Димитър Попмаринов

Увлечени от залисията по избори, изборни платформи, взаимни оплювания, заринати от вълната на национален нихилизъм, от съзнанието на обществеността се изплъзва един много важен въпрос – този за вярата на българина. Каква е тя? Къде е тя? Има ли я или я няма? Говорим, че тя ни е спасила. И май че дотук стига нашето знание за нея.

Въпросите, които ще се опитам да повдигна, са много сложни, изискват дълъг и дълбок анализ. Те нямат еднозначен отговор и поради това не могат да бъдат изпълнени по рецепта. Те се отнасят до религията като цяло и до националната ни вяра – Православието – в частност. Религията сама по себе си е изключително специфична област и нейното непознаване и пренебрегване води до опасни последствия. В други страни се правят сериозни изследвания, осмислят се концепции и политика. Ако се вгледаме внимателно, живеейки в живота на БПЦ (Българска православна църква), ще видим безпомощното положение и пълното неразбиране на политиците по отношение на вярата и на висшето духовенство по отношение на политиката. И в двата случая личат пагубните последствия от отминалия режим. Той успя напълно да изчисти нещо изключително важно от душата на всички ни – инстинкта за духовно самосъхранение, който българите винаги са носели в сърцата си – чувството за неотделимостта на православното от националното самосъзнание в душата на народа. Днес някои дори се срамуват, че са православни. И така потвърждават своето невежество.

Напоследък често се злоупотребява с темата национална сигурност. Мнозина развяват този байрак, търсейки за себе си или за организациите, които представляват, определени политически изгоди. Разбира се, това е част от политическата конюнктура и сигурно е правило от политическата игра, от която не всеки разбира достатъчно. „Тънкостите“ на политическия занаят невинаги се определят с най-добрите думи. Факт е обаче, че от тях зависят съдбите на много хора, а в определени моменти и съдбата на страната ни. Това обстоятелство подтиква и непрофесионалисти в областта да се замислят от последиците на едно или друго политическо решение или действие. В тази връзка най-малко един човек като православен би трябвало да има основание да се меси в политическите реални на деня. Очевидно е обаче, че човекът, независимо от своето вероизповедание, е едновременно и член на обществото, в което живее, гражданин на своята държава и рожба на своето Отечество. Поради това той не може да остане безразличен към съдбата на своите братя и сестри, към своите ближни, когато въпросът опира до тяхната вяра. Решенията и действията на управляващите – независимо от коя политическа сила са те – по отношение на вярата, са пространството, което е на границата между религията и политиката. На тази основа ще се опитам, доколкото ми позволяват силите, съвсем непрофесионално да поставя някои принципни положения, засягащи политиката и Църквата, използвайки, където е необходимо, исторически паралелизъм. Какво се има предвид.

Политика и религия

А. Взаимозависимост и взаимообусловеност

1.Не е случайно, че в историята на страната ни църковници са тръгвали да будят народа, да го просвещават, а в най-отговорните моменти са ставали и негови водачи, тоест поемали са на плещите си политически функции – защитата на Търновград от св. Патриарх Евтимий, родолюбивата дейност „Церкви и Отечеству на пользу“ на св. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански, отец Матей (Миткалото), Иларион Макариополски, дякон Игнатий (Левски) заедно с още много други расоносци. Тогава е било така.

*Има ли основание да се мисли, че и сега не може да бъде така, макар условията и обстоятелствата да са съвсем други? Не! Борбата обаче сега се води при други и то не по-лесни обстоятелства и нива – тя е не толкова за физическото оцеляване на народа (макар че това не се изключва), отколкото за оцеляване на душата му.

2.Фактически България винаги е разпъвана от влиянието на два мощни световни центъра, които условно се определят като Изток и Запад. Източният има духовно значение, а западният – материално (Те се откриват дори и в ученията и практиката на двете големи църковни деноминации: на Запад – Римокатолическата църква и породеният от нея протестантизъм, и на Изток – Православната църква). За тях обаче няма ясно разбиране и значението им отбягва от погледа на политиците, защото то е отвъд прагматичната и поради това емпирична политика. Съзнанието за тези центрове е ясно, но се губи дълбокият им смисъл: те се определят предимно като културни и политически. Пример за по-дълбокия смисъл: дори и в най-големия разцвет на съветския комунизъм, независимо от декларирания материализъм, по същество този център му даваше (на комунизма) религиозно, тоест духовно значение (разбира се квазирелигиозно и квазидуховно). На Запад се говори за духовни ценности, но се строи материално-потребителско общество.

Несъмнено и в бъдеще тези центрове ще бъдат определящи. Потвърждение на това деление е фактът, че сектите, които нахлуват от Запад, са източни по произход и те присаждат източни религиозни образци и начин на мислене в западния свят; обратно – индустриализацията, технологиите и потребителският начин на мислене и живот нахлуват от Запад на Изток.

а)От друга страна, трябва да се отбележи, че тези центрове се противопоставят и взаимопроникват, но на различни нива. Изтокът влияе духовно на Запада, а Западът прониква материално на Изток. България е в средата, кръстопът на този сблъсък. Тя е в центъра на огромен процес, чрез който се осъществява гигантски синтезис на материални и духовни тенденции макар и на различни нива на битието. Условно това може да се разглежда като проекция на древния свят в съвременността: Иерусалим-Атина, Константинопол-Рим, Москва-Ню-Йорк (разбира се имената на последните градове са съвсем условни – тези центрове нямат географски еквиваленти).

б)Осмисляйки и отчитайки само тези тенденции, България би могла да направи необходимите изводи за своята политика. Пример: през турско, а и след Освобождението, политиците гледат на Запад (както и сега) за материална помощ (know how, икономическа, технологическа и всяка друга), а народът гледа на Изток за духовна опора (както и сега, макар че тук тенденциите не са съвсем изчистени поради това, че много духовни учения навлизат от Запад, но те са източни по своя произход, както вече беше споменато. На Запад не се е родила нито една велика религия. В религиозно отношение Западът е импотентен).

в)Ако бъде приета тезата за характера и значението на тези центрове, тя би помогнала да не се смесват сферите на различните влияния – икономически и духовни, тоест да се държи ясна сметка кое какво е и кое откъде е. Казано с други думи: някой има към нас чисто икономически интереси. Добре! За това обаче ние не трябва да плащаме с духовни стойности. Още по-глупаво би било ние сами да му ги предлагаме на безценица. Всичко материално остарява и изчезва, духовното – никога!

г)Ако не се следва този път и не се дава сметка за естеството на влияние на тези центрове, ще се повтори грешката, макар и като друг вариант, която направи комунистическата система – смесване на закономерности, които са различни по своя характер. При комунизма икономическите категории насилствено бяха подчинени на етическата утопическа комунистическа парадигма, тоест беше направен опит икономическите закони да бъдат подчинени на етическите – братство, равенство, свобода. Оттук дойде и катастрофата, защо то това е явно смесване на съвсем различни нива от ценностната система на битието: опит етическите категории, които действат в сферата на свободата и които са от по-висш порядък, да бъдат поставени в прокрустовото ложе на материалистическия детерминизъм – в сферата на несвободата.

д)Отчитайки посочената по-горе реалия, днес става печален фактът, че ако не се насърчава, то поне се гледа с безразличие на навлизането на нови вероизповедания и много екзотични секти. Не се прави сметка, че това е бомба със закъснител. Този процес води до изникването на нови религиозни центрове в страната, които вече гледат ту на Изток, ту на Запад, но никой от тях не гледа в България. Това прави само Българската православна църква чрез родната ни вяра (тук не трябва да се смесва определена част от клира и чиновниците на Българската православна църква с всички вярващи и Църквата като цяло). Тази тенденция е предпоставка за религиозна анархия.

е)Подобно е било състоянието на страната в друг  труден момент, какъвто е времето след Освобождението. За съжаление политиката тогава, както и сега, в много отношения е късогледа. И тогава, и сега, бедни и гладни, българите са готови за материални блага да продават духовните си съкровища. Опасността, прозряна тогава от Търновския митрополит Климент (Васил Друмев), с голяма сила важи и днес. Той направил забележителното заключение: „Има Православие у нас, има български народ – няма Православие, няма български народ“. На политически език тези думи означават, че въпросът за вярата не е въпрос само на вярващите, но и на политиците, тоест въпросът за вярата на българина е въпросът за Православието като елемент от националната сигурност на страната.

ж)Днес сред православните среди усилено се говори за съществуването на международен заговор за подмяна на духовността в Източна Европа и в частност в България. Този заговор се приема като елемент от глобалната политика на Запада по отношение на Изтока. Подготовката за това е започнала много отдавна и се е чакало да дойде подходящият момент: веднага след промените България беше залята с вече готова литература на български, която отдавна чакаше на австрийската граница удобния момент да нахлуе.

з)Бъдещо укрепване на нови инославни и друговерни центрове в България с нарастването им ще доведе до съперничество и конфликти между тях. Това ще е опасност както за социалния мир, така и за националната сигурност на страната ни. Само нежелаещият да види съвременната действителност няма да признае, че най-жестоките конфликти в света, примесени с много други елементи, са на религиозна основа. Примери: Северна Ирландия, Ливан, Югославия, Западна Украйна, Иран, Ирак, Алжир и много други. Това е сега. Да не се връщаме в историята!

и)Демократичните устои в големите западни страни се крепят в голяма степен на монолитността на вероизповеданията в тях. Където има дори и малко разделение, вече има и конфликти, които не винаги са горящи, но които тлеят и всеки момент, при обществен катаклизъм, са готови да избухнат, независимо от демократичните структури.

Елементи на националната сигурност

А. Политически изкушения

1.В страната ни вече отминаха няколко изборни кампании. Изляха се тонове мастило и се прахосаха напразно много часове за говорене напразни приказки от екрана и ефира. Там обаче навсякъде, за голямо съжаление, властваше само политика и никакъв сериозен опит да се вникне по-надълбоко в нещата. Политиката е издигната в идол.

а)Тя така е завладяла душите на хората, че на нейна основа стават както обществени, така и лични драми.

б)Политиката в един момент се превръща в псевдорелигия. Не е ли това наследство от комунистическата система, която в основата си беше също така псевдорелигия? В наистина демократичните страни с политика се занимават професионалистите, а не целият народ.

в)Има ли обаче в нашите политици професионализъм? Сигурно го има! И това е добре. Но смущаващо е едно нещо – липсата на такъв по отношение на религията. С религиозните въпроси по време на комунистическия режим се занимаваха непрофесионалисти. Тях ги поставяха там, за да си имат спокойно място за живуркане и с некадърността си да доразрушат отиващата си, според тях, в небитието религия. Дано днес да не е така!

Б. Основополагащи аксиоми

От казаното дотук следват няколко принципни въпроса, които изглеждат съвсем основателно.

1.Те се градят на разбирането, че основополагащи елементи (аксиоми) на националната сигурност на страната са три. Всички останали са производни. Те са:

а) Вярата – религиозното съзнание на народа,

б) Училището – обучението и възпитанието на нацията,

в) Войската – гаранцията за физическата цялост на страната.

2.Същевременно тези елементи са взаимообусловени, следователно взаимозависими и поради това подредени по важност. Основанията: историята ни сочи, че в момент на национални катастрофи (падане под византийска или турска власт и загубване на държавността) последователността на унищожаването им е следната:

а)най-напред изчезва третият елемент – войската – като пряка и непосредствена заплаха за завоевателя;

б)след това изчезва и вторият елемент – училището – като носител на националното самосъзнание и светлина относно езика, собствената история и традиции; и

в)последният удар винаги се отправя към вярата – първия елемент – но там се оказва и най-голямата и дълбока съпротива. Следователно първият елемент е основен и спасителен за страната. В най-критичните периоди вярата е била последното убежище за българското самосъзнание.

3.Такава е логиката на катастрофите през историческото ни битие. Днес обаче нещата се движат в друга плоскост. Ударите срещу тези елементи започват в обратен ред:

а)Най-напред се поразява сърцето на народа – неговата вяра, тоест основният елемент (това направиха комунистите).

б)Разколебава се самочувствието на народа и той отново търси спасители отвън. Щом отнемат вярата на народа, той е готов на всичко. И, разбира се, спасителите не закъсняват да дойдат – купувачи и прекупвачи на души. За материални ценности те купуват наши духовни съкровища – скъпи сме на триците, евтини на брашното.

в)Щом изчезне вярата на народа, нравствените устои, тогава другите два елемента – училището и войската – също изчезват, защото се обезсмислят.

Такава е логиката на изчезването в небитието. Историята е добър учител.

Основни опасности за Православието в България

А. Исторически предпоставки и сегашно състояние

1. Римокатолическата църква

След разделението на църквите през 1054 година римските папи се стремят това, което не могат да достигнат по духовен път, да го постигнат по светски, тоест чрез политически средства – нещо, което Православието винаги се стреми да отбягва, доколкото обстоятелствата позволяват. Потвърждение: историята и доктрината на Римокатолическата църква и съществуването ѝ като държава.

а)Основна изходна позиция на тази църква е желанието ѝ всички християни да бъдат подчинени под тиарата на папата. Това се преследва, както бе посочено, чрез използване само на политически средства и финансова мощ. След Втория Ватикански събор Римокатолическата църква е готова да прави отстъпки по отношение на нововъведенията си в областта на вярата, но за нищо на света не е готова да отстъпи от претенциите си за върховенство на папата над всички християни. За нея обединението на църквите може да стане само под тиарата на папата, тоест външно и механистично, а не чрез вътрешното единство. Съборното начало (на политически език: демократичното начало), заложено в православното учение, изключва неговото главенство и непогрешимост и му отрежда положение на пръв между равни: като на пръв епископ по чест в Църквата, но не и като наместник Христов на земята, защото такъв не може да има.

б)Чрез политическата си и финансова мощ Ватикана засилва пропагандата си у нас. Съблазнени от това, някои дори обвиняват историята и гледайки през диоптрите на своето късогледство, съжаляват защо България не е католическа страна. Чуват се слухове във връзка със засилените контакти на правителството с Ватикана, че то едва ли не готви обединяване на БПЦ с Римокатолическата, тоест създаване на уния… Макар и да е трудно допустима такава идея за един запознат с проблемите на отношенията на двете църкви човек, такъв напълно самодеен политически ход на някои политически среди, поради пълна незапознатост с проблемите, би имал много тежки последици.

*Повод да бъде направен такъв опит може да бъде твърдението на римокатолиците, че между тях и православните няма никаква разлика. Разбира се, за този, който познава историята на църковните взаимоотношения, това твърдение ще е съвсем познато, защото дори секти, които се намират съвсем далече от Православието, твърдят, че няма разлика във вярата, или ако има, тя е съвсем незначителна. За незапознатите обаче с религиозните проблеми наши политици това може да е изкушаващ аргумент. В определен момент някой от тях би могъл да се помисли дори и за цар Калоян. В никакъв случай не трябва да се забравя, че Римокатолическата църква не е престанала да смята, че на нея принадлежи и земната власт.

в)По въпросите за учението и поведението на Българската православна църква по отношение на вероизповедта нито правителството, нито който и да е друг има право да се меси. Тук дори и комунистите не се месеха. Само БПЦ може да решава какви да бъдат нейните отношения с която и да е религиозна общност и Римокатолическата църква в частност.

г)Би било акт на държавническа мъдрост, ако внимателно се следи политиката на Ватикана спрямо българите в Македония. Там може да се стигне, поради неуредения статус на църквата в Македония, и до опит за привличане на македонските българи в уния с Рим. Това би било катастрофално и би разделило не само политически, но и по вяра българския народ.

д)Необходимо е да се отчете, че православната българска общественост е много чувствителна относно евентуално посещение на папата в България. То би дало повод на папата да иска среща с Българския патриарх и съответно съвместно богослужение. Това може да подтикне правителството да окаже натиск върху Светия Синод при евентуален опит за отказ. Такова действие не би било изгодно нито за Българската православна църква, нито за правителството, защото реакцията на православните би била силно отрицателна. И двете институции ще загубят от това. Настроенията срещу всяка инославна пропаганда постоянно се засилват. Тези настроения идват от низините и са част от процеса на търсене на изгубената национална идентичност и възстановяване на православното самосъзнание. Това е болезнен процес и грешна стъпка би доведа до лоши последици. Не е случайно, че Руският патриарх Алексий II обяви посещението на папата за нежелателно.

е)Едно идване на папата при всички случаи би било повод за напрежение. Ако сред политиците има някакви угризения по отношение на атентата срещу него, то този въпрос трябва да се реши на друго равнище. Дори папата, за който вече се говори, че знае дали България е замесена в атентата срещу него или не, изхождайки от добри чувства, би могъл да помогне да се разкрие истината. И още нещо: ако се окаже, че България умишлено е наклеветена за атентата, не е ли негов най-напред християнски, а след това и чисто човешки дълг да каже на световната общественост този факт. Ако е така, той дори би трябвало като държавник да се извини за своето мълчание досега; ако се окаже, че е така, това ще бъде един неоспорим факт, че за него е по-важен политическият резултат, отколкото истината. Но „Що е истина?“ – пита Истината Пилат Понтийски.

*За съжаление нещата вървят в друга посока: в началото на миналата година по радио Ватикана бяха излъчени някои недружелюбни нападки по отношение на Българската православна църква и българската история. Въпреки че много малко православни слушат радио Ватикана, веднага сред тях се появи недоумение.

*Разбира се, никой не може, а и не трябва да спира папата да дойде, ако желае. Той е добре дошъл като политическа сила, като лидер на държава, която има огромно влияние. Той е добре дошъл и като духовен глава за всички римокатолици, които са братя и сънародници. Но едно евентуално негово идване като църковен глава, с претенции за духовен водач на всички християни, както той ще иска да бъде, ще доведе до доста недоразумения. България ще се окаже първата страна с преобладаващо православно население, която го приема.

2. Протестантизъм

Протестантската пропаганда също не е нова за България. Страната ни е била кръстопът на народите и не е случаен фактът, че на нейна територия са изникнали много ереси. Протестантски мисионери нахлуват още през турско време. Но докато в поробена България протестантизмът донякъде играе положителна роля, то впоследствие тази роля отпада, защото протестантизмът носи заедно със себе си и разделението. Той има невероятната способност да се дели на много секти. Днес в света те достигат над хиляда. Самó по себе си това е достатъчно, за да се разбере, че той не може да играе обединяваща роля, но напротив – разединяваща.

а)Основна черта на протестантизма е отрицанието. Той се гради изключително на него. Исторически той възниква като реакция срещу духовния и морален упадък на Римокатолическата църква, като нейно отрицание. Бунтът на Мартин Лутер обаче добива такива размери, че те оформят цяло течение, което излиза от контрола на Ватикана и след жестоки войни се оформя като отделна религиозна общност.

Следва…(виж тук).

__________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 10, с. 8-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Димитър Попмаринов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fTO