Костадин Гърдев

Нарасналият брой на българите в Северна Америка, особено след 1905 година, поражда необходимостта от провеждане на свой религиозен живот, който да им поддържа националния дух, да спомага за групирането им, да ги ободрява в трудния им емигрантски живот, а това от своя страна налага нуждата от духовни пастири, които да задоволяват религиозните им потреб­ности, както и наличието на храмове и параклиси.

Дълго време нашите сънародници в САЩ и Канада нямат нито храм, нито духовен пастир. Мнозина от тях се обръ­щат към Българската екзархия в Цариг­рад с писма, молейки се да им изпратят в превод молитвеници и църковно-бого­служебни книги.

Българският печат през 1907 година поема инициативата, като призовава българското правителство и църковното ръководство в страната да вземат необходимите мерки, за да задоволят духо­вните и моралните нужди на 30-те хиляди българи, които съдбата е отпратила в Северна Америка. Налага се преди всичко да се укрепи връзката на тези наши сънародници с родната Църква, с бъл­гарската народност и отечество[1].

При липсата на български правос­лавни храмове в Северна Америка за нашите сънародници от Македония, които живеят там, има много голяма опасност от гръцко и сръбско религиозно влияние, тъй като гръцката и сръбската емиграция там е по-отдавнашна и е по-добре организирана и устроена. Още през средата на първото десетилетие на XX-ти век тя вече има изградени свои църковни общини, свои храмове, вестници, културно-про­светни организации и други[2].

За да защити българската емигра­ция в Северна Америка от сръбски и гръцки попълзновения, Светият Синод из­праща през май 1908 година двама свещеници в САЩ – иеромонах Теофилакт (със светско име Димитър Малин) и Христо Карабашев. Те се установяват в Гранит Сити и Медисън, Илинойс. След като успява да изгради църква в Гранит Сити през 1909 година, когато в този макар и малък град има около 7 хиляди души българи, иеромонах Теофилакт се премества в Стилтън, където в същата година основава втора българска църква в Северна Аме­рика. След това той е изпратен да създаде българска православна църква в Торонто, където българската емиграция е многобройна. След неговото пристигане там, на 28 септември 1910 година се поставят основите на българската православна църква в този град „Св. св. Кирил и Методий”[3].

Тук няма да се спирам подробно на българските евангелистки мисии в САЩ и Канада. Ще посоча само, че те предхождат създаването на български църковни общини в Северна Америка. Първата българска мисия с редовно назначен мисионер е основана от пастор Цвятко С. Багрянов в Медисън и Гранит Сити на 1 декември 1907 година, издържана от Илинойския презвитериански Синод. А в Торонто от 1913 година съществуват две български евангелистки мисии – едната, поддържана от Баптистката църква, а другата – от Презвитерианската. Тези две български мисии са с много ограни­чени средства и дейност[4].

От 1912 година в Торонто съществува Общество на международните библейски ученици, което наброява около 100 души. Мнозинството от тях са българи от Леринско.

Българската общественост е силно обезпокоена от лошото църковно състоя­ние на българските колонии в Северна Америка. Предвид на това Министер­ството на външните работи командирова през есента на 1920 година в Съединените щани своя извънреден сътрудник по печата Константин Д. Кожухаров, който на място да проучи религиозните пробле­ми на нашите сънародници. Той представя доклада си на българския пълномощен министър във Вашингтон Стефан Панаретов, от който става ясно, че положението на българските църкви там е окаяно. По това време в САЩ има само три български църкви: в Стилтън, в Индианаполис и в Гранит Сити. Сградите, в които те се намират, са малки и негодни за целта и представляват неприятен контраст с църквите на другите етнически групи. А заплатата на нашите свещеници е мизерна и не им позволява да живеят достойно.

Една от трудностите за уреждането на църкви на нашата емиграция в САЩ е, че тя се състои в повечето случаи от прости работници, които нямат постоянно местожителство, а се местят от град на град според нуждите на работата си. По това време заможни българи там има малко, от друга страна, тамошната инте­лигенция се отнася хладно към църков­ното дело[5].

Светият Синод в София разбира голя­мата отговорност на Българската право­славна църква в поддържането на бъл­гарския национален дух и на вярата на нашите сънародници в Северна Америка. Той се обръща през октомври 1921 година с писмо до министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията Александър Стамболийски, като му обръща внимание на факта, че особено много българи има в САЩ и Канада от Македония. Ако те останат дълго време без български църкви и училища, чрез които може да се поддържа нацио­налният им дух и вяра, има опасност тези наши сънародници да бъдат изгубени за нашето отечество. В това отношение Синодът дава за пример действията на Сърбия и Гърция, които по това време развиват активна пропаганда в Северна Америка, изпращайки там свои емисари[6].

В заседанието си на 6 октомври 1921 година Светият Синод на Българската църква констатира, че вече е назряла нуждата да се организира в САЩ и Канада една българска църковна мисия начело с епископ и двама-трима свещеници, които да се изпратят в градовете, където има най-много българи като Толедо, Торонто, Медисън и други. Целта на мисията трябва да бъде запазването на българщината и защитата на народните интереси. Си­нодът иска за това съдействието на Мини­стерството на външните работи и изпо­веданията[7].

Въз основа на писмото на Синода министър-председателят Александър Стамболийски внася на 14 ноември 1921 година до­кладна в Министерския съвет с искане да се удовлетвори желанието на Светия Синод и се изпратят в Северна Америка све­щеници и един епископ. Тяхната задача според министър-председателя трябва да бъде „не само треби да вършат, а да отварят неделни и вечерни курсове, в които да обучават възрастните на четмо и писмо, на християнски морал, на любов към отечеството, като ги запознават с историята и миналото на нашия народ”. А там, където има малки българчета, той счита, че за тях трябва да се отварят редовни основни училища.

В заседанието си на 23 ноември 1921 година обаче Министерският съвет отклонява повдигнатия от Светия Синод въпрос и решава изпращането на трима свещеници в Северна Америка да се отложи за по-благоприятни времена[8].

На 27 януари 1922 година Александър Стамбо­лийски отново внася доклад в Министерския съвет във връзка с искането на Синода за изпращане на свещеници в САЩ и Канада. А на 22 май същата година Министерският съвет излиза с постановление, с което назначава за началник на Българската православна духовна мисия в Америка и за свещеник на бъл­гарите в Стилтън Кръстьо Ценов. Той е с висше философско образование, бил е преподавател в Духовната семинария в София, както и организатор и редактор на синодалния орган Църковен вестник. По-късно със заповед на министъра на външните работи Христо Калфов Кръстьо Ценов е преместен от Стилтън за ено­рийски свещеник на българската колония в Детройт[9].

Поради това, че в САЩ и Канада има пълна религиозна свобода, нашите сънародници от Македония, намираща се под гръцко и сръбско управление, пристигнали в Северна Америка, имат право да признаят каквото църковно върховенство желаят и да получават от него своите свещеници. Макар формално тези наши сънародници да не са български поданици, те се считат за българи и искат от Светия Синод в София, а не от Белград и от Атина да им се изпращат свещеници. Това тяхно право никой не може да оспори или да забрани.

Гръцките и особено сръбските офи­циални представители в САЩ и Канада зорко следят църковната дейност на българската емиграция там и какво е отношението на българската легация във Вашингтон спрямо тази дейност с цел да я представят пред тамошните власти като политическа пропаганда, направ­лявана от българското правителство. Поради това Българското посолство във Вашингтон се стреми да не дава повод за такова тълкуване на неговите действия, а да потвърждава гледището, че тази дейност е чисто църковна и религиозна, която не засяга българската легация[10].

Броят на българите общо в САЩ и Канада към 20-те години на века въз­лизат на около 60 хиляди души. А само в три града те имат по една църквица – в Индианаполис, в Стилтън и в Торонто и по свое усмотрение си избират по един свещеник. В Торонто и Стилтън свеще­ниците обучават децата на нашите сънародници на български език.

В същото време гърците и сърбите в Северна Америка издигат голям брой свои църкви, основават училища, имат свои владици, свещеници и учители, като насочват дейността си предимно сред тамошните македонски българи с цел да ги спечелят и ги приобщят към себе си. Възрастните българи от Македония, които още носели рани от ударите на гърци и сърби, разбира се, не се поддават на тяхното давление, но младежите и децата, непознаващи историята на своите деди, стават лесен обект за манипулиране.

Така че, за да се запази за по-дълго време българската православна вяра и българското народностно самосъзнание на нашите прокудени братя в Северна Америка, не е достатъчно те да имат само пълномощен министър във Вашин­гтон, не са достатъчни и няколкото свещеници, които по-късно Светия Синод им изпраща и които пък от своя страна започват да делят мегдан за енории и за власт. Българите в Северна Америка е необходимо да имат добре уредена църква с дисциплинирани свещеници начело с епископ, като си основат мит­рополия[11].

При наличието на 10-15 големи български колонии в Северна Америка към края на 1923 година там има само четири български църкви – в Гранит Сити, в Индианаполис, в Стилтън, в Торонто и един параклис в Толедо. В Медисън също е имало българска църква, но тя изгаря.

В Гранит Сити и в Медисън бъл­гарската емиграция е равнодушна към българската църква и българските све­щеници. Когато Кръстьо Ценов отива в Медисън, тамошните българи му зая­вяват: „Отче, ако имаш колай, седи тук, но ако нямаш, то виж какво ще правиш“ (тоест, ако имаш пари, стой тук, но ако нямаш, то ние пари не харчим за такива работи)[12].

Българите в Северна Америка по това време са обхванати от „егоистичен страх”, тоест страх от настъпване на ико­номическа криза, да не останат безработни и без средства, затова се стремят да спечелят колкото е възможно повече пари, за да могат да посрещнат по-добре евен­туална икономическа криза. Поради тази причина те не са твърде склонни да дават средства за общополезни дела – църква и училище.

Опасността за нашата емиграция в САЩ и Канада идва от това, че ако тя продължава да няма достатъчно свои църкви и училища, то тя ще изгуби своя роден език. Дори още тогава децата на нашите сънародници не знаят български, или пък съвсем слабо го знаят, те не познават миналато на своя народ, така че съществува реална опасност за тяхната асимилация[13]. Другите етнически групи в Северна Америка поддържат родния език и националното си съзнание главно чрез своите църкви, към които има и училища.

Идеята за изпращане на епископ, който да оглави българската църква в Северна Америка, повдигната от Светия Синод още през 1921 година, но останала нереализирана, към края на декември 1930 година отново е издигната от него. В аргументите си Светият Синод изтъква пред министъра на външните работи и изповеданията Атанас Буров, че след Първата световна война българската емиграция от Македония в САЩ и Канада се е увеличила и наброява повече от 60 хиляди души. Опасността от тяхната асимилация е голяма. Подчертава се, че родната Църква носи отговорност за запазване на българското народностно съзнание на нашите сънародници, защото тези добри българи, прокудени от тежката неволя, поради това, че са им отнети народните пастири, учителите, църквите, лишени от възможността да живеят като българи, при изгрева на свободата в техните поробени краища биха могли да се завърнат в българската си родина[14].

Необходимостта налага Българската църква да изпрати на американския континент свой епископ, който да „запази от разхищение българското паство”. Българското население в САЩ и Канада, притежаващо високо национално съзна­ние, би представлявало народна крепост, която би имала голямо значение за це­локупния български народ и би намалила в голяма степен опасността от асимилация на българския народностен елемент.

Към 1935 година в Канада и САЩ има общо 7 български православни църкви, от тях в Канада е само една. Заедно със свещениците те се издържат изклю­чително със средства на местните бъл­гарски организации, без никаква помощ от България. Изключение е само начал­никът на Българската духовна право­славна мисия в САЩ и Канада протопрезвитер Кръстьо Ценов, който получава заплата от Министерството на външните работи и изповеданията в София[15].

По същото време гръцката църква в Северна Америка има 153 църкви със 119,455 членове при наличие на около 250 хиляди гръцки преселници. Църквите им се ръководят от трима епископи. Сръбската църква в САЩ и Канада наброява 19 църкви с 15,775 редовни членове. Тя се ръководи от един епископ. Румънската има 34 църкви с около 20 хиляди членове, без епископ[16].

През октомври 1936 година Светият Синод в София замолва министъра на външните работи и изповеданията да направи всичко възможно за осигуряване издръжката на четиримата български свещеници в САЩ и Канада, тъй като поради нас­тъпилата икономическа криза тамошните български църковни общини не са в състояние да изплащат заплатите им, нито дори да им осигурят необходимия минимум средства за съществуване.

За излизане от тежкото финансово положение на българските свещеници в Северна Америка според Светия Синод има само две възможности – или свеще­ниците да напуснат своята църковна и народна мисия сред нашите сънародници, което би имало много лоши последици за националната ни кауза, или пък Бъл­гария да им се притече на помощ. Мини­стерството на външните работи обаче не е в състояние да удовлетвори през 1937 година исканията на Светия Синод[17].

На 30 декември същата година Синодът решава да се учреди епархия на българите в целия американски континент. Това решение е предизвикано от необходимостта църковно-училищното и народното дело на нашите сънародници в Америка да може да се организира по-добре. Затова се налага там да се създаде по-стегната църковна организация от дотогавашната Българска православна духовна мисия в Америка[18].

Министерският съвет също възприе­ма идеята за създаване на отделна епархия на българите в Америка, но при условие, че за неин управляващ бъде назначен епископ Андрей[19]. По този повод между министър-председателя Георги Кьосеиванов и Министерския съвет, от една страна, и Светия Синод, от друга, възникват големи разправии. Министерството на външните работи и изповеданията обаче не взема под внимание възраженията на Светия Синод и налага епископ Андрей за глава на епархията в Америка.

С това назначение се изразяват надежди, че епископът на епархията ни в Америка със своя сан и иерархическо положение ще успее да обедини всички българи около себе си и да укрепи техния национален и религиозен дух. От него се очаква да внесе нов елемент в живота на българските храмове в Америка и да организира по-добре църковните дела. Неговата главна задача обаче е да сплоти около Българската православна църква като около едно свещено национално огнище цялата българска емиграция там, която се е разпиляла по много разно­образни дружества, организации, клубове и партии, често воюващи едни с други.

На епископ Андрей заедно с другите български свещеници в американския континент им се възлага да осъзнаят, че не са само църковни уредници, а са преди всичко мисионери, народни духовни труженици, на които България възлага свещената мисия – да запалят в гърдите на живущите далече от родината нейни синове пламъка на синовна привързаност и чувството на братска търпимост и любов помежду им[20].

Епископ Андрей пристига в САЩ на 12 април 1938 година и веднага започват противоречията му с ръководството на мощната българска емигрантска органи­зация в Северна Америка – Съюза на македонските политически организации (МПО) в САЩ и Канада. Във връзка с това Светият Синод на Българската църква изпраща послание до Българската епар­хия в Америка на 2 януари 1939 година, в което на българската емиграция се обръ­ща внимание, че родната ни Църква е била и си остава хранилище на народния ни идеал и на всички народностни въж­деления. ”Но Църквата ни не прави преходната политика на деня. Тя обаче широко държи скрижалите на нацио­налните завети. Ето защо не трябва да се очаква и от Величкия епископ Андрей по-друго разбиране. И от ваша страна не трябва да се проявяват желания да го правите деец на една или друга по­литическа насока” – се заявява в посла­нието на Светия Синод[21].

Синодът препоръчва на епископ Андрей да направи всичко възможно за изглаждане на недоразуменията сред българските църковни общини в Северна Америка и да прояви добра воля към недоволните.

Той се обръща с писмо и към Цен­тралния комитет на Съюза на маке­донските политически организации в САЩ и Канада, в което между другото изтъква, че Българската църква не е само символ, но и реална сила на всебъл­гарското единство. Тя е носителка на единството и неделимостта на българския дух и на цялостния народностен идеал. Това е нейната историческа мисия[22].

Идването на власт на тоталитарния комунистически режим в България след 9 септември 1944 година, който е не само войнствено атеистичен, но и открито враждебен на Църквата, предизвиква отново промяна на политиката на България спрямо бъл­гарския църковен въпрос в Америка.

По инструкция на българския ек­зарх Стефан и под настойничеството на епископ Андрей на 26 юни 1947 година в Бъфало, Ню-Йорк, се свиква първото епархийско събрание на българските православни църкви в САЩ и Канада. Всички църковни общини в епархията изпращат свои делегации. Съборът ре­шава откритата от Светия Синод през де­кември 1937 година Българска православна епархия в Америка да се регистрира пред американските законодателни власти като религиозна юридическа единица, включваща в себе си всички наши пра­вославни църковни общини, под името „Българска източноправославна църква – епархия за Северна и Южна Америка и Австралия”. Седалището на епархията за Съединените щати е Ню-Йорк, а за Канада – Торонто. Изтъква се, че тази епархия е неделима част от Българската православна църква и една от многото нейни епархии. Съборът единодушно избира за свой епархийски архирей-митрополит дотогавашния управляващ Българската епархия в Америка Ве­личкия епископ Андрей[23]. Това в действителност въздейства за помиряване и обединяване на двете съперничещи си фракции сред българските православни общини в САЩ и Канада. Важна при­чина за единодушното признаване на епископ Андрей е промяната на отно­шението на Съюза на македонските политически организации в САЩ и Канада към него.

Църковният живот на българската емиграция в Северна Америка преминава през различни перипетии. Дейността на епископ Андрей се мята от една крайност в друга. През 1948 година той открито скъсва със Светия Синод в София, което продължава до 10 май 1953 година, когато е възстановено патриаршеското достойнство на Българската православна църква и Пловдивският митрополит Кирил е избран за Български патриарх [24].

На 8 април 1948 година Светият Синод в София отхвърля избора на Андрей за митрополит, извършен в Бъфало, Ню-Йорк, на 26 юни 1947 година, и го уволнява от поста му, заявявайки, че в Бъфало гласуването не се провело в съгласие с Епархийския устав и с каноните на цър­квата[25].

По повод тези решения на Синода Епархийският духовен съвет на бъл­гарските църкви в САЩ и Канада про­вежда извънредно заседание на 10 август 1948 година в Бъфало, Ню-Йорк. След като се запознава със съдържанието на про­токолите от заседанията на Светия Синод, Епархийският съвет стига до заклю­чението, че Синодът в София е вземал решенията си не въз основа на свободната си воля, а под натиска на българското комунистическо правителство. Синодът многократно молил за среща с министър-председателя Георги Димитров, за да му изясни обстоятелствата по устройството и управлението на Българската епархия в Америка. Министър-председателят обаче отклонявал исканата среща.

Епархийският духовен съвет отправя критики срещу българското комунис­тическо правителство за провежданата от него противоцърковна дейност в Бъл­гария и за желанието му да сложи ръка върху Българската епархия в Америка, като отстрани от нея законно избрания ѝ кириарх и да изпрати на негово място угодно на правителството духовно лице[26].

Неприемайки решенията на Синода, Епархийският духовен съвет същевре­менно подчертава своята почит и духовна преданост към Светия Синод и към майката-Църква в България, неразделна част от която е и Българската епархия в Се­верна и Южна Америка и Австралия. Представителите на епархията се обя­вяват против комунистическата власт в България, против ограничаването на църковните свободи, против забраната на религиозното възпитание на младежта, срещу премахването на религиозните празници и заменянето им с нови – с така наречено социалистическо съдържание[27].

На свиканата на 25 март 1963 година в Детройт, Мичиган, църковно-народна конференция на българската емиграция в САЩ и Канада се решава да се пре­къснат административните ѝ връзки със Светия Синод в София и се отхвърля всякаква намеса на българските власти в църковния живот на българската емиграция в Северна Америка. По този начин се оформя епархията на съюза на македонските политически организации начело с владиката Кирил Йончев, отцепила се от подвластната на българския Синод епархия в Америка[28].

Създаването на паралелна българска епархия начело с епископ Кирил Йончев води до засилване на противоречията сред българо-македонските църковни общини в САЩ и Канада, от една страна, и до задълбочоване на поляризацията между църковния клир на българо-македонските църкви там, от друга.

Така от 1963 година българската емигра­ция в САЩ и Канада в действителност има две отделни епархии. Едната – Бъл­гарската източноправославна църква с диоцез за Северна и Южна Америка и Австралия, признаваща върховната власт на Светия Синод в София, с център Ню-Йорк. Тя контролира 8 църкви. Другата е Българската източноправославна църква, оглавявана от епископ Кирил Йончев, с център Толедо, Охайо, която твърди, че под нейна юрисдикция са над 9 църкви[29].

През 1969 година Синодът на Българ­ската църква разделя Ню-Йоркския диоцез и създава диоцез в Акрон, Охайо, към който преминават всички български църкви от епархията на митрополит Андрей с изключение на църквата в Ню-Йорк Сити ”Св. Андрей“. На 22 юли същата година патриарх Кирил обяснявя това решение с влошеното здравословно със­тояние на митрополит Андрей и споменава за установяването не на два, а на три отделни диоцеза: Ню-Йорк, Акрон и Детройт[30].

През лятото на 1972 година епископ Андрей умира. След неговата смърт Синодът в София назначава Йосиф за глава на двата диоцеза. Той също е избран за митрополит на Ню-Йорк и за член на Светия Синод на Българската църква[31].

И след смъртта на митрополит Андрей проблемите на българските църкви в Северна Америка не се раз­решават. През 1973 година църковният събор на българите в САЩ и Канада в писмо до Синода в София иска двата диоцеза да се слеят в един, с един митрополит. Следващата година в Торонто в присъс­твието на митрополит Никодим, спец­иално изпратен от Светия Синод, делегатите на българските църковни общини из­казват желания за обединение. Мит­рополит Никодим ги уверява, че първоначалното решение за разделянето, взето през 1969 година, за да се улесни ра­ботата на възрастния митрополит Ан­дрей, е временно, и обещава на делегатите, че Синодът ще се съобрази с техните желания. Вместо това обаче Светият Синод решава на 18 април 1975 година да поддържа диоцеза разделен, като отнема от митро­полит Йосиф ръководството на Акронския диоцез и го поставя директно под властта и контрола на Българския Па­триарх Максим, който го управлява с помощник – викарий. За такъв е назначен помощникът на митрополит Йосиф епископ Симеон[32].

Не съвсем ясният статут на така наречения независим диоцез на епископ Кирил Йончев довежда до несигурност в неговото положение. Към края на 1976 година той е уведомен от Задграничната руска пра­вославна църква, че повече не може да взема участие в нейните заседания, поради това, че неговата епархия по отношение на църковния календар се ръководи от поправения Юлиански календар. Тази причина се използва като официален довод от Руската задгранична църква за скъсване на сдружението ѝ с епархията на Съюза на македонските патриотични организации в САЩ и Канада. Епископ Кирил е замолен да потърси каноническо покровителство от друга автокефална православна църква. Тогава той присъ­единява своята епархия към Американ­ската православна църква, която пред­ставлява конгломерат от различни ет­нически православни църкви. Договорът между двете църкви е подписан на 20 декември 1976 година в Ню-Йорк. Българ­ската православна епархия, оглавявана от епископ Кирил Йончев, си запазва името, както и всички нейни църковни общини запазват наименованията си. На свиканата на 26 март 1977 година в Толедо съвещателна среща на свещенослужи­телите и представителите на българските църковни общини в САЩ и Канада се разясняват причините за искането на тази епархия (диоцеза на епископ Кирил) за каноническо покровителство, тоест да бъде приета като отделна самостоятелна Българска православна епархия при Американската православна църква [33].

По този начин епископ Кирил Йончев, който заедно със своя диоцез е изключен от Българската православна църква, става епископ на Питсбърг на Американската православна църква с всички канонически права.

През 80-те години Българската православна църква в САЩ и Канада има следните църковни общини: в Акронската епархия – в градовете Акрон, Чикаго, Детройт, Индианаполис, Лорейн, Медисън и Синсинати; в Ню-йоркската епархия – в Ню-Йорк, Вашингтон и Лонг Айлънд; църковната община ”Св. св. Кирил и Методий” в Торонто е епархий­ско наместничество, пряко подчинено на Светия Синод в София. В тези църкви служат клирици от България, включи­телно и двама владици. В две български църкви, които не влизат в нейния диоцез (църквата на македонските политически организаии в Торонто ”Св. Георги” и тази в Лос Анджелис) служат канонически свещеници на българския Синод, извършващи значителна народополезна дейност[34].

Светият Синод в София се опитва да укрепи църковните общини на Българ­ската православна църква в Северна Америка, като им изпраща духовници. Увеличава ежемесечната парична помощ на тамошните български свещеници от 200 на 300 долара, а на владиката – от 500 на 700 долара. Урежда им отпуск в България и така нататък[35].

Българските църкви в САЩ и Ка­нада наред със специфичната си дейност подпомагат пристигащите български емигранти в тяхното устройване на новото място. От една страна, църквата способ­ства за тяхната социална интеграция, а, от друга, благодарение на присъщата си консервативна идеология пречи на асимилационния процес. Църквите и техните църковни общини провеждат дейност, която поддържа етническата обособеност на нашите сънародници сред чуждата народностна маса, за съхраня­ването на народностното им самосъзнание, език и култура.

Към повечето от българските църкви в САЩ и Канада през различни периоди има създадени неделни училища, курсове за изучаване на български език, училища за народни песни и хора, театрални трупи, младежки и женски секции, които изнасят ежемесечни увеселения, организират чест­вания, екскурзии на членовете на своите църковни общини, базари и така нататък.

Ролята на църквата е от особено значение за първото поколение вярващи емигранти, които дълго време се чув­стват чужденци в САЩ и Канада. Те намират в нея утешение от ежедневните си жизнени несгоди и трудности.

Изповядването на една и съща ре­лигия окозва влияние и върху заселването на имигрантите, като играе определена роля за концентрирането им в отделни райони и квартали.

Българските църкви в Северна Аме­рика в същността си не са чисто църковни институти, а народностни, имащи отчасти и светски характер, като провеждат разностранна народополезна дейност. От своя страна църковните общини на нашите сънародници в САЩ и Канада издържат българските църкви и свещениците, а също учителите и училищата на родния език, поощряват и поддържат народните традиции, фолклорната са­модейност и така нататък. Така те заедно със своите църкви възпрепятстват аси­милационния процес, на който обективно са подложени българите там, и представляват сериозно препятствие срещу стремежите на някои съседни на България държави да спечелят българите от Македония, живеещи в Северна Америка, за своята кауза, като ги противопоставят на останалата българска емиграция.

__________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1992, кн. 7, с. 11-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Църковен вестник, 23 февруари 1907; Вечерна поща № 1982, 27 февруари 1907.

[2]. Пак там.

[3]. Вечерна поща, № 2413, 20 май 1908, № 3472, 8 юни 1911; ЦДИА, ф. 166, оп. 2, а. е. 154, л. 143-157.

[4]. 5-годишен юбилеен алманах на вестник „Народен глас“ и българите в Америка, 1908-1913, Гранит Сити, Илинойс, с. 365, 374-375.

[5]. ЦДИА, ф. 166, оп. 2, а. е. 154, л. 25-27.

[6]. Пак там, л. 50-60а.

[7]. Пак там.

[8]. Пак там, л. 53-54.

[9]. Пак там, л. 55-56; а. е. 19, л. 101, 108, 145.

[10]. Пак там, а. е. 154, л. 163.

[11]. Пак там, оп. 1, а. е. 499, л. 30-32.

[12]. Пак там, оп. 2, а. е. 154, л. 143-157.

[13]. Пак там, л. 173-175.

[14]. Пак там, а. е. 500, л. 43-44.

[15]. Пак там, л. 110-112.

[16]. Пак там, л. 85-86.

[17]. Пак там, л. 115-116, 119-120.

[18]. Пак там, оп. 2, а. е. 29, л. 87-88.

[19]. Пак там, л. 85.

[20]. Пак там, л. 95; Зора, № 5627, 26 март 1938.

[21]. ЦДИА, ф. 166, оп. 2, а. е. 29, л. 122.

[22]. Пак там, а. е. 28, л. 191.

[23]. Македонска трибуна, № 1063, 3 юли 1947; № 1989, 24 юни 1965; Altankov, N., Relation between the home church and the Bulgarian churches in North America. Papers presented at a Simposium Duquesne University, Pitsburgh, Pensylvania, April 1981. Pitsburgh, 1982, p. 152, 163.

[24]. Гърдев, Костадин. Македонските патриотични организации в Канада. Университетско издателство, С., 1990, 131-135.

[25]. Македонска трибуна, 20 май 1948.

[26]. Народен глас, № 59, 17 август 1948.

[27]. Македонска трибуна, № 1147; 18 август 1949; № 1990, 1 юли 1965.

[28]. Гърдев, Костадин. Цит. съч., с. 141.

[29]. Altankov, N., op. cit., p. 155.

[30]. Ibid., p. 156.

[31]. Bulgarian Orthodox Church, Granite City, Illinois, 1974, p. 12.

[32]. Altankov, N., op. cit., p. 157.

[33]. Anastasff, Chr., Bulgaro-Macedonian ethnic group it’s contribution to America. St. Louis, Missouri, 1980, p. 17; Македонска трибуна, № 2526, 23 март 1978; № 2593, 21 юли 1977. Сред македонските политически организации се счита, че едва ли въпросът за календара е истинската причина за скъсванвето с Руската задгранична църква. Осем години са изминали откакто тази българска епархия следва новия календар, а едва сега на това се обръща внимание. Календарът изглежда най-безобидното обяснение, което в случая се дава от Руската задгранична църква. Съюзът на македонските политически организации сочи като истинска причина за това вероятен натиск от страна на руските сърбофили от САЩ. Сръбските емисари ненавиждат епархията на епископ Кирил Йончев, защото неговите свещеници, енориаши стоят зад македонските политически организации. – Македонска трибуна, № 2526, 23 март 1978.

[34]. Необработени архиви на МВнР.

[35]. Необработени архиви на МВнР.

Изображения: авторът Костадин Гърдев, митрополит Андрей (1886-1972) и епископ Кирил Йончев (1920-2007). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gHn