Христо Стоянов Христов
Иконоборческата стихия, която помела по своя път множество препятствия, създала впечатление на неудържимо и всерушително зло. В действителност обаче иконоборческият император Лъв III, въпреки че обезмълвил чрез секирата на палача православната опозиция в източните провинции и, като ограничил с военно-административни мерки обсега на папското влияние, въздигнал преграда за бунтовния пример на иконопочитателите от Запада, не успял да изолира цялата империя и поданиците си от всепроникващите лъчи на истината. В пределите на Изток от империята, свободни от грубата сила на византийския самодържец, се издигнал протестният глас на сирийския християнин и светец Иоан Дамаскин. Тук се родили неговите изобличителни слова, които, „изковани на огъня на Утешителя и закалени с водата на живота“, пронизвали като „тривърхо копие сърцето на императора[110]“.
Жизненият път на този велик апологет на иконопочитанието започнал в благочестиво и заможно християнско семейство от Дамаск (около 675 година)[111]. Бащата Сергий Мансул (Серджун ибн Мансур) заемал висока длъжност при сарацините, бил много близък на Дамаския халиф и имал възможност да даде добро образование на своя син Иоан[112]. Завършил успешно курса на науките, Иоан първоначално помагал на баща си в работата му, а след неговата смърт станал пръв съветник на халифа и достигнал почести и слава[113]“. Воден обаче от неутолимия си стремеж за християнски подвиг, той напуснал Сирия и потърсил приют в манастира св. Сава край Иерусалим, където приел монашество. Иерусалимският патриарх Иоан V (706-735 година) го възвел в презвитерски сан[114] и той достойно се подвизавал в монашеското си житие до дълбока старост (починал вероятно на 4 декември 749 година[115].
Първият иконоборчески едикт (726 година) на император Лъв III бил издаден по времето, когато Иоан Дамаскин все още работил като съветник[116] на арабския халиф Исам (724-743 година[117]). Като научил за „дивото безумство“ и „тираническото нечестие“ на императора[118], той решил да подпомогне своите съхристияни от Византия и им изпратил своето „Първо защитно слово против отхвърлящите светите икони“[119], което трябвало да се предава от ръка на ръка, за да можела възвестената в него истина да обходи цялата страна[120].
Въодушевен от примера на св. пророк Илия и на съименника си св. Иоан Кръстител[121], Дамаскин не се побоял от жестокия и лукав византийски владетел[122], открито сe възправил срещу еретическото му зломислие и за първи път се изявил като църковен писател[123]. Към новата за него дейност го подбудили извънредните обстоятелства, създадени от иконоборческото размирие[124]. По този начин безмълвният до момента Иоан Дамаскин поставил в услуга на Православната църква своето превъзходно авторско перо и ѝ завещал множество богословски трудове, които създал по настояване на своите духовни началници за задоволяване потребностите на християнското изпълнение. Така Второто си слово[125] в защита на светите икони той написал по настойчивата молба „на някои от децата на Църквата“, които го увещавали да стори това, защото „първото било за мнозина недостъпно [126]“.В същото време Дамаскин се извинявал пред читателите си и ги молел да приемат новата му творба не като средство за самоизтъкване и слава, а като плод на неговата неугасима „ревност към истината[127].“
След успешния си дебют на литературното поприще Иоан Дамаскин написал още много и извънредно ценни богословски съчинения[128], достойно място сред които заемали и двете нови апологии на иконопочитанието – неговото „Трето защитно слово против отхвърлящите светите икони[129]“ и озаглавената „За иконите[130]“ шестнадесета глава от „Точно изложение на православната вяра[131]“.
В християнското си смирение обаче св. Иоан Дамаскин достигнал дотам, че съвсем омаловажавал своето литературно творчество и го сравнявал с неуморната, но скромна дейност на пчелата. Той обещавал на своите читатели да извлече „най-доброто от езическите философи“, да получи дори „от самите врагове“ плод на спасение и с Божията помощ да разкрие истинското учение, което, обогатено и украсено „със словата на боговдъхновените пророци, на богонаучените рибари и на богоносните пастири и учители“, единствено могло да изгони лъжата и да изкорени заблужденията[132]. С пълна сила това обещание се разкрило и осъществило в неговите апологии на иконопочитанието, за написването на които трябвало да вложи цялото си събирателско умение. Тъй като не съществувало систематизирано учение за иконопочитанието, Дамаскин се принудил да прегледа поотделно творбите на всеки един от светите отци, да издири техните изказвания по въпроса, да отдели преките от косвените свидетелства и да подбере най-силните пасажи и изрази, с които би могъл да опровергае иконоборческата ерес. Добре познавайки патриотичната литература, той се справил отлично с трудната задача и успял да формулира православното учение за светите икони, което създало такава вътрешна спойка между неговите съчинения против иконоборчеството, че почти никой досега не се е усъмнил или сгрешил техния автор[133].
Излезлите изпод перото на неуморния св. Иоан Дамаскин полемични трудове срещу иконоборците имали тази характерна отлика, че се появили в резултат на конкретни исторически събития и като православен отговор на иконоборческите насилия в Константинопол и Византия. Затова тяхната датировка не е затруднявала изследователите, които в по-голямата си част са отнасяли Първото защитно слово против отхвърлящите светите икони към бурната 726 година, като го считали за пряк ответ и навременна православна реакция срещу иконоборческия едикт (726 година[134]). Все пак имало и учени, които смятали, че не съществуват основания за подобно схващане и допускали един по-продължителен срок за написването на тази Дамаскинова творба – докъм 730 година[135].
Разногласията обаче, макар и малки, завършили дотук. По отношение на Второто слово всички изследователи единодушно са посочили, че е написано в 730 година. Тъй като в него се споменавало само за свалянето на Герман от патриаршеския престол (17 януари 730 година) и не се отбелязвало избирането на иконоборческия патриарх Анастасий (22 януари 730 година), някои считали, че това слово е съставено в краткия интервал между двете събития[136].Много по-вероятно е обаче тази Дамаскинова творба да е била написана непосредствено след пристигането на вестта за Германовата детронация, но преди да се е узнало в далечните земи извън Византия за последвалия избор на иконоборчески патриарх, което при тогавашните съобщителни връзки предполагало един значително по-продължителен промеждутък от време. При това положение св. Иоан Дамаскин все още имал основания да се надява, че император Лъв III ще се откаже от зломислието си и ще се покае[137]. Затова, въпреки че много остро критикувал и изобличавал иконоборците, той отново се въздържал и не анатемосал императора като водач на ереста.
В същото време данните за датирането на последните две Дамаскинови полемични съчинения не са достатъчно ясни и категорични. Въз основа обаче на смелия и дързък тон, на произнесената тук анатема срещу византийския василевс, както и на богатството от патриотични текстове (за събирането на последните било необходимо повече време) се счита, че Третото слово е било съставено няколко години след издаването на втория иконоборчески едикт (730 година), а шестнадесетата глава от „Точно изложение на православната вяра“ – в края на Дамаскиновия живот[138].
Православното учение за светите икони, формулирано от св. Иоан Дамаскин, носи характерните белези и бурния заряд на далечната иконоборческа епоха. При разкриването му този пламенен свети отец не е следвал някакъв строго предначертан план, а се е ръководил единствено от нуждите на православните християни в съответния исторически момент.Стремителното настъпление на иконоборците не му дало възможност да мисли за систематизиране на аргументите и предопределило стратегията на иконопочитателската защита. Предвид всичко това Дамаскиновите съчинения против иконоборците следват елементарния, но изпитан и победоносен план – спокойно отбиване атаките на противника и преминаване в стремително контранастъпление за затвърдяване на победата със силата на християнската идеология[139].
В повечето от полемичните си съчинения в защита на иконопочитанието св. Иоан Дамаскин си поставил за първа и основна задача да приведе достатъчно основания за съществуването на светите икони. За целта той се позовавал на двусъставността – от душа и тяло – на човешката природа[140] и подчертавал, че „нашата душа не е гола“, а е покрита от материалната мантия на тялото[141]. Затова „за нас е невъзможно без посредничеството на тялото да достигнем мисленото“ и „без телесното съзерцание да се въздигнем до духовното[142].“ И веднага след това Дамаскин цитирал думите на св. Григорий Богослов, според когото човешката душа въпреки цялото си старание не може да се отдели от тялото и чувства върху себе си неговото влияние[143].
Въздействието на тялото върху душата обаче не е случайно явление, а дело на Божието предведение. Телесното начало не препятства, а подпомага разгръщането и развитието на духовните сили у човека, който чрез по-ниското (респективно телесното) възлиза към възвишеното и от материалното се издига към трансцендентното. Всичко, което обгражда човеците, Бог е съобразил и пригодил към тяхната духовно-телесна природа, защото, както говорил „великият в божествените предмети Дионисий Ареопагит“ (Деяния на светите апостоли 17:34), „ние не можем да съзерцаваме безтелесното без съответните за нас образи[144].“ Всичко видимо и доловимо освен материално-осезаема има и духовна страна, която се възприема от човешкия дух по телесен път[145]. Както чрез телесните уши човек усвоява осезаемите слова и разбира техния смисъл, така с помощта на телесните очи и образи той достига до духовни съзерцания[146]. При възприемането на материалните предмети, изтъквал св. Иоан, в човешкото съзнание се формират нематериални, мисловни образи, които се съхраняват и натрупват в човека[147]. Това всъщност е духовната страна на предметите, до която човек се добира по телесен път.
От друга страна и религиозният живот според Дамаскин е съобразен с духовно-телесната природа на човека. Понеже хората имат „тяло и душа, затова и Христос е приел тяло и душа. Поради това и кръщението е двойно: с вода и дух; и общението, и молитвата, и псалмопението – всичко е двойно, телесно и духовно – подобно на светилниците и тамяна[148].“Тази двойнственост е намерила място в целия християнски култ, където телесният елемент се изявява под формата на видими ритуали и външни действия, с които човек служи на Бога, а духовният – като невидима беседа и общение с Вседържителя[149]. Настоящият култ обаче е само образ на бъдещите нематериални блага в небесния Иерусалим, „защото, обяснява св. апостол Павел, тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евреи 13:14), „който има основи и чийто художник и строител е Бог“ (Евреи 11:10). Този вечен Иерусалим представлява крайната, заветната цел, към която се стреми цялото човечество. В дългия път до нея, подчертавал св. Иоан Дамаскин, всеки човек в битието си на двусъставно същество се нуждае от материалните образи като ръководство към нематериалното, и като огледало, в което макар и смътно вижда духовното (1 Коринтяни 13:12); ползва се от светите икони, които поставят мост между видимия и невидимия свят; преминава от ниското към по-високото и възлиза от земното към небесното царство[150].
С духовно-телесната същност на човека обаче и с неговата способност да възприема безтелесното с помощта на материални образи е била съобразена не само заобикалящата го материална действителност. Бог промислително открил Себе Си и невидимия свят, като дал „за наше ръководство… фигури и образи на нямащите ги[151]“. Тази констатация св. Иоан Дамаскин подкрепил с „предадения от древността разказ, че Авгар…, възпламенен чрез мълвата за Господа от божествена любов, изпратил посланици да Го помолят да ги посети; в случай на Негов отказ… той заповядал на един живописец да Го нарисува. Всезнаещият и Всемогъщ взел къс материя и, като го поднесъл към лицето Си, запечатил на него Своя образ, който се съхранява и до днес[152]“. По този начин Божият Син нагледно показал своето положително отношение към иконите. То не противоречало на волята на Отца, който открил „онова що е невидимо у Него“, тоест вечната си сила и Божество „от създание – мира“ в творенията си (Римляни 1:20).
Разбира се, това не били единствените примери на промислителните и спасителни за човека действия от страна на Триединния Бог (Отец, Син и Свети Дух), който дори Свещеното Писание формирал и пригодил към нуждите и възможностите на човека. Затова в него не само на ангелите и нечестните чинове, но и на Бога се приписват телесни форми и образи[153].
Привеждайки още множество свидетелства в полза на иконопочитанието, св. Иоан Дамаскин направил извода, че, след като Бог Слово, който е събрал „отвсякъде това, което възвисява“, е приписал „на простите и на нямащите образ предмети някакви образи[154]“, то не може да се счита за неприлично „да изобразяваме по подобие на самите нас Този, Който човеколюбно заради нас е бил видим по фигура, и по образ, и по естество, като човек[155]“.
Разкрил по този начин православните основания за съществуването на светите икони и утвърдил устоите на иконопочитанието, дързновеният св. Иоан Дамаскин преминал в стремителна атака, като доказвал, че иконоборчеството е дело на дявола.
Християнските икони, които по своята същност превъзнасят славата на Бога и възхваляват подвизите на неговите верни служители, принасят полза и спасение на хората и същевременно посрамяват злото, съвсем естествено възбудили против себе си поднебесните сили и те започнали повсеместна борба срещу тях. Затова иконоборчеството не било нищо друго освен успех на дяволските съблазни и всеки, които се борил срещу иконите, бил по-лош от еретик и послушен инструмент в ръцете на сатаната. Следователно на такива служители на злото, дори да са императори или ангели небесни, човек не трябва да вярва, да им се подчинява и да ги следва.
В първото си слово апологетът св. Иоан Дамаскин по-рядко се спирал върху влиянието на дявола в борбата срещу иконите. Със засилване репресиите против иконопочитанието обаче и с нарастване опасността от унищожаване на едни от най-важните за човешкото спасение инструменти – иконите, той все по-често се връщал към тази тема и изтъквал старанието и усилията в иконоборческите мероприятия на вечния човешки враг и завистник- сатаната. Св. Иоан виждал, че Църквата, която Бог построил „върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисус Христос за краеъгълен камък“ (Ефесяни 2:20), била изпаднала в тежкото положение, на корабокрушенец и върху, нея излитали бурните вълни на дяволските пристъпи, които силно я смущавали и разорявали. „Хитонът на Иисус Христос… , който синовете на нечестивите са се стремили да разделят“, се разкъсал и Неговото тяло, което е словото Божие и отдавна приетото църковно предание“ се раздробявало на отделни части[156].
Главният виновник за печалното състояние на Църквата бил дяволът, който, като баща на злото неуморно и с всички средства воювал срещу създадения по образ Божий човек и чрез козните си му причинявал смърт. Още в началото този враг на истината съблазнил невинния Адам, „внушил му надежда и страст към обожествяване и чрез това го низвел в състояние на смърт подобно на безсловесните[157]“. И след този случай той често е прелъстявал нашите предци и ги въвеждал в неразумни и срамни удоволствия. Понякога той ги въвличал и в безбожие или многобожие, подтиквал ги да се покланят на демони или на Божии творения – небе, земя, слънце, луна, звезди, животни и други[158].
На дяволски внушения обаче се поддавали не само езичниците, но и синовете на богоизбрания израилски народ, които често се подвеждали и правили изображения на смъртни хора и птици, на зверове, змии и други, за да им се покланят[159]. За съжаление от демонските уловки и примамки не се опазили дори християните. Св. Иоан Дамаскин изброил множество ереси, в които изпаднали някои членове на Църквата. Едни от християните дяволът „научил да говорят, че злото е така безначално, както Бог; някои пък прелъстил да изповядат, че причината на злото е благият по природа Бог“. Трети подвел да мислят и утвърждават безчестието „за едно естество и една ипостас на Божеството, а други измамил беззаконно да зачитат три естества и три ипостаси[160].“
„И днес, завършвал историческия си обзор славният апологет, той (сатаната – скоби авторът) се старае да смути наслаждаващата се на мир Църква Христова, като застройва неправедната уста и коварния език на злото с божествени слова, опитва се да прикрие с тях неговия безобразен и мрачен образ и да отвлече сърцата на неутвърдените от истинския и предаден от отците обичай[161].“ Явили се християни, които започнали да твърдят, че не е редно спасителните чудеса на Христос и подвизите на светиите в борбата им с дявола да се изобразяват и да се поставят за публично съзерцание, прослава и поклонение. „И кой, имащ божествено познание и духовно разбиране, питал св. Иоан, не ще разпознае веднага в това измислицата на дявола?[162]“
Подобни представи за причинителя на злото, респективно на иконоборческата ерес, имал и патриарх Герман. Той утвърждавал, че дяволът, който постепенно се стреми да съблазни човека, въздействал и настроил против иконите епископа на град Наколия и множество други духовници [163]. Това обаче едва ли би могло да се приеме като указание за някакво влияние на Константинополския предстоятел върху апологета Дамаскин или обратното. По всяка вероятност и двамата са заимствали тази идея от светите отци, сред които широко било разпространено схващането, че демоните са главните виновници за всяко нещастие и неуспех[164].
Враждебността на поднебесните сили на злото към иконите била съвсем понятна. Изображенията прославяли Бога, Твореца на всичко и първостепенния враг на демоните, въздигали в пример за подражание светиите като победители над злото, подпомагали грамотни и неграмотни да вървят към спасение, свидетелствали за поражението и срама на злите сили[165]. Сатаната се боял от иконите на светиите и бягал от тях[166]. Той ненавиждал изображенията, които го наранявали и му действали подтискащо и унизително[167], защото като паметници на християнските победи и триумф разкривали и оповестявали неговото срамно падение и неуспехи[168]. С оглед именно на това демоните насочвали през разглежданата епоха своите стрели преди всичко срещу светите икони. Тяхното настървение и постоянство в борбата срещу иконопочитанието били сполучливо илюстрирани от св. Иоан Дамаскин, който подбрал от съчинението „Духовна поляна“ („Pratum spirituale“)[169] на странстващия монах и писател Иоан Мосх (починал 619 година) следния характерен пасаж: „Ава Теодор Елиот разказвал, че на Маслиновата планина живял някакъв отшелник. С него много воювал демонът на блудството. И ето веднъж, когато той много го нападал, старецът започнал да страда и казал на демона: „Дълго ли още ти не ще отстъпваш от мене? Махай се! До старост ли си с мене?“ Тогава демонът му се явил в телесен образ и му казал: „Закълни се пред мене, че никому не ще разкажеш това, което ще ти кажа, и повече аз не ще воювам с тебе“. И старецът се заклел: „Кълна се пред Всевишния, че не ще разкажа никому за това, което ти ще ми съобщиш“. Тогава демонът му казал: „Не се покланяй на тази икона и аз не ще воювам с тебе.“ На иконата била изобразена нашата Владичица Св. Богородица Мария, носеща Господа нашего Иисуса Христа[170].
Неслучайно нечестивият дух бил готов да оттегли от монаха плътските си съблазни, ако последният откаже да се покланя пред иконата на Божията Майка. Служителят на злото явно знаел, че иконоборчеството, независимо претенциите му да пази чистотата на вярата, било много по-голямо престъпление от плътските удоволствия и заслужавало значително по-тежко наказание[171]. От всичко това апологът заключавал, че пристъпите срещу иконопочитанието били дело на дявола. Той не можел да се примири, че Бог и светиите са почитани и прославяни, а броят на Христовите почитатели и на Господните синове растял, докато тълпите от последователи на греха постоянно намалявали. Сатаната завиждал на хората, които, като виждали в иконата лика на Иисус Христос и се освещавали чрез образа, спомняли си за Иисусовите спасителни страдания, удивлявали се на снизхождението Му, съзерцавали Неговите чудеса, познавали и прославяли силата на Неговото божество. Обект на сатанинската завист, били не само смъртните жители на земята, но и причислилите се към небесната, тържествуваща Църква християнски светии. Дяволът се задъхвал от злоба, като виждал, че християните изобразяват тези поборници на вярата, стават последователи на техния пример и мъжество, извличат духовна и телесна полза за себе си и не се поддават на греховните съблазни[172].
Обобщил многобройните свидетелства относно факта, че иконоборчеството е дело на дявола, Иоан Дамаскин тържествено призовал всички народи и цялото християнско изпълнение да не се поддават и да не отстъпват пред проповедта и насилията на новите еретици. „И дори ангел или цар да Ви благовести друго, освен това, което сте приели“ от Православната църква, „затворете уши, защото аз бързам да кажа, както е казал божественият Апостол: анатема да бъде (Галатяни 1:8), като очаквам изправление[173]“.
Предупрежденията на апологета не останали без последствия както за иконоборчеството, така и за иконопочитанието. Колкото и наивно да звучи това обвинение в ушите на съвременните рационалисти и протестанти, многобройните доказателства за демоничната същност на борбата срещу светите икони имали важно психологическо значение и били основно идеологическо оръжие в ръцете на иконопочитателите. Окачествяването на иконоборческите мероприятия като акция на сатаната събудило съпротивителните сили на народните маси срещу греха, минирало доверието и подкопало устоите на иконоборческата идеология.
В своите апологетически трудове св. Иоан Дамаскин привел още множество аргументи в полза на светите икони и иконопочитанието – негативни основания от Свещеното Писание; позитивни мотиви от Новия Завет; доказателства от Свещеното Предание и други.
В негативните основания, извлечени от Свещеното Писание в полза на иконопочитанието, св. Иоан победно отхвърлил възраженията на иконоборците и доказал, че старозаветната възбрана на изображенията е била навременна педагогическа мярка спрямо склонния към идолопоклонство юдейски народ [174]. Този закон изпълнил своето предназначение и опазил богоизбрания Израил от неволите на идолослужението, но загубил своето превантивно значение в Новия Завет. С идването си Иисус Христос възвестил нова ера, в която християните се удостоили да видят невидимия Бог и с изображения да възвеличат Неговата непреходна слава[175].
Позитивните мотиви от Новия Завет дошли да потвърдят констатацията, че иконите в Христовата църква са разрешени. Св. Иоан Дамаскин, който пръв от всички църковни писатели потърсил новозаветни доводи в полза на иконопочитанието, удостоверил, че Сам Бог е създал първите изображения, като сътворил човека по Свой образ и „родил Единородния Син…, Своя жив и естествен, образ, неизменното отражение на Своята вечност[176]“. Творецът на всичко видимо и невидимо не само разрешил изработването на иконите[177], но благословил и поощрил тяхното почитание[178].
В тясна връзка със Свещеното Писание стояло Свещеното Предание, което като съкровище от богооткровени истини на Вселенската църква било първостепенен извор за православната вяра[179]. Доказателствата от Свещеното Предание потвърдили съществуващата хармония между старозаветните и новозаветните текстове по въпроса за християнските икони и показали истинското и непреходно тълкувание, което светите отци правили на Христовите повели[180].
Връх на Дамаскиновите полемически търсения и венец на творческите му идеологически достижения представлявало свързването на изображенията с въпросите на христологията. Мисълта, че светите икони са узаконени и утвърдени от истинското въплъщение на Син Божий, залегнала дълбоко в творенията на този най-ярък богослов и философ на бурното VIII-мо столетие[181]. Превърнал антитезата в свой основен полемически прийом, той, като противопоставил непознаваемия и неизобразим Бог Отец на въплътилия се Бог Слово и намиращите се под ръководството и опеката на старозаветния Закон юдеи на обдарените с благодатта и осиновените от Бога Христови последователи, подчертавал свободата, възможностите и предимствата на християнската епоха, огрявана от новозаветния Закон на любовта.
В Стария Завет Бог не се откривал на смъртните човеци. Сам той заявил на Моисей: „Лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив“ (Изход 33:20). Това всъщност било израз на грижа от страна на Твореца, който промислително забранил на юдеите да правят изображения, защото се намирали все още в младенческа възраст и не се били излекували от болестта на идолослужението[182]. Непознавайки образа на неявилия се Бог, старозаветните хора били лишени от всякаква възможност да Го изобразят. Ако пък се опитали да сторят това, те съществено биха „прегрешили защото не може да бъде изобразено безтелесното, и невидимото, и неописуемото, и нямащото образ[183]“.
С настъпването на новозаветната епоха пречката, поради която юдеите не могли да правят изображения, отпаднала, а заедно с нея загубила значение и старозаветната забрана. Бог Слово се въплътил „и по неизказана благост приел и естество, и големина, и вид, и цвят на тялото[184]“.
Св. Иоан Дамаскин (675-749)

Християните, които „избягнали суеверното заблуждение и познали истината“, достигнали до състояние на мъж съвършен (Ефесяни 4:13) и не се намирали вече под ръководството на възпитател[185] (Галатяни 3:24). Като могли сами правилно да разграничават изобразимото от неописуемото, те се заели с цветове да представят в стенописи и икони невидимия Бог, Който се облякъл в телесен образ и живял като човек[186]. Тези изображения обаче не били осъдителни и наказуеми, защото като произведения на освободените от старозаветния закон Христови последователи, представяли и прославяли действителния човешки образ на Спасителя, чийто черти всички „желаем да съзерцаваме[187]“.
Въплъщението на Син Божий следователно дало достатъчно основания и право на неговите следовници да рисуват Неговия лик. Затова „с увереност изобразяваме, подчертавал св. Иоан Дамаскин, невидимия Бог не като невидим, но като видим, станал заради нас с участието Си в плът и кръв. Не невидимото Божество изобразяваме, но видимата плът на Бога[188]“.
Възможностите на християните обаче не се изчерпвали единствено с картинното представяне на Иисус-Христовия лик. Те имали право да правят изображения на всички лица и събития, които са видели[189]. Предвид всичко това св. Иоан призовавал своите християнски събратя: „Нарисувайте Неговото неописуемо снизхождение, рождението от Дева, кръщението в Йордан, преображението на Тавор, страданията…, смъртта, чудесата, символи на Неговата божествена природа, извършвани с действието на плътта, спасителния гроб на Избавителя, възнесението на небесата – за всичко пишете и с думи, и с цветове, в книги и на дъски[190].“
За цялостното и пълно разкриване на Божието домостроителство пред неграмотните и немощни човеци било необходимо и дори наложително да се представят в картини не само образът на Иисус Христос и главните събития от Неговия живот, но да се изобразят Неговата Пресвята Майка, както и светиите, които били най-ревностните Христови следовници[191] и вярно негово войнство[192], превърнало себе си в одушевен и разумен храм на Бога [193]. Затова християнските светии – тези истински герои на православната вяра – заслужили не само да бъдат почитани техните изображения на светите мощи, но в тяхна чест да се въздигат и храмове като паметници на победата им над злото[194].
Почитанието на иконите и мощите на светиите св. Иоан Дамаскин обосновал с факта, че „ние по същество сме осветени от времето, когато Бог Слово приел плът, като се уподобил във всичко на нас, освен в греха, и неслитно се съединил с нашата природа, и неизменно обожествил плътта чрез неслитното взаимодействие на Своето Божество и Своята плът. И ние по същество сме се освободили от времето, когато Син Божий и Бог, бидейки безстрастен по Божество, пострадал чрез приемането на човешката природа, заплатил нашия дълг, като излял върху нас истинското и достойно за удивление изкупление, защото свещената кръв на Сина е умилостивителна пред Отца. Ние по същество сме станали безсмъртни от времето, когато Той, като слязъл в ада, възвестил на свързаните от векове души: на пленените – освобождение, на слепите – проглеждане, и, като свързал здравето с изобилието на възскресните идеи, направил нетленна приетата от Него наша плът[195]“.
Мисълта за освещаването на целия тварен свят и на човешката плът чрез тяхното съприкосновение с Бога и лицето на Богочовека лъхала от всеки ред на Дамаскиновите послания за светите икони. Човешкото естество според св. Иоан било въздигнато по-високо от ангелското, защото „Бог не е станал ангел, но станал по природа истински човек[196]“. „Не се покланям на материята, писал на друго място Дамаскин, а се покланям на Твореца на материята, на станалия заради мене материя, и на благоволилия да обитава в материята и на извършилия за мене спасение чрез материята; и не ще престана да почитам материята, чрез която е извършено моето спасение [197].“
В иконоборчеството св. Иоан Дамаскин съзирал влияние на манихейството и неговото отвращение от материята. Затова той поучавал иконоборческия император Лъв III да не хули материята, „защото тя не е презряна, тъй като нищо презряно няма в това, което е произлязло от Бога. Това е мъдруване на манихеите[198]“.
Обвиненията в манихейство, както и много други аргументи против иконоборчеството от арсенала на славния Дамаскин били многократно повтаряни от по-късните православни апологети, които се ползвали от богатството на неговото учение в защита на иконопочитанието. От направения кратък исторически обзор се вижда, че в своите догматически разсъждения св. Иоан Дамаскин въздигнал до шеметни висини християнската богословска мисъл, атакувал с голям успех иконоборческата ерес, обосновал философски и богословски иконопочитанието и доказал, че светите икони са ценно наследство, получено и завещано на поколенията от Преблагия Иисус Христос, апостолите и древните свети отци на Църквата. Със своя строг християнски живот и величав монашески подвиг св. Иоан Дамаскин придобил светителски ореол и неговата светла памет ежегодно се чества на 4 декември, а с полемическите си съчинения надминал своите съвременници патриарх Герман и папа Григорий II и получил признанието, че е най-крупният православен аполог на иконопочитанието за всички времена[199].
__________________________________________________________
*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава втора – „Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели”, от професор д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. Съдържание 1, в пост № 96.
Тази публикация се явява продължение на публикация № 1858 от 12 октомври 2025 година (виж Съдържание № 8, публикация № 1858) и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Същата се намира в ГДА, т. ХХХ, С., 1990, от с. 114 до с. 126 вкл.
[110]. J.P.Migne, P. G. t. 94, col. 435.
[111]. H. Menges, Die Bilderlehre des hl. Johannes von Damaskus, Münster, 1938, S. 1. Други учени обаче предполагат, че той се е родил около 650 година, защото бил, „приятел в игрите и учениетр“ на родения около 642/647 година Йезид (Lехikon für Theologie und Kirche…, 5. Bd., Freiburg im Breisgau, 1960, Sp. 1023).
[112]. J.P.Mignе, P.G., t. 94, col. 439-440; Пoлнoе собрание творений Св. Йоана Дамаскина, т. I, С.Петербург, 1913, с. VIII, IX, 10, 26, 27-28.
[113].J.Р.Migne, Р.G., t. 94, col. 449; Полное собрание…, т. I, с. IX, 31.
[114].Lехikоn für Theologie und Kirche…, 5 Bd., Sp. 1023.
[115].H. Menges, a. a. O., S. 1.
[116]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 452.
[117]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 452 D.
[118]. Ibid., col. 1232 A-1284 B.
[119]. Ibid., col. 1232 A-1284 B.
[120]. Ibid., col. 453 A.
[121]. Ibid., col. 452 D.
[122]. В арабското и гръцкото жития на св. Иоан Дамаскин се съобщава, че император Лъв III успял да си отмъсти за изобличенията, като подвел и убедил халифа в неблагодежността на неговия съветник. Обвинен в предателство спрямо държавата, Дамаскин бил наказан с отсичане на дясната ръка (J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 543 C-457 A. Полное собрание…, с. 13-15, 31-33).
[123].H. Menges, a. a. O., S. 3.
[124]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 1232 A.
[125]. Ibid., col. 1284 C-1317 A.
[126]. Ibidem, 1284 C.
[127]. Ibidem.
[128]. Полное собрание…, с. XIII-XXIII; O. Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, 5. Bd., Freiburg im Breisgau, 1932, S. 54-65.
[129]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 1317 B-1420.
[130]. Ibid., col. 1169 A-1176 A; Полное собрание…, с. 320-322.
[131]. „Точно изложение на православната вяра“ е трета част от най-крупната и известна творба на Дамаскин, озаглавена „Източник на знание“ (cf. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 517-1…); Полное собрание…, с. XV, XVI, 45-441; O. Bardenhewer, a. a. O. S. 56, 57).
[132]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 524 C-525 A; Полное собрание…, с. 46.
[133]. H. Menges, a. a. O., S. 6.
[134]. K. Schwarzlose, a. a. O., S. 103-104; Пoлнoе собраниe…, c. XII; 0. Вardenhewег, a. a. O., S. 54.
[135]. G. Ostrogorsky, Les debuts… p. 242; H. Menges, a. a. O., S. 7.
[136]. H. Menges, a. a. 0., S. 7.
[137]. J.P.Migne, P. G., t. 94, col. 1288 D.
[138]. G. Ostrogorsky, Les debuts…, p. 242; H. Menges, a. a. O., S. 7.
[139]. Тъй като вече се запознахме с идеологическите оръжия и възражения на иконоборците (срв. тук, с. 83-90), следва да разгледаме и ще се спрем единствено върху основните защитни средства и аргументи на св. Иоан Дамаскин срещу иконоборческото зломислие.
[140]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1264 С, 1336 В; Полное собрание…, с.363-398.
[141]. J.Р.Migne, Р. G., t. 94, col. 1336 В.
[142]. Ibidеm.
[143].Ibid., t. 36, col. 41 B; t. 94, col. 1241 В; Полное собрание…, с. 401.
[144]. J.P.Mignе, P. G., t. 94,. col. 1341 A, 1344 D; Полное собрание…, c. 401, 403.
[145]. J.P.Mignе, P. G., t. 94, col. 1344 B; 1344 D-1345 A.
[146].Ibid., col. 1336 AB. .
[147]. Ibid., col. 1241 C.
[148].Ibid., col. 1336 В; Полное собрание…, с. 398.
[149].Н. Меngеs, а. а. О., S. 112.
[150].Ibid., S. 111, 113.
[151].J.P.Mignе, P. G., t. 94 col.,1261 C; Полное собрание…., c. 362.
[152].J.P.Mignе, P. G., t. 94, col. 1261 СВ; Полное собрание…, c. 362.
[153].J.P.Mignе, P. G., t. 94, col. 1344 D, 1360 B sq; Полнoе собрание…, с. 403, 411 сл. сл. ‘
[154]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col.1241 В; Полнoе собрание…, с. 352.
[155]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1360 С; Полнoе собрание…, с. 411.
[156]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1232 AB; Полнoе собрание…, с. 347.
[157]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285; Полнoе собрание…, с. 373.
[158]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285; Полнoе собрание…, с. 373-374.
[159]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285; Полнoе собрание…, с. 374.
[160]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285; Полнoе собрание…, с. 374.
[161]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285, D 1320 A; Полнoе собрание…, с. М 74, 390-391.
[162]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 12888 A, 1320 B; Полнoе собрание…, с. 374, 391.
[163]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 98, col. 77 AC.
[164]. Ibid., t. 36, col. 348 D; t. 49, col. 154 B; t. 82, col. 1404 C.
[165]. Ibid., t. 94, col. 1293 D, 1296 BC, 1333 AB; Полнoе собрание…, с. 378, 379, 397.
[166]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1264 A; Полнoе собрание…, с. 362.
[167]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1268 B; Полнoе собрание…, с. 365.
[168]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1296 BС, 133 A; Полнoе собрание…, с. 379, 397.
[169]. Като негов автор св. Иоан Дамаскин по неизвестни причини неправилно е посочил Иерусалимския патриарх Софроний (634-638 година). Това съчинение обаче, както и цитираният откъс, безспорно са били написани от Иоан Мосх (cf. J.Р.Мignе, Р. G., t. 87, col. 2851 sq., 2900 B-D).
[170]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1336 CD; Полнoе собрание…, с. 399.
[171]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1336 D; Полнoе собрание…, с. 399.
[172]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1288 BС, 1320 D; Полнoе собрание…, с. 375, 391.
[173]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1288 СD, 1321 A; Полнoе собрание…, с. M75, 391.
[174]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1233 D, 1237 A-C, 1289-1292 C, 1308 C, 1325, 1328 AB; Полнoе собрание…, с. 348, 349-350, 375-377, 384, 394-395.
[175]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1237 D, 1253 BC, 1300 D, 1328 C; Полнoе собрание…, с. 350, 357-358, 381, 395.
[176]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1308 A, 1345 B; Полнoе собрание…, с. 383, 403.
[177]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1241 D, 1244 D-1245 A, 1245 -1248 A, 1300 B, 1305 B-1308 A, 1333 B-D, 1336 A, 1345 BC sq.
[178]. Ibid., col. 1240 B, 1244 B, 1297 B, 1345 CD, 1346 A-1348 A, 1356 B.
[179]. Н. Меngеs, а. а. О., S. 145-146.
[180]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1256 B-D, 1269 A-1373 A, 1301 CD, 1304 A, 1320 D-1321 A sq. sq.
[181]. Георгий Александрович Острогорский, Соединение вопроса о св. иконах…, с. 40.
[182]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1289 B; Полнoе собрание…, с. 376.
[183]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1172 A, 1236 B, 1237 CD, 1288 A, 1289 C, 1293 D, 1321 D, 1324 D, 1328 D; Полнoе собрание…, с. 321, 349, 350, 374-375, 376, 378, 392, 393, 395.
[184]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1288 AB; Полнoе собрание…, с. 375.
[185]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1328 BC; Полнoе собрание…, с. 395.
[186]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1320 C; Полнoе собрание…, с. 366.
[187]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1288 AB; Полнoе собрание…, с. 375.
[188]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1236 G, 1325 B; Полнoе собрание…, с. 349, 394.
[189]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1344 C; Полнoе собрание…, с. 403.
[190]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1240 AB, 1320 C, 1329 A; Полнoе собрание…, с. 351, 391, 395.
[191]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1252 D; Полнoе собрание…, с. 357.
[192]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1301 A; Полнoе собрание…, с. 381.
[193]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1252 B; Полнoе собрание…, с. 357.
[194]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1252 D-1253 A; Полнoе собрание…, с. 357.
[195]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1253 В; Пoлнoе собрание…, с.358.
[196]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1348 А; Пoлнoе собрание…, с. 404.
[197]. J.Р.Мignе, P. G., t. 94, col. 1253 В; Полное собрание…, с. 354.
[198]. J.Р.Мignе, P. G., t. 94, col. 1245 В; Полное собрание…, с. 354.
[199]. H. Menges, a. a. O., S. 8.
Изображения: авторът проф. Христо Стоянов Христов (1941-2000) и св. Иоан Дамаскин (675-749). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gcn