(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

VI. Съвременни задачи относно борбата със сектите

1.Църковни методи за борба със сектите

От всичко описано в предходните раздели става ясно, че борбата със сектантските религиозни организации се явява една от основните задачи на Православната църква. От изложението на методите и средствата става ясно, че сектите не са спонтанно явление от случайно възникнали общности, които могат и да не просъществуват дълго. Зад граница се намират техните централи, откъдето планомерно и целенасочено се направлява тяхната дейност. Ако на тази масирана инвазия се противопоставят единични партизански действия, то те или ще бъдат обречени на неуспех, или ефектът от тях ще бъде нищожен. Това налага Църквата в България да организира заедно с ведомствата, свързани с нея, защитните мерки срещу сектантското нашествие. Без целенасочени и планомерни действия в тази насока тя рискува да изгуби не само голяма част от паството си, но и авторитета си пред обществото и държавните институции. В общи линии дейността се разпределя на следните нива: а) централно – Св. Синод, богословски факултети, семинарии, църковни издателства и други църковни ведомства; б) епархийско – митрополии, епархийски просветни центрове, епархийски мисионерски дружества и пр.; в) енорийско – енорийско духовенство, просветни общества: православни дружества и други. Необходимостта от планомерно разпределени действия се поражда от различни причини. Една от най-важните е, че за противодействие на сектите са нужни квалифицирани богословски кадри, които не могат да се изграждат на местна почва.

1.1. Върховната църковна власт в страната е в ръцете на Св. Синод и именно неговите членове, архипастири на Църквата трябва да застанат начело в борбата с новите религиозни движения и секти. По тези съображения към Синода може да бъде организирана комисия по въпросите, свързани със сектите. В нея освен богослови ще могат да работят юристи, психолози, социолози, политолози и др. Една такава комисия ще следи чрез свои подопечни органи за действията на сектантските религиозни организации. Тя ще уведомява своевременно църковната власт и гражданските институции за неправомерни действия от тяхна страна. Във връзка с необходимостта от квалифицирани кадри, могат да бъдат учредявани спец. курсове или следдипломни квалификации при настоящите богословски факултети. В тези курсове с подчертано мисионерска насоченост да бъдат разглеждани по-задълбочено ученията на религиозните секти, слабите им места и начините за тяхното оборване. Познанията, които ще получават участниците в тях трябва да включват и определена информация върху психологическите механизми на сектите. Такива курсове могат да бъдат организирани и за небогослови, за хора с друга квалификация, работещи по проблема. Финансирането им може да става от Синода, от МОМН, МС, но и от други държавни институции. Целта е в борбата със сектите да могат да бъдат приобщени колкото се може повече подготвени кадри. По този начин хората с богословско (средно или висше) образование ще разширят познанията си относно новите религиозни движения и техните прояви. В тази насока към същите богословски факултети, или поне към един от тях може да се учреди мисионерски институт. Той може да извърши необходимите изследвания и проучвания относно тези религиозни организации, техните учения и прояви в обществото. Въпреки че богословските факултети не са под юрисдикцията на Св. Синод, необходимо е да се поддържа тясно сътрудничество, защото именно те подготвят кадри за работа в Църквата.

Отново във връзка с проблемите, изложени по-гope е необходимо да бъдат свиквани периодично и научни международни конференции за обмяна на опит и търсене на нови методи в борбата със сектите.

На централно ниво е необходимо да се цензурира и издава необходимата литературасвързана с ученията на сектите и тяхната дейност. Досега в областта няма съвременни систематични изследвания, издадени на български от православни богослови.Най-разпространеното са няколко брошури, посветени на една или повече секти. При едни от тях нещата са изложени твърде повърхностно, а други са просто преиздадени стари. За широкия кръг читатели не вършат работа и различни протестантски пособия, относно новите религиозни общности. Те са писани тенденциозно, някои от тях укриват информация и дори защитават някои от религиозните секти. Същото е валидно и за пособието, одобрено за ползване в училищата: в него липсва богословска концепция и не се предлага разрешение на проблема. Необходимо е издаването на систематични богословски трудове, в областта на инославните и нехристиянски религиозни общности и движения. С проблемите секти, сектантство, през периода преди 1948 година се е занимавало списанието „Православен мисионер“. Днес едно такова списание със съвременен облик е необходимо повече от всякога на българската Църква. Наред с другите православни периодични издания, то ще попълни вакуума от православна информация за сектантските конфесионални общности, техните учения, култ и начин на живот. На централно ниво Църквата трябва да разполага със свои мисионери на щат, които чрез разпространяване на информация по медиите и периодичния печат, да дават на обществото необходимата просвета. Тази просвета трябва да включва освен познания за православната вяра и информация за сектите, техните учения, криминогенни прояви и истината относно тяхната цел.

1.2.На епархийско ниво също може да се постигне немалко за разрешаване проблемите по сектантското нашествие. Това включва периодични събеседеания на богослови и свещенослужители, снабдяване с необходимата литература и др. На епархийско ниво също могат да се устройват конференции с участието на богослови и небогослови, занимаващи се с дейността на сектите и техните прояви. Добро решение е към митрополиите да се назначат лица, които да следят и събират информация из епархията относно дейността на сектантските общности и да уведомяват своевременно църковната власт. Именно такива длъжностни лица ще осъществяват контактите с гражданските институции, когато е необходима тяхната намеса. Освен богословски познания, те трябва да имат и юридическа квалификация, да познават добре действащите в страната закони. За всичко, предприето и извършено трябва да се уведомяват епархийския съвет и централната синодална комисия.

1.3.На енорийско ниво с тези проблеми се занимават на първо място духовниците пастири на Църквата. На своя страна за изпълнението на този свещен дълг, те трябва да привлекат колкото се може повече дейни и образовани люде. Първата институция, която трябва да се притече в помощ на пастира в борбата с инославните и иноверни секти, това е църковното настоятелство. „Избрано от самите миряни, тясно свързано с цялата енория, то лесно може да влияе на своите избиратели и да служи като силна поддръжка на пастира в борбата за родната вяра[110]. „С помощта на църковното настоя-телство свещеникът трябва да организира противосектантската мисионерска дейност. Други негови помощници са членовете на енорийското просветно братство, членовете на православните дружества и всички радетели за православната вяра. При разделянето на мисионерските задачи Михаил Калнев окачествява тази задача и извършителите ѝ като специална мисия. В случая става въпрос за мисия, която се ръководи от човек или организация, посветили се изцяло на борбата със сектантската пропаганда[111]. Не всяка енория може да си позволи да организира такава строго профилирана мисионерска дейност, поради липса на кадри и финансови средства. Където не е възможно да се организира, специална борба със сектите се води от подразделенията на вътрешно-църковната мисия.

2. Съвременният пастир срещу сектантската инвазия

Съвременното служение на душепастира днес се сблъсква с много проблеми, които в близкото и по-далечно минало не са се проявявали с такава острота. Немалка част от тях са свързани с нахлулите у нас секти. Макар и преди те да са действали целенасочено и антиправославно, българската история не познава подобно бедствено положение като настоящето. Средствата и методите, прилагани от съвременните сектантски общности, твърде много се отличават от ползваните преди петдесет години. По тези причини и определението за секта оттогава вече е до голяма степен остаряло и неприложимо. Ако тогава сектите са действали чрез методи, позволени от всяка гледна точка, днес методите и средствата могат да бъдат криминогенни и непозволени. Проблемите, които са били свързани с тях преди са се свеждали до изкривявания догматите на Църквата, отстъпления от православната вяра и изпадане в заблуда. Днес престоят на хората в тези общности, в немалко случаи довежда до личностна криза, психически отклонения, разрушаване на семейството, а не липсват принципи, които са валидни и днес и могат да бъдат прилагани след известно актуализиране.

2.1.Изряден живот и служение на пастира

Те са необходими първо заради самите енориаши и второ заради сектантите. В немалка част от случаите, инославните сравняват живота на техните проповедници и учители с живота на православните свещеници. Сектантските мисионери и „пастори“ знаят това и се стараят да спазват (поне привидно) някои евангелски нравствени принципи. Нещо повече, те не пропускат в своите проповеди да изобличат някои негативни прояви в живота на православните. Изрядното служение на душепастира се разпределя в две насоки – служение на Бога и служение на ближните. Служението на Бога включва задълженията на пастира като служител на култа. То се изразява в необходимото благоговение и високо чувство за отговорност към делото на служението. В службата, изявяваща любовта към ближния, освен учителството (енорийска катехизация) и благотворителната дейност влиза и индивидуалния подход. Това означава съпричастност не само към проблемите на енорийското паство като цяло, но и на всеки един пасом поотделно. В това число влизат периодични обиколки из енорията, частни беседи, посещения на болни, уреждане на помощи за социално слаби членове на енорията и други. Изключително важно условие за успеха на пастирското дело е прилагане на християнските нравствени принципи на дело в живота. Днес много хора и в Църквата, и извън нея се съблазняват от някои нецърковни прояви в живота на свещенослужителите, (например активно участие в политическия живот). По тази причина се налага избягване на всичко непозволено от църковните канони, стриктно спазване на устава на БПЦ, изряден нравствен живот и високо личностно самосъзнание.

2.2. Отстраняване на предпоставките за отклонения във вярата и отпадане от Православието

Една от важните задачи на пастира е да елиминира всички предпоставки, които биха допринесли за отпадане на хора от енорията и присъединяването им към секти. В тази част от защитните мерки влиза недопускането на каквито и да било празноти в религиозно-просветно отношение. Това предполага недопускане на каквото и да било самоволно отлъчване по религиозни и дисциплинарни причини. Негативно влияние в енорията биха могли да окажат обредоверието, суеверието, болната мистика. Това означава, че трябва да не се допускат като явление сред пасомите. Една от важните задачи е откриването на тези явления. Не може да бъде лекувано едно заболяване, ако преди това не се направят изследвания за поставяне на точна диагноза. Мярка за откриване на суеверия и отклонения от вярата са благодатните тайнствени възможности на изповедта. В своята практика на изповедник, пастирът може да задава въпроси от рода на: „Вярваш ли в хороскопи?“, „Посещавал ли си събрания на инославни?“, „Посещавал ли си екстрасенси?“, „Чел ли си окултна и сектантска литература?“ Друг начин е събеседването. Пример за това е дал Сам Спасителят Иисус Христос, задавайки на Своите ученици въпроса: „За кого Ме човеците мислят?“ И веднага след това: „А вие за кого Ме мислите?“ (Мат 16:13, 15). По същия начин е възможно на събирания на просветното енорийско братство да се повдигат въпроси относно същността на ангелските сили, относно почитта към някои светци, относно някои обреди и традиции. При едно такова събеседване пастирът може по-лесно да открие влиянието на суеверията и на отклонения от вярата, предизвикани от апокрифна, окултна, теософска и друга литература. В хода на беседата той трябва да подложи на критика суеверието и да изложи правилния възглед. Това включва и критика на окултизма, теософията, астрологията, екстрасенсите, магьосниците, гадателите и пр. При установяването на отклонения и нарушения не трябва веднага да се прибягва към най-строгите мерки, но да се действа с търпение и благост. Премахването на празнотите, съмненията, погрешните представи и отклоненията във вярата, дава на паството известна защита срещу опити за приобщаване от страна на секти.

2.3. Просвета по отношение на сектите

При положение, че в границите на енорията са проникнали сектантски емисари, или това се случи в съседна енория, опасността става вече съвсем реална. В тези случаи се налага просветна дейност, свързана конкретно със сектите. Това не трябва да става спонтанно и безразборно. Цялата дейност в тази насока, трябва да бъде обмислена, систематизирана и целенасочена. На първо място е необходимо набавяне на точни сведения, литература, богословски критични издания по проблемите на сектите. Друго – нужно е набавяне на сведения относно методите за работа с хората, прилагани в тези общности, както и за тяхната изява в обществото. Основно изискване и в двата случая е да се ползват възможно най-точни и авторитетни източници за извличане на информация. При липса на православни издания могат да бъдат ползвани неправославни, но изключително внимателно и критично. Добре би било, ако на разположение на братството има човек, който владее един или два западни езика. На Запад се пише и издава немалко литература, посветена на проблема секти. Критиката на сектантските учения, както и на самите секти трябва да бъде пълна и задълбочена, а не половинчата и повърхностна. Ефективно е наред с методите на православното мисионерство (богословска критика) да бъдат включвани и методи, ползвани от други науки – социология, политология.

По принцип богословската критика се развива в следните четири насоки:

а) догматически метод – състои се в излагане на чистото православно учение, включва учителството, катехизацията, превантивните мерки;

б) апологетически метод – състои се в защита на православното вероучение от нападките на инославните, иноверците и атеистите;

в) полемически метод – състои се в критичен анализ изобличаване на сектантското учение, нравствени принципи и норми;

г) исторически метод – той доказва истината за сектантството, като се ползва от методите на църковната и гражданската история[112].

Изложените принципи са валидни, както за случаите, при които се прави богословска критика на сектантско учение пред православни, така и при евентуална беседа или диспут със сектанти. В списание „Православен мисионер“ са публикувани полемически беседи с представители на протестантски общности. Тези беседи са приложими повече за утвърждаване на християните в православната вяра, отколкото за назидаване на сектанти. По-голямата част от тях са изложени на принципите на диалога, под формата на диспут. Те дават ясна и обективна представа как православният може да защити своята вяра от нападките на сектантите и да изобличи тяхната заблуда. Съществен недостатък е, че в този вид не могат да бъдат изцяло приложени като полемична беседа. Те спазват една точно определена схема, а по време на диспут по-голямо значение има да може да бъде извлечено като отговор онова, което в момента е необходимо. Все пак православния пастир и мисионер трябва да бъде запознат с тяхното съдържание. Апологетическите и полемически доводи, изложени в тях и днес могат да бъдат ползвани при полемическа беседа, особено с протестанти. Те могат да бъдат прилагани в сказките, изнасяни пред просветните братства и дружества, а и пред по-широка аудитория. В тези случаи може да бъде изложен един или друг пункт от учението на някоя секта и чрез същия полемически метод да бъде подложен на всестранна и задълбочена критика. Тези полемически методи са неприложими при богослужебна проповед, която в голямата част от случаите се ползва от съдържанието на евангелския текст или празнуваното събитие. Мястото за провеждането на такива беседи най-често се налага да бъде извън храма, от гледна точка на това, повече хора да бъдат запознати с отклоненията и заблудите на сектантството. Това означава, че провеждането им трябва да става в младежки домове, читалища и други общодостъпни места.

2.4. Подход към въвлечени в секти хора

По-гope бе споменато за публикуваните в списание „Православен мисионер“ противосектантски беседи. Техният съставител Михаил Калнев препоръчва като средство за борба със сектите прилагането на публичния диспут. За времето, когато са съставяни беседите това е било приложимо, но в днешните условия не може да се прибягва до това средство. Една от причините да се избягва публичната полемика е тази, че не винаги слушателите са подготвени да слушат такъв конфесионален спор. Навремето, когато беседите са публикувани, хората са имали познания върху основните истини на православната вяра. В тези случаи, голяма част от тях предварително са заставали на страната на православния мисионер. Това е допринасяло за благополучния изход от диспута в полза на православните. Днес хората в голямата си част са необразовани в религиозно отношение. В резултат от това е твърде възможно да вземат страната на този, който се прояви като по-добър оратор. Не е изключено да изтълкуват погрешно нечие изказване и да застанат на страната на инославния. По време на подобни диспути се получава емоционално натоварване, което може да рефлектира и върху слушателите. Ефектът от това в никакъв случай няма да бъде положителен.

Друг такъв вариант на диспут е организираният в тесен кръг при равнопоставеност на силите (приблизително еднакъв брой хора от двете страни). И в тези случаи има представители и от двете страни, които вземат активно участие, има и такива, които са повече пасивни слушатели. Между сектантите винаги има и хора, у които битуват известни съмнения по отношение на проповядваната в сектата доктрина. Целта е именно у тях да се затвърдят техните съмнения и да бъдат запознати отчасти с православното вероучение. При предизвикан интерес у тях, се създават предпоставки за индивидуални беседи, при които шансовете за успех са много по-големи. При организирането на такива срещи е необходимо и предварително определяне темата на диспута, определен пункт от учението на сектата, или тема, по която православните и сектантите имат разногласия. Без предварително поставяне на темата, остава възможността за подмяна на няколко теми в хода на диспута, без нито една да бъде докрай изчерпана. В случая освен добро познаване на учението на сектата, този който взема участие в него от страна на православните, трябва да познава и начина на мислене на своите противници. Особено важни са изградените в съзнанието на човека стереотипи, под въздействие на престоя му в общността. На сектанта непрекъснато му е внушавано, че общността към която принадлежи е единствено истинната и правата, че всички останали са в заблуда. В немалка част от случаите на него му се насажда неприязън и антипатия към Православието. Сектантските мисионери и проповедници (протестанти) твърдят, че се базират върху Библията, но винаги, когато се позовават на нея, използват като опора и някой спомагателен авторитет. Още по-сложно става със секта, която не признава авторитета на въпросът, когато се налага критика на секта, която не признава авторитета на Библията, а поставя над нея други книги, смятани за свещени. В такива случаи, библейските цитати не са достатъчни за критика на учението, необходими са познания за „свещените“ книги на сектата и слабите места на учението. Не може на човек, който не признава Библията да му се противоречи с цитати от нея. Налага се да се прилагат историческия и логическия методи на критика. По принцип тази форма на диспут е най-ефикасна за прилагане при срещи с представители на протестантски секти.

От всички методи за работа с членове на нетрадиционни религиозни групи, най-добри резултати се постигат при индивидуалната беседа. В този случай емоционалната натовареност е по-слаба и комуникативните възможности са значително по-големи. И в тези случаи се изискват от пастира и от всеки, който би се занимавал с такава дейност, основни познания върху Свещеното Писание и върху учението на някои повече разпространени секти. Основно изискване е и в тези случаи православния мисионер, независимо свещенослужител ли е или не, да има известни познания за психологията на сектовъвлечените. Някои от представителите на секти с най-голямо желание и удовлетворение говорят на религиозни теми, като се стремят да поучават и назидават другите. Една от причините е тази. Сектантите твърдо вярват, че извън общността, към която принадлежат няма спасение, че всички са обречени на гибел. Това ги кара да се опитват да „помагат“ и на други да се „спасят“, тоест да се присъединят към тяхната религиозна общност. Те се чувстват удовлетворени, когато поучават, когато някой се интересува от възгледите, които сектата им е насадила. Обратен е ефектът, когато хората около тях проявяват досада и неприязън, особено ако са техни близки хора. Вследствие на това у тях се засилва убеждението, че общността е права, единствен „спасителен пристан“ и „източник на спасение“. Това се допълва и от факта, че немалка част от сектите внушават на последователите си известен страх към света отвън. От друга страна обществото отвън, в лицето на техни приятели и близки им поставя етикета „сектант“ и ги дистанцира. Така те започват да се чувстват като белязани, едва ли не като прокажени. Затова първото изключително важно правило е: тези последователи на секти, да не се чувстват изолирани от външния сват. По тези съображения по време на събеседванията трябва изключително много да се внимава те да не почувстват враждебност от страна на православните. Православната църква има отворен характер и нейните двери са отворени за всеки, който пожелае да потърси спасение в нея. На хората в сектите не трябва да се гледа като на врагове и противници, но като на заблудени, попиващи души, които се нуждаят от помощ.

Не е изключена възможността сектантите да крият името на религиозната общност, в която членуват. При тези случаи е важно да се определи тяхната принадлежност. Представителите на някои секти ходят специфично облечени и могат да бъдат разпознати по облеклото. Това е валидно за мисионерите на мормоните и за кришнаитите. При други членове на секти установяването на тяхната принадлежност се налага да става по време на разговора. То става върху изложението на пунктове от учението от страна на инославния или податки, свързани с неговия начин на живот. Погрешно е всички сектанти да бъдат поставяни под един знаменател, тоест към всички да се подхожда по един и същ начин. Например в беседа с адвентист не може да се критикува „глосолалията“, която се проявява при „петдесетниците“. Тя просто не влиза в учението на неговата секта.

Изложеното пo-горе дава известни шансове при спазването на тези и някои други условия, да бъде разклатена тяхната вяра в доктрината на религиозната общност. Това може да стане при положение, че пастирът бъде поканен от родителите на въвлечени в секти деца или младежи, или от други техни близки. По-непринудено могат да общуват със сектантите енорийските и епархийски мисионери. Те са по-неограничени по отношение на местата, които могат да посещават.

Изключително важен е подходът при провеждането на беседата.

Първоначално, за да заинтригува и привлече вниманието, православният трябва да даде възможност на сектанта да се изяви. Да го остави да изкаже своите възгледи, да изложи концепциите на общността, заложени в съзнанието му. За по-дълго ангажиране на вниманието, православният може да задава и въпроси. То може да помогне за допълване на картината, до каква степен сектата е обработила съзнанието му. Обикновено на него му е внедрена една концепция, която той без много да обмисля е приел за правилна. Когато се опитва да предаде религиозните си възгледи на някого, той излага програмата в съответната схема, както е научен. Ако му се зададе въпрос извън схемата, обикновено сектантът се обърква и търси начин да върне разговора отново в рамките на програмата. Това, че не е успял да отговори на определени въпроси, все още не означава, че се е разколебал във възгледите си. Той може да признае дори, че православният е прав, но да не възприеме православния възглед. Тактиката на водене на беседата изисква да се задават колкото се може повече въпроси-уловки, чрез които се постига изкуствено, външно разчупване на програмата, внедрена от сектата. Естествено това изисква добро познаване на съответната сектантска доктрина и особено слабите ѝ места и празнотите в нея. В случая до голяма степен оказва влияние, колко време индивидът е бил под въздействие на религиозната общност.

По-следващ етап от беседата, или заложеното в по-нататъшна съвместна беседа, е посочването на несъстоятелността на отделни пунктове от учението на сектата. В тези случаи най-приложими са полемическия и апологетическия метод. При по-задълбочена критика могат да се използват и историческия метод и доводите на логиката. Към критиката и изобличението на религиозната доктрина, може да бъде прибавена и критика на възможни нравствени отклонения, ако има такива. При разполагане с данни и факти за криминогенни прояви от страна на сектантската общност, те могат да бъдат включени в процеса на беседата, когато са подложени на критика част от слабите места на учението. В никакъв случай не трябва да се започва с тях. Когато на един сектант му се говори за криминогенността на общността, към която принадлежи, трябва да се ползват възможно най-авторитетни източници. Дори и при това положение той е твърде склонен да не приеме фактите[113].

Следващ етап от работата е излагане на пунктове от православното вероучение. Това предполага един по-продължителен период на общуване, цикъл от беседи. Водещият метод, който трябва да се прилага в тази насока е догматическият. Когато беседата или поредицата от събеседвания се върти около сектантского учение, дори то да бъде изцяло разкритикувано и да бъде доказана неговата несъстоятелност, това е само половината от работата. Дори да бъде разколебан в своите възгледи, сектантът не може изцяло да отстъпи от тях, защото няма с какво да ги замести. Когато му се предоставят основните, водещи истини от православното вероучение, той вече получава правото на избор и възможността за сравнение. Изискванията са православните в догматически истини да се разгърнат пред него в пълнота, обосновано с необходимата библейска и логическа аргументация. На инославния събеседник трябва да му се даде насока как да направи сравнението извън концепцията на общността. Трябва да му се възвърне способността за критично и логическо осмисляне на преживяното, наученото в сектата и новото, което му се предлага. В тази дейност се изисква с известно умение да бъде поднесено православното учение по начин достъпен и интересен. Целта е не само то да се предостави като информация, но да бъде предложено така, че да предизвика въпроси у инославния или иноверен събеседник. Най-ефективни резултати дават изложените no-горе методи при работа с членове на протестантски религиозни секти.

Друг важен момент от работата е евентуална покана към някои сектанти да вземат участие в сбирките на православното просветно братство. Ако инославните усетят при посещенията си взаимоотношение на разбирателство и любов, възможно е да продължат контактите. Не е трудно да се разколебаят във възгледите си по отношение истинността на сектата, когато им се предложи друга общност. В тези случаи те ще имат базата за сравнение, която до този момент им е липсвала. Последното не винаги е приложимо. Не бива да се забравя, че немалка част от съвременните секти, прилагащи някои тоталитарни методи за контрол, в никакъв случай не биха допуснали своите членове да влязат в такова общение[114]. Борбата за спасението на една душа може да продължи дълго време и да се окаже неуспешна. При тази дейност, пастирът и мисионерът не бива да разчитат само на своите сили и способности, но най-вече на благодатната Божия помощ. Към делото на мисионерското служение трябва да се пристъпва безкористно, с вяра, молитва и нелицемерна любов към заблудените и почиващи в сектите души. Тази задача, освен от пастира се извършва от специалната мисия, а където няма такава – от подразделения на вътрешно-църковната.При това положение не е задължително всички членове на вътрешната мисия да се занимават с такава противосектантска дейност. Не всички могат и надлежно да се подготвят за това. Когато пастирът не участва пряко в мисионерската дейност срещу сектите, неговата задача е да упражнява надзор над нея. Задълженията на мисията при тези случаи са – да дава отчет на пастира за извършената дейност, за евентуални конфликтни ситуации и възникнали проблеми.

2.5. Смесени бракове

Съществен пастирски проблем са смесените бракове между православни и сектанти. Макар Православната църква да не забранява смесените бракове, добре е в съвременен план те да не бъдат допускани. Макар да не са честа практика в живота на Църквата, понякога те се налагат от житейската необходимост. В тези случаи се спазват някои съществени условия. Първото е децата от брака да бъдат кръстени според изискванията на православния канон и да приемат православието, в процеса на тяхното възрастване и възпитание. Друго съществено условие с да няма упреци от страна на брачния партньор и семейни препирни по въпроси, свързани с вярата. Отговорността на пастира, като грижа за членовете на такива семейства е изключително голяма. В някои от случаите, брачният партньор може да успее да обърне православния и да го отлъчи от Църквата. За членовете на такива семейства, е необходимо да се следи дали спазват стриктно изискванията на Православната църква, дали са в редовно молитвено и евхаристийно общение[115]. Изложеното е валидно най-вече за бракове с членове на някои протестантски секти. В тези случаи тайнство брак не се извършва, а се прибягва към неутралния граждански брак. В по-съвременен план има секти, които интерпретират брака и семейството по нов начин. За някои от тях това е стратегия за привличане на нови последователи. Спорен е въпросът за брак между православен и член на общността „Семейството“, в която се насърчава промискуитета и всички форми на „свободна“ любов. Някои от тези религиозни общности настояват бракосъчетанието да бъде сключено по техни обреди. В някои от случаите те са дълбоко проникнати от сакраментална тайнственост или са буквално акт за приобщаване към някоя секта. Например при общността, основана от Сън Мюн Муун, това буквално е акт на приобщаване към нея, присъединяване към „съвършенното“ семейство (сектата) и акт на „осиновяване“ от страна на гуруто – Муун[116]. При участие в такива езически или еретически ритуали, православният сам се отлъчва от Православната църква. От всякаква гледна точка е недопустим такъв брак. Той е потенциална заплаха за православното самосъзнание на християнина и действителен акт на отричането му от Православието. При сектите, които налагат тоталитарна дисциплина, това се отразява и в семействата на техните последователи. Така остава голяма вероятност децата от брака да бъдат приобщени към сектата. Този проблем донякъде се отразява и в семейства, при които единият член впоследствие е постъпил в някоя сектантска общност. Върху пастира пада отговорността да запознае православния с всички изисквания при такива случаи и да го предупреди за евентуалните проблеми, които биха моли да възникнат.

2.6. Сътрудничество на пастирите със светски институции

По проблемите, свързани със сектите, техните негативни прояви и борбата с тях, работят различни категории специалисти. Освен богослови, в тази насока правят изследвания социолози, политолози, психолози, психиатри и други. Сътрудничеството на пастира и на църковната мисия (вътрешна и специална) би могло да даде ефективни резултати. Светските институции и специалисти, работещи по проблема, могат да помогнат на мисията с информация за проявите на сектите в обществото, за последствията от тях и пр. Представителите на Църквата със своя опит също могат много да помогнат на светските кадри, в различните обществени и хуманитарни науки. Добри резултати биха могли да дадат периодични събеседвания между представители на светските институции и кадри на Църквата. Така социолозите ще добият по-нова представа за проявите на религиозните движения в обществото. Пастирският опит може да бъде приложен в различни направления на обществения живот и да даде положителни резултати. Особено биха могли да се възползват от него психолози и психиатри.

Именно пастирите са хората, които в своята практика опознават проявите и поривите на религиозния човешки дух. Така те могат да предпазят светските специалисти от погрешни действия и умозаключения. Особено ефективни постижения биха могли да бъдат постигнати в сферата на нравственото възпитание, за преодоляване кризата в обществото и потенциалния упадък на нравите.

Конкретно в областта на сектите, добри резултати биха могли да бъдат постигнати в областта на просветата. Това би могло да стане чрез изготвяне на издържани научни и научно-популярни трудове в тази насока. Те могат да бъдат писани в съавторство например на богослов и социолог, или на богослов и психолог. Толерантното отношение и сътрудничество между двама такива кадри ще спомогне за подробно и всестранно изясняване на проблематиката, свързана с религиозните секти.

Освен с информация, светските институции биха могли да помогнат с конкретни действия. Те включват организиране на комисии и екипи за борба със сектите, сформиране на асоциации и комитети за защита на семейството и личността и за защита на детето; организиране на комитети по училищата и между училищните центрове и други. Не е задължително именно православния пастир да застане в центъра на борбата със сектите. Такава роля би могла да изиграе някоя независима организация, ползваща се със съдействието на държавните институции. Ролята на пастира се състои в осъществяването живата връзка между всички подразделения от този род и църковните мисии. Колкото повече кадри привлече на своя страна Църквата, това ще бъде само от нейна полза, а и от полза за обществото. Контактите и сътрудничеството на пастира, на специалната и вътрешна мисия със светските институции е желателно да стават с благословията на висшата църковна власт и под неин надзор. Целта е избягване  на секуларизация, а също и противоцърковна дейност от страна на недоброжелателно настроени институции или отделни хора.

2.7. Прибягване към помощ от държавната власт

Има известни разногласия по въпроса – има ли право пастирът да прибягва към помощ от държавната власт за борба със сектите. В далечното минало представителите на държавната власт са били изключително толерантни към Православието. Тяхната цел е била единство на вярата в цялата държава. Имало е случаи, при които светските владетели са се солидаризирали с изповедниците на някоя ерес. Такива са били някои императори по времето на арианството през IV век и по времето на разпространение на иконоборческата ерес в VIII век. От тази гледна точка не винаги намесата на светските власти е била полезна и ползотворна за Православната църква. Вероятно по тази причина някои пастролози от началото на века препоръчват за борба със сектите да не се търси помощ от гражданската власт[117]. Доколко тяхното мнение се покрива с изискванията на църковните канони и държавните закони?

За търсене на помощ от страна на Църквата свидетелстват правилата 69, 71, 72 от църковно-законодателната дейност на Картагенския поместен събор. Те се отнасят особено за езичеството и суеверията, но в пълнота са приложими и по отношение на сектите[118].Естествено в миналото служителите на Църквата са се възползвали изцяло от тези права за въдворяване на ред в своите диоцези и за борба с отцепилите се сектанти.Следователно от църковно-правна гледна точка е позволено прибягване до помощ от светската власт. В каква степен това е приложимо днес у нас? Според член 2 от Закона за изповеданията (ЗИ), Църквата е отделена от държавата. В случая законът поставя изцяло държавата над всички конфенсионални общности, като ѝ дава известни права над тях, за упражняване на контрол в случай на необходимост (чл. 9; 10, ал.2; 12; 13, ал. 2; 14; 15 от ЗИ). При какви случаи може да се търси помощ от държавната власт. Освен този закон в България са приети редица международни правни актове, които се грижат да дадат свобода на хората при избор на вероизповедание. Това налага на голяма част от конфенсионалните общности да се даде известна равнопоставеност по отношение свободата на вероизповедание и извършването на просветна и култова дейност. Създадени са и съответни органи, които да обезпечат свободата в рамките на международните и вътрешни закони. Не са изключени и спекулации с религиозната свобода. Те целят на тоталитарни и криминогенни религиозни групировки да се даде равнопоставен статут с конфенсионални общности, притежаващи вековна култура и непреходни ценности. Държавната власт е принудена да се съобразява с всички тези закони и да проявява известен неутралитет по отношение на различните вероизповедни групи. Критерият, който би я накарал да се притече на помощ на Православната църква е съвсем различен от изкривяването и изопачаването на нейните догмати. По силата на сега действащите закони тя, държавата, няма право „да се намесва и администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции“ (чл. 13, ал. 1 и чл. 13, ал. 2 от ЗИ). Следователно държавата не може да помогне на Православната църква при положение, че става въпрос за отклонения от вярата и изкривяването на църковното учение. Това е валидно при всички случаи, ако една секта е регистрирана и има нужните права по ЗИ. Не е валидно ако конфенсионалната общност не е регистрирана по цитирания пo-горе закон, а се прикрива под името на благотворително дружество, регистрирано по Закона за лицата и семейството (ЗЛС).В тези случаи упражняваната от него религиозна дейност е изцяло незаконна. Помощ от държавната власт православният пастир и подопечната му мисия могат да търсят в случаите: а) упражняваната религиозна дейност на сектата е незаконна; б) когато ученията и действията на сектите са насочени срещу добрите нрави, обществения ред и законите на страната (чл. 6, ал. 2; чл. 15, ал. 2 и др. от ЗИ); в) съдействие от страна на властта може да се търси при всички случаи, когато е налице нарушаването на нечии права и свободи, когато са налице криминални прояви; г) при всички случаи, когато дейността на сектата е насочена срещу сигурността и суверенитета на държавата; д) при всички случаи, в които се разпалва религиозна омраза между хората (чл. 164 от Наказателния Кодекс – НК); е) православният пастир има право да потърси помощ от държавните юридически органи, когато секти грубо нарушават правата и уронват авторитета на Православната църква[119]. Когато става въпрос за изобличаване на криминални и противообществени прояви на сектантски общности, за да разчита на известен успех, православният пастир и мисионер трябва да имат подкрепата на някои граждански институции. В тези случаи активно се прибягва и до помощта на масмедиите, за да бъде привлечено вниманието на обществеността. Негативен е фактът, че през последните години медиите изнесоха много данни за кримигенността на секти, а голямата част от православното духовенство остана встрани от проблема и не взе отношение.

Следва…(виж тук)

________________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[110]. Шавелски, протопрезвитер Георги, Православно пастирство (основи, задачи и дух на православното пастирско служение), София, 1929, с. 190.

[111]. Калнев, Михаил, Щит на вярата, Велико Търново, 1994, с. 21.

[112]. Срв. Калнев, Михаил, пос. съч., с. 56.

[113]. Срв. Кота Жан, П. Мартен, Тайните на сектите, София, 1995, с. 164.

[114]. Срв. Рос Дж, Керъл, М. Лонгоун, Култовете – това, което родителите трябва да знаят, сп. „Общ. възпитание“, №3, 1994, с. 29.

[115]. Срв. Велички епископ Неофит, Пастирско богословие с канонично право, София 1910, с. 389.

[116]. Срв. Ненов, Здравко, П. В. Кампен, Сектите и как да ги разпознаваме, София, 1994, с. 78.

[117]. Срв. Велички епископ Неофит, пос. съч., с. 389.

[118]. Срв. Стефанов, прот. Иван, Правила на св. Православна Църква, София, 1936, с. 300.

[119]. Срв. Шавелски, протопрезвитер Георги, пос. съч., с. 198.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Z5

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

3. Методи и средства за интеграция и задържане в сектата

Методите за интеграция и задържане, се прилагат след като определен човек вследствие на прозелитичната дейност е до известна степен приобщен към сектата. В по-голямата част от случаите, той е запознат с основните точки от докрината на общността. В този преходен период, въпреки че до голяма степен я е възприел, у него все още битуват съмнения. Оттук нататък започва процеса на неговото интегриране в религиозната организация. След като веднъж човекът е спечелен за сектата, той трябва да добие мислене и поведение, индентично с всички останали.

Когато страничен човек разговаря със сектанти, остава с впечатление, че тяхното съзнание е сякаш изкуствено пригодено към определен начин на мислене. Обикновено те слабо се интересуват от всичко извън религиозния си живот, общността и нейното учение. Те се затварят за външния свят, а контактите, които поддържат, са най-вече с цел привличане нови последователи в сектата. На Запад вече има систематични изследвания върху методите и тактиките, прилагани от новите религиозни общности. В терминологията, която се ползва, все по-широко навлизат термини като „brain whashing“ („промивка на мозъка“) и „програмиране на съзнанието“. От гледна точка на пастирското богословие въпросът е изключително актуален. Това се отнася до подхода към тези хора, жертви на секти и помощта, която може да им бъде указана. Делението на методите и средствата за интеграция и задържане може да бъде изведено в следните групи: вербални, информационни, хипнотични, технически средства, „свръхестествени“ преживявания, методи за контрол и „прослушване“, подчертано аморални и криминогенно. Някои от тях имат допирни точки с методите за прозелитизъм, други са специфични и се прилагат само към приобщени членове. Между различните под групи, също има методи, които могат да бъдат отнесени и към едните, и към другите. Например информационните компютърни технологии са и технически средства. Все пак има неща специфични, които налагат това, нелишено от известна условност деление.

3.1. Вербални

Както бе казано, това са методите, които ползват изразните средства на словото. След приобщаването към общността, сектаните продължават да посещават лекции и проповеднически събрания и да четат издадена от сектата литература. Така доктрината, проповядвана в религиозната общност сe утвърждава в тяхното съзнание.

1. Към вербалните методи спада езиковата манипулация. При нея на съвсем обикновени думи се придава нов, различен от общоприетия, смисъл. Например думата „знание“ в сектата „Мисия на свещената светлина“ се използва като название на техники за медитация. Сектантите биват обучавани в тях и им се внушава, че така се постига богопознание. Друга тактика е „използването на специален речник (от измислени думи и изрази), включване на чужди езици в разговорите и песните“[89]. Такава терминология се практикува от секти на ведическа основа, но е част и от стратегията на „Сциентологията“: „да имаш маса“, „да прескочиш един градиент“ са изрази, които общността внедрява, дори в съзнанието на невръстни деца[90]. Специфичният жаргон създава особено чувство за посветеност и постепенно обвързва индивида с религиозната секта. Вследствие на това той може да загуби способността си да общува нормално с хората. Останалите методи макар да се ползват от словото са комбинирани. Те могат да бъдат вербално-информационни и вербално-хипнотични. Поради това, че не са чисто вербални ще бъдат разгледани при информационните и хипнотични методи.

3.2. Информационни

Наред с методите изброени в глава V.2.: събиране на данни за сектанта, досие в централата на сектата, дезинформация, към приобщения се подхожда и с някои други средства. Едно от тях е пълен контрол върху информацията. Новопостъпилият последовател може да чете само това, което му се препоръчва от неговите преки надзорници. В голяма част от случаите му се забранява да гледа телевизия, да слуша радио, да чете вестници. В сектите, изградени на комунален принцип, се забраняват и разговори с лица, непринадлежащи на общността. Дезинформацията вече бе спомената като оръжие на религиозните секти, но в самата организация, тя добива съвсем други измерения.

Постепенно сектантите започват да възприемат в нова светлина света около себе си, историята на света и страната, своето семейство и приятели. Всичко, което достига до тях отвън, минава през техните преки надзорници и се пречупва през доктрината на сектата. Вследствие на това светът се разделя на: добро (общността, гуру, учението) и зло (всичко извън конфесионалната общност). На последователя на сектата, всичко извън нея му се представя като вредно, сатанинско, демонично. Постепенно той започва да възприема обществото по съвсем нов начин. Отношението му към света иззвън религиозната организация, варира от апатия и дори до омраза. Друг характерен информационен метод е засипването с огромно количество информация, която индивидът не може да обработи и асимилира. Информацията е в най-различни форми: лекции, семинари, книги, аудио и видео материали. Поставен в екстремни условия новопостъпилият загубва възможността да реагира адекватно. В резултат на това единственото, което може да предприеме, е да положи максимални усилия да се адаптира, да влезе в ритъма на групата.

Специални системи и методи, свързани с информацията, са тези за укриване на сектанти. В сектата „Децата на Бога“ има разработена цялостна система за това. Членовете най-често биват укривани от отчаяни родители, които искат да измъкнат децата си от техните колонии. В случая при постъпването в комуната, членовете получават библейски имена и само „пасторът“ знае истинското им име[91].

3.3. Хипнотични

Всичко, което бе казано за хипнотичните методи на прозелитизъм, е валидно и по отношение на тези за интеграция. Наред във физическата близост, напевния глас, думи-чукове и фрази-брадви, съществуват и други по-усъвършенствани. Те се прилагат върху индивида, когато той вече е на разположение на сектата. Целта е да бъдат елиминирани всички съмнения и противоречия и сектанта да се подчини изцяло на вътрешните закони в общността. И при тези методи се набляга на въздействието върху подсъзнанието и старателно се елиминира рационалното мислене. В тези случаи съвсем основателно може да се говори за „brain whashing“ и „програмиране на съзнанието“. И в тази насока най-ефективни резултати се постигат в комуните в условията на изолация от външния свят. Показателен е случая с Инга Мамай от САЩ, попаднала в сектата „Децата на Бога“. Надзорникът на колонията прикрепил към нея момиче, което да се погрижи за нейната интеграция. Момичето вървяло непрекъснато след нея, като я уверявало, че Бог я обича и тя трябва да бъде щастлива от това. То карало Инга да чете непрекъснато  „свещените“ книги на сектата и да наизустява библейски цитати[92]. Подобни тактики, могат да се прилагат и при груповите събрания и религиозни обреди. Дори в някои от най-безобидните религиозни секти, се прилагат различни системи и техники за изпадане в транс. Голяма част от  тях са древни и са били познати на народите, обитаващи около Израил. Други са взаимствани от земите на Индия и др. източни страни. В числото на техниките влизат различните форми на медитация и светлинни ефекти и някои вещества, които потискат волята на човека.

Важен фактор при техниките за изпадане в транс, се явява музиката. Нейните изразни средства в подходяща комбинация и особено монотонния ритъм са едно ефикасно и често прилагано средство за изпадане в транс[93]. Тези методи са били познати и масово прилагани от древните шамани. Подходяща е аналогията със сектата „Харе Кришна“, която провежда религиозните си обреди под звуците на ръчни барабани. Това спомага заедно с мантруването и „психичното заразяване“ за по-бързо изпадане в екстазно състояние[94]. Някои от съвременните протестантски секти използват при религиозните си обреди съвременни електронни инструменти, барабани и светлинни ефекти. Макар че начинът е по-благовиден, ефектът се доближава до гореописания. Състоянието на транс също има своите разновидности и степени. То варира от лека еуфория и замъгляване на съзнанието до пълното елиминиране на рационалното мислене, последвано от амнезия. Верпер Бонин излага още няколко средства за изпадане в транс освен музиката: танци, наркотици, медиуми, техника на дишане и самовнушение[95].

При лекото замайване и замъгляване на съзнанието човек става лесно податлив на внушение и програмиране на съзнанието. След като е елиминирано рационалното мислене и критичното възприемане на сектантската доктрина, тя е станала единствено верния мироглед за сектата. Именно в такива състояния, чрез постоянно повтаряне, тя се превръща в неговото ново аз, начин на мислене, начин на живот.

Още по-опасно е състоянието на пълно елиминиране на рационалното мислене и загубването на паметта. В такива състояния при някои мистични секти се правят опити за пророчества, изцеления и други подобни болно-мистични прояви. Тези състояния изцяло се доближават до класическото възприемане на хипнозата, като напълно безсъзнателно състояние. Начините на предизвикване на екстаза много приличат на прилаганите в психиатрията за хипноза, но ефектът и резултатите са изцяло различни. Докато в медицината са положителни, в състоянията на транс действат деструктивно. В тези случаи сектантите отново се оставят подобно на медиуми в ръцете на демоничните сили, чиито прояви представят като положителни прояви на Божия Дух. Това е валидно и за „глосолалията“ на „петдесетниците“ и за спиритизма, и за окултизма, и за други прояви на болна „харизматика“ и нездрава религиозност. Същото се отнася и за медитацията, чиято хипнотична природа бе разгледана в предишната глава.

Използването на хипнотични похвати в съвременния си вид намира широко приложение в т. нар. психосекти или психотерапевтични секти. За споменаваната неколкократно секта „Сциентология“, френският психиатър д-р Абърал изготвя доклад до лионския съд. Ето кратка извадка от него: „Сциентологията“ е секта, която си служи с медицински и парамедицински способи. Нейната идеология се базира на индоктринирането, менталното манипулиране и подчинението“[96]. Във всички случаи „основен критерий за успешно внушение е превръщането на това, което се внушава, в действие“[97]. Сектите, които разполагат с необходимата база, обикновено се ориентират към методи за трайно внушение.

3.4. Технически средства

В състава на техническите средства, прилагани при интеграцията, отново влизат различните аудио, видео и информационни технологии. В случая те се прилагат за затвърдяване на доктрината в съзнанието на сектантите. Науката в своите изследвания доказа, че въздействието на тези системи върху човешката психика, дава по-ефективни резултати, отколкото „морално остарелите“ (според някои) печатно слово и ораторска реч. В списъка на техническите средства влизат и такива ползвани от малък брой секти (напр. „Еметъра“ при „Сциентологията“). От данни за сектата „Върховна истина на Аум“[98], става известно, че се е използвала електрическа апаратура за контрол над съзнанието. Членовете ѝ били карани да носят така наречените „шлемове на просветлението“, които излъчвали вибрации и сигнали. Някои от по-ранните членове на общността са получили изгаряния на главата. Задължавали ги да спят върху синтетични матраци, в които имало прокарани електрически нишки[99]. Нищо повече не е известно за тези „шлемове”, но по вероятност в конструкцията им са вложени намотки и схеми, които образуват електромагнитни поле. Това се отнася и за матраците. На физиците и медиците отдавна е известно въздействието, което оказва електромагнитното поле върху човешкия организъм. Въздействието на магнитното и ултрависокочестотното микровълново излъчване се прилагат в съвременната медицина при лечение на различни заболявания и рехабилитация. При  предозиране  ефектът може да бъде отрицателен и да предизвика, както физически, така и психически разстройства. В различните сфери в дейността на сектите техническите средства изпълняват различни функции. В едни от случаите са основно средство за убеждение (аудио и видео материали), в други са само спомагателно звено (микрофони, усилватели и др.).

3.5. Предизвикване на „свръхестествени преживявания“

Нужно е да се направи разграничение между явленията, окачествени като „знамения” и „свръхестествените” явления в живота на сектата поради различната цел, която преследват. В първия случай „знаменията” и „личбите” са достъпни за всички приходящи и целят да приобщят към религиозната организация. Във втория целта е у последователя да се утвърди съзнанието, че общността, към която принадлежи е истината, единствено правата и носителка на „откровение” свише. При тези случаи има и неща, които са недостъпни за външни хора, върху сектантите се прилага ефектът на посвещението. Така наред с утвърждаване „истинността“ на религиозната организация в съзнанието им, на тях им се създава илюзията за изкачване в някаква иерархия. Те се чувстват призвани да вземат участие в някаква „божествена“ мисия и постепенно добиват вяра, че са живо действащо „оръжие“ в ръцете на Бога (и на други „свръхестествени“ сили). За предизвикване на явленията, методите са същите, каквито са и при „знаменията“: окултизъм, спиритизъм, биоенерготерапия, хипноза, внушение и други. В някои от случаите „виденията“ и „откровенията“, могат да се явят вследствие на обработка с психотропни и наркотични вещества (халюцигенни)[100]. При изказване на някои „пророчества“ лидерите на секти прибягват и към средствата на астрологията. Едно често срещано явление в сектантските общности, са опитите да се предвиди Второто Христово Пришествие и свършека на света. Това е валидно за голяма част от тях, само в САЩ такива има над 1100. Това предизвиква у последователите апокалиптичен страх и страхова психоза[101].

3.6. Методи за контрол и „прослушване“

Характерно за по-голямата част сектантски религиозни общности е, че се стремят на всяка цена да задържат онези, които са уловили в мрежите си. Православната църква оставя на всеки свобода на избор и, ако някой не желае да принадлежи към нея е свободен да се отлъчи. В тези религиозни организации свободата се потъпква. Дори, когато човек разбере, че е попаднал в секта, когато установи, че е жертва на заблуда, не му се позволява да си отиде. Освен това в някои от тези общности систематично се подлага на проверка верността към гуруто и сектата – „прослушване“. Методите и средствата за контрол се прилагат основно в две направления: едните от тях са приложими само при секти, които живеят в комуни, а другите при такива с приходящи последователи (събират се само за проповеди и обредна дейност).

Има и такива тактики, които са приложими и при двете разновидности секти. В България има религиозни общности, които макар да имат комунална структура (разделени в комуни) не се проявяват като такива. Това все още не означава, че могат да установят необходимия контрол над последователите си. Десетки и стотици са случаите, при които хората, попаднали под влияние на секти се изолират от близките и обществото, като поддържат контакти само с религиозната общност. Това правят и при домашни условия, което в немалко от случаите предизвиква конфликт в семействата. В комуни биват приобщавани хората, пращани от секти на специализация в чужбина. Там, зад граница влиянието им върху индивида е още по-силно, защото всички негови близки са на стотици километри разстояние.

За да бъдат сигурни, че сектантите няма да се опълчат срещу идеологията и реда в общността, ръководителите се стремят изцяло да поставят под контрол тяхното поведение и начин на живот. Старателно се елиминират всички фактори, които биха могли да предизвикат съмнение в доктрината или имиджа на сектата. На всяко съмнение от страна на последователя, обикновено се отговаря уклончиво и му се дава да разбере, че в основата на всяко съмнение стои дяволът[102]. Освен мерките, които предприемат лидерите и „пасторите“, съществена роля играе натискът на групата, общността принуждава човека да действа като другите – в противен случай го заплашва най-малкото изолация. Натискът на групата може да бъде прилаган и на публични изповедни събрания, при които сектантът споделя свои преживявания, или изповядва греховете си. Така те стават общо достояние. В някои секти, при които последователите живеят в комуни, често пъти те са поставени в обстановка на взаимно следене и доносничене. Това е свързано и с чувство на зависимост от останалите[103].

В такива секти се поставят под пълен контрол всички контакти на човека с външния свят. Всички телефонни разговори се подслушват и записват на магнетофонна лента. Писмата биват отваряни и прочитани от надзорника на комуната. Ограничават се до минимум контактите с хората извън общността и особено със семейството му, с приятелите, с всички, които биха могли да му повлияят за напускане на общността[104]. Последователите на сектите биват поставяни при екстремни условия за живот, често подчинен на тоталитарна дисциплинарна система. Времето им се запълва до такава степен, че да нямат и минута свободна. То включва посещение на религиозни обреди, продажба на литература, работа в трудови обекти на сектата и пр. В немалко от случаите се ограничават храната и времето за сън, което изтощава организма на човека и може да се окаже фатално за здравето му.

Един от ключовите методи за владеене на последователите е контролът върху сексуалното поведение. То може да варира от пълно въздържание до пълен промискуитет. По този начин всяко нарушение предизвиква чувство за вина към религиозната организация и нейното учение. Сексуална връзка може да се използва за задържане последователя в групата. Сериозни са обвиненията към сектата „Семейство“ за практикувана педофилия и подтикване към сексуални извращения на малолетни[105].

Едно от най-важните средства, с които спекулират съвременните секти – това е финансовия контрол над последователите. Сектите, които събират пълни данни за своите членове на едно от първите места се интересуват за тяхното имуществено състояние и платежоспособност. Впоследствие сектантът внася една голяма част от доходите си за общността. Числото варира от минимален процент (или „десятък“) до 100% от доходите. В някои от случаите религиозната организация не принуждава своите членове да дават парите си. Те го правят сами притиснати от личните си проблеми или под влияние на групата. В немалко случаи сектовъвлечените биват довеждани до пълно разорение. Тогава те стават изцяло зависими или биват изхвърляни от общността.

3.7. Подчертано аморални и криминогенно средства и методи

Както в методите за прозелитизъм и тук могат да бъдат включени шантажът и изнудването. Престъпление извършват и секти, които под една или друга форма дават на последователите си психотропни и наркотични вещества. „Обществото за Кришна съзнание“, „Върховна истина на Аум“, „Сциентологията“ и без съмнение още десетки секти са понесли справедливи обвинения за ползването на тези забранени от законите вещества. „Обществото за Кришна съзнание“ е уличено като участник в трафика на наркотици в някои западноевропейски страни[106]. Криминогенни са и някои насилствени мерки от страна на секти към техните последователи. Те включват методи от затваряне до сексуално насилие и побой[107]. В някои сектантски комуни има специални помещения, в които биват изолирани непокорните последователи. „Сциентологията“ разполага и със затвор, наречен „Обект за силова рехабилитация“. Обект на тормоз и насилие в някои от сектите стават не само възрастните, но и невръстните деца. Всичко това се извършва с цел поддържане на верността към гуруто и религиозната общност.

Важен фактор за определяне криминогенността на някои религиозни групи е тяхното апокалиптично учение, което предсказва скорошния край на света. Според някои от тях всичко ще започне с една голяма война, за която те трябва да се подготвят; подготовката включва натрупване на оръжия от най-различни видове. Вследствие на това някои секти имат дори инвестиции в производство на огнестрелни оръжия (Муун). Вследствие на апокалиптична параноя, светът стана свидетел на битка със сектата „Клонка Давидова“ и обгазяването на токийското метро със зарин от „послушниците “ на Шоко Асахара.

Хиляди обвинения могат да бъдат отправени срещу сектите, но едно от най-тежките е подтикът към самоубийство. Обвиненията в подобни деяния донесоха зловеща слава на гуруто Муун и на цялата му религиозна организация[108]. Близката история е записала и няколко колективни случая на самоубийства (сектите „Храм на народите“, „Орган на слънчевия храм“, ‘Висш източник“). Не може със сигурност да се твърди дали някои от новите религиозни общности учат или подтикват към самоубийство, няма и достатъчно доказателства за това. По-вероятно е масовите самоубийства да са плод на апокалиптичен страх и психозата, произлизаща от него. Това е същото, както битката на Дейвид Кореш в Уейко, Тексас. За индивидуалните самоубийства също може да има редица причини. Haй-елементарната е пропускът на сектата да разясни на последователите си, че самоубийството е смъртен грях. При това положение просто в една трудна ситуация сектантът ще предпочете да си замине от тоя свят, да отиде при добрия Бог, който го очаква. Друга причина би могла да бъде зависимостта от общността, породена след откъсването от външния свят. При евентуално изолиране на един член от страна на общността той може да изпадне в депресивно състояние и да пожелае да сложи край на живота си. Зависимостта на сектанта от общността сполучливо се сравнява със зависимостта на наркомана от дрогата. Откъсването от сектата и последствията се оприличават на абстинентния синдром (психофизична реакция при наркоманите)[109]. Естествено е, че причината може да бъде шантаж и заплаха от страна на религиозната организация или психическо разстройство вследствие на престоя в нея.

Близко до това обвинение е отправеното към някои религиозни общности, които учат последователите си да избягват медицинска лекарска помощ, медицински манипулации, кръвопреливане и отбягване вземането на лекарства. В тези случаи сектантите излизат с тезата, че Бог ще излекува болния или ще реши изхода на болестта му. Това може да има фатални последствия при последователи на „Свидетели на Иехова“, които категорично отричат кръвопреливането.

От изложеното пo-горе се вижда, че методите и средствата, ползвани от сектите, могат да оставят трайни поражения върху последователите, както в духовно и психическо отношение, така и във физическо. За интеграция на новите членове, надзорниците и „пасторите“ също преминават през специална подготовка. Налице са и пособия как да бъдат прилагани различни методи. Съвкупностите от различните отделни методи за приобщаване и задържане съставят методиките на сектите. Именно те, методиките са една от характеристиките, които отличават религиозните организации една от друга.

Следва…(виж тук)

 ______________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[89]. Рос, Джоан Керъл, Майкъл Лонгоун, пос. ст., с. 47.

[90]. Срв. Сектите – научете се да ги разпознавате, сп. „БТА Паралели“, брой 46, 1994, с. 7.

[91]. Срв. Григулевич, Йосиф, Пророки „новой истинь“, Москва, 1983, с. 73.

[92]. Срв. Григулевич, Йосиф, пос. съч., с. 71.

[93]. Срв. Боймър У., Ние искаме само твоята душа. Роксцената и окултизмът. Дати – факти. Скрити причини, София 1984, с. 95.

[94]. Роуз, Серафим, Святое Православие XX век, Донской монастир, 1992, с. 136.

[95]. Срв. Боймър У., пос. съч., с. 94.

[96]. Кота Жак, П. Мортен, пос. съч., с. 159.

[97]. Пирьов Генчо, Любен Десев, пос. съч., с. 32.

[98]. Аум – шинри кио – сектата носи наименованието на будисжа мантра – Аун, основана е в Япония.

[99]. Из сп. „Berliner Dialog“ № 2, 1995.

[100]. Кота Жак, П. Мортен, пос. съч., с. 57.

[101]. Срв. Проповедници на Апокалипсиса, сп.“Обществена възпитание“ № 4, 1995, с. 58.

[102]. Срв. Рос, Джоан Керъл, Майкъл Лонгоун, пос. ст., с. 47.

[103]. Срв. Григулевич, Йосиф, пос. съч., с. 93.

[104]. Срв. Мадлин Тим, пос. съч., с. 74.

[105]. Срв. Стоева, Ива, пос. ст., с. 36.

[106]. Срв. Кота Жак, П. Мортен, пос. съч., с. 162.

[107]. Пак там, с. 97.

[108]. Срв. Стоева, Ива, пос. ст., с. 34.

[109]. Срв. Кота Жак, П. Мортен, пос. съч., с. 163.

 Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

 Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2YP

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

V. Средства и методи ползвани от съвременните действащи секти

1. Някои предпоставки за насочване на хората към сектите

Попадането на хората в секти до известна степен е обусловено от някои предпоставки от общ и индивидуален характер, както и от някои социални, икономически и други фактори. Те са свързани с вътрешния духовен свят на човека, отношението му към околните, въздействието на медиите и други. За успешното планиране на борбата със сектите е необходимо те също да бъдат разгледани, да бъде определена тяхната роля и значението им. Най-общо те се разделят на два основни вида:

а) индивидуални: свързани с образованието, възпитанието, възрастта, житейския опит, психическата нагласа, емоционалната характеристика на личността и други.

б) общи: включват процесите в обществото, отношенията между различните социални прослойки, икономическото състояние на страната и др.

Независимо от това деление те могат да бъдат диференцирани в зависимост от това, коя степен от живота на индивида или обществото засягат. В такъв аспект предпоставките се обособяват в три групи: духовни – свързани конкретно с проявите на религиозната душа в обществото, въздействие на религията върху човешкото съзнание и отчасти с елементи из областта на културата; психологически – отнасят се към тези елементи от човешкото съзнание, които са обект на изследване на съвременната психология, психическите промени, законо­мерностите в общуването между хората и други; социални – свързани с положението на личността в обществото, взаимоотношенията в семейството, отношенията с различните социални институции. В следващите редове в индивидуален и общ план ще бъдат разгледани някои от предпоставките, които се явяват фактор за насочване на хората към сектите:

 1.1. Духовни предпоставки

 – Както във всички периоди в световната история и днес има хора, мислещи, търсещи, стремящи се към познание. Такива будни млади хора, не липсват днес у нас. Тези личности търсят отговорите за основни за човека въпроси: „Какво съм?“ „Откъде произлизам?“ „Какъв е смисълът на моето съществуване?“. Когато православните духовници и проповедници не са достатъчно подготвени да отговорят на въпросите, те нерядко отиват да търсят отговори при инославните и иноверни „учители“. Съвременните интелектуалци не винаги остават удовлетворени от отговорите, които им предоставя Православието, или най-малкото от формата под която са предоставени. Не малка част от тях са склонни да се увлекат по изящната форма на някое религиозна учение, дори когато то е лишено от здрава логика.

– У човека, от неговото сътворение е заложена необходимостта от религиозен живот. Вследствие на отдалечаването на хората от Църквата, стремежът към задоволяването на тази потребност деградира в интерес към необикновеното, тайнственото, непознатото, скритото. Именно този интерес придружен от любознателност, кара хората да се увличат от мистичните изживявания, които щедро им предлагат някои съвременни секти.

– Откъсването от Православната църква лиши няколко поколения наред от възможността да придобият необходимия религиозен и духовен опит. Става въпрос за опита, който се придобива в семейството и се предава от поколение на поколение. Опитът, който напреднали в духовното съвършенство хора, преподават на младите. Същият опит, който през годините на робство, спаси нашият национален дух и българско народностно самосъзнание. Липсата му даде възможност на съвременните секти да насаждат в душите на българските младежи фалшиви религиозни и нравствени ценности и да обезличават тяхното национално и личностно самосъзнание.

– Съществена предпоставка за насочване на хората към секти се явява атеизма. Толериран от управляващата върхушка и налаган като държавна религия години наред, той бе предназначен да запълни празнината и донякъде да задоволи необходимостта на хората от религиозен живот. Всичко, което влизаше в противоречие с неговата доктрина бе поставено под запрещение. Бяха забранени и драгоценните плодове на православната духовност. Внезапното рухване на фалшивите псевдохуманни идеали и снемането на забраните, създаде едновременно вакуум в душите на хората, но и стремеж той да бъде запълнен. Хората се втурнаха да опитат, да вкусят от всичко, което довчера им беше забранено. Така наред с духовните плодове на Православието, им бяха предоставени и отровните плодове на сектантските учения. Извън сферата на религията голяма част от тях, вкусиха от всички порочни неща, които довчера им бяха отнети, това включва порнографията, наркоманията, „свободната любов“ и пр.

1.2. Психологически предпоставки

– Една широка група застрашени от попадане в секти, съвременната психиатрия определя като проблемни личности. Някои от тях са хора с комплекси, отхвърлени от обществото или сами отлъчили се от него. В повечето случаи са плахи, необщителни, затворени, говорят малко, податливи са на внушение. Към проблемните личности могат да бъдат отнесени хората с постоянни здравословни проблеми, търсещи начин да се освободят от тях. Проблемни личности са също бивши затворници, също младежи прекарали част от юношеската си възраст в поправителни учебни заведения (ТВУ). Към тази категория хора спадат деца и младежи от семейства на алкохолици, сираци, полусираци, или деца на разведени родители. Техните проблеми, създават у тях търсене на изход от ситуацията, с което много от сектите спекулират. „Ела при нас и ние ще разрешим всичките ти проблеми“.

– Освен изброените по-горе проблемни личности, има и други, които при нормални обстоятелства  реагират адекватно в обществото, но са неустойчиви на промени. Предпоставка за тяхно попадане в секта би могло да стане някакво преломно събитие в живота им – загуба на родител, преместване в друг град, раздяла с любим или съпруг, смяна на работата, или оставане без работа и пр. За някои хора, преломно събитие се явяват промените в страната и икономическата криза. В тези критични ситуации, тези хора се превръщат в проблемни личности. Те не успяват да намерят изход от създалата се ситуация и стават лесно внушаеми, безпомощни, податливи на психическите въздействия на сектите.

– Немаловажна предпоставка, която допълва последните две, е отчуждението между хората. Човекът е създаден да живее в общество, но настоящата действителност все повече разделя и отчуждава хората един от друг. Причините са различни, политически, социални и други. В резултат на това, човек се стреми към търсене на сродни души, на група или общество, където може да се изяви и да намери разнообразие. В тези случаи „запознанството с хора, които се държат мило и любезно с теб, които ти обръщат внимание и те оценяват като личност, може да подейства като невероятно силен магнит“[60]. С прояви на стопляща душата земна човечност, могат да бъдат приобщени не само проблемните личности, но и всички, които изживяват болезнено отчуждението в обществото.

– Предпоставка за попадане в секти е черта характерна за голяма част от българските младежи. Те биха предпочели да се присъединят към някоя секта, само защото идва от Запад и има  (според тях) съвременен облик за разлика от родното Православие. Много по-приятно би било за тях да участват в религиозни обреди, озвучени от съвременна по жанр музика и придружени от светлинни ефекти. Просто тези атрибути са по-близо до тяхното съзнание.

– Друг фактор, който би повлиял върху религиозния избор на младите е този, че те днес нямат голямо поле за себеизява. В тяхното съзнание битува желанието да бъдат нещо по-различно, нещо повече от другите, да станат център на внимание, да бъдат забелязани. Голяма част от сектите, обещават именно това: възможности за себереализация, възможности да се „издигнат“ над другите, да бъдат „избрани“ между другите. На младежите им се обещава дори власт, а властта е нещо, което може да съблазни и зрели хора.

– Предпоставка за попадане в секти на младите хора е и това, че много от малките секти, поразително приличат на неформалните групи, които обединяват младежите по интереси. Духът, който цари в една такава общност напомня духа и  взаимоотношенията между членовете на тези младежки групи. И в двата случая има по един „авторитетен“ лидер, и в двата случая има общи занимания, цели и интереси, и в двата случая се проявява известна антипатия „към останалите извън общността. При „заразяване“ с подходяща идеология не е изключен преходът от неформална група в малка секта.

 1.3. Социални предпоставки

– Важна социална предпоставка, която подпомага насочването на хората  към сектите е разрушаване  авторитета  на семейството. Като социална институция неговата роля е да създаде и възпита здраво физически и духовно поколение. Докато в по-далечното минало Православието е давало насока как родителите да възпитават децата си, днес тази пътеводна нишка е прекъсната. В миналото родителите са следили и прилагали най-строги мерки децата им да имат добро нравствено възпитание. Днес голяма част от младите родители предоставят тази задача на детските ясли, детските градини, или ги оставят да бъдат възпитавани в училищата. В случая те сами не съзнават, че по този начин накърняват собствения си родителски авторитет. Децата прекарват много малко време вкъщи и авторитета на родителите постепенно се измества от различни стереотипи, личности, които децата си избират като образец за подражание. Когато у детето не са заложени в най детска възраст духовните и нравствени ценности, негов идеал най-често стават негативни личности.

Преходът към демокрация нанесе нов удар върху авторитета на семейството. Голяма част от младежите решиха, че могат да правят каквото поискат, че всичко им е позволено, че родителите нямат никакво право да ги възпират или да им пречат. Това донесе голямо отчуждение между членовете на семейството, между родители и деца. Все пак у човека е заложена потребността от семейно общуване, любов и съчувствие. Когато домашната църква е разрушена, младите хора търсят разбиране между членовете на сектите и така попадат в мрежите им. Освен авторитетът на семейството бе разрушен и авторитетът на голяма част от социалните институции. Законите загубиха своя категоричен императив, след като всеки може да ги заобикаля и нарушава. Осмиването и окарикатуряването на някои от властимащите и особено техните негативни и неморални постъпки отнеха и техният авторитет. Българското общество заболя от синдрома на неподчинението и анархията, както и от липсата на институция, която да постави нещата на мястото им. Българинът бе поставен в условията на несигурност и страх, с чувството, че няма кой да го защити от настъпващото беззаконие. Това спомогна някои хора да потърсят тихото заливче на нетрадиционните религиозни общности, където да се чувстват на сигурно място.

Разбира се и спокойствието и сигурността са измамни, но при липсата на сигурна опора хората предпочитат тази вместо никаква.

– Друга предпоставка е чисто комерсиалната. Млади и способни хора, лесно могат да бъдат приобщени, с обещание за безплатна специализация в чужбина, или добре платено работно място. Предлагани биват стипендии, помощи, следване на разноски на сектата. За човек не особено религиозен перспективата не е никак лоша. В условията на инфлация и безработица, да получават добра заплата и да не го заплашва съкращение.

1.4. Отношение на душепастира

Тези предпоставки, макар да не са всичките, които могат да бъдат изложени, са от особена важност. Те са свързани с превантивната дейност на пастира в енорията, с неговата задача на учител и възпитател. В своите беседи, лекции, проповеди и сказки той трябва да намери време и за тях, да ги разобличи и подложи на анализ. Църквата трябва чрез дадените ѝ от Бога средства да приобщи проблемните личности, да намери подход към младите хора, да излекува раните на обществото, да предложи място и начин за реализация на търсещи хора. Така тя ще разреши до известна степен недостига от кадри в средите на църковната просвета и благотворителност. Тези предпоставки са не само фактор за попадане на хората в сектите, но и за отдаването им на страсти и пороци, за превръщането им в алкохолици, наркомани и престъпници.

За да могат успешно да водят борба с инославните и иноверни противници от сектите, православните пастири и мисионери, трябва доколкото е възможно, да са запознати с техните методи на работа с хората. На сектантските средства и методи трябва да бъдат противопоставени контрарни, за ограничаване периметъра на действие и откъсване на хората, въвлечени в тях, от вредното въздействие. В най-общ план, средствата и методите на религиозните секти могат да бъдат разделени на такива, които се използват за привличане към общността, и такива, които се прилагат за задържане и интеграция.

2. Методи и средства за прозелитизъм ползвани от сектите

Когато става въпрос, за средствата и методите, от които се ползват съвременните религиозни секти може само с тревога да се отбележи, че те действат изключително систематично и целенасочено. В служба на тяхното дело са включени институти за социологически проучвания, екипи от психолози, психиатри, психофизици и други учени и изследователи. За провеждане на изследванията сектите и помощните им научноизследователски колективи разполагат със значителни финансови средства, техника и изобщо добра материална база. Благодарение на предварителните изследвания и проучвания, те познават в детайли, душевната нагласа на всяка една социална прослойка, на отделните категории хора, на различните възрастови групи. Голямата част от сектантските мисионери, нямат никакви познания за историческото и културното ни минало. За сметка на това имат пълна информация за настоящата обстановка в социално-икономическо и политическо отношение и за това как да се възползват от нея.

Първият етап на работа е привличането, приобщаването на хората към религиозната общност. В случая, за това е уместно да се използва думата прозелитизъм поради следните причини: а) тя е богословски термин; б) разкрива спецификата на дейността – привличане към конфесионалната общност; в) самият процес не се свежда само до еднократна изява, а в повечето от случаите е упорита и продължителна стратегия.

В повечето случаи прозелитичната дейност преминава през два етапа: а) привличане на вниманието; 6) приобщаване и по-нататъшна обработка. Има някои методи и тактики, които се ползват от по-широк кръг секти, има и такива, които се прилагат само в някои религиозни общности. Средствата могат да бъдат безобидни, но могат да бъдат и с вредно въздействие за обектите на прозелитичната дейност. Ако се разделят методите и средствата ѝ на  групи,  ще  се  получи  следното деление: вербални, информационни, хипнотични, технически средства, псевдоблаготворителни, подчертано аморални. Поотделно за всяка една от тях:

2.1. Вербални

Вербални са всички методи и тактики, които залагат на възможностите и силата на словото. В това число влизат: беседи, лекции, проповеди, лекционни курсове, индивидуални събеседвания, обиколки по домовете с проповедническа цел. Освен устно, словото може да бъде разпространявано и писмено чрез книги, брошури, диплянки и листовки. В тези случаи, особено много се държи на привлекателния вид на предлаганата литература. Във всичките си форми, вербалните методи са насочени за въздействие върху двете страни на човешката душа – интелектуална и емоционална. За въздействие върху интелектуалната страна в някои от случаите се парадира с псевдоинтелигентност и псевдонаучност. Въздействието в емоционалната сфера цели да раздвижи тънките струни на душата, да възкреси болезнени емоционални преживявания, да напомни на хората за онова, което обичат или мразят. В зависимост от спецификата на учението едни групи наблягат повече върху емоционалната сфера, а други върху рационалната. За извършването на двата вида дейност, проповядване и разпространяване на литература, сектантските мисионери минават през  необходимата подготовка. По-задълбочена е тя при проповедниците „пастори“ и по-посредствена при редовите разпространители на книги. При сектантите, които се занимават с улична продажба на книги и тези, които ходят по домовете на хората, често срещана тактика е да не започват веднага разговор на религиозна тематика. В началото разговора може да бъде поведен на тема свързана с философията, или с начини за природосъобразен живот. От тази стратегия понякога се възползват „Свидетелите на Иехова“ и „Мормоните“. По оживените улици на по-големите градове, често се срещат и кришнаити. Те се натоварени с различни книги – издания на сектата и основно „Бхагавадгита“. В процеса на разговора те няма да кажат, че работят за сектата „Харе Кришна“, но че са сътрудници на „институт за ведическа култура“. Това в ушите на някои неподготвени хора може да прозвучи научно и привлекателно. То е свързано с втората група методи, които бяха класифицирани като информационни.

2.2. Информационни

Още от дълбока древност далновидни владетели и мъдри хора са осъзнавали голямото значение на информацията в живота на обществото. Особено в днешния технократичен век, информацията все повече се превръща в мощно оръжие в ръцете на тези, които умеят да я ползват рационално. Към информационните методи спадат и споменатите по-горе социологически, психологически и други видове проучвания. Като методи за първоначално привличане на вниманието, могат да бъдат споменати формите за привличане на сектантските събирания. Това включва „вдигане на шум“, тоест създаване на предварителна положителна настройка у тези, които ще посетят сбирката или проповедта. Като информационен метод, могат да бъдат прилагани разпространени слухове за проповедника или за целта на събирането[61].Хиперболизирането, изкривяването на информацията или най-общо казано дезинформацията, са едно от оръжията на много съвременни секти. Това се прилага по различни начини, единият от тях е прикриването действителното име и цели на общността. Не е изключена възможността, млади хора и интелектуалци да бъдат привлечени от обяви като: „Българска асоциация на доброволците“, „Организация за изследване на принципи“. И в двата случая зад обявите, се прикрива сектантската дейност на „преподобния“ Муун[62]. В същия дух са и фалшивите имена, които една или друга секта ползва. На територията на Велико Търново върху сградата, която се ползва от „петдесетници“ (по законна регистрация) е поставен надпис „Евангелска църква Филаделфия“. Никой не може да каже, дали това е само реклама или просто една секта прикрива друга. Не са изключени случаите, при които една общност се крие зад името на друга, или ползва нейната законна регистрация по Закона за изповеданията[63]. В информационните методи на сектите влиза събиране на пълна информация за техните членове. В тази област все повече навлизат съвременните информационни технологии. При съответните тестове и анкети на лицето се оформя съответното досие при централата на религиозната общност, което се попълва и от странични източници. Сведенията се съхраняват в компютърна информационна банка[64].

Такава информация се извлича и за влиятелни личности с висок социален статус, които биха могли да станат обект на дейността на сектата[65]. С информацията може да се злоупотребява, тя може да се ползва за непочтени цели – например изнудване.

2.3. Хипнотични

Обикновено, когато се заговори за хипноза, хората неправилно я ограничават в рамките на полусънно безсъзнателно състояние, в което човекът става лесно внушаем. Повишената внушаемост чрез хипнотични похвати се постига и извън състояние на хипнотичен сън, в будно състояние. В тези случаи са налице само елементи на хипнотичен статус[66]. Целта е да се ограничи възможността на човека да разсъждава критично, да се елиминират възраженията на разума, които обикновено би трябвало да възникнат при възприемане на новото религиозно учение. Доктор Емил Куе определя внушението, като вкореняване на известна определена мисъл в съзнанието на друг човек.Той свързва процеса с въздействието върху подсъзнанието – възприемането на мисълта от безсъзнателното „аз“ на човека[67].“Колкото и много да са прилаганите системи, те се базират на първо място върху сугестивното въздействие на думите“[68].Това не дава основание хипнотичните похвати да бъдат отнесени към чисто вербалните, защото при тях повече от всичко се изисква специална подготовка и техника на изпълнение. Докато вербалните методи за убеждение са насочени директно към съзнанието (рационална и емоционална сфера), хипнотичните целят въздействие върху подсъзнанието.Ето някои техники, взаимствани от хипнотизаторите, които се прилагат при някои секти: успокояващ напевен глас, поддържане на физическа близост и физически контакт, повторение на кратки фрази уловки, визуализация и други [69].

Известно е, че се показват жестовете и мимиките на лицето, техники прилагани и от някои светски оратори. Въздействието се подсилва, като за фон се използва тиха монотонна музика. При подходящи условия могат да бъдат използвани „светлинни ефекти и аромати“[70]. Някои качествени изменения, които характеризират състоянието и го доближават до хипнотичното са: снижаване на способността за планиране; преразпределяне на вниманието (обект на внимание става единствено проповедника „хипнотизатор“).

Намаляване възможност за ориентиране в действителността и възприемане на промените. Нарастване на внушаемостта[71]. В съвременните методи, влиза и използването на техническите средства които усилват ефекта и спомагат за по-бързото въздействие на ползваните „думи чукове“ и „фрази брадви“ върху подсъзнанието на човека. Според академик д-р Тодор Дичев въздействието „блокира лявото мозъчно полукълбо, където са „центровете, свързани с разума на словото и речта, анализа, синтеза и оперативната памет. В резултат на което, се активира дясното полукълбо, където са центровете на чувствата и емоциите на душевните вълнения и преживяванията на дълговременната памет… Леката парадоксална еуфория е свързана с натрупването на хормона серотонин в организма, който оказва своеобразно наркотично въздействие[72].Важен момент при използването на подобни похвати за внушение е спечелване доверието на лицето, обект на прозелитичната дейност. Така то се отпуска психически и се „оставя“ в ръцете на „гуру“. По-силно се оказва въздействието при колективна хипноза (например мистичен религиозен обряд), където се постига ефекта на „психичното заразяване”.

В учението на някои секти, е залегнало да карат последователите си да прилагат техниките за автохипноза. Съзнателното повторение на кратки фрази и отброяване броеница, препоръчвани от д-р Куе, поразително прилича на мантруването при кришнаитите[73]. Повтаряната формула вклинява в подсъзнанието и оказва своето въздействие.Докато психиатрите и психолозите използват методи с изпитан ефект  при техниките, прилагани в сектите с резултат деструктивен за човешката психика. Изложените хипнотични и близки до хипнотичните методи на въздействие са не основни, а пo-скоро спомагателни средства. Благодарение на тях идва състоянието на отпускане и безкритично възприемане на всичко, което сектата учи и проповядва.

2.4.Технически средства

В състава на техническите средства влизат всички постижения на съвременната техника, ползвани за довеждането на сектантските учения до съзнанието на хората, обекти на тяхната дейност. Това са в най-общ смисъл всички аудио-визуални и информационни технологии, ползвани за убеждение или спомагателна дейност. При посещаване сбирките на някои секти има неща, които се забелязват от пръв поглед. Това са микрофоните и усилвателната техника. Микрофонът и усилвателната система, усилват възможността за въздействие върху човешкото съзнание стотици пъти. Те спомагат за по-лесното и бързо възприемане на доктрината. В процеса на прозелитичната дейност се използват касети със записани библейски текстове, видеоматериали (филми, диапозитиви). Такива биват изпращани и в средствата за масова информация. При добро художествено оформление и безкритично отношение от страна на медийните служители, тези материали лесно могат да достигнат до домашните апарати на масовия потребител. Със създаването на месните клонове радио и телевизионни канали, възможността за контрол се намалява още повече. Въпросът за прилагането на информационните технологии бе разгледан по-горе. В курсовете по „прослушване“, провеждани от „Сциентологията“ последователят на сектата трябва да държи в ръце две ламаринени кутии.Те са свързани чрез проводници с галванометър (на жаргона на сектата „Еметър“). Внушава му се, че по този начин, ще открие следите на своите анормални преживявания от предишни прераждания[74].

2.5. Псевдоблаготворителни методи

В случая терминът е използван, за да отличи истинската благотворителност от сектантската, която се извършва с користни цели. В тази сфера има много и най-различни възможности. Те се простират от пакети със суха храна до медикаменти и техника за здравни заведения[75].

Условията на икономическа криза в страната, дават възможност на съвременните секти да се възползват от нуждите на хората и да използват материални помощи като примамка. Като средство за привличане и приобщаване се използват безплатен обяд, безплатна храна, безплатна лекарска помощ и медикаменти. В това число влизат парични помощи, стипендии, издръжка по време на следване, еднократни дарения и други. Част от тези парични помощи и стипендии не се отпускат на всеки, а само на перспективни личности. Мисията на сектата далновидно преценява, че този когото спонсорира, впоследствие ще възвърне многократно вложените от нея средства. Това е и начин за поставяне под финансова зависимост от общността.

Към проблемни личности и хора, които изживяват някаква криза, новите религиозни групи подхождат с обещанието да разрешат всичките им проблеми. Условието е присъединяване към сектата. В тази група са включени и тъй наречените „бомбардировки на любовта“.Общността обгражда новодошлия с внимание, с разбиране и със съчувствие към неговите болки. Това е от категорията на фалшиво милосърдие и духовна псевдоблаготворителност. Целта е приобщаване на новодошлите, или случайни посетители за по-дълго време и създаване предпоставки за тяхното задържане в сектата.

2.6.“Знамения“

Немалко от съвременните мистически секти, прибягват до различни „чудеса“ и „знамения“, с които целят да докажат своята истинност и правота. Да докажат приоритет пред всички останали конфесионални общности и да убедят хората, обект на прозелитичната дейност, да се присъединят към тях. Най-често това са прояви на болна мистика и духовна прелест. Те могат да бъдат „пророчества“ и „видения“, а също и чудесни „изцеления“. Целта е отново, да защитят имиджа на сектата, да докажат, че тя „служи на живия Бог“, и „че Светия Дух действа в нея“ и пр. В едни от случаите водещ фактор в тази дейност стават „биоенерготерапевти“, екстрасенси, окултисти и др. В случая, те са представени за „вдъхновени от Бога“, „харизматични личности“, „пророци“ и пр. В други от случаите обекти на „чудесните изцерения“, стават симуланти и клакьори, а „чудото“ граничи с шарлатанство. Всякакви разновидности от прояви на нездрава религиозност, придружени от фарисейска показност, съпътстват обредите на тези секти.

При секти от рода на „петдесетниците“, се проявява „харизматичното“ говорене на „езици“ („глосолалия“). Всъщност това e безсмислено бръщолевене на непонятни думи и срички, без всякаква логическа връзка. Въпреки явната спекулация със смисъла на библейски текстове (1 Кор. 14:4, 5, 21-23), всички секти от този тип наблягат на този момент. Той е основен елемент от тяхната обредност. Вероятно различните общности го тълкуват и възприемат по различен начин. За „традиционните“ петдесетници този акт е белег, за това че проговорилият „език“ човек вече е „спасен”[76].

Наблюденията и сравненията на някои учени в тази област доказват, че това явление няма нищо общо с апостолската Петдесетница (Деян. 2:2-6). За това свидетелства самото Свещено Писание. Анатомия на „чудото“ систематизира лутеранския пастор д-р Кърт Кох. Според него всички елементи присъщи на акта „глосолалия“ и начинът на предизвикването му, изцяло съвпадат с извършваните от медиумите сеанси. В случая, макар и смятащи себе си за християни, сектантите се оставят в ръцете на тъмните сили, като търсят библейска обосновка, за да оправдаят своето падение[77]. „Харизматичните прояви“ в немалко от случаите, довеждат последователите на сектите, а и други посетители на техни събрания, до психически смущения.

2.7. Аморални методи

Към подчертано аморалните методи на сектите, се отнасят онези, които влизат в разрез, както с общо­приетите нравствени норми, така и с държавните и международни закони. Един от тях е практикуваната в сектата „Деца на Бога“ (известна още като „Семейството“), „сакрална“ проституция. На жаргона на сектата наричана flirty fishing – риболов чрез флирт. Младите момичета с привлекателна външност, членуващи в общността, биват принуждавани от ръководителите да използват своите прелести, за да привличат нови последователи. Обект на дейността им са на първо място „едрите риби“ – богати мъже с високо обществено положение. По този начин се привличат нови последователи и се набавят финансови средства за сектата[78]. По метода flirty fishing биват въвличани в сексуални връзки някои видни политици. Общуването се записва на видеокасети и се използва за изнудване на същите[79].

Към аморалните методи може да бъде причислено ползването на психотропни вещества и наркотици от някои нетрадиционни религиозни общности. Това е свързано с една от описаните стратегии на „Сциентологията“. „Рон Хъбарт основателят на сектата, претендира, че е открил връзката между неацина и определени биохимични реакции в човешкия организъм“[80]. Неацинът принадлежи към групата на класическите психотропни вещества. Самото название психотропни (от гръцки), означава обръщане, поврат, завой на душата (съзнанието). На първо място тези лекарствени субстанции се прилагат в психиатрията като регулаторни единици. Приложението им извън медицинската практика се нарича нетрадиционно[81]. При някои секти те се използват, за намаляване на способността на хората, да осмислят логически и критично преподаваната от религиозните „учители“ доктрина. В някои от случаите служат и като средство за изпадане в транс и предизвикване на някои „свръхестествени явления“, които психиатрията окачествява като халюцинации[82]. В числото на тези психофармакологични средства влизат: антидепресанти, невролептици, транквилизатори и други[83]. В много отношения те се покриват с някои от субстанциите с наркотично въздействие: транквилизатори, халюциогенни, барбитурати, антидепресанти и други[84]. Не е необходимо веществата да бъдат приемани явно и принудително, те могат да бъдат поставени в храни и напитки, раздавани с „благотворителна“ цел. За такава практика свидетелства и споменатия пo-горе академик Тодор Дичев. Той твърди, че заедно с екип от сътрудници, лично е зарегистрирал такива случаи[85]. По време на обиск в лионския център на „Сциентологията”, са открити и конфискувани стотици капсули неацин и 30 досиета[86]. Това съобщение не е трудно да се свърже с намеренията на същата секта относно Балканите. Според доклада на протопрезвитер д-р Антоний Алевизопулос нейните намерения са да изгради своя тоталитарна психодържава „Булгравия“. В пределите ѝ е предвидено да влязат България, Гърция, Югославия и Албания[87].

С подчертано аморалните методи на сектите влизат и всички начини на шантаж и изнудване, освен споменатия по-горе практикуван от сектата „Семейството“. Те се осъществяват чрез извличане на компрометираща информация и използването ѝ по съответния престъпен начин.

Във връзка с прозелитизма на сектантските общности е нужно да се отбележи, че периода за привличане и приобщаване може да бъде различен – от една седмица, до няколко месеца. Някои сектанти и впоследствие остават само приходящи и ca повече симпатизанти на учението, отколкото действащи членове на общността.

Повечето секти провеждат специални курсове за „мисионери“ и проповедници. Не липсват и пособия от рода на „Учебник no flirty fishing“ на Дейвид Бранд Берг, или „Наръчник по вербовка“ на „преподобния“ Муун. Наръчникът е писан под ръководството и редакцията на полковник Пак Бо Хи – професионален кадрови разузнавач[88].

Следва…(виж тук)

_____________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[60]. Ненов, Здравко, Кампен, П., Сектите – как да ги разпознаем, София, 1994, с. 106.

[61]. Срв. Мадлин Тим, Пророкът на злото. За сектата на Дейвид Кареш. За сектите въобще и техните похвати, Враца, б. г., с. 50.

[62]. Срв. Ненов, Здравко, Кампен, П., пос. съч., с. 107.

[63]. Срв. Кръстев, Г., Религиозните общности как да ги разбираме, Сп. „Обществено възпитание”, кн. 5, 1993, с. 32.

[64]. Стоева, Ива, Сектите – тежкият кръст на вярата, Сп.”Военен журнал”, бр. 2, 1994, с. 38.

[65]. Пак там, с. 46.

[66]. Срв. Пирьов Генчо, Любен Десев, Кратък речник по психология, София 1981, с. 32.

[67]. Срв. Куе, д-р Емил, Съзнателното самовнушение, като средство за себевладение, Варна, 1993.

[68]. Георгиу Владимир, Хипнозата – измислица или действителност, София, 1982, с. 53.

[69]. Срв. Рос Дж. Керъл, Майкъл Лангоун, Култовете, какво трябва да знаят родителите, сп. „Общ. възпитание“, №4, 1994, с. 50.

[70]. Срв. Кота Жак, П. Мортен, Тайните на сектите, София, 1993, с. 9.

[71]. Срв. Георгиу Владимир, пос. съч., с. 57.

[72]. Дичев, Тодор, Думи – чукове и фрази – брадви, които те правят луд,  в-к „Вестник за дома”, бр. 39, 1996.

[73]. Срв. Куе, д-р Емил, пос. съч., с. 34.

[74]. Срв. Макдауъл Дж. Д. Стюарт, Заблудата. В какво вярват сектите и култовете, как примамват последователи, София, 1993, с. 179.

[75]. Срв. Стоева, Ива, пос. статия, с. 39.

[76]. Срв. Дюлгеров, Димитър В., Илия Цоневски, Учебник по мисионерство, София, 1937, с. 333.

[77]. Роуз, Серафим, Святое Православие XX век, Донской монастир, 1992, с. 198.

[78]. Кота Жак, П. Мортен, пос. съч., с. 85.

[79]. Срв. Лукас Филип, Новите „християнски религии“, „Децата на Бога“, сп. „Общ. възпитание“, №6, 1994, с. 58.

[80]. Кота Жак, П. Мортен, пос. съч., с. 15.

[81]. Срв. Стоева, Ива, пос. ст., с. 46.

[82]. Кота Жак, П. Мортен, пос. съч., с. 16.

[83]. Срв. Стоименов, Й., Ив. Рачев, Психиатричен клиничен речник, София, 1994, с. 268.

[84]. Срв. Даскалов, Разум – наркотиците: Кои са те? Как действат? Защо са опасни? Можем ли да се опазим от тях?, София 1995, с. 4.

[85]. Срв. Дичев Т., В България се избират зомби президенти и зомби премиери, вестник „168 часа“, бр. 24/1996, с. 36.

[86]. Кота Жак, П. Мортен, пос. съч., с. 61.

[87]. Срв. Алевизопулос, протопрезвитер  д-р  Антоний,  Тоталитаризмът  на новопоявилите се „ереси“. Доклад, изнесен на 19.05.1995 г. във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“.

[88]. Срв „Секти използват шпионски методи“. Разговор с Г. Стоянов – преподавател във висшата полицейска школа в Симеоново, вестник „Новинар“, 29.05.1997, с. 7.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Yi

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

IV. Превантивни мерки срещу проникване на сектантско влияние в енорията

 1. Съвременна енорийска катехизация

 1.1. Същност

Едно от най-важните задължения на душепастира е да научи паството си на основните истини на православната християнска вяра. Това има своето основание в Свещеното Писание, в заповедта дадена от Спасителя: „Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Първи изпълнители на тази заповед са светите апостоли, които неуморно са ходели от град на град за да поучават, разобличават и назидават без да щадят силите си. Техни приемници в учителството стават апостолските мъже, епископите и презвитерите на Христовата Църква. Още по времето, когато възникват първите секти, някои от отците на Църквата осъзнават, че една от главните причини за тяхната поява е религиозната безпросветност. Мерките, които те вземат, се отнасят до положителното излагане на чистото, неподправено църковно учение и изобличаване на ересите. В първите векове, когато християнството е все още гонено, катехизацията, от старогръцкото κατηχίσις – устно обучение[46], е имала за цел да подготви оглашените за свето Кръщение. Това включва запознаване с основните истини на християнската вяра. Средствата на катехи-зацията по онова време са словото и по-рядко писмени произведения. След Миланския едикт (313 година) Църквата добива възможността да разшири своята катехизаторска дейност, както в пределите на Римската империя, така и извън нея. Наред с това, обаче се налага да се защитава вярата от нападките на различните секти и езически учения.

Така още тогава се оформили трите направления на християнската мисия: вътрешна, външна и специална (за борба с ересите). Погледнато в съвременен план задачите се разпределят така:

а)вътрешната мисия съсредоточава вниманието и дейността си в самата енория (или епархия). Неин обект са енориашите и пришълци, преселили се в енорията, децата на енориашите;

б)външната мисия има за обект на катехизация хора, незапознати с Христовото учение, живеещи извън енорията, епархията, а често и извън пределите на държавата;

в)специалната мисия има за обект на дейността си инославните и сектантите, проникнали в енорията, за да откъснат хора от лоното на Православната църква. Мисията се противопоставя на техните намерения да въвличат хората в своите секти, да ги заблуждават и погубват духовно. Нейната дейност е насочена и срещу суеверията и не на последно място срещу атеизма – потенциален враг на православната вяра. По същество специалната мисия е част от вътрешната. Тя добива названието специална, когато се ръководи от специално подготвени и назначени за целта хора. Когато такива липсват, задачите ѝ се изпълняват от вътрешната мисия.

Всяко едно от направленията на църковната мисия има според задачите си принципи и методи на работа, начини и форми за поднасяне на Христовото благовестие. Протопрезвитер Шавелски набелязва три основни задачи:

а)положителна – да бъдат научени пасомите на всички необходими за спасението на душата вероизповедни истини и начините за реализирането им в живота;

б)отрицателна – да бъдат изкоренени всички езически суеверия, водещи до отклонения във вярата;

в)отрицателна – да бъдат изобличени всички инославни еретически учения и секти, да бъде отблъсната тяхната пропаганда, да бъде разобличен атеизма и материализма[47]. Външната църковна мисия е насочена към изпълняване най-вече на първата и втората задача. Специалната мисия основно реализира в своята дейност третата (отрицателна) задача, която от само себе си включва и учителство. Вътрешната църковна мисия включва и трите задачи на учителство, изобличаване и назидаване. Именно вътрешната мисия се занимава с православното благовестие, учителството и християнското възпитание на паството в енорията. В следващите редове ще бъде разгледана в съвременен план нейната дейност:

1.2.Организатори на вътрешната църковна мисия. Нейни организатори би трябвало да бъдат на първо място енорийското духовенство, енорийският свещеник или църковното настоятелство. Може да бъде организирана и от млади амбициозни християни, притежаващи необходимата подготовка и организаторски способности[48].

Важно условие за успеха на катехизаторската дейност, е да протича систематизирано, по определен план. Планът може да обхваща част от годината или цялата календарна година. Когато се прави за неделните училища по вероучение той обхваща тази част от годината, която съвпада с учебната година в светските училища. Ако се прави план на проповедите в храма, той се прави за цялата година и се подрежда според датите от църковният календар. Планове трябва да се правят и за катехизически беседи за възрастни, в зависимост от възможностите на пастира-проповедник и на миряните.

Освен в границите на енорията просветната дейност се планира и на епархийско ниво, което се отнася за т. нар. епархийски проповедници. След изтичане па планираното време или на част от него се прави отчет на извършената дейност. Без план катехизически беседи могат да се правят при частни посещения по домовете и извършването на някои треби, тогава се действа според случая.

 1.3. Извършители на катехизаторската дейност

Те могат да бъдат свещенослужители, учители по вероучение, студенти богослови. В тази дейност могат да се включат специално подготвени педагози-небогослови, в краен случай и обикновени миряни просветени в истините на православната вяра. За да извършват просветна дейност, проповедниците трябва да отговарят на известни условия: да са православни и утвърдени в истините па вярата. От това служение е добре да се отлъчат бивши сектанти, скоро приели православната вяра, както и хора, които се увличат от болно-мистични явления. Второ важно условие е благочестив живот. Енорийските вероучители (свещеници и миряни) трябва на дело да прилагат християнските нравствени принципи в живота си, да бъдат пример за своите ученици и пасоми. Служението на благовестието, не може да се изпълнява от лица известни като нетрезви, от хора, които живеят в блуд, от хора, увличащи се в политически интриги, поради опасност от съблазън.

Не малко важно условие са умствените качества и подготовката на катехизатора. Той трябва да познава съдържанието на Свещеното Писание и учението на Православната църква. Да има общи познания по апологетика и църковна история, да има обща представа за някои от инославните течения, да познава техните заблуди.

За по-голям успех на проповедническата дейност Михаил Калнев препоръчва създаването на пастирско-мисионерски съюзи, или общества в градовете[49]. У нас това е възможно при архиерейските наместничества и епархийските центрове, и въобще в по-големите градове на страната. Добре би било проповедниците да бъдат тясно специализирани според насоката на мисионерската дейност, която извършват. Поради малкия брой кадри днес се налага те да имат комплексна подготовка. Едно разпределяне на функциите би обособило следните категории проповедници и служители към мисията: духовни лица, учители по религия (богослови), учители по вероучение (може и небогослови), синодални и епархийски проповедници (със задълбочена подготовка), енорийски мисионери (богослови), помощници, продавачи на църковна литература, църковни настоятели и други (най-често небогослови). В православните просветни общества и братства трябва да има пълно разбирателство и добро разпределение на задачите. Всеки трябва да знае своето място в мисионерската православно-просветна дейност, своите права и задължения, които стриктно да съблюдава. За да има пълен успех вътрешната църковна мисия, тя трябва да се превърне в народна мисия[50].

1.4. Място и време за провеждане на катехизическа дейност

Основно място за организиране мероприятията на просветните братства е православният храм. Макар че основното му предназначение е молитвен дом, за извършване на богослужението, той е и място, където християнинът трябва да усвои основните, душеспасителни истини на православната вяра. Съвсем уместно е храмът да приюти неделното училище по вероучение за деца, катехизическите беседи за възрастни, събранията на местното просветно братство. В тези случаи, е абсолютно задължително, да се зачита сакралното предназначение на сградата и да се спазва необходимото благоприличие. Времената за катехизическа дейност в храма са по време на богослужение – неделна и празнична проповед; след богослужение – неделно вероучение, просветни курсове за възрастни в определени дни и часове от седмицата; индивидуални беседи по всяко време[51].

Удобство за просветна дейност представлява малък параклис при храма, а още пo-добре е ако има специален салон (при църковния двор). При такова положение след литургията, миряните могат да бъдат поканени на кафе или чай в салона, да събеседват на богоугодни теми. Предимство е и това, че така ще общуват по-непринудено, ще се опознаят и ще се чувстват по-близки. В такива помещения, могат да бъдат провеждани всички просветни мероприятия освен богослужебната проповед.

За да бъде по-близо до хората живеещи в енорията, на пастира и мисионера нерядко се налага да напускат сградата на храма и да провеждат катехизаторска дейност на обществени, общодостъпни места. Една от причините, поради, които се налага това, е че посещението на храма изисква определени познания. В тези случаи човек трябва да спазва определено поведение, да извършва някои символични обредни действия. Когато не е запознат и подготвен, у него често се поражда притеснение. Значително по-непринудено, неподготвеният се чувства, ако е поканен на просветна беседа в някоя обществена сграда. Такива могат да бъдат читалища, младежки домове, центрове за работа с деца, киносалони и др. В краен случай и при ограничен брой слушатели беседата може да бъде проведена и в частен дом, в удобно за хората време. При липса на помещение и подходящи атмосферни условия просветната сбирка може да се проведе и под открито небе. Тези случаи, могат да бъдат съпроводени с излизания сред природата, посещение на някой близък манастир или друго свято място.

1.5. Средства за катехизация

Енорийските просветни братства и общества не могат да разчитат само на сказките и беседите. За утвърждаването на християните в православната вяра и благочестие, е необходимо доставянето на подходяща за целта литература. Най-общо тя може да се раздели на два вида: а)пособия и наръчници за църковните пастири и мисионери, за учителите по вероучение и религия и б) православно просветни издания за миряните. Първият вид би трябвало, да се доставят в ограничено количество и да бъдат предоставени на хора, подготвени да ги четат и възприемат. Не е редно книги като „Наръчник на изповедника“ и „Настолна книга на пастира“ да се четат от хора с повърхностни познания. Всеки член от тялото Христово, би трябвало да знае своето място, своите права и задължения и никога да не превишава правата си. Към този вид литература спадат: сборници с проповеди, учебни пособия за семинарията и богословските факултети, противосектантски книги от римокатолически и протестантски автори, учебници и наръчници по мисионерство и апологетика и др. Добро решение за усъвършенстване на пастирите и мисионерите, са периодичните събеседвания, конференции и опреснителни курсове[52].Другият вид православна литература е тази, предназначена за миряните.Това са катехизиси, учебници по вероучение, жития на светии, молитвеници, нравствено-назидателни четива, просветни брошури, вестници и списания с просветно съдържание.Доставяната литература, трябва да отговаря на духовното ниво на енориашите, на техните насъщни религиозни потребности. Изискване към членовете на просветното братство е да бъдат запознати със съдържанието на всяка една книга, за да могат да я представят и препоръчат при необходимост. Продажбата на книги е редно да става в църковните магазини, в притворите на храмовете, а в крайни случаи може да се прибягва и до улична продажба.

Актуален проблем е издаването на просветна литература и цензурата върху нея. Това би трябвало да става на синодално равнище като се назначат съответните служби. Тяхна задача е да следят какво, къде и в какъв тираж се издава. Да се погрижат да подсигурят средства за издаване на жизнено необходими за живота на Църквата книги. Те трябва да оказват надзор над изданията, да следят за качествени преводи и спазване вероизповедните и нравствени норми.

На епархийско и енорийско ниво трябва да се следи светските библиотеки да разполагат с най-важните просветни издания и да се попълват с издадени нови такива. Пастирът и неговите помощници, трябва да следят за попълване на храмовата библиотека и библиотеката на братството. При възможност е добре към храма, да се уреди малка читалня, а при разширени възможности и заемна библиотека[53].

1.6. Форми на катехизаторска дейност

Формите се избират в зависимост от времето и мястото, където се провежда, а също и аудиторията. Когато се провеждат в храма свързани  с  богослужението,  те  следват  принципите  на православната омилетика. Пастирът не бива да забравя, че проповедта е неотделима част от литургията и трябва винаги, когато служи да има подготвена проповед. За да има тя успех, не е достатъчна само свободната импровизация, но е нужна систематична подготовка. Важно изискване към проповедта, е да бъде съвременна по дух, актуална, свързана с проблемите на народа и обществото. От познатите форми на проповед: поучение, слово, беседа, реч, най-подходяща за катехизация в храма е обикновена или аналитична беседа, но може да се ползва и поучение[54].

При неделните училища по вероучение пастирите и мисионерите могат да се ползват от постиженията на съвременната педагогика и методика. Това е валидно, както за организацията на самия учебен процес, така и за подготовката на уроците и намиране верния подход към децата. При подготовката трябва да се обръща внимание на възрастта на децата и техните възможности за възприемане. Материалът не бива да се поднася чисто информативно, но да се цели извличане на нравствена поука. Полезно е на неделните уроци по вероучение да присъстват и родителите. При наличие на достатъчно желаещи, може да се организира към храма и курс по религиозна просвета за възрастни.

Когато катехизаторската дейност се провежда в обществени сгради извън храма и църковния двор възможностите се разширяват. Освен сказки и беседи[55], могат да бъдат организирани срещи с представители на висшата църковна власт или с ерудирани богослови. При наличност на аудио-визуална техника беседите могат да бъдат свързани с аудиозаписи, диапозитиви или филми.

Една ефикасна, но рядко прилагана форма е задаване на въпроси от страна на енориаршите. Има много неща, които хората биха искали да изяснят, а не могат да го сторят сами. За целта трябва да се организират специални беседи извън планираните, на които да се дават отговори на тези въпроси.

Наред с утвърдените форми за църковно благовестие могат да се ползват и някои нетрадиционни. Това са всички средства за масова информация извън юрисдикцията на Църквата – телевизията, радиото, периодичните вестници. Няма основателна причина да не бъдат ползвани за православни просветни цели, макар техните цели и задачи да са съвсем други, различни от църковните. Когато се пишат материали за вестници, трябва да се има предвид, че не всички вестници стават за тази цел. Не могат статиите с християнско-просветно съдържание да бъдат публикувани в издания с голям брой непристойни изображения и други подобни материали. Трябва редакторите да бъдат уведомени, за особената терминология и правописа на някои думи (например Божиите имена).

При ползването на местните радио канали и кабелни мрежи, също трябва да се съблюдават някои условия и изисквания. Едно важно изискване е правилна дикция при четенето и избягване на излишната емоционалност. В тези случаи може да се ползва църковна музика за озвучаване на радиобеседите. И тук е нужно да се изработи план, който да бъде съобразен с продължителността на радиопрограмата (от един час до денонощна).

Значително по-сложна е задачата при подготовка на катехизически предавания по местни телевизионни канали. В тези случаи се изисква максимално висок професионализъм, а нерядко и журналистическа подготовка. Явяват се за добро сценично поведение. Важно условие е този, който подготвя материалите да има известен опит, за да се избегне непредвиден провал. Всичко трябва да става под компетентен надзор и при двустранно сътрудничество между църковната мисия и телевизионните екипи.

Основно изискване към всички форми на катехизация е съблюдаването на нужното благоприличие и благоговение към възвишените теми на християнската вяра и нравствените теми на християнството.

1.7. Съдържание на катехизаторските сказки и беседи

Въпросът за съдържанието на беседите по същество е по-важен от формата, но в случая умишлено е изведен последен. Целта е след като всичко стратегически е подготвено от просветната мисия, да се пристъпи към излагане на самите материали – съдържанието.

На първо място в състава на темите влиза материалът анализиран в „Православния християнски катехизис“.Това включва: Символ на вярата (Никео-Цариградски); Господнята молитва; 10-те Божии заповеди и 9-те блаженства. Материалът трябва да се поднася аналитично, обосновано с изводи за нравствеността. Съдържанието може да се извлече и от времето на църковната година – най-важните християнски празници, смисълът, който се влага в тях. Освен това има голямо разнообразие от теми, които са важни и трябва да бъдат разисквани: за почитта към кръста, светиите, иконите и мощите; за мястото и ролята на християнството в обществото; исторически теми; теми посветени на християнската аскеза. В тези проповеди, трябва да бъдат разобличавани суеверията и някои нехристиянски учения, които си прокарват път до съзнанието на вярващите (например за прераждане). Трябва критично да бъдат разобличени някои предавания по телевизията и писания по вестниците, носещи вреда за Православието. Други теми могат да бъдат прибавени според нуждата в енорията и подготовката на вярващите. Важно е всичко да им се поднася на достъпния за тях език и според интелектуалното им ниво.

В проблемите разгледани пo-горе не е засегнат въпросът за религиозното образование и възпитание в училищата. Макар, че е свързан с катехизацията, той се решава от върховните органи на държавната и църковна власт. В момента макар и жизнено необходими, религиозно-просветни дисциплини в училищата не са въведени. До вероятното им въвеждане остават изложените по-горе методи. Описаното е оптималното, което може да се направи. То се прави постепенно и според възможностите и наличните сили и средства. Никой църковник не бива да се заблуждава, че въвеждането на религиозно-просветни дисциплини в училищата, ще го освободи от необходимостта да бъде учител и благовестник. Напротив, в такъв случай задачата на пастира и мисионера става още по-сложна, защото който знае малко ще иска от тях по-задълбочени разяснения. Дори и да се въведе религия в училищата, енорийската катехизация остава задължителна мярка. Тя е живата връзка между пастира и енорията, между обучението и прилагането на наученото в живота на спасителя истински добър пастир. Когато между енориашите има отношения на любов и взаимно сътрудничество те не само, че няма да последват сектите, но ще привлекат и нови членове към Христовата Православна църква.

3.Православният храм и богослужението – фактори за запазване чистотата на вярата

Има стотици неща, които ни отличават във верово отношение от инославните и сектантите. Понякога за да ги разбере и асимилира, на вярващия са нужни месеци, дори години. Една съществена разлика между нас православните и тях е нашето богослужение. Докато за осъзнаването на вероизповедните различия е нужно повече време, разликата в обредно отношение е очевидна и се забелязва от пръв поглед. Култът с неговата символика и действия е онова, което външно най-ярко ни разграничава от римокатолиците, протестантите и всички видове секти. Начинът на извършването на богослужението, редът и хармонията в храма, са също немалко важни фактори за чистотата на православната вяра. Неправилното извършване на тайнствата и обредите и неправилното отношение към тях от страна на миряните, могат да направят негативно впечатление на всеки независимо дали е външен, прозелит или утвърден. Култът и богослужението, са външния облик – лицето на нашето вероизповедание. Както човек всеки ден полага грижи да умие лицето си и оправи външния си вид, така и пастирът трябва да се погрижи да изчисти култа от всичко негативно, неестетично и погрешно. Тази пастирска задача е важна и поради приобщаването на сектанти и атеисти към Православието. Младите хора, които тепърва възприемат православната вяра с интерес четат просветна литература и остават неприятно изненадани, когато видят нередности и несъответствия между писаното и действителността. Не са единични случаите, когато хора са попадали в секти, защото са се съблазнили от негативното поведение на служащите и богомолците. На неукрепналия дух не е нужно много, за да угасне светлия порив, а ако човек се колебае между два бряга, решението може да се повлияе и само от единични впечатления. От изведеното следва, че свещенослужителят и църковното братство трябва да имат грижата всичко в храма да бъде в изрядно състояние. В най-общи линии дейността се развива в следните направления: изрядно служение на пастира като свещенодеец; добро църковно пеене и четене; правилно отношение на богомолците към култа; изрядно естетическо състояние на църковната сграда.

3.1. Пастирът като служител на култа

По темата за живота и нравственият облик на душепастира много ценни неща са писани и казани. Без съмнение той трябва да бъде живият пример за подражание във всяко едно отношение. И ако в живота си той трябва да бъде изряден, колко повече това се отнася за служенето пред олтара, най-важна и най-отговорна от всички задачи. В съзнанието на българина, веднъж завинаги трябва да изчезне требоизвършителя, с омазнения епитрахил, който неразбираемо, забързано излива или изчита молитвите. При заставането зад олтара, свещенослужителят трябва да бъде наясно, че разговаря със самия Бог-Творец и Вседържител на всичко видимо и невидимо. Той трябва да бъде проникнат от дълбоко смирение и съзнание за своето недостойнство. Всяка думичка, която изчита или изпява иереят, трябва да бъде изговорена ясно, отчетливо и разбрано. За да разбират енориашите онова, което се пее, добре е да се използва служебника в превод на новобългарски. Много стари, а и по-млади свещенослужители държат на мелодичния и благозвучен църковно-славянски език, недостатъкът е, че единици са хората, които го разбират. По време на богослужението свещеникът не трябва да прави излишна демонстрация на гласовите си данни. Макар, че хората предпочитат красиво пеене и мелодични служби, подобно парадиране и „концертни“ изяви, могат да отблъснат мнозина. Пеенето от олтара трябва да бъде: ясно, благоговейно, музикално и да съответства на характера на всяка служба[56]. При неспазване на всички тези изисквания, пастирът може да отблъсне богомолците, а онези, които пристъпват към тайнството,  да изгубят благоговейното настроение.

Богослужебните одежди трябва да са в изрядно състояние, да бъдат чисти, колосани и изгладени. Редно е, да се избягва по време на литургия в олтара да влизат случайни хора и да се избягват ненужните разговори там. С всяко свое движение, с всеки жест и слово, иереят трябва да се старае да усили молитвеното и благоговейното настроение на богомолците.

Когато казва проповед от амвона или солея той трябва да се старае да говори ясно и изразително, на език достъпен за всички. Времетраенето на проповедта не трябва да бъде много дълго, за да се избегне отегчаване на енориашите. След двучасова служба утреня, литургия или бдение не е практично да се проповядва повече от десет минути, особено ако богомолците са били на крак. В Гърция проблемът се разрешава, като през по-голямата част от времето на богослужебните последования миряните сядат. Така те не се уморяват.

3.2. Църковно пеене и четене

Други съществени елементи, които дават облика на богослужението са църковното пеене и четене. В българската Църква, все повече запада нивото на мелодичното източно пеене. Качествено източно (по невми) пение все още може да се чуе в отделни храмове, но добрите певци са рядкост. В литургията, почти навсякъде се прилага тригласното и четиригласно хармонизирано пеене, защото повечето хора днес са запознати със западната нотация. Без значение на какъв напев ще бъдат изпети песнопенията и ектениите, трябва да се изисква ясно и отчетливо изпяване на всяка дума и всеки стих. Същото се отнася и за четенето, да бъде ясно, разбрано и отчетливо. И в тази област създава проблеми непонятният църковно-славянски език. Дори при голямо желание на някои хора да вземат участие с дух в молитвата, това не им се отдава защото не разбират смисъла на текстовете, които се възпроизвеждат. Онези молитви и песнопения, които са преведени на новобългарски, трябва да се ползват от „Часослова“, „Служебника“, „Требника“ и други книги. За изясняване на богослужебните молитви и песнопения, спомагат и тълковни молитвослови и издания като „Божествена литургия на св. Иоан Златоуст“. До пълна реформа в богослужението (от висшата църковна власт), трябва да се ползват тези издания, а за останалото, да се правят изяснения по време на проповед. Индивидуални самоделни преводи могат да нарушат смисъла на песнопенията и да всеят смут в храма.

3.3. Отношение на богомолците към богослужението

Вредни за чистотата на вярата могат да се окажат явления, като обредоверието и някои суеверия, свързани с богослужебната практика[57]. Църковната история, познава и такива отклонения от вярата, възникнали като спорове относно православния обряд. С благоразумие и такт, душепастирът трябва да се погрижи обрядът да заеме отреденото му място във вярата и съзнанието на пасомите. При въцърковлението на нови хора, трябва да има специално назначени мисионери, които да им дадат елементарните познания. По този начин тези неофити няма да останат само случайно приходящи, но ще проявят желание да вземат дейно участие в общата молитва на Църквата. Неправилното отношение към богослужението, св. икони, честнѝя кръст и други атрибути от православния култ, могат да станат сериозен повод за отклонения от вярата. Неправилното отношение към иконите през VIII век е част от причините за възникване на иконоборството[58]. И днес се срещат в практиката на отделни християни, неправилни действия (оставяне на пари върху иконите, странни поклони и др.). Те не биха се явили като проблем, ако не ставаха повод за критика от страна на инославните.

Едно негативно явление, са разговорите на мирски теми по време на богослужение. Енориашите трябва да бъдат научени на ред и мирските теми трябва да бъдат оставени извън храма, или както се пее в „херувимската песен“: „нека сега отложим всяка житейска грижа“[59]. Помагащите при храма свещеносци, иподякони и клисари, също трябва да знаят своето място и да не нарушават реда при богослужение.

3.4. Възпитателното въздействие на храма

За правилното възприемане на вярата и църковния обряд, голямо значение има редът в храма. Той трябва винаги да бъде чист и подреден, от интериора му трябва да се премахне всичко излишно и кичозно, всичко което каноните не позволяват. Иконите трябва да бъдат зографисани според изискванията на канона и да се поставят на определените за тях места (върху иконостаса, или върху проскинитарии и аналои). Не трябва да се поставят за украса, изкуствени хартиени или пластмасови цветя. Добре е да се избягва разностилието при подбор на покривки за пода. Всичко излишно, което внася дисхармония и отвлича мисълта от молитвеното настроение трябва да се премахне.

Всички изложени пo-горе фактори, свързани с богослужението, имат своето място в живота и религиозната практика на православния християнин. Когато той възприеме храма като свой втори дом, няма да го напусне, за да отиде в секта. Когато чувства християнина до себе си като свой брат, няма да отиде да търси лъжебратя между сектантите. Когато вижда у православния свещеник добър, благ, любвеобилен наставник и отец, няма да търси помощ от чуждите „пастори“ и религиозни лъжеучители.

Жалко е, че днес тези истини се възприемат и осъзнават от много малко хора, а още по-малко са пастирите, които ги въплъщават в дела.

Следва…(виж тук)

______________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[46]. Срв. Коев, Тотю, Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, София, 1991.

[47]. Шавелски, Георги, Православно пастирство, София 1929, с. 150.

[48]. Срв. Устав на Българската Православна Църква, София 1993, с 62-65.

[49]. Срв. Калнев, Михаил, Постановка на мисионерското дело в градските енории, сп. „Православен мисионер“, кн. 5, 1939, с. 262.

[50]. Срв. Калнев, М. А., Какво да правим? Съвременни задачи на православната вътрешна мисия, сп. „Православен мисионер“, кн. 4, 1942, с. 178.

[51]. Димитров, прот. Христо, Пастирско богословие, т. 1, София, 1955, с. 168.

[52]. Срв. Димитров, Христо, пос. съч., с. 88.

[53]. Срв. Методий, архим., Отец Иоан Кронщадски, Велико Търново, 1992, с. 39.

[54]. Срв. Поптодоров, Тодор, Омилетика I том, Теория на проповедта, С 1992, с. 176.

[55]. Срв. Поптодоров, Тодор, пос. съч., с. 320.

[56]. Срв. Стефан, Софийски Митрополит, Същина на пастирското служение (архипастирско послание…), София, 1935, с. 59.

[57]. Срв. Шавелски, Георги, пос. съч., с. 156.

[58]. Коев, проф. Тотю, Г. Бакалов, Въведение в християнството, София, 1992, с. 131.

[59]. Молитвеник, София, 1991, с. 93.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2XK

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

III. Възможни прояви на сектантството свързани с Православието

 1. Актуалност на проблема

Вероятно много хора биха се отнесли скептично към темата за проникване на сектантски дух между отделни членове на Православната църква. Едни ще сметнат, че подобно явление е чуждо на православния свят. Други ще кажат, че това е умишлено отбягване на темата, за нашествието на чуждите секти и напразно губене на времето. Дали това наистина е така?

От историята на Църквата става ясно, че първите ереси и секти са възникнали именно в Православната църква (IV-VIII век). Впоследствие същите заблуди са станали повод за написване на томове критична богословска литература и свикване на седемте вселенски събора. През V век от Православието отпадат т. нар. дохалкидонски (древни източни) църкви, а през XI век се отцепва и отпада Римокатолическата църква.

Руското средновековие изобилства от примери за изявите на няколко мистични секти, отцепили се от Руската православна църква. Между тях са старообрядци (поповци и безпоповци), хлисти, молокани, скопци, жидовстващи и други. В началото на XX век някои от тези секти все още съществуват, вероятно поради причината, че сектантите са възпитавали в духа на своите заблуди децата си поколения наред. От Православието отпада Лев Толстой, насочил религиозния си мироглед срещу Църквата и православната вяра. Пак в Русия в края на XIX век, се явява сектата на иоанитите, свързани формално с името на руския светец отец Иоан Кронщадски. Самият отец Иоан се вижда принуден да отлъчи от Църквата тези негови почитатели. В историята на Българската църква освен богомили и адамити, тъмно петно се явява и дъновизма, чийто основател Петър Дънов е отлъчен от Църквата.

Макар цитираните примери да не са много, те доказват че са възможни отделни сектантски прояви (индивидуални и групови), сред членовете на Православната църква. Както и преди бе отбелязано сектантството, може да има и извън сектите. То се проявява под една или друга форма чрез мисли, думи и действия характерни за някои сектантски общности. Най-сериозните му прояви, са изкривяване на някои от догматите на православната вяра, или погрешното им възприемане и тълкувание. Ако погрешните възгледи бъдат изявени и възприети от други, може да се образува група, която да разстрои отношенията между енориашите и да внесе смут в цялостния духовен живот на енорията, а дори и извън нея.

Ето някои от пастирските проблеми, които правят въпроса актуален: предпазване на християните от заблуди, както и от опасността да станат повод за съблазън; предотвратяването на разстройства и разцепления между миряните в енорията става с избягване на крайни възгледи по въпроси от второстепенно значение, за които Вселенската църква не е формулирала вероопределения и канони (например за въздушните митарства); борба със суеверията; избягване абсолютизирането на местни църковни предания, благочестиви и недотам благочестиви местни традиции и обичаи (например пост в понеделник заради ангелите и безплътните сили). Не е изключено от подобни вярвания, да произлязат практики изцяло противоречащи на християнската етика, на богослужебния ред и църковни канони.

2. Причини за отклоненията – слаба просвета, болна мистика, духовна прелест, суеверие 

 Една от основните причини за сектантски уклони и отстъпления във вярата е недостатъчната православна просвета. Поради липсата на здрави и утвърдени познания в областта на вярата, християните нерядко смесват елементи от православната вяра със суеверия, езически митове, окултизъм и др. За това спомага издаването и разпространението на сектантска, окултна, теософска, спиритическа и друга литература, която може да бъде закупена в голяма част от книжарниците и по уличните щандове. Голяма част от българите, които посещават храма, го правят формално. Те се именуват православни, но не полагат никакви усилия, за своята просвета и духовно усъвършенстване. Именно такива хора най-често изпадат под влияние на изброената по-rope литература. Вследствие на това започват да вярват в прераждане, хороскопи, спиритизъм, полтъргайст и други подобни. Освен книгите за това спомагат телевизията и радиото. И националното радио и много частни радиостанции включват в своите програми хороскопи (за деня или за седмицата). Радио Велико Търново излъчва всяка сутрин хороскоп за деня в най-слушаното време.

Не е изключено недостатъчно просветени членове на Църквата, да попаднат на сектантски събирания или беседи, където неволно да бъдат повлияни от чуждите идеи, насаждани там.

Житейската гордост често внушава на християните желание да бъдат нещо повече от останалите. Тя би могла да подтикне някои християни, да се занимават с благочестиви упражнения, неприсъщи за тяхното социално положение, сили и способности. Те жадуват за живот по подобие на прочути подвижници, четат литература с аскетическо съдържание и започват самоволно да си налагат някои непосилни товари. Най-често тази аскеза се провежда без надлежното ръководство на опитен духовник и резултатите вместо положителни, биват отрицателни. Такива самоволни аскетични подвизи включват: извънмерни и извънредни пости под формата на пълно лишаване от храна и други подобни, лишаване от сън, спане на гола земя. Към тях спадат голям брой поклони и упражнения в умна (Иисусова) молитва и др. Характерно за подобен род подвижничество е, че нерядко се придружава от безделие, непослушание към съветите на духовниците. Не липсват и опити благочестивите занимания да бъдат наложени и на други.

В подобни случаи, се явяват и изключително опасните явления болна мистика и духовна прелест. Практиката показва, че те повече от всичко могат да се окажат вредни за чистотата на вярата.

Мистиката е дял от богословската наука, която „изследва въздействията на Бога върху човешкия дух и общението на човека с Бога“[26].Названието произлиза от старогръцка дума unco – затварям очи, тоест виждане на отвъдното със затворени очи, тайнствено духовно общение с нематериалния свят, преживяване на скритото в религията[27].

Най-разпространена в християнския свят е естествено-благодатната мистика. Тя се изразява, в молитвено общение с Бога, св. Богородица и светиите, освещаване чрез тайнствата на Църквата и благотворното им въздействие в живота на християнина. При всичко това липсват, каквито и да било необикновени или свръхестествени явления.

На по-високо стъпало стои другата разновидност – свръхестествено-чудесна. Тя се проявява в молитвен екстаз, прозорливост, чуване на небесни гласове, виждане на ангели, светци, св. Богородица и дори Спасителя Иисус Христос. Тази мистика включва още изцеления с молитви и други подобни необичайни и рядко срещани в живота преживявания. В тези случаи християнинът влиза в действително осезаемо общение с нематериалния свят, обиталище на изброените по-rope лични духовни същества – ангели, светци и пр. Това се дава по благодат от Бога и не самоцелно, а винаги за духовна полза на християните. Важно условие за подобни мистични изживявания е достигането висока степен на духовно съвършенство. Тя се съпътства от дълбоко смирение, чистота на сърцето, искрена и нелицемерна любов към ближните и Бога. Примери за такива явления се срещат в житията на светците, на грешници се случва рядко и е само за тяхно изправление[28]. Основният проблем е в това, че липсва универсален критерий, който да диференцира тези прояви от проявите на болната мистика. Така проявленията на болната мистика, лесно могат да бъдат възприети за положителни свръхестествени явления.

По същество болната мистика е пълна противоположност на здравата свръхестествено-чудесна мистика. Неин източник са демоните, бесовете, упорити в своя стремеж да откъснат хората от техния небесен Покровител и Застъпник, да ги впримчат в мрежите на злото. Когато християнинът се стреми към духовно съвършенство, дяволът по-трудно ще го накара да върши зло (да краде, убива, прелюбодейства). Тогава той започва да му внушава да пости, да прави повече поклони, да ходи по-често на църква и пр. Негативните явления идват пo-късно, когато добрите дела станат повод за гордост и за търсене на „по-дълбоки“ духовни изживявания. Увлечен от гордостта, християнинът започва да смята, че е достигнал висока степен на духовно съвършенство, нравственост, светост. Така той може да приеме свои сънища и видения, за прояви на неговата нравствена извисеност. Следват някои други мистични откровения, изцеления, опити за пророчества и пр. Не е нужно много на падналия, да падне още по-ниско увлечен от своята гордост и от враговете на човешкото спасение.

Още по-опасни са случаите, когато в резултат от болната мистика, започне да се проявява духовна прелест (от прелъс­тявам). За нея се говори в светоотеческата литература. Тя е съществена и реална заплаха, за хора устремени към духовно съвършенство, особено когато нямат духовно ръководство. Накратко се състои в следното: „Човекът, който се намира в състояние на прелест, смята себе си за достоен и постигнал особени плодове на духовно съвършенство. За потвърждаването на това служат всевъзможни „знамения“, тоест сънища, гласове, видения. Състоянието обикновено започва с приемането на загадъчните сънища, за мистични откровения или пророчества. В следващия стадий се явяват бляскави видения, в които могат да бъдат разпознати ангели, св. Богородица и Спасителя“[29]. Границата между болната мистика и духовната прелест, е много тънка и неуловима. Когато се говори за болна мистика, най-често са налице откъслечни явления, които се проявяват веднъж или неколкократно. Духовната прелест е продължителна и упорита стратегия на бесовското лукавство. Тя е целенасочена система от свръхестествени явления, целяща да вкара човека в гордост и духовно падение.

Явленията болна мистика и духовна прелест присъстват при проявите на спиритизма, окултизма, биоенерготерапията (екстра­сенси), при контактьорите с полтъргайст, НЛО и др. Тези явления са характерни и за по-голяма част от мистическите секти, при които се срещат видения, пророчества, изцеления, „глосолалия“ (говорене на непознати и непонятни „езици“) и др.

Макар и по-малко опасни, но все пак вредни за чистотата на вярата са суеверията. Самата дума суеверие е определение за празна, суетна, лъжлива вяра. Най-често я свързват с остатъците от езичеството, продължили съществуването си наред с християнската вяра (това съвсем не означава, че Православието ги поощрява и толерира). Прояви на суеверие са всички вярвания в лоши дни (например петък 13 число), вярата в талисмани и амулети, баене, прескачания на огньове (против змии), страх, че ако се върнеш няма да ти върви и други подобни. Сериозно внимание отделя на борбата със суеверията протопрезвитер Шавелски[30]. Тези отклонения са обективна заплаха за чистотата на вярата. Те сериозно разклащат у човека вярата в Божието всемогъщество и нерядко го карат да служи на творението вместо на Твореца. Не е изключено суеверието да се изроди в прояви на болна мистика и да доведе до пагубни последствия, както за чистотата на вярата, така и за реда и дисциплината в енорията.

Примери за проява на сектантството на православна основа

В духовния живот на Православната църква никой не е застрахован от гордост и духовно падение. Това може да бъде резултат, както от онаследената склонност към греха, така и от действията на падналите духове – демони, бесове върху отделни християни. По тези причини, на изложените по-гope изкушения и съблазни, могат да се поддадат различни категории хора, монаси, свещеници, християни стремящи се към изяви в духовното самоусъвършенстване. Склонни към болно-мистични явления са и някои хора, които възприемат Православието повече формално, тоест външната му, обредова страна. Отклонения във вярата, могат да внесат и различни гадатели, лечители, медиуми, магове, самозвани ясновидци и др. Някои от тях пишат и книги, които могат да окажат влияние върху по-голям кръг от хора. Вреда за чистотата на вярата могат да причинят и хора интелигентни с високо самочувствие (философи, филолози, журналисти и др.). Без да познават основните азбучни истини на православната вяра, някои от тези хора си позволяват да говорят и пишат на теми, свързани с Православието. Това, което се получава в много от случаите, е, ако не нова ерес, то поне повторение на някоя по-стара.

В по-голямата част от познатите случаи заблудите тръгват от някой местен лечител, самозван пророк или ясновидец. Всичко щеше да бъде наред, ако нямаше прояви, които да дадат основание за писане по тази тема. Лошото е, че тя може да се онагледи с действителни случаи, примери почерпени от съвременния религиозен бит на българина. Особено неприятно впечатление правят случаите, при които свещенослужители стават съпричастни на заблуди и духовни прелести. Това, че някои хора се опитват да свържат тези прояви с Православната църква, съвсем не означава, че те имат връзки с нейния религиозен живот. В тези случаи става въпрос за хора (или групи), самоволно отпаднали от Църквата. Те не престават да се именуват православни, понякога дори поддържат и някакво общение с православните храмове и миряните в тях, и нерядко и със свещениците. Други в подобни случаи, се опитват да дадат някакво православно облекло, на свои нетрадиционни религиозни идеи, чужди на църковното учение. В повечето случаи става въпрос само за сектантство, а не за организирани секти. В следващите редове ще бъдат описани няколко такива случая:

Примерите не са само от нашето съвремие. Повече от век ни дели от случая с Ангелуш от Силистра (роден 1827 година), смятан за „светец“, „чудотворец“ и „лечител“. След едно кратко престояване в затвора, за неплатени дългове и освобождаването му, Ангелуш се явил пред хората променен. Той започнал да разправя на всеослушание, за това как му се явявала св. Богородица. Тя го известила за чудната му дарба, да лекува с осветена вода, от кладенци открити от самия него. „Чудесата“, започнали да стават при един кладенец до село Станимир, който Ангелуш почистил и „осветил“. Вероятно някои болни поради самовнушение са се подобрили и излекували. Това станало повод, след 1861 година на това място да започнат да прииждат стотици хора от Влашко, Банат, Молдова, Австрия, Сърбия. Ангелуш вадел вода, потапял в нея голям сребърен кръст и произнасял неразбрани думи. След това изсипвал тази вода в кладенеца: „за да се освети“ и останалата вода. Около мястото имало три дъсчени сгради, в едната стояли „доказателствата“ за чудесата (патерици, бастуни и други). В другата се съхранявали даровете от поклонниците и болните. В третата сграда служели едновременно 40 свещеници на църковнославянски, гръцки и румънски. След няколко неуспешни опита на „чудотвореца“ да „пророчества“ и след разочарованието на някои неизцелени, славата му заглъхнала, Ангелуш бил арестуван и изпратен на заточение[31]. Случаи от този род се срещат и в наши дни, те са разнообразни и всеки от тях носи по нещо специфично свое.

През последните няколко десетилетия, бяхме свидетели на едно мистично явление, което внасяше разнообразие в ежедневието на българина – феноменът Ванга (Вангелия Гущерова, починала 1996 година). Тази „ясновидка“ години наред посрещаше своите посетители и почитатели в Петрич, както и в специално построената къща в местността Рупите. Със своите гадания и „предсказания“, тя се бъркаше в живота на хората, опитваше се да го променя и направлява, с „благородната“ цел да им помага. Естествено за помощта трябваше да се заплаща, а някои от предсказанията водеха и до фатални последствия. Самата Ванга е признала пред свещеник, изпратен от епископ Партений (починал 1982 година), че бесовете диктуват нейните „ясновидства“ и „пророчества“[32]. Това означава, че тя не е боговдъхновена пророчица, както много хора смятат, а обикновен медиум. Проблемът, който свързва „ясновидката“ с настоящата тема за отклоненията във вярата, е групата от нейни почитатели и поддръжници. През последните години същите, водени от грандомания и тшеславие решиха да увековечат името на Ванга, а също и своите, като построят „православен храм“ в местността Рупите. По всичко личи, че между проектантите на „храма“ не е имало православно грамотни архитекти. Художникът Светлин Русев, автор на стенописите и „иконите“, е заявил в предаване на БНТ, че по религиозни убеждения е теософ[33]. В резултат от всичко това, както и от липсата на църковен надзор, базиликата е пропита от дух на модернизъм, а „иконите“ върху иконостаса са изцяло извън църковния канон. Въпреки приликите на храма с езическо капище, той бе осветен и към него има служащи свещеници. След смъртта на „пророчицата“ групата около нея вдигна голям шум и всичко започна да прилича на култ към личността на Ванга[34]. Не закъсняха и изказвания тя да бъде канонизирана за светица. Малцина бяха хората, които се вслушаха в изобличенията на отделни богослови (Църквата не взе отношение), защо тя не може да бъде причислена към светците[35]. Ако в описания по горе случай липсват всички компоненти, за да се говори за нова секта, при всички случаи е налице сектантство. Невежият народ все още говори за „църквата на Ванга“[36], дали след време няма да има и секта с такова име?

Някой би оправдал Вангелия с това, че е неука жена от народа, и затова е изпаднала в това състояние. Интелектуалните познания още не са гаранция, че човек не може да изпадне в заблуда. Днес има достатъчно примери за такива отклонения и духовни падения. В обкръжението на Ванга също имаше доста интелектуалци.

Обективен пример за духовно падение на интелигентен и високообразован човек дава Ваклуш Толев. Върху неговите отклонения от православната вяра, може много да се каже и напише, но има някои неща, които правят неговите изяви съпричастни към настоящата тема. Толев има богословско образование и се е дипломирал в Духовната академия (сега Богословски факултет) в София. Вероятно, когато се е дипломирал, никой не е подозирал, за предателството към родната вяра, което той впоследствие извърши. Въпреки, че религиозният му мироглед е безкрайно отдалечен от Православието, той не се свени да се представя за специалист в областта на православното богословие. В началото на 90-те години Ваклуш издаде своя „История на религиите“, която се опита да вмести в богословските факултети. Този негов труд не би могъл да върши работа, защото е твърде тенденциозно написан.

Опасно във верово отношение е и списанието „НУР“, което Толев и негови съидейници издават. Навсякъде в своите публикации той цитира синодалния превод на Библията и използва термини, характерни за православното богословие: Логос, Троица, тайнство, пост и др. Смисълът, който влага, напълно се различава с действителното значение на тези думи с това, което сме свикнали да възприемаме, когато ги ползваме. „Тайнството е енергия на посвещението“[37],“посвещенията са степени на личното ни съзнание в космическата цялост“[38], а степените са взаимствани от окултни езически и други учения. Логосът е „планетен Логос“[39], който отправя послания чрез Ваклуш, битието му се обяснява чрез принципите на Агни йога. Учението на Толев се ползва широко от окултизма и астрологията, изцяло противоречащи на християнството. В друг свой материал, той пише за „задушниците“, като ги нарича: „ден отреден за това, което е друга наша същност“[40]. В православните богословски термини, този нов ересиарх влага друго съдържание – езическо, окултно, псевдонаучно. В списание „НУР“ съжителстват заглавия като „Историческата роля на Българската православна църква“ и „Школата на Агни Йога“. Толев и съмишлениците му познават много „пратеници“ „Божии” и „Учители“. Техните писания, послания и учение са „път към Бога” и „извор на Божия мъдрост“ (така смята Ваклуш). Според него целта е хората да станат богове, носители на Божията мъдрост (теософия). Доколко Ваклуш Толев успя да стане бог в очите на своите последователи, това знае само той. Сигурно не е далече, за това говорят самохвалните му изказвания, пропити от грандомания и себеобожествяване. Учението, което Толев разпространява, е потенциална опасност за онези, които не познават добре Православието, а също и за такива, които го смятат за православен богослов.

Още един пример, с който може да се онагледи темата, е случаят в Каравелово, Карловско, свързан с името на една по-малко известна „ясновидка“ – Мария. Няколко години назад (информацията е от 1996 година) тя започва да получава видения, които добивали все по-религиозен характер. Мария придобива „лечителска дарба“ и започва да приема болни. Освен ясновидските си дарби и леченията, тя започва и да „пророчества“. В нейните „пророчества“, Каравелово се превръща в мястото, където ще се роди „Новият Спасител“. Тя и нейните последователи вярват в прераждане на библейски лица в съвременни хора. Себе си Мария смята за преродена св. Марина. Тя и сподвижниците ѝ възстановяват стар параклис с аязмо, където „ясновидката“ да получава своите „откровения“. Понякога те засягали важни богословски въпроси, но тя не ги споделя с всеки. Параклисът умишлено е оставен без покрив, да не пречи на „пророчицата“ да общува с „небето“. И при нея започват да се стичат хора от цяла България. Неин привърженик става един от карловските свещенници и започва да пуска нейните пророчества в храма, записани на касетофон. По-късно той е отстранен от служба по настояване на музейните работници. В центъра на учението, стои родният град на Мария, който ще стане „Нов Иерусалим“. Всички от обкръжението са преродени светци, имат и нов „спасител“[41]. Изложеното е напълно достатъчно, явлението да бъде окачествено като сектантство, а опитите да бъде свързано с Православието са очевидни.

Друг такъв случай е зарегистриран на територията на град Велико Търново. Става въпрос, за лечителския „православен“ център на улица „Гурко“. Преди години центъра се е намирал в района на кв.“Бузлуджа“. Двамата „терапевти“ в този център, мъж и жена (не семейство), ловко спекулират с елементи от православното вероучение, като ги доукрасяват с техни „откровения“. Двамата „терапевти“ са били поклонници на Божи гроб и се именуват хаджии. Милена Начева притежава документ, който я приравнява с всички практикуващи екстрасенси в страната. Заедно с Ангел Кънев, са завършили курс за учители по вероучение при Софийската духовна семинария. Голямата част от многобройните посетители, научават една библейски обоснована истина: грехът е причина за техните заболявания и ако не лични грехове, могат да бъдат и греховете на родители, и прародители (срв. Изход 20:5). Оттук нататък започват недоразуменията, болният трябва да се изповяда, да се причасти в православен храм и да се върне, за да бъде лекуван (според Начева чрез Светия Дух). Явно според тях Бог е немощен да прости греховете и изцери своите раби християни, та се налага и тези да ги лекуват.

Богосиновството на Иисус Христос Начева извежда от генеалогията в Матей, първа глава, тоест приравнява Го с обикновен човек. В този „лечителски кабинет“ непрекъснато бива повтаряно: „На мен Бог ми даде това да видя“. В много случаи, биват „виждани“ и говорени неща, за които Църквата преди векове е отлъчвала. Кабинетът е украсен с православни икони и кръст, 10-те Божии заповеди са закачени в рамка на стената. Има православна Библия, молитви, жития на светци и много елементи от православната символика. Православната грамотност е в голям недостиг, но това не пречи да се дават „духовни наставления“. Библията се тълкува по маниер близък до сектантския от протестантските общности. Когато се говори за хорските грехове, особено полови, се ползват най-грозни и нецензурни думи. Във връзка с греховете на духовенството се явява понятието „нечисто причастие“. Тоест ако свещеникът е недостоен, това се отразява и върху тайнството, което отслужва. В последно време Кънев и Начева, са превишили правата си и са почнали да „изповядват“ и да си приготвят „причастие“. Някои от „лечебните процедури“, са скрити от очите на външни хора, могат да присъстват само техни близки последователи. И в този случай са очевидни сектантските прояви, но липсват някакви точно формулирани вероизповедни норми, които напълно да диференцират явлението като самостоятелна секта.

Отклонения във вярата могат да предизвикат и хора, които не се смятат за необикновени пророци, а се представят за екстрасенси, биоенерготерапевти и други подобни. Тяхната православна грамотност най-често е близка до нула, а вярванията им са синкретизъм от теософия и народни магически практики. Според някои екстрасенси храмовете са построени на особени „енергийни точки“, където човек трябва да ходи да се „зарежда с енергия“ от космоса. Бог в техните понятия е обезличен като „Космически разум“, „Вселенски енергиен център“.

Често те дават на християните съвети да вършат неща, нямащи нищо общо нито с вярата, нито с църковните обреди (например усукване на запалени свещи за любов). Православното съзнание повлияно от подобни идеи и практики, се изражда в обредоверие. Явява се поверие за броя на молитвите, които трябва да се изчетат или откупят, а на молитвата се приписва понякога магическо въздействие. В повечето от случаите, резултатът от съветите на екстрасенсите е чисто езическо суеверие, но може да се изроди в сектантство.

Негативни от всякаква гледна точка последствия поражда и факта, че една известна екстрасенска, е започнала да носи расо като монахиня. Никой не знае тя някога да е била постригана в монашество, каквито са изискванията на църковния канон. Тази псевдомонахиня не стои в манастир, а обикаля из страната и сее заблуди сред онези, които не я познават. Това, което тя казва на хората е най-малкото нецърковно, ако не и антицърковно. Вместо да ги насочи към Православната църква и нейните благодатни средства за спасение, тя ги отблъсква от тях. Печален е фактът, че никой не е намерил начин да сложи край на екстрасентските „подвизи“ на псевдомонахинята Христина. Нейните намерения са да построи параклис и дом до него. Може след време и тя да се прочуе като „светица“ и „пророчица“ и да събере хора от цяла България.

Вредни за чистотата на вярата са и някои публикации по вестници и списания, посветени на църковни празници, които ги разглеждат като езически фолклорен обичай. В тези материали св. св. Константин и Елена биват свързани с нестинарството, а св. Тодор Тирон с конните надбягвания. Може да се изтъкне християнското съдържание на празника Благовещение, но обезателно ще има нещо посветено на гоненето на змии и гущери и прескачането на огньове. По същия начин с християнството, в началото на Великия пост биват свързвани и кукерите. С особени почести е удостоен Еньовден, когато се правят специални магии (за любов). На този ден много хора берат билки и дори ги носят в храма, с желанието да им ги осветят. Нещо чуждо на Православната църква е да благославя атрибути, приготвени за магия. По различните национални, местни и частни радио и TV канали също много често пускат материали с подобно езическо съдържание. Неотдавна бе издаден цял календар (за 1994 година) под заглавие „Православен календар с описание на църковните и народни празници.“ В него, преди описанието на празниците за всеки месец, е дадено под сянката на кои зодиакални знаци се намира. Поднасят се сведения за магическите практики, които народът ни е изпълнявал по празниците. Материалите, които описват самите православни празници, говорят за липса на елементарни познания[42]. Това бе умишлено прокарана тенденция през 60-те години, по идеологически съображения. Във всичко, свързано с християнството инициаторите на тази пропаганда търсеха езически елементи. Впоследствие те допълнително изкривяваха и доукрасяваха фактите в ущърб на Православието. Автори на материали от подобен род са журналисти и филолози, а нерядко и специално подготвени обредолози, сортолози, културолози и етнографи. Ако това все още не е сектантство, то е умишлено разпространяване на езически суеверия, а вредата, която причинява в православно-просветно отношение е очевидна.

Още немалко примери могат да бъдат приложени, но и тези са достатъчни да онагледят темата. Те доказват още веднъж, че проблемът е сериозен и не трябва да бъде подценяван. Самозвани „пророци“, лечители, екстрасенси има поне по двама във всеки средно голям град, а в по-големите никой не може да каже, колко са на брой. Има села, в които няма дори свещеник, но обезателно има по някой „биоенерготерапевт“, „ясновидец“ или нещо друго от пo-горе описаното. Няма две мнения по въпроса, че църковният пастир и всеки, който се занимава с православна просвета, трябва да вземат необходимите мерки. На енориашите трябва да бъде разяснено, какви душегубителни последствия имат подобни вярвания и практики. Те трябва да знаят, че всеки, който се обръща към различни обаятели, магове, врачове и към хора със „свръхестествени“ способности, които най-често служат на дявола, сам се отлъчва от Христовата Църква. Ако не успее да убеди заблудените да изоставят нечестивите си дела или да избягват общението си с враговете на чистата вяра, пастирът може да прибегне към по-строги мерки, епитимии и предупреждение за отлъчване. Крайна мярка е отлъчването от църковно общение на хора, които формално принадлежат към енорията, но разпространяват заблуди, рушат реда или стават съпричастни на такива дела[43]. За да може да осъществи всички необходими мерки, душепастирът трябва добре да познава поотделно членовете на своето паство и да знае всеки докъде е стигнал в духовното си развитие. Ако не си гледа съвестно работата, той лесно може да допусне в енорията си случаи от рода на описаните пo-горе, или увлечение на енориашите по някое подобно явление. Опитът показва, че такива отклонения могат да доведат до пагубни последствия, както за отделни хора така и за цели групи. Вредата, която допринасят такива близки до сектантството прояви и техните вдъхновители може да бъде не по-малка от тази, която причиняват нахлулите отвън чужди секти. Подобно отклонение от вярата и израждане може да постигне и някоя фондация или обществена, защитаващи формално интересите на Православието, но без необходимия църковен надзор. По този начин в края на 80-те години в Русия бе образувана сектата „Юсмалос“. Първоначално тя е била свързана с обществото „Богородичен център“ в Москва, основано от епископ Иоан Береславский[44]. Отклоненията от православната вяра стигат твърде далеч и се получава синкретично учение, между християнство, индуизъм и други примеси. В учението има и апокалиптичен елемент, който доведе до пророчество за свършека на света (август 1993 година). Масовата психоза и безредиците, предизвикани от това, имаха фатални последствия за много от сектантите въвлечени в „бялото братство“ „Юсмалос”[45].

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[26]. Коев Тотю, Димитър Киров, Кратка богословска енциклопедия, София 1993, с. 140.

[27]. Алексиев, архим. Серафим, Болна и здрава мистика, София 1993, с. 1.

[28]. Срв. Православная церков об аномалых явлениях, Санкт Петербург, 1995, с. 12.

[29]. Лазар, архим., Грех и покаяние последних времен, Москва, 1995, с. 14.

[30]. Срв. Шавелски, протопрезвитер Георги, Православно пастирство, СИ, София, 1929, с. 165.

[31]. Срв. Стефанов, иеромонах Павел, Едно религиозно движение в България преди 130 години, Църковен вестник, бр. 26/1991, с. 3.

[32]. Срв. Още за случая Ванга, Църковен вестник, бр. 25, 21-27.У1.1993, с. З.

[33]. Телевизионно предаване „Послания“, излъчено по БНТ на 1.1Н.1997 година

[34]. Срв. Попмаринов Димитър,“Феноменът „Ванга“ – Богословска критика на обществ. отношение към Ванга“, сп. „Мирна“, бр. 3, 1997, с. 31.

[35]. Срв. Милчев, свещ. Любомир, Ванга – премълчаната истина, в-к „Всичко за всеки“, бр. 41,  9-15.Х.1996, с. 7.

[36]. Срв. Полименова, Зинаида, За преданието и творческата свобода в иконописта, сп.“Мирна“ бр. 2, 1996, с. 17.

[37]. Толев, Ваклуш, сп. НУР, бр. 1/1993, с. 78.

[38]. Толев, Ваклуш, сп. НУР, бр. 1/1993, с. 76.

[39]. Толев, Ваклуш, сп. НУР, бр. 1/1993, с. 31.

[40]. Толев, Ваклуш, сп. НУР, бр. 3/1993, с. 75.

[41]. Срв. Как се раждат нови култове /пророчицата от Каравелово Карловско/, Църковен вестник, бр. 29.VII.1996, с. 3.

[42]. Срв. Стефанов, иеромонах Павел, Календаромания, Църковен вестник, бр. Б 7-13.11.1994, с. 5.

[43]. Срв. Шавелски Г., пос. съч., с. 174.

[44]. Въжаров Антон, Черното бяло братство, Църковен вестник, 6р. 43, 23-31.Х.1993, с. З.

[45]. Любенова, И., Юсмалианската психоза…, Църковен вестник, бр. 44, 1-7.XI.1993, с. 3.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Xv

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

I. Понятие за секта и сектантство. Видове секти

1. Изяснение на понятието „секта“

За да бъдат правилно разглеждани проблемите за борбата със сектите, нужно е да се даде точно и изчерпателно определение за това, що е секта. При изясняването на понятието се срещат известни трудности, защото различните науки, различните обществени строеве и различните конфесионални общности влагат различен смисъл в него. В исторически аспект то се разглежда по един начин, богословието в различните си дисциплини намира различни допирни точки с него, а и редица други науки също търсят начин да го дефинират (социология, политология, психология и други). Ако човек се заеме да пише за сектите, без да е наясно със същността на явлението, рискува да бъде обвинен в тенденциозност и нелоялност. В такива случаи някои агресивни секти се възползват от пропуските, за да нанасят удари. Те могат да засягат само отделни личности, но може да целят уронване авторитета на цели институции и разбира се на първо място на Православната църква.

През различните периоди от историята на Църквата е имало и други понятия, които са ползвани за същото явление (ерес, разкол). За пълното изчерпване на темата, нужно е те също да бъдат изяснени.

Лингвинистичното изяснение на думата от латинския глагол seco – сека, разсичам. „В класическия латински secta означава: определен начин на мислене или общество от еднакво мислещи хора с едни и същи философски идеи, методи правила“[1].

Въпреки, че на пръв поглед тук се съдържа обединяваща идея, това се отнася за древния Рим, където религиозният синкретизъм е съпътствал нравствения упадък в обществения живот. В по-ново време то добива по-друг смисъл, за група или общност отделила се от нещо и на първо място от Църквата.

В първите векове от историята на Христовата Църква (особено там където масово се говори старогръцки език), за общност нарушила църковния ред и изкривила вероизповедта на Църквата се използва думата ерес. Най-общото значение на думата άιρεσηις е избор. Ето извлечение от най-съвременното определение: „Противоположно учение на традиционната вероизповед преподавана и запазвана в Църквата… отхвърляне на преподаваната чрез откровението на Църквата наука вяра. В класическата литература означава някакъв „научен или политически възглед… В него е вложено значение на партия, философска школа, религиозна секта“[2]. От изведеното става ясно, че думите ерес и секта са близки по значение и много от онова, което се отнася за ерес е валидно и за секта. Днес се получава известно диференциране на понятията. Ерес се прилага за обозначаване на изкривяване на църковното учение или отделен пункт от него. Секта обикновено се използва за назоваване на конфесионалната общност носителка на изкривеното учение. Изложеното пo-горе определение в по-голямата си част се отнася за ересите възникнали в историята на християнската Църква. В този вид то е неприложимо за някои съвременни секти (напр, на ведическа основа).

Известният руски богослов Михаил Калнев, дава следното определение за секта: „отричане догмите на християнството, учението на св. Църква в един или друг аспект, например спасяващата благодат, изкупителната мисия на Богочовека и Спасител Иисус Христос и др.“[3]. Определението засяга най-вече спецификата на учението, като засяга сектантски учения, възникнали на християнска основа. То не дава представа за изявата на сектантските групировки в обществото и вътре в самите тях.

„След Лутер думата секта придобива ново съдържание. Напълно се оформя през XIX век с държавно-юридически характер. Под секта се разбира общество, което няма признати от държавата права”[4]. Това също е остаряло и едностранчиво съждение. Днес международните правни норми дават възможност много секти да бъдат регистрирани и да развиват безпрепятствено проповедническа и обредна дейност. Това се позволява от законодателствата в повечето европейски страни, а също и зад океана в САЩ, Канада и др. Сектантските общности биват узаконявани независимо от официалното вероизповедание. Това определение е несъвършено и поради факта, че има много непризнати от една или друга държава общества, които не са секти (например политическите партии).

Освен богословски термин секта е понятие, с което боравят социолозите затова е редно да бъде изложено и тяхното мнение. Социологията гледа от съвсем друга точка на нещата, свързани с религията, Църквата и въобще религиозните институции и си служи със свои понятия. Ето определението за понятието секта, което дава „Световен речник по социология“: „Малка, доброволна, предимно религиозна група, която изисква от последователите си пълно отдаване и подчертава своята откъснатост и отхвърлянето на обществото… Съществуват множество подтипове, но „църковният“ тип остава най-главният в социологията на религията.“[5]. В този случай западните социолози свързват понятието секта с термина култ: „Съвкупността от убеждения и дейности на определена група от индивиди свързани с един или повече богове. Осъществява се в малки гъвкави групи, чиято религия се характеризира от индивидуализъм, синкретизъм и често езотерични убеждения.“[6]. И двете определения имат известни недостатъци, които ги правят неприложими в дадения случай. Общността не винаги е затворена изцяло и не винаги е малка и гъвкава група. Има секти, които са прострели пипала по всички краища на света, а броят на последователите им възлиза на стотици хиляди. Не винаги учението и похватите са толкова гъвкави, че да издържат всички обществени и социално-икономически промени. В такива случаи сектата се разпада, разделя се на по-малки групи или бива асимилирана от някоя по-силна сектантска общност. Въпреки, че дава известна представа за изявите на сектите в обществото, определението не задоволява нуждата, защото смесва понятията.

Погрешно е смесването на понятието секта и култ. От езикова гледна точка това също е неправилно. Когато се говори за култ обикновено се разбира външната, обредовата страна на дадена конфесионална общност, Макар и свързан с учението, обредът не е най-характерния белег, който да отличава сектите една от друга.

В социологията има различни направления и нещата често са тенденциозно нагласени, зависими от господстващи идеологии и социалния статут на определена държава. Тези са причините даденото пo-горе определение в много точки да се разминава с даденото от Николай Тилкиджиев в „Енциклопедичен речник по социология“[7].

Дълго време у нас широко се разпространяваше друго определение за секта, ползвано и препоръчвано от господстващата идеология преди 10.ХI.1989 година: „Религиозно течение или група в системата на дадена религия, които не признават ръководството на официалната църква и се противопоставят на последната по редица догматически, организационни, култови и други принципи“[8]. И в това определение проблемът е разгледан твърде едностранчиво. То е заимствано от „Советский енциклопедический словар“ и е преведено в почти всички български речници от последните десетилетия преди 1990 година.

Наред с всички други науки и богословски дисциплини и православното пастирско богословие също трябва да изрази мнение по въпроса що е секта. Даденото определение трябва да бъде максимално изчерпателно и да отговаря на духа на тази наука. Освен чисто богословска наука пастирството кореспондира със социологията, психологията и дори психиатрията[9]. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика.

Секта е обособена група, общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от официалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социални структури и да ги превръща в свои последователи. Изразява отрицателно, опозиционно, реакционно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители.

Изложеното определение не претендира за изчерпателност, но дава известна представа за сектата и нейните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията и психологията.

От християнска гледна точка в основата на явлението секта лежи лъжеучение, плътско човешко мъдруване, нерядко придружено с болни лични амбиции. То отклонява човека от единия истински Бог и възможността за душеспасение, ограничава личната свободна воля и създава култ към фалшиви ценности.

Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер. То се употребява най-вече в Православната църква. Употребява се за случаи на отделяне или отпадане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, канонични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма различие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослушание и неподчинение на висшата църковна власт[10].

Когато се говори за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твърде много отлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване.

2. Сектантството – изяснение на понятието и диференцирането му от понятието „секта“

Терминът сектантство също често се употребява в последно време. Употребяват го богослови, социолози, психолози и психиатри, които влагат в него различен смисъл и съдържание. Основно го отнасят към изявите на съвременните секти вътре в самите тях, или по отношение на обществото. За да се избегне смесване на понятията, е нужно православно богословско осветление на въпроса.

От гледна точка на някои социолози, сектантството е налице, когато „членовете започват да се раждат, а не да бъдат превръщани в членове на сектата. Това се нарича проблем на второто поколение, а целият процес – „сектантство”[11]. В този случай понятието се използва за обозначаване на социален процес в сектантската общност, валиден за различни социални групи извън сектите. Вероятно с него се цели да се наблегне на религиозното възпитание на родените в сектата деца, което коренно се различава от интеграцията на привлечени към нея нови членове. Изложеният възглед, макар да е актуален се отличава от онова, което православното богословие нарича сектантство.

Това, което имам за цел да изясня е, че сектантство може да има и тогава, когато няма обособена секта. В тези случаи липсват всички необходими компоненти, за да бъде класифицирана една общност като секта, но са налице някои или поне един от тях. Докато понятието секта винаги е свързано с представата за група и групова религиозна дейност, сектантството може да се употребява и в индивидуален план, за индивидуални прояви. Най-често сектантството може да се прояви като противоречие към религиозните и социални институции. Изявява се в скъсване от обществото без ясно формулирано учение и принципи. Подобни групи могат да се откъснат от някоя религиозна секта или партия и да се съберат около някакъв самозван пророк или друг вид лидер. Те могат да имат политическа окраска или окултен характер.

Нужно е да се направи паралел между секта и подобна група. В подобни случаи непросветеният трудно би различил сектантските уклони, прикрити под маската на една или друга вероизповедна общност, дори когато групата се е отделила от тях. Не са изключени случаи такива сектоподобни групи да се опитат да се представят за православни, спекулирайки с елементи от православното вероучение или обредност. В сектоподобна общност може да се изроди и някоя фондация или благотворително дружество, защитаващи формално интересите на православната Църква. Израждането може да се породи от липса на връзка с църковно-богослужебния живот и надлежно духовно ръководство. По този начин преди няколко години около православното общество „Богородичен център“ в Русия възникна сектата „Юсмалос“[12].

Явлението сектантство е налице, когато различни самозвани пророци и окултисти издават книги свързани с техни „пророчества“, окултни практики и езотерични учения. По този начин те биха могли да спечелят голям брой съмишленици и симпатизанти. Поради липсата на живо дейно общение между автора на книгите и неговите съидейници, не може да се говори за секта, но е налице сектантство. Всъщност по убеждение човек може през голямата част от живота си да бъде сектант, но никога да не го изяви външно. Ако принадлежи формално към Православната църква, той ще си отиде от света със съзнанието, че е православен. Напоследък неведнъж се получава вътрешен синкретизъм под влияние на окултна и сектантски литература. Ако не бъде изразен гласно при разговор или изповед, погрешният възглед остава изцяло отговорност за съвестта на заблудения.

За сектантство може да се говори и когато отделни хора или група изявяват поведение, характерно за членовете, на религиозни секти. Характерни прояви са склонност да налагат своите възгледи на другите, увлечение във философстване, самоволни тълкувания, излишна фарисейска религиозна показност и др.

Обобщено може да се каже, че сектантство е налице, когато: налице е отделена общност (може и да е опозиционно настроена), но без изцяло формулирано религиозно учение, което да я диференцира напълно. В наличност има оформен религиозен възглед или изкристализирали религиозни идеи, но без живо общение (в общност) на съидейниците. Налице са откъслечни прояви характерни за сектите, изявени в отделни лица или групи хора, принадлежащи към някоя по-голяма вероизповедна група. Естествено сектантството на първо място се проявява в сектите, но може да съществува и извън тях като индивидуална или групова проява[13]. Необходимо е да се направи разграничаване на понятията, за да не бъде обявено за секта някое философско дружество или група с неформален характер, събрала хора с общи интереси. В политическия живот е известно и политическо сектантство, но то е обект на изследване на политологията и социологията. Проблем на богословието е преди всичко религиозното сектантство. Дори когато религиозните идеи прикриват политически и икономически интереси, основна задача на Църквата пак остава изследване на религиозните елементи в учението на една конфесионална общност.

Разглеждането на това явление е актуално и от друга гледна точка, сектантството често предшества образуването на нова секта. При наблюдателност и своевременни мерки може да се предотврати пълното обособяване на сектантската общност.

3. Лидери на секти

Само Бог е безначален и безкраен, освен Него всичко има начало на своето битие във времето. За Православната църква се знае, че води начало си от деня Петдесетница, когато върху събраните в Иерусалимската горница апостоли  слиза Светия Дух. Неин Основател е Богочовекът Иисус Христос, Изкупител и Спасител на целия човешки род. Христос основава една Църква, но впоследствие много християни отпадат от нея. Понякога отпадат сами, друг път се отцепват цели групи събрани около един човек. Неведнъж увлечени в своите тълкувания и богословска работа, отделни членове на Църквата са изпадали в заблуди и отпадали от нея, като увличали след себе си и други.“_ Именно тези хора се явяват първите ересиарси – лидери на секти. Събитията, случили се през първите векове от историята на Християнската Църква, често се повтарят и днес под различни форми. Идентичното е, че и днес всяка една сектантска общност (или комуна) има своя предводител, идеен вдъхновител, религиозен водач, който притежава неприкосновен авторитет.

В богословската терминология за назоваващ на такива личности се употребява понятието ересиарх (от гр.) άιρεσηις – избор и άρχων – управител, началник – създател, родоначалник на ерес“[14]. В историческото минало като такива са се проявявали Монтан, Арий, Несторий, Лутер, Калвин, Цвингли и др. В по-ново време като основатели и лидери на секти са известни Джон Смит, Уйлям Милър, Джоузеф Смит, Чарлз Тейз Ръсел, Абхай Чаран и още много други.

Някои характерни черти от портрета на новите ересиарси: Най-често създателите на секти са мъже, жените са изключение. В голяма част от случаите те се обявяват за харизматични личности, притежаващи неоспорим, божествен или поне надчовешки авторитет. Нерядко те си присвояват имена на религиозни учители и водачи, известни вече на човечеството – Буда, Конфуций, Христос, а при сатанинските секти големият звяр от Откровение 11:7 (например Алистър Краули). В качеството си на необикновени и висшестоящи, тези личности парадират с „пророчески“ способности, опитват се да вършат „личби“ и „чудеса“.

Характерно за немалка част от лидерите на секти е желанието за лично облагодетелстване. То е гласно изказано от Лафайет Рон Хъбард основател на сектата „Сциентология“, според който милионер се става със собствена религия[15].

Голямата част от сектите, особено по-големите притежават иерархическа структура. Тъй като лидерът не може да бъде в пряко общение с всички последователи, особено ако те са пръснати на територията на няколко държави, контролът и управлението се извършват чрез негови верни емисари. Най-често те се подреждат по старшинство. Класически образец за сектантска иерархия е общността „Свидетели на Иехова“. Някои секти изцяло се откъсват от обществото и се затварят в комуна (една или повече). Когато комуните са пръснати в различни населени места над всяка от тях има поставен надзирател (или група надзиратели), който се грижи да разпределя задачите на сектантите. Същите тези надзорници отговарят и за интеграцията на нови членове на общността. При секти на християнска основа те биват наричани с традиционното наименование „пастор“, а при секти на индуистка основа носят причудливи титли от непонятни санскритски думи.

Относно това кои от тези наименования са най-точни и приложими в терминологията на този, който се бори срещу сектите. Без съмнение думата гуру е най-близко до необходимия термин, но може да се ползват и други. Редно е за отлика от истинските пастири (лат. pastor – пастир), когато се употребява думата пастор за сектантски надзорник, тя се поставя в кавички. Същото се прави и когато наричат гуруто Сън Мюн Муун „преподобен“, защото той не е духовно лице.

4. Причини за възникване и разпространение на сектите

Причините за възникване, обособяване и последвало по-­нататъшно разпространение, основно се делят на вътрешни и външни. От тази гледна точка православното мисионерство ги свързва с проблемите във вътрешно-църковния живот или в духовния живот на отделни членове на Църквата. За вътрешните причини в „Учебник по мисионерство“ е изложено следното: „1) Неблагоразумна ревност за спасение; 2) Горделивост, която неминуемо ражда „духовна прелест“ (1 Тим. 5:3, 5; 1 Кор. 8:2, 10, 15); 3) Увлечение в някоя лъжефилософия или лъженаука (Кол.2:4, 8; Евр.13:9; 1 Тим.1:6,7); 4) Страсти, които неминуемо бунтуват човека против Бога и го карат да се самообоготворява (Иак. 1:349; 2 Тим. 3:1-13) и др.; 5) Дяволът (Иоан 8:43-45; 1 Тим. 5:15; Римл. 16:20)“[16]. Тези обосновани библейски причини произтичат от човека и са валидни основно за сектите на християнска основа, но спокойно могат да бъдат отнесени и към нехристиански секти.

Външните причини в частност се свързват с неуредиците на църковния живот, недобросъвестно изпълняване на пастирските задължения от свещенослужителя, комерсиализиране на свещеническото служене, недостатъчна православна просвета, външен натиск върху свещеника и братството.

В по-голям мащаб могат да бъдат изредени следните видове причини – 1) социални, 2) икономически, 3) политически, 4) из областта на културата, 5) исторически.

– социални: масова секуларизация, толериране на секти от управляващите, умишлено отнемане социални функции на Църквата от властимащите и умишлено потискане на православните от управляващите;

– икономически: икономическа криза в страната, нестабилност на църковния бюджет, църковна бюрокрация във висшите среди (администрации, митрополии) и др.;

– политически причини: подкупи на видни политически личности от секти, толерират на секти по международни споразумения,  присъединяване на известни политици към сектантски общности;

– причини из областта на културата: всеобщ упадък на културата, подмяна на ценностната система, лансиране на идеи с псевдохуманно съдържание, криза в сферата на образованието и др.;

– исторически: военновременна  обстановка,  държавен преврат, смяна на системата и начина на управление в съответната държава и др.

Това не е всичко, което може да се каже, но голяма част от изброените причини са актуални, както за България, така и за света като цяло.

5. Видове секти

Необходимо е да се отбележи, че с термина секта могат да бъдат назовани хиляди общности, движения и групи. Всяка една, от които има свои отличителни белези: възглед за света, начин на живот, култ, ценностна система и др. Делението на сектите е изключително трудна задача, поради липсата на универсален критерий според който да бъдат разделени. Всяка наука, която се занимава с тях ги дели по свой начин, според това което изследва (социология, политология, психология, социална психология и др.)

Допреди няколко десетилетия богословската наука у нас различаваше два вида секти а) рационалистически и б) мистически. Това деление засяга начина, по който сектите формулират възгледите си (учението), а също и външната обредова страна.

Първият тип рационалистически секти при дефиниране на своето учение се ръководят от свободния човешки разум. Като примери може да бъдат посочени – лутерани, баптисти, адвентисти[17]. От по-съвременните към тази група може да бъдат отнесени някои религиозни общности с голяма доза синкретизъм в учението, например такива, които се базират на методите на психоанализата[18].

Мистическите секти ползват за източник на своето учение и култ – „личното вътрешно озарение или екстаза, при който смятат, че получават откровение на Божията воля, лично от самия Бог“[19], или от ангели и свръхестествени същества. Такива секти са квакери, петдесетници и някои секти на хиндуистко-ведическа основа.

Михаил Калнев поставя в трета графа религиозно-философските течения, които се приближават ту до единия вид сектантство, ту до другия. Към тях той причислява теософи, спиритисти, окултисти и др. подобни[20]. Последното е валидно и за останалите секти, разделяни на рационалистически и мистически. Винаги към рационалното се добавя мистичен елемент и обратното рационално осмисляне и подреждане на мистическите преживявания.

Това деление е незадоволително, защото е много обобщено и не издава спецификата и начина на живот. От това не може да се добие точна представа за учението на сектите и начините им на изява в обществото. Една мистическа секта може да бъде протестантска (християнска), но може да бъде и окултна.

Друг начин на деление е този на социолозите. „Световен речник по социология“ излага едно общо деление на два типа секти: гностични и конверсионни. Като конверсионни са окачествени сектите, „които се стремят да променят света чрез световна конверсия“[21]. Останалите са отнесени към гностичните, тоест такива, които търсят познание, учителстват и са значително по-малобройни. Изложеното деление, засяга основно изявата на религиозните общности в обществото, но не казва нищо за спецификата на ученията им. От друга страна към световна промяна се стремят различни движения и организации, които имат отворен характер и нямат нищо общо със сектите.

Ето и едно деление на ересите, което извежда християнската социология: „партикуларни; универсални; реакционни; редуктивни; ереси сближаващи християнството с други религии; ереси които се трансформират във формата на съвременен хуманизъм; гностически; антитринитарни; христологични…“[22]. Тук са използвани няколко начина на деление, но основният е основата, върху която лежи учението.

Тази класификация изцяло покрива еретическите учения, възникнали на християнска основа или взаимствали от християнската вероизповед. В нея става въпрос не за общностите, които са носителки, а само за самите еретически учения, по тази причина не може да бъде приложена за деление на сектите в конкретния случай.

Когато някои западни (протестантски) богослови говорят за деление на секти, те използват като критерий мястото, където се е обособила сектата като общност – териториално деление. Тази класификация различава: „групи от запада; групи от изтока; групи от близкия Изток; групи с „външен“ произход[23]. Под „външен“ произход авторите на делението разбират така наречените „НЛО секти“. Очевидни са несъвършенствата на това деление. Вярно е, че начинът на живот, обичаите и порядките в една държава, се отразяват върху учението и начина на живот на възникналите в нея секти. Все пак от това не може да се добие точна представа за самите общности, защото още много други фактори оказват влияние върху тяхното обособяване.

Към начините за класификация може да бъде прибавен още един, който ползва за критерии изявите на сектите в обществото. В дадения случай те са разделени на три типа: агресивни, толериращи, асимилиращи. Първите се стремят към увеличаване броя на членовете на всяка цена с всички възможни средства. Толериращите – отхвърлят насилието и нямат особено социално значение. Асимилиращите под натиска на обкръжението образуват концесии, но запазват своята автономност[24]. Този начин на деление е твърде неясен и едностранчив, а в настоящия случай е изцяло неприложим.

По проблема секти работят психолози и психиатри, на които често се налага да се борят с фатални последствия от дейността на сектите. Ето едно деление предложено от Джоан К. Рос и Майкъл Лонгоун:

Източна медитация – секти на базата на източни култове (Харе Кришна, Трансцедентална медитация);

Християнски секти, позоваващи се на Библията;

Окултни, дяволски магьоснически, черна магия;

Политико-терористични (отхвърляне на злите правителства – на политическа основа);

Психотерапевтични (предлагат излекуване на психични разстройства);

Програми за борба с алкохола и наркотиците;

Комерсиални – обещават бързо забогатяване на всеки, който се посвети на продажба на техни продукти[25].

Това деление също има редица недостатъци и още веднъж подчертава липсата на универсален критерий. Все пак то максимално се доближава до целта и ако се разшири и усъвършенства би могло да бъде приложено в конкретния случай. Това е най-добрият начин на деление – според философската концепция, върху която сектите изграждат възгледите си. Тази концепция дава отражение, както върху начина на живот, така и върху начините на изява в обществото.

Още един вариант е комбинацията, между изредените по-горе начин на типизиране. Ако този, който ги ползва е наясно с изложената по-горе терминология може да се възползва от следните определения: „Слово на живот“ е агресивна секта от християнски тип, базираща се върху тенденциозни тълкувания на Библията; „Свидетели на Иехова“ е конверсионна секта, чието учение е синкретизъм между християнство и юдаизъм. Това е трудно приложима практика, а и засега е само идея.

Следва…(виж тук).

___________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[1]. Дюлгеров, Д. В.,  Цоневски, Ил. К., Учебник по мисионерство, СИ, София, 1947, с. 253.

[2]. Коев, Тотю, Д. Киров, Кратка богословска енциклопедия, София, 1993, с. 93.

[3]. Калнев, Михаил, Щит на вярата, Велико Търново, 1994, с. 18.

[4]. Дюлгеров, Цоневски, пос. съч., с. 255.

[5]. Абъркомби, Н. Ст. Хил, Б. С. Търнър, Световен речник по социология, Бургас, 1993, с. 277.

[6]. Пак там, с. 84

[7]. Срв. Тилкиджиев, Николай, Енциклопедичен речник по социология, София, 1996, с. 406.

[8]. Протестантските секти в България, София, 1972, с. 11.

[9]. Срв. Керн, архим. Киприян, Православное пастирское служение, Париж. 1957, с. 232.

[10]. Срв. Калнев, М., пос. съч, с. 19.

[11]. Абъркомби, Н. и др., пос. съч., с. 277.

[12]. Срв. Въжаров, Антон, Черното бяло братство, Църковен вестник, бр. 43, 25-31.10.1993, с. 3.

[13]. Срв. Дюлгеров, Цоневски, пос. съч., с. 259.

[14]. Коев, Т. Киров, Д., пос. съч., с. 94.

[15]. Срв. Макдаул. Дж., Стюърт. Д. Заблудата. В какво вярват сектите и култовете. Как примамват  последователи, София, 1993, с. 177.

[16]. Дюлгеров, Цоневски, пос.съч., с. 260.

[17]. Срв. Калнев М., пос. съч., с. 19.

[18]. Кота Жак, Паскал Мартен, Тайните на сектите, София, 1993, с. 71.

[19]. Срв . Калнев М., пос. съч., с. 19.

[20]. Пак там.

[21]. Абъркомби, Н. и др., пос. съч., с. 277.

[22]. Коев, Т., Киров. Д., пос. съч., с. 94.

[23]. Ненов, З., Кампен, П., Сектите как да ги разпознаваме, София, 1994, с. 54.

[24]. Срв. Кръстев, Г. Религиозните общности как да ги разбираме, Сп. „Обществено възпитание”, кн. 5, 1994, с. 30.

[25]. Срв. Рос, Джоан К., Майкъл Лонгоун, Култовете, какво трябва да знаят родителите, Общ. Възпитание, кн. 4,  1994, с. 44.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2X8

Александра Карамихалева

Сред тези християни, които са преминали в своите духовни търсения през различни източни религии и окултни учения, се шири твърдението, че уж в древност в Евангелието открито и ясно се е говорело за прераждане на душите. Впоследствие (тук версиите са различни) на някой от по-късните събори или през Средновековието висшите иерарси на Църквата били цензурирали Свещеното Писание, като отстранили всички пасажи, в които се говорело за прераждането и това учение останало достъпно само за малцина избрани.

Ще оставим настрана въпроса какви са причините за разпространяването на това твърдение. Дали това са инсинуации, целящи дискредитирането на Църквата и поредното обвинение срещу нея, че санкционира познанието; дали това е опит на чужди за християнството вярвания да намерят своето потвърждение, като се домогват до авторитета на Евангелието; или просто начин за неофитите, непознаващи още християнското учение в дълбочина, да съвместят вярата, в която са привлечени от Христа, с довчерашните си убеждения. Така или иначе немалко хора от църковните среди са изкушени от подобни твърдения, затова не бива да подминаваме този факт, а да се опитаме да разберем доколко основателни са те.

Новият Завет и „прераждането”

Ще потърсим отговора най-напред в самия Нов Завет. По-специално ще видим как и кога е определен съставът на новозаветния сборник и дали в древните сборници е имало книги и пасажи, които не съществуват в Библията, позната ни днес. За радост на изследователите на Свещеното Писание, както никой друг писмен източник, Новият Завет е достигнал до нас в удивително много запазени древни ръкописи – повече от 5,000, някои от които много близки по време до своя оригинал.

Книгите, влизащи в канона на Новия Завет, са написани през така наречения апостолски период от историята на Църквата. В състава на Новия Завет влизат четирите Евангелия, Деяния на светите апостоли, 21 послания и книга Откровение. Написани са от Матей, Иоан и Петър от числото на 12-те апостоли, евангелистите Марк и Лука – спътници и сътрудници на върховните апостоли, Яков и Юда – братя Господни по плът, и апостол Павел – избран за благовестител след Възкресението на Христа. Книгите са писани по конкретни поводи за нуждите на различни църковни общини и отделни лица, но поради голямата ревност у християните да четат и разпространяват апостолските писания, те се преписвали и преминавали от община в община, а всяка новооснована църква получавала от своите основатели пълен сборник от свещените книги.

Поради големите разстояния между църковните общини достигането на едно или друго апостолско писание до всички църкви е изисквало време. Но запазени писмени паметници от II-ри век (Мураториевият канон, сирийският превод на Новия Завет Пешито, свидетелствата на бележити църковници като Ириней Лионски, Тертулиан, Климент Александрийски) указват, че в първите векове на християнството във всички църкви са известни, разпространени и почитани като свещени едни и същи книги, а те са същите, които познаваме и днес. Съпоставянето на хилядите запазени ръкописи и десетките древни преводи на Новия Завет показва, че няма фрагменти в най-древните образци, които да са заличени от цензори и да липсват в текста на днешната ни Библия. Напротив, дори в днешния текст фигурират пасажи, които отсъстват в древните ръкописи. Това са 19-ти и 20-ти стих от 16-та глава на Евангелието по Марк, 7-8 стих от 5-та глава на Първото послание по св. апостол Иоан Богослов и разказът за прелюбодейката от Евангелието по апостол Иоан (Иоан 7:53-8:11). В тези пасажи определено няма и намек за прераждане.

Доказателство за ненакърнимостта на Евангелието можем да намерим и в един тъжен за Църквата факт – отпадането от Тялото ѝ на цели национални църкви поради едни или други еретически отклонения от Православието. Още в V-VI век от единството на Църквата се отделят така наречените дохалкидонски източни църкви: арменската, коптската и сирийската. Те прекратяват всякакви отношения с Константинопол и Рим. Това ще рече, че ако някой в Константинопол или Рим би дръзнал да посегне на целостта на Евангелието и да цензурира някои пасажи, тези църкви не биха пропуснали да го изобличат. Пък и такова грубо посегателство лесно би могло да се докаже и сега при просто сравнение между Библиите на древните Източни църкви и нашата Библия. Такова сравнение би показало, че няма такива части, които отсъстват в латинските преводи, но съществуват в сирийските, или текстове, които ги има при коптите или арменците, а ги няма в славянските преводи. (Само отношението към „Откровение” е различно в различните времена и народи.)

Следователно твърдението, че в текста на Евангелието е имало пасажи, потвърждаващи учението за прераждането, които впоследствие са заличени, е невярно.

Но за да сме пределно обективни, ще оставим за момент Библията настрана и ще видим какво е било отношението на древните християни към прераждането, като разгърнем писанията на най-древните църковни писатели. Става въпрос за апологетите или защитници на вярата, творили през II-III век. Ако доктрината за прераждането е била наистина изповядвана от християните от първите векове, то тя би следвало да намери израз и потвърждение в творенията на тези древни християнски писатели.

Творенията на апологетите са извикани от необходимостта новопоявилата се и все още неутвърдена християнска вяра да бъде защитена от нападките от страна на една като цяло враждебна към християнството среда: от езическата държава, невежата тълпа, езическите философи и не на последно място от заплахата различни чужди на християнството езически и еретически вярвания да нарушат чистотата на християнската вяра.

Тертулиан противопоставя остро доктрината за прераждането на вярата във възкресението. За този виден църковен писател от II век вярата във възкресението е тази, която защитава истината за неповторимостта на човешката личност. „Ако бихме искали – пише той – да се пошегуваме кой в какво животно ще се превърне, можем в свободното си време да намерим много, казано по този въпрос у различните автори. Все пак нека си останем при нашето твърдение: че много по-достойно е да вярваш, че от човека пак човек ще се появи. И тъй като основа за завръщането е замисленият от Бога съд, то задължително трябва да излезе личност, за да получи Божията присъда за добрите си дела.”

Неговият съвременник Минуций Феликс вижда в доктрината за прераждането изопачено разбиране за възкресението. В своята апология на християнството „Октавий” той пише: „Що се отнася до възкресението, то най-прочутите от философите – най-напред Питагор, но главно Платон – са дали неясни и половинчати обяснения. Те учат, че след разпадането на телесните окови душите сами продължават да живеят вечно и отново, и отново преминават в нови тела. За да изопачат истината, добавят и това, че човешките души влизат в добитъка, птиците и дивите зверове. Това е твърдение, достойно не за сериозен философ, а за позволяващ си груби шеги автор на мимове”.

Св. Ириней Лионски изтъква вярата си във възкресението на всеки човек в цялата му духовно-телесна идентичност: „Така както всеки от нас приема създаденото от Бога тяло, така всеки има своя собствена душа. Бог не е беден и не страда от недоимък, за да не е в състояние на всяко тяло да даде своя душа.” („Срещу ересите”)

Св. Юстин Философ (починал 167 година) в попрището си на философ сам бил привърженик на платонизма и вярвал в прераждането. Преломен момент в живота му е разговорът му със старец християнин, когото среща на морския бряг. Този разговор по-сетнешният пламенен защитник на вярата в Христа и Възкресението предава в своя „Диалог с евреина Трифон”. Старецът точка по точка убедително оборва вярата на езическия философ в прераждането и не оставя у него и у читателите на това творение никакво място за съмнение.

Друг християнски писател от II-ри век Атинагор от Атина пише цял трактат „За възкресението на мъртвите”, който не оставя никакво място за фантазиите на прераждането.

В своя фундаментален труд „Срещу Целз” големият богослов от първата половина на III-ти век Ориген казва по повод на учението за прераждането следното: „Да лекуваме тези, които страдат от глупавата вяра в прераждането.” И на друго място: „Не вярваме в странстването на душите, нито в това, че душите влизат в телата на неразумните животни.”

Порфирий (232-304), може би последният от големите философи на древността, коригира съществено доктрината за прераждането, като приема, че душите на хората след смъртта се завръщат само в човешки тела, а не в животински. Но отношението на Христовите последователи към прераждането остава непроменено.

Блажени Августин (354-430) полемизира, или по-скоро осмива учението на Порфирий, като казва: „Според трудовете на Платон човешките души след смъртта преминават в тела, и то дори в тела на животни. […] На Порфирий това съвсем естествено не се е харесало. Той вярвал, че човешките души влизат само в човешки тела, естествено не в тези, които са напуснали, а в други, нови. Навярно се е срамувал да повярва в първото, не можейки да приеме мисълта, че майката, превърната евентуално в магарица, ще трябва да носи своя син; не се е срамувал обаче да вярва във второто, без да взема под внимание, че обърнатата в младо момиче майка би могла да се ожени за сина си.” „Колко по-прекрасно е – пише блаж. Августин – да вярваш в това, че душите само веднъж идват в собствените си тела, отколкото, че многократно преминават в различни тела.” А ето какво казва той за Платоновата теория за реминисценцията, възкресявана днес от някои привърженици на прераждането: „Платон, този прочут философ, се опитва да ни убеди, че душите са живели тук, на земята, още преди да се свържат с тялото. От това според него следвало, че познанието е по-скоро припомняне на вече познати неща, отколкото познаване на нови. Той разказва например за момче, което отговаряло на зададени му въпроси по геометрия като опитен учен. […] Но това са лъжливи спомени, подобни на това, което най-често изпитваме в сънните бълнувания. Случва се, такива сънища да навестяват хората дори наяве, причина за което са злите и лъжливи духове, за които е много важно да съществуват такива фалшиви представи за странстването на душите, за да въведат хората в заблуждение”.

Струва ми се, че тези свидетелства, макар и кратки, са напълно еднозначни и достатъчни, за да илюстрират какво е било отношението на древната Църква към учението за прераждането.

Разбира се, в синкретическата Римска империя, в която свободно са шествали всевъзможни религии и учения, идеята за прераждането е била широко разпространена и добре известна на християните. Но изследването на християнските писмени паметници от онези времена не дава никакво основание да се предполага, че някога учението за прераждането е намирало добър прием сред последователите на Христа. Напротив, древните християни ясно разбирали смисъла на Възкресението и неговата дълбока несъвместимост с чуждите на Евангелието вярвания за съдбата на човека след смъртта.

Днес като че ли е намаляло дори сред най-ревностните християни съзнанието за това, колко централно място в християнството заема Възкресението и че тази вяра не може да се съвместява с доктрината за прераждането.

Впрочем няма нищо лошо във вярата в прераждането в дохристиянския езически свят или сред нехристияни, непознаващи още Христа. В тези вярвания намират израз някои правдиви предусещания и догаждания за истината за задгробната участ на човека: че човешкото съществуване прехвърля границите на смъртта; че делата ни, добри или лоши, ни засягат много по-дълбоко, отколкото е видимо и имат пряко отношение към задгробната ни участ; че в многообразието на човешки съдби има по-дълбоки и разумни основания от сляпата случайност и личната ни воля; че грехът и злото могат да бъдат преодолени и това зависи от нас и така нататък.

Светлината на свещта е нещо безкрайно ценно и полезно в непрогледната нощ на неразбирането на света и нашето място в него. Ние обаче сме християни и тайната на човешкото ни съществуване и есхатологическа участ ни е разкрита ясно от Христа и отците на Църквата. На дневната светлина на Истината – Христос, разбираме колко фрагментарно, изкривено и наивно е било онова, което сме виждали на пламъка на свещта. С израстването във вярата, с живото приобщаване с Христа, естествено, всякакви учения несъвместими с Истината – Христос, би трябвало да отпадат, да отминават като детски болести с преминаването в по-горна духовна възраст.

Да не познаваш Истината и да я търсиш в едно или друго учение, е понятно и простимо. Но да вярваш в Христа, да ти е разкрита истината, а да продължаваш да търсиш обяснения за тайните на битието другаде освен в Христовото учение – това е безумие.

___________________________________________________

*Публикувано в Църковен вестник, бр. 10, 2004. Първа електронна публикация http://synpress-classic.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Александра Карамихалева. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2SP