Протоиерей Иоан Майендорф**

Установеното в Халкидон разграничение между термините φύσις и ὑπόστασις е твърде ново и революционно в богословието на Въплъщението, за да не предизвика най-различни тълкувания и неразбирателства. От методологична гледна точка можем да обособим богословите от онова време в четири групи:

1.Строги диофизити, които са верни на антиохийската христология и, макар че отхвърлят Несторий, мислят за Халкидонския събор като за посмъртна победа на Теодор Мопсуестийски и частично отхвърляне на Кирил Александрийски.

2.Монофизити, които, като следват Диоскор и Тимотей Елур, отхвърлят Халкидон, смятайки събора за възвръщане към несторианството. За тях една въплътена природа на Бог Слово на св. Кирил е единствената приемлива христологическа формула. За тази една природа те мислят като за несъмнено състояща се от две природи (ἐκ δύο φύσεων), тъй като думата природа може да има допълнителен родов смисъл, и все пак историческият Христос в действителност е една единствена природа. Да се съгласят с Халкидон, че Той е в две природи (ἐν δύο φύσεσιν) след съединението за тях означава да допуснат в Христос две отделни самостоятелни същества.

3.Богослови, наричани днес (по предложение на Жозеф Льобон) неохалкидонци. За тях Халкидон не отстъпва от св. Кирил, а само осъжда Евтихий. Като казва една ипостас, съборът приема всички аргументи на Кирил срещу Несторий, както и самата Кирилова фразеология, включително формулата една въплътена природа на Бог Слово, чиято валидност се запазва и в антинесториански контекст. Колкото до използваната в Халкидон формула в две природи, тя е важна единствено с оглед потвърждаването на двойното единосъщие на Христос, като по този начин се осъжда евтихианството.

4.Нито една от тези групи обаче не е в състояние да разреши поставения от Халкидонския орос терминологичен проблем. Усилие за творческо решение на проблема е направено чак през първата половина на VI век от една четвърта школа в богословската мисъл, до голяма степен вдъхновена от метафизиката на Ориген, главен представител на която е Леонтий Византийски.

Макар съществуването на тези групи да се признава от историците, изучаващи този период днес, оценките за всяка от тях не винаги съвпадат. Отсъжданията са определени, от една страна, от съживяването на интереса към личността и трудовете на Теодор Мопсуестийски вследствие появата на няколко съвременни изследвания[1].От друга страна, те имат и по-дълбоки богословски причини, които, макар да не са задължително от конфесионален характер, в основата си се намират в по-голямата част от вероучителните разногласия между Изтока и Запада, започвайки още от IV век. За някои Халкидонският събор само потвърждава антиохийската христология – основно като отрича полемическите невъздържаности на Кирил Александрийски. Великият представител на Антиохийската школа Теодор Мопсуестийски е всъщност халкидонец преди Халкидон и неговото осъждане от Петия вселенски събор през 553 година се основава на неавтентични или фалшифицирани цитати[2].Ясно е, че неохалкидонизмът няма как да се радва на благосклонното отношение на тези днешни историци. За тях той е само изкуствено усилие да се примири св. Кирил с Халкидон и в действителност е връщане към монофизитството. Представката нео, следователно, те използват в определено отрицателен смисъл, представяйки с нея движение, което всъщност извършва предателство спрямо Халкидонския събор като потвърждава скритото монофизитство, лежащо според тях в основата на по-късното византийско християнство. Точно обратно – според тях истинският халкидонизъм може да бъде запазен само от първата група – тази на строгите диофизити – и, очевидно, от онези от западните, които протестират срещу произнесеното от Петия вселенски събор осъждане на Трите глави[3].

Съдържащата се тук реабилитация на Теодор Мопсуестийски е свидетелство за съществуването у редица автори на предразполжение към антиохийското богословие, което още в началото на нашето столетие се изразява в симпатии към Несторий[4].Други автори, които осъзнават принципната несъвместимост между Теодор и Кирил Александрийски, смятат тази тенденция за неприемлива. Те отбелязват, че както съборът в Ефес, така и този в Халкидон, стоят твърдо на страната на Александрийския епископ, макар в известна степен да смекчават остротата на неговите христологически формулировки[5]. И ако, както изглежда, непредубеденото разглеждане на протоколите от Халкидонския събор доказва правотата на тези автори, то неохалкидонизмът следва да бъде разглеждан не като отхвърляне на Халкидон, а именно като завръщане към истинския халкидонизъм.

Важността на този спор трябва да бъде подчертана, тъй като той засяга самата същност на Халкидонския орос, а оттам и на всички по-късни богословски развития – както на Изток, така и на Запад.

Периодът между събора в Халкидон (451 година) и началото на управлението на император Юстиниан (527 година) преминава под знака на безплодния спор между монофизити и строги диофизити. Многото случаи на императорски вмешателства в този спор допринасят за неговото ожесточаване, както и за задънената улица, в която той в крайна сметка изпада. Този начален дебат, непосредствено последвал Халкидонския събор, ще бъде темата на настоящата глава.

В първите години след Халкидонския събор сред неговите привърженици изпъква величествената фигура на реабилитираната жертва на Диоскор – Теодорит Кирски. Той продължава да пише чак до смъртта си през 466 година. Кореспондира с много от своите съвременници, включително с папа Лъв І и с несторианите в Персия[6].Като приятел на Несторий той се изказва открито както срещу Евтихий, така и срещу Кирил. Всички помнят неговите опровержения на Дванадесетте анатематизми, както и на събора в Ефес. Антиохиец по образование и по начина си на мислене, Теодорит все пак е в състояние да разпознае онова, в което св. Кирил е прав против Несторий, и подписва формулата на единението от 433 година. Истински богослов, той успява да вникне през думите и формулите, да постигне техния смисъл. Той признава, че православието може да бъде изразявано и в александрийски формулировки, както и че някои от антиохийските формули, като тази за възприетия човек, следва да бъдат отхвърлени[7].През 451 година, след като анатемосва своя бивш приятел Несторий, Теодорит Кирски получава признание за своето православие и в продължение на петнадесет години остава най-важен говорител на халкидонската партия.

Въпреки това, начинът на мислене на св. Кирил, дори в халкидонския му израз, остава чужд на епископа на Кир. Старите антиохийски формули винаги излизат естествено под неговото перо, особено когато той пише до своите стари приятели от Изтока. Макар и често коректни, в ушите на монофизитите тези формули звучат като несториански. Още повече, както бе отбелязано, Теодорит остава непоколебим в отказа да използва теопасхитските формули, тоест да каже, че Божият Син умря на Кръста. В своето фундаментално съчинение, съставено след Халкидонския събор, вероятно около 453 година[8] и озаглавено Haereticarum fabularum compendium, чиято пета книга се състои от Epitome (съкратено изложение) на християнското учение – той продължава да отхвърля с известна полемична невъздържаност всяка форма на теопасхизъм. Възкресението за него очевидно е възкресение на тялото на Христос, но не и на Неговата душа или на Неговото Божество. Душата на Иисус Христос, подобно на всяка човешка душа е безсмъртна. От друга страна, как може да бъде смъртно Божеството? Следователно смъртта на Христос се състои в отделяне на безсмъртната душа от смъртното тяло, а колкото до Божеството – то остава неразривно свързано и с двете, като ги съединява във Възкресението[9].Ясно е, че ипостасното единство остава встрани от перспективата на Теодорит. Действията на Иисус Христос се разглеждат единствено в перспективата на двете природи, а думите φύσις и ὑπόστασις остават синоними.

Като отхвърля богословието на възприетия човек, който за Теодор Мопсуестийски е истинският субект на страданията, Теодорит, в името на единството със св. Кирил, го заменя с абстрактни изрази като човечество, човешка природа или човешки атрибути (τὰ ἀνθρώπεια). На въпроса Кой е страдал той отговаря: плътта. Това страдание е усвоено от Словото (Логоса), тъй като плътта е Негова собствена[10], но в системата на Теодорит да се припише страдание на Словото като на субект без съмнение би означавало да се говори за страдание на самата божествена природа. В продължаваща кореспонденция с персийските несториани Теодорит предлага антиохийската интерпретация на ороса от Халкидон. Намерението му е да отъждестви дефинираната от събора една ипостас (благодарение на която несторианите справедливо смятат Халкидонския събор за събор на Кирил) с идеята за едно лице (πρόσωπον), която винаги е била приемана от школата на Теодор Мопсуестийски[11]. В действителност отъждествяването на πρόσωπον и ὑπόστασις е прието и в Халкидон, но само дотолкова, доколкото подсилва и обяснява значението на πρόσωπον. Антиохийците обаче искат да пренебрегнат този Кирилов характер на Халкидонския събор и да тълкуват събора като победа над Александрия. Притеснени от идеята за ипостасното единство, те продължават да я пренебрегват в богословския си речник и да намират единственото оправдание на този термин в значението му на единство κατὰ πρόσωπον. С други думи, дилемата остава. Известно е, че все още живият през 451 година Несторий изразява съгласие с Томоса на Лъв.

През 458 година съвещание на епископи, свикано по инициатива на император Лъв І като резултат от монофизитските размирици в Египет и по повод епископската хиротония на Тимотей Елур, заявява общата привързаност на епископите към Кирил и Халкидон, но не дава конструктивно богословско разрешение на дилемата, която противопоставя терминологията на св. Кирил на тази на събора. В Константинопол антиохийската интерпретация на Халкидон преобладава сред халкидонците, които винаги намират съществените елементи на своята аргументация против монофизитите в лицата на богослови от школата на Теодор Мопсуестийски и особено – при Теодорит Кирски.

Друг типичен пример за тази тенденция е Генадий Константинополски (458-471) – наследник на столичния престол на Анатолий и автор на яростно опровержение на Анатематизмите на Кирил, публикувано след Ефеския събор. Подобно на Теодорит, и той е в кореспонденция с несторианите. В Похвала на Послание до Флавиан от Лъв, явно насочена към защитаване на халкидонското православие – така, както той го разбира – Генадий превежда основните термини по начин, правещ тяхното приемане от строгите последователи на Кирил невъзможно. Отхвърляйки формалното несторианство, той избягва термина Θεοτόκος и ипостасното единство: като разсъждава за двете природи в Христос и поставя ударението върху особената идентичност на всяка от тях (ἑκατέρας φύσεως ἰδιότητα σωζομένην), той говори за единение само в едно лице (πρόσωπον)[12]”.Несъмнено за него антиохийската христология не е загубила нищо от своята сила и той я използва богато в коментарите си върху Свещеното Писание[13].

Неговите приемници на патриаршеския престол са принудени на няколко пъти да се поддават на императорски натиск и да стават предатели на Халкидонския събор. Забележителен е примерът с Акакий, който през 482 година възприема Енотикона на Зинон – декрет, провъзгласяващ Никейския Символ на вярата и Анатематизмите на Кирил за единствени критерии за православие. Но политическият и небогословски характер на императорските опити за възстановяване на религиозното единство в християнския Изток е очевиден. Колкото до учението на вярата, сред защитниците на Халкидонския събор в столицата няма големи богослови, а наличните на практика само продължават традициите на антиохийското богословие.

Това е ситуацията, която се разкрива през време на така наречените теопасхитски спорове, избухнали в Константинопол в първите години на VI век при управлението на патриарх Македоний ІІ (495-511). Строг халкидонец, през цялото време на своето патриаршеско служение той остава символ на изповедническата изолация на Константинополската църква. В опозиция както против императора-монофизит Анастасий, така и против монофизитското мнозинство в Египет и Сирия, Константинопол се оказва изоставен и от Рим, чийто централизаторски формализъм не позволява затваряне на очите пред факта, че Константинополската патриаршия пази в диптисите си името на замесения в скандала с Енотикона патриарх Акакий. С подкрепа само от акимитите (незаспиващите монаси), Македоний отказва всякакви компромиси с монофизитството. Тази позиция обаче остава само уязвимо за критика противопоставяне, чиято теоретическа слабост е засвидетелствана тъкмо по време на теопасхитските спорове, предизвикани до голяма степен от монофизитската интерполация в така наречения трисàгион (Трисветое).

Изменението е внесено от Антиохийския патриарх-монофизит Петър Гнафевс (тепавичар). Оригиналният текст на този прочут химн, който е изпят в Халкидон, гласи: „Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмертний, помилуй нас”. Към него Петър добавя: σταυρωθεὶς δι᾽ ἡμᾶς („Распний ся за ни”). Тази интерполация има за цел, като използва заимстван от Никео-Константинополския Символ израз, да провъзгласи един от основните аспекти от богословието на св. Кирил. Словото, като единствен субект в Христос, е също така и субект на смъртта в плът – в плътта, която е негова Собствена. Без съмнение текстът на Трисàгиона е интерпретиран като химн на въплътеното Слово, а неговият интерполиран текст е формално православен. В случай обаче, че бъде отнесен към Светата Троица, предпоставяйки по този начин страдание на трите Лица или на божествената природа, би бил несъмнено еретически[14]. Следователно, халкидонската опозиция би била оправдана, в случай че се ограничаваше само до възражения срещу факта, че в много храмове химнът се тълкува в тринитарен смисъл, така че употребата на интерполираната форма е опасно двусмислена. Но запознаването с някои текстове на халкидонци, имащи отношение към този спор, разкрива, че във враждебните към св. Кирил антиохийски кръгове съществуват възражения против всички форми на теопасхизма – както преди, така и след събора в Ефес. Забележителен пример за това може да се открие в сборник с (фалшифицирани) писма, адресирани до Петър Гнафевс и публикувани в 512 година[15]. В първото писмо, например, приписвано на Арсинойския епископ Антеон, се твърди, че „Иисус Христос, въплътилият се, е Един от Светата Троица, но Кръстът може да бъде отнесен само към човешката Му природа[16]”. В приведения текст, както и в много други от сборника, без да е формално несторианско, диофизитството е изразено без никаква връзка с ипостасното единство.

Халкидонизмът на монасите-акимити – главни противници на монофизитството в Константинопол през първите години на VI век – е също антиохийски. Дори ако някой се усъмни в монофизитските източници, заявяващи, че монасите официално честват паметта на Несторий, сигурно е, че те отказват да приемат учението за communicatio idiomatum, както това показва кореспонденцията между Юстиниан и папа Иоан ІІ през 533-534 година[17].Те се борят срещу теопасхитските формули, но и нещо повече: не смятат, че терминът Θεοτόκος трябва да се възприема буквално, в резултат от което са наречени от папа Иоан ІІ несториани.

Същата строго антиохийска интерпретация на Халкидон защитава в Антиохия и някой си Василий Киликийски. Фотий пише за него, че е заразен с несторианство без да взема открито страната на Несторий и без да атакува пряко Кирил, както и че упреква Иоан Скитополски за изключителната му преданост към Анатематизмите на Александрийския епископ, които проповядват страдания на Бога[18].Становището на Василий изглежда кореспондира точно с това на Теодорит или на Генадий с вероятно по-ясен полемичен акцент против теопасхизма.

Тези няколко примера са достатъчни, за да ни покажат, че на Изток и особено в Сирия и в Константинопол, съществува богословска школа, която – като възприема Халкидон – всъщност изповядва христологията на Теодор Мопсуестийски, без обаче да изпада във формално несторианство. Това направление има водеща роля в средите на халкидонците приблизително докъм 518 година[19].За богословите-монофизити обаче остава несторианско, поради което те, асоциирайки с него самия събор в Халкидон, погрешно смятат събора за несториански, независимо от факта, че там е анатемосан Несторий, а паметта на Кирил е възвеличена. Наистина, главните водачи на Антиохийската школа, начело с Теодорит, са принудени да вземат страната на събора, но за ревностните ученици на Кирил произнесените от тях анатеми са лицемерни, тъй като принципите и терминологията, правещи възможна появата на несторианството остават за тях в пълна сила и дори са предложени като решителни аргументи в подкрепа на събора. Но най-сигурният знак за несторианство на техните противници е отказът им да кажат, че въплътилото Се Слово страда по плът.

Постепенно проблемът с теопасхизма придобива символичното значение, което в периода 428-431 година има Θεοτόκος. Така например, през времето на патриаршеското си служение (512-538 година) Севир Антиохийски сваля епископа на Тир Епифаний, повтарящ срещу теопасхизма същия аргумент, който самият Теодорит предлага след Халкидон в своето Epitome (виж по-горе). Душата на Христос е безсмъртна; такова е, подразбира се, и Неговото Божество; затова и не може да се каже „Бог пострада”[20].Самият факт, че на халкидонците се налага да прибягват до подобни аргументи, за да защитават събора е достатъчно основание за монофизитите да ги обвинят в несторианство. Независимо от установената в Халкидон разлика между φύσις и ὑπόστασις халкидонците на практика продължават да отъждествяват двата термина. Ипостаста на въплътилото Се Слово не може да страда в плът, тъй като е Божествена, а Божеството е по природа безстрастно. Но отхвърлянето на страдания на Словото по плът води до загуба на сотириологичния аспект в богословието на Кирил: Бог не би възприел изцяло смъртността на падналото човечество, но нали Той единствен може да я победи, като доброволно я възприеме.

От момента на публикуването на монументалния труд на Жозеф Льобон върху монофизитството всеобщо се приема, че монофизитското учение за въплъщението – особено в дадената му от Севир систематична форма – не е нищо друго, освен кирилска христология. Това стана съвсем ясно след неотдавна проведените консултации между богослови халкидонци и нехалкидонци – монофизитството, тоест придържането към христологическите формули на св. Кирил, съвсем не съдържа в себе си възприемане и на възгледите на Евтихий. Борбата на Севир срещу граматиците (богословите от VI  век с прохалкидонска ориентация) не е нищо друго, освен продължение на самозащитата на св. Кирил след унията от 433 година[21].Казаното показва ясно, че в групата на халкидонците преобладава христология, която в основата си е антиохийска. Затова не учудва фактът, че достигането до единство е така труден процес. Спорът на Антиохия с Александрия, започнал още около Ефеския събор, продължава все едно че Ефес и Халкидон не са се състояли въобще. Достигнатото решение става възможно благодарение на откритостта от страна и на двете групи, позволила преодоляване на иначе напълно основателните взаимни предубеждения. И двете страни приемат да гледат отвъд формулировките, където именно намират и своето съгласие. За съжаление наследниците на св. Кирил в Александрия и монофизитите от Сирия не проявяват богословската гъвкавост, която се изисква, за да се разбере, че Халкидон не е предал учението на Кирил, възприемайки някакво ново богословие. Както вече бе показано обаче, някои поддръжници на събора само затвърждават техните подозрения.

Втората половина на V век и първата на VI-ти сцената е явно доминирана от великите монофизити Тимотей Елур, Филоксен Мабугски и най-вече от Севир. Халкидонската група не може да противопостави на практика нито един изтъкнат богослов.

Изходен момент в христологията на тези богослови-монофизити е размисълът върху тъждествеността на предсъществуващото Слово (Логос) и въплътеното Слово[22] – сотириологична необходимост, заявена още от Никейския символ  и от св. Кирил срещу Несторий, която обаче за монофизитите се изразява в тъждественост на природа и ипостас, тъй като двата термина са синонимни. Знае се, че те са идентични и за св. Атанасий, на когото монофизитите обичат да се позовават, както това прави и св. Кирил[23]. Несложната логика на монофизитството е добре изразена от Тимотей Елур:

Никой човек, чието сърце е здраво във вярата, не проповядва, нито вярва в две природи – независимо дали преди или след съединението, защото когато безплътното Слово на Бог Отец е заченато в утробата на Светата Дева, тогава То взема и тяло от нейната плът по начин, известен само на Него. Като остава неизменяем Бог, Той се съединява с плътта, защото Неговата плът няма ипостас или същност преди зачеването на Бог Слово, така че някой да може да ѝ даде име на някаква частна или отделна природа, тъй като нито природата съществува без ипостас, нито ипостаста – без лице [πρόσωπον]. Ето защо, ако има две природи, по необходимост ще има и две лица; ако обаче лицата са две, това ще означава, че и Христос е двама[24].

Същата логика може да бъде открита и у Филоксен Мабугски, у когото четем: „По Своята природа Той е Бог и ако е станал нещо, което не е, че бидейки човек, Той става Бог, а че, бидейки Бог, Той става човек, като при това остава Бог, какъвто и е” [25]. „Той стана (човек), но не претърпя никаква промяна, защото остана (Този, Който беше) дори и в своето ставане (човек)”[26]. Да се казва, че Словото е станало човек по природа, за Филоксен означава, че Бог се е изменил по природа…

Това настояване върху божествената неизменяемост тук е противопоставено на свойствената на тварите и особено на падналите твари идея за изменение (τροπὴ). Именно с цел да спаси тези паднали твари неизменяемото Слово ги съединява със Себе Си. Но единението – точно защото е такова – изключва какъвто и да е брой. Още св. Кирил пише: „Това, което е съединено, повече не може да бъде разделяно: има следователно един Син и Неговата природа е една, тъй като Словото стана плът[27]”.Тук природа очевидно означава същество или личност. „Не съществува природа без лице – пише пък Филоксен – така, както не съществува и лице без природа. Защото, ако има две природи, то трябва да има и две лица или двама сина”[28]. Да се приемат в Христос две конкретни същества – а това е единственото значение на термина природа, което монофизитите възприемат – означава унищожаване на единството, а следователно и на самата основа на спасението.

Така въплътеното Слово е една природа, която по снизхождение и в областта на икономѝята[29] се облича в подобаваща, тоест изменяема човешка природа, с цел да състави с нея единствена природа. Монофизитите обаче осъзнават добре и опасностите от евтихианството и аполинарианството. Ако Словото (Логосът) е човек само по икономѝя, но не и по природа, не е ли неговото човечество само преходно и въображаемо? Това те отричат единодушно: „Той стана съвършен човек и по душа, и по тяло, и по ум, за да обнови целия човек. Истински Бог по природа, по същност и по вечност, Той стана, както вече беше казано – с изключение на греха, който не е нито човек, нито природа – истински човек и, свръх природата и по силата на плътта, единосъщен с нас[30]”.Възразяват и срещу всяка идея за смесване или за tertium quid [трета природа] между Божеството и човечеството в Христос. Филоксен пише:

Словото (Логосът) не се изменя в плът, когато взема тяло от плътта, и плътта не се преобразува в природа на Словото, когато се съедини с Него. Природите не са смесени помежду си подобно на водата и виното, които при смесването губят своите природи, или подобно на цветовете и лекарствата, които, веднъж смесени, губят (всяко от тях) свойствата и качествата, които притежават по природа[31].

Вижда се, че за Филоксен Христос е съвършен човек. Въпреки аполинарианския произход на израза една въплътена природа на Бог Слово, той отказва да го интерпретира в такъв смисъл. Противно на Евтихий, той твърди, че Спасителят е единосъщен с нас. И все пак, слабостта на неговата позиция е в това, че в христологията му няма нито една формула, която категорично да се противопоставя на евтихианството. Когато Филоксен осъжда Евтихий, на него може да се вярва точно толкова, колкото и на Теодорит, който под очевидния натиск на Халкидон осъжда Несторий.

Така по-систематичното формулиране на монофизитското становище остава за големия богослов на шестия век Севир Антиохийски. Също както и Филоксен, Севир се противопоставя на всяка идея за смесване на природите в Христос. Следователно, в Него няма отделна човешка природа. Как обаче тогава може да се казва, че Той е човек, че човешката природа е станала изцяло Негова – по дух, по душа и тяло? Севир отговаря така: благодарение на това, че едната природа на Христос притежава всички естествени свойства (ἰδιώματα) на човешката природа. Севир пише:

На нас не ни е позволено да анатемосваме онези, които говорят за природни свойства: на Божеството и на човечеството, съставящи единия Христос. Плътта не спира да съществува като плът, дори когато става плът на Бога, и Словото не изоставя собствената Си природа, дори когато се съедини ипостасно с плътта, която притежава разумна душа. Освен тъждествеността обаче се запазва и разликата – под формата на природните свойства на природите, от които е съставен Емануил, тъй като плътта не се преобразува в природа на Словото и Словото не се изменя в плът[32].

Ето я причината, поради която Севир винаги отказва да говори за една същност (οὐσία) на Христос: това би изключило всяко двойство на свойствата (ἰδιώματα) и всяка възможност за разглеждане на Спасителя като единосъщен на нас. Той категорично възнамерява да поддържа реално двойство вътре в едното същество, което, избягвайки сливането, обозначава като една природа. Така Севир е принуден да говори за съставна (σύνθετος) природа или ипостас. Преди въплъщението Си Словото (Логосът) е проста природа, но, ставайки човек, То става съставно по отношение на плътта(σύνθετος πρὸς τὴν σάρκα)[33]. Севир е единственият богослов-монофизит, който е говорил – при това по особено последователен начин – за съставност вътре в едната природа на Христос[34].Двете категории или свойства – божественото и човешкото – в тази една природа (или в това конкретно същество) несъмнено представляват онова, което прави тази съставна природа неизбежна. Предполага се, че в Христос Севир признава две същности (οὐσίαι), които разбира абстрактно или в смисъл че са общи на някакъв род (γένος), включващ множество ипостаси. Разбира се, Севир знае, че в троичното си учение кападокийците използват термина οὐσία с цел да посочат общото за няколко ипостаси, така че той не би казал, че Христос – като единично и уникално същество – е една οὐσία. Колкото до φύσις и ὑπόστασις, тях той смята или за синоними – когато те означават начина на съществуване на конкретната личност, или за различни – тъй като φύσις може още да означава сбор от конкретни същества с една и съща οὐσία. В случая с Христос обаче φύσις и ὑπόστασις трябва да бъдат синоними, тъй като Неговото битие е действително уникално и изцяло участва колкото в същността (οὐσία) на Бога, толкова и в същността (οὐσία) на човешката природа[35].

Въпреки че Христос е една конкретна природа, теоретично (κατ᾽ ἐπίνοιαν или ἐν θεωρίᾳ) е възможно да се мислят в Него и две природи и дори две ипостаси и две личности (πρόσωπα)[36].Несъмнено, единението на божествената и човешката природа означава, че Христос се състои от две природи (ἐκ δύο φύσεων), но съединението още означава, че две се преобразува в едно и че двойството на природите сега може да бъде съзерцавано само чрез въображението на ума[37].

Безспорно е, че опитът на Севир да отговори на диофизитските възражения е сериозен. Неговото учение за две природи ἐν θεωρίᾳ кореспондира с това на св. Кирил, който използва точно тези термини, за да обозначи двусъставността на природите в Христос[38]. Също подобно на Александрийския епископ, когато говори за Христос като за конкретно същество, Севир винаги запазва синонимния характер на ὑπόστασις и φύσις. Именно това му позволява да казва, че теоретично може да се мисли и за две ипостаси, и дори за две πρόσωπα.

Тъй като обаче христологията на Севир се развива до система, по-точна от тази на Кирил, думите, които използва великият епископ на Александрия за обозначаване на сотириологичните и киригматични реалности придобиват при Севир по-определен философски смисъл. Думата θεωρία звучи по-малко докетично в съчиненията на св. Кирил, отколкото в тези на Севир. Не може да се отрече, че Севир се противопоставя на Халкидонския събор от вярност към Кирил. Той отказва да говори за две природи след съединението, защото св. Кирил никога не е правил това. Но необходимостта да защити позицията си и да установи термините, които използва, го води до една монофизитска строгост, която св. Кирил никога не проявява. Като допуска в Христос две природи ἐν θεωρίᾳ, Севир е длъжен да отговори и на другия въпрос: колко са природите в Христос ἐνεργείᾳ, тоест фактически, в действителност? Неговият очевиден отговор – една природа – логично влече след себе си моноенергетична позиция. Впрочем и за Аристотел една природа винаги е свързана с една енергия.

Ето защо включената в Халкидонския орос формула за действените свойства на всяка природа – agit utraque forma cum alter ius communione quod proprium est (запазва се свойството на всяко естество – от Томоса на папа Лъв) – е най-трудното, което могат да допуснат монофизитите. В техните очи две действия (енергии) означават съответно и две действителни съществувания, а ипостасното единство се свежда до илюзия. Севир пише така: „Един е действащият (ἐνεργῶν), тоест въплътеното Слово, едно е действието (ἐνέργια), но делата (τὰ ἐνεργηθέντα), тоест резултатите от действията, са различни[39]”. Това различаване между действащ (субект), действие и дела може да бъде открито при Псевдо-Василий (вероятно това е Дидим Слепият), цитирано от Севир[40].То подхожда напълно на неговата христологическа система. Единството на субекта (едната Ипостас-природа на Спасителя) води след себе си до единство на действието, без това да прави невъзможно, щото действията, отнасящи се до естествените свойства на човешката и на божествената природа, да се разделят в различни категории – божествена и човешка[41]. Несъмнено Севир в голяма степен възвестява появата на моноенергетичното движение през VII век, което също полага усилия да примири на рационално ниво Халкидонския събор и монофизитите.

Позицията на Севир за една енергия е добра илюстрация за самата основа на това разногласие. Двете противостоящи групи следват взаимно изключващи се аргументи. Монофизитите съзерцават Словото (Логоса) в ново, въплътено състояние и настояват за абсолютно тъждество на субекта и в двете състояния – и преди, и след Въплъщението, което изразяват с думата φύσις. По този начин в действията на Словото след Неговото въплъщаване не може да бъде открита никаква човешка енергия. Под влияние на св. Кириловото сотириологично богословие и очевидно възприемаща тъждествеността на предсъществуващия Логос и въплътения Логос, халкидонската аргументация е също ангажирана с човешкия аспект на спасението. Тя не може да бъде удовлетворена от човешка природа, схващана единствено ἐν θεωρίᾳ, като някакво състояние на Словото (Логоса), изразявано в човешки действия, но без действително човешко битие. Разбира се, Севир приема това съществуване, но само ἐν συνθέσει[42].Той отказва да го обозначи с термините φύσις или ἐνέργια, които според него са необходимо свързани с отделно, конкретно и ипостасно съществуване. Е ли обаче една човешка природа – без човешка енергия – истинска човешка природа?

Колкото до Халкидонския орос, самият той се превръща в обект на всевъзможни интерпретации. Монофизитският консерватизъм го вини в изоставяне терминологията на Кирил, чийто крайни привърженици продължават да виждат в израза две природи две конкретни и различни същества, макар терминът ὑπόστασις, използван в Халкидон за обозначаване на единството на Христос, да е този, който св. Кирил предпочита пред всички други. Това е важна отстъпка от страна на антиохийците, но интерпретацията, дадена от мнозина халкидонци на употребата на ὑπόστασις (смятайки термина само за синоним на πρόσωπον) не помага за убеждаване на монофизитите, че Халкидонският събор в действителност остава верен на Александрийския епископ. Освен това, както не пропуска да отбележи Севир, в Халкидонския орос не е използван изразът ипостасно единство (ἕνωσις ὑποστατική). Разбира се, там енергично се настоява върху единството на Христос, а единството (на природите) е споменато между другото. В строг смисъл обаче ὑπόστασις тук обозначава, аналогично на πρόσωπον, точката, където се срещат особеностите на двете природи (τῆς ἰδιώτητος ἑκατέρας φύσεως καὶ εἰς ἕν πρόσωπον καὶ μίαν ὑπόστασιν συντρεχούσης). Така, съборът не твърди, че ипостаста на съединението е предсъществуващата ипостас на Логоса. За да се стигне до напълно православен смисъл, неговото вероопределение следва да бъде четено в контекста на св. Кирил и това е със сигурност начинът, по който го схващат повечето отци на събора. Монофизитите обаче отказват да направят това. Фактът, че строгите диофизити, за които халкидонската ὑπόστασις, по смисъла на антиохийското лице (πρόσωπον) на единението, са основните поддръжници на събора в периода 451-518 година не окуражава Севир и неговите ученици в посока на възможно единение. Както вече бе показано, най-доброто доказателство за монофизитското подозрение спрямо Халкидон в криптонесторианство е отхвърлянето от мнозина поддръжници на събора на формулата Един от Троицата пострада по плът. Нима това отхвърляне не означава, че за тях ипостасното единство не е действително единство в ипостаста на предсъществуващия Логос?

С цел да защитят формулировките в съборното вероопределение халкидонците се обръщат към тринитарната терминология на кападокийците. Според св. Василий ипостас в действителност е индивидуалното, докато същност или природа представят това, което е общо. Този аргумент, издигнат между 514 и 518 година от Иоан Граматик в дълга Апология на събора, дава нови оръжия в ръцете на Севир Антиохийски. Православието – халкидонското, както и севирианското – заявява, че Христос е единосъщен с Отца по Своето Божество и единосъщен на нас по Своето човечество. Божествената οὐσία обаче, според учението на св. Атанасий, усвоено от Кападокийците чрез отъждествяването на φύσις и οὐσία в Бога, представлява конкретна реалност в платоничен смисъл. Има само един Бог – в три ипостаси. Да се отъждествява същност и природа в христологията би означавало да се приема за дадено – според Севир – въплъщаване на цялата Троица! Следователно кападокийската троична терминология не може да бъде прилагана като такава към христологията. По-горе видяхме как Антиохийският патриарх-монофизит употребява тази терминология във връзка с изходните положения на своето учение за Въплъщението.

Христологическите спорове остават в пълен застой през цялата втора половина на V век. С изключение на случая с Египет, етническите и политическите елементи не изглежда да допринасят много за прокарването на разлика между привържениците на събора и неговите противници[43]. По-голямата част от спора се води на гръцки между богослови, които мислят и пишат на този език. Ето защо монофизитството не може да се определя като някаква източна форма на християнството. Сирийското християнство, например, изглежда разделено на сравнително равни групи несториани, халкидонци и монофизити. Още по-малко халкидонизмът може да бъде определян, както по-късно, като имперска религия. Двама велики императори от онова време, Зинон и Анастасий, повече или по-малко открито се отричат от този събор и единствено монофизитите са щастливците, които се ползват с тяхната подкрепа. Императорските вмешателства в този спор, най-известното от които е обнароднането на Енотикона на Зинон (482 година), не водят до големи резултати именно защото вместо да решават богословските проблеми, които са повдигнати от вероопределението от 451 година, те се опитват да ги пренебрегват, така че в крайна сметка предизвикват опозиция от страна и на двете групи.

Накрая, заслугата на специфично византийското богословие е в подсигуряването на Църквата с елементите на едно истинско решение на проблема, които за съжаление идват твърде късно, за да могат да спечелят благоразположението на монофизитите. Това разрешение се състои в преосмисляне на идеята за ипостасното единство, заедно с всичко, което тя включва. Тази реинтерпретация на Халкидон играе по отношение на събора роля, подобна във всички аспекти на ролята на кападокийците по отношение на Никея. Съборната формула – прозорливо точна, но възприета от събрание, което по това време няма как да е наясно с всички психологически и философски трудности, до които това решение би довело – изисква творческо тълкуване. В случая с Халкидон това тълкуване е дадено от византийското богословие на шестото и на седмото столетие. И е определено не само от унионистичната политика на Юстиниан – както обикновено се вярва, но и от развитието на самата христологическа мисъл, както и от по-нататъшното усъвършенстване на халкидонската терминология.

Превод: Борис Маринов

________________________________

Източник – http://dveri.bg/ и http://johnmeyendorff.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

** Meyendorff, J. “Chalcedonians and Monophysites” – In: Meyendorff, J. Christ in Eastern Christian Thought, Crestwood, N.Y.: St. Vladimir’s Seminary Press 1975, p. 29-46 (бел. прев.).

[1]. Основно: Devreesse, R. “Essai sur Théodore de Mopsueste” – In: Studi e testi, 141. Vatican City 1948.

[2]. Това е тезата на Робер Деврис, подкрепена по този пункт от Марсел Ришар в “La tradition des fragments dutraité de Théodorede Mopsueste” (Le Muséon, 56, 1943, p. 55-75). За пълна библиография по въпроса виж: Quasten, J. Patrology, III, Westminster, Md. 1960, p. 401-423.

[3]. Най-аргументирано и твърде блестящо тази теза е защитена от белгийския католически богослов Шарл Мьолер, за когото представителите на богословското направление, наречено строги диофизити, са всъщност строги халкидонци. Очевидно е, че христологическата позиция на всеки изследовател оказва влияние върху използваната терминология, с която се обозначават различните групи. Виж: Moeller, C.“Le Chalcédonisme et le Néo-chalcédonisme en Orient de 451 à la fin du VI^esiècle” – In: Das Konzil von Chalkedon, I, S. 637-720.

[4]. Основно: Bethune-Baker, J. Nestorius and His Teaching, Cambridge 1908.

[5]. Основно: Diepen, H. Op. cit.; Sullivan, F. Op. cit. За анализ на този спор виж още: Romanides, J. “Highlights in the Debate over Theodore of Mopsuestia’s Christology and Some Suggestions for s Fresh Approach” – In: Greek Orthodox Theological Review, 2, 2, Winter 1959-1960, p. 140-185.

[6]. Виж: Honigman, E. “Patristic Studies” – In: Studi e testi, 173, Vatican City 1953, p. 174-184.

[7]. Виж: Richard, M. “Notes sur l’évolution doctrinale de Thédoret” – In: RSR, 25, 1936, p. 459-481; Diepen, H. Les Trois Chapitres au Concile de Chalcédoine, p. 75-90.

[8]. Виж: Глубоковский, Н. Блаженный Феодорит, епископ Киррский, II, М. 1890, с. 339-342.

[9]. Haereticarum fabularum compendium, 15 – PG, 83, 504-505A. Структурата на мисълта на Теодорит остава идентична с неговите опровержения против Кириловите анатематизми, където също се споменава за безсмъртието на душата (виж: PG, 76, 404C, 449B etc.).

[10]. Demonstratio per syllogismos, III, 10 (част от неговото съчинение Eranistes seu Polymorphus): Φύσει πεπονθέναι τὴν σάρκα, τοῦ δὲ Θεοῦ Λόγου ὠκειῶσθαι τὸ πάθος ὡς ἰδίας σαρκός (PG, 83, 332D). Върху този аспект от мисълта на Теодорит виж:Глубоковский, Н. Пос. съч., І, с. 171-177.

[11]. Виж посланието на Теодорит до Йоан Егейски. Сирийски фрагменти от текста и превод – в изданието на Франсоа Но:Nau, F. “Documents pour servir l’histoire de l’église nestorienne” – In: PO, 13, Paris 1919, p. 190-191. Срв.: Richard, M. “La lettre de Théodoret à Jean d’Égée” – In: RSPT, 30, 1941-1942, p. 415-423.

[12]. Diekamp, F. Analecta Patristica: Texte und Abhandlungen zur griechischen Patristic, Roma 1938, S. 77-78.

[13]. Обширни пасажи от неговите коментари върху посланията на ап. Павел са публикувани в: Paulus Kommentare aus der griechischen Kirche, Hrsg. von K. Staab, Münster 1933, S. 352-422.

[14]. Този факт признават съвременници като Ефрем Амидски, един от православните приемници на Гнафевс в Антиохия. В книга, адресирана до севирианина Зиновий Емески и анализирана от Фотий, той показва, че „източните се обръщат с този химн към нашия Господ Иисус Христос, а византийците и западните свързват славословието с единосъщната Троица” (Bibliotheca, 228 – PG, 103, 957BC).

[15]. За този сборник виж: ACO, III, ed. E. Schwartz, S. 11-14.

[16]. Εἷς γὰρ τῆς Τριάδος ἐστὶν ἐνανθρωπήσας Ἰησοῦς ὁ Χριστός, ὁ δὲ σταυρὸς περὶ τὸ ἀνθρώπινον τοῦ Χριστοῦ γεγένηται. Текстът е публикуван от Едуард Шварц: “Publizistische Sammlungen zum Acacianischen Schisma” – In: Abhandlungen der Bayerische Akademie der Wissenschaft, Philosophische-Historischen Abteilung, NF, 10, 1934, S. 125 и: ACO, III, S. 217.

[17]. Mansi, J. Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissimis Collectio, Florence 1759 ff., t. VIII, col. 795-799; виж: Pargoire, J.“Acémètes” – In: DACL, 1, col. 307-321.

[18]. Bibliotheca, 107 (ed. R. Henry, 2, Paris 1960, p. 78). Шарл Мьолер, който в друго отношение разглежда цялата група на антиохийските богослови като строги халкидонци, следователно греши, поставяйки Василий сред несторианите (Moeller, C.Op. cit., S. 656). Тъй като е свещеник в Антиохия при епископ Флавиан ІІ (498-512), той не може да бъде нищо повече от формален халкидонец.

[19]. Леонтий Византийски обвинява поддръжниците на Теодор Мопсуестийски – за него несториани – в „позоваване на великия Събор пред простите хора, криейки междувременно своите намерения”, т. е. тук несторианите са представени като проникнали в клира поддръжници на събора (Contra Nestorianos et Eutychianos, III – PG, 86, I, 1361A; cf. col. 1364A).

[20].  Documenta ad origines monophysitarum illustrandas (Ed. I. B. Chabot) – In: CSCO, Scriptores Syri, II, 37, Versio, Louvain 1933, p. 182.

[21].  Lebon, J. Le Monophysisme sévérien: Étude historique, littéraire et théologique sur la résistance monophysite au concile de Chalcédoine jusqu’à la constitution de l’Église jacobite, Louvain 1909, p. xxi. Докладите от двете успешни консултации между халкидонци и нехалкидонци са публикувани в: The Greek Orthodox Theological Review, 10, 2, Winter 1964-1965 и 13, 2, 1968.

[22].  Върху богословието на монофизитите, успоредно с изследването на Жозеф Льобон върху Севир, следва да се цитира още един труд на същия автор: “La christologie du monophysisme syrien” – In: Das Konzil von Chalkedon, Bd. 1, S. 425-580; виж също: Sellers, R.Op. cit., p. 256-273.

[23].  Ad Afros, 4: Ἡ δὲ ὑπόστασις οὐσία ἐστὶ καὶ οὐδὲν ἄλλο σημαινόμενον ἔχει ἢ τὸ αὐτὸ ὄν … Ἡ γὰρ ὑπόστασις καὶ ἡ οὐσία ὕπαρξίς ἐστιν [Ипостаста е същност и не означава нищо друго, освен самото съществуващо… Защото ипостас и същност е съкровено битие] (PG, 26, 1036B). У Атанасий Велики това отъждествяване очевидно се разпростира и върху φύσις.

[24].  Цитат от съчинението на Тимотей Елур Против Халкидон в изданието на Франсоа Но – PO, t. XIII, fasc. 2, p. 228-229.

[25].  Three Letters of Philoxenus, ed. A. Vaschalde, Rome 1902, p. 149.

[26].  Ibid, p. 133.

[27].  Epistula 44 (PG, 77, 225); срв. Epistula 40 (Ibid, col. 192D).

[28].   Против Несторий, ХІ (ed. E. Bunge, vol. 2, London 1894, p. XLII).

[29]. Според св. Кирил Словото става човек „по домостроително снизхождение” (σύμβασις οἰκονομική), ставайки поради това една природа с плътта (Послание до Акакий – PG, 77, 192C, 198A).

[30]. Филоксен За Троицата и Въплъщението (ed. A. Vaschalde) – Във: CSCO, Scriptores Syri, II, 27, Paris-Rome 1907, p. 46. Превод на Жозеф Льобон в: Lebon, J. “La christologie du monophysisme syrien” – In: Das Konzil von Chalkedon, S. 440.

[31]. Ibid, p. 113-114 (в превода на Льобон – с. 443).

[32]. Послание до Икумений (ed. E. Brooks) – В: PO, t. XII, fasc. 2, p. 176-177.

[33]. Послание до Сергий (ed. J. Lebon) – Във: CSCO, Scriptores Syri, IV, 7, Louvain 1949, p. 94.

[34]. Lebon, J. “La christologie du monophysisme syrien”, p. 472-477.

[35]. За изследване на тази терминология на Севир виж: Ibid, p. 454-467.

[36]. Виж цитатите от Севир у Леонтий Византийски в: PG, 86, 908A, 921A и т. н.

[37]. Ibid, col. 1921A: “Νοῦ μόνῃ φαντασίᾳ καὶ λεπτῇ θεωρίᾳ καὶ ἐπινοίᾳ”.

[38]. Epistula 46 (Ad Succensum) – In: PG, 77, 245A: Ἐν ψιλαῖς διελόντες ἐννοίαις, καὶ ὡς ἐν ἰχναῖς θεωρίαις, ἤτοι νοῦ φαντασίαις τὴν διαφορὰν δεξάμενοι, οὐκ ἀνὰ μέρος τίθεμεν τὰς φύσεις.

[39]. Послание до Сергий, с. 60. Някои фрагменти в съчиненията на Севир с моноенергетичен характер са съхранени в протоколите на Латеранския събор; виж: Mansi, Op. cit., X, 1116-1117.

[40]. Против Евномий, ІV – В: PG, 29, 689C; виж: Lebon, J. Le Monophysisme sévérien, p. 445-446.

[41]. Виж: Mansi, Op. cit., X, 1124A.

[42]. Ἐν συνθέσει δὲ ὑφισταμέναις ταῖς φύσεσιν ἐξ ὧν ὁ εἷς Χριστός (в съчетаването на подстоящите природи, от които е единият Христос), цитирано от монаха Евстатий в: PG, 86, 1, 908A. Виж отличния анализ на този проблем от В. Болотов (Лекции по истории Древней Церкви, т. ІV, с. 338-340).

[43]. Виж отличната статия на Арнолд Джоунс: Jones, A. “Were Ancient Heresies National or Social Movements in Disguise?” – In: JThS, N.S., 10, 1959, p. 297-298. Историята на възникване на монофизитството – в: Frend, W. The Rise of the Monophysite Movement, Cambridge 1972.

Изображение: авторът, протоиерей Иоан Майендорф. Източник – http://www.yandex.ru

Протоиерей Иоан Майендорф**

Личността и идеите на Ориген винаги са били причина за страстни спорове. Осъден приживе от своя епископ, подкрепян от многобройни ученици, той е нападнат в IV век от св. Епифаний и осъден през 400 година от събор под председателството на Теофил Александрийски. Добре позната е и ролята, играна в оригенистичните спорове от св. Иероним и Руфин Аквилейски. Същите тези спорове послужват като оправдание за свалянето на св. Иоан Златоуст от Константинополската катедра.

Едиктът на Юстиниан против оригенистите, публикуван през 543 година, е причинен непосредствено от вълненията във Великата Лавра на св. Сава в Палестина. Самият св. Сава посещава императора в 531 година и моли за неговата намеса против привържениците на авва Нон – водач на оригенистите[1]. Тъй като обаче проблемът не е само локален, палестински, а е застрашено учението на Църквата като цяло, императорът е принуден да търси начин за всеобщо и принципно осъждане на оригенизма. Накрая осъждането е потвърдено от Петия вселенски събор. От една страна осъждането е насочено против оригенистичната космология и антропология, а, от друга, против христологията, която е изповядвана в средите на оригенистите, както и по-рано – от Евагрий Понтийски.

В своето Съборно послание от 400 година Теофил Александрийски вече е посочил, че според Ориген „Словото (Логосът) на Живия Бог не е възприело човешко тяло” и че Христос, „Който е имал вид на Бог, бил е равен на Бога, не е бил Словото Божие, а душа, която – слязла от небесата и лишила се от вечното си величие – е възприела човешко тяло[2]”. Различаването на Христос от Словото (Логоса), предпоставено в тази чудновата христология на оригенистите не може да не напомни на умовете през VI век за несторианското разграничаване между Словото и възприетия човек. И в единия, и в другия случай – в изцяло различаващи се една от друга метафизични рамки – битието на Христос се представя като раздвоено. Ето защо не е странно, че агиографът на св. Сава на няколко пъти представя светеца като защитник на православието „против ученията на Ориген и на Теодор Мопсуестийски[3]”. Това неочаквано асоцииране на двамата водачи – съответно на Александрийската и на Антиохийската школа – става възможно само в контекста на пренията през VI век – през времето, когато Юстиниан е зает преди всичко със запазване на учението на Халкидонския събор за двете природи като изцяло съответстващо на христологията на Кирил Александрийски, настояваща за единство на битието на предсъществуващото и на въплътеното Слово.Въпросът, дали оригенизмът в VI век е наистина учение на великия александриец, има дълга история. Изглежда обаче някои неотдавна публикувани текстове могат да ни помогнат да разрешим този проблем.

Много историци, посветили се на изучаването на Ориген, възприемат към него симпатизиращо и почтително отношение. Съзнателно или не погълнати от проблема за християнското свидетелство в нехристиянския свят, те стигат до възхваляване на Ориген като християнски мислител, който успява да направи така, че да бъде разбран от елините-езичници и създава такова християнско богословие, което преднамерено се изразява във философски категории, приемливи за не-християните. И действително, заслугите на Ориген в това отношение не могат да бъдат отричани – те са съвсем искрени. В исторически план тази личностна реабилитация на Ориген повдига въпроса за разграничаването между неговите собствени идеи и идеите на неговите ученици. Виновни ли са самият Ориген или някои от „оригенистите” за вълненията от IV и от VI век? Проблемът се заключава в това, да разберем дали оригенистите са верни на своя учител или в действителност не са повредили неговото учение.

Някои историци се стремят да представят нещата, уж че спорните въпроси от IV век, които са разрешени окончателно през VI век, нямат нищо общо със самия Ориген. Всичко се представя като измислици на полемизиращи издирвачи на еретици, които имат интерес да компрометират паметта на Ориген. Обективното обаче изследване на фактите и особено прочитът на За началата (Περὶ ἀρχῶν, De principiis) – съчинението, което днешните апологети на Ориген обикновено заобикалят – ни водят до други заключения. Маргьорит Арл например, в своя брилянтен анализ върху За началата, откри там основните пунктове от официално отхвърленото от Църквата учение на оригенистите – същите тези, които са осъдени през времето на Юстиниан[4]. Според нея тяхното съществуване в VI век се дължи на факта, че „ученици, по-малко интелигентни в сравнение със своя учител, настояват върху негови теории, които имат по-скоро спорен характер, вместо да остават верни на най-важните му идеи – на принципите в неговата мисъл[5]”. Макар да приема, че автентичният оригенизъм е принципно податлив на неправославни тълкувания, тази преценка все още не е в състояние да обясни съдбата на оригенизма в християнската традиция. Осъжданията, на които Ориген става обект в VI век не засягат само отделни моменти от неговата мисъл, „преувеличени” от неговите ученици. Става дума точно за основните идеи, които се срещат в За началата, като на прицел са най-вече космологията и антропологията на Ориген. Това са заключения на историците на оригенизма и особено на П. Кетшау – познавач и издател на въпросното съчинение.

Ако обаче, като аскет и мистик, Ориген не е включен сред осъдените през VI век, същото не важи за него като богослов. По същия начин и оригенистите, които влизат в конфликт с Църквата през времето на Юстиниан, основават ученията си върху изцяло автентични идеи на Ориген. Те не могат да са привлечени от тринитарното му учение, тъй като формулировките на александрийския учител са категорично отхвърлени и заместени от терминологията от Никея и Кападокийските отци. Нито един оригенист от VI век не би помислил да се завръща към тях. На преден план вече изпъкват неговите космологични, антропологични и есхатологични идеи, които именно представляват крайъгълният камък на оригенизма като система.

През VI век оригенизмът има особено широко разпространение в монашеските среди, където служи като основа на определен тип духовност. Определени пасажи от писмата на св. Варсануфий – знаменитият аскет от района на Газа в Палестина – ни помагат да придобием представа за изключителните страсти, с които идеите на Ориген и тези на неговия ученик Евагрий се обсъждат в началото на VI век[6]. В Египет интелектуалистичното течение, под влияние на трудовете на Евагрий, също се бори с привържениците на повече въплътената и христоцентрична духовност[7].

Във Великата Лавра на св. Сава в Палестина оригенистичната традиция е най-силна в сравнение с където и да било другаде. Вече споменахме, че през 400 година срещу оригенистите в Египет е произнесена съборна присъда. А именно там, още със зараждането си, монашеският аскетизъм започва да страда от изкушенията на онази духовност, която е в традицията на платонизма. В същността си популярно движение, монашеството първоначално изразява есхатологичната същност на християнството. Хиляди християни доброволно се посвещават на постоянната молитва – в уединение и бедност, за да могат да се подготвят за идващото Царство (което те се сдобиват да предвкусват с помощта на молитвата), което за тях е много по-важно от всяка реалност, предлагана от света. На това спонтанно движение оригенизмът дава философия, която без съмнение прави монашеството по-разбираемо за елинистичния свят, но за сметка на това променя самата същност на монашеството. В библейска перспектива отделните аспекти от монашеския аскетизъм като безбрачие, пости и умъртвяване на плътта имат за цел очистване на повредената от греха плът и подготвянето ѝ за възкресение. Монашеството се разбира като пророческо служение, предварващо идващото Царство. В оригенистична пък перспектива материалното тяло, в което душата е затворена вследствие от греха, няма никакво място в това Царство. Следователно монахът търси начини не само за очистване на това тяло, но още и за окончателно разделяне с него. Така самата постоянна молитва се превръща в интелектуална молитва, която има за цел дематериализирането на интелекта и възвръщането му в неговото първоначално състояние. По този начин линейната перспектива на библейската духовност, стремяща се към идващото Царство е сменена от вертикалната перспектива на освобождаването от материята.Някои съвременни историци (като де Любак, Даниелу и Бертран) в желанието си да възстановят Ориген сред великите учители на християнството, подчертават важността на богословието на историята в Оригеновата екзегеза и централната роля, която там заема Иисус Христос. За началата обаче, както и много от тълкувателните пасажи в съчиненията на Ориген, продължават да показват, че неговата представа за човека, учението му за въплъщението и есхатологията му трябва да бъдат разбирани само в рамките на един спиритуалистичен и в основите си платонистичен монизъм. Тази метафизична система дава на някои монаси в Палестина и Египет основа за една съмнителна духовност и води някои оригенисти до крайно нетипични учения. Каквито и преработки да е получило от по-късни ученици на Ориген, не може да съществува съмнение, че това учение, в своите най-характерни изяви, извира от За началата. Така че осъждането на оригенизма неизбежно включва и великия александрийски учител. Неотдавна появили се изследвания хвърлиха нова светлина върху Евагрий Понтийски (IV век) – големият интерпретатор на идеите на Ориген по отношение на египетските и палестинските монаси. Публикуването на Гностическите глави на Евагрий (в тяхната сирийска версия, тъй като гръцкият оригинал е изгубен) дава възможност да видим съвсем ясно непосредствения произход на осъдените от Петия вселенски събор учения, които – в добавка към тяхното обичайно определяне като оригенистични – трябва да бъдат признати за Евагриева христология[8]. Името на Понтиеца не се среща в самите текстове на прогласените през 553 година анатематизми, но многобройни съвременни и по-късни извори, в които са използвани оригиналните протоколи на събора, споменават осъждането на Евагрий от Петия вселенски събор.

Освен петнадесетте анатематизми на събора от 553 година, две важни послания на Юстиниан описват проблема, създаден от оригенизма през VI век във връзка с учението на вярата. Първото от тези послания, адресирано през 543 година до петимата патриарси, но повече известно като Послание до Мина (тогавашният Константинополски патриарх – от 536 до 552 година), представлява истински богословски трактат, написан от императора по повод споровете в Палестина, завършващ с десет анатематизми. Посланието получава одобрението на свикания в същата 543 година поместен Константинополски събор[9]. Второто послание на императора е адресирано до събора от 553 година и съдържа есенцията на решенията, приети от същия събор в неговите петнадесет анатематизми[10].

През 543 година Юстиниан започва обвинението от тринитарния субординационизъм на Ориген[11]. Интересно е да се отбележи, че по този пункт съборът не следва императора и съответно не произнася никаква анатема против тринитарните възгледи на Ориген. Това учение на практика не интересува палестинските монаси-оригенисти, станали повод за въпросното съборно решение. До голяма степен двусмислеността на тринитарната система на Ориген е резултат от философски предпоставки и неговото учение за творението, което той смята за съ-вечно с Бога и изключва разграничаването, установено от Никейското богословие, между вечно раждане на Сина и сътворяване на света във времето. Основен предмет на обсъждане от събора са най-уязвимите пунктове в системата на Ориген – космология и антропология, заедно със странната христология на Евагрий Понтийски, която има корените си във философията на Ориген.Така анатематизми 1-5, 10-11 и 14-15[12] засягат учението на Ориген за творението, за грехопадението и за апокатастасиса (възстановяването), който – на антропологично ниво – предполага предсъществуване на душите. От За началата е добре известно, че Ориген смята тварния свят за вечен; Бог не започва да проявява Своята благост – Той от вечност твори последователност от светове, чието вечно единство се осъществява на интелектуално ниво, тъй като Бог твори само разумни и равни същества. Разделението (или обособяването) и, в крайна сметка, материализацията на умовете се случва по силата на тяхната свободна воля и като следствие от грехопадението. Процесът на разделение и материализация се отнася още и до ангелите, демоните и човешките същества, а дори и до небесните тела, които също биват смятани за паднали умове[13]. Анатематизми 2, 3, 4 и 5 от 553 година осъждат съвсем точно оригенистичните идеи относно произхода на света и природата на иерархията, в която съществува разнообразието на всички същества.

Ако някой казва, че сътворяването на всички разумни същества е включвало само безтелесни и напълно нематериални духове… [че], като повече не искали да виждат Бога, те, предавайки се на зли дела… взели за себе си повече или по-малко съвършени тела и получили имена… така че едни започнали да се зоват херувими, а други – серафими: … на такъв да бъде анатема (Анатема 2).

Ако някой казва, че разумните същества, в които е охладняла любовта към Бога, са се скрили в груби тела, подобни на нашите и са били наречени човеци, докато тези, които са достигнали до крайната степен на злото взели за себе си хладни и мрачни тела, и били наречени демони и духове на злобата: на такъв да бъде анатема (Анатема 4).

Според главната интуиция на Ориген, праведният Бог може изначално да твори само разумни същества, равни помежду си по природа – нещо, което неизбежно води след себе си учението за предсъществуване на душите и апокатастасиса. През VI век това учение, разпространено особено сред монасите[14], изглежда предизвиква същинска верига от антиоригенистични реакции. Първият анатематизъм на Петия вселенски събор е посветен на този, който: … почита баснословното предсъществуване на душите и апокатастасиса, който е свързан с това: на такъв да бъде анатема. (Анатема 1)

Учението за апокатастасиса е осъдено повторно при използване на термините, които обича да употребява самият Ориген в За началата[15]:

Ако някой казва, че животът на духовете ще бъде подобен на живота, съществувал от самото начало, когато духовете още не са били паднали и погубени, така че краят и началото ще бъдат подобни и краят ще бъде истинската мяра за началото: на такъв да бъде анатема (Анатема 15).

В изградената от Ориген система цикличната концепция за времето предполага вечно завръщане на новите светове към единствения свят на умовете. Анатематизмът, който е насочен към този възглед, подчертава едно от противоречията при Ориген. Приписвайки важност на свободната воля що се отнася до иерархическото самоопределяне на тварите (след като те са били създадени тъждествени и равни), той ограничава тяхната максимална свобода в силното си желание да отхвърли настрани всеки онтологически дуализъм – бил той манихейски или гностически. Ние знаем, че според Ориген самият сатана ще има свое място, като духовно Божие творение, във възстановената вселена на умовете – очевидно след като престане да бъде враг на Бога. Това положение от учението на Ориген е осъдено поименно в 12-ти анатематизъм[16]. За Ориген обречени на изчезване са само материалните тела. Оттук и 11-ти анатематизъм:

Ако някой казва, че бъдещият съд ще провъзгласи унищожаване на телата и че в края на баснята ще има нематериална природа, след което повече няма да съществува нищо друго, освен чисти духове: на такъв да бъде анатема (Анатема 11).

Без съмнение Послание до Мина на император Юстиниан и анатематизмите на Петия вселенски събор не винаги рисуват Ориген по най-верния начин. Критиката в тези текстове винаги и почти изключително се основава върху За началата, докато, както е добре известно, в повечето случаи в останалите си съчинения и особено в коментарите Ориген е много по-сдържан що се отнася до по-несигурните пунктове от учението му като въпроса за възкресението на телата. Някои от осъдените учения и особено онези, които се отнасят до сферичната форма на възкръсналото тяло на Христос (срв. Анатема 10), нямат паралел в познатите днес текстове на Ориген[17]. Трябва обаче да се отбележи, че в съвременните източници, които разказват за осъждането през 553 година към имената на Ориген и Евагрий е прибавен и Дидим Александрийски. Следователно е напълно възможно десетият анатематизъм да има предвид някое негово изгубено съчинение.

До съвсем неотдавна въпросът за христологическите анатематизми (6, 7, 8, 9, 12 и 13) на Петия вселенски събор оставаше открит. Тези текстове издаваха представи за Христос и спасението, чиито дуалистични полутонове са неоткриваеми сред основните учения в За началата. Неотдавнашното публикуване на Гностически глави на Евагрий, където се откриха осъдените в 553 година учения, дават възможност за оценка на цялостното значение на решенията на Петия вселенски събор. Стана ясно, че мишената на събора не е някакъв фантомен оригенизъм и че става дума за автентичните учения на един от духовните водачи на източното монашество – Евагрий.

Анатематизми 6, 7, 8, 9, 12 и 13 осъждат учението, провеждащо разлика между Бог Слово и Христос и в което Христос е схващан като ум (νοῦς), който единствен сред сътворените умове е останал неподвижен (ἀκίνητος) в своето богосъзерцание и богопознание (γνῶσις οὐσιῶδης), тоест не е претърпял падение. Следователно говори се за творение, което остава в състоянието, в което е съществувало преди разделението (обособяването) и материализацията на света. Но това не е въплътеното Слово (Логос). Съществува само едно принизяване на този νοῦς-Христос заради спасението на всички твари – на различните степени на тяхното паднало състояние, с цел възстановяване на тяхното първично единство. Защото Христос е станал „всичко във всички, Ангел сред ангелите, Сила сред силите… Човек сред човеците” (Анатема 7). Христос може да бъде наричан Логос само затова, че е свързан със Словото преди всички светове (подобно на останалите умове до падението). По същия начин и Словото може да бъде наричано Христос, но това е само един катахрисис (неправилно употребена метафора):Ако някой казва, че Бог Слово (Логос)…, Един от Светата Троица, не е Самият Христос, но се явява такъв само по катахриза (в преносен смисъл), защото – казват те – (това е) поради самопринизяването на ума (διὰ τὸν κενώσαντα ἑαυτὸν νοῦν), съединен с Бог Слово (συνημμένον αὐτῷ τῷ Θεῷ Λόγῳ), Когото и наричат Христос; ако някой казва, че Словото наричат Христос поради този ум и че ума наричат Бог поради Словото: на такъв да бъде анатема (Анатема 8).

Този текст не представлява нищо друго, освен преразказ на една от Евагриевите глави, в която четем: „Христос не е Слово от самото начало, тъй като, бидейки помазан, не е и Бог от самото начало, но Онзи (Словото), поради този (ума) е Христос и този (умът) – поради Онзи (Словото) – е Бог[18]”.

Окончателното пък спасение ще се състои във възстановяване на всички умове в тяхното предсъществуващо единство и равенство. Тогава, във връзка с Бог Слово, ангели, демони и човеци ще бъдат в същото единство, в каквото са били и в Христос, който, дори в своето принизяване, никога не е бил отделян от Словото (Логоса).

Така тринадесетият анатематизъм осъжда учението, според което в последния ден „няма да има абсолютно никаква разлика между Христос и останалите разумни същества (λογικὰ) – нито по същност (τῇ οὐσίᾳ), нито по познание, нито по сила и действие в света”. По този начин умовете – точно както и Христос сега, ще бъдат „съединени по същност със Словото” и дори ще получат Неговите творчески сили. Наистина, самият Евагрий пише: „Когато умът получи същностното знание, той също ще бъде наречен бог, защото също ще бъде способен да открива различни светове[19]”.

Вече е ясно защо монасите-оригенисти от Новата Лавра в Палестина са наричани общо исохристи (равни на Христос) или протоктисти (първосъздадени). Тези названия отразяват тяхното учение за спасението, което определя и духовния им живот. Според Кирил Скитополски те претендират, че крайната съдба на човеците е да придобият „равенство с Христос” в апокатастасиса[20].

Важността на осъждането на оригенизма от Петия вселенски събор има решаващо значение за по-късното развитие на богословската мисъл и духовността във Византийския свят. Прогласените срещу Ориген и Евагрий анатематизми нападат духовни авторитети, които са оставили отпечатък върху цели поколения и които продължават да имат много последователи, особено в монашеските среди. Не е учудващо следователно, че за мнозина от по-късните византийски писатели решенията относно Ориген заемат първо място сред работата на събора от 553 година[21]. Същностният характер на тези решения подчертава още един път и може би завинаги – поне що се отнася до Византия – вътрешната несъвместимост между елинизма и Евангелието. По израза на Пето-шестия събор от 691-692 година (Правило 1), Евагрий, Ориген и Дидим са осъдени заради „възобновяване на елинските митове” (τὰς ἑλληνικὰς ἀναπλασαμένους μυϑοποιίας)[22].

След прочита на петнадесетте анатематизми на Петия вселенски събор не може да не се учудим как е възможно да е толкова разпространено мнението, тръгнало от Адолф Харнак, че византийското християнство е само едно елинизирано християнство! Анатематизмите дават изключително точно определение за най-очевидните различия, съществуващи между елинизма и библейското християнство, свидетелствайки по най-ясния възможен начин в полза на второто. Както показа Оскар Кулман, символичен израз на времето в Библията е възходящата линия, докато за елинизма това е кръгът.

Елините не са в състояние да си представят, че избавлението може да бъде резултат от божествено действие вътре във времето и в историята. За тях избавлението се намира в преминаването от нашето съществуване тук, долу, свързано с кръговрата (цикъла) на времето, към отвъдното, свободно от властта на времето и винаги достижимо състояние. Следователно представите на елините за блаженството са пространствени, определени от противопоставянето на отвъдното спрямо тук-долу; те нямат темпорален характер, не се определят от противопоставяне между сегашно и бъдеще…[23]

Не е тук мястото да обсъждаме в подробности тази обща преценка на автора. Все пак е интересно да отбележим, че критиката на оригенизма – така, както е изразена в Послание до Мина на Юстиниан и в осъждането от 553 година – е насочена именно срещу същите основни елински учения, които обуславят и оригенизма: вечността на света на умовете и цикличното възвръщане на сътворените същества към тяхното начало – нещо, което прави ненужно и неразбираемо изкупителното действие на Иисус Христос във времето.

Юстиниан пише: „Възпитан в митологията на елините той (Ориген) се представя за екзегет на божественото Писание, като използва техните методи… Какво друго е в състояние той да разясни, освен ученията на Платон”?[24] Вечността на духовния свят, който само е бил разделен и материализиран в резултат от последователните падения – с оглед завръщането си отново и отново към своето първоначално състояние – предполага определена степен на детерминизъм, което изключва необходимостта от изкупление:

Ако наказанието и наградата имат предел, защо тогава е въплъщението на нашия Господ Иисус Христос? Защо са Кръстът, смъртта, погребението и Възкресението на нашия Господ? Каква би била наградата на онези, които са се подвизавали добре и са свидетелствали за Христос, след като демоните и нечестивите получават вследствие от апокатастасиса същото достойнство като светците[25]?

На учението на Ориген за предсъществуване на душите, за тяхно безсмъртие по природа и влизане в тела вследствие на тяхното падение Юстиниан противопоставя библейската представа за човека: „В едно и също време Бог създава тялото и твори душата на човека, оформяйки по този начин съвършения човек; защото тялото без душа не е човек, нито душата без тяло (е човек)[26]”.Душата не е безсмъртна по силата на естествена и вечна причастност към някакъв свят на умовете, а по силата на Божията благодат – с цел да бъде способна да направлява земните твари[27]. Следователно присъствието на човека в материалния свят не е наказание за греха, а обратно – книга Битие разказва, че човекът, кулминацията на цялото творение, е въведен последен, като цар, за чието посрещане цялото творение е вече готово да отдаде почит[28]. На цикличния и спиритуалистичен детерминизъм на оригенизма Юстиниан противопоставя такава представа за човека, чието истинско достойнство се състои тъкмо в това да бъде едновременно и духовен, и материален и чиято свободна воля не може да бъде ограничавана от метафизичната необходимост на апокатастасиса.

Осъждането на Евагрий има също толкова важно историческо значение, тъй като се произнася осъдително по отношение на един от духовните писатели, най-много четени в манастирите на Изток. След 553 година неговите трудове са официално иззети от православните манастирски библиотеки и само малка част от тях са все още достъпни в гръцките си оригинали. Тези съчинения обаче са запазени в преводи, по-голямата част от които са на сирийски и на арменски, извършени от несториани и монофизити, които не са се чувствали ограничени от решенията на Петия вселенски събор. Все пак официалното запрещение се оказва не съвсем достатъчно, за да изключи Евагрий завинаги от духовната традиция на гръкоезичния Изток – някои негови съчинения, и особено трактатът За молитвата, остават изключително популярни, но под чуждо име – на св. Нил[29]. Формалното осъждане на ученията на Евагрий, на същите тези елински митове, не пречи на страстни антиоригенисти като Варсануфий да приемат, че душата на човека може да има полза от изучаването на чисто духовните и недогматически части от съчиненията на Евагрий[30]. И точно тук, повече или по-малко, се проявява цялостното отношение на традицията към Ориген и Евагрий.

Схващането на Евагрий за съвършенството като гносис и за молитвата – като дейност, присъща на ума, е обвързано с неговата антропология: човекът, този паднал ум, е призован да се завърне към своето първоначално състояние, а именно състоянието на чистата умствена дейност. Ето защо Евагрий не се затруднява да напише малкия, но забележителен трактат върху молитвата без практически нито едно споменаване името на Христос, тъй като за него Той не е нищо друго, освен ум, с когото човекът е призван да се приравни. Чистата молитва на монаха не е отправена към Христос. Запознатият с метафизиката на Евагрий не би бил изненадан от факта, че в действителност Въплъщението не заема никакво място в системата на неговата духовност – нещо, което може да бъде обобщено в следното кратко предписание: „Дръж се като невеществен пред Невеществения и ще проумееш” (За молитвата, 66). За Евагрий молитвата на монаха се вписва в рамките на оригенистичната есхатология – тя е „прелюдия към нематериалния и еднакъв (за всички) гносис” (Пак там, 85), който е крайната цел на сътворените умове и ще им бъде даден във времето на техния апокатастасис (възстановяване) в първоначалното единство.

Кое обаче е онова в съчиненията на Евагрий, което – след отхвърлянето на основните елементи от неговата метафизика и богословие от Петия вселенски събор – остава полезно за душата? На практика това е идеята за постоянната молитва. Евагрий е основоположник на цяла духовна школа, която прави монологичната молитва, тоест постоянното призоваване на Божието име, център на монашеския живот във Византия. Св. Иоан Лествичник, св. Максим Изповедник и всички останали велики византийски мистици само заимстват от него учението за отстраняване от страстите, за продължителната концентрация, за борбата против всяко разсейване (на ума) и превъзходство на умната молитва над псалмопението, за страха от всяка представа, предизвикана от въображението и за връщането на ума в себе си като условие за неговото единение с Бога. Те обаче правят всичко това в различен контекст: във византийската традиция умната молитва вече се превръща в Иисусова молитва. Духовните писания, приписвани на св. Макарий Египетски, учителят на Евагрий, изиграват ролята на коректив по отношение на Евагриевата духовност. Подозираната днес в придържане към месалианските възгледи сбирка Духовни беседи, датирана в началото на V век, става точно толкова популярна, колкото и съчиненията на Евагрий. Тук вече сърцето, а не умът, заема централното място в състава на човека, който не се разглежда като затворен в материята ум вследствие от падението, а като психосоматично (духовно-телесно) цяло, което участва в действието на молитвата в своята цялост. Умната молитва (νοερὰ προσευχή) се превръща в грижа за сърцето (ϕυλακὴ καρδίας), като резултатът от това е съзерцаване на божествената светлина, дадена вече тук долу на онези, които са достойни за нея[31]. В основите на казаното може да бъде откроена антропология, която е твърде различна от съответните учения на Ориген и на Евагрий – библейско схващане за човека, от самото начало сътворен като психосоматичното единство, възприето изцяло и обòжено в своята цялост от Словото. В резултат духовният живот, далеч от това да бъде свеждан до дематериализиране на ума, е концентриран върху единството с Христос – в тайнствата, в молитвата, в делата.

Превъзходството на Макариевата тенденция и новото изтълкуване на Евагрий са причинени или поне улеснени от осъждането на оригенизма при император Юстиниан. От тогава насетне целта на монашеската аскеза се схваща не само като съзерцаване на Бога в ума, а и като преобразяване или обòжение на целия човек посредством участие в обòженото тяло на Христос. Дори тогава, когато речникът на Евагрий се запазва почти непокътнат, вложеният в него христоцентричен смисъл дълбоко видоизменя неговото значение. Изборът, направен от Византийската църква през 553 година, в същността си се състои в предпочитане на Библията пред елинизма. В резултат от този избор намират своето разрешение и някои по-късни кризи – през XI и XIV век. Византийският исихазъм не е само продължение на школите на Ориген и на Евагрий[32]. От тях той заема само мистичната фразеология и психологията на молитвата. Последната обаче е интегрирана още в антропологиите на Псевдо-Макарий и на преподобни Максим Изповедник. Макар и официално осъдени, оригенистите оставят следа върху развитието на христологическото учение. Това е постигнато при посредството на Леонтий Византийски. До неотдавна влиянието, упражнявано от този автор върху христологическите представи на преподобни Максим Изповедник и преподобни Иоан Дамаскин се признаваше, но неговата самоличност беше почти неизвестна. Критични изследвания позволиха той да бъде отделен от Леонтий Иерусалимски – негов съвременник и автор на трактатите Contra monophysitas (Срещу монофизитите) и Adversus nestorianos (Срещу несторианите). Също и съчинението, известно под заглавието Desectis (За сектите), вече не се приписва на нито един от двамата Леонтиевци. Така Леонтий Византийски следва да бъде признаван за автор само на три от всички доскоро приписвани му съчинения: Contra Nestorianos et Eutychianos в три книги, Capita triginta contra Severum (Тридесет глави против Севир) и Epilysis (или Разрешение на изтъкнатите от Севир силогизми), в което авторът се завръща към аргументите против Севир от предишното съчинение[33], след като то е подложено на критика от страна на някои съвременници. Изясняването на литературното наследство на Леонтий ни позволява да го идентифицираме по-точно и да определим действителното значение на неговото учение. Той е най-близкият помощник (ὑπουργός) и съратник на известния авва Нон – водачът на палестинските оригенисти, който въстава срещу св. Сава Освещени, при това е споменат като такъв в документите от това време.

Трите съчинения са писани преди осъждането на оригенизма от Юстиниан от 543 година, във време, когато в Константинопол вече се обсъжда православието на Евагрий. Точно в този момент Леонтий решава да предложи на своите съвременници свое – оригенистично решение – на христологическия проблем, който разделя монофизитите от халкидонците, вероятно смятайки, че по този начин ще успее да покаже ползата от Евагриевата метафизика. Неговият внимателен опит да прикрие неправославността на това решение[34] му помага да избегне осъждането.

Цитирайки Нон още в началото на първото си съчинение[35],Леонтий разкрива своята програма – да покаже, че Халкидонският събор представлява via media (среден път), единствен верен между противоположните (ἐναντιοδοκῆται) ереси на Несторий и на Евтихий. След това той се заема с представяне на своята христология, основаваща се върху онтологията на Ориген и Евагрий. Книги втора и трета от Contra Nestorianos et Eutychianos той посвещава на опровергаване на това, което смята за две крайни христологически грешки: идеите на Теодор Мопсуестийски и афтартодокетизма.

Две основни положения дават добра илюстрация на христологията на Леонтий:

1.Сравнението между единството на двете природи в Христос и единството на тялото и душата в човека. Разбира се, Леонтий далеч не държи монопола върху това сравнение. Монофизитите например го използват изобилно, но само с цел да покажат, че единството между Божеството и човечеството в Христос е природно (ϕυσική), тъй като нито душата, нито тялото съществуват независимо, но и двете са част от едната човешка природа. По същия начин и Христос след съединението е една природа, чийто елементи не могат да бъдат разделени[36]. Колкото до Леонтий, той не само отхвърля идеята за природно единство, но и обяснява, че душата е „самодвижеща се безплътна същност” (οὐσία ἀσώματος αὐτοκίνητος), а душата и тялото са онтологично съвършени сами по себе си (οὐκ ἀτελῆ καϑ᾽ ἑαυτά[37]). Следователно аналогията подхожда повече на диофизитската, отколкото на монофизитската представа за въплъщението. Възражението, което веднага може да бъде отправено спрямо тази представа, е, че от една страна тя предполага единство на двете ипостаси, а – от друга – предсъществуване на човешката природа на Христос. И наистина, както ще видим по-късно, самият Леонтий определя ипостаста като съществуване самò по себе си (καϑ᾽ ἑαυτόν). Когато отговаря на тези възражения в Epilysis, Леонтий признава, че предсъществуването на човешката природа на Иисус Христос е онтологично възможно (οὐκ ἀδύνατον) – съвсем възможно е ипостаста да е съставена от предсъществуващи същности, подобно на възсъединяването на телата и душите при възкресението. В изключителния случай на Христос, разбира се, не е подобаващо да се казва, че Той някога е съществувал като обикновен човек (ψιλὸς ἄνϑρωπος)[38].

По този начин, при вероятно съзнателната двусмисленост на термините Леонтий внимателно избягва обвинението в ерес: формално той не изповядва предсъществуване и при все това остава верен на Евагрий, доколкото отрича предсъществуване само що се отнася до човечеството (ἀνϑρωπότης) на Христос, тоест до падналото състояние на ума след превръщането му в душа (ψυχή). Според Евагрий само това паднало състояние е човек в строгия смисъл на думата. Това е човешката природа, която Христос възприема от Мария във въплъщението, тъй като точно нея Той е дошъл да спаси[39] и със сигурност тя не може да е предсъществувала въплъщението. Леонтий обаче не отрича предсъществуване на Христос като ум, вечно съединен със Логоса καϑ᾽ ὑπόστασιν (по ипостас) и καϑ᾽ οὐσίαν (по същност).

2.Определението за единството на божествената и човешката природа в Христос като същностно единство (ἕνωσις οὐσιῶδης) или единство по същност (ἕνωσις καϑ᾽ οὐσίαν). Това определение Леонтий използва във всичките си съчинения[40], докато изразите ἕνωσις καϑ᾽ ὑπόστασιν (PG, 86, 1348D), ὑποστατική (ibid, 1308C) и ἐνυπόστατος (ibid., 1300A) се срещат в съчиненията му само по веднъж. При това в последните два случая изразът, обозначаващ ипостасното единство само е прибавен към представата за единството по същност, което остава основно христологическо определение[41].

Очевидно е, че това определение не е изработено с намерение да удовлетвори и двете противостоящи групи във Византия. За Севир и монофизитите, от една страна, терминът οὐσία в христологията има абстрактен смисъл и те допускат, както видяхме, две същности в Христос, обединени в природно (ϕυσική) единство, което означава екзистенциално конкретно единство. Терминологията на Леонтий е очевидно подозрителна и за халкидонската страна. От друга страна в мисълта на Евагрий същностното знание (γνῶσις οὐσιῶδης) представлява именно първоначалното състояние на чистите умове и е израз на тяхното единство със Словото (Логоса) – това е единството, в което е останал умът Христос, докато останалите от света на умовете започват да се движат към различни състояния на падение – ангели, човеци, демони, които и съставят разделения свят след падението. Вярно е, че Леонтий никъде не пише за същностно знание (гносис), а само за единство. Вероятно това е бил неговият начин да се приспособи към проблемите на своето време. Такава е била и целта му – да приложи онтологията на Евагрий към христологическата проблематика на шестото столетие. Трябва да отбележим, че анатематизми 2 и 7 от 553 година също говорят за единство в тъждеството на същността на умовете и на Словото (Логоса), при положение че Христос е един от тези умове. Такъв е речникът на палестинските оригенисти. Във всеки случай Леонтий никога не посочва Словото като субект на единството – този субект винаги е Христос или по-често Господ, Който, „явил Се чрез Девицата, също е наречен Бог и Син на Бога в Словото и по причина на Словото[42]”.

Същото различаване между Словото и Христос се проявява и в начина, по който Леонтий разглежда смъртта на Христос. Субект на страданията за него е плътта, която страда „по изволение на Словото” (βουλομένου τοῦ Λόγου)[43]. Самата плът обаче, според Леонтий, категорично не е тъждествена с човечеството, тъй като веднага след това той я противопоставя на разумната душа, която – в случая с Христос – остава над греха и смъртта. Впрочем и плътта не греши сама по себе си, а само след свободен избор, направен от душата. Резултатът от всичко това е, че в Христос страданието се случва в природата на плътта, вследствие от свободния избор на Неговата душа[44].

Паралелът, който може да бъде установен между тази представа за страданията и съответната, която преобладава в антиохийска среда, е непосредствено забележим, както вече показахме. Против теопасхизма Теодорит се обръща не само към естествената безстрастност на Словото, но още и към безстрастността на душата. Не е учудващо поради това, че тържеството на неохалкидонизма през 553 година е победа както над проявяващите склонност към несторианството, така и над увлечените от оригенизма – с други думи над всички онези, които отказват да приемат, че Словото пострада в плът. Още повече самият Леонтий разказва, че в младостта си е бил несторианин, което на езика на времето означава само едно благоговение пред паметта на Теодор Мопсуестийски[45]. Това общо отхвърляне на теопасхизма показва срещната точка на двете, иначе толкова различни, богословски школи – антиохийската и оригенистичната и обяснява тяхното общо противопоставяне на монофизитството и следователно тяхната привързаност към Халкидон. Ето защо препотвърждаването на теопасхизма през 553 година означава, че двете школи е трябвало да бъдат отхвърлени.

Ако обаче, във възгледите на Леонтий, Христос е непретърпял падение ум, който е съединен със Словото по същност (κατ᾽ οὐσίαν) и доброволно е възприел човешката природа с цел да я възстанови, как той успява да интегрира в подобна христология Халкидонското вероопределение. Леонтий е принуден да изгради своя оригинална метафизична система.

Терминът οὐσία например за него означава в основата си само съществуване, а „не какво и не как[46]”. Следователно този термин може да бъде отнесен към Бога, към ангелите, човеците, животните, растенията, с което да се посочи изобщо, че те съществуват. Може да се говори също така за същността на дадено същество по отношение на това у него, което е особено или различно спрямо останалите същества. В този случай обаче οὐσία става синоним на природа (ϕύσις). Действително, същинската функция на термина ϕύσις на практика е да подсказва различие (τὸ παρηλλαγμένον), но не и разделение или брой (τὸ διῃρημένον)[47]. Оттук веднага се вижда как за Леонтий изразът единство по същност (ἕνωσις κατ᾽ οὐσίαν) може да означава единство на съществуването, докато двойството на природите запазва така или иначе оставащата между Божеството и човечеството, тоест между Словото и ума-Христос, разлика.

Накрая, терминът ипостас обозначава отделното (τὸ κεχωρισμένον), индивидуалното (τὸ ἄτομον), особеното (τὸ ἴδιον)[48], както и някого (τὸν τινα[49]). По този начин ипостаста може да обозначава индивидуални същества, еднакви по природа, които следователно могат да бъдат изброени, както и същества, които притежават различни природи, но съществуват „едни в други”, както например всеки човек е една ипостас, макар да е формиран от две различни природи – душа и тяло[50]. След смъртта и раздялата на душата и тялото имаме две ипостаси, които обаче се съединяват отново във възкресението[51]. Следователно основната характеристика на ипостаста е да бъде сама по себе си (καϑ᾽ ἑαυτὸ ὑϕεστός)[52]. По този начин можем да настояваме върху съществуването на една природа в Христос единствено в случай, че съществуваше вид Христов (εἶδος Χριστῶν)[53]. Съществува обаче само един Христос и единственият подходящ за обозначаването Му термин е една ипостас, която е индивидуално цяло, съставено от части, всяка от които е съвършена природа[54]. Терминът ипостас отразява по същество и единствено връзка и отношение. Венанс Грумел пише:

Човекът в Иисус [тоест индивидуалната Му природа] е друг, различен по отношение на останалите човеци (ἄλλος ἀπὸ ἄλλον) и на тази основа, противопоставен на тях, се явява ипостас, но Той не е такъв във връзката Си със Словото; по подобен начин Словото – във връзка с Отца и Светия Дух – е ἄλλος ἀπὸ ἄλλον и на тази основа е ипостас във връзка с тях, но То не е такова по отношение на човечеството на Иисус. Причината за това е, че, докато природата сама по себе си не причинява разделение, а показва само различие, ипостаста не показва различие, а само особеност и разделение: тя отличава и разделя едно от друго единосъщните (ὁμοούσια) според техните свойства, но съединява едно в друго разносъщните (ἑτερούσια) посредством общността на тяхното битие[55].

От само себе си се разбира, че за Леонтий единствената ипостас [на Христос] не е тази на предсъществуващото Слово, а тази на Христос, формирана във времето на Въплъщението, която се намира в същностно единство със Словото и се състои от природи, които са нейни части. Ако смятаме Христос за Бог и човек, трябва да казваме заедно с Халкидон, че има две природи – божествена и човешка, но по пътя на логиката можем и да кажем три природи – на Словото, на душата и на тялото – или дори още повече, тъй като самите функции на душата също могат да бъдат смятани за природи[56]. Според Леонтий богословският речник позволява частите да бъдат наричани с името на цялото – например човекът Иисус да бъде наричан Господ, както и, обратно, цялото да бъде именувано според своите части – по този начин може да се каже, че Словото е Син Човечески или че разпнаха Господа на Славата[57]. В това се заключава и единственото съдържание на употребяваното от Леонтий понятие communicatio idiomatum (ἀντίδοσις ἰδιωμάτων) – съдържание, което е диалектическо.

В светлината на току-що казаното следва да се разбира и същинското значение на термина въ-ипостасяване (τὸ ἐνυπόστατον), който – включен в халкидонската богословска система – представлява основният принос на Леонтий към христологията. Разисквайки дилемата, пред която са изправени и несторианите, и евтихианите, които споделят общото убеждение, че няма природа без ипостас (οὐκ ἔστι ϕύσις ἀνυπόστατος), и така са принудени да приемат в Христос или една природа и една ипостас, или две природи и две ипостаси, Леонтий въвежда ново понятие – това за съществуването вътре в нещо, което той обозначава като ἐνυπόστατον когато работи със съществуване вътре в ипостаста, и като ἐνούσιον или οὐσιῶδες – когато работи със съществуване вътре в същността. Той пише:

Ипостас не е същото каквото е ἐνυπόστατον, както и същност е различно от ἐνούσιον: защото ипостас обозначава някого, докато ἐνυπόστατον обозначава същност; ипостаста определя личност с помощта на специфични характеристики, докато ἐνυπόστατον посочва нещо, което не съпътстващо (συμβεβηκὸς), което съществува вътре в друго битие и не се самосъзерцава самò по себе си[58].

Очевидно е, че диалектиката на Леонтий не кореспондира по никакъв начин с кападокийската тринитарна терминология, на която обаче от време на време той се чувства задължен да се позовава[59]. За св. Василий Велики и двамата Григориевци ипостасите са преки и конкретни обекти на троичното съзерцание – обекти, чието битийно единство те приемат под влияние на св. Атанасий Велики, но не без затруднения[60]. Ако, според св. Василий, определението за същност и ипостас често се ограничава до представите за общо и частно, то изразите, които използва св. Григорий Богослов отразяват по-добре личностния начин на съществуване и със сигурност изключват интерпретирането на ипостасите само като отношения: те владеят Божествеността (τὰ ὥν ἡ ϑεότης) и Божествеността е в тях (τὰ ἐν οἷς ἡ ϑεότης)[61].

Когато Леонтиевото въ-ипостасяване е интегрирано в перспектива, твърде чужда на неговата собствена; когато се приема, че ипостаста на Христос не е различна от тази на Словото – предсъществуваща и която е възприела човешка природа (която в този случай се явява въ-ипостазирана); когато с цялата му яснота и в съгласие със св. Кирил се определя, че халкидонското двойство на природите не потиска единството на субекта в Христос и че този субект е предсъществуващото Слово – тогава действителният принос на Леонтий заема полагащото му се място в историята на христологията, а името на Леонтий е подминато от осъждането на оригенизма през 553 година.

Превод: Борис Маринов

____________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**MEYENDORFF, J. “The Origenist Crisis of the Sixth Century” – In: MEYENDORFF, J. Christ in Eastern Christian Thought, Crestwood, N.Y.: St. Vladimir’s Seminary Press 1975, p. 47-68. Този текст беше публикуван със съкращения в сп. Християнство и култура, бр. 9, 2010 година. Тук се публикува в пълния си вариант (бел. прев.).

[1]. Основният извор за тези събития е Vita Sabae (Житие на св. Сава Освещени), писано от неговия съвременник Кирил Скитополски (ed. E. Schwartz, TU, 49, 4 [Leipzig 1939], S. 85-229); виж: DIEKAMP, F.Die origenistischen Streitigkeiten im sechsten Jahrhundert und das fünfte allgemeine Concil, Münster 1899.

[2]. Съборното (тоест окръжно, разпратено след края на събора) послание на Теофил е запазено в превод на латински от св. Иероним сред посланията на самия Иероним: JEROME Lettres, t. IV, ed. J. Labourt, Les Belles Lettres, Paris 1954, p. 154; други негови текстове върху оригенистичната христология – Ibid, t. V, p. 45-53.

[3]. SCHWARTZ, E. Kyrillos von Skythopolis (TU 49, 2), Leipzig 1939, S. 221, 194, 175,

179.

[4]. HARL, M. Origène et la fonction révélatrice du Verbe incarné, Paris 1958, p. 103-120; виж още: TRESMONTANT, C. La Métaphysique du Christianisme, Paris 1961, p. 395-518.

[5]. Ibid, p. 367.

[6]. PG, 86, 892-896.

[7]. FLOROVSKY, G. “The anthropomorphites in the Egyptian desert” – In: Akten des XI. Internationalen Byzantinischen Kongress, München, 1958, Munich 1960, S. 154-159.

[8]. GUILLAUMONT, A. “Évagre et les anathématismes antiorigénistes de 553” – In: Studia Patristica, III (TU 78). Berlin 1961, S. 219-226; Eiusdem Les “Kephalaia Gnostica” d’Évagre le Pontique et l’histoire de l’origénisme chez les Grecs et les Syriens, Paris 1962, p. 124-170. Виж още: REFOULÉ, F. “La christologie d’Évagre et l’origénisme” – In: OCP, 27, 1961, p. 221-226.

[9]. ACO, III, S. 189-214 (виж още: Mansi, IX, 524-539; PG, 86, 945-989).

[10]. Критично издание на текста във: DIEKAMP, F. Op. cit., S. 90-97; виж още: PG, 86, 989-993; превод на френски във: FRITZ, G. “Origénisme” – In: DTC, XI, 2, 1580-1588.

[11]. SCHWARTZ, E. Op. cit., S. 190.

[12]. Hefele-Leclerq (Vol. II, p. 2, Paris 1908), p. 1191-1196.

[13]. Ibid, I, 5, 3; І, 7, 3 (ed. cit., S. 71-73; 87-89) etc.; срв.: TRESMONTANT, C. Op. cit., p. 405-411.

[14]. Това е основната оригенистична ерес, спомената от Варсануфий (PG, 86, 892B) и от Кирил Скитополски (Vita Euthymii, ed. E. Schwartz – TU, 49, 2, S. 39; Vita Sabae – ibid, S. 124, 199).

[15]. Виж: І, 6, 2 (ed. cit., S. 79-80); II, 1, 3 (S. 109); III, 5, 4 (S. 273).

[16]. Виж още осъждането на Ориген от Теофил Александрийски във: Doctrina patrum de Incarnatione Verbi, ed. F. Diekamp, Münster 1907, S. 180.

[17]. Агиографските източници (Vita Cyriaci, ed. E. Schwartz – TU, 49, 2, S. 230) потвърждават, че това вярване е широко разпространено сред монасите-оригенисти.

[18]. Les six centuries des “Kephalaia Gnostica” d’Évagre le Pontique, ed. et trad. par A. Guillaumont – In: PO, 28, 1 (Paris 1959), p. 142-143 (нататък Kephalaia Gnostica).

[19]. KephalaiaGnostica, V, 81 (ed. cit., p. 211); други паралели с анатематизмите от 553 г.: Kephalaia Gnostica, I, 77; II, 43, 89; IV, 14, 80 (ed. cit., p. 151-159).

[20]. Vita Cyriaci, ed. cit., S. 230, l. 10; срв. Vita Sabae – S. 197.

[21]. Няколко автори, сред които св. Анастасий Синаит (PG, 89, 101B) и св. патр. Тарасий (PG, 98, 1465D), както и Седмият вселенски събор (Mansi, XIII, 377B), напълно забравят епизода с Трите глави – за тях съборът от 553 г. е този, който е осъдил Ориген, Евагрий и Дидим.

[22]. Виж: Правилата на св. Православна църква с тълкованията им, т. ІІ, прев. и ред. свещ. д-р С. Цанков, протод. И. Стефанов, П. Цанев, С. 1913, с. 21. (бел. прев.)

[23]. CULLMANN, O. Le Christ et le Temps, Neuchâtel-Paris 1947, p. 36.

[24]. Epistula ad Menam – In: ACO, III, ed. E. Schwartz, S. 191; PG, 86, 949BC.

[25]. Ibid, S. 205; PG, 86, 974C.

[26]. Ibid, S. 192; PG, 86, 953А.

[27]. Ibid.

[28]. Ibid, S. 193; PG, 86, 953D-955А.

[29]. Доказването на авторството на Евагрий по отношение на това съчинение е дело на отец Ириней Озер. Виж: HAUSHERR, I. “Le traité de l’oraison d’Évagre le Pontique” – In: Revue d’ascétique et de mystique, 15, 1934, p. 34-93, 113-170.

[30]. PG, 86, 893C, 897А.

[31]. За тези направления в източната духовност виж: МИНИН, П. „Главные направления древнецерковной мистики” – Богословский вестник, декабрь, 1911, с. 823-838; май, 1913, с. 151-172; июнь, 1914, с. 304-326. Виж още: GUILLAUMONT, A. “Cor et cordis affectus (Le cœur chez les spirituels grecs à l’époque ancienne)” – In: Dictionnaire de spiritualité, II, 2, Paris 1932, p. 2281-2288.

[32]. Така представя исихазма отец Ириней Озер в своята ранна статия: “Les grands courants de la spiritualité orientale” – In: OCP, 1, 1935, p. 123-124. Срв. неотдавнашната и много по-балансирана статия от същия автор: “L’hésychasme, étude de spiritualité” – In: OCP, 22, 1956, p. 5-40, 247-285.

[33]. Виж: RICHARD, M. “Le traité De sectis et Léonce de Byzance” – In: RHE 35, 1939, p. 695-723; EIUSDEM. “Léonce de Jérusalem et Léonce de Byzance” – In: Mélanges de Science Religieuse, 1, 1944, p. 35-88. По-ранните публикации по този въпрос са цитирани в посочените статии на Марсел Ришар.

[34]. Моята интерпретация върху Леонтий до голяма степен е задължена на Дейвид Еванс. Виж: EVANS, D. Leontius of Byzantium: An Origenist Christology, Washington, D.C. 1970 (Dumbarton Oaks Studiues, 13).

[35]. PG, 86, 1276A. Името на Нон не се споменава в текста, но той е идентифициран по схолиите в полето на ръкописа. Виж: RICHARD, M. “Léonce de Byzance étail-il origéniste?” – In: REB, 5, 1947, p. 31-66.

[36]. Виж например позоваванията на Филоксен, цитирани в: LEBON, J. Le Monophysismesévérien, p. 221-229.

[37]. Contra Nestorianos et Eutychianos, I (PG, 86, 1281B).

[38]. Epilysis (PG, 86, 1944C; срв. 1941D-1944A). Виж анализа на тези пасажи във: RICHARD, M. “Léonce de Byzance…”, p. 58-60.

[39]. Това е основният аргумент на Леонтий срещу афтартодокетите, които вярват, че тялото на Христос е било нетленно от момента на въплъщението (виж най-вече PG, 86, 1348BD).

[40]. Виж например: Contra Nestorianos et Eutychianos (PG, 86, 1297D, 1300AB, 1301BD etc.); Epilysis (1941AB etc.).

[41]. RICHARD, M. “Letraité De sectis et LéoncedeByzance”, p. 710.

[42]. Ὁ ἐκ Παρϑένου πεϕηνὸς Θεός τε ἐκλήϑη καὶ Υἱὸς Θεοῦ ἐν τῷ Λόγῳ καὶ κατὰ τὸν Λόγον (Contra Nestorianos et Eutychianos – 1301A). В текста в PG Λόγος е отпечатано с малка буква, което прави смисъла на изречението неясен.

[43]. Contra Nestorianos et Eutychianos – 1332A.

[44]. Ibid, 1332D-1333A.

[45]. Contra Nestorianos et Eutychianos – 1357C.

[46]. Εἰ γὰρ οὐσίαν ἁπλῶς ὀριζόμενοι εἴπομεν τὴν τινος ὕπαρξιν δηλοῦν…, οὐ τὸ τί ἢ τὸ πῶς – Epilysis, 1921C.

[47]. Epilysis, 1945C; срв. Ibid, 1920D-1921A.

[48]. Виж: Contra Nestorianos et Eutychianos – 1305C; Epilysis, 1921A, 1928B и др.

[49]. Contra Nestorianos et Eutychianos – 1277D.

[50]. Ibid, 1280AB.

[51]. Epilysis, 1941D-1944A.

[52]. Ibid, 1933A.

[53]. Contra Nestorianos et Eutychianos – 1292A.

[54]. Ibid, 1289A.

[55]. GRUMEL, V. “Léonce de Byzance” – In: DTC, IX, 1, 1926, col. 412. Авторът резюмира един твърде абстрактен пасаж от Contra Nestorianos et Eutychianos (1238-1289). Виж още: ΘΕΟΔΩΡΟΥ, Α. ˝Χριστολογικὴ ὁρολογία καὶ διδασκαλία Λεοντίου τοῦ Βυζαντίου ‒ In: Θεολογία, 26, 1955, σ. 212-222, 421-435, 584-592; 27, 1956, σ. 32-44.

[56]. Contra Nestorianos et Eutychianos – 1296AC.

[57]. Ibid, 1289BC.

[58]. Ibid, 1277CD.

[59]. Нима обаче той не се позовава и на самия св. Кирил, от чието богословие неговото собствено е точно толкова отдалечено, колкото и от това на несторианите!

[60]. Виж: PRESTIGE, G. God in Patristic Thought, London 1952, p. 242 ff.

[61]. Poemata dogmatica, XX, 3 – PG, XXXVII, 414A; Orationes XXXIX, 11 – PG, XXXVI, 345D.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Венцислав Каравълчев

„И тъй, братя, стойте твърдо и дръжте преданията, които сте научили било чрез слово или чрез наше послание” (2 Сол. 2:15)

Православната църква, която съхранява в чистота и пълнота древната християнска вяра, неизменно утвърждава, че само в нея – в „едната, свята, съборна и апостолска Църква” – на човека в пълнота се дава и спасителната Божия благодат. Божият промисъл е отредил източникът за вярата да бъде един: Свещеното Предание. То е онази неизчерпаема съкро- вищница, която едновременно пази, гарантира и вярно преподава Словото, Което „стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:14). Преданието (гр. παράδοση, лат. traditio) непрестанно се актуализира и се потвърждава в хилядолетния духовен опит на светците и целия Божи народ. Въпреки вековната си история, то не е нещо застинало, нещо мъртво, нито е устен опит, който се предава като легенда или мит от поколение на поколение, а е живо и динамично, тъй като съдържа в пълнота (πλήρωμα) Истината, която освещава и спасява човека.

Православната църква никога не е давала свое богословско определение за Свещеното Предание, макар мнозина да се изкушават да търсят такова. И това не е случайно, а е израз на отличителната черта на православното богословие, което за разлика от това на Римокатолическата църква е изключително пестеливо на формулировки и предпочита апофатичния подход към истините за Божието явяване в света пред катафатичния. Ето защо и текстовете, които в Православната църква са придобили догматичен характер, свидетелстват за Преданието, но „никога не бива да се възприемат като изключителни негови носители. [Те] само припомнят Преданието и посочват неговите граници, без да го подменят, влизайки в ролята на някакъв ‘хартиен папа’[1].” Западният схоластицизъм, напротив, ощетява вярата, като я описва в сложен набор от ограничаващи и лишаващи я от свобода, а следователно и от жизненост, правила и определения. Православието пък е живо, точно защото оставя огромно пространство на свободата, на живия опит на Църквата. Преданието се ражда от опита от всяка лична среща с Бога и тъй като всеки човек е различен, то и индивидуалната му среща с Бога е уникална, неповторима. Тази многообразност на Преданието обаче не означава, че то е някакъв механичен сбор от индивидуални духовни опитности. Преданието е църковно, тоест общностно, именно защото описва различните прояви на Срещата на човечеството с откриващия ни се в Църквата троичен Бог.

Много е важно да се отбележи, че не всичко от църковния живот през вековете има авторитет на Свещено Предание. Единствено онези предания – писани или устни, – които предават опита от спасението, се вливат в неизчерпаемия океан на Свещеното Предание, което е толкова богато и неописуемо, колкото богати и неописуеми са и дарованията на Светия Дух, които Той излива върху вярващите през вековете.

Затова Преданието е невъзможно да бъде определено, да бъде вкарано в каквито и да било конкретни рамки: и Писанието, и устното предание, и творенията на Отците, и богослужението, имащо естествения си завършек в св. Евхаристия, и всички останали тайнства, и каноните, и решенията на съборите, и молитвата, и иконописта – въобще цялата човешка история на спасението, от Петдесетница до днес, ражда Преданието, като жив опит на Църквата.

Източникът на Свещеното Предание е сам Бог Отец, Който чрез Сина и Светия Дух се разкрива на човечеството, за да се върне човечеството чрез Бога в Бога. Светата Троица е началото, историята, настоящето, бъдещето и краят на Преданието. Субектът на това предание е Сам Синът Божи, Който стана Син Човечески, за да изкупи, подготви и преведе Творението в есхатона (бъдещия век), за да станат човеците синове на Бога[2]. Ако се опитаме да говорим за Преданието в достъпна форма, можем да кажем, че то представлява предвечният Божи план за спасението на човечеството, за чието осъществяване Бог ни е дал всичките необходими средства. Тези средства, които имат характер на жалони по пътя към Царството Божие, Църквата постоянно осъвременява езиково и екзегетично, за да бъдат те понятни за всички хора, независимо от това, в коя и каква историческа епоха живеят.

Връх и средоточие на Преданието безспорно е светата Евхаристия, в която Този, Който е Причината и Източникът на всичко, е и принасящ Се, и принасян, и приемащ, и раздаван. Евхаристията е мястото на най-важната, на най-същностната лична среща на човека с Бога. Място, където небето и земята се сливат, а времето изчезва, където се осъществява събирането на началото и края на Преданието, където е предвкусването на есхатона, на Царството Божие. В Евхаристията е не само действителното присъствие на истинния Христос, Който е „пълнотата” на Преданието[3]. Там е и възможността „да Го вкусим” и приемем в себе си.

Кое е първо: Писанието или Преданието?

Често можем да чуем едно крайно погрешно разделение, правено включително и от православни богослови, че източник на нашата вяра е Свещеното Писание и, ако нещо в него липсва или не е достатъчно добре изяснено, то прибягваме до Свещеното Предание. Това разграничаване се прави дори в сериозна богословската литература, като се стига дори до противопоставяне на Свещеното Предание на Свещеното Писание. Това до голяма степен е дошло като наследство от Реформацията, от характерната за протестантизма „самодостатъчност на Писанието” (Sola Scriptura), а също така и от полемизиращите с Реформацията контрареформисти, които в стремежа си да защитят Свещеното Предание, на свой ред също акцентират върху това разделение. Под това двойно влияние този тип разделение е влязъл в много от православните катехизиси, които са силно повлияни от западната схоластика, безкритично усвоена от православието през XVI и XVII век. Според католическата концепция, Писанието и Преданието са два различни и самостоятелни начина за съхраняване и разпространение на Божието Откровение, които взаимно се допълват. Според това разбиране, една част от Откровението, което Църквата получава чрез апостолите, е писмено фиксирана в книгите на Свещеното Писание, докато друга част от апостолската проповед не е била веднага записана, но се е предавала устно. Тази втора част, заедно с наследството на Отците и учителите на Църквата, е според тях Свещено Предание. Схематичният подход обаче, макар и удобен, не е в състояние да отговори на въпроса защо е необходимо Преданието да допълва Писанието? Защото, ако нещо ще се нуждае от допълване, това би означавало, че самото то е непълно, незавършено, несъвършено, което само по себе си го прави дори опасно за ползване. Твърдение като горното влиза в пълно противоречие с учението на древната Църква, че Свещеното Писание съдържа всичко, което е необходимо да знаем за нашето спасение.Трябва ясно да заявим, заедно със св. Дионисий Ареопагит, че Свещеното Писание е част от Свещеното Предание[4]. Самото Свещено Предание в исторически план е много по-древно и с по-дълга история от Свещеното Писание. Достатъчно е да си зададем въпроса, откъде се е появило Писанието? Единствено в исляма съществува концепцията, че Коранът е неръкотворен, че е дело на самия Бог, че съществува предвечен небесен архетип на книгата, който е спуснат на земята по чудесен начин. В християнството подобен архетип на Свещеното Писание няма. В живота на отделни личности в човешката история, като се започне с праотците Адам и Ева, са протичали редица събития, възприемани като Божие откровение. Тези събития са се предавали от уста на уста, от поколение на поколение, като постепенно броят на преживяванията, тоест на събитията е нараствал. На един определен етап тази устна традиция, това устно предание започнало да бъде записвано, но това става едва при пророк Моисей. Вярата на Авраам, на Ной и на самия Моисей до получаването на Декалога не е имала писмен авторитет. Сам Господ Иисус Христос не учи апостолите и народа чрез писмено слово, а с проповед, с примери и дела – защото Словото говори пряко на човешкото сърце. Апостолите също в началото учат устно. В първите няколко десетилетия от живота на Църквата вярващите „черпят живот” единствено от устното предание. Самият канон на записаното Предание или на Откровението – Свещеното Писание – е съставен пък още по-късно. Често записваното се е нуждаело от пояснения. И би било твърде опростено твърдението, че най-важните книги от това, което е било записано, са формирали Свещеното Писание, а най-важното от техните тълкувания става Предание. Всъщност Писанието е централна, най-важна и неделима част от Преданието.

Бележитият руски богослов Владимир Лоски формулира прекрасно истината, че ако Свещеното Писание и всичко, което може да бъде изказвано писмено или с помощта на други символи, са различни начини да бъде изказана Истината, то Свещеното Предание е единственият начин тази Истина да бъде възприета[5], както и че Свещеното Писание не е основа на религиозната вяра, а че то самото е основано на религиозния (духовния) опит и е негово отражение[6]. Дори нещо повече, като се основава на историческата правда и на обективността Лоски обобщава, че Църквата е могла да съществува без Писание, но не и без Предание. А това е така, защото Църквата винаги е обладавала Богооткровената истина, която е преподавала в своята проповед, а силата на проповедта е живото слово, което не изпитва необходимост от писмено изражение[7]. Не по-малко красноречив е св. Филарет (Дроздов): „Боговдъхновеността на Писанието е неизменна…, (то е) надежден вид на Преданието”[8]. Така, ако искаме да обобщим казаното дотук, трябва да кажем, че Свещеното Писание е неизменна, главна съставна част на Свещеното Предание, негова най-важна форма, дадена, за да бъде съхранено Божието Откровение – с точност и без никаква промяна. То съдържа цялото знание, необходимо за нашето спасение, но още не е достатъчно, за да можем да разберем смисъла на това знание. За да бъде позната буквата, е необходимо действието на Светия Дух. Изкушенията на Христос в пустинята красноречиво говорят за това. Дяволът се опитва да изкуши Христос тъкмо чрез цитати от Писанието, но търпи крушение, тъй като му е чужд Духът, вдъхновил Писанието. Буквата, както казва протодякон Андрей Кураев, е слаба, необходим е Дух. „А Духът се намира в Църквата, ето защо буквата е само отправната точка за смисъла, а той се разкрива в Преданието”[9].

 Църковното предание vs. идола на миналото

Друга важна черта на Преданието на Църквата, която за съжаление също е обект на превратни тълкувания, е неговото развитие според нуждите на времето. За мнозина почитатели на традициите Свещеното Предание е нещо мъртво, застинало на предела на VII-VIII век или в най-добрия случай в съдбоносния за Византия XV век. Подобно схващане е изключително невярно и граничи с хула срещу Светия Дух, Който винаги – по неведом, неизследим начин – действа в Църквата. Свещеното Предание е живо, то е свободен творчески аскетичен процес, ръководен от Светия Дух, Който никога не излиза от рамката, която Сам Си е поставил – рамката на Откровението. Вътрешната динамика на Свещеното Предание позволява то да бъде разбираемо за вярващите във всеки отделен исторически момент, за да може да изпълнява основното си предназначение, а именно спасението и теосиса (обὸжението) на творението. Както казва старец Софроний (Сахаров), нашето време има нужда от написването на нови молитви, тъй като Типикът вече не покрива всички нужди на епохата, в която живеем[10].

Отец Софроний не само говори за тази необходимост, но и я оделотворява като оставя богато наследство от прекрасни, дълбоко прочувствени молитви за всяка нужда: утринни, за починали, за болни и страдащи, за освещаване, за всяка потреба и т. н., и т. н.[11] Подобно на св. Иоан Кронщадтски, старец Софроний съставя и сам употребява в св. Литургия нови литургични молитви, в това число такива преди Херувимската песен, на Великия вход, преди освещаването на св. Дарове, задамвонни и други, като – трябва да подчертаем – това творчество винаги е вярно на Свещеното Предание[12]. Мнозина неукрепнали във вярата навярно биха се съблазнили от всичко това, дори биха го определили като дързост, но истината е, че тук се срещаме с едно от най-автентичните свидетелства за творческата сила на Светия Дух, която постоянно действа и се открива в Църквата чрез изобилните дарове на благодатта, изливана върху „чистите по сърце”. Неразбирането на Писанието, което е следствие от непознаването на Преданието, води до изкривената представа, че в Църквата всичко е застинало и консервативно. Свещеното Предание обаче не е механично пренасяне или предаване на веднъж кодифицирано християнско учение. То непрекъснато се подновява, така както и нашият живот се обновява в Христа и тук ясно трябва да кажем, че обновяването, подновяването нямат нищо общо с „новаторството”. За съжаление, мнозина в Църквата днес, без дори да се опитват да изяснят за себе си тези процеси, поставят знак на равенство между процеса на обновяване на Преданието и новаторството, разбирано като нововъведение, тоест противоречащо на вярата учение. В този смисъл „новаторството” действително е модернизъм, чужд на Църквата духовен опит или възгледи, които са несъвместими с Откровението, но няма нищо общо с това, за което говорим.

Обновяването на Преданието е динамичен процес на предаване от поколение на поколение на плодовете на Божието разкриване в света – посредством писмено и устно слово, чрез богослужение, музика и т. н. – несекващо Богоявление, което човеколюбиво снизхожда към културния опит на обществото, към езика и начина на живот. Извор на това постоянно обновяване на Преданието е Самият Бог, Който по този начин дава на всички хора възможност да станат причастни Нему, тоест на Живота. Бог не се гнуси от никоя епоха, нито има „културна среда”, достойна за Него. Условно казано, обновява се единствено формата – тя е тази, която търпи промяна, за да може съдържанието (което остава неизменно) винаги да достига в пълнота до сърцата и умовете на вярващите, независимо от това дали са живели във времето на Христос и на апостолската проповед или, както ние днес, две хилядолетия след нея.

Същевременно мнозина от онези, които се обявяват срещу всеки вид обновяване на изразните форми на Преданието, сами изпадат в друга опасна крайност: приемат за „свещено предание” всичко, което, поради една или друга причина, е просъществувало достатъчно дълго време във фолклора на веровата традиция и по този начин стигат до недопустимото смесване на Преданието с обичаите. Това превръща самото Предание в криворазбран традиционализъм, в идол на култа към миналото. Сляпото обвързване с отминали изразни средства, с народни „благочестиви” вярвания, обреди и представи няма нищо общо със Свещеното Предание, а е вид фетишизиране на вярата. Псевдоконсервативността попада в плена на своите собствени, абсолютизирани от самата нея модели, докато православието, по думите на отец Георги Металинос, е в съгласието на миналото и бъдещето в едно настояще, което може да се изразява в свои форми и свои начини[13]. Така, този тип традиционалистично „предание” често се отдалечава до такава степен от Свещеното Предание, че престава да има каквито и да било истински допирни точки с него. На този тип псевдоконсерватизъм точно определение дава Ярослав Пеликан: „Преданието – пише той – е живата вяра на мъртвите, докато традиционализмът е мъртвата вяра на живите”[14]. В това, да го наречем условно, „народно предание” влизат обичаи, легенди, митове, фолклорни вярвания, суеверия и пр., облечени в благочестива форма и задължително подкрепени със страховити „светоотечески” примери, които обаче нямат нищо общо с живота и нравствеността на конкретните светци. Достатъчно красноречив в този смисъл е св. Киприан Картагенски, който пише: „Господ казва: ‘Аз съм истината’, а не ‘Аз съм обичаят’ (Consuetudo)[15].” По думите на отец Георги Металинос най-голямата опасност за православието е превръщането му в табу, в боготворене на историческите образи в него, в резултат от което периферното се настанява на мястото на центъра: вярата се превръща в ритуал, а фарисейщината – в благочестие[16].

Не един и двама са попадали под укорите на някои от главните носители на това предание в църквите – възрастни жени (понякога и мъже), грижещи се за чистотата на храма, за продажбата на свещите и т. н. Проблемът обаче е действително сериозен, тъй като от него страдат и свещенослужителите, а за съжаление и епископатът ни също не е имунизиран срещу подобно заболяване.

Казаното неминуемо повдига въпроса за Свещеното Предание и за неговото опазване и вярно преподаване. Църквата е тази, която по думите на апостол Павел е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), защото тя е съградена върху основата на апостолите и на пророците, като „крайъгълен камък е сам Господ Иисус Христос” (Еф. 2:20). Църквата, която е народът Божи, събранието на вярващите, на всички нас, които сме повярвали и чрез св. Кръщение сме станали „членове на Божието семейство” (Еф. 2:19), движими от Светия Дух (2 Петр. 1:21) се явява и гарант за чистотата на Свещеното Писание. Епископът пък е този, който не само е носител на апостолската приемственост, но още, наследявайки „престола” на апостолите, е длъжен да ги наследи и в начина им на живот. Църквата е над епископа, но той е този, който ръководи делата ѝ, той е редно да бъде главният надзорник (επίσκοπος) и гарант за съхранението и вярното преподаване на Свещеното Предание[17]. За огромно съжаление, историята на Църквата изобилства от примери, свидетелстващи, че често това задължение на епископите за апостолския им начин на живот се пренебрегва или дори съвсем се забравя. Все пак друго древно правило гласи, че „епископът е Църквата, докато е в Църквата”, тоест той е гарант за Преданието, но не a priori, по силата само на епископското си ръкоположение. Затова е необходимо да напомним, че най-важният и краен гарант, че „портите адови”[18] няма да надделеят над Църквата е „народът Божи”. Както и да не забравяме, че Църквата е иерархична, но не и клерикална.

И отново със съжаление трябва да отбележим, че под влияние на схоластицизма в последните няколко века се наблюдава недопустимо преекспониране на иерархичния характер на Църквата за сметка на царственото свещенство (1 Петр. 2:9). Превръщането на свещенството във „всё и вся”, изолирането на „лаоса” (на миряните) от съборността на Църквата, превръща харизмата[19] на свещенството от естествен в изкуствен център на църковния живот. Изолирането на Божия народ, нещо изцяло чуждо на Свещеното Предание, е в основата и на кризата в енорийския ни живот, където активното участие на лаоса и харизматичното свещенство в общото дело (литургията) днес е сведено до пасивността. На много места участието на миряните в богослужебния живот на Църквата се свежда до едното пасивно наблюдение на случващото се в храма, от активни участници те се превръщат в неми зрители. Даваме ли си обаче сметка за опасността, която крие това абдикиране на лаоса от неговите задължения и права, за сметка на иерархията? Може би напомнянето на една от най-съществените части от Послание на източните патриарси от 6 януари 1848 година би дало добра представа за тази опасност: „У нас (в православието) нито патриарсите, нито Съборите никога не са могли да внесат нещо ново, защото пазител на нашата вяра е самото тяло на Църквата, тоест самият народ (лаос)”[20]. Думи, потвърждавани неведнъж в историята на Църквата. Защото е имало събори, свиквани от светци[21], имало е и съборни решения, предложени пак от светци[22], имало е събори, подписани от почти всички епископи на Църквата[23], сред тях и от св. отци. И на всички тези събори императори, патриарси и папи са приемали ереси, които впоследствие са били отхвърлени от Църквата[24]. Защо това е така ли? Само и единствено защото, както пише Алексей Хомяков, техните решения не са били признати за глас на Църквата от целия църковен народ – „от този народ и в тази среда, където по въпросите на вярата няма различия между учения и невежата, свещенослужителя и мирянина, мъжа и жената, господаря и поданика, робовладелеца и роба, където, по Божие усмотрение, отрокът получава дара на вѝдението, на младенеца се дава словото на премъдростта, ереста на учения епископ се оборва от неграмотния пастир, за да бъдат всички единни в свободно единство на живата вяра, която е проявление на Духа Божи”[25].

Хилядолетният живот на Църквата изобилства от подобни „критични” моменти, в които по силата на всяка човешка логика православието е трябвало да рухне, когато в Преданието е трябвало да навлязат нововъведения и то да бъде „модернизирано”, но точно тогава, по думите на апостола, се е проявявала благодатта, силата Божия[26]. Ярки примери за това са животът и дейността на светци като Атанасий Велики и Амвросий Медиолански, Максим Изповедник и Марк Ефески и много други. А какво да кажем за живота на св. Григорий Паламà, на този истински светилник на православието? Жертва на дворцови интриги, предаден от най-близки съратници, оставен сам, затворен, съден от двама патриарси, съборно осъден и обвинен в многобожие, анатемосан, отлъчен… Но Бог поругаван не бива. Още преди смъртта си той е оправдан, а само девет години след нея и канонизиран, за да стане първият светец на Православната църква, чиято канонизация има официален характер, а днес паметта му да се чества два пъти: на 14 ноември и във втората седмица на Великия пост.

И така, да се приобщи към Свещеното Предание на Църквата е нещо, което е от жизненоважно значение за всеки православно вярващ. Особено в модерния и задъхан наш век, когато никой няма време да се спре и да се вслуша в тихия глас на Църквата. Когато нейният призив „елате и вкусете колко е благ Господ” остава заглушен от по-мощни и агресивни духовни послания. Когато агресивни гласове дори в самата Църква, непознаващи опита, предаван в Свещеното Предание от векове, убеждават другите, че именно те са неговите автентични, съвременни носители. И колкото по-далеч са такива хора от благия дух на Христовото благовестие, толкова по-агресивни са възгледите им, а за мнозина те се оказват и по-убедителни именно заради своята категоричност и своя радикален характер. Влезлият в Църквата човек естествено изпитва копнеж за коренно обновление в живота си, което Христос наистина може да му даде. За да се случи обаче чудото на срещата с Бога, се изисква причастност към опита на онези, които преди нас са Го срещнали и са Го познали. Изборът на пътя е критичен. Ето защо трябва да сме крайно бдителни, да не би в центъра на живота ни на мястото на Христос, да се окаже „обичаят”, който нито спасява, нито животвори.

_______________________

*Източник http://karavaltchev.blogspot.com.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доклад на професор  протоиерей Г. Металинос, представен на 8 септември 2011 година по време на Седмицата на православната книга в град Варна.

[2]. Виж Кураев, А., Традиция. Догмат. Обряд. С., 1996, с. 37.

[3]. Виж Иоан 14:6.

[4]. Roques, R., L’Univers Dionysien, Paris 1954, p.226.

[5]. В подкрепа на своите думи Владимир Лоски привежда и част от 1 Кор. 12:3: „… и никой не може да нарече Иисус Господ, освен със Светия Дух”.

[6]. Лоский,  В. Н., „Предание и предания” – В: На страже истины, Москва 2007, с. 117-160.

[7]. Пак там,с. 122. Подобна мисъл изказва и св. Иоан Златоуст в своята беседа върху Евангелието според Матей – PG, 57, 13-15.

[8]. Филарет Московский, Слова и речи, т. IV,Москва 1882, с. 97.

[9]. Кураев, А., цит. съч., с. 87.

[10]. Архимандрит Софроний (Сахаров), Молитвенное приношение, Москва 2004, с. 14.

[11]. Част от тези молитви са събрани в изданието цитирано по-горе.

[12]. Пак там.

[13]. Из цитирания вече доклад на професор протоиерей Г. Металинос.

[14]. Pelikan,  J., The Vindication of Tradition, New Haven and London 1984, p.65.

[15]. PL 3, 1103 B.

[16]. Из цитирания вече доклад на професор протоиерей Г. Металинос.

[17]. Срв.: Св. Ириней Лионски, Epistolae, 33:1.

[18]. Мат. 16:18.

[19]. Използвам термина „харизматично свещенство” (дарът на свещенството), което се получава при ръкоположението, за да го разгранича от харизмата (дара) на царското свещенство на миряните, който се получава при св. Кръщение. В този смисъл, богослужението (литургията), което в същността си е общо дело – на миряни и свещенство – се е превърнало в ритуал, в който харизматичното свещенство е поело до голяма степен и ролята на царското.

[20]. Христианское чтение, ч. ІІ, 1849, с. 162. Разяснения по текста на Посланието могат да бъдат намерени в: Хомяков, А., Полное собрание сочинения, т. ІІ, Москва 1900, с. 157.

[21]. Например свикания от св. Константин Велики събор в Антиохия през 341 година.

[22]. Полуарианският символ на вярата на св. Епифаний Кипърски, приет на Анкирския събор от 358 година, където се отхвърля единосъщието прието на Първия вселенски събор в Никея.

[23]. Решенията на влезлия в историята на Църквата и в Преданието като разбойнически събор в Ефес 449 година.

[24]. Освен по-горе споменатите събори имаме предвид и тези в Селевкия от 359 година, в Константинопол от 360 година, в Никея от 360 година, в Сирмиум от 351 и 357-359 година и др.

[25]. Хомяков, А., цит. съч.

[26]. Срв. 2 Кор. 12:9.

Първо изображение – авторът, Венцислав Каравълчев. Източник – http://karavaltchev.blogspot.com. Източник на второто изображение – http://www.yandex.ru.

Диоклийски епископ Калистос (Уеър)

Надежда ми е Отец, Прибежище ми е Син, Покров ми е Дух Свети, Троице Свята, слава на Тебе. (Св. Иоаникий[1])

Безначална нетварна Троице, неделимо Единство, Която си три и едно, Отец, Син и Дух, един Бог, приеми песента от глинени езици сякаш е от пламенни уста (Из Триода[2])

Бог като взаимна любов

Вярвам в един Бог – заявяваме в началото на Символа на вярата. Но веднага след това добавяме нещо много повече: вярвам – продължаваме нататък – в един Бог, Който е същевременно три: Отец, Син и Свети Дух. В Бог има както истинско единство, така и неподправено многообразие. Християнският Бог е не просто единица, а единство, не просто единичност, а единна общност. В Бога има нещо аналогично на обществото: не е отделна личност, обичаща само себе си, не е самодостатъчна монада или Единият. Той е триединство: три равнопоставени личности, всяка от които пребивава в другите две по силата на непрестанен порив на взаимна любов. Amo ergo sum, обичам, следователно съм: това заглавие на едно стихотворение от Катлийн Райн може да послужи като мото за Бог като Света Троица. Думите на Шекспир за любовта между двама души могат да бъдат отнесени към божествената любов на вечните Трима: Обичаха се, както се обича двойка, но същността им бе една. Отделни двама, а преграда няма: Броят бе загинал в любовта.

Краят на духовния път се състои в това, щото ние, хората, също да станем част от троичната взаимна неотделимост или περιχώρισις (взаимопроникване), като навлезем изцяло в кръга на любовта, която съществува вътре в Бога. Така се моли Христос на Своя Отец в нощта преди Кръста: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21).Защо вярваме, че Бог е трима? Не е ли по-лесно, като евреите и мохамеданите, просто да вярваме в божествената единичност? Безспорно е така. Учението за Троицата се възправя пред нас като предизвикателство, като тежък кръст в буквалния смисъл на думата. По думите на Владимир Лоски, тя е разпятие за човешкия начин на мислене и изисква радикална метаноя – не просто формално приемане, а истинска промяна на съзнанието и сърцето.

Защо ни е тогава да вярваме, че Бог е Троица? В предишната глава открихме, че двата най-ефикасни начина да се проникне в божественото тайнство са в приемането, че Бог е личностен и е любов. Важно е да се отбележи, че и двете идеи предполагат споделяне и взаимност. На първо място личност не е равнозначно на индивид. Когато е изолиран и разчитащ само на себе си, никой от нас не е истинска личност, а просто индивид, статистическа бройка в данните от преброяването. Егоцентричността е смърт за истинската личностност. Всеки става истинска личност само като влезе в отношения с други личности, като живее за тях и в тях. Съвсем справедливо е отбелязано, че не може да съществува нито един човек, докато няма поне двама в общение. На второ място, същото важи и за любовта. Тя не може да съществува изолирано, а предполага наличието на друг. Самолюбието е отрицание на любовта. В романа си Слизане в ада Чарлз Уилямс показва потресаващо красноречиво, че самолюбието е ад, тъй като – доведено до крайност – означава край на всяка радост и на всякакъв смисъл. Адът не са другите, адът съм самият аз, откъснат от другите в себецентрираност.Бог е много по-добър от всичко най-добро, което познаваме в себе си. Ако най-ценното в човешкия живот е взаимоотношението Аз и Ти, не ни остава друго, освен в някакъв смисъл да припишем същото това взаимоотношение на вечното битие на Бога. И точно това е смисълът на доктрината за Светата Троица. В самото сърце на Своя божествен живот, Бог познава себе си от вечност като Аз и Ти по троичен начин и се радва непрестанно в това познание. Тогава всичко, включващо нашето ограничено разбиране за човешката личност и човешката любов, ще твърдим и за Бог Троица, с уточнението, че в Неговия случай тези неща означават безгранично повече, отколкото изобщо можем да си представим.

Персоналността и любовта означават живот, движение, откриване. Така съгласно учението за Троицата би трябвало да мислим за Бога в категории на динамичност, а не на статичност. Бог не е просто спокойствие, покой и неизменно съвършенство. За да си представим Троичния Бог трябва да се обърнем по-скоро към образите на вятъра, на течащата вода и неуморните езици на огъня. Една от любимите аналогии за Троицата са три факли, горящи с общ пламък. В Изреченията на отците-пустинници се разказва как веднъж един брат дошъл да говори с авва Иосиф от Панефо. „Авва – казал той – според силите си съблюдавам скромно правило на молитва, пост, четене и безмълвие и, доколкото мога, пазя мислите си чисти. Какво повече да направя?”. В отговор авва Иосиф се изправил и издигнал ръцете си към небето. Пръстите му станали като 10 пламтящи факела. Тогава старецът казал на своя събрат: „Ако искаш, може да станеш напълно като пламък”. Ако образът на живия пламък може да ни помогне да разберем най-висшето проявление на човешката природа, не можем ли да го приложим и към Бога? Трите личности на Троицата са „напълно като пламък”[3]Но, в крайна сметка, най-малко подвеждащият образ може да се намери не във физическия свят извън нас, а в човешкото сърце. Най-добрата аналогия е тази, с която започнахме: преживяването да обичаме силно някой друг, и да знаем, че любовта ни е споделена.

Три личности в една същност

„Аз и Отец едно сме”, казва Христос (Иоан 10:30). Какво е имал предвид?

За отговор на този въпрос се обръщаме преди всичко към първите два от седемте вселенски събора: Никейският (325 година) и Първият Константинополски (381 година), съответно и към Символа на вярата, който те утвърждават. Най-важното и решаващо твърдение в този Символ е, че Иисус Христос е Бог истинен от Бог истинен – един по същност или единосъщен (ὁμοούσιος) с Бог Отец. С други думи, Иисус Христос е равен на Отца: Той е Бог в същия смисъл, в който Отец е Бог, и все пак Те не са два Бога, а един. По-късно, гръцките отци от IV век развиват това учение и казват същото и за Светия Дух: той е също истински Бог, един по същност с Отец и Син. Но въпреки че Отец, Син и Свети Дух са един единствен Бог, всеки от тях е извечно личност – отделно средоточие на осъзната индивидуалност. И така, Бог Троица трябва да бъде описан като три личности в една същност. В Бога вечно съществува истинско единство, което е съчетано с действително личностно обособяване: терминът същност, субстанция или битие (οὐσία) обозначава единството, а терминът личност (ὑπόστασις, πρόσωπον) – обособяването. Нека опитаме да разберем какво означава този малко непонятен език, тъй като догматът за Светата Троица е жизнено важен за нашето спасение.Отец, Син и Дух Свети са един по същност не просто в смисъл, че и тримата представляват една и съща група или общ клас, а че образуват отделна, единствена по рода си, специфична реалност. В това отношение има важна разлика между смисъла, в който трите божествени личности са една и този, в който три човешки личности могат да бъдат наречени една. Три човешки личности – Петър, Яков и Иоан – принадлежат към един и същ общ клас човек. И все пак, колкото и близко да си сътрудничат, всеки от тях запазва своята собствена воля и енергия, като действа по силата на своя собствена инициатива. С две думи, те са трима човека, не един. Това обаче не е така в случая с трите личности на Троицата. При тях има разграничение, но никога разделяне. Отец, Син и Дух, твърдят светците въз основа на свидетелства от Писанието, имат една воля, а не три, имат една енергия, а не три. Никой от тримата никога не действа отделно от останалите двама. Те не са три Бога, а един Бог.

И все пак, въпреки че трите личности на Бога никога не действат отделно една от друга, в Бога има не само специфично единство, но и истинско многообразие. От опита ни как Бог действа в живота ни знаем, че макар тримата винаги да действат заедно, всеки от тях действа в нас по различен начин. Ние опитно познаваме Бога като трима в един и вярваме, че тази тройна обособеност във външните Му действия е отражение на тройна обособеност в Неговия вътрешен живот. Разграничението между трите лица трябва да бъде възприемано като вечно разграничение, съществуващо в природата на самия Бог. То не се отнася само до външните му действия в света. Отец, Син и Дух са не само форми или прояви на Божеството, не просто маски, които Бог временно си слага в отношенията Си с творението, а след това сваля. Напротив, Те са три съ-равни и съ-вечни личности. Човешкият баща е по-възрастен от детето си, но когато наричаме Бога Отец и Син, не бива да тълкуваме названията в този буквален смисъл. Ние твърдим за Сина, че никога не е имало време, когато Го е нямало. Същото се казва и за Духа.Всеки от тримата е изцяло и напълно Бог. Никой не е повече или по-малко Бог от останалите. Всеки от Тях притежава не една трета от божеството, а цялото божество в пълнота; и все пак всеки живее и е това едно божество по свой отделен и личен начин. Като подчертава това троично единство-в-многообразието, Григорий Нисийски пише:

Всичко, което е Отец, го виждаме открито в Сина; Всичко, което е на Сина, е също и на Отец, защото целият Син обитава в Отца и има целия Отец, обитаващ в Него… Синът, Който съществува винаги в Отца, не може никога да се отдели от Него, нито Духът може някога да се отдели от Сина, Който привежда всичко към движение чрез Духа. Този, който приема Отца, приема едновременно и Сина, и Духа. Не е възможно да има каквото и да е деление или разрив помежду Им: не може да мислим Сина отделно от Отца, нито да отделим Духа от Сина. Между тримата съществува участие и различие, които са извън думите и разбирането. Различието между лицата не пречи на единството на природата, нито участието в единството на същността води до смесване между отличителните черти на лицата. Не се изненадвай, че ще говорим за Божеството като едновременно единно и различаващо се. Като говорим със загадки, указваме на странното и парадоксално различие в единството и за единството в различието[4].Като говорим със загадки…: св. Григорий се стреми да подчертае, че учението за Троицата е парадоксално и лежи отвъд думите и разума. То не е нещо, което достигаме с нашия собствен разсъдък, а ни се открива от Бога. Можем да го загатнем с помощта на човешкия език, но не можем напълно да го обясним. Способността ни за разсъждение е дар от Бога и трябва да я ползваме докрай, но трябва да си даваме сметка за нейните ограничения. Троицата не е философска теория, а живият Бог, Когото почитаме, така че при опита да се доближим до Троицата настъпва момент, в който аргументите и анализа трябва да отстъпят пред безмълвната молитва. Нека замълчи всяка тленна плът и да застане в страх и трепет (из Литургията на св. Яков).

Личностни характеристики

Първото лице на Троицата – Бог Отец – е Изворът на божеството, Източникът, Причината или принципът на възникването на другите две личности. Той е залогът за единството между Тримата: Бог е един, защото има един Отец. „Единството е Отец, Който е изходна и крайна точка в реда на личностите” (св. Григорий Богослов)[5] Всяка от другите две личности е определена посредством отношението ѝ с Него: Син е роден от Отца, а Духът изхожда от Него. Латинският Запад обикновено твърди, че Духът изхожда от Отца и от Сина, затова в латинския текст на Символа на вярата е добавена думата filioque (и от Сина). Православието не само смята filioque за своеволна добавка – тъй като е включена в Символа на вярата без съгласието на източното християнство, – но също така смята, че учението за двойното изхождане – в обичайното ѝ изложение – е богословски неточна и духовно опасна. Според гръцките отци от IV век, следвани от Православната църква до наши дни, Отец е единственият Източник и Основание за единство на божеството. Да се направи и Синът източник, както Отец, или в съчетание с него, води до опасността да се объркат отличителните характеристики на личностите.Втората личност на Троицата е Божият Син, Неговото Слово или Логос. Да се говори за Бога като за Син и Отец, непосредствено предполага движение на взаимна любов, за каквато стана дума по-горе. По този начин всъщност казваме, че от вечност сам Бог, като Син, със синовно подчинение и любов, отдава обратно на Отца битието, което Отец чрез родителско себераздаване поражда в Него. Именно във и посредством Сина, Отец се открива за нас: „Аз съм пътят и истината и животът: никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6). Той е роденият на земята като човек, от Дева Мария в град Витлеем. Като Слово или Логос на Бога обаче Той действа още преди Въплъщението. Той е принципът на реда и целта, присъстващ във всички неща, който ги притегля към единство в Бога, като по този начин превръща вселената в космос, в хармонично и стройно цяло. Творецът-Логос е предал на всяко творение негов собствен вроден логос или вътрешен принцип, който го обособява по характерен начин и същевременно го привлича и насочва към Бога. Задачата на хората, когато майсторят и изработват, е да разпознават този логос, присъстващ във всяко нещо, и да му помогнат да се прояви; целта е не да господстваме, а да сътрудничим.

Третата личност е Светият Дух, вятърът или диханието на Бога. С уговорката, че в случая всички чисти класификации са непълни, можем да кажем, че Духът е Бог вътре в нас, Синът е Бог с нас, а Отец – Бог над и отвъд нас. Точно както Синът ни показва Отца, така Духът е Този, който ни показва Сина, като Го представя за нас. Но връзката е взаимна. Духът ни представя Сина, но Синът е Този, Който ни праща Духа. (Трябва да отбележим, че има разлика между вечното изхождане на Духа и Неговата временна мисия. Духът е изпратен в света, във времето, от Сина, но по отношение на произхода Му в рамките на вечния живот на Троицата, Духът изхожда само от Отца.)Като характеризира всяка от трите личности, Синезий Киренски пише:

Радвай се, Отче, извор на Сина, Сине, икона на Отца; Отче, почва, на която стои Синът, Сине, печат на Отца; Отче, сила на Сина, Сине, красота на Отца; Всесвети Душе, връзка между Отца и Сина; Изпрати, о Христе, Духа, изпрати Отца в душата ми, Напой пресъхналото ми сърце с тази свежест, най-добрия от всички Твои дарове[6].

Защо говорим за Бога като Отец и Син, а не като Майка и Дъщеря? Само по себе си божеството не притежава нито мъжки, нито женски род. Макар че нашите човешки полови характеристики – мъжки и женски – в своята най-висша и истинска същност са отражение на някакъв аспект на божествения живот, в Бога няма нищо като половост. Следователно, когато говорим за Бог Отец, се изразяваме не буквално, а със символи. Но защо трябва символите да са мъжки, а не женски? Защо зовем Бога той, а не тя? Всъщност, християните понякога са използвали майчински названия за Бога. Афраат – един от ранните сирийски отци – говори за любовта на вярващия към „Бога, неговия Отец и Светия Дух – неговата Майка”[7], а в средновековния Запад виждаме Юлиана от Норич да заявява: „Бог ликува, че е наш Отец, и Бог ликува, че е наша Майка”[8]. Но това са изключения. Почти винаги символизмът, използван от Библията или от Църквата по отношение на Бога, е мъжки.Не можем да докажем с аргументи, защо това трябва да е така, и все пак в нашия християнски опит е очевидно, че Бог е сложил своя печат върху някои символи, а върху други не е. Символите не са избрани от нас, а са ни разкрити и дадени. Един символ може да бъде удостоверен, преживян, достигнат с молитва, но не и доказан логически. И все пак, така дадените ни символи далеч не са произволни. Подобно на символите в митовете, литературата и изкуството, религиозните ни символи се коренят дълбоко в скритите недра на нашето същество и не могат да бъдат променени без съществени последствия. Например, ако бихме започнали – вместо Отче наш – да казваме Майко наша, която си на небесата, не просто бихме приспособили случаен образ, но и бихме заменили християнството с друг вид религия. Просто богинята-майка не е Господът на Християнската църква.

Но защо трябва Бог да бъде общение на точно три божествени личности, а не на повече или на по-малко? За това също не може да съществува логическо доказателство. Троичността на Бога е нещо, дадено или разкрито в Писанието, апостолската традиция и опита на светците през вековете. Всичко, което можем да направим, е да удостоверим истинността на даден факт с помощта на молитвения си живот.

В какво точно се състои разликата между раждането на Сина и изхождането на Духа? „Начинът, по който стават раждането и изхождането са непостижими” – казва св. Иоан Дамаскин. „Казано ни е, че има разлика между раждане и изхождане, но в какво се състои тя, изобщо не разбираме”[9]. След като св. Иоан признава недоумението си, същото можем да направим и ние. Термините раждане и изхождане са условни знаци за реалност, далеч надхвърляща способността за разбиране на нашия разсъждаващ ум. Нашият разсъждаващ ум е слаб, а езикът ни – още повече, отбелязва св. Василий Велики. „По-лесно е да измерим водата в морето с малка чашка, отколкото да схванем с нашия човешки ум неописуемото величие”[10]. Макар да не могат да бъдат напълно обяснени, тези знаци, както казахме, могат да бъдат удостоверени. Посредством срещата ни с Бога в молитвата ние знаем, че Духът е различен от Сина, въпреки че не можем да определим с думи каква точно е разликата.

Двете ръце на Бога

Нека да се опитаме да илюстрираме учението за Троицата като се обърнем към триадичните модели в историята на спасението и в нашия собствен молитвен живот.Вече видяхме, че трите личности действат заедно и имат една воля и енергия. Св. Ириней нарича Сина и Духа двете ръце на Бог Отец[11], при което при всяко творческо или освещаващо действие Бог Отец използва и двете ръце едновременно. Писанието и богослужението предоставят многобройни примери за това: Сътворението. „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата Му – цялото им воинство” (Псалом 32:6). Бог Отец твори чрез Своето Слово или Логос (втората личност) и чрез Диханието или Духа (третата личност). Двете Му ръце работят заедно при оформянето на вселената. За Логоса е казано: всичко чрез Него стана (Иоан 1:3; срв. Символа на вярата: и чрез когото всичко е станало); за Духа се казва, че по време на сътворението се разстила или се носеше над водата (Битие 1:2). Всички сътворени неща носят печата на Троицата.Въплъщението. На Благовещение Бог Отец изпраща Светия Дух над благодатната Дева Мария и тя зачева вечния Божи Син (Лука 1:35). Така възприемането на нашата човешка природа от Бога е Троично дело. Духът е изпратен от Отца, за да предизвика появяването на Сина в утробата на Девата. Тук трябва да добавим, че Въплъщението не е дело само на Троицата, но и на свободната воля на Дева Мария. Бог чака нейното доброволно съгласие, изразено в думите: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти” (Лука 1:38). Ако това съгласие не бе дадено, Мария нямаше да стане Божия Майка. Божествената благодат не унищожава човешката свобода, а я преутвърждава.

Кръщението на Иисус Христос. В православната традиция то също се смята за проявяване на Троицата. Гласът на Отец от небесата свидетелства за Сина с думите: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”; в същото време Светият Дух, в облика на гълъб, слиза от Отца и се спуска върху Сина (Матей 3:16-17). Затова на Богоявление (6 януари), празника на Христовото кръщение, Православната църква пее така:Когато Ти, Господи, се кръщаваше в Иордан, откри се поклонението на Св. Троица; защото гласът на Отца свидетелстваше за Тебе, като Те нарече възлюбен Син; и Духът във вид на гълъб потвърди верността на словото. Христе, Боже, Който се яви и просвети света, слава на Тебе[12].

Преображението на Христос. Това също е троично събитие. Отношението между трите личности е същото, както при Кръщението. Отец свидетелства от небесата: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте” (Матей 17:5), а същевременно, както преди, Духът слиза върху Сина, този път под формата на светъл облак (Лука 9:34). Както се твърди в един от тропарите за този празник (6 август):

Днес на Тавор, в проявяването на Твоята светлина о, Господи, която е същата като на несътворения Отец, видяхме Отца като светлина, и Духа като светлина, водещи със светлина цялото творение[13].Евхаристийна епиклеза. Троичният модел, който се наблюдава при Благовещение и при Кръщение, и Преображение Господне, е налице и по време на кулминационния момент на Евхаристията – епиклезата, или призоваването на Светия Дух. В литургията на св. Иоан Златоуст служещият свещеник се обръща към Отца със следните думи:

Още ти принасяме тази словесна и безкръвна служба и просим, и молим, и умоляваме: изпрати Твоя Свети Дух върху нас и над тези предлежащи дарове. И направи този хляб драгоценно тяло на Твоя Христос. Амин. А това, което е в тази чаша, драгоценна кръв на Твоя Христос. Амин. Като ги претвориш чрез Твоя Свети Дух. Амин, амин, амин.

Както на Благовещение, така и на продължението на Христовото Въплъщение, по време на Евхаристията Отец изпраща Светия Дух, за да осъществи присъствието на Сина в осветените Дарове. И тук, както винаги, трите личности на Троицата действат заедно.

Молитвено обръщане към Троицата

Троичната структура на евхаристийната епиклеза е в почти всички църковни молитви. Призоваването, с което православните започват ежедневните си сутрешни и вечерни молитви, има несъмнен Троичен дух. Тези молитви са толкова добре познати и така често повтаряни, че лесно може да остане незабелязан истинския им характер на възхвала на Светата Троица. Започваме с изповядване на Бога: Трима в Един с кръстния знак и с думите: В името на Отца, и Сина, и Светия Дух.

Така, още в началото на всеки ден, ние го поставяме под закрилата на Троицата. След това казваме: Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе – новият ден започва с възхвала, с радост и благодарене. Следва молитва към светия Дух: Царю небесни… А след това три пъти повтаряме:

Свети Боже, Свети Крепкий, Свети Безсмертний, помилуй нас.

Трикратното свети напомня за химна Свят, свят, свят, който пее серафимът във видението на пророк Исаия (6:3) и от четирите апокалиптични звяра в Откровението на Иоан Богослов (4:8). В това трикратно повтаряне на свят има призоваване на вечните Трима. След това, във всичките ни ежедневни молитви, следва най-често използвания в Литургията израз: Слава на Отца, и Сина, и Светия Дух. И най-важното тук е да не позволяваме честото повтаряне да ни направи безчувствени към истинския смисъл на тези думи. При всяко произнасяне на този израз е изключително важно да си даваме сметка, че той всъщност е възхвала на Троицата. След Славата идва друга молитва към трите личности:Пресветая Троице помилуй нас. Господи, очисти греховете ни. Владико, прости беззаконията ни. Святий, посети и изцери немощите ни.

Така продължават ежедневните ни молитви. На всяка стъпка – скрито или явно – присъства триадична структура, изповядване на Бога като Един в Трима. Троицата е в мислите ни, в думите ни, в диханието ни.

Иисусовата молитва – най-обичаната от всички кратки православни молитви – също има троично измерение. Най-разпространената ѝ форма гласи: Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мен грешния.

Външно, това е молитва към втората личност в Троицата, Господ Иисус Христос. Но макар да не се споменават, другите две личности присъстват. Защото, говорейки за Иисус като Син Божий, ние посочваме Отца, а Духът също е включен в молитвата, тъй като „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Кор. 12:3). Иисусовата молитва не е само христоцентрична, а и троична.

Живеене на Троицата

Молитвата е действие[14]. „Каква е истинската молитва? Молитва, която е оскъдна на думи, а изобилна на дела. Тъй като, ако действията ти не превишават моленията, молитвите ти са просто думи и семето на ръцете не е в тях”[15].

За да се превърне молитвата в действие, троичната вяра, изпълваща всичките ни молитви, трябва да бъде проявявана и в ежедневния ни живот. Непосредствено преди Символа на вярата по време на Литургията, ние казваме: Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме Отца и Сина и Светия Дух, Троица единосъщна и неразделна. Обърнете внимание на думата „та“. На истинско изповядване на вярата в триединния Бог са способни само онези, които, по подобие на Троицата, проявяват взаимна любов един към другиго. Съществува неразделна връзка между любовта ни един към друг и нашата вяра в Троицата – първата е предпоставка за втората, а втората, от своя страна, придава на първата сила и смисъл.И така, учението за Троицата далеч не е нещо, което остава на заден план като непонятно богословстване, интересно единствено за специалисти, а би трябвало да има действително революционни последствия в ежедневието ни. Създадени по образа на Троицата, човешките същества са призвани да възпроизведат на земята тайнството на взаимната любов, която Троицата живее на небето. В средновековна Русия св. Сергий Радонежки посвещава новосъздадения си манастир на Светата Троица – тъкмо защото смята, че монасите му би трябвало ежедневно да проявяват взаимната любов, царяща между трите божествени личности. И това е не само тяхно призвание, но и на всички. И всяка обществена единица – семейство, училище, работилница, енория, Всемирната църква – трябва да стане икона на Троицата. Знаейки, че Бог е Трима в Един, всеки от нас трябва да живее саможертвено във и за другия, неотменно да се посвети на живот на активно служение и на действено съчувствие. Вярата в Троицата ни задължава да се борим на всички нива – от чисто личното до високо организираното – против всички форми на потисничество, несправедливост и експлоатация. В битката ни за социална правда и човешки права, ние действаме по същество в името на Светата Троица.

Св. Иоан Златоуст твърди: Най-съвършеното правило на християнството, точната му дефиниция, неговият апогей, е това: да се стремим към онова, което е добро за всички… Не вярвам, че е възможно човек да се спаси, ако не се труди за спасението на ближния си. Това са практическите следствия от догмата за Троицата. Това означава да живееш Троицата.

*   *   *

Не на три Богове, но на едно прославяно Божество се покланяме в три лица: Нероденият Отец, Раждащият се от Отца Син и Светият Дух, който изхожда от Отца, в Троица един Бог; Истинно вярваме и славим, отдавайки на всяко лице Божеско достойнство[16]. (Из Триода)

Елате народи, да се поклоним на триипостасното Божество, на Сина в Отца и на Светия Дух. Отец извън времето роди Сина, Който е съвечен и съпрестолен, и Светият Дух, който е в Отца, прославян заедно със Сина; една сила, една същност, едно Божество, покланяйки Му се, казваме: Свети Боже, Който създаде всичко Чрез Сина, заедно със Светия Дух. Свети силний, чрез Когото познаваме Отца, и Светия Дух, Който дойде в света. Свети Безсмъртни, Душе Утешителю, Който изхождаш от Отца и почиваш в Сина, Света Троица, слава на Тебе[17]. (Из вечернята на Петдесетница)

Възпявам Божеството – Единица в три ипостаси. Защото Отец е светлина, Синът е светлина, Духът е светлина. Като светлината остава неразделима, Сияеща с природното си единство и трите лъча на лицата[18].(Из Триода)

Любовта е царството, което Господ тайнствено обеща на апостолите, когато им каза, че ще ядат в Неговото Царство: „Ще ядете и ще пиете на трапезата Ми в Моето царство” (Лука 22:30). Какво ще ядат и какво ще пият, ако не любов?

Когато стигнем до любовта, стигаме до Бога и пътуването ни свършва. Минали сме на острова, който се намира от другия край на света, там, където са Отец, Синът и Светият Дух, Комуто е славата и властта. Дано Бог ни направи достойни да се боим от Него и да Го обичаме. Амин[19].(Св. Исаак Сириец)

Колкото и много да се опитвам, не успявам да създада нищо по-велико от тези две думи: „Обичайте се един другиго” до край и без изключения. Тогава всичко е оправдано и животът се осветлява, иначе е срам и тежест[20].(Майка Мария (Скобцова))

Не може да има Църква без любов[21].(Св. Иоан Кронщандски)

Повярвайте ми, има една възвишена истина, която властва от върха на престола на славата чак до най-малката сянка на най-незначителното от творенията – и тази единствена истина е любовта. Любовта е изворът, от който извират без прекъсване светите потоци на благодатта от Божия град, напоявайки земята и правейки я плодородна. „Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади” (Псалом 41:8). Като бездна в безкрайността си, любовта ни помага да си представим страшното видение на Божеството. Любовта е тази, която оформя всички неща и ги държи в единство. Любовта е тази, която оживотворява и стопля, която вдъхновява и ръководи. Любовта е печатът, който бе сложен на творението, подписът на Създателя. Любовта е тълкуванието на Неговото творение. Как можем да накараме Христос да дойде и да обитава в сърцата ни? Как иначе, освен чрез любовта?[22] (Отец Диоклит Дионисиатски)

Трябва да се грижим за телата на ближните си повече отколкото за собствените си тела. Християнската любов ни учи да даваме на братята си не само духовни дарове, но също и материални. Даже последната си дреха, последния си къшей хляб трябва да им дадем. Личното милосърдие и широко разгърнатата социална работа са еднакво оправдани и необходими. Пътят към Бога минава през любовта към другите хора и друг път няма. На Последния съд няма да ме питат дали съм успяла в аскетичните си начинания или колко поклона съм направила, докато съм се молела. Ще ме питат дали нахраних гладните, дали облякох голите, дали посетих болните и затворниците. Това са нещата, които ще ме питат[23].(Майка Мария (Скобцова))

О, Троице свръхсъщностна, о, Единица събезначална, Тебе възпяват и пред Тебе треперят ангелските множества, небето и земята, бездните (на ада) се ужасяват, човеците (Те) благославят, огънят (Ти) се покорява, всичко в творението със страх Ти се подчинява, Света Троице![24] (Из Септемврийския миней, утринна за 8 септември)

Превод: София Ангелова, превод на светоотеческите цитати: Златина Иванова

________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. (“God as Trinity” – In: Bishop Kalistos (Ware) The Orthodox Way, Crestwood, New York: St. Vladimir’s Seminary Press 1998, p. 27-41. Уводът и Първа глава на тази книга виж тук и тук (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Молитва в края на Вечернята: The Liturgikon, Antiochian Orthodox Christian Archdiocese of North America, Englewood 1989, p. 66.

[2]. The Lenten Triodion, tr. by Mother Mary and Kallistos Ware, London: “Faber & Faber” 1978, p. 520.

[3]. Joseph of Panepho 7 – In: The Sayings of the Desert Fathers: Alphabetical collection, tr. by Benedicta Ward, London & Oxford: “Mowbray” 1975, p. 103.

[4]. „За разликата между природа и ипостас”. Виж: Василий Велики, Писмо 38 в превод на Roy J. Deferrari (The Loeb Classical Library, Cambridge, Mass.: “Harvard University Press” 1926, p. 226, 211-213).

[5]. Св. Григорий Богослов, Oration 152, 15.

[6]. Синезий Киренски, Химн 3 (5), изд. Christian Lacombrades, Paris: “Budé” 1978, p. 72.

[7]. Aphrahat, Demonstration, 153, 10 – Patrologia Syriaca, ed. I. Parisot, I, 1, Paris 1894, col. 840.

[8]. Julian of Norwich, Revelations of Divine Love, 52, ed. by Roger Hudleston, Burns Oates, London: “The Orchard Books” 1952, p. 103.

[9]. За православната вяра, 1, 8 – Die Schriften des Johannes von Damascos, vol. II, Patristische Texte und Studien, 12, ed. Bonifatius Kotter, Berlin 1973, p. 24, 26.

[10]. Писмо 7, в превода на Roy J. Deferrari, p. 44; Беседа върху псалом, 115, 2 (PG 30, 104D).

[11]. Против Ересите, 4, 20, 1.

[12]. Apolytikion за 6 януари: The Festal Menaion…, p. 359.

[13]. Exaposteilarion за 6 август: The Festal Menaion…, p. 495.

[14]. Colliander, T. The Way of the Ascetics, London: “Hodder & Stoughton” 1960, p. 71.

[15]. The Paradise or Garden of the Holy Fathers, vol. II: The sayings of the Fathers, tr. by E. A. Wallis Budge, London: “Chatto & Windus” 1907, p. 331.

[16]. The Lenten Triodion, p. 326.

[17]. The Pentecostarion, tr. by Holy Transfiguration Monastery, Boston 1990, p. 404.

[18]. The Lenten Triodion, p. 343.

[19]. St. Isaac the Syrian, Ascetical Homilies, 46 (43), tr. by Holy Transfiguration Monastery, Boston 1984, p. 224-225.

[20]. Hackel, S. One, of Great Price: The Life of Mother Maria Skobtsova, Martyr of Ravensbrück, London: “Darton, Longman & Todd” 1965, p. 4.

[21]. Spiritual Counsels of Fr. John of Kronstadt, ed. by W. Jardine Grisbrooke, London: “James Clarke” 1967, p. 183.

[22]. ΜΟΝΑΧΟΎ ΘΕΟΚΛΉΤΟΥ ΔΙΟΝΥΣΙΆΤΟΥ Μεταξύ ουρανού και γης. Αγιορειτικός μοναχισμός, Αθήνα: „Αστήρ” 1956, σ. 83.

[23]. HACKEL, S. Op. cit., p. 13, 29.

[24]. The Festal Menaion…, p. 122.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Проф. д-р Николай Маджуров

В тази статия ще посоча няколко доказателства за личността на Светия Дух. Ще дам отговор на въпроса: какво говори Библията за Светия Дух като личност.

От самото начало Светия Дух следва да се разглежда като личност. Без това не е възможно да се разбере Неговото действие, да се влезе в правилно взаимоотношение с Него и да се изпита неговото благодатно и могъщо влияние.Понякога някои християни се опитват да правят разбор на действията на Светия Дух, преди да са се запознали със Самия Него като личност. Такъв метод, неправилен поначало, поражда вълна от заблуди, неразбиране, нездрав ентусиазъм, лъжлив огън и фанатизъм.

Ние вярваме, че Светия Дух е третото лице на Св. Троица. Той е равночестен на Отца и Сина. В Символа на вярата тържествено изповядваме: „Вярвам… и в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда“. И въпреки това малко знаем за Него.

В Свещеното Писание се разкриват ясно величествените творчески  промислителни действия на Бога Отца в историческия живот на човечеството от „создания мира“. Св. Евангелие ни повествува за безмерното снизхождение на Бога Син. Ние знаем, че „Словото стана плът и живя между нас пълно с благодат и истина. И ние видяхме славата Му, слава като на единороден от Отца“ (Иоан 1:14).

Нам е близък и свой историческият образ на Иисуса Христа и ние сме готови в умиление да паднем на колене пред Него и да извикаме като св. апостол Петър: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Матей 16:16).

Човешкото съзнание обаче стои безмълвно пред Светия Дух; човешкото сърце е затворено и студено за животворната топлина на божествената Му сила и действие. Ние не познаваме Този, Който е „навсякъде и всичко изпълва“, чрез диханието на Когото светът се държи, животът съществува и се развива. Не познаваме Този, Чието действие в света е не толкова в материални образи и постижения, колкото в „сили и явления на духа“.

Ние сме чужди на тайнствения дух Божи, Който непостижимо действа в тайнствените глъбини на човешкото същество, просветлява ни, възражда ни и ни претворява в „нова твар“.Потънали в грубата проза на живота, ние сме станали нечувствителни за тихия повей на Светия Дух, Който иска да ни освободи от веригите на плътта и земята и ни издига в свободата на чистата духовност.

І. Доказателства, че Светия Дух е личност

Първото доказателство, че Светия Дух е личност, намираме в Библията. Последната приписва на Светия Дух всичко, което в даден план има белези, признаци, свойства, качества на личност.

Кои са истинските признаци на личността? – Това са мисълта, чувството и волята. По този начин личности са всички ония живи същества, които осъзнават, чувстват, желаят. Когато става дума за това, че Светия Дух е личност, някои предполагат, че Той има ръце и крака, пръсти и нокти, очи и уши, уста и нос и т. н.

Тук следва да се отбележи обаче, че всички тези органи са признаци не на личността, а на физиката, на тялото. Признаците на личността са знание, чувство и воля. Всяко същество, способно да знае, да чувства и да желае, е личност, независимо от това дали то има тяло или няма.

Със свършването на земния живот – до Второто пришествие на Господ Иисус Христос, всички ще бъдем временно без тела. По думите на св. апостол Павел ние ще продължим да желаем: „… Винаги сме спокойни и, като знаем, че докле живеем в тялото, се отдалечаваме от Господа (понеже с вяра ходим, а не с виждане), имаме дръзновение и по-скоро желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа“ (2 Кор. 5:6-8).

Въпреки това ние няма да прекратим своето съществуване като личности. Ще си останем такива, макар че няма да имаме тела. Всяко живо същество, притежаващо знание, чувство и воля, е личност. Всички тези признаци на личността словото Божие приписва и на Светия Дух.а)Да разгърнем св. Библия. – Ние намираме трите лица на Св. Троица в първите три стиха на Библията.

„В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). Тук имаме Бог Отец.

„А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божи се носеше над водата“ (Битие 1:2). В този стих вече се говори за Бог Дух Свети.

„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина“ (Битие 1:3). Тук излиза вече Словото, Бог Син.

По този начин трите Лица (Ипостаси) на Пресветата Троица ясно се открояват в първите три стиха на Библията.

Духът Божи се е носил над първичния космически хаос и с животворната Си топлина е оживотворявал материята. Светият Дух е участвал в Божието предвечно решение да бъде сътворен човекът „по Божи образ и подобие“ (Битие 1:26-27) и чрез тайнственото Си наитие превърнал първия човек в „жива душа“ (Битие 2:7).

Духът Божи невидимо е ръководил древните библейски патриарси и поддържал в съзнанието им светлината на истинското богопознание. Той пазеше сърцето и просветляваше ума на патриарх Иосиф, за когото египетският фараон каза: „Ще намерим ли такъв като него човек, у когото да има Дух Божи?“ (Битие 41:38).

Светия Дух преизпълваше великия законодател Моисей и му даваше смелост да води еврейския народ през пустинята към Обетованата земя. А когато слезе от планината Синай, той беше цял озарен от благодатната светлина на Светия Дух: „Лицето му изпущаше зари… и всички Израилеви синове видяха Моисея, и ето, лицето му светеше“ (Изход 34:29-35).Светия Дух говореше чрез устата на старозаветните пророци,  чрез тях възвестяваше волята Господня и поддържаше надеждата за обещания Спасител (Деян. 28:25). „Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Свети просветлявани са говорили светите Божи човеци“ (2 Петр. 1:21).

Духът Божи гореше в сърцето на св. пророк и цар Давид и устата му изпяха най-хубавите песни, каквито човешкото сърце досега е пяло на Бога. А когато св. пророк Иеремия реши да мълчи и да не пророчества, той усети в себе си огъня на Светия Дух, Който гореше и разпалваше сърцето му да говори смело и да възвестява страшните Божии предупреждения.

В ония тъмни времена на грях и нравствено безсилие, когато човечеството се луташе в заблуждения и беше изгубило вяра в собствените си сили, светлината на Божия Дух не угасна. Тя невидимо просветляваше някои личности, за да посочват те на човечеството пътя на Вечната истина: „Светлината свети в мрака и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5).

б)Да отворим Първото послание на св. апостол Павел до Коринтяни (2:11). Там четем: „Понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее у него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия Дух“.

Тук на Светия Дух се приписва знание. С други думи, Светия Дух не само е освещаване и укрепване на нашето съзнание, за да познаем истината, която без Него така и не можем да видим. Той е личност. Той знае цялата същност на Св. Троица. И постепенно ни открива Своите знания.А когато се изпълниха времената (Гал. 4:4) да се яви Примирителят (Битие 49:10), Светия Дух осени девическата утроба (Лука 1:35) и се извърши великата тайна на Боговъплъщението: Син Божи стана Син Човечески, във всичко подобен нам, освен в греха. В Юдейската пустиня, при река Иордан, светът видя най-могъщото и най-пълното изявяване на триединния Бог: из глъбините на небесата се чу гласът на Предвечния Отец, във водите на Иордан се кръщаваше Единородният Син на Отца, а във висините над Господа Иисуса затрептя във вид на гълъб Светия Божи Дух. И засвидетелства св. Иоан Кръстител: „Видях Духа да слиза от небето като гълъб и остана върху Него“ (Иоан 1:32).

в)Да се обърнем  сега към Първото послание на св. апостол Павел до коринтяни (12:11), в което се казва: „Всичко това го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска“.

От този текст се вижда, че Светия Дух, Който е божествена личност, след като ни овладее, след като ни изпълни, започва да ни ръководи по Своята воля.

Това положение е една от основните истини, отнасящи се до Светия Дух. Ние следва винаги да помним това, ако искаме да имаме правилно общение с Него.

г)Сега да отворим Посланието до римляни (8:27). Тук четем: „А Оня, Който изпитва сърцата, знае каква е мисълта на Духа, понеже Тоя по волята на Бога ходатайства за светиите“.

В гръцкия оригинал „мисълта“ се обозначава с думата το φρονημα. Тази дума има по-широк смисъл. Тя включва в себе си понятието за мисълта, чувството и волята. Тук се има предвид онова понятие, както и в 7-мия стих на същата тази глава, където се говори, че „плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божи то не се покорява, нито пък може“. Даденото място следва да се разбира в смисъл, че „вражда против Бога“ са не само плътските мисли, но и всеки плътски нравствен и мислещ живот.д)Сега да се обърнем към твърде забележителното място в Посланието към римляни (15:30). Тук четем: „Прочее, моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога…“

В този стих ми се иска особено да подчертая израза „любовта на Духа„. Каква дълбока, каква чудна мисъл, какво превъзходно свидетелство! Тези думи ни учат, че Светия Дух ни люби с най-нежна любов.

Вън от всяко съмнение е, че за нашето спасение трябва да бъдем благодарни за любовта на Светия Дух в същата степен, в каквато и за любовта на Бог Отец и Бог Син.

Ние бихме погинали безусловно, ако Бог Отец не бе обърнал внимание на безнадеждността на нашето положение. Ние бихме отишли във вечна мъка, ако Небесният Отец, предвидил нашето грехопадение и отдалеченост от Него, не бе изпратил Своя Единороден Син, Който умря на кръста на Голгота за нас. Ние бихме погинали, ако Господ Иисус Христос, Божият Син, в Своята безмерна любов към нас и в послушанието на Отца, не бе се въплътил в този свят и не бе отдал Своя живот като пълноценна изкупителна жертва за нашите грехове. Ние бихме съвсем погинали, ако Светия Дух в своята несравнима любов към нас и в послушанието на волята на Отца и Сина не беше се явил в този свят и не беше ни изискал от нашата безвъзвратна обреченост.

Светия Дух е „вървял“ ден след ден след нас, седмица след седмица, месец след месец и година след година. Светия Дух не ни е оставил дори и когато ние в своето упорство не сме искали да Го слушаме и когато сме обръщали гръб към Него.Дни и години Светия Дух е вървял неотклонно с нас дотогава, докато ни вразуми, за да осъзнаем нашата обреченост. Светия  Дух ни е посочил Господа Иисуса Христа като наш личен Спасител. Светия Дух ни е направил способни да приемем Христа за наш личен Спасител и Господ.

е)Да отворим сега книгата на пророк Неемия (9:20). Там четем: „Ти им даде Твоя благ Дух, за да ги поучава, и не отнимаше маната Си от устата им, па и вода им даваше за утоление на жаждата им“. Или да разтворим книга Премъдрост Соломонова (9:17), където се говори: „А волята Ти кой би познал, ако не беше дарувал премъдрост и не беше пратил отгоре Твоя Свети Дух?“

В Стария Завет се говори за личността на Светия Дух, както и в Новия Завет. Разбира се, в Стария Завет учението за Светия Дух се среща не така често, както в Новия. Главното известие на Стария Завет е Божието единство, както е открито то на Израил (Второзаконие 6:4), за разлика от политеизма на околните народи (Исаия 43:10; 45:5, 6., Второзаконие 4:35).

Това единство е сложно понятие. Например Битие 1:26 – „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие„. Също Битие 3:22 – „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло“.

Че това подобие не е ангелско и че този очевиден съвет относно сътворението на човека е бил в кръга на Божеството, се вижда от 1:27: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори…“

Думата, употребена за „Бог“ в тези ранни сведения на книга Битие („Елохим“), е съществително в множествено число. Фактически, когато човек намери окончанието „им“ в еврейските съществителни, те имат множествено значение. Например Второзаконие 6:4 в български превод гласи: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“. Този стих в еврейската Библия гласи: „Слушай Израилю: Господ, нашите Богове, е един Господ“.

В Стария Завет намираме много лични изяви на Бога, наречени „теофании“ (Богоявления), особено: „Ангелът Господен“, „Ангелът Божи“, „ангелът на лицето Му“ (срв. Битие 18:22; 22:15; 32:24-32. Съд. 6:20-22. Съд. 13 гл.). „И Ангелът на лицето Му ги спасяваше. По любовта Си и по благосърдието Си Той ги изкупи, взе и ги носи през всички древни дни“ (Исаия 63:9).

Кой е бил този Ангел? Отговорът се намира в 1 Кор. 10:4 – Христос. Думата „Ангел“ означава „вестител“ или „пратеник“ и може да има съответно приложение към Господа Иисуса Христа като идващ от „лицето“ или от „името“ на Бога.

Присъствието на Светия Дух и неговата активна дейност се виждат в пасажи като Битие 1:2, Съд., 6:34, Исаия 63:10.

ж)Сега да се обърнем към Посланието на св. апостол Павел до ефесяни (4:30). Тук четем: „И не оскърбявайте Светия Дух Божи, с Който сте запечатани за в деня на избавлението“. От този текст се вижда, че Светия Дух може да бъде оскърбен. С други думи, Светия Дух не е някакво сляпо и безлично влияние или пък сила, изливаща се в нашето сърце. Светия Дух е личност, Която ни обича много. Тази Личност е свята и извънредно чувствителна дори и за най-изтънчените и замаскирани форми на греха.

В дадения план Светия Дух се явява в права противоположност на нашата прародителка Ева, която не се уплаши от греха, дори в неговата най-груба форма. Светия Дух чува какво говорим и вижда какво правим. Той знае нашите мисли. Дори нашата най-отвлечена фантазия нито за миг не се изплъзва от Неговия контрол. Светия Дух се оскърбява, ако в нашите помисли, речи и действия се промъква нещо нечисто, несвято, неистинно, фалшиво, заядливо, завистливо, горделиво и изобщо нехристиянско.Второто доказателство, че Светия Дух е личност, се включва в следното: на Светия Дух се приписват такива действия, които могат да се осъществят само от личност.

а)Да отворим Първото послание на св. апостол Павел до коринтяни (2:10), където четем: „А нам Бог откри това чрез Светия Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии“. Тук става дума за това, че Светия Дух изследва дълбините Божии.

Бидейки личност, Светия Дух сам изследва дълбините Божии и ни ги открива. Разбира се, че подобни действия могат да се осъществят само от личност!

б)Да се обърнем сега към Посланието на св. апостол Павел до римляни (8:26). Тук стои записано: „Също и духът ни подкрепя в нашите немощи; защото не знаем, за какво да се помолим, както трябва, но Сам Духът ходатайства за нас с неизказани въздишки“. В това място от словото Божие се казва за Светия Дух, че Той прави онова, което е възможно само за една личност, а именно – Той се моли.

в)Да прочетем сега две тясно свързани помежду си места от Свещеното Писание. В първото от тях (Иоан 14:26) се казва: „ Утешителят, Дух Свети, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил“. Тук се говори за Светия Дух, че Той прави онова, което е възможно само за личността, а именно: „Той учи„!

В същото Евангелие от Иоан (16:13-14) е казано: „А кога дойде Оня, Духът на истината, Той ще ви упъти на всяка истина: защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести“.Тук Светия Дух отново ни се представя като жива личност и като личен Учител. Да притежаваме този Дух Свети е най-ценно християнско благо. Светия Дух е истинският автор на Библията. Ние усещаме диханието Му в тази свещена Книга. Светия Дух ни учи, обяснява и помага да осъзнаем дълбокото значение на Божието слово.

Третото доказателство за личността на Светия Дух е следното: в Свещеното Писание на Светия Дух се приписва състояние, което може да вземе само личността. Така например в св. Евангелие от Иоан четем: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава: а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде“ (Иоан 14:16-17).

Тук Господ Иисус Христос ни представя Светия Дух като Утешител, Който ще Го замести на земята. До Своето възнесение на небето при Отца Той беше приятел, стоящ до тях и готов да им помага при всяка нужда. Възнасяйки се на небето, Спасителят остави учениците Си със смутени сърца. Утешавайки ги, Той им казал, че след Неговото отхождане ще дойде един Друг, за да заеме Неговото място.

Отхождащият Христос говори: „Аз обаче ви казах истината; за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя“ (Иоан 16:7). Можем ли да си представим, че нашият Господ би могъл да каже така, ако Неговият заместник беше не личност, а само някаква сила?

Нашият Господ каза, че вместо Себе Си ще изпрати Утешителя – Светия Дух.

И Господ дивно изпълни Своето обещание. В деня на Петдесетница, когато апостолите заедно със св. Дева Мария се молеха усърдно в Сионската горница, Той изпрати Светия Дух. И както в древност планината Синай се потресе от присъствието на Господа Иехова, тъй и Сионската горница се потресе от съшествието на Божия Дух. И както някога Господ слезе върху Синай сред гръм и мълнии, тъй и Светия Дух слезе в Сион сред бурно дихание и в огнени езици, като реален символ на огнено кръщение.Потресе се Сионската горница, защото Светия Дух идеше в света да разтърси друга една горница – горницата на човешкия дух, да събори из основи тая овехтяла от грехове горница и върху развалините ѝ да издигне нова – горница на възродения и обновен човешки дух.

Светия Дух слезе в огнени езици, за да изгори в човешката душа тръните на греха и я превърне в прекрасна градина на добродетели. Той слезе в огън, за да запали студеното човешко сърце с огъня на божествената любов, да го разгори с пламъка на божественото вдъхновение.

ІI. Значение на учението за личността на Светия Дух

Първо. Учението за Бога троичен по Лица (Отец, Син и Дух Свети) има огромно познавателно значение. „Бог е един и цялостен (неделим) по природа, а троичен по Лица. Основата на божественото битие у трите Лица е една и съща, но начинът на нейното изявление и съществуване във всяко от тях е различен. Всяко Лице в Своите отношения към другите съзнава Себе Си като отделно и самостоятелно. В нашия ограничен и едноличен дух няма такива ясни и твърди аналогии, въз основа на които бихме могли с несъмненост да заключаваме и да съдим за начина на триличното (триипостасно) съществуване на Бога“ (Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, С., 1947, с. 64).Ето защо Светия Дух е божествена Личност (Ипостас).

Теоретически ние всички изразяваме това в молитвеното си обръщение към Бога с думите: „Слава на Отца и Сина и Светаго Духа сега и всякога и вовеки веков. Амин“.

В живота обаче много често се явява голяма разлика между теоретическите положения и онова, което ние правим на практика. Твърде често се наблюдава голяма разлика между произнасяните от нас думи и истинското познание на изразяваното от тях значение и сила.

Второ. От практическа гледна точка е много важно да познаваме Светия Дух като личност. Ако ние по примера на някои християни започнем да си представяме Светия Дух само като някакво божествено влияние или сила, често ще се питаме: „Как да позная Свeтия Дух и да се възползвам от Него?“

Тогава, когато нашата представа за Светия Дух съответства на онова, което говори Библията за Него, ако сме в състояние да видим в Светия Дух Личността с нейните присъщи признаци и божествено величие и слава, нашият въпрос ще бъде формулиран по съвсем друг начин. Тогава ще поставим въпроса така: „Как да позная Светия Дух и да Му предам себе си за Негово цялостно ползване?“Първата представа за Светия Дух като влияние или сила, която ние получаваме, за да се възползваме от нея, ще ни доведе неминуемо до самоувереност, прелест и цяла поредица от най-разнообразни „аз“.

Когато човек се опитва да възприеме Светия Дух като някакво влияние или пък сила, с които може да разполага по свое лично желание, той рискува да изпадне в много неприятно положение. Невярната представа за това, че ние притежаваме Светия Дух в такава форма, неминуемо има за свое логическо следствие състоянието на гордост, предизвикана от фалшивата принадлежност към някаква висша категория християни.

В живота виждаме не малко хора от този род.

Трето. Учението за личността на Светия Дух има голямо опитно значение. Много хора са преобразили живота си и обогатили своята духовна опитност следствие на познаването на Светия Дух като личност.

Авва Памво, един древен подвижник, бил толкова преизпълнен от благодатта на Светия Дух, че лицето му сияело като мълния и никой не могъл да го гледа поради силния блясък.

Авва Силуан пък светел с цялото си същество и приличал повече на ангел Божи, отколкото на човек. Дошъл веднъж ученикът му Захарий и го намерил в екстаз с ръце прострени към небето. Като затворил вратата, той излязъл, а като влязъл в шестия и деветия час, той го заварил в същото положение. Около деветия час ученикът почукал и, като влязъл, намерил го, че почива и му казал: „Няма да те пусна, ако не ми кажеш какво видя“. Старецът му отговорил: „Бях възнесен на небето и видях славата Божия и стоях там досега и сега ме пуснаха“.

А ето какво се разказва за св. Сисой Велики. В предсмъртните му минути лицето му просияло като слънце и той казва на отците, които стояли край леглото му: „Ето, авва Антони дойде!“ След малко той отново им говори: „Ето, дойдоха пророците!“ Лицето му след тия думи още по-светло заблестяло. Не след много той отново мълви: „Ето, виждам лика на апостолите!“ Светлината на лицето му се удвоила и той почнал да разговаря с някого. Тогава старците го запитали: „С кого разговаряш, отче?“ А той им отвръща: Ето, ангели дойдоха да ме вземат, аз ги моля да ме оставят още известно време, за да се покая“. Старците му казват: „Ти, отче, нямаш нужда от покаяние“. А св. Сисой отговаря: „Наистина, не зная за себе си дали съм сложил и началото…“ Изведнъж обаче лицето на св. Сисой заблестяло като слънце. Всички изпаднали в ужас, а той им говори: „Вижте, вижте, Сам Господ иде и казва: „Донесете Ми избрания съсъд на пустинята“. Веднага след тия думи авва Сисой предал Богу дух и лицето му просветнало като светкавица. Цялата килия се изпълнила с благоухание (виж Древний патерик, 3 изд. Москва, 1900, гл. 18, 28, гл. 20, 6).Св. Симеон Нови Богослов особено подчертава два случая на екстазно преживяване на Светия Божи Дух, които той е имал. Те се явили неочаквано, при дълбоко от негова страна смирение. Тук ще приведа само втория случай. Св. Симеон пише: „Пак се яви Ти, невидимий, неосезаемий, неуловимий… и ми даде да видя славата Ти по-обилно, и Сам Ти се увеличаваш повече и повече, и блясъкът Ти повече и повече се разширява. И на мене ми се стори, че с отдалечаването на тъмнината Ти се приближаваш все по-близо, както това често изпитваме в материалните неща. Защото, когато сияе Луната и облаците бягат, гонени от вятъра, тогава ни се струва, че и Луната върви по-бързо, макар всъщност тя да не върви повече от обикновено. По този начин, о, Владико, струваше ми се, че Ти, неподвижният – идваш, неизменяемият – увеличаваш се, нямащият образ – приемаш образ… Когато очисти напълно моя ум, Ти ми се яви ясно в светлината на Твоя Светия Дух… Когато аз те запитах: О, Владико, кой си Ти? Тогава Ти за пръв път ме удостои да чуя и Твоя най-сладък глас. И тъй сладко и кротко беседваше с мене, че дойдох в изстъпление, изумих се и треперех, мислейки в себе си и казвайки: колко славно и блестящо е това!… Ти ми каза: „Аз съм Бог, Който стана човек от любов към тебе… Аз говоря с тебе чрез Светия Дух, Който заедно с Мене ти говори. Това Аз ти дадох поради твоето желание и вяра, и ще ти дам повече от това…“ Под впечатление на това божествено съзерцание св. Симеон в екстаз по-нататък пита: „Какво друго по-блестящо и по-високо от това?“ И чува отговор, че усещанията в бъдещия живот са по-високи от това щастие: „Твърде малка е душата ти, когато ти се задоволяваш само от това благо, защото то, в сравнение с бъдещето, прилича на това – някой да нарисува небето на хартия и да я държи в ръцете си. Както се различава нарисуваното небе от истинското, толкова или несравнено повече се различава бъдещата слава от тази, която ти сега виждаш…“ И малко по малко Ти се скри от моите очи, най-сладък и добър мой Владико. И не зная, аз ли се отдалечих от Тебе или Ти си отиде от мене. Впрочем, струваше ми се, че аз съм дошъл отнякъде и съм влязъл в моето жилище, а тук и съвсем дойдох в себе си“ (Св. Симеон Новый Богослов, Слова, Слово 91-е, въп. С. 2, 496-500).Измийте един къс дървени въглища. Неговата чернота няма да изчезне. Но поставете го в огъня, тогава чернотата му изчезва. Така припечелването даровете на Светия Дух измиват грешника от чернотата на греха и го преобразяват в светлината на света. „Аз ви кръщавам с вода за покаяние, но Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене. Аз не съм достоен да Му понеса обущата. Той ще ви кръсти с Дух Свети и с огън“ (Матей 3:11). Не случайно св. Иоан Кръстител така говорел. И виждал „истинската цел на нашия християнски живот… в придобиването на Светия Божи Дух“ (виж Архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, С., 1957, с. 257).

Както огънят е във въглена и въгленът – в огъня, така и Светият Божи Дух обитава в чедата Си и те в Него и чрез тях Той се открива и на други.

Обобщавайки всичко казано дотук, искам отново дебело да подчертая, че Светия Дух е личност!

Теоретически всички вярваме в това. Сега остава да отговорим на следните въпроси:

Отнасяме ли се към Светия Дух като също такава действителна личност, както правим това и по отношение на Господа Иисуса Христа?Светия Дух заслужава ли същото доверие, любов и преданост, както Спасителят Иисус Христос? Разглеждаме ли Светия Дух като божествена личност, Която е винаги с нас?

Позната ли ни е радостта от общението със Светия Дух? Известно ли ни е благословеното чувство на любезно сътрудничество със Светия Дух?

Ако мисълта, че Светия Дух е наш постоянно съпътстващ Утешител проникне в сърцето ни и остане там, ние нито миг в живота си няма да се чувстваме самотни.

Светия Дух е изпратен от небесния Отец в нашия свят, за да замести Господа Иисуса Христа, възнесъл се на небето, и да пребъдва с нас до Неговото Второ пришествие.

Светия Дух, Чийто празник всяка година честваме, е Този, Който помага на Църквата да разбира правилно смисъла на словото Божие. Той е господарят на живота и на светлината, на възвишените мисли и на благодатните чувства. От Него идва вдъхновението на поетите, художниците и учените, когато те създават нещо истински велико и благородно.

Светия Дух е вечно плодотворящият Дух на истинската християнска любов. Като такъв Той се прояви особено в тринадесетвековната история на Българската държава. Християнският свят се намира днес повече от всякога под знака на социалното съединение и побратимяване. В сърцето на християните Светия Дух разпалва жива и дейна любов към ближния. Тази любов е обща основа, върху която Светият Дух ще обедини най-после всички човеци, у които свети Божият образ.

Ще кажа с дълбоко благоговение накрая, че целият смисъл на разглеждания проблем виждам в това – да познаваме Светия Дух като личност, към Когото трябва винаги молитвено да се обръщаме така:

„Царю Небесни, Утешителю, Душе на истината, който си навсякъде и всичко изпълняш, съкровище на благата и подателю на живота: дойди и се всели в нас, очисти ни от всяка сквернота и спаси, Благий, душите ни. Амин!“

_____________________________

*Източник http://bg-patriarshia.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru