Божието откровение за човешкото сърце (послеслов)*

220px-fr-_serpahim_rose1Към шеста глава

Иеромонах Серафим (Роуз)


Послеслов

Така завърши беседата на отец Серафим. По-малко от две години по-късно той почина в болница. В силните страдания на неговото заболяване небесната реалност, за която той толкова дълго се готвеше, стана по-близка и осезаема. Бог, Който вече бе изпълнил неговото мъчително, всепоглъщащо желание за трансцендентната Истина, сега го утеши по невидим начин. В невъзможност да говори, отец Серафим само се взираше в небето, докато сълзите се стичаха от очите му. В един момент той опита да каже на своя брат монах за откровението, което бе получил в съдния си час, но умиращото тяло не му позволи. Когато душата му най-накрая се отдели от тялото, неговото лице засия и се успокои, а на устните му се изписа лека усмивка. Тези, които го видяха в ковчега, изпитаха свидетелството за тихата радост, която чака тези, чиито сърца са били отворени за Божието откровение.

Ако житното зърно, паднало в земята не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод (Иоан 12:24). Със смъртта на отец Серафим бе посято семе, което не престана да дава плодове в живота на търсещите Бога в Западния свят. Посредством публикуването на неговите трудове универсалното му значение става все повече очевидно. Бидейки наистина един проповедник на православното християнство, той бе много повече от мнозината умни „обяснители“ на различните аспекти на християнската традиция. По-скоро той бе един жив мост между съвременния безпочвен западен човек и пълнотата на истината. Придобиването на тази истина, както той казваше, не изисква никакво превъзнесено състояние на съзнанието, а само любящо сърце, станало съкрушено и смирено (Псалом 50:17) чрез страданието. Приемайки от отец Серафим живото предание на древната християнска мъдрост, дано повече любящи сърца започнат да горят за истината и дано те я открият в личността на любящия Христос.

(Към Божието откровение за човешкото сърце (Кратко жизнеописание на иеромонах Серафим Роуз)

_________________________

*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът йеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google

Кратка връзка – wp.me/p18wxv-5MW

Божието откровение за човешкото сърце (шеста глава)*

220px-fr-_serpahim_rose1Към пета глава

Иеромонах Серафим (Роуз)


6.  Въпроси и отговори

В: Ако демоните се появяват като ангели и казват неща, които ангелите биха казали, тогава как да бъде различено кое е истина?

0: Това е един много добър въпрос. Вие трябва да смирите себе си; трябва да търсите Божията истина, а не „преживяванията“. Разбира се, аз бих ви казал да станете православен християнин и така ще откриете цялата дисциплина на воденето на християнски живот. Това помага, макар и да не ви гарантира, че като православен християнин не може да бъдете измамен.

Църковните отци дават някои основни съвети. Например те казват, че ако някой ви се яви като ангел на светлината, не трябва да вярвате. Бог не би ви осъдил, ако Той действително иска да ви се яви, а вие Го отхвърлите, защото ако наистина иска да ви каже нещо, Той ще дойде отново и ще намери начин да ви го открие. В действителност Той би ви похвалил за това, че не се доверявате, за да не се заблудите.

Тези, които са по-напреднали в духовния живот и имат по-голям опит в тази сфера, биха постъпили по друг начин. Имаме един пример за това от живота на св. Антоний Велики, който през цялото време виждал демони. Когато го попитали как може да различава духовете, той отговорил: „Когато се появява ангел, аз се чувствам много спокоен, а когато се появява демон, дори да изглежда като ангел, аз чувствам безпокойство.“ Това обаче е твърде опасен подход за начинаещите, защото вие можете да се чувствате много спокоен и в присъствието на демони, ако нямате опит.

Базисният отговор на вашият въпрос е, ще повторя отново, да влезете в дисциплината на Православната църква. Когато сте запознат с подобни случаи, като този със св. Никита, и знаете как демоните проявяват себе си, вие ще можете, познавайки типичния начин, чрез който те ще се опитат да ви измамят, веднага да отхвърлите измамата.

В: Можете ли да ни кажете какъв е православният възглед за Светия Дух и във връзка с това какъв е възгледът за неправославните християнски тайнства – присъства ли Светия Дух в тях?

О: Светия Дух е бил изпратен от нашия Господ Иисус Христос в деня Петдесетница – петдесетия ден след Неговото възкресение и десетия ден след като Той се възнася на небесата – за да остане с Църквата до края на времената. Исторически съществува само една Църква, която Той основава.

Има случаи в по-ново време, когато хората се опитвали исторически да открият тази Църква. Вземете например историята на Църквата в Уганда. През 1920 година двама семинариста от Уганда, които учели в англиканска семинария, започнали да осъзнават, че учението, което им се преподавало, не било същото като учението, което те откривали в древните отци на Църквата.

Тогава те започнали да мислят, че римокатолицизмът трябва да е отговорът на тяхното търсене – че това трябва да е древната Църква. В своето „търсене на истинската, древна Църква“ (както сами го наричали) те продължили обучението си в римокатолическа семинария и открили отново, че учението, което получавали, било различно от това на древните отци на Църквата. Те започнали да си казват, че „ако истината може да бъде променена така, тогава къде е Христовата истина?“ И тогава те чули за православната вяра. Наложило им се да преминат през много премеждия, докато я открият. Те открили първо някакъв човек, който сам се наричал православен, но бил шарлатанин и правел неща, които сам наричал тайнства. Когато един грък им казал, че този човек е „смешен“, те се осъзнали и след като се покаяли, започнали да търсят отново. Първият православен епископ, на когото попаднали, не бил много добър като епископ. Той им казал: „О, не се тревожете. Всички религии са еднакви; върнете се пак в англиканизма.“ Но те не допуснали това да ги обезкуражи. Накрая открили един друг православен епископ, който учел така, както се очаква от него да учи, и те станали православни. Днес Църквата се разраства в Африка: в Уганда, Кения, Заир, Танзания и така нататък. Ние дори имаме записи от техни служби, които са твърде впечатляващи. Те са възприели византийското, гръцко пеене и без да се опитват да го променят (те просто пеят по свой собствен начин, на своя език), пеенето им звучи твърде величествено, с известен африкански оттенък. Те постъпили с византийското пеене по същия начин, както гърците, когато възприели еврейското пеене.

Така тези африканци търсели чрез историята и открили, че съществува една Църква, която идва директно от Христа и учи това, което е учила в древност: Православната църква. В историческа перспектива вие можете също да видите другите църкви, които са се отклонили от нея: римокатолицизмът се отделил през XI век, когато въпросът за позицията на папата в Църквата достигнал до своя предел. И когато папата отхвърлил православния отговор, той повлякъл целия Запад със себе си.

Светия Дух до ден-днешен действа в Православната църква. В повечето западни протестантски групи дори това, което имат, рядко е наричано от тях тайнства и в този смисъл вие не бихте могли да търсите благодатта на Светия Дух в нещо, което самите протестанти не признават за тайнства. Разбира се, римокатолиците и някои други групи твърдят, че имат тайнства. Аз лично ще кажа, че истински тайнства, в смисъла на основани от Христа, могат да бъдат открити само в Православната църква; а що се отнася до тези, които се опитват да извлекат най-доброто от нещата, които те наричат тайнства – това е вече въпрос за отношение между душата и Бога и това, как Бог ще постъпи с тази душа, е преди всичко Негово дело. Проблемът не е само психологичен; аз не зная – Бог е Този, Който знае. Но смисълът, вложен от Него в Църквата, е запазен до ден-днешен в Православната църква. Исторически вие може да видите, че ние правим същите неща, които са вършени и в древната Църква. Филип например завежда евнуха във водата и го кръщава несъмнено по същия начин, както и ние кръщаваме: с трикратно потапяне в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Ето защо Православната църква е приемана като „старомодна“: ние неотклонно пазим древните последования, които са дошли до нас от Христа, апостолите и ранните отци на Църквата.

В: Бихте ли казали нещо за православното отношение към нехристиянските религии?

О: Христос дойде, за да просвети човечеството. Съществуват различни религии извън Неговото откровение, чиито последователи са искрени – не просто практикуващи поклонение на демони – и където душата наистина се опитва да стигне до Бога. Аз бих казал, че преди хората да чуят за Христос, тези религии са били добри, доколкото са се опитвали да вървят към целта, но те никога няма да ви заведат до тази цел. Целта е вечен живот в Царството небесно и Христос дойде в плът, за да го отвори за нас. Затова християнството е истина; вие можете да забележите множество подобни елементи на истината в другите религии и понякога те са твърде дълбоки, но те не отварят небето. Само когато Христос дойде на земята и каза на разбойника „днес ще бъдеш с Мене в рая“, небесата действително се отворили за човеците.

В: Значи хора, които нямат никаква представа за Христос, не са се добрали до истината?

О: За този, който никога не е чувал за Христа – Бог ще отсъди. В Стария Завет хората също не били чували за Христос и тогава Спасителят слязъл в ада, за да им проповядва. Ние вярваме и че св. Иоан Кръстител също слязъл в ада преди Христа и проповядвал, че Спасителят ще дойде там, за да освободи всички, които искат да бъдат освободени, и повярват в Него. Така Бог иска да направи истината достъпна и за онези, които никога не са имали шанса да чуят за нея: за хората, които не са отхвърлили Евангелието, но които просто не са чули за него. Но веднъж приел откровението, тогава ти, разбира се, си много по-отговорен, отколкото другите. Човек, който приема откровението на въплътения Бог и после не живее съгласно него, е много по-лош от който и да било езически свещеник.

В: Всъщност аз не знам много, а и може би много други хора също не знаят: кои са някои от конкретните разлики и прилики между, да кажем, Руската православна църква и, Римокатолическата църква относно техните доктрини и идеи, като например за Троицата или за това, дали свещениците да са женени или не – всички тези милион и едно малки различия?

О: Съществуват много малки различия. Но има една основна разлика според мен и аз ще я обясня подробно във връзка със Светия Дух. Христовата Църква е тази, която дава благодат на хората; а на Запад, когато Рим се отделил от Църквата, тази благодат била действително загубена (може би хората инцидентно я откриват тук или там, но от цялата им църква благодатта е била отсечена). Аз гледам на съвременния римокатолицизъм като на един опит да се замести посредством човешката изобретателност липсващата благодат, която липсва. Затова той прави папата „непогрешим“, за да има кой да дава отговор на въпроса: „Къде е истината?“.

Има някои, които, гледайки на Православната църква, казват: „Невъзможно е за хората да открият истината тук. Вие казвате, че не вярвате в нито един папа или епископ, както католиците, а това означава, че липсва гаранта; вие не вярвате в Писанията, както протестантите, които казват, че те са абсолютно „непогрешимо“ слово. Ако спорите, кой има последната дума?“

Ние казваме, че Св. Дух Сам разкрива Себе си. Това става особено когато епископите са събрани на събор, но е възможно дори съборът да сгреши. Тогава някой може да каже, че нещата са безнадеждни! Но ние ще отговорим, че Светия Дух води Църквата и Той не би могъл да сгреши по отношение на Църквата. Ако нямате чувството, че това е така, тогава вие скроявате нещата и така правите Библията непогрешима, правите папата непогрешим. Също вие можете да превърнете православни неща – както римокатолиците правят- в някакъв вид „закон“, така че всичко да е ясно дефинирано: ако нарушите този закон, тогава отивате при своя изповедник, получавате епитимия, и вие отново сте „на място“. Православието не вярва по този начин; оттук идва идеята за индулгенциите, която е едно изцяло легалистично извращение на идеята за покаяние. Ако вие се каете като разбойника на кръста, вие ще можете да бъдете спасен в същия момент. Православието винаги подчертава духовния аспект на връзката на една душа с Бога; и всички тайнства и предписания в Църквата са само средства за изправянето на тази душа пред Бога: това е нашата вяра. В Римската църква донеотдавна, когато нещата започнаха да се променят, ударението се поставяше по-скоро върху изпълнението на цяла система от закони и тогава можеше да се почувстваш „праведен“ пред Бога само в легалистичен смисъл, което е едно пренебрегване на Светия Дух.

В: Можете ли да кажете нещо специално за англиканизма, защото има известна прилика между него и това, което казахте за римокатолиците, според които, че папата е непогрешим, как то и между него и протестантите, казващи, че Библията е непогрешима. Аз гледам на англиканизма в смисъла на един опит да се балансират тези две виждания, въпреки че разбирам това, което казахте, че исторически той се е откъснал от древната Църква.

О: В много отношения англиканите полагат усилия, но те пропускат най-важното. Когато стигнете до Бога, вие не можете просто „да Го обмисляте“ или да „кроите система“: вие трябва да влезете в жив контакт с Неговата благодат. Затова отговорът за англиканизма е да установи контакт с Църквата.

В: Пази ли Православната църква още поста и всички ранни традиции относно Великия пост?

О: Да, съществуват различни правила за постене, така както и в древните времена. Това е дошло до нас от самото начало на църковната история. Ние знаем от Дидахията (Учението на дванадесетте апостоли), че през I век се е постило в сряда и петък.

В: Предишната вечер вие говорехте за Апокалипсиса. Можете ли накратко да обобщите темата?

О: Аз гледам на нещата, които се случват днес като на знамения за края. Въпросът е – какво трябва да е нашето християнско отношение към този край, който предстои? Ние не би трябвало да броим годините или да изчисляваме кой е „Царят на Юга“ ,“Царят на Севера“ и прочее, а да навлезем по-дълбоко. Всички апостоли в своите послания пишат за необходимостта да мислим, че Христос е близо, да приготвим себе си, да бъдем най-вече духовно подготвени. Ако ние сме в това състояние на очакване на Христовото идване в духовен смисъл, било в нашите души чрез благодатта или във времето на нашата смърт, тогава въпросът кога Той ще дойде физически на земята не би ни мотивизирал да се присъединим към някоя секта, тръгнала за върха на планината в очакване на Неговото идване. Денят и часът не са ни известни; основният приоритет е духовната подготовка.

Нашето време обаче е толкова изпълнено със, можем да се изразим, „апокалиптични“ събития, че ние би трябвало да се съобразяваме с това. Нашият Господ казва, че макар да не знаем деня и часа, ние трябва да се поучим от смокинята: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, тогава знаем, че е близо лятото. По същия начин когато всички тези събития започнат да се случват – когато стане възможно да съществува едно световно управление, когато Евангелието е проповядвано на всички народи, когато се появяват толкова много, очевидно измамни, духовни течения, – това са все ясни знаци, че нещо важно предстои да се случи и че то има отношение към края на света.

За да бъдем духовно подготвени, за нас ще е много полезно да прочетем за това, какво се случва с хората в лагерите. Подобни описания ни показват, че без значение какво предстои да става – дори да сме под властта на самия Антихрист и да сме в затвора – ние можем да оцелеем, защото имаме Христос. Животът на светците винаги е бил извор на поучение и назидание и дори днес има мъченици, от които можем да се учим.

Към Послеслов


*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google

 Кратка връзка – wp.me/p18wxv-5MU

Божието откровение за човешкото сърце (пета глава)*

220px-fr-_serpahim_rose1Към четвърта глава

Иеромонах Серафим (Роуз)

5.  Заключение

Опитът на Юри Машков ни показва на практика как Бог разкрива Себе Си. Нещо се случва в сърцето; но страданието само помага на тази трансформация, за нейното постигане не съществува безспорна и еднозначна причина. Например много свидетелства за Русия през последните шестдесет години описват случаи на страдащи хора, които не биват обърнати. Съществува една интересна книга на английски, чийто автор е руснак на име Марченко, наречена Моето свидетелство. Марченко, който е просто един честен човек, не бе издържал на страшното усещане за измама в Съветска Русия – на факта, че всеки те лъже. Затова той започнал да говори истината и като следствие от това бил изпратен в лагер. Властите го подложили на обичайните разпити и постоянно му казвали: „Ти знаеш, че ако държиш на своите идеи, дори да излезеш оттук, отново ще се върнеш. Защо просто не се промениш и не правиш това, което всички правят?“ „Не мога – отговорил той, – аз съм честен човек.“ Гледайки вярващите, той стигнал до истината, че те са единствените щастливи хора в затворническия лагер, защото казвали: „Аз страдам заради Христа“ и така приемали всичко, което им се случвало. „Но аз не мога да бъда като тях – казвал той, – защото не вярвам в Христос.“ В безсилна ярост той можел единствено да блъска по затворническите врати. Когато излязъл от затвора, Марченко бил дотолкова изпълнен с горчивина, че искал да унищожи всички свои потисници. Той знаел, че ще бъде върнат отново в затвора; и в действителност, след като написал своята книга, отново бил арестуван и пратен в затвора. Така в случая на Марченко ние виждаме, че сърцето му не трепнало и останало твърдо. Разбира се, сърцето е нещо твърде комплексно и може би някой ден той ще се промени. Неговото свидетелство обаче показва, че ние не можем просто да сложим човека в затвора и да кажем: „Ще го направим християнин по този начин.“ Някои стават християни, а някои не. Когато обръщането стане, процесът на откровение се осъществява по твърде прост начин; личността изпитва необходимост, тя страда и тогава по някакъв начин другият свят се отваря. Повечето от вас страдат, изпитват трудности и са „загубени“ за Бога, но най-многото, което Той може да направи, за да ви помогне, е да ви открие Кой е и да ви покаже пътя за изход.

Ето защо не би трябвало да търсим непременно ефектните неща, каквито са чудесата. Ние знаем от историята на св. Никита, за когото стана дума в началото, че това е възможно най-лошият подход и че той води до заблуда. Правилният подход се открива в сърцето, което опитва да се смири и просто знае, че това е болезнено и че съществува по някакъв начин една висша истина, която не само може да помогне в страданието, но може да го пренесе в напълно различно измерение. Това преминаване от страданието към трансцендентната реалност отразява живота на Христос, Който бе прикован на Кръста, понасяйки възможно най-ужасната и срамна смърт. После, когато Неговите апостоли бяха напълно вцепенени от ужас, Той възкръсна от мъртвите, възнесе се на небесата, изпрати Своя Дух Свети и положи начало на историята на Своята Църква.

В основни линии това е, което исках да кажа пред вас за откровението в православието. Вие може да задавате въпроси или да дискутираме по тази тема.

Към шеста глава


*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google

Кратка връзка – wp.me/p18wxv-5MS

Божието откровение за човешкото сърце (четвърта глава)*

220px-fr-_serpahim_rose1Към трета глава

Иеромонах Серафим (Роуз)

4.  Новото раждане

Сега бих искал да ви разкажа накратко за един обикновен човек на име Юри Машков, който наскоро описа своето обръщане в Русия. Преди три години той бил принудително изгонен от родината си. По това време, скоро навършил четиридесетте, Юри вече бил болен от рак. Почина миналата година. Само три месеца след пристигането си в Съединените щати той разказа, как е стигнал до вярата: разказа, как Бог му се открил чрез неговите страдания. Юри бе поканен да говори на една конференция, посветена на Русия, в Ню Джърси през 1978. Когато пристигна на тази среща, той каза на хората, че отначало, не знаел за какво да говори. „Аз бях смутен“, каза той. „Струваше ми се, че нямам какво да ви кажа. През първата половина от моя живот аз ходех на училище, а втората половина прекарах в затворите и политическите концентрационни лагери на ГУЛАГ. Наистина какво бих могъл да кажа на хора, които са по-образовани от мен, по-ерудирани и дори по-добре информирани за събитията в Съветския съюз?״

Тук можем да видим контраста с това, което се случва при нас. Има наистина много хора на Запад, които стават православни. Обикновено те имат доста добри теоретични познания за православието, но нямат този опит от страданието и чувството наистина „да плащаш за това, което получаваш“. Юри, от друга страна, говореше не за прочетеното от книгите, а от своя собствен опит.

„Затова – продължи в своето изказване той – аз реших да не пиша предварително моето изказване, а да кажа това, което Бог вложи в душата ми. И освен това, вече на път, излизайки от Бриджпорт, Кънектикът, аз разбрах, че целият мой духовно изтерзан живот в комунистическия ‘рай’, моят път от атеизъм и марксизъм към православната вяра… е единствената ценна информация, която може да представлява интерес за вас. Моят живот е интересен само като една капка в океана на руското религиозно възраждане.“

Тогава Юри разказа за своя живот: „Аз съм роден през кървавата 1937 година в село Клишев, намиращо се на тридесет мили от Москва… Моят баща, ковач по професия, загина през войната, и аз не си го спомням; майка ми, която работеше различни неща, беше, струва ми се, равнодушна към религията. Баба ми наистина беше религиозна.“ (фактически в Русия ще намерите почти винаги една баба или майка, която е религиозна и която често ще води семейството обратно към вярата) „…Но тя нямаше авторитет в очите ми, защото беше абсолютно неграмотна. Разбира се, бях кръстен като дете, но в моите ученически години свалих кръста и до двадесет и петата си година бях убеден атеист. След завършването на седемгодишното (основно) училище имах щастието да постъпя в Московската гимназия по изкуствата и учих там пет от седемте години. Така външно моят живот бе започнал много успешно… С времето щях да получа диплома за художник и щях да имам възможност да работя навсякъде, където поискам.“

Това е типична съветска академична биография. В СССР на академичния живот се гледа много сериозно: ако се дипломираш, пред теб се отварят много врати в съветското общество, но ако не сполучиш, можеш да получиш работа като чистач на улиците например.

„Но монотонният живот в Съветския съюз и духовната неудовлетвореност – продължи Юри – не ми даваха спокойствие и някъде в края на 1955 година, когато бях на осемнадесет години, се случи едно събитие, външно не заслужаващо внимание, което обаче преобърна живота ми и (в крайна сметка) ме доведе дотук. Това събитие се случи в душата ми и се състоеше във факта, че аз разбрах в какъв вид общество живея. Въпреки тоталната съветска пропаганда аз разбрах, че живея в един режим на абсолютно безправие и жестокост. Мнозина студенти стигаха до същите изводи по това време. Аз намерих единомишленици и всички ние се чувствахме длъжни да кажем на хората за нашето откритие и по някакъв начин да действаме срещу триумфа на злото.“ (Този начин на мислене е присъщ на идеалистическото течение сред младежта, което може да се проследи и в западния свят) „Но тайната полиция много внимателно следеше всички граждани на СССР и когато на 7 ноември 1958 година (тогава бях едва двадесет и една годишен) се събрахме на организационна среща по повод една нелегална публикация, шестима от нас бяха арестувани и всеки, който не се разкая, получи най-голямото наказание за антисъветска агитация – седем години в концентрационен лагер. Така започна един нов период от моя живот.“

Тук е мястото да отбележим, че все още не сме свидетели на религиозно обръщане. По това време все още Юри бил само един млад идеалист – внезапно „скастрен“ и изпратен в ГУЛАГ.

„Всички ние тогава бяхме атеисти и марксисти от ‘Еврокомунистическия лагер’. Тогава ние вярвахме, че марксизмът в своята същност е правилно учение, което води хората към светлото бъдеще, към царството на свободата и справедливостта, но престъпниците в Кремъл поради някакви причини не искаха да осъществят това учение в живота. В лагера тази идея напълно и завинаги умря у всички нас.“

Тук аз няма да навлизам в проблема за философията на комунизма, но ще отбележа само факта, че Юри бил доведен до състояние на отчаяние. Той загубил вяра в единственото, в което вярвал по време на своето израстване и формиране, а именно, че комунизмът е едно идеалистическо учение, което носи щастие и мир. Той видял, че на практика комунизмът нe е това, което претендира да бъде. Оттогава нещо започнало да се случва с неговата душа.

„Бих искал да разкрия донякъде процеса на духовното възраждане – продължи той – така, че да можете да оцените колко необратимо е то сред руския народ. По духовния пътя от атеизма до религиозната вяра преминах не само аз, нито само тези, които бяха с мен. Това се оказа едно типично явление за съветските политически концентрационни лагери. Какво се случва с нашия народ? Процесът на духовно възраждане има два етапа. На първо място, ние разкриваме същността на марксизма и се освобождаваме от всякакви илюзии относно него. След задълбочен и разумен анализ ние откриваме, че марксизмът в своята същност е едно завършено тоталитарно учение, едно абсолютно робство и че всяка комунистическа партия във всяка страна, веднъж заела се с реализацията на марксистката програма, ще бъде принудена да повтори това, което московските комунисти направиха и правят. В противен случай тя отрича марскизма и атеизма и ликвидира сама себе си. Разбирайки тази проста истина, ние изгубихме идеологическата основа, върху която се противопоставяхме на марксисткото робство. Изпаднахме в духовен вакуум, който водеше след себе си до още по-дълбока криза.“

Тогава Юри разказа как самият той е започнал да изпада в тази криза: ״след като бяхме освободени от лагера седем години по-късно, ние имахме такиви перспективи, че не бихме могли да желаем по-лоши: или щяхме да се върнем в лагера и да прекараме там остатъка от живота си, или да умрем в психиатричен изолатор, или да бъдем убити от тайната полиция без съд и присъда.

В условия на духовна криза, без път навън, пред нас неизбежно се изправя главният въпрос – за светогледа: за какво живея, ако не съществува изход. Когато този страшен момент дойде, всеки от нас усеща, че смъртта го е сграбчила за гърлото: и ако няма някакъв духовен отговор, то животът вече се приближава към края, защото без Бог не само че „всичко е позволено“, но и самият живот няма ценност и няма значение. Аз видях в лагера как хората обезумяваха или свършваха със самоубийство и аз самият чувствах, че ако в края на краищата стигна до твърдо и окончателно заключение, че няма Бог, просто ще бъда длъжен да се самоубия, защото е срамно и неестествено за разумната твар да води безсмислен и мъчителен живот. Така на втория етап от духовното възраждане ние откриваме, че атеизмът съгласно своя логичен завършек неминуемо води човека до гибел, защото той е едно съвършено учение на безнравствеността, злото и смъртта.

Трагичният край (самоубийство или лудост) щяха да бъдат и мой жребий, ако за щастие на 1 септември 1962 година не се бе извършило най-голямото чудо в моя живот. През този ден не се случи нищо особено. Нямаше никакво внушение отвън; в самотата си аз бях ангажиран с моя проблем: да бъда или да не бъда? В това време вече осъзнавах, че вярата в Бога е нещо спасително. Твърде много исках да вярвам в Него; но не можех да лъжа себе си: аз нямах вяра.

И изведнъж дойде моментът, когато, не зная по какъв начин, аз за пръв път прозрях (както ако в тъмна стая внезапно се отвори врата към слънчева улица) и в следващата секунда бях вече уверен, че Бог съществува и че този Бог е Иисус Христос на православието, а не някой друг Бог. Нарекох този момент най-голямото чудо, защото това знание дойде до мен не чрез разума (сигурен съм в това), а по някакъв друг начин и аз не съм в състояние да обясня този момент рационално… И така чрез това чудо започна моят нов духовен живот, който ми помогна да издържа останалите тринадесет години в концентрационните лагери и затвори, принудителната емиграция и, надявам се, ще ми помогне да издържа всички трудности на емигрантския живот.“

„Този ‘момент на вяра’, това най-голямо чудо днес е преживявано от хиляди хора в Русия, и не само в концентрационните лагери и затвори. Игор Огурцов, основателят на Социалхристиянския съюз, стигна до вярата не в лагера, а в университета. Религиозното възраждане е типичен феномен за съвременна Русия. Всичко духовно живо неминуемо се връща към Бога. И е абсолютно очевидно, че такива спасителни мигове въпреки цялата мощ на комунистическите апаратчици могат да се случват само благодарение на всемогъщия Бог, Който не е оставил руските хора в тяхното страдание и тотална безпомощност пред многото врагове.“[3]

Към пета глава


*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[3] La Renaissance Russe, 1988, # 4, pp. 12-17.

Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google

Кратка връзка – wp.me/p18wxv-5MQ

Божието откровение за човешкото сърце (трета глава)

220px-fr-_serpahim_rose1Към втора глава

Иеромонах Серафим (Роуз)

3. Страданието

Преди около година по време на пътуване с влак имах дълъг разговор с един млад американец. Срещата ни бе случайна (разбира се, в живота няма нищо случайно) и той ми каза, че учи руски. Бидейки религиозен търсач, той преминал през много от така наречените християнски групи, но не намерил нищо друго освен лицемерие и фалш и вече бил готов съвсем да се откаже от религията. Но тогава чул, че в Русия хората страдали за своята вяра. Където има страдание, помислил си той, там вероятно има нещо истинско и може би няма такъв фалш, както при нас в Америка. И така той започнал да изучава руски с намерение да отиде в Русия и да се срещне с хора, които били истински християни. Като православен свещеник аз бях удивен да чуя това, защото той никога преди не бе виждал православен пастир, нито пък бе присъствал на православно богослужение. Нашата дискусия за религията продължи дълго и аз осъзнах, че неговата идея бе твърде силна – само в страданието се раждат истинските неща, докато нашият задоволен живот поражда фалш.

През IV век един велик православен богослов, св. Григорий Назиански (наричан също Богослов), описва нашата религия като „страдащо Православие“ – и такова то е било от самото начало, през цялата история на Църквата. Последователите на разпънатия Бог били преследвани и измъчвани. Почти всички апостоли завършили живота си като мъченици, Петър бил разпънат на кръст с глава надолу, а Андрей – разпънат на Х-образен кръст. През първите три века на християнството вярващите намирали убежище в катакомбите и били подлагани на ужасни страдания. В катакомбите божествените служби на Църквата – които ние и днес служим във форми, малко изменени от онова време – се извършвали в атмосфера на постоянно очакване на смъртта. След периода на катакомбите, когато мнозина се опитвали да заменят богооткровеното учение на нашия Господ Иисус Христос със своите лични мнения, се повела борба за чистотата на вярата. В следващите векове православните страни били поробвани от араби, турци, други нехристиански народи и накрая – в наши дни – от комунистите. Комунизмът преследвал религията така, както тя никога преди не била преследвана и това важи най-вече за православните земи в Източна Европа. Както можем да видим, нашата вяра всъщност е страдаща вяра; и в това страдание се случва нещо, което помага на сърцето да получава Божието откровение.

Какво е днешното послание – към нас на страдащото православие в Русия – на страдащата религия, която онзи млад човек искаше да види? Истината открива ли се на любящите сърца в Русия? Според логиката на нашия свят това не би трябвало да е възможно. Комунизмът властвал с желязна ръка над шестдесет години и от самото начало той дошъл с идеята да „смаже“ религията. За известно време през края на тридесетте комунистите почти успели, оставяйки отворени твърде малко църкви. Ако не е била хитлеристката инвазия, накарала руснаците да станат по-големи патриоти и да потърсят надежда в живота отвъд този на комунистическата идеология, Църквата щяла да бъде изцяло под земята. Днес ситуацията е малко по-добра, но над вярващите все още се оказава натиск. През шестдесетте години при Хрушчов в резултат от подновеното преследване около три четвърти от отворените преди това църкви били затворени. В днешно време освен градовете, посещавани от туристи (в Москва или Ленинград например ще видите не повече от тридесет или четиридесет отворени църкви), има и големи градове в провинцията с по няколко църкви, а някои дори без нито една. По този начин ако един вярващ иска неговото дете да бъде кръстено, той ще трябва да пътува понякога стотици мили.

В тази връзка искам да кажа няколко думи за това, как Бог открива Себе Си на страдащите християни в Русия именно сега. Вероятно всички от вас са чували за великия руски писател и мислител Александър Солженицин. През 1975 година той бил изгонен от своята родина заради това, че казвал истината за Русия така, както я чувствал. Неговата възраст почти съвпада с времето на комунистическия режим, затова не може да бъде обвинен, че имал предубеждения от времето на своето детство. Александър Солженицин живял типичния за гражданина на Съветския съюз живот. Роден една година след Октомврийската революция, той изгубил баща си в Първата световна война. Започнал да изучава математика с намерение да си осигури практична работа. Участвал като обикновен войник във Втората световна война и стигнал до Германия със Съветската армия. През 1945 година Александър Солженицин бил арествуван за непочтителни бележки по адрес на „мустака“ (Сталин) в частните си писма и получил осем години в концентрационен лагер. Към края на присъдения срок, през 1953 година той бил заточен (не бил в затвора, но не бил и свободен да пътува) в един град в Южен Казахстан, на границата с пустинята. Там той заболял от рак и бил почти на смъртно легло, но лечението му в ракова клиника завършило успешно (за този период той написал романа Ракова болница). По време на заточението си Солженицин преподавал математика и физика, а тайно пишел романи и разкази. След смъртта на Сталин, по време на настъпилия временно период на „размразяване“ или „смекчаване“ той бил пуснат на свобода и публикувал първата си книга в Русия през 1961 година. Тогава станало ясно, че той е пò „дисидент“, отколкото комунистическото правителство можело да понесе, и затова не бил допуснат да публикува нищо друго. Неговите романи обаче започнали да се печатат извън СССР. Това го направило твърде проблематична знаменитост за съветските власти, особено когато през 1970 година му била присъдена Нобелова награда за литература, която те не му позволили да получи лично. През 1975 година Александър Солженицин бил изгонен от страната – принудително и окончателно. След няколко дена предизвестие той бил принуден да напусне Русия и да се установи в Западна Германия.

Сега Солженицин живее във Върмонт, където продължава своята писателска дейност. Той разказа на Запада за нещо много важно – за значението на атеистическия експеримент в Русия. Солженицин гледа на този експеримент не от политическа гледна точка, а по-скоро от житейска и дори от духовна перспектива. В известен смисъл той е символ на съвременното православно възраждане в Русия, защото изпитал за последните шестдесет години страданието на руския народ и излязъл неповреден от него. Той притежава здрава християнска вяра и едно послание до света, основано на преживения опит. Неговата монументална книга Архипелаг ГУЛАГ трябва да бъде прочетена от всеки, който иска да разбере същността на атеизма такъв, какъвто е практикуван в Русия, и да види последиците му за човешката душа.

Солженицин не е озлобен заради преживяното в лагера и по-късно. Той излиза като победител, защото придобива християнската вяра. Той вижда, че системата на атеизма не е „нещо руско“, а е универсална категория на човешката душа. Когато изповядваш идеята, че атеизмът е истина и няма Бог, тогава – както Достоевски пише в своите романи – всичко става позволено: става възможно да се правят експерименти с всичко, до което се докосваш.

Казаното от Солженицин е ценно, защото показва, че когато атеизмът стане доминираща философия и наложи идеята, че религията трябва да бъде изкоренена (което е центърът на комунистическата идеология), тогава затворническите лагери стават необходимост. Човек се нуждае от религията и ако тя е забранена, той трябва по някакъв начин да бъде избавен от своята потребност. Следователно поради факта, че атеизмът се основава на злото в човешката природа, затворническата система ГУЛАГ е естественият израз на атеистическия експеримент в Русия.

Този въпрос обаче е второстепенен. Главното, което бих искал да ви разкажа, е за случилото се със Солженицин (в религиозен смисъл), когато той отишъл в затвора, защото именно там Бог му се открива. От една страна, ГУЛАГ разкрива злото в човешката природа, но в същото време лагерът се явява начална точка за духовното прераждане на човека. Именно това прави днешното духовно възраждане в Русия много по-дълбоко, отколкото всевъзможните „религиозни пробуждания“, ставащи в свободния свят. Самият Солженицин казва следното за своето идване до вярата: „С превит, едва ли не пречупен гръбнак трябваше да изнеса от тъмничните си години този опит: как става човекът лош и как – добър. Упоен от успехите си през младите години, имах чувството за непогрешимост и затова бях жесток.“ (Той е бил капитан в армията)

В преголямата си власт бях убиец и насилник. В най-злите си моменти бях сигурен, че върша добро, барикадиран бях с достойни доводи. И едва върху прогнилата тъмнична сламица можах да почувствам първите признаци на доброто.

Тук неговото сърце започва да става по-меко и възприемчиво и така се извършило едно своеобразно откровение: „Постепенно прозрях, че линията, разделяща доброто от злото, минава не между държавите, не между класите, не между партиите, а през всяко човешко сърце – и през всички човешки сърца. Тази линия е подвижна, тя се колебае, тя лъкатуши в нас с години. Дори сърцето, обхванато от злото, тя запазва един малък плацдарм за доброто. Дори в най-доброто сърце има неизкоренено кътче на злото.“[2]

Колко неизмеримо по-дълбоко е това наблюдение от всичко, което ние на Запад можем да кажем въз основа на нашия собствен опит. То е по-дълбоко, защото е основано на страдание, което е същността на човешкото състояние и началото на истински духовен живот. Самият Христос дойде в живот на страдание и Кръст; и опитът в Русия дава възможност на онези, които претърпяват същото да го осъзнаят в дълбочина. Ето защо християнското възраждане в Русия е толкова дълбоко и силно.

(Към четвърта глава)

_________________________

*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от йеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[2] Александър Солженицин, Архипелаг ГУЛАГ, т. 2, Народна култура, София, 1993, с. 226, 227.

Изображения – авторът йеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google

Кратка връзка за тази публикация – wp.me/p18wxv-5MO