Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към шеста част (За служението на духовния отец (Из записките на един атонски духовник) )

В наше време молитвата с Иисусовото име е широко разпространена на всички континенти. Много от написаното за нея заслужава сериозно внимание, но заедно с това са изказани и немалко нелепи идеи. С оглед на това, реших да напиша кратък трактат за нея и така, от една страна, да предупредя благочестивите ѝ извършители за непроправените пътища, а от друга – да затвърдя основните богословски и аскетически положения на тази велика духовна култура.

Теорията на Иисусовата молитва може да се изложи на няколко страници, но практическото ѝ прилагане в християнската аскетика е свързано с такива трудности, че от древни времена отците и учителите на Църквата всячески убеждават устремилите се към този начин на съединяване с Бога, да подхождат със страх и да търсят ръководител, опитен в тоя подвиг. Тук съвсем не смятам да изчерпя тази изключително важна тема, а по-скоро си поставям ограничената задача да изложа част от онова, на което бях научен по време на живота ми на Света гора: както в манастира, така и в пустинята. При този опит не е възможно да се избегне напълно повторението на някои неща от вече написаното от други автори. Предполагам обаче, че тези повторения не само няма да бъдат излишни, а дори са необходими за осветляването на темата в различен контекст.

В последните часове на живота Си с нас Господ казва: “Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте, и ще получите, за да бъде радостта ви пълна… Истина, истина ви казвам: каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде[1]”. Тези думи на Христос са догматическото и аскетическо основание на молитвата с Неговото Име.

Без съмнение Христовите ученици са изпълнявали тази заповед. Съвсем сигурно е също, че те са познали силата на Неговото име, когато са били изпратени като „овци сред вълци[2]”, за да носят мир на хората, да изцеляват болните, да възвестяват приближаването на Царството Божие: „Седемдесетте ученици се върнаха с радост и казваха: Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам[3]”, и в друг случай: „видяхме човек, който в Твое име изгонва бесове[4]”. Така историята на Иисусовата молитва започва още от апостолските времена. Словесните формулировки на личните молитви на апостолите не са запазени, но Новият Завет е изпълнен със свидетелства, че учениците са извършили много поразителни чудеса с Иисусовото Име.

Но какво означава Божие име? Необходимо ли е, за да се молим „в името”, да разбираме неговото значение, неговите свойства и същност? Да, необходимо е… „за да бъде радостта ни пълна[5]”.

Дълбините на живота в Христос са неизчерпаеми; те се усвояват в дълъг процес с огромното напрежение на всичките ни сили. Постигането на съдържанието и смисъла на Божието име става постепенно. Сърцето ни може да изпита радост дори от мимолетно призоваване на това име; и това е ценно. Не бива обаче да спираме по средата на пътя. Пребиваването ни на този свят е кратко и трябва да използваме всеки час така, че нашето познаване на Бога да съзрява. И когато радостта на сърцето и светлината на ума се слеят в едно, тогава се приближаваме до съвършенството.

С великата култура на Иисусовата молитва се запознах на Света гора. Естествено исках да се уча от отците – как те разбират тази най-важна страна на християнската аскетика. Пристигнах на Атон през 1925 година. Малко преди това там се бяха водили бурни спорове за природата на Божието име. В тези напрегнати сблъсъци, подобни на богословската полемика от XIV век за същността на Таворската светлина, двете страни бяха допуснали немалко постъпки, каквито не би трябвало да има сред хора, предали душата си на Светия Вседържител. В този спор има известна прилика с вековните противоречия между номиналистите и реалистите, идеалистите и рационалистите. Противоречия, които стихват за известно време, за да избухнат след това в нова форма. В тях виждаме наличието на две различни природни нагласи: от една страна са пророците и поетите; а от друга – учените и технократите. Не смятам да се спирам върху външната страна на събитията от онова време, а предпочитам внимателно да се вгледаме в същността на проблема, за да приемем нетленното познание, слизащо свише, с което са били удостоени светите подвижници, възлюбили делото на умната молитва.

Животът на всеки един от нас е тясно свързан с представите ни за света, за нас самите и за Бога. Молитвата в своите последни степени изисква възможно най-дълбоко познание за истинския образ на Божието Битие. Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно (напълно), какво ще бъдем. Знаем само (от опит), че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим КАКТО СИ Е[6]. Знаем също от хилядолетния опит на човешкия род, че природният ни ум, оставен сам на себе си в сегашното му състояние, в мисленето си за Бога не може да отиде по-нататък от обикновените догадки. Нужно е Сам Бог да се яви на човека, за да му даде познание за Себе Си. Както в живота на всеки един от нас Бог се открива постепенно, така и в историята на човечеството, както тя е описана в Библията, Той много пъти и по различни начини[7] се е явявал на отците и пророците с все по-голяма дълбочина и сила.

Първото споменаване на все още не съвсем ясно призоваване на Бога е следното: На Сита тъй също се роди син, и той му даде име Енос; тогава наченаха да призовават името на Господа Бога[8]. След това Бог се открива на Авраам, Исаак и Иаков във все по-широки хоризонти: Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името „Бог Всемогъщий“; а с името Си „Господ (ЯХВЕ)“ не съм им се открил[9]. Бог е нарекъл Себе Си Бог Авраамов, Исааков и Иаковов. А на Моисей Той се явил… в огнен пламък… и казал: АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ (ЯХВЕ)[10]. Бог допълнил Откровението за Себе Си: И слезе Господ в облак, и се спря там близо до него (до Моисей) и провъзгласи името на Иехова. И премина Господ пред лицето му и извика: Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний, Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях, ала не оставя без наказание. Който за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода[11]. Така в началото Бог се е открил на Моисей като ЛИЧНОСТЕН и единственият истински ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩ, но с все още непознати свойства. Последвалото откровение разкрива свойствата на Този „АЗ СЪМ” като милостив и човеколюбив Бог. Но и то остава неясно и Моисей съзнавал непълнотата на усвоеното от него познание.

Пророците също не достигнали търсената пълнота. По думите на пророк Исайя: Тъй казва Господ, вашият Изкупител, Светият Израилев… Аз, Господ, съм първият и между последните, Аз съм същият… за да знаете… че това съм Аз: преди Мене нямаше Бог, и подир Мене не ще има[12]. Този Бог – „Първият и Последният” – се е открил като Личностен. Жив Абсолют; а не като някакво абстрактно „Всебитие”, като безлично Всеединство или нещо подобно. Очевидно е, че духът на израилевите пророци е бил насочен към Първобитието, към Онзи, Който е в Началото. Именно това отношение е характерно за човека – образа на Абсолюта. Той не се задоволява с нищо средно. От библейския разказ виждаме, че всяко ново откровение е било приемано като Богоявление, като непо средствено въздействие на Бога. В тази връзка и самото име на Бога се е преживявало като Негово присъствие. Името съдържа двойна сила: от една страна е усещането за живия Бог, а от друга – познанието за Него. Оттук произтича и страхът да се призовава напразно това име[13]. Според степента на все по-богатите откровения за свойствата на Бога, за Неговите действия се задълбочава и богопознанието изобщо. И все пак, въпреки увереността на израилтяните, че са избраният народ, че Всевишният им се открива, до явяването на Христос не престава молитвеният вопъл на пророците към Бога: Той да дойде на земята и да даде наистина пълно богопознание, жаждата за което е неотнимаема за човешкия дух.

Бог се откривал като Промислител, Избавител, Спасител и много друго, но всичко било като покрито с пелена в умовете на хората. В най-трагичния момент на своя живот Яков се завръщал от Лаван към родното си място, където живеел и брат му Исав. Той се страхувал от него, затова след като през нощта останал сам далеч от общия стан, се борил с Бога: годините прекарани в Лавановия дом не били леки, а от срещата с Исав се боял. Яков търсел благословение и защита, но чрез напрегната борба: той се състезавал с Бога и Го обвинявал[14].

Такава борба виждаме и в живота на пророците Илия и Иона. Първият се молел: Стига вече, Господи, прибери душата ми, понеже аз не съм по-добър от отците си… Пламнах от ревност за Господа, Бога Саваота, защото Израилевите синове оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат[15]. А Йона казвал: Ти си Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив и съжаляваш за бедствието. И сега, Господи, (когато пророчеството ми не се сбъдна и бях посрамен) вземи душата ми от мене, защото по-добре е да умра, нежели да живея[16].

Още по-поразителен е случаят с Йов: Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!… Да го омрачи тъмнина и смъртна сянка… да се страхуват от него, като от горещ слънчев пек! Оная нощ… да се не сметне между дните на годината… безлюдна да бъде; да не влезе в нея веселие! Да я прокълнат онези, които кълнат деня… да чака тя светлината, и тая да не идва, и да не види ресниците на зората, задето не затвори дверите на майчината ми утроба и не скри тъгата от очите ми… Сега щях да лежа и почивам (във великия покой на небитието)… там беззаконниците престават да задават страх…, там затворниците заедно се наслаждават от покой… малък и голям там са равни (в нищожеството си), и робът е свободен от господаря си. Защо е дадено на злочестника светлина, и живот – на огорчените душевно, които очакват смъртта, а я няма, които… биха се зарадвали до възторг…, че са намерили гроб? ЗА КАКВО Е ДАДЕНА СВЕТЛИНА НА ЧОВЕКА, ЧИЙТО ПЪТ Е ЗАКРИТ (към богопознанието), И КОГОТО БОГ Е С МРАК ОКРЪЖИЛ[17]?

В съдбините ни винаги има нещо общо с всеки един от тези старозаветни люде. Израил се е борил с Бога; а кой от нас не се бори? Светът до ден днешен тъне в отчаяние, не намирайки никъде изход. В мъчителната си борба цялата Земя обвинява Бога за своите страдания. Животът не е нещо просто и не е лесно да се проникне в дълбокия смисъл на Битието.

Дар напрасный, дар случайный,
Жизнь, зачем ты мне дана?
Иль зачем судьбою тайной
Ты на казнь осуждена?
Кто меня враждебной властью
Из ничтожества воззвал,
Душу мне наполнил страстью,
Ум сомненьем взволновал[18]?

Такива думи изрекъл поетът в дълбоката си горест, изразявайки всъщност това, което и многострадалният Иов.

Да бъдеш постоянно потискан от мрака на незнанието е и унизително, и непоносимо тягостно. Духът ни търси непосредствен разговор с НЕГО. Онзи, „Който ме е… извикал за живот от нищото”: Който е нарушил покоя ми да-не-бъда и ме е хвърлил в тази безсмислена и омерзителна трагикомедия. Искаме да знаем: в кого е неправдата? В нас самите или в Него, Твореца? Струва ни се, че сме дошли на този свят въпреки волята ни, без нашето съгласие. Нима някой от нас помни момент, в който да е бил попитан: „Искаш ли да се родиш в този живот”, като преди това му е било открито какъв всъщност е животът? Нима сме имали възможност да откажем този дар? Прави ли сме, като приписваме „безумие на Бога[19]”?

Но ето, че чувам друг глас: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота[20]. Който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба… ще потекат реки от жива вода[21]. Дали да не приема с вяра този призив на Христос и да се боря истински за постигането на Царството на неизменната любов на Отца; дали да не тръгна по пътя, показан ни от Христос? Ако не ни е дадено да творим от „нищо”, то тогава и самата идея за вечността не би могла да се роди в нас. Наличието ѝ в нас би било онтологически невъзможно. Наблюдавайки внимателно живота на окръжаващата ни действителност, забелязваме, че всяка реална потребност има възможност да бъде задоволена в космическото битие, стига да се намери нужното средство. В историята на научния прогрес много идеи, които в началото са изглеждали прекалено дръзки, днес се осъществяват пред очите ни. Защо тогава да се съмнявам, че жаждата ми за блажено безсмъртие и вечно единение с Твореца е също така осъществима?Всичко коренно се променя, когато сърцето изведнъж се отвори, за да приеме призива на Христос. Тогава всеки миг става безценен, изпълнен с дълбок смисъл. И страданията, и радостите по удивителен начин се сливат с новия подвиг. Пред нас се издига стълба до небесата[22]. Отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш[23]. А за името Ми не питай, защото е чудно, а и ти все още не си способен да го възприемеш. И все пак – ти си благословен [24]. И слънцето бе изгряло… и той куцаше с бедрото си[25]. С други думи, все още не е открит пътят към съвършеното познание, но вече е дадено предвкусване за него. Това предвкусване ще се задълбочава в умовете на пророците и те ще изрекат много пламенни слова за предвечното Слово на Отца, Което трябва да дойде. И съвършената Светлина, в която няма никаква тъмнина, ще ни се яви в пълната Си сила.

Борбата с Бога е рискована: тя може да доведе до гибел, но може и да ни направи силни да победим „вехтия човек”, осакатен от луциферичната гордост. Да победим със смирение: И рече Иаков: Боже на отца ми Авраама и Боже на баща ми Исаака… Избави ме от ръцете на брата ми, от ръцете на Исава; защото аз се боя от него, да не би, като дойде, да убие мене и майка с деца[26]… Погледна Иаков и видя, и ето, Исав, брат му иде, и с него четиристотин души… и тръгна Иаков, и седем пъти се поклони дòземи, приближавайки се до брата си. И се затече Исав насреща му, прегърна го, хвърли се на шията му и го целува; и плакаха[27]. Смилил се Исав, който ненавиждал Яков, защото откраднал с лъжа от баща им – Исаак – благословията, принадлежаща му по право. Така в Яков-Израил ни е даден образът на смиреното покаяние.

Дали духовната криза, която целият свят преживява, не е подготовка за ново велико възраждане? Това, което сега става в душите на отделни хора, може да се извърши и в душите на мнозина. То може да дойде като мощен прилив; като ослепителна мълния сред нощната тъмнина. Даденият ни отрязък от историята може и трябва да се превърне във време, през което да усвоим битието във всичките му измерения. В светлината на тази надежда самите наши страдания разгръщат пред очите ни величествена картина: Ден на ден реч предава, и нощ на нощ знание открива[28] – ако са прекарани в молитва, която достига „краищата на вселената”. От края на небесата е изходът ѝ (на молитвата), и шествието ѝ до другия им край, и от топлината ѝ нищо се не укрива[29].Тя и нас съгрява и весели. Тя е канал, по който ни се дава откровение свише.

„Да бъде благословено името на нашия Бог отсега и навеки.”

Последователността на откровенията на Бога, дадена в Свещеното Писание, до голяма степен съвпада с процеса на собственото ни развитие: ние израстваме в познанието така, както са израствали нашите праотци и отци. Отначало хората схващат понятието за висшето Същество, а след това човешкият дух започва да познава все нови и нови Негови свойства. Така настъпва часът на страшното синайско откровение: „АЗ СЪМ“[30]. През следващите векове опитът и разбирането се задълбочават, макар да не достигат съвършенство, докато не е дошъл Очакваният.

Онзи, Който по Своята Същност е отвъд всяко име, се разкрива на сътворените „по Негов образ” разумни същества в множество имена: Вечен, Всезнаещ, Всемогъщ, Вседържител; Светлина, Живот, Красота, Мъдрост, Благост, Истина, Любов; Праведен, Спасяващ, Свят, Освещение и други. Във всяко и чрез всяко име усещаме докосването на единия Бог и поради Неговата неделимост Го имаме целия. Така трябва да мислим, и в същото време нито едно от имената не ни дава да постигнем Бога напълно, така „както си е”. Битието Му по Своята Същност превъзхожда всички имена. И все пак, Той продължава да ни се открива чрез имената.

Преди двадесет века според нашите изчисления е дошъл Онзи, Когото са очаквали народите, Логосът на Отца. Надмирният по Своята Същност Творец на нашата природа, приел образ на раб, стана подобен на нас човек и по вид се оказа като човек[31]. Безначалното Слово на Отца стана плът, и живя между нас[32]. Вечният се явява във времето. Откровението ни дава ново Име: ИИСУС, Спасител, или БОГ-СПАСИТЕЛ. В живота на света влиза „голяма Светлина”. Започва нова епоха. Историята от Адам до Моисей е свещена; тя е свещена и от мига на синайското богоявление; още по-свещена тя става от момента на идването на Христос.

И преди това е имало идеи за Бог-Спасител, но с друго съдържание, в друго измерение и несравнимо по-малко конкретни. Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина[33].

Името Иисус ни разкрива преди всичко смисъла и целта на идването на Бога в плът: „заради нашето спасение”. Това, че Бог е приел човешка природа показва, че е възможно и ние да станем синове Божии. Нашето осиновяване се състои в това да ни се предаде божествената форма на битие: В Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството[34]. След Възнесението Си Христос сяда отдясно на Отца не само като Син Божи, а и като Син Човешки. Ето какво казва Той Самият: Славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби. Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде. Аз им явих Твоето име и ще явя, та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях[35].

Умът ни замира в удивление пред тази тайна: Творецът се е облякъл в тварното; Вечният и Невидимият е приел в Себе Си временната и изменчива форма на битие; Духът, Който далеч надхвърля всяка мисъл, е станал плът и ни е дал възможност да Го докоснем с ръце, да Го видим с телесните си очи; Безстрастният е подложен на страдания; Безначалният Живот се е съединил с умирането.

Философстващият ум, оставен сам на себе си, не може да приеме със съгласие евангелската проповед: за него тя е безумие. Абсолютът на философите „няма разрешение” от своите създатели да се понизи до образ на раб[36]. Този въображаем Абсолют по своята същност е небитие в най-пълния смисъл на думата. Преди идването на Христос е имало умове, които са изградили изключително интересни теории за такъв абстрактен Абсолют; ето защо днес за нас не е новост появата на подобни тенденции. За съжаление мнозина стават жертва на тази духовна заблуда. Във връзка с това великият Павел ни е оставил гениален химн:

Писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните”… понеже… Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта. Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани… Христос, Божия сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците[37].

Словото стана плът и живя между нас[38]. Ние не проумяваме как е възможно това, но и не изключваме, че Онзи, Който е сътворил нашата природа, може да я приеме в Своята Ипостас. Той не е приел нова, различна ипостас – човешката; оставайки в Своята извечна Божия Ипостас, Той е съединил в нея Божествената природа с тварната. Той ни е явил в плът съвършенството на Отца, разкрил ни е с изключителна сила съвместимостта между Бога и Човека.

Христос ни е дал познанието за Светата Троица: за Отца и Сина и Светия Дух. Моисей под Името ЯХВЕ – „АЗ СЪМ” – е разбирал само една Личност. Словото и Духът за него били енергии на Едното Същество. А на нас ни е открито, че и Логосът, и Духът са Ипостаси, равночестни на Отца: Бог е един по Своята Същност и троичен по Ипостаси. Образът на този Бог е едната природа на Човека в множество ипостаси.

Поради единството на Бога, името „АЗ СЪМ” е приложимо както към цялата Троица, така и към всяка Ипостас поотделно. Подобно на другите имена, това име също може и трябва да се разбира и като общо (нарицателно) име, и като собствено име на всяко от Лицата. Например, името „Господ” се отнася за трите Лица заедно и същевременно е собствено име на всяко едно от тях. Същото може да се каже и за Името ИИСУС, тоест Бог-Спасител. В молитвения си опит обаче ние употребяваме Името ИИСУС изключително като собствено Име на Христос, на второто Лице на Светата Троица.

В древността познанието за Божеството се е давало на човешкия дух чрез онези имена, които разкриват преди всичко свойствата на Бога: могъщество, вездесъщие, всезнание, промисъл, слава и така нататък. На Моисей обаче Името ЯХВЕ – „АЗ СЪМ” – е било дадено като собствено име. Чрез Въплъщението на Логоса на Отца ние се докосваме до Бога в такава форма и пълнота, че вече не очакваме други, по-пълни откровения. Единственото, което ни е нужно, е да се подвизаваме в живот според заповедите, за да усвоим този дар в истинските му измерения: Той е живял с нас в условията на нашето падение; Той ни е говорил на нашия език; Той е слязъл до нас до такава степен, че сме Го възприемали сетивно; Той ни е явил напълно във видим образ невидимия Отец; Той ни е открил всичко, което е свързано с отношенията между Бога и човека. Спасението, донесено от Него, има изключително конкретен характер. Той започва Своята проповед с призива: Покайте се, защото се приближи до вас Царството небесно[39]. В тази проповед съзираме продължение на Неговия разговор с Адам в рая[40].

Велико е името „АЗ СЪМ”; велико е Името на Светата Троица; велико е също и Името ИИСУС. Много може да бъде казано за това Име, то е неизчерпаемо по своето съдържание. То принадлежи на Онзи, на Когото всичко съществуващо дължи своето битие: Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците[41]. Той е „в началото”; Той е принципът на цялото мироздание. Във вътрешнотроичния живот Той е обърнат към Отца, а в Акта на творението този Логос се обръща към създадените по Негов образ.

Името Иисус и като смисъл-знание, и като Божия „енергия” по отношение на света, и като собствено Име на Сина Божи е онтологично свързано със Самия Него. То е духовна реалност. Звуковата страна на това Име може да се слива с неговата реалност, но не е задължително. Като звуков израз, то е било дадено на мнозина смъртни, но когато се молим, ние го произнасяме с друго съдържание, с друга нагласа на духа. За нас то е мост между човека и Бога; то е канал, по който до нас идват потоци божествена сила. То произхожда от Светия Бог, ето защо е свято и неговото призоваване ни освещава. С това Име молитвата става в някаква степен осезаема: то ни съединява с Бога. В това Име е Самият Бог, като в съд, като в скъпа ваза, пълна с благоуханни цветя. Чрез него Надмирният става осезаемо иманентен. Като божествена енергия, името изхожда от Същността на Божеството и самò по себе си е божествено.

Когато се молим с такова съзнание, молитвата ни се превръща в страшен и в същото време тържествен акт. В древност е била дадена заповедта да не се призовава напразно Божието Име; а Господ ни е дал заповедта и обещанието „да молим Отца в Негово Име”. С идването на Иисус Христос всички Божии имена ни се разкриват в тяхното най-дълбоко значение. И ние би трябвало да треперим, произнасяйки святото име на Иисус, както това става с много подвижници, сред някои от които ми бе дадено да живея. Дръзвам да кажа, че бях жив свидетел на това как достойното призоваване на Името изпълва цялото същество на човека с присъствието на вечния Бог; то отнася ума в други сфери; предава ни особената енергия на нов живот. С това Име идва и божествената Светлина, за която не е лесно да се говори.

Знаем, че не само Името Иисус, но и другите Имена, открити ни свише, са онтологически свързани с Бога. Знаем това от опита на Църквата. Всички църковни тайнства се извършват чрез призоваването на Божиите Имена и преди всичко на Светата Троица – на Отца и Сина и Светия Дух. Цялото ни богослужение се основава върху призоваването на имената на Бога. Ние не приписваме на езиковия им израз някаква магическа сила, но когато ги произнасяме с истинско изповядване на вярата, със страх Божи, благоговение и любов – тогава заедно с Имената действително имаме Самия Бог. Много поколения свещенослужители са знаели силата на Божието Име и са извършвали тайнствата с дълбокото усещане за присъствието на живия Бог. На тях им е била открита тайната на свещенодействието на божествената Литургия. Те не са се съмнявали, че пред нас са Кръвта и Тялото Христови в тяхната истинска реалност. Над светите дарове е било призовано Името на Онзи, Чието слово, щом бъде изречено, се превръща във „факт”. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина[42].

Забравянето за онтологичния характер на Божиите Имена, липсата на такъв опит в молитвите и тайнствата е опустошило живота на мнозина. За тях и молитвата, и тайнствата са изгубили своята вечна реалност. Литургията от Божествен Акт се е превърнала в обикновено психологическо или мисловно припомняне. Мнозина са стигнали дори дотам да считат молитвата за безполезно губене на време, особено ако след молитвите за житейските им нужди не се е изпълнило онова, за което са молили… А нима най-важното чудо в нашия живот не е съединяването на цялото ни същество с Бога? Това е онази „добра част”, която няма да ни се отнеме и след смъртта[43]. Фактът на нашето възкресение в Бога – ето кое би трябвало да бъде в центъра на вниманието ни като върховен смисъл на появата ни на този свят. Любовта към Христос, която изпълва целия човек, коренно променя живота ни. Той – Богочовекът – е съединил в Себе Си и Бога, и човека, затова чрез Него имаме достъп до Отца. Нима има нещо по-голямо, което бихме могли да пожелаем?

Онези, които са възлюбили Христос и Неговото име, изпитват наслада, когато четат Евангелието и цялото Свещено Писание. Божиите Имена, Смисълът и Светлината, които изхождат от тях, привличат духа на човека, и вече нищо друго не може да го привлече. С най-висше вдъхновение апостол Петър казва: Няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим[44]. Или: Сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи[45]! И в един друг случай апостолите издигат глас към Бога и казват: Владико, Ти си Бог, Който си сътворил небето и земята и морето и всичко, що е в тях… погледни на техните заплахи (на царете и владетелите на този свят – на иродовците, пилатовците, заедно с езичниците и израилевия народ) и дай на Твоите раби с пълно дръзновение да говорят Твоето слово, като простираш Ти ръката Си за изцеление, и да стават чудеса и личби в името на Светия Твой Син Иисуса. И след като се те помолиха, потресе се мястото, дето бяха събрани, и всички се изпълниха с Дух Светий и с дръзновение говореха словото Божие… и голяма благодат беше върху тях всички[46]. Така цялото Свещено Писание е изпълнено отначало докрай със свидетелства за Бога чрез Имената Му. И духът ни не престава да се наслаждава, докосвайки се до светите слова, и душата благославя Бога, Който ни е дал този безценен дар.

Бавно израства човекът в сферата на богопознанието. Ще изминат много години преди на съзнанието ни да се разкрие величествената картина на битието: сътворяването на света с неговите космически сили и явления, а също и на човека, когато Господ Бог… вдъхна в лицето му дихание за живот[47]. Човекът е свързващ принцип между Бога и останалото творение, тъй като в него се извършва съединяването на тварните космически енергии с Нетварната. Всяка енергия, която изхожда от Бога, от същността на Божеството, в богословието също се нарича „божество”. Същността не може да се предаде на човека, но животът на Бога се съединява с човека чрез силата на Божието действие. Обòжението се извършва чрез нетварната благодат. Най-ярък пример за това в Новия Завет е откровението на Тавор: апостолите чули във видимата Светлина гласа на Отца: Този е Моят възлюбен Син[48]. И Светлината, и Гласът (и двете остават необясними за нас) са „божество”.

Всички трябва да се научим да различаваме енергиите според техния произход; неспособността да се ориентираме в това отношение ще забави процеса на духовното ни израстване.

Не е излишно да повторим, че в Иисусовата молитва няма нищо механично или магическо. Ако не се подвизаваме да спазваме заповедите на Христос, призоваването на името Му ще бъде напразно. Той Самият е казал: Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие[49]. Изключително важно е да се уподобим на Моисей, който търпеливо носел подвига си, сякаш виждайки Невидимия[50]; да призоваваме Господа със съзнанието за онтологическата връзка между името и Именувания – с Личността на Христос. Любовта към Него ще расте и ще се усъвършенства според това доколко нараства и се задълбочава познанието ни за живота на възлюбения Бог. Когато по човешки обичаме някого, произнасяме името на любимия с приятно усещане и не се уморяваме да го повтаряме. Същото и дори в още по-голяма степен е при произнасянето на Името на Господа. Когато любимият човек все повече ни се разкрива със своите дарби, той ни става все по-скъп и с радост откриваме в него новите черти. Така е и с Името на Иисус Христос. Със завладяващ интерес откриваме в Неговото име нови тайни на Божиите пътища; и самите ние се превръщаме в носители на онази реалност, която се съдържа в Името. Чрез това живо познание в опита на нашия живот ставаме причастници на вечността: А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа[51].

„Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят.”

Името Иисус е дадено по откровение свише. То произхожда от вечната божествена сфера и по никакъв начин не би могло да бъде плод на земния разум, макар да е изразено чрез тварното слово. Откровението е акт-енергия на Божеството, която като такава принадлежи на друго равнище и е трансцендентна на космическите енергии. В своята надмирна слава Името Иисус е метакосмично. Когато произнасяме Името на Христос, призовавайки Го да влезе в общение с нас, Той, Който всичко изпълва, ни чува и така се установява жива връзка с Него. Той, като предвечен Логос на Отца, е в неразделно единство с Него, затова Бог Отец чрез Словото Си влиза в общение с нас. Христос е Единородният съвечен на Отца Син, ето защо казва, че никой не идва при Отца освен чрез Него[52]. Името Иисус означава Бог-Спасител и поради това би могло да се отнесе към Светата Троица, както и към всяка Ипостас поотделно. Но в молитвата си ние употребяваме името Иисус преди всичко като собствено име на Богочовека, и към Него умът ни насочва своето внимание. В Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството[53], казва апостол Павел. В Него е не само Бог, но и целият човешки род. Молейки се с името на Иисус Христос, ние се изправяме пред абсолютната пълнота и на Нетварното Първобитие, и на тварното битие. За да влезем в тази пълнота на Битието, Господ трябва да се всели в нас така, че Неговият живот да стане наш. Затова и призоваваме името Му според заповедта: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния. „Който се съединява с Господа, един дух е с Него.“[54]

Спрях се на догматическата основа на Иисусовата молитва до голяма степен поради това, че през последните десетилетия често се натъквах на изкривени разбирания за извършването на тази молитва. Най-недопустимите от тях са онези, които смесват Иисусовата молитва с иога, с будизма или дори с „трансценденталната медитация” и други подобни практики. Радикалната разлика между християнството и тези несъвместими с него учения е в това, че в основата на нашия живот е Откровението за Личностния Бог: АЗ СЪМ. Всички други пътища отклоняват ума на човека от личностните взаимоотношения с Бога и отвеждат молещия се в областта на абстрактния свръхличностен Абсолют, в обезличаващата аскетика.

Медитацията като откъсване на ума от всякакви образи може да даде усещане за мир и покой, за излизане извън времето и пространството. Тя обаче не е осъзнато предстоене на човека пред личностния Бог. В нея няма истинска молитва, тоест молитва лице в Лице. Това може да доведе до следния резултат: човекът, увлечен от медитацията, да се задоволи с психологическите състояния, плод на такива експерименти, и най-лошото – възприятието на Живия Бог, на Личностния Абсолют да стане чуждо за него. Не са редки безумните опити за кратко време да се постигне „космическо съзнание” и дори да се получи опит за непосредствено общение със Свръхличностния Абсолют. В действителност обаче този род аскетика води до отдалечаване от истинския Бог, от истински вечно Съществуващия.

Евангелското учение говори не само за Личностен Бог, но и за лично безсмъртие на спасените. То се постига чрез победа над света на страстите. Това е велика, грандиозна задача. Но Господ е казал: Дерзайте, Аз победих света[55]; и ние знаем, че тази победа не е била лека. И отново Христос ни учи: Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират. Пазете се от лъжливите пророци[56]… В какво се състои тази гибел? В това, че хората изоставят открилия ни се Жив Бог и се устремяват към онова „нищо”, от което са били извикани за живот с цел да им се даде безсмъртното блаженство на богосиновството чрез вселяването в тях на Бога Светата Троица.

За да повярваме в Христос, трябва или да имаме детска простота: ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно[57]; или да придобием безумно дръзновение като Павел, който казва: Ние сме безумни зарад Христа… немощни… Станахме като измет на света, измет за всички досега[58]. И все пак: Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос[59]. Моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа[60].

Според християнския опит космическото съзнание се дава в молитва, подобна на гетсиманската молитва на Господа, а не чрез философско трансцендиране. И им рече: тъй трябваше да бъде проповядвано в НЕГОВО ИМЕ покаяние и прощение на греховете у всички народи… Вие сте свидетели за това; и Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие (пребивавайте в молитва)… докле се облечете в сила отгоре[61].

(Към осма част (Извършването на Иисусовата молитва)

__________________________

*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Иоан 16:24 и 23.

[2]. Вж. Матeй 10:16.

[3]. Лука 10:17.

[4]. Лука 9:49.

[5]. Вж. Иоан 15:11.

[6]. 1 Иоан 3:2.

[7]. Евреи 1:1.

[8]. Битие 4:26.

[9]. Изход 6:3.

[10]. Изход 3:14.

[11]. Изход 34:5-7.

[12]. Исаия 43:14; 41:4; 43:10.

[13]. Вж. Изход 20:7.

[14]. Вж. Битие 32:24.

[15]. 3 Царства 19:4 и 10.

[16]. Иона 4:2-3. Вж.

[17]. Иов 3:3 и сл.

[18]. Александър Сергеевич Пушкин, Сочинения в 3 тт. Т. 1. М., 1955, с. 247-248 („Дар напрасный, дар случайный…”) – б. пр.

[19]. Вж. Иов 1:22.

[20]. Иоан 8:12.

[21]. Иоан 7:37-38.

[22]. Вж. Битие 28:12.

[23]. Битие 32:28.

[24]. Вж. Битие 32:29.

[25]. Битие 32:31.

[26]. Битие 32:9, 11.

[27]. Битие 33:1-4.

[28]. Псалом 18:3.

[29]. Вж. Псалом 18:7.

[30]. Изход 3:14.

[31]. Вж. Филипяни 2:7.

[32]. Иоан 1:14.

[33]. Матей 4:16.

[34]. Колосяни 2:9

[35]. Иоан 17:22-26.

[36]. Вж. Филипяни 2:7.

[37]. 1 Коринтяни 1:19-25.

[38]. Иоан 1:14.

[39]. Матей 4:17.

[40]. Вж. Битие 3:8 и сл.

[41]. Иоан 1:3-4.

[42]. Битие 1:3.

[43]. Вж. Лука 10:42.

[44]. Деяния апостолски 4:12.

[45]. Деяния апостолски 3:6.

[46]. Вж. Деяния апостолски 4:24-33.

[47]. Битие 2:7.

[48]. Матей 17:5.

[49]. Матей 7:22-23.

[50]. Вж. Евреи 11:27.

[51]. Иоан 17:3.

[52]. Вж. Иоан 14:6.

[53]. Колосяни 2:9.

[54]. 1 Коринтяни 6:17.

[55]. Иоан 16:33.

[56]. Матей 7:13-15.

[57]. Матей 18:3.

[58]. 1 Коринтяни 4:10-13.

[59]. 1 Коринтяни 3:11.

[60]. 1 Коринтяни 4:16.

[61]. Вж. Лука 24:46-49.

Изображения – авторът архимандрит Софроний (Сахаров – 1896-1993). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5lV

Протопрезвитер Александър Шмеман

Заключение

В какво се състои богословската наука?

Основа на всяко богословие е Свещеното Писание, а главните теми на богословската мисъл (всяка от които в наши дни се поставя по нов начин) са: 1) темата за Божието слово, 2) темата за Църквата, 3) темата за историята.Ще завършим цикъла Въведение в богословието с няколко думи за метода, защото този въпрос е най-сложен и най-труден, особено за богослова.

Богословието все повече и повече се превръща в точна наука, стреми се да бъде една от науките. От една страна, от богослова се изисква същото, което се изисква и от всеки учен. От друга страна, ние богословите имаме и особеното призвание да служим на Бога със своя логос. Днес човешкият ум е дискредитиран. Хората казват: “Човешкото сърце е по-добро и по-възвишено от ума”. Ето защо умът трябва да бъде реабилитиран, не според човешкия разум (ratio), а според Логоса, чрез Когото Божието подобие се въплъщава в човека. Умът трябва отначало да се въцъркови и затова човек трябва да усвои ценностите на презирания днес научен метод.

Всяка наука, която заслужава това име, се отличава преди всичко с честност и изисква интелектуален критически подход. Ние обикновено се плашим от критиката, смятайки я за несъвместима с християнския морал. Но доколкото критиката се определя от трезвия поглед върху нещата и без да е разрушителна, тя е основна добродетел на монаха и подвижника, защото главен момент в нея е разсъдливостта, трезвостта. Трезвостта е това, което сродява учения и монаха. Всеки монах е призван да очисти сърцето и ума си от това, което ги замърсява. Същото е длъжен да направи и честният учен. В християнството ни се дава необикновеното изкуство на това очистване, указани са дори неговите степени. Трезвостта е едно от първите стъпала по пътя на християнското богословие. Тази трезвост включва самокритичност, проверка на емоциите, на сферите на душевното. В древността ученият-богослов обикновено бил монах и обратно: монахът ставал богослов. Кой ни е предал ценните ръкописи, които сега служат за основа на нашето богословие? – Монасите. Този техен труд – бавният труд на пчелата, труд трезв и постоянен – е осно- ва на всеки християнски подвиг.

Често слушаме от страна на учени враждебни нападки и упреци срещу християнството заради това, че в него имало много нечестни, много подправени неща. В действителност, никой не отрича, че християните са допускали грешки. Разноцветните хартийки, с които понякога бива обкичвано християнството са просто излишни, защото то няма нужда от лъжлива защита. Обикновено християнството бива противопоставяно на науката, но между тях няма принципно противоречие. И пътят на науката най-добре от всичко доказва верността на това твърдение. Ние, християните, има за какво да се покаем пред хората на науката: Църквата е изгаряла хора, защото са твърдели, че земята се върти**. И ако науката се е отдръпнала от Църквата, то това не се е случило защото нейните представители са били хора паднали. Това е станало, защото Църквата е искала да властва над тези хора безпределно, защото в нейното влияние върху света, в дадения случай, е имало прекалено много нехристиянски мотиви, защото прекалено често лъжата е била смятана за истина. В резултат се е получил този трагичен разрив, заради който днес пишем трактати на тема “християнство и наука”, без да си даваме сметка, че и двете страни имат вина. Защото светьт е един и същ и за двете. Уважението към истината и самата Истина са ни дадени от Христос (Аз съм… истината – Иоан 14:6). Уважението към собствената дейност и в областта на светските науки се е зародило в християнството, тъй като Христос е учил да бъдем докрай и във всичко истинни. В разделението на науката на просто наука и висша наука има някакво недоразумение. Това, което се назовава “просто наука” е псевдонаука, вулгаризирана от философите на XIX век и няма никакво отношение към истинската научна висота.Днес е настанало време, в което трябва да покажем във всяко дело, че сме Христови свидетели; трябва да живеем така, сякаш днес е последният ден от живота ни. Християнството ни задължава да се отнасяме към всичко по християнски. Св. Иполит Римски е казал, че християнинът трябва да бъде най-добрият във всяко дело. Ние малко се замисляме върху Божиите слова: Защото Твое е царството, и силата, и славата. Господ е Цар и Нему принадлежат и силата, и славата. Това не бива де се забравя. Необходимо е не само да се върнем към християнската иерархия от ценности, забравена в нашия лаицизиран свят, но и да възстановим примата на Истината в Иисуса Христа, помнейки, че няма истинско богословие, ако не е жадувана Неговата правда. Това е първата част от богословския метод и неговата основа.

Втори методологически принцип е библеизмът на православното богословие, тоест живото отношение към Божието слово – нещо, което е съвсем на изчерпване в нашето общество. Библеизмът не е протестантство, както често се твърди. При нас Евангелието е положено върху Светия Престол, като Слово Божие. Пред него се прекланяме и всеки път, когато ще се чете от него, чуваме думите: И о сподобитися нам слышанию… Ориген казва, че има два начина за причастяване към Христа: чрез Неговото слово и чрез Тайнствата.

Но как трябва да използваме словото Божие? Това вече е въпрос за метода. Проблемът за утилизирането на Божието слово е възникнал в определен исторически момент в Римската църква; много богослови са излезли от нея заради въпроси, свързани с разбирането на словото Божие в епохата на модернизацията на знанието. У нас това не се е случило, защото на богословието е предоставена пълната свобода на критически подход към Свещеното Писание (понякога просто поради равнодушие към Самия Логос). Но въпросът, както преди, остава мъчителен, независимо, че е вулгаризиран в степен, при която попада в напълно измамна перспектива. Проблемът се състои в следното: какво е словото Божие, дали всички факти, които се съдържат в него са истинни или не? Каква е ролята на Исаия, Лука, Павел и на останалите, след като всеки от тях има своя индивидуален “коефициент”, който влиза в Божия план. Словото Божие не е паднало от небето, а е преминало през историята, през мозъците на едни или други хора. В разбирането на Писанието може да има отделни разногласия, но в неговия център, както в Стария, така и в Новия Завет, трябва винаги да се мисли Христос – ето това е действителният метод. Мнозина се позовават на Свещеното Писание и чрез него оправдават личните си изводи; неговите текстове се употребяват по всевъзможни начини. Ние обаче трябва да търсим в центъра на всичко Христос. Това е единствената причина, поради която сме съхранили Стария Завет. Ние го четем с любов, защото цялата старозаветна история е озарена от Христос и целият Стар Завет говори за спасението на хората.

Истинският богослов никога не отмества Библията от работната си маса. Той се храни със съдържащото се в нея слово Божие, но се храни с него църковно, тоест в православен дух. И в това се състои следващият – историческият пункт на методологията. Ние вече приведохме определението, което дава св. Викентий Лерински за Преданието: то “винаги, от всички и навсякъде се приема”. За св. Викентий е било ясно: всичко, което той е разбирал, като “винаги и навсякъде приемащо се” (например литургичното почитане на Божията майка или служенето върху антимис) е възникнало в историята и не винаги е съществувало в Църквата. Но в такъв случай правилно ли е да смятаме, че всичко това може да бъде изхвърлено, както мислят крайните протестанти? И тук думите на св. Викентий получават своя смисъл. Да, всичко, което се съдържа в Преданието на Православната църква, винаги и навсякъде се е приемало, но се е приемало implicite (тоест вътрешно). Така например можело е да знаем или да не знаем, че светата Дева е дала плът на Сина Божи, но този факт си остава факт и той ни храни независимо дали съзнаваме или не. Следователно, богословието не е органическо развитие на самите факти, такива те винаги са били, а е познаването им. Затова богословът е длъжен преди всичко да познава фактите, което ни води до необходимостта от признаване на историческия метод в богословието. Хората обикновено не обичат историята. Казват, че тя може да разруши вярата, че е по-добре от църковната история да се изберат светлите страници, отколкото отново да се преживяват всички скандали и недоразумения и тъй като историята на християнството е повече история на падения, отколкото на победи, то изучаването ѝ може само да въведе в съблазън. Но ние трябва да помним, че историята на Църквата не е арсенал от факти, а представлява сам по себе си органически изминат път, че главното в нея са не отделните дати и факти, а самото ѝ съществуване, което лежи в полето на нашето знание и което влияе на всичко останало (както някой е казал: La culture c’est се qui reste, quand tout le reste est oublie). И самите ние, за разлика от крайните протестанти, за които съществуват само АЗ и БОГ, сме включени в общата история на човечеството. Това, което отличава човека от животните е присъщата му памет за историята. И в този смисъл християнството е исторично от начало до край, свързвайки ни в едно историческо предание. Къде намираме Преданието? Само в историята. Преданието е това, което се предава от поколение на поколение, като в Църквата то е не просто предаване на традицията. В Църквата се предава Самият Христос, Самата Истина. Какво е предаването на благодатта, ако не предаване на Христос? И апостолската приемственост, и предаването на богословските истини е същото това предаване на Христос. Църковната история е важна именно защото е историята на тези предавания. Извън емпиричната история на Църквата няма християнство. Чудото на християнството се състои не в това, че е родило светци, а в това, че живеещата в него благодат остава неизменна. И това не е разказ за миналото, а една чудесна тайна, срещана от всеки човек – ако е член на тялото Христово – в тази Църква. Затова е важно не “скелето” на историческото здание на Църквата, а това, което стои зад него.

Системата на богословието е изградена от ученията на светите велики отци на Църквата и на други богослови, живели до наши дни включително; тук всяко отделно учение крие в себе си истината, като никога не я изразява изцяло. Християнството не е станало систематическа отломка от историята, то се намира в постоянно формиране. И ние схващаме истината не в нейните разкъсани отделни части, а в цялата ѝ съвкупност (πλήρωμα – гръцки, цялостност, пълнота), като някакво органическо цяло. Проповедта на християнството за Божието царство също ни е дадена в исторически аспект. Символ на Царството винаги е нещо, което може да расте, да се развива, нещо органическо, а не представляващо самò по себе си някаква абстрактна система от понятия. Такъв символ е например семето, което расте и прераства в дърво, в чиито клони птиците могат да се скрият. Такава е тайната на растежа на Царството небесно. Да се отнасяш към историята честно и правдиво не означава да измерваш съвременния църковен живот с миналото, да го обичаш или не заради това негово минало (такъв подход е типичен за консерватора или за активиста). Нужно е да обичаме в историята онова, което е истинно, да обичаме в нея Христос, Който е същият вчера и днес, и во веки, Комуто е било угодно да създаде Своето Тяло в историята. По този начин, като трети фундамент на богословието се явява историята.Четвърта основа и метод на богословието е литургическият опит на Църквата. Под него се разбира не познаването на богослужебните книги, а самото църковно богослужение, като основна част от църковното предание, като факт, че Църквата преди всичко е молеща се. Без този момент не бива да си представяме Църквата като “една, съборна и апостолска”. Дървото на богословието lex credendi винаги се храни от lex orandi, това е законът, по който се храни Църквата. Ние живеем в епоха на литурги ческо възраждане и християните от цял свят все повече и повече започват да разбират, че Църквата в своята основа е съборна и апостолска. Отец Сергий Булгаков обичаше да казва, че черпи богословието си от евхаристийната Чаша. Тези думи свидетелстват, че истинското си вдъхновение богословът черпи в храма, в молитвата. Богословието е само разкриване на онова, което Бог открива на човека в духовния опит. Но това разкриване винаги е католично, както е католична и цялата Църква, какьвто трябва да бъде и нашият живот в нея. На това се основава вярата ни в “съборната” Църква. Думата “кат’олон” е от гръцки произход и оз- начава цялостност, съгласие в цялото. По-късното разбиране на тази дума се е наложило над първоначалния ѝ смисъл. Цялото винаги предшества частта и частта живее дотолкова, доколкото се съгласува с цялото. Днес всеки избира в Църквата онова, което му се струва, че е най-важно за него. А между другото, самата дума “избор” на гръцки език означава “ерес”.

Ако Църквата е Самият Христос, то цялото предназначение на християнството е да ни направи съобразни на Христос. И да се оправдаваме с думите “аз съм такъв човек и имам такъв характер…” е чист психологизъм, с който е необходимо да се борим. Ако семето (тоест моето Аз), което е било посято в земята не умре, то ще си остане само. Но ако това Аз умре, тогава то ще се възроди в съгласие с цялото, като отражение на съгласието с Христос, Който живее в Църквата. Във всеки християнин се отразява целият опит на Църквата и това е основата на християнството. Опитът на всеки отделен човек може да бъде разширен до пределите на съборното съзнание и това е основата на нашия път. Затова за всеки християнин е необходимо да съобрази своя живот с живота на Христа, да разпъне своето Аз. Но това е особено необходимо за богослова, защото богословието е отражение и свидетелство за цялата истина на Църквата. В най-дълбокия си смисъл християнството не е провинциално, не е индивидуалистично и затова преди да бъде отхвърлено нещо в Църквата трябва да се убедим, че то не съвпада с истината на Църквата, а не с нашите вкусове и желания.

Пътят на богослова не е безметежен труд извън света с неговите радости и вълнения. Между богословието и света не бива да има никакъв разрив. Богословът не трябва да се затваря в своя личен живот, защото пътят му е труден и отговорен. Ако в живота ние сме призовани към риск, то този риск е особено необходим в богословието и всеки факт, всеки конфликт трябва да бъде проверен от Църквата. Тази вътрешна цялостност или католичност се достига чрез молитвен живот, чрез аскетически подвиг и живот в храма. Всички са призвани към честта на висшето звание и няма по-голямо служение от служението на Словото (словото, що казах, то ще го съди в последния ден – Иоан 12:48). Но това служение не бива да води богослова към горделиво чувство, защото горделивост се съдържа само в ереста. С това курсът по Въведение в богословието може да завърши. Но това, което искам да подчертая и да изтькна като най-важно от казаното досега е мисълта за най-дълбокото единство на всичко с всички. Богословието не е само занятие, упражнение за интелектуално настроени хора, както и монашеството не е само призвание за волунтаристи. Богословието е път за ново раждане на целия човек съобразно на Христа. Защото един и същи е и “Сеещият”, и “Жънещият” плодовете на богословието – Христос.

_______________________

*Из книгата Въведение в богословието от протопрезвитер Александър Шмеман, превод Мая Иванова, издателство Праксис, Велико Търново, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Казаното е разбираемо само в западен контекст – бел. ред.

Изображения – авторът протопрезвитер Александър Дмитриевич Шмеман (1921-1983). На две от тях е със Сурожски митрополит Антоний и Солженицин. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5l8

Протопрезвитер Александър Шмеман

Арианският спор продължил шестдесет години – по времето между Първия и Втория вселенски събори – и довел до определяне на тринитарния догмат (тоест догмата за Св. Троица). В изковаването на този догмат участвали св. Атанасий Велики, кападокийските св. отци Василий Велики, Григорий Богослов и някои други учители на Църквата. Това първо поколение отци отдало своите сили за формулирането на догмата за Св. Троица, който се изразява с една дума: “единосъщие”. Тази дума била внушена свише на св. Атанасий Велики, а кападокийските отци впоследствие способствали за разкриването на нейния смисъл.

Още незавършил, този спор бил последван от нов – христологическият. След като Църквата формулирала тайната на Св. Троица, веднага възникнал въпроса за друга тайна: за това, как се съчетават в Христа двете природи – божествената и човешката. Историята на този спор се разделя на два етапа, първият от които е свързан с ереста на Несторий.

Богословието на Несторий не бива да се опростява, като се свежда единствено до отрицание на Богородица. Тук преди всичко е ставало дума за божествеността на Христос. Несторий – проповедник от сирийската пустиня, а след това архиепископ на първопрестолната катедра Константинопол – учел за Иисус, като за най-великия сред пророците, в Когото Христовата пълнота обитавала телесно. Това учение допадало на мнозина. Срещу несторианското богословие обаче се противопоставил и удържал победа един от най-великите отци на Църквата – св. Кирил Александрийски. Св. Кирил пръв дал формула за богочовечеството на Иисус Христос и защитил изповядването, че Божията Майка действително е Майка на Бога, Богородица.

Вторият етап от споровете за двете природи на Христос е свързан с монофизитството. Обратно на несторияните, привържениците на монофизитството виждали в Христос единствено Бога. Срещу тази ерес се обявили редица богослови, сред които изпъква името на папа Лъв Велики. Тяхната защита на Христовото богочовечество довела до определението на Халкидонския събор (451 година), което утвърдило, че Спасителят притежава пълнотата на Бога и на човека неолитно, неизменно, неразделно, неразлъчно. Тази съборна формула се нарича “орос”, тоест “ограда” или “определение”. Така възникнал христологическият догмат – догматът за богочовечеството на Спасителя.

Ако погледнем огромното количество материали, съхранили се от Вселенските събори, то неволно изниква въпроса: каква е била основата на това творчество? Отците на Вселенските събори са имали за основа Свещеното Писание. Разбирането в дълбочина на Свещеното Писание, което съществувало през описваната епоха е загубено в наши дни. Ние не се “храним” с Писанието така, както е правила древната Църква. Ранните отци не са оставили след себе си нищо друго, освен обяснения на едни или други негови текстове и полемически писма срещу еретиците, основаващи се на същото това Свещено Писание. Затова упреците на протестантите, че Писанието не се изучава достатъчно в православието са неуместни. Всъщност цялото Предание на църковните отци е било пропито и осветено от Писанието. Отците дори биха се изненадали, ако някой им кажеше, че съществува друго богословие освен скриптуалното. И ако за протестантите Библията е не просто книга, а слово Божие, то и за православните, всеки път, когато по време на богослужение се произнася: “И о сподобитися нам слышанию Святаго Евангелия…”, словото Божие е неподправена реалност.

И така, Свещеното Писание винаги е служело като основен ключ за обясняване догматите на вярата. По-нататъшната работа на отците се състояла в това, да съчетаят истините на вярата с понятията на гръцката философия, тоест да приспособят философията към възприемане на християнството, да въцърковят умовете. Когато възникнал спорът с арианите, православният свят мъчително търсел какво да противопостави на тази ерес, чиято диалектика изглеждала по-силна. Арий се позовавал на редица текстове от Свещеното Писание, които, според него, обосновавали твърденията му (Моят Отец е по-голям от Мене – Иоан 14:28; А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец – Марк 13:32). И когато богословите се опитвали научно да отговорят на Арий, базирайки се на Свещеното Писание, Атанасий Велики изненадващо предложил думата “омоусиос”. Тя не се срещала в Писанието и била съвършено нова в богословието, но чрез нея Църквата успяла да се спаси от арианската ерес. Само тази дума била подходяща за окончателното утвърждаване на догмата за божествената природа на Христос.

Известно време единствено св. Атанасий Велики, който се криел от преследванията при преподобни Антоний в египетската пустиня, отстоявал тази истина; тогава дори св. Василий Велики не поддръжал понятието “омоусиос”. Петдесетгодишният път на компромиси, отначало на Източната, а после и на Западната църкви завършил в края на краищата с това, че цялата Църква начело със св. братя Василий Велики и Григорий Нисийски се върнала при св. Атанасий. Кореспонденцията между отците по този повод прави вълнуващо впечатление. Особено забележителен бил моментът, в който св. Атанасий видял връщането на цялата Църква към истината, която цял живот отстоявал. Св. Атанасий не бил нито философ, нито особено образован човек, но въпреки това той оставил формула за църковно изразяване на истината. Именно в подобен род явления се заключава силата на отеческото богословие. При подбирането на “богоприлични думи”, необходими за изповядването на изложените в Свещеното Писание факти, отците не пренебрегвали и профанния език. Те се обръщали към езика на своето време, като го употребявали за служение на истината. По думите на Климент Александрийски, “след завръщането на юдеите от плена всичката мед на езичеството и всичкото злато на Египет били употребени за украсяване храма на Единия Бог”. Така се получило и със създаването на богословската терминология. В това отношение отците на Църквата имат първостепенно значение. Нямало е и не може да има истинско богословие, което да не изхожда от отците. Това, което са създали те остава фундамент за всички времена; затова богословието не може да бъде разбрано, ако не се навлезе в света на отците, макар и това да е друг свят и друга среда.

Свещеният фундамент на отеческото богословие синтезира правилата на вярата и живота. Именно с това той е ценен и за нас.

3.Византийският период и падането на Византия.

След отеческия период настъпила епоха, свързана с печалния факт на разделението между църквите. Това се случило през 1054 година, но процесът на разделянето бил по-продължителен; общението между църквите не било прекратено начаса след тази дата. Може да се каже, че това разделение нараствало постепенно и завършило едва през XII век, по време на кръстоносните походи. Тогава църквите се срещнали и взаимно се видели в неблагоприятна светлина**. След окончателното разделяне между Източната и Западната църкви, започнал така нареченият византийски период на богословието.Византийското богословие е известно предимно като полемично богословие, подчертано насочено срещу Западната църква, срещу така наречените “латинци”. Някои въпроси, които днес ни се струват централни, тогава изобщо не били поставяни. По-ранното богословие (например св. Ириней Лионски) също било полемично, но тогава Църквата отстоявала определени факти; във византийското богословие обаче често се отделяло повече място на малките обредови проблеми, отколкото например на проблема за Filioque. Счита се, че византийското богословие, доколкото е известно на широките кръгове, се подхранвало най-вече от ненавистта към Рим.

Това мнение на широките кръгове обаче е основано предимно върху западни оценки. Никой не познава автентичното византийско богословие. Съществуват цели залежи от ръкописи на св. Марк Ефески, св. Григорий Палама (дори тук, в Париж, в Националната библиотека), които до този момент не са преведени на съвременните езици (наистина, част от произведенията на св. Григорий Палама неотдавна бяха преведени на руски от архимандрит Киприан Керн). Главната ценност на това богословие е вплитането на догматическото богословие на отците в литургическия език, в езика на молитвата. Отражение на това творчество са нашите богослужебни книги. Двата тома на Октоиха например които обхващат осемте гласа и на които се основава нашето богослужение, са изпълнени открай докрай с догматическо съдържание, а така наречените “догматици” на осемте гласа представляват истински догматически формули, цитати от св. отци. Въз основа на възкресните канони може да се напише цял трактат за Възкресението.

Турското робство сложило край на византийското богословие до XIX век. Младите гърци, жадни за знания, се отправяли да учат в университетите на Запад. Така живото (богословско – бел. ред.) предание на Православната църква било прекъснато. Но, пресекнало в Гърция, в края на XVII век то се възродило в Русия, а в наши дни и в други православни страни. За да се разбере по какъв начин светоотеческото предание се възродило в Руската църква, трябва да се проследи историята на развитието на западното богословие, тъй като указаното възраждане станало не без западното влияние и западните методи.

В сравнение с Изтока, Западът тръгнал по съвсем различен път, който му бил натрапен. Поради варварските нашествия Imperium Romanum се разделила на две части: Западната империя се откъснала от Източната. И ако последната продължила да се развива като гръцка православна държава, то западната част от империята потънала във варварското море. Тук от V до IX век бавно отминавали така наречените “тъмни векове на богословието”. През това време протичали скрити процеси, в резултат на които било издигнато стройното здание на западното християнство, различно от издигнатото на Изток. Ако за символ на източното богословие може да служи храмът “Св. София”, то на Запад в резултат от друг духовен опит се появява катедралата в Шартр (1135 -1155 година). Ако внимателно я разгледаме, можем ясно да проследим последователността в развитието на римокатолическото богословие.

Независимо от оценките за пътищата на едното или другото богословие, самият въпрос за разделението на църквите остава в своята трагическа острота. И тук, на западния път, като своеобразен отговор на този въпрос, виждаме образа на един човек, когото всички смятат за баща на западното богословие.

Той живял в малко градче в Северна Африка, през нощта на “тъмните векове”, при заревото на пожарите, които осветявали нашествието на варварите. Потопен в богословието, той се опитвал да не забелязва как ордите на вандалите преминавали Гибралтар и как била разрушавана неговата родина, цветущата Африка – по онова време блестящо средище на римската култура. Името на този човек е Августин, епископ Ипонски. Нищо в западното богословско творчество не може да бъде разбрано, без да се познава така наречения августинизъм. Блажени Августин имал такова влияние на Запад, каквото имал Ориген на Изток. Той създал ярка и завършена система, която положила своя печат върху цялото последвало западно богословие и заедно с това породила пукнатината, довела до разрива между западното и източното християнство. От богословието на блажени Августин произлязла и цялата богословска система на Тома Аквински – родоначалник на западните ереси и духовен отец на Лутер и Калвин.

За втори извор на западното богословие, след августинизма, се смята образователната традиция на Рим. В тази традиция имало два цикъла: нисш и висш. Методът ѝ се състоял във въпроси и отговори. Аргументи се привеждали първо от разума, после от Свещеното Писание. Това бил така нареченият схоластически метод, в който интелектуалното жонглиране представлявало сериозна опасност и който Тома Аквински довел до висша точка на развитие. Неговата Summa Theologica по необичайната стройност на своите доказателства била висше постижение на схоластиката. През онази епоха този метод прониквал във всичко, включително и в архитектурата. Както вече казах, цялата “сума” на западната схоластика може да се види отразена в Шартрската катедрала, включително и в дяволчетата на водостоците.

Но когато нещо достигне своя висш разцвет, в същия момент се появяват и признаците на разпада. Такъв признак в схоластиката била победата на външния формализъм над вътрешната съдържателност. В това отношение, последният период на Средновековието (до Ренесанса) бил вече епоха на падение. Сам по себе си Ренесансът представлявал остър пристъп, взрив на неоезичество. Това бил източникът на всички болести, от които страдаме сега.

Вследствие на Ренесанса се стигнало до Реформацията и до появата на Мартин Лутер. Тогава с пълна сила се разгорял запаленият вече пожар. На реформата Римската църква отвърнала с контрареформа (Тридентския събор 1545-1563 година). Оттогава пътят на западното богословие се раздвоил: римокатолицизмът и протестантизмът, двата близнака на августинизма, започнали един безкраен спор.

Новото западно богословие се характеризирало преди всичко с повишен интерес към историята. Предвид това, че целият патос на Лутер се заключавал в желанието за връщане към чистото християнство, на протестантите им било необходимо да доказват, че то е факт при тях. Римокатолиците настоявали на обратното. От тази полемика се родили Магдебургските центурии, в които протестантските богослови писали, че римокатоличеството с всеки век (оттук и названието “центурии”) все повече и повече отстъпва от първохристиянството. Кардинал Бароний, от името на Рим, им отговорил със своите Анали (Хроника на събитията). Такова било началото на научния историзъм в новото западно богословие. Вторият отличителен признак на това богословие е новият начин на изучаване на Свещеното Писание. Лутер провъзгласил догматичността на Писанието за единствен източник на богословието. Оттук възникнала цялата така наречената “библейска наука” с нейните разклонения. Но от момента в който реформаторите се отказали от Свещеното Предание, самото Свещено Писание започнало да се разпада в ръцете им.

В наши дни се забелязва известно връщане към Преданието, дори в протестантизма. Но в онези времена всичко било неустойчиво. Всичко се подлагало на критичен анализ. Като следствие от това, протестантизмът се изродил отчасти в либерализъм, отчасти в сладникав пиетизъм, който сам по себе си представлявал някакво адогматическо християнство, форма на евтина сантиментална развълнуваност. Появило се безкрайното множество секти.

Такъв бил сложният път на западното богословие, в резултат на който се формирала и цялата негова съвременна структура. Когато след края на турското (в Гърция) и на татарското (в Русия) робство, Източната църква започнала да се завръща към богословието, тази структура била присадена в нея чрез Киевската академия, изпитваща тогава влиянието на иезуитите.

4.Школата на руското богословие

Стигнахме до момента, в който западното богословие намерило почва в Русия. Вече стана дума за това, че в резултат от драматичните събития през Средновековието и всички нещастия, постигнали Православната църква на Изток, богословието, като жива културна и образователна традиция, било прекъснато. Голубински казва дори, че древноруските богослови били всичко на всичко грамотни хора, но това не е вярно. До татарското нашествие в Русия започнала да се заражда собствена оригинална традиция. В книгата си The Russian Religions Mind професор Федотов доказва, че именно периодът на Киевската, а не на Москов- ската Рус представлява златният век на руската православна култура. Този век може да бъде оприличен на фиданка, взета от византинизма и присадена на руска почва. За това говори и протоиерей Георги Флоровски в книгата си Пути русского богословия.

Както руският (богословски – бел. ред.) език или по-точно славянският бил отломка от гръцкия, така и руската душа, по израза на професор Вейдле, била сякаш оформена от византийската култура. Всичко това станало възможно благодарение на значителния културен акт на светите Кирил и Методий, които съставили славянската азбука и превели гръцките книги на езика на славяните. Думи като “благодушие” и “благообразие”, които нямат еквивалент в западните езици, са думи преведени от гръцки и те отразяват гръцката стихия и гръцкия начин на мислене. И ако в домонголския период Русия не успяла да създаде своя богословска система, то във всеки случай тя била близо до това. Има много свидетелства за чудесните плодове, които кръщението на руския народ е дало на православната култура. Наличието на такова произведение, като Слово о полку Игореве, вече показва колко високо е била способна да се издигне руската душа по онова време.

Историческите събития способствали Русия да се развие като военноотбранителна верига, която по волята на съдбата защитавала Европа от нашествията на азиатските орди. Това превърнало Русия в тоталитарна държава с крепостно право и всичките му последици, зад гърба на която Западна Европа благодушно продължавала да се развива. В Русия всяко самостоятелно развитие на мисълта било прекъснато. Оставали живата вяра и благочестието на руския народ. Свидетелство за това са както целият сонм руски подвижници, завещали ни своя опит в богопознанието, така и руската икона, показваща, че опитът на Църквата продължавал да храни руските души отвътре, въпреки отсъствието на образование. Като резултат от това обаче се стигнало до религиозния крах, ознаменуван през XVII век със старообрядчеството. Старообрядчеството било продукт именно на отсъствието на богословска наука и богословска мисъл. Днес споровете за това как да се пише: “Иисус” или “Исус” може да изглеждат нелепи. В действителност, старообрядчеството имало характера на завършена система, която не можело да бъде засегната, без да бъде разрушена и да изгуби ценността си.

По такъв начин в Русия се създавала особена култура, в която липсвало академично богословие, но за сметка на това съществувало прекрасно, завършено богослужение, иконографски канон, осветен бит. Но така не можело да продължава дълго (което и показало старообрядчеството). Срещите със Запада започнали много преди времето на Петър Велики, който само завършил това сближаване. Още при Алексей Михайлович Русия била наводнена от европейци. В културата назрявала криза, ознаменувана от бурен прелом. И тук, на неговия праг се състояла богословската среща със западното християнство.

Мястото на тази среща бил Киев. Западноруското християнство се намирало в други, по-различни от съществуващите в Москва условия. То удържало напора на войнстващите католическо и протестантско богословия, продукти на скорошната Реформация. Полша била наводнена от иезуити и в Малорусия твърде рано се почувствала необходимост от защита на православието. Започнало организирането на богословски школи, тъй като със стоящите на високо богословско ниво иезуити трябвало да се води борба със същото оръжие. Голяма роля в тази борба изиграла Киевската академия, свързана с името на митрополит Петър Могила. Той създал своя школа, добила известност като “могилянско богословие”. Шляхтичът Могила дълги години учил при иезуитите. Той бил проникнат от тяхната система и дори от маниера им на мислене. Вследствие на това, Петър Могила въвел западен маниер в защитата на православието. Богословието в Киевската академия се преподавало на латински. Но въпреки това, то оставало чисто и защитено от ересите на римския католицизъм.

През XVII век много от киевските учени дошли в Москва. Сред тях най-видни били Симеон Полоцкий и Вишневецкий, представители на ополяченото дворянство, които станали родоначалници на първата духовна школа, открита в Москва. Скоро там била открита и Академия, която получила названието “славяно-гръко-латинска”. Преподаването в нея, също както в Киевската, се водело на латински език. Възникването ѝ поставило началото на цяла мрежа от духовни академии, семинарии и училища, покриваща цяла Русия. Системата, по която се преподавало в тях, била изцяло заимствана от Запада; само допреди сто години – до средата на XIX век – нашите селски свещеници учели на латински език. Митрополит Филарет Московски преподавал цялото свое “богословие”, както тогава се изразявали, на този език. А от езика зависи много. Затова, както казвал отец Георги Флоровски, хората “се молели на славянски, а мислели и богословствали на латински”. Езикът на Църквата не станал език на училището, а езикът на училището не бил езикът на Църквата, в резултат на което между тях възникнало разделение и хората привикнали да отъждествяват образованието със Запада. Дори фамилиите на постъпилите в духовните семинарии студенти били преиначавани по латински образец (например Беневоленски, Бенедиктов, Бенефактов); оттук тръгнали както “попските” фамилии, така и особеният “попски” език. Самата дума “семинария” също била взета от Запада. Пак оттам бил взет и целия особен свят на духовното училище и така между него и живота на Църквата се получил разрив.

Богословието, което се изградило в резултат на тези влияния може да се характеризира с две черти.

Първо, това е специфично образователна наука, с единствен акцент върху развитието на ума – роля, която е чисто западно явление. За св. отци богословието е не само наука, но и нещо друго. В семинариите от онова време обаче целта била просто в придобиването на някакъв запас от знания. Всички богословски учебници и катехизиси били написани под влияние на западната традиция. Тя се усеща в тази област и до днес, като се започне от системата на въпроси и отговори в нашите катехизиси: “Какво е Закон Божи?” – питаме ние детето. Второ, в това академично богословие проникнало и съдържанието на западното богословие. Същността на знаменитата дисертация на Самарин, посветена на Теофан Прокопович и Стефан Яворски, се свежда до това, че католикът Яворски и протестантът Теофан се оборвали един друг, единият с католически, а другият с протестантски аргументи и мислели за православието от протестантско-католическа гледна точка. Дори такава личност като светителят Тихон Задонски използвал книги на западното богословие например, Подражание на Христа от Тома Кемпийски или трудовете на Иоан Арндт. И ако Тихон Задонски успял да устои на тези западни влияния, то това станало изключително благодарение пламенността на неговото присъщо на вътрешно-православния човек сърце. Архиепископ Димитрий Ростовский също изпитал влиянието на западното богословие.

И все пак, попадайки на руска православна почва, методите на западното богословие оставали чужди на духа на православието, макар и да били възприемани от ума. Самият ум обаче се формирал както от начина, по който били поставяни богословските въпроси, така и от отговорите, които им били давани. Да вземем например догмата за изкуплението – един от централните догмати на нашата вяра. Кому била принесена жертвата Христова? – пита западното богословие. Отците на Църквата не биха поставили така въпроса. Но такава постановка на въпроса и до днес е присъща на православното съзнание, пример за което е книгата на митрополит Антоний Храповицки за Изкуплението. Същото може да се каже и по други въпроси на нашата вяра: Какви са атрибутите на Бога? Какви са свойствата на Божията справедливост? и така нататък. Подобна схоластическа постановка на въпросите извращавала православието и постепенно отдалечавала руските богослови от изворите на православното богословие.

Истинското православие оставало да живее в бита. До събора през 1917 година обаче никой не си давал сметка, че самò по себе си богослужението (Литургията или Всенощното бдение) може да бъде извор на богословие – дотолкова разумът бил привикнал да го търси единствено в учебниците. Но трябва да се отдаде дължимото и на поколението Бенефактови и Туберозови, над които сега се надсмиват – ако неговите представители, увличайки се от “модното” богословие, бяха забравили пазеното от техните предци, то може би всичко ценно, което сега притежаваме, нямаше да достигне до нас. Независимо от западните влияния, това поколение е запазило за нас – чрез бита и богослужението – нещо исконно православно, залегнало в основата на нашето академично богословие, макар и в същото време облечено в латински дрехи.

Освен латинските канали, по които прониквало схоластическото богословие, съществувало и едно второ течение, което може да се нарече светско богословие. Постепенното отделяне на свещенството в особена каста било естествено следствие от разпределението по съсловия на цялото руско население (факт, удостоверен дори с държавен закон). Единството между културата и Църквата, което съществувало при Московската Рус, било нарушено. Руската култура, след прословутия прозорец към Европа, отворен от Петър, била поставена на други релси. Църквата била отъждествявана преди всичко с нейната битова страна, която никой не свързвал с каквато и да било културна проблематика. В средата на XIX век във връзка с философското пробуждане в Германия, под влиянието на Фихте, Хегел и Шелинг в Русия също започнало пробуждане на философските интереси. През четиридесетте години руската интелигенция била привличана и намирала своя духовен център не в Саровския манастир, а в Берлинския университет, чиято катедра по философия заемали представители на идеалистическото направление в немската философия. Самите проблеми на идеалистическата философия се поставяли така, че пораждали въпроси от историософски характер: за смисъла на историческия процес, за задачите на отделните страни и народи (вж. Чижевский, Гегель в России). Така, младите руски студенти, събрани около катедрите на немските професори, започнали да се замислят за съдбините на Русия и за нейната загадка. Появили се славянофили и западнофили, които се стремели, всеки посвоему, да дадат отговори на въпросите, вълнуващи съвременните руски умове. Славянофилите (А. С. Хомяков и други) смятали, че съдбата на Русия е неотделима от православието; западнофилите (В. Г. Белинский и други) от своя страна мислели, че съдбата на Русия трябва да бъде слята със съдбите на западните страни.Така немската философия съвсем по нов начин оплодотворила руската мисъл. По този път минали отначало старите, а после и младите славянофили. Руската интелигенция започнала да се интересува от Църквата. Започвайки с Алексей Степанович Хомяков, у нас било поставено началото на светското богословие (Владимир Соловьов и вече в наши дни – Николай Бердяев, отец Сергий Булгаков). В този смисъл обичащите да противопоставят Алексей Степанович Хомяков и други на “гнилия Запад” не са прави, защото забравят, че самото славянофилство е израснало от западната философия.

Един от най-вълнуващите факти, станали пред очите ни, е срещата на двата пътя, които били толкова дълго разделени: пътя на Църквата и пътя на културата. Това се случило в апокалиптичните години на руската революция и в наши дни ние виждаме съчетаването на свещенство и професура в едно лице (например отец Василий Зенковский), като някакъв символ на участието на руските културни сили в живота на Църквата.

Богословието не е нещо веднъж завинаги готово и очертано, сякаш паднало от небето. То е продукт на непрекъснат творчески процес, който може да се характеризира като „творима съвременност“. Богословието винаги ще зависи както от нашите духовни потребности, така и от степента на сливането му с Православната църква и проникването му от онази Истина, която Църквата носи със себе си.

_______________________

*Из книгата Въведение в богословието от протопрезвитер Александър Шмеман, превод Мая Иванова, издателство Праксис, Велико Търново, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Особено печално в това отношение било превземането от кръстоносците на Константинопол през 1204 година, което било съпроводено от безчинства и поругаване на много светини – бел. ред.

Изображения – авторът протопрезвитер Александър Дмитриевич Шмеман (1921-1983). На две от тях е със Сурожски митрополит Антоний и Солженицин. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5kY

Следва…

Протопрезвитер Александър Шмеман

Сега въпросът за Стария Завет стои отново пред нас. Прекъсването, породено от отдалечаването на християнското съзнание от традицията, вече е завършило и християните от всички изповедания отново се обръщат към Стария Завет. В съвременните учебници по богословие няма например обяснение на това, как пророчеството за Св. Троица се свързва с явяването на трите ангела на Авраам; историята на Ной често се излага само във вид на морално поучение; образът на тримата отроци в пещта се привежда само като пример за вярата. А всъщност Христос и апостолите разбирали своето дело в светлината на Стария Завет: Изследвайте Писанията… те са, които свидетелствуват за Мене (Иоан 5:39). Под Писания тук се разбира Стария Завет. Христос е бил негов Изпълнител, Завършител, Венец. И това, че Иисус е Месия, не бива да се разбира извън Стария Завет.

Христос бил главната надежда на Стария Завет. На Него се уповавали, за да спаси еврейския народ от плена. С течение на времето, вярата в Месия придобивала все по-духовни очертания – Христос като последно откровение на Истината. Затова самото име на Иисус Христос е вече позоваване на Стария Завет.

Но именно в тази точка се получил разривът между юдейството и християнството – Иисус, Който дошъл на земята и умрял на кръста, не бил признат от юдеите за Meсия. Последица от това непризнаване е виждането, че в наши дни Старият Завет е ненужен. Всъщност, през първите векове на християнството Старият Завет бил насъщна храна за християните, а четенето и обясняването му – ежедневно занимание.

Изобщо, през I-III век християните не познавали друго богословие, освен тълкуването на Свещеното Писание, тоест екзегетическото богословие. Първото, което имала Църквата, била вярата, с която живеели юдеите, вярата, основана на факти. В наше време мнозина смятат тези факти за митология, но ние християните продължаваме да вярваме, че юдеите са били богоизбран народ, че тяхната история е била своеобразно божествено откровение. Ето защо Старият Завет е важен за нас не от морална гледна точка, а преди всичко като подготовка за приемането на обещания Месия.

Първото евангелие – според Матей – започва с изброяване на старозаветните хора, дали плът на бъдещия Христос. Това не е история на светци – напротив, в този списък срещаме имената на грешни и дори много грешни хора. При това те са сякаш подчертани, за да стане ясно, че никой от тях сам по себе си не е заслужил божественото избраничество. Бог Сам ги е избрал, за да прокара чрез този грешен, но избран от Него народ, Своя промисъл за света. Целият Стар Завет е история на измените и отпаданията на народа от неговия Бог, но като плод от това именно еврейско дърво се явила Пренепорочната Дева Мария, която и завършила Стария Завет. В Новия Завет, към огромния материал, даващ представа за Бога и за вярата на израилския народ в Него, се прибавило потвърждението, че всичко обещано на човечеството от Стария Завет се е изпълнило в Иисуса Христа. Затова апостолската Църква дълго време оставала без собствени книги. През III век Ориген казвал: “Всичко е в Стария Завет. Всичко е учение за Него (за Христа – отец А. Ш.)”. И действително, ако вземем само псалмите, написани хилядолетие преди възникването на християнството, ние ще видим, че всичко в тях е проникнато от мисълта за идващия Спасител. Във всеки текст и във всяка книга от Стария Завет можем да срещнем поразителни откровения за Христос. Без тази предпоставка, тоест без вярата, че Иисус е Христос, Старият Завет губи своя смисъл и не може да се разбере защо е написан. За нас вярващите Старият Завет е сякаш пос- тепенно проясняващ се и израстващ образ на Христа. И когато Иисус казал – свърши се! (Иоан 19:30), това означавало, че истината на пророчествата за Него се е изпълнила, че са настъпили последните времена. Иоан Богослов постоянно повтарял: Деца, последно време е (1 Иоан 2:18). Сега някои казват, че той е сгрешил. Но твърдейки това, ние приписваме на първохристияните нашите мисли. Ако св. Иоан е сгрешил в този пункт, то значи е сбъркал във всичко останало. В онези времена Църквата живеела в есхатологично очакване, тоест в очакване на края (та έσχατα – гръцки, край). А ние? За какво си мислим ние, когато казваме: “Да дойде Твоето царство”? Краят вече е настъпил. Христос е Алфа и Омега, Начало и Край. В Него всичко е открито и всичко е дадено. Никаква нова истина няма да бъде дарена на хората, защото цялата ѝ пълнота вече е дадена. Това последно време може да продължи милиони години и Църквата е това необикновено общество от хора, в което всичко е обърнато към едно и също, към това, което вече е било. Църквата винаги е обърната към миналото и едновременно с това към бъдещето, към Деня велик и страшен, деня на Страшния съд, когато всеки ще признае, че Иисус е Христос. Църквата, това са младенците, които знаят всичко и на които е открито всичко (…прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци – Лука 10:21). Дните на ранната Църква са белязани от това Откровение, от това очакване, съдържащо се във факта, че Христос вече е дошъл. Цялата същност на първохристиянската и изобщо на християнската вяра може да се изрази с думите: “Господ дойде, Господ идва, Господ ще дойде!” (маран-ата – древноеврейски, Ей гряди!). Всичко, което сега виждаме смътно като през огледало (1 Коринтяни 13:12) ще стане явно в деня на Второто пришествие. И “последните времена” означават времето на Църквата, живееща с това очакване.

Но времето минавало и съобразяването с околния свят ставало неизбежно. Човекът не е tabula rasa. В него има някакви предпоставки; затова истината за Църквата била дадена на света, чрез езика, на който той бил способен да я възприеме. Апостолите не започнали веднага да записват спомените си за Христос; Евангелията не се появили веднага. Те представляват само малка част от онова, което се записвало или се предавало устно за Спасителя през онова време. Голяма част е останала в апокрифите, непопаднали сред каноническите книги.Евангелията са писани по различен повод и с различна цел. Евангелието според Иоан Богослов е написано на гръцки език и започва с думите: В начало беше Словото. “Слово” или на гръцки “Логос” е термин от гръцката философия (вж. съчинението на княз С. Трубецкой Учение о Логосе). С каква удивителна лекота апостол Иоан взема този термин от гръцката философия и го прилага по отношение на Спасителя, сякаш казвайки на гърците: “Ето, виждате ли, Логосът, за Който вие толкова сте слушали, е именно Христос!”. По-нататък апостол Иоан не употребява тази нова, въведена от него в християнската терминология дума, но неговият пролог е вече мостът, който християнската мисъл можела да ползва, когато искала да обясни на външния свят смисъла на християнството.

Много скоро се наложило Църквата да се сблъска с този свят и стълкновенията били двояки. От една страна, те били свързани с гоненията срещу християните, а от друга – с цялата негова култура, която по онова време съдържала в себе си отрова много по-коварна, от отровата на гоненията. Ернест Ренан нарича гръцкия свят от онази епоха le miracle grec. И днес ние се впечатляваме от красотата и завършеността на формите в този свят. До ден-днешен “гръцкото чудо” продължава да владее умовете на хората, а през XV век например Възраждането искало изцяло да се потопи в него. И ето, че обикновените галилейски рибари отправили предизвикателство именно към тази култура.

С какво живеел този свят? Каква била неговата философия, неговото разбиране за Бога? Тук няма да открием грубо езичество, което бихме могли като Перун да изхвърлим в Днепър. Никой през I век от нашата ера не вярвал в истуканите. Тук става дума за вяра в нещо много по-дълбоко, а именно: вяра в природната хармония. Гръцката мисъл винаги се стремяла да премине от случайното към хармоничното. За нея хармоничното било вечно. Гърците не се интересували от историята, не я обичали и не я ценели; те обичали това, което винаги съществува в света и се стремели зад отделния факт и зад отделната човешка личност да видят общ закон. Всичко в света е циклично, всичко постоянно се възвръща: пролет, лято, есен, зима; всичко е хармонично, всичко се повтаря. Гърците не понасяли конкретното и историческото. Колко различна била християнската проповед, която учела, че светът лежи в зло и че смъртта, позорната екзекуция на Христос, ще спаси света от това зло!

Християните вярвали, че спасението е извършено в историята, при Понтий Пилат. Това указание обединявало абстрактната теория за спасението и реалния живот в света. Така християнското богословие и гръцкият свят си противостоели, като взаимно не се разбирали. От една страна християнството искало да се предпази, а от друга – да взриви този свят на културата. Даденият период от християнската история може да се характеризира като християнизация на елинизма или елинизация на християнството.

Езикът на гръцката философия станал език на християнството. Чудото на древната Църква се заключавало в това, че елинизмът бил въцърковен. Парадоксално е, но цялото еврейско старозаветно наследство – с разказите за израилските колена, за битките, победите и пораженията на израилския народ, с повествованията за действията на Бога в него – всичко това е намерило своя израз на езика на елинската култура. И съединението на тези две разноприродни величини породило ранното християнско богословие.Но преди да стане това сливане, християнството трябвало да изпита периода на борба с гностицизма. Древният свят от I век след Рождество Христово в повечето случаи вече предпочитал ирационалната вяра в идеята за висше знание, давано от Бога само на посветени (сега тази идея срещаме в антропософията, теософията и прочее). Тайните секти с различни ритуали, които възниквали в гръцкия свят под влияние на източните култове, били много разпространени. Те давали храна на въображението и привличали с тайнствеността си. Християнството също носело в себе си тайна, но тази тайна била различна. Христос учел: …което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Матей 10:27). Гностиците се интересували от християнството, защото в негово лице виждали нов съюзник (християните се събирали нощем, извършвали някакви тайнствени обреди) и се опитвали да го втъкат в своите учения. Християнството се разпространявало много бързо и често към него се присъединявали хора без особена, съответстваща подготовка. Затова гностиците успявали да внушат на някои от тях, че главното в християнството не е това, че Христос е донесъл спасение, а това, че е дарил тайни знания, на които човек може да се научи, ставайки посветен. Появили се митове, създадени въз основа на противопоставянето между началата на доброто и злото. Макар и да носели в себе си някакви отблясъци от християнското учение, тези митове в същото време коренно го извращавали. Гностиците учели, че Христос не е бил човек и че не е дошъл на земята, за да се всели в опетнената и грешна човешка плът, а за да съобщи на хората някаква тайна. Такова разбиране пораждало различни отклонения от християнството. Едно от тях бил и докетизма, който учел за призрачно явяване на Христос в света.

Чувствайки реалната опасност да се разтвори сред всички тези учения, Църквата решила да оформи точно канона на Свещеното Писание. От разпространения сред вярващите огромен, както вече казахме, християнски материал тя избрала четири книги, които нарекла евангелия (от ευαγγέλιον – гръцки, благовестие, добра вест). Протестантите смятат, че православието подчинява Еванге- лието на Църквата. Но ние вярваме, че ако Евангелието е благата вест за Христос, то Църквата никога не е била без Евангелие. В определен момент тя просто е почувствала необходимост да фиксира тази вест. И най-доброто доказателство за тази необходимост е, че имаме четири евангелия, а не едно, че във всички се съдържа една и съща вест за Христос, и че тази вест се предава според съобщението на дадения евангелист, тоест засвидетелствана е от него. Затова, когато се появили извращения на Евангелието, Църквата счела за необходимо да каже: “Ето Евангелието, ето засвидетелстваната истина”. След това към евангелията били прибавени Посланията, а към IV век бил фиксиран целия канонически свод на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. И така, 1) отначало Църквата разкрила основното ядро на своята вяра – Иисус е Христос – в изобразителни символи (катакомбните знаци), 2) после това ядро било разгърнато в евангелията и 3) в Символа на вярата. В Символа била фиксирана вярата в Бога: като Отец и Творец (реакция срещу неприемането от страна на гърците на идеята за творение от нищо), като Вседържител (отрицание на дуализма с неговата равнопоставеност между силите на доброто и злото); вярата в Единия Господ Иисус Христос, Сина Божи, Който станал човек (а не призрак) и в Светия Дух (този член от Символа никога не получил пълно развитие); веднага след това се говори за Църквата, с което се подчертава, че чрез Духа Свети Господ пребивава сред нас и живее в Църквата.

През II век, като реакция на гностическата отрова, Църквата определила и своята структура, градяща се върху апостолското приемство. Иерархията била още един пункт, чрез който Църквата определила своята вяра.

След това християнската доктрина се развила вече като наука, но фундамент не само на нейното учение, а и на нейния литургичен опит винаги оставали Символът, Евангелието и апостолската приемственост.

Някога Църквата е живяла без писано Евангелие и без оформена иерархия, но тя никога не е оставала без Евхаристия. Това Тайнство с главна буква дарява на Църквата в жив опит усещане за вечното присъствие, за вечното повторение на това, което съставя самата ѝ същност: Христос е Бог, Той живял на земята, пострадал, умрял и възкръснал. В този мистически опит присъства и творението на света, и падението, и спасението му. В Литургията ние се приобщаваме към самия Извор на живата вяра, Който е живото Евангелие. Църквата е преживяла много тежки моменти, но съхранявайки Литургията, тя съхранила и своя обективен опит. Основание и критерий за този опит са не някакви отвлечени данни, а самият живот на Църквата. И драмата на нашето време е тази, че миряните са престанали да разбират какво представлява богослужението. Единствено чрез Литургията може да се възроди и богословието, и църковното благочестие. Вътрешното единство между Символа, Евангелието и иерархията ни е дадено в тайнството Евхаристия, което се извършва непрестанно и в пълнотата на което можем да участваме според силите си.

По такъв начин извори на богословието и негова основа са: Свещеното Писание, Свещеното Предание и учението за иерархията, така както са определени те от Вселенските събори и от св. отци. Спомагателното предназначение на богословието се състои в разкриване и защита на онова, което вече съществува в цялата си пълнота в Църквата. Викентий Лерински определя Свещеното Предание и богословието като приемано винаги, от всички и навсякъде. Богословието е свидетелство не от моя талант, а от пълнотата, в която съм кръстен. Затова всеки християнин в известна степен е богослов, свидетел на Иисуса Христа пред Бога и света, изповядващ, че Христос е Син Божи. Ние сме изпратени в света като апостоли и в този план неговото спасение зависи и от нас, защото ни е дадено това, което сме длъжни да предаваме и на другите – Преданието. В този смисъл, Църквата е общество, което е длъжно да продължи делото Божие на земята.Нека обозначим кръга от извори на църковното богословие, който остава неизменен. Той се състои от Свещеното Писание, Свещеното Предание и литургическия опит на Църквата. Ако присъединяваме и последния, то това не означава, че богослужебният чин, в смисъла на обред, остава един и същ. Неизменен е източникът на литургическия църковен опит. По отношение на това неизменно ядро, всичко останало в богословието е обработка или разкриване с една или друга цел на едни или други факти и идеи, които съставят предмета на богословието. Но, преди да разгледаме неизменните извори на богословието, нека кажем още няколко думи за историческата съдба на самото богословие.

Към края на ранния период на Църквата, когато се съставяли и оформяли самите извори на богословието, тоест приблизително към средата на III век, ние забелязваме стремеж систематически да се излага онова, което Църквата притежавала в своя опит. Родината на това първоначално систематическо богословие била Александрия, в която кипял интензивен богословски живот и където през онази епоха вече съществувал неоплатонизма. Там, под покрива на блестящото александрийско училище или Музей, както тогава го наричали, се родила школата на Климент Александрийски и Ориген (с учението на тези богослови ще се запознаете подробно в курса по Патрология, а сега само ще отбележим отделните течения на богословската мисъл).

И така, счита се, че Климент Александрийски и Ориген са родоначалниците на систематическото богословие. Потребността от богословстване се родила първо в Александрия – не само от желание да се защити вярата от нейните врагове, но и от някаква вътрешна необходимост, от някакъв богословски ерос. В наше време богословието често бива противопоставяно на светостта, но със своя пример ранните отци ни показват, че това не са разнородни величини, нямащи отношение помежду си; през онова време самото богословие водело към святост, а светостта – към богословие. Сам Ориген бил фанатик на аскезата, а не кабинетен учен. Още от детска възраст, бидейки син на мъченик, той се опитвал да се удостои с мъченически венец. Писмото до баща му, който бил хвърлен в затвора заради вярата, е характерно свидетелство за неговата религиозност.

Ориген бил “прикован” към Свещеното Писание. За него то било единственият извор както на всякакви умозрения, така и на самата святост. Той твърдял, че има два начина за причастяване към Христос; единият – чрез вкусване Тялото и Кръвта на Спасителя, а другият – чрез словото Божие. И тази любов към словото Божие превърнала богословието на Ориген преди всичко в екзегеза (тоест тълкувание).

Като смятал, че тълкуването на Свещеното Писание е основа, както на богословието, така и на християнския живот изобщо, Ориген съзнавал че е необходимо научно изучаване на текстовете. И ако Ориген е признат за баща на систематиче¬ското богословие, то той може да се смята също и за основоположник на изследователския подход към Свещеното Писание. Той изследвал еврейските и гръцките текстове на Библията, сравнил различните преводи на Стария и Новия Завет, като използвал шест колони с преводи и събрал в Александрия голямо количество ръкописи и версии на текстове от целия Стар Завет. Ориген оставил на идните поколения богослови множество тълкувания на Свещеното Писание. Така той поставил задачата за по-нататъшно изучаване на Писанието и задал самия характер на богословието.

Основното твърдение на Ориген е, че цялото съдържание на Свещеното Писание – както на Новия, така и на Стария Завет – е Самият Христос. Даденият подход довел следващите тълкуватели до така наречения типологически метод на изучаване на Свещеното Писание (типологията не бива да се смесва с алегорията; целта на типологията е в намирането на предобрази, които са типични за едно или друго събитие и остават завинаги определени; алегорията от своя страна е продукт на времето, който не винаги съвпада с действителността и изчезва заедно с отминаването на породилата го епоха). Посредством типологическия метод, Ориген виждал предобразния смисъл на целия Стар Завет по отношение на Новия: старозаветната Пасха била предобраз на новозаветната, за която св. апостол Павел пише на Коринтяни: …защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас (1 Коринтяни 5:7); освобождаването на юдеите от египетския и от вавилонски плен било предобраз на спасението на човешкия род чрез Христа и така нататък.

Като говорим за типове и алегории, уместно е да отбележим, че в християнството присъстват още и символи. В това отношение цялата наша православна Литургия е открай докрай символична. Много често тези символи се разбират като алегории, тоест като алегорически изображения на живота на Христос. За такива обикновено се смятат Малкия вход, свещта, която се изнася пред Евангелието и така нататък. Но тези обичайни тълкувания имат по-късен произход. Автентичният символ има реално значение; той е не само знак, но е знак, изпълнен със смисъл. Така, само чрез символ ни е дадена възможността да се приобщаваме към Тялото и Кръвта Христови. В църковната практика, ако свещеникът вижда върху дискоса тяло вместо хляб-символ, то Църквата признава подобен род явления за състояние на прелест (изкушение). В този смисъл, алегорията е нещо повърхностно и преходно, а типологията разкрива вътрешния смисъл на едно или друго явление в неговото отношение към Христос, Църквата и човешката душа.В съчинението си За началата Ориген прави опит, използвайки типологическия метод, да обясни началата на християнската вяра. Той сам подчертава, че предлаганата от него система е нова и затова съвсем не я натрапва, а само я предлага. Учението му може да се разглежда като опит за философско обяснение на вярата. В За началата Ориген говори за сътворението на света и падението на човека. Това произведение е първият опит за догматическо богословие и като такова то има изключително значение.

Климент Александрийски, подобно на Ориген, също е имал огромно влияние при определяне на бъдещата структура на богословието.

2.„Златният век на православието“

От IV век започнала нова епоха в историята на християнството. Във външен план това била епоха на секуларизация, тоест на помирение на Църквата с държавата. Във вътрешен – това било началото на дълъг период богословски спорове, които довели до по-точното определяне на църковното учение. През тази епоха на църковния хоризонт се появили онези титани на богословието, които е прието да наричаме отци на Църквата. Живелите преди това Климент Римски, Игнатий Богоносец и другите почитани от Църквата учители не създали собствена школа. Отци на Църквата, според специфичното значение на думата, наричаме богословите, живели в периода IV-VII век, които са изковали нашата православна догматика. Техните произведения съставили златния капитал на Църквата, от който тя черпи и до днес.

Потребността от изработване и утвърждаване на точни формули на вярата се появила с началото на арианството. В основата му лежал спорът за божествеността на Иисус Христос, повдигнат от александрийския презвитер Арий не по-късно от 315 година. Обикновено в учебниците по богословие това учение донякъде се опростява: в тях по правило се казва, че Арий отричал божествеността на Иисус Христос. Всъщност, този спор е възникнал не поради съмнения във вярата, а поради своеобразното разминаване между акта на вярата и нейната философска интерпретация. Ставайки християнин, човек е длъжен сякаш да прекове своя ум, да го направи способен да възприеме истината за божествеността на Спасителя. Съществуващите стари способи не били подходящи за обясняване истините на християнската вяра. Църквата вярвала във фактите на раждането, живота, смъртта и възкресението Христови още преди да започне да ги осмисля. Тя живеела с радостта от вярата в реалността на тези събития през цялото време преди да започне формулирането на своята вяра. Необходимо било и умът да бъде въцърковен, и да бъде просветен от нея. Прековаването на ума, което се изразило в прековаване на античните мисловни форми в нови и намирането на нов език за новата истина е всъщност заслугата на отците. За св. Василий Велики, това означавало да се намерят “богоприлични думи”. За нас, с нашето прагматично отношение към живота, е трудно да разберем, защо хората тогава толкова са спорели заради някакви си думи. Трудно ни е да разберем, защото не си представяме, че тези думи (например “омоусиос”, тоест “единосъщен”) са били изповедание на онези неизречими истини, които е трябвало да бъдат облечени в дреха, ушита специално за тях.

_______________________

*Из книгата Въведение в богословието от протопрезвитер Александър Шмеман, превод Мая Иванова, издателство Праксис, Велико Търново, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът протопрезвитер Александър Дмитриевич Шмеман (1921-1983). На две от тях е заедно със Сурожски митрополит Антоний и Солженицин. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5kR

Следва…

Протопрезвитер Александър Шмеман

Увод

Въведение в богословието е курс, в който трябва да се каже по малко за всичко. Времето, в което живеем, е различно от това, в което е живял св. Григорий Богослов. Тогава той не е можел да отиде на баня или да си купи хляб, без някой да го дръпне за ръкава и да го запита: “Кажи, кое е по-правилно “омоусиос” или “омиусиос”?” Днес не се богословства така и към богословието се отнасят или с неприязън, или с недоверие. То се е превърнало в призвание само за богословите специалисти, които разсъждават над въпроси, вече никого неинтересуващи. Повечето от християните се ограничават с простата вяра и гледат на богословието с подозрение, страхувайки се, че току-виж чрез него изпаднали в ерес. Това отношение е способствало за превръщането на богословието в чиста наука, в самоцелно, откъснато от живота интелектуално занимание. Дори по-голямата част от свещениците, за които богословското образование е задължително, от знанията получени през петте години обучение, ползват само това, което се отнася до устава и до някои практически въпроси. Останалото, според тях, няма връзка с реалността. Тук изниква въпросът за целите и задачите на богословието.

Аз принадлежа към хората, които вярват, че богословието е висше призвание, че без него няма и не може да има християнство. Днес, когато животът призовава към практически действия, аз твърдя, че е необходимо богословско призвание, необходимо е изкуството на богословието, необходимо е връщане към предишното богословие, защото без всичко това не би могло да съществува истинското християнство, тоест вярата, за която се казва: Тази е победата, която победи света – нашата вяра (1 Иоан 5:4).

Богословието или “теологията” (θεολογία) е учение за Божеството. Богословие е съществувало и преди появата на християнството. В древността “теолози” били наричани онези поети, които се занимавали с произхода на света (космогония) или на боговете (митология), за разлика от философите, които разглеждали нещата сами по себе си. Дори в по-късни времена Платон наричал митологията – като учение за боговете и техния произход – “богословие”. Едва с появата на стоицизма – последният цвят от дървото на гръцката философия – понятието “богословие” получило този смисъл, който има и днес: учение за природата и същността на Божеството.

В Римската империя глаголът “богословствам” означавал “обожествявам императора, признавам го за бог”. В християнството терминът “богословие” отначало не се използвал. Той имал за християните твърде езически и митологически привкус. Те трудно свиквали с остатъците от езическите култове (каквото например било и каденето на тамян). През III век, тоест двеста години след Рождество Христово, Климент Александрийски и Ориген все още постарому наричали гръцките поети “богослови”. Те обаче предчувствали, че истинското богословие принадлежи на християнството и че ако за римляните то е култ към императора – признаването му за бог – то за християните трябва да означава изповядването на Христос за Бог. Така, едва през IV век тази дума влязла в християнска употреба.

Евсевий Кесарийски наричал евангелист Иоан “Богослов” и сам богословствал, развивайки учението за Христос, като за Бог. У гръцките отци богословието постпенно започнало да се определя като учение за истинския Бог и оттогава тази дума трайно влязла в християнския речник. Авторите на аскетически произведения (Евагрий, св. Максим Изповедник) наричали “богословие” третата степен на съвършенството – богопознанието чрез молитва, защото само така е възможно истинско познание на Божеството.

Най-накрая, особено разбиране за това що е богословие, възникнало на Запад. За схоластиците то придобило точен, научен смисъл и това рационалистическо отношение към богословието съществува на Запад и до днес.Що се отнася до православието, то у нас много неща се наричат богословие (както и проповед – за такава се смята всяка дума на свещеника, произнесена от амвона. Всъщност, в истински смисъл, проповед или киригма (κηρΰγμα) може да бъде само словото за Христос.) Подобна злоупотреба с думите, тоест лишаването им от смисъл, е първороден грях, отровата на който прониква и в нашия църковен живот. Ние употребяваме която и да било дума във всевъзможен смисъл. Всеки може например според обстоятелствата да тълкува думата “съборност”, докато в същото време гръцката дума “католики” (καθολική) е едно от определенията на Църквата и само на Църквата, и не бива да се използва в неясен душевно-психологически смисъл. Преди човек да започне да се занимава с богословие, трябва да даде обет да не произнася думите извън техния точен смисъл, защото Църквата е платила твърде много кръв за намирането на всички тези “богоприлични” (св. Василий Велики) думи, изразяващи съдържащото се в нея тайнство! Какво всъщност са догматите, ако не изработваните в продължителен процес и изказвани с думи понятия за вярата на християните, за която на свой ред се казва: Това е вярата апостолска, това е вярата отеческа, това е вярата православна, тази вяра утвърди вселената!

Възможно е точно да се разграничи кое в богословието е богословие и кое е богословска наука, тоест “скелето”, което подпомага изграждането на “зданието”. Често “скелето” засенчва самото “здание” на вярата, без която християнската душа, веднъж потопена в кръщелния купел, не намира удовлетворение.

Какъв е предметът на богословието и какви са методите, които то използва? Всяка наука трябва да определи полето, което обработва. Какъв е тогава предметът на богословието? За да отговорим на този въпрос, трябва да се запитаме какво представлява християнството. Именно оттук трябва да започне изучаването на богословието. Някой би казал, че това е самоочевидно и елементарно, но всъщност понятията постоянно се смесват, както постоянно се смесват Христос и вярата. Да вярваш в Бога, още не означава, че си християнин. Вярата в Бога е просто деизъм, а не християнство. Има милиони хора, които вярват в Бога. Имало ги е и когато Христос е дошъл на земята, и по времето, когато са проповядвали апостолите. Но с Христовото пришествие всичко се променило. Християнството не е просто твърдение, че има Бог, а е проповед за това, че е дошъл Христос, Синът Божи и е спасил хората, че това събитие е станало в нашата човешка история. От гледна точка на историка, сигурно има и по-важни факти. За християнина обаче най-важна е вярата, че се е извършило спасението на света – макар и в някакво затънтено място, някъде в “задния двор”, сред малък народ – и тази вяра съдържа пълнотата на всичко. За християните християнството дори не е религия, в смисъла разбиран от римляните, тоест връзка на човека с Бога. За християните то е жива вяра в Иисус Христос Сина Божи. Когато казвам, че вярвам, аз не утвърждавам ново учение, нов морал или нов принцип. Аз твърдя, че актът на тази вяра е спасителен и чрез това утвърждавам определено богословие, зад което стои определен опит, тъй като единствено вярата узнава кой е Този Спасител, Този Месия. Че в това твърдение вече има богословие, ние виждаме от думите на Христос, когато проповядвал на учениците преди възнесението Си: Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа (Матей 28:19). Филарет Московски казва, че преди християните да започнат да се наричат “християни” те са се наричали “ученици” и ако християните днес не искат да бъдат ученици, то ще се окаже, че не за тях е било проповядвано Евангелието.

Когато казваме “Иисус Христос”, ние изповядваме нещо. Ако вземем една от думите, които откриваме в катакомбите ־ само думата или нейния знак – ще видим, че тук се съдържа цяло богословие. Думата е ΙΧΘΥΣ, а знакът – изображение на риба (гръцки ιχθΰς означава “риба”). Древните християни са разчитали тази дума като: I (Иисус), X (Христос), Θ (Божи), Υ (Син), Σ (Спасител). В този знак се съдържа цялото последвало християнско богословие. “Иисус” е било най-разпространеното през онези времена име. Но тук към това име е прибавена и думата “Христос”, тоест “Помазаник”, “Месия”. Да се каже “Иисус Христос”, означава да се потвърди, че човекът Иисус е помазаник Божи. Към деня на явяването на Месия, към този ден велик и страшен вървял целият Стар Завет. Но Старият Завет не Го познал. А да Го познаеш, означава да Го изповядаш. Месия бил очакван и всички знаели, че Той ще бъде от Бога. Но Христос дошъл и казал, че Той е Бог.

Ето как дори само изображението на риба, дори само името “Иисус Христос” може да изпълни целия ни живот. Но това не ни се дава веднага чрез опита, тъй като не е нещо самоочевидно. Този опит се придобива, ако всяка сутрин, когато се събуждаме, произнасяме името на Спасителя така, сякаш го чуваме за първи път в живота си. Защото вярата се ражда ежеминутно и ежеминутно се възобновява (вярващият ще живее чрез Мене – Иоан 6:57). Затова е погрешно да се казва: “Аз повярвах завинаги”. Вярата е постоянно обновяване на ядрото, което съставлява нейния предмет. В Първо послание до Коринтяни (15:1-2) апостол Павел напомня: Евангелието, което ви благовестих… чрез него се и спасявате. В Евангелието се съдържа вестта за живота, смъртта и възкресението на Христос. Тази вест именно е предметът на нашата вяра.

Тук минава границата между богословието – особено християнското богословие – и философията. Известна е тенденцията богословието и философията да се смесват. Философията обаче не се основава на вяра в нещо. Тя изхожда от определени принципи (например платоновото учение за идеите), които развива; тя е интелектуално занимание. Християнството обаче е нещо различно. В учението на апостолите няма да намерим нищо абстрактно, никаква философия; дори няма да срещнем думи като “Троица” и “Богочовечество”. Християнството не е било учение, а узнаване на факт, който хората по-рано не са знаели. То е било вест за новия живот, даден на човека. Как да опишем този живот, какво понятие да дадем за него? Всяко учение може да се възприеме интелектуално. Християнството обаче е нова вест, факт, който е станал в света. Затова цялото християнско богосло- вие е основано на Откровението. И това именно Откровение се дава на болния и паднал човек. Всеки философ, доколкото мисли логично, смята, че той възвестява истината. Християнството обаче свидетелства за това, че истината възвестява Бог свише.

Религиозната философия е намерила място и в руската култура. Но професорите по богословие са длъжни да се предпазват от религиозната философия. Тя не е богословие, защото богословието познава само Откровението, истината от Бога, дадена не отдолу, а отгоре.

За да разберем това, е нужно самите ние да се променим. Мнозина ще възразят: “Но нали Евангелието е написано от хора”. Да, но богословието не се определя от нашите потребности. Ние сме длъжни да се приспособяваме към истината, а не тя към нас. В античността човекът се е смятал за мярка на всички неща, а в християнството – такава мярка е Бог. Богословието е наука, която има за свой предмет Бога и всичко божествено. То е разкриване на Откровението въз основа на самото Откровение – Евангелието, благата вест за живота и смъртта Христови. Вътрешното тъждество на богословието и Откровението се постига чрез определяне природата на богословието. Последното грабва човека и го поставя пред вратите на Откровението, където трябва да мълчи всяка плът човешка, защото влиза Царят на царете и Господа на господарите. Откровението е специфична сфера в богословието и предназначението на богословието се състои в разкриването на това Откровение. Всеки от нас е призван да направи богословието свой жизнен извор и да го пази от замърсяване.Богословието е продукт на сложно развитие, свързано отчасти с историята на Църквата, отчасти с патрологията. В този процес има няколко периода:

1.Църквата живее като първохристиянска община, без научно богословие. Този период завършва с Ориген, който е първият от големите богослови с отечески стил. Неговата роля в историята на Църквата е била съдбовна. Някои съставни части от учението му, в които той се отклонява от православието, са били осъдени от Църквата и затова той не влиза в числото на св. отци. Но този човек е обичал Христос и е притежавал гения на богословието. (Най-добрата книга за него е озаглавена Origene и е написана от Jean Danielou, професор по патрология в Institut Catholique, Париж).

2.Златният век на Православието – епохата на св. отци. Обхваща периода от IV до VIII век. Тогава са живели великите отци на Църквата: свв. Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, които създали златния фонд на православното богословие.

3.Византийски период. В него се отличава името на патриарх Фотий. Този период настъпил през IX век. Във връзка с него може да се говори за фотиевско богословие чиито идеи впоследствие били разработени от Църквата.

4.XV-XVII век. Византия паднала през XV век, но дотогава тя успяла да предаде наследството си на славяните. Съдбата на Византия ־ турското робство – била споделена и от България. През тази епоха не по-лека е била и съдбата на Русия (вж. книгата на отец Георги Флоровски Пути русского богословия).

5.Нова история, XVIII век. В Киев, под идващото от Полша силно западно влияние, се заражда школата на руското богословие. Това ново “академично” богословие, в което влизат Догматика, Нов Завет, Стар Завет и други раздели е разработено на Запад и носи отпечатъка на западната схоластическа традиция. В тези науки има вътрешна солидарност, което е полезно, но може да бъде и опасно.

Нека сега дадем обща представа за всеки от по-горе споменатите периоди.

1.Първохристиянската община. Кръщението като основен белег на първия период

Първоначалният “заряд”, тоест това с което християнството се появило на света, не било някаква философска система. Това било проповед за исторически факти и самата тя водела до други факти; тоест от фактите, които били проповядвани трябвало да се направи съответния извод – да се приеме Кръщение. Така, неразривната връзка между проповед и Кръщение представлява отличителната черта на ранното християнско богословие, което не било богословие от кабинетен тип. Предпоставка за следващите от него изводи са думите на Христос: научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа (Матей 28:19). Затова първият тип богословие, който откриваме в Църквата е изповядването на вярата, произнасяно от кръщавания преди Кръщението. Ролята на възприемника (кръстника – бел. прев) е изключително отговорна, но днес хората се отнасят към нея твърде повърхностно. Възприемникът е длъжен да отговаря за кръщавания. В наши дни това се свежда само до участие в домашни или семейни празници. Възприемникът дори не съзнава необходимостта да изпълни “ангажимента” си докрай.

Ето първото изповядване на вярата, което срещаме в книгата Деяния на св. апостоли: на връщане от Иерусалим, един велможа четял в колесницата си книгата на пророк Исаия. По Божи промисъл той срещнал по пътя си апостол Филип, който го попитал: Разбираш ли това, що четеш? След това апостолът обяснил на велможата пасажа от Писанието и така му благовестил за Христос. Като продължили по пътя, те стигнали до едно място с вода и етиопският евнух (той бил четящият) казал: Ето вода; какво ми пречи да се кръстя? Филип отговорил: Ако вярваш от все сърце, – може да се кръстиш. Велможата казал: Вярвам, че Иисус Христос е Син Божий. И Филип го кръстил (Деяния на св. апостоли 8:27-38). Така думите, които изрекъл етиопският велможа представляват вече жизнено изповядване, кратък символ на вярата.

Ранното богословие притежавало свои кръщелни символи. За евреите Иисус бил Месия, за езичниците – Бог. От човека, който искал да стане християнин, било то юдеин или елин, се изисквало да признае едното или другото. Църквата никога не е пренебрегвала елементарното богословие (тоест най-основното: тук употребяваме думата “елементарно” съобразно със значението на френската дума element – съставна част от основата на нещо).

Нека спрем вниманието си върху думата “Господ” като символ. Ако през ранната епоха част от християните се придържали към юдейските традиции, то останалите били разпръснати в гръко-римския свят. Този свят започнал да преследва християнството и една от причините за това било християнското понятие Кириос (Κύριος), тоест “Господ”. Тази дума изразявала определено изповедание. Като цяло римската власт проявявала търпимост към съществуващите на територията на империята религии. Единственото, което тя изисквала от своите поданици било признаването на кесаря за Господ. Затова, когато престарелият Поликарп Смирненски бил доведен на форума, от него изисквали единствено да каже, че кесарят е “Кириос”. До II век в християнството думата “Кириос” имала напълно определен религиозен смисъл. Въобще “Господ” бил наричан този стопанин, с когото човек бил пожизнено свързан и на когото той служел до смърт. Изхождайки от това именно, трябва да разбираме и думите на Христос: Никой не може да слугува на двама господари (Матей 6:24). По време на гоненията, думата “Кириос” била изписвана в катакомбите, като притежаваща този особен смисъл. Когато властта започнала да обожествява императора и той станал “Кириос”, “имащ власт”, християните били длъжни да застанат нащрек. Защото с приемането на християнството, с Кръщението, те преминавали в ново “поданство” (Тогова Иисуса… Бог направи Господ [Κύριος] и Христос – Деяния на св. апостоли 2:36). Това ново поданство ги задължавало да изоставят всяка друга, съществувала дотогава в живота им обвързаност, или да допускат такава само до степента, в която тя не му противоречи. И ако римската власт, бидейки религиозно търпима, изисквала само поклонение на императора, то в това отношение християните изобщо не могли да бъдат търпими, защото за тях Господството, Църквата и Христос били реални. Неразбиращият истината за това, че Христос е дошъл, за да разруши държавата на дявола, не можел да бъде християнин и ставал изменник. В наше време ние не придаваме на думите значението, което те са имали в онези времена. Днес, когато свещеникът казва: “Благословено Царство”, ние отнасяме Царството към един друг, задгробен свят, който ще настъпи след нашата смърт. В древните времена всички думи, всички знаци са били реални и заради думата “Царство”, заради вестта за него, християните са отдавали живота си. Да станеш християнин означавало да преминеш от един свят в друг. Днес ние не схващаме същността на нещата от този свят, ако върху тях не стои особен знак. Така, ние всеки ден пазаруваме, купуваме всякакви вещи, четем всякакви книги (произведенията на Сартър, например), защото върху тях не стои антихристиянски знак. Но първохристиянинът не можел да отиде с езичници на баня или да пазарува от място, кьдето се продавала храна поръсена с идоложертвена кръв. И сякаш, заличавайки се от живота на този свят, той действително приемал друго поданство.

И така, думата “Господ”, като кръщелен символ, навлиза в живота на християните още от самото начало. Тази дума е също такъв извор на богословие, както думата “Христос”. И ако първият източник на богословието е Кръщението, то изповядването на Господа също е изключително богословие.

Истинското развитие на богословието започнало във времето на борбата с ересите. И само със знака на рибата, тоест с неговия дълбок смисъл – Иисус Христос, Син Божи, Спасител – може да се живее. Може да се живее и само с думата “Господ”, която също съдържа в себе си огромна богословска дълбочина, За какво ѝ е било тогава на Църквата да създава сложни богословски системи?

Богословските системи станали необходими тогава, когато Църквата почувствала необходимост да се предпази от отровите, които започнали да проникват в нея от езическия свят. Тази защита не е била абстрактна, както сега, когато у нас се провеждат богословски спорове. Нека си спомним неотдавнашния спор за богословието на отец Сергий Булгаков: този спор също имаше абстрактен характер, участниците в него не сочеха какво именно е пагубно в даденото богословие. В първите векове обаче Църквата защитавала от отровата на ересите не някаква теоретична истина, а самата същност на вярата.

Една от първите ереси бил докетизмът – учение за призрачност на Христос като човек. Тази ерес се опирала на думите от Свещеното Писание за Спасителя: прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек (Филипяни 2:7). Но ако Христос не е бил човек – възразявал срещу учението на докетизма св. Игнатий Антиохийски – то за какво страдам аз? Именно в това е и сладостта, продължава той, че Христос е бил човек. “Сладостта е в това, че Той е Емануил, “с нами Бог” (Игнатий Антиохийски, Послание до Римляни). За човек като св. Игнатий, Христос действително е бил Емануил. Той чувствал Спасителя в своята плът и кръв, и затова Го защитавал през целия си живот.

Така Църквата защитавала сама себе си – с кръвта на светите мъченици. Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Лука 12:34). Това и дало силата на отеческото богословие. И така, основа на богословието е самата вяра в Църквата, която е не просто вяра, утвърждаваща Божието битие, а е вяра, утвърждаваща исторически факти. От тази вяра израства многоразклоненото дърво, наричащо се богословие. Борбата с ересите е била една от главните причини, заставили Църквата да изложи своите твърдения. Но с какво ги обосновавала тя? От самото начало на своето съществуване Църквата притежавала Стария Завет, на който се позовавали и Христос, и апостолите. В началото тя всъщност била смятана за секта в юдейството. Изследвайте Писанията – казва Христос (Иоан 5:39).

_______________________

*Из книгата Въведение в богословието от протопрезвитер Александър Шмеман, превод Мая Иванова, издателство Праксис, Велико Търново, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът протопрезвитер Александър Дмитриевич Шмеман (1921-1983). На две от тях е със Сурожски митрополит Антоний и Солженицин. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5kz

Следва…

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

2.3. Методи в социално-педагогическата работа с деца правонарушители

Процесът на превъзпитание на изследваната категория малолетните и непълнолетни правонарушители не би имал системен, последователен и непрекъснат характер, не би „постигнал предварително набелязаните социално-педагогически цели, ако не се прилагат комплексно използваните методи, средства и прийоми на превантивното социално-педагогическо въздействие, ако не се търси тяхното взаимодействие при оказване на ресоциализиращото въздействие“ (65, с. 360). Добрата селекция и умелото прилагане на социално-педагогическия инструментариум са важно условие за гарантиране на необратимостта и реузлтатността от провежданата превантивна социално-педагогическа работа. Като събирателно понятие методите на превантивната социално-педагогическа работа са „пътищата, начините, способите и прийомите за въздействие върху съзнанието, чувствата, волята и поведението на личността на подрастващите правонарушители, използвани за реализиране целите на превенцията на детската престъпност“ (65, с. 360). Чрез използваните методи на възпитание и превъзпитание се създава определена социално-педагогическа ситуация, която да провокира и стимулира детските чувства и мисли с цел преодоляване на техните недостатъци в поведенчески и психологически аспект. В теорията на възпитанието са изследвани и научнообосновани три основни типа методи: на убеждаване; на принуждение и на стимулиране (поощрение).

Изброените методи, описани по-горе, ще използваме в изследването на: индивидуалната работа с изследваната категория деца; работата със семейството на децата правонарушители; работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители; работата в училищната среда на децата правонарушители. Тук ще допълним само, че социално-педагогическата работа е приложна наука с мултидисциплинарен характер.

Той се определя от обстоятелството, че социалните науки (психология, педагогика, социология, медицина, право, политология, икономика, философия[325] и други) изграждат върху основата си системна теория и методология за подпомагане на индивиди, групи и общности в тяхната социална среда. Това с пълна сила се отнася за социално-педагогическата и клиничната социална работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове. Този род дейност не е изследвана многоаспектно, емпирично и детайлно в световен мащаб в интердисциплинарен аспект.

Във връзка с това правим едно кратко еклисиологично уточнение, че горното не отнася за светоотеческата духовна традиция на Православната църква, имаща духовни ресурси да се справи с духовните болести, проблеми и недъзи (абнормното поведение) на всяка човешка душа и личност през последните две хиляди години. И тъй като в случаите с наркоманията и окултната болест става въпрос за психопатология и разстройство – психичната болест, която е фактор за противоправно поведение, ще засегнем и методите за психотерапевтично въздействие в православна среда.

Тези методи са: духовноориентирана психотерапия; рационална психотерапия; групова терапия; психотерапия чрез средата; психотерапия с духовна светоотеческа литература; музикотерапия; семейна психотерапия; елементи на психодрама; психопрофилактика.

Разбира се, независимо от противоправното поведение на детската личност при криминално проявените подрастващи, жертва на наркотици, първо трябва да се включи медикаментозно лечение с терапевтични дози, с цел извеждане на наркозависимия от състояние на наркотизация и борба с абстинентния синдром. Тази стратегия трябва да бъде прилагана по аналогичен за медицината метод и при криминално проявените деца, жертва на деструктивни култове.

2.3.1. Индивидуална работа с изследваната категория деца

Разглеждайки проблемите на детската престъпност в социално-педагогически и социално-клиничен аспект, трябва да имаме предвид два фактора за индивидуална работа с изследваната категория деца. Първо, „значителен брой непълнолетни престояват продължително време (по няколко месеца) като следствени и подсъдими в условията на ограничена социална среда и недостатъчна“ социално-педагогическа работа“ (65, с. 425). Второ, при наркозависимите подрастващи… освен активната дезинктоксикационна терапия в стационара и по-рядко в домашни условия, се провежда лечение с транквилизатори, невролептици, витамини, общоукрепващи средства и съответните медикаменти в съответсвие с болестните симптоми. На по-късен етап се препоръчва „физиотерапия“ (14, с. 95). Въз основа на това в индивидуалната работа с изследваната категория деца трябва да се оформят два или повече от два различни подхода, които да съвместят горните два фактора, релевантни за рехабилитацията на наркозависими и окултно пострадали деца, склонни към противоправни и общественоопасни прояви. Затова при тези условия, в които са поставени например непълнолетните (подследствени и подсъдими), е обясним повишеният интерес, с който те биха приели всеки външен контакт и всяка външна, макар и морална или духовна помощ, която може да им бъде оказана.

Важно е за лицата, обгрижващи наркозависими и окултно пострадали, които отчитат психическото състояние на подрастващите и предразположността им към активно комуникиране, да могат да организират мероприятия за оказване на превантивни социално-педагогически въздействия чрез посещения и разговори в психиатричната клиника или в поправителния дом, което „трябва да стане и чрез оказване съдействие на разследващите и съдебните органи за стимулиране хода на делото или прокурорската проверка“ (65, с. 425). Друг аргумент в подкрепа на необходимостта от поддържане на контакт с подсъдимите и следствените непълнолетни (подрастващи) е фактът, че често в лицето на ИДПС, педагога, психолога или клиничния социален работник тези младежи или девойки намират единствения човек от „външния свят“, който „проявява интерес към тяхната съдба, който полага някаква грижа за облекчаване на тяхното монотонно и безрадостно ежедневие“ (пак там). Така, отваряйки душата си към личността на обгрижващите го лица, непълнолетният с противоправно поведение по-непринудено и безкритично може да възприеме отправените му внушения (за морално поведение), „независимо от характера на тяхното изразяване – вербален или писмен, тъй като кореспонденцията в такива случаи е желателна“ (65, с. 424-425). Такъв род социално-педагогическа дейност е „свързана обаче и с проява на висок професионализъм“ (пак там). Той е свързан с установяването на нови или на още по-висока степен доверителни отношения между педагог, психолог, социален работник и непълнолетен.

Казаното дотук обуславя въпросите за превенция и лечение на наркозависими и окултно пострадали деца – правонарушители. Въз основа на това единствено първичната превенция в социално-педагогичеката и клиничната социална работа може напълно да се разграничи от лечението, защото тя е насочена към групи от хора, при които няма възникнали болестно разстройство или проблем, свързан с употребата на дроги. Вторичната и третичната превенция не могат да се разграничат дефинитивно от лечението. В тези случаи лечението може да е равнозначно на превенция в смисъл предотвратяване на бъдещ проблем, влошаване или усложнение. От тази гледна точка програмите за „намаляване на вредите“ при лица, които продължават да злоупотребяват с дроги, „също могат да се разглеждат като превантивни програми за предотвратяване на усложнения като свръхдози, HIV инфекции и хепатити“ (66, с. 45).

За лицата, имащи намерение да се занимават с психо-социална рехабилитация на криминално проявени деца, жертва на секти и деструктивни култове, ще акцентираме, че в България няма такива специалисти освен някои свещеници на Българската православна църква. Затова ще посочим най-общо някои от психологичните похвати, използвани от деструктивните секти и култове, което ще бъде полезно при индивидуалната работа с адептите (които понякога освен че са деца, са и наркозависими), а именно:

Първо, лидерите на сектите и деструктивните култове осъществяват строг контрол върху всеки член от сектата (върху социалните връзки, обкръжението му). Постепенно в такава среда се извършва „изваждане“ на човека жертва от първичната му среда и изолация от хората, непринадлежащи към сектата (роднини, приятели и така нататък).

Второ, по време на събрания и съвместни молитви (медитативни техники) духовните лидери на една или друга секта използват определени психовъздействия, променящи „състоянието на съзнанието на хората по типа на хипнотичния транс“ (2, с. 212). Осъществява се мощно въздействие върху подсъзнанието на човека (в частност личността на децата). За целта се използва например невролингвистично програмиране (прекодиране на съзнанието). Тоест като манипулират личността, представят ефектите от психотехниките за „слизане[326] на благодатта“.

Трето, почти всяка секта има свой специфичен език, свои термини. Този език затруднява общуването с адептите на сектата и ги прави невъзпремчиви към опитите на убеждаване с обичайни думи.

Четвърто, принципът „доктрината е над личността“, тоест анализиране¬то на личния опит не се насърчава и даже се забранява. Главното е твърдо и непоколебимо да се вярва в догмите („веровите правила“) на сектата.

Пето, „своите са приятели, а чуждите – врагове“. Смисълът на този тезис предвид казаното дотук е ясен. Съществуват и множество други уловки, задържащи човека в сектата и деструктивния култ. Казаното по-напред е само кратък списък на възможните механизми за „зомбиране“ (вербоване и обсебване) на личността на хората (в частност на децата и младежите). Към всичко това ще добавим, че често се прилага материално обвързване: или сектата са ти дали назаем някаква парична сума, за да посрещнеш разходите си (което не се случва често), и нямаш възможност да върнеш дълга, или самият човек „доброволно“ е дарил имуществото си и да скъса със сектата или деструктивния култ за него е равносилно да се озове на улицата (2, с. 212). По отношение на криминалното поведение и противообществените прояви на децата ще споменем, че при съставомерни деяния с престъпен резултат е удачен в наказателноправен аспект институтът на условното осъждане или пробацията, защото при този режим на държавна принуда могат да се приложат описаните лаконично по-горе факти и методи за индивидуална работа с изследваната категория криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове.

2.3.2. Работа със семейството на децата жертви – правонарушители

В заключението и изводите на изследването ще засегнем интересното съотношение жертва-правонарушител при изследваната категория, което е от огромно значение. Оценявайки и утвърждавайки социалната целесъобразност на водещата функция на семейството по отношение на въпитанието на малките деца, подрастващите и младите хора, законодателят е предоставил определени пълномощия на специализирания полицейски състав по оказването на помощ и контрол върху онези семейства, чиито деца са на отчет в ДПС и „са извършили правонарушения или поради факта, че растат и се развиват в неблагоприятна семейна среда“ (65, с. 409). Известно е, че възпитанието в семейството е един от първостепенните фактори, оказващи силно въздействие върху формирането на детската личност. В тази връзка може да се посочи като национална черта „сериозното внимание, обръщано от страна на родителите към реализирането на своята основна лична, семейна и гражданска функция – отглеждането и възпитанието на децата“ (65, с. 408). Животът на съвременното човечество е напрегнат и динамичен. В света протичат сложни процеси, които унищожават непригодни форми на обществено устройство и създават нови социални и духовни структури. Въз основа на това хората преоценяват същността и значението на историческите периоди, събития и инструкции, сред които е и семейството като основна формация (клетка) на обществения организъм и първодвигател на човешкия напредък (102, с. 114). Разглеждайки темата за „Работа със семейството на децата правонарушители“ в светлината на православието, е логично да зададем риторично въпроса: „Какъв е образът на християнското семейство?, тъй като нашият народ от около 1200 години е православен. В сферата на християнската религия и традиция семейството се учредява чрез брачната институция, която е преди всичко духовно-нравствен съюз, скрепен чрез тайната сила на любовта, а не само връзка за удовлетворяване на полово влечение или юридически договор за съвместно съжителство“ (102, с. 115).

От първата книга Битие на Свещеното Писание научаваме, че посредством акта на сътворяването на човека като мъж и жена Бог учредил моногамния брак и го благословил. Следователно бракът е богоустановен, а семейството е неразрушимо според Божия закон. Затова много хора, които с лека ръка способстват за разрушаването на семейството, се явяват богоборци и обикновено имат вина за разрушаването на щастието, благоденствието и съдбите на децата си. Защо? Защото, „като удостоил с присъствието Си сватбеното тържество в Кана Галилейска и извършил чудо за доброто му протичане, Господ Иисус Христос лично осветил брачната институция, благословил семейството и вложил определен смисъл в него. В какво се изразява той? Бракът е истински само тогава, когато съпрузите гледат един-друг sub specie aeternitatis (от гледище на вечността). Това може да се разбира като непрекъснато божествено подпомагане на брачния съюз за съвместно развитие и общо усъвършенстване в името на Христа и влизането заедно в Небесното Царство“ (102, с. 114). Разбира се, това на някои хора би прозвучало утопично или архаично, но тази е истината за семейството съгласно учението на Православната църква. След краткото библейско отклонение в богословски аспект нека преминем нататък с „Работа със семейството на децата правонарушители“ съобразявайки се с горния християнски възглед. Едни от основните фактори децата да се превърнат адепти на наркотици и деструктивни култове са проблемите в семейството и семейната среда и религиозното невежество на съвременните родители, които не са готови да се сблъскат с вредните психологически феномени на глобализиращия се свят през XXI век.

Затова и религиозно-нравствената православна просвета, учението на християнството за историята и психологията на религиите се явяват антитеза на окултната същност на наркоманията и деструктивните култове. Тоест религиозно-нравствената православна просвета се явява своего рода „имунизация“ от вредното въздействие на наркоманията, окултните практики и деструктивните култове. Въз основа на това в работата с родители на деца правонарушители от изследваната категория трябва да се работи освен от правна, социална, педагогическа и от духовна гледна точка. Това може да го наречем духовно обгрижване на родителите, което трябва да се води под ръководството на обучени духовници в православна резидентна терапевтична общност за зависими и пострадали от деструктивни култове (например като в ПЦДОН), имащи грамотност в сферата на пастирското богословие, православната духовност, социалната медицина, клиничната социална работа, наркологията и църковната психология и други.

В този ред на мисли отново стигаме до извода, че в социално-педагогическата, клиничната и пастирската работа с изследваната категория млади хора трябва да се работи в консилиум или междуведомствен екип от различни специалисти. Подробностите в тази посока ще изясним в заключението и изводите на емпиричното изследване. Изхождайки от горното, ще отбележим, че демографските справки сочат, че през последните десетилития постъпателно се увеличава броят на непълните семейства (с разведени родители, живеещи спорадично във фактическо съжителство без брак, с починали родители); на семейства, в които единият или двамата родители са алкохолици; на семейства, в които родител или брат (сестра) са осъждани или в момента са в места за лишени от свобода; на семейства, изпаднали в тежко социално положение. Тези обстоятелства предполагат наличието на такава вътресемейна атмосфера, която препятства полагането на необходимите грижи и забавя развитието и възпитанието на децата. В „полицейската статистика се съдържат данни, които показват, че в над 60 процента от случаите на регистрация в ДПС на деца (за деца от ромски произход този дял е 90 процента) техните семейства са охарактеризирани със съществуването на проблеми от посочения по-горе характер“ (65, с. 409-410). При работата с проблемни родители трябва да се подходи изключително внимателно към децата им съгласно нормативната уредба (която е несъвършена) и професионално, тъй като в тези случаи при липсата на родителска обич, грижи и внимание детската личност и психика (ad hoc) са травмиращи обстоятелства. И психопедагогическите изследвания на тези проблеми показват наличието на аномалии в развитието на детската личност, „появили се на базата на отсъствието или недостига на майчина и родителска обич, грижи и внимание“ (65, с. 153).

Затова липсата или недостигът на родителска обич, грижи и внимание води след себе си и други негативни последици. В стремежа си да компенсират тази липса някои деца, предоверявайки се и неразполагайки с достатъчна обективна информация, попадат в ръцете на педофили, лъжепразнодумните членове и гурута на секти и деструктивни култове или на „загрижени“ за тяхното комфортно състояние улични наркодилъри. Тоест децата на проблемни родители и семейства стават обект или субект на престъпни посегателства и съставомерно общественоопасни деяния. Въз основа на това може да заключим, без да правим психологичен и правен анализ на законодателната рамка, регулираща тези отношения и проблеми, че нормативната уредба, регулираща проблематиката, методологията и системата на превенцията на детската престъпност и рехабилитацията на деца, адепти на наркотици и деструктивни култове, е несъвърше¬на и неефективна, дори няма да е пресилено, ако кажем, че такава няма, тоест не съществува законодателно. Последното означава, че „работа със семейството на децата правонарушители“ не може да се провежда на 100 процента ефективно, целесъобразно и пълноценно от гледна точка на законодателството.

В подкрепа на това ще обобщим, че в Република България няма институции, които да се занимават едновременно с психо-социална рехабилитация на окултно пострадали и наркозависими хора (в частност деца), които, акцентираме, имат девиантно общественоопасно поведение. На този етап може би е възможно и удачно да се провеждат[327] само профилактични информационно-психологически беседи с родителите на изследваната категория деца с цел превенция, консултация, упътване за лечение, рехабилитация и ресоциализация.

2.3.3. Работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители

Работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители от изследваната категория трябва да се извършва на всяка цена в екип (консилиум) от лекари (нарколози и психиатри), педагози, полицейски служители (ИДПС), клинични и църковни психолози, клинични социални работници, свещеници и други. Във връзка с това компетентностите на различните специалисти трябва да се разпределят и регулират. В противен случай тази работа е обречена на неуспех. Защото социалната адаптация на детската личност се реализира сравнително бързо и безпроблемно в онази среда (семейна, ученическа, приятелска, трудова и църковна), в която са създадени благоприятни условия за участие и изява на малолетни и непълнолетни в различни направления на обществената дейност. Това твърдение се „основава на факта, че социализацията на личността е много тясно свързана със социални очаквания“ (65, с. 225). Насочеността и нравствените качества на отделната личност се формират и при преодоляването на противоречията между вече изградените интереси, потребности и стремежи и изискванията на околната социална среда. Въз основа на това невинаги и „не при всички случаи интересите на отделната личност съвпадат с интересите на групата и колектива, което дава отражение върху качеството на взаимоотношенията“ (65, с. 225).

Достойнството на човешката (в частност на детската) личност е обусловено от неговата свобода и от възможността ѝ да се самоопределя към добро и зло. Посредством личния си опит ние разбираме, че свободният човек е много по-ценен от несвободния. Тук визираме наркозависимите и окултно пострадалите деца правонарушители, които определено не са хора със свободна воля, тоест не са свободни индивиди в психологичен аспект. Поради това „ревностно браним способността на човека нравствено да се самоопределя“ (102, с. 47). А свободата е необходима предпоставка за индивидуалния и за обществения нравствен живот.

Философската и християнската етика през вековете развили две крайни учения за свободата на човека: детерминизъм и индетерминизъм. Ето „техни¬те кратки характеристики. Въз основа на определените явления в живота на хората видни философи оспорват съществуването на свободата в човешкия живот. Техните възгледи се групират по общото название „детерминизъм“ (латински determino – определям). По-ярки разновидности на детерминизма са: механистичен, психологичен и супранатуралистичен (богословски и религиозен). Индетерминизмът е идейно противоположно на детерминизма направление. Индетерминистите твърдят, че човекът е абсолютно свободен“ (102, с. 48). Но нека след лекото отклонение относно някои философски понятия, свързани със свободата, да преминем по-нататък. В процеса на своето развитие децата с особено внимание следят оценката, която неформалната група или ученическият колектив дава за техните действия, както и цялостната оценка за личността им. Естествен е стремежът на децата тази оценка да е позитивна и да съвпада със собствената им оценка.

Обясними са и случаите, „когато самооценката се оказва по-висока от реалната – подрастващите не са запознати и не владеят необходимите критерии, чрез които биха постигнали по-обективни резултати в оценката на собствените и чуждите личностни качества“ (65, с. 226).

Във връзка с това ще посочим три валидни показателя (според теорията на възпитанието), които специлистите трябва да използват при работата с деца правонарушители от изследваната категория. Това са подходи за провокиране, определяне и използване на: самооценка, предполагаема оценка и оценка на личността от групата. Затова „работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители“ е от голямо значение в социално-педагогическата работа с изследваната категория деца. Срещите на лекаря (нарколог или психиатър), педагога, ИДПС, психолога, свещеника или клиничния социален работник с роднини, близки приятели и други от приятелското обкръжение на децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, трябва да спомогнат за:

– изясняване на фактическата обстановка;

– получаване на информация за адептите;

– запознаване с детайлите, причините и факторите на девиантното поведение на конкретните деца и млади хора;

– използване на превантивно социално-педагогическо въздействие и прочее. Защото анализът на последствията от противоправната дейност на асоциалната група от малолетни и непълнолетни правонарушители дава възможност да се установяват начините на действие на групата, степента на криминалната заразеност на отделните нейни членове, характерът и силата на вътрешните групови взаимоотношения в процеса на общуването и противоправната дейност.

На анализ „трябва да се подлагат както конкретните условия и причините, генериращи противноправното поведение, така и отделните ролеви функции (особено активните) на членове на групата“ (65, с. 435). Затова при „работа с приятелското обкръжение на децата правонарушители“ субектите на социално-педагогичеката работа по разглежданата проблематика е важно да приложат (доколкото е възможно) изучаването на социално-психологическия и криминогенен облик на отделните членове на групата.

В това са включени следните елементи: установяване на индивидуалните особености на отделните участници на противоправни деяния; установяване на податливостта на външно въздействие и влияние на адепта и обкръжението му; установяване на персоналните противоправни деяния на всеки член на асоциалната микрогрупа до влизането си в нея; установяване доколко членовете на групата (например сектата, училищния клас или курс и други) са „запознати със законовите последици от тяхната противоправна дейност“ (65, с. 435-436).

По темата на тази точка от изследването може да се каже също, че трябва да се работи с една определена цел с приятелското обкръжение на подрастващите правонарушители, а именно – консултиране по „реформиране на мисленето“ на криминално проявените деца, адепти на наркотици и деструктивни култове (88, с. 123). Следователно при работата с приятелското обкръжение на децата правонарушители и със самите тях като жертви на посегателства трябва да се използват специфични педагогически подходи и правила. Те могат да бъдат или са:

– наличието на предпоставки за провеждане на индивидуални – възпитателни беседи;

– подбор на ситуация за събеседване;

– подбор на мястото на събеседване;

– предразполагане към откровеност;

– отсъствие на назидателен (менторски) тон;

– предпазване от влизане в спор;

– изказване (тактично) на съвети, препоръки и примери в оптимален размер;

– стремеж за невъзхваляване само достойнствата на други лица;

– да не се изтъкват постоянно допусканите пороци, слабости и негативни черти на обекта/обектите на събеседване;

– дискретно подсказване на модели за нравствено и морално поведение;

– стремеж към позитивен (переспективен и конструктивен) завършек на събеседването с обекта/обектите (65, с. 408).

2.3.4. Работа в училищната среда на децата правонарушители

Предявяването към учениците на изисквания, които надвишават в значителна степен тези от учебните програми, и несъобразяването им с реалните им интелектуални възможности, както „определянето на тази основа на занижени оценки са причина, благоприятстваща появата на негативни тенденци в тяхното поведение“ (65, с. 180). Трябва да се знае от специалистите, които ще работят с изследваната категория деца, че мотив за противоправно поведение може да бъде подценяването от страна на някои учители на усилията, полагани от отделните ученици, не толкова за повишаване на успеха, колкото за връщане на позитивното отношение на учителя към тях: за пресичане на „предизвиканото от учителя подигравателно отношение от страна на отделни ученици или целия клас (курс) по повод на техните учебни проблеми“ (65, с. 181). Във връзка с това може да се спомене относно изследваната категория деца, че „грубо нарушение на педагогическата практика е превъзлагането на наказателни функции от страна на учителите или училищните ръководства върху отделните ученици или група ученици спрямо други ученици“ (65, с. 183). Въз основа на горните обстоятелства може да се приеме, че за целите на планирането и успешната борба с влиянието на криминогенните секти и наркоманията върху съзнанието и поведението на подрастващите е необходимо да бъде събрана и анализирана информация с помощта на учителите и училищната администрация относно:

– наличието на псевдорелигиозни организации, секти и деструктивни култове на съответната територия и типа осъществявана деструктивна дейност;

– установяването на точното наименование на съответната сектантска формация, възрастов диапазон на членовете, последователите и водачите (гурута);

– използваните методи за привличане (вербовка) на последователи (адепти);

– използваната литература (произход и семантика на литература на култа);

– местата за сектантски сбирки (храмове, апартаменти, клубове и други);

– лидерите на секти, „пасторите“, гурутата (срок на пребиваване в страната, адресна регистрация, близки връзки);

– установяването на други привлечени (адепти) в сектата – малолетни и непълнолетни лица, включително водените на отчет в ДПС (установяване на брой, имена, адреси, възраст, занимание, прилагани спрямо тях методи за вербовка, здравословно състояние – физическо, психическо, сексуално);

– употребата на наркотици и други „психотропни вещества по време или свързано с псевдорелигиозните обреди и култове“ (65, с. 448-449). Описаните подходи имат за цел превенция; сезираща дейност спрямо компетентните държавни органи и институции (ДСП – ОЗД – МТСП; ДАЗД – МС; ДПС – МВР; ДВ – МС; ДАНС – МС, Прокуратурата, КМБППМН и други) и информация и анализ, както споменахме вече. Това е така и е нужно, защото наркотиците, деструктивните култове, криминогенните секти и окултните практики са фактор, предпоставка и причина за престъпна дейност и общественоопасно поведение[328].

А престъпността е постоянен проблем за всяко общество. Когато се свързва с деца, независимо дали извършители или жертви, обществеността става особено чувствителна към него. Според едни мнения престъпността сред децата се дължи на липсата на родителски контрол, според други – проблемът е в неработещата образователна система или огромното влияние на електронните медии и по-конкретно насилието, което непрекъснато залива децата от телевизионните екрани и интернет игрите. Не липсват и по-глобални изказвания, които виждат основните фактори като следствие от разрушаването на съществуващите норми и правила, живота в ценностен безпорядък и липсата на морални устои в цялото общество. Въпросът за причините, обуславящи изявата на детето като жертва или извършител на престъпление, е едновременно свръхизследван и подценяван. Изписано е много, но се знае малко, абстракцията на теоретичното заключение често не кореспондира с непосредствените потребности на реалния живот, в който растат поколения деца. Конфликтът на детето със закона се определя от сложна съвкупност от разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са рискове, които присъстват в света и на извършителя, и на жертвата и го деформират не само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рискове процеси са едновременно обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и несъзнателни.

Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житей¬ският опит и степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискове от различен вид. Тези особености трябва да бъдат отчитани при всеки съдебен процес, в който участва дете. Липсата на специализирани съдилища, непоследователното прилагане на изградените добри практики на правораздаване спрямо дете, жертва или извършител, фрагментарната по структура информация относно младежката престъпност и престъпността с пострадало дете и ред други фактори понякога не позволяват на конкретни деца да бъдат осигурени: справедлив процес или превантивна и адекватна социално-педагогическа работа относно рехабилитация и ресоциализация. Оттук „произтича необходимостта от комплексно и дълбоко познаване на обществените явления, свързани с тези видове рискове фактори“ (73, с. 4). Имаме предвид обективното познание относно проблематиката, спецификата и методологията на борбата и превенцията на детската престъпност[329] в колаборация със социално превъзпитателна (коригираща девиантното криминално поведение) и педагогическа дейност. Естествено това релевантно познание следва да бъде приложено в клиничната социална, медицинска и духовна (душепастирска) рехабилитация и ресоциализация на изследваната категория деца, която ще опишем доколкото можем подробно.

2.4. Психосоциална, медицинска и духовна рехабилитация на изследваната категория наркозависими и окултно пострадали деца

Според секуларните доктрини „социалната работа е дейност на обществото, тя е държавна дейност, неотделима част на социалния, институционен и политически живот на демократичната държава. Държавата пък създава, обезпечава и ръководи система за социална помощ на хората чрез закони, финансиране, институционализиране, подготовка на кадри“ и други (64, с. 14). Други опити за дефиниция на социалната работа казват следното:

а)социалната работа е комплексна интегративна дейност. Тази ѝ характеристика произтича от сложността и многовариантността на необходимата помощ (психо-социална, педагогическа, медицинска, психологична, духовна и други). В зависимост от особеностите на нуждаещия се, от спецификата на социалните и медицинските проблеми, от социалните, клиничните условия и ресурси тя може да се реализира като винаги специфичен ансамбъл от подпомагане, услуги, възпитание, образование, терапия, грижи, подкрепа, посредничество и други. (64, с. 14-15);

б)клиничната социална работа е психо-социална помощ за живот в клинична среда. Тази помощ винаги представлява едновременно създаване, организиране, активизиране, усъвършенстване и други на индивидуалните личностови капацитети, на социалните и медицинските ресурси в клинични или в извънклнични условия. Тази характеристика на специална социална работа е една от силно диференциращите я по отношение на други помагащи дейности – психотерапия, лечение, образование, възпитание и превъзпитание, ресоциализация и прочее. Социалната работа, независимо дали е църковна или клинична, или двете заедно, винаги е разбиране и „включване във взаимодействието между хората и институциите, така че хората да могат да се справят със задачите в живота си, да реализират аспирациите и целите си, както и да облекчат своята мъка, нещастие, страдание, беда, опасност“ и други (64, с. 14-15). В този ред на мисли ще направим инверсия с цел да преминем към богословската и духовната трактовка на проблематиката, свързана с изследваната категория деца. А именно отново ще споменем, че психиатрията, психологията и изобщо медицината имат претенцията да диагностицират и лекуват човешката психосоматика, докато християнството в лицето на св. православие има за цел душеспасението на хората. Затова и в учебниците по „пастирско богословие“ с думата „душепастирство“ се обозначава оная особена дейност, чрез която „християнският православен свещеник в името на Господа Иисуса Христа и на Неговата църква съдейства на отделния човек и на човечеството да получат освещение и спасение на душата“ (33, с. 123).

Но тук ще отбележим, че спасението на човешката душа е съборно дело, тоест съвместно на всички членове на Църквата, тъй като тя чрез църковните тайнства и даровете на Светия Дух (които получаваме в тях) освещава и спасява душите на хората. Това е така, защото Сам Господ Иисус Христос дал на човечеството три необходими за живота блага: истина, благодат и закон (срв. Иоан 1:14; срв. Матей 5:17, 22 сл.). Поради това и „Неговата църква развива своята дейност главно в три форми или насоки: учителство, богослужение и духовно ръководство. Тези три форми на църковната дейност имат обаче една велика цел или един главен обект: човешката душа“ (33, с. 123). Затова изобщо е немислима душепастирската дейност там, където човек вижда в себе си само някакви жизнени функции и тяхното съсредоточие той (светският човек) нарича душа, а не познава душата като реално и самостоятелно битие, като основно начало, субект и носител на личен индивидуален живот. А там, където не познават човешката душа, естествено не познават и душепастирството, и душепастирската дейност. Според нашето изследване тя трябва да се съвмести с медицинската, педагогическата и клиничната социална работа и целта ѝ е психо-социална ресоциализация на страдащите чрез метаноя (гръцки обръщане на ума, мирогледа, светогледа – покаяние и отказ от греха). Защото в светската социална работа и медицинска дейност може да има само грижа за соматичното здраве и битовите нужди, под които грижи повечето съвременни хора разбират аналогично на някогашните стари езичници само грижа за тялото. Тоест този род социална или клинична дейност, която не е продиктувана от любов в Христос с цел спасение на душата, не е милосърдна дейност, а е обикновена „социална услуга“.

И наистина и днес, и в античния свят, който няма правилно познание за Бога като личност, не притежава правилна представа и за човешката душа като самостоятелно лично битие. В древността „човекът бил ценен не в своята голяма и вечна идея като отделно същество, а като социално същество, доколкото той имал цена за цялото – било кастата или съсловието, било за обществото и държавата“ (33, с. 123). Разбира се, че при такова подценяване на човека и дума не могло да става за душепастирска дейност в днешния смисъл на социално и духовно обгрижване. Това е така, защото християнството открило на света човешката душа като самостоятелно битие и затова то я провъзгласило за свободна и нравствено отговорна. Най-напред то „установило ясно понятие за човешката душа като нематериално, тоест несъставено от материя същество, което е надарено с разум, воля и чувства, дейностите на които вътрешно са независими от материята“ (33, с. 123-124).

Въз основа това е изключително важно да се разбере и дълбоко да се почувства и проумее от хората, които имат намерение да се занимават със социално-педагогическа дейност и клинична социална работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, следното: борците за спасение на заблудените адепти, встъпили в областта на обективни отрицателни духовни отношения и закони са започнали духовна битка със злото, тоест със злите духове. Затова те са длъжни преди всичко сами да укрепят своята православна и правилна духовност, като са длъжни да водят активен, съзнателен и благочестив църковен живот в св. православие, влизайки и стоейки в „едната свята, съборна и апостолска църква“ (48, с. 420).

Във връзка с това не следва да се допускат никакви илюзии (фикции) и заблуждения, тъй като отрицателните последици от досега с окултните влияния или наркозависимите може да бъде пагубен и вреден за психосоматиката на личността на всеки човек, било той и духовник.

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[325]. „Подготовка, професионална реализация и социален статус на социалния работник. Университетско издателство „Св. Климент Охридски.“ – В: Господинов, Б., За същността и статута на социалната работа, С., 2009, с. 31

[326]. Тези вредни психотехники се използват от „неопетдесятниците“, така наречените „неохаризматици“, при „глосарията“ („проговарянето на езици“) в един от деструктивните им ритуали на „слизане на благодатта на Светия Дух“ при многобройните „петдесятници“. Това се случва от религиозно невежество, защото православните хора знаят, че слизането на Светия Дух е на Петдесетница през 33-34 година след Христа и други „петдесетници“ няма и не може да има съгласно учението на едната, съборна и апостолска Православната църква.

[327]. От компетентни длъжностни лица (ИДПС, педагози, криминални психолози) и други специалисти.

[328]. Общественоопасно е всяко девиантно поведение, което застрашава или уврежда съществуващи обществени отношения, независимо дали нарушава установена в обществото норма, тоест общественоопасният модел на поведение се съчетава с асоциално или агресивно поведение, което надхвърля рамките на обикновеното непослушание, предизвикателство или деструктивност по отношение на личността.

[329]. Деца, извършили престъпления. Източник: Методология на НСИ. За периода 2000-2007 година не се наблюдава значима разлика в броя на престъпленията, извършени от деца. Докато при общия брой на регистрираните за страната престъпления от 2000 година насам се наблюдава плавно и непрекъснато намаление, то при младежката престъпност от 2000 до 2004 година се установява нарастване с пик през 2004 година. След това се отчита спад, който следва общата тенденция. Като относителен дял престъпленията, извършени от деца, не надхвърлят десет процента от общорегистрираните.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5bo

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§ 2. Принципи и методи в клиничната, социално-педагогическата и пастирската работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни

Изхождайки от предмета на изледването за социално-педагогическа работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, който е многоаспектен (социален, педагогически, медицински, правен, психологически и духовен), ще използваме два подхода. Единият ще опише принципите и методите в клиничната и социално-педагогическа работа при криминално проявени малолетни и непълнолетни от гледна точка на хуманитарните науки, а вторият ще опише психо-социалната рехабилитационна пастирска практика на изследваната категория деца от гледна точка на Православната църква. „Успехите и превенцията на детската престъпност в значителна степен се определят от задълбоченото познаване и умелото прилагане в практиката на принципите и методите на възпитание и превъзпитание“ (65, с. 352).

Специфичното, отличителното в работата на инспекторите от детските педагогически стаи (ИДПС) с възрастовата група на малолетните и непълнолетните правонарушители и тези от изследваната категория деца е използването както на „общопедагогически принципи и методи на възпитанието, така и на такива, явяващи се специфични за тази категория подрастващи“ (65, с. 352). Принципите на социално-педагогическата дейност са: изходни положения, ръководни начала, основни изисквания, способстващи за реализиране целите на превенцията на престъпността и противообществените прояви сред подрастващите. Това е валидно и за лицата, участващи в рехабилитацията на деца, адепти на наркотични вещества и деструктивни култове. Накратко ще изброим малко по-детайлно горните особености на принципите на социално-педагогическата работа с децата правонарушители в следния ред:

а) Законосъобразност на превантивната социално-педагогическа работа;

б) Целенасоченост на превантивната социално-педагогическа работа;

в) Педагогически оптимизъм;

г) Свързване на възпитателната и превъзпитателната дейност с живота;

д) Възпитание и превъзпитание (корекция на поведението) чрез труд;

е) Възпитание и превъзпитание в колектив и чрез колектив;

ж) Персонификация на превантивното социално-педагогическо въздействие;

з) Опора в положителното;

и) Единство на превантивното социално-педагогическо въздействие;

й) Системност, последователност, непрекъснатост и приемственост на превантивното социално-педагогическо въздействие;

к) Специализация на субектите на превантивната социално-педагогическа работа;

л) Защита на най-добрия интерес на детето;

м) Запазване на тайната на противоправното минало;

н) Комплексност на използваните методи, средства и прийоми на превантивното социално-педагогическо въздействие.

Методите на превантивната социално-педагогическа работа са:

а) Методи на убеждаване (разясняване и доказване на правилността или необходимостта от определено личностно и обществено целесъобразно поведение или неправилността на дадена постъпка); Те се делят на вербални, визуално-сензорни, практически, съзидателни и други според някои характеризиращи ги признаци;

б) Нормативно-регламентирани методи на принуждение;

в) Общопедагогически, практико-целесъобразни методи на принуждение;

г) Методи на стимулиране (поощрение);

д) Съществуват и изисквания, свързани с моралните и нравствени качества на субектите на превантивната социално-педагогическа работа. Тези методически изисквания, конкретно казано, представляват умения: за обективен анализ на качествата и поведението на детската личност; за общуване с децата; за бързо ориентиране в педагогическа ситуация; за отгатване на душевното състояние на децата по външни признаци в тяхното поведение; за добър подбор на педагогическите и ситуативно-целесъобразните методи за въздействие; за управление на собственото и детското внимание; за използване на силата на външните изразни средства (емоциалност в общуването) – „мимика, артикулация, жестикулация; за регулиране на темпа на превантивното социално-педагогическо въздействие; за анализиране и оценяване на постигнатите резултати; за очертаване на нови надежди и переспективи пред детската личност; желание за безрезервна защита на най-добрите интереси на децата и убеденост и дейност по запазване тайната на регистрацията и рехабилитацията в институции“, занимаващи се със социално-педагогическа и клинична социална работа с изследваната категория деца (65, с. 385).

Професията на клиничните социални работници, лекарите и в частност на педагозите е в групата на помагащите професии. Мисията им е да помагат на индивидите, семействата, групите и общностите с проблеми и нужди за по-добър живот както намесващи се по посока на личностната промяна, така и оказвайки социална подкрепа. В помагащите професии е необходимо да се очертават потребностите на нуждаещите се и какъв точно да бъде подходът за успешно решаване на проблема. Професионалните подходи описват последователността на действията на социалния работник в работата му с клиенти, връзката и обусловеността между тях, организирането им в етапи. Всички те биха могли да се обобщят в два основни подхода, които сега няма да описваме подробно. Те са разграничени на основата на спецификата на взаимодействието между помагащ и получаващ помощ. При първия тип подход става дума за модел, при който помагащият е в ролята на определящ отношението на помагане. Този подход би могъл да бъде определен като предписващ, инструктиращ, патерналистичен[314]. Има широко разпространение във всички сфери на професионално общуване и взаимодействие между хората. У нас е приложим и в медицината, което е грешна представа за взаимоотношенията лекар – пациент, предполагаща неравнопоставеност между тях. Това е опасно за нуждаещия се, тъй като може да стимулира стремежа му към зависимост и непоемане на отговорност. Опасно е и затова, че помагащият несъзнателно или съзнателно може да влезе в ролята на манипулатор, на разполагащ с човешките съдби.

Този модел обаче има и някои предимства. Използването му изисква обучение, повишава професионалното самочувствие и мотивация на помагащите. От гледна точка на резидентната психо-социална рехабилитационна практика на Православната църква по отношение на наркозависими и окултно пострадали деца можем да кажем, че Програмата за рехабилитация на изследваната категория млади хора се основава на разбирането за наркоманията и деструктивните култове като духовна болест, която е следствие от греховния начин на живот, затова е ориентирана към хора с православно вероизповедание или негови съмишленици или към хора, които желаят да познаят истината на св. православие и с Божията помощ да преодолеят греховния си недъг (13, с. 94). Затова в пастирската работа и духовното обгрижване на зависимите и съзависимите програмата, методите, грижите и принципите, въплътени в нея – е насочена към: преодоляване на духовния недъг на наркоманията и деструктивните култове; нравствено възраждане на личността; възвръщане на пълноценни личности на семейството и обществото. Тази програма трябва да се осъществява с участие на свещеници, на православни лекари, педагози, социални работници и психолози.

Програмата за рехабилитация и лечение на наркозависимите и окултно пострадалите има три етапа. Тя предполага следните последователни етапи в лечението и рехабилитацията на изледваната категория деца и съзависимите им близки и родители:

1.Етап на дезинтоксикация и общоукрепваща терапия при наркозависимите, а при окултно пострадалите – духовно обгрижване чрез диалог, беседи; приобщаване към тайнствата: кръщение, миропомазване, изповед, маслосвет, причастие; ползване на богослужебни чинове: акатист, покаен канон, чин на отричане; практикуване на пост, молитва и други.

2.Етап на целенасочено въздействие върху личността на наркозависимия и окултно-пострадалия. Включва в частност извеждането им от наркозависимата ниша и окултна или сектантска среда. Този етап предвижда и продължаване на поддържащата терапия и на духовната преориентация на личността.

3.Етап на семейно-битовата и социална адаптация на наркозависимите, окултно пострадалите и подпомагане на активното им ангажиране със социално-трудова дейност (13, с. 95). Тези подходи и методи ще разгледаме детайлно в т. 2.4.3 на изследването, озаглавена: „Опит за апробация[315] на Православен център за духовно обгрижване на наркозависими чрез духовна рехабилитация на жертви на наркотици и деструктивни култове“.

Разбира се, във връзка с това много хора биха казали, че Църквата е една архаична институция, която се е обезличила морално, нравствено и духовно. Но всъщност това не е така, защото Църквата не са само храмовете, свещениците (клира), синодът (висшият клир) и миряните. Църквата има за глава Господ Иисус Христос. Затова Църквата е Богочовешки организъм, изпълнен невидимо от Светия Дух, който се състои от „небесна“ и „земна“ църква. Първата (небесната) е тържествуваща, защото се състои от Господ Иисус Христос, Света Богородица, безплътните Божии ангели, св. пророци и праведници, богоречивите апостоли, светлите и добропобедни мъченици, преподобни богоносни отци и всички светии, просияли за Христовата вяра и от всички благочестиви покойни християни, а втората (земната) е войнстваща, състояща се от живите християни, духовните пастири и архипастири и църковните храмове, обители и прочее, защото „целият свят лежи в зло“ (срв. 1 Иоан 5:19).

Единението на Църквата (земната и небесната) се проявява в св. литургия и св. евхаристия, където всички сме… едно в Христа. Свети апостол Павел нарича също Църквата „стълб и крепило на истината, …света и непорочна Христова съпруга, … собствено тяло Христово, което е църквата “ (1 Тимотей 3:15; Ефесяни 5:25; Колосяни 1:24), защото истината трябва да лежи в самата основа на Църквата.

Или да обобщим: „под названието „църква“ в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни църковни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез светите апостоли и техните приемници – пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после – възсъединението му с Бога. Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни църковни тайнства“ (101, 2-3).

2.1.Проучване на индивидуалните качества и особености на децата. Прилики в методите на клиничната социална дейност и пастирската работа

Проучването и изучаването на индивидуалните качества и особености на малолетните и непълнолетните са свързани с реализацията на набелязаните педагогически изисквания и условия, както и прилагането на методите на въздействие, намиращи се в тясна връзка с обусловените възрастови и индивидуални особености на детската личност, която е обект на превантивната социално-педагогическа дейност и клиничната социална дейност и пастирска работа с изследваната категория деца и съзависими възрастни. Получаването на пълноценна информация за децата правонарушители, които трябва да се рехабилитират в клинични условия, скъсява както „пътя на селекция на методите на социално-педагогическо въздействие, така и пътя за реализация на това въздействие“ (65, с. 387). Защо? Защото „наркотичните вещества причиняват нарушение в психичния живот на човека с преобладаване на разстройства в съзнанието и поведението“(103, с. 77).

Първоначално се е приемало от нарколозите, че тези вещества са само наркотични. Впоследствие към тях са включени редица токсични продукти, наложили промяна в наименованието на проблема. Така от „наркомании“ той се преименува на „токсикомании“. Изхождайки от темата на тази точка, нека се спрем накратко на психическата и физическата зависимост от психоактивни вещества, които обуславят идентичност със зависимостта от деструктивни култове.

Психическата зависимост представлява влечението (желанието) за употреба на веществото, което може да бъде натрапливо или неовладимо (конпулсивно). Физическата зависимост се оценява според изразеността на абстинентния синдром, който съгласно десетата ревизия на МКБ представлява група симптоми от психично и физично (соматично) естество, които се появяват след пълно спиране или намаление на приема на употребяваното вещество. Чести психически симптоми на изследваната категория деца са: …тревогата, депресията и безсънието, които се комбинират винаги със соматична симптоматика – тремор, главоболие, отпадналост, тахикардия, изпотяване и други. „Толерантността е свързана с увеличаването или намаляването на дозата“ за получаване на очаквания ефект от приема на дрогата (103, с. 78). Същото се отнася при интензивността на практикуването на окултната практика, изразяваща се ad hoc в деструктивния култ.

При наркоманията това се изразява с променящата се поносимост на организма по отношение на психоактивната субстанция, която обикновено се увеличава. Единствено при алкохолната зависимост наблюдаваме и намаление на поносимостта в нейните крайни стадии. Като „задължителни симптоми при употребата и злоупотребата с всички психоактивни вещества са още личностните промени и свързаните с тях вредни за обществото последици“ (103, с. 78). Тези промени (имащи общественоопасен характер) включват: засилваща се емоционална лабилност, егоцентричност, хипобуличност, дементност с ограничаване на интересите, разстройство на социалната адаптация, професионална деградация, агресивност, антисоциалност и морално-етично снизяване. Затова, като се имат предвид горните обстоятелства, изучаването на индивидуалните качества и особености на изследваната категория деца, подлежащи на регистрация по смисъла на ЗБППМН в една бъдеща психо-социална рехабилитация в дневен или резидентен център от наркомания, и състоянието на „окултна болест“ не трябва да бъде еднократен акт или произволна дейност. Тоест това проучване на особеностите и качествата на поведенческия модел на децата трябва да бъде закономерен акт, чиято ефективност зависи от правилното определяне на насоките на изучаване на детската личност и от добрия подбор на методите за превантивно социално-педагогическо въздействие (65, с. 388). Чрез оказване и осъществяване на индивидуалното превантивно социално-педагогическо въздействие може да бъде осъществена цялата дейност по психо-социална рехабилитация и ресоциализация на изследваната категория деца, подрастващи, млади хора и съзависими възрастни. Индивидуалното социално-педагогическо въздействие присъства в изучаването на детската личност и в установяването на причините за противоправното детско поведение, и в конкретното прилагане на методите и прийомите на рехабилитационната и ресоциализираща програма.

Проучването на индивидуалните качества и особености на децата с оглед на горните обстоятелства се състои в уточняването на: същността и значението на детската личност; насоките за изучаването на детската личност; събиране на общи сведения на изследваната категория деца; събиране на сведения за семейната и училищната среда на последните; събиране на сведения за извънучилищния кръг от приятели и за противоправната дейност на всяка една отделна детска личност, която е обект на социално-педагогическо въздействие. Но това зависи пряко и от организацията на социална работа.

„Различните видове организации за социална работа могат да бъдат разграничени на базата на няколко признака: начин на създаване и функциониране, статут и начин на финансиране, ниво на функциониране, вид и място на предлагане на социалните услуги по групи“ (77, с. 32). По начин на създаване и функциониране организациите за социална работа са два типа – формални и неформални. По статут и източници на финансиране организациите за социална работа са: държавни, общински, неправителсвени и частни. По ниво на функциониране същите са: национални, регионални и местни.

По вида на предлаганите услуги и мястото на предлагането им биват: организации, предоставящи социални услуги в общността; специализирани институции, предоставящи социални услуги. И по целеви групи клиенти[316] (потребители), които обслужват – индивиди, семейства, социални групи и общности в неравностойно положение, уязвими и в риск[317].

Описваме накратко структурата и видовете организации за социална работа с оглед на това, че във всяка една организация структурата за дейността (обгрижваща, ресоциализираща, рехабилитационна, санкционираща, превъзпитаваща) се ситуира по различен начин и способ. Така възниква риторичният въпрос, който ще задаваме неведнъж в изследването – проучваната категория деца обект на закрила и клинична социална и социално-педагогическа работа ли трябва да бъдат на първо място и на второ субекти – правонарушители по ЗБППМН и наказателното право или обратното?

За да маркираме накратко приликите в методите на клинична социална работа с наркозависими и окултно пострадали, ще опишем отново общото между употребата на наркотиците и съвременното сектантство (носител на деструктивни култове). Деструктивните култове или сектите и наркотиците въобще могат да се нарекат „сектообразуваща среда“, защото психоактивните вещества участват във възникването и жизнената среда на много сектантски деноминации и гибелни за психиката неорелигиозни култове, като особено това се отнася за култовете на „Новото време“, наречено още „ню-ейдж“ движения. Но нека онагледим с примери горните съждения в изследването.

В този смисъл ще акцентираме, че в много от новите секти (деструктивни култове) наркотиците играят съществена роля в ученията и дейността им. Това например е видно от образуваната през 1914 година „Американска народна църква“, която сплотила няколко десетки индиански племена. Привържениците на тази „църква“ считат пейота[318] за „дар божи“, а неговото действие отъждествяват с „действието на светия дух“. В техните религиозни ритуали мескалиновите хлебчета изпълняват ролята на „причастие“ (14, с. 54). Основателят на „църквата по сциентология“, Лафайет Роналд Хъбард (1911-1986), започнал като практикуващ окултист (14, с. 54). Този неуспешен физик, неуспешен офицер от военноморския флот и неуспешен таен агент, припечелващ от евтина фантастика, преди всичко се досетил, че „за да забогатееш, е нужно да основеш собствена религия“ (както сам той открито заявявал), сближил се с ученика на Кроули[319], Джек Парънс (14, с. 54). Известно време вземал участие в отвратителните сексуално-магически ритуали на Парсънс и тогава обявил връзката си с „Императрицата“ – дух покровител, от която/който получавал помощ и наставления.

Под диктовката на тази „Императрица“ той написал своята книга „Дианетика[320]“.

По свидетелство на неговия син Куентин голяма част от своите трудове той написал в състояние на наркотично опиянение (14, с. 54-56). Очевидно е, че това го е стимулирало към „духообщение“ с падналите духове. Започвайки от края на 40-те си години и до края на живота си, Роналд Хърбард бил зависим от амфетамини и барбитурати, като приемал огромно количество наркотици и страдал от алкохолизъм. Забележително е, че за по-удобно внедряване на своето учение и за придаването му на благообразен вид той основал организацията „Нарконон“ за лечение на наркомани, където то се води с най-варварски методи и представлява шарлатанство. Това е валидно за самата методика в „църквата по сциентология“, която включва система на фина хипноза, „чиято цел е да извика у човека индуцирана, внушена еуфория – състояние, приличащо на наркотично опиянение. За да изпита отново това еуфорично състояние, човек е готов на всичко – и той се записва на следващия курс (14, с. 55).

Не са пропуснати наркотиците и в „империята на Преподобния Муун“. Самият „преподобен“ Сан Мюнг Муун е роден през 1925 година в шаманско семейство. Както е известно, практиката на употреба на наркотични средства е много разпространена в шаманизма и даоизма, чието влияние се чувства особено в книгата „Божествени принципи“. Сам Муун до създаването на собствено учение се препитавал като медиум, предсказвайки улова на риба и така нататък. Основаването на собствена „Асоциация на Светия Дух за обединение на световното християнство“, или „църква на обединението“, и сътрудничеството със спецслужбите на Корея и САЩ го издигнали до висотата на финансовото могъщество, правейки го много богат човек (14, с. 55-56).

През 1981 година мунистите вземат участие в държавния преврат, чрез който в Боливия идват на власт „кокаиновите генерали“, опиращи се на поддръжката на ЦРУ. Идвайки на власт, те започват да превръщат „морето от кокаин в море от долари“, без да забравят естествено да благодарят и на организацията на „преподобния“ Муун (14, с. 55-56).

Сегашният наследник на империята на „преподобния“, синът му Джим Муун, който е крайно пристрастен към наркотиците и алкохола, неотдавна стана герой на силно нашумял бракоразводен процес с бившата си съпруга Нансук Хонг (14, с. 55-56). Редица известни организации и имена са свързани със скандали с наркотици. Например това се отнася за „Международното общество на Кришна съзнание“ (ISCKON), основано през 1966 година от бившия търговски агент фармацевт, индуса Абхай Чаран Де (1896-1972), приел в напреднала възраст саняса („хиндуистко монашество“) под името Свами Бхак- тиведанта Шрила Прабхупада и дошъл в Америка да „проповядва“ своето учение с надежда да забогатее (14, с. 55). Честолюбивият гуру с езотерично учение допаднал на вкуса на шестнайсетгодишните, боготворящи всичко, което идва от Изтока. Групата „Бийтълс“ много му помогнала в рекламата (14, с. 55). Така кришнаизмът станал много популярен и привличал много младежи. На кришнаитите, много от които били по-рано хипита-наркомани, им се струвало напълно логично да се върнат към заниманията си с наркобизнес. Логиката била такава, че колкото повече са храмовете на Кришна, толкова по-малко в крайна сметка ще са наркоманите (14, с. 55).

Самата религиозна практика и начин на живот на кришнаитите много напомнят наркоманията – потребност от състояние на еуфория и бягство от „материалния свят“, когато даже собствените деца съгласно Прабхупада се считат за не повече от „странични продукти на тялото“. Друг религиозен авантюрист, издигнал се на вълната на интереса към Индия и „източната духовност“, бил Бхагван Шри Раджниш (1931-1990), известен като „Ошо (Океански) Раджниш“. Той завършил университета с отличие и златен медал, получил степен магистър на философските науки и преподавал философия. В края на шестдесетте години започнал да демонстрира своите оригинални медитативни техники. В началото на седемдесетте години около него се събрала комуна, привличаща множеството духовно търсещи хора от Запада. Някои от тях се завръщали, като разказвали за сексуалните оргии и употреба на наркотици в „общините“ на Ошо Раджниш.

Същността на учението на последния се свеждала до необходимостта от унищожение на „комплексите“, тоест съвестта, с цел придобиване на естественост, граничеща на дело с пълна полова разпуснатост. Целта на всички упражнения, както при кришнаитите, била постигане на състояние на еуфория. И така Раджниш често въвеждал своите адпепти в „нирвана[321]“ с помощта на наркотици, а отделни сеанси по медитация в ашрамите на „светия човек“ (така се превежда името му „Бхагван“) завършвали със сбивания и други общественоопасни прояви (14, с. 58).

Най-важният извод от този кратък анализ на сектите (деструктивни култове), базиращи се на употребата на наркотични вещества, е да се прие наркоманията за псевдорелигиозна, окултна по своята същност духовна практика, чиято закономерност и неизбежност на появяване са обусловени от дълбоката духовна криза на съвременното общество, от отхвърлянето на християнските ценности и загубата на духовен имунитет. Това е „коренът на проблема (първопричината), всичко останало са следствия, които не биха съществували без първопричината“ (16, с. 69).

Изхождайки от този извод, можем да обобщим, че тъй като децата, жертви на наркотици и деструктивни култове, имат за генезис на състоянието си различни видове окултни практики или „идеологии“, в клиничната социална работа лечение, ресоциализация и рехабилитация с изследваната категория ще има прилики и индиция. Въз основа на това може да се приеме, че по отношение на хората, които вече отдавна са в наркотична зависимост или състояние на окултна болест, е необходимо снихождение, предоставяне на свободна възможност за медицинско лечение чрез рехабилитационни програми, „отчитащи важността на религиозния аспект в лечението на тази духовна болест“, каквито се явяват наркоманията и зависимостта от окултизъм (14, с. 81).

Крайно неправилно при това се придава решаващо значение на медицинските, особено на чисто медикаментозните форми на лечение на психичните разстройства под въздействието на наркотици и деструктивни култове. Медикаментите при наркоманията са необходими за снемане на тежките, болезнени прояви на абстинентния синдром („наркотичен глад“), дезинтоксикацията, смекчаването на свързаните с ендорфно изтощение депресивни състояние и лечението на тези телесни и органически разстройства, които са възникнали вследствие на разрушителното въздействие на наркотиците върху тялото. Връщайки се малко назад, ще повторим, че по целесъобразност за лечение, рехабилитация и ресоциализация на наркозавимиси и окултно пострадали деца е нужен консилиум[322] – своеобразен екип от лекари – психиатри (нарколози), психолози, педагози, свещеници с клинично-социална грамотност, имунолози, онколози, кардиолози и други. Полезни в тази връзка могат да бъдат и мерките на психиатрично въздействие, способващи за отслабване на психологическата зависимост, възстановяване на загубените механизми за адаптация към социалната среда, творческите способности и интереса към живота (14, с. 82).

Тези методи за социално-педагогическо въздействие заедно с медико-психотерапевтичните методи за борба с разпространението на епидемията на наркоманията са идентични и аналогични с методите на психо-социална рехабилитация и терапия на жертвите на деструктивните култове, наречени окултно пострадали хора. Това е така, защото, ако лекарят действително иска да помогне на наркомана, той разбира, че трябва не само да го лекува, но и да го превъзпитава, да го учи на пълноценен живот без наркотици, за да изпълни тази празнота, която възниква в душата на наркозависимите деца. Всеки медик (нарколог) трябва да стане за наркозависимия нещо повече от обикновен лекар, защото наркоманията не е само медицинска болест. Наркоманията или окултната болест са сепсис на душата и парализа на волята, а медикаменти (таблетки, антибиотици и сиропи) за душата няма и не може да има.

В този ред на мисли всеки лекар разбира, че премахването на симптома и лечението на болестта не са едно и също нещо. Лечението и рехабилитацията на наркоманията и окултната болест изискват излизане извън пределите на медицината. И тук въпросът за личната религиозна ориентация на лекаря придобива особена актуалност (14, с. 82-83). Това е така, защото личността има сложна структура, която се изгражда като съвкупност от устойчиви връзки между множеството компоненти и черти. Те от своя страна се отличават с различна устойчивост и степен на биологична и социална обусловеност.

Основни характеристики на структурата на личността са цялост, структурност, свързаност със средата, иерархичност, множественост. Структурните концепции за личността имат за цел да диференцират и подредят в система устойчивите личностни характеристики (103, с. 133). Вътрешната връзка между физическото, емоциалното, моралното и духовното измерение при загуба на душевното здраве е очевидна. Често психичните заболявания увреждат физическото и интелектуалното здраве (43, с. 188). Затова Православната църква участва в борбата против различни форми на психически зависимости и увлечения – наркотици, магии, окултни и фетишистки действия, чиито жертви са религиозно непросветени хора или колебаещи се вярващи.

За връзката между окултизма и различните наркозависимости говори в днешно време (въз основа на своята пастирска и медицинска работа) и иеромонах професор д.м.н Анатолий Берестов. Особено лечение в тази насока е психотерапията, по време на която се срещат болен човек, лекар и духовник. Лекарят лекува медицинските проблеми, а свещеникът спомага за спасяването на душата в Господа Иисуса Христа (43, с. 188-189).

Иеромонах професор д.м.н Анатолий Берестов е разработил и прилага в практиката си на духовник система за духовна терапия, интегрираща пастирските грижи с психотерапевтичната и медицинската подкрепа, и заедно с неговите сътрудници изгражда енорийски центрове за работа с наркозависими и окултно пострадали. През последните години той обучава и други свещеници да изпълняват подобна пастирска дейност. А у нас, в България, неговият духовно-попечителски център има специално споразумение за съвместна работа с Варненската и Великопреславска св. Митрополия. Въз основа на прилагането на опита на тези православни, духовно-терапевтични центрове за лечение на наркозависими работи и енорийският център към храма „Св. цар Борис I“ във Варна. В него се „осъществяват лечение, рехабилитация и ресоциализация на наркозависими младежи, които показват обнадеждаващи резултати“ (43, с. 159). Тъй като, изследвайки приликите в методите на клинична социална работа с наркозависими и окултно пострадали, криминално проявени деца, ще говорим и споменаваме често за колаборация между медицината и църковната духовно-пастирска практика, ще заключим с обобщение в тази посока на съждения.

Под медицина трябва да разбираме организирания подход на лечение, който се основава на натрупано знание за диагностициране и лечение на човешки заболявания по специализирани области. Този метод използва наблюдението, лекарствените форми и хирургическите процедури и е част от лечебната традиция, упражнявана от медицинската професия от древни времена. Тази медицина се различава от съвременното ѝ развитие, обусловено в научната медицина, чиито методи от ранните години на XIX век толкова са изпреварили постиженията на рационалната медицина. Защото древната медицина, например във Византия, е радикално превъзходаща качествено и духовно днешната медицина, с оглед на което рационалната и научната медицина днес се различават от религиозната вяра и традиционните религиозни практики. И правилно. Но много доказателства показват, че в православното християнство рационалната и научната медицина не се възприемат общо като антитези на религиозните вярвания и практики. Вярно е по-скоро обратното. Историята „показва забележително тясна връзка между рационалната медицина и православна вяра и практиките през вековете. В основата на тази връзка е подходът на древната Православна църква към културата и науките и особено към медицината“ (43, с. 192).

В този ред на мисли ще споменем следното: „Докато модерната психиатрия, както забелязваме, изглежда в голяма степен разкъсана между теории, които си противоречат или се състезават, всяка с претенции за изключителното си значение, е интересно да се отбележи, че християнската мисъл е развила сложна концепция за менталните болести, която посочва три възможни причини за техния произход: органическа (биологична), демонична и духовна, като тези три етиологии предполагат различни и специфични терапевтични подходи. Това позволява да се оспори с лекота напълно погрешното твърдение, доста разпространено сред историците, че според християнския възглед единствената причина за лудостта и менталните разстройства е бесовската обсебеност“ (164, с. 16).

2.2. Установяване на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните деца

„Престъпността е един от социалните проблеми на обществото, поради което не само държавата и нейните институции предприемат различни по своя характер мерки (политически, законодателни, икономически, социални, репресивни и възпитателни) за нейното недопускане, предотвратяване и пресичане, както и за разкриване на извършителите на вече осъществения престъпен акт“ (65, с. 316). От общото позитивно (или незаинтерисовано) отношение към това направление на дейност по превенция на престъпността или частното (приоритетно) отношение към отделен или група елементи от тази дейност „може да се съди за зрелостта в държавническото мислене на представителите на една или друга държавна или политическа институция, за хуманното и родолюбиво отношение на един или друг представител на обществени и частни формирования към тези проблеми“ (65, с. 316). Затова през последните години се проявява особен интерес и към дейността на специализираните полицейски институции и служители, работещи по превенцията на детската престъпност. Изхождайки от темата на изследването, основните проблеми, съществуващи в областта на превантивно социално-педагогическата дейност, провеждана от органите по ЗБППМН и ИДПС с малолетни и непълнолетни, са следните: подценяване от състава на ИДПС в превенцията на детската престъпност от висшия ръководен състав на държавния апарат; непрофесионално отъждествяване на възпитателната (осъществяваната от семейството и училището) с корекционно-възпитателната дейност (осъществявана от специализирани субекти), граничещо с „професионален нихилизъм“; въвеждането в полицейската работа на „обединяващите инспектори“, съчетаващи в длъжностите си задължения – осъществяване на ръководство и контрол върху ИДПС и провеждането на оперативно-издирвателна дейност по линия на борбата с престъпността сред подрастващи; превъзлагането на функции по оперативно обезпечаване на детската престъпност върху оперативни работници от криминални служби, които са без необходимата психопедагогическа подготовка и опит за работа с тази възрастова група правонарушители. Поради слабото познаване на проблема „Детска престъпност – институциите на нейната превенция“ и изкуствено изграденото в медиите; подценяването на ролята на съвременните фактори „урбанизация“ и „миграция“ и недържавническото мислене, демонстрирано от част от ръководния апарат на Вътрешното министерство при периодично извършвани кадрови, структурни и организационно -функционални промени в МВР, довеждат до трудно осъществяване на социално превантивно-педагогическата дейност в условията на увеличаващата се детска престъпност. В тази връзка не на последно място за несправяне с детската престъпност има значение и „недостатъчното познаване или неумелото боравене с принципите и методите на социално превантивно-педагогическата дейност с подрастващите – правонарушители“ (65, с. 319).

Въз основа на това може да обобщим, че установяването на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при изследваната категория малолетните и непълнолетните деца е регламентирано нормативно по несъвършен, нецелесъобразен и незаконосъобразен начин съгласно Препоръките на Органите на ЕС относно превенцията на опасните култове и секти. Защото: ЗБППМН, ЗЗДет., ППЗДет., ЗМВР, ППЗМВР не са съобразени с релевантните фактори и принципите на актовете на Правото на ЕС, свързани с изследваната категория деца.

Но нека преминем към най-важните правила за установяването на релевантните моменти, способи и фактори за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните деца, които са: нормативна регламентация; способи за издирване и установяване на „застрашени[323]“ малолетни и непълнолетни лица; места и средства за издирване и установяване на „застрашени“ малолетни и непълнолетни; доведени малолетни и непълнолетни в РПУ-МВР; предоставени данни от всички ИДПС и други поделения на МВР в страната; данни от разследващите органи по НПК; настанени в ДВНМН[324] малолетни и непълнолетни; данни от Интерпол; проверка на хотели, мотели и крайгранични паркинги; проверка на заведения за отдих и развлечения; комуникация с училищни ръководства и училищни комисии за БППМН; проверка на здравни и лечебни заведения (най-вече психиатрични клиники); приемни дни в детските педагогически стаи (ДПС); провеждане на разговори с родители на заподозрени в извършването на противообществени прояви деца; – данни, предоставени от МКБППМН; данни от неправителствени организации (НПО) и организации (релевантни за ситуацията при деструктивните култове прикриващи се зад маската на НПО). Задължително условие в последния случай е запазването на анонимността на източниците на информация (по тяхно желание), за да не бъде нарушено доверието на подрастващите, като се търсят други начини за доказване на противоправната им дейност. Този „подход не се отнася в случаите, когато съществува реална опасност от извършването на тежки престъпления и когато са застрашени животът и здравето на деца или възрастни“ (65, с. 328). Но в заключение на тази подглава ще споменем, че установяването на факторите и причините за извършването на противообществени прояви и престъпления при малолетните и непълнолетните е пряко свързано с клиничната социална работа и социално-педагогическа дейност с изследваната категория деца.

Защото „социалните услуги са дейности, които подпомагат и разширяват възможностите на лицата да водят превенция за самостоятелен и пълноценен начин на живот“ без наркотици, окултни практики и деструктивни култове, което е много трудно за криминално проявените деца (77, с. 95). „Успехите в превантивната социално-педагогическа дейност с малолетни и непълнолетни правонарушители, както и дейността по ранната профилактика на противоправното поведение на подрастващите, са обусловени от системното и последователно изследване и установяване на условията, благоприятстващи появата и утвърждаването на девиантното и деликвентното поведение, както и на факторите и конкретните причини за неговото проявление“ (65, с. 400). Тоест изследването на тези условия би благоприятствало в „стратегически план реализирането на усилията, полагани от страна на специализираните държавни и обществени институции за планирането на общопревантивни мерки с цел генерализиране на общите усилия в борбата с детската престъпност“ (65, с. 400-401).

_____________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[314]. Патернализъм (от латински: pater – баща) е политика, наподобяваща иерархичната структура в рода и семейството, произтичаща от бащата, тоест модел, наподобяващ или съдържащ патриархат. Разговорно патерналистично отношение означава „покровителствено отношение“ и дори „прекомерно покровителствено отношение“. Тоест това е политика на покровителстване в една или друга област, при което се създават отношения на неравностойно партньорство и/или опека. Това е също и предположението, че по-силният има задължения към по-слабите в обществото. Терминът има различно възприемане и тълкуване, както и различни конотации – положителни или по-скоро негативни. Негативните възприемания на патернализма произтичат основно от положението, че едновременно с опеката се предполага, че съществуващите властови отношения остават неизменни (и неизменими) и особено на по-слабите в социален аспект не им се дава възможност за развитие и подобряване на тяхното положение. Срв. http://www.talkoven.onlinerechnik.com

[315]. Апробация (латински език approbatio – одобрение) – признание, методи на оценка (одобрение) на определени проекти; проверка на практика в реални условия, теоретическо структуриране на методите.

[316]. Според нашето изследване хората и в частност децата, ползващи се от социални услуги, не са клиенти. Дори според нас думата „потребител на социална услуга“ не е точна, защото тя се отнася за хора, намиращи се в нужда от социална помощ, социална грижа, социална на¬меса или интервенция в живота им, тоест тези хора са нуждаещи се.

[317]. „Към тази група се отнасят различни подгрупи, най-вече сираци, с неизвестни родители, лишени от родителска грижа, с увреждания, жертви на насилие и злоупотреба, застрашени от отпадане от училище, напускащи специализирани институции. Към тази група следва да отнесем и децата с асоциално поведение и противообществени прояви. Основните институции, работещи с тях, не са организации за социална работа по статута си, тъй като принадлежат на други социални системи, макар и в рамките на социалната сфера – Детските педагогически стаи (ДПС) към РПУ на МВР и местните комисии за борба с противообществените прояви на мололетни и непълнолетни към общините. Но тези деца също могат да бъдат обект на закрила и социална работа.“ – В: Симеонова, Р Цит. съч., с. 37.

[318]. Пейота – малък южноамериканския кактус (Lophophora williamsii). Съдържа алкалоида мескалин, вещество с мощно халюциногенно въздействие. Пейота се използва като ПАВ от индианците.

[319]. Алистър Кроули, с рождено име Едуард Александър Кроули (Edward Alexander Crowley); (12 октомври 1875-1 декември 1947), е един от най-известните окултисти-кабалисти, черен маг и сатанист на XIX-XX век, основател на учението „телем“, автор на много окултни произведения, вкл. „Книга на закона“, главния текст на телем. Таролог, автор на колодата „Таро на Тот“. В живота си Кроули е бил участник в няколко окултни организации, включително „Ордена на златната зора“, „Сребърната звезда“ и „Ордена на Храма на изтока.“ Увличал се е от шахмат, алпинизъм и астрология.

[320].„Дианетика“ е окултно-мистично съчинение с автор Р. Хърбард, основателя на „сциентологията“.

„През 1954 година Лафайет Роналд Хъбарт (1911-1986) регистрира в САЩ сциентологичната църква с наименование „Наукология“. Учението му е смесица от будистки и еретически измислици. Ереста бързо се разраства и сега има над 700 централи в над 20 страни. Сциентологията учи, че всички хора са безсмъртни и идват от извънземна цивилизация, но забравят за това след реинкарнацията или прераждането си. През 1991 година е направен опит за регистрация в България на сциентологията като вероизповедание или като сдружение. Дирекцията по вероизповедания към МС е отказала и след повторен безуспешен опит.“ Срв. http://www.infocult.org

[321]. Нирвана – разтваряне в неописуемото безлично нещо, наречено бог. Следователно крайната цел на хората, практикуващи иога или стремящи се да достигнат състояние на нирвана, като разтворят личността си в нещо безлично, тоест нейното изчезване от този свят. Срв. Алексиев, Д., цит. съч., с. 40. Нирвана (на пали nibbana, ниббаана – букв. угасване на страстите и желанията): „Известна още като просветление или пробуждане, тя е край на страданието и най-висше щастие. Постигането на нирвна е цел в будизма освен в йога и хиндуизма. За будистите нирвана е и освобождаване от цикличното страдание, присъщо на обусловеното (причинното) съществуване – самсара.“ – В: Божков, Б., цит. съч., с. 59.

[322]. Консилиум – означава група от лекари, които се съвещават при поставяне на трудна диагноза. Ние имаме предвид обаче един уникален за България консилиум (между свещеници с клинични познания в областта на наркологията и различни медици и психолози с православен мироглед), който да може да осъществява ефективно рехабилитация на зависими и окултно пострадали хора.

[323]. „Посредством различни способи се „издирват“ деца, попадащи в категорията „застрашени“, но самият факт следва да се „установи“ от ИДПС като оторизирано с тази дейност лице, съобразяващо се с критерии, указани в нормативната база. При друг подход твърде възможно е той (ИДПС) да бъде подведен преднамерено или непреднамерено и даден малолетен или непълнолетен подрастващ необосновано да бъде регистриран и воден на отчет в ДПС.“ – В: Петров, Г., цит. съч., с. 320.

[324]. ДВНМН – Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5aD