Бисер Божков

ІІІ. Относно икуменизма, тоест икуменизмът ерес ли е против догмата на Провославната църква?

Нека тук се спрем по-обстойно на православния догмат за Църквата и на фактическото му отричане от икуменистите, което прави за нас невъзможно да участваме в икуменическото движение.

А. Църквата според Символа на вярата. Теория за клоновете (така нареченият плурализъм).

Догматът за Църквата е изразен много сбито и точно в 9-тия член на Никео-Цариградския Символ на вярата, дето четем: „(Вярвам) в едната, света, съборна и апостолска Църква”.

Тези думи изразяват твърдото и неизменно убеждение на православните християни, че Църквата, в която вярваме, е съществуваща, а не е очаквана; вече създадена, а не тепърва предстояща да се създаде; напълно действителна, а не въображаема.

Символът на вярата говори за налични реалности – за Бог Отец, Чието вечно битие е вън от всяко съмнение; за събезначалния Му Син, станал Човек заради нас и нашето спасение; и за Светия Дух, изхождащ вечно от Отца и почитан наравно с Отца и Сина. В Символа на вярата е подчертано и едното Кръщение като настояща даденост, изповядвана от истински вярващите за опрощаване на греховете. В същия смисъл се говори в Символа на вярата и за „едната, света, съборна и апостолска Църква” като за нещо несъмнено съществуващо, проявяващо се и функциониращо. Било е време, когато Църквата е била обещавана от Спасителя: „Ще съградя Църквата Си” (Матей 16:18). Но това се е изпълнило още по времето на Христа. Особено пък след Петдесетница никой никога вече не се е съмнявал в съществуването на Църквата, основана върху изповядването на вярата в Христа – крайъгълния Камък (Ефесяни 2:20). За православния християнин Църквата съществува като действителен Богочовешки организъм, устроен за спасяване в него на човешки души. Едва в наше време на икуменическа почва възникват мисли, че Църквата трябва тепърва да се създава и то не върху Камъка на Истината, а върху пясъка на всевъзможните човешки заблуди. Такъв възглед не може да намери опора в Символа на вярата и в Свещеното Писание. Единствените неща, за които е казано в Символа на вярата, че се очакват в бъдеще, това са есхатологическите събития – Второто Христово пришествие, възкресението на мъртвите и животът в бъдещия век. За тях е употребен глаголът „очаквам”, докато за първите – глаголът „вярвам (изповядвам)”.За разлика от еретическите общества, претендиращи да са „църкви”, Христовата Църка е наречена „една, света, съборна и апостолска”. Какво значат тези определения? – Накратко: 1) Църквата е една поради единството на нейната вероизповед. Тя не би била една и единствена, а щеше да бъде множествена, ако в нея се допуснеха различни верови убеждения; 2) Тя е света и освещаваща чрез раздаваната в нея небесна благодат. Ако не ѝ бе дадена свише тази Божествена благодат, тя не би могла да се нарича света, а щеше да бъде човешка безблагодатна органи­зация, каквито са еретическите общности; 3) Тя е съборна и вселенска по силата на пазената и проповядвана от нея Божествена истина, предназначена за разпространение в целия свят. Ако ѝ липсваше тази Истина, тя би била някаква огромна по обем земна величина, събрала под покрива си всички налични религиозни лъжеучения в света, но не и Христова Църква. И най-сетне, 4) тя е апостолска, понеже има апостолски произход, пази апостолското приемство и е вярна на апостолските предания. Ако беше скъсала с всичко това, тя не би имала правото да се нарича апостолска Църква.

Учението, изразено така кратко в 9-тия член от Символа на вярата с думите „една, света, съборна и апостолска Църква“, съставлява пълнотата на православната вяра в Църквата. „Ние разбираме или поне чувстваме – казва добре професор Владимир Лосский, – че Църквата без което и да било от тези свойства не би била Църква, и че само хармоничното съединение на тези чети­ри качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие“. Ако сравним вярата на истинския православен християнин в догмата за Църквата със схващанията на инославните участници в икуменическото движение по същия предмет, ще видим, колко малко общи черти има между представите на православния християнин и тези на инославните икуменисти за Църквата. Преди всичко инославните икуменисти не вярват в съществуването на една-единствена, истинска, чиста от всякакви заблуди, света, съборна и апостолска Църква. По тяхното схващане, никое от съществуващите християнски изповедания не е останало напълно вярно на древната апостолска Църква и не притежава пълнотата на истината. „Според нас, никоя църква не притежава истината“ – каза икуменистът професор Нелсън от Бостънския университет (САЩ) по време на проведения диалог в Духовната академия в София през месец март 1970 година. Икуменистите смятат, че Христовата Църква тепърва трябва да се създаде чрез икуменическото движение, посредством сближаването на така наречените „църкви“ при взаимни отстъпки в учението и практиката. Още през 1937 година протестантът-икуменист Ели Гунел писал твърде открито за икуменическата „вяра“ във вселенската църква: „Аз вярвам в това, което още не съществува… но което непременно ще бъде. Защото вярвам в Светия Дух, Който от исто­рическия час на Петдесетница в Иерусалим, създава и пресъз­дава неуморимо опити, скици на църквата, докато се яви образцовата (църква)… Аз виждам много църкви… Аз виждам църкви грешни до такава степен, че да служат за съблазън, църкви съмишленици на света, едновременно и виновни, и жертви, обезпокоявани от легиони бесове: формализъм, интелектуализъм, догматизъм“. Авторът завършва тази тирада с повторение на вярата си в бъдещата универсална „църква”! Православният християнин може само да се ужаси от характера на подобни мисли. Защото те представят основаната от Христа Църква като още несъществуваща и обвиняват Светия Дух в неумелост да създаде изведнъж образцова църква, поради което той уж си правел от Петдесетница та чак до днес само опити, като създавал несполучливи скици на църкви, една от друга по-несполучливи, вследствие на което се появявали в света църкви, служещи за съблазън, църкви, виновни за нещастията в света и сами обитавани и „обезпокоявани от легиони бесове“! Да се приписва всичко това на Светия Дух е онази непростима хула, за която говори Господ в Евангелието (Матей 12:32)! Църквата е създадена от Господ Иисус Христос (Матей 16:18) и е утвърдена от благодатта на Светия Дух, изляна над нея в пълнота в деня на Петдесетница (Деяния на светите апостоли 2:1-42). Нея Спасителят обикна (Ефесяни 5:25). За нея Той проля кръвта Си (Деяния на светите апостоли 20:28), „за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Ефесяни 5:25-27).В разговор със споменатия икуменист-англиканин Майкъл Мур на 3.IX.1967 година запитан, има ли според него днес църква, която да изповядва напълно правилна и безупречна вяра. – „Не! – отговори той. – Ние трябва да комбинираме вярата от всички църкви. Така всички ще станат едно“. Този отговор ни показа, че порочният и недопустим в Догматиката принцип на синкретизма е залегнал в основата на икуменизма. Глостерският епископ, участвал в съвещанието между гръцките и англиканските богослови, станало през месец май 1941 година в Атина, възразил енергично срещу православния догмат, че само Православната църква е „едната, света, съборна и апостолска Църква“, като казал, че „Църквата е загубила своето единство и сега съществуват само разколи (схизми) – източен разкол, папски разкол, англикански разкол“. Някои западни икуменисти отиват още по-далеч и отричат не само фактически, но и поначало единството на Църквата. Икуменистът Хенри ван Дузен пише: „Представата за една първоначално „неразделена Църква“ е чиста приказка… Историята не познава такава действителност. Никога не е имало „неразделена Църква“. Дори между първите петнадесет века едва ли е имало век, който да не е преживявал поне едно ново по-голямо и трайно разцепление в „тялото Христово“.

Авторът на тези думи – либерален протестант – гледа на всяка ерес като на нов клон от Христовата Църква и дава на всяка разделена част правото да се нарича „църква”. Като стоящ вън от Църквата, той не може да разбере и почувства, че отделящите се чрез ерес нови общества отпадат от Църквата и не могат вече да принадлежат към нея, нито да се съединяват с нея, освен чрез отказване от всичките си заблуди.

Според мен те нямат правото да се наричат „църкви“, бидейки лъжецъркви докато истинската Христова Църква, отсякла от себе си еретиците, продължава да съществува като една цялостна, вътрешно единна във вярата, неразделна Църква.

А големият сръбски православен догматист архимандрит д-р Юстин Попович добре е казал: „както Личността на Богочовека Христа е една и единствена, така също и Църквата, основана от Него и върху Него, е една и единствена. Единството на Църквата неминуемо следва от единството на Богочовека Христа… Всяко деление (на Църквата) би означавало нейната смърт. Тя е цялата в Богочовека и е най-напред Богочовешки организъм, а след това и Богочовешка организация. Всичко в нея е богочовешко: и животът, и вярата, и любовта, и кръщението, и евхаристията, и всяко нейно свето Тайнство… и цялото ѝ учение, и целият ѝ живот, и цялата нейна безсмъртност, и цялата нейна вечност, и цялото нейно устройство… У нея е всичко богочовешки едно и неделимо… У нея е всичко органически и благодатно свързано в едно богочовешко тяло, под един Глава – Богочовека Господа Христа… Съединени с Христа, всички членове на Църквата от всички народи и от всички времена са едно в Христа Иисуса (Галатяни 3:28). Това единство на верните започва с първото Тайнство – св. Кръщение, продължава и се засилва чрез останалите св. Тайнства и стига своя връх в светата Евхаристия, която осъществява най-съвършеното единство на верните с Господа Христа, както и единството между самите верни… Основата на целокупната Христова Църква се изгражда върху единството и единствеността на Богочовешката вяра“. А в тази вяра всичко е Богочовекът Господ Иисус Христос, Който в Себе Си и чрез Църквата е съединил навеки небето със земята, ангелите с човеците и, което е най-важното – Бога с човеците… Богочовешката вяра дава на нас човеците абсолютно всичко, което ни е потребно за вечния живот… Без нея човешкото битие е ужас на ужасите, проклятие на проклятията. С тази вяра ние стоим и съществуваме в Църквата на Спасителя… Една и единствена от горе до долу (от верха до дна), тази вяра е веднъж завинаги предадена на светиите (Иуда 1:3)… Подобно на светите апостоли и светите отци и учители на Църквата… изповядват единствено и единствеността на Православната църква. Оттук е понятна пламенната ревност на светите църковни отци, проявявана при всяко отделяне и отпадане от Църквата, както и тяхното строго отношение към ересите и разколите… Както у Господа Христа не може да има няколко тела, така в Него не могат да съществуват няколко църкви…”.” Оттук разделението на Църквата е онтологически, по същество, нещо невъзможно. Разделение на Църквата никога не е имало, нито може да има; съществували са и ще съществуват отпадания от Църквата… От едната неделима (неразделна) Църква Христова са отпадали в разни времена еретиците и разколниците, и с това са преставали да бъдат членове на Църквата… Така са отпаднали… гностиците, арианите, духоборците, монофизитите, иконоборците, римокатолиците, протестантите, униатите и… всички останали отцепници, принадлежащи към еретико-разколническо общество“. Мисълта, че Църквата днес съществува само в разколи, е изразена в така наречената Branch Theory, според която Църквата е разделена на „клонове“: православен клон, римокатолически клон и англикански (респективно протестантски) клон. Тези клонове не са в единство и общение помежду си. Но външното единство, според тази теория, „не било съществен белег на Църквата. С нейната дълбока същност било съвместимо разнообразието в ученията и практиката“. „Разнообразието в ученията“, наричано в икуменическите среди още и „плурализъм“, днес особено се закриля от женевския икуменизъм, обхванал толкова много вероизповедания и секти в своето лоно. Според него, този плурализъм обогатявал уж участниците в икуменическото движение. Всеки можел, вслушвайки се в другия, да научи нещо от него, да обогати своята традиция с чуждата традиция, да попълни вярата си с елементите, съхранени в другото изповедание, явяващо се като носител на друго църковно предание! Лука Фишер, бившият директор на отдела „Вяра и устройство“, смело твърди, че „разнообразието е законно и дори необходимо“ въпреки криещите се в него опасности. Но какво значи това от строгото православно гледище, според което може да има само една истинска Богооткровена вяра (срв. Ефесяни 4:5), само едно истинско свето Предание (срв. 2 Солуняни 2:15) и само една Църква (срв. Матей 16:18)? – „Плурализмът”, допускан и даже одобряван от икуменизма не е нищо друго освен превръщане на Божествената истина от нещо абсолютно в нещо относително. Защото как могат да не бъдат относителни истините на вярата, щом разните вероизповедни традиции, които си противоречат често до взаимоизключване, еднакво се приемат като носителки на, някаква „истина“?…

Релативизиране на истината – това е основната тенденция на споменатата Branch – Theory

Според напълно правилните разсъждения на Анатолий Васильевич Ведерников: „тази теория на клоновете е съблазнителна вече поради това, че изравнява истината със заблудата и в същото време рисува измамната перспектива за създаване на нова, икуменическа църква, в която трябва да се обединят всички съществуващи християнски изповедания, без да губят присъщите им ценности. Тази перспектива е не само измамна, но и опасна за християните, защото ги отклонява от истинската Църква, основана от Спасителя, внушава мисълта за нереалност на тази Църква и превръща нашата религия от действително онтологическо съчетаване с Бога – в празно настроение, с което лесно може да се отиде до всевъзможни компромиси във вярата и живота“.

Безцеремонно разпространяваната в икуменическите среди идея за плурализма не среща сериозен отпор и все повече и повече завладява умовете. Тя започва вече да се споделя и от някои римокатолически богослови. Така например, според кардинал Зиепепз, „църквата била създадена по образа на Троицата, Която е Едно в Трите и Три в Единия. Това значи, че единство има в множествеността, и множественост – в единството… Тъй ние трябва да говорим за единството като за множествено единство, unite plurielle. Икуменическото приспособяване на примера със Света Троица към днешния „църковен“ плурализъм, тоест към разногласието в догмите на разните религиозни общности, е съвсем несъстоятелно, богопротивно и кощунствено. Така наречените „църкви“ са лъжецъркви в сравнение с едната и единствена основана от Господ Иисус Христос Църква, и не могат да бъдат едно с нея. Църквата е носителка на Богооткровената Истина, а те смесват истината с лъжа (Римляни 1:18). В Света Троица пък всичко е Истина. И Бог Отец е Истина (Иеремия 10:10), и Божият Син е Истина (Иоан 14:6), и Дух Свети е Истина (1 Иоан 5:6). Истината прави от Светата Троица едно (1 Иоан 5:7). Истината трябва да сплотява и църквите, ако те искат да бъдат едно. Истината не може да съжителства със заблудата. Тъкмо това не е досъгледал кардинал Зуененс. Една богословска римокатолическа комисия е приела единодушно 15 предложения върху „единството на вярата и богословския плурализъм“, с което е въвела в официалната доктрина на католическата църква „правото за различни подходи към изключителната тайна на Христа, право, което по принцип е било допуснато… още от Втория Ватикански събор в декрета относно икуменизма (III, п. 17) и в декрета относно мисионерската дейност на църквата (III, п. 22). Според това модерно римокатолическо схващане, което е схващане и на женевския икуменизъм, „Вярата е една, но изразяванията ѝ са многообразни. Тази многообразност няма нужда от узаконяване. Тя е факт, произтичащ от самата необходимост на въплъщаването на християнската вяра в разните култури“. Но може ли така да се оправдават еретическите формулирания на тайната Христова с различните култури, като че тази тайна на вярата се обуславя от човешките култури, а не е свръхразумна, независима от тях небесна даденост и Божествено откровение, на което всяка човешка култура и всеки човешки разум трябва да се покори (2 Коринтяни 10:5). Във времето на св. Ириней Лионски (202 година след Рождество Христово) църквата вече е била разпространена от Изток чак до Запад. Учението ѝ било проповядвано сред разни народи с най-различни култури и психологии. Би трябвало да се очаква, съгласно икуменическия начин на мислене, че тези култури ще дадат своя отпечатък върху тайната на Христа и ще внесат „плурализъм“ във вярата още в онова време. Но не виждаме нищо подобно. Вместо това, ето какво свидетелства Лионският светител: „Църквата, макар и разсеяна по цялата вселена до краищата на земята, е получила от апостолите и от техните ученици вярата… Църквата като че живее в един дом: старателно запазва тази проповед и тази вяра и вярва единодушно като имаща една душа и едно сърце, и съгласно с това проповядва, учи и преподава като имаща една уста. И макар езиците по света да не са еднакви, но силата на Свещеното Предание е една и съща. Църквите, основани в германските страни, не по свой начин са повярвали и преподават вярата, нито църквите в Иверия, нито тези у келтите, нито на Изток, нито в Египет, нито в Ливия, нито основаните в средните земи (са повярвали по свой начин). Но както слънцето, това Божие създание, е в целия свят едно и също, така и проповедта на истината навсякъде свети и осветлява всички люде, желаещи да дойдат до познание на истината“.Ясно е, че не културите са изменили формулирането на тайната на Христа и с това – истината за Него, а отделните еретици, вдъхновявани от врага на Църквата, каквито са Арий, Несторий, Македоний, Евтихий и други. Но днес икуменизмът прехвърля вината от ересиарсите върху културите, за да оправдае съществуващите в християнството разделения и разколи като нещо законно и едва ли не необходимо. За неподкупното православно съзнание е ясно, че Църквата не може да съществува в разколи. Тя винаги е била неделима и неразделна една-единствена Църква, вътрешно постоянно обединявана от неизменната богооткровена, апостолска вяра. Щом някой сметне Църквата за разделена величина, той все едно, че я отрича, защото „всяко царство, разделено на части една против друга, няма да устои“ (Матей 12:25). Как прочее би устояла Църквата против адовите порти, измислящи заблужденията и внушаващи разделението (Лука 22:31), ако не е единна във вярата, ако е загубила своето единство и сега съществува само в разколи? Загуби ли единството си във вярата, Църквата загубва Божественото си предназначение – да бъде носителка на Истината, и не може да бъде Христова Църква – „стълб и крепило на истината“

Църквата е непогрешима, според признания от инославни в полза на Православната църква

Към белезите на истинската Църква нека прибавим накрая още една нейна отличителна черта – нейната непогрешимост. Православната църква е непогрешима в изповядването на вярата, поверена ѝ от Христа чрез апостолите. Известният църковен историк от XIX-ти век, абат Владимир Гете (1892), преминал по убеждение от римокатоличество в православие, обосновава непогрешимостта на Христовата Църква с „достоверното свидетелство, непрекъснато изявявано от християнското общество относно учението, което Христос и апостолите са преподали на това общество. Достоверността на това свидетелство се потвърждава, като исторически факт, от непрекъснатите свидетелски показания, които започват и се свързват едно с друго от първи век до наши дни. Подобен род свидетелство е до такава степен несъмнено, че за неговото опровергаване би трябвало да се отхвърли цялата история, тъй като няма друг исторически факт, който толкова непрекъснато да се продължава, както свидетелството на цялото това общество, общество живо, във всички епохи и непрекъснато утвърждаващо приетото от него учение… И действително прекрасна гледка представлява Православната църква със своето удивително постоянство в учението! Тя е видяла много спорове; тя е издържала многобройни вражески нападения; тя е била подхвърляна на нечувани жестокости и преследвания; нейните врагове са я довеждали до състоянието на робство в същата онази страна, дето тя някога е сияела с най-ослепителен блясък. Но и в нещастието, и в поруганието, както и в дните на славата, тя е запазила своето учение; нейните основни начала са началата на истинското. Тя може и в наши дни да предложи на еретическите „църкви“ и философи своето най-прекрасно учение, каквото светът е могъл да чуе някога!

Не само просветени православно вярващи, но и мнозина непредубедени западни инославни богослови ясно виждат, че единствено Православната църква е останала през вековете вярна на Христа и на завещаното от Него чрез светите Му апостоли учение, и, като виждат това, публично го заявяват. Ето няколко примера: англичанинът Н. А. Ноdges пише, че:“православната вяра…, на която Православната църква е постоянен пазител, е християнската вяра в нейната вярна и съществена форма“. Франц фон Бадер, римокатолически философ и богослов, още в миналото столетие, след като направил еклезиологически проучвания, заявил, че Православната църква „е останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото Западната църква“. Бележитият римокатолически богослов-историк Хефеле, въпреки голямата си привързаност към Рим, трябвало да признае: „В богослужението и учението на гръцката Църква (тоест Православната) няма ни най-малки промени от времето на нейния разрив с Рим“. Протестантският пък богослов Овербек и който е предшественик на днешното диалектическо богословие, пише, сравнявайки Православието с римокатолицизма: „Православната църква е неизменна във вярата и в свещените канони. Това е същата вяра и сега, каквато е  била преди 1,000 години. А Рим е сметнал за добре да измени неизменяемата вяра, да я направи подвижна, да я развива. Православната църква само е запазвала и утвърждавала истината, която по своята същност е неподвижна и неизменна, и я запазвала и утвърждавала в този вид, както тя е била предадена на Църквата от апостолското Предание“.“След като папата откъснал Западната църква от Източната – пише в друго свое съчинение Овербек, – Източната Църква, съгласно свидетелството на историята запазила отколешното си единно вселенско (католично) учение неизменно до сегашно време”. Цитираният по-горе отец Владимир Гете, след обръщането си в Православието, пише: „Църквата за православния християнин – това е християнското общество, съществуващо още от апостолските времена. То живее с единен живот; то не се изменя, понеже не променя нищо в Богооткровеното учение; приело това учение от начало, то го преподава от век на век такова, каквото го е получило. Вярващите (миряни) съставят в него точно такава съществена част, каквато и епископите. Последните имат специалното задължение да надзирават християнските общини да не би да проникне в тях някакво нововъведение, но и всички вярващи също имат право да участват в запазването на Православието и те са длъжни да предпазят дори самия епископ, ако той, изменил на своя дълг, поиска да прави нововъведения… В такъв случай свещеникът и даже простият мирянин, ако посочат еретика, не само няма да бъдат порицани, но дори ще заслужат прослава и благодарност от цялата Православна църква“. Измежду съвременните богослови, пишещи на немски език, ще спомена само няколко. Старокатолическият епископ от Берн (Швейцария), Урс Кюри, подчертава, че „Източноправославната Църква притежава християнски живот с първична сила, голяма интензивност и чистота, и в нея през течение на вековете е запазено древното църковно Предание, което в голяма степен е загубено в западната църковност“. А професор д-р Ернст Бенц пише: „В съвременния християнски свят Православието сияе като единствена в своя род величина. Величието му се състои в това, че то вярно е запазило във всички сфери на своя живот пълнотата на католичността на древната Църква. В неговото богослужение продължават да живеят по приемство древноцърковното разбиране и древноцърковната литургическа практика. В богослужението му приемствено живее и цялата пълнота на учението на древната Църква. Тук… няма разделение между богослужението и богословието, между мо­литвата и учението. Тази Църква е запазила първоначалното съзнание на своя вселенско-католичен характер. Нейното самоопределяне като една, свята, съборна и апостолска Църква се основава не върху идеята на правото, а на съзнанието, че тя представлява от себе си мистическото тяло Христово… В това мистическо тяло действено се проявяват даровете на Светия Дух и молитвата един за друг която се простира до Царството на починалите, защото Бог не е Бог на мъртви, а Бог на живи… Православието с най-голяма вярност е запазило до наши дни предаденото му древноцърковно догматическо наследение“. Професор д-р Фриц Либ счита от извънредно голямо значение факта, че „Източната Църква е запазила чисти и неповредени древнохристиянските догми, като не ги е изопачила чрез схоластичен рационализъм“.

Като се радваме на тези западни признания в полза на нашата Църква, ние можем да прибавим: своето високо достойнство на единствена непрекъсваема и безпогрешна носителка на истината светата Православна църква дължи на своята неизменна преданост към онази догматическа вяра, която е наследила от Самия Господ Иисус Христос и Неговите свети апостоли  е утвърдила на Вселенските и на признатите от тях поместни събори. Оттук се вижда, че догматическото наследство, което светата Църква е приела от Спасителя и научила от Неговите непосредствени ученици, съставлява непоклатната и твърда основа (срв. Лука 1:4), върху която тя пребъдва винаги една и съща, неизменна и неделима през вековете. Тя е крепост срещу заблудите на мирогледно-догматическа почва пази и до днес истината, в която се вярва за спасение (2 Солуняни 2:13), и ще продължава да я пази до свършека на света, за да я имат истинските Божии чеда и в последните времена – във времената на антихриста, та да могат въз основа на нея да различават истината от заблудата. Така Христовата Православна църква ще помага на искрено копнеещите за истината в онези най-тежки за вярващите християнски времена, във времената на всеобщото отстъпление (2 Солуняни 2:3), та да не се поддава на сплетеното примамно учение на Христовия противник, а да останат, сред обстановката на всеобща изневяра, верни на своя Господ и Спасител и чрез правата си вяра и съобразения с тази вяра свой добродетелен живот да получат вечно общение с Него в Царството на Безсмъртието. Високата си задача на пазителка на истината светата Православна църква и днес трябва да осъществява чрез верността си на поверените ѝ твърдо и веднъж завинаги формулирани догми и канони. Тя ще продължава и в годините на най-страшните гонения при антихриста да осъществява тази задача, в изпълнение на неотменното обещание, дадено ѝ от Спасителя, че „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18).Защото според икуменизма, който смята, че в никоя от църквите на днешното време не е запазено цялото християнско вероучение неповредено и в пълнота, излиза, че вратите адови са надделели!?

Ние православните не можем да бъдем икуменисти, понеже икуменизмът:

1) Не вярва в съществуването на Едната, света, съборна и апостолска Църква;

2) Еретически подкопава православната еклезиология;

3) Проявява неверие в силата на Христовите думи за непобедимостта на Църквата (Матей 16:18), валидни до края на света и

4) Проповядва все ново, противно на чистата Православна вяра учение за Църквата. Икуменизмът не се интересува от вечното Небесно царство.

В центъра на неговото внимание (на икуменизма) стоят чисто земни, политически цели. Когато проследим внимателно насочеността на неговите прояви, ние се убеждаваме, че той има, образно казано, две лица. Първото – профанното, е предназначено за широките непосветени маси. Чрез него икуменизмът всячески се стреми да докаже, че неговите цели са изключително миротворчески, хуманни и прогресивни, че единствената подбуда, която ръководи дейността му е тревогата за бъдещето на човечеството. С голяма показност и външна ефектност на заседания, сесии, симпозиуми и асамблеи на Световния съвет на църквите смело се издигат и разглеждат различни наболели проблеми на нашето време – социални, икономически, екологически, политически, демографски и какви ли не още. На фона на този шум, в който потокът от думи сякаш се стреми да прикрие същинските цели, чрез печата, радиото и телевизията се изгражда днес едно широко обществено мнение за положителната и общополезна дейност на икуменическите фактори. Немалко непросветени православни християни, подлъгани от рекламния шум, се отнесоха одобрително към икуменическото движение и с тази си наивна благосклонност внесоха своята лепта в чудовищния градеж на икуменическото Вавилонско стълпотворение. Дано Бог им прости, ако те наистина са сторили това по наивност и неведение! Всичко това е само едната – външната страна на икуменическата дейност. Нейната пагубност се крие в целенасоченото и систематично въздействие върху общественото съзнание, в постепенната подмяна на вековни духовни ценности, в тяхното унищожаване или ловкото им фалшифициране. Другото – скритото лице на икуменическата дейност, което в подробности е познато засега само на посветените в „тайната на беззаконието“ (2 Солуняни 2:7). За бдителните православни християни тази страна е и днес достатъчно ясно осезаема по многобройните ѝ външни прояви. Тя разкрива истинския характер на икуменизма и в нея зад привидно християнската фасада на това движение прозира неговата антихристиянска същност. Подготвяне на царството на антихриста и неговото идване – ето истинската цел на задкулисните му действия. Непосредствено преди първото Христово пришествие Божият промисъл, изпълнявайки предвечния план за спасение на човека, чрез лостовете на редица политико-исторически и културно-обществени събития, обедини целия тогавашен културен свят в границите на една държава – Римската империя. Подобно на това в края на земните векове, преди свършека на света, богоборецът-дявол по лукав и коварен начин ще се опита да обедини цялата земя в една световна общност. Целите на тези  две обединения обаче са диаметрално противоположни. С първото Божият промисъл подготви благоприятните условия за широко разпространение на Евангелската проповед, възсияла с Въплъщението на Господ Иисус Христос за целия свят. Благодарение на това обединение апостолските нозе безпрепятствено обиколиха цялата земя, за да разнесат навсякъде спасителното благовестие и да бъдат положени непоклатните основи на светата Христова Църква – този жив Богочовешки организъм, дело не човешко, а Божие. С очакваното пък в последните времена световно обединение – дело на адските сили ще се цели създаването на такива условия, при които антихристът, това най-коварно оръдие на сатаната през всички векове, ще упражни нечувана тиранична диктатура над целия свят. Той ще въстане срещу самия Бог и всичко Божествено (срв. 2 Солуняни 3:4) и ще положи всестранни усилия да хвърли цялото човечество в нозете на човекоубиеца-сатана. Щедро обещаваните преди възцаряването му материални блага ще бъдат достъпни само за неговата малобройна престъпна олигархия, а животът на обикновените хора, които ще бъдат подлагани на най-страшни физически, психически и биологически въздействия, няма да има вече никаква стойност. Такъв ще бъде крайният резултат от съвременните обединителни движения в икономическата, политическата и религиозната област, така широко рекламирани в наши дни. И ако славното Второ Христово пришествие не би сложило тогава край на този земен ад, то, както свидетелства светото Евангелие, не би се спасила никоя плът, тоест нито един човек  (Матей 24:22). Горко обаче на онези, които днес, съзнателно или полусъзнателно, вграждат своите усилия в осъществяването на тези адски планове. Дори ако някои от тях, при вида на последвалите събития се покаят, как ще заличат тези страшни вреди, които са нанесли на безброй човешки души чрез своите посегателства срещу светата и Богооткровена вяра, с векове пазена и предавана от поколение на поколение от нашите праотци, деди и бащи? Днес цялата тази перспектива е грижливо скривана от погледа на обществото. Подготовката за въвличането му в бъдещите апокалиптични събития обаче върви в пълен ход. В нея на икуменизма е отредено важно място. Той трябва да обедини не само всички „християни“, но да установи връзки с останалите религии и с други световни движения.  Дори Световния съвет на църквите най-официално заявява в своя устав:  „Необходимо е сътрудничество с представителите и на другите религии”.

Следва…(виж тук).

____________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора и представлява негова курсова работа като студент в Богословския факултет при СУ, писана през 2010 година.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fuo