тикове, загуба на паметта, сексуални дисфункции, склонност към самоубийст­во, агресия и мозъчни разстройства.

В съвременния глобализиращ се свят милиони са хората, които се чувстват де­пресирани и чиято лична самооценка и самоуважение са значително по-ниски от необходимото. За тях прозак и подобните му лекарства са своеобразен „дар от бо­говете“, който влияе върху основната со­циална емоция – чувството за собствена стойност, което препраща към желание­то за получаване на признание.Единстве­ният морално приемлив път за преодоля­ване на ниското самочувствие е религи­озната вяра (която дава представа за чо­вешката личност и нейното високо наз­начение), упоритият труд и готовността понякога да бъдат понасяни болезнени из­питания и саможертви. Ако самоуваже­нието например се свързва само с определена титла, която всеки желае да притежава, без оглед дали я заслужава – логично е то да бъде обезценено и да превърне стреме­жа към постигането му в самопротиворечив процес.

Докато прозак може да бъде опреде­лен като вид „хапче на блаженството“, то медикаментът риталин несъмнено е сред­ство, което предоставя възможност за со­циален контрол. Риталинът е стимулатор на централната нервна система, който е химически сроден с такива вещества ка­то кокаина и метамфетамина (така наречената улич­на дрога, позната през 60-те години на ХХ-ти век като „дрога на щастието“), фармацев­тичните му ефекти са сходни с тези на по­сочените два наркотика: нарастване на об­хвата на вниманието, чувство на еуфория, краткотрайно повишаване на енергичността и постигане на по-добра концент­рация.

Прозакът и риталинът са едва първо­то поколение медикаменти, стимулира­щи или потискащи психичната дейност. В бъдеще почти всичко, за което ще мис­лим, че е дело на генното инженерство, най-вероятно ще бъде постигнато предим­но чрез неврофармакологията. Това, кое­то би трябвало сериозно да ни притесня­ва, е употребата на психотропни медика­менти не за лечение на наистина нуждае­щи се болни, а за целите на „козметична­та фармакология“ (за стимулиране на ед­но иначе нормално поведение) или за под­мяна на едно нормално поведение за смет­ка на друго, което някой ще определя ка­то социално приемливо. Като пример мо­же да се посочи екстази (популярното на­именование на метилен-диоксиметамфетамин), който е един от най-бързо наби­ращите известност наркотици от края на ХХ-ти век. От години този стимулант се употре­бява и в България (широко разпростра­нен е в дискотеките например) и води до бърза промяна не само на настроението, но и на цялата личност. Психологическите проб­леми, които екстази предизвиква, са обър­каност, депресия, безсъние, наркотичен глад, силна тревожност и параноя, а фи­зическите симптоми се изразяват в нап­регнатост на мускулите, гадене, влоша­ване на зрението, извънмерно изпотява­не, неволно стискане на челюстта и други[5].

Не може да се изразява благосклон­ност към медикаменти, в чиято употреба няма ясна терапевтична цел и чийто един­ствен ефект е, че „помагат“ на хората да се чувстват по-добре. Използването на те­зи медикаменти, от една страна, недвус­мислено подчертава обеднелите ни мис­ловни и етически категории, чрез които започнахме да разбираме сътворения по Божи образ човек, а от друга, е предвестие за това, какво би могло да се случи, когато генното инженерство с неговите значително по-големи възможности за манипулиране на човешките емоции и по­ведение стане леснодостъпно. Може би подобно на хомосексуалистите, които по­сочват наличието на някакъв „ген на гея“ като причина и оправдание за сексуална­та си ориентация, ние ще желаем да се освободим от личната отговорност за постъпките си, „медикализирайки“ въз­можно най-голяма част от своето пове­дение.

Не е необходимо да чакаме следващо­то откритие в генното инженерство, за да си представим време, в което чрез меди­каменти ще е възможно да се повишават интелигентността, паметта, емоционална­та чувствителност и сексуалността. Проб­лемът вече съществува и той се състои именно в настоящото поколение от пси­хотропни лекарства, над които следва да се осъществява социален контрол, упраж­няван от институции, които са различни от държавата – например семейството, учи­лищните системи, Църквата и други.

Прочетете още „За дехуманизиращия потенциал на биотехнологиите*“ →

Ния Любомирова Спасова

В нашата етнографска наука на българските народни вярвания са посветени значителни изследвания от авторитетните ни учени Д. Мари­нов, Йордан Ковачев, Иваничка Георгиева, Ангел Гоев и много други. Все пак мисля, че не е излишно те да бъдат допълвани периодично с регио­нални данни, за да се обогатява картината. В текста са отразени и тема­тично синхронизирани българските традиционни вярвания, записани преди повече от осем десетилетия в няколко селища на Средна Западна България. Особено важно е, че са включени и вярванията от района на Цариброд (днес Димитровград – Република Сърбия), населен с етнически българи, който през посочените години е в държавните граници на Бъл­гария. Тези вярвания са свързани с домашния бит, със семейната обред­ност, с народномедицинските практики, народната астрономия, както и със сакралния свят и неговите „обитатели“. Текстът е построен върху ръкописен изворов материал от дипломни работи, написани през 30-те и 40-те години на ХХ-ти век, съхранени в Университетската библиотека на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, и има за цел да покаже устойчивостта на тази част от българския народен светоглед в модерното и постмодерното време.

На вярванията, свързани с народната астрономия, Йордан Ковачев посвещава много страници още в първите години на миналия век и мал­ко неща от терена са му убягнали. Според някои от записаните в Трънско информации има три свята – „и над нас, и под нас има човеци, а ние сме по средата“ (село Стрезимировци); „…на неколко стотин метра под земята съществува такъв живот, какъвто има и над земята. И там народът се уп­равлява от царе, които живеят в хубави палати. Само че там хората са по-­черни и по-ниски“ (Цариброд). „Земята е продълговата, а формата ѝ е сплесната. Тя е създадена от Бога. Много е голяма и е нужно доста време, за да се обходи. Подпира се на рогата на бик, който, като разтресе глава, причинява земетръс“ (село Стрезимировци).

Съществува и друго вярване, отнасящо се до формата на Земята и то е, че тя е четвъртита; намира се под небето и е заобиколена от всички страни от вода. Бурите са причинявани от мятането на „страшни животни“ в тези води, разгневени от нечий „голям грях“ (Цариброд); „…под земята живеят и сирените. Техните къщи са построени в земята, която се намира под морета и големи реки, за да могат всяка вечер да изплуват на повърх­ността на водата. Тук те пеят омайни песни, с които привличат закъсне­лите и заблудилите се в морето моряци и лодкари и ги отнасят в долната земя“ (Цариброд).

В ръкописите от Трънско са записани знанията, че на небето се намират и адът, и раят (село Стрезимировци, Цариброд). Раят представлява обширна градина, в която има много цветя, пойни птици и овощни дърве­та. В другия край на небето е адът, където живеят душите на грешниците, измъчвани от дявола. Вярва се още, че Млечният път е разсипана слама, която един човек откраднал от кума си. „И до днес тя седи над нас, за да напомня за този грях“ (село Филиповци, Цариброд). Всъщност тези вярвания са толкова популярни, че живеят и до днес (село Стрезимировци, Цариброд). Не е намерило място в литературата само вярването, че падащите камъни са Божие наказание за нечий голям грях и щом това се случи, предстоят големи нещастия. Българските народни вярвания в района не свързват събитието с изригването на вулканите.

Според записаната в Цариброд информация по темата луната се намирала по-близо до земята, отколкото слънцето. Някога и тя греела през деня, но „когато Господ видял, че нощта е много тъмна и затова ста­ват много кражби и злодеяния, направил така, че луната да изгрева през нощта“ (Цариброд). В целия проучен район вярванията за това небесно светило са свързани главно с човешката дейност при различните фази. Например: когато луната е „на разсип“ тоест намаляваща, не се започва нищо ново (село Вукан, село Филиповци, Цариброд); „Ако месецът е тесен и извит надолу, ще има хубаво време, а когато е широк и извит нагоре, времето ще бъде сухо“ (Цариброд). „Кога мома види нов месец, требва веднага да спре и да вземе едно камъче изпод краката си. Това камъче слага под възглавницата си и когото сънува тая нощ, за него ще се оже­ни“ (Перник). Новината за новолунието трябва да се съобщи вкъщи от момче, „за да върви всичко вкъщи на добре“ (Цариброд); ако подялба на имот се прави на новолуние, то ще мине без караници (пак там); всички нещастия идват през „време на расипа“ (пак там); а на пълнолуние не може да те сполети нещастие.

По луната селските стопани са гадаели за времето: „когато около месе­ца има сияние, времето ще се развали“ (Цариброд). „Когато месецът е огнено червен, ще се случи нещо лошо“ (пак там). С някои от тези вярвания се свърз­ват и редица обредни практики: Млада жена не носи празни стомни при пъл­нолунието, за да забременее през този месец, а мъж, който види пълнолу­нието, трябва да почеше брадата си с пара, за да е богат (село Вукан, Цариброд). Вярва се, че магьосниците могат да свалят луната на земята под формата на крава със зелена опашка, и да я доят, а с млякото да правят „добрини и злини на хората“, и че всички магии могат да се изпълняват, само когато има „убава месечина“ (село Цариброд).

Според народните представи „Слънцето е момък, който има майка и сестра. Когато залезе, то се прибира при тях (село Цариброд), а на Гергьовден слиза на земята, за да си открадне мома (село Филиповци). Де­нем огрява земята, а нощем ходи другаде. Ако отиде много далеч, окъснява и не може да стопли хубаво. Така са се появили сезоните (село Вукан). Ако по залез слънцето е червено, ще има вятър. Ако залязва в облак, ще има дъжд (село Вукан, Цариброд). В село Стрезимировци и в Цариброд населението вярва, че не трябва да се работи по залез слънце, защото „Ще зайди умът на този, който работи“. Ако се изнесе боклукът след залез слънце, ще се „изнесе“ щастието от тази къща, както и ако по същото време се изнесе ситото непокрито, ще се „изнесе“ берекетът.

Всеки човек си има звезда на небето, и когато видим, че една пада, значи някой е умрял. А който намери своята звезда, ще умре (село Вукан, село Филиповци, село Стрезимировци, Цариброд, Перник). Зорницата е момиче, качило се на небето, за да потърси братчето си (Цариброд). Ако тя е ясна, годината ще е хубава (село Филиповци). Опашатата звезда пред­вещава война (село Вукан, село Филиповци, Цариброд, Перник). Ако в нощта преди орането небето е чисто и се вижда „Ралото“, ще има плодородие (Цариброд).

Вятърът живее зад планината и е „гяволетина“. Ето защо като заду­ха силно, майките бързат да приберат децата си вътре (село Стрезимировци). Според други вярвания царството на вятъра се намира под земята. Тук той живее спокойно и тихо. Но когато някой от жителите на долната земя направи някакво престъпление, вятърът толкова много се разлютява, че започва със страшна сила да духа. В зависимост от силата на гнева му на земята се явява по-силен или по-слаб вятър“ (Цариброд). „Ако на небето има страшни облаци и времето е мрачно и дъждовно, казват, че има „кръвнина“ – някой човек е сложил сам край на живота си“ (Цариброд). „Ако някъде има „ветрушка“, вярват, че там има самодиви и ако някой мине наблизо, те ще го разкъсат, а ако друг се осмели да ги ругае, ще му се слу­чи голямо нещастие“ (село Стрезимировци). Старите хора казват, че когато гърми и светка „Алата гони тресъкът“. И затова вратите и прозорците се затварят“ (село Стрезимировци).

Във връзка с тези вярвания има и предсказания: Ще вали дъжд, „ако петелът кукурига вечер (село Вукан, село Филиповци); ако кокошките се пощят срещу слънцето (Цариброд); ако пчелите се трупат около кошерите (село Стрезимировци, Цариброд); ако мухите силно хапят“ (село Стрезимировци), а „ако свинете носят слама в уста, ще има буря“ (село Филиповци). Вярва се, че градушката е изпратена от Бога, ако в селото има развратна жена (село Стрезимировци). Ако Бог е сърдит за нещо „няма да прати дъжд“ (село Стрезимировци). По времето на Гергьовден се съди за времето през цялата година. Ако на този ден е хубаво, през цялата година ще е хубаво. Ако вали дъжд, годината ще е кишава (Перник).

Според народната вяра повечето болести и беди са „наказание Божие“, особено при децата, заради грях на майката; такова е например изгарянето. „Ако едно дете много плаче, казват, че е клиняво – майката, като била бременна, ходила по свинска кожа, опната на клин’е (гвоздеи), затова и детето било клиняво. На такова дете взимат шапчицата и замах­ват с нея към захождащото слънце, като казват: „Слънце заоди, на дете сън да дооди“ (Перник). Значителна част от вярванията свързват боле­стите с дявола – туберкулозата е „дяволска болест“, а ако някой стъпи на „гяволско место“, ще се разболее от оток (Цариброд). Някои от заболяванията са изпратени при човеците от самите светци, заради това, че не ги почитат. Например: вярва се, че ако жените работят нещо „у руке“ (с ръце) в неделен ден, св. Неделя ще ги „угърчи“, тоест ще ги разболее, а ако някой блажи в петък, св. Петка ще направи така, че да се изгори“ (село Стрезимировци). Лошите хора – душманите, също могат да изпращат болести, като поставят живак в „необжежено гърне“, върху който е баяла некоя врачка (Цариброд). Има хора, които урочасват и разболяват – повече децата, но и възрастните (село Вукан). Някои от заболяванията минават през всеки чо­век, когато му идва редът. Такива са магарешката кашлица, шарката, скар­латината. Затова се наричат редушки. Болестите се крият „като топчета“ във вълната или в метлата и затова, докато има епидемия, не трябва да се работи, за да не се раздразни болестта и да нападне човек (село Вукан). Някои болести могат да бъдат омилостивявани, като им се оставя храна. За шарката се оставят на масата в къщи сладки неща и мед, а болестта „тифус“ може да бъде омилостивена, като ѝ оставят „хляб и ядене“. Спо­ред народните вярвания за билки се ходи преди изгрев слънце, защото росата по тях е напръскана от самодивите, а до лечение чрез баяния се прибягва само при изгрева (Цариброд). Според народната вяра епиде­миите могат да бъдат изгонени по магичен начин в съседното село. Това вярване е било живо до 40-те години на миналия век в село Стрезимировци, където са месели медена питка и са я оставяли в местността Медов мост на междата със село Клисура, произнасяйки три пъти формулата: „ Айде у нас доста седе, у това село ти поръчаю да идеш“. В Цариброд (днес в Република Сър­бия) са прибягвали до същата практика в местността Строшена чешма.

Прочетете още „Български традиционни вярвания в ръкописи от 40-те години на ХХ-ти век (По материали от Средна Западна България)*“ →