Категория: Инославни изповедания
Рим, апостолите и папата*
† Американски и Австралийски митрополит Йосиф
Точно деветстотин четиридесет и осем години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Православието. Мнозина все още търсят корените на това нещастно разделение. Една от главните причини се заключава в различното възприемане на главенството на папата в Рим.
Понеже папа Иоан Павел II възнамерява, ако е воля Божия, да посети България през май 2002 година, полезно ще бъде чрез Църковен вестник отново да опресним знанията на православните българи относно истината за хилядолетната схизма на Рим, та като прочетат написаните редове, да се чувстват свободни от всякакъв страх и виждайки папата като наш гост, да не загубят вярата си в Българската православна църква.
Всеизвестно е, че до V век след Христа не е имало разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията. Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) признава мястото по чест на епископа на Цариградската църква като втори след епископа на Рим. Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.
Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия вселенски събор (451 година) да постанови с 28-то си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим.
Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях било добавката към Никео-Цариградския символ на вярата, че Светия Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата filioque - филиокве.
Нека да изясним този въпрос. Символът на вярата е бил създаден и утвърден като християнска вяра и изповед на Първия и на Втория вселенски събор.
Първите седем члена са били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
Добавката филиокве (и от Сина) била чута най-напред в Испания в средата на VI век. Оттам се разпространила по всички западни страни. Което е забележително обаче, че през първата половина на IХ век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две таблички от сребро и ги поставил в базиликата Св. Петър в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.
Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година и сам покръстил св. цар Борис-Михаил, Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запада. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече от филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте вселенски събора от първите осем века. За нещастие Западът заедно с папата като негов водач поддържали становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на Римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. Петър на земята, защото е негов наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за глава на Вселенската църква. Папата също е наследник на св. Петър и по право, защото според римокатолиците св. Петър бил основал християнската църква в Рим.
Вярно ли е това? Съвсем не. Ето какво свидетелстват оригиналните сведения за отговора на този въпрос:
1.Нека заедно обсъдим стиховете по евангелието на св. Матей (16 гл.), на които римокатолиците базират първенството на св. Петър. Там четем: А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни за Йоана Кръстителя, други за Илия, а някои за Иеремия, или за един от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят (16:13-18).
От тези думи на Господа ясно личи, че Той ще съгради църквата Си, а не св. Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър и на тебе Аз ще градя църквата Си. Но Той рече: на тоя камък, тоест на истината, която св. Петър изповяда. Господ ясно говори, че Неговата църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е Синът на Живия Бог. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците, че Христос е съградил църквата Си върху св. Петър.
2.Пак от Свещеното Писание става ясно, че св. Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В посланието си до Галатяни св. Павел твърди, че когато чул св. Петър да разсъждава неправилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане. По-нататък св. Павел продължава: Но когато видях, че те (Петър и Варнава, б. м.) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо искаш езичниците да живеят по юдейски? (Гал. 2:14). Въз основа на тези думи на св. Павел можем да направим извода, че Петровата власт да учи не означава, че е безгрешна.
3.Относно основаването на християнската църква в Рим има необорими доказателства, че то не е извършено от св. Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече, св. Павел дори счита, че това е негова църква. Ето какво споменава в писмото си до римските християни: И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа… Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко (Римл. 15:17-20; 22-24).
От тези думи пределно ясно се вижда, че св. Павел няма никакви знания св. Петър да е бил в Рим и да е основал църква там. Напротив, той казва, че се чувства задължен да проповядва евангелието там, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. Петър не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. Петър е служил много години на църквата в Антиохия и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. Павел.
Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници в различните градове на Римската империя. Така епископът на Рим е бил признат за пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално епископът на Цариград е бил признат като втори от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новия Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети, поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини, за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква майка на християнството. Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. Първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година.
Това са няколко основания, базирани на автентични свидетелства, които съставят църковната история. Затова е учудващо, че римокатолиците поддържат своето становище почти от едно хилядолетие.
Ние, православните българи, които сме били много пъти в официални и не напълно явни, полезни и не чак дотам ползотворни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите 1300 години, дълбоко съжаляваме, че се изопачават фактите от историята. И понеже винаги сме били честни и открити, ние правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри католици, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в светото Православие, където са били.
Ето, предстои идването на папа Иоан Павел II в България. Това се знае по целия свят. Известени сме за него и ние в Българската епархия в САЩ, Канада и Австралия. Като православни ние, българите, преживяваме това събитие по различни начини. Понеже политиката в Родината винаги е поставяла църковното поведение в изкушение, и сега се подразбира, че Св. Синод на БПЦ като че ли отново трябва да направи благоразумен компромис, заради който толкоз години сме в изпитание и страдание. Натискът е голям. От всички страни. Малцина са инакомислещите. Те ще бъдат обявени дори за православни талибани. Очите на всички са обърнати към Св. Синод и Българския патриарх! Тоест БПЦ за Европа ли е, или не? Така се поставя въпросът, като че ли страната ни се намира на Камчатка! Както винаги обаче, Св. Синод може бавно да мисли, но с благодатта на Св. Дух винаги мъдро решава. Разбира се, основанията са: вече е оповестено, че ще окажем българско гостоприемство, след като гостът вече ще е в България по държавна покана. Как и къде да се прояви нашата мъдрост: а) В ежедневните ни горещи молитви всички римокатолици воглаве с папа Иоан Павел II отново да се завърнат и да изповядат истината, която мнозина вече от тях добре знаят и неофициално практикуват по света; б) В старанието ни да се покажем по-добри и гостоприемни, и със слово, и на дело да покажем православно знание, разбиране и обич към отпадналите от правото славене на Бога; в) В уверението, че Негово Светейшество Българският патриарх Максим като мъдър първосветител с голям опит ще направи всичко възможно лично да предаде на папа Иоан Павел II загрижеността на всички православни българи, че и ние го посрещаме и ни е мило, че обича България, но нашата обич и радост ще бъде пълна, ако дойде другия път у нас като православен. Ако това постигнем, ние ще отбележим най-съдбоносното събитие в историята не само на нашата история, но и в тая на цялото човечество. Представете си само, Римокатолическата църква да се завърне в св. Православие! Това ще отбележи началното изпълнение на Господнята молитва в нощта на страданията Му: Отче Светий!… Моля се… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Иоан 17:11, 20, 21).
Прочее, нека по примера на Господа всички да речем: Отче Светий! Вече е ден. Доста страдахме. Нуждаем се от празненство на вярата. Едно хилядолетие бяхме ведно. Второто прекарахме във вражди. Събери ни в Третото хилядолетие, молим Те, да бъдем пак едно в едната, света, вселенска и апостолска църква. Амин.
__________________________________________________________
*Публикувано в http://synpress-classic.dveri.bg, http://dveri.bg и в Църковен вестник, бр. 6 от 2002 г.
Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение: авторът, митрополит Йосиф. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-30V
Има различия*
Американски и Австралийски митрополит Йосиф
В интервю на вестник “Новинар” от 28 ноември 2000 година, господин Иван Сунгарски, депутат от Съюза на демократичните сили, най-официално заявява: “Между православието и католицизма няма различия, защото те са двете страни на християнството. Нещо повече, те са възможно най-близки…”
Като епископ на Българската православна църква, познаващ таткото на господин депутата, бих желал да предпазя от изкушения просветените читатели на “Църковен вестник” и да им напомня, че между светото Православие и католицизма има различия.
На Запад, под чието влияние очевидно е и господин Сунгарски, също открито и убедително се говори и пише, че “православното християнство е източният клон на Римокатолическата църква”. И още, че това са две сестри-църкви, които в 2001 година ще станат една, тъй като “различията им са незначителни”.
А така ли е всъщност? Разбира се, че не е така. Искате доказателства? Нека опресним знанията си само върху пет категорични различия:
1) Разбирането на римокатолиците за папството;
2) Филиоквето;
3) Учението за чистилището и индулгенциите;
4)Новите догми за непорочното зачатие на св. Дева Мария, папската непогрешимост и приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата, и
5)Различията в практиката на причащението, разделянето на кръщението от миропомазанието и принудителното свещеническо безбрачие.
1. Римокатолическото разбиране за папството
Нека да сме наясно! До отпадането на Римския епископ от единната Църква в 1054 година Православието по принцип не е отричало първосветителството на Римския епископ-папа в Рим като “пръв между равни”. Но се е разграничавало от разбирането на Римската църква за специалния статут на нейния предстоятел като “епископ на епископите”. С други думи, никой епископ в Православието няма право да отстранява свой събрат-епископ и да налага волята си в неговата територия. Коя позиция тогава е правилна? Тази на древната Църква, тоест православното разбиране. Вярно, църковни историци признават, че при организирането си древната Църква е следвала “принципа на приспособяването”, тоест градовете от по-голямо значение в Римската империя тя превърнала в патриаршески престоли: Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Иерусалим. Но Рим е влияел повече, не че църквата там е била основана от апостол Петър (защото апостол Петър е бил епископ на църквата в Антиохия преди да види Рим), но поради обстоятелството, че църквата в Рим е била столична. В същия дух и Цариград е заел почетната втора позиция през IV-ти век като нова имперска столица. Но докато Цариград, Александрия, Антиохия и Иерусалим на Изток поддържали системата на проверка и баланс помежду си, Рим останал в изолация на Запад. Бидейки единствен, той добре се постарал да създаде привилегии за себе си, опитвайки се дори да разшири папската юрисдикция на Изток, в противовес на древната Църква, много пъти с помощта на политическата власт.
Така че днес разделението между Изтока и Запада е в резултат не толкоз на православния инат и отричането на папската власт, но в римокатолическите неоснователни папски претенции.
2. Филиоквето
Какво пък е това? – ме попита благочестива православна християнка веднъж на село. В превод от латински това означава: “и от Сина”. Израз, който Римокатолическата църква едностранно е добавила към текста на нашето Верую, съставено от светите отци на Първия (325 година) и на Втория (381 година) вселенски събори в Никея и Цариград. Оригиналният текст, както си го знаем, гласи: “Вярвам… И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда”. Точно както Господ Иисус Христос е мислил, когато е казал: “А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене” (Иоан 15:26). Римокатолическият текст обаче гласи другояче. Там четем: “И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца и Сина изхожда”. Според което Светия Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина. Нововъведение, което е било вмъкнато в текста на Символа на вярата в 589 година в Толедо, Испания, и е било разпространено във Франция и Испания. Папа Адриан I го въвел официално в Римокатолическата църква.
Разбира се, Изтокът реагирал веднага на това западно нововъведение и от богословска гледна точка го определил като неточно. През IX-ти век св. Фотий, Патриарх Цариградски, писмено осъдил всички нововъведения на римокатолиците, включително и Филиоквето и осъдил папа Николай като еретик с отлъчване от Църквата.
3. Чистилище и индулгенции
Тези понятия са влезли в историята по време на разпрата между римокатолиците и протестантите през XVI-ти век. Разпродажбата на индулгенциите дори се счита като повод за избухването на Реформацията. Всъщност есенцията на тези думи се състои в следното: Знаем, че римокатолиците се молят за умрелите. В тази тяхна практика обаче те внесли следното нововъведение: дори прегрешилият да се е изповядал и да е опростен за прегрешението му, “временното наказание” остава, тъй като грехът не е изплатен (изкупен). И ако прегрешилият умре, след като е бил опростен и е изплатил (откупил) “временното наказание”, небесната радост му е подсигурена! Преди обаче да влезе в нея, той трябва да прекара известно време в чистилището за прочистване.
Заради извършения грях обаче “временното наказание” може да бъде изкупено не само чрез разкаяние, но още и с “дара” на църквата.
Този дар се нарича “индулгенция”. Така че, щом си изплатил (изкупил) този документ-индулгенция, даден от църквата, ти се освобождаваш от “временното наказание” за греха ти и чрез ходатайствената молитва за “страдащата душа” в чистилището, ти влизаш безпроблемно в пълнотата на небесното блаженство. Нещо, което е съвсем механично и чуждо на светото Православие и на духа на светото Евангелие. Вярно, ние православните също вярваме в съществуването на място, където душите на покойните прекарват времето от смъртта до изгрева на Последния ден, но това място за почивка е напълно различно от чистилището на римокатолическата доктрина. И това римокатолическо учение, базирано по-скоро на съдебното земно право, че душата трябва да плати това, което притежава, ни изкушава и смущава, защото спасението не е правнически термин. Защото Господ Иисус Христос пострада за нас и нашето спасение и ни изкупи от греха. Няма нужда от изплащане на “остатъчни необяснени дългове”, които “остават”, след като човекът е опростен. Поради тази причина светото Православие реагира срещу цялата идея за временното наказание на греха. Няма преживяване на “пълната радост и блаженство” на небесата до Последния ден. “Междинната държава”, така да се каже, е място за почивка, където всички души ще пребъдват в очакване на пришествието Господне (1 Солуняни 4:13-17). По време на тази почивка те ще предвкусват тяхната вечна награда или наказание, което ще бъде уточнено в Последния ден. Православната църква учи, че през това време душите на покойните благоденстват по молитвите на вярващите. Тези молитви в израз на обич утешават душите на мъртвите и по-добре ги подготвят да стоят уверени в Божията благодат и милост и в подготовката им да дадат добър отговор на страшния Христов съд в Последния ден (2 Тимотей 1:18).
4.Новите догми: Непорочното зачатие на св. Дева Мария; Папската непогрешимост и Приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата
Догматът за непорочното зачатие на св. Дева Мария е почти на 150 години. Въвел го е папа Пий IХ в 1854 година. Определението му е следното: от първия момент на нейното зачатие, чрез извънредната благодат и благоволение на Всемогъщия Бог и предвид заслугите на Иисус Христос, Спасителя на човечеството, св. Дева Мария е запазена чиста от петната на първородния грях.
Разбира се, Православната църква не оспорва чистотата на св. Дева Мария, защото и ние я възпяваме като “пречиста”, “по-чиста от херувимите” и “пресвета”, но реагира срещу неправилното разбиране на първородния грях спрямо нея. Разликата е в това, че Православната църква счита първородния грях за наследствен, а римокатолиците игнорират това учение на древната Църква и виждат в първородния грях не наследствена вина, но наследствено проклятие, поради което човеците се отчуждили от превъзходния живот и станали поданици на греха и смъртта. И понеже първородният грях предизвикал Божието проклятие спрямо прародителите, които станали смъртни, папа Пий IХ провъзгласил догмата, отстоявайки чрез него безсмъртието на св. Богородица. Според неговата логика щом св. Дева Мария е чиста от първородния грях, тя не може да бъде смъртна. Тя не е като останалите човеци. Нещо, което православното християнство не може да приеме. Защото светото Православие счита св. Дева Мария като първия човек, удостоил се с голямата благодат на спасението, което е приготвено пред лицето на всички народи.
Привикнали вече към нововъведения във вярата, за римокатолиците не било трудно 16 години по-късно на Първия Ватикански събор в 1870 година да формулират и догмата за непогрешимостта на папата. Това означава, че когато папата говори от трона си или официално, по въпросите на вярата и морала, той е непогрешим. Тогава цялата Църква се задължава чрез неговото учение. Нововъведение, което няма връзка с древното християнско разбиране за ролята на Римския престол в едната, света, вселенска и апостолска Църква, в резултат на което светото Православие го отрича.
СветотоПравославие реагира отрицателно и срещу догмата на римокатолиците за приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата, формулиран от папа Пий ХII през 1950 година. Този догмат гласи, че след като извървяла земния си път, св. Дева Мария била приета телом и духом в небесната слава.
Ние, православните, приемаме традиционното предание на древната източно православна Църква, че след смъртта на св. Богородица нейният Син и наш Бог Иисус Христос я взел на небесата, където пребъдва и сега (Псалом 45:9).
5. Различия в практиката
За разлика от православните, римокатолиците причащават миряните само с осветен хляб, при това безквасен (хостия). Независимо, че Вторият Ватикански събор препоръчва възстановяването на причащението от светата чаша, досега това не се прави. Така, нововъведението продължава да се практикува в римокатолическите църкви.
Друго различие от древната наша традиция е, че римокатолиците отделят тайнството кръщение от миропомазанието и причащението и ги извършват поотделно. Тоест, докато древната Църква е извършвала кръщението и миропомазанието ведно, след което кръстените и миропомазаните се причащават, римокатолиците разделят тайнствата едно от друго. Някъде дори дават причастие след кръщението, макар кръстените да не са още миропомазани.
Следвайки практиката на древната Църква, светото Православие не изисква задължителното безбрачие на свещенството. Римокатолиците и тук са въвели промяна. За тях безбрачието е задължително още от Средновековието. Разбира се, предизвикателствата са големи и опущенията са явни, но въпреки това официалното становище на Римокатолическата църква за целибата се поддържа и е закон.
Това са от православна гледна точка само няколко от множеството нововъведения, които Римокатолическата църква практикува в религиозния си живот. Различия, които са отдалечили римокатолиците и тяхното изповедание от древната Църква и които непременно трябва да се изоставят като погрешни, за да бъдем едно.
______________________________________________________
*Първа електронна публикация, http://synpress-classic.dveri.bg. Статията е от декемеври, 2001 година и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение: авторът, митрополит Йосиф. Изтночник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Qv
Отношението на православните към съботата*
Мартин Ралчевски
За това кой е Господният ден, събота или неделя, има не малко писано в православната литература през годините. Поради тази причина темата освен че не е нова, но е и вече добре развита. В този контекст на мисли целта на настоящата статия не е да изрази приоритетното отношение и предпочитание на Православната църква към неделния ден, но да посочи, че и Църквата има своето историко-библейско и богослужебно-положително отношение към съботата.
Основанията за това отношение на Църквата никога не са били нито политически, нито социални, нито икономически, нито дори с цел да се постигне примерно религиозен или обществен мир, т. е. да се търси чрез уеднаквяване на позиции някакъв дивидент. Споменавам за тези посоки на ориентация, защото в наше време има известна нагласа в обществото да се търси в позицията на институциите, независимо от техния ранг, често определена причина, която стои зад тях.
Православната църква, както добре знаем от църковната история, съборно е стояла винаги зад учението на древната Христова църква. Това означава, че ако сега, в днешното размирно и динамично време, православните богослови вадят от църковната съкровищница една или друга тема, като я осветляват и представят на съвременен език и стил, е с цел да се припомни и опресни църковната традиция и учение по дадения въпрос, но не и да се извличат дивиденти от това. С други думи казано, това че днес в света има стотици култове на християнска основа, на които дадена православна позиция по един или друг начин би им се понравила, съвсем не означава, че Църквата е променила нещо в учението си, напротив, нейният стремеж и стремежът на богословите е да разкрият истината, в случая за съботния ден, по начин, отговарящ на Христовия призив: “Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21). Православната църква, която е носителка на Божествената истина в нейната пълнота, защото не е изменила на Христовото учение, има мисията да приобщи към себе си колкото е възможно повече човешки души, които вярват в Спасителя, но по свой си често неправилен начин, за които Сам Христос казва: “Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир” (Иоан 10:16).
Едни от “най-ревностните” почитатели на съботния ден, които се открояват най-ярко измежду многото християнски движения, са адвентистите и Свидетелите на Йехова[1]. Поради това ще се спрем основно върху техните възгледи, но тъй като тези възгледи се споделят и от много други култове и движения, аргументите на Църквата е възможно да се разгледат в по-широк аспект, защото се отнасят съответно до по-широка маса.
Най-важните библейски и църковно-исторически основания, които привеждат защитниците на съботата, са следните:
1. Бог е сътворил света в шест дни, а в седмия (събота) си починал.
2. Прародителите Адам и Ева празнували още в рая съботния ден.
3. По пределно ясен начин Четвъртата Божия заповед санкционира съботата.
4. Господ Иисус Христос е спазвал също съботния ден.
5. В Новия Завет няма заповед, която да отменя празнуването на съботата.
6. Папата е този, който отменил празнуването на съботата и наложил неделята, като тази наредба била узаконена при император Константин Велики.
За да стане ясно дали тези основания са правдоподобни, необходимо е, макар и накратко да се отговори на всяко едно от тях поотделно.
1. И адвентистите, и Свидетелите на Йехова твърдят, че съботният ден е ден Господен. Те изхождат от това, че Сам Бог е сътворил света в шест дни и седмия си починал. “И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал” (Бит. 2: 2–3).
И двете движения грешат тук по отношение на Божията почивка в съботния ден, защото шестте творчески дни трябва да се разбират като шест продължителни периода, но не и като шест отделни дни. Благославянето и освещаването на седмия ден има също възпоменателен характер, като Божията почивка в този ден означава завършек на творението, но не и бездействие. Думите от Бит. 2:2–3 не дават основание да се заключи, че празнуването на съботата е установено още при сътворяването на света.
2. Твърдението, че Адам и Ева са получили заповед от Бога да спазват съботния ден още в рая, няма библейска основа. Те са получили от Бога една единствена заповед – да не ядат от плодовете на дървото за познаване на добро и зло (Бит. 2:17). Няма основания да се смята, че евреите до Мойсей са спазвали съботни ден, а още по-малко такива основания може да се отнасят към на прародителите. Тук навлизаме в сферата на предположенията, защото няма исторически свидетелства за това от този период. Във връзка обаче с текста: “Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ Бог твой…, и помни, че (ти) беше роб в египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)” (Втор. 5: 12–15), става ясно, че заповедта за празнуването на съботата се отнася, както видяхме, само до еврейски народ. Тя му е била дадена след извеждането му от египетското робство. Тази заповед е белег или печат на сключения завет между Бога и еврейския народ след освобождаването на последния от робството в Египет (Срв. също Изх. 58: 13–14 и Лев. 24:8).
3. Според адвентистите и Свидетелите на Йехова заповедта “Помни съботния ден” (Изх. 20:8) не е отменена от Господ Иисус Христос и трябва да продължи да се спазва и сега, в новозаветното време. Аргументацията за това звучи правдоподобно и логично. Според тях празнуването на съботата е установено от Бога в Стария Завет – в Десетте Божии заповеди, докато празнуването на неделята е установено от римския папа. Въпреки че зад това твърдение не стоят никакви документи, то се приема за меродавно. И тъй като авторитетът на двете лица е неизмерим, правилно е да се продължи да се спазва Божията повеля. Човек по никакъв начин не може да отменя Божиите разпоредби нито съборно, а още по-малко еднолично, както е според тях случаят с налагането на неделята. Може да се каже дори, че от това християнството е обременено с исторически грях. Това е заради неспазването на четвъртата Божия заповед: “Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изх. 20: 8–11).
Съботният ден като ден на Божията почивка е поставен много високо от Самия Бог, и никой в света няма право да оспорва това. В Стария Завет има не едно място, в което се подчертава значението на тази Божия заповед: “И (Мойсей) им каза: ето що каза Господ: утре почивка, света събота Господня; каквото трябва да се пече, печете, и каквото трябва да се вари, варете днес, а каквото остане, скътайте и запазете до утре. И скътаха това до сутринта, както (им) заповяда Мойсей, и то не се вмириса, и червеи нямаше в него. И рече Мойсей: яжте го днес, защото днес е събота Господня: днес няма да го намерите на полето; шест дена го събирайте, а седмият ден е събота: в тоя ден няма да го има. Но някои от народа излязоха в седмия ден да събират, ала не намериха. И каза Господ на Мойсея: докога ще се противите да пазите заповедите Ми и законите Ми? Вижте, Господ ви е дал събота, затова и дава в шестия ден хляб за два дена: нека всеки си стои (у дома си), в седмия ден никой да не излиза от мястото си. И в седмия ден народът си почиваше” (Изх. 16: 23–30), “Пазете съботата, защото тя е света за вас: който я оскверни, да бъде предаден на смърт; който в тоя ден върши работа, тая душа трябва да бъде изтребена измежду народа си. Шест дни да вършат работа, а в седмия е събота, почивка, посветена Господу: всеки, който върши работа в съботен ден, да бъде предаден на смърт. Нека Израилевите синове пазят съботата, празнувайки съботата в родовете си като вечен завет; това е знак между Мене и Израилевите синове навеки, защото в шест дни Господ сътвори небето и земята, а в седмия ден си почина и отдъхна” (Изх. 31: 14–17), “Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ, Бог твой; шест дена работи и върши всичките си работи, а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: не върши (в него) никаква работа, ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито някой твой добитък, нито пришълецът ти, който е у тебе, за да си почине робът ти и робинята ти (и оселът ти), както и ти; и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)” (Второз. 5:12–15).
И адвентистите, и йеховистите, както се вижда, имат основание да твърдят, че никой няма право да отменя тази Божия заповед. Обаче Православната църква не е против това тяхно становище. Казано накратко, православната позиция е, че с обявяването на неделята за официален седмичен празничен ден съботата не е отменена като празничен ден с настъпването на новозаветната епоха. И тя, както и неделята трябва да бъдат празнувани от християните. Критиката и на адвентисти, и на йеховисти обаче е по-правилно да бъде насочена към католиците, но не и към православните, защото още в края на първото хилядолетие православните богослови са критикували католическата практика за съботния пост. Което ясно показва празничното отношение на Православната църква към съботния ден. Това може да се види от окръжното послание на Константинополския патриарх Фотий от 867 г., написано по повод претенциите на латинското духовенство към България. Патриарх Фотий смятал като едно от основните различия между източното и латинското християнство именно установяването на съботния пост от последните: “Защото първата им неправда е съботният пост, което не само в малкото отхвърля преданието, но показва пренебрежение към (църковното) учение като цяло”.[2] При католиците от онзи период дори ако празниците Рождество Христово или Кръщение Господне са се падали в съботен ден, постът пак не е бил отменян[3]. Това е било явно нарушение на древните Апостолски правила: “Ако някой от клира бъде видян, че пости в събота, освен единствено на велика събота, да бъде низвергнат. Ако е мирянин – да бъде отлъчен” (Правило 64).
4. Защитниците на съботния ден твърдят, че Божият Син е спазвал безпрекословно неговото честване (на деня). Дали обаче това е било така е съмнително. Вярно е, че Той, идвайки да допълни закона, посещавал синагогата (Лука 4:16), но Той и доразвил закона, като категорично отбелязал, че “съботата е направена за човека” (Марк 2:27), както и че “Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28).
5. И адвентистите, и йеховистите твърдят, че в Новия Завет няма заповед, която да отменя празнуването на съботния ден. Наистина, трябва да признаем, че такава заповед не е дадена от Иисус Христос. Но трябва да отбележим, че Неговите думи: “Съботата е направена за човека” (Марк 2:27), и “Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28) са казани по повод именно на това, че тази заповед вече няма този безапелативен характер, който е имала в продължение на тринайсет века. Може би донякъде и заради това на въпроса – какво е отношението на православните към съботата, трябва категорично да отговорим, че съботата в православното богослужение е празничен ден. Както неделите, така и съботите се отделят като малки празници от дните на Великия и Коледния пост. През тези дни се извършва празнично, а не постно (покайно) богослужение. Служи се пълна Св. Литургия и не се правят земни поклони. Така че ако днес например йеховистите си зададат въпроса, къде се e намирала истинската Църква след смъртта на апостолите, ще трябва да се обърнат към Православието. Според йеховистите, които по този въпрос се препокриват в учението си с това на адвентистите, през цялата човешка история е съществувала Божията църква, която е спазвала неизменно съботата. Оттук следва, че или в историята след Христа е нямало Църква, или това е била Православната църква, защото никой освен нея не е отбелязвал по какъвто и да е начин съботата.
6. По отношение на това, че папата е този, който отменил празнуването на съботата и наложил неделята, като тази наредба била узаконена при император Константин Велики, трябва да отбележим, че в подкрепа на това твърдение не се сочи нито кой папа е сторил това, нито кога го е сторил, нито се посочва съответно документ за това. Истината е, че писмено решение за отменянето на съботата са взели апостолите на събора в Йерусалим (51 г.)[4]. В подкрепа на тези думи може да се приведе още и част от “Апостолските постановления” от ІІ век: “В неделен ден се събирайте винаги… Събирайте се в Божия дом в деня на Христовото Възкресение”[5].
Двете споменати религиозни движения са радикално настроени срещу неделята изобщо като празничен ден, дори и от по-нисък ранг. За взаимовръзката между двете общности свидетелства фактът, че навикът на адвентистите да спорят с католиците е възприет закономерно и от Свидетелите на Йехова, което показва, че всички тези нападки срещу празнуването на съботата всъщност не са насочени срещу всички християни, а основно срещу католиците. Понеже техните аргументи не са насочени срещу Православието, ние не трябва всъщност и да ги възприемаме и като аргументи, насочени пряко срещу Църквата. Исторически е доказуемо, че библейската традиция се е съхранила много повече в Православието, отколкото в Римокатолицизма, от което също следва, че атаката не е насочена срещу Православието. Православието е именно това, което помни, че сътворяването на света е започнало от неделния ден. Тези мисли имат своите основания в творенията на първите отци на Църквата. Св. Юстин Философ още през ІІ век пише, че Бог е сътворил света (първия акт на великото творение) в неделя. В същия ден, съвсем не случайно, е възкръснал от мъртвите и Неговият Единороден Син[6]. От тук следва, че неделята има голямо значение в християнския седмичен празничен цикъл, но без да отменя автоматично съботата, както смятат някои, в това число дори и някои теолози.
Исторически погледнато, денят за Литургия в Древната църква е бил предимно неделният. Обаче кулминационната точка на всяка Литургия е не денят, в който тя се отслужва, а светото причастие. То като причастие с Вечния е метафизично, т. е. то се намира извън времето и пространството и като такова може да се осъществява и приема винаги, когато има желание и условия за това. Дали ще се причасти в неделя, събота или в който и да е ден от седмицата, за християнина е без значение, що се отнася до ползата от това за спасението на душата му. Важното е актът на тайнството да се осъществи, всичко друго е на заден план за него.
От древност до днес Православната църква отброява седмицата от събота до събота, смятайки неделята за пръв, а не за последен ден от седмицата. Поглеждайки тази терминология в апокалиптичната перспектива на Откровението, трябва да отбележим, че първият миг на времето още не е отпаднал от вечността, т. е. във вечността се срещат и отъждествяват един с друг първият и последният ден: “Осмият ден, заедно с първия, или по-точно казано – единият и нескончаемият”[7]. Това отнася седмичния цикъл в едно друго измерение – измерението на Шестоднева (от св. Василий Велики), в който дните са проектирани като епохи.
За адвентистите и йеховистите трябва специално да отбележим, че християните не са започнали да празнуват неделята по заповед на император Константин. Той само е узаконил вече съществуващия седмичен християнски празник. Могат да се представят не малко текстове, които потвърждават дълбокото преклонение и зачитане на християните от първите три века към неделния ден. За това свидетелстват св. Игнатий Богоносец, който е бил пряк ученик на св. апостол Йоан, св. Кирил Йерусалимски, св. Антоний Велики, св. Григорий Нисийски, св. Климент Александрийски и др. Последният споменава например, че неделният ден се празнува повсеместно от всички християни: “В деня Господен той слави Възкресението Господне в него самия” (Стромати, 7:12). Трябва да се подчертае, че изразът “ден Господен” не се употребява за съботата в новозаветните и светоотеческите текстове нито веднъж.
Има известна възможност от казаното до тук по въпроса Свидетелите на Йехова и адвентистите да останат с погрешно впечатление за празнуването на неделята от християните. Затова е необходимо да се обърне специално внимание, че ние, православните християни, празнуваме съботата, но празнуваме и неделята. На до голяма степен аргументирания техен въпрос, дали Библията разрешава празнуването на други дни, освен съботата, отговорът ни е: разбира се. Древните израилтяни са отбелязвали старозаветните празници не само в събота. Тяхното празнуване дори е траяло, и до днес трае, често повече от един ден. На свой ред ние бихме могли да попитаме: щом евреите от старозаветно време са могли да се веселят не само в съботните дни, защо тогава християните да не могат да се веселят и да празнуват деня на техния Спасител, като, разбира се, почитат и съботата? Еврейската Пасха е била и е фиксиран календарен празник (14 нисан). Този ден се е празнувал независимо от съботата. Ако е било допустимо в старозаветно време Пасхата да бъде отбелязвана не само в събота, а когато тя се падне, нима това е станало тема табу, когато се е извършила истинската Пасха, когато се е осъществило истинското изкупление на човечеството от Богочовека?
Няма нищо, което да е над Богочовека Христос. Той стои по-високо от всички закони и старозаветни, и новозаветни, защото именно Той е техният автор. Господ Иисус Христос е Господар на всичко, Той е Господар и на съботата: “И думаше им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата: тъй че Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28). На Него всичко е подчинено. Подчинено е и времето, и Той ясно не веднъж го показва. Христос извършва пасхалната трапеза преди еврейската пасхална събота. А с възкресението Си след нея Той освещава деня, който за евреите е бил обикновен делничен ден. От този момент нататък за християните съботата вече не е просто събота, а предшественик на Възкресението. Неделята също не е за тях просто празненство, а излаз от времето. В този ден християните се приобщават образно към вечността. Иисус Христос излиза извън времето. Като Бог Той не е и не може да е ограничен нито от неделята, нито от който и да е друг ден. Според Неговите думи Той е там, където са двама или трима събрани в Негово име. Това е велико обещание на снизхождението и любовта Божия към човешкия род.
През неделните дни християните извършват своята най-висша служба – Литургията. Там, където тя се служи, там е и Христос. Всяко време на Литургията е време на чистата, светла и вечна християнска Пасха. Думите на св. апостол Павел: “Колчем ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа докле дойде Той” (1 Кор. 11:26) означават, че денят Господен е там, където е Литургията. За християните Христос е тяхната Пасха (1 Кор. 5:7). Което означава, че навсякъде, гдето е Той, там е Пасхата. Той е вездесъщ не само в пространството, но и във времето. На всяко място, където се служи Литургията във всеки седмичен ден, когато тя се служи, Христос е сред богомолците в храма. Той е казал: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). През всички дни, а не само през съботите.
По отношение думите на св. апостол Павел, че Пасхата е там, където е Иисус Христос, св. Иоан Златоуст пише следното: “Ние трябва да сме сигурни, че Христос е винаги там, където е великата служба. За да се убедите, че можем да празнуваме постоянно, че няма определено време за това, и че ние не сме зависими от времето, чуйте какво казва Павел. Затова – да празнуваме. Не времето прави празника, а чистата съвест, че празникът не е нищо друго освен радост”[8].
За кого се отнасят думите на св. апостол Павел: “Сега, като познахте Бога… как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак отново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви” (Гал. 4:9–11)? Определено, те не се отнасят само за окултистите и почитателите на хороскопи, но и за “ревностните” почитатели на съботите. Господ Иисус Христос стои много по-високо от календара. Той е многократно по-високо и от всички астрономи, “законодатели” и “пророци”. Той стои над физическото време. Поради това нито йеховистите, нито който и да е друг, няма право да забранява на християните да се молят на Иисус Христос “на планината Харизим”, извън пространството на съботата. Св. апостол Павел упреква точно подобно на това поведение на адвентистите и йеховистите. Той специално окуражава християните да не се боят от одумвания, и да не се чувстват виновни затова, че не спазват старозаветните ритуали: “И тъй, никой да не ви осъжда за ядене, или пиене, или за някои празник, или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос” (Кол. 2:16–17).
Ако за “ревностните” последователи на съботите думите на св. апостол Павел не са достатъчно авторитетни, трябва да напомним, че Иисус Христос не казва: който спазва съботата, ще се спаси, но напротив, Той дава други религиозни критерии, необходими за спасението на човешката душа: “Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан 15:12), както и: “С търпение си спасявайте душите” (Лука 21:19). Христос не умря за нас на кръста, за да ни съди според старозаветния закон. Без да отменя стария закон, Той ни даде нов – законът на любовта, новозаветният закон, написан с Неговата пречиста кръв. Тази висша любов на Богочовека изключва всякаква старозаветна присъда както по отношение на закона за съботата, така и извън него. Изкупвайки чрез доброволната Си жертва човечеството завинаги от греховете му, Той има властта и основанието да каже ясно и категорично: “Син Човечески е господар и на съботата” (Лука 5:6).
Въпреки че ние, православните, празнуваме и тачим неделята, заради Възкресението на Господ Иисус Христос през този, в онази епоха пръв ден от седмичния кръг, ние честваме и отбелязваме и съботния ден. Почитането на съботата е една от Десетте Божии заповеди и като такава тя има своето място в православното богослужение. Но както новозаветната Христова заповед за безусловната любов стои значително по-високо от старозаветното – око за око и зъб за зъб, така и неделният ден за християните има осезаемо по-голяма стойност в техните сърца от съботния. И въпреки че християните живеят предимно според новия закон на любовта, те имат не едно свидетелство, че повечето значими събития от новооснованата Христова църква са станали именно в неделни дни. В неделен ден Иисус Христос се явил на учениците Си, както и на жените, които Го съпътствали през земния Му път (Мат: 28:1, 5, 7, 9, Марк 16:9). В неделен ден била основана Църквата Христова (Деян. 2:1–4). В неделен ден се събирали на обща молитва и апостолите, тогава те извършвали и тайнството Евхаристия (Деян. 20:7).
След Христовото възкресение и победата на Богочовека завинаги над смъртта, в света няма сила, която да може да отлъчи тези, които искрено Го търсят и желаят да живеят според заповедите Му. За тези, които продължават да издигат буквата над Неговата велика и безусловна жертва, Сам Христос казва: “Горко вам… задето взехте ключа на познанието: сами не влязохте, и на влизащите попречихте” (Лука 12:52).
____________________________________________
*Публикувано в Богословска мисъл, 2004, кн. 1-4, с. 115-124. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Авторът пише тази статия като докторант в Богословския факултет при СУ. Сега е писател и живее в Англия. За повече подробности вж. http://ralchevski.blogspot.com/
[1]. Wilson, Bryan. Religious Sects: A Sociological Study. London: Weidenfield and Nicolson, 1970, p. 34 – 36.
[2]. Попов, А. Историко-литературный обзор древне-русских полемических сочинений против латинян. ХІ–ХV в. М., 1875, с. 9.
[3]. Пак там, с. 60–61.
[4]. Коев, Т. Кой е Господният ден – събота или неделя? – В: Сборник Вяра и живот. В. Търново, 1994, с. 413.
[5]. Пак там, с. 414.
[6]. Юстин, Философ Св. Апология 1, гл. 67. – В: Ранние отцы Церкви, М., 1994, с. 338 – 340.
[7]. Григорий, Богослов Св. Слово 41, на святую Пятидесятницу. – В: Творения. Т. 1. СПб., 1994, с. 576.
[8]. Иоан, Златоуст Св. Творения. Т. 2. Кн. 1. СПб., 1896, с. 496.
Първо изображение: авторът Мартин Ралчевски. Източник Гугъл БГ.
Други изображения (източник Гугъл БГ):
1. Свидетели на Йехова на служение в Хамбург.
2. Джоузеф Бейтс – основател на адвентизма.
3. Уилям Милър – основател на адвентизма.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1z1
Установяване на апостолически делегати в България и тяхното и тяхното отношение към мисията на капуцините*
Румен Ваташки
Има много ясни сигнали, че през 20-те и 30-те години на XX век Ватикана следи с постоянен интерес църковната ситуация в България. На 24 април 1925 г. в София пристига първият апостолически визитатор[1] в България монс. Анджело Ронкали. Този факт означава, че България има голямо значение в политиката на Ватикана на Балканите. Той е координаторът на католическите мисии в България, между които мисията на капуцините има централна роля.
Анджело Джузепе Ронкали е роден на 25 ноември 1881 г. в Сото ил Монте, провинция Бергамо. От 1892 до 1900 г. учи в епископската семинария в Бергамо. В същия град отбива и военната си служба (1901–1902), след което следва в Рим. През 1904 г. завършва теология, а на 10 август същата година е ръкоположен за свещеник. От 1905 до 1914 г. е секретар на епископа на Бергамо монс. Джакомо Мария Радини Тедески. През Първата световна война е мобилизиран, отначало като сержант-санитар, а после като поручик-свещеник. През 1919 г. е назначен за ректор на Висшата семинария в Бергамо. На 18 януари 1921 г. започва работа в Конгрегацията за разпространение на вярата. На 3 март 1925 г. е назначен за апостолически визитатор в България. На 19 същия месец е ръкоположен за епископ[2]. Монс. Ронкали пристига в българската столица придружен от Константин Боскаертс, бенедиктински монах. Посрещнат е на гарата от Викенти Пеев[3].
Преди да пристигне в София, апостолическият делегат влиза в контакт с Йосиф Козаров, апостолически администратор на католиците от източен обред, и с Никополския епископ Дамян Теелен, холандски пасионист, на когото Конгрегацията на източните църкви предварително съобщава за назначението на визитатора. На 4 март 1925 г. започва официално апостолическата визита на Ронкали[4], която засяга 45 хиляди католици от източния и западния обред в Софийско-Пловдивски викариат, Никополската епархия и Източната католическа епархия[5].
Първите месеци от неговия престой в България се характеризират с трескава дейност за придобиване на информация и запознаване с нуждите на българските католици. Поради това визитаторът посещава селищата с католическо население.
При завръщането му в столицата в края на май след първата пасторална обиколка в югоизточната част на страната, когато посещава капуцините в Бургас, отците успенци в Ямбол и отците възкресенци в Ст. Загора, Ронкали вероятно пише първия си доклад до Рим. При второто си пътуване във викариата визитаторът инспектира католическите села около Пловдив. Така той има възможност да опознае мисията на отците капуцини[6]. На 17 юни 1925 г. пристига в Пловдив. След интензивна програма на катедрални чествания, посещение при сестрите на Св. Йосиф от Явлението, при сестрите терциарки на 21 юни, придружен от Викенти Пеев, посещава Балтаджи. След това взима участие в евхаристийната процесия в Калъчли. Следобед е в Салали. На 22 юни извършва богослужение в Калъчли, а на следващия ден – в Дуванли. Ронкали прави визита и в селата Белозем, Селджиково, Даваджово и Хамбарли[7].
Първото му пряко съприкосновение с мисията на капуцините вероятно е предизвикано от генерала на ордена Джузепе (Йосиф) Антонио от Сан Джовани ин Персичето, който търси повод да влезе в контакт с Ронкали. Естествено, не само това е причината. Отец Джузепе е заинтересован да общува с човека, който е удостоен с честта да бъде апостолически визитатор в България, заради доброто на капуцинската мисия[8].
Генералът е информиран своевременно, че относно дейността на неговите събратя в България Ронкали има представа за много неща и се заема с разрешаването на други проблеми. Главният настоятел на ордена желае да организира по-добре мисията и затова възнамерява да я присъедини към някоя провинция на ордена, която да поеме отговорност за формирането на младите капуцини. Изборът е между провинциите Венеция, Палермо и Илирия. Затова настоява за мнението на Ронкали по този въпрос[9].
Писмото на генерала на капуцините от 5 юли обаче се разминава с писмото на Ронкали от 8 юли 1925 г., адресирано до отец Фердинанд от Манербио, генерален секретар на капуцинските мисии, отнасящо се до решаването на случая с отец Салватор Ашиков от Пловдив[10].
Незабавният отговор на Ронкали е от 18 юли 1925 г., т. е. след като приключва посещението си в капуцинските енории на Софийско-Пловдивския викариат, където не намира нищо нередно.
По това време Ронкали все още не е готов с доклада си до Конгрегацията за пропаганда на вярата. Преди да го изготви, възнамерява да посети и Никополската епархия.
Относно поверяването на капуцинската мисия на една от трите посочени по-горе провинции апостолическият визитатор има своя гледна точка. Според него провинция Илирия не може да даде нищо изгодно за България. Възпитанието на младите български капуцини в провинция Сърбия, Хърватия или Словения не би се понравило на българското правителство. За провинция Палермо отбелязва, че няма уважение към сицилианския характер и контактите, които са осъществени в миналото, не оставят добро впечатление. Провинция Венеция, в която българските капуцини се чувстват добре, е за предпочитане. От своя страна Ронкали предлага на главния настоятел на ордена да включи България към някоя друга провинция и така да даде възможност за устойчивост на капуцините в България до подготвянето на тяхна собствена провинция. Що се отнася до предаването на енориите на викариата, той не предлага нищо ново, но допуска увеличаването на местното мирско духовенство, което един ден меже да измести капуцините.
Той отбелязва един важен факт, а именно, че викариатът е много богат на призвания, и предлага създаването в Пловдив на капуцински манастир с монашески живот и новициат. Ронкали не скрива своята надежда за обединение на църквите. “Не трябва да си правим прекалени илюзии, но не трябва и да се отчайваме. Голямата загадка е в ръцете на Всевишния, а той не ни е казал кога ще я разкрие. Затова трябва да подражаваме на Светия отец, който много настоява във всеки случай от наша страна всичко да бъде подготвено. Ако връщането към Църквата майка би трябвало да се случи, каква нова област за изява на капуцините? Аз мисля, че те трябва да бъдат готови, в случая дори да сменят обреда си”[11].
Както се вижда, икуменизмът на Ронкали през този период се проявява според директивите на Ватикана. Не може да се говори за икуменизъм в истинския смисъл на думата. Единството на църквата е очаквано и търсено като завръщане към Рим[12].
В началото на своята мисия в България Ронкали влиза в контакт с представители на Българската православна църква. На 26 август 1925 г. апостолическият пратеник прави посещение на добра воля в сградата на Св. Синод, където е приет от зам.-председателя Врачанския митрополит Климент. Същият митрополит връща визитата на следващия ден. По това време председателят на Св. Синод Софийският митрополит Стефан е на икуменическа среща в Стокхолм[13].
Политиката на Ронкали, която предвижда създаване на семинария, среща голяма съпротива от страна на мисионерите. Така е, защото съществуват различия с клира от латинския обред. Пасионистите от Никополската епархия протестират срещу намерението му да създаде семинария за местния клир. Реакцията на отците капуцини е подобна, тъй като и те се намират в същото положение[14].
Контактите на апостолическия визитатор в България с генералната курия на капуцините продължават. През юли Негово Преосвещенство е информиран от главния настоятел на капуцините отец Агнело за присъединяването на българската капуцинска мисия към провинция Северен Тирол. От своя страна Ронкали засвидетелства своята вяра в апостолата на капуцините във викариата в писмо от 22 юли 1926 г., адресирано до Мелкиор от Бениза, генерал на капуцините, където изразява две пожелания.
Първото пожелание се отнася за младежите, изпратени от ордена в новициата в Мерано, Северна Италия, и тяхната свещеническа и мисионерска подготовка. Още от началото Ронкали предвижда един факт, с който мисията се сблъсква по-късно. Неговите съвети са в тази насока: “… да се обучават така, че да излязат идеални, ако трябва, отлични прозаици, дори поети в националния си български език. Как ме огорчава незнанието. Какво да отговориш на нападките на православните, когато наричат католицизма чужд на България поради факта, че неговите най-образовани представители говорят добре италиански и френски, дори немски, но не познават или говорят много лошо като селяните техния национален език! Обяснявам си отлично миналото. Но за бъдещето не могат да се търсят извинения. Капуцините трябва да се подготвят не само за отлично ползване на техния роден език, но също и да дадат значителен принос за проникването на католическата християнска мисъл в младата българска литература”[15].
Другото пожелание, което визитаторът изразява, е желанието му бъдещите български капуцини да работят не само за запазване на католицизма, но да се заемат с неговото разпространение в езическите страни.
В същото писмо откривам един много интересен факт, тоест че Конгрегацията за пропаганда на вярата изразява желание и поканва българските капуцини в съгласие с местния апостолически викариат да започнат покръстването на “помаците”[16]. В писмо от 6 август 1926 г. главният настоятел на ордена на капуцините уверява Ронкали, че съветите и препоръките, изразени в неговото поредно писмо, ще бъдат взети под внимание[17].
През това време визитаторът развива голяма благотворителност в полза на бежанците от Егейска Македония и Тракия. Между бегълците има и католици от източен обред. В тази проява се включват Българската православна църква и различни български и международни организации.
Дейността на Ронкали в този момент не може да се характеризира като прозелитична, тъй като първата трапезария е открита в Несебър, град с изключително православно население. Моментът е доста комплициран и той си дава сметка за това[18].
Благотворителната дейност на Ронкали продължава и след земетресението през 1928 г. Той пристига веднага в засегнатите райони в Пловдив и областта. В тези дни на изпитание Ронкали е близо до миряните и посещава енориите на капуцините, засегнати от земетресението[19]. Придружен от Викенти Пеев, той посещава и селища, населени с православни. По тяхно настояване Ватикана изпраща финансова помощ на стойност 1 000 000 лева за пострадалите от земетресението[20].
Неговата благотворителна инициатива не му пречи да бъде в центъра при създаването на организацията “Католическа акция в България”. В началото на март 1929 г. католическите религиозно-просветни и благотворителни дружества участват на първия си конгрес, където апостолическият визитатор произнася реч при откриването, в която обявява принципите, според които трябва да се развива Съюзът на католическите дружества в България[21]. За да потвърди, че приема директивите на Св. Престол, конгресът изпраща телеграма до папата, а Ронкали е избран за почетен президент[22].
От 1 до 4 ноември 1928 г. Ронкали е гост на серафическата семинария на отците капуцини в Бресаноне и в Мерано[23]. За посещението си в Бресаноне той уведомява провинциала Анджелик Гриес с писмо от 4 октомври 1928 г.[24]
Посещението му в провинцията започва веднага след поверяването на българската капуцинска мисия на провинция Бресаноне. Гостът се запознава с условията на живот и атмосферата, при която ще се обучават младите български капуцини[25]. Вероятно по време на тази среща капуцините изразяват загриженост относно проекта на Ронкали да построи семинария, която би възпрепятствала мисионерската дейност на капуцините в Софийско-Пловдивския викариат[26].
Построяването на семинария е една от основните цели на визитатора в България и има отношение с реорганизацията на източните католици[27]. Опозицията, която той среща от страна на пасионистите и на капуцините, техните добри контакти с Конгрегацията за пропаганда на вярата и със Св. Престол, които от много години поддържат постоянни отношения и с двете институции, затрудняват реализацията на неговия проект, така че в крайна сметка префектът за пропаганда на вярата не го приема. Планът на Ронкали предвижда основаването на семинария на национално ниво, в която да учат младежи от източния и западния обред. Същото предложение обаче предизвиква конфликт за юрисдикция между Източната конгрегация и Конгрегацията за пропаганда на вярата. Все пак семинарията е създадена през последните месеци от пребиваването на Ронкали в България. На 16 септември 1934 г. тя е отворена от него самия и поверена на отците йезуити[28]. Въпреки това поради различни църковни и политически интереси проектът на Ронкали няма успех[29].
След подписването на тъй наречените Латерански договори през 1929 г. между Св. Престол и фашисткия италиански режим (Конкордата между Ватикана и Италия) позицията на Ронкали в България придобива други измерения[30].
На 26 септември 1931 г. е създадена апостолическата делегация в България. Това признание за Католическата църква на политическо ниво благоприятства католическото дело в страната. Ронкали е назначен за първи апостолически делегат. Естествено, Българската православна църква реагира срещу основаването на апостолическа делегация и назначаването на апостолически делегат[31], но в такива случаи политическите интереси надделяват[32].
Ронкали ръководи духовни упражнения на католическия клир в България, включително и на отците капуцини. От 4 до 8 август 1930 г. той води духовните упражнения на същите отци в столицата[33]. В този случай е видно писмото на Агнело от Шпитал от 29 септември 1930 г. до неговия началник, в което пише: “Сигурно това беше много специална Божия благодат, духовните упражнения под ръководството на монс. Ронкали, чието топло слово донася вълна на нов плам в сърцата на мисионерите. Трябва да си пожелаем ползата от тях да накара да се чувстват неговите благотворни ефекти за дълго време”.[34]
От 4 до 8 септември 1933 г. Ронкали провежда в София годишен курс духовни упражнения с отците капуцини. Изглежда, че през същата година се засилва връзката му с Викенти Пеев. В началото на октомври монс. Пеев го придружава в Италия, а на 23 октомври и двамата имат аудиенция при папа Пий ХI[35].
На 27 ноември 1934 г. Ронкали е назначен за апостолически делегат на католиците от латински обред в Константинопол. Същия ден е приет от папа Пий ХI. По време на срещата апостолическият делегат настоява за промяна на епископската му титла. На 16 декември 1934 г. той се завръща отново в София[36]. На 25 декември, Коледа, отслужва литургия в църквата “Св. Йосиф”, по време на която произнася трогателна проповед, от която проличава неговата симпатия към българския народ[37].
Новият апостолически делегат за Турция и Гърция напуска българската столица на 4 януари 1935 г. В пътуването го придружават секретарят дон Джакомо Теста, канониста Дела Тола и домакинът Луиджи Брешани[38].
Още преди окончателното заминаване на Ронкали Св. Престол назначава в България негов заместник. На 15 декември 1934 г. на този пост е назначен Джузепе Мацоли[39]. Той е роден на 22 ноември 1886 г. във Фабриано, Италия. Първоначално учи гимназия, после изучава философия и теология в семинарията във Фермо – Камерино. На 9 юли 1911 г. е ръкоположен за свещеник. В разстояние на една година работи в енория, където развива своята дарба за работа с младежите. Поради това е назначен за преподавател и заместник-ректор на семинарията във Фабриано. През 1921 г. той придружава като личен секретар монс. Касуло, апостолически делегат в Египет. По-късно Мацоли е одитор на същата апостолическа делегация. На тази длъжност го заварва назначението му за апостолически делегат в България. На 19 февруари 1935 г. в Йерусалим Джузепе (Йосиф) Мацоли е ръкоположен за епископ от Густаво Теста, апостолически делегат за Палестина, Египет, Арабия и Абисиния и въведен в епископско достойнство с титлата Джермски и Хелеспонтски[40]. В България Мацоли прекарва десет години. Умира на 8 декември 1945 г. в София в резиденцията си на ул. “11 август” № 6[41].
В началото на юли 1935 г. монс. Мацоли пристига в българската столица[42]. В зала “Св. Франциск” на католическата енория от латински обред в София е официално представен на католическата общност в присъствието на свещеници и църковни ръководители от двата обреда. Епископ Пеев представя новия апостолически делегат, който е поздравен сърдечно от клира и от вярващите. От своя страна Мацоли благодари за топлия прием[43].
Вероятно Мацоли поддържа добри отношения с апостолическия викарий и отците капуцини, които имат основна роля в цялостната католическа мисия в България. Това е видно в доклад от 14 февруари 1940 г. на Игнатий от Бар за посещението му в Софийско-Пловдивската мисия. Той е натоварен от генерала на капуцините да изслушва желанията и указанията на църковните власти, на отците и на братята и да прави собствени наблюдения по време на посещението в мисията. Въз основа на тях той изготвя доклад. В него указанията на апостолическия делегат се намират на първо място.
Мацоли признава с голямо задоволство заслугите на отците капуцини в България. Но това не му пречи да препоръча на членовете на ордена да се занимават по-активно със социални дейности. Апостолическият делегат констатира, че те вече работят в тази насока с желание, но по неговото мнение се задълбават твърде много в дреболии и хвърлят много сили в безполезни спорове с мирските свещеници. Младите клирици трябва да се обучават в тази насока и така престижът на капуцините би се увеличил. На Мацоли прави впечатление, че отците учат много години в чужбина, така че при завръщането си не знаят майчиния си език. Този факт се наблюдава особено в градовете София и Пловдив. Апостолическият делегат не упреква никого, но препоръчва капуцините в София[44]да привличат населението с една по-хубава и чиста църква, чрез по-градивни богослужения и с по-приветлив манастир. Според апостолическия делегат същият манастир прилича по-скоро на кръчма, отколкото на религиозен дом. Делегатът не е против пушенето, но трябва да се внимава “когато посетителят отвори вратата на манастира, да не чувства пушека веднага”.[45]
Според друг доклад от 29 юни 1939 г. на Леополд от Дзейе, главен настоятел на капуцините в България, предназначен за генерала на капуцините, софийските братя са много разочаровани от действията на апостолическия делегат. По повод смъртта на папа Пий ХI монс. Мацоли поверява ръководството на траурната литургия на свещеник йезуит.
Документът отново потвърждава забележките на апостолическия делегат по отношение на енорията в София. В нея католиците от латинския обред са 4674, от които 3690 са чужденци, а местни са 984, със седем свещеници капуцини и двама братя лаици. Настоятелят потвърждава, че в пастирската работа на събратята му в София, където енорийски свещеник е отец Йозафат, има слабости – “хармонично сътрудничество и координация като конференции, лаически апостолат, католическо действие и пр.”[46]
В допълнение към доклада за каноническата визита в Софийско-Пловдивската мисия, извършена през април 1937 г., се отбелязва, че отец Ангел от Пловдив, главен настоятел на капуцините в България, свидетелства, че има много кандидати за ордена, които се губят, защото провинция Бресаноне отказва да приема повече от двама кандидати лаици и двама ученици годишно. Църковната власт, т.е. апостолическият викарий и апостолическият делегат са против такъв план[47].
По този повод се вижда ясно, че капуцинската мисия в България развива сериозен апостолат и е в състояние със собствени сили да задоволи нуждите си от кадри. От друга страна, увеличаването на капуцините във викариата не е необходимо поради малкия брой на католиците, а за тяхното религиозно обслужване стигат наличните мисионери.
Според статистика от месец май 1941 г., направена лично от монс. Пеев в Софийско-Пловдивския викариат, католиците наброяват 27 715. Следните данни представят положението в населените места, както следва: Пловдив – 6405, Секирово – 5153, Ген. Николаево – 5001, София – 4650, Житница – 1993, Калояново – 1065, Белозем – 807, Миромир – 782, Дуванли – 779, Антраниково – 359, Ямбол – 280, Борец – 241, Бургас – 200[48].
По време на престоя на Мацоли в България се случва един куриозен и в същото време скандален факт. В писмо от 24 март 1941 г., подписано от Викенти Пеев до кардинал Евгений Тисерант, секретар на Конгрегацията на източните църкви, се съобщава, че капуцините в София начело с главния настоятел заявяват категорично, че няма да служат литургия в църквата “Св. Франциск” в София. Според викария капуцините се страхуват от възможноста да възникне някоя скандална сцена в присъствието на миряните.
В този квартал живеят около 300 семейства от латински обред, които не искат да посещават св. литургия от източен обред. Намесата на апостолическия делегат и на апостолическия викарий се оказва безполезна. Мисионерите заявяват, че поемат отговорността за последствията.
От канонична гледна точка това наистина е тежък акт на непослушание, но фактът показва, че мисионерите се чувстват достатъчно силни и в същото време уверени в себе си. По този повод монс. Пеев открива за вярващите капелата за сестрите на св. Йосиф на ул. “Шипка”, която е близо до църквата “Св. Франциск”.
В отговора си от 2 април 1941 г. кардинал Евгений Тисерант отбелязва, че в този случай не може да разбере поведението на свещениците от храма “Св. Франциск”, но от писмото се разбира, че забележките и протестите идват вследствие на новата уредба на храма. Според него капуцините нямат никакво морално право, тъй като църквата не е тяхна и от много години е в състояние на полуизоставеност, а св. литургия се извършва само в неделя.
Новата разпоредба за църквата “Св. Франциск” предвижда тя да се повери на кармелитките, като латинският религиозен обред се запази. Според плана всичко се свежда до въпроса за работното време, за което е лесно да се постигне споразумение с кармелитките. Съществува и проект за нова латинска катедрала.
В писмо от 5 април 1941 г., адресирано до Донат от Веле, генерал на капуцините, кардиналът уверява, че по същия проблем трябва да се прибави една неуточнена оценка на целите, преследвани от Конгрегацията за източните църкви, на която вероятно се приписва програмата за ориентализация на всяка цена[49].
Капуцините, свикнали да бъдат в центъра на католическата мисия в България и да поемат по-голяма отговорност, въпреки че действителността ги поставя в привилегировано положение, в този случай се чувстват пренебрегнати. Без друго те вече чувстват друг вятър, който ще дойде от Рим след смъртта на епископ Пеев.
След смъртта на монс. Мацоли за временно управляващ апостолическата делегация в България е назначен отец Франческо Галони. Той е роден на 18 февруари 1890 г. в Лодето ди Ровато (Бреша), Северна Италия. На 5 юли 1914 г. е ръкоположен за свещеник. По време на Първата световна война е военен капелан в италианската армия. През месец септември 1921 г. е изпратен с хуманитарна мисия в България. По-късно основава в София “Istituto Pro Oriente”, девически пансион и библиотека[50]. През 1945 г. Галони е назначен за временно управляващ апостолическата делегация в София[51], а през 1948 г. е титулярен апостолически делегат в България[52]. Титлата му обаче не е призната от българското правителство, което през 1949 г. закрива ватиканското представителство в България. Франческо Галони умира на 5 юни 1976 г. [53]
Както вече споменах, през 1921 г. Галони пристига в България като представител на италианска мисия за издирване на безследно изчезнали италиански войници през Първата световна война [54].
За да улесни тази хуманитарна задача, Св. Синод издава специално окръжно до епархийските началства, които да изискват от подведомствените си енорийски свещеници да установят живеят ли в енориите им италианци, пристигнали в България след войната и дали разполагат с данни за починали италиански войници. Мисията се ръководи от желанието да помогне на италианските войници, като им гарантира, че няма да бъдат обезпокоявани, ако желаят да живеят в България.
Според указанията на синодалните архиереи събраните сведения трябва да се изпращат чрез митрополиите до Св. Синод, който от своя страна се задължава да ги предостави на свещеник Франческо Галони, установил се в католическата църква “Св. Йосиф”, в София[55].
Оказва се, че задачата на отец Галони е съвсем друга, а официално представената версия, че издирва италиански войници е само прикритие. Разбира се, това е една чисто хуманитарна акция и българските архиереи подхождат към нея твърде отговорно.
Според доклад на отец Франческо Галони от месец ноември 1922 г., озаглавен “Надеждите за Църквата на Балканите”, предназначен за Негово Светейшество Папата,[56] основните пунктове за мисионерска дейност в България са католическите села в Северна и Южна България. Според отец Галони именно от тези центрове би могло да се осъществи едно католическо религиозно и културно проникване сред православните българи.
В споменатия доклад Франческо Галони прави много интересни заключения, които засягат българския народ. Според него българите са жадни за образование и приемат със симпатия всеки опит и всеки възможен случай за контакт. Поради тази причина всяка една религиозна пропаганда сред тях би имала успех.
За духовността на православните Франческо Галони отбелязва, че “… нито клирът нито народът (с редки изключения) познават, нито практикуват молитвата; всичко се свежда до традиционни символи, литургически често деформирани, почти винаги лишени от каквото и да е духовно вдъхновение текстове”[57].
Според документа политическите партии, появили се като следствие на социални борби (комунисти и земеделци), са безразлични към богословските проблеми. Някои от ръководителите и многобройните последователи на земеделската партия дори изпитват симпатия към католиците.
В средите на българското образование (средно и висше) не е застъпена антикатолическа теза в истинския смисъл на думата, поради това интелектуалната физиономия на българския народ е преди всичко скептична, непозната, отколкото насочена срещу Рим.
В заключението си Галони отбелязва, че православният клир се страхува от духовната и интелектуалната дисциплина на Рим, поради това едно колективно движение към обединение с Рим изглежда не само невъзможно, но и нелогично.
Информацията относно състоянието и необходимостта от мисионерска дейност в България са оценени като интересни от Секретариата на Ватикана и затова с писмо от 14 ноември 1922 г. е изпратен писмен доклад до кардинал Van Rossum, префект на Конгрегацията за пропаганда на вярата, както и до Източната конгрегация[58].
След закриването на апостолическата делегация в България през 1949 г. за пазител и администратор на имотите и фондовете на Ватикана е назначен Плачидо Корси, пасионист. В негово писмо до Васил Коларов – министър на Външните работи и на изповеданията, се узнава, че през 1948 г. Корси е назначен за секретар на апостолическата делегация в България. Той заема длъжността от 5 август 1948 г. до ноември същата година и от 3 януари 1949 г. до самото закриване на легацията. Преди да напусне страната, Корси поверява пазенето на Ватиканските имоти на Фортунат Бакалски, капуцин. За тази цел Плачидо Корси подписва пълномощно, което носи дата 25 юни 1949 година[59].
_________________________________________________________
*Материалът е предоставен от автора. За справки: Румен Ваташки, Шуменски университет, Катедра по Теология.
[1]. Апостолическият посетител е папски представител със специални поръчения към епархии и към граждански правителства. Cfr. Chiappetta, Luigi, Op. cit., р. 149.
[2]. Giovanni XXIII – Ottima e reverenda madre. Lettere di papa Giovanni alle Suore, Bologna, 1990, рр. 17–18; Н. В. Преосвещенство архиеп. Анджело Джузепе Ронкали. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1926, с. 102; Н. В. Преосв. Ронкали, Календар “Св. св. Кирил и Методий, 1935, с. 139–141; Н. В. Пр. архиепископ Анджело Дж. Ронкали. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1925, бр. 1, с. 1–2. Вж. подробности от Della Salda, F. Obbedienza e pace. Il vescovo A. G. Roncalli fra Sofia e Roma 1925-1934. Genova, 1989, pp. 3–7.
[3]. Giovanni XXII, Il giornale dell’anima, Roma, 1964 г., pp. 547; Рубрика “Хроника”. – Истина, 1925, бр. 56, с. 4.
На 3 май Ронкали отслужва св. литургия в католическата катедрала “Св. Йосиф” в София в присъствието на католическото духовенство и много вярващи.
От биографията му интерес представляват и някои факти, които се отнасят до научната му дейност. Той е автор на ценно научно съчинение за кардинал Цезар Бароний, за благотворителните институти в Бергамо, както и многобройни статии върху историята на област Бергамо. Под научното ръководство на Ахил Роти (бъдещия папа Пий XI) Ронкали подготвя научно съчинение за апостолическото посещение в Бергамо на Карл Боромей. Изследвал е въпроса за контрареформацията в Италия и успява да събере интересни сведения за Бергамската епархия. Автор е и на книга за Джакомо Радини Тедески, епископ на Бергамо, умрял през 1914 г. Тези негови трудове имат принос към църковната история на Италия. Срв. Н. В. Пр. Арх. Анджело Джузепе Ронкали. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1925, бр. 1, с. 1.
[4]. Della Salda, F., Op. cit., pp. 34.
[5]. Roncalli, A. Lettere dall’oriente. Brescia, 1968, p. 21.
[6]. Della Salda, F., Op. cit., pp. 34–35.
[7]. Giovanni XXII, Il giornale…, p. 548.
[8]. Според документа генералът на капуцините се намира на посещение в капуцинските мисии в Бразилия, когато разбира за избирането на апостолически визитатор в България. Отец Джузепе възнамерява да говори с Ронкали преди заминаването му и желае да го запознае с най-важните задачи пред капуцинската мисия в България. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.
[9]. Писмото е от 5 юли 1925 г. от Рим. AGC, H 95, Fasc. Acta Ordinis.
[10]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.
Ронкали веднага се запознава с този проблем и провежда няколко разговора със свещеника. Взима под внимание много документи, след което настоява за мнението на монс. Пеев и на най-уважаваните капуцини във викариата. Не без значение за него е и общественото мнение в локалната католическа среда. При разговорите с провинилия се капуцин Ронкали търси свещеническата душа на отец Ашиков и я намира още жива и чувствителна. Информацията за поведението му по това време е добра – не пие, не злослови, всяка неделя се изповядва и причестява. Все още упражнява лекарско изкуство, но го прави по необходимост, без да дава повод за съблазън, както преди. Монс. Пеев няма нищо против той да се върне отново в своя манастир и да остане във викариата. Събратята му изказват желание да го приемат отново като брат, да му помагат и сътрудничат. Според него отец Салватор трябва да бъде приет на изпитание за една година при следните условия: да престане незабавно да се занимава с лекарско изкуство, да не пие, освен малко вино, да не се занимава с интриги и да не държи никакви пари у себе си. Монс. Ронкали е за мирно решаване на случая и прави всичко възможно в тази насока.
Писмото е от 8 юли 1925 г. и е адресирано до Фердинанд от Манербио, генерален секретар за мисиите на капуцините. AGC, H 95, II.
[11]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.
[12]. Папите Бенедикт ХV (1914-1922 г.) и Пий ХI (1922-1939г.) имат специална политика към източните църкви. През 1917 г. в Рим е основан Ориенталският институт, където се изучава източна история, теология и литургика. За да се опознае източната християнска традиция, папа Пий ХI позволява на бенедиктинските манастири в Шеветонье (Chevetogne) и в Нидералтайх (Niederalteich) да живеят според православната духовност. Cfr. Neuner, P. Breve manuale dell’ Ecumene, Brescia, 1988, pp. 88-89; Smit, G, Roma e l’oriente cristiano. Roma, 1944, pp. 166-172.
[13]. Може да се говори за нормални контакти с Българската православна църква според практиката, разпространена сред представителите на Св. Престол. Ронкали изпитва уважение към Православната църква. Той заявява, че същата църква пази догмите на вярата като съкровище. Della Salda, F., Op. cit., p. 41.
[14]. Della Salda, F. Op. cit., p. 42.
[15]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.
[16]. Ронкали трябва да е много ентусиазиран, защото според него капуцините трябва да се запознаят с обреда, историята и литературата на Източната църква според указанията на папа Пий ХI. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.
[17]. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.
[18]. Della Salda, F., Op. cit., p. 47.
В началото на 1926 г. Св. Престол дарява за бежанците 500 000 лева за организиране на кухни за децата на бежанците в Несебър, Бяла и други градове. В края на годината Ронкали получава от Ватикана още 1 000 000 лева. Вж. Чапликов, В. Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1927, бр. 3, с. 2-3.
[19]. Della Salda, F., Op. cit., pp. 83; Рубрика “Из живота на католиците у нас”. – Истина, 1928, бр. 1, с. 2.
[20]. Папата е подарил нови 500 000 лв. за пострадалите в България. – Истина, 1928, бр. 2, с. 1.
[21]. Della Salda, F., Op. cit., р. 85.
[22]. Чапликов, В. – Учредителният…, – Истина, 1929, бр. 45, с. 1-2.
[23]. Giovanni ХХIII, Il giornale…, р. 553.
[24]. Във връзка с посещението в доклад до Главното седалище на ордена провинциалът изразява загриженост за интересите на ордена, ако монс. Пеев пристигне по същото време в Рим. Този факт, достатъчно показателен, потвърждава, че капуцините в Бресаноне нямат доверие на капуцинския епископ. Анджелико от Гриес настоява за указания от Генералната курия за предстоящите си разговори с визитатора в България. Писмото е от 13 октомври 1928 г., Бресаноне. AGC, H 95, III, 1928 г.
[25]. От октомври 1926 г. българската капуцинска мисия е поверена на провинция Северен Тирол, а от 1928 г. на тази в Бресаноне. Cfr. Roncalli, A. Il giornale dell’ anima, Bologna, 1987, р. 774.
[26]. AGC, H 95, III, 1928 г.
[27]. Della Salda, F. Op. cit., р. 93; Паскалев, Климент. Грижите на Н. В. Преосвещенство Ронкали за католиците от източен обряд. – Истина, 1934, бр. 32, с. 3.
[28]. Della Salda, F. Op. cit., pp. 94-97.
[29]. Гюлов, Д. При раздялата на Н. В. Преосвещенство Анджело Джузепе Ронкали, пръв апостолически делегат в България. – Истина, 1934, бр. 32, с. 1-2.
[30]. Della Salda, F. Op. cit.,р. 87.
[31]. Апостолическите делегати са титулярни архиепископи, които изпълняват функциите си при местните църкви и информират Св. Престол за всичко, което се отнася до църковния живот. Използването на наименованието “апостолически делегат” е окончателно изяснено в съобщението на държавния секретариат на Негово Светейшество от 8 май 1916 г. Това наименование се дава на представители на Ватикана без дипломатически характер. Cfr. Annuario pontificio, Vaticano, 1943, p. 649; Staffa, D. Delegato apostolico, Enciclopedia cattolica, volume IV, Vatticano, 1950., coll. 1345-1348.
[32]. Cfr. Della Salda, F. Op. cit., p. 104-106. Cfr. Giovanni XXIII, Pensieri del diario. Vicenza, 1963, pp. 15-16.
[33]. Roncalli, A. Il giornale dell’Anima. Bologna, 1987, pp. 477-507; Р., Г. Негово В. Пр. Анжело Джузепе Ронкали и духовенството. – Истина, 1934, бр. 32, с. 4.
[34]. AGC, H 95, fasc. 2, 1908-1949.
[35]. Giovanni XXIII, Il giornale…, p. 558; Нашите владици при Светия Отец. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1934, с. 111.
[36]. Giovanni XXIII, Il giornale…, p. 560; Н. В. Пр. Ронкали по случай назначаването му на нов пост. – Истина, 1934, бр. 28, с. 1-2.
[37]. “…Драги братя, никой не знае пътищата на бъдещето? В какъвто и край на света да ми се случи да ида, ако някой от България мине край моята къща през нощта, изпаднал в безизходно положение, той ще намери на моя прозорец светилника запален. Похлопай, похлопай! Няма да те запитат дали си католик или православен: брат от България – достатъчно, влез. Две братски ръце ще те прегърнат, едно горещо приятелско сърце празненствено ще те посрещне; понеже е такава Божията любов, излиянията на която са услаждали живота ми през десетгодишното ми пребиваване в България. Това е най-благоуханното цвете на Христовия мир.” Della Salda, F. Op. cit., pp. 259-262; Вж. Прощално слово на Н. В. Пр. А. Д. Ронкали. – Истина, 1934, бр. 33, с. 1-2.
[38]. Giovanni XXIII, Il giornale…, р. 561; Драгов, Хр. Изявления на монсеньор А. Ронкали. – Истина, 1935, бр. 34, с. 3.
На 28 октомври 1958 г. Ронкали е избран за папа под името Йоан ХХIII. С неговото име се свързва едно от най-големите събития в църковната история на ХХ век – свикването на Втория Ватикански събор през 1961 г. Умира на 3 януари 1963 г. Срв. Йоан, архимандрит. Втори Ватикански събор. – Духовна култура, 1966, кн. 10-11, с. 27.
[39]. Annuario Pontifico, 1943, р. 351.
[40]. Драгов, Хр. Н. В. Преосв. Джузепе Мацоли. – Истина, 1935, бр. 11, с. 1. Annuario Pontifico, 1943, p. 351; Монс. Джузепе Мацоли, новият апостолически делегат в България. – Истина, 1935, бр. 46, с. 1; Н. В. Пр. Джузепе Мацоли. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1936, с. 108-109.
[41]. Серийски, Р. Всепреосвещеният Йосиф Мацоли почина. – Истина, 1945, бр. 1049, с. 1.
[42]. Поради затварянето на Ватиканската документация след февруари 1922 г., която включва периода на монс. Мацоли като апостолически делегат в България, в настоящия труд не са използвани достатъчно документи. Мацоли не е на нивото на архиепископ Ронкали. Затова неговото присъствие в католическия печат не е толкова забележимо. Известно е, че ватиканските архивни фондове, включително тези на римските конгрегации, са достъпни до края на понтификата на Бенедикт ХV.
[43]. Др. Тържеството в чест на Н. В. Преосв. Джузепе Мацоли. – Истина, 1935, бр. 11, с. 2-3.
[44]. Вероятно Мацоли не познава добре ситуацията в другите капуцински енории, защото в доклада си той не изразява мнение за тях, а преди всичко за Софийската. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.
[45]. Провинциалът Игнатий от Бар отбелязва, че всички свещеници без изключение потвърждават, че в началото на тяхната мисионерска дейност в България срещат проблеми от недостатъчното познаване на родния си език. AGC, H 95, busta 2, fasc. Acta Ordinis.
[46]. AGC, H 95, fasc. 2, 1908-1949.
Според мен докладът, направен от главният настоятел отец Леополд от Дзейе срещу местния настоятел отец Йозафат Марков, е тендециозен. Преди назначаването му за главен настоятел на капуцините на 14 януари 1938 г., той е енорийски свещеник в София (1929-1934) и ако нещата през юни 1939 г. са такива, каквито ги описва, той също носи отговорност. Разбира се, съжителството на един бивш енорийски свещеник, главен настоятел, и настоящ енорийски свещеник и местен настоятел поражда почти винаги антагонизъм. В същия документ главният настоятел потвърждава, че съществуват противоречия с настоятеля в София. Като главен настоятел отец Леополд трябва да живее в Пловдив, близо до капуцинските центрове, но той предпочита да остане в столицата. Вж. 100-годишният юбилей на отците капуцини в България (1841-1941). С., 1941, с. 25-26.
[47]. AGC, H 95, fasc. 2, 1908-1949.
[48]. ЦДА, Ф. 166 к, oп. 4, a. e. 62, л. 8.
Според статистика, която се отнася за 1935 г., католиците в същия викариат са 26 501 души. Както се вижда, наблюдава се малък прогрес. Срв. Изчисление на католиците от Софийско-Пловдивската епархия, съгласно статистиката от 30 юни 1935 г. и храмови празници. – В: Календар “Св. св. Кирил и Методий”, 1936, с. 125.
[49]. AGC, H 95, fasc. 2, 1908-1949.
[50]. Драгов, Х. “Животът на светците”. – Истина, 1943, бр. 950, с. 1-2.
[51]. Временно обслужващи папската делегация в България. – Истина, 1945, бр. 1049, с. 1.
[52]. Монсиньор Франческо Галони титулярен апостолически делегат. – Истина, 1948, бр. 1180, с. 1.
[53]. Осветени портрети. – Абагар 1, 1996, бр. 6, с. 4-5.
Върху библиографията на ФранческоГалони може да се консултира Eldarov, G. Monsignor Francesco Galloni (1890-1976) in Bulgaria (1921-1948). Archivio cattolico bulgaro di Roma “Abagar”. Roma, 1989, pp. 7-29.
[54]. За съжаление, поради забрана да се работи с документи след 1922 г. в Секретния архив на Ватикана, период, който се отнася за сегашното ми изследване, не можах да работя с достатъчно документи върху дейността на Галони в България и отношението му към капуцините.
[55]. ЦДА, Ф. 791 к, оп. 1, а. е. 33.
За дейността на дон Франческо Галони в България и Италия вж. по-подробно Монтанина дом на християнско братолюбие. – Истина, 1949, бр. 1189-1190, с. 3-5.
[56]. Франческо Галони съставя своя доклад, след като прекарва в България една година. През това време той има възможност да опознае добре страната, както и да се запознае с различни социални и религиозни общности. Archivio Storico di Propaganda Fide, N. S., Rub. N. 109.
[57]. Аrchivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.
[58]. Аrchivio Storico di Propaganda Fide, N. S. Rub. n. 109.
[59]. Archivio Generale della Congregazione della Passione, Fondo Bulgaria, A. IV-III/15.
Изображения: авторът Румен Ваташки и Анджело Джузепе Ронкали (1881-1963), като папа Иоан XXIII. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-18c
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.