Христо Стоянов Христов

Иконоборческата стихия, която помела по своя път множество пре­пятствия, създала впечатление на неудържимо и всерушително зло. В действителност обаче иконоборческият император Лъв III, въпреки че обезмълвил чрез секирата на палача православната опозиция в източните про­винции и, като ограничил с военно-административни мерки обсега на пап­ското влияние, въздигнал преграда за бунтовния пример на иконопочитателите от Запада, не успял да изолира цялата империя и поданиците си от всепроникващите лъчи на истината. В пределите на Изток от империята, свободни от грубата сила на византийския самодържец, се издигнал протестният глас на сирийския християнин и светец Иоан Дамаскин. Тук се родили неговите изобличителни слова, които, „изковани на огъня на Утешителя и закалени с водата на живота“, пронизвали като „тривърхо ко­пие сърцето на императора[110]“.

Жизненият път на този велик апологет на иконопочитанието започнал в благочестиво и заможно християнско семейство от Дамаск (около 675 година)[111]. Бащата Сергий Мансул (Серджун ибн Мансур) заемал висока длъжност при сарацините, бил много близък на Дамаския халиф и имал възможност да даде добро образование на своя син Иоан[112]. За­вършил успешно курса на науките, Иоан първоначално помагал на баща си в работата му, а след неговата смърт станал пръв съветник на халифа и достигнал почести и слава[113]“. Воден обаче от неутолимия си стремеж за християнски подвиг, той напуснал Сирия и потърсил приют в манастира св. Сава край Иерусалим, където приел монашество. Иерусалимският патриарх Иоан V (706-735 година) го възвел в презвитерски сан[114] и той до­стойно се подвизавал в монашеското си житие до дълбока старост (починал вероятно на 4 декември 749 година[115].

Първият иконоборчески едикт (726 година) на император Лъв III бил издаден по времето, когато Иоан Дамаскин все още работил като съветник[116] на араб­ския халиф Исам (724-743 година[117]). Като научил за „дивото безумство“ и „тираническото нечестие“ на императора[118], той решил да подпомогне своите съхристияни от Византия и им изпратил своето „Първо защитно слово против отхвърлящите светите икони“[119], което трябвало да се предава от ръка на ръка, за да можела възвестената в него истина да обходи цялата страна[120].

Въодушевен от примера на св. пророк Илия и на съименника си св. Иоан Кръстител[121], Дамаскин не се побоял от жестокия и лукав византийски владетел[122], открито сe възправил срещу еретическото му зломислие и за първи път се изявил като църковен писател[123]. Към новата за него дейност го подбудили извънредните обстоятелства, създадени от иконоборческото размирие[124]. По този начин безмълвният до момента Иоан Дамаскин по­ставил в услуга на Православната църква своето превъзходно авторско перо и ѝ завещал множество богословски трудове, които създал по настоя­ване на своите духовни началници за задоволяване потребностите на хри­стиянското изпълнение. Така Второто си слово[125] в защита на светите икони той написал по настойчивата молба „на някои от децата на Църквата“, които го увещавали да стори това, защото „първото било за мнозина недостъпно [126]“.В същото време Дамаскин се извинявал пред читателите си и ги молел да приемат новата му творба не като средство за самоизтъкване и слава, а като плод на неговата неугасима „ревност към истината[127].“

След успешния си дебют на литературното поприще Иоан Дамаскин написал още много и извънредно ценни богословски съчинения[128], достой­но място сред които заемали и двете нови апологии на иконопочитанието – неговото „Трето защитно слово против отхвърлящите светите икони[129]“ и оза­главената „За иконите[130]“ шестнадесета глава от „Точно изложение на православната вяра[131]“.

В християнското си смирение обаче св. Иоан Дамаскин достигнал дотам, че съвсем омаловажавал своето литературно творчество и го срав­нявал с неуморната, но скромна дейност на пчелата. Той обещавал на своите читатели да извлече „най-доброто от езическите философи“, да по­лучи дори „от самите врагове“ плод на спасение и с Божията помощ да разкрие истинското учение, което, обогатено и украсено „със словата на боговдъхновените пророци, на богонаучените рибари и на богоносните пастири и учители“, единствено могло да изгони лъжата и да изкорени заблужденията[132]. С пълна сила това обещание се разкрило и осъществи­ло в неговите апологии на иконопочитанието, за написването на които трябвало да вложи цялото си събирателско умение. Тъй като не съществу­вало систематизирано учение за иконопочитанието, Дамаскин се принудил да прегледа поотделно творбите на всеки един от светите отци, да издири тех­ните изказвания по въпроса, да отдели преките от косвените свидетелства и да подбере най-силните пасажи и изрази, с които би могъл да опровер­гае иконоборческата ерес. Добре познавайки патриотичната литература, той се справил отлично с трудната задача и успял да формулира православ­ното учение за светите икони, което създало такава вътрешна спойка между неговите съчинения против иконоборчеството, че почти никой досега не се е усъмнил или сгрешил техния автор[133].

Излезлите изпод перото на неуморния св. Иоан Дамаскин полемични трудове срещу иконоборците имали тази характерна отлика, че се появили в резултат на конкретни исторически събития и като православен отговор на иконоборческите насилия в Константинопол и Византия. Затова тях­ната датировка не е затруднявала изследователите, които в по-голямата си част са отнасяли Първото защитно слово против отхвърлящите светите икони към бурната 726 година, като го считали за пряк ответ и навремен­на православна реакция срещу иконоборческия едикт (726 година[134]). Все пак имало и учени, които смятали, че не съществуват основания за подоб­но схващане и допускали един по-продължителен срок за написването на тази Дамаскинова творба – докъм 730 година[135].

Разногласията обаче, макар и малки, завършили дотук. По отноше­ние на Второто слово всички изследователи единодушно са посочили, че е написано в 730 година. Тъй като в него се споменавало само за свалянето на Герман от патриаршеския престол (17 януари 730 година) и не се отбелязвало изби­рането на иконоборческия патриарх Анастасий (22 януари 730 година), някои счи­тали, че това слово е съставено в краткия интервал между двете събития[136].Много по-вероятно е обаче тази Дамаскинова творба да е била написана непосредствено след пристигането на вестта за Германовата детронация, но преди да се е узнало в далечните земи извън Византия за последвалия избор на иконоборчески патриарх, което при тогавашните съобщителни връзки предполагало един значително по-продължителен промеждутък от време. При това положение св. Иоан Дамаскин все още имал основания да се надява, че император Лъв III ще се откаже от зломислието си и ще се покае[137]. Затова, въпреки че много остро критикувал и изобличавал иконоборците, той отново се въздържал и не анатемосал императора като водач на ереста.

В същото време данните за датирането на последните две Дамаскинови полемични съчинения не са достатъчно ясни и категорични. Въз основа обаче на смелия и дързък тон, на произнесената тук анатема срещу ви­зантийския василевс, както и на богатството от патриотични текстове (за събирането на последните било необходимо повече време) се счита, че Тре­тото слово е било съставено няколко години след издаването на втория иконоборчески едикт (730 година), а шестнадесетата глава от „Точно изложение на православната вяра“ – в края на Дамаскиновия живот[138].

Православното учение за светите икони, формулирано от св. Иоан Да­маскин, носи характерните белези и бурния заряд на далечната иконоборческа епоха. При разкриването му този пламенен свети отец не е следвал някакъв строго предначертан план, а се е ръководил единствено от нуждите на православните християни в съответния исторически момент.Стремителното настъпление на иконоборците не му дало възможност да мисли за систематизиране на аргументите и предопределило стратегията на иконопочитателската защита. Предвид всичко това Дамаскиновите съчинения против иконоборците следват елементарния, но изпитан и победоносен план – спокойно отбиване атаките на противника и преминаване в стре­мително контранастъпление за затвърдяване на победата със силата на християнската идеология[139].

В повечето от полемичните си съчинения в защита на иконопочитанието св. Иоан Дамаскин си поставил за първа и основна задача да приведе достатъчно основания за съществуването на светите икони. За целта той се позовавал на двусъставността – от душа и тяло – на човешката природа[140] и подчертавал, че „нашата душа не е гола“, а е покрита от материалната мантия на тялото[141]. Затова „за нас е невъзможно без посредничеството на тялото да достигнем мисленото“ и „без телесното съзерцание да се въздигнем до духовното[142].“ И веднага след това Дамас­кин цитирал думите на св. Григорий Богослов, според когото човешката душа въпреки цялото си старание не може да се отдели от тялото и чув­ства върху себе си неговото влияние[143].

Въздействието на тялото върху душата обаче не е случайно явление, а дело на Божието предведение. Телесното начало не препятства, а под­помага разгръщането и развитието на духовните сили у човека, който чрез по-ниското (респективно телесното) възлиза към възвишеното и от материал­ното се издига към трансцендентното. Всичко, което обгражда човеците, Бог е съобразил и пригодил към тяхната духовно-телесна природа, защото, както говорил „великият в божествените предмети Дионисий Ареопагит“ (Деяния на светите апостоли 17:34), „ние не можем да съзерцаваме безтелесното без съответните за нас образи[144].“ Всичко видимо и доловимо освен материално-осезаема има и духовна страна, която се възприема от човешкия дух по телесен път[145]. Както чрез телесните уши човек усвоява осезаемите слова и раз­бира техния смисъл, така с помощта на телесните очи и образи той достига до духовни съзерцания[146]. При възприемането на материалните предмети, изтъквал св. Иоан, в човешкото съзнание се формират нематериални, мисловни образи, които се съхраняват и натрупват в човека[147]. Това всъщ­ност е духовната страна на предметите, до която човек се добира по теле­сен път.

От друга страна и религиозният живот според Дамаскин е съобразен с духовно-телесната природа на човека. Понеже хората имат „тяло и душа, затова и Христос е приел тяло и душа. Поради това и кръщението е двой­но: с вода и дух; и общението, и молитвата, и псалмопението – всичко е двойно, телесно и духовно – подобно на светилниците и тамяна[148].“Тази двойнственост е намерила място в целия християнски култ, където телесният елемент се изявява под формата на видими ритуали и външни действия, с които човек служи на Бога, а духовният – като невидима беседа и общение с Вседържителя[149]. Настоящият култ обаче е само образ на бъдещите нематериални блага в небесния Иерусалим, „защото, обяснява св. апостол Павел, тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евреи 13:14), „който има основи и чийто художник и строител е Бог“ (Евреи 11:10). Този вечен Иерусалим представлява крайната, заветната цел, към която се стреми цялото човечество. В дългия път до нея, подчертавал св. Иоан Дамаскин, всеки човек в битието си на двусъставно същество се нуждае от материалните образи като ръководство към нематериалното, и като огле­дало, в което макар и смътно вижда духовното (1 Коринтяни 13:12); ползва се от светите икони, които поставят мост между видимия и невидимия свят; пре­минава от ниското към по-високото и възлиза от земното към небесното царство[150].

С духовно-телесната същност на човека обаче и с неговата способност да възприема безтелесното с помощта на материални образи е била съоб­разена не само заобикалящата го материална действителност. Бог промислително открил Себе Си и невидимия свят, като дал „за наше ръководство… фигури и образи на нямащите ги[151]“. Тази констатация св. Иоан Дамаскин подкрепил с „предадения от древността разказ, че Авгар…, възпламенен чрез мълвата за Господа от божествена любов, изпратил посланици да Го помолят да ги посети; в случай на Негов отказ… той заповядал на един живописец да Го нарисува. Всезнаещият и Всемогъщ взел къс материя и, като го поднесъл към лицето Си, запечатил на него Своя образ, който се съхранява и до днес[152]“. По този начин Божият Син нагледно по­казал своето положително отношение към иконите. То не противоречало на волята на Отца, който открил „онова що е невидимо у Него“, тоест веч­ната си сила и Божество „от създание – мира“ в творенията си (Римляни 1:20).

Разбира се, това не били единствените примери на промислителните и спасителни за човека действия от страна на Триединния Бог (Отец, Син и Свети Дух), който дори Свещеното Писание формирал и пригодил към нуждите и възможностите на човека. Затова в него не само на ангелите и нечестните чинове, но и на Бога се приписват телесни форми и образи[153].

Привеждайки още множество свидетелства в полза на иконопочитанието, св. Иоан Дамаскин направил извода, че, след като Бог Слово, който е събрал „отвсякъде това, което възвисява“, е приписал „на простите и на нямащите образ предмети някакви образи[154]“, то не може да се счита за неприлично „да изобразяваме по подобие на самите нас Този, Който човеколюбно заради нас е бил видим по фигура, и по образ, и по естество, като човек[155]“.

Разкрил по този начин православните основания за съществуването на светите икони и утвърдил устоите на иконопочитанието, дързновеният св. Иоан Дамаскин преминал в стремителна атака, като доказвал, че иконоборчеството е дело на дявола.

Християнските икони, които по своята същност превъзнасят славата на Бога и възхваляват подвизите на неговите верни служители, принасят полза и спасение на хората и същевременно посрамяват злото, съвсем естествено възбудили против себе си поднебесните сили и те започнали повсеместна борба срещу тях. Затова иконоборчеството не било нищо друго освен успех на дяволските съблазни и всеки, които се борил срещу ико­ните, бил по-лош от еретик и послушен инструмент в ръцете на сатаната. Следователно на такива служители на злото, дори да са императори или ангели небесни, човек не трябва да вярва, да им се подчинява и да ги следва.

В първото си слово апологетът св. Иоан Дамаскин по-рядко се спирал върху влиянието на дявола в борбата срещу иконите. Със засилване ре­пресиите против иконопочитанието обаче и с нарастване опасността от унищожаване на едни от най-важните за човешкото спасение инструмен­ти – иконите, той все по-често се връщал към тази тема и изтъквал стара­нието и усилията в иконоборческите мероприятия на вечния човешки враг и завистник- сатаната. Св. Иоан виждал, че Църквата, която Бог построил „върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисус Христос за краеъгълен камък“ (Ефесяни 2:20), била изпаднала в тежкото положение, на корабокрушенец и върху, нея излитали бурните вълни на дяволските пристъпи, които силно я смущавали и разорявали. „Хитонът на Иисус Христос… , който синовете на нечестивите са се стремили да разделят“, се разкъсал и Неговото тяло, което е словото Божие и отдавна приетото църковно предание“ се раздробявало на отделни части[156].

Главният виновник за печалното състояние на Църквата бил дяволът, който, като баща на злото неуморно и с всички средства воювал срещу създадения по образ Божий човек и чрез козните си му причинявал смърт. Още в началото този враг на истината съблазнил невинния Адам, „вну­шил му надежда и страст към обожествяване и чрез това го низвел в съ­стояние на смърт подобно на безсловесните[157]“. И след този случай той често е прелъстявал нашите предци и ги въвеждал в неразумни и срамни удоволствия. Понякога той ги въвличал и в безбожие или многобожие, подтиквал ги да се покланят на демони или на Божии творения – небе, земя, слънце, луна, звезди, животни и други[158].

На дяволски внушения обаче се поддавали не само езичниците, но и синовете на богоизбрания израилски народ, които често се подвеждали и правили изображения на смъртни хора и птици, на зверове, змии и други, за да им се покланят[159]. За съжаление от демонските уловки и примамки не се опазили дори християните. Св. Иоан Дамаскин изброил множество ереси, в които изпаднали някои членове на Църквата. Едни от християните дяволът „научил да говорят, че злото е така безначално, както Бог; някои пък прелъстил да изповядат, че причината на злото е благият по природа Бог“. Трети подвел да мислят и утвърждават безчестието „за едно естество и една ипостас на Божеството, а други измамил беззаконно да зачитат три естества и три ипостаси[160].“

„И днес, завършвал историческия си обзор славният апологет, той (сатаната – скоби авторът) се старае да смути наслаждаващата се на мир Църква Христова, като застройва неправедната уста и коварния език на злото с божествени слова, опитва се да прикрие с тях неговия безобразен и мрачен образ и да отвлече сърцата на неутвърдените от истинския и предаден от отците обичай[161].“ Явили се християни, които започнали да твърдят, че не е редно спасителните чудеса на Христос и подвизите на светиите в борбата им с дявола да се изобразяват и да се поставят за публично съзерцание, прослава и поклонение. „И кой, имащ божествено познание и духовно раз­биране, питал св. Иоан, не ще разпознае веднага в това измислицата на дявола?[162]“

Подобни представи за причинителя на злото, респективно на иконоборческата ерес, имал и патриарх Герман. Той утвърждавал, че дяволът, който постепенно се стреми да съблазни човека, въздействал и настроил против иконите епископа на град Наколия и множество други духовници [163]. Това обаче едва ли би могло да се приеме като указание за някакво влияние на Константинополския предстоятел върху апологета Дамаскин или обратното. По всяка вероятност и двамата са заимствали тази идея от светите отци, сред които широко било разпространено схващането, че демоните са главните виновници за всяко нещастие и неуспех[164].

Враждебността на поднебесните сили на злото към иконите била съв­сем понятна. Изображенията прославяли Бога, Твореца на всичко и първостепенния враг на демоните, въздигали в пример за подражание све­тиите като победители над злото, подпомагали грамотни и неграмотни да вървят към спасение, свидетелствали за поражението и срама на злите сили[165]. Сатаната се боял от иконите на светиите и бягал от тях[166]. Той ненавиждал изображенията, които го наранявали и му действали под­тискащо и унизително[167], защото като паметници на християнските победи и триумф разкривали и оповестявали неговото срамно падение и неуспе­хи[168]. С оглед именно на това демоните насочвали през разглежданата епоха своите стрели преди всичко срещу светите икони. Тяхното настървение и постоянство в борбата срещу иконопочитанието били сполучливо илю­стрирани от св. Иоан Дамаскин, който подбрал от съчинението „Духовна поляна“ („Pratum spirituale“)[169] на странстващия монах и писател Иоан Мосх (починал 619 година) следния характерен пасаж: „Ава Теодор Елиот разказвал, че на Маслиновата планина живял някакъв отшелник. С него много вою­вал демонът на блудството. И ето веднъж, когато той много го нападал, старецът започнал да страда и казал на демона: „Дълго ли още ти не ще отстъпваш от мене? Махай се! До старост ли си с мене?“ Тогава демонът му се явил в телесен образ и му казал: „Закълни се пред мене, че никому не ще разкажеш това, което ще ти кажа, и повече аз не ще воювам с тебе“. И старецът се заклел: „Кълна се пред Всевишния, че не ще разкажа никому за това, което ти ще ми съобщиш“. Тогава демонът му казал: „Не се покланяй на тази икона и аз не ще воювам с тебе.“ На иконата била изобра­зена нашата Владичица Св. Богородица Мария, носеща Господа нашего Иисуса Христа[170].

Неслучайно нечестивият дух бил готов да оттегли от монаха плътските си съблазни, ако последният откаже да се покланя пред иконата на Бо­жията Майка. Служителят на злото явно знаел, че иконоборчеството, не­зависимо претенциите му да пази чистотата на вярата, било много по-голямо престъпление от плътските удоволствия и заслужавало значително по-тежко наказание[171]. От всичко това апологът заключавал, че пристъпите срещу иконопочитанието били дело на дявола. Той не можел да се прими­ри, че Бог и светиите са почитани и прославяни, а броят на Христовите почитатели и на Господните синове растял, докато тълпите от последова­тели на греха постоянно намалявали. Сатаната завиждал на хората, кои­то, като виждали в иконата лика на Иисус Христос и се освещавали чрез образа, спомняли си за Иисусовите спасителни страдания, удивлявали се на снизхождението Му, съзерцавали Неговите чудеса, познавали и про­славяли силата на Неговото божество. Обект на сатанинската завист, били не само смъртните жители на земята, но и причислилите се към небесната, тържествуваща Църква християнски светии. Дяволът се задъхвал от злоба, като виждал, че християните изобразяват тези поборници на вярата, стават последователи на техния пример и мъжество, извличат духовна и телесна полза за себе си и не се поддават на греховните съблазни[172].

Обобщил многобройните свидетелства относно факта, че иконоборчеството е дело на дявола, Иоан Дамаскин тържествено призовал всички народи и цялото християнско изпълнение да не се поддават и да не отстъп­ват пред проповедта и насилията на новите еретици. „И дори ангел или цар да Ви благовести друго, освен това, което сте приели“ от Православната църква, „затворете уши, защото аз бързам да кажа, както е казал боже­ственият Апостол: анатема да бъде (Галатяни 1:8), като очаквам изправление[173]“.

Предупрежденията на апологета не останали без последствия както за иконоборчеството, така и за иконопочитанието. Колкото и наивно да звучи това обвинение в ушите на съвременните рационалисти и проте­станти, многобройните доказателства за демоничната същност на борбата срещу светите икони имали важно психологическо значение и били основно идеологическо оръжие в ръцете на иконопочитателите. Окачествяването на иконоборческите мероприятия като акция на сатаната събудило съпроти­вителните сили на народните маси срещу греха, минирало доверието и подкопало устоите на иконоборческата идеология.

В своите апологетически трудове св. Иоан Дамаскин привел още множество аргументи в полза на светите икони и иконопочитанието – нега­тивни основания от Свещеното Писание; позитивни мотиви от Новия Завет; доказателства от Свещеното Предание и други.

В негативните основания, извлечени от Свещеното Писание в полза на иконо­почитанието, св. Иоан победно отхвърлил възраженията на иконобор­ците и доказал, че старозаветната възбрана на изображенията е била на­временна педагогическа мярка спрямо склонния към идолопоклонство юдейски народ [174]. Този закон изпълнил своето предназначение и опазил богоизбрания Израил от неволите на идолослужението, но загубил своето превантивно значение в Новия Завет. С идването си Иисус Христос въз­вестил нова ера, в която християните се удостоили да видят невидимия Бог и с изображения да възвеличат Неговата непреходна слава[175].

Позитивните мотиви от Новия Завет дошли да потвърдят констата­цията, че иконите в Христовата църква са разрешени. Св. Иоан Дамаскин, който пръв от всички църковни писатели потърсил новозаветни доводи в полза на иконопочитанието, удостоверил, че Сам Бог е създал първите изображения, като сътворил човека по Свой образ и „родил Единородния Син…, Своя жив и естествен, образ, неизменното отражение на Своята вечност[176]“. Творецът на всичко видимо и невидимо не само разрешил из­работването на иконите[177], но благословил и поощрил тяхното почита­ние[178].

В тясна връзка със Свещеното Писание стояло Свещеното Предание, което като съкровище от богооткровени истини на Вселенската църква било първо­степенен извор за православната вяра[179]. Доказателствата от Свещеното Предание потвърдили съществуващата хармония между старозаветните и новозаветните текстове по въпроса за християнските икони и показали истинското и непреходно тълкувание, което светите отци правили на Христовите повели[180].

Връх на Дамаскиновите полемически търсения и венец на творчески­те му идеологически достижения представлявало свързването на изображенията с въпросите на христологията. Мисълта, че светите икони са узаконени и утвърдени от истинското въплъщение на Син Божий, залегнала дълбоко в творенията на този най-ярък богослов и философ на бурното VIII-мо столетие[181]. Превърнал анти­тезата в свой основен полемически прийом, той, като противопоставил непознаваемия и неизобразим Бог Отец на въплътилия се Бог Слово и намиращите се под ръководството и опеката на старозаветния Закон юдеи на обдарените с благодатта и осиновените от Бога Христови последова­тели, подчертавал свободата, възможностите и предимствата на християн­ската епоха, огрявана от новозаветния Закон на любовта.

В Стария Завет Бог не се откривал на смъртните човеци. Сам той зая­вил на Моисей: „Лицето Ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив“ (Изход 33:20). Това всъщност било израз на грижа от страна на Твореца, който промислително забранил на юдеите да правят изображения, защото се намирали все още в младенческа възраст и не се били излекували от болестта на идолослужението[182]. Непознавайки образа на неявилия се Бог, старозаветните хора били лишени от всякаква възмож­ност да Го изобразят. Ако пък се опитали да сторят това, те съществено биха „прегрешили защото не може да бъде изобразено безтелесното, и невидимото, и неописуемото, и нямащото образ[183]“.

С настъпването на новозаветната епоха пречката, поради която юдеи­те не могли да правят изображения, отпаднала, а заедно с нея загубила значение и старозаветната забрана. Бог Слово се въплътил „и по неизказана благост приел и естество, и големина, и вид, и цвят на тялото[184]“.

Християните, които „избягнали суеверното заблуждение и познали истината“, достигнали до състояние на мъж съвършен (Ефесяни 4:13) и не се намирали вече под ръководството на възпитател[185] (Галатяни 3:24). Като могли сами правилно да разграничават изобразимото от неописуемото, те се заели с цветове да представят в стенописи и икони невидимия Бог, Който се облякъл в телесен образ и живял като човек[186]. Тези изображения обаче не били осъдителни и наказуеми, защото като произведения на освободе­ните от старозаветния закон Христови последователи, представяли и прославяли действителния човешки образ на Спасителя, чийто черти всич­ки „желаем да съзерцаваме[187]“.

Въплъщението на Син Божий следователно дало достатъчно основа­ния и право на неговите следовници да рисуват Неговия лик. Затова „с увереност изобразяваме, подчертавал св. Иоан Дамаскин, невидимия Бог не като невидим, но като видим, станал заради нас с участието Си в плът и кръв. Не невидимото Божество изобразяваме, но видимата плът на Бога[188]“.

Възможностите на християните обаче не се изчерпвали единствено с картинното представяне на Иисус-Христовия лик. Те имали право да правят изображения на всички лица и събития, които са видели[189]. Пред­вид всичко това св. Иоан призовавал своите християнски събратя: „На­рисувайте Неговото неописуемо снизхождение, рождението от Дева, кръщението в Йордан, преображението на Тавор, страданията…, смъртта, чудесата, символи на Неговата божествена природа, извършвани с действието на плътта, спасителния гроб на Избавителя, възнесението на небесата – за всичко пишете и с думи, и с цветове, в книги и на дъски[190].“

За цялостното и пълно разкриване на Божието домостроителство пред неграмотните и немощни човеци било необходимо и дори наложител­но да се представят в картини не само образът на Иисус Христос и глав­ните събития от Неговия живот, но да се изобразят Неговата Пресвята Майка, както и светиите, които били най-ревностните Христови следов­ници[191] и вярно негово войнство[192], превърнало себе си в одушевен и ра­зумен храм на Бога [193]. Затова християнските светии – тези истински герои на православната вяра – заслужили не само да бъдат почитани тех­ните изображения на светите мощи, но в тяхна чест да се въздигат и храмове като паметници на победата им над злото[194].

Почитанието на иконите и мощите на светиите св. Иоан Дамаскин обосновал с факта, че „ние по същество сме осветени от времето, когато Бог Слово приел плът, като се уподобил във всичко на нас, освен в греха, и неслитно се съединил с нашата природа, и неизменно обожествил плът­та чрез неслитното взаимодействие на Своето Божество и Своята плът. И ние по същество сме се освободили от времето, когато Син Божий и Бог, бидейки безстрастен по Божество, пострадал чрез приемането на човешката природа, заплатил нашия дълг, като излял върху нас истин­ското и достойно за удивление изкупление, защото свещената кръв на Сина е умилостивителна пред Отца. Ние по същество сме станали без­смъртни от времето, когато Той, като слязъл в ада, възвестил на свърза­ните от векове души: на пленените – освобождение, на слепите – про­глеждане, и, като свързал здравето с изобилието на възскресните идеи, направил нетленна приетата от Него наша плът[195]“.

Мисълта за освещаването на целия тварен свят и на човешката плът чрез тяхното съприкосновение с Бога и лицето на Богочовека лъхала от всеки ред на Дамаскиновите послания за светите икони. Човешкото есте­ство според св. Иоан било въздигнато по-високо от ангелското, защото „Бог не е станал ангел, но станал по природа истински човек[196]“. „Не се покланям на материята, писал на друго място Дамаскин, а се покланям на Твореца на материята, на станалия заради мене материя, и на благоволилия да обитава в материята и на извършилия за мене спа­сение чрез материята; и не ще престана да почитам материята, чрез която е извършено моето спасение [197].“

В иконоборчеството св. Иоан Дамаскин съзирал влияние на манихейството и неговото отвращение от материята. Затова той поучавал иконоборческия император Лъв III да не хули материята, „защото тя не е пре­зряна, тъй като нищо презряно няма в това, което е произлязло от Бога. Това е мъдруване на манихеите[198]“.

Обвиненията в манихейство, както и много други аргументи против иконоборчеството от арсенала на славния Дамаскин били многократно повтаряни от по-късните православни апологети, които се ползвали от богатството на неговото учение в защита на иконопочитанието. От напра­вения кратък исторически обзор се вижда, че в своите догматически раз­съждения св. Иоан Дамаскин въздигнал до шеметни висини християнската богословска мисъл, атакувал с голям успех иконоборческата ерес, обос­новал философски и богословски иконопочитанието и доказал, че светите икони са ценно наследство, получено и завещано на поколенията от Преблагия Иисус Христос, апостолите и древните свети отци на Църквата. Със своя строг християнски живот и величав монашески подвиг св. Иоан Дамаскин придобил светителски ореол и неговата светла памет ежегодно се чества на 4 декември, а с полемическите си съчинения надминал своите съвременници патриарх Герман и папа Григорий II и получил призна­нието, че е най-крупният православен аполог на иконопочитанието за всички времена[199].
__________________________________________________________

*Из студията „Из историята на иконоборчеството”, ГДА, т. XXX, С., 1990, глава втора – „Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели”, от професор д-р Христо Стоянов Христов (1941-2000). Повече за него вж. Съдържание 1, в пост № 96.

Тази публикация се явява продължение на публикация № 1858 от 12 октомври 2025 година (виж Съдържание № 8, публикация № 1858) и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Същата се намира в ГДА, т. ХХХ, С., 1990, от с. 114 до с. 126 вкл.

[110]. J.P.Migne, P. G. t. 94, col. 435.

[111]. H. Menges, Die Bilderlehre des hl. Johannes von Damaskus, Münster, 1938, S. 1. Други учени обаче предполагат, че той се е родил около 650 година, защото бил, „приятел в игрите и учениетр“ на родения около 642/647 година Йезид (Lехikon für Theologie und Kirche…, 5. Bd., Freiburg im Breisgau, 1960, Sp. 1023).

[112]. J.P.Mignе, P.G., t. 94, col. 439-440; Пoлнoе собрание творений Св. Йоана Дамаскина, т. I, С.Петербург, 1913, с. VIII, IX, 10, 26, 27-28.

[113].J.Р.Migne, Р.G., t. 94, col. 449; Полное собрание…, т. I, с. IX, 31.

[114].Lехikоn für Theologie und Kirche…, 5 Bd., Sp. 1023.                                       

[115].H. Menges, a. a. O., S. 1.

[116]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 452.

[117]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 452 D.

[118]. Ibid., col. 1232 A-1284 B.

[119]. Ibid., col. 1232 A-1284 B.

[120]. Ibid., col. 453 A.

[121]. Ibid., col. 452 D.

[122]. В арабското и гръцкото жития на св. Иоан Дамаскин се съобщава, че император Лъв III успял да си отмъсти за изобличенията, като подвел и убедил халифа в неблагодежността на неговия съветник. Обвинен в предателство спрямо държавата, Дамаскин бил наказан с отсичане на дясната ръка (J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 543 C-457 A. Полное собрание…, с. 13-15, 31-33).

[123].H. Menges, a. a. O., S. 3.

[124]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 1232 A.

[125]. Ibid., col. 1284 C-1317 A.

[126]. Ibidem, 1284 C.

[127]. Ibidem.

[128]. Полное собрание…, с. XIII-XXIII; O. Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, 5. Bd., Freiburg im Breisgau, 1932, S. 54-65.

[129]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 1317 B-1420.

[130]. Ibid., col. 1169 A-1176 A; Полное собрание…, с. 320-322.

[131]. „Точно изложение на православната вяра“ е трета част от най-крупната и известна творба на Дамаскин, озаглавена „Източник на знание“ (cf. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 517-1…); Полное собрание…, с. XV, XVI, 45-441; O. Bardenhewer, a. a. O. S. 56, 57). 

[132]. J.P.Migne, P.G., t. 94, col. 524 C-525 A; Полное собрание…, с. 46.

[133]. H. Menges, a. a. O., S. 6.

[134]. K. Schwarzlose, a. a. O., S. 103-104; Пoлнoе собраниe…, c. XII; 0. Вardenhewег, a. a. O., S. 54.

[135]. G. Ostrogorsky, Les debuts… p. 242; H. Menges, a. a. O., S. 7.

[136]. H. Menges, a. a. 0., S. 7.

[137]. J.P.Migne, P. G., t. 94, col. 1288 D.

[138]. G. Ostrogorsky, Les debuts…, p. 242; H. Menges, a. a. O., S. 7.

[139]. Тъй като вече се запознахме с идеологическите оръжия и възражения на иконоборците (срв. тук, с. 83-90), следва да разгледаме и ще се спрем единствено върху основните защитни средства и аргументи на св. Иоан Дамаскин срещу иконоборческото зломислие.

[140]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1264 С, 1336 В; Полное собрание…, с.363-398.

[141]. J.Р.Migne, Р. G., t. 94, col. 1336 В.

[142]. Ibidеm.

[143].Ibid., t. 36, col. 41 B; t. 94, col. 1241 В; Полное собрание…, с. 401.

[144]. J.P.Mignе, P. G., t. 94,. col. 1341 A, 1344 D; Полное собрание…, c. 401, 403.

[145]. J.P.Mignе, P. G., t. 94, col. 1344 B; 1344 D-1345 A.

[146].Ibid., col. 1336 AB.      .

[147]. Ibid., col. 1241 C.

[148].Ibid., col. 1336 В; Полное собрание…, с. 398.

[149].Н. Меngеs, а. а. О., S. 112.

[150].Ibid., S. 111, 113.                                                                                                    

[151].J.P.Mignе, P. G., t. 94 col.,1261 C; Полное собрание…., c. 362.

[152].J.P.Mignе, P. G., t. 94, col. 1261 СВ; Полное собрание…, c. 362.

[153].J.P.Mignе, P. G., t. 94, col. 1344 D, 1360 B sq; Полнoе собрание…, с. 403, 411 сл. сл.      ‘

[154]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col.1241 В; Полнoе собрание…,        с. 352.

[155]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1360 С; Полнoе собрание…, с. 411.

[156]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1232 AB; Полнoе собрание…, с.                            347.

[157]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285; Полнoе собрание…, с. 373.

[158]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285; Полнoе собрание…, с. 373-374.

[159]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285; Полнoе собрание…, с. 374.

[160]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285; Полнoе собрание…, с. 374.

[161]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1285, D 1320 A; Полнoе собрание…, с. М 74, 390-391.

[162]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 12888 A, 1320 B; Полнoе собрание…, с. 374, 391.

[163]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 98, col. 77 AC.

[164]. Ibid., t. 36, col. 348 D; t. 49, col. 154 B; t. 82, col. 1404 C.

[165]. Ibid., t. 94, col. 1293 D, 1296 BC, 1333 AB;  Полнoе собрание…, с. 378, 379, 397.

[166]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1264 A; Полнoе собрание…, с. 362.

[167]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1268 B; Полнoе собрание…, с. 365.

[168]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1296 BС, 133 A; Полнoе собрание…, с. 379, 397.

[169]. Като негов автор св. Иоан Дамаскин по неизвестни причини неправилно е посочил Иерусалимския патриарх Софроний (634-638 година). Това съчинение обаче, както и цитираният откъс, безспорно са били написани от Иоан Мосх (cf. J.Р.Мignе, Р. G., t. 87, col. 2851 sq., 2900 B-D).

[170]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1336 CD; Полнoе собрание…, с. 399.

[171]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1336 D; Полнoе собрание…, с. 399.

[172]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1288 BС, 1320 D; Полнoе собрание…, с. 375, 391.

[173]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1288 СD, 1321 A; Полнoе собрание…, с. M75, 391.

[174]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1233 D, 1237 A-C, 1289-1292 C, 1308 C, 1325, 1328 AB; Полнoе собрание…, с. 348, 349-350, 375-377, 384, 394-395.

[175]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1237 D, 1253 BC, 1300 D, 1328 C; Полнoе собрание…, с. 350, 357-358, 381, 395.

[176]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1308 A, 1345 B; Полнoе собрание…, с. 383, 403.

[177]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1241 D, 1244 D-1245 A, 1245 -1248 A, 1300 B, 1305 B-1308 A, 1333 B-D, 1336 A, 1345 BC sq.  

[178]. Ibid., col. 1240 B, 1244 B, 1297 B, 1345 CD, 1346 A-1348 A, 1356 B.

[179]. Н. Меngеs, а. а. О., S. 145-146.

[180]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1256 B-D, 1269 A-1373 A, 1301 CD, 1304 A, 1320 D-1321 A sq. sq.  

[181]. Георгий Александрович Острогорский, Соединение вопроса о св. иконах…, с. 40.

[182]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1289 B; Полнoе собрание…, с. 376.

[183]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1172 A, 1236 B, 1237 CD, 1288 A, 1289 C, 1293 D, 1321 D, 1324 D, 1328 D; Полнoе собрание…, с. 321, 349, 350, 374-375, 376, 378, 392, 393, 395.

[184]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1288 AB; Полнoе собрание…, с. 375.

[185]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1328 BC; Полнoе собрание…, с. 395.

[186]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1320 C; Полнoе собрание…, с. 366.

[187]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1288 AB; Полнoе собрание…, с. 375.

[188]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1236 G, 1325 B; Полнoе собрание…, с. 349, 394.

[189]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1344 C; Полнoе собрание…, с. 403.

[190]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1240 AB, 1320 C, 1329 A; Полнoе собрание…, с. 351, 391, 395.

[191]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1252 D; Полнoе собрание…, с. 357.

[192]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1301 A; Полнoе собрание…, с. 381.

[193]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1252 B; Полнoе собрание…, с. 357.

[194]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1252 D-1253 A; Полнoе собрание…, с. 357.

[195]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1253 В; Пoлнoе собрание…, с.358.

[196]. J.Р.Мignе, Р. G., t. 94, col. 1348 А; Пoлнoе собрание…, с. 404.

[197]. J.Р.Мignе, P. G., t. 94, col. 1253 В; Полное собрание…, с. 354.                               

[198]. J.Р.Мignе, P. G., t. 94, col. 1245 В; Полное собрание…, с. 354.                               

[199]. H. Menges, a. a. O., S. 8.

Изображения: авторът проф. Христо Стоянов Христов (1941-2000) и св. Иоан Дамаскин (675-749). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gcn