След като на 25 септември 867 година патриарх Фотий бил отстранен от Константинополската патриаршеска катедра, от император Василий I Македонец (867-886), на патриаршеския престол бил възстановен Игнатий. Причините за това вероятно са били най-различни, но изследователите посочват като важна следната: нямало никакво съмнение, че името на Игнатий било почитано сред народа. Той бил страдалец за вярата при императора-иконоборец Лъв V Арменец (813-820), отличавал се с голямо благочестие, стоял начело на монашеството по това време, което се ползвало с уважение сред народа. Василий след като станал император, искал да направи нещо угодно на народа, за да го привърже към себе си и решил да възстанови на патриаршеската катедра Игнатий.
За Рим заминало посолство с писма от императора и от патриарх Игнатий. Император Василий І молел папата да изпрати свои легати в Константинопол за уреждане на църковните работи. Пратениците пристигнали в Рим, когато папа Николай І вече не бил жив. Приемникът му Адриан ІІ (867-872) останал доволен от този обрат на нещата. Съгласно желанието на императора, папата изпратил в Константинопол пратеници, които снабдил със свои писма.
Съборът бил открит на 5 октомври 869 година и имал десет заседания[1]. На Запад той получил името Осми Вселенски събор (869-870). На седмото заседание била произнесена присъдата над Фотий и неговите привърженици. Най-важната причина за осъждането му била, че бил възведен за патриарх направо от мирянин, което папата смятал за тежко нарушение на каноните. За по-голяма тържественост съдиите на Фотий подписали присъдата с евхаристийна кръв.
Самият спектакъл „Старобългарски страници” започна да се подготвя от есента на 1967 година, когато за него се създаде и вокалният ни квинтет. Участниците в квинтета бяхме група студенти от 1, 2 и 3 курс на Духовната академия „Св. Климент Охридски”: двамата братя Димитър и Симеон Николови Димитрови, Борис Игнатов Беров, Христо Георгиев Иванов и Иван Желев Димитров[21]. Всички бяхме завършили Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски [22]”, където в продължение на шест години бяхме изучавали и практикували източноцърковно пеене. Като студенти продължавахме да изучаваме църковно пеене, но същевременно и го практикувахме освен в академичния параклис още и по софийските храмове, където всички ние бяхме певци. Тоест, ние имахме теоретичната и практическата подготовка и оставаше само да се съберем и да се „спеем” в изпълнението на репертоара, който предложихме и беше одобрен от режисьора и музикалния оформител Таня Христова.
За самото начало на нашата дейност разказва по-късно режисьорът Стефан Харитонов: „През мeсец октомври 1967 година създадох спектакъла „Старобългарски страници”, в който за първи път от театрална сцена зазвуча старобългарски език и старобългарска музика. Мои сътрудници в спектакъла бяха актрисата Живка Станчева, художничката Ина Ликоманова и музикално оформление – Таня Христова. По моя идея за музикалното изпълнение взехме група студенти от Духовната академия. Те дойдоха при нас с готова програма. Ние само подредихме песните. Със съгласието на всички нарекох ги вокален квинтет „Йоан Кукузел”. Спектакълът се игра в „Театър 199” и по цялата страна с голям успех[23].”
Първото представяне на спектакъла стана на 29 февруари 1968 година в софийския „Театър 199”. Салонът се препълни още на премиерата. Това не беше неочаквано, защото всички участващи бяхме направили сред своите роднини и близки неофициална реклама на уникалната проява. Но интересът не спадаше и при следващите представления, дори се увеличаваше. Безспорно бяха интересни и старобългарските текстове, взети от различни надписи и ръкописи от времето на Първото и Второто българско царство, както и от османското владичество. Но докато тези текстове имаха популярност и нямаше забрана да се представят пред публика, то за църковната музика, макар и представена като старобългарска, това беше много смело и дори рисковано начинание. В крайна сметка нашите изпълнения не само бяха приети от публиката, но и търпеливо понасяни от цензурата. Спектакълът започна да се представя из цялата страна – в театри, читалища и други салони. Една добра идея бяха представленията в криптата на „Св. Александър Невски”, където и обстановката, и особената акустика допринасяха за доброто впечатление от постановката.
В следващите страници ще стане дума за създаването и дейността на вокален квинтет[1] „Йоан Кукузел – Ангелогласният”, който от 1967 година до днес се стреми да възроди и да поддържа традицията на средновековната православна църковна музика. Делото на св. Йоан Кукузел като виден средновековен композитор и изпълнител на църковна музика винаги е било живо, защото е свързано с несекващата нужда на човека от връзка с Бога по рационален и емоционален път: а) осъзнаване и изповядване на вярата в Бог и б) практикуване на тази вяра с лична молитва и обществено богослужение. А едно от изконните украшения на богослужението в източноправославната християнска традиция е тъкмо църковното акапелно пеене. Обикновено това се обяснява с мнението, че човешкият глас е най-съвършеният инструмент за прослава на Бога. Но не бива да се забравят и словата, които произнася този пеещ глас, защото те придават смисъл на музиката. Така или иначе до днес целият православен свят познава и ползва само вокалната звучност на църковната музика[2].
Всепризнат майстор в тази област през Късното средновековие е ангелогласният българин Йоан, носил прозвището Кукузел. И естествено за всеки човек в България, който иска да е верен на дълговековната традиция в областта на църковната музика, няма друга по-подходяща личност, към която да обърне поглед и да потърси приемственост. Но през 60-те години на миналия век в България на понятието традиция се гледаше с подозрителност. Последната произлизаше от едно основно съмнение на тогавашните властници, че всеки българин, който говори за традиция, не иска да строи новия, „социалистическия” строй (колкото и странни да изглеждат днес онези политически клишета!), а има неблагонадеждни стремежи към реставрация на стария режим – независимо в коя област на живота иска той да подкрепи традициите. Тъкмо в онази нелека епоха петима студенти в Духовната академия „Свети Климент Охридски[3]” в София решават да създадат състав за концертно изпълнение на православна църковна музика извън храмовете. Те дават на състава името на преподобния Йоан Кукузел Ангелогласния, защото той им е високият образец по пътя на усъвършенстването в тази музика. Така през есента на 1967 година се появява вокалният квинтет „Свети Йоан Кукузел – Ангелогласният”.
Едва ли е нужно да се дават много примери и доказателства за рушенето на традициите в онова време. Достатъчно е да посочим отказването от името „Свети Климент Охридски” на Софийския университет[4] или изхвърлянето на Богословския факултет от състава на университета. Истина е, че на мястото на унищожените традиции управниците от онова време се стараеха да създадат нови традиции, които да отговарят на тяхната идеология и да изместят старите вековни традиции[5]. Но кой днес помни техните опити и какво остана от тях? Всичко стана на „прах и пепел[6]”.
Негово Светейшество Българския патриарх Неофит, тогава Симеон Николов Димитров, един от основателите и член на вокален квинтет (сега вокален ансамбъл) „Йоан Кукузел – Ангелогласният”, отзад, вторият отляво надясно. До него първи отляво надясно е Владимир Цветанов, синодален служител, после свещеник в САЩ, покойник. Трети отляво надясно – Кирил Бойнов (1939-2018), синодален служител и четвърти отляво надясно – дякон, после протодякон Стефан Марков (1936-2019); отпред са епископите на Българската православна църква вляво +Макариополски Николай (1908-1981) и вдясно +Браницки Герасим (1914-1995). Снимка от 1972, Бачковски манастир.
Самото създаване през 1967 година на малък вокален състав, който да изпълнява православни църковни песнопения на сцена извън храмовете, е нещо уникално за онези години на държавна атеистична политика и всеобхватна пропаганда в тази насока. Защото тогава на Православната църква, както и на другите вероизповедания в страната, се гледаше като на идеологически противници на комунистическия режим и зорко се следяха всички техни действия. Това добре се вижда от докладна записка до Политическото бюро[7] на Централния комитет на Българската комунистическа партия през 1957 година, в която с тревога се отбелязва: „…дейността на църквата и духовенството се засилва. Предприети са организационни и идеологически мерки за широко разпространение на религията сред трудещите се, за запазване и укрепване на религиозните обичаи и обреди, която активност в редица случаи намира израз в нелоялни и реакционни прояви[8]”. От документа се разбира, че в цялата страна местните организации на Българската комунистическа партия следят и докладват за дейността на Българската православна църква и останалите вероизповедания: „Изнесени бяха много факти за рязко оживление на религиозната пропаганда, за нелоялни прояви на редица местни свещеници и отделни ръководни духовници, за подценяване и занемаряване на идеологическата борба срещу религиозните предразсъдъци”. В нашия контекст интересното е, че сред „най-съществените прояви на църковно-религиозната дейност в страната” се посочва следното: „При енорийските храмове в по-големите градове и сега се изграждат православно-християнски братства със смесен, дамски или младежки хор. На много места хористите получават възнаграждение за всяка спявка от 10 до 60 лева. В страната се изграждат църковно-братствени, а на отделни места и така наречените „подвижни библиотеки”, от които се раздават на гражданите хиляди екземпляри религиозна книжнина, изпълнена в редица случаи с най-реакционно и антисъветско съдържание[9]”. Прави впечатление, че акцент се слага на три дейности на Църквата: организиране на православни братства (сдружения на вярващите от енорията, тоест от района на даден храм, за религиозна просвета, благотворителност и поклонничество), формиране на хорове за участие в богослуженията и създаването на православни подвижни библиотеки[10].
Отношението между вяра и научно познание е твърде стара и комплексна тема. Въпреки това, остро поставеният проблем за несъвместимостта на научното познание и религиозната вяра през последните три столетия, както е известно, се разглеждаше по радикален начин. Представеният доклад е само едно лично докосване до проблема и би могъл да постигне целите си дотолкова, доколкото насочва към бъдещи размишления и диалог върху този сложен въпрос. Окачествяването на религиозната вяра за несъвместима с науката, е провъзгласено предимно от философите на западноевропейското Просвещение в рамките на собственото им неспокойно търсене при обосноваването на антропоцентричния и атеистичен възглед за живота и света, имащ също за основна цел еманципирането на науката от религиозната вяра. Проблемът за отношението между религиозна вяра и научно познание, който занимава в противоречив дух главно западноевропейското Средновековие, заради принципите на схоластичната философия и богословие, никога не е поставян със същата острота или по подобен начин в православния свят, защото научното изследване никога не е осъществявано в дух, противопоставен на православната вяра. Както правилно отбелязва митрополит Филарет (Дроздов) “вярата Христова не е във вражда с истинното знание, защото не е в съюз с невежеството” (Кураев 2007, 65). Съвременното християнско разбиране по проблема за отношението между вярата и знанието свидетелства за голямо разнообразие, пъстрота и несъвпадане на становищата при разглеждането на поставения проблем. Те се коренят предимно в различията на историческата традиция и в особеностите на православното, римокатолическото и протестантското богословие Съдържанието на религиозната вяра се намира отвъд пределите на конкретната и изграждаща се върху доказателства методология на научното изследване и познание. И това важи, както за трудността да се приведе доказателство за потвърждаването или възприемането на съдържанието на вярата, така също и за съответната невъзможност да се отхвърли научно нейното трансцендентно съдържание. Така, както посредством методологията на научното изследване, науката не може да докаже по позитивен начин трансцендентния елемент на вярата, така именно тя не може да я отхвърли със същия научен подход (Дамаскинос 2009, 9).
Темата за отношението между религиозна вяра и научно познание, поставена в миналото като специфично философски проблем за приоритет помежду им, не се изчерпва с обичайните едностранчиви идеологически или философски афоризми (Дамаскинос 2009, 10). Изглежда, че съществува едно широко разпространено убеждение сред по-голямата част от интелектуалната общност, че вярата в Бога се основава на всякакви ирационални и незрели нужди и желания, а знанието се корени в рационалната оценка на това, как всъщност стоят нещата.
Понятието “знание” спада към областта на науките. Обективното знание се основава върху рационалното познание и подлежи на доказване в каузални зависимости. То претендира за правилност и универсална валидност. Това знание всъщност е непълно знание. То има своята компетентност само в съответната област. Извън нея то се превръща в заблуда (Хубанчев 2005, 182). Днес научното знание като цяло е в изключителен възход. Науките имат общовалидна истинност и значимост в своите области и граници. Това е естествено и никой не отрича този факт. Знанието обаче е нещо определено, и по този начин – ограничено. Разумът има своите граници; неговото питане е питане за реалност. За откриване на истината е необходимо просветление, откровение, към което води вярата; тя пита за смисъл (Пенков 2009, 157). И известната фраза на Фьодор Михайлович Достоевски, че “Ако няма Бог, всичко е позволено”, е валидна не само като морално правило, но и като епистемологичен принцип. Това означава, че легитимното използване на понятието “истина” или вярването, че “истината” може да бъде доказан предикат на нашето познание, е възможно при положение, че съществува абсолютен Разум (Колаковски 1996, 79). Отношението на човека към Бога не се изразява чрез знанието, а в акта на вярата. Вярата е онази свобода, която Творецът е вдъхнал на човека заедно с живота (Хубанчев 2005, 91). Вярата не може да бъде дело на произволен избор, а веднъж приета от сърцето, тя изисква верен живот и дела на вярност. Ето защо вярващият отговаря пред Бога за онова, в което вярва със сърцето си, което изповядва с устата си, и което осъществява чрез делата си (Срв. Иаков 2:20).
ІІ. Съвременни предизвикателства пред апологията на християнството
Съвременният научен поглед върху християнската религия е отърсен от тенденцията да я разглежда през призмата на митологията. Отмина времето, в което християнската апологетика се опитваше да обори митовете около същността на християнството. Днес на нея все по-рядко се гледа и като на наука с чисто полемичен характер. В Русия от края на 19-ти и началото на 20-ти век подходът към научното ѝ изграждане се разгръща в две направления: като отговор на съвременните научни възгледи, които неправилно представят християнските истини – представя се тип „катафатична” апологетика, която цели да изложи догматическото и нравственото богословско учение и да разкрие същността на християнската религия[11]. И пред двете направления стои обща задача; Николай Фиолетов в изследването си „Очерки христианской апологетики[12]” посочва, че съвременната задача на християнската апологетика е да докаже своята актуалност. Подобна апология на апологетиката възниква и поради наличието на съмнения по отношение на необходимостта и значението ѝ днес. Това са основни проблеми, които среща и християнската апологетика у нас едновременно със стремежа ѝ да бъде съответна на новите научни тенденции и да отговори на екзистенциалните въпроси на съвременния човек, дефиниращи смислово различно съществуването на Бога, религията и Църквата.
Кои са съвременните предизвикателства пред апологията на християнството? Най-общо бихме могли да ги разделим на две групи: 1) такива, които засягат развитието ѝ на университетска наука и 2) свързаните пряко спредмета на дисциплината – апологията на християнството.
1. Предизвикателства, свързани с развитието ѝ като университетска наука
Успешното развитие на съвременната университетска наука в голяма степен зависи от възможността ѝ да се разгръща интердисциплинарно (тоест пряко да взаимодейства с други области от научното знание) и да се интегрира в научното пространство с ясно определен критерий – системност на научното знание.
1.1. Систематичният подход – критерий за научно знание.
Съвременната научна тенденция към хармоничен синтез между различни области от научното знание е израз на потребността на науките да взаимодействат помежду си и едновременно с това създава предпоставки за изразяване на актуалността на всяка дисциплина. Систематичното научно знание, за разлика от сумираното, образува гръбнака на всяка наука, защото създава вътрешно единство на отделните тематични гнезда. Хаотичният набор от възгледи не притежава научна стойност. За да бъде гъвкава една научна система означава подбора на научното знание в нея да бъде свързан в предметно единство на теоретично и емпирично ниво. Динамичното му развитие зависи от интерпретацията на научните истини (възгледи), правилното формулиране на научните проблеми и извеждането на обективни научни тези.
В тази връзка стремежът към преструктуриране и обновяване на систематичното научно знание в християнската апологетика цели запазването на предметното ѝ единство и разкрива способността ѝ да интегрира постиженията и на близки дисциплини във и извън богословието. Взаимодействието с тях ѝ помага за успешното изпълнение на своите бъдещи програми (цели, задачи). Всяко маргинализиране я подчинява на стандарти, дефиниращи я като наука в застой, която разглежда неактуални въпроси, обмислени по псевдонаучен начин. Подобно неоснователно твърдение не открива истинския ѝ образ на актуална наука, която притежава свой предмет и която със свои темпове се опитва да отговори на научните предизвикателства на новото време. Тя никога не е била алтернатива за изграждане на наука, обратно – генерирала е позитивно отношение към науката изобщо и стремеж към академично развитие. Според Алексей Илич Осипов християнската апологетика е буквален цитат „оснóвное” богословие, а не „основнóе”, което в първия случай означава, че тази дисциплина е фундамент, основа на цялото систематическо богословие за разлика от втория, където нейния предмет е „основан” от предмета на други дисциплини и динамиката ѝ зависи от тяхното развитие. Такава апологетика е основа на самата себе си и се захранва паразитирайки върху други дисциплини[13].
Християнската апологетика отговоря на всички критерии за съвременно систематично разгърната дисциплина. Според първия критерий – съдържание на знанието – тя разкрива адекватното присъствие на различни научни възгледи, съгласувани с установените факти, чиято съвременна интерпретация постоянно се подлага на обективна експериментална проверка, за разлика например от съдържанието на псевдонаучното знание, което е знание от информационен тип, тоест то е сведение за параметрите, свойствата и състоянията на различни обекти и процеси. Второ, систематичният характер на дисциплината е важен критерий, посредством който се определя ценността и правилността на научното знание. Структурата на псевдонаучното знание се отличава с фрагментарност. Трето, критичният апологетичен анализ на научните възгледи е важно условие за определяне качеството на вътрешнонаучното съдържание на дисциплината. Обратно, некритичният анализ, както и наличието на противоречиви факти и изводи, придава непълнота на научното знание, в което се оставя „празно място” за нахлуването на различни псевдонаучни възгледи. Според принципа на верификацията, ако научното знание е проверяемо чрез непосредствения опит (емпирически), означава, че е истинно и присъствието му в научното пространство е смислено. В християнската апологетика, като богословска дисциплина, размисълът върху научните богословски истини се предшества и проверява от духовния (религиозния) опит на изследователя и не може да бъде изведен извън него. В някои от случаите е възможно наличието на косвена верификация, при която не е налице обективно опитно утвърждение, но изводът е резултат от логическата връзка между доказателствата. Принципът на критическото опровержение е широко използван във философските и методологическите науки през 20-ти век. Според този принцип истинността на научното знание не се базира на количеството потвърдени факти в полза на доказването му, но на възможността впоследствие да бъдат напълно подменени или подобрени от самата наука. Това не е парадоксално, защото критичното опровержение на собственото научно знание е ефективен път за утвърждаването на неговата научност и истинност. Критичното опровержение „избавя” науката от застой и като важно средство за нейното развитие я лишава от закостенялата тенденция към абсолютизиране на знанието. Това не означава, че християнската апологетика трябва да поставя под постоянно съмнение апологията на християнството, но непрекъснато да се стреми да я обогатява, подобрявайки собствените си постижения и стремейки се към нови изводи.
1.2. Външни аспекти
Голяма част от трудностите и предизвикателствата пред християнската апологетика са не само вътрешнонаучни, но и такива, чиито ресурси идват „отвън”; наличието на неблагоприятни външни фактори и условия също влияе негативно върху нейното развитие. Посочените по-долу предизвикателства са отправени към цялата академична богословска общност у нас. Първото предизвикателство е свързано с липсата на гъвкава научна кадрова политика – проблем, който съществува в почти всички богословски науки. За съжаление научното кадрово развитие продължава да следва модела отпреди 50-60 години, когато притокът на научни работници е ограничаван по ред причини. Все още научният потенциал е недостатъчен, макар на места да се наблюдава стремеж към неговото стабилизиране. Тази ситуация създава съмнения за качеството на работата в научното звено, опасност от неговото самозатваряне и ниска иновационна активност, но тя е и потенциален генератор на нови възможности за обновяването му, компенсирано (на този етап) от тематичното обогатяване на науката, независимо от социалната или политическата конюнктура.
Настоящата статия е опит да се разреши проблема, свързан със ситуирането на дисциплината Християнска апологетика в условията на голяма научна и културна динамика и във връзка с предизвикателството, отправено към нея, за изграждането на съвременна академична богословска наука.
І. Образи на науката християнска апологетика
Размисълът за образите на науката Християнска апологетика предполага уточняване на понятието „образ”. В по-общ смисъл то разкрива различните видове апологетика според конкретния подход при структурирането им. Макар да съществуват общоприети начини за класификация[1], бихме могли да говорим за деноминационна класификация на християнската апологетика – православна, католическа и протестантска апологетика. Когато помежду им се открият известни сходства, в една и съща група могат да бъдат поставени системи на християнската апологетика от източен и западен тип, поради някои сходства помежду им. Другата класификация е според дяловото разпределение на науката. Някои курсове по православна апологетика в Русия например следват класическото тридялово разделение[2]:естественонаучна апологетика, морално-практическа и историческа[3]. В западната апологетика това разделение е според вида тематични направления. Така например някои от тях се интересуват предимно от съществуването на Бога, други наблягат върху начина на полемиката с представителите на други религии, трети – върху спора с атеисти и така нататък. Методите на работа на апологетичните направления са различни, но взаимно се допълват[4].
За образ на науката християнска апологетика може да се помисли и в друга насока. Виктор Петрович в своя курс от лекции „Основное богословие или христианская апологетика” отразява често срещан факт в традицията на руското апологетично богословие: апологетиката придобива различни „образи” във висшите духовни училища в зависимост от подхода на изследователя към определена философска система или учение[5], който дава пряко отражение и върху структурата, предмета и съдържанието ѝ.
Виктор Петрович
В конкретния случай, за целите на настоящата работа, с понятието „образ” ще означаваме проявленията (присъствието) на християнската апологетика в българското академично богословие в миналото и днес. Изпълнението на тази задача налага потребност от разказ за нейния път и за личностите, формирали научния ѝ профил. Неоспорима е ползата от задълбочен размисъл върху този процес, но за конкретните нужди ще очертаем само по-важните му насоки.
Апологията на християнството се заражда от момента, в който християнската религия започва да формира своя духовен и теоретичен профил, което означава, че в по-широк смисъл началото на нейната история съвпада с тази на християнството. Преди да се обособи като самостоятелна дисциплина, апологетиката е съставна част от систематическата теология. Заслугата за обособяването на апологетиката със свой самостоятелен предмет и метод принадлежи на християнските апологети и светите отци. Отчитайки рационалистичните тенденции на противниците на християнството, те приемат като условие за критичните изследвания на християнството рационалният елемент, тъй като той предоставя възможност за диалог с противниците на християнската религия. За тази цел през вековете са разработени систематично основните тези на апологетиката, а именно христологичната и еклезиологичната, без все още да са свързани органично и конструирани с помощта на философски елементи; в известни модификации те са просъществували до 20-ти век. Инициираното през ранните векове рационално направление в изследванията на християнството се развива и задълбочава от апологетите през 18-ти век в спор с рационализма. Това обстоятелство налага потребността Църквата да прецизира отношението между знанието и вярата и изгражда фундамента, върху който непосредствено се основават догматите на Църквата. Апологетиката се разкрива като първа поредна дисциплина в систематическото богословие.
Архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943)
В българско богословие развитието на християнската апологетика се свързва с имената на няколко поколения богослови. Университетското начало на дисциплината поставя архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943) – редовен професор и преподавател по християнска апологетика в Богословския факултет при Софийския университет от основаването му през 1923 година. Основните вектори на апологетичните му анализи определят търсенето на мястото и ролята на вярата в познанието и в живота. През опозицията “вяра-разум” българският богослов пречупва голям кръг от въпроси, свързани с отношението между религия и наука, интуиция и логическо мислене. Архимандрит Евтимий Сапунджиев използва термина “християнска апологетика” като синоним на основно богословие и умозрително богословие. Заслугата на българския богослов е в програмното осигуряване на науката и дяловото ѝ разделение на – апология на вярата, апология на религията, апология на християнството, апология на православието, на което посвещава изследванията: “Задачите на християнската апологетика”, “Уводни мисли и материали по история на религиите”, “Кратък наръчник по християнска апологетика”, “12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръхнаучна същина”.
В навечерието на Своите изкупителни страдания Господ Иисус Христос извършил с учениците Си една забележителна и мироспасителна вечеря (Иоан 13:2 и 4, Лука 22:20, 1 Коринтяни 11:23), получила впоследствие различни названия: Господня вечеря, Тайна вечеря и други.
На Тайната вечеря Господ Иисус установил тайнството света Евхаристия и по мистико-реален начин символично предизвършил Своята изкупителна Саможертва, което исторически е трябвало да се извърши на следващия ден. Свети евангелист Матей свидетелства, че когато ядели по време на тази вечеря, Христос взел хляба и като благословил, преломил го и раздавайки го на учениците, казал: “вземете, яжте: това е Моето тяло“. Взел след това чашата, благодарил, подал и рекъл: „пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Матей 26:26-28). След това Господ добавил: „това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19).
Каква е била по своя характер последната вечеря, която Господ извършил с учениците Си в деня на своята смърт – юдейско-пасхална ли е била или друга някоя: приятелска (на арамейски кабура), празнична (саббат киддуш) и прочее? Този въпрос е един от все още спорните за новозаветната екзегетика. Изследователите се делят главно на две групи: едните мислят, че Тайната вечеря е била пасхална, а другите – че не била такава. Застъпващите второто мнение от своя страна се различават помежду си, изказвайки различни схващания за характера на тази вечеря.
Към първата група, която смята, че Тайната вечеря била пасхална, принадлежат: Арнолд, Фришкопф, Щрак, Билербек, Теодор Цан, Иеремиас и други; а към втората: Щраус, Ренан, Велхаузен, Литцман, Лоази, Христо Гяуров и други. И едните, и другите, разбира се, имат своите основания в подкрепа на изказаните от тях мнения. Не е безинтересно да се изтъкнат тук поне по-важните основания на едното и другото разбиране.
Основанията в полза на тезата, че Тайната вечеря била пасхална, са главно следните:
а)Тримата първи евангелисти (синоптиците) ясно и определено наричат тази вечеря „пасха“ (Матей 26:17, Марк 14:12, Лука 22:9). А и Христос я нарича така (Лука 22:15). Трябва при това да се отбележи, че думата пасха в посочените случаи в оригинала е употребена с определителен член – το πασχα, и тоест не в общ смисъл на някакъв празник, а със значение на един определен празник, какъвто за случая очевидно е бил юдейският празник Пасха.
б)На тази вечеря била изпята хвалебна песен (Марк 14:26), каквито се пеели на пасхални вечери; отправена била благодарствена молитва и извършено благословение. А и тези неща са били също характерни за пасхалната вечеря.
в)Ако Христос е дошъл тъкмо за празника Пасха в Иерусалим (Иоан 13:13, Матей 26:2, 17), то вечерята, която извършил по това време тук, не е могла да бъде друга освен пасхална.
г)Между юдейската пасха и Тайната вечеря има очевидна историческа и идейно-сотириологическа връзка. Така на Тайната вечеря Христос – Новата Пасха (1 Коринтяни 5:7) обезсилил старата. Поради това юдейската пасха и Тайната вечеря трябва да са били извършени едновременно или поне са били свързани една с друга.
В подкрепа пък на тезата, че Тайната вечеря не била пасхална, се изтъкват следните основания:
а)Според единодушните свидетелства на светите евангелисти Христос извършил Тайната вечеря в деня преди юдейския празник Пасха, тоест на 13-ти нисан вечерта. В този ден обаче предвид строгите предписания на Изход 12:14-18 и Левит 23:5 в никой случай не може да бъде извършена пасхална вечеря. Следователно, казват поддръжниците на това мнение Тайната вечеря не е могла да бъде пасхална.
б)На Тайната вечеря не се вижда да е имало най-характерното за една пасхална вечеря – пасхално агне и безквасен хляб[1]. Хлябът, който Христос поднесъл на светите апостоли е наречен у евангелистите αρτος (квасен хляб), а не αζυμον (безквасник).
в)Излагайки чинопоследованието на Тайната вечеря, светите евангелисти обаче не ни излагат познатия и въведен в практика по това време пасхален ритуал.
Прави се критика на основанията и на двете схващания. Ето в най-кратки думи тази критика:
а)Светите евангелисти-синоптици Матей, Марк и Лука били употребили думата „пасха“ не в юдейски, а в по-къснешен християнски смисъл – в смисъл на християнски празник в спомен на Тайната вечеря и страданията Христови. Трябва да се има предвид, казват поддръжниците на това схващане, че евангелистите повествуват за Тайната вечеря най-малко десетина години след извършването на това събитие. А в това време трябва да се приеме, че Църквата Христова, изпълнявайки поръчението на Господа (Лука 22:19), ще да е извършвала всяка година на 13-ти нисан спомен за Тайната вечеря. Това честване, бидейки свързано с юдейския празник пасха, било наречено от християните също „пасха“ и то станало за християните новозаветна пасха[2](Христо Гяуров). На това обяснение обаче би могло да се възрази: не бива да се забравя, че светите евангелисти пишат ретроспективно; те описват тъй живо, вярно и правдиво евангелските събития, като че ли те стават пред нашите очи. Евангелистите следователно в случая имат предвид езика и терминологията, на повествуваните събития, а не на едно по-къснешно време. Най-малко за Христа би било допустимо да се мисли, че когато Той казва: „от сърце пожелах да ям с вас тази пасха“(Лука 22:15), разбира тук думата „пасха“ в нейния по-къснешен християнски смисъл.
б)От това, че евангелистите не дават последование на пасхалния ритуал, още не следва че такъв не е бил изпълнен; евангелистите очевидно не са счели за потребно да отбелязват известни или пък не толкова важни за християните неща. Те са отбелязали само новото и важното, което е станало на тази вечеря – учредяването на светата Евхаристия. Дори и него съвсем кратко и схематично са предали.
Не е било потребно да споменат изрично и за пасхалното агне. От това, че не е било изрично упоменато наличието на пасхално агне, не следва да се прави заключение, че такова не е имало. То се е предполагало.
От това пък, че подаденият от Христос хляб не е наречен изрично безквасник (αζυμον), още не следва, че той не е бил такъв. Думата αρτος има по-широко значение – изобщо хляб. Така например в дните на безквасници хлябът, който е поднесъл Господ на учениците Си в Емаус, е наречен също αρτος, тоест квасен, очевидно в смисъл изобщо на хляб (Лука 24:30).
в)Въпреки строгите предписания на Закона, Пасхата, казват някои изследователи (например Билербек, Хволсон и други), е могла да се извърши при особени наложителни обстоятелства и един ден по-рано. Така е било и в годината на Христовата смърт, когато е била дадена възможност на някои да извършват пасхата един ден по-рано. Така бил сторил и Христос с учениците Си. Това схващане обаче решително се отхвърля от Иеремиас, Христо Гяуров и други като неоснователно.
След направения кратък критичен преглед на съображенията на представителите и на двете разбирания за характера на Тайната вечеря, трябва да отбележим, че въпросът, според нас, остава все още открит. При сегашното състояние на екзегетическата наука не може с пълна категоричност да се докаже дали Тайната вечеря е била пасхална или не. Едно обаче може с положителност да се каже: че Тайната вечеря наистина е свързана идейно и историко-сотириологически с юдейско-пасхалната, както и че ако, да предположим, Тайната вечеря наистина не е била пасхална, тя най-малкото е била извършена в духовните рамки, под знака и във връзка с настъпващия пасхален ден. Защото отношението между юдейската пасха и Тайната вечеря е повече от очевидно: юдейската пасха е учредена във връзка и за спомен на едно избавление – пощадата на еврейския народ от египетското робство; Тайната вечеря е също избавление от едно робство – робството на греха. На юдейската пасхална вечеря лежи жертвеното пасхално агне – на Тайната вечеря Христос, Агнецът, Който взема върху Си греха на света (Исаия 53:4, Иоан 1:29), предлага Себе си и символично предознаменува Своята саможертва, която исторически се е извършила на следния ден на Голгота, тъкмо в деня, когато именно е трябвало да бъдат заклани пасхалните агнета – предобраз на Божието Агне. Във факта, че войниците не пребили пищялите на разпнатия Господ Иисус Христос, евангелистът съзира изпълнение на думите, имащи отношение към пасхалното агне (Изход 12:46, Иоан 19:36). Юдейската пасха следователно се явява предобраз на Голготската жертва. На Тайната вечеря Христос обезсилва старозаветната пасха. С установлението пък на тайнството Евхаристия и с даденото поръчение за нейното по-нататъшно извършване Христос, нашата Нова Пасха (1 Коринтяни 5:7), учреди пасхата на Новия завет – светата Евхаристия.
Прочее, ако Тайната вечеря не може още с положителност да се установи, че е била пасхална в юдейския смисъл на думата, както сме склонни да приемем, че тя бездруго е била такава в християнския смисъл. Тя следователно, както впрочем и определеното на нея тайнство света Евхаристия, както споменахме е нашата християнска Новозаветна пасха, която, за разлика от юдейската, е безкръвна (безмесна), тъй като на нея под вид на хляб и вино ни се предлага за храна Агнецът – Христос, Който взема върху Си греха на света (Иоан 1:29) и която се извършва не вече само веднъж в годината, но и всеки път, когато ядем или пием за Негов спомен, възвестявайки с това смъртта Му, докато Той дойде (1 Коринтяни 11:25-26).
______________________
*Публикувано в Духовна култкура, 1973, кн. 6, с. 1-3. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. На този факт някои основават и практиката на св. Православна църква да употребява квасен хляб в св. Евхаристия.
[2]. Такова име получил впоследствие и празникът на Христовото Възкресение.
Изображения: авторът +Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981) и Тайната вечеря. Източник Гугъл БГ.
Трябва да влезете, за да коментирате.