Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
„Да ядем и да пием, защото утре ще умрем“ (Исаия 22:13) – тъй говореха мнозина иудеи по времето на пророците. Но няма нищо чудно в това, че иудеите са говорели така, защото има хора, на които „техният бог – коремът, а славата – в срама им“ (Филипяни 3:19), пък и сега има някои, които ако и да не го изказват с думи, макар и да не говорят нищо за това, но със своите дела високо и на всеослушание вършат същото. Какво би трябвало да е изобличението на такива хора?
Както кораб, натоварен с много предмети за превоз, повече отколкото той би могъл да носи, отегчен от големината на товара, потъва, така и душата, и природата на нашето тяло, като приема храна в по-голямо количество, отколкото съответства на нейната сила, гнети се и страда и като не издържа тежестта, потъва в морето на гибелта и заедно с всичко погубва и кормчията, и корабния персонал, и пътниците, и самия товар. И тъй, както за корабите, които се намират в едно такова положение, не могат да бъдат полезни нито тишината на морето, нито изкуството на кормчията, нито многобройните матроси, нито хубавото затягане на въжетата и платната, нито удобното годишно време и нищо друго не може да помогне на тъй претоварения кораб – така, разбира се, е и с онези, които се предават на разкош: нито многото разсъждения, нито науката и увещанието, нито предупрежденията и съветите, нито нещо друго, нито страхът пред бъдещето, нито срамът, нито упрекът от страна на настоящето, изобщо нищо не би могло да спаси една така стеснена душа. Неумереността преодолява всичко, и човек, който страда от такава болест – независимо от това дали той желае това или не – най-сетне той се увлича надолу и потъва, става катастрофа, от която по-сетне мъчно може да се повдигне. И такъв човек мъчно може да бъде полезен не само за бъдещето и за онези отчети, които там ще се искат, но дори и за сегашния живот, и за нищо не е годен, но навсякъде го осмиват – както в обществените, тъй и в частните дела. Даже ако е нужно да се извърши нещо, което е крайно необходимо, той не би проявил съобразителност, нито пък способност за управление: за враговете си той би бил лесно уязвим, а за приятелите и за роднините си – безполезен. Такъв човек не само при опасности и нещастия е нетвърд, лесно се пречупва, не само при спокойствие и безопасност той е несносен, но тъй също и в затруднителни обстоятелства, поради това, че му липсва умереност, ще бъде безполезен за всичко. Там, тоест в нещастията, него го хваща страх, той трепери и се плаши от всичко и го обхваща безразсъдство; а тук – мъжество и безгрижие, невъздържаност и големеене, и хвалби – всичко това го прави неприятен за всички.
Не само телата на онези хора, които се намират в такова положение, са и безобразни, и слаби, и хилави, и отвсякъде са преизпълнени с непоносимо зловоние, но също тъй и душата им е още по-безобразна, отколкото тялото; възприема – поради мекушавостта си – много по-големи болести, отколкото болестите на тялото. Тъй тялото изхвърля вече не само естествените си нечистотии, но много повече, и то отвсякъде – защото и очите, и ноздрите, и устата, когато вътрешността им се обременява с образувани излишни сокове, изпълнят се с най-отвратителни мокроти и разложения, и самата природа на тя¬лото става вече по-изнежена, отколкото това се допуска от естествената съразмерност, като че се изпълва с кал и с нечиста тиня, става и зловонна, и безполезна, и неспособна за някакво добро дело.
По този начин, ако дори нямаше геена и наказание, нито крайно осъждане от страна на Бога, нито обществено мнение, нито излишни загуби, нито друго подобно нещо от безбройните неща, които се случват вследствие на изнежен живот, а би било налице само това едното, то нима това само не е достатъчно, за да ни отклони от лакомията? Такива трапези съвсем не са по-добри от самата отрова, нещо повече – ако искаме да кажем истината, – много са по-лоши. Тези отрови веднага похищават оногова, който ги приема, и неусетно причиняват смъртта, така че умиращият по повод на това дори и не скърби. Самите пък трапези уреждат един тежък живот и причиняват безчислено множество смърти на онези хора, които ги ценят, един жалък живот и – нещо повече – един живот, който е срамен и е достоен за смях.
Не от природата те са обидени и не са станали те жертва на зла умисъл от страна на хора, но сами са станали творци на своите болести, доброволно са се впрегнали в бездната на злините. И тъй, както ние не особено много съжаляваме хората, които си турят въже на врата и се обесват, също така не особено много жалеем и тези. Дори ако трябва да се направи някакво снизхождение, то по-скоро би трябвало да го получат онези, отколкото тези, макар и онези сами да не заслужават никакво прощение.
Пророк Амос казва: „Които лежите на одрове от слонова кост и се обтягате на леглата си, ядете най-добри овни от стадото и телета от тлъсто пасбище… пиете вино от чаши, мажете се с най-добри мазила и не ви боли сърцето за злополуката на Иосиф! Затова сега те ще отидат в плен начело на пленниците, и ще се свърши ликуването на изнежените“ (Амос 6:4-6). Ако пророкът осъжда онези, които водят разкошен живот, ядат агнета и телета, то какво би трябвало да кажем пък за хората, които скитат по всички краища на земята и на морето само и само да си доставят най-разнообразни храни? Ако осъжда онези, които пият вино с големи чаши, то какво да кажем за онези, които – за доставка на разни сортове вина – предприемат продължителни пътувания и правят всичко, за да станат владетели на най-разнообразни видове от това упоително питие? Ако е достойно за порицание да лежим на легло от слонова кост, то какво прощение ще получат онези, на които леглото е направено от сребро и при това не само леглото, но и всички съдове, дори и такива съдове, които се предназначават и употребяват за най-долни цели? Какво ще отговарят те в деня на Страшния съд? Всичко това не е ли събрано у едного или у малцина, благодарение на чужди нещастия, нещо, което пророкът не е отбелязал, а е осъдил само лакомството?
Когато ти предложиш една такава трапеза, ангелът бързо избягва, а Бог се разгневява, вождът на демоните започва да се радва; гнусят се и ненавиждат и се изнуряват не само враговете, но дори и онези, които изглежда, че са приятелски разположени хора, повече гризани от завист, отколкото да се наслаждават от това, което се намира при тях. Когато някой ни предложи такава именно трапеза, скромна и прилична, не възбуждаща никаква похот, тогава тя ще бъде и най-приятна, и най-угодна за всички приятели и за Бога, и за ангелите, и за хората. На такава именно трапеза присъства и Божият Син, защото Той се отклонява от надутия и високомерен човек, а се приближава към смирения, при когото се намира винаги, за да го пази и да го защитава. А когато присъства Христос, не трябва да търсим нищо друго.Сегашният наш живот изобилства с многочислени тревоги и грижи. Но това не е тежко, възлюбени, а тежкото е, че ние имаме възможност да направим тези тревоги и грижи по-слаби или поне да ги понасяме без особени страдания, а пък не се грижим нито за едното, нито за другото, но всичкото си време прекарваме в обезсърчение: един скърби, че е беден, друг – че е болен, трети – заради многото грижи и безпокойства вкъщи, четвърти – да изучи децата си, а пети – поради бездетство. И обърнете внимание какъв излишък от безумие има в случая, защото почти всички скърбят за неща, противоположни едни на други. Не би трябвало да се скърби за противоположни неща. Ако ли бедността е зло, и при това непоносимо, то оня, който живее в богатство, никога не би трябвало да скърби. Ако бездетството е зло, то оня, който е бил щастлив да има много деца, би трябвало винаги да бъде весел. Ако ли е желателно да се занимаваме с обществени работи и да се наслаждаваме на почести и да имаме много подчинени, то би трябвало всички да избягваме свободния и спокоен живот. А сега, като виждаме, че еднакво скърбят и богатите, и бедните, и твърде често дори богатите правят това повече от бедните, скърбят властимащите и подчинените, бащите на много деца, и онези, които нямат нито едно, ние смятаме, че са виновни за това настроение не самите обстоятелства, а онези, които не могат както би трябвало да се възползват от тях и да отстранят от себе си всяко обезсърчение. Не внезапната промяна на тези обстоятелства служи за причина на тревогите и безпокойствата, но ние и нашият ум, така че ако той е добре образован, ние винаги ще си отдъхваме в спокойно море и в тихо пристанище, макар отвсякъде да се надигат безброй много бури; и в другия случай, когато той не е добре настроен, ние ще се намерим в положението на оня, който е изпаднал в корабокрушение, макар всички наши дела да са движени от добър вятър. Същото може да се забележи и за телата. Оня, който е заздравил своето тяло, не само няма да претърпи нищо ужасно, макар и да се е явила нужда да противодейства на безбройни промени на въздуха, но благодарение на упражнението и на навика към лоша температура, даже получава увеличение на своята сила; ако ли той има слабо и мършаво тяло, макар дори и да се наслаждава на хубаво и ароматно време, не ще извлече от това благоприятно условие никаква полза, понеже собствената негова немощ противодейства на хубавото влияние на времето. Същото това нещо ние забелязваме и относно храната: когато нашият стомах е здрав и силен, всичко, което той приема, макар то и да е твърде грубо, превръща го в чист сок, понеже хубавите естествени условия надделяват над съдържащите се в храната лоши елементи. Когато пък силата му е отслабнала и е станала мършава, то можете да нахраните такъв стомах с хубава храна, която съдържа добри сокове, той ще я смели лошо и ще я развали, понеже слабостта му действа вредно на хубавите качества на храната.
Затова и ние всеки път когато забележим, че не ни върви в работите, нека, възлюбени, да не обвиняваме Бога, защото това не значи, че ние сме намерили лекарство за раната, а значи, че към раната сме притурили още една. Нека не мислим, че светът се управлява от демони, да не мислим, че за нашите дела никой не промишлява, да не противопоставяме на Божия промисъл някаква фаталност или съдба. Всичко това е преизпълнено с богохулство, защото бъркотията и лошият вървеж на работите зависят не от хода на самите работи, а от настроението на духа, който, макар и да би се наслаждавал от много благоприятно стечение на обстоятелствата, не би получил за себе си никаква полза дотогава, докато не поправи безпорядъка, който се намира в самия него. Също така, както окото, ако е болно, и в най-ясния ден по обед вижда тъмнина, заменя едно нещо с друго и няма за него никаква полза от слънчевия лъч, а ако ли пък то е здраво и силно, даже вечерно време ще може да види и да напътства тялото към безопасност – също тъй и окото на нашия ум, докато е силно, ще може прекрасно да вижда, макар дори да би трябвало да съзерцава неща, които наглед са неустроени напротив, когато то е повредено, макар и да сте го въздигнали дори на самото небе, и в онова, което там се намира, то ще види голямо безредие и неблагоустроеност. И че това е тъй, аз ще ви покажа с много примери. Много хора понасят бедност – и не престават да благодарят на Бога за това! Мнозина пък живеят в богатство и разкош и не благодарят, а злословят Бога! Други, без да са претърпели нещо ужасно, обвиняват Божия промисъл. Не малко има пък такива, които прекарват целия си живот в затвор, понасят тамошните страдания с по-голямо благоразумие, отколкото – своето положение онези, които живеят на свобода и в безопасност. Виждате ли, че нашето душевно състояние и нашият собствен ум са причина и на едното, и на другото, а не самата природа на обстоятелствата. Ето защо, ако ние се грижим за нашия дух, то не би имало грижи и безпокойства, не би имало раздори, не би имало нищо ужасно, макар и обстоятелствата на нашия живот да биха се колебали по-силно дори и от морските вълни. Защо, кажете ми, Павел въздава благодарност? А между това той принадлежи към онези хора, които са живяли прекрасно, които са прекарвали добродетелно цялото си време, които са изпитвали големи нещастия: никой не е бил нито по-праведен от него измежду всички хора, които са живели под слънцето, нито пък някой е претърпял по-тягостно нещо, отколкото той от онези времена, откогато съществуват хора, при все това обаче, макар и да виждал, че мнозина живеят порочно, радват се и се наслаждават на големи богатства, и сам той благодари на Бога и на всички съветва да правят това. Него гледайте! И когато видите, че порочен човек се весели, когато видите, че се превъзнася, когато видите, че удържа победа над врагове, отмъщава на онези, които са го обидили, не търпи никакви загуби, че към него се стичат отвсякъде богатства, че всички го почитат и го ласкаят, а че вие сами се намирате в съвсем противоположно състояние, че вас ви оскърбяват, че ви клеветят и злодействат срещу вас, то не мислете, че вие сте в числото на отхвърлените, но гледайки Павел, който е изпитал вашата участ, въздигнете се духом, възстановете мислите си, не се обезсърчавайте. За това, кой е приятел на Бога и кой враг, не съдете на основание на тукашното щастие и нещастие, но ако видите, че някой живее справедливо, изтощава се от болест, взира се в това, което е благочестиво, то облажавайте го и го считайте достоен за съревнование, макар и да е завързан от безчислени вериги, макар той непрекъснато да живее в затвор, макар и да би бил работник у недостойни господари, макар и да би живял в бедност, макар и да би работил на мини, макар и да би търпял нещо друго по-ужасно и по-непоносимо. Блажен е тоя човек, макар и да биха били дори изкълвани очите му, макар и да биха го горили или пък по-малко да биха изнурявали само тялото му. Ако видите, че друг, който живее порочно и развратно и който извършва големи злодеяния, се наслаждава на голяма чест, издига се дори до царския престол, слага на себе си корона, има багреница и владее цялата вселена, то оплачете него и по тази причина го наречете нещастен. Наистина няма нищо по-тежко от разнебитена душа, макари да би ѝ била подчинена цялата вселена. И наистина каква полза имаме от излишни богатства, когато от всички по-бедни сме откъм добродетели? Каква е ползата, ако владееш над толкова много хора, когато сам не можеш да победиш себе си и своите собствени страсти? Ако ние забележим, че някой боледува телесно, че не е разположен, че страда от треска или че внезапно го заболели краката, или пък се е заразил от каква да е друга неизлечима болест, то ние плачем, оплакваме го, макар той да е бил по-богат от всички, и толкова повече, колкото той е по-богат, защото усещането на бедите бива толкова по-остро, колкото по-голямо изобилие има от необходими неща; оня, който по причина на бедност няма възможност да се наслаждава на нещо, има за утешение тази нужда, а като има власт да се възползва от всякакъв вид наслаждение и като среща пречка от страна на болестта, той – само поради това – се мъчи по-силно. Как да не е безсмислено, ако ние видим, че някой си, внезапно поразен от телесна болест, се счита от нас за нещастен, макар даже да е богат, а когато душата му се намира в лошо състояние, душа, на която у нас нищо няма равно и повече ценно, облажаваме го заради малките богатства или заради бързопреходната чест, или заради друго нещо измежду онова, което си остава тук и ни изоставя заедно с този живот, и нещо повече – често даже и преди края на последния. Не правете това, моля! Това е причина за смущение, това е причина за грижи и безпокойства. Заради това именно мнозина обвиняват Бога, заради това мислят, че за света никой не промишлява. Ако ли те знаеха, че сегашният живот няма никакво друго благо освен добродетелта, че не е благо нито богатството, нито съкровищата, нито здравето, нито могъществото, нито друго каквото и да било, и че в сегашния живот няма зло освен порочността и лукавството, и душевната поквара, че не е зло нито бедността, нито богатството, нито кавгите и лъжливите доноси и останалото, което се счита за нещастие, то никога не би се говорило онова, което сега се говори, никога хората не биха прекарвали живота си в обезсърчение, никога не биха облажавали онези, които би трябвало да считат за нещастни, никога не биха считали за нещастни онези, които би трябвало да облажават, не биха се отнасяли по този именно начин към истинското достойнство на хората. Да облажавате хората за това, че са затлъстели, че имат изобилни ястия и че продължително спят, това не е нищо друго, освен да се отнасяте към тях като към безсловесни животни, защото и тяхното щастие именно в това се състои, или по-добре е да кажем: това е зло и за безсловесните същества. Наистина много коне и осли са измрели от това, че са живели в празност и са се отдавали на лакомия. Ако това е вредно за неразумните животни, у които всяка добродетел се заключава в доброто състояние на тялото, то нима в това ние ще заключим добродетелта на хората, цялата същност на които се състои в благородството на душата, и нима ние не ще се посрамим от небето и от сродните с нашата душа ангели? Нима ти няма да се изчервиш от срам даже пред самата природа на тялото и неговата форма? Ние не сме оформени като безсловесни животни, а Бог ни е образувал тъй, както прилича да се образува онова, което трябва да служи на разумната и безсмъртна душа. Защо у всички безсловесни животни Бог е направил очи, наклонени надолу, а когато нас дари с такива, турил ги на главата, един вид като в акропол? Не затова ли, че те нямат нищо общо с небето, а ние и от страна на Бога, и от страна на природата сме подканяни да съзерцаваме всичко, което се намира горе? Защо Бог е сътворил тялото ни в отвесно положение, а тяхното – в наклонено надолу? Не по тази ли пак причина, че самият ни вид да ни покаже, че не трябва да имаме нищо общо със земята и да не се пристрастяваме към земните неща?Затова нека да не изменяме на благородното си произхождение и да не падаме до низкото положение на безсловесните животни, за да не ни засяга казаното в Писанието: „Човек, който е в почит и е неразумен, е подобен на животните, които загиват“ (Псалом 48:21). Да определяме щастието в живота според разкоша и богатството, ще рече да не обръщаме внимание на собственото си благородство, и от хора да се обръщаме на коне и осли! Дано няма такива в това духовно и благочестиво събрание! Именно затова ние се събираме често и се наслаждаваме от слушане на божественото слово, за да можем да станем плодоносни дръвчета и да принесем навреме плод, та да го складираме в общата житница, която ще послужи за слава на Бога, пазача на нашите души, и нам ще донесе безсмъртен живот, който дано да достигнем всички чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Комуто заедно с Отца и Светия Дух нека бъде слава, власт и чест завинаги. Амин.Колко приятни за нас са вълните на това духовно море – по-приятни дори и от морските вълни! Едните се повдигат от възмущението на ветровете, а другите – от желанието да се слушат проповеди. Едните, когато се повдигат, довеждат кормчията в голям страх, а другите, щом се появят, дават възможност на проповедника да говори с дързост и увлечение. Едните служат като знак, че морето е яростно, другите – като признак, че е радостна душата. Едните се удрят о камъни и произвеждат глух шум, а другите засягат учението и издават приятен звук. По същия начин и подухването на лекия ветрец, кога засегне нивите, ту прекланя до земята, ту повдига нагоре главите на класовете, представлява на сушата подобие на морски вълни. Но и от тези ниви нашата нива[1] e по-приятна, защото не подухването на ветрец, а благодатта на Светия Дух възбужда и загрява вашите души; и огънят, за който някога казваше Христос: „Огън дойдох да туря на земята и колко бих желал да беше вече пламнал“ (Лука 12:49) – този огън, виждам аз, е хвърлен и гори във вашите души. Щом като страхът Христов е подпалил в нас толкова много лампички, то нека влеем в тях елея на учението, за да стане светлината за нас по-продължителна.
Ето вече времето на поста е към своя край; като сме дошли до средата, ние ще стигнем и до края, защото, който започва от начало, той стига до средата, а който стигне средата, той вече се допира до края. И тъй, времето на поста отива към своя край и лодката вече наблюдава своето пристанище, но важно е сега не само да влезе лодката в пристанището, но да не влезе, без да е донесла особени придобивки. Моля и измолвам всекиго от вас, направете в съвестта си една равносметка и ако намерите, че печалбата от постенето е голяма, старайте се да я увеличите още повече; ако ли пък намерите, че нищо не е събрано, потрудете се да поработите и през останалото време. Засега панаирът е още открит; нека продължим търговията, за да придобием по-големи печалби, да си не отидем с празни ръце. Като сме се заловили за трудното дело на поста, нека не се лишаваме от нужната награда. Как? Когато се въздържаме от храна, а от греха се не въздържаме; когато месо не ядем, а изяждаме домовете на бедните; когато не се опиваме с вино, а се опиваме от зла похот; когато цял ден прекарваме без храна, и цял ден прекарваме по безсрамни зрелища. Ето че се трудим и постим, а пък никаква награда да не получим поради това, че ходим по зрелищата на беззаконието! Не говоря за вас; знам, че вие сте чисти от вина; но опечалените имат обичай да изливат гнева си върху присъстващите, когато не са при тях виновниците за тяхната скръб. Каква полза имат тези, които постят, да ходят по зрелищата на безсрамието, публичната школа на невъздържанието, да седят на седалището на провала? Да, няма да сгреши оня, който назове площадната сцена, позорището, това най-пагубно място, пълно с всякакъв вид болести, тази вавилонска пещ, седалище на провала и школа на разпътство, и училище за невъздържание, и всичко, всичко, което е срамотно. Наистина дяволът, като хвърля града в един такъв театър като в някаква пещ, сетне подпалва отдолу и туря там не сухи съчки, както едно време вършеше оня чужденец[2], не нефт, не кълчища, не смола, а нещо много по-лошо от това – любодейни погледи, срамни думи, развратни стихотворения и най-негодни песни. Оная пещ е била разпалена от ръце на чужденец, а тази пещ е наша; тя разпалва помишленията, които са по-неразумни, отколкото е бил чужденецът. Тази пещ е по-страшна от онази, защото и огънят тук е по-пагубен. Той не изгаря тялото, но разрушава благосъстоянието на душата; а още по-лошо е особено това, че горящите в този огън дори и не усещат, защото, ако бяха чувствали, то не биха се смели тъй високо, когато гледат това, което става. А това именно е и по-лошо от всичко, когато болният даже и не знае, че е болен, и изгаряйки по най-жалък и страдалчески начин, не чувства горението. Каква полза, когато ти лишаваш тялото от храна, позволена от закона, а на душата даваш противозаконна храна; когато по цели дни прекарваш там (при зрелищата), като гледаш как се посрамява и унижава общата човешка природа, на жените блудници, на маскираните, които, като събират всичко, което е лошо във всеки дом, представляват любодейни зрелища? Да, там можем да видим и блудодеяние, и прелюбодеяние, можем да чуем и богохулни речи, така че болестта прониква в душата и чрез очите, и чрез ушите. И така, каква печалба имаме от поста, когато душата ни се храни от всичко това? С какви очи ще погледнете след това жените си? Как ще погледнете на синовете си, на слугите си или приятелите си? Нужно е или да бъдеш безсрамен и да разказваш за онова, което става там, или да мълчиш и да се червиш от срам. Но оттук ти не си отиваш такъв, не, ти можеш смело да разкажеш всичко, което се говори тук, пророческите предсказания, апостолските учения, законите Господни – можеш да предлагаш цялата трапеза от добродетели; с такива разкази ти можеш да направиш жена си по-целомъдрена, сина си по-разумен, слугата си по-предан, приятеля си по-искрен, пък и самия враг ще принудиш да прекрати срещу теб враждата си.2.Виждате следователно, че тези наставления тук са спасителни във всичко, а онези зрелища там са съвсем непотребни. Каква полза имате прочее да постите с тялото си, а с очите си да любодействате? Не е ли истина, че любодеянието се състои не само в телесното сближение, но и в безсрамните погледи? Каква е ползата, ако ти бъдеш и тук, и там? Аз уча, а оня развращава; аз прилагам лекарство към болестта, а оня усилва причините на болестта; аз гася пламъка на природата, а оня разпалва пламъка на похотта! Кажи ми каква е ползата? „Кога един гради, а друг разваля, какво ще получат те за себе си освен умора?“ (Сирах 34:23). И тъй, нека прекарваме времето си не тук и там, а само тук, за да го прекараме с полза, не напразно и не в осъждане. Кога един гради, а друг разваля, какво ще получат те за себе си, освен умора? Ако дори тези, които съзиждат, бяха мнозина, а имахме само един разорител, и тогава мекостта на разрушението би възтържествувала над множеството съзидатели. И наистина голям е срамът, щом не само младежи, но дори и старци бързат към подобни занятия. И нека злото да се ограничи само в срам, макар че и това за един благороден човек да не е малко, напротив, за благоразумния е твърде важна загубата – и позор, и срам; но не само в срама е наказанието, не, за това заплашва голямо и страшно мъчение. Седящите там (тоест на зрелището) всички по необходимост изпадат в греха на любодеянието не затова, че са се доближавали до намиращите се там жени, а за това, че са гледали на тях с безсрамни очи. А че и те неизбежно стават виновни в любодеяние, за доказателство на това ще ви кажа не свои думи, за да не ги пренебрегвате, но ще ви прочета Божия закон, който вече не е възможно да пренебрегнете. Какво говори законът Божи? „Слушали сте, че бе казано на древните „не прелюбодействай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5:27-28).
Виждали ли сте прелюбодеец? Виждали ли сте напълно извършен грях? И което е още по-лошо – прелюбодеец, уличен в прелюбодеяние, не пред човешко, а пред Божествено съдилище, дето наказанията са нескончаеми? Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. Спасителят изтръгва не само болестта, но и самия ѝ корен. Коренът на прелюбодеянието е безсрамната похот, затова и Той наказва не само заради любодеянието, но и заради похотта, майката на любодеянието. Тъй постъпват и лекарите, те се въоръжават не само против болестите, но и против самите им причини; и ако видят, че са болни очите, спират злокачествените мокроти отгоре, откъм слепите очи. Така постъпва и Христос. Любодеянието е тежка очна болест, болест на очите, не само на телесните, но още повече на душевните; затова там и спира токът на безсрамието; затова и определя наказанието не само за любодеяние, но и за похот. Той е прелюбодействал в сърцето си: а когато сърцето се е разтлело, каква полза има от останалото тяло? Когато видим у растенията и дърветата, че сърцевината им е изядена, ние вече останалата част не употребяваме за нищо; също тъй и у човека, когато сърцето е загинало, напразно е вече здравето на останалото тяло. Коларят е паднал, загинал, изхвърлен: тогава вече напразно бягат конете. Труден е законът и в себе си съдържа много тежки неща, затова пък носи венец; такива именно са трудните дела, но те доставят и велики награди. Но ти обръщай внимание не на труда, а размишлявай за дара; тъй бива и в житейските дела. Ако вземем предвид трудността на подвизите, работата би ни се сторила тежка и непоносима, а ако имаме предвид наградата – лесна и изпълнима. Така и кормчията, ако би гледал само на вълните, никога не би извел лодката от пристанището; но стремейки се към печалба, той изпуска предвид вълните, придобива мъжество и се впуска в неизмеримото море. Също и войникът, ако гледа раните и поражението, никога няма да улови пушка; но ако гледа не раните, а трофеите и на победите, ще се впусне в сражение, като че се намира на безопасно поле. По този начин и тежкото в природата как става леко? Искате ли да знаете трудното в природата как става леко? Чуйте Павел, който казва: „Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава“ (2 Коринтяни 4:17). Тези думи са загадъчни. Ако е скръб, то как може да бъде лека? Ако е лека, как може да бъде скръб? Едното с другото е несъвместимо. Но Павел разрешава загадката, като ни показва лекотата на скръбта със следващите подир това думи. Какви са те? „Като имаме пред очи не видимото, а невидимото“ (2 Коринтяни 4:18). Предлага венец и прави подвига по-лек; показва наградата и облекчава трудовете. И ти, когато видиш жена, красива на лице и в светла дреха; когато видиш, че похотта те подстрекава и че душата ти търси подобно зрелище, представи си приготвения за тебе венец на небето и отмини зрелището. И ако децата от училището, вървейки след учителя, не зяпат, не гледат настрана, не се плашат, и ти няма да изпиташ нещо подобно, щом гледаш пред себе си мислено Христа. Който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. С удоволствие и твърде често аз повтарям думите на този закон; о, ако ли аз можех да ви говоря за това цял ден или по-добре не вам, но на провинените в този грях – а впрочем и вам, защото и вие ще бъдете по-безопасни, и онези, които са заболели от тази болест по-скоро ще оздравеят. Който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.3.Само четенето на тези думи е достатъчно да прочисти гнилостта на греха. Но бъдете снизходителни: ние очистваме рани, а този, който очиства рани, трябва да употребява остри лекарства. Колкото по-дълго време вие слушате тези думи, толкова по-сигурно ще се изчисти гноят. Както огънят колкото по-силно обхване злото, толкова повече изтребва ръждата, така също и страхът, внушаван от тези думи, колкото по-дълбоко проникне във вашата душа, толкова повече ще очисти греха от невъздържанието. Нека тогава го изгорим тук със словото на учението, за да не се намерим в необходимост да горим там – в геената огнена; този огън няма да се докосне до душата, която си заминава оттук чиста, но той ще обхване онази душа, която е заминала оттук грешна. Писанието казва: „И огънят ще изпита, какво е на всекиго делото“ (1 Коринтяни 3:13). Нека сега изпитваме сами себе си безболезнено, отколкото да бъдем изпитвани тогава в страдания. Но ще възразите, че каквото и да се говори, все пак законът е труден. И какво от това? Нима Бог ни заповядва нещо невъзможно? Не, казвам ви! Запушете устата си и не обвинявайте Бога; това не е оправдание, а е нов грях, по-лош от първия. А че у мнозина грешници има обичай да хвърлят обвинения върху Бога, то чуйте! Пристъпи оня, който бе получил пет таланта, и донесе други пет; пристъпи получилият два таланта и донесе други два, дойде получилият един талант и като не можеше да поднесе още толкова, то вместо талант принесе обвинение. Как? Аз те знаех, казва, че си жесток човек. О, безсрамен роб! Той не се задоволява с греха, но хвърля още и обвинения против господаря: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал. (Матей 25:20-24). Така и в този живот всички онези, които не правят нищо добро, удвояват греховете си с обвинения спрямо Бога.
И така, не обвинявайте Бога: Той не е заповядал невъзможното. Искате ли да знаете, че Той не е заповядал невъзможното? Мнозина вършат дори нещо повече от заповяданото, но те не биха могли да сторят това при всичкото си усърдие, ако заповяданото беше изобщо невъзможно. Господ не е заповядал девство, но много християни го спазват; не е заповядал нищета, но мнозина се отказват от богатства, свидетелствайки с делата си, че заповеди¬те на закона са твърде леки: те не биха направили нещо повече от заповяданото, ако ли заповяданото не беше леко. Бог не е заповядал девството, защото, който заповядва девство, той подчинява човека на необходимостта на закона и против неговата воля, а който само съветва, той оставя слушателя си като господар на себе си. Затова и Павел казва: „За девствениците нямам заповед от Господа, но ви давам съвет като помилуван от Господа да Му бъда верен“ (1 Коринтяни 7:25). Виждате ли – не заповед, а съвет? Виждате ли – не заповед, а внушение? А тук разликата е голяма: едното е необходимост, а другото – желание, свободна воля. Не заповядвам, казва, за да не отегча; убеждавам съветвам, за да ви склоня. Също тъй и Христос не казва: всички прекарвайте в девство, защото, ако ли Той би заповядал всички да станат девственици и тази заповед би направил закон, то оня, който би я изпълнил, не би получил такава велика чест, каквато получава сега, и нарушителят би понесъл най-тежко наказание. Виждате ли как Законодателят ни пази, как се грижи за нашето спасение? Нима той не може да даде и тази заповед и да каже: пазещите девство да се прославят, а не пазещите да бъдат наказани? Но чрез това Той би обременил нашата природа, а Той не иска това. Той поставя девството вън от реда, издига го на по-високо място в борбата, така че тези, които го спазват, да проявят величието на своята душа, а онези, които не го спазват, да се възползват от великодушието на Бога. Не е дал Той също заповед и за нищета, не е казал просто: продай имението си, но: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си“ (Матей 19:21). Нека това стане според волята ти; бъди господар на своето намерение, не те принуждавам, не те обременявам; не, но изпълняващия увенчавам, а неизпълняващия не наказвам. Онова, което се върши по заповед и по дълг, то не заслужава велика награда; а което е по собствена воля и ревност – то доставя бляскави венци. И за свидетел на това представям Павел: „Защото, ако благовествувам, няма за какво да се хваля“. Защо? „Обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам!“ (1 Коринтяни 9:16). Виждате ли, че оня, който изпълнява предписанието на закона, не заслужава велика награда, защото това е необходимо задължение; а неизпълняващият подлежи на наказание и мъчение. Горко ми – казва – ако не благовествувам.
4.Всичко това е казано от мен не без причина, но поради Божия закон, за да покажа, че той не е тежък, не е обременителен, не е труден, не е неизпълним. Сега нека докажем това и със самите думи на Христа. Който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. И Христос знаел, че мнозина ще обвиняват закона в трудност, затова и не ни го предлага просто и отделно, но ни напомня и стария закон, за да може чрез сравнение да покаже и лекостта на закона, и своето човеколюбие. Ето чуйте! Той не казва просто: който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си (слушайте сега това с внимание); но предварително напомня за стария закон, като казва: Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. Виждате ли и двата закона, стария и новия, единия, даден от Моисей, и другия – от Самия Него? Впрочем и Моисеевия пак Той го е дал, защото и чрез Моисей пак Той е говорил. А откъде виждаме, че и този закон е от Него? Ще ви приведа свидетелство не от Иоан, и не от апостолите, тъй като сега аз се състезавам с иудеите, но от пророците, на които те, струва ми се, вярват, от тях ще докажа, че и Старият и Новият Завет си имат един законодател. И така, какво казва Иеремия? „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет“ (Иеремия 31:31). Виждате ли, че името на Новия Завет се намира във Ветхия? Виждате ли, че това название е било известно още преди толкова години? Ще сключа нов завет. Ето откъде се вижда, че и Старият Завет пак Христос е дал. Като казва: Ще сключа нов завет, Бог добавя: „Не такъв завет, какъвто сключих с бащите им” (Иеремия 31:32). Това е тъй, но все пак ние още не сме доказали своя предмет. Трябва да се покаже и обясни всичко, което дава повод за спор, за да бъде нашето слово чисто от всички страни и да не се допусне празно място за никакви уговорки, ще сключа нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им. Бог заключава завет (съюз) с Ной след потопа, желаейки да ни избави от страх – при вида на наводнение и при буен дъжд да не се боим, че пак ще настъпи обща смърт; затова казва: „Ето, Аз сключвам Моя завет с вас и с потомството ви подир вас“ (Битие 9:9). Сключва и с Аврам завет за обрязване; нарежда и чрез Моисей завет, известен на всички. Иеремия казва ще сключа нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им. Кажете, кои бащи? И Ной беше баща, и Аврам – баща: за какви бащи Той говори? Неопределеността на лицата докарва тъмнина. Тук бъдете внимателни. Не такъв завет, какъвто сключих с бащите им. Да не би да помислите, че Бог говори за завета си с Ной – или да помислите, че говори за завета с Аврам, – Той напомня и за самото време на завещанието. Като казва: „Ще сключа нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им“, тутакси посочва и времето: „в деня, когато ги хванах за ръката, за да ги изведа от Египетската земя“. Виждате ли с каква ясност се съобщава определението на времето? Сега вече и евреинът не противоречи: спомнете си времето и приемете закона. В деня, когато ги хванах за ръката. Но защо Бог говори и за начина, по който иудеите са излезли от Египет? За да покаже своята бащинска любов, Той ги извежда не като роби, но ги взема, както баща детето, и така ги освобождава; не заповядва да вървят след Него като роби, но ги взема за дясната ръка, както синове на благороден и свободен баща и тъй ги извежда. Виждате ли че и в двата завета законодателят е един? Сега, след като сме свършили състезанието, аз ще ви докажа същото и от Новия Завет, за да видите, че има съгласие между двата завета. Виждали ли сте пророчество чрез думи? Чуйте сега и за пророчество чрез образи! Но тъй като това не е толкова ясно, тоест що е пророчество в образи и що – в думи, то аз накратко ще обясня. Пророчеството чрез образи е пророчество на събития, а другото пророчество е пророчество чрез думи; по-разумните Бог убеждавал чрез думи, а неразумните – чрез видение на събития. Тъй като трябваше да произлезе велико събитие, и Бог трябваше да приеме върху себе си плът; тъй като земята трябваше да стане небе и нашето естество да се въздигне до благородството на ангелите; тъй като проповедта за бъдещите блага превишаваше надеждата и очакването, то за да не може новото и необикновеното, като се е появило внезапно, да смути онези, които тогава го виждат и чуват, Бог предварително изобразява всичко това чрез дела и думи и по този начин приучва нашия слух и зрение и ги приготвя за бъдещето. Това е същото онова, за което ние говорехме, тоест което означава пророчество чрез образи и което означава пророчество чрез думи: едното – чрез събития, другото – чрез думи. Ще ви кажа пророчество и събитие и дума за едно и също нещо: „Като овца биде той заведен на клане и както агне пред стригачите си е безгласно“ (Исаия 53:7). Това е порочество чрез думи. А когато Авраам принасяше Исаак в жертва и видя овен, замотал рога, и го принесе в жертва, то той чрез него – като в образ предвъзвестява спасителния подвиг.
5.Искате ли да ви докажа с дела, че както казах, тези два завета имат един Законодател? „Кажете ми вие, които желаете да бъдете под закона: не слушате ли закона?“ (Галатяни 4:21). Ето какво казва Апостолът: желаете да бъдете – защото те не са били; а ако те биха били под закона, то не биха могли да бъдат под закона. Тези думи са може би загадъчни. Нека ги обясним. Законът привежда при Христа онези, които са внимателни към него; а който отхвърля Учителя (Христа), той не познава и „възпитателя“ (Галатяни 3:25). Затова казва: „Кажете ми вие, които желаете да бъдете под закона: не слушате ли закона? Защото писано е: Авраам имаше двама синове, един от робинята, а друг от свободната“ (Галатяни 4:21-22). „Това се разбира иносказателно. Това са двата завета…“ (Галатяни 4:24). Виждате ли пророчество чрез събития? Да имаш жена – не е дума, а факт. Аз ви показах робиня и свободна в думи, че един законодател е на двата завета: вижте сега същото и в образи. Авраам е имал две жени: това са два завета и един законодател. Тези два завета са предречени от Иеремия с думи, а Авраам изобразява с образи – с това, че имал две жени, защото както има един мъж и две жени, така има един законодател и два завета. Но всичко това, което аз казвам, не трябва да ви отклони от предмета по повод думите който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. Така, но причината, поради която ние казахме всичко това, се заключава там, че Христос чете на Своите слушатели стария закон. Той им казва: Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. Той е знаел, че заповедта е трудна, но вече не сама по себе си, но поради нерадението на слушателите. Много и леки неща сами по себе си стават неизпълними, когато ние сме незаинтересувани; също както и трудното става леко и изпълнимо, когато ние сме ревностни, защото трудността не е в природата на нещата, но във волята на дейците. А че това е така, може да се види от следното: медът по своята природа е сладък и твърде приятен, но за болните той е горчив и неприятен, обаче не по природата си, а поради тяхната болест. Също така и законът, ако изглежда труден, това не е поради природата му, а поради нашата апатичност. Малко труд ще ми трябва, за да докажа, че той е лек за изпълнение; но за да се посочи трудността му, би трябвало да се каже друго. Сега той казва: избягвай погледа на жена, отстранявай невъздържанието, а ако искаше да посочи трудността му, трябвало е да каже обратното: запознавай се по-отблизо с жените, заглеждай се в чуждата красота и сетне побеждавай похотта си. Това наистина би било трудно. А това, дето той говори: бягай от пещта, отстранявай се от огъня, не се доближавай до пламъка, за да останеш невредим – това е твърде лесно, защото такава заповед е съобразна с природата. Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. И тъй, защо Христос ни напомня за стария закон, когато мисли да въвежда друг? За да можем чрез сравнението на двата закона да разберем, че няма противоречие между единия и другия, защото когато има сравнение на два предмета, то заключението за тях става по-очевидно. Понеже някои са били готови да възразяват, че Христос, като говори за това, въвежда противен на стария закон, то ето, казва Той, Аз турям двата закона един до друг: изпитай и изучи тяхното съгласие. Впрочем Той го прави не само затова, но още и да покаже, че новият закон е лек и че се въвежда своевременно. Такава е била целта Му, като казва: Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“ – толкова време вие сте се упражнявали в изпълнение на стария закон. Като учител, който се обръща към ленив ученик, който иска още да се занимава със стари уроци, и като възнамерява да го поведе към по-висши знания, казва: помисли си, колко време ти си употребил за това учение – така и Христос: за да напомни, че слушателите Му много време са се упражнявали вече в стария закон и много време са му посветили и че е време да преминат към по-висш закон, посочва им онова законодателство: Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“.
Това е казано от старите – Аз пък ви казвам. Ако той би говорил на старите, вие бихте имали основание да се оплаквате, защото тогава нашата природа беше по-малко съвършена; а когато нашата природа добива по-голяма сила и става по-съвършена, тогава вече настъпва време и за по-съвършено учение. Ето защо Христос, щом започва своето законодателстване, за да предотврати желанието на някои да се отдават на безгрижие и на нерадение при вида на голямата строгост, казва: „Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Царството небесно“ (Матей 5:20). По-голям труд ли искате от мен? Защо? Нима аз не съм също такъв човек като тях (старите)? Нима аз нямам еднаква природа с тях? За да не кажете това, тоест защо е увеличил за нас трудовете, защо ни е определил по-големи подвизи, Бог отнапред отстранява това възражение, като напомня за Царството небесно: предлагам ви, казва, по-големи награди. След като казва за трудовете, за подвизите, за по-голямата строгост на законодателството, той напомня за наградите. Не Палестина, казва, ви давам, не земята, дето тече мляко и мед – не, предлагам ви самото небе. Впрочем, ако ли ние имаме предимство пред старите в наградите заради добродетелта, то подлежим, в случай че престъпим закона, и на по-голямо наказание заради греховете. Както живущите преди закона са се подлагали на по-леко наказание в сравнение с онези, които са живели по време на закона: „Ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще погинат“ (Римляни 2:12), тоест законът няма да е техен обвинител, но ще произнеса присъда, казва, над тях чрез самата им природа, така че съгрешаващите, имайки благодат, ще изтърпят по-тежко наказание, отколкото онези, които са съгрешили в закона. Ето как посочва Павел разликата между едните и другите: „Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез който е осветен, и е похулил Духа на благодатта?“ (Евр. 10:28-29).
Виждате ли, че наказанието под благодатта е по-голямо, понеже наградата е по-голяма? Но щом ви напомних за страшните духовни тайни, то убеждавам ви и ви моля с цялото си усърдие да пристъпите към тази страшна трапеза, като оставите настрана всякакъв грях. „Залягайте – казва Апостолът – да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа“ (Евреи 12:14). А който е недостоен да види Господа, той е недостоен и да се приобщи с тялото Господне. Ето защо Павел казва: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата“ (1 Коринтяни 11:28). Без да посочвате раните, без да изтъквате виновността на общ позор, без да представяте свидетели за престъплението, вътре в съвестта, в отсъствие на всички освен на всезнаещия Бог направете си съдилище и изследвайте своите грехове и като прехвърлите целия си живот, поднесете греховете си под съда на разума; като поправите постъпките си, след това вече с чиста съвест пристъпете към свещената трапеза и се причастете от светата жертва. Като имате на ума си това, а също и като помните казаното от нас за невъздържанието и за това какво наказание заплашва невъздържателите, нека очистим себе си във всичко и по този начин да пристъпим към светите тайни, да ги приемем не за съд и за осъждане, но за спасение и здраве на душата, и в непрестанна надежда за това спасение, за Иисуса Христа, нашия Господ, Комуто слава и власт во веки веков. Амин.Празниците на мъчениците се познават не само по кръгообращението на дните, но и по разположението на празнуващите. Например: ти започваш да подражаваш на известен мъченик, ревнуваш неговата добродетел и вървиш по стъпките на неговата мъдрост. И ето че ти и без да е настъпил денят на мъченика, празнуваш неговия празник, защото да честваш мъченика, ще рече да му подражаваш. Както онези, които вършат лоши дела, и в празничен ден си остават без празници, така и тези, които следват по пътя на добродетелта, и без да има тържество извършват празник, защото празникът отбелязва чистотата на свежестта. Това изказва и Павел, когато говори: „Нека празнуваме прочее не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина“ (1 Коринтяни 5:8). По този начин има безквасно у иудеите, има и у нас, но у тях безквасното е от брашно, а у нас – чист живот, живот свободен от всякакъв порок, така че този, който пази живота си чист от мизерии и петна, той ежедневно празнува и всякога тържествува, макар и не в деня на мъчениците и не в техните храмове, но като си стои вкъщи. Може и вкъщи да се празнува празникът на мъчениците. Казвам това не за туй, че не трябва да отиваме в храмовете или пък на гробовете на мъчениците, но като отиваме там, нека посрещаме празника с нужното усърдие и не само в деня на мъчениците, но и през другите дни да имаме еднакво благоговение. Кой не се радва днес на нашето събрание, на това светло зрелище от кипяща любов, на това горещо разположение на неудържима страст? Почти целият град се е преселил тук и нито роб е бил задържан от страх пред господаря, нито беден – от нуждите на бедността, нито старец от слабостта на възрастта, нито жена от нежността на пола, нито богат от гордостта на изобилието, нито началник от надменността на властта; но любовта към мъчениците, като отстранява всяко подобно неравенство, и слабостта на природата, и нуждата на бедността, като с верига привлича тук такова едно множество, като че сега вие се устройвате да живеете на небето: като потъпквате всяко желание, което произлиза от невъздържание и излишество, вие пламвате все повече от любов към мъчениците.
Както когато изгрява слънцето, всички зверове се разбягват и се скриват в своите пещери, тъй и когато светлината на мъчениците озарява нашите души, всички болести се погребват и се разгорява светлият пламък на мъдростта. Но за да можем не само сега, но и всякога, и след като се свърши сегашното духовно зрелище, да запазим този пламък, нека се завърнем по домовете си със същото благоволение, без да се отбиваме в онези места, където хората пиянстват или извършват блудодеяние. Вие обърнахте нощта на ден чрез свещените всенощни бдения; не обръщайте пък деня на нощ чрез пиянство, невъздържание и блудни песни. Почетохме мъчениците със своето посещение, слушане и усърдие; нека ги почетем и с пристойно въздържание вкъщи, да не би някой – като ни види, че безчинстваме вследствие на пиянство – да каже, че сме отивали не заради мъчениците, а за да усилим своята страст, да удовлетворим порочната си похот. Говоря това не за да преча изобщо на веселието, но да препятствам греха, не да преча изобщо на пиенето, но да препятствам пиянството. Не виното е лошо, но неумереността е порочна; виното е дар Божи, а неумереността е изобретение на дявола. „Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет“ (Псалом 2:11).
Ти искаш да се наслаждаваш с веселие? Наслаждавай се вкъщи, дето, макар и да стане опиянение, можеш да се прикриеш – а не в кръчмите, за да не бъдеш общо зрелище за присъстващите и съблазън за другите. Като казвам това, аз не ти подсказвам, че трябва да пиянстваш вкъщи, но ти напомням да не прекарваш времето си в места, дето се пиянства. Представи си колко е смешно – след едно такова събрание, след всенощните бдения, след слушане на Свещеното Писание, след причастяване с Божествени тайни и след духовно ликуване мъж или жена да се яви на място, където се пиянства, и да прекарва там цели дни. Нима вие не знаете какво наказание се налага на онези, които пиянстват? Те ще се изхвърлят от Царството Божие, ще се лишат от всички блага и ще бъдат изпратени във вечен огън. Кой казва това? Блаженият Павел: „Нито крадци, нито користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят Царството Божие“ (1 Коринтяни 6:10). Какво може да бъде по-нещастно от пияния, когато той за нищожно удоволствие ще се лиши от наслаждението на такова царство? Или по-добре казано: дори не може да се каже, че пияницата изпитва удоволствие, защото удоволствие има в умереността, а в неумереността има безчувственост. Който не чувства, че стои или лежи, как може да изпитва удоволствие от пиенето? Който не може да види поради тежкия облак на опиянението самото слънце, как може да се наслаждава от радост? Неговият мрак е такъв, че и слънчевите лъчи не са в състояние да разгонят от него тази тъмнина. Винаги, възлюбени, пиянството е зло, но особено в деня на мъчениците. Тук заедно с греха има и най-голямо оскърбление, и глупост, и унижение на Божествените заповеди, затова може би ще бъде наложено двойно наказание. И тъй, ако ли ти, след като си дошъл при мъчениците, имаш намерение след излизането си оттук да пиянстваш, по-добре би било да си останал вкъщи и да не безчинстваш, да не оскърбяваш празника на мъчениците, да не съблазняваш ближния, да не вредиш на душата, да не трупаш нови грехове. Ти си дошъл да погледаш хора, които са търпели мъчения, които са били облени в кръв и са били украсени с множество рани, които са се отказали от този живот, като са се стремили към бъдещия: бъди тогава достоен за тези подвижници! Те презираха живота, ти презирай удоволствията; те се отказваха от настоящия живот, ти се отказвай от страстта към пиянство.Но искаш ли да получиш удоволствие? Остани тогава при гроба на мъченика, проливай там сълзи, съкрушавай душата си, получавай благословение от този гроб; като получиш ходатайството му в молитвите, прекарвай винаги времето в слушане на разкази за неговите подвизи, прегръщай гробницата му, прикови се към неговия ковчег, защото не само костите на мъчениците, но и гробовете им, и ковчезите им изпущат велико благословение. Приеми светия елей и помажи цялото свое тяло, езика, устата, шията, очите и никога няма да изпаднеш в корабокрушението на пиянството, тъй като елеят със своето благоухание ти напомня за подвизите на мъчениците, обуздава всяко невъздържание, удържа във велико търпение и побеждава душевните болести. Но ти искаш да прекарваш времето по полето и градините? Само не сега, когато има толкова хора, но друг ден; днес е време за подвизи, днес е зрелище за борба, а не за удоволствие и не за почивка. Ти си дошъл тук не да се предаваш на мързел, но да се научиш да се бориш, да се сражаваш по всякакъв начин и бидейки човек, да сломяваш силата на невидимите бесове. А никой не се предава на удоволствия, когато отива на място, където се води борба; никой не се залавя да украсява себе си, когато трябва да извърши подвиг; никой не се грижи за трапези, когато се водят сражения. Затова и ти, като си дошъл да честваш мъжеството на душата и силата на ума, трофей нов и необикновен, особен род борба, рани и сражения, голямо човешко състезание, не причинявай действия бесовски, предавайки се на пиянство и удоволствия след това необикновено и страшно зрелище, но като придобиеш душевна полза, иди си с нея вкъщи и със самия си вид покажи, че си се завърнал от празненство на мъченик. Както онези, които се връщат от театър, си личат по това, че биват или смутени, или разстроени, или весели и носят в себе си белези от онова, което е ставало там – така и тези, които се връщат от съзерцание на мъченици, трябва да бъдат забелязани от всички по погледа, по държанието, по вървежа, по съкрушението, по душевната съсредоточеност, да дишат огън, да са скромни, съкрушени, трезви, бодри, със самите движения на тялото си да изразяват вътрешна мъдрост. Така трябва да се завръщаме вкъщи, с нужната благопристойност, с благоприличен ход, с благоразумие и целомъдрие, с кротък и мирен поглед: „Облеклото, хиленето и вървежът на човека показват неговото свойство“ (Сирах 19:27).
Днес не трябва много да ви се говори; и ще ви говоря малко не затова, защото вие се отегчавате от проповедите, тъй като не е възможно да се намери друг град, който да е тъй много разположен да слуша духовни беседи. Значи не затова ще ви говоря малко, защото ви дотягам с продължителните си проповеди, но защото днес има важна причина, поради която трябва речта ми да бъде къса: аз виждам, че мнозина от вярващите бързат да приемат Светите тайни. Ето защо, да не се лишите от тази трапеза и да не останете без нея, необходимо е храната да бъде разпределена съразмерно така, че от едната и от другата страна да се ползвате: и да си отидете нахранени от тази трапеза, и да изслушате нашите беседи, с други думи, да пристъпите към страшните Христови тайни със страх и трепет и с надлежно благоговение.
Днес, възлюбени, Господ наш Иисус Христос е бил предаден; тази вечер иудеите го заловили и си отминали. Но не се предавайте на отчаяние, като слушате, че Иисус е бил предаден, или по-добре предавайте се на отчаяние и плачете горчиво, но не за предадения Иисус, а за предателя Иуда, защото предаденият спасява вселената, а предателят погубва своята душа; предаденият сега седи от дясната страна на Отца на небесата, а предателят се намира в ада и очаква неизбежно наказание. За него плачете и въздишайте, за него скърбете, както и нашият Владика е плакал за него. Когато го видя, казва се в Писанието, „се смути духом и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде“ (Иоан 13:21). О, колко е велико милосърдието Му: предаденият да скърби за предателя! Като го видя, казва евангелистът, „смути се и рече: … Един от вас ще Ме предаде.“ Защо се е опечалил? За да ни покаже любовта си и заедно с това да ни научи, че не тогова, който търпи злото, а тогова, който причинява злото, трябва постоянно да оплакваме. Последното е по-лошо от първото, или по-добре казано, първото, тоест търпението на злото, не е зло, а причиняването на злото е зло. Да се търпи злото – това не подхвърля на геена и на наказание. „Блажени са – казва Господ – изгонените заради правдата, защото тяхно е Царството небесно“ (Матей 5:10). Виждаш ли как оня, който претърпява зло, получава в награда Царство небесно? Чуйте как причиняващият зло се подлага на наказание и отмъщение. Павел, като казва на иудеите, че те са убили Господа и са гонили пророците (1 Солуняни 2:15), добавя, че и „техният край ще бъде според делата им“ (2 Коринтяни 11:15). Виждаш ли как гонените получават Царството, а гонещите наследяват гнева Божи? Това сега аз казвам не безцелно, а за да не се гневим против враговете, но да ги съжаляваме, да ги оплакваме и да им състрадаем: те именно ще търпят зло, като враждуват срещу нас. Ако ли ние именно тъй настроим душата си, то ще бъдем в състояние да се молим за тях. Затова аз вече четвърти път ви говоря за молитвата за враговете, за да може това наставление твърдо да се усвои и от непрестанното внушение да се вкорени у вас. Затова и аз непрестанно изливам думи, за да спадне гневът и да утихне разгорещението, така че оня, който пристъпва към молитва, да бъде чист от гняв. Христос ни заповядва това не само за враговете, но и за нас, които прощаваме греховете им, тъй като вие сами повече печелите, отколкото губите, когато прекратявате гнева си срещу врага. Но, ще кажете, как е възможно повече да се печели по този начин? Ако простите греха на своя враг, то и на вас ще се простят прегрешенията против Бога. Чуйте как Илия говори на своите синове: „Ако човек съгреши против човека, ще се помолят Богу за него; но ако човек съгреши против Господа, кой ще бъде ходатай за него?“ (1 Царства 2:25). По такъв начин тази рана не се изцерява лесно и с молитви; но като не се изцерява с молитва, тя се изцерява с прощаване на греховете на ближния. Ето защо по отношение на Христа греховете се наричат „хиляди таланти“, а греховете по отношение на ближния – „стотици динарии“ (Матей 18:23-35). Простѝ сто динария, ако искаш да ти се простят хиляди таланти.
2.Впрочем за враговете в молитвата достатъчно е казано; да се върнем, ако искате, към предателството и да видим как е бил предаден Христос. „Тогава един от дванайсетте, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам?“ (Матей 26:14-15). Тези думи наглед са твърде ясни и в тях нищо повече не се подразбира. Но ако разтълкуваме всяка една от тях, ще намерим много неща за размисъл и голяма дълбочина в мислите. Преди всичко – времето; ненапразно евангелистът го означава, той не казва само отиде, но добавя: тогава отиде. Тогава – кажи ми кога? И защо той отбелязва времето? Какво иска да ни научи? Не е казано безцелно това тогава, този, който говори чрез Духа, не говори напразно и без цел. Какво значи тогава? Малко преди това, преди същия този час, беше минала блудница, която носеше алабастрен съд с драгоценно миро и беше изляла това миро върху главата Му (Матей 26:7). Тя беше показала голямо усърдие, беше показала голяма вяра, велико послушание и благоговение; беше изменила предишния си живот и беше станала по-добра и целомъдрена. Но когато блудницата се беше разкаяла, тогава ученикът продаде Учителя. Затова е казано тогава, за да не обвиняваме Учителя в слабост, когато виждаме, че ученикът предава Учителя. Силата на Учителя е била такава, че привличала към подчинение и самите блудници.
Но ще кажете, защо Оня, Който е обърнал блудницата, не е имал сила да привлече към Себе Си ученика? Той можел да привлече към себе си ученика, но не е искал да го направи добър по необходимост, не е искал да го привлече при себе си насилствено. Тогава отиде. Немаловажна мисъл се съдържа и в тази дума: отиде; без да е викан от първосвещениците, без да е бил принуден по необходимост или от сила, но по свое желание, от само себе си той извършва коварство, без някой да е взел каквото и да било участие в неговото нечестие. Тогава отиде един от дванайсетте. Какво значи това: един от дванайсетте? И в тези думи – един от дванайсетте, се изявява едно велико осъждане против него. Иисус е имал и други ученици, на брой седемдесет, но те заемали второ място, не се ползвали с такава чест, нямали такава смелост, не участвали в толкова тайни, както дванайсетте ученици. Тези били особено отличени и съставлявали хор около Царя, това били най-приближените хора до Учителя; и оттук пада Иуда. И тъй, да знаете, че не прост ученик Го е предал, но един от най-издигнатите, затова Евангелието казва: един от дванайсетте. Св. Матей не се е срамувал да напише такова нещо. Защо не се е срамувал? За да знаем, че евангелистите винаги и във всичко говорят истината, а нищо не скриват, дори и онова, което се вижда като унизително, защото и това, наглед унизително, показва човеколюбието на Владиката: предателя, разбойника, апаша Той удостоява с такива блага и до последния час го търпи, вразумява, напътства и всякак се грижи за него. И ако той се е оказал невъзприемчив, то за това Иисус не е бил виновен; свидетелка на това е блудницата, тя била внимателна към себе си – и се спасила. И така, не се отчайвайте, като гледате блудницата; и не бъдете самонадеяни, като виждате Иуда. И едното, и другото е гибелно, и самонадеяността, и отчаянието; самонадеяността кара стоящия да пада, а отчаянието не позволява на лежащия да стане. Ето защо и Павел ни увещава така: „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Коринтяни 10:12). Вие имате примери и от едното, и от другото – как ученик, който се е смятал за стоящ, пада и как паднала жена, блудница, се изправя. Нашият ум е склонен към падение, волята ни също; ето защо трябва да се пазим от всички страни и да се ограждаме.
Тогава отиде един от дванайсетте, на име Иуда Искариот. Виждате ли от какви хора той е изпаднал? Виждате ли какво учение той е пренебрегнал? Виждате ли какво зло е безгрижието и нерадението? На име Иуда Искариот. Защо пък е наречен неговият град? О, ако да го не знаех! На име Иуда Искариот. Имало и друг ученик Иуда, наричан Зилот. За да не произлезе някаква грешка от еднаквостта на името, евангелистът отличава единия от другия; единия нарича по доброто му качество Иуда Зилот (ревнител), а другия не нарича по злото негово качество – не казва Иуда Предател. Макар и да следваше, както единия отбелязва по доброто му качество, така и другия да отбелязва по злото и да каже Иуда Предател; но за да ни научи да пазим езика си чист от осъждане, той пощадява и самия предател. Тогава един от дванайсетте, казва той, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? – О, нечестиви думи! Как се изтръгнаха от устата му, как не се подви езикът му? Как не се вдърви цялото му тяло? Как не се помрачи умът му?Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? На това ли те е учил – кажи ми – Христос? Не затова ли Той говори: „Недейте има ни злато, ни сребро, ни мед в поясите си“ (Матей 10:9), като предварително сдържа склонността ни към сребролюбие? Не затова ли той постоянно убеждава и заедно с това постоянно твърди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39)? Какво ще ми дадете, та да ви го предам? О, безумие! За какво, кажи ми! В какво малко или голямо нещо ти можеш да Го обвиниш, та предаваш своя Учител? Затова ли, че Той ти е дал власт над демоните? Затова ли, че ти е дал сила да изцеряваш болести, да очистваш прокажени? Затова ли, че ти е дал сила да възкресяваш мъртви, че те е поставил да бъдеш господар над смъртта? За тези ли благодеяния ти даваш такава отплата? Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? О, безумие или по-добре сребролюбие! Този порок поражда цялото това зло; увлечен от него, той предава Учителя. Такъв е тоя зъл корен, по-лош от бяс, той привежда душата в беснота. Онези, които са обхванати от него, могат да забравят всичко: себе си, ближния си, законите на природата, да се лишат от всякакъв смисъл и да станат безумни. Гледайте колко неща той изглажда в душата на Иуда: дружбата с Христа, приятелството, общуването на братската трапеза, чудесата, учението, увещанието, наставлението; всичко това бива забравено поради сребролюбие. Ето защо справедливо Павел говори: „Защото корен на всички злини е сребролюбието“ (1 Тимотей 6:10). Какво ще ми дадете, та да ви го предам? Велико безумие съдържат тези думи! Кажете ми, възможно ли е да се предаде Оня, Който държи всичко, владичества над бесове, заповядва на море и е Владика на цяла природа? И за да укроти неговото безумие и да покаже, че ако ли Сам Той не би пожелал, то и не би бил предаден, чуй какво прави Иисус. В момента на предателството, когато излезли срещу Него с фенери, светила и оръжия, Той им казва: Кого търсите (Иоан 18:3-4)? Те не познавали Оногова, Когото искали да заловят. Тъй далечен бил Иуда от възможността да Го предаде, че дори не забелязал присъствието на Оногова, Когото мислел да предаде, тъй като пречели фенерите и светилата. Върху това обръща внимание и евангелистът с думите: те имаха фенери и светила, и не го видяха.
Всеки ден Господ му напомнял и с думи, и с дела, като му внушавал, че предателят няма да се скрие от Него; не го изобличавал пред всички, за да не го направи повече безсрамен, и не мълчал, да не би той да помисли, че никой нищо не забелязва и да пристъпи към предателството без страх, но често говорел: Един от вас ще Ме предаде (Иоан 13:21) – впрочем той не обявявал оня, който би сторил това. Много говори Той за геена, много за царство – и чрез едното, и чрез другото Той показва силата си, както за наказание на грешните, тъй и за награда на добродетелните. И всичко това Иуда отхвърля и Бог не го влече насила. Тъй като Бог ни е създал господари при избора на добрите и лошите дела и е желал ние да бъдем добри по своя воля, то той не принуждава и не заставя, ако ние не искаме, защото да бъдеш добър по принуждение – това не значи, че си добър. Ето защо, тъй като и Иуда е бил господар на своите мисли и в негова власт е било да се поддава или не на сребролюбие, той очевидно сам е ослепил своя ум и се е отказал от своето собствено спасение. Какво ще ми дадете, казва, та да ви Го предам? Като изобличава слепотата на неговия ум и безумието му, евангелистът казва, че когато пристигнал, Иуда стоял наблизо и само при една дума от страна на Христа отстъпили и паднали на земята. Но тъй като и след това те не изоставили своето безсрамие, то Той най-сетне предава Себе Си, като че искал да каже: Аз направих всичко от своя страна, явих силата си, показах, че вие предприемате невъзможна работа; Аз исках да обуздая вашата злоба, но тъй като вие не пожелахте това, а останах¬те при своето безумие, ето: Аз ви се предавам. Това казвам, за да не би някой да започне да осъжда Христа, защо Той не е променил Иуда? Защо не го е направил благоразумен и добър? Как трябваше той да стане добър? По принуждение или свободно? Ако ли по принуждение, то по този начин той не би могъл да стане по-добър, защото никой не може да бъде добър по принуждение; ако ли пък свободно, по своя собствена воля, то Той (Христос) е употребил всички мерки, които биха могли да изпитат волята и намерението му. И ако оня не е искал да приеме лекарството, то затова вината не пада върху лекаря, а върху оногова, който отказва да приеме лекарството. Вижте какво прави Христос, за да го склони на Своя страна и да го спаси: научава го на всяка мъдрост и чрез дела, и чрез думи, поставя го по-високо от бесовете, прави го способен да върши чудеса, заплашва го с геена, вразумява го с обещание за царство, постоянно изобличавайки тайните негови помисли, но като ги изобличава, не ги прави достояние на всички, умива краката му наред с другите ученици, прави го участник на своята вечеря и трапеза, не пропуща нищо – ни малко, ни велико; но той си остава непоправим доброволно. И за да се убедим, че той е имал възможност да се промени, но не е пожелал и че всичко е станало така именно поради неговото безгрижие, чуйте! Като предава Христа, той хвърля трийсетте сребърника и казва: „Съгреших, че предадох невинна кръв“ (Матей 27:4). Що е това? Когато Го виждаш, че извършва чудеса, не говориш, че си съгрешил, като предаваш невинна кръв, но – какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А когато злото успява и предателството се изпълнява, и грехът вече е извършен, тогава чак съзнаваш този грях. Какво научаваме оттук? Именно това, че когато се предаваме на безгрижие, то и увещаването не принася полза; а когато биваме внимателни, то и сами себе си можем да въздигнем. Така и той: когато Учителят го увещава, той не слуша; а когато никой за нищо не го дири, собствената му съвест се пробужда и без всякакъв учител той се променя, осъжда това, което е дръзнал да стори, и хвърля трийсетте сребърника. Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А те, казва евангелистът, му предложиха трийсет сребърника (Матей 26:14), предложиха му цена за кръв, която е безценна. Защо ти, Иуда, прие трийсетте сребърника? Христос дойде да пролее тази кръв даром заради вселената, а ти за нея правиш безсрамни договори и условия. И наистина какво може да бъде по-безсрамно от такъв договор?
Тогава пристъпиха учениците (Матей 26:17). Тогава: кога? Когато е станало това, когато се е извършило предателството, когато Иуда погубил себе си, тогава пристъпиха учениците към Иисуса и Му рекоха: де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Виждаш ли ученик? Виждаш ли ученици? Този предаде Христа, а други се грижат за пасхата; този сключва договор, а другите предлагат услуги. Този и другите се ползвали с еднакви чудеса, от еднакви наставления, от еднаква власт; откъде тогава е това различие? От волята; тя винаги е причина за всички блага и злини. Де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Ние нямаме отделно място, нямаме палатка, нямаме дом. Нека знаят ония, които живеят във великолепни домове, широки порти и пространни огради, че Христос не е имало де да преклони глава. И ето, учениците питат: де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Това бе иудейската пасха, която бе получила своето начало от Египет. Защо я е спазвал Христос? За да се изпълни всичко, което се иска от Закона. Той и когато се кръщаваше, казва: защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда (Матей 3:15). Аз дойдох да изкупя човека от клетвата на закона; защото Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението (Галатяни 4:4-5). Да не би някой да каже, че затова Той унищожава закона, защото не може да го изпълни, понеже е тежък, труден и неудобоизпълним. Отначало Той го изпълнява целия, а сетне и отбелязва. Затова Той извършва и пасхата, защото пасхата е предписана от закона. А защо законът предписва да се яде пасха? Иудеите били неблагодарни към своя благодетел и тутакси след благодеянието забравяли Божията заповед. Тъй, когато те излизат от Египет и виждат, че морето се разделя на две и пак се събира и други безбройни чудеса, те казват: „Стани и направи ни бог, който да върви пред нас“ (Изход 32:1). Виждате ли? Чудесата са още пред тях, а те забравят благодетеля си? И защото те били тъй безчувствени и неблагодарни, Бог свързал спомена за даровете с учреждаване на празници; поради туй Той заповядал да се коли и пасха, „кога ви попитат децата ви: какво означава тая служба, кажете (им) това е пасхална жертва Господу, Който отмина къщи¬те на синовете Израилеви в Египет, когато поразяваше египтяни, а нашите къщи избави“ (Изход 12:26-27). По този начин отсетне този празник става като постоянно спомняне за спасението. И не само тази полза са получавали те, че той им напомнял за старите благодеяния, но и друга, по-голяма от тази – че той се явявал като праобраз на бъдещето. Тоя агнец става образ на друг Агнец – на духовния, едното е сянка, другото – истина. Когато се явява слънцето на правдата, тогава най-сетне сянката изчезва, тъй като при изгрева на слънцето сянката се скрива. Ето защо на самата тази трапеза се извършва и едната, и другата пасха – и праобразната, и истинската. Както художниците на една и съща дъска нанасят черти и изобразяват сянка и сетне върху нея нахвърлят бои, тъй прави и Христос: на една и съща трапеза Той слага праобразната пасха, присъединява към нея и истинската. Де искаш да ти приготвим да ядеш пасхата? Тогава пасхата беше иудейска; но когато изгрява слънце, светилникът трябва да се прибере; когато настъпва истината, сянката трябва вече да изчезне.
5.Говоря това към иудеите, тъй като те си въобразяват, че извършват пасха, и необрязаните по сърце с безсрамно намерение предлагат пресен хляб. Как, кажи ми, евреино, ти извършваш пасха? Храмът разрушен, жертвеникът унищожен, святая светих потъпкана, всякакъв вид жертви прекратени; как тогава дръзваш да извършваш тия беззаконни дела? Някога ти беше във Вавилон и там онези, които те бяха пленили, ти говореха: „Попейте ни песни сионски“ (Псалом 136:3); но ти не се съгласяваше. Това изрази и Давид, когато казваше, че „при реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион; на върбите всред Вавилон окачихме нашите арфи“ (Псалом 136:1-2), тоест псалтира, лирата и другите, тъй като тях те употребяваха в древността и чрез тях пееха псалми. Когато отиваха в плен, те вземаха със себе си своите инструменти, за да им напомнят за живота им в отечеството, но не за да ги употребяват. Там, казва, нашите пленители искаха от нас песни, а ние казвахме: как да пеем на Господа на чужда земя? (Псалом 136:3-4). Що казваш ти? Песента Господня ти не пееш на чужда земя, а пасхата Господня извършваш на чужда земя? Виждаш ли неблагодарността? Виждаш ли беззаконието? Когато ги принуждават враговете, те дори не смеят да произнесат псалома на чужда земя; а сега сами от себе си, в това време, когато никой не ги принуждава, нито ги заставя, вдигат война срещу Бога. Виждаш ли колко е нечист пресният хляб, колко е беззаконен техният празник и че не съществува вече пасха иудейска? Имало е някога иудейска пасха, но сега е отменена и е настъпила духовна пасха, която ни е преподал Христос. Когато те (учениците) яли и пили, Той, казва се в Евангелието, „взе хляба и като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло“ (Матей 26:26). Посветените в тайната разбират казаното: тъй също и като взел чашата и казал: „… това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете“ (Матей 26:28). И Иуда бил там, когато Христос казал това. Това е тялото, което ти, Иуда, си продал за тридесет сребърника; това е кръвта, за която неотдавна ти сключи безсрамни условия с неблагодарните фарисеи. О, човеколюбие Христово! О, безумие, о, беснота Иудина! Този Го предаде за трийсет сребърника, а Христос и след това не би се отказал самата си продадена кръв да даде на оня, който я е продал, за опрощаване на греховете, ако ли този я поискаше. Не е ли и Иуда присъствал и участвал в свещената трапеза? Неговите крака, както и на останалите ученици, Христос умива; и в свещената трапеза той участвал не за друго, но за да не би могъл той да се оправдава, ако остане при своето безчестие: Христос казал и сторил всичко от своя страна, но той упорито си останал при своето нечестиво намерение.6.Впрочем време е вече да пристъпим към тази страшна трапеза. Нека всички да пристъпим с известно смирение и внимание; и нека никой да не е Иуда, никой да не е зъл, нека никой да не таи в себе си отрова, да не носи едно на уста, а друго на сърце. И сега Христос предстои; Който е учредил онази трапеза, Той урежда сега и тази. Не човек превръща даровете в тяло и кръв Христови, а самият разпнат за нас Христос. Представлявайки Неговия образ, свещеникът стои и произнася думи, а действа силата и благодатта Божия. Това е Моето тяло, казва Той. Тези думи превръщат предложеното, и както изречението: „Плодете се и множете се, пълнете земята“ (Битие 1:28), макар да е произнесено веднъж, всъщност през цялото време дава на нашата природа сила за детерождение, така и това изречение, произнесено веднъж, и досега, и до Неговото второ пришествие прави жертвата съвършена на всяка трапеза във всички храмове. И така, нека никой да не пристъпва коварен, никой да не се изпълва със злоба, никой да не крие в мислите си отрова, за да не се приобщи за осъждане. И ето, след като бил приел вече предложеното, в Иуда влиза демонът. Демонът презрял не тялото Господне, но Иуда заради неговото безсрамие, за да знаем, че върху онези, които недостойно се причастяват с божествени тайни, особено напада и постоянно влиза демон, както тогава в Иуда. Така, почестите принасят полза, но на достойните, а недостойните се подлагат на още по-голямо наказание. Говоря това нещо, не за да заплашвам някого, а за да предпазвам. Нека никой не бъде Иуда; пристъпвайки, всеки трябва да изхвърли от себе си отровата на злобата. Тази жертва е духовна храна; и както телесната храна, като попадне в стомах, който има лоши сокове, още повече усилва слабостта не поради своето свойство, а поради болестта на стомаха, тъй обикновено се случва и с духовните тайнства. И те, когато се съобщават на душа, изпълнена със злоба, повече я повреждат и погубват не поради своето свойство, но поради болестта на душата. И така, нека никой няма вътре в себе си зли помисли, но всички да очистим своите умове; ние пристъпваме към чиста жертва – нека направим душата си свята, а това можем да направим и за един ден. Как и по какъв начин? Ако ли ти имаш нещо срещу своя враг, то остави гнева, изцери раната, прекрати враждата, за да можеш да извлечеш полза от тази трапеза, защото ти пристъпваш към страшна и свята жертва. Засрами се от това, което служи за основание на самото това принасяне. Тук предстои закланият Христос. Защо Той е заклан и за какво? За да умиротвори небесното и земното, за да те направи приятел на Ангелите, за да примири с теб Бога и от враг и противник да те направи приятел. Той дава душата си за онези, които Го мразят, а ти още оставаш във вражда против подобния на теб роб? Как можеш ти да пристъпиш към трапезата на мира? Той не се е отказал дори да умре за теб, а теб не ти достигат сили да надделееш сам над себе си и да изоставиш гнева срещу подобния си? Нима това може да се удостои с прощение? Но ще кажеш, че той те е обидил и че е отнел от тебе много нещо. Е, и какво? Загубата не е ли само парична – наранил ли те е той, както Иуда Христа? Но ето че Христос самата Си кръв пролива и я дава за спасението на онези, които я проливат. Що можеш ти да намериш равно с това? Ако ли ти не простиш на врага си, ти не му нанасяш с това никаква вреда, а принасяш такава на себе си: през настоящия живот нему ти често си вредил, а самия себе си направил недостоен за прощение и не ще можеш да дадеш отговор в бъдния ден. От нищо така не се отвращава Бог, както от злопаметния човек, както от сърце надменно и душа раздразнителна. Чуй какво казва Той: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си и тогава дойди и принеси дара си“ (Матей 5:23-24) Да, нека ти е известно, че заради мира с твоя брат е принесена тази жертва. Поради това, ако ли наистина тази жертва е принесена заради мира с твоя брат, а ти не сключваш мир, то напразно усърдстваш в тази жертва, безполезно за тебе става това благо. Направи най-първо това, заради което е принесена тази жертва, и тогава прекрасно ще се възползваш от нея. За какво е слязъл Син Божи, за да примирява нашето естество с Владиката; не само за това Сам Той е дошъл, но още и нас, които извършваме това, да направи причастни в Неговото име. „Блажени миротворците – казва Той, – защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:9). Онова, което е сторил Единородният Син Божи, същото направи и ти, доколкото ти позволяват човешките сили, и по този начин ще станеш виновник на мира и за самия себе си, и за другите. Поради това тебе, миротвореца, Той и наричал син Божи; поради това и по време на жертвата Той не е споменал за никаква друга заповед освен примиряването с брата, като иска да каже с това, че няма нищо по-важно от него. Аз исках още повече да продължа своята реч, но казаното е достатъчно за внимателните, ако те го запомнят.Нека, възлюбени, постоянно помним тези думи и свещените целувки, и страшните приветствия, които отправяме един към друг. Това съединява нашите души и произвежда това, което ни прави едно тяло, както се и причастяваме от едно тяло. Нека, прочее се съединим в едно тяло, не като съединяваме телата си, но да свържем душите си със съюза на любовта; и по този начин ние можем смело да вкусим от предложената трапеза. И макар и да имахме безбройно множество добри дела, но ако бъдем злопаметни, всичко ще е напразно и никакъв плод от тях не бихме могли да получим заради спасението си – тъй и сега, съзнавайки това, нека прекратим всякакъв гняв и като очистим съвестта си, с пълно смирение и кротост да пристъпим към трапезата на Христа, с Когото на Отца и със Светия Дух е всякаква слава, чест и власт, сега, занапред и през всички векове. Амин.
1.1. Прескъпи мои, вашата вяра добре знае и знаем, че така сте научени от Учителя, Който учи от небесата, на когото сте възложили надеждите си, че нашият Господ Иисус Христос, Който страда и възкръсна за нас, е Главата на Църквата и Църквата е Неговото тяло, и в тялото Му съществуват единството на членовете и връзката на любовта, така да се каже, като съвършено здраве[1]. А пък ако някой охладнее в любовта, става слаб член в тялото Христово. А онзи, който вече е прославил нашия Глава, той може дори и да лекува заболелите Му членове, стига само да не бъдат отсечени от тялото поради прекомерната си нечестивост, а да остават свързани с тялото в очакване на изцелението. Защото за всеки един телесен член, докато е прикрепен към тялото, все още не е изгубена надеждата за изцеление, а за този, който бъде откъснат, не може вече нито да се полагат грижи, нито да бъде лекуван. Следователно, щом Той е Глава на Църквата и Църквата е Неговото тяло, то целият Христос е Глава и Тяло на Църквата. Той вече възкръсна – значи Главата се намира на небето[2]. Нашият Глава се застъпва за нас. Нашият Глава, Който е безгрешен и безсмъртен, вече измолва от Бога снизхождение за греховете ни[3]. Нека и ние, възкръснали на края и преобразени в славата небесна, да последваме нашия Глава. Защото където е главата, там са и останалите телесни членове. Но докато сме тук, ние сме членове в тялото Му, нека не губим надежда, защото ще последваме нашия Глава.
Смъртта е всеобщо явление. Родил ли се е човек, непременно ще умре. Християнинът живо вярва и е убеден, че животът не свършва тук, а продължава в отвъдния мир. Изворът на тази вяра е в сърцето на човека и затова тя е всеобща. Разкритието пък на тази вяра в пълнота е дадено в Свещеното Писание; правото изповядване на вярата в безсмъртието е в разбирането на Православната църква.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.